Мостът на Дрина

XXIII

Поради непрестанното бомбардиране през деня бе преустановено всяко по-значително движение по моста: цивилни минават свободно, дори и отделни войници претичват, но щом тръгне малко по-голяма група, от Панос я засипват с шрапнели. След няколко дни се установи известен ред. Хората разбраха кога стрелбата е най-силна, кога е по-слаба и кога съвсем престава и според това се движат и свършват най-необходимите си работи, доколкото австрийските патрули не им пречат.

Планинската батарея от Панос стреля само денем, а гаубиците от Голеш се обаждат и нощем, като се опитват да пречат на придвижването на войски и пренасянето на обози от едната на другата страна на моста.

Гражданите, чиито къщи са в центъра на града, близо до моста и пътя, се преместиха със семействата си при роднини и познати на Мейдан или в другите закътани и по-далечни махали, за да се запазят от бомбардирането. Това бягство с децата и най-необходимите неща напомняше тежките нощи, когато върху градчето връхлиташе „голямо прииждане“. Само че тоя път хората от разните вери не са смесени, нито свързани от чувство за солидарност и общо нещастие, и не седят заедно, търсейки както някога помощ и облекчение в разговор. Турците са по турските къщи, а сърбите, като чумави — по сръбските. Но и така откъснати и разделени, те живеят горе-долу еднакво: натъпкани по чужди къщи, без да знаят какво да правят нито с дългото време, нито със своите грижовни и тревожни мисли, безделни и празноръки, като опожарени, в страх за живота, в неведение за имота, мъчени от противоположни надежди и желания, които, разбира се, и едните, и другите крият.

Както някога по времето на големите наводнения, старите хора и сред едните, и сред другите искат да разведрят всички край себе си с шеги и приказки, пресилено спокойствие и престорена бодрост. Но за тоя род нещастия, изглежда, не помагат нито старите шеги, нито прикриването, защото всички някогашни приказки са избледнели и всички шеги са изгубили вкус и смисъл, а нови трудно се създават.

Нощем всички се преструват, че спят, макар всъщност никой да не може да мигне. Говорят шепнешком, макар и сами да не знаят защо е тая предпазливост, когато и без това всеки миг бухат топове, ту сръбски, ту австрийски. У хората влезе страх от „даване сигнали на неприятеля“, макар никой да не знае нито как се дават тия сигнали, нито какво точно значи това. Но страхът е такъв, че никой не смее даже клечка кибрит да драсне. Огън не се пали. Когато искат да пушат, мъжете се затварят в душните тъмни килери или се покриват през глава с юрган и така пушат. Задухата притиска и дави. Всички се къпят в пот, но всички врати са заключени и всички прозорци затворени и затъмнени. Градчето прилича на нещастник, подложен на удари, от които не може да се брани, а прикрива очите си с ръце и така чака. Всички къщи изглеждат обезлюдени от смъртта. Защото, който иска да остане жив, трябва да се преструва на мъртъв; но и това не винаги помага.

В мюсюлманските къщи е малко по-оживено и по-свободно. Тук има много стари войнствени инстинкти, но пробудени не навреме, объркани и обезглавени в тоя двубой, в който над техните глави се борят две артилерии, и двете християнски. Но има грижи, големи и скрити, има и нещастия без изход и видимо решение.

В къщата на Али ходжа под Град е цяло училище. При толкова негови деца дойдоха и деветте деца на Муйо ага Мутапчич; от тях само три отрасли, а всички останали дребни и невръстни, всяко до ухото на другото. За да не трябва да ги пазят и всеки час да ги викат по двора, затвориха ги заедно с депата на Али ходжа в прохладния и широк алват и тук техните майки и по-възрастни сестри се разправят с тях сред обща и непрестанна врява и писъци.

Този Муйо ага Мутапчич, наречен Ужичанин, е преселник в градчето. (Малко по-надолу ще видим защо и как.) Той е висок човек на петдесетина години, съвсем побелял, с орлов нос и набраздено от бръчки лице, дълбок глас и остри войнишки движения. Изглежда по-възрастен от Али ходжа, макар да е с десетина години по-млад от него. Седи с Али ходжа в къщи, непрестанно пуши, говори рядко и малко, унесен в мисли, чиято тежест се отразява на лицето му и във всяко движение. Не го сдържа на едно място. Седи-седи, па се вдигне, излезе пред къщи и от градината поглежда височините около града, от едната и другата страна на реката. Стои така с вдигната глава и гледа изпитателно, сякаш иска да види дали ще се развали времето. Али ходжа, който никога не го оставя сам и се старае непрекъснато да го разговаря и утешава, излиза след него.

Тук в градината, малко стръмна, но хубава и голяма, владее тишината и зрелостта на летните дни. Лукът е вече повален и утъпкан; слънчогледите в пълна сила, около техните черни и тежки пити бръмчат пчели и бръмбари. По краищата дребни цветя, които почват да дават семе. От това високо място се вижда градчето, разстлало се долу на пясъчното устие, разположено като в процеп между двете реки Дрина и Рзав, и венец от бърда с нееднаква височина и различен облик. В низината около градчето и по стръмните склонове на хълмовете се редят кръпки и пояси зрял ечемик с върхарите на зелените кукурузи. Блестят белите къщи и чернеят горите, които покриват височините. Умерената топовна стрелба от едната и другата страна изглежда оттук тържествена и невинна, толкова голямо е пространството земя и небе над нея във ведрината на летния ден, който току-що е започнал да напредва.

