Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Глава XIIIНЕБЕТО СЕ ПРОЯСНЯВА

В продължение на повече от две години мене не ме закачаха, по-точно казано, поддържаше се състояние на въоръжен неутралитет. Аз не се надявах, че моето дело окончателно е приключено, макар че никакви обвинения не бяха повдигнати срещу мене. Даже запазих приятелски отношения с някои бивши колеги от МИ-5 и СИС. Това беше тревожно време. Разполагах с две хиляди фунта и с перспективата да получа още две и освен тях две-три хиляди във вид на застрахователна премия. Не се надявах на добра работа, тъй като, където и да потърсех, ми задаваха въпроса, защо съм напуснал дипломатическата служба. Най-добрата възможност за мене беше може би журналистиката и моите мисли се насочиха към Испания, където започнах дейността си. Бях уверен, че ще съумея скоро отново да стъпя на краката си, и предполагах, че пътуването ми до Испания ще укрепи позициите на тези, които все още се съмняваха в моята вина. Едва ли можеше да се намери по-добро място, което да ме освободи напълно от всички подозрения. Затова аз написах писмо до Скар-дън с молба да ми върнат паспорта. Той ми беше изпратен веднага без всякакви коментарии.

Моето пребиваване в Испания беше много кратко. В Мадрид бях вече трета седмица, когато получих писмо с предложение да работя в Сити. Заплатата беше скромна, но съразмерна на моето пълно невежество в търговските работи. В продължение на една година аз се занимавах с търговия, пътувайки всекидневно между Рикмънсуорт и Ливърпул стрийт. Изобщо не бях за тази работа и даже почувствувах облекчение, когато фирмата ми се оказа на границата на фалирането поради необмислените действия на транспортния отдел, с които аз, за щастие, нямах нищо общо. Стопаните ми само можеха да се радват, когато се уволних. После работих като свободен журналист. Това беше трудна работа, за която се изискваше голяма способност за самореклама, а това никога не е било моя силна страна.

Доста сивото ми съществуване се оживи донякъде с любопитен епизод, който започна с писмото от един консервативен член на Парламента от окръг Арундел и Харшем, канейки ме на чай в Камарата на общините. Като ми обясни, че него самия са го уволнили от Министерството на външните работи, той, чистосърдечно си призна, че води война с министерството като цяло и в частност с Антъни Идън. Позицията му, по неговите думи, беше неуязвима, тъй като е представител в Парламента на най-надеждните окръзи в страната, а местната организация на Консервативната партия играе по неговата свирка. Бил чул, че мене са ме уволнили от дипломатическа служба, и предполагаше, че сега аз трябва да изпитвам чувство на обида. Щял да ми е много благодарен, ако му предоставя някакъв материал, с който да се оплюе Министерството на външните работи. Той дълго говори на тази тема, като гръмко се смееше на своите хапливи думи. Аз му отговорих, че осъзнарам причините, поради които ме бяха уволнили от Министерството на външните работи, и веднага си тръгнах.

Няколко пъти през тази година обмислях плана за бягство. Планът беше разработен отначало за американски условия и сега се налагаха малки промени — да го приспособя към условията на Европа. В някои отношения бягството от Лондон беше по-лесно осъществимо, отколкото от Вашингтон. Но всеки път, когато мислех за това, ми се струваше, че не се налага необходимост от бягство. Накрая стана събитие, след което аз си избих от главата тези мисли. По най-сложни пътища получих съобщение от съветските си приятели, които ме призоваваха да не падам духом и ми предричаха подновяване на връзката в най-скоро време. Това коренно промени нещата. Аз не бях сам.

Поободрен, аз наблюдавах как се надига поредната буря. Тя започна след уж новите „открития“ по делото „Бърджис—Маклийн“. Флит стрийт отново вдигна шум за „третия човек“, но този път в пресата се сочеше моето име. Поразително е, че в условия, когато пресата харчеше стотици хиляди фунта за издирване на глупави и лъжливи сведения за изчезнали дипломати, й бяха потребни четири години, за да се добере до мене, и то поради нечия непредпазливост. Един от приятелите ми от СИС ми каза, че е по вина на един старши офицер от полицията, излязъл вече в пенсия. И на двамата ни беше известен като дърдорко. Обяснението изглеждаше доста правдоподобно, доколкото полицейските репортери първи узнаха новината. Във връзка с търсенето на „третия човек“ „Дейли експрес“ спомена за „офицер от службата за сигурност“ на Английското посолство във Вашингтон, на когото било предложено да се пенсионира. Това беше явна неточност. Аз никога не съм бил офицер от службата за сигурност, но догадката беше близка до истината, за да ме накара да заведа дело за клевета срещу първия вестник, който спомене името им.

