Мръсни правила

Пролог

Ден 25: събота

Карла

В косата ми има кръв. Минаха дванайсет часа, а в косата ми още има кръв.

- Добре ли сте?

Полицайката, която ме пази, стои до вратата, се взира в лицето ми в огледалото на тоалетната. Нарушава правилата. Заповядано й е да не разговаря с мен. Може би си мисли, че ще припадна.

Вчера на местопрестъплението ми взеха палтото. Кръвта се беше просмукала през подплатата. И на лицето ми имаше кръв. Лекарят, който ме прегледа, я почисти и после ме обяви за годна за разпит. Кръвта по ръцете ми беше проникнала в драскотините около ноктите ми. Търках кожата си до зачервяване, за да я премахна.

Никой не ми каза за косата.

Подръпвам я със здравата си ръка. Кафеникав съсирек е залепил кичурите. Иска ми се да имах ножици. Бих я отрязала.

Не мисли за това. Недей.

Часът е четири сутринта в събота. Толкова показва ръчният ми часовник. Без него нямаше да отгатна. За последен път спах няколко неспокойни часа в петък през нощта. Петък... Тогава имахме план. Бях престанала да се заблуждавам, че владея положението, но поне имахме план. Виждахме изход от всичко това.

Сега обаче съм сама в тоалетната на полицейския участък. Подръпвам косата си, опитвам се да не обръщам внимание на стегнатия възел в гърдите си, да се овладея и да се придържам към разказа си. Колко пъти съм репетирала наум тази ситуация? Но нищо не е както си го представях.

Целият ми живот като зрял човек е посветен на търсене на информация и анализиране на схеми, на данни и безпристрастни факти. Мислех, че това ще бъде поредната схема и че ще остана безпристрастна и ще запазя професионализма си.

Но боли. Не предполагах колко ще боли.

Полицайката все още наблюдава отражението ми.

- Добре съм - отговарям. - Наистина. Благодаря. - Опитвам да й се усмихна под ъгъл диагонално в огледалото, но лицето ми е изнурено и отпуснато.

Тя извръща поглед и казва:

- По-добре да се връщаме.

Върху студеното кафе в пластмасова чаша на масата пред стола ми в стаята за разпити се е образувала зеленикаво-бяла пяна. Стомахът ми се преобръща и аз отмествам чашата.

- Да ви донеса ли друго? - пита веднага полицайката.

- Не... - Твърде съм рязка. Тя се държи любезно. Опитвам отново:

- Не, благодаря.

Полицайката взима чашата, излиза и затваря вратата. В коридора навън се чуват гласове и после настъпва тишина. Сама съм.

Най-много от всичко искам да сложа глава на масата и да плача.

Но те ще се върнат всеки момент и ще продължат да ми задават въпроси. Още веднъж, Шарлот, отначало. Какво съм видяла? Какво съм чула? Те още проверяват подробностите от различни ъгли и чакат да чуят нещо, което не се вмества. Трябва да бъдат абсолютно сигурни какво знам, или по-скоро колко малко знам.

Ето защо ще започна отново, от тяхното начало, което прави историята добре подредена, ясна и достоверна и моето участие напълно невинно. Има обаче и други начала.

Преди осем години непознат, който седи в склад и в лицето му блести ярка светлина. Непознат, който трябваше да се страхува, но не се боеше.

Или на осми декември, само преди една година, жена в черно палто и неразгадаемо лице, която пресича фоайе.

Или в един четвъртък през януари, преди по-малко от четири седмици, когато Саймън Йохансен ме намери и аз научих за невъзможната мисия.