Мръсни правила

Пета част

Ден 24: петък

Йохансен

Отвориха клиниката в осем вечерта, два часа по-късно от обичайното време. Оттогава нощта е спокойна и ранените бавно се нижат един след друг. Кейт работи мълчаливо. Но точно след един, докато Йохансен й помага за човек със сърдечен проблем - затруднено дишане и болки в гърдите, тя прошепва:

- Още колко остава?

Сякаш знае, че Йохансен следи времето, и тя също наблюдава стрелките на часовника. Но когато той се опитва да я погледне в очите, Кейт се извръща.

Йохансен взима парцала на Вини и почиства. Някой трябва да го направи.

Ами ако Кейт откаже да дойде?

Мъжете разговарят и пушат край портата. Гласовете и миризмата на цигарите им се носят над тармака. Зад прозорците на общинските блокове отвъд телената ограда се движат силуети. Всичко е на милиони километри от Йохансен.

Вратата зад него се отваря. Той се обръща, очаквайки Райли, но е Кейт.

Йохансен я поглежда веднъж и после отмества очи. Намери подходящите думи. Трябва да ги намериш.

- Брайс е говорил с теб - продумва тя.

- Кой ти каза?

- Райли е видял.

- Знае ли къде е Брайс сега?

Кейт кима към телената ограда, портите, общинските блокове, нощния мрак.

- Някъде там. Ще се върне за теб. Трябва да напуснеш.

- Не и ако не дойдеш с мен.

- Ами ако не дойда? Ако останеш, Брайс ще...

- Знам.

Кейт увива ръце около себе си с онзи предпазен жест, сякаш й е студено, и след минута навежда глава. Стои сред угарките от цигарите на Райли и се втренчва в тях, сякаш те изискват цялото й внимание. Йохансен изведнъж се замисля за Вини, който постоянно чистеше. Вини вече щеше да ги е измел...

- Защо го правиш? - пита Кейт. - Защо това е толкова важно за теб?

Миналото се разгръща на отделни сцени. Кабинет и униформен мъж зад бюрото. Лилиите в къщата в Марлоу и Чарли Рос, със златен часовник и делова риза - „Какво можеш да правиш?" „Каквото ми възложат." Коридор в отдалечена фермерска къща...

Йохансен не отговаря.

- Мислиш, че можеш да ме спасиш. - Очите й са огромни, бездънни на похабеното й лице. - Ами ако не можеш? Ако е невъзможно?

Карла на пейката в гробището. Карла, която държи ръката му.

- Винаги е възможно - отвръща той. Трябва да вярваш, че е възможно.

Двамата се умълчават. Йохансен я поглежда веднъж. Кейт гледа към двора, но очите й са безизразни.

В осем без пет сутринта той докосва ръката й. Потокът от пациенти е секнал. Тежко болните и ранените, които могат да вървят, чакат първите линейки за деня. Кейт седи на стол до умивалника с наведена глава, но при допира му машинално понечва да стане, сякаш Йохансен е довел още един ранен човек.

- Тръгвам - казва той.

Райли е до умивалника и мие. Чува думата и го поглежда.

- Завинаги ли? - пита Кейт и Йохансен кима. - Тогава ще дойда с теб.

Тя се качва горе да вземе палтото си и Райли също пристига.

- Това ли е всичко?

- Да.

- Не си прибрал нещата си - обръща се той към Йохансен.

- И без това ще ми ги вземат. Оставям ги на теб.

Райли кима.

Вратата към стълбите се отваря. Кейт носи онова обемисто палто с дебела подплата, което е твърде голямо за нея.

Той й държи вратата отворена, но когато стига до нея, Кейт се обръща.

- Всичко ще бъде наред - казва тя на Райли, все едно се извинява.

Ден 24: петък

Карла

Петъчното утро е мразовито и сиво на разсъмване. Кафето ми няма никакъв вкус. Но така е, когато си в средата на важна операция - ежедневният живот престава да съществува. Храната, сексът и сънят стават неуместни. Живееш в постоянно състояние на размисъл как ще се осъществи планът. Съществува само задачата.

Всичко ще се случи днес, въпреки че е твърде скоро и ние не сме готови, нямаме достатъчно хора на мястото и трябва да свършим още много неща. Но аз не говоря за това, нито пък Крейги, който се обажда по телефона, и затова преди всичко избрах него - заради усърдието му, упоритостта и способността му да работи по задачата. Картите му са раздадени и той ще ги изиграе.

- Камерите за наблюдение? - питам.

- Гледам - отговаря той. - На портата на лагера.

Портата се вижда и на моя екран. Дежурните пазачи пристъпват от крак на крак и пушат на студената утринна светлина.

- Всички готови ли са?

- Чакат.

Часовникът на монитора ми превърта на 08:00.

Капаците на командните постове се вдигат, тракайки, и бронеавтомобилите излизат. Главните порти се отварят и бронираните линейки влизат сред облаци от отходни газове. Лицата на надзирателите са изпити и пребледнели от студа.

Господи, започва се.

Камерите за видеонаблюдение в „Програмата" ги улавят, когато стигат до портата на лагера - Йохансен и до него Катрин Галахър, увита в голямото си палто. Тя върви така, сякаш е в унес.

- Има движение - съобщавам на Крейги.

- Виждам.

Дежурните пазачи се споглеждат неспокойно. Чува се изщракване и портата се отключва. Йохансен и Катрин излизат и веднага завиват наляво.

Някой е научил за заминаването им. Те стигат до следващия ъгъл и две фигури се отделят от групата край портата и тръгват след тях.

Йохансен и Катрин Галахър завиват зад ъгъла. Прехвърлям се на следващата камера. Това ми отнема само секунди, но картината показва безлюдна улица.

Ден 24: петък

Йохансен

След три минути той е сигурен, че са се отървали от преследвачите. Тръгва в противоположната посока, водейки Кейт по странични улици. Минават по тясна алея и влизат през незаключена врата в изоставена работилница. Лампите са угасени. Йохансен не ги запалва. През прозорците прониква достатъчно сивкава светлина, за да се види стая, пълна с маси, високи до кръста. Между тях на купчини и в чували до стените са разпръснати пластмасови играчки и пастели, които трябва да бъдат опаковани в торбички и раздадени с детските менюта в заведения за бързо хранене. Никой не е бил тук от месеци. Всичко е покрито с мек пухкав прах.

На една пряка оттам се намира главният команден пост с укрепен гараж.

Кейт върви след него, без да пророни нито дума. Когато Йохансен се обръща, тя е зад него. Дъхът й е слаб и излиза на бели облачета в студения въздух.

- У теб ли е? - пита Йохансен, но Кейт не помръдва. - Дай ми я.

Тя бръква в подплатата на палтото си и изважда спринцовка, игла с предпазител и малка стъкленица с течност. Йохансен ги взима от нея. Ръцете й са студени.

Той слага стол и казва:

- Седни.

След това поставя иглата на спринцовката и я напълва, проверявайки дозата. Кейт седи и гледа безучастно. Престанала е да спори и да взима решения. Превърнала се е в друг човек. Йохансен не знае дали трябва да се страхува.

- Свали си палтото и навий ръкава си - казва той, но тя не помръдва. - Ще те изкарат само ако си в безсъзнание. Не се страхувай.

- Не е това - отвръща Кейт, съблича палтото и навива ръкава си.

Йохансен хваща ръката й и приготвя иглата. Мускул, сухожилие, кост. Няма излишна плът. Кожата й е синкаво-бяла. Когато иглата прониква в нея, тя въздъхва.

Той се отдръпва назад.

- Всичко ще бъде наред.

- Трябваше да ме порежеш. Кръвта ще ги хвърли в паника.

- Не. Достатъчно е да си в безсъзнание.

Навън се чуват стъпки. Бягащи. Приближават се.

- Има ли някого там? - пита нечий глас. Само на няколко крачки от тях.

Йохансен обръща глава и затаява дъх. До него Кейт се размърдва неспокойно и за миг той се уплашва, че тя ще извика. Кога ще подейства упойката?

Йохансен тръгва към вратата. Ключалката вече е счупена. Трябва само да я бутнат. Той стиска юмрук, заема позиция и чака валчестата дръжка да се превърти.

Отново се чува глас, различен, по-надалеч. Йохансен не може да разбере думите.

- Добре - казва гласът навън. Кейт отново се размърдва. - Добре.

Стъпките се отдалечават.

Отново движение зад гърба му. Йохансен се обръща. Кейт все още е на стола. Надигнала е блузата си с едната си ръка и стомахът й е разголен...

Ножът в другата й ръка внимателно описва линия върху стомаха й, в червено.

Йохансен се хвърля към нея и грабва ножа. Кръвта блика на талази.

Кейт го поглежда.

- Би трябвало да почувствам нещо. - Тя трепери. Очите й са широко отворени, умоляващи. - Трябва да почувствам нещо.

Йохансен я вдига и я изправя на крака. Повлича я към вратата, отваря, застъпва я с крак и взима на ръце Кейт. Главата й се отпуска назад.

Двама мъже в уличката се обръщат и отстъпват назад, отворили широко очи. Йохансен бяга покрай тях. Кръвта е обагрила блузата на Кейт. Ножът не е проникнал дълбоко. Раната е повърхностна - мисли си той, Кейт кърви обилно.

Йохансен стига до главния път.

Към него се задава бронеавтомобил. Той хуква към него и крещи.

Ден 24: петък

Карла

Прехвърлям се хаотично от камера на камера и от улица на улица. Видя ли две фигури заедно, спирам кадъра, но все не са те. Спирам на всеки, който може да е Йохансен, въпреки че той не би трябвало да е на улицата сам. Катрин трябва да е с него. Операцията е планирана до минутата. Къде е той?