Не след дълго се появи първият посетител от Флит стрийт. Телефонира ми от Лондон и поиска интервю. Предложих му да изложи своите въпроси в писмена форма. След два часа той ми позвъни от гарата и аз реших да действувам с него строго формално. Заявих му, че няма да кажа нищо, ако той не ми даде писмена гаранция, че няма да напечата нито една дума без одобрението ми. Обясних му, че по-голямата част от сведенията ми по делото „Бърджис—Маклийн“ са от официални източници и могат да ме обвинят в нарушаване на закона за държавната тайна, ако обсъждам това дело. След като се обади на редактора си, кореспондентът си тръгна с празни ръце. Но след това пресата премина в настъпление.

Трябва да поясня, че се преместих от Хартфърдшиър в Съсекс и живеех в Кроубъро — разположен по средата на пътя между Акфийлд и Еридж. По щастливо съвпадение аз се оказах не единствената забележителност в този окръг. В Акфийлд по това време живееше принцеса Маргарет, а в Еридж — Пийтър Таунсънд. Репортерите се занимаваха сутрин с принцесата, а следобед — с Таунсънд или обратно. И в двата случая обаче мене ме нападаха по време на обяда. Това беше удобно от две гледни точки. Първо, самият факт, че кореспондентите ми досаждаха по същия начин, както и на величайшите ми съседи, измени местното обществено мнение в моя полза. Моят градинар, здраво момче, ми предложи да набоде на вилата си всеки репортер, когото му посоча. И, второ, редовността на визитите на репортерите ми позволи да ги избягвам, като просто преместих стрелките на часовника си е три часа напред. Ставах в 5 часа, закусвах в 6, обядвах в 9.30 часа, а когато кореспондентите се събираха пред къщата ми, аз вече се разхождах в Ешдаунската гора. Когато в три часа следобед се връщах, тях вече ги нямаше. Тази система ме подведе само веднъж. Една дама от „Сънди пикториъл“ се добра в къщата ми късно вечерта в събота и ме помоли спешно да коментирам „много опасна за мене статия“, написана от един „мой приятел“. Статията трябваше да излезе на другия ден сутринта. Аз отказах да я чета, отказах да я коментирам и изгоних дамата едва ли не със сила от къщи. На следващата сутрин си купих „Сънди пикториъл“ и не намерих нито една дума за себе си. „Приятелят“ се бе изплашил.

Когато обстановката се нагорещи, аз се свързах с приятелите си от СИС. Те ме убеждаваха да не правя никакви изявления, които биха могли да ми навредят. Правителството обеща да проведе дебати по този въпрос и беше много важно да не се изостря обстановката. Те ме помолиха, първо, да се съглася на последен разпит, който ще проведат не сътрудниците на МИ-5, а двама бивши мои колеги от СИС, и, второ, отново да си предам паспорта. Съгласих се и на едното, и на другото: предадох си паспорта и на два пъти ходих в Лондон, за да отговарям на въпроси. Беседата вървеше по обичайния ред, което доказваше, че няма никакви нови улики. Между другото фактът, че не се опитвах да бягам толкова дълго време, започна да действува в моя полза. Постепенно старите следи се губеха и делото беше достатъчно мътно, за да мога да объркам всеки юрист.

Тъй като се намирах в центъра на вниманието, аз отмених две срещи с моите съветски приятели. Но когато настъпи денят на третата среща, реших, че те вероятно се нуждаят от информация, а на мене, разбира се, ми беше необходима прдкрепа. Това ми зае целия ден. Тръгнах от Кроубъро рано сутринта, в Таунбридж оставих колата на паркинг и с влака заминах за Лондон. Слязох на гара Ватерлоо и след като се огледах, както следва, тръгнах с метрото до спирка „Тотънхем Корт роуд“. С излизането от метрото си купих шапка и палто и два часа бродих из улиците. Закусих набързо в един бар и прибягнах към изпитан номер: купих си билет за кино, седнах на задния ред и по средата на филма излязох. Бях уверен, че зад себе си нямах опашка, но се пошляях още няколко часа из града, за да се убедя окончателно в това. Бродих из районите, където не съм бил никога, возих се на автобус, после пак по-вървях. Един-два часа след като се стъмни аз най-накрая се отправих към мястото на срещата. Да говоря какво, стана там, не си струва.

