Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

За втори път

Беше денят на свети Валентин и го прекарах в леглото с моя партньор в живота, водката „Кетъл Уан“. Двете гледахме маратон от романтични филми по Ти Би Ес Супърстейшън, който ме накара да си задам въпроса как хората, които пишат романтични комедии, успяват да спят нощем.

В почти всяка романтична комедия, главната героиня в даден момент изведнъж се препъва в нещо абсурдно глупаво, като например листо, пада и после куца безпомощно, и тогава героят — тип Матю Маконъхи — или изниква иззад ъгъла точно навреме, за да я спаси, или пада заедно с нея. Това събитие предсказуемо води до вълшебния миг на първата целувка. Моля ви се! Аз падам през цялото време. Знаете ли кой идва да ме вдигне? Охранителят в бара.

През следващите два часа от филма те се срещат, влюбват, разлюбват, скъсват и малко преди края започват да се сблъскват „случайно“ на някое абсолютно абсурдно място, например край реката. Това никога не се случва в истинския живот. Последния път, когато се сблъсках случайно с едно старо гадже, беше в три часа сутринта в една дрогерия от веригата „Райт Ейд“. Купувах си средство против газове и лепенки за мазоли.

Обикновено празнувам Деня на свети Валентин, като летя с балон с горещ въздух из района на голям Лос Анджелис и соча различните жилищни сгради, в които съм спала. Този път беше различно — все още бях в дълбока депресия, защото ме заряза един мъж с по-кльощави крака от моите. Ако някога сте поглеждали задните крака на немска овчарка, която се отдалечава от вас, ще добиете представа как изглеждаха прасците на бившето ми гадже.

Връзката ми с хазяина продължи около девет месеца. Той не беше хазяин от типа на Шнайдър във филма „Ден след ден“ който тича из сградата с колан с инструменти и детективски мустаци. Беше спретнат, с приятна външност, стеснителен младеж с безобиден характер. Притежаваше сградата, както и съседната, в която живееше. След първата ни среща, когато подписах договора за наем, се обадих на Айвъри да й съобщя новината:

— Ще почна да се виждам с хазяина си.

— Наистина? Секси ли е? — попита тя.

— Не е точно секси. Има нещо друго. Стеснителен е и ще се наложи да поработя. Струва ми се, че се плаши от мен. Ще трябва да го омаломощя.

И точно това направих. Обаждах му се непрестанно за спешни случаи, като например изгаснало пилотно пламъче на газовата печка (след като съм го духнала) и излезли от релсите врати на душкабината (след като съм ги извадила). Това всеки път завършваше с кафе и/или обед или вечеря. След като общувахме няколко месеца и той не предприе нищо, накрая се изправих пред него и му казах:

— Слушай, хазяин, приятел, каква е тази работа? Ще започнем ли да се виждаме или няма? Аз си падам по теб и не се интересувам от никакви нови приятелства. Единствената причина, поради която вися с теб през цялото време, е да се докопам до боксерките ти. И съм изтощена.

Никога не бях влагала толкова много усилия във връзка, която не беше дори започнала.

— Или ставаме двойка, или Челси изчезва.

— Нека да си помисля — каза той.

След два дена се появи на едно от моите комедийни представления.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости? — попита ме той после, като ме изпращаше.

— Да — казах аз и ненадейно за самата си себе си започнах да подскачам, за пръв от пубертета насам.

Хазяинът ми беше възпитан човек и се разбирахме прекрасно — но и много се карахме. Той беше съвсем различен от всички, с които бях излизала преди. Беше ултраконсервативен, несигурен и се колебаеше при почти всяко решение, което взимаше. Но в същото време беше внимателен, много забавен и наистина добър по математика. Искаше да прекарва почти всяка минута с мен, което не ме изнервяше така, както очаквах.

Имахме напълно противоположни характери. Например той купуваше дрехи, уреди и материали за сградата и после почти веднага ги връщаше. Този вид постъпки ме подлудяваха. Не знаех, че мъжете могат да се отмятат по този начин от решенията си. Никога не съм върнала нищо в живота си. Ако когато се прибера, видя, че това, което съм си купила, не ми върши работа, просто вдигам ръце и го оставям в благотворителния магазин.

Той винаги искаше климатикът да е поставен на минимум 24 градуса; будех се посред нощ обляна в пот и ставах от леглото, за да го намаля. На другия ден той се оплакваше, че го боли гърло и че се чувства като във фризер. Една сутрин се събудих и видях, че си е сложил скиорска шапка. Много драматично.