- Какво става, Карла? - пита Крейги.

И той гледа и също недоумява.

- Виждаш ли ги?

- Още не. - Гласът ми звучи спокойно, сякаш Крейги се притеснява излишно, но всъщност изобщо не съм спокойна.

Проклинам се. Идиотка. За наблюдението бяха необходими трима или четирима души. Трябваше да включа и Шон и Фин.

Сега Йохансен се изплъзна от мрежата от камери за видео-наблюдение и изчезна.

Както е планирал, разбира се. Той не би го направил на място, където камерите могат да го видят.

Тогава командните постове. Йохансен ще я заведе в някой команден пост. Разделям екрана на шест и после на девет части и започвам да ги изпълвам с образи на бронирани врати, телени мрежи с бодлива тел и антени...

- Забелязах ги - изведнъж казва Крейги.

- Къде са?

Продължавам да натискам клавишите, опитвайки се да намеря камерата, която ги показва, когато Крейги добавя:

- Тя кърви. Защо кърви, Карла?

За всичко сме говорили. Колко време ще им отнеме да я идентифицират. Къде ще бъде заведена, по какъв маршрут и дали ще има полицейски ескорт. Но не и за това.

Катрин не би трябвало да кърви.

Сега тя е в бронирана линейка. Крейги подслушва комуникациите им.

- Сериозно ли е състоянието й? Застрашен ли е животът й? - питам.

- Още не знам - отговаря той.

Ако положението е лошо, трябва да прекратим операцията и да ги оставим да я закарат в болница. Мамка му, не и това. Не можем да се справим. Те ще я идентифицират за броени часове. Новината ще се разчуе въпреки усилията на Елис. Филдинг ще открие къде е Катрин и ще изпрати някой друг да я убие, някой, когото не можем да идентифицираме. Да кажа ли на Елис за поръчката? Той със сигурност ще й осигури охрана и ще напълни болницата с униформени ченгета...

Вътрешният глас отново ми нашепва коварно: те са от разузнаването. Използвали са Йохансен, защото Катрин е в „Програмата", но сега всеки момент ще бъде навън. Те убиха Грейвс и Хамилтън без никаква помощ от Филдинг. Ако Катрин отиде в болница, отпиши я.

- Ще я вземем.

- Какво?

- Ще я вземем въпреки всичко. Предупреди екипа, че тя е ранена. И намери лекар да я чака. Идентифицираха ли я вече?

Крейги мълчи. На фона се чуват други гласове, изменени от модулиращите устройства, откъслечни и изречени през телефонната система и отново преобразувани в другия край на линията - Крейги, „Бърза помощ" охраната на „Програмата", полицията, кой ли не...

- Разбрали са, че не е затворничка. Това е всичко.

- Нещо друго?

Отново гласове.

- Бронираната линейка е стигнала до Спешния медицински център... - Пауза. - Ще я прехвърлят. С цивилна линейка.

- Евентуален маршрут?

- Ей сега.

- Полицейски ескорт? - Моля те, Господи, не.

- Да. - Мамка му и пак мамка му. - Карла... - В гласа му прозвучава предупредителна нотка. Крейги знае, че не можем да рискуваме битка с полицията.

- Колко коли? Наблюдавай ги. И определи с точност маршрута.

Той отново мълчи и после казва:

- Доброволка. Те мислят, че тя е доброволка, но системата е объркала нещо и не я регистрирала.

Но няма да рискуват.

- Маршрут.

- Работя по въпроса.

След няколко секунди маршрутът се появява на екрана ми - пулсираща червена линия, ярка, подобна на артерия, която минава на картата. Обаче само предполагаема.

- В момента излизат. Само една полицейска кола. Със синя лампа.

- Тя е доброволка, не се нуждае от ескорт. - Изричам го, сякаш могат да ме чуят и им внушавам да го повярват. - Трябва да направим така, че да отзоват колата. Дай им нещо по-важно, с което да се занимават. Съобщение за стрелба по маршрута.

- Стрелба? - разтревожено пита Крейги.

- Да, стрелба. Вероятно има пострадали... По дяволите, Крейги, измисли нещо.

Не мога да гледам какво се случва. Камерите за видеонаблюдение са повредени. Ние се погрижихме за това. Мога само да слушам и да си представям.

Същата маневра, репетирана снощи с бутафорни превозни средства, отново и отново, в стар самолетен хангар в Оксфордшър. Линейката, вече освободена от полицейския ескорт, намалява, за да вземе остър завой, и среща микробус без опознавателни знаци, навлязъл в погрешното платно. Линейката рязко удря спирачки и се опитва да го заобиколи, но до нея спира друг микробус, а отзад - трето превозно средство. Притисната е от всички страни. Шофьорката посяга към радиостанцията. Никой не я спира. Помощта няма да пристигне навреме.

Двама маскирани мъже вече са отворили страничната врата на линейката и се качват вътре. Единият слага мускулестата си ръка на гърдите на парамедика и казва:

- Няма да я нараним, друже. - Гласът на Роби. Другият мъж срязва ремъците на носилката, маха кислородната маска...

И после слизат. Жената куца между тях. Превръзката на стомаха й е изцапана с кръв. Слагат я в задната част на микробуса, скачат вътре при нея и трите превозни средства потеглят в различни посоки.

В слушалката в ухото си чувам, че Крейги въздиша напрегнато. Шок, облекчение или въодушевление? Не знам.

- Добре, всички се измъкнаха. - Казва го с глас, какъвто не съм чувала преди, глас на по-млад и по-смел мъж. Чудя се дали трепери. - Успяхме, Карла. Успяхме.

Да. Измъкнахме Катрин Галахър. Превозните средства вече изчезват от улиците и влизат в сервизи и гаражи, а екипите се разпръскват. Катрин е в голям мерцедес с тъмни стъкла, който се отправя към дискретна къща в предградие в северен Лондон, докато дребен кротък човек се грижи за раните й.

Ранена е, но ще живее. И ще разговаряме.

Облягам се назад на стола, посягам към компютърната мишка и затварям картата. Настойчивата червена диря изчезва. Отново се включвам към видеонаблюдението в „Програмата". Улицата е безлюдна. Йохансен е изчезнал.

Започвам да щракам върху възможностите за избор. Улица след улица, кадър след кадър. Сигурно се е обадил на Уитман и е уредил да го вземат. Може би вече върви към портата.

Все още няма следа от него.

Но всичко е наред, нали? Мисията е изпълнена, Катрин е в безопасност, Йохансен излизане знам какъв е източникът на страха ми, но изведнъж съм уплашена.

Прехвърлям се от камера на камера и търся лицето му, походката му... Не е той, не е той, не е той. Къде е Йохансен? Вероятно са възникнали неприятности и се е покрил. Вдигам телефона и се обаждам на Уитман.

- Той свърза ли се с теб?

- Не - отговаря Уитман.

Сърцето ми подскача. Престани.

- Добре, не чакай. Изведи го.

- Проблем ли имаме, Лора?

Не знам.

Слагам край на разговора и отново се взирам в картината от видеонаблюдението. Мъж върви целеустремено с чанта с инструменти. Двама мъже и една жена минават по улица. Жената се смее. Бронеавтомобил патрулира. Русокос мъж спира в началото на тясна уличка, поглежда в нея и се усмихва...

Завива ми се свят, сякаш земята изведнъж се е продънила под краката ми и падам. Мъжът е Брайс.

Той кима доволно, тръгва по уличката и се скрива от погледа ми.

Отварям на екрана картата на „Програмата" и щракам на различните нива, докато стигам до плана на улиците с разпръснати по него икони. Жълтите квадратчета са камерите. Ето я тясната уличка. Няма жълто квадратче. Няма камера.

Не мога да видя нищо.

Отново си спомням телефонното обаждане преди три дни. Мъжът, който пищеше. Накарали са Катрин да гледа. Брайс. 0, не, моля те, Господи.

И после съзирам Йохансен.

Той върви бързо и се оглежда наляво и надясно, сякаш знае, че го преследват и са го заобиколили. Всеки момент ще се появят...

Йохансен се отправя към уличката.

Трябва да разсъждавам трезво. Нуждая се от план. Но единствената ми мисъл е: не. Не.

Ден 24: петък

Йохансен

Отначало той само ги чува. Бягащи стъпки някъде наблизо и движещи се успоредно с него. Колко ли са? Трима? Повече?

И после отпред. Пътищата им ще се пресекат. Йохансен се шмугва в странична уличка, но сега там има хора и от другата му страна. Приближават се и ограничават възможностите му за избор.

Някой вика зад него.

Вляво се открива уличка. Йохансен свърва по нея. И съзира Брайс - само на петнайсетина крачки - с отметната назад глава и светла коса като ореол около главата му.

- Казах ти, че правиш грешки - усмихва се Брайс.

Йохансен спира и те го настигат. Обърне ли се, ще ги види - един мъж вляво, още двама вдясно, някой друг...

Първият удар е по главата му, а вторият - в стомаха. Йохансен се превива на две. За малко не пада, но те го хващат и го изправят. Още един удар и устата му се изпълва с топла кръв с вкус на сол и желязо.

Свлича се на земята, претъркулва се и се опитва да се свие на кълбо, но те се нахвърлят върху него, разпъват го и го приковават неподвижно. Брайс го поглежда отвисоко.

- Знаеш ли какво казват? Онова, което не те убива, те прави по-силен. Вярваш ли го? - любезно пита той и Йохансен изведнъж забелязва ръцете му - белезникавата синтетична материя на хирургичните ръкавици е хлъзгава от кръв.

