Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Глава IПОСТЪПВАНЕ НА РАБОТА В СЕКРЕТНАТА СЛУЖБА

Доколкото си спомням, за пръв път установих връзка с английската секретна служба през лятото на 1940 г. Този проблем ме интересуваше дълги години. Още в нацистка Германия и по-късно в Испания, където бях кореспондент на вестник „Таймс“ при въоръжените сили на Франко, аз изпитвах някаква надежда, че ще ми „дадат знак“. Бях уверен, че веднага ще позная „своя“ човек още щом той ми направи първия предпазлив намек. Представях си го слаб, загорял, разбира се, с подстригани мустачки, не много приказлив и вероятно ограничен. Той, естествено, ще ми предложи да работя в името на родината и ще се намръщи при споменаването на заплатата. Но уви! Нищо подобно не се случи. Единственият офицер от разузнаването, който прояви към мене някакъв интерес в Испания, беше германец, някакъв майор фон дер Остен, наричан дон Хулио. Той загина в началото на Втората световна война при автомобилна катастрофа в Ню Йорк. Дон Хулио често ме водеше в помещението на абвера в манастира „Де лас Есклавас“ в Бургос и ми обясняваше големите карти, окачени по стените и набодени с обичайните цветни топлийки. Цяла година от време на време той ме гощаваше с обеди и вино и тази близост изглеждаше полезна. Но в края на краищата стана ясно, че той се интересува от мене с единствената цел да го представя на една моя по-зната дама. Когато му направих тази услуга, майорът веднага й предложи да работи за немското разузнаване и да изпълнява и други обязаности. Дамата с възмущение го прогони и той се отдръпна от мене.

Когато избухна Втората световна война, „Таймс“ ме изпрати в Ара като свой кореспондент, акредитиран към щаба на британската армия. През юни 1940 г. се завърнах в Англия, след като бях два пъти евакуиран — от Булон и от Брест. В Лондон написах за „Таймс“ две-три статии, в които правех обобщение на кампанията и посочвах различните й морални аспекти. Не помня точно какво писах тогава. Като прочетох неотдавна острата критика на тази кампания в мемоарите на Ли-дъл Харт, аз изпитах само чувство на облекчение за този пропуск на паметта си. Изглежда съм писъл ужасни глупости. И така, в края на юни аз останах без работа. По този начин разполагах с много свободно време, за да планирам своето бъдеще. Главното беше да избера правилно основата, върху която да го изграждам. Реших да напусна „Таймс“, макар че там винаги се отнасяха добре към мене. Но полевата армейска цензура уби у мене всякакъв интерес към военната кореспонденция. Опитайте се да напишете дописка от фронта, без да споменете нито населения пункт, нито номера на военната част, и вие ще разберете какво имам пред вид. По-късно английската военна цензура стана по-либерална, но в периода на странната война тъпите ограни-чения на цензурата се сравняваха (не в нейна полза) с практиката на цензорите на генерал Франко, която по това време бе подлагана на остра критика.

Но като реших да напусна „Таймс“, аз не биваше да забравям, че наближаваше времето да бъда повикан на редовна военна служба. Нямах никакво желание напълно да загубя контрола над своята съдба, затова с нарастващо безпокойства продължавах да „кова желязото“ за себе си, като се стараех да не го прекаля. Имах една многообещаваща среща с Френк Бърч, която ми организира наш общ познат. Френк Бърч беше важна фигура в държавната школа за кодове и шифри — криптографическо учреждение, което се занимаваше с де-шифриране на кодовете на противника (и на приятелите!). Но Бърч в крайна сметка ми отказа под обидния предлог, че не може да ми предложи заплата, отго-варяща на моя труд. Огорчен, аз тръгнах към Холъуей за медицинския преглед.

След няколко дена ме извика в своя кабинет завеждащият международния отдел на „Таймс“ Ралф Дийкин. Той опули в мене очи, наду бузите си и смръщи чело — това правеше, когато беше разстроен. Някои си капитан Лесли Шеридън от военното министерство му позвънил и попитал дали съм свободен за военна работа. Шеридън не направил добро впечатление на Дийкин, макар и да се представил за журналист, доколкото в миналото бил свързан с „Дейли мирър“. Накратко казано, Дийкин не искаше да има нищо общо с тази история и започна да ме убеждава да се откажа. За съжаление, аз трябваше да го разочаровам. Никога не бях чувал за Шеридън, но реших да кова желязото, докато е горещо. И веднага приех поканата.