Най-лошите неща около него бяха кльощавите крака и фактът, че почти със сигурност можех да го надвия, ако се сбием. Той се притискаше толкова силно към мен в леглото, че когато станех, за да отида до кухнята за чаша вода, все още висеше на мен като орангутан.

Най-болезненото не беше самата раздяла, а фактът, че аз първа планирах да се разделя с него, но не го правех, защото си мислех, че ще го съсипя — докато един ден се прибрах от ски уикенд в Аспен и той ми го поднесе без предупреждение. Беше истински блицкриг. Не ми хареса факта, че докато аз се тревожех да не засегна чувствата му, той направо ми каза да се разкарам. Макар да знаех, че връзката ни няма да е успешна в дългосрочен план, главно защото никога не бихме могли и двамата да носим шорти на публично място, тайно се надявах, че може би на пазара ще се появи някаква нова технология за уголемяване на прасците.

Минаха няколко месеца, но болката като че ли не стихваше.

Айвъри позвъни в Деня на свети Валентин, за да ми каже, че същата вечер има купон с костюми и присъствието е задължително.

— В един склад в центъра е и се събират средства за деца с увреждания.

Най-после нещо, за което лъжех от години, можеше наистина да се превърне в реалност. Нямах желание да ставам от леглото, но трябваше да се стегна заради децата.

— Ще се срещнем в „Компаунд“ за загряване преди купона — каза ми Айвъри.

„Компаунд“ беше блокът, където Лидия живееше с всичките си съседи дегенерати. Сградата беше от типа на Мелроуз Плейс минус басейна и шестцифрените доходи. Беше приятно място, където да висиш и да се веселиш, но не и където да се събудиш. Лидия и всичките й съседи в един или друг момент бяха спали помежду си и официално бяха нещо като роднини.

— Нямам костюм — казах на Айвъри.

— Ще ти направим.

Припомних й как преди месеци, на Хелоуин, двете с Айвъри бяхме отишли на купона с костюми на отявлени лесбийки — с дълги черни перуки до раменете, огромни джинси ливайс, портфейли на верига и черни колани с капси. На тениските ни имаше надписи: „Ние подкрепяме Буш“ и „Буш рулира“. Тъй като купонът беше след влизането ни в Ирак, всички решиха, че имаме предвид не „женския храст“, а президента.

Онази вечер не само научих урока си какво се случва, ако подкрепяш Буш в Калифорния, но и колко неприятно е да носиш грозен костюм на такъв купон. Очертаваше се ясна възможност да свалим нещо, а ние напълно я провалихме. Никой не искаше да има нищо общо с нас. Дори приятелите, с които бяхме отишли на купона, се правеха, че не ни познават. Двете с Айвъри прекарахме цялата вечер в ъгъла сами; единственият човек, който ни заговори, беше гардът, за да ни каже, че ще затварят.

— О, да, бях забравила за този случай — каза Айвъри. — Отиди да си вземеш костюм под наем.

— Не мога. По канал „Е!“ след десет минути почва „Истински холивудски истории“ за Боби Браун и Уитни Хюстън.

Айвъри ми позвъни след малко и ми каза, че съквартирантката й Джен има излишен костюм на зъл дух с бюстие, което изглежда секси.

— Панталонът е прозрачен, така че носи цели гащи — предупреди ме тя.

— Нямам никакви цели гащи, само гащите, които нося през периода си, и те са прекалено грозни.

— Какъв цвят са?

— Червени — казах аз. — Не е от периода ми, а просто са червени.

Бяха найлонови гащи за оформяне на корема и прибираха всичко, когато си подута. Това не бяха гащите, с които исках да се покажа в общество. Общо взето, този тип бельо не се носи от хора под шейсет.

— Никой няма да ги види, ще е тъмно, просто си сложи нещо, което да ти скрива задника. Или си сложи долнище от бански костюм.

— Какъв цвят е панталонът? — попитах аз.

— Челси, само се успокой. Ела в Лидия към осем и там ще се приготвим.

Паркирането пред Лидия винаги е кошмар, затова се обадих на нашия приятел Холдън, който живее на другия ъгъл, и паркирах в неговия гараж. Холдън е като едно от момичетата. Той е добро момче и всички сме приятели с него от години. Единственият му недостатък е, че страда от тежък синдром на дефицит на вниманието. Той е от онези хора, които ти задават въпрос и после прекъсват отговора ти с друг въпрос. Този навик може да бъде много изнервящ, особено ако сте разстроени — което води до драматични сцени на раздяла с гаджетата му, свързани с изхвърляне на дрехи и мебели от балкона. Холдън не се сърди, ако му крещиш и това помага да освободиш гнева, който се е натрупал поради обстоятелството, че изобщо не те слуша.

Холдън не знаеше за купона, вероятно защото не беше обърнал внимание, когато го бяха поканили, затова го поканих аз. И той нямаше костюм и му казах, че може да си сложи един от неопреновите си костюми. Холдън има собствена фирма за плажни принадлежности, която продава всичко от водолазни костюми до сърфбордове. Той държи цялата стока в апартамента си, което е удобно, ако реша да прекарвам повече време под водата.

Когато влязох в апартамента на Лидия, и трите момичета вече бяха облечени. Айвъри беше секси ученичка, Лидия беше секси ченге, а Джен беше шоколадов бонбон „М& М“.

Костюмът на злия дух беше наистина хубав и ми беше точно по мярка. Щом Джен го видя на мен, забелязах, че ме гледа с изражение, което казваше: „Сваляй го, аз ще го нося“.

— Челси — каза Джен, — имам една идея. Ще ти дам моя костюм.

— Не, недей — отговорих аз. Носи си го. Ти повече обичаш шоколад.

— Настоявам — каза тя и се усмихна като откачена мажоретка, която току-що са подхвърлили във въздуха. — Освен това поначало си бях избрала злия дух. Но го донесох за теб.

Сложих костюма на бонбон „М& М“. Горната част беше с формата на тиква и образуваше перфектна зелена сфера около тялото ми. Беше съчетана със също зелен чорапогащник, който облякох върху червените гащи, предназначени за периода ми. Обувките на Джен за бонбонения костюм не ми ставаха, а също и никои от обувките на Лидия. Единствените обувки, които имах с мен, бяха тези, с които бях дошла. Черни чехли „Адидас“. Те довършиха костюма ми.

— Трябват ми твоите гащи — каза Джен, докато се оглеждаше в голямото огледало. През зеления панталон на злия дух се виждаше всичко, а тя носеше леопардови прашки.

— Не ти давам гащите си — казах аз — и може ли, ако обичаш, да престанем да използваме тази дума? — Има три думи, от които побеснявам: „гащи“. „влажен“ и „екстра“. И трите ми приличат на думи, които би използвал някой педофил. В едно изречение.

— Трябва да ми ги дадеш. Не мога да нося този костюм с леопардови прашки — настояваше Джен.

— Добре! — Намръщих се, свалих ги и си сложих пак чорапогащника.

— Не искаш ли някакво бельо? — попита Лидия.

— Не. Смятам да си поразвея топките. — Нямам навик да взимам назаем чуждо бельо и не можех да повярвам, че Джен желае да носи моето.

— Искаш ли зелен грим за лицето? — попита Джен.

— Не, благодаря — казах аз и я изгледах мръсно.

Между това да си сговорчив и това да те прекарват има тънка граница и да позволя на някой да боядиса лицето ми в зелено щеше да е второто.

— Какво има? Изглеждаш прекрасно — каза Джен със същия глас, с който бихте се обърнали към момиче, което отива на абитуриентския си бал в инвалидна количка.

Холдън се приближи към мен с патешка походка, облечен с водолазен костюм и маска.

— Сигурно тази вечер двамата ще бъдем все заедно — казах аз.

Купонът имаше потенциал, но така и не влязох в ритъма на вечерта поради мрачното си настроение. Двамата с Холдън седнахме в ъгъла, като се шегувахме с костюмите на другите и когато това ни омръзна, започнах да се шегувам с Холдън, който се потеше толкова обилно, че беше свалил горната половина на водолазния костюм и сега седеше гол до кръста.

В края на купона Лидия ни каза, че всички отиваме да завършим вечерта в апартамента на един тип с костюм на Батман. Единственото привлекателно нещо беше, че апартаментът се намираше в Санта Моника, удобно разположен в съседство с апартамента на Лидия.

Когато приближихме към сградата, си помислих, че ми изглежда особено позната. В Санта Моника има много жилищни блокове, които са почти еднакви; реших, че сигурно е за това. Но щом всички — Айвъри, Джен, Лидия, Холдън и аз — влязохме един след друг в апартамента, се огледах наоколо и ме обзе не толкова меланхолично чувство. Никога не забравям апартаменти. Лице — може би, но не и апартамент. Вгледах се внимателно в Батман, но изобщо не го познавах.