По-късно... Колко по-късно? Той не е сигурен...

Провесили са го прав на куките на тавана в стаята. Повдигнали са го високо, на пръсти, омотали са с въжета глезените му и са завързали другия край на въжетата за халки в стените, опънати стегнато, разпъвайки го на кръст, така че да не допира пода. Цялата му тежест пада върху ръцете, раменете, изгаря мускулите му и изкривява ставите, а въжетата са се впили в китките му. Но когато Брайс заговаря, двамата сякаш са сами и си бъбрят спокойно, а не под лампите тук, където ги гледат. Йохансен вижда хора, които познава от портата и от клиниката. Дрил също е тук, в края на групата. На лицето му е изписано безпристрастно любопитство.

И Чарли Рос. По-точно онова, което е останало от него. Той е мъртъв, но не е умрял бързо. Едната му очна кухина е празна и пръстите на едната му ръка са отрязани. Устата му е отворена и устните му са дръпнати назад. Венците му са изранени и окървавени. И останалите му зъби са изтръгнати. Болката е изкривила лицето му в карикатура. И все пак Йохансен го познава.

- Не разбирам защо си го оставил жив - казва Брайс. - Защо не си го убил, когато си имал възможност. От състрадание ли, Саймън? Сега вече мога да те наричам Саймън, нали? И онази тъпа история, че Рос те е помислил за някой друг, за някакъв умрял човек, който някога е работил за него... Нима мислеше, че ще ни заблудиш? Разбрах веднага щом той ни каза името, въпреки че ни отне повече време да го накараме да потвърди. Два пръста, преди да започне да говори. Но ми разказа всичко. Накрая. Е, Саймън Йохансен, четвъртият човек от фермерската къща... Ето те тук след всичкото това време, под носа на господин Куилан. Дори успя да го убедиш да те пази. Обзалагам се, че си се чувствал добре, нали? Скоро обаче няма да се чувстваш толкова добре. Няма значение. - Брайс поглежда Йохансен в очите и се усмихва, извратена пародия на съчувствие.

- Страхуваш се, нали? Виждам го в очите ти. Е, не ти остава да чакаш дълго.

Брайс бавно обикаля в кръг извън полезрението на Йохансен и после отново спира пред него. Палецът му гали острието на ножа в ръката му.

- Имах време да помисля какво да направим. Очакването е удоволствие само по себе си, нали? - Брайс накланя глава на една страна. - Не? Имах различни планове за теб, но знаеш ли какво? Ти ми даде причина да размисля. О, ще се случи всичко - пръстите ти, кастриране, очите ти... Винаги запазваш очите за накрая, ако можеш. Но като имам предвид кой си и какво си извършил, ще го направим като с Тери Кънлиф преди толкова много години. - Брайс отново се усмихва. - Ще започнем с кожата ти. - Той застава близо до Йохансен. - Усещаш ли това? - прошепва. Йохансен чувства студена болка отзад на врата. - Това е ножът, с който ще одера кожата ти.

Брайс врътва острието, което разрязва яката на якето на Йохансен, и после го прокарва надолу, срязвайки ризата му. Превръзката все още е на гърба му. Брайс я маха и тихо възкликва, когато вижда раната.

- Тя я е зашила. Колко мило.

Върхът на ножа докосва раната и се забива. Болката е изгаряща като нажежено до бяло желязо. Йохансен се дърпа и още по-силна болка разкъсва сухожилията на раменете му.

- Шшшт- прошепва Брайс. - Тихо.

Дрил стои на четири крачки от тях и гледа. Лицето му сякаш се рее в сумрака, съсредоточено, любопитно.

- Е, кажи ни какво направи на Тери Кънлиф преди осем години. Като това ли?

Ножът пари върху раната. Йохансен прехапва устни от болка.

- Пищя ли Тери Кънлиф? - тихо пита Брайс. Йохансен усеща дъха му върху гърба си. - Обзалагам се, че е ревал като животно. Спомняш ли си? И ти ще издаваш такива звуци.

Острието отново бърка в раната. Йохансен се задавя.

- Все едно белиш портокал - продължава Брайс. - Номерът е да махнеш колкото е възможно повече кожа наведнъж. Ще започна... тук...

Болката прониква по-надълбоко. И отново като от нажежено желязо. Брайс натиска ножа. Йохансен усеща плиткото му дишане, мириса на потта, вълнението му.

- Отвори очи, Саймън. Отвори очи. Хайде. Виж кой е дошъл да гледа.

Йохансен отваря очи.

Куилан се е подпрял на бастуна си. Погледът му е строг и студен. Мъжът с изкривеното лице на боксьор е до рамото му. От другата му страна е Райли.

- Саймън Йохансен, защо сте дошли тук? Знаехте, че това ще се случи - казва Куилан и после се обръща към някого. -Развържете го. О, недейте така, господин Брайс. Не правете тази физиономия. Двубоят не е честен.

Дрил се приближава до Йохансен. Държи нож. Срязва първо въжетата на глезените му. Когато тежестта на Йохансен се премества, болката се разпространява нагоре и изгаря раменете му, сякаш някой го е залял с бензин и го е запалил. Дрил разхлабва въжетата, завързани за халки в стената, и ги пуска. Йохансен изохква, когато ставите му се наместват, пада на пода и лежи там. Болката го е сграбчила за гърлото и го задавя. Трябва да я преглътне на големи глътки.

Куилан тътри крака към него - малки, внимателни стъпки.

- Чувал съм всичко за вас, господин Йохансен. Не, не от него... - Куилан поглежда трупа на Рос. - Боя се, че той не беше в състояние за това. Но Съли и другите двама... Помните ли ги? Вие сте се опитали да спасите Тери Кънлиф. Накарах ги да говорят, онези тримата, и те положиха много усилия да се обвиняват взаимно, но единственото, за което бяха на едно мнение, беше, че вие сте се опитали да го спасите. Но не сте успели. Вдигнали сте шум, но не сте постигнали нищо. Тери е умрял. Затова ли сте тук под фалшива самоличност? Да изкупите вината си? - Куилан млъква за момент. - Не сте много разговорлив.

Йохансен се надига на колене и си поема дъх.

- Кейт...

- Евакуирана е с прободни рани. Направила го е пред вас, нали? Не се ласкайте. Не вие сте причината. От момента, в който дойде тук, тя искаше да умре. - Куилан накланя глава. - Но стига приказки. Време е да приключваме. Станете. Казах, станете.

Йохансен се изправя бавно и болезнено. Най-после застава на крака и се олюлява. Куилан потупва три пъти с една ръка по крака си, подигравателно имитирайки аплодисменти.

- Браво. Знаете къде се намираме сега, нали, господин Йохансен? - Той се усмихва, разтегляйки устни, но веднага става сериозен. - Там, откъдето започнахме. Спомняте ли си? В двора, цялото онова перчене. Е, време е да го направим отново. Някой да му даде нож.

Райли допира нож в ръката на Йохансен. Потупва го по рамото, но погледът му вече се плъзга встрани. Брайс стои в другия край на стаята и върти ножа в ръката си. Върху острието вече има кръв. Усмихва се.

- Хайде. Смайте ме.

Брайс започва да обикаля в кръг.

Йохансен стиска ножа, но хватката му е слаба. Пръстите му са сковани и вцепенени.

Не може да го направи. Трябва, но не може. Не са му останали сили.

Обаче няма избор.

За момент се замисля за Карла - ръката й в неговата, всички неща, които не й е казал, но се чувства по-добре, когато мисли за нея сега, защото знае, че онова, което предстои, ще прогони всичко друго от главата му, дори нея. И после Брайс се хвърля върху него.

Йохансен отстъпва встрани и се опитва да атакува, но е твърде бавен. Острието порязва ръката му и той усеща гореща, пареща болка. Препъва се. Брайс се завърта. Пристъпва една крачка странично, размахва ножа в ръката си и се усмихва. Той дори не атакува истински все още.

Зад него Куилан наблюдава зорко като ястреб, също като преди...

Йохансен отново стиска ножа, но от раната в ръката му блика кръв. Пръстите му са хлъзгави от нея.

Брайс напада пак.

Йохансен парира удара, но за част от секундата се осъществява контакт. Брайс отскача назад, извън обсега му, но докосването е достатъчно. Йохансен изпуска ножа, който изтраква на пода. Юмрукът му улавя въздуха.

Брайс диша тежко. Държи ножа в дясната си ръка, а с лявата притиска врата си. Когато маха ръка, по пръстите му има кръв.

- Ще ти одера кожата - повтаря той, но този път гласът му звучи различно и вече не се усмихва.

Брайс връхлита за трети път.

Йохансен пада.

Брайс се мята върху него и го хваща за косата.

- Първо ще ти счупя челюстта и после ще ти отрежа езика... - Той вдига юмрук, този път без ножа...

И после очите му се втренчват и Брайс се свлича на земята.

Йохансен е на пода и едва диша, оставяйки болката да дойде и да отмине. Брайс също лежи, по корем, с глава, обърната към Йохансен. Очите му са отворени и той също диша тежко, но неравномерно. Ножът - сигурно е на Йохансен - потреперва, забит между прешлените му. Изпуснал се е. В стаята мирише на изпражнения.

Райли коленичи до него, пребледнял и вцепенен. Той е бивш военен, убивал е най-малко веднъж. Забравил ли е какво е?

- Копелето си го просеше - казва Райли.

Йохансен с мъка се изправя на крака. За да стигне до вратата, трябва да мине покрай Куилан. Възрастният мъж все още се подпира на бастуна си. Гледа Райли. Докато Йохансен минава, Куилан измърморва:

- Винаги съм се питал какво би могло да го пробуди. - И след това поглежда изпитателно Йохансен. - Помислихте, че имам предвид вас ли? О, знаех, че не можете да го направите. Не ви пука достатъчно. - Той кима към Райли. - Не сте като него.

