Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

На светло

Бях в сайта на Дискавъри Ченъл и се мъчех да намеря маймуна, когато мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Нейтан, за да пита дали ще го придружа на срещата на съучениците му от гимназията.

Кой знае защо Нейтан се счита за прикрит хомосексуалист, въпреки че всеки, който е останал до късно вечерта в апартамента му, знае истината. Не е нужно да си пълен отличник, за да се сетиш, че когато те изрита от апартамента си в един сутринта, а на излизане се разминеш с висок мускулест латиноамериканец, Нейтан си е поръчал нещо за вкъщи от „Доставка на пениси по домовете“.

Всички съученици на Нейтан от гимназията и колежа, както и родителите му, все още бяха на тъмно относно хомосексуалността му. Родителите му нямаха представа, че когато го бяха изпратили на детски психиатър на петнайсетгодишна възраст, той се беше впуснал в любовна връзка с психоаналитика, която беше продължила повече от десет години. „Любовна“ не е думата, с която бих си послужила, за да опиша как психиатърът ви прави свирка, но Нейтан настояваше, че връзката е била взаимна и двамата са изпитвали силни чувства един към друг. Това очевидно беше отмъщението на евреите, задето не им е бил предоставен достъп до католическата църква и нейните педофили. Тъй като сме много изобретателни хора, ние сме създали своя собствена система за малтретиране на деца, а после сме добавили още един пласт, така че и да плащаме на нападателя си.

След като получих тази информация от Нейтан, бях изключително разочарована, че никой от моите психотерапевти никога не се беше опитал да ми приложи кунилингус. Нейтан ми призна за тази връзка едва след като бяхме приятели вече от много години и когато го направи, беше главно, за да ме убеди да го придружа на ваканция със семейството му и да се преструвам, че съм му гадже.

— Психиатърът там ли ще бъде? — попитах аз.

— Не.

— Тогава защо да идвам?

— Защото родителите ми искат да те видят. Говоря им за теб през цялото време, за да си мислят, че скоро ще се оженя.

— Но ти няма да се ожениш. Със сигурност не за мен — казах му аз. Всъщност няколко пъти бяхме обсъждали дали да не се оженим, главно защото се разбирахме толкова добре, но след дълъг и задълбочен размисъл осъзнах, че не е в мой интерес да прахосвам първия си брак с гей.

Но Нейтан ме убеди да отида с него и след този случай го придружих на още много семейни ваканции. Ходихме в Телюрайд в Колорадо, прекарахме десет дни на Фиджи и два-три уикенда в семейната къща в Биг Беър. Измамата се оказа много успешна и в замяна трупах много километри като самолетен пасажер. Семейството му беше забавно и харесвах майка му — еврейка, която обичаше да раздава заповеди и искаше да знае всичко за мен, от любимата ми сексуална поза до асцендента ми. Тя сядаше до мен, играеше си с косата ми, сякаш бяха Златокоска, и непрекъснато повтаряше как не може да повярва, че и аз съм еврейка. Моята майка е пълна противоположност на типичната еврейска майка; държи се много любезно и си дремва по-често от котка. Поради това винаги копнеех за някой, който наистина ще успее да ме вбеси.

По принцип бих казала „да“ за срещата на съучениците от гимназията, но все още му се сърдех за сватбата на сестра ми. Благодарение на катастрофалната визита на Нейтан в лятната къща на родителите ми, ми беше забранено да водя, когото и да било на семейните сбирки.

Затова когато Нейтан ме помоли да го придружа на събирането с бившите му съученици, което всъщност не беше точно такъв тип събиране, а по-скоро летен коктейл за всички, които бяха завършили същото училище, аз отказах.

— Хайде, моооля те, ще е толкова забавно. Ще бъде в клуба „Бел Еър Бей“ ще има безплатен бар и секси мъже. — Това бяха валидни аргументи, но аз не се предавах. Сериозно обмислях дали да не го отрежа завинаги.

— Не съм сигурна дали изобщо искам да се виждаме повече — казах му аз.

— Недей да говориш така! — изсъска той. — Не беше толкова лошо, напълно преувеличаваш нещата. Дори получих благодарствена картичка от сестра ти. Тя ме обожава.