Тук се развързва езикът на загрижения Муйо ага. Той отговаря на добрите думи на Али ходжа и му разказва своята съдба не защото ходжата не я знае, а защото тук, на слънцето, трябва някак да се развърже и облекчи оня възел, който го стяга и души под гърлото, и защото тая съдба се решава точно тук и сега, във всеки отделен миг на летния ден, при всеки изстрел на топа от едната или другата страна.

Нямал пълни пет години, когато турците трябваше да напуснат градовете на Сърбия. Османлиите заминали за Турция, но неговият баща, Сульо ага Мутапчич, още млад, но вече виден човек и един от първите ужички турци, решил да се премести в Босна, отдето били от старо време. Натъпкал децата в кошове и с парите, които при такива обстоятелства могло да се измъкнат от земята и къщата, напуснал завинаги Ужице. С няколкото стотни ужички бежанци се прехвърлил в Босна, дето още имаше турска власт, и се настанил в градчето, дето от по-рано живеел един клон от Мутапчичите — Ужичани. Тук прекарал десетина години и точно почнал да си осигурява място в чаршията, дошла австрийската окупация. Суров и непримирим, той смятал, че не е трябвало да бяга от една християнска власт, за да живее под друга. Една година след идването на австрийците той пак с цялото си семейство напуснал Босна заедно с няколко семейства, които не искали да прекарат живота си в страна, „дето бие камбана“, и се преселил в Нови Варош, в Санджака. (Муйо ага тогава бил момче на малко повече от петнайсет години.) Тук Сульо ага Мутапчич почнал търговия, тук се народили и другите деца. Но никога не можал да забрави онова, което бил оставил в Ужице, нито да се приспособи към новите хора и по-другия живот в Санджака. Това било и причината за неговата твърде ранна смърт. Дъщерите, всички хубави и с добро име, добре се омъжили. Синовете подхванали и разширили малката бащиния. И точно когато се оженили и взели да хващат по-дълбок корен в новата среда, дошла Балканската воина от 1912 година. В отпора, който турската войска бе дала около Нови Варош на сръбската и черногорската, участвувал и Муйо ага. Отбраната била кратка и не може да се каже, че е била нито слаба, нито безуспешна сама по себе си, но все пак, като по чудо, сякаш цялата съдба на войната и на толкова хиляди живи хора се решила не тук, а някъде далече, независимо от всякаква тяхна отбрана, по-силна или по-слаба, и турската войска опразни Санджака. Като не можел да посрещне противника, от когото като дете бягал от Ужице и против когото сега се бил опълчил безуспешно, и като нямал къде другаде да отиде, Муйо ага решил да се върне обратно в Босна, под същата власт, от която баща му бил избягал. И така, за трети път бежанец, дошъл с цялото си семейство във Вишеград, дето бил прекарал детинството си.

С малко готови пари и с помощта на вишеградските турци, между които имаше и роднини, той през тия две години се стараел да си създаде някаква работа. Но това не беше лесно, защото, както видяхме, времената бяха тежки и несигурни и припечелването беше трудно дори за ония, които отдавна се бяха замогнали. Като очаквал по-добри и мирни времена, той живеел главно от готовото. И ето сега, след две години тежък бежански живот в градчето, връхлетя тая буря, при която той вече нищо не може и не знае; единственото, което му остава, е да гледа загрижен как върви и да тръпне за нейния изход и завършек.

За това разговарят двамата сега, тихо, с прекъсвания и без връзка, както се говори за неща, които са прекалено добре познати и които могат да се разглеждат от края, от началото или от която и да е точка по средата. Али ходжа, който твърде много обича и цени Муйо ага, иска да намери някоя дума, която утешава и успокоява, не защото вярва, че може да помогне с нещо, а защото има нужда и чувствува задължение по някакъв начин да вземе участие в злата съдба на тоя почтен нещастен човек и истински мюсюлманин. Муйо ага седи и пуши: истински образ на човек, когото съдбата прекалено е обременила. По челото и слепите му очи избиват едри капки пот, задържат се известно време, докато не пораснат и натежат, а тогава блясват на слънцето и потичат като струя по набръчканото му лице. Но Муйо ага не ги усеща и не ги бърше. Със замътени очи гледа в тревата пред себе си и унесен се вслушва в онова, което става с него и което е по-силно и по-красноречиво от всяка утешителна дума, от най-силната канонада. От време на време само маха с ръка и изрича по някоя дума, която е много повече част от вътрешен разговор, отколкото отговор на онова, дето се говори или се върши пред него.

— Дошло е, Али ходжа, та няма накъде. Един бог вижда, че и покойният ми баща, и аз направихме всичко, за да останем в чистата и истинска турска вяра. Дядо ми остави кости в Ужице; днес сигур няма следа от гроба му. Баща си закопах в Нови Варош и не зная дали до днес и неговия гроб не е погазила влашка стока. Мислех, че поне аз ще умра тук, дето се пее евзан, но ето, все ми се чини, че ни е писано да се затрие нашето семе и на никого гробът да не се знае. Такава ли е божията воля, какво ли? Само виждам, че няма вече накъде. Дошло е време, за което се казва, че правата вяра няма ни път, ни изход освен един: да мре. Защото, на какво да се реша? Да тръгна с Наил бей и с шуцкорите и да загина с швабска пушка в ръка, осрамен и на тоя, и на оня свят, или да седя така и да чакам Сърбия да завладее и тук, та да дойде онова, от което цели петдесет години сме бягали като бежанци от място на място?