Брайс все още е на пода. Очите му все още са отворени. Все още диша, задъхано и неравномерно. Не помръдва. Никой не го докосва.

- Предполагам, че ще му трябва лекар - подхвърля Куилан, но го казва незаинтересувано.

От другия край на стаята Дрил също гледа Брайс. Сигурно е взел падналия му нож. Държи го близо до себе си и гали острието. Погледът в очите му е изпълнен с копнеж.

Йохансен минава през вратата и излиза в ясния ден.

Той броди из „Програмата" все още без риза и кървящ когато го прибира патрул.

Много по-късно, на задната седалка в колата на Уитман, зашит, превързан и натъпкан с болкоуспокояващи, Йохансен чува новината по радиото - ранена пациентка е отвлечена от линейка на улица в източен Лондон посред бял ден.

Не съобщават име.

Ден 24: петък

Пауъл

Още пет дни. Никакви улики. Какво да направи?

Вчера се бе разпоредил отново да доведат Изидор Максауд, куриера на Нокс. Идеята беше на шефа на отдела - „И този път го притисни яко". Пауъл не го направи. Няма с какво да го притисне. Пакетът, който Изидор е предал за Нокс, е съдържал информация за изпрани мръсни пари и за връзки с терористи на дружелюбни млади мъже със странни безразлични усмивки. В какво да го обвиним? Че доставя информация в полза на националната сигурност? Пък и това би бил погрешен ход с Нокс. Нокс няма да реагира на заплахи.

И така, още чай, още бъбрене. Предал ли е посланието Изидор? „На кого? Казах ви, не знам за този Нокс." Изидор се подсмихна на алитерацията, доволен от себе си. Пауъл се върна в кабинета си с чувство на празнота и завари Кингман в лошо настроение. Лийсън имаше такъв вид, сякаш не беше спала, а на Бетани явно й свършваха задачите. Пауъл се затвори в кабинета си и се вглъби в провала си.

Случаят е в задънена улица.

Той знае какво ще се случи по-нататък. Ще напише доклада си, който обобщава всички доказателства, очертава стъпките, които е предприел в разследването, но не е разкрил нищо. След това ще го върнат във Вашингтон - при Тори, Тия и колегите му - и никой няма да разбере, че се е провалил.

Мисълта засяда като прах в гърлото му.

Пауъл се замисля за Нокс. Ти си разговарял с Лейдлоу. Защо не искаш да говориш с мен?

Нокс обича да избира доверениците си. Ще избере някого другиго.

Така стоят нещата, нали? Това предлага Нокс - чувството, че си избран. Има го в подтекста на всички внимателни записки на Лейдлоу за Нокс - Нокс го е избрал, накарал го е да се почувства различен от другите. И въпреки че беше опитвал да открие Нокс, Лейдлоу никога нямаше да го предаде на МИ5, нито да позволи на МИ5 да му отнеме Нокс. Защото Нокс е избрал него. Пауъл разбира това сега.

Но Лейдлоу е мъртъв. Кой ще бъде следващият избраник?

Шефът на отдела иска да е той. Многократно заповяда на Пауъл да не разговаря с Нокс. Веднага щом бъде установен контакт, Пауъл трябва да отстъпи и да остави шефа на отдела да ръководи и контролира всичко - да му позволи да бъде избраният от Нокс.

Но ако Нокс се обади, ако избере него, Пауъл знае, че няма да се подчини на заповедта.

Снощи Пауъл излизаше от кабинета си, когато отново видя Лийсън, този път без тя да го види. Изглеждаше крехка и уязвима. Изведнъж го обзе прилив на чувство за съпричастност. Ние двамата сме провалите в екипа, нали? Той постепенно свиква с тихата й сдържаност, която вече не го безпокои толкова много. И разговорът с нея миналия път в кухнята наистина му помогна. Пауъл би искал да й върне услугата и да измисли нещо позитивно, което да й каже, преди да замине. Знае, че това не е съвсем алтруистично, защото го прави не само заради нея, а и заради себе си. Потребно му е да чувства, че е направил добро на някого и че от това може да излезе нещо хубаво.

Само трябва да внимава какво казва, това е всичко. Има много неща, които се предполага, че не би трябвало да знае. По-добре да прочете досието й.

Първо информациите, въпреки че в досието не пише откъде идват, а само, че списъкът с целите за наблюдение на МИ5 се е озовал на свободния пазар и привлича купувачи и че са взети мерки - успешни - да овладеят проблема и да неутрализират заплахата. На Лийсън беше възложена задачата да открие продавача. Тя го беше намерила бързо - технически специалист по поддръжката на име Фенти, умен, но своенравен и сприхав, без умения за общуване, подминат в предложенията за повишение, раздразнителен от негодувание. Не беше оставил ясна електронна следа, но бил нервен по време на разпита. Вечерта се прибрал вкъщи, събрал си багажа и изчезнал. Лийсън вдигнала тревога и хукнала след него. Върнала се седмица по-късно с празни ръце. Пауъл долавя изтощението й в собствения й доклад.

Официално тя е приключила случая преди месеци, но той е готов да се обзаложи, че оттогава Лийсън работи почти денонощно - иска услуги, търси улики, сигурна, че един ден ще залови Фенти...

Чаят му е изстинал. Пауъл взима чашата си, оставя досието на бюрото си и излиза в коридора...

Ето я. Лийсън идва към него. Облякла е палтото си и върви бързо. Вижда Пауъл и трепва. Странно.

- Лийсън. - Той звучи твърде официално. Иска му се да си спомни малкото й име. - Надявах се да те заваря тук.

Тя е спряла.

- Наистина бързам - казва, но не откъсва очи от лицето му. Пауъл изпитва странното чувство, че тя го преценява, измервайки нивото на заплаха, която може да представлява. Пауъл отстъпва на прага на кабинета си, за да й направи път да мине. Лийсън не помръдва.

- Мислех да поговорим - изрича той и мигновено съжалява, че го е казал. Думите му звучат режисирано. Опитва отново. - Говорихме в понеделник вечерта - вероятно не си спомняш - за случая, по който работя...

- Представихте ли доклада вече? - пита тя неочаквано и съвсем ясно.

- Още не. Трябва да довърша някои неща.

- Шефът на отдела, разбира се, знае докъде сте стигнали - малко раздразнително и язвително казва Лийсън.

Пауъл се замисля за собствената си нелоялност.

- Не съвсем.

Нещо в израза на очите й се променя. Леко облекчение.

- Трябва да тръгвам - казва тя, но този път замислено.

Той кима.

- Тогава няма да те задържам.

Лийсън минава покрай него и върви, но когато стига до края на коридора, се обръща.

Пауъл грабва палтото си и заключва кабинета. Лийсън е взела асансьора, затова той хуква по стълбите. Когато минава през аварийната врата долу, вече се е задъхал. Стъпките на Лийсън отекват в подземния паркинг и го озадачават. Той тръгва покрай редиците коли и я вижда между бетонните колони. Тя върви и държи ключа на малкия си червен ситроен. Вдига глава и го съзира. Спира и се оглежда наоколо, сякаш може да не са сами. Очите й се насочват към охранителната камера. Това ще бъде записано. Пауъл не може да разбере дали Лийсън се успокоява или не.

Не иска да каже: „Тревожа се за теб. Усещам, че нещо не е наред", и вместо това повтаря:

- Трябва да говоря с теб.

- Разбира се, че искате - отвръща тя.

Лийсън отключва колата, качва се и затваря вратата, но не включва двигателя.

Пауъл се приближава до ситроена. Колебае се и отваря предната врата. Пак се колебае и после се качва.

Лийсън гледа право напред.

- Знаеш ли какъв ни е проблемът? Винаги трябва да знаем всичко - казва тя и включва двигателя.

Ден 24: петък

Карла

- Какво става, мамка му? - пита Елис.

Не мога да определя дали е смаян, стъписан или ядосан. Съмнявам се дали самият той знае.

Един часът следобед. Елис е в къщата в северен Лондон - високи стени, електрическа порта, добра охрана. Съседите са бизнесмени с офшорни фирми със сложна финансова структура, скъп начин на живот и съмнителни приятели. Няма да задават въпроси. Катрин е в задната стая и не се вижда.

На всички екрани в апартамента ми новинарските канали въртят едни и същи кадри. Звукът е изключен. Питам се дали и Елис гледа.

- Отвлечена от линейка? Посред бял ден? - чуди се той и язвително добавя: - Умееш да се спотайваш, няма що.

- Нямаше друг начин, Елис. Никой не пострада.

- И сега трябва да се грижа за нея, така ли?

- Елис, веднага щом снимката й случайно е попаднала на бюрото ти, ти си я идентифицирал. Дошъл си в апартамента ми със съдебна заповед и си настоял да знаеш какво съм направила с нея. Това спестява много време и на двама ни. Или ще кажеш, че не искаш да участваш?

Той мълчи. През цялото време е искал вътрешния коридор. Сега го има, но не е каквото е очаквал. Мислел е, че когато Катрин е в ръцете му, ще може да контролира какво ще се случи по-нататък. Но не стана така. И започва да го осенява прозрението, че със самото си присъствие там е затънал до шията.

Най-после продумва без желание:

- Цялата столична полиция е вдигната по случая. Всеки момент някой ще я идентифицира. И когато го направят, на кого ще се обадят първо? Ще искат незабавно да си замъкна задника в службата.

- Тогава ми се обади. Ще кажа на някого да чака в къщата, за да отговори. Искам ти да водиш разследването, Елис.