Не бях сигурна дали да му повярвам, но за сестра ми беше толкова типично да не ми помогне да докажа правотата си.

— Благодарствена картичка? — попитах аз да ти благодари за какво? Че й съсипа сватбата? Откъде изобщо ти е намерила адреса?

— Вероятно е бил на шишенцето „Валиум“, което й дадох — отговори той. — Беше пълна развалина, преди да почне церемонията. Дадох й само половинка, защото преди никога не беше вземала „Валиум“, но след церемонията поиска още, затова й оставих цялото шишенце.

Сега бях бясна. Как можах да пропусна възможността да се надрусам със сестра си, която беше по-невинна от квакер? Разкъсвах се между яда си към Нейтан и гордостта от сестра си за това, че най-после беше разпуснала сфинктера си. Същото това момиче, когато бях десетгодишна, ме будеше, щом се прибереше вкъщи от купон и ми шепнеше: „Челси, събуди се. На купона имаше марихуана и аз изобщо не пуших“.

Обикновено се обръщах, мъчех се да отворя очи и питах: „защо не?“

— Нейтан, поведението ти е абсурдно. Ти не уважаваш никого. Колко пъти съм идвала в къщата на родителите или на ваканция с теб и не само съм се държала прилично, но дори съм цитирала стихове от Тората?

— Ами ако ти платя? — попита той.

Винаги съм си мечтала да бъда професионална компаньонка, но никога не съм си мислила, че в тази работа има истински пари.

— Колко? — попитах го аз.

— Двеста долара — предложи ми той.

Изсмях се и после се престорих, че съм се задавила.

— Какво си въобразяваш, хомо! — казах аз. Това не са достатъчно пари, за да се преструвам, че пак си ми симпатичен!

— Моля те, моля те, ела с мен, ще е забавно, и двамата може да се запознаем с някой.

Правили сме това нещо и преди, в многобройни случаи. Почвам да свалям някой мъж, когото Нейтан харесва, и ако той не прояви интерес към мен, в играта се впуска Нейтан. По този начин никой не можеше да открие, че Нейтан е изявен хомосексуалист, освен ако не преспеше с него, в който случай мъжът определено научаваше това. Проблемът при този подход беше, че Нейтан много си падаше по едри мъже тип дървосекач, за предпочитане с големи пикапи, така че ако мъжът, когото нападнех, не беше гей, накрая обикновено започваше преследване и се налагаше бързо да се измъквам от задния изход на някой долнопробен бар.

— Няма да ти свалям мъже — казах аз. Не и за двеста долара.

— Тези хора са мои съученици, не са тъпи, обещааавам ти — каза той.

— Да, но ти си тъп и ще бъдеш там — припомних му аз.

— Ще ти купя рокля, откъдето поискаш. Купи си я сама и ще ти дам парите — не повече от двеста и петдесет долара.

— Това звучи приемливо — казах с най-добрия си адвокатски глас.

Накрая похарчих за роклята по-малко от отпуснатите от моя гей сводник двеста и петдесет долара, защото в „Барни“ имаше разпродажба със 75 процента намаление, и си купих и шал за глава в случай, че стане ветровито. Шалът всъщност беше предназначен да се носи на врата, но бях виждала Джей До да си слага такъв шал на главата и да го връзва отзад, при което копринената й коса се спускаше назад на два вълшебни водопада. Цветът на роклята беше секси розов, което може да се нарече по-точно „лятна курва“, а шалът беше кремав с кръгчета, оцветени в цитрусово, лавандула, както и лятна курва. До този момент никога не бях носила шал на главата си на публично място и очаквах това с нетърпение, за да спечеля най-после уважението, което заслужавах.

Нейтан ме взе от апартамента ми с лимузина. Той правеше това, когато искаше да впечатли другите. Твърдеше, че проявява отговорност, защото ще пием, но тъй като знаех, че го бяха осъждали в три отделни случая за шофиране под влиянието на алкохол, знаех, че не е така.

— Я виж колко си хубава! — изквича той, докато отивах към колата. — Три думи: красива!