Али ходжа зина да каже нещо, което окуражава и дава малко надежда, но го прекъсна гърмежът на австрийската батарея от Буткови скали, на която веднага почнаха да отговарят топовете от Панос. Обадиха се и ония от Голеш. Стреляха точно над главите им, и то доста ниско, така че над тях непрекъснато сновяха в две посоки снаряди от разни калибри с оня зловещ звук, който повдига утробата на човека нависоко и стяга жилите до болка. Али ходжа стана и предложи да се приберат поне под стряха, а Муйо ага тръгна след него като лунатик.

В сръбските къщи, които са сгушени около черквата на Мейдан, напротив, няма нито жалби за миналото, нито страх от бъдещето; само страх и тегло от сегашното. Тук цари някакво особено, нямо смайване, което винаги обзема хората след първите удари на голям терор, арести и убийства без ред и съд. Но под това смайване всичко си е такова, каквото е било и по-рано, и открай време: същото потайно слухтене както някога, преди повече от сто години, когато на Панос горяха въстаническите огньове, същите надежди, същата предпазливост и същата решителност да понесат всичко докрай, ако иначе не може, и същата вяра в добрия край, там нейде в края на всички краища.

Внуците и правнуците на ония, които от тоя хълм, също така затворени по къщите, загрижени и смаяни, но потресени до дъното на душата си напрягаха слух да чуят слабия ек на Карагеоргиевия топ горе от Велетово, слушат сега как в топлия мрак над главите им тътнат и гърмят тежките гаубични снаряди и налучкват по звука кой е сръбски и кой швабски, казват им гальовни думи или ги кълнат, като им измислят имена и прякори. Всичко това става, докато снарядите летят високо и бият по околността, но когато стрелбата се спусне към моста и града, те изведнъж млъкват, думите им секват, защото им се струва и биха се заклели, че в пълната тишина и толкова голямото пространство и едната, и другата страна стреля само по тях и по къщата, в която се намират. А чак като се чуе трясъкът от близката експлозия, те проговарят с изменен глас и се уверяват един друг, че тоя снаряд е паднал съвсем близо и е от някакъв особено мръсен вид, различен от всички други снаряди.

В къщата на Ристич, която е непосредствено до попската, по-голяма и по-хубава от нея, но закрита и затулена от оръдейния огън от двете страни със стръмни сливаци, бяха се приютили най-много наши хора от чаршията. Има малко мъже, но много жени, чиито мъже са арестувани или взети като заложници, а те са се свили тук с децата.

Къщата е голяма и богата; в нея живее само газда Михайло Ристич с жена си и снаха си, вдовица, която не пожела да се прежени, нито да се върне в къщи, когато овдовя, а остана тук да отгледа децата си край тия двама стари хора. Нейният най-голям син преди две години избяга в Сърбия и загина като доброволец при Брегалница. Беше на осемнайсет години.

Старият газда Михайло, неговата баба и снахата гощават тия необикновени гости като на слава. Особено неуморен е старецът. Гологлав е, което е необичайно, защото иначе никога не сваля своя червен фес, гъстата бяла коса пада край ушите и на челото му, а големите сребърни мустаци, при корена си жълти от тютюна, обкръжават устата му като непрестанна усмивка. Щом забележи, че някой е уплашен или натъжен повече от другите, той се приближава към него, заприказва го, предлага му ракия, кафе и тютюн.

— Не мога, кум Михайло, благодаря ти като на баща, не мога, ей тука ме стяга — отказва една още млада жена и сочи своето обло, бяло гърло.

Тя е жена на Петър Гатала от Околища. Преди няколко дни Петър отиде по търговия в Сараево. Там го завари войната и оттогава жена му няма известие от него. Войската ги прогони от къщата и тя се прибра с децата тук, при газда Михайло, с когото по мъжка линия я свързва кумство от старо време. Потисната е от грижи за мъжа си и оставената къща. Кърши ръце и ту охка, ту въздиша.

Газда Михайло не я изпуща от очи и непрекъснато е край нея. Сутринта се разбра, че при завръщането си от Сараево, във влака, Петър бил взет за заложник и че го отвели във Вардище, и тук, при една фалшива тревога, бил застрелян по погрешка. Още крият от нея и газда Михайло гледа да не би някой внезапно и непредпазливо да й съобщи това. Жената всеки миг става и иска да излезе на двора и да погледне към Околища, но газда Михайло я задържа и заговаря по всеки възможен начин, защото добре знае, че Гаталовата къща на Околища вече гори и иска да пощади нещастната жена поне от тая гледка. Шегува се и се смее и неуморно я кани.

— Хайде, кумице Станойке, хайде, агне мое. Само една чашка. Това е мехлем и гонигрижа, а не ракия.