Новината прочетох в метрото. Поглеждайки през рамото на съседа, видях името си в заглавията на вестник „Ивнинг стар“. Полковник Маркъс Липтън от Брик-стън, член на Парламента, питаше премиер-министъра има ли той намерение да продължава да крие съмнителната роля на „третия човек“ — мистър Филби41. Първата ми реакция беше дълбоко разочарование. Липтън се ползуваше от привилегиите на член на Парламента и аз не можех да го подведа под съдебна отговорност. Освен това той разби мечтата ми да спечеля голяма сума пари от един от вестниците на Бивърбрук за клевета. Но ми се наложи да потисна обидата в себе си. Трябваше да се действува. Преселих се временно при майка си в Дрейтънгардънз и оттам телефонирах на приятелите си от СИС: реших да им кажа, че повече не мога да мълча. Съгласни бяха, че аз трябваше все някога нещо да кажа, но наново ме убеждаваха да отложа изявлението си в печата до края на дебатите в Камарата на общините.

До началото на дебатите оставаха дванадесет дена. Изключих звънеца на вратата и, скрих телефона под планина от възглавници. Майка ми не ми позволи да снема чукчето на вратата, оправдавайки се, че то, все едно, не се чува. Но това и не се наложи, защото репортерите за два дена го изкъртиха. Наложи се да държим кухненския прозорец със спуснати завеси и денем, и нощем, тъй като един журналист бе изплашил готвачката, надничайки през прозореца, след като се качил до него с една пожарникарска стълба. Впрочем, тя беше храбра жена и отлично ни хранеше по време на цялата обсада. Междувременно аз подготвях изказването си за пресата. Много зависеше от това, ще съумея ли аз да му придам правдив тон. Ако не заставех Липтън да оттегли изявлението си, оставаше ми само един изход — да бягам.

Чаках благоприятния изход. Наложи ми се да посетя много пресконференции и знаех какъв безпорядък цари там, когато всички задават едновременно въпроси. За мене беше важно да запазя контрол върху хода на пресконференцията поне в продължение на половин час, за да съсредоточа вниманието на журналистите върху изявлението на Липтън и да им разкрия абсурдността на неговите чудовищни обвинения. А след то-ва вече не беше важно какво те щяха да ме питат: всичките ми отговори бяха готови. Елементарната логика ме доведе до заключението, че обвинението на Липтън е безпочвено. Аз предполагах, може би погрешно, че ако тон имаше сериозни доказателства, щеше да ги предаде на съответните власти, вместо да ме предупреждава публично с изказване в Камарата на общините. И ако властите бяха получили такива сериозни доказателства от Липтън или от когото и да било, те щяха вече да са взели мерки и да са ме арестували. Следователно нито Липтън, нито който и да е друг нямаше сериозни доказателства. Решаващ фактор в дадената ситуация беше бездействието на службата за сигурност, която знаеше по това дело десет пъти повече от публиката на Флит стрийт. Затова трябваше да се страхувам не от пресата, а от службата за сигурност.

Настъпи денят на дебатите в Парламента. Изказвайки се от името на правителството, министърът на външните работи Харълд Макмилън каза, че аз съм изпълнявал служебните си задължения добросъвестно и умело (което отговаряше на истината) и че няма никакви доказателства да съм предал интересите на страната (което буквално също беше вярно). Това изказване ме окрили. Аз махнах възглавниците от телефона и помолих майка ми да отговаря на всеки, който позвъни, че ще мога да приемам посетители на другия ден сутринта в единадесет часа. В продължение на двадесет минути последваха половин дузина позвънявания. После настана тишина. Позвъних на един познат в СИС, за да го предупредя за моето предстоящо публично изказване, след това си легнах и съм спал цели девет часа.

Звънецът на вратата започна да звъни в 10.30 часа, но помнейки, че трябва да запазя контрол над ситуацията, аз не бързах да отварям. Казах в единадесет, значи така и ще бъде — в единадесет. Точно в определеното време отворих вратата и възкликнах: „Боже мой!“ Очаквах десетина посетители, а видях огромна опашка. Струваше ми се невероятно, че всички тия хора ще се поберат в гостната, но те някак си се побраха. Около пет минути непрекъснато светкаха светкавици, след това фотографите изчезнаха. Когато всички седнаха, аз помолих един репортер, който се беше изтегнал в креслото, да отстъпи мястото си на дамата, която стоеше близо до вратата. Той скочи като ужилен, а жената плахо седна. Това беше подходяща маневра: помогна ми от самото начало да запазя; контрол над това, което ставаше.

За тази пресконференция по това време много писаха на Запад. Започнах с това, че раздадох напечатано изложение в което се казваше, че по някои въпроси аз съм принуден да проявя сдържаност в изказванията си, за да спазя закона за държавната тайна. При тази уговорка съм готов да отговарям на въпросите. В един от първите въпроси бе споменато за Липтън и аз се хванах за тази възможност. „А, Липтън — казах аз, — това точно ни въвежда към самата същност на въпроса.“ След това отправих покана към Липтън, предлагайки му да изложи доказателствата си пред службата за сигурност или да повтори своето обвинение извън стените на Камарата на общините. След двадесетина минути няколко журналисти вежливо се извиниха и побързаха към изхода. „Добре — помислих си аз, — това навярно ще се появи във вечерните вестници.“ Сега ми олекна и аз предложих да ми задават следващите въпроси. Какво мисля за Бърджис? Бил ли съм приятел с Маклийн? С какво си обяснявам изчезването им? Къде са те? Какви са политическите ми възгледи? Аз ли съм „третият човек“? Да отговарям ми беше лесно.

След около час преминахме в столовата, където бяха сервирани бира и шери (за щастие, броят на гостите бе намалял). Репортерите започнаха да се отнасят с мене забележимо по-дружески. Само представителят на „Дейли експрес“ проявяваше излишно усърдие и за това на повечето от неговите въпроси аз отговарях злорадо: „Без коментари!“ Впоследствие научих, че той единадесет години е работил над книга по това дело и (цитирам по книгата на Антъни Пьорди „Бърджис и Маклийн“) „в продължение на пет от тях почти нищо друго не вършел“, затова не го обвинявам за неговата настойчивост. Само бих го посъветвал да изкара двуседмичен курс за водене на разпит при Скардън.

Беше минало времето ми за обяд, когато си отиде и последният посетител. Съобщенията за пресконференцията във вечерните вестници бяха повече от добри. Поканата към Липтън беше напечатана черно на бяло точно така, както я бях изказал. Сутрешните вестници, които излязоха на следващия ден, в общи линии потвърдиха благоприятното впечатление. Един приятелски настроен към мене репортер ми позвъни да ме поздрави с успешно проведената пресконференция. Сега опашката беше при Липтън. Първата вечер Би-би-си съобщи, че той е присъствувал на заседанието на Камарата на общините, но пазел мълчание. На следващата вечер той се предаде. Един парламентарен репортер ми предаде точните му думи и ме попита имам ли някакви коментари. Помолих го да ми се обади пак след пет минути. Почувствувах такова облекчение, че в първия момент ми се прииска да поздравя Липтън за благородната постъпка, но след като реших, че той не заслужава такова добро отношение, се ограничих с няколко уклончиви фрази: „Мисля, че полковник Липтън постъпи правилно. Що се отнася до мене, то инцидентът е приключен.“ За пръв път от две седмици заведох майка си в местния бар. Инцидентът бе наистина изчерпан и си остана такъв в продължение на седем години. Пресата ме захвърли, като че я бях опарил. В светлината на последвалите събития е лесно да се обвинява Макмилън, а заедно с него и цялото правителство за това, че те ми издадоха свидетелство за благонадеждност. Но вината не е тяхна. Никой от правителството и особено от службата за сигурност не искаше да прави публично изявление през 1955 година. Доказателствата бяха неубедителни. Не трябваше нито да възбуждат против мене формално обвинение, нито пък напълно да ме оправдават. На тях им се наложи още повече открито да се изказват относно шума, който вдигна лошо информираната масова преса, а също във връзка с нелепата грешка на Маркъс Липтън.

Особено голяма отговорност за това необичайно фиаско носи пресата на Бивърбрук. Именно тя заради глупавата враждебност на Бивърбрук към Идън и Министерството на външните работи започна и продължаваше цялата тая история въпреки грубите грешки. Би било интересно да се сравнят разходите на нашата дипломатическа служба зад граница с парите, които „Дейли експрес“ изхарчи в търсене на късчета информация по делото „Бърджис—Маклийн“. Но лошото и доброто вървят заедно. Аз трябва да благодаря на Бивърбрук за седемте години спокоен живот и за възможността да продължа делото, на което съм посветил целия си живот.

Независимо от всички тия драматични събития моята работа зад граница по това време не беше завършена. От 1956 до 1963 г. аз бях в Близкия Изток. Западната преса публикуваше много измислици за този период от моята работа, но за сега аз ще ги оставя на съвестта на авторите им. Работата е в това, че английската и американската специална служба успяха достатъчно точно да възпроизведат картината на моята дейност едва до 1955 г., а за по-нататъшната ми работа (от всички данни е ясно) нищо не им е известно. И аз нямам намерение да им помагам в това. Ще дойде време, когато ще бъде възможно да напиша друга книга и да разкажа в нея за други събития. Във всеки случай за съветското разузнаване не беше безинтересно да знае за подривната дейност на ЦРУ и СИС в Близкия Изток.