- За да го проваля заради теб?

- Дай им да се възползват от теориите си. Тя се е криела в „Програмата". Ти не знаеш защо, но сигурно се е страхувала от нещо. Хамилтън я е вкарал там, а Грейвс е покрил всичко. Били са убити, защото са се опитали да я защитят. Но никой не е могъл да се добере до нея в „Програмата". И после са я ранили, евакуирали са я и някой я е отвлякъл.

- И ще я помислят за мъртва? Ами Марк Девлин? Къде се вмества той в картинката?

- Не е необходимо да знаят.

- И аз също, така ли? Говорих с него, Карла, забрави ли? Чукал я е пет-шест пъти и я познава бегло. Защо е мъртъв? Не ми казвай, че не знаеш. И тя все още е преследвана, но ти пак не знаеш от кого.

Не мога да му кажа за връзката с разузнаването. Само ще го уплаша.

- Работим по въпроса, Елис. Веднага щом науча нещо...

- Да, бе - огорчено казва той. - Или може да реша аз да я прибера. Да кажа, че съм получил анонимна информация, отишъл съм на адреса и тя е била там...

- Тогава Катрин Галахър ще бъде мъртва до един час и никога няма да откриеш убиеца й.

- За час? Ще й осигуря охрана...

- Няма да е достатъчно.

Настъпва мълчание, но той не спори.

- Е, как е тя? - питам.

- Откъде да знам? Лекарят я е зашил. В съзнание е. Но е унесена.

- Въздействието на упойката преминава. Той ще й даде и болкоуспокояващи.

- Опитал се. Тя не искала да ги вземе. Споменала нещо от рода на това, че трябва да почувства всичко.

Какво ли е? Вина? Мазохизъм? Чудя се дали Катрин ще направи самопризнания. Трябва да отида в къщата и да говоря с нея. Довечера? Утре? Усещам кратък спазъм на безпокойство. Не знам какво означава. Йохансен е в безопасност, Катрин е в безопасност, контролираме положението...

- Добре. Обади ми се, ако нещо се промени.

Готвя се да затворя, когато Елис казва:

- Полицията на Темз Вали ще разпространи портрет по описание на жената, видяна близо до къщата на Грейвс. Но ти беше права. Изобщо не прилича на теб.

Оставям телефона. Изведнъж се чувствам страшно уморена. Искам да отида в спалнята си, да легна под завивките и да спя... Не, искам да видя Йохансен. Веднага.

Споменът отново прорязва зрителното ми поле - той кърви на улица в „Програмата" и се препъва зашеметен. Какво ли е преживял там? Уитман каза, че ще се оправи. Откъде знае?

Кога ще мога да го видя, да говоря с него, да го докосна? Кога ще бъде безопасно? След месец? Два?

Отново чувствам същото безпокойство. В периферното ми зрение проблясва нещо. Усещане за нещо лошо, което не мога да определя, нещо, което някога съм знаела, но съм забравила. Обаче продължавам да го изпитвам. Фрагменти от спомен и силно лошо предчувствие. Сигурно се дължи на недоспиването и стреса. Скоро ще бъда добре.

Телефонът ми иззвънява. Телефонът на Шарлот. Втренчвам се за миг в него и после вдигам.

- Шарлот? Шарлот Олтън? - пита женски глас, треперещ от чувства. - Обажда се Ана. Предполагам, че не ме помните... Бях приятелка на Марк Девлин...

Ана. Жената пред ресторанта в онази вечер. Момичето на снимката, толкова младо и влюбено. Онази, която го е виждала с други жени. Ана, която не може да се справи без него... Девлин каза, че тя не го искала в живота си - „Нещата не стоят така", но грешеше. Ана е чакала удобна възможност, чакала е отново да дойде нейният ред.

Сега вече никога няма да дойде.

Изведнъж ме завладява прилив на чувства, които не мога да потисна.

- Ана, съжалявам...

- Всичко е наред - забързано ме прекъсва тя. Гласът й трепери. Струва ми се, че всеки момент ще се разплаче. - Опитвам се да говоря с всеки, който го познаваше. Все някой трябва да знае какво му се е случило в онази нощ.

- Не мисля, че мога да ви помогна - отговарям учтиво.

- Но имате ли нещо против, ако дойда да поговорим? Ще ми помогне, ако говорим за него...

Не трябва да се съгласявам. Не и сега.

- Ами... добре.

- Днес следобед? Ще си бъдете ли вкъщи? Благодаря.

Тя затваря. Какво направих? Все още се чувстваш виновна, нали?

Кафе. Нуждая се от още кафе. И после ще дойде Крейги за обичайната ни делова среща в петък, убеден, че трябва да се придържаме към установената практика. Твърде уморена съм да споря.

Отивам в кухнята. Слагам кафе и стоя безучастно, докато се свари. Трябва да се обадя на Ана и да уговорим определен час. Не искам да дойде, докато Крейги е тук. Питам се откъде знае адреса ми.

По телевизора в кухнята все още излъчват новини, този път дискусионно предаване. И след това се появява надпис: „Портрет по описание по случая с убийството на Иън Грейвс".

Показват лицето на жената, видяна пред къщата на Грейвс в нощта, когато той умря.

Елис беше прав. Тя изобщо не прилича на мен. Прилича на Ана.

Още колко време?

Включвам се във видеонаблюдението на сградата, отивам на камерата във фоайето и после на другата, която сканира входа точно през външните врати. Там няма никого. Щраквам на сервизната площадка отзад. Момче и момиче са се вкопчили в прегръдка, жадни един за друг, забравили за околния свят. Няма никого другиго.

Кога ще дойде тя? След пет минути? Десет?

Бившата на Девлин, момичето, което не е могло да го има, онази, която само го е следвала навсякъде - най-доброто прикритие от всички, разочарованата жена, добрата жена, от която никой не се е интересувал особено много. Собствената ми глупост ме зашлевява като шамар. Шарлот Олтън играе тази карта от години.

Ана е от разузнаването. Тя стои в дъното на всичко от самото начало и сега ще дойде тук. Ана знае, че Шарлот Олтън е по следите на Катрин Галахър. Тя знае, че съм била в къщата на Грейвс и на Девлин в нощта, когато той умря. Ана мисли, че аз знам къде се крие Катрин, и иска тази информация. И после ме иска мъртва.

Тя обаче не знае какви други карти държа - Карла, Нокс. Те са моите козове. Ще претърси мястото, но няма да открие нищо. Вече качвам софтуера, програмата, която ще изпържи всичко в компютъра ми, ще изгори данните и всички връзки с групировката и ще заличи всички следи - към Йохансен, Крейги, Уитман, Роби, Елис, Фин...

Страхът ме пронизва като нож. Откога знае Ана? От колко време ме наблюдава? Ако знае отпреди три дни, тогава тя е научила за тях.

Няма време да ги предупредя.

Натискам клавиша „Извърши". Предупреждението светва в червено: „Това ще изтрие всички данни!". Натискам „Да". Вече обмислям сделката - изчислявам цената, която Карла ще поиска за съдействието си. Никой няма да бъде прецакан освен мен.

Грабвам закодирания телефон и изпращам съобщение първо на Крейги - „Прекрати", а после на Фин - парола за еднократно използване, която изтрива регистрацията на телефона. Пръстите ми се суетят над клавишите - натисни „Изпрати" - и след това махат задния панел на телефона и изваждат симкартата. Взимам ножица и я нарязвам на малки чупливи парчета. Изтичвам в градината на покрива, приближавам се до перилата и ги хвърлям на вятъра от четирийсет и един етажа височина.

Връщам се в кабинета си. Таймерът на екрана стига до нулата и той потъмнява. Изолирана съм от мрежата на групировката.

А сега се разкарай оттук.

Палто. Чанта. Ключовете за мерцедеса. Но Ана ще познае колата. Да вървя пеша? За последен път поглеждам през големия прозорец. Изпратила ли е вече хора там, да наблюдават зад тъмните прозорци на офисите отсреща? Виждат ли ме в момента?

Върви. Тръгвай.

В коридора няма никого, когато хуквам към асансьора, и никого, когато вратите се отварят във фоайето. Портиерът обръща глава към мен и се усмихва. Машинално отвръщам на усмивката му, докато минавам покрай него, и излизам в петъчния следобед.

Махни се оттук. Отиди колкото е възможно по-надалеч. И после се свържи с Пауъл и сключи сделката. Разузнаването ще получи Нокс и достъп до групировката ми. Екипът ми остава недокоснат.

Ами Катрин?

Оглеждам се наоколо. Чака ли някой в края на лимоненожълтия мост или сред туристите на тротоарите, или от другата страна на дока, където се събират пушачите, извън баровете? Невъзможно е да разбера от това разстояние.

Обръщам се и го виждам, само на десетина крачки от мен. Висок чернокож мъж с хубав костюм. Лукас Пауъл.

Само че закъсня. На четирийсет и един етажа над нас електронните мозъци са изпразнени. Останал е само оглозганият скелет на технологията и нискочестотното електричество трепти в него като пулс, като пациент с мъртъв мозък, включен в животоподдържаща система...

Пауъл показва служебна карта. Официалното му поведение е любопитно.

- Трябва да дойдете с мен. Моля ви, не се опитвайте да избягате. - На челото му е избила пот. Той извръща леко глава и поглежда назад. На осем крачки зад него стои Ана, пъхнала ръце в джобовете на шлифера си, и гледа - спокойна и красива. - Тя има пистолет - прошепва Пауъл.

И едва тогава осъзнавам, че той е ужасèн.