Скоро след това ее срещнах с госпожа Мърджъри Мекси във въшния двор на хотел „Сънт Ърмин“, близо до станцията „Сънт Джеймз парк“ на метрото. Госпожата беше много приятна възрастна дама. Аз нямах никаква представа, а и досега не зная какво положение заемаше тя в държавната система. Но госпожа Мекси говореше авторитетно и очевидно в крайна сметка е имала право да ме препоръча за „интересната“ работа. В началото на нашия разговор тя засегна въпроса за евентуална политическа работа срещу немците в Европа. От десет години аз сериозно се интересувах от международната политика, бях обиколил много европейски страни, имах повече или по-малко вярна представа за подривната дейност на нацисткия режим, ето защо се показах достатъчно добре подготвен за разговора с госпожа Мекси на тази тема. Впрочем, през този период в Англия твърде малко хора сериозно се замисляха над тези въпроси, така че и представите на самата госпожа Мекси съвсем не бяха ясни.

Този първи изпит издържах успешно. Госпожа Мекси ме помоли да се срещнем още веднъж с нея на същото място след няколко дена. На втората среща тя се яви заедйо с Гай Бърджис, когото аз добре познавах. Отново ме подложиха на проверка. Вдъхновен от присъствието на Гай, аз се стараех да се покажа в най-изгодна светлина, без стеснение подхвърлях имена, като че давах интервю. Моите събеседници от време на време се споглеждаха. Гай важно и одобрително клатеше глава. Оказа се, че аз напразно съм си губил времето, тъй като решението било взето предварително. На раздяла госпожа Мекси каза, че ако дам съгласието си, трябва да прекъсна връзките си с „Таймс“ и да премина на разположение на Гай Бърджис на Кекстън стрийт, в същия квартал, където е хотел „Сънт Ърмин“.

От страна на „Таймс“ не срещнах спънки. Дийкин изду бузи, повъздъхна, но той не можеше да ми предложи нищо по-интересно. И така, аз безшумно напуснах Принтинг хаус скуеър. Реших, че новата секретна и важна кариера ме очаква, а също, че мой дълг е да се възползувам от опита на единствения си познат сътрудник на секретната служба. Затова съботата и неделята прекарах в черпене с Гай Бърджис. В понеделник официално му се представих.

Учреждението, в което постъпих на работа, се наричаше Сикрет ннтелиджънс сървис (Си-ай-си — СИС). То е широко известно и под названието МИ-6, макар че обикновените хора го наричаха просто секретната служба. Останах учуден, че така лесно бях приет на служба. По-късно се изясни, че единственото проучване на моето минало била обичайната проверка в МИ-5 (контраразузнаването), където проверили името ми по регистрите и дали краткото заключение: „Нищо компрометиращо няма.“ Сега всеки нов шпионски скандал в Англия поражда поток от умозаключения относно „позитивната проверка“2. Но в ония райски времена никой не беше и чувал позитивната проверка. Понякога през първите седмици даже ми се струваше, че съм попаднал някъде съвсем другаде3, че някъде има друга служба, скрита в сянка, действително секретна и действително могъща, способна на такива задкулисни машинации, които оправдават вечната подозрителност на французите. Скоро обаче стана ясно, че такава организация не съществува. Това бе краят на илюзиите, но аз го понесох безболезнено.

Най-напред Гай ме заведе в определения за мене кабинет. Това беше мъничка стая с маса, стол и телефон. Гай ядосано изпръхтя и излезе в коридора. Скоро той се върна с топ хартия, която остави на масата. Доволен, че сега бях напълно обзаведен за изпълнение на служебните си задължения, той ми каза, че заплатата ми ще бъде като неговата — 600 фунта стерлинги годишно. Парите се получават в брой всеки месец, без удръжки за данък върху дохода. Не биваше повече да се интересувам от всеки секретен шилинг. Фактически зад тази секретност на заплатата се криеше очебийно неравенство. Всеки контакт между началник и подчинен теоретически беше частен, таен договор и ако началникът можеше да ангажира работника А по-евтино от Б, каквито и да са неговите качества, шефът би постъпил глупаво, ако не направи това. Но аз бях напълно доволен от предложените ми условия и скоро ме представиха на някои мои бъдещи колеги.