И жената покорно я изпива. Газда Михайло черпи поред и с непреодолима и неуморна сърдечност кара всекиго да се подкрепи. След това пак се връща при жената на Петър Гатала. Болезненият възел в гърлото и наистина се развързва. Сега е по-спокойна, само замислено гледа пред себе си. Но газда Михайло не я изоставя, а й приказва като на дете как всичко ще мине и нейният Петър ще се върне от Сараево жив и здрав и пак всички ще си отидат в своята къща на Околища.

— Знам го Петра, бях на кръщавката му. За тая кръщавка дълго се говори. И помня като днес: бях ерген за женене, когато с покойния ми баща, който кръщаваше децата на газда Янко, отидохме на Околища да кръстим и твоя Петър.

И той разправя случката с кръщенката на Петър Гатала, която всички знаят, но която в тия необикновени нощни часове звучи като непозната.

Мъжете и жените се приближават, слушат и слушайки, забравят опасността и не обръщат внимание на топовните гърмежи, а газда Михайло разправя.

В добрите спокойни времена, когато прочутият поп Никола бил енорийски свещеник в градчето, след дълги години брак и цяла редица момичета на газда Янко Гатала от Околища се родил син. Първата неделя след раждането попеели детето да го кръстят, а заедно с радостния баща и кума тръгнали още някои роднини и съседи. Още като слизали от Околища, често се спирали и сръбвали люта ракия от голямата кумова плоска. А когато минавали през моста и стигнали на капията, седнали малко да си починат и още веднъж да сръбнат. Било студен ден в късна есен, на капията вече нямало кафеджия, нито градските турци идвали да пият кафе и да седят. Затова околищани седнали като в къщи, отворили торбите с ядене и наченали нова плоска с ракия. И като си казвали наздраве един другиму, високо и от сърце, забравили и детето, и попа, който трябвало да го кръсти след службата. Тъй като в тия времена — седемдесетте години на XIX век — нито имало, нито можело да има църковна камбана, веселите хора не забелязвали, че времето минава и службата отдавна е свършила. В техните разговори, в които смело и надалече се смесвали бъдещето на детето и миналото на родителите му, времето не било важно, нито имало мярка. Няколко пъти се обаждала съвестта на кума, който напомнял, че трябва да тръгват, но останалите веднага го накарвали да млъкне.

— Ама да вървим, хора, да свършваме, значи, каквото е закон и християнски ред — заеквал кумът.

— Де, защо бързаш, за бога, никой още в тая енория не е останал некръстен — отговаряли другите и всеки го канел със своята плоска.

И бащата до едно време бързал да вървят, но ракията най-после умълчала и обединила всички. Жената, която дотогава държала детето в премръзналите си и посинели ръце, го оставила на каменното седалище и го омотала в шарената завивка, а то кротувало, сякаш било в люлката, ту спяло, ту отваряло любопитно очи, сякаш участвувало в общата веселба. („Вижда се, че е вишеградчанин — казал кумът, — обича хората и теферича.“)

— Наздраве, Янко — викал един от комшиите, — да ти е щастлив и дълговечен синът; дай боже да е гордост между стопаните, да е пръв между сърбите, да е на почит и чест, във всичко добро и изобилие. Да даде бог…

— Да бяхме свършили с кръщенката, а? — прекъснал бащата.

— Лесно е с кръщенката — викали всички в един глас и се изреждали с ракията.

— И Рагиб ефенди Боровеца не е кръстен, а виж колкав е: конят се превива под него — казал един от комшиите сред общ смях.

Но ако за тия хора на капията времето изгубило мяра, не било същото за поп Никола, който чакал някое време пред църквата, а после се разсърдил, облякъл кюрка от лисичи кожи и слязъл от Мейдан в града. Тук някой му казал, че хората с детето са на капията. Отишъл там да ги нагълчи само както той можел, но те го посрещнали с такава радостна и искрена преданост, с такива тържествени извинения и такива топли пожелания и хубави думи, че и поп Никола, който беше остър и строг човек, но истински вишеградчанин по сърце, утихнал и се заловил за плоската и мезето. Навел се над малкия, напсувал баба му от умиление, а детето кротко гледало неговото едро лице с големи сини очи и широка червеникава брада.

Не е съвсем истина това, което се разправяло, че малкият бил кръстен на капията, но било вярно, че тук се захванали дълги разговори с тежко пиене и много наздравици. Чак късно след пладне цялата весела група се качила на Мейдан, дето отворили черквата, и кумът, като си заплитал езика и хълцал, отрекъл дявола от името на новия вишеградчанин.

— Така кръстихме кумеца Петър и ето, нека е жив и здрав, прехвърли четиридесетте и нищо му няма — завърши приказката си газда Михайло.

Почерпват всички с още по една ракия и кафе, та като забравят действителността, да могат да я понесат, и всички по-леко и по-свободно говорят, и на всички им става някак си ясно, че в живота има и други неща, по-човечни и по-радостни от тоя мрак, страх и убийствена пукотевица.

Така минава нощта и с нея животът, целият в опасности и страдания, но ясен и непоколебим, верен на себе си. Водени от старите и наследени нагони, те го късат и делят на мигновени впечатления и непосредствени нужди и потъват напълно в тях. Защото само така, като се изживява всеки миг сам за себе си и не се гледа нито напред, нито назад, може да се понесе такъв живот и живият човек да се запази за по-добри дни.