Ана върви зад нас по целия път - под бетонните подпори на железопътните релси, далеч от монолитите на Докландс и към обикновените улици на Поплар. Преди да стигнем до релсите, Пауъл й казва:

- Тук навсякъде има камери.

- Записът ще бъде изтрит - отговаря тя.

Като мен, но по-могъща.

В същия миг минаваме покрай мъж с бледо лице, с черно палто и куфарче в едната ръка. Втренчил се е в телефона си. Вдига глава, вижда мен и Пауъл и веднага насочва поглед към телефона си, сякаш не се познаваме.

Ден 24: петък

Пауъл

Той се опита да говори, докато вървяха през Поплар и в гаража, докато завързваше китките на жената зад гърба й с кабели, а Лийсън държеше пистолета и изсъска: „По-стегнато", до момента, когато Лийсън залепи устата му с тиксо. И дори когато лежеше по гръб в микробуса, той репетираше и си казваше, че все още не е изпуснал положението. Пауъл беше ходил на курсове - за преговори за заложници, ситуации с високо напрежение - и знаеше какво трябва да каже. Запази спокойствие, бъди убедителен и покажи, че можеш да й помогнеш. Тя трябва да разбере, че е станало недоразумение, но могат да го изгладят. Да отидат някъде, да седнат и да изяснят нещата...

Звучи толкова банално и неубедително.

През цялото време Пауъл се чуди как е възможно да се случи това, как го връхлетя така бързо, сякаш можеше да го съзре в огледало за обратно виждане как се задава към него, преди да го удари. Би трябвало да има някакво предчувствие.

Жената от Докландс е дребна, вероятно на трийсет и пет години, чернокоса и елегантно облечена. Веднага щом я видя, той си помисли колко уморена изглежда. Не говореше по пътя към гаража в Поплар. Шокът я беше направил пасивна. Но сега, докато седи на стола на новото място - празна индустриална сграда, Пауъл предполага, че тя се страхува, защото очите й са широко отворени и отчаяни над лепенката на устата й.

Кабелът се врязва в китките и глезените му. Той опитва да се отпусне. Трябва някак да запази контрол.

Лийсън пристъпва към него и маха тиксото от устата му.

- Къде е тя?

Пауъл дори не разбира въпроса.

- Лийсън, защо ме повикаха тук? - Гласът му е спокоен и премерен. - За да разследвам източник на име Нокс. Той предаваше информация на МИ5 чрез един пенсиониран вербовчик, работил в Москва, Питър Лейдлоу. Нокс нямаше доверие на никого другиго. Лейдлоу почина внезапно преди три седмици и МИ5 загуби контакт с Нокс. Задачата ми беше...

Лийсън се приближава до жената и я удря силно - един точно премерен удар с изопната длан. Главата на жената се завърта, но тиксото на устата й остава и тя не издава звук.

Лийсън си поема дъх и отстъпва назад, сякаш не се е случило нищо.

- Първата седмица не бях сигурна с какво се занимаваш - казва тя. - Наблюдавах Бетани и Мич. Не бях разбрала дали те са само димна завеса. И после, след една седмица, инспектор Джо Елис от столичната полиция взе досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица". Дали трябваше да изглежда случайно? Някакво любопитно ченге се рови в досиетата?

- Не познавам никакъв Джо Елис.

Лийсън пристъпва напред и вдига ръка. Жената се свива, но не може да се дръпне и ударът отново попада в лицето й. Тя издава кратък, пронизителен, отчаян звук.

- Джо Елис е удобният ти начин да задаваш въпроси - продължава Лийсън. - Преструва се, че разследва и убийство, сякаш тя е мъртва.

Жената на стола примигва, за да прогони сълзите си. Лицето й е зачервено от удара. Лийсън я поглежда - спокойно и безпристрастно.

- Едва в сряда вечерта разбрах за тази тук. Много е добра. Трябва да се гордееш с нея. Беше налетяла на Марк преди десет дни, но жените винаги го правят. Той не можеше да устои да не помогне на дама в беда. Тогава не събрах две и две, дори когато видях Елизабет Кроу. Кроу изглежда по-възрастна, не толкова хубава и по-дебела. Но в сряда следобед следих Елис. Има един сервиз за автомобилни гуми. Но ти го знаеш, разбира се. В сряда беше затворен. Видях Елис да влиза и да излиза оттам. Пет минути по-късно излезе тя. Имах номера, който беше дала на Девлин, и проникнах в регистрацията й. Тя провери съобщенията си на половината път за Брекън и така разбрахме къде отива. Щеше да ти каже за доказателствата, които е намерила. Жалко, че не направи снимки. - Лийсън млъква за миг. - Е, Лукас? Или трябва да те наричам Пауъл? Ти винаги се обръщаш към мен с фамилното ми име.

Той иска да каже: „Не знам за какво говориш. Не съм чувал тези имена. Марк, Елизабет Кроу, Елис, Катрин Галахър..." Поглежда безименната жена срещу него. Тя знае какво предстои. Безсилието й е заразително.

- Разбира се, ти си знаел, че Катрин е жива и къде е. Знаел си, защото вероятно Хамилтън ти е казал, след като го скри в онази къща. Той знаеше ли, че го използваш и като примамка? Осъзнал си, че мога да проследя обажданията му. Само че аз знам как изглежда една тайна квартира. Жалко, че не можа да го задържиш там. И в момента, в който го изпусна, трябваше да се откажеш. Но ти искаше да имаш всички дребни детайли, преди да изприпкаш при шефа с доклада си. Затова не предприе ход срещу мен. Все още не я беше прибрал. До тази сутрин. И за какво искаше да говоря? След като взе досието за Фенти, но преди да докладваш на шефа. Какви бяха онези недовършени неща, за които трябваше да се погрижиш?

Пауъл не отговаря. Не знае какво да каже.

- Кажи ми къде си я скрил - тихо казва Лийсън, изчаква и когато той не отговаря, добавя: - Предполагам, че знаеш какво направих с Фенти. - Тя поглежда жената на стола. - Не мисли, че няма да направя същото с нея.

Фенти? Заради Фенти ли е всичко това? Техническият специалист, който се беше опитал да продаде списъка...

Липсващата седмица в живота на Лийсън след изчезването на Фенти. Нещата, които Пауъл й каза в кухнята, докато бяха на работа - натискът за резултат, време е да извади инструментите за мъчения... Тя трепна...

Изведнъж късовете на ребуса си идват на местата. Лийсън не е изпуснала Фенти, а го е открила.

Пауъл не проумява останалото - имената, нито къде се вмества жената срещу него. Но със сигурност знае, че Фенти е мъртъв.

- Ти ли уби Даниъл Фенти? - пита той.

- Не, разбира се. Исках само той да проговори. Къде е тя, Пауъл?

- Не знам. Кълна се, не знам. - Не съм чувал за Катрин Галахър. Нямам представа за какво става дума...

Лийсън мига. Мисли. Пауъл разбира това. Повярвай ми, моля те, повярвай ми.

- Има вероятност да казваш истината. Може би само Елис знае. Той още не е докладвал. Затова ти изчакваш. Разбираш, че трябва да проверя - добавя Лийсън и застава зад стола на непознатата жена. - Сега ще счупя пръстите й.

Очите на жената се отварят още по-широко. Тя се опитва да засмуче въздух през тиксото на устата си и после навежда глава. Подготвя се за болката.

- Никога през живота си не съм виждал тази жена - побързва да каже Пауъл. - Не знам коя е тя.

- Нима? Мислиш ли, че не наблюдавах? Трябва да отбележа, че си много добър. Докато те гледах, когато тя излезе, едва не ти повярвах. Но гледах и нея. И тя те познава.

Ден 24: петък

Карла

Тя извива назад пръста ми. Нищо друго не боли толкова много. Ще издам Катрин Галахър. Ще го направя веднага. Само да махне лепенката от устата ми.

Усещам я, че се отлепя.

Стаята пред очите ми става червена, а после бяла. Ушите ми са изпълнени със свистене. Изпитвам толкова силна болка, че ми се повдига.

Нещо се тряска наблизо. Пауъл крещи. Но той е станал несъществен, потънал в бяла мъгла.

Най-после стаята се връща в странна, изкривена, избледняла форма. Устата ми е пълна с киселини. Преглъщам ги. Болката в ръката ми сега е притъпена. Съсредоточавам се върху дишането си.

Пауъл е на пода. Столът му е прекатурен.

- Моля те, моля те, моля те... - повтаря той, сякаш не знае, че вече е късно и няма да промени нещата. - Не знам къде е тя, не знам... - Лицето му е изкривено и неузнаваемо. - Защо правиш това, Лийсън?

Ана се е навела над него.

- Ти знаеш какво има в онзи списък. Имената на всички мъже и жени, които са под наблюдение в Обединеното кралство, и точно как ги следят - всяко поставено подслушвателно устройство, всеки подслушван телефон, всяка проследявана кола. Някои от тези хора са незначителни, но други искат да ни сторят зло, макар да мислят, че са под радара ни и ние не знаем какво планират. И какво направи Фенти? Изложи всичко това за продажба на онзи, който плати най-много. Но законът го защитава. Фенти има адвокат и права. Ние работим, за да има сигурност в тази шибана страна. - Тя разбира, че се увлича, и млъква. После вдига глава и се изправя. - Тези хора загубиха правото на закрила от наша страна. Аз само направих онова, което трябваше да бъде направено. Трябваше да го накарам да говори. Няма да бъда наказана за това.

Тя излиза от стаята. Когато се връща, носи ролка тиксо и се навежда.

- Моля те, недей - казва Пауъл. - Трябва да поговорим...