— Благодаря — отговорих аз с невъзмутимия вид на аристократка. Нямаше да му се дам толкова лесно; налагаше се да положи усилия, за да му простя.

Клуб „Бел Еър Бей“ се намира на север от Малибу и гледа към Тихия океан. През цялото пътуване, когато не подавах глава през отворения прозорец, за да пробвам шала си на силен вятър, напомнях на Нейтан какъв късмет е да има приятел като мен.

— По-хубаво е да не приказваш такива глупости, като отидем на купона. Казах ти, че се извинявам и изпратих писмо на родителите ти, за да им се извиня.

— Е, надявам се, че си им изпратил. Забраниха ми завинаги да водя хора с мен!

— Виж какво, съжалявам, знам, че пих много, но нека се съсредоточим върху тази вечер — каза той. — Възможно е там да се запознаеш с бъдещия си съпруг. В това училище учеха много хора, които днес са богати и преуспяващи млади мъже.

— Не съм толкова евтина, задник такъв. Не ми трябват пари — казах аз. — Много по-важно е да изглеждат добре.

Накрая пристигнахме пред входа на клуба и колата спря.

— Ти си ми гаджето, докато не ти кажа, че не си — припомни ми той, когато шофьорът отвори вратата.

Спряхме на рецепцията, за да вземем картички с имената си. Нямах желание да съсипя ансамбъла си с такова евтино име като моето, да не говорим колко безумно неподходящ беше цветът; маркерът, с който жената изписваше имената, беше в сигнално червено. Вече бях поела известни рискове с шала и не исках никой да си помисли, че се мъча да надмина Сара Джесика Паркър.

Казах на жената, че ще сложа моята картичка на чантата си, а тя отговори, че предпочита да я закача на роклята. Отбелязах, че не съм от съучениците и все едно никой няма да ме разпознае.

— Не е там работата, мила. По-добре е всички имена да се виждат, така че каналите за комуникация да са предварително отворени.

Помислих си, че може би се шегува, но после осъзнах, че това е невъзможно без чувство за хумор.

— Как се казвате, мила? — попита ме тя.

— Бюла. Казвам се Бюла — отговорих й аз.

Тя стрелна поглед към Нейтан, но той бързо кимна.

— Как се пише? — попита тя.

— Точно както се чува, Б-юла — казах аз. После жената махна защитното фолио и залепи картичката над дясната ми гръд.

— Харесва ми украшението на главата ви — каза тя, като се усмихна със свити устни.

— А вие ми харесвате като човек! — казах аз с широко отворени очи и открита усмивка. Бях използвала това изражение и преди, когато банковият чиновник в „Уелс фарго“ заплаши да блокира един чек от баща ми за десет дни, защото месечният ми баланс беше 3.5 долара.

Нейтан ме хвана за ръка и ме поведе към градината на клуба. Навсякъде имаше бюфети с различни храни, а отстрани бяха разположени два бара.

— Ще взема нещо за пиене, а ти намери къде да седнем — казах му аз. Отидох на бара и поръчах две водки „Кетъл Уан“ и две соди.

— Четиринайсет долара, моля — каза барманът.

— Барът не е ли безплатен? — попитах аз.

— Само за напитки от менюто — каза ми той. — Водката от менюто е „Гордънс“.

— Кой е Гордънс? — попитах го аз.

Той ме погледна с полуусмивка, като сви само едното си рамо.

— Чакай малко — казах му аз и изтичах при Нейтан. — Дай ми пари, барът не е безплатен. Това парти започва много зле, Нейтан. Дотук не е особено добре! — Намеквах, че ако Челси се чувства нещастна, това може да предизвика нещастие и за други. Той схвана намека.

След като платих за питиетата, се върнах и видях, че някаква бяла жена на средна възраст в рокля без презрамки, смес памук полиестер, в която гърдите й изхвръкваха напред като на етажерка, тормозеше Нейтан. Русата й коса беше три нюанса прекалено светла и държеше нещо, което можеше да бъде единствено шардоне. Този тип жени обичат шардоне, особено когато все още е светло. Тя изглежда си беше паднала по Нейтан, което се случва на много жени; той притежава способността да ги накара да се почувстват красиви и секси, което беше и основната причина ние с приятелките ми да го харесваме толкова много.