Подразделението на СИС, в което попаднах, беше известно като секция Д (диверсия). Никога не съм виждал устава на тази секция, ако изобщо съществува. От разговори с колегите разбрах, че задачата й е да спомага за разгрома на противника посредством организиране на активна съпротива и разрушаване чрез невоенни средства на източниците на мощта му. Началник на секцията беше полковник Лоурънс Гренд, на когото ме представиха няколко дена след постъпването ми. Висок и слаб, той поразително приличаше на въображаемия човек, когото очаквах да ме завербува в Германия или в Испания. Разликата се състоеше в това, че той по никакъв начин не можеше да бъде смятан за ограничен. Свободно и бързо се ориентираше по всички въпроси, влизащи в кръга на неговите огромни отговорности, без да проявява безразличие към никоя идея, колкото и значителна или даже странна да изглежда тя.

По това време се отделяше голямо внимание на идеята за взривяване на Железните врата на Дунава с цел да се прекъсне доставката на румънски петрол за германците. Бях виждал Железните врата, затова ме порази хладнокръвието, с което моите колеги говореха за взривяването, като че ставаше дума да се разруши шлюз на канала „Риджънт“. Подобна акция съвсем не съответствуваше на оскъдните ресурси на секция Д през 1940 г. И когато този опит все пак беше направен, юго-славската полиция го разкри и го ликвидира в зародиш, което постави английското правителство в неудобно положение.

Със същото несъответствие между задачи и средства се отличаваше предложението да бъде нарушено снабдяването на немците с нефт чрез „изваждане от строя на бакинските нефтени залежи“. Впоследствие ми се удаде възможност да видя бакинската нефтена промишленост и се забавлявах с мисълта, как именно биха пристъпили англичаните към изпълнението на такава задача, ако допуснем, че започнат да действуват от база в Кайро. Дори и през 1940 г. бих сметнал разговорите на тази тема за празна фантазия, ако не бях присъствувал на пресконференция в Ара, свикана от генерал Паунл, по това време началник на щаба на лорд Горт. Генерал Паунл тогава заяви, че като се отчита мощта на линията Зигфрид, най-добри перспективи може да даде един удар през Кавказ.4 В случай на успех такъв удар ще пробие „слабата източна отбранителна система на Германия“ и ще открие възможност за англо-френско настъпление.

Лоурънс Гренд никога не получи средствата за осъществяване на своите идеи, въпреки че такива бяха щедро отпускани на неговите приемници. Лондонските служители на Гренд можеха да се съберат в една голяма стая. Така и ставаше всяка неделя, когато ние редовно се събирахме в неговата извънградска вила, където неизчерпаемите теми за обсъждане бяха само планове, планове и планове. В разузнаването за Гренд оставяха едва ли не само трохите. По-старите и утвърдени подразделения на разузнаването с неодобрение срещаха опитите да се вземе по-голямо парче от „секретната“ баница. Изхождайки от правилната предпоставка, че саботажът и подривната дейност сами по себе си не са безопасни (виновниците за взривовете не е трудно да бъдат разкрити), работниците от разузнаването с удоволствие бързаха да направят необоснования извод: саботажите чрез взривяване са кажи-речи напразно губене на време и пари, така че е по-добре всички финансови средства да се ползуват за финансиране на „тихия“ шпионаж. Затова исканията на Гренд, отправени до Министерството на финансите и въоръжените сили, често биваха омаловажавани още в самата разузнавателна служба. В най-добрите случаи на Гренд оказваха твърде сдържана подкрепа.

В сферата на политическата подривна дейност имаше още по-големи трудности, тъй като тук се засягаха основните аспекти на британската политика. Английското правителство бе свикнало да поддържа монарсите и олигархите в Европа и беше против всякакви форми на подривна дейност. Единствените, които можеха да оказват някаква съпротива на Хитлер, бяха представителите на левите движения — селските партии, социалдемократите и комунистите. Само те бяха способни с риск на живота си да се борят срещу окупаторите. Но беше малко вероятно те да започнат да действуват заради интересите на английското правителство, продължаващо да кокетира с крал Карол и принц Павел, чиито власти системно преследваха всички леви в периода между двете войни.