- Млъкни или ще й счупя още един пръст. - Ана залепя с тиксо устата му, а после се изправя, изважда телефона си и се отдалечава, подрънквайки с ключове. Точно преди да излезе от обсега на слуха му, Пауъл я чува да казва с различен глас: -Инспектор Елис?

Две минути по-късно Ана се връща и отново поглежда Пауъл.

- Надявам се Елис да проговори - казва тя и отминава, без да ме погледне.

Бих предала Елис веднага, и Катрин Галахър. Не издържам много на болка. В момента, в който Ана махне лепенката от устата ми, ще изпея всичко - групировката, Нокс и останалите. Чудя се дали това ще има някакво значение. Тя работи с Пауъл, чистач е, но пазят източника на Лейдлоу в дълбока тайна и затова не е чувала за мен.

А Карла вече избледнява в нищо. Следите й са довели до апартамента на Шарлот Олтън. Мобилният й телефон е прекъснат. Човекът, който е дясната й ръка, я гледаше как я отвеждат, под арест, и ще подкрепи собствената си позиция. Не мога да го обвиня. Йохансен спи в тайната квартира в Лондон, без да подозира нищо, под грижите на Уитман... Искам да съм до него в леглото и да слушам ритъма на дишането му, обвита в топлината му...

Не откачай точно сега.

След известно време Пауъл издава някакъв звук. Затворила съм очи и все още се мъча да проумея как стоят нещата, да съзра пролука в оградата, през която да се промъкна, маневрата, която ще размени ролите. Това означава, че не мисля за пръста си. Хубаво. Сега обаче отварям очи. Иззад лепенката на устата му се разнасят тихи ритмични стенания и с всеки стон той удря главата си в пода, отново и отново.

Пауъл има съпруга във Вашингтон и дете. Питам се какво ли ще стане с него и дали ще ги види пак.

Той не знае, но се намира в положението на Даниъл Фенти - притиснат до стената, задават му въпроси, на които не може да отговори, никой не вярва на неведението му и няма обозрим изход.

Крейги и аз научихме кой е взел списъка, макар че положихме доста усилия, докато я открием. Тя работеше в администрацията на МИ5 и служеше за свръзка между отделите. Докато не се свързахме с нея, мислеше, че е в безопасност. Дадохме й ясно да разбере, че ролята ни не е да наказваме предатели и че няма да кажем името й на шефовете й, но и няма да седим със скръстени ръце, докато тя продава тайни на терористи. Ако в бъдеще има информация, която да изтъргува, да се свърже с нас. Оттогава тя се обади два пъти, но само с дребни, откъслечни сведения, по-скоро полезни, отколкото зрелищни. Не я харесвам, защото е твърде съсредоточена върху парите, но от друга страна, малцина престъпници го правят от любов и това не ме безпокои.

Тя спомена, че са приписали вината на Фенти и че е в безопасност. Фактът, че той беше избягал, наистина предполагаше, че е виновен, но ако беше така, не знам каква е вината му. Вероятно е пресякъл мерника на Ана. Може би това е било достатъчно.

Но Ана го хванала.

Чудя се какво ли е казала на Марк Девлин? Че Даниъл Фенти е колега, ранен в тайна операция, и бяга и се крие? Някой, на когото му трябва сигурно място и лекар, който ще си държи устата затворена? Помогни ми, Марк...

И Марк Девлин й е помогнал - с къщата и с Катрин. Сигурно е седял в лондонския си офис или в хубавия си апартамент в Нотинг Хил и е мислел, че е направил добро, докато Ана е обработвала Даниъл Фенти с подкрепата на Катрин Галахър - умна, амбициозна и коравосърдечна, но способна и препоръчана от Марк Девлин.

Ако е бил виновен, Фенти е щял да се пречупи. Той е бил технически специалист - вглъбен в компютъра, научен работник. Не би издържал на тежък, безмилостен разпит. Ана би пречупила закоравял престъпник и би изтръгнала самопризнания, за да постигне резултат. Нараняванията на Фенти щяха да възбудят подозрения, но щяха да бъдат обяснени. Катрин щеше да бъде подкупена да мълчи с престижен нов пост, финансиране за научни изследвания, всичкото признание за ценната й помощ. Ако е имала опасения, тя е щяла да ги загърби.

Фенти щеше да живее. Ако беше виновен.

Но Фенти не е бил виновен и не се е пречупил.

Ана сигурно е показала на Девлин трупа. „Тя му направи това и сега те е набедила ти да поемеш вината." Или просто е използвала чувството му за правилност, същото сляпо чувство, което го накара да изскочи пред бясно препускащото превозно средство, вярвайки, че може да го спре.

Катрин е убила този човек. Намесата на полицията няма да помогне. От нас зависи да оправим нещата.

Почистили са къщата и са се отървали от трупа. После Ана една година е търсила Катрин. И най-сетне я е открила в „Програмата".

Но тя също поглежда през рамо и когато Пауъл е пристигнал да проведе някакво тайно разследване, е помислила, че е дошъл да я разобличи.

Пауъл е престанал да се движи. Съмнявам се дали разбира какво става. Харесвам го много повече, отколкото предполагах. Вече съм разбрала какъв е - умен и абсолютно почтен. Справя се с политиката на разузнаването не толкова добре, колкото мисли. Честен човек, а такива се манипулират трудно. Нищо чудно, че са го изпратили тук от Вашингтон. Припомням си досието му. Детето му е момиченце. Името й е... Тия. Браво на теб. Запомнила си го. Умница.

О, да, сега знам всичко.

Чувам я, че се връща, преди да я видя. Влиза в стаята и аз веднага се опитвам да разгадая изражението й. Хванала ли е натясно Елис? Лицето й обаче не издава нищо. Потя се, свивам се от страх, преглъщам и търся първия знак, че тя ще се залови с мен. Вече я усещам как докосва пръстите ми и леко стиска счупената кост. Болката пищи в ушите ми...

Тя се приближава до Пауъл и се вглежда в него.

- Сега ще чакаме - казва и пак излиза.

Този път няма да ме нарани.

Елис е проговорил.

Ден 24: петък

Йохансен

Йохансен ту се унася в дрямка, ту се стряска.

Отново е в апартамента в южен Лондон и е сам. Този път няма охрана. Чу, че Уитман освободи двамата британци, като им каза, че ще дойдат подкрепления - „Той няма да създава неприятности. Видяхте в какво състояние е", а после и Уитман излезе, въпреки че ще се върне. Той има съпруга в Париж и преди да тръгне, дори показа на Йохансен снимка на хубава чернокоса жена с шавливи очи. Уитман иска да приключи с този случай колкото е възможно по-скоро - „Да, ще го направим както трябва, но след като Лора изглади нещата с Вашингтон..." Той повдигна рамене. Остави телефон, един от специалните на Карла, запечатан в мек найлонов плик. Йохансен счупи печата, обади се на Филдинг и докладва за евакуацията на Кейт.

- Тя беше ранена. Нямаше какво друго да се направи.

- Чу ли, че някой я е отвлякъл? - попита Филдинг.

- Чух по новините. Клиентът ли е бил?

Филдинг измърмори нещо неразбираемо. Писнало му е от тази история. Мисли, че клиентът е поел нещата в свои ръце и че ще се прости със възнаграждението.

Йохансен звъня и на Карла, но линията беше прекъсната.

Болкоуспокояващите все още замъгляват сетивата му. Той чувства само призрачните контури на болка - в главата, ръцете, гърба, раменете, врата... Ще намали болкоуспокояващите след един-два дни, но първо трябва да спи.

Следобедът отминава. Йохансен оставя телевизора да мърмори в ъгъла - тихо разсейване, докато той дреме на дивана. Звукът се смесва със звуците на други телевизори в други апартаменти, детето, което кашля като закоравял пушач, жена, която говори по мобилния си телефон в коридора: „Казах му: дано се гордееш със себе си, мамка ти". Звуците го заливат. Йохансен навлиза в преходен период, нещо като декомпресия, сякаш е водолаз, който е изплувал на повърхността от тъмни дълбини твърде бързо, а този окаян апартамент е хипербарна камера, място, където да изчака, докато отново е годен да се присъедини към външния свят. Дните ще минат. Той няма да излезе. Ще държи телевизора включен денонощно. Раните ще заздравеят, охлузванията ще пожълтеят и избледнеят и сковаността и болките ще преминат. Ще се оправи. Още няколко дни и ще го преместят, ще се отърси от самоличността на Райън Джаксън, все едно си сменя кожата, и ще се върне към собствения си живот. И Карла. Карла.

Телефонът звъни. Той го грабва, мислейки за нея, изведнъж изпълнен с надежда.

- Клиентът ни даде нов адрес за мишената - съобщава Филдинг.

Адрес. Светът се раздвижва в мъглата и след това подът се продънва под него, сякаш някой го е взривил. Карла не отговаря на телефона си.

- Откъде го е взел? - пита Йохансен. Надява се, че гласът му звучи нормално.

- От някакво ченге, наето да я държи под око, наемник. Столичната полиция не е замесена. Тя очевидно е сама в къщата.

- Къде е ченгето?

- Предполагам, че търчи по задачи. Клиентът иска поръчката да бъде изпълнена днес. Ще се справиш ли?

- Разбира се - машинално отговаря Йохансен.

- Сигурен ли си? Не звучиш...

- Нищо ми няма. Мога да го направя.

- Добре тогава. Мястото е като крепост, но нашият приятел ченгето ни даде кодовете за алармените системи. - Филдинг млъква за миг. - Само едно нещо - клиентът иска доказателство. Сещаш ли се за какво намеквам?

Доказателство? Йохансен не разбира и после изведнъж проумява.

- Имаш ли му доверие? - пита той.