Жената се преместваше все по-близо до него и не исках да я лиша от удоволствието, затова дискретно седнах на масата зад тях и наблюдавах. Пет минути по-късно тя ме забеляза и се представи:

— Аз съм Лин — каза тя и протегна свободната си ръка.

— Бюла, как си? — каза Нейтан.

— О, извинете, вие двамата заедно ли сте… — Тя посочи първо към него, после към мен.

— О, не, не, не, той е само моят инструктор по плуване, ние сме много близки, но не по този начин. — Намигнах й.

Нейтан обърна глава, за да не ни погледне в очите.

— Вие професионален плувец ли сте? — попита ме тя.

— По-точно синхронизирано плуване. Аз съм единственият професионален синхронист, който участва в състезания без щипка за нос.

— Наистина ли? — попита развълнувано тя. — Как успявате да го направите?

— Не е лесно. Тренирала съм се да задържам дъха си под вода, както и над вода близо шест минути. Всяко състезание трае пет минути. — Разбира се, нямах и най-слаба представа дали това е така, но реших, че е нормално да не дишаш пет минути. Не беше ясно защо някой би задържал дъха си и над вода, но когато си измислям разни неща, рядко използвам филтър.

На лицето й се изписа объркване и тя отвори уста да каже нещо, но я изпреварих.

— Има голяма вероятност да се състезавам в Атина през 2004.

Нейтан се изкашля силно и седна.

— Всъщност…

Прекъснах го:

— Той е толкова суеверен, не иска да говоря за олимпиадата преди квалификационните тестове, мисли си, че няма да ми върви — казах снизходително. — Аз все му повтарям, че след като бог ми е дал талант, няма какво да не ми върви.

— Амин! — каза тя.

— Алилуя! — отговорих аз.

Тя се обърна към Нейтан и сложи ръка на рамото му.

— Треньор по плуване. Сигурно сте във фантастична форма! — Нейтан се усмихна срамежливо, а аз станах и се извиних:

— Ще отида да видя дали няма да намеря някоя риба в този голям плувен басейн. Вие, деца, се опознавайте взаимно. — Нейтан наведе очи и се загледа в ръцете си, сключени в скута. Намигнах на жената и добавих: — Той не е женен.

Отидох в друга зала, където имаше огромен полилей. Клубът беше голям и екстравагантен, с четири отделни градини. Обичам места, които предоставят такъв простор: така ако се изложиш в една част, следващият форум е само на един скок разстояние.

Тъй като ставаше въпрос за мъжка гимназия, присъствието на десетки мъже, които да тормозиш, беше гарантирано. Приближих се бавно към суши бара, напълних чинията си и отидох до прозореца, където седнах сама. Придадох си тъжно, наранено, кротко изражение, за да съобщя на всички потенциални ухажори, че съм свободна и, най-важното, лесна плячка.

След като цели десет минути никой не ме заговори, видях покрай мен да минава готин мъж с красива риза „Тед Бейкър“. Познавам ризите „Тед Бейкър“ от пръв поглед и всеки, който носи такава, заслужава да бъде поздравен.

— Извинете ме — казах аз, при което той се обърна да види откъде идва гласът. — Абсолютно съм влюбена в ризата ви.

— Благодаря — каза той, като най-после ме забеляза и се усмихна. — Много мило.

— „Тед Бейкър“ ли е? — попитах аз.

— Да, така е. — Остана доволен.

— Навремето работех за Тед Бейкър в Лондон. — Нямах намерение да лъжа, но трябваше да го задържа достатъчно дълго, за да вляза в ритъм.

Той седна при мен и няколко минути си говорихме какъв блестящ дизайнер е Тед, а после той каза:

— Между другото, аз съм Дейвид, а вие сте… Бюла? Така ли се произнася? — Не можех да го оставя с впечатлението, че наистина се казвам така.

— О, не, дамата на вратата беше малко особена и се пошегувах с нея. Казвам се Челси.

