Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Глава XЛЕГОВИЩЕТО НА ЛЪВА

Аз така и не завърших операция „Спайглас“. През лятото на 1949 г. получих от Лондон телеграма, която отклони вниманието ми върху съвсем други неща. Предлагаха ми пост на представител на СИС в САЩ, където трябваше да поддържам връзка с ЦРУ и ФБР. Зад това назначение се криеше важна причина. Сътрудничеството между ЦРУ и СИС на ниво централни организации (макар все още не на равнище периферни подразделения) стана дотолкова тясно, че всеки работник от разузнаването, набелязан да бъде издигнат на висок ръководен пост, беше длъжен да се запознае с положението на нещата в американските специални служби. На мене ми беше необходим всичко на всичко половин час, за да приема това предложение.

Да напусна Истанбул ми беше мъчно: това е красив град, освен това се налагаше да изоставя работа, повече от наполовина свършена. Но съблазнението да отида в Америка беше голямо по две причини: първо, отново попадах в средата, където се формираше политиката на разузнавателните организации и второ, получавах възможност да се запозная с американските разузнавателни служби. По това време започнах да разбирам, че тези служби имаха по-голямо значение от съответните английски организации. Аз дори не дочаках съгласие от Москва и последвалите събития оправдаха моето решение. Никой не изрази съмнение в неограничените възможности на моето ново назначение. Беше решено, че в края на септември заминавам за Лондон и след завършване на едномесечната подготовка в края на октомври — за Америка.

Общият контрол върху отношенията между СИС и американските сружби в Лондон се осъществяваше от Джек Ийстън и именно от него получих по-голямата част от инструкциите. Аз високо оцених, макар и не без уговорка, познанията му върху всички тънкости на англо-американските отношения. Обаче диапазонът на това сътрудничество беше толкова широк, че надали можеше да се намери поне един отговорен работник в цялата служба, който да не е вземал участие в него, и всеки имаше някакви лични интереси, свързани с моето назначение. Под различни предлози ме канеха на обяд в разните клубове. Разговорите на кафе и порт-вайн бяха на различни теми, но едно бе общото за всички мои „приятели“ — желанието им да си осигурят безплатно пътуване до Америка. Аз не ги разочаровах. Колкото повече посетители ще имам във Вашингтон, толкова повече шпиони ще познавам, а това в последна сметка бе моята цел в живота.

От лаконичните обяснения на Ийстън стана ясно, че пътят ми до Вашингтон вероятно ще бъде трънлив. Трябваше да поема работата от Пийтър Дуайър, който беше прекарал в САЩ няколко години. Познавах го като изключително остроумен човек, но на мене ми предстоеше да науча още много други неща за него. През войната той съумя да реши деликатната задача да установи близки лични отношения с много видни ръководни личности, работещи във ФБР. Благодарение на тези отношения, запазили се и след войната, представителството, на СИС във Вашингтон отдаваше предпочитание на ФБР в ущърб (както мислеха някои) на ЦРУ. Доколкото ФБР, следвайки политиката на примадоната Хувър, проявяваше детска чувствителност към всичко, ксето касаеше ЦРУ, на Дуайър му беше много трудно да запази еднакво отношение към двете организации, без да се подлага на нападки от страна на старите си приятели, обвиняващи го в двуличие. Една от моите задачи бе да наруша това равновесие. ЦРУ и СИС се бяха договорили да си сътрудничат по широк кръг въпроси, което неизбежно означаваше по-тясна всекидневна връзка с ЦРУ, отколкото връзката, която СИС обикновено имаше с ФБР. Разбира се, открито да се признае такова изменение на политиката беше невъзможно. Следователно моята задача се състоеше в това за затвърдя връзките с ЦРУ и да отслабя същите с ФБР, но така, че ФБР да не забележи това. Не ми трябваше Много време, за да разбера неизпълнимостта и абсурдността на този план. Единственият разумен курс беше да се сътрудничи по въпросите, представляващи взаимен интерес, и да не се взема присърце неизбежното раздразнение на сътрудниците на Хувър. Затова трябваше да не се показвам особено умен, тъй като картите не бяха в моя полза. По-добре бе да се правя на глупак й да се извинявам за грешките, който от време на време щеше да ми се налага да правя в моето положение.