Така че в Англия идеолозите на подривната дейност започваха своята работа при сериозни спънки от страна на Министерството на външните работи и твърде късно разбраха, че какъвто и да бъде изходът от войната, слънцето на техните любими мерионетки е залязло завинаги. Затова няма нищо чудно, че в най-решителния момент съпротивителните движения се ориентираха към Съветския съюз и че балансирането на съветското влияние във Франция, Италия и Гърция можа да се осъществи само с присъствието на многочислени англо-американски въоръжени сили.

От съобръжения за конспирация и удобство всички офицери от СИС получиха условни обозначения, които се използуваха в кореспонденцията и при разговор. Полковник Гренд, естествено, беше Д. Началниците на подсекции бяха известни като ДА, ДБ и т.н., а за техните помощници се прибавяха цифри, например ДА-1. Гай беше ДУ. Според установения ред, аз трябваше да бъда обозначен ДУ-1, но Гай деликатно обясни, че условното обозначение ДУ-1 предполага определна подчиненост от моя страна, а той иска да ни смятат равноправни. И разреши дилемата така: вместо цифра към моето обозначение да се добави буквата Д. Така моята кариера на работник от секретната служба започна с условното обозначение ДУД5.

Подсекцията ДУ не беше идеалната отправна точка за моята кариера. Исках да намеря свое — собствено място в службата, за което преди всичко беще необходимо да разбера как тя е организирана и с какво се занимава. Гай бе превърнал своята подсекция, в своеобразна фабрика за идеи. Той гледаше на себе си като на колело, което при въртенето си изхвърля идеи вместо искри. Къде попадат тези искри, него, явно, не го интересуваше. Дълги часове той прекарваше в кабинетите на другите сътрудници, където предлагаше своите идеи. Когато се въодушевяваше, из коридорите гърмеше само неговият смях. След като бе прекарал предиобеда в разговори, Гай обикновено идваше в моя кабинет и предлагаше да излезем и да пийнем нещо. Един юлски ден Гай влезе при мене и за разлика от друг път носеше някакви листове. Това бяха страници от негова докладна записка. Гренд в общи линии бе одобрил нейното съдържание и бе наредил въпросът да се разучи и да се разработи по-подробно. Гай искаше да му помогна. Аз се зарадвах извънредно много. От дълъг опит знаех, че да „помагам“ на Гай означаваше да поема върху себе си цялата работа. И тъй като цели две седмици буквално нищо не бях вършил, бях доволен от всякаква работа. Взех документите, а Гай седна срещу мене в очакване да долови по лицето ми признаци на одобрение.

Това беше характерно за него произведение — множество здрави съждения, забулени зад безброй цветисти изрази и съмнителни цитати. (Гай разполагаше с подходящи цитати за всички възможни случаи, които никога не си правеше труд да сверява.) Тук той предлагаше да се създаде школа за обучение на агенти по методите на нелегалната работа. Бях поразен не от факта, че се внася такова предложение, а че никой дотогава не бе направил това. Такива школи още не съществуваха. Гай доказваше необходимостта от нея — сега общопризната, но по онова време нещо съвсем ново. Той бе набелязал програмата на обучението. В заключение предлагаше школата да се нарича „Гай Фокс колидж“ в памет на неуспелия заговорник, „чиито планове бяха разкрити от бдителната елизабетинска СИС“. Той не можеше да предложи наименование „Гай Бърджис колидж“!