— Това е забавно — каза Дейвид. — Бюла сигурно е едно от най-грозните имена, които съм чувал.

Дейвид ми каза, че е адвокат по имотни въпроси и току-що се е преместил тук от Атланта, за да бъде по-близо до родителите си. Не познаваше много хора и беше дошъл, за да се помъчи да възстанови контакта със старите си съученици. Повечето му приятели бяха женени и току-що беше приключил двегодишна връзка с някаква жена, защото мразел роднините й и не искал да излага бъдещото си поколение на влиянието им.

— Харесва ми шала ти — каза той. — Малко хора могат да си позволят да изглеждат по този начин.

Имах чувството, че иска да каже никой не може да си позволи да изглежда по този начин, затова се засмях.

— Ясно — казах аз и свалих шала. Той бързо го нави на главата си.

— Прав си — добавих и си взех шала.

Това определено можеше да се превърне във връзка. Знаех, защото не исках да спя с него веднага, а съм изпитвала това чувство само два-три пъти. Той беше солиден, жизнерадостен и най-вече саркастичен.

Точно ме попита с кого съм тук, когато с крайчеца на окото си зърнах Нейтан.

— Бюла! Ето те! Къде си, мое малко бобче? Надявам се, че не флиртуваш с чужди мъже — каза той, като се наведе към мен и ме целуна по устата. После погледна Дейвид. — О, здрасти, познаваме се, нали?

— Да, Дейвид Стивънсън. Съжалявам, не чух името ти?

— Нейтан — каза Нейтан с отровно изражение на лицето. — Мисля, че ти си една-две години по-голям.

— Да, май си прав — каза Дейвид. — Как вървят работите?

— Значи вече се запозна с жена ми? — каза Нейтан за мой ужас.

Канех се да възразя, но Нейтан ме изпревари с думите:

— Много й е трудно, откакто излезе от центъра за лечение на алкохолизъм… Искам да кажа, трудно й е като е сред пиещи, нали разбираш. — Той взе чашата ми и я помириса. — Дявол да го вземе, Бюла! Никакво пиене! — скара ми се той и насочи пръст към лицето ми. После поклати глава, хвана ме под ръка и каза: — Хайде да тръгваме, мила, а? — Не можах дори да погледна Дейвид. Нямаше смисъл да влизам в повече обяснения, затова се обърнах и тръгнах, сякаш всичко казано от Нейтан беше истина.

— Защо си такъв педал? — попитах го аз. — Човекът беше прекрасен и при това нормален.

— Той е задник. Познавам го. Не ти трябва да имаш нищо общо с него. А и навремето мислеше, че съм гей.

— Ти си гей, задник такъв!

— Ш-ш! — прошепна той. — Онази откачена жена почти ме изнасили благодарение на теб, а тя работи в училището, така че не можех да й кажа, че съм гей.

— О, омръзнаха ми твоите глупости. Вече никой не се интересува дали си гей или не! И аз имам нужда да се позабавлявам. Не мога да мисля само за теб! — изкрещях аз. Двамата се карахме в ъгъла като стара брачна двойка. После го оставих и отидох на първата маса, където имаше свободно място.

— Здравейте! — казах аз на по-възрастната черна двойка на масата. — Имате ли нещо против да седна при вас?

— О, заповядайте, имаме нужда от малко млада кръв, за да стане по-весело — каза жената с широка топла усмивка. Моментално ми стана симпатична.

Преди си мислех, че в някой минал живот съм била черна, защото мноооого обичам черни хора. Харесва ми начина, по който се изразяват. Повечето бели хора са прекалено консервативни, що се отнася до емоциите, и никога не са толкова спонтанни, колкото черните, когато се развълнуват. Ако сте гледали телевизионно състезание, в което първо печели бял, а после черен, сигурно сте забелязали разликата. Черните хора не се замислят, преди да почнат да подскачат от радост. Те са много по-спонтанни и умеят да се веселят, а винаги съм мислила, че без този вид енергия всичко друго губи смисъл.

— Вие двамата май имахте разговор на четири очи? — попита ме жената, като посочи към Нейтан. Очевидно бяха забелязали малкия ни скандал.