- О, да. Попитай Карла, ако не ми вярваш. Тя знае кой е клиентът.

Йохансен отново опитва да се свърже с Карла. Телефонът й не издава никакъв сигнал. И после звъни на стария номер, на който се обади, когато се върна, и на който отговори шотландецът. „Той работи за мен. Сигурен е."

Номерът не съществува.

Навън е ранна петъчна вечер. Светлината помръква в зимно сиво и вали дъжд. Той върви с наведена глава, опитвайки се да не куца. Пребитият човек се откроява в тълпата. Йохансен трябва да внимава. Дъждът е на негова страна. Хората бързат, скрити под чадърите си. Никой не го поглежда.

Той все още се опитва да проумее какво става в мъглата от болкоуспокояващите, болката и адреналина. Карла е разкрита. Или е изчезнала. Или бяга и се крие. Тя знае кой е клиентът. Кейт е сама, изоставена в онази къща... Клиентът иска доказателство.

Колата е паркирана в гараж в Долстън. Йохансен отваря вратата и сяда зад волана. Болка пронизва тялото му, но после преминава.

Вътрешният му глас го съветва да бяга.

Къщата има високи стени и електрическа порта. Йохансен се пита дали я наблюдават. Заобикаля я, но не забелязва нищо. Но напоследък не забелязваш нищо, нали?

До портата има домофон, камера и електронно табло за ключалката. Йохансен набира кода и портата изщраква. Той влиза и тя се затваря зад него. Тръгва по алеята за коли. Голяма бяла къща със спуснати щори на прозорците. Лъскав черен мерцедес на чакъла. Никъде не светят лампи.

Външната врата е заключена. Пак има табло. Заобикаля отзад. Плувният басейн е покрит за зимата със странна синтетична тюркоазена материя. Щорите от тази страна също са спуснати. Йохансен се връща отпред, въвежда втория код и бута вратата.

Тя стои в коридора, сякаш го чака. Лицето й е бяло като хартия, чертите - изнурени, изострени от болка, но и някак притъпени от нещо друго, нещо, което той е виждал и преди. С едната си ръка се държи за стомаха. Превръзката издува плата на халата, с който е облечена.

- Ти - казва тя.

- Облечи се.

Кейт тръгва към стълбището, но сковано. Тялото й машинално се пази от болката. Той се пита какви ли лекарства взима. Взимали изобщо нещо?

Тя спира пред стълбите.

- Защо си дошъл? Елис излезе. Обади се някаква жена от Скотланд Ярд и каза, че трябвало да се срещнат. Той попита дали ще бъда добре сама, сякаш беше някаква извратена шега.

- Те знаят, че си тук - отговаря Йохансен. - Трябва да те преместим.

Кейт се замисля.

- Всичко рухна, нали? - пита тя, но с такъв тон, сякаш не я интересува.

Той не отговаря.

Кейт кима и бавно се качва горе.

Държи се по същия начин като в работилницата, преди той да й сложи инжекцията. Пасивно, изтощено.

Йохансен намира банята долу, съблича якето си и се поглежда в огледалото. Раната на гърба му кърви и ризата му е подгизнала.

Кейт не иска да живее.

Навън е мръкнало напълно, когато излизат. Кейт не пита къде отиват. Йохансен я завежда до колата. Те са двама инвалиди заедно. Няма молитва за тях.

Тя леко изохква, когато той й помага да седне на предната седалка, но това е всичко.

Йохансен сяда зад волана и затваря вратата. Кейт гледа право напред.

- Елис ми каза, че Уилям е мъртъв. И приятелят му Иън. И Марк Девлин. - Тя обръща глава към Йохансен. В очите й няма чувства. Блясъкът е изчезнал от тях. - Всичко е заради мен. Защото бях поласкана. Тя каза, че е за доброто на страната и за спасяването на човешки живот. Каза, че той ще проговори. Щяло да отнеме само няколко часа. - Кейт млъква. Йохансен не казва нищо и тя извръща глава. - В края на първия ден Даниъл ми каза какво ще му се случи. Той вече знаеше, но аз не слушах. Не вярвах, че нещата ще отидат толкова далеч. Четири дни го поддържах да преживее всичко това, защото не исках да призная, че съм сгрешила. Трябваше да го убия още в началото, когато той ме помоли да го направя. - Кейт отново се обръща към Йохансен. - Не казваш, че всичко ще бъде наред.

- Ще измисля нещо. - Той изважда телефона и отново се обажда на Филдинг. - Тя е при мен.

- Клиентът пак иска доказателство.

- Ще го има.

Ден 24: петък

Карла

Ана отново ни показва пистолета - деветмилиметров, със заглушител, а после завързва очите ни и освобождава краката ни. Извежда първо Пауъл и след това се връща за мен. Върви до мен, стиснала ръката ми и опряла дулото на пистолета в брадичката ми. Не докосва ранената ми ръка, която все още е завързана с кабел зад гърба ми, и аз съм жалка, защото изпитвам благодарност. Такъв ставаш, когато си изправен пред неизбежната реалност на болката - покорен и лесно контролируем.

Тя ме насочва към задната част на микробуса. Бронята докосва крака ми.

- Качвай се - хладно заповядва Ана.

Повдигам крак, за да сложа коляно на перваза, а тя ме блъска. Падам по лице и разбивам носа си в пода. Извиквам. Лепенката на устата ми заглушава вика. Поемам си дъх и усещам вкуса на кръв.

Ана бута краката ми в микробуса и затваря вратите. Минута по-късно двигателят забръмчава и потегляме.

Пауъл лежи до мен. Докосваме се.

Спомням си едно друго пътуване, завръщането от Уелс. Микробус без опознавателни знаци, жена с навъсено лице и прекалено много бижута. Марк Девлин - мъртъв, а аз - завладяна от окаяност, шок и вина.

Разплаквам се.

Не знам дали заради Девлин или заради момиченцето на Пауъл. Или заради всички късчета от живота, които още не съм изживяла и никога няма да изживея.

Ден 24: петък

Йохансен

Той отива на мястото пеша в мрака. Петък вечер е, всички са се прибрали у дома. Уличните лампи осветяват безлюдни пътища, занемарени стари индустриални сгради и тук-там някоя изоставена кола. Настилката е хлъзгава и мокра и изглежда опасна. Всичко е обагрено в противен блясък. Въздействието на болкоуспокояващите вече е преминало и Йохансен влачи болката си като тежест, както и мисълта, че не трябва да е тук и тази работа не е по силите му.

Обаче няма избор.

Районът все още е полуразрушен и необитаем. Каналите са пълни с боклуци, въздухът мирише на пренебрежение -богатството на Лондон е минало от другата страна на пътя и е изоставило това място. Портите са затворени, но някой е срязал веригата на катинара. В двора, сред счупените люлки и въртележки, е паркиран микробус без опознавателни знаци.

Йохансен обикаля, проверявайки за камери, и после влиза.

Тя стои сама в склада - жена с кестенява коса, от онзи тип, които някои мъже смятат за привлекателни. Носи хубаво палто и обувки, с които явно не възнамерява да бяга. Изглежда така, сякаш преди малко е излязла от офиса, но е нащрек и го съзира рано, когато той все още е далеч от нея. И има пистолет.

Йохансен спира и я оставя да го огледа.

- Здравей - казва най-после тя. Гласът й е образован, спокоен и учтив.

- Намерила си мястото?

Жената кима. Изражението й е безразлично. Гледа го внимателно и го преценява. Колко ли поражения забелязва? Колко вижда или за колко се досеща?

- Не приличаш на убиец - отбелязва тя.

- Не?

- Не. Някакви проблеми в къщата? - по-делово пита жената и Йохансен поклаща глава. - Е, доказателството?

- В колата е.

- И къде е колата?

- На осемстотин метра оттук.

Тя обръща внимание на това.

- Предпазлив си.

- Трябва да бъда. Искаш ли да го видиш сега?

- Още не. - Пистолетът не е помръднал. Жената е нащрек. Отново се вглежда в него. Йохансен усеща, че светът се размества под него. Тя забелязва това и пресметливо пита: - Добре ли си?

- Имах проблеми, докато се измъквах оттам.

- Ранен си.

- Не е сериозно. - Той отново поглежда пистолета и преценява увереността, с която жената го държи и говори. Нивото й на контрол. - Казаха ми, че клиентът е цивилно лице.

- А аз не съм. - Тя, изглежда, го приема като справедлива забележка. - Отначало шефът ти имаше работа с друг. Аз само разчиствам. Знаеш ли, че си правил такива неща за нас и преди?

- Не знам коя си.

Жената изглежда доволна.

- Трябва да видя доказателството. Но първо в микробуса. Има още двама - казва тя и сърцето на Йохансен прескача един удар.

Двамата излизат навън заедно. Жената го оставя да я води, върви на разстояние от него и непрекъснато го наблюдава. Йохансен все още се опитва да не куца. През цялото време съзнава, че пистолетът е в ръката й, която го държи, без да трепне. Сърцето му бие много бързо.

Той отваря вратата на микробуса.

Вътре има двама души - завързани, с превръзки на очите, със запушени уста, живи. Чернокож мъж с изцапан костюм и...

Не. Не и това.

- Трябва да го направим вътре - казва жената.

Блясъкът на уличните лампи става по-ярък, а после отслабва. Не обърквай нещата точно сега, мамка му.

Първо Карла. Тя лежи по очи, главата й е обърната на една страна, ръцете й са завързани зад гърба и единият й пръст е изкривен под странен ъгъл. Някой го е счупил. Йохансен изведнъж изпитва желание да удари жената, силно и бързо, но тя е отстъпила назад и продължