Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Глава VВСЕ ПО-ВИСОКО И ПО-ВИСОКО

Един умен сътрудник на МИ-5 постави следната резолюция върху документ: „Тази работа е изключително важна и затова да се възложи на низов работник.“ През две- или триседмичното отсъствие на Каугил, който се намираше в САЩ, докато го замествах, имах достатъчно основание често да мисля над това изречение. Сега, когато се издигнах на по-високо стъпало, голямата част от текущата работа се оказа относително проста. Началниците на другите подсекции явно се справяха напълно със задачите си и не се нуждаеха много от моето ръководство. Но когато се заех с делата на самия Каугил, се натъкнах на такава чудовищна бъркотия, която ми показа, нагледно колко пагубно се отразяват служебните интриги върху работата на разузнаването. Тази неразбория ми предвещаваше големи неприятности.

Няколко седмици преди отпътуването си Каугил свика началниците на подсекциите на специално съвещание. Той ни информира, че заедно с Клод Денси работи над едно дело. Делото беше с голямо потенциално значение и с толкова сериозни политически оттенъци, че Каугил сметна за необходимо да продължи работата над него лично. Но, според мнението на Каугил, ние трябваше да имаме обща представа за това дело в случай, че в нашата работа възникне нещо, което има отношение към него. И Каугил направи извънредно мъгляво съобщение. Очевидно той беше много изморен, тъй като говореше несвързано и на нас ни беше трудно да схванем смисъла. Ние разбрахме само, че някакви вражески сили готвят или вече са подготвили някакъв гигантски план. Характерът и целта на този план все още бяха неясни. „Аз лично смятам — каза в заключение Каугил и внезапно се оживи, — че планът има някакво отношение към арабите. Когато и да погледна това дело, виждам араби!“ Отново Ричърд Хени31 беше с нас!

След един-два часа аз вече бях забравил за това дело, но Каугил ми напомни за него, когато ме инструктираше непосредствено преди отпътуването си. Той извади от личния си сейф дебела папка, предаде ми я и ме помоли да се заема с тези материали в негово отсъствие. „Виж какво съм направил“ — добави той. Каугил каза също, че трябва да поддържам връзка с Денси, доколкото той лично е заинтересован от това дело. Знаейки пренебрежителното отношение на Денси към контраразузнаването и всичко свързано с неговата работа, аз много се учудих. Изглеждаше ми странно, че Денси създава такива тесни отношения с Каугил във връзка с въпросното дело, но реших, че е по-добре да не питам за това. Възможно беше Каугил да е започнал да се чувствува дос-та самотен, а в такава ситуация даже Денси можеше да се окаже приемлив съюзник. А може би те бяха се обединили срещу Вивиън и МИ-5? Такава комбинация можеше да има смисъл от гледна точка на служебните интриги. Когато отворих делото, веднага си изясних защо то толкова привлича Денси. Четях с нарастващ интерес. Ще разкажа цялата история в хронологичен ред, а не по реда на документите. Наистина ми беше необходимо много време, за да размотая кълбото и да хвана нишката.

Към края на 1943 г. стана ясно, че страните от оста вървят към поражение, и много немци започнаха да се замислят струва ли си да остават верни на Хитлер. В резултат на това пред вратите на съюзническите представителства все по-често започнаха да се появяват бегълци с предложения за сътрудничество и с молби за политическо убежище. С тези предложения и молби трябваше много да се внимава по ред причини. В частност под маската на предатели Химлер би могъл да изпраща при нас шпиони. Освен това англичаните не искаха да дават на съветските ръководители повод да мислят, че влизат в сделка с германците: атмосферата беше наситена с взаимното подозрение на съюзниците, които се опасяваха, че някой от партньорите може да сключи сепаративен мир с германците. Накрая не трябваше да се насърчават хора, които в последната минута са решили да приемат нова вяра и по такъв начин да избягнат военния трибунал. На английските представители бяха дадени строги указания да не дават никакви обещания на нито един немец без предварителна консултация с Лондон.