— Да — казах аз. — Ще му мине, просто понякога изпада в такова настроение. Аз съм Бюла.

— О какво красиво име! Това фамилно име ли е?

— Да — казах аз. Технически това не беше лъжа. Все някъде би трябвало да има човек с такава фамилия. Единствената Бюла, която познавах, беше Бюла Балбрикът, ненормалната учителка по физическо възпитание във филма „Бар Порки“.

Казваха се Валери и Лари/Уилям. Харесваше ми начина, по който говореше Валери. Думите се лееха от устата й като мека благозвучна мелодия. Имаше упоителен южняшки акцент, и беше от онези хора, които винаги са усмихнати и кожата им е гладка като коприна.

Разказаха ми, че синът им е учил в това училище, но е зает с мачове, защото е професионален баскетболист и те са дошли от негово име. Двойки, които са заедно от толкова дълго време, винаги ме впечатляват. Много съм любопитна да знам какво е било по-различно преди трийсет години, за да имаш желание да се будиш до един и същ мъж всяка сутрин до края на живота си. Гледах как Лари гали ръката на Валери и исках да съм влюбена като тях. Но докато Нейтан беше наблизо, нямаше изгледи това да ми се случи тази вечер.

Точно ми разказваха как Лари Уилям направил предложение на Валери, когато Нейтан се стовари на стола до мен, удари чашата си на масата и се представи. Вратовръзката му беше изкривена и ближеше с език ъгълчето на устните си, за да отстрани някакъв сос. Беше очевидно пиян и поведението му ми дойде до гуша. Не знаех защо изобщо му правя услуги, когато очевидно трябваше да го оставя да се справи с някои свои сериозни лични проблеми.

Реших, че е дошло време да си го върна и ми беше неприятно, че трябва да намеся в това Валери и Лари.

— Здравей, скъпи — казах аз с най-сполучливия си глас на жена, чийто мъж често я бие, а после се обърнах към Вал и Лари: — Това е съпругът ми Нейтан, но няма как да разберете, защото той отказва да носи халката си.

— Не е вярно — каза Нейтан. Нейтан искаше да каже, че не сме женени, но прозвуча така, сякаш не беше вярно, че отказва да носи халката си.

— Младежо, това показва неуважение — скара му се Лари. Много ми хареса обръщението „младежо“. Това се превръщаше в истинска комедия. Нейтан изпадна в недоумение. Намесих се, преди да успее да се съвземе.

— За мен е толкова тежко. Женени сме цели две години, а той не иска дори да включи името ми в съобщението на телефонния секретар. — При тази мисъл очите ми започнаха да се наливат със сълзи.

— Челси! — извика Нейтан.

— Челси? Коя по дяволите е Челси? — попитах аз.

— Извинявай Бюла — поправи се той. Лари и Валери се спогледаха с ужас. За всички ни беше ясно, че Нейтан има връзка с друга жена.

— Младежо, трябва да се вземеш в ръце — предупреди го Лари. — Не искам да прозвучи нахално, но ти имаш една прекрасна женичка и ако не се събудиш и не помиришеш капучиното, някой друг ще го изпие вместо теб.

Помислих си, че съм умряла и съм попаднала в рая. Един голям черен мъж не само беше защитил честта ми, но и ме беше нарекъл „женичка“.

Дори Нейтан замълча при тази внушителна демонстрация на сила. Гласът на Лари звучеше точно като този на Джеймс Ърл Джоунс. Беше висок над метър и осемдесет, с рамене, на които можеш да балансираш джудже. След като осъзна, че няма шанс срещу този мъж и че ако се съпротивлява или се опита да отговори, само ще се покаже като задник, Нейтан трябваше да се предаде.

— Прав сте — каза той и наведе глава, съвсем заслужено.

— А, значи вече почваме да се разбираме — каза Джеймс Ърл Джоунс.

— Лошото е, че тя през цялото време работи — каза Нейтан, като се помъчи да обърне нещата в своя полза, но нямах намерение да му се дам.

— Какво работиш, мила? — попита Вал.

— Работя главно със слепи. Както и с някои глухонеми — казах й аз.

