Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Глава IIIСИС — МРЪСЕН БИЗНЕС ПОД СОЛИДНА ФИРМА

Превеждането, или, по-скоро, преминаването ми от УСО в СИС завърши през септември 1941 г. Една енергична дама, която направи подобна крачка приблизително година по-късно от мене, изрази задоволството си от промяната с думите: „Ако неизбежно трябва да се занимаваш с мръсна работа, по-добре е да вършиш това под солидна фирма.“ Аз бих могъл да изрека същите думи по-рано от нея, ако бях се сетил за това. Неразумно би било да се подценяват способностите на новите хора, които се вливаха в УСО на Бейкър стрийт. При това тези хора преследваха напълно достъпни цели. Напуснали своите уютни кабинети а Сити и Темпл, те внесоха дух на напрегната импровизация, стремеж да внесат безпорядък и финансов хаос по цяла Европа и самите те до един се превърнаха от пазачи на дивеча в бракониери. Да се наблюдава кипежът на идеи из коридорите беше много забавно, но беше много трудно да се измолят от Министерството на авиацията и от Адмиралтейството свободен самолет или корабче. На УСО тепърва му предстоеше да се утвърждава сред прастарите консервативни английски служби.

СИС също претърпяваше промени, нейният апарат се разрастваше, но все още не й се удаваше да задоволява нарастващия глад на военните министерства от разузнавателна информация. СИС обаче имаше установен опит в работата си и съответна на него структура на апарата. Разширението на щата не измени много нейния характер. Макар и под натиск, СИС приемаше представители на Министерството на външните работи и на военните министерства. Измежду тях забележителна следа остави само Петрик Райли21. Разузнаването понасяше даже такива пришълци като Греъм Грийн22 и Малкълм Макгеридж, които внасяха оживление в работата на службата. Най-сетне аз почувствувах твърда почва под краката си и пристъпих към истинска работа.

Както е известно, СИС по това време бе разположена в Броудуей билдингз, срещу спирката на метрото „Сънт Джеймз парк“. Но военновременната организация вече не можеше да се побере в първоначалната й резиденция. Пета секция и централния архив преместиха в Сънт Олбънз. Останалите дребни подразделения бяха разпръснати из Лондон и окръжаващите го графства. С пристигането ми в Сънт Олбънз аз бях настанен у един богат човек с фамилното име Барнет. Богатството не беше единственият негов порок. Барнет всекидневно се возеше от къщи до гарата с ролс-ройс с частен шофьор докато жена му заключваше захарта и броеше бурканите със сладка, за да е сигурна, че прислугата няма да ги намери. За щастие, аз скоро успях да си намеря подходяща виличка в самата окрайнина на града, където никой не ми пречеше. След няколко дена на автобусната спирка купих от един мъж фазан. Мъжът каза, че у него „понякога се намират“ и кокошки. Така аз започнах да се храня достатъчно добре.

На следващите страници ще говоря доста за СИС н постепенно читателят ще добие обща, макар и съвсем не изчерпателна представа за нейната дейност. Сега искам да съобщя само основните данни за структурата и работата на СИС, за да може читателят още от самото начало да разбере моята история. Не бива да се забравя, че всеки общ преглед неизбежно е малко или много опростен. Ако британският гений е склонен към импровизация, СИС е добро доказателство за това. Това учреждение прилича на стара къща, чиято фасада е закрита от допълнителни пристройки.

СИС е единствената английска служба, упълномощена да събира секретна информация от чужди държави с нелегални средства. Върху нейния монопол в това отношение понякога посягат самодейни ентусиасти. Но когато подобни посегателства биват открити, в най-добрия случай те завършват със саркастична междуведомствена преписка, а в най-лошия — довеждат до сериозни стълкновения на Уайтхол23. Именно с „нелегалните средства“ се отличава секретната служба от другите учреждения, занимаващи се със събиране на информация, като например дипломатическата служба и пресата, макар че някои държави не признават тази тънка, понякога илюзорна разлика. Но колкото и мъгляви да са тези различия, на практика те съществуват. СИС е единствената организация, която получава секретни фондове, за които не дава подробен отчет. Тези фондове се използуват за събиране от чуждите държави на такива сведения, които не може да бъдат получени по обикновени, законни пътища.

За база на дейността на СИС служи агентурната мрежа, която се състои почти винаги от чужди поданици. Тези агенти работят под прекия или косвения контрол на бюрото на СИС, известно като резидентура. Бюрото на СИС е настанено в Английското посолство и по този начин е защитено от действията на местните власти по силата на дипломатическата конвенция. Подбудите на чуждестранните агенти са различни — както героични, така и най-ниски. Повечето от тях получават възнаграждение, макар и не голямо. Общо взето, СИС предпочита да има платени агенти, тъй като получаването на пари повече ги ангажира. Неплатеният агент на СИС е склонен да се държи независимо и може да причини големи неприятности. Такъв човек почти винаги преследва собствени политически цели и неговата искреност често може да бъде източник на недоразумения. Така един сътрудник на СИС изрази своето отвращение към германската съпружеска двойка Фермерен, която по време на войната поиска политическо убежище от англичаните в Цариград, с думите: „Те са така ужасно съзнателни, че никога не можеш да предположиш какво ще им хрумне в следващия момент.“

Събраната от агентите информация попада направо или по околни пътища в местната резидентура на СИС, която е завербувала тези агенти. Там сътрудниците на СИС, прикрити под дипломатически длъжности, предварително оценяват тази информация по отношение на нейната достоверност и важност. Ако информацията се прецени като интересна, със съответните коментари я изпращат в Лондон. Обикновено информацията се изпраща по каналите за дипломатическа свръзка, тоест по радиото или чрез дипломатическата поща, в зависимост от това, дали е спешна или не. По времето, за което говоря, за ръководителя на резидентурата на СИС за прикритие още широко се използуваше довоенното прикритие — длъжността на завеждащ отдела за паспортния контрол на посолството, — макар че още тогава това прикритие изглеждаше твърде прозрачно. Служителят, заемащ тази длъжност, имаше законно право да разпитва хората, искащи визи, а както е известно, един въпрос винаги може да предизвика следващия. Обаче това прикритие скоро стана известно на всички. В една от следващите глави ще се спра на много по-късни форми на маскировка.

Структурата на СИС в Лондон се изграждаше върху разпределението на задълженията: едни подразделения събираха информация, други я анализираха и я оценяваха. Тези, които събираха информацията, бяха длъжни да я представят отначало за обективно старателно проучване, след което материалът се изпращаше в едно или друго държавно учреждение. В съответствие с този принцип службата се разделяше на две групи секции: G (Джи) и секции, разпращащи информацията. Секциите G ръководеха резидентурите в чужбина и упражняваха контрол над техните операции. Всяка секция отговаряше за определен географски район. Една водеше Испания и Португалия, друга — Близкия Изток, трета — Далечния Изток и т.н. Секциите, разпращащи информацията, даваха оценка на получените разузнавателни сведения и ги изпращаха на заинтересованите държавни учреждения. След това тези секции препращаха оценките на държавните учреждения и своето собствено заключение за материалите в секции G.

Секциите, разпращащи информацията, се разделяха не по териториалния признак, а според съдържанието на информацията. Едни от тях се занимаваха с политически въпроси, други — с военни, военноморски, икономически и с различна друга информация.

Пета секция в коята бях аз, в много отношения заемаше особено положение. По наименование тя беше секция, разпределяща материалите, и се занимаваше с контраразузнаването. Но докато аналогичните секции имаха работа с такива обикновени държавни учреждения като Министерството на външните работи, Адмиралтейството и други, чиято осведоменост за секретните операции беше ограничена, главният клиент на пета секция бе МИ-5, самата тя представляваща секретна организация. Би могло да се предполага, че това обстоятелство ще съдействува за взаимно разбиране и тясно сътрудничество. В действителност положението беше тъкмо обратното и едва към края на войната между тези две организации бе постигнато известно съгласуване. Това печално положение отчасти се дължеше на обстоятелства от личен характер и се усложняваше от военновременната обстановка, да не говорим за военната истерия. Но имаше и друга причина: коренното различие в мненията относно разграничаване сферата на дейността на двете организации. МИ-5 твърдеше, че кон-траразузнаването е неделимо и че затова МИ-5 има право върху цялата информация на пета секция. Каугил, говорейки от името на пета секция, отхвърляше това разбиране, като заявяваше, че МИ-5 има право на тази информация, която непосредствено се отнася до сигурността на британската територия. При това Каугил смяташе, че единствено той има правото да решава имат ли едни или други сведения отношение към сигурността на Англия. Той твърдеше, и то съвсем искрено, че МИ-5 има намерение да създаде собствена организация за контраразузнаване извън страната. А МИ-5 от своя страна подозираше, че Каугил под предлог за секретността на източниците на СИС отклонява от тях важна информация. Тези разпри не веднъж ме поставяха в неловко положение, тъй като моите симпатии в този спор бяха обикновено на страната на МИ-5. За да избягна излишни усложнения, не рядко ми се налагаше да предавам информация на МИ-5 устно.

Тази нездрава обстановка донякъде обуславяше втората особеност на пета секция. През първия период на войната изискванията на военните министерства към СИС бяха много големи и винаги срочни. Влиятелните хора в СИС смятаха настъпателното разузнаване за единствено сериозната форма на разузнаване във военно време. В резултат на това резидентурите на СИС в чужбина все повече и повече съсредоточаваха вниманието си към събиране на информация, необходима само за въоръжените сили, като сведения за придвижването на войскови части, за съсредоточаване на военноморски сили, за военновъздушния потенциал, въоръжението и т.н. Контраразузнаването изпитваше недостиг от средства и МИ-5 основателно се оплакваше не само от това, че пета секция укрива някои сведения, но и от това, че СИС изобщо събира малко информация, необходима за контраразузнаването. Каугил не можеше да отхвърли това обвинение — самият той чувствуваше неговата основателност, но не беше по неговите сили да пренасочи част от средствата на СИС за целите на контраразузнаването. Каугил предпочете да забиколи съществуващия ред и да насочи своите специалисти в задграничните резидентури. Формално тези сътрудници се водеха под общото ръководство и контрол на секциите G, но поради голямата претрупаност на тези секции всекидневните си инструкции сътрудниците получаваха непосредствено от пета секция. За Испания и Португалия отговаряше някой си Фенуик, бивш търговец на петролни продукти. След като помърмори, той се съгласи да командирова в Мадрид, Лисабон, Гибралтар и Танжер нашите специалисти по контраразузнаването, а след няколко седмици практически забрави за тях. Всичко вървеше добре, аз от време на време правех на Фенуик посещения на вежливост, а понякога (казано с неговите думи) заедно „дъвчехме пържоли“. Скоро пета секция, която беше задължена да разпределя информацията, фактически си присвои някои функции на секция G. Тя се превърна в хибрид, който другите подразделения на СИС гледаха накриво. Но това положение бе съвсем изгодно за Каугил, тъй като му даваше възможност за сетен път да потвърждава, че контраразузнаването е изкуство, достъпно само за надарения и изискващо голям ум, какъвто нямат обикновените сътрудници на разузнаването. По такъв начин Каугил се предпази от вътрешни критики в СИС. За съжаление, той ие се ползуваше със същото уважение от страна на МИ-5.

Аз вече казах, че СИС бе единственото английско учреждение, упълномощено да събира информация с нелегални средства но това не означава, че само тя се занимаваше със събирането на секретни разузнавателни данни. Чрез прехващане на радиограми може да се получат огромно количество секретни разузнавателни сведения, без да се нарушават националните и международните закони. Но всяка радиограма преди всичко трябва да се разшифрова. По време на войната в Англия това се вършеше от така наречената Държавна школа за кодиране и шифроване в Блетчли. По-голямата част от своята работа тя изпълняваше изключително успешно. Ще предоставя на по-добре запознатите хора да решат колко по-големи успехи можеше да има, ако дрязгите в школата бяха сведени до минимум. (Същото може да се каже за държавните ведомства на Великобритания да не говорим за университетите в мирно време.)

И така, какво място заемаше пета секция в разузнавателния свят? Като част от СИС тази секция отговаряше за събирането на контраразузнавателна информация в чужди страни чрез нелегални средства. Най-заинтересована от тези данни беше МИ-5, която отговаряше за сигурността на британската територия и затова изпитваше остра нужда от предварителни сведения за готвещите се в други страни опити да проникнат в държавните тайни на Англия. Към някои видове дейност на пета секция проявяваха интерес и други ведомства. Например Министерството на външните работи искаше да знае какви възможности предоставят неутралните държави на немските разузнавателни служби.

В началото на своята дейност пета секция използуваше като допълнително средство радиоразузнаването, ко-ето прехващаше шифрите на противника, а школата за кодиране и шифровъчно дело ги разшифроваше. В хо-да на войната ролите се размениха: разузнавателната дейност на пета секция в чужбина фактически само за-пълваше празнините в извънредно широката картина, която се очертаваше въз основа на данните на радиоразузнаването.

Време е да се върна отново към характеристиката на хората, много от които заемат значително място в по-нататъшния ми разказ. Началник на пета секция, както вече казах, беше Феликс Каугил. В СИС той дойде от индийската полиция скоро преди започването на войната и успя бързо да прогресира. Неговите интелектуални способности бяха скромни. На него, явно, не му достигаше въображение, той не обръщаше внимание на детайлите и съвсем не познаваше света, в който СИС воюваше. Неговото най-забележително положително качество извън личното му обаяние беше нечовешката работоспособност. Всяка вечер той отнасяше в къщи чанта, пълна с книжа, над които работеше до късно през нощта. В петък обикновено работеше цяла нощ, а на сутринта, уморен, но, както винаги, стегнат, той ръководеше съвещанието на началниците на подсекциите. На тия съвещания Каугил обикновено пушеше лула след лула, изтърсвайки я в каменния пепелник. Той защищаваше своите работници понякога даже с прекалено усърдие, в резултат на което много от тях оставаха на служба, въпреки че тяхната пасивност или некомпетентност бяха очевидни. Извън своята секция Каугил ставаше подозрителен и язвителен и винаги беше готов да вижда в действията на другите опити да ограничат неговата дейност или да подронят авторитета му. По времето, когато аз постъпих в пета секция, Каугил вече бе успял да влоши отношенията не само с МИ-5, но и със службата за радиопрехващане, с шифровъчната школа и с редица други отдели на СИС. Зданието в Сънт Олбънз, където се помещаваше пета секция, скоро се оказа в обсадно положение и Каугил се наслаждаваше на своята изолация. Той беше една от тия чисти души, която приема всички свои опоненти за политикани.

Каугил усложни взаимоотношенията с редица видни личности. По въпроса за разшифроване на прехванатите радиограми на немското разузнаване секцията се налагаше да има работа преди всичко със сътрудниците на шифровъчната школа на Пейдж и Палмър — известни фигури в Оксфорд. В службата за радиопрехващане работеше още твърде солидна група възпитаници на Оксфорд — Тревър-Роупър, Джилбърт Райл, Стюърт Хемпшиър и Чарлз Стюърт. Още един възпитаник на Оксфорд — Хърбърт Харт — беше противник на Каугил в МИ-5; впрочем, там имаше представители и на Кембридж в лицето на Виктор Ротшилд, експерт на МИ-5 по борбата със саботажите. Всички тези хора превъзхождаха Каугил по ум, а някои от тях не му отстъпваха и по войнственост. Тревър-Роупър например също не беше с кротък нрав. Работата стигна дотам, че веднъж Каугил заплаши Тревър-Роупър с военен съд. Трябва да се отдаде заслуженото на упорството на Каугил. Той воюва с тази група почти пет години, не съз-навайки без надеждността на своята борба. Каугил бушуваше, обругаваше един или друг колега, а след това промърморваше с оттенък на триумф в гласа: „А сега да продължим борбата против немците!“

Основният въпрос, заради който се разиграваха тези сражения, беше свързан с контрола над материалите, получавани при прехвата на радиограми на немското разузнаване. Когато за пръв път възникна този въпрос, началникът на СИС възложи контрола на ръководителя на пета секция. Това решение беше обосновано и, доколкото ми е известно, никой не възрази сериозно срещу него. Възражения предизвикваха само методите на Каугил. Той веднага бе схванал, че е получил важен коз, и от самото начало равниво го пазеше, като понякога даже задържаше ценна информация. Враговете му го обвиняваха, че въвежда твърди ограничения, а той ги смяташе в крайна сметка потенциални виновници за пълното пренебрежение към безопасността на източниците на информация. След една кавга с Каугил Дик Уайт, тогава бивш помощник-началник на разузнавателния отдел на МИ-5, твърдеше, че е сънувал кошмарен сън, в който разузнавателните материали са пуснати на разпродажба по вестникарските будки.

Отношенията на Каугил с другите подразделения на СИС създаваха затруднения от друг характер. Тук той се сблъскваше не с проява на прекален интерес към работата му, а, напротив, с опасността от пълно пренебрежение към неговата секция. Въпросът е в това, че по време на войната настъпателното разузнаване поглъщаше почти пялата енергия на СИС. Контраразузнаването е неговия акцент върху отбраната бе сведено до положението на Пепеляшка. Това се обясняваше главно с влиянието на Клод Денси, който тогава беше помощник началник на СИС. Този възрастен джентълмен с твърде ограничени възгледи смяташе контраразузнаването във военно време за напразно губене на сили и не пропускаше удобен случай да заяви това. Той обичаше без всякакъв основателен повод да нанася язвителни забележки върху документите, което страшно възмущаваше неговите сътрудници.

Интересите на контраразузнаването се наложи да бъдат защищавани на високо равнище, а именно от заместник-началника на СИС Велънтайн Вивиън. Той бе служил в индийската полиция, а преди войната ръководеше пета секция. Но за Вивиън отдавна бе минало времето на разцвета ако изобщо го е имал. Имаше тънка, стройна фигура, старателно сресани къдри и влажни очи. Той само се мръщеше от острите забележки на Денси и печално поклащаше глава при поражения, които се случваха доста често. Малко преди да постъпя в пета секция Каугил изобщо бе престанал да признава Вивиън и не скриваше своето презрително отношение към него. Каугил най-сетне спечели битката за увеличаване фондовете на пета секция съвсем не благодарение на Вивиън. На Вивиън му оставаше само да страда от това. Може да изглежда, че едва ли е нужно да се споменава за преживяванията на този безпомощен човек в книга като тази, но впоследствие неговите настроения предстои да изиграят решаваща роля в моята кариера в СИС.

Измина повече от година, преди да почувствувам пряко съперничеството на високо равнище. Моето първо задължение бе да върша работата си, като едновременно с това я изучавам. Аз получавах съвсем малко полезни указания отгоре и съм много задължен на своята главна секретарка, опитно момиче, което работеше тук отпреди войната. Само благодарение на това моми-че имах възможност да избягвам най-лошите усложнения. Обемът на работата беше чудовищен. В пиренейското направление увеличиха щата на шест души. Преди това тази работа е трябвало да вършат двама души. (Нищо чудно, че един от тях завърши със самоубийство!) Входящата поща буквално ни затрупваше. Както много други сътрудници, аз обработвах планини от хартия и носех в къщи пълна дебела чанта за работа вечер. На другия ден пристигаха нови телеграми от Мадрид, Танжер, Лисабон. Към тях се трупаха потоци документи от другите отдели на СИС и писма от МИ-5. Веднъж седмично получавахме угнетяващо обемисти пощенски чували от Пиренейския полуостров, където представителите на СИС все още се лутаха в неизвестност. На всяка полезна информация, носеща някакъв резултат, се падаха десетки такива, които по заплетени пътища ни довеждаха до безизходно положение.

С една такава забъркана история аз се сблъсках още в началото на своята работа. Един агент на СИС в Мадрид бе откраднал дневника на някой си Алказар де Веласко, крайно отвратителен фалангист от испанското пресбюро, който месец или два преди това бе посетил Англия. В дневника на Веласко недвусмислено се казваше, че по поръчение на немския абвер той е завербувал мрежа от агенти, като се посочваха имената, адресите и задачите на агентите. Почти едноседмичен труд отиде напразно, преди секцията да направи заключението, че дневникът, макар и да беше несъмнено произведение на самия Алказар де Веласко, е стъкмен с единствената цел да се измъкнат пари от немците.

Но кражбата на дневника не беше съвсем безполезна. Английското разузнаване отдавна подозираше Луис Калво — испански журналист, работещ в Лондон, — че той препраща в Испания полезна за врага информация. В дневника Калво се сочеше като агент от мрежата на Алказар де Веласко (макар че този текст ние смятахме за фалшив). Калво бе арестуван и отведен в „строгия“ следствен център на Хем-Комън. Върху него не бе приложено физическо насилие. Той просто бе съблечен гол и отведен при коменданта на центъра Стивънз, човек от пруски тип, с монокъл. Всеки свой въпрос Стивънз придружавал с удар на нагайката по своя ботуш. Оценката на нервното състояние на Калво се оказала правилна. Изплашен от лекомисленото предателство на своя съотечественик, а също така и от нагайката, Калво разказал за своята дейност. Той казал достатъчно много, за да заслужи задържането си в затвора във военно време. И още една полезна роля изигра този прословут дневник. В него се споменаваше в твърде компрометираща светлина испанският аташе по печата в Лондон Бру-гада. Той на всяка цена се стремеше да избегне скандала и затова лесно се съгласи да сътрудничи, когато МИ-5 деликатно му намекна, че дневникът може да даде на Министерството на външните работи благовиден претекст да го обяви за „персона нон грата“. Практически Бругада не изпълняваше особено сериозни шпионски задачи в полза на МИ-5, но предаваше достатъчно сплетни за пристигащите в Англия испанци.

Скоро секцията спечели по-голям успех, макар че аз наруших всички правила за неговото постигане и предизвиках страшна бъркотия, която се оправи едва след войната. Секцията получи прехват на телеграма, в която се сочеше, че абверът изпраща двама агенти в Южна Америка с кораба „Кабо де Хорнос“. С безгрижие, характерно за кореспонденцията на абвера, агентите се посочваха с пълните им имена. Единият от тях, някой си Леополд Хирш, пътуваше заедно с жена си и тъща си, а другият беше Гилински. Малко преди качването им, на кораба бе прехваната втора загадъчна телеграма от немската резидентура в Билбао. В телеграмата се потвърждаваше, че Хирш и неговите „orki“ спътници са готови да отпътуват. Заинтригува ни думата „orki“. Какво можеше да означава тя? Може би организация на революционери от комунистическия интернационал, представляваща група отцепници троцкисти, сформирана от немците за борба срещу руснаците? Сверихме с досиетата целия списък на пътниците на „Кабо де Хорнос“ и открихме поне десетина души, чиято кариера подсказваше, че е възможно да са свързани с ренегатите. От тях половината се оказаха достатъчно компрометирани, за да сътрудничат в машинациите на абвера. Като се посъветвах с Каугил, аз изпратих телеграма до офицера от службата за сигурност в Тринидад, където корабът трябваше да спре, с разпореждане да бъдат арестувани семейство Хирш, Гилински и неколцина други. Нямах никакво право да издавам заповед за арестуването на когото и да било. Съгласно установената процедура аз трябваше да внеса препоръка в МИ-5, друга препоръка би следвало да се изпрати от МИ-5 в Министерството на колониите, което би дало указание на губернатора на Тринидад „да разгледа случая на място“, а губернаторът на свой ред следваше да даде съответно разпореждане до местния офицер от службата за сигурност. За щастие, офицерът се оказа ентусиаст и изпълни моето разпореждане без излишни въпроси. За още по-голямо щастие Хирш бързо направи признание, което можеше да се смята правдиво, че нямал никакво намерение да изпълнява задачата на немците, но я приел само за да може да напусне Европа. В радостното си настроение от този „триумф“ ние не обърнахме внимание на обстоятелството, че другите задържани лица не можаха да бъдат принудени да признаят нещо, което макар и малко да напомня за шпионаж. Проверката на багажа им показа, че всички те малко или много са нарушили закона за контрабандата, което ни даде известни малки формални основания да ги задържим.

Тайната се разкри една година по-късно. Един от работниците от моето направление, отговарящ за обработката на прехванатите радиоматериали, бе осенен от неочаквана мисъл. Той се свърза по телефона с Палмър от шифровъчната школа и го помоли да свери съответната радиограма от Билбао. Може би „orki“ погрешно стои вместо думата „drei“ („три“)? Много скоро Палмър отговори. Да, касае се за думата „drei“ и той съвсем не може да си обясни как шифровчикът я е сгрешил с думата „orki“. И така, ставаше дума не за Хирш и неговите „orki“ спътници, а за Хирш и неговите „трима спътници“, а именно жена му, тъща му и Гилински. Докато английското правителство започна да разглежда възраженията на пътниците за погрешното им арестуване, аз вече бях вън от опасност — занимавах се с „прехвърлянето“ на английски агенти в Съветския съюз и другите социалистически страни от базата в Ис-танбул.

Дотук се спрях само на прехващането на радиограми, но имаше и други форми на залавяне на сведения, въпреки че бяха по-малко продуктивни от гледна точка на контраразузнаването, но все пак носеха някакви определени резултати. Така например пощенската цензура ни разкри един или два интересни случая. Прилагаха се също така усъвършенствувани методи за отваряне на дипломатическата поща. Тези методи не можеше да бъдат прилагани непосредствено срещу врага, тъй като немската и италианската поща не минаваха през английска територия. Но пощата на неутралните страни и по-малките съюзници, като поляците и чехите, стана наша законна плячка. Операциите по отварянето на дипломатическата поща бяха свързани с редица сложни процедури.

Най-напред трябваше по един или друг начин куриерът да бъде убеден да остави своята дипломатическа чанта под английска охрана. Това не беше толкова трудно, тъй като в много страни куриерската служба беше организирана слабо и куриерите не се отличаваха с особена дисциплинираност. По това време Великобритания бе откъсната от континента и цялата дипломатическа поща се транспортираше по въздуха. Закъсненията при излитането на самолетите бяха обикновено явление, така че винаги можеше да се инсценира такава причина. С пристигането си на летището куриерът обикновено биваше посрещан със съобщение за лоши метеорологиче-ски условия или че е открита техническа неизправност на самолета. И едното, и другото означаваше неопределено дълго чакане. Куриерът трябваше да избира: или да седи върху чантата си на летището, или да отиде до съседния град и да изпита неудобствата на провинциалните хотели. При тези обстоятелства офицерът от службата за сигурност любезно предлагаше на разтревожения куриер да остави пощата в неговия сейф. „Аз сам ще го заключа пред очите ви, приятелю — казваше офицерът, — и всичко ще бъде наред, докато се върнете.“ Учудващо е, че много куриери се хващаха на тази евтина примамка и спокойно тръгваха да потърсят местни културни развлечения, за което офицерът от службата за сигурност, разбира се, с удоволствие им оказваше съдействие!

Веднага щом куриерът се отдалечеше офицерът от сигурността съобщаваше за това на очакващите експерти и им предаваше чантите или пакетите. Преди отварянето всеки пакет биваше най-старателно проучван, всеки възел и всеки печат се измерваха, копираха и фотографираха, а при необходимост даже се подлагаха на химически анализ. След това се развързваха възлите, сваляха се восъчните печати, изваждаха се и се фотографираха документите. И накрая предстоеше най-трудната задача — всичко да се постави и да се подреди точно така, както е било, и до най-големи подробности да се възпроизведат първоначалните възли и печати. Към руснаците тази процедура не се прилагаше отчасти поради това, че техните дипломатически пратки неизменно се придружаваха от двама куриери, единият от които винаги оставаше при пратката, и отчасти поради опасението, че в нея може да се окаже бомба, предназначена за прекалено любопитните. Дипломатическата кореспонденция на южноамериканските държави, на испанците, португалците, чехите, поляците, гърците, югославяните и редица други редовно се подлагаше на такъв преглед.

Въпреки изключителните предпазни мерки понякога ставаха инциденти. Веднъж червените печати на полската дипломатическа поща след обработката станаха виолетови и по никакъв начин не можеше да се възстанови техният първоначален цвят. Друг път се наложи със съжаление да се съобщи на поляците, че тяхната пратка е изгубена. Такъв щастлив край на инцидента бе възможен само поради това, че поляците бяха възложили препращането на тази поща на англичаните, тъй като нейното съдържание, явно, не е представлявало особена ценност. Положението би било много по-неловко, ако тази поща бе съпроводена от полски куриер.

Към началото на 1942 г. слабата струйка заловени радиограми на абвера се превърна в поток. До голяма степен това бе заслуга на Дили Нокс, който успя да разкрие тайните на шифровъчния механизъм на абвера. Широката система на прехващане разкриваше понякога занимателни щрихи от живота на офицерите от немското разузнаване. Например случаят „Аксел“ — немско полицейско куче. То бе изпратено от Берлин за Алжезирас — по всяка вероятност за охрана на тамошната резидентура на абвера от английски агенти, тайно промъкващи се през залива от Гибралтар. По време на последния етап от пътуването на кучето от Мадрид изпратиха предупредителна телеграма до началника на поста на абвера в Алжезирас Алберт Карбе, известен под името Цезар: „Бъдете внимателни с Аксел. Той хапе.“ След няколко дена Алжезирас отговори с лаконично донесение: „Цезар е в болница. Ухапа го Аксел.“

Не след дълго пета секция имаше пълна представа за дейността на абвера на полуострова. Знаехме имената, псевдонимите, адресите, функциите за маскировка и действителните функции на повечето от офицерите на мадридската резидентура и множеството нейни филиали — в Барселона, Билбао, Виго, Алжезирас и т.н. Когато имахме вече натрупана премного информация, случи се един безобразен инцидент, който за сетен път доказа опасността на такова положение, при което две отделни организации работят над едни и същи въпроси в един и същи район. Аз вече казах, че съществуваше правило, съгласно което аташето по въоръжените сили в английските постове в чужбина не се занимаваше с тайна разузнавателна дейност. Но това правило имаше изключения. На военноморския аташе в Испания капитан I ранг Хилгарт бе предоставен секретен фонд за нелегална работа благодарение на личното му познанство с Чърчил. При това единственият човек от СИС, с когото на Хилгарт бе разрешено да поддържа връзка, беше самият началник на СИС. Формално това се правеше с оглед на запазване на тайната, тъй като източниците на Хилгарт се смятаха за особено секретни. Това положение способствуваше за поява на мания за величие у този доблестен офицер. Не случайно за своята кореспонденция той си избра псевдонима „Армада“. Веднъж Каугил ме помоли да се уговоря с шефа той да ни приеме за обсъждане на важно съобщение от Армада. Съобщението се отнасяше до немците в Испания. През тези дни аз рядко виждах шефа и се чувствувах стеснително в негово присъствие, но този път той беше във весело настроение. Каза ми, че бил навлязъл в моя периметър, като се позанимал с контраразузнава-не в Испания, и че е разрешил на Армада да купи (за много голяма сума) подробни сведения за ръководни-те офицери на абвера в Испания. Шефът ми връчи кратка телеграма, съдържаща дузина имена с оскъдни данни за всяко: Густав Ленц — шеф на резидентурата, Ханс Гуде — отговорник за военноморското разузнаване и т.н., и т.н.

Аз малко нетактично отбелязах, че съдържащата се в донесението информация е точна. Шефът вдигна вежди в учудване: откъде знам, че информацията е вярна? Та ние вече имаме такава информация. Какво друго знаем? Много неща. Защо за това не е информиран шефът? Ние всеки месец правим писмен отчет за нашата работа, а копие от него изпращаме до шефа. В този момент той показа, че бе действително прекрасен човек. „Драги мой Филби — каза той с присъщата му мимолетна усмивка, — нима мислите, че аз чета всичко, което се трупа на бюрото ми?“ Решихме да се поискат допълнителни сведения от източника на Армада, но, разбира се, от това нищо не излезе. Аз изпаднах в ярост, когато наскоро след това установих що за ценен източник е това. Оказа се, че това е високопоставен чиновник от Главното управление на сигурността в Испания. На него, изглежда, твърде скъпо са му заплатили, а аз трябваше да воювам да получа увеличение от пет фунта месечно за агенти, които ни даваха редовни, макар и не така цветисти сведения!

Един от проблемите на разузнаването е как да се съберат сведенията. Друг, също толкова важен, а понякога много по-труден е проблемът, как да се използуват тези сведения. Да се заловят вражески агенти, когато те се появят на английска територия, е, разбира се, много хубаво. Но как да се използуват с такъв труд събраните сведения за организацията на немците на полуострова и за ръководещия я център в Германия? Постепенно аз дойдох до убежданието, че широката осведоменост вече изисква по-творчески подход към работата, отколкото това е било в миналото. Вече не бе достатъчно просто да предупреждаваме МИ-5 за предстоящо пристигане във Великобритания на агенти на абвера или понякога да ги залавяме в Тринидад. Очевидно нашата осведоменост можеше да се използува ако не да дезортанизираме, то поне сериозно да затрудним действията на врага на избраната от самия него територия на Испания. Това съвпадаше и с мнението на моите съветски колеги.

Подобни мисли започнаха все повече да ме вълнуват във връзка с постепенно натрупване на разузнавателни данни за подготвяната от немците в Испания операция с използуване на най-нови технически средства. На тази операция абверът даде кодовото название „Боден“. Така се нарича тясната водна ивица, отделяща остров Рюген от германска територия, недалеч от научноизследователския център Пенемюнде, създаден по време на войната. След съпоставянето на тези данни с допълнителните сведения, че „боденските“ експерти се съсредоточават със своята техника в Алжезирас стана достатъчно ясно, че назряват някакви събития, свързани е Гибралтарския пролив. Аз се консултирах с д-р Джоунз, началник на научния отдел на СИС. След като проучи материалите. Джоунз доста уверено се произнесе, че всичко това говори за намеренията на немците да инсталират прибори за откриване на корабите, които преминават нощем през пролива. Тъй като това криеше нови сериозни опасности за снабдителната линия в западната част на Средиземно море, аз реших че е назрял моментът да се удари по абвера в Испания.

И по-рано много пъти бях обмислял и отхвърлял идеята, как да се насъска УСО срещу немците в Испания. Дори УСО да имаше достатъчно средства за такава операция, аз се съмнявах дали някой от наша страна бе приветствувал една акция в стил Джеймз Бонд в Испания, където властите бяха настроени против Англия. В последна сметка реших, че най-целесъобразно ще бъде да се действува по дипломатически път. Англичаните имаха законен повод да изразят недоволството си от испанското правителство, че е дало пълна свобода на немското разузнаване на испанска територия. Един решителен протест, обоснован с подробни и убедителни доказателства, би бил напълно уместен. Разбира се аз не очаквах, че генерал Франко ще предприеме някакви действия срещу своите немски приятели, но не се съмнявах, че той приятелски ще ги предупреди за осведомеността на английското разузнаване. Припомних си генерал Уестмекът, началник на специалното разузнавателно управление от книгата на Комптън Макензи „Разводняване на мозъците“, и неговото изречение „В последна сметка целият смисъл на секретната служба е в това тя да бъде секретна“. Имахме пълното основание да очакваме, че Густав Ленц, началник на отделението на абвера в Испания, ще бъде страшно шокиран, ако успеем да му покажем, че неговите тайни са ни добре известни.

Най-напред трябваше да бъде убеден Каугил, че тази операция си заслужава труда и че е осъществима. Нашето обвинение трябваше да се основава главно на сведенията ни, получени по пътя на радиопрехваща-нето, а Каугил ревностно ги пазеше даже от други английски организации. Смисълът на моето предложение се заключаваше в това да се връчи съответният документ на враждебното испанско правителство с надежда, че то ще направи достояние неговото съдържание на немците. За мое най-голямо облекчение Каугил се отнесе благосклонно към това предложение. Той поднесе на шефа моя проект, в който бях положил всички усилия да прикрия източниците на нашата информация. Шефът одобри проекта. За щастие, връзката между Министерството на външните работи и СИС по това време беше Пийтър Локсли, човек колкото енергичен, толкова и очарователен. Той подкрепи проекта с ентусиазъм. Не след дълго на сър Самюъл Хоър, тогавашния английски посланик в Мадрид, бе изпратена инструкция да изкаже решителен протест пред генерал Франко. В подкрепа на протеста посланикът трябваше да предаде на испанците копие от моя меморандум.

Трудно е да се пишат хубави неща за сър Самюъл, но истината ме задължава да призная, че в случая той се справи отлично с поръчението. Той наредил на висшите служители от посолството да се облекат в парадна униформа и вкупом ги завел при испанския държавен глава. Какво е казал тогава Франко, не е известно, но резултатите надминаха очакванията. В следващите два-три дена Мадрид и Берлин си размениха панически радиограми. При това немците срочно взели всевъзможни безполезни предпазни мерки. Окончателната победа дойде под формата на категорична заповед от Берлин: „Операция «Боден» изцяло да се прекрати!“ Продължихме и занапред да прехващаме и да разшиф-роваме радиограми, а това означаваше, че проведената от нас операция не бе компрометирала главния източник на английските сведения.

Окуражени от успеха в Испания, ние започнахме подобна акция срещу немците в Португалия, но получихме незначителни резултати. В Испания имахме точно определена задача: та нали генерал Франко сам се бе обявил за съюзник на нашия враг. С редки изключения неговите висши служители горещо симпатизираха на страните от оста. Поради тази причина ние можехме да бъдем напълно уверени, че където и в Испания да бъде нанесен удар, той ще попадне върху нашите врагове. Министерството на външните работи много по-малко проявяваше обичайната си сдържаност и не се страхуваше да засегне Франко, ако за това имаше достатъчно основания. Що се отнася до разузнаването в Испания, СИС имаше толкова малко приятели, че нямаше защо да се боим от наказателни мерки от страна на врага.

В Португалия политическата обстановка беше твърде различна. Малко е да се каже, че тя бе неясна. Тя беше твърде сложна и объркана. Вярно е, че доктор Салазар симпатизираше на оста, но той беше много по-предпазлив от своя колега диктатора на Испания и се придържаше към по-неутрална позиция. Опасявайки се да не наруши политиката на равновесие на Салазар, Министерството на външните работи се въздържаше от решителни действия, които можеха да накарат Салазар да промени своята политика в полза на противника. Разузнавачите в този случай имаха по-специални съображения. Ние знаехме, че няколко висши португалски служители получават пари както от немците, така и от СИС. Трудно беше да се определи те за кого повече работят, ако изобщо някой извличаше полза от това заплетено положение. Но аз съвсем не бих желал тези служители да дойдат при нас и да поискат компенсация за „страничната“ си заплата, която биха загубили, ако техните немски работодатели ги изгонят.

Всичко това обуславяше както съдържанието на протестите на Министерството на външните работи, така и формата на тяхното представяне. Посещение на висши служители от посолството в парадна униформа при хитрия доктор не беше направено. Английският посланик сър Ронълд Кембл обсъди тези въпроси в уютния кабинет на португалския министър на външните работи Сампайо, който прояви голяма дипломатическа находчивост в своите отговори. От страна на немците, каза той, е крайно неправилно да злоупотребяват с неутралитета на Португалия, както това бе написано в протеста. Но дали ние сме сигурни в получените сведения? Той сам се сблъсквал с големи трудности при оценяване на разузнавателните сведения. Изобщо това било твърде деликатен и сложен въпрос. Например той бил чувал, че и други държави не остават назад от немците в своята нелегална дейност на португалска територия. В случай, че португалското правителство предприеме някакви действия срещу германците, те биха могли да настоят подобни мерки да бъдат взети и срещу други държави. Такова искане би изправило португалците пред ужасна дилема. Той, Сампайо, разбира се, незабавно ще предаде протеста на сър Ронълд на доктор Салазар, но от своя страна се съмнява, че докторът ще вземе някакви мерки, преди да бъде най-старателно проучен този многостранен проблем. След като направил това умело предупреждение, Сампайо заключил с един бисер на дипломатическата логика. „Защо воюващите държави трябва да се занимават с шпионаж — въздъхнал той. — Ако те бяха съсредоточили всичките си усилия в контрашпионажа, никой не би им възразявал.“

Въпреки че ръководителят на английската контраразузнавателна служба в Лисабон бе изключително способен и проницателен човек, много от нашите португалски операции завършваха твърде неопределено. Такъв, достоен за съжаление, беше случаят „Стилуел“ — английски едър търговец, живеещ от дълги години в Португалия. Неговото име привлече вниманието на СИС по времето, когато ние знаехме още твърде малко за дейността на немското разузнаване в Португалия и поради това бяхме склонни да смятаме хората, за които се установи, че са немски агенти, за по-опасни, отколкото бяха в действителност. Един от тях беше някой си Велтцин — немски търговец, който ни се стори достатъчно едра фигура. С големи трудности успяхме да откраднем от кантората на Велтцин един фиш, който предполагахме, че е от неговата картотека.

Изглеждаше, че сме попаднали точно в целта. Записванията във фиша показваха по недвусмислен начин, че Стилуел в последно време редовно е получавал пари от Велтцин. Но задачата не можеше да се смята за решена: Фишът можеше да бъде фалшив. Някои от нас се съмняваха, че фишът от картотеката на Велтцин е именно този, който ни трябваше. Година или две по-късно, когато вече СИС имаше по-голям опит, едва ли бихме взели така бързо решение, но по онова време англичаните бяха регистрирали малък брой шпиони и мечтаеха те да се увеличат. При това тайнственият Велтцин ни заинтригува толкова много, че пета секция беше готова да рискува, но да получи за него пълни данни.

На Стилуел бе предложено да се завърне в Англия. Щом пристигна, той бе арестуван и още на следващата сутрин бе подложен на разпит. Той се държа с достойнство и изразяваше своето възмущение. Показването на прословутя фиш не му подействува. Стилуел се държеше като невинен човек. След като се извинихме засрамено, ние го освободихме. Така и не ни се удадеда разкрием тайната на фиша на Стилуел. Тогава англичаните организираха нападение на кантората на Велтцин с цел да отвлекат цялата му картотека, но Велтцин не позволи да бъде изненадан и нападението завърши така неуспешно, както и арестуването на Стилуел. Твърде скоро след това увеличилият се поток от сериозна разузнавателна информация показа, че Велтцин не е бил важна фигура, а съвсем незначителна личност. Преди да завърша с Португалия, аз трябва да разкажа за един образцов разпит. В Англия бе пристигнала от Португалия една жена. Известно ни бе, че тя е имала връзки с немци, между които и офицери от тяхното разузнаване. При личния обиск и огледа на багажа и бе намерен малък дневник, в който имаше записки със загадъчни съкращения. Следователят поиска тя да обясни всяка отделна записка, но жената се оказа изключително съобразителна и твърдо отричаше, че тези бележки имат някакво отношение към нейните немски познати. Разгорещеният следовател се опита да нанесе последен удар: „Мога ли да привлека вниманието ви, госпожо, върху записаното на еди-коя си дата. То гласи: «Прекарах целия ден, седейки върху моята fanny24.»“ След многозначителна пауза той продължи: „Коя е тази Фани? В какъв смисъл тя е ваша? И защо сте седели върху нея?“ Под напора на такова безпросветно глупаво тълкуване дамата „се размекна“ и призна всичко. Признанията й свидетелствуваха, че нейните отношения с немците в Есторил са били действително интимни, но в никаква степен не увреждат на военните действия на Англия.

Приблизително по това време без малко не си навлякох големи неприятности. Както вече споменах, централният архив, в който се пазеха материалите на СИС, се намираше в съседно с Гленълмънд помещение. Бил Уудфийлд, началникът на архива, скоро стана мой приятел. Той имаше слабост към розовия джин, която аз споделях, и с престорена свенливост обичаше да слуша пикантни анекдоти. Ние често се събирахме, за да побъбрим по разни служебни интриги, в което той имаше голям опит. Тези приятелски отношения ми бяхи полезни — аз започнах да получавам делата от архива много по-бързо и по-лесно от много мои колеги. Работниците в архива бяха недостатъчни, при това те често бяха със слаба квалификация.

Там се пазеха дела, известни като книги за източниците. В тях се съдържаха списъци и характеристики на агентите на СИС, действуващи в чужбина. Естествено, на мене ми се искаше да имам на разположение сведения за агентите, работещи на Пиренейския полуостров. Започнах упорито да работя, като се стремях да науча колкото може повече за дейността на СИС като цяло. Като стигнах до книгата за източниците от Съветския съюз, оказа се, че тя е в два тома. Като поработих, колкото ми бе необходимо, и с двата тома, аз ги върнах по обичайния ред в архива.

Около една седмица по-късно Бил се обади по телефона и ме попита у мене ли е вторият том на книгата за руските източници. След като проверих при секретаря, позвъних на Бил и му казах, че съгласно нашия дневник книгата е върната в архива на еди-коя си дата. След безплодно търсене в архива Бил се усъмнил в точността на нашите сведения и поиска още веднъж да се провери. Обърнах всичко наопаки, но без резултат. Двамата с Бил се срещахме няколко вечери на чаша джин, за да обсъдим това загадъчно произшествие. Бил ми каза, че, според правилата, той е длъжен незабавно да доложи на началника на службата за загубването на книгата. Безпокойството ми растеше. Аз се съмнявах, че шефът ще даде положителна оценка на моето изключително старание да проучвам източниците, толкова повече, че това е довело до изгубване на том, чието изучаване не влизаше в сферата на моята дейност.

Надвисващата буря внезапно отмина. Бил ми позвъни и ми поднесе „своето дълбоко лично извинение“. Оказа се, че една от секретарките, занимаваща се с тези книги, за да пести място на полицата, е обединила двата тома в един. След това секретарката заболяла от грип и няколко дена отсъствувала. Когато тя се върнала на работа, Уудфийлд я попитал за книгата и тя обяснила всичко. Аз благосклонно приех извинението и предложих на Бил да се срещнем вечерта, което и направихме.