Инструктажът по въпросите на контраразузнаването също предизвика у мене сериозно безпокойство. Инструктира ме Морис Олдфийлд, който ми съобщи факт от първостепенна въжност. Съмвестното англо-американ-ско разследване на разузнавателната работа на СССР в САЩ довело до следния извод: през 1944—1945 г. от Английското посолство във Вашингтон, а също така от атомния център в Лос Аламос изтичала информация. Нищо не знаех за Лос Аламос. Но след бърза проверка на списъка на сътрудниците на Министерството на външните работи у мене почти не остана съмнение относно източника на информация в Английското посолство.

Към моето безпокойство се прибави и чувството на облекчение. Работата беше в това, че още в Истанбул съветският колега ми зададе въпрос, който не ми даваше покой в продължение на няколко месеца. Той попита дали не бих могъл да изясня какво предприемат англичаните по едно дело, свързано с Английското посолство във Вашингтон, ксето се водеше от ФБР. По това време не можех да направя нищо. След беседата с Олдфийлд обаче аз, явно, успях да се доближа до самата същност на въпроса. След няколко дена това потвърди моят руски колега в Лондон. Проверката в центъра не остави у него съмнение в това, че информацията от ФБР, за която говорихме в Истанбул, и моята нова информация се отнасят за едно и също дело.

Подробното изучаване на документите за известно преме донякъде ме успокои. Доколкото СИС формално по можеше да се занимава с разузнавателна работа в САЩ, изучаването на фактите, изясняващи източника на изтичане на информация, беше в ръцете на ФБР. Трябва да кажа, че ФБР извърши огромна работа, резултатът от която беше колосално количество напразно из-писани листове. Нито сътрудниците на ФБР, нито англичаните не се досетиха, че в този работа може да бъде замесен дипломат, при това дипломат от достатъчно висок ранг. Разследването беше съсредоточено върху недипломатическия персонал на посолството, особено върху местните хора, които бяха приети на работа като чистачки, портиери, низши служещи и др. Например на една чистачка, на която баба й бе латишка, беше посветен доклад от 15 страници, пълен с ненужни подробности за самата нея, нейното семейство и приятелите й, за нейния личен живот и навици. Това свидетелствуваше за огромните ресурси на ФБР и за това, колко безполезно те се пилееха. Стигнах до извода, че няма нужда от бързи действия, обаче е необходимо делото да се следи напрекъснато. Във всеки случай непременно трябваше да се вземат решителни мерки, преди да напусна Вашингтон. Един бог знае къде след това ще ме назначат.

Преди отпътуването ми от Лондон ме извика шефът. Той беше в превъзходно настроение и ме забавляваше, като разказваше най-любопитни случаи за отношенията между английското и американското разузнаване през годините на войната. Тези разкази се оказаха не просто празни възпоминания. Шефът ми съобщи, че новината за моето назначение в САЩ явно е разстроила Хувър. Тогава ме смятаха за доста високопоставен сътрудник на службата. На Дуайър (съвсем незаслужено) гледаха по друг начин. Хувър подозираше, че назначението ми предвещава нежелателна дейност на СИС в САЩ. За да разсее съмненията му, шефът изпратил телеграма, уверявайки го, че няма намерение да изменя политиката на СИС. Моите задължения, обхващаха само въпросите, свързани с американските служби. Шефът ми показа телеграмата и ме погледна право в лицето. „Това е моето официално послание до Хувър — каза той. И след кратка пауза добави: — А неофициалното…, ще поговорим за това след обяда в Уайт.“

В края на септември подготовката ми в основни линии беше завършена и аз отпътувах с парахода „Карония“. Изпращането бе незабравимо. Първото, което видях в мъглата на перона на гара Ватерлоо, бяха огромните мустаци, а зад тях се показа и главата на Осбърт Ланкастър. Сега вече знаех, че по пътя си ще имам добър компаньон. Преди да отплуваме, повикаха ме па телефона. Търсеше ме Джек Ийстън. Той ми съобщи, че Дуайър току-що е телеграфирал за своята оставка. Причините за тази оставка бяха неясни за мене. И накрая внесоха в каютата ми каса шампанско с картичка от един богат приятел. Започнах да чувствувам, че моето първо трансатлантическо пътуване ще бъде приятно.

Първата грешка допуснах почти веднага с навлизането в териториалните води на САЩ. На катера на лоцмана дойде да ме приветствува представител на ФБР. Почерпих го чаша шампанско, от което той без всякакво удоволствие отпиваше, докато водехме светски разговор. По-късно разбрах, че сътрудниците на ФБР, почти всички без изключение, се гордеят със своята обособеност и привички, корените на които се криеха в техния обикновен произход. Например един от най-високопоставените хора на Хувър, с когото се запознах във Вашингтон, твърдеше, че неговият дядо е бил бакалин в Хорс-Крик, щата Мисури. Затова те всички пиеха уиски, а бира — само като лека напитка. За разлика от тях сътрудниците на ЦРУ се представяха за космополити. Те обичаха да попийват абсент, а бургундското се поднасяше съвсем малко по-топло от стайна температура. Това не е празен разговор. Това е едно от доказателствата за дълбоката разлика в обществените възгледи на двете организиции, която в крайна сметка отчасти е причина за търкането в техните отношения.

Колегата ми ст ФБР ми помогна да премина всички формалности и ме настани в един хотел с изглед към Централния парк. На следващия ден от гара Пенсил-вания заминах с влака за Вашингтон. Шмакът още цъфтеше и ми напомни за чудесната есен — едно от не многото чудеса на Америка, което американците никога не преувеличават, защото да го преувеличиш е просто невъзможно.

Посрещна ме Пийтър Дуайър и след първата чаша уиски обясни, че неговата оставка не е свързана с моето назначение; по лични съображения отдавна желаел да се засели в Канада, където го чака добра длъжност в едно държавно учреждение. Известието за моето назначение във Вашингтон определило времето за неговото заминаване за Отава. Така че между нас веднага се установиха добри отношения. Той изключително внимателно и с голямо познаване на работата ме въведе в политическия курс на Вашингтон.

Не е толкова лесно да разкажа свързано за своята дейност в Съединените щати, така че да се добие ясна представа за делата, с които се занимавах. Те бяха твърде разнообразни, а понякога и доста неопределени, за да мога да ги обясня с прости думи. Само връзката ми с ФБР, ако се занимавах с нея, както трябва, би запълнила всичкото ми време. Това беше периодът на разцвет на зловещата ера на Макарти. По това време се възбудиха процеси срещу Хис, Коплън, Фукс, Голд, Грийнглас и мъжествените съпрузи Розенберг, да не говорим за редица други имена, които и до ден днешен остават неизвестни: Връзката с ЦРУ обхващаше още по-широко поле на дейност, като се започне със сериозните опити за сваляне на един от източноевропейските режими и се свърши с такива въпроси като използуването на немските документи за генерал Власов. Във всяко дело, което възникваше, първата ми грижа беше да угодя на едната страна, без да обидя другата. Отгоре на всичко аз трябваше да поддържам връзка и с канадската служба за сигурност, и с отделни лица от Министерството на външните работи на Канада, които бяха обзети от идеята за организиране на независима канадска секретна служба.

Откъде да започна? Тъй като краят на този разказ ще се отнася най-вече за ФБР, ще посветя началото му на ЦРУ. Когато пристигнах в САЩ, тази организация се оглавяваше от адмирал Хиленкотър34, добродушен моряк, който скоро отстъпи мястото си на генерал Бедъл-Смит, без да остави забележителна следа в историята на американското разузнаване. Преди всичко ми се налагаше да имам работа с Управлението по стратегическите операции (УСО) и Управлението по координация на политиката (УКП). Или, по-просто казано, УСО се занимаваш със събирането на разузнавателни данни, а УКП — с подривна дейност. Имах също така работа с Управлението по планирането, свързано с името на Дик Хелмз, наскоро сменил адмирал Рейбърн в качеството на директор на ЦРУ, който за доста кратко време се скара със Сената.

По това време движеща сила в УСО беше Джим Ингълтън. По-рано той работеше в Лондон и спечели моето уважение с това, че открито отричаше англомания-та, която разваляше облика на младото Управление по стратегическите служби. Обикновено с него закусвахме един път в седмицата в хотел „Харвей“, където той показваше, че изключителното усърдие в работата не е единственият му порок. Той беше един от най-мършавите хора, които някога съм срещал, и в същото време голям любител на яденето. Щастливец бе Джим! След една година съвместни закуски с Ингълтън аз се вслушах в съвета на една възрастна дама и преминах на диета, като за три месеца свалих дванадесет килограма. Уверен съм, че нашите отношения се базираха на истинското приятелско разположение на двете страни, но всеки от нас си имаше своите скрити мотиви. Ингълтън искаше да пренесе центъра на тежестта от взаимния обмен между ЦРУ и СИС върху представителството на ЦРУ в Лондон, което беше десет пъти по-голямо от моето. Ако това му се удадеше, той би съумял да оказва максимален натиск върху централния апарат на СИС и в същото време да сведедо минимум намесата на СИС в неговите собствени работи. От гледна точка на националните интереси това беше справедливо. Поддържайки с мене близки отношения, той можеше най-добре да ме държи под контрол. От своя страна аз с охота си давах вид, че съм се хванал на въдицата му. Колкото по-открито бе доверието помежду ни, толкова по-малко той можеше да се усъмни в тайни действия от моя страна. Трудно е да се каже кой повече спечели в тази сложна игра, но аз имах едно голямо преимущество — знаех какво той прави за ЦРУ, а той знаеше какво аз правя за СИС, но истинската същност на моите интереси на него не му беше известна.

Независимо, че нашите спорове обхващаха целия свят, обикновено те завършваха с Франция и Германия (при положение, че не започваха с тях). Американците бяха обхванати от страх пред комунизма във Франция и аз бях поразен от огромното количество материали, които Ингълтън всекидневно поглъщаше от френските вестници. По-късно, когато самият Бедъл-Смит категорично отхвърли предложението на англичаните за поделяне с французите на незначителната секретна информация относно руснаците, на мене ми стана ясно, че интересът на Ингълтън към Франция не беше негово лично увлечение. Бедъл-Смит ми заяви без заобикалки, че не може да повери секретна информация на нито един френски чиновник.

Германия внушаваше на Ингългън по-малко опасения. Тази страна го интересуваше преди всичко като база за операции срещу СССР и социалистическите етрани в Източна Европа. ЦРУ, без да губи време, успя да привлече оглавявания от генерал Хелън отдел на абвера, който работеше срещу СССР. Ингълтън, наслаждавайки се на омарите в ресторант „Харвей“, с пяна на уста защищаваше миналата и настоящата дейност на организацията на Хелън.

Ние имахме и редица други спорове относно Германия, доколкото и СИС и ЦРУ имаха възможност да разгръщат дейността си на окупираната територия. Всички видове секретни операции, включително и тия, които бяха насочени срещу немските власти, се финансираха от немците под формата на покриване на окупационните разходи.

Имаше доста спречквания помежду ни по повод на различни руски емигрантски организации, за което по-нататък ще спомена.

Например разговаряхме за Народния трудов съюз (НТС), който не много отдавна си спечели печална слава във връзка с Джерълд Брук35; за украинските националисти на Степан Бандера — любимеца на англичаните. ЦРУ също като СИС излезе от кожата си в стремежа си да използува най-перспективните емигрантски групировки за такива цели, за каквито СИС използуваше Джордания. Независимо от това че англичаните водеха упорити ариергардни боеве, опитвайки се да запазят своите позиции в ония групировки, с които те отдавна сътрудничеха, американците постепенно ги изтласкваха от тази сфера на дейност. Доларът беше твърде могъщ. Така например, макар англичаните да имаха големи интереси в НТС, СИС беше принудена по финансови причини да предаде на ЦРУ ръководството на неговата дейност. Това беше сфэрмено с официално съглашение между двете служби, но делото на англичанина Брук показва, че СИС съвсем не пренебрегваше тайните машинации с НТС зад гърба на американците. Такава е етиката на секретната служба!

Освен Ингълтън мой колега в УСО беше и Бил Харви началник на контраразузнавателната секция. По-рано той работеше във ФБР, но бе изгонен от Хувър заради своето пиянство през работно време. Когато за първи път го поканих на обяд у дома, оказа се, че навиците му не са променени. Той заспа след кафето и така остана цялата вечер, похърквайки тихо до дванадесет часа през нощта. После жена му го отведе с думите: „Е, да тръгваме, татенце, време ти е да си лягаш“ Мене може да ме обвинят в това, че държа недостоен тон. Съгласен съм. Но, както ще се разбере по-надолу, Харви ми изигра много недостойна шега, а аз не обичам да оставям провокациите ненаказани. Признавайки обвинението, че проявявам предубеждение по отношение на Харви, искам единствено в името на справедливостта да добавя, че той сътрудничеше на СИС при съоръжаването на известния берлински тунел36.

Както вече споменах, Управлението по координация на политиката се занимаваше с подривна дейност в световен мащаб. Началник на управлението беше Френк Уизнър, сравнително млад човек за такава отговорна работа, но започнал вече да оплешивява и да пуска солидно шкембенце. Той обичаше високопарния стил, което правеше неприятно впечатление. Аз съпровождах мисията, изпратена в Лондон и ръководена от Уизнър, за обсъждане със СИС на въпросите, представляващи взаимен интерес. Като стигнахме до проблемите с международно значение, Министерството на външните работи изпрати свои представители за наблюдаване хода на обсъждането. На една от срещите, на която от Министерството на външните работи присъствуваше Тони Рембълд, Уизнър заговори надълго и нашироко на една от любимите си теми — необходимостта от прикриване на източниците на секретните фондове, предавани на външните почтени организации, от което ние бяхме заинтересовани. „Много е важно — каза той в своя обичаен високопарен стил — да се подсигури открито съдействие на лица с известен на всички достъп до предоставените им на разположение богатства.“ Рембълд започна нещо да пише. Аз надникнах през рамото му и прочетох: „Лица с известен на всички достъп до предоставените им на разположение богатства — богатите хора.“ Моите отношения с Управлението по координация на политиката бяха по-активни, отколкото с УСО; в последна сметка ме интересуваха единствено плановете на управлението. Скоро след моето пристигане във Вашингтон американското и английското правителство одобриха по принцип провеждането на тайни операции, имащи за цел да откъснат една от източноевропейските страни от социалистическия блок. По редица причини изборът падна на Албания. Тя беше най-малката и най-слабата социалистическа държава. На юг тя граничи с Гърция, с която Англия и САЩ поддържаха съюзнически отношения и която формално все още се намираше в условия на война с Албания. Албания изглеждаше благо-приятно изолирана и освен това до нея имаше лек достъп откъм Малта по въздух и по море. Отчитайки възможността за редица усложнения от политически характер във връзка с този проект, Държавният департамент и Министерството на външните работи настояваха за неотслабващ контрол от тяхна страна над тази операция. Изпълнението на плана се възлагаше на СИС и Управлението по координаци на политиката. Както американците така и англичаните поддържаха контакт с албански емигрантски групи и затова и двете страни се захванаха да моблизират своите връзки с цел осъществяване на контрареволюционен преврат. Англичаните предоставиха Малта като база на предната линия за опе-рация и неголеми кораби, необходими за прехвърлянето на агенти. Американците подсигуряваха операцията с парични и материални средства, а също така отделиха летището Уилъс фийлд в Либия за тилова база и снабдителен пункт. Крал Идрис не бе посветен в тайната — по това време той беше само емир. В последвалите продължителни англо-американски спорове Малта беше нашият основен коз. „Стига да замислим, някъде подривна операция — призна ми веднъж Уизнър, — и откриваме, че англичаните някъде наблизо имат остров.“

Споровете касаеха въпроса за политическото ръководство на контрареволюцията. Тогава ерата на Дълес още не беше настъпила и САЩ се опасяваха да действуват открито в подкрепа на крайно реакционните режими. Затова Държавният департамент се стремеше да придаде на контрареволюцията „демократически“ атрибути. И с тази цел, изпреварвайки ни, той застави групичката на албанските бежанци в Ню Йорк да образува така наречения Национален комитет и да избере за негов ръководител някой си Хасан Дости. Дости бе млад юрист, който, според данните на Управлението по координация на политиката, имаше безупречна репутация на демократ, макар че аз така и не успях да намеря каквито и да било доказателства за истинността на това твърдение. Въпреки моите нееднократни молби не ми бе дадена възможност да се срещна с Дости. На Управлението по координация на политиката, както ми казваха, му се налагаше да се отнася много деликатно с него, тъй като той бил много плашлив. Няма що — добър кандидат за ръководител.

Ако Националният комитет в Ню Йорк ми внушаваше съмнения, то английският кандидат за лидер проста ме угнети. Той бе вожд на неголямо племе, казваше се Абас Купи и бе стар приятел на Джулиън Еймъри. Ако се съди по снимките, този човек носеше бакембарди и бе въоръжен до зъби — типичен продукт на британското опекунство. Аз не се и съмнявах, че той беше способен подобно на своите прадеди да извършва нападения над невъоръжени кервани или да стреля подло по съсипани от горещината турски войници, лутащи се уморено из някоя клисура. Но аз никога не споделях възторзите на британските джентълмени при вида на представителите на някое диво племе.

Или, по-кратко казано, ако Дости бе слабичък млад човечец, Абас Купи беше стар негодяй. Безкрайните спорове на англичаните и американците за достойнствата на двамата съперници може да бъдат разбрани само ако бъдат изключени всички други страни на въпроса и той бъде разглеждан единствено като състезание, което трябва да реши кой — англичаните или американците — ще определи политиката на контрареволюционното правителство, ако то някога бъде образувано. Накрая, когато и едните, и другите дотолкова бяха уморени от спорове и започнаха да търсят компромисно решение, стана ясно, че Дости и Купи под влияние на своите покровители бяха заели достатъчно твърди позиции, за да няма никакъв смисъл да бъде уговарян който и да е от двамата да служи под ръководството на другия.

Всекидневният контрол върху операцията беше в ръцете на Комитета по специална политика, който бе свикан във Вашингтон. Състоеше се от четирима членове, които представяха Държавния департамент, Министерството на външните работи, Управлението по координация на политиката и СИС. Държавният департамент назначи в комитета Боб Джойс, общителен младеж с опит по балканските въпроси. Ърл Джеликоу от Английското посолство, също приятен за компания младеж, представяше Министерствето на външните работи. Третият, също такъв младеж, беше Френк Линдзи от Управлението по координация на политиката и, накрая, четвъртият член на комитета бях аз. Не е трудно при такъв състав на комитета да си представи човек, че нашите срещи имаха съвсем не формален характер. Линдзи даде тон, заявявайки, на нашата първа среща, че единственият албанец, когото той през живота си някога е виждал, висял надолу с главата на успоредка. Дори в по-сериозни моменти ние, англосаксонците, не забравяхме, че нашите агенти съвсем неотдавна са слезли от дърветата. Въпреки че споменах, че Комитетът по специална политика осъществяваше контрол над операцииите, ние никога не можехме да действуваме като свободни хора. Моето лондонско началство не ми позволяваше да забравям задълженията на СИС по отношение на Абас Купи, а зад гърба на моите началници постоянно про-зираше формулата на Бевин „Това няма да го понеса“, която той използуваше в случай, че искаше нещо да забрани. Френк Линдзи, несъмнено, също беше свързан с подобни ограничения.

Може би е даже удивително, че в такива условия операцията все пак започна. Най-сетне СИС успя да прехвърли неголяма група агенти на албанския бряг със задача да проникне навътре в страната, да събере необходимите данни и придвижвайки се на юг, да премине в Гърция. Англичаните се надяваха, че събраните по пътя сведения от агентите ще помогнат впоследствие за осъществяване на по-широки планове. Операцията, от само себе си се разбира, беше безнадеждна от самото начало. Агентитите на СИС биха могли да се доберат до нещо единствено ако проникнеха в градовете. Но градовете се намираха под неотслабващия контрол на албанските власти. И поради това, за да оцелеят, налагаше се агентите да се крият в планините, където можеха да допринесат все някаква полза, ако страната бъде обхваната от въстание. Възможно е в основата на нашата авантюра да е лежала именно неизказаната надежда за въстание. Точно така, както в по-сетнешни времена (когато бе време да се поумнее) някои разчитаха, че дебаркирането на диверсанти в залива Кочинос ще запали пожар в Куба.

В крайна сметка няколко агенти все пак успяха да се промъкнат в Гърция, където с адски усилия им се удаде да се изтръгнат от лапите на гръцката служба за сигурност, която можеше да ги разстреля за нищо. Информацията, която те донесоха, беше почти напълно отрицателна. Поне беше ясно, че никъде на са ги посрещнали с отворени обятия.

С течение на времето операцията беше тихомълком забравена, без да окаже кой знае колко забележимо влияние на обстановката в Албания. Може би беше даже за добро на английското и американското правителство, че опитът им претърпя неуспех. В случай на успех те щяха да имат безкрайни неприятности със своите нови протежета, да не говорим вече за сериозните трудности с Гърция и Югославия, а вероятно и с Италия. Сблъскването на политическите интереси също така би разстроило англо-американските планове от по-голямо потенциално значение (в сравнение с албанската авантюра) — например плановете за проникване в СССР и за подривна дейност в самия Съветски съюз. Както СИС, така и ЦРУ имаха свои съперничещи си марионетки сред прибалтийските страни, чиито интереси обикновено бяха непримири. Аз с удоволствие наблюдавах как тези борещи се групировки поради свадата си изпадаха в безизходно положение. При един случай положението стана дотолкова сериозно, че експертът на СИС по северноевропейските въпроси Хери Кар беше изпратен във Вашингтон за отчаян опит да предотврати скандала. Мисията му завърши с пълен провал: Кар и неговите колеги от ЦРУ, с които той се съветваше, започнаха съвсем справедливо да се обвиняват един друг в лъжи по време на преговорите.

Разногласията относно Украйна бяха още по-отдавнашни — и също така непримирими. Още преди войната СИС поддържаше връзка със Степан Бандера, украински националист с профашистка насоченост. След войната това сътрудничество продължи да се развива. Но бедата се състоеше в това, че твърденията на Бандера за наличието на множество негови привърженици в Съветския съюз никога не се проверяваха сериозно. Имаше единствено отрицателни примери, които ясно показваха, че такива привърженици той няма, независимо, че беше доста „важна клечка“ в емиграция. Първата група агенти, която англичаните снабдиха с радиопредавател и други тайни средства за свръзка, беше отправена в Украйна през 1949 г. и изчезна. През следващата година изпратиха още две групи, но от тях също нямаше ни вест, ни кост. В това време американците започнаха сериозно да се съмняват доколко е полезен Бандера на Запада. Независимо, че англичаните потулиха провала на групите, тези съмнения не се разсейваха.

Нападките на американците срещу сътрудничеството между Бандера и СИС станаха особено резки през 1950 г. и работейки в САЩ, аз изгубих много време по предаване на язвителни послания от Вашингтон до Лондон и обратно относно съмнителните достойнства на различни, почти неизвестни емигрантски групи. ЦРУ повдигна три сериозни възражения против Бандера като съюзник. Неговият краен национализъм с фашистки оттенък представляваше препятствие, пречещо на Запада да провежда подривна дейност в Съветския съюз, като използува лица от други националности, например руснаци. Твърдяха даже, че Бандера спада към старата емиграция и няма връзки с новата, „по-реалистичната“ емиграция, с която американците усилено подхващаха игра. И накрая него пряко го обвиняваха в антиамерикански настроения. Американците отхвърлиха твърдението на англичаните, че Бандера се използува единствено за събиране на разузнавателна информация и че едно такова използуване няма каквото и да било политическо значение. Американците възразяваха, че какъвто и да е характерът на връзката между СИС И Бандера, самият факт за тази връзка може да издигне неговия авторитет в Украйна. Те изказаха опасения, че всяко засилване на последователите на Бандера може да предизвика сериозна опасност от разединение на „движението за съпротива“ в Украйна, с което те самите имаха работа.

Слабостта на американската позиция се състоеше в това, че тя се подкрепяше само с голословни изявления и с почти нищо друго. Резултатите от дейността на „по-реалистичната“ част на емиграцията и „движението за съпротива“ в Украйна изглеждаха не по-малко плачевни в сравнение с резултатите от сътрудничеството между англичаните и Бандера. Вярно е, ЦРУ заявяваше, че през зимата на 1949—1950 г. то е приело няколко куриери от Украйна, обаче долнопробното качество на тяхната „информация“ по-скоро подсказваше, че това бяха просто едни бродяги, попаднали в чужда страна. През 1951 г., след няколко години упорита работа, ЦРУ все още се надяваше да изпрати в Украйна свой „политически“ представител с трима помощници за установяване на контакт с „движението за съпротива“. ЦРУ скалъпи даже резервна група от четирима души, която да бъде изпратена в случай, че първата безследно изчезне.

За да се преодолеят англо-американските разногласия по въпроса за Украйна, ЦРУ настояваше за провеждане на широка конференция със СИС. Тази конференция се състоя в Лондон през април 1951 г. За мое учудване английската страна зае твърда позиция и категорично отказа да изхвърли Бандара зад борда. Всичко, което се удаде да се постигне и което беше прието с нескривано раздразнение от американска страна, бе решението повдигнатият въпрос нанаво да се разгледа през текущата година в края на сезона, благоприятен за спускане на парашутисти. Надяваха се, че до това време на разположение и на двете страни ще има повече факти. В течение на един месец англичаните спуснаха три групи от по шест души всяка. Самолетите излитаха от летището в Кипър. Едната група бе спусната но средата на пътя между Лвов и Тернопол, другата — недалеч от горното течение на Прут, около Коломия, и третата — в пределите на Полша, около изворите на река Сан. За да се избягнат дублиране и препокриване на районите, англичаните и американците обменяха точна информация относно времето и географските координати на своите операции. Не зная какво се е случило с тези групи, но за това, може би, не е трудно да се досети човек.

Осем години по-късно аз прочетох за загадъчното убийство на Бандера в Мюнхен, в американската окупационна зона на Германия. Навярно независимо от смелите изказвания на англичаните в негова защита последната дума в тази работа имаше ЦРУ.