Нейтан изплю част от питието си.

— Видяхте ли? Той си мисли, че това е смешно. Той им се подиграва — казах аз.

— Не мисля, че е смешно. Аз не… — каза Нейтан на Вал и Лари, като се мъчеше да запази самообладание. — Аз просто… Просто искам… да си е повече вкъщи.

— Много добре те чух — отговори Лари.

— Бюла, каква точно е работата ти със слепите? — попита Вал.

— Помагам им да участват в спортни щафети — беше следващото нещо, което казах.

Лари сложи парче суши в устата си, а Вал ме изгледа озадачено.

— А ти какво работиш? — обърна се тя към Нейтан.

— Аз съм музикален мениджър.

— Нещо като музикален мениджър — добавих аз. — Той има само една група. — Тази част беше истина, но сега аз почнах да изглеждам като задник. Имах чувството, че Вал и Лари не повярваха на думите ми и трябваше да се помъча да си възвърна доверието им.

— Съжалявам, скъпи. Знам, че правиш всичко възможно, но проблемът ни не е в това с какво си изкарваме прехраната. Проблемът е самотата. — Погледнах към Вал и Лари.

— Той никога не иска да правим секс, а когато поиска… е… — замълчах, сякаш не бях сигурна дали да им кажа.

— Какво има, мила? — попита Вал.

Нейтан се намеси:

— Ние правим много секс — каза той — първото, за което се сети.

— Да, но не така, както ми е приятно — казах аз, като погледнах Лари и Вал с измъченото изражение на жертва.

— Той винаги иска да е анално.

Нейтан скочи от масата и побягна, докато Вал ме гледаше с ужас. Лари наведе глава и сложи ръка на челото си.

— Трябва да отида да потърся съпруга си — казах аз. Поразходих се няколко минути, като търсех Дейвид Стивънсън. Забелязах го край бюфета, махнах му и тръгнах към него. Той бързо се обърна и пое в обратната посока.

Продължих да търся Нейтан и го намерих застанал в ъгъла, със скръстени ръце, да разговаря с един по-възрастен господин. Извадих шала си, който междувременно бях използвала като салфетка, сложих го на челото си и го вързах с голям възел като индиански вожд. После тръгнах бавно към Нейтан и господина и казах:

— Здравей, скъпи. С кого си говориш?

— О, това е моят класен ръководител, мистър Едуардс — представи ни Нейтан с поглед, който говореше:

„Не казвай нищо“. Но вече не ме интересуваше нито Нейтан, нито този купон, затова след няколко минути общи приказки заявих:

— Извинете ме, господа, но трябва да отида по голяма нужда.

Двамата с Нейтан се срещнахме малко по-късно пред входа на клуба, като в този момент не ни оставаше нищо друго, освен да избухнем в неконтролируем смях, при което започнах да се подмокрям. Не се бях напикавала в гащите си от месеци! Но в онзи случай ставаше дума за Лас Вегас и беше в съня ми, така че всъщност не се броеше.

Точно една седмица по-късно отидох с едно гадже на мач на „Лейкърс“. Докато вървях по пътеката, се сблъсках директно с Лари Уилям.

— Здравей, сладурче, как си? — попита ме той.

— О, здравей! Синът ти сигурно играе срещу „Лейкърс“.

— Лари кимна. — Ти как си?

— Прекрасно. Със съпруга си ли си тук? — попита той пред гаджето ми.

— Не, ние всъщност… — Настъпи дълга неудобна тишина.

— Нещо, което тримата с Лари и Вал вече бяхме преживели веднъж, и после допълних: — … се разделихме, разделихме се.

— После се приближих към Лари и прошепнах в ухото му:

— Според мен той е гей.

Лари също прошепна в ухото ми:

— Според мен може и да си права.

Представих гаджето си на Лари и Вал и когато се разделихме, Вал ме прегърна и ми прошепна:

— Ще те споменаваме в молитвите си.

— Моля ви — отговорих аз. Двамата с гаджето ми тръгнахме да търсим местата си. Когато седнахме, той се обърна към мен и каза:

— Това е страхотна новина. Отдавна ли си омъжена?