— Откога живееш тук? — попитах го аз, докато си проверявах пощата от неговия компютър.

— От десетина години — каза ми той.

— Изглеждам ли ти позната?

Той ми подаде една бира, а аз седях в бонбонения си костюм. Прехвърлих се на сайта на Опра, за да видя дали е решила коя книга да препоръча следващия месец.

— Не, как се казваш?

— Челси.

— Не. Но може би сме се виждали.

След като осъзнах, че продължението на купона няма да свърши скоро, отидох в кухнята и си направих пакетче инстантни спагети. За жалост трябваше да ги ям направо от тенджерата с две неизползвани китайски пръчки, защото не намерих машина за миене на съдове и ако се съдеше по вида на кухнята, собственикът не беше много по чистотата. Всички момичета седяха на канапето и слушаха музика. Бях изморена и им напомних, че след два часа сутринта не се случва нищо позитивно.

Батман ме изгледа дяволито и каза:

— Това не е вярно.

Не ми хареса тона му и излязох от стаята. Отидох в спалнята и намерих едно нинтендо, свързано към телевизора.

Плейстейшънът беше изместил нинтендото преди години: не бях виждала кутия за нинтендо от прогимназията. Вълнението, което изпитах в този момент, може да се сравни само с това от нов албум на Джей Ло.

Бях на ниво четири от „Братята Супер Марио“, когато влезе Айвъри и ми съобщи, че според нея Джен и Батман са на път да се свалят.

— Не може — казах аз. — Струва ми се, че вече съм спала с него.

— Така ли?

— Не съм сигурна, но това място ми се вижда познато.

Айвъри излезе и доведе Лидия. Двете застанаха до мен със скръстени ръце и гледаха как играя.

— Е, спала ли си с него или не си спала? — попита Айвъри.

— Не си спомням, но знам, че съм идвала тук и не мога да си представя, че ще спя в къщата на непознат, без да правя секс с него. — После Батман влезе в спалнята с черно парче катран в ръка и попита дали някоя от нас иска да пуши хашиш.

— Сериозно ли говориш? — казах аз. Мисълта да пуша тази гадост беше толкова привлекателна, колкото да отида на концерт на Майкъл Болтън.

— Кой пуши хашиш? — попита Лидия.

— Чакай малко. Сетих се откъде те познавам — казах аз.

Предложението за хашиш възкреси спомена ми. Веднъж бях на купон до късно през нощта в „Компаунд“ с едни съседи на Лидия и Батман беше там. По онова време живееше на около десет пресечки от мен, затова си поделихме таксито за вкъщи, но бях толкова пияна, че когато спряхме пред дома му, излязох с него от колата. Той не ми припомни, че не живея там. Когато влязохме и осъзнах, че съм в неговата къща, той се наведе към мен и се опита да ме целуне. Казах му да се разкара и да ми донесе студен компрес, вентилатор и възглавница, за да спя на канапето му.

— Стоварих се тук една вечер преди няколко години, помниш ли? Спах на канапето и ти ми донесе студен компрес и вентилатор? Помниш ли — не ми беше много добре?

— О, да, май си спомням… беше доста пияна — каза той.

— О, боже господи, това е толкова смешно! Къде бях аз? — Попита Лидия.

— Ти май беше с Дъх на задник — казах й аз.

— Двамата свалихте ли се? — попита Айвъри.

— Не, само преспах тук — казах аз.

Беше истина — не бяхме правили секс. В този момент изпитах огромна гордост, че съм спала в къщата на непознат, без да се свалим. Изведнъж се почувствах зрелия човек в нашата група момичета и си отбелязах наум по-късно да им изнеса лекция за това как „не означава не!“

— Не почисти ли апартамента ми? — попита ме той.

— Да, малко — казах аз. Почистих, защото когато се събудих сутринта, не можах да повярвам в каква мръсотия живееше това момче. Не съм маниак по чистотата, така че ако съм пооправила едно друго, трябва да е било много нехигиенично. Определено си спомням, че по стената бяха полепнали парчета шунка.

— Как си спомняш, че си спала тук преди две години?

— Попита ме Айвъри.

— Защото онази вечер пак ми предложи хашиш, а това се е случвало само два пъти през целия ми живот.

— Не мога да повярвам, че не си спала с него — каза Лидия.

— Е, Лидия — казах аз много снизходително, — понякога трябва да взимаш умни решения.

— Млъквай, задник такъв — каза Айвъри.

— Може ли да си тръгваме, или Джен иска да се свали с него? — попитах аз.

— Да, хайде да си вървим. Искаш ли да спиш при мен? — Попита Лидия.

Холдън, Айвъри, Лидия и аз повикахме такси, а Джен остана. Слязохме на „Компаунд“ и Айвъри продължи с таксито към къщи. Холдън тръгна към апартамента си и му казах, че сутринта ще отида да си прибера колата.

В „Компаунд“ хората все още бяха будни и се веселяха. Носеше се силна музика и в двора танцуваха непознати.

— Лягам си — казах на Лидия. — Дай ми ключовете си.

Тя рови в чантата си за период от време, който, както знаех, можеше да означава единствено, че не са там.

— Мамка му — каза тя. — Сигурно съм ги оставила или при Батман, или в таксито.

Това изглежда никак не я разтревожи.

— Е, добре. Ще разберем къде са — каза тя.

Съседът на Лидия Гари се появи в каубойски костюм да ни каже здрасти. Той повдигна леко огромната си шапка и попита какво се е случило.

— Лидия си е изгубила ключовете, а ми се спи — казах аз.

— Вратата ми е отключена, — каза той. — Влизай направо. Аз ще спя на канапето.

— Прекрасно — казах аз. Благодаря ти, Гари.

Тъй като не познавах достатъчно добре нито Гари, нито хигиенните му навици, реших да остана с бонбонения костюм. Чорапогащникът и зелената ротонда щяха да ме предпазят от евентуални дървеници. Заспах и си спомням, че по-късно през нощта Лидия си легна до мен, а после в леглото заедно с нас се настани и някой друг.

Към шест часа сутринта се събудих от звуци, които могат да бъдат свързани единствено с бурна любов.

Идваха от банята. Изведнъж се разнесе силен трясък — предположих, че е от падането на тоалетни принадлежности.

— О! О! О, боже мой! Г–игари! Да, точно така, не, малко по-нагоре, о, БОЖЕ мой! — крещеше Лидия.

Въпреки че не можех да се видя, знаех, че имам същото изражение като Маколи Кълкин в „Сам вкъщи“, когато установява, че родителите му са го забравили.

Измъкнах се от леглото, паднах на пода и запълзях към вратата с наведена глава, сякаш се пазех от вражески огън. Не бях направила и две крачки навън, когато се сетих, че ми трябват телефонът, чантата и обувките. Опитах вратата. Заключена. Почуках, но никой не отговори.

Огледах се за някакви признаци на живот, но бързо разбрах, че в някакъв момент снощи съм свалила контактните си лещи. Всичко извън пет метра от мен беше размазано. Това беше малко неприятно. Крачех напред-назад и се чудех какъв да бъде следващият ми ход, когато се сетих, че колата ми е само на няколко пресечки оттук, при Холдън.

Дали можех да измина петте пресечки до Холдън в бонбонения си костюм? Почуках пак на вратата на апартамента на Гари, но напразно. Все още чувах пъшкането на Лидия. Усетих, че ще ми прилошее. Това беше пълна катастрофа. Не можех да повярвам, че Лидия ще прави секс, когато аз съм на няколко метра от нея, в същия апартамент. Не бяхме в училище!

Да слушаш как приятелката ти пъшка и повтаря нечие име по време на секс е все едно да видиш как родителите ти правят секс. Знам, защото за щастие вече съм преживяла и двете.

Нямах друг избор. Изтичах надолу и спринтирах по улицата към апартамента на Холдън. Почти веднага си ударих пръста на крака, което ме забави, и продължих с енергично куцане.

Нещо, което с усилие разпознах като жена, която си разхожда кучето, при вида ми бързо пресече към отсрещната страна на улицата. Шофьорът на преминаваща кола намали и изкрещя от прозореца: „Тежка нощ, а?“ Това беше унизително. Никога не бях излизала на улицата толкова рано и обстановката не ми харесваше.

Едно е да се разхождаш в бонбонен костюм на Хелоуин или може би на другия ден, съвсем друго да бъдеш принуден от ред събития да го правиш през февруари. Нещо по-лошо, при всяка крачка дебелата памучна горна част на костюма, действителният бонбон, се вдигаше над задника ми и се налагаше да я придържам надолу с една ръка зад гърба си. А и на малкото бонбонче толкова му се пишкаше.

Когато пристигнах пред Холдън, веднага започнах да хвърлям камъни по прозореца.

— Холдън! — крещях аз.

— По-тихо — обади се един съсед и после се показа на балкона. — Госпожо… оо… — Той направи пауза. — Искате ли да извикам полиция?

— О, моля ви, извикайте — отвърнах аз. — И какво ще им кажете, че на улицата има един откачен бонбон?

Съседът поклати глава и се прибра.

След време, което ми се стори около година, Холдън най-после се появи, разтривайки очи. Щом ме видя, избухна в смях.

— Може ли само да слезеш и да ми отвориш — казах аз. Той продължаваше да стои на балкона и да се смее, докато лицето му почервеня.

— Знаеш ли какво, задник такъв, може ли да продължиш да ми се смееш, след като вляза, вместо докато стоя на улицата?

Холдън влезе вътре и само след трийсет секунди се появи с фотоапарат. След третата снимка в най-лошия ми вид на балкона се показа друг съсед.

— Пак същата история! Не можете ли ти и гаджетата ти да пазите тишина?

Това отрезви Холдън и той се прибра.

— Аз не съм му гадже! — изкрещях на съседа.

Холдън слезе долу и ми отключи. Влязох и пишках близо пет минути. Костюмът беше пълна катастрофа, а от чорапогащника започнах да се изривам.

— Закарай ме вкъщи. Ще вляза през прозореца на кухнята — казах му аз. Исках да съм си в леглото, вкъщи — веднага. За един ден преживях достатъчно унижения. И може би вече беше време да се замисля за посоката, в която беше поел животът ми.

Стигнахме до апартамента ми към осем и петнайсет. Помолих Холдън да почака в случай, че не мога да вляза. Мислех си, че не би трябвало да е трудно; тъй като живеех на първия етаж, трябваше само да се вдигна до прозореца на кухнята и да вляза през него. Набрах кода, за да отворя външната врата и отидох под прозореца на кухнята.

Беше по-високо, отколкото си спомнях. Огледах се нервно. Лидия го беше правила веднъж, но тогава имаше кой да й помогне. Вместо да отида да доведа Холдън, опитах сама. Прозорецът беше отворен, но трябваше да се вдигна на ръце, за да се провра през него. На половината разстояние костюмът ми се залости. Жиците, които придаваха формата на бонбона, не можеха да минат през прозореца. Трябваше или да го съблека през глава, или да се върна обратно. Знаех, че ако го съблека, ще мога да мина — вече бях наполовина вътре. Затова се измъкнах от костюма.

Точно в този момент чух как задната врата се отваря и затваря. Последва звук от приближаващи се стъпки и после стъпките спряха. Висях от прозореца на кухнята с глава в мивката по зелен чорапогащник и без бельо.

— Холдън, ако направиш снимка…

— Не е Холдън — каза гласът на моето бивше гадже/хазяин.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Моля ви кажете ми, че това не ми се случва наистина.

— Имаш ли нужда от помощ, Челси? — попита той.

— Не, благодаря, ще се справя — отговорих аз небрежно, сякаш хората винаги влизат по този начин в апартаментите си.

Той въздъхна дълбоко, като подрънкваше с ключове. После отключи вратата ми, влезе в кухнята и ме издърпа. Когато стъпих на пода, клекнах, като обвих тялото си с ръце, за да прикрия сутиена и катеричката, която ясно прозираше през чорапогащника. Той беше взел бонбонения костюм и го постави до мен.

Бившето ми гадже не каза нищо друго, но ме гледа втренчено в продължение на, както ми се стори, неестествено дълго време с много спокойно, почти плашещо изражение.

— Не е каквото си мислиш… — започнах аз. Исках да му кажа, че въпреки начина, по който изглеждах, всъщност снощи бях много добро момиче, не бях спала с непознат мъж и той дори би трябвало да ме похвали за героичното ми усилие да се прибера вкъщи. Исках да му обясня всичко, но ако се съдеше по отчаяното му изражение, бях сигурна, че ще е безсмислено. Всичко би прозвучало прекалено абсурдно.

— Не казвай нищо — отговори той. После отиде, взе една хавлиена кърпа, сложи я до мен и си излезе.

Седях на пода в кухнята и се чудех що за хора са приятелите ми. Чудех се и дали някога изобщо ще се омъжа. След около час реших да престана да се самосъжалявам.

Защо да не погледна нещата откъм светлата страна? Току-що за втори път в живота си бях прекарала нощта с непознат, без да правим секс. Не е нужно да си гений, за да разбереш, че в мен очевидно се извършваше някаква промяна.