После съмва. Това значи, че стрелбата ще стане по-оживена и че неразбираемата и неизгледна игра на войната ще продължи на слънчева светлина. Защото сами по себе си дните вече нямат имена и смисъл, времето е загубило значение и стойност. Хората знаят само да чакат и тръпнат. Иначе те мислят, работят, говорят и се движат като автомати.

Така или приблизително така живеят хората по стръмните махали под Град и на Мейдан.

А долу, в самата чаршия, са останали твърде малко цивилни. Още в първия ден на войната бе заповядано заведенията да бъдат отворени, за да може войската, която минава, да си купува дребни неща, но повече за да се покаже на гражданството, че неприятелят е далече и не съществува никаква опасност за градчето. Тая наредба оставаше някак в сила и сега, при бомбардирането, но всеки се старае под удобни предлози да държи дюкяна си затворен през по-голямата част от деня. Заведенията, които бяха съвсем близо до моста и Каменния хан, като дюкяните на газда Павле Ранкович и Али ходжа, са затворени през целия ден, защото много са изложени на бомбардиране. Също така напълно опразнен и затворен е и хотелът на Лотика; неговият покрив е повреден от снаряд, а зидовете му са нашарени от шрапнели.

Али ходжа слиза само веднъж или два пъти на ден от своя баир да прегледа дали всичко е на мястото си и пак се връща в къщи.

Лотика с цялото си семейство напусна хотела още в първия ден, когато почна бомбардирането на моста. Преминаха на левия бряг на Дрина и се подслониха в една нова и голяма турска къща. Сградата бе отдалечена от пътя, скрита в една долчинка и потънала в гъста овощна градина, из която се подаваше само червеният й покрив. Нейният собственик с цялото си семейство беше на село.

Напуснаха хотела при първи мрак, когато обикновено цари пълно затишие. От прислугата с тях остана само верният и вечният Милан, стар ерген, но все така напомаден хубавец, който отдавна вече нямаше кого да изхвърля от хотела; останалите, както обикновено при такива обстоятелства често се случва, се разбягаха, щом първият топ гръмна над градчето. Както винаги и във всичко, и при това преселване Лотика управляваше и разпореждаше самовластно и без възражения. Тя определяше какво трябва като най-необходимо и най-ценно да се вземе и какво да се остави; кой какво да облече; кой да носи сакатото и малоумно дете на Дебора; кой да води самата Дебора, каквато е плачлива и болна, и кой да води Мина, обезумяла от страх и надебеляла стара мома. Тъй, като използуваха мрака на душната лятна нощ, Лотика, Цалер, Дебора и Мина преминаха моста с някои вещи и болното момче в ръчна количка, с куфари и вързопи в ръце. От тридесет години сега за пръв път хотелът беше напълно затворен и остана без жива душа. Мрачен и засегнат още от първите снаряди, той вече изглеждаше като отдавнашна развалина. А те още след първите крачки по моста, както бяха престарели или невръстни, сакати или надебелели, кривокраки и ненавикнали да ходят пеша, заприличаха изведнъж на еврейски бедняци, клети скитници, които от памтивека обикалят пътищата по света.

Така минаха на другия бряг и стигнаха в голямата турска къща. И тук Лотика смести всичко и разпореди бежанския багаж и челядта си. Но когато трябваше и самата тя да легне в полупразната чужда стая, без своите вещи и книжа, с които беше прекарала живота си, душата й изтръпна и за пръв път, откак се знаеше, силата я напусна, и то цялата изведнъж. В пустата турска къща отекнаха нейните вопли; нещо, което никой никога не беше видял или чул, или допуснал, че може да съществува: плачът на Лотика, страшен, тежък и пресипнал като мъжки, но несдържан и неудържим. В семейството се възцари несвястно, едва ли не религиозно мълчание, а след това общо вайкане и ридание. За тях сломяването на силата на леля Лотика беше по-тежък удар, отколкото войната и бягството и загубата на къщата и двора, защото с нея можеше всичко да се преодолее и победи, а без нея нищо не можеше да се направи или замисли.