Веднъж един немец се яви в Английското посолство в Берн и помоли за среща с военния аташе, представяйки се за отговорен работник от Министерството на външните работи на Германия. Той казваше, че е донесъл от Берлин пълен куфар документи от своето министерство. Като чул това главозамайващо заявление, аташето моментално изгонил немеца. Опитите му да се срещне с шефа на посолството бяха отхвърлени по подобен начин. Такава позиция на официалните английски представители не трябва да се осъжда, тъй като тогава изглеждаше малко версятно някой да събере смелостта да премине през граничния контрол на немците с куфар, съдържащ незаконно изнесени официални документи.

Немецът обаче беше пълен с решимост да постигне своето. Претърпявайки поражение в Английското посолство, той си опита щастието при американците. Техните правила се оказаха очевидно по-гъвкави от нашите. Секретарят на посолството решавайки, че с това дело трябва да се заемат „рицарите на плаща и кинжала“, предложил на посетителя да се обърне към Алън Дълес: „Четвъртата врата по коридора вляво.“ Дълес тогава беше началник на бюрото на УСС в Швейцария. Изслушвайки разказа на непознатия, той благоразумно помолил за разрешение да разгледа съдържанието на куфара и без колебание заключил, че това са оригинални материали. Всичко това привело Дълес в такова лирично настроение, че той веднага започнал да изготвя официално донесение до Вашингтон. „Ако вие само видехте тези документи — писал той — в цялата им първична свежест!“ Направиха копия от документите и ги изпратиха във Вашингтон, а УСС честно си ги раздели със СИС. Понеже документите излизаха от Швейцария, отначало ги изпратиха на Денси. Аз вече споменах, че Денси проявяваше голям интерес към Швейцария още от времето преди войната. По-късно този интерес се превърна в неистова мания за собственост. Денси негодуваше, че УСС пуска корени в Швейцария, и не пропускаше възможност да принизи работата на Дълес. Научавайки, че берлинските документи са попаднали при Дълес, Денси сигурно е преживял жесток удар — за това говорят неговите писмени бележки. Но Денси умееше бързо да се оправя след сътресения. Не беше възможно Дълес да му е измъкнал изпод носа такива сензационни материали! Следователно материалите бяха явна дезинформация и Дълес се хвана на въдицата като дете.

Борбата с враждебните разузнавателни служби, занимаващи се с дезинформация, влиза в задачите на контраразузнаването, затова Денси извиква Каугил да обсъдят това дело. Какво е станало на тяхното съвещание, не е протоколирано подробно, но безусловно Каугил е останал с впечатлението, че ще бъде и в негов интерес да докаже фалшивия характер на документите на Дълес. Каугил, разбира се, не е проучил документите нито при получаването им, нито по-късно. Той беше много зает и много уморен, а служебните интриги го заставяха да действува в полза на Денси. Каугил почти окончателно се откъсна от Вивиън. Неговите отношения с шефа, въпреки че бяха достатъчно добри, не бяха толково близки, колкото му се искаше. А между Денси и шефа съществуваха много тесни отношения и затова, доказвайки, че Дълес е подведен, Каугил се надяваше да извлече не малка полза и за себе си. Такава беше картината, съставена от мене въз основа на безпорядъчната преписка между Денси и Каугил. Наложи се доста да си поблъскам главата. Приблизително по това време у мене узря един план, но той изискваше внимателен подход. Аз много исках да бъда назначен на длъжността, която скоро щеше да се освободи, и не трябваше в никакъв случай да развалям отношенията си с никого, който би могъл да ми окаже съдействие за постигането на тази цел. Каугил, Вивиън, Денси, МИ-5. Министерството на външните работи, шефът — всички те представляваха частите на една главоблъсканица и беше изключително трудно от позицията на моя невисок пост да определя как те ще постъпят, когато дойде време да действувам. Наистина аз отдавна бях дошъл до извода, че макар и политическите маневри да могат да донесат бързи резултати, то тези резултати ще се окажат трайни само в случай, че се основават на солидна и добросъвестна работа. Затова реших да изуча материалите на Дълес и да ги оценя по достойнство. Ако те са безспорно истински или, напротив, фалшиви, аз ще кажа точно това. Ако след изучаването на документите не може да се направи определен извод, отново ще разгледам политическите аспекти на това дело, преди да реша на чия страна да застана.

Преобладаващият брой документи бяха телеграми, получени от Министерството на външните работи на Германия от неговите дипломатически мисии в чужбина. Значи, първо, трябваше да проверя при нашите специалисти шифровчици дали при тях не са постъпили засечени телеграми, съвпадащи с материалите на Дълес. От делото се виждаше, че не е направена тази елементарна справка. Денси и Каугил се бяха ограничили само с бегло преглеждане на документите, търсейки в тях съмнителни места й противоречия, за да подкрепят версията си за тяхната фалшивост. Помнейки поръчението на Каугил да поддържам тясна връзка с Денси, аз дълго мислих дали да се посъветвам с него за търсене на помощта на дещифровчиците. Не ми се искаше да правя това, тъй като, предполагах, че Денси ще бъде против такова предложение. Разглеждайки делото още веднъж, аз открих адресираната до Каугил резолюция на Денси: „Предава се на Вас за действия, каквито сметнете за необходими.“ Сега имах достатъчно основание да постъпя по собствени съображения.

По това време Държавната школа за кодиране и шифроване фактически се делеше на два отдела. Единият — под ръководството на капитан III ранг Трей-вис — се занимаваше с кореспонденцията на разузнавателните служби, а другият — под ръководството на капитан III ранг Денистън — имаше работа с дипломатическите документи. Доколкото материалите на Дълес представляваха документи на Министерството на външните работи на Германия, трябваше да се обърна към Денистън. Избрах няколко телеграми (около десет) на немския военен аташе в Токио, предадени шифровано по радиото до Генералния щаб на германската армия. В тях се съдържаха подробни сведения за бойния състав на японските въоръжени сили и оценка на бъдещите намерения на Япония. Ясно е, че ако тези телеграми бяха истински, те представляваха документи с изключителна важност.

След два дена Денистън ми позвъни по телефона. В гласа му звучеше вълнение. Той ми съобщи, че три телеграми напълно съвпадат със засечените и вече разшифровани, а другите са крайно ценни за разшифроването на немския дипломатически код. Питаше дали не мога да дам още няколко такива документа. Аз, разбира се, можех и започнах да му подавам материали в зависимост от това, как успяваше да ги обработва. Когато приблизително една трета от документите беше изучена и нито един не се оказа лъжлив, аз бях длъжен да разпространя тези материали. Съответно ги предадох в нашата секция, поддържайки връзка с военните министерства и Министерството на външните работи, като съзнателно принизявах значението на документите, защото не исках Денси предварително да узнае, че става нещо нередно.

Военните министерства реагираха незабавно. Представители на армията, военновъздушните и военноморските сили молеха да им изпратим повече такава информация. Министерството на външните работи отговори по-сдържано. Помолих съответните секции да поискат писмени отзиви за тези материали от министерствата, а Денистън помолих да напише докладна, която потвърждава оригиналността на документите в резултат на криптографски анализ. Готвех се за неизбежното стълкновение с Денси. Трябваше да започна да действувам, преди Денси да е чул за това от другаде. Отначало мислех да му изпратя всички документи по делото, за да го подготвя за удара, но после отхвърлих тази идея, знаейки, че Денси няма да ги прочете. Тогава с известно вълнение го попитах кога може да ме приеме.

Визитата продължи половин час и беше много неприятна. Както се очакваше, Денси се вбеси. Но обстоятелството, че аз съм изучил материалите, а не той, бързо го отрезви. Докладната на Денистън също донякъде охлади Денси. Яростта му обаче избухна отново, когато прочете хвалебствените коментари на министерствата. Овладявайки се с голям труд, той ми прочете лекция. Даже документите да са истински какво от това? Аз съм поощрявал УСС в стремежа му да престъпва всички граници в Швейцария и да обърква работата на разузнаването. Един бог знае какви вреди може да причини то. С такива въпроси трябва да се заемат само опитни работници, които умеят да заобикалят клопките. Ако така се поощрява УСС, то за няколко дена би могло да срине цялата мрежа на Денси. Когато Денси завърши тирадата си, аз го попитах с почтително изумление какво отношение има това към УСС. Та аз не разпространявах тези документи като материали на УСС. Даже нашите собствени секции, разпращащи разузнавателна информация, без да говоря за министерствата, не знаят, че УСС има някакво отношение към това. Те смятат материалите за наши и нас молят да им ги изпращаме. Похвалите също са отправени към нас. Когато замълчах нерешително, Денси ме погледна в упор с дълъг изучаващ поглед. „Продължавайте — каза той накрая, — вие не сте такъв глупак, за какъвто ви мислех.“

Когато Каугил се върна, аз му занесох папката и му разказах за всичко, което съм направил. Веднага последва тревожният въпрос, как се е отнесъл към това Денси. Обясних, че съм се консултирал с Денси и че той е одобрил моите действия. Въздъхвайки облекчено, Каугил ми върна папката и ме помоли да продължа работата. За мое учудване работата не свърши с това. Нашият немски приятел се оказа безстрашен човек и още няколко пъти посети Берн със своя безценен куфар.

В това време благодарение на нашата постоянно растяща осведоменост работата на моята подсекция, занимаваща се с борбата с шпионажа на германците на Пиренейския полуостров, в Северна Африка и Италия, вървеше успешно. Ритмично залавяхме немски агенти и, доколкото ми е известно, нито една важна птица не се изплъзна от нашата мрежа. Покрай всичко останало в ръцете ни се намираше главният ключ за намеренията на германците: ние редовно четяхме техните радиограми. Въпреки че испанското правителство предоставяше на германските служби големи възможности, а Салазар им оказваше приятелско гостоприемство, съвсем малко испанци и португалци изявяваха готовност да се поставят на изпитание в името на фашизма. И да се съгласеше някой да изпълни задача на немците, то беше само за да се измъкне от Европа или да попадне в Англия.

Ярък пример за това е случаят с Ернесто Симоес. Разбрахме от немските радиограми, че Симоес е завербуван от абвера в Лисабон за работа в Англия. На различни места в дрехите си той бе скрил инструкциите, снети на микрофототочки. Връзката с него трябвало да се поддържа по пощата. След консултация с МИ-5 беше решено да се позволи на Симоес известно време да действува свободно в Англия, надявайки се, че той може да ни насочи към други немски агенти. Не му се направиха никакви спънки при пристигането и даже незабелязано му се оказа помощ да се настани на работа в Лутон в завода за производство на самолетни детайли. Информацията, която би могъл да получи там, представляваше достатъчен интерес за един агент и в същото време не беше много опасно, ако някои от неговите съобщения случайно се промъкнеха до германците. Симоес бе настанен у една съпружеска двойка. Мъжът работеше в същия завод. Движението на агента беше поставено под наблюдение, а кореспонденцията му се проверяваше.

След няколко дена в поведението на Симоес беше установен определен ритъм. След свършване на работа той излизаше от завода заедно с хазаина си и благополучно го довеждаше до най-близката кръчма. След това с всички сили Симоес се втурваше към къщи, откъдето не излизаше до следващата сутрин, когато тръгваше за работа заедно с хазаина. Оставаше само да се установи защо агентът толкова бърза към къщи. След внимателни наблюдения беше намерено съвсем задоволително обяснение. Всяка вечер, добирайки се до квартирата, той бързо ощастливяваше хазайката със своето любовно внимание (и то под кухненската маса — невероятно, но така твърдяха агентите!), а след това вечеряше с апетит и отиваше да спи.

След няколко седмици беше решено тази комедия да се прекрати. Арестуваха Симоес. За да се избягнат всички случайности, отправиха го в „строгия“ следствен център в Хем Комън и го пуснаха на Томи Херис. Херис не можеше да бъде истински строг, но тук се постара, колкото можеше. Херис обясни на Симоес, че той се намира в затвора на английската секретна служба и е вън от обсега на закона, че консулството не знае за неговото местонахождение и никога няма да узнае, че може да остане тук за цял живот, ако му го запазят, че може да го уморят от глад, да го бият и да го убият и никой никога да не научи за това. Единствената му надежда е пълното признание в шпионаж за германците. Херис наговорил още много неща от този род, докато развинтеното му въображение не минало през всички гами на чувствата. След това Херис ми призна, че е нарисувал такава смразяваща картина, че на самия него му станало страшно.

Симсес слушал това с нарастващо нетърпение и от време на време заявявал с раздразнение, че иска да яде. Около час след разпита той взел решение. Помолил за хартия и писалка и нахвърлил на две страници показанията си за контакти с германците в Лисабон, включително инструкциите, микрофототочките и всичко останало. Той обяснил, че не е имал и най-малко желание да се излага на опасност и че единствената му цел била да намери добра работа в Англия, където не би могъл да се добере без странична помощ. Показанията на Симоес във всички подробности съвпадаха с вече известните ни сведения. Завършвайки писането, Симоес хвърлил писалката и попитал с войнствен тон: „Е, сега щеми дадат ли нещо за ядене?“

Другият случай, също свързан с португалците, е показателен в смисъл, че той илюстрира как понякога се налагаше да се измъкваме, когато вземахме мерки във връзка с информацията, получавана от особено деликатни източници. Рохерио Пейксото да Менезес, чиновник от Министерството на външните работи на Португалия, беше извикан на работа в Португалското посолство в Лондон. Англичаните узнаха пак чрез засечени немски радиограми, че абверът го е завербувал преди отпътуването му за Лисабон. Било му възложено да събира обща разузнавателна информация и да я изпраща посредством тайнопис по португалската дипломатическа поща до определени адреси в Лисабон.

Португалската поща редовно се отваряше преди изпращането й от Англия. След няколко седмици в дипломатическата поща намериха плик до един от адресатите на Менезес. Това беше донесение, написано с най-обикновено симпатично мастило. В него глупаво се коментираше моралното състояние на англичаните, съобщаваше се за зенитни батареи в Хайд парк и още глупости. Но даже такава дребна риба като Менезес би могла да се натъкне на нещо важно и затова беше решено да се прекъсне неговата дейност.

Менезес можеше да се скрие зад дипломатическата си неприкосновеност, затова преди всичко трябваше да бъде убеден португалският посланик сеньор Монтейро да лиши Менезес от тази привилегия. Единственото доказателство срещу Менезес беше получено чрез недипломатически средства и това въздържаше английското контраразузнаване от решителна стъпка. Накрая показаха писмото на Менезес на посланика, обяснявайки, че то е постъпило от английския агент в Лисабон. След като го прочете, Монтейро не можеше да настоява за имунитета на Менезес и той беше изправен пред съда. Менезес имаше жалък вид и някои от нас до самото произнасяне на присъдата изпитваха угризение на съвестта, тъй като обвиняемият можеше да бъде осъден на смърт. За щастие, съдията се оказа мек, а и англичаните нямаха намерение да дразнят португалците. Делото свърши, но с най-неприятна неочакваност. В шифрована телеграма с коментари по делото (която англичаните също прочетоха) посланикът Монтейро излагаше английската версия за обстоятелствата, при които писмото е попаднало у нас, след което заявяваше, че е възможно по отношение на дипломатическата поща да е допусната „нескромност“.

Присъствието на дипломати от неутралните страни причиняваше постоянни грижи на английската служба за сигурност. Такова затруднение възникна с посланика на Испания херцог Алба. Англичаните имаха постоянен достъп до испанската дипломатическа поща и разбраха, че Алба периодично изпраща в Мадрид доклади с изключителна важност за политическата обстановка в Англия. В Англия не се съмняваха, че Министерството на външните работи на Испания запознава с тях немските си съюзници, и затова тези доклади представляваха действително сериозно изтичане на информация. Обаче нищо не можеше да се направи. Нямаше доказателства, че херцогът получава информация по непозволени методи. Алба общуваше с осведомени хора и просто предаваше казаното от тях със собствен проникновен коментар. Известно време МИ-5 обмисляше идеята да използува Алба като канал за дезинформация, но неговите информатори заемаха твърде високо положение. Сред тях бяха хора като Брендън, Брейкън, Бийвърбрук и даже самият Чърчил. Те едва ли биха се унизили да лъжат испанския гранд! Моята подсекция беше принудена да изостави това дело. Оставаше само да се надяваме, че тъй като докладите на Алба са издържани в дружески тон към Англия, Хитлер ще престане да му вярва като на непоправим англофил. В края на краищата Алба беше и херцог Беруикски.