Най-после аз имах някаква работа. Разбих въпроса на съставните му части — програма, подбор на слушатели, конспирация, настаняване и пр. — и по всеки раздел подготвих докладни записки. След като изсипа в ръцете ми своите предложения, Гай сякаш загуби всякакъв интерес към последния изблик на своите идеи, но съвсем не беше така. Той знаеше, че Гренд е прочел моите документи и е назначил комисия за тяхното обсъждане. Мене лично и тогава, и по-късно не ми харесваше работата на комисиите. Във всяка комисия обикновено има по едно плашило. Моето плашило в комисията по въпросите на обучението бе някой си полковник Чидсън. Той бе изиграл важна роля при спасяването от Хитлер на значително количество промишлени диаманти в Холандия, но за мене беше просто непоносим човек. На него му се привиждаха анархисти в цяла Европа и той отчаяно се противеше на идеята да се позволи на множество главорези свободно да се разхождат из континента. Веднъж го видях да върви насреща ми по Лоуър Риджънт стрийт. Минутка по-късно той също ме забеляза и застина на мястото си. След това бързо вдигна яката на палтото си и кривна в една странична улица. Необходимостта от нашата школа бе очевидна.

По това време Гай непрестанно повтаряше: „Тази идея трябва да ги грабне.“ До известна степен постигнахме това. Скоро, за моя изненада, научих, че за целите на обучението вече е предоставено зданието на бившето училище Брикъндонбъри хол, разположено на обширен участък недалеч от Хартфърд. Представиха ме на капитан III ранг Пийтърз, който бе назначен за началник на школата. Той често ни канеше с Гай на обяд в ресторант „Унгария“, за да чуе какво мислим за неговата работа. Имаше замечтани сини очи и очарователна мека усмивка. Въпреки рязкото различие в характерите Пийтърз силно се привърза към Гай, който непрекъснато си измъкваше цигари от неговото бюро. За съжаление, нашата съвместна работа бе краткотрайна. По-късно той бе награден посмъртно с ордена „Виктория крос“ вероятно за, ненужната храброст, проявена в пристанището Оран. Когато научих за наградата, му, изпитах болка при мисълта, че Пийтърз никога няма да узнае за това. Той бе човек със сантиментален характер и би заплакал от такава чест. Школниците го обожаваха.

В преподавателския състав влизаха различни люде. Тук беше веселякът Джордж Хил6 — автор на книги за своите тайнствени приключения в Съветска Русия, един от малцината останали живи англичани, които действително имаха активна вредителска дейност. С голямото си шкембенце Хил по-скоро приличаше на оперетен крал с плешиво теме вместо корона. По-късно бе назначен за ръководител на мисията на Управлението за специални операции7 в Москва. Моите другари в Съветския съюз го приеха с възторг: те знаеха за него всичко.

Освен него имаше един специалист по взривните вещества — Кларк. Той притежаваше неудържимо чувство за хумор. Когато веднъж го помолиха да организира показно занятие на своите методи, предназначено за началника на чешкото военно разузнаване и сътрудниците му, той разстави мини-капани в една горичка, през която минаваше пътеката към полигона. Кларк предполагал, че чехите ще преминат през горичката в колона по един. Те обаче тръгнаха в редица и офицерите, които вървяха вляво и вдясно от пътеката, понесоха тежко сътресение. Само по щастлива случайност никой не пострада.

Имаше и един меланхоличен чех, представен като печатар, работил в нелегална печатница в Прага. Беше бледен, нисък и дебел.

Друга тъжна фигура беше австрийският социалдемократ Вернер. Него го готвеха за ръководител на школниците австрийци, които можеха да пристигнат, но такива школници не дойдоха. Вернер говореше само немски език и аз трябваше да губя много време, за да му обяснявам всичко. В последна сметка той си подаде оставката и получи друго назначение. Подводната лодка, която го превозваше към Египет, бе потопена в Средиземно море от пикиращи бомбардировачи.

Несъмнено най-видната личност между нас беше Томи Херис, известен търговец на произведения на изкуството. Бе назначен по предложение на Гай като своего рода домоуправител и главно за това, че Херис и неговата съпруга бяха вдъхновени майстори на кухнята. Той единствен между нас още първите седмици установи тесен личен контакт с школниците. Работата в школата бе абсолютно недостойна за Херис — човек необразован, но с блестящ природен ум. Томи скоро бе примамен от МИ-5, където впоследствие стана инициатор и ръководител на една от най-изобретателните разузнавателни операции по онова време. За мене, както ще видим по-нататък, дните, прекарани в Брикъндон-бъри, бяха безпросветен мрак. Само зародилата се между нас и високо ценена от мене дружба с Томи Херис ги правеше по-поносими.

При нас дойдоха малко школници — две групички белгийци и норвежци н малко по-многобройна група испанци. Общият им брой беше около 25 души. Възможно е теда получиха някакви полезни знания в Брикъндонбъри, макар че аз се съмнявам. Ние нямахме представа от задачите, които им предстоеше да изпълняват, и нито Гай, нито аз успяхме да изтръгнем от ръководството в Лондон необходимите сведения за това. Иначе казано, ние почти нямаше с какво да се занимаваме, освен да беседваме с Пийтърз и да му помагаме при изготвянето на докладни записки до ръководството, които рядко получаваха отговор. Беше ясно само едно: ние нямаше на какво да научим испанците, повечето от които бяха миноподривници от Астурия (бивши взривачи в мини). „Всички инструктори са едни и същи — каза веднъж един от тях, младеж на около осемнадесет години. — Те ни казват колко фитил да отрежем, ние отрязваме два пъти повече, за да сме сигурни. Затова все още сме живи.“

Англичаните биха могли да извлекат полезен урок из областта на конспирацията, ако се съобразяваха с нейните правила. Това пролича само след няколко години. Тъй като се предполагаше, че работим с агенти, които ще бъдат изпращани на неприятелска територия, и имаше голяма вероятност те да бъдат заловени, взе се решение самоличността на офицерите от преподавателския състав да бъде под фалшиви имена. Пийтърз стана Торнли, Хил се превърна в Дейл и така нататък. Давайки воля на своето момчешко въображение, без мое знание Гай убедил началника да ми даде толкова неприлично име, че аз не се решавам даже да го спомена. Единственото изключение бе Томи Херис, комуто разрешиха, по непонятни за мене съображения, да запази истинското си име.

Известно време след края на войната Томи случайно срещнал ръководителя на нашата белгийска група, неприятен човек, който постоянно се хвалеше със своя аристократичен произход. Двамата отишли да пият чай. Като станало дума за Брикъндонбъри, белгиецът споменал, че школниците научили истинските имена на всички ни, с изключение на един. Томи го разпитал и се уверил, че той наистина знае всички наши имена. Тогава го запитал кой е изключението. „Това сте вие“ — отвърнал белгиецът.

Скоро от тези страници за известно време ще изчезне името на Гай Бърджис, затова, надявам се, ще бъда извинен, ако разкажа една случка, разкриваща пристрастието на Гай към безобидни шеги. Една лятна вечер Пийтърз лежеше болен от остър пристъп на екзема. За да прикрие петната от нея по лицето си, бе си пуснал брада. До леглото седеше с чаша портвайн в ръка дошлият на посещение инструктор, който се наричаше Хезлит. Изведнъж откъм градината се чу вик, след който се нададоха възгласи на различни езици. В сградата нахлуха школници и всеки от тях твърдеше, че е видял кой три, кой десетина и даже повече парашутисти, спуснали се наблизо. Като чу това съобщение, Пийтърз заповяда белгийците да облекат униформите си и да поставят картечници на прозорците. Така се осигуряваше добър сектор на обстрел над спортната площадка на школата. Не знам какво би се случило, ако противникът влезеше през главния вход. „Ако германците са направили парашутен десант — каза Пийтърз на Хезлит, — ще се наложи да стана.“

След това той допусна фатална грешка, като нареди на Гай да изясни подробно произшествието и резултатите да съобщи на дежурния офицер в Лондон. Гай пристъпи към работа с престорена добросъвестност. Аз чувах откъслечни изрази от неговия доклад по телефона. „Не, няма какво да добавя към това, което казах. Нали не искате да кажете, че трябва да фалшифицирам показанията? Да повторя? В района на Хартфърд са забелязани спускащи се парашутисти на брой от осемдесет до нула… Не, аз не мога да определя достоверността на съобщенията на отделните очевидци. От осемдесет до нула. Разбрахте ли? Ще ви позвъня отново, ако се наложи. До чуване.“ Тържествуващ, Гай отиде да доложи. „Не знам какво ще направя, ако стана — каза началникът, — но явно е, че командуването трябва да поема аз.“

Изминаха един-два часа, но нищо повече не се случи. Белгийците натъжени демонтираха своите картечници „Люиси“ и ние си легнахме да спим. Цялата следваща сутрин Гай не се отмести от телефона, като от време на време съобщаваше весели новини. Оказа се, че дежурният офицер вдигнал от сън своя началник, той пък се свързал с военното министерство. Източният военен окръг бил вдигнат по тревога и на разсъмване неговите бронирани части заели бойни позиции. Гай направи не едно пресмятане, колко ли е струвало всичко това. Трябва да поясня, че цифрата „нула“ му бях казал вечерта аз, а цифрата „осемдесет“ си беше на Гай. Ние и двамата сгрешихме. Беше пуснат само един парашут, към който бе прикрепена мина. Той безобидно бе увиснал на едно дърво и мината не избухна.

Летните дни летяха бързо, без да постъпват от Лондон някакви ясни директиви. Настроението на началника ставаше все по-лошо, той ставаше все по-мълчалив и по-затворен. Отначало аз мислех, че го безпокои екземата, но после до мене достигнаха слухове за служебни промени, за които нас официално не ни уво-домяваха. Ето какво беше станало. Секция Д беше отделена от СИС и реорганизирана, като същевременно бе минала под ръководството на министъра по въпросите на икономическата война д-р Долтън. Гренд бе отстранен и неговото място бе заел Френк Нелсън, скучен бизнесмен, чиито способности на мене така и не ми се удаде възможност да оценя. След посещението в Бри-къндонбъри на Колин Гъбинз8 и група свежо избръснати офицери, които лаеха, помежду си и срещу нас, Пийтърз изпадна в дълбока депресия. Не се учудихме, когато една сутрин той извика Гай и мене и ни съобщи, че е прекарал цялата предишна вечер за съставяне на своя рапорт за подаване на оставка. Той говореше тъжно, като че осъзнал своето поражение и проявеното към него пренебрежение. После се ободри и заговори уверено, като за пръв път от много дни лицето му се озари от очарователна усмивка. Той, явно, бе щастлив да се върне при своите корабчета след краткотрайното му кръщение в политическия огън.

Оставката на Пийтърз бе приета без трудности. Ние равнодушно започнахме закриването на нашето заведение. Взетите мерки с цел да се запази конспирацията си спомням смътно. Ние трябваше да прикрием нашите курсанти някъде по-далеч, за да ги използуваме в бъдеще. По-късно аз разбрах, че освен Вернер поне още двама са загинали. Единият, много симпатичен радист норвежец, бил заловен и разстрелян от германците наскоро след като се завърнал в Норвегия. Другият, най-добрият школник от белгийската група, спуснали с парашут над Белгия. Парашутът му се заплел в колесника на самолета и от голямата скорост белгиецът загубил съзнание и се задушил.

Томи Херис ни напусна дълбоко възмутен. Скоро той намери истинското си място и стана ценен сътрудник в МИ-5. Ние с Гай пристигнахме в новия център на Управлението за специални операции на Бейкър стрийт 64. По-сетне той стана известен (или печално известен, според случая) просто като Бейкър стрийт. Във връзка с новите задачи се появиха и много нови хора. Набираха ги из средите на банкерите, юристите и едрите търговци. Отсъствието на предишните ни колеги ни угнетяваше. Нелсън провеждаше основна чистка. Той бе подпомаган от някои старши сътрудници на СИС, най-вече от Клод Денси и Дейвид Бойл, за които ще говоря по-нататък. Те бяха твърдо решени „да ликвидират“ не само Гренд, но и всички негови най-близки привърженици.

Чистката достигна и до мене, но дотук спря. Една вечер ме навести Гай. Беше необичайно мълчалив. Накрая изплю камъчето: станал „жертва на бюрократически интриги“ (беше уволнен). Естествено беше да предположа, че моите дни, а може би и часове също са преброени. Гай очевидно ме очакваше сред своите другари по нещастие. Следващия месец обаче, а и по-късно аз продължавах да получавам плика със заплатата си. Възможно бе Управлението за специални операции да се нуждаеше от мене, или пък бяха толкова дребна риба, че не заслужавах честта да бъда уволнен. Гай не се отчайваше. Той скоро намери желано убежище в Министерството на информацията и даже започна с презрение да подхвърля за моята продължаваща обвързаност с „боклукчийската яма“9.