Когато сутринта съмна сияен летен ден, пълен с птичи песни, румени облаци и обилна роса, вместо някогашната Лотика, която до снощи ръководеше съдбата на всички свои близки, той завари свита като кълбо на земята една стара и немощна еврейка, която не можеше, нито умееше даже за себе си да се грижи, която само трепереше от непонятен страх и плачеше като дете, без да може да каже от какво се бои или какво я боли. Тогава се случи друго чудо. Старият, тежък и сънлив Цалер, който и на младини нямаше нито своя воля, нито свое мнение, а се оставяше, както и цялото семейство, да го води Лотика, който всъщност никога не беше и млад, сега изведнъж се показа като истински глава на къщата, с много мъдра решителност, със способност да взема нужните решения и с достатъчно сила да ги приведе в изпълнение. Той утешаваше и гледаше като болно дете своята балдъза и се грижеше за всичко, както тя бе постъпвала до вчера. По време на затишията отиваше в града и донасяше от изоставения хотел нужната храна, вещи и облекло. Намери отнякъде и лекар и го доведе при болната. Лекарят установи у изморената и остаряла жена пълно нервно разстройство, препоръча болната час по-скоро да се отдалечи оттук, от мястото на военните операции, предписа някакви капки и замина след транспорта с ранените. Цалер уреди с военните власти всичко, за да получи кола и да прехвърли цялото семейство първо в Рогатица, а после в Сараево. Трябваше само да почакат ден-два, за да може Лотика поне толкова да се съвземе, че да може да пътува. Но Лотика лежи като схваната, плаче с пълен глас и на своя образен, смесен език изговаря несвързани думи на крайно отчаяние, страх и погнуса. По голия под край нея пълзи нещастното момче на Дебора, гледа любопитно лицето на леля си и я вика с ония неясни гърлени викове, които Логика така добре разбираше и на които сега не отговаря. Тя нищо не иска да вкуси и никого не може да гледа. Ужасно страда от чудни представи за чисто физически страдания. Ту и се струва, че две дъски на пода под нея се отварят като коварна клопка и че тя пропада между тях в невидима пропаст и освен собствения си крясък не вижда друго, с което да се запази и задържи. Ту й се струва, че самата тя е някак голяма, но лека и силна, сякаш има гигантски крака и яки криле и сякаш тича, подобна на камилска птица, но тича с крачки, които са по-дълги, отколкото е оттук до Сараево. Така под нейните стъпки реките и моретата се плискат като малки барички, а градовете и селцата хрущят като чакъл и стъкло. От това сърцето й силно бие, а дъхът й трепери. Не знае къде ще спре, нито къде я води това крилато надбягване, но знае, че се освобождава и спасява от тия привидно и подло съединени дъски, които се измъкват изпод човека с бързината на мълния. Знае, че гази и оставя след себе си земята, на която не е хубаво да се спира, и прекрачва като мръсни локви селца и големи градове, в които хората се мамят и лъжат с думи и числа, а когато думите се изрекат и числата се забъркат, те изведнъж сменят играта, както магьосникът обръща сцената, и противно на всичко, което се говори и смята, изкарват напред топовете и пушките и някакви други, нови хора с кръвясали очи, с които няма нито разговори, нито разбирателство, нито споразумение. При това нахлуване тя изведнъж престава да е силна и великанска птица, която тича, а става немощна, сирота старица, съборена на твърдия под. А тия хора се роят в хиляди, в милиони, стрелят, колят, душат всичко поред, унищожават без милост и разум. Един от тях се е навел над нея; не вижда лицето му, но усеща как върхът на байонета му я притиска в самата лъжичка, там, дето ребрата се разделят, дето човек е най-мек.

— Ах, ааах! Не, не позволявайте! Не позволявайте! — с крясък се буди Лотика и къса ресните на сивия лек шал, с който са я покрили.

Малкият идиот клечи, облегнал се на стената, и я гледа със своите големи черни очи, в които има повече любопитство, отколкото страх или съжаление. От другата стая се втурва Мина, успокоява я, бърше студената пот по лицето й, дава й вода, в която първо внимателно отброява капки валериан.

А дългият летен ден над зелената долинка изглежда безкраен, та човек не помни кога е съмнало и не помисля, че някога ще мръкне. И тук е топло, но не се усеща жега. Къщата кънти от стъпките. Идват и други хора от града. Залутва се по някой офицер или войник. Храна и плодове има в изобилие. Милан непрестанно пече кафе. Всичко би могло да изглежда като дълго, празнично прекарване на село, ако от време на време не прокънтява някой отчаян вопъл на Лотика и ако не са глухите тътнежи, които стигат до тоя дол като остро ръмжене и които показват, че нещо в света не е в ред и че общото и разнолико нещастие е много близко и много по-голямо, отколкото може да изглежда по просторната и невинна ведрина на тоя ден.

Това направи войната от хотела на Лотика и неговите обитатели.

Дюкянът на газда Павле Ранкович беше също така затворен. Газда Павле още на втория ден от войната беше взет като заложник заедно с неколцина видни сърби. Едни от тих са на гарата, дето със своя живот отговарят за реда, спокойствието и правилното движение, а другите са недалеч от моста, в една малка дървена барака в дъното на пиацата, дето в пазарни дни беше общинският кантар и се плащаше за тегленето. И тук заложниците отговарят с живота си, че никой няма да разруши или повреди моста.

Тук, на някакъв кръчмарски стол, седи газда Павле. С ръце на коленете и с оборена глава, той прилича на човек, който, съвсем отпаднал след някакво голямо усилие, се е отпуснал само малко да си почине, но седи неподвижен вече с часове в същото положение. До вратата, на купчина празни чували, седят двама войници, запасняци. Вратата е затворена и в бараката цари полумрак и остра задуха. Когато от Панос или от Голеш профучи снаряд, газда Павле глътва слюнката си и се вслушва къде пада. Той знае, че мостът е отдавна миниран, и постоянно мисли върху това и се пита дали един такъв снаряд може да запали експлозива, в случай че проникне до него. А при всяка смяна той чува как подофицерът дава упътвания на войниците, които застават на пост. И всеки път тия упътвания свършват с думите: „При най-малък опит да се причини повреда на моста или какъвто и да е съмнителен признак, че се готви каквото и да било такова, тоя човек веднага трябва да бъде убит“. Газда Павле вече свиква да слуша тия думи спокойно, сякаш не се отнасят до него. Повече го безпокоят снарядите и шрапнелите, които понякога експлодират така близо до бараката, че вдигнатият чакъл и парчета желязо тъпо трополят по дъските. Но онова, което най-много го измъчва, е дългото и безкрайно време и непоносимите мисли.

Газда Павле мисли какво ще стане с него, с неговата къща и неговия голям имот. И колкото повече мисли, толкова повече всичко му прилича на лош сън. Защото как иначе да си обясни всичко, което се струпа връз него и близките му в тия няколко последни дни. Двамата му синове студенти жандармите отведоха още първия ден. В къщи е жена му, сама с дъщерите. Голямата барака с каците в Осойница изгоря пред очите му. Изполичарите от околните села вероятно са опожарени и разпилени. Толкова вересия по цялата околия — изгубена. Неговият дюкян, най-хубавият дюкян в града, тук, на няколко крачки от него, е затворен и навярно ще бъде ограбен или ще изгори от някой снаряд. А той самият седи в тая полутъмна барака като заложник, отговаря с главата си за нещо, което никак не зависи от него: за съдбата на тоя мост.

Буйно и безредно, както никога досега, в главата му извираха мисли, сплитаха се и чезнеха. Какво общо има с моста той, който цял живот е гледал само работата и къщата си? Нито го е минирал той, нито го бомбардира. Нито като калфа и ерген бе седял някога на капията и прекарвал времето си в пеене и празни шеги като вишеградските младежи. Целият живот се разкрива пред очите му с подробности, които отдавна вече беше забравил.

Спомня си как дойде от Санджака като четиринайсетгодишно момче, с окъсани цървулки и гладен. Спазари се с газда Петър да работи за едни дрехи, храна и два чифта цървули годишно. Носеше децата, помагаше в дюкяна, мъкнеше вода, тимареше конете. А спеше под стълбите в една тясна, тъмна преграда без прозорци, дето не можеше даже да се протегне с цялата си дължина. Издържа тоя тежък живот и на осемнайсет години премина изцяло в дюкяна „със заплата“, а на негово място беше взето друго селско момче от Санджака. Тогава позна и разбра големия смисъл на спестяването, почувствува лютивата, но прекрасна сладост и голямата сила, която то дава. Пет години спа в една малка стаичка зад дюкяна. През тия пет години нито веднъж не запали огън, нито си легна със свещ. Беше на двайсет и три години, когато самият газда Петър го ожени за добра и богата мома от Чайниче. И тя беше търговска дъщеря. Сега спестяваха двама. Дойде окупацията и с нея по-оживена търговия и по-лека печалба с по-малко разноски. Той използуваше печалбите като избягваше разходите. Така стана дюкянджия и взе да печели. Тогава не беше трудно да се печели. Мнозина лесно печелеха, а още по-лесно губеха. Но спечеленото трудно се запазваше. Той го пазеше и така всеки нов ден отново печелеше. И когато дойдоха последните години и с тях вълненията и „политиката“, той, макар вече в години, правеше всичко, за да разбере новото време, да му се противопостави и да се приспособи към него и така да мине без загуби и без срам. Беше подпредседател на градската община, председател на църковната община, председател на сръбското певческо дружество „Слога“, главен акционер на Сръбска банка, член на управителния съвет на Национална банка. Мъчеше се по правилата на чаршийския ред мъдро и почтено да плува сред противоречията, които всеки ден се набираха и растяха, и през всички трудности да запази своя интерес ненакърнен, като при това не се кара с властите и не се срами пред хората. В очите на всички граждани той минаваше за недостигнат пример на усърдие, умение и предпазливост.

Така повече от половин човешки живот работи, спестява, труди се и намираше изход във всичко, стараеше се да не сгази мравка, отстъпваше пред всекиго, гледаше само пред себе си, мълчеше, печелеше и вървеше по своя път. И ето къде го доведе тоя път: да седи между двама войници като последен разбойник и да чака някой снаряд или адска машина да повреди моста и поради това да го заколят или застрелят. На човека му идва да помисли (и от това най-много го боли), че напразно се е мъчил и теглил, че изобщо е бил на погрешен път, че неговите синове и останалата „младеж“ са прави и че наистина идват времена без мярка и сметка или с някакви нови мерки и сметки; във всеки случай неговата сметка се бе оказала неточна и неговата мярка къса.

„Така е — казва си сам газда Павле, — така е: всичко те учи и кара да работиш и пестиш: и черквата, и властта, и твоят собствен разум. И ти слушаш и предпазливо вървиш напред, и праведно живееш, по-точно дори не живееш, а работиш и пестиш, и се грижиш, и така животът ти минава. А тогава изведнъж цялата тая игра се обърне и изопачи; настъпят времена, когато хората почват да се подиграват с разума, когато черквата се затваря и млъква, а властта се заменя с гола сила, когато ония, които почтено и с кървав труд са печелили, губят, а безделниците и насилниците печелят. И никой не признава твоите усилия, и никой няма да ти помогне и да те посъветва как да защитиш спечеленото и спестеното. Може ли да бъде така? Нима може да бъде?“ — пита се газда Павле непрестанно и като не намира отговор, отново се връща към началото на своите мисли за пропадането на всичко.

Колкото и да се мъчи да мисли за друго, не успява. Така постоянно се връща на една и съща мисъл. А времето пълзи смъртоносно бавно. И му се струва, че тоя мост, по който е минавал хиляди пъти, но който никога не е заглеждал както трябва, лежи сега с цялата си тежест на неговите плещи като необяснима и съдбоносна тайна, като мора̀ в някакъв сън, но сън без пробуждане.

Затова газда Павле седи така загрижен, с наведена глава и превити рамене. Усеща как потта избива през всичките му пори под твърдата колосана риза, яката и маншетите. Изпод феса му тече пот на струи. Той не я бърше, а я оставя да пада на тежки капки от лицето му по пода и му се струва, че самият живот загива и изтича от него.

Двамата войници, маджарски селяни, хора на години, мълчат и ядат хляб и сланина, поръсена с пипер; ядат полека, като режат с малка чекийка ту залък хляб, ту резен сланина, сякаш са на нивата. След това дръпнаха по глътка вино от тенекиената манерка и запалиха късите си лули. Като пушеше, единият от тях тихо каза:

— Е, още не бях виждал някой да се поти така.

След това в пълна тишина продължиха да пушат.

Но не само газда Павле се потеше с тоя кървав пот и се губеше в сън, от който няма пробуждане. В тия летни дни, на това парченце земя между Дрина и границата, в градчето, по селата, по пътищата и из горите, навред хората с пот на лицето търсеха смъртта, своята и чуждата, и в същото време бягаха и се бранеха от нея с всички средства и всички сили. Тая чудна човешка игра, която се нарича война, вземаше все по-големи размери, ширеше се и обхващаше в своята власт живите същества и мъртвите неща.

Недалеч от общинската барака тая сутрин беше разположен отред необикновена войска. Бяха в бели униформи, с бели тропически шлемове на главите. Беше немска войска, тъй нареченият Шкодренски отред. Преди войната те бяха изпратени в Шкодра заедно с отреди от други държави като международни войски, за да поддържат реда и спокойствието. Когато избухна войната, отредът получи заповед да напусне Шкодра и да се постави на разположение на най-близкото австрийско командуване по границата на Сърбия. Бяха пристигнали нощес и сега почиваха в долчинката, която дели пиацата от чаршията. Тук, в закритие, чакаха заповед да влязат в действие. Те са около сто и двайсет души. Техният капитан, възрус и пълен човек, който трудно понася горещината, точно сега ругае жандармерийския фелдфебел Данаил Репац, ругае го както могат да ругаят само началства в немската войска, високо, безогледно и педантично. Капитанът се оплаква, че той и неговите войници умират от жажда, че нямат най-необходимото, а дюкяните край тях, навярно пълни с всичко, са затворени, макар да има заповед да бъдат отворени.

— Какви сте вие тук? Жандарми или кукли? Аз гния тук с хората си! Или може би да разбивам дюкяните като разбойник? Веднага да намерите собствениците и да ни осигурите нужните храни и силни напитки. Веднага! Разбирате ли какво значи веднага?

С всяка дума кръвта все повече нахлува в главата на капитана. В бяла униформа, червен като рак, остриган до кожа, той гори като факел от някаква гневна сила.

Фелдфебел Репац стои като вцепенен, мига и само повтаря:

— Разбирам, господин капитан. Веднага ще стане. Разбирам. Веднага.

И после, като мина изведнъж от своето каталептично вцепеняване в някакъв безумен устрем, той се обърка и се юрна из чаршията. Сякаш с приближаването си до тоя пламнал от гняв капитан фелдфебелът внезапно бе обхванат от същия огън, който кара човека да тича, ругае, заплашва и бие, когото свари.

Първото живо същество, на което попадна в своя бяг, беше Али ходжа. Той тъкмо бе слязъл от своята махала да нагледа дюкяна. Като видя добре познатия „вакмайстор“ Репац да тича съвсем променен към него, ходжата се запита изненадан дали тоя подивял изплашен човек наистина е оня „вакмайстор“, когото години наред бе виждал как спокоен, величествен и учтив минава пред неговия дюкян. Сега мрачният и кокалест Репац го гледа с някакви други очи, които вече не познават никого и не виждат друго, освен своя собствен страх. Веднага почна да вика, сякаш повтаряше онова, което преди малко беше видял и чул от немския капитан.

— Всички трябва да ви избесим, слънце ваше небесно! Зер не ви е заповядано да държите дюкяните отворени? Та аз заради вас…

И преди уплашеният ходжа да е успял да проговори, той така го плесна по дясната буза, че ахмедията му полетя от дясното на лявото ухо.

И фелдфебелът като обезумял изтича по-нататък да отваря и другите дюкяни. Ходжата поправи ахмедията си, спусна кепенка и седна на него, все още извън себе си от изненада. Край дюкяна взеха да се роят войници със странна външност, в бели униформи, каквито никога не беше виждал. Всичко това му идваше като насън, но той вече на нищо не се учудваше, щом бе дошло време плесниците да падат от небето.

Така мина цял месец в непрекъснато бомбардиране на моста и престрелки по околните бърда, в страдания и насилия от всякакъв вид и в очакване на по-големи неволи. Още в първите дни по-голямата част от гражданството напусна града, който беше между два огъня. А в края на септември почна пълната евакуация на градчето. И последните чиновници бяха изтеглени нощем, и то по пътя през моста, защото линията беше вече прекъсната. След това постепенно бе изтеглена и войската от десния бряг на Дрина. Останаха само незначителен брой защитници, после малки пионерни отреди и разпръснати жандармерийски патрули. Докато не дойде ред и на тях.

Мостът остана като осъден, но всъщност все още непокътнат и цял между двата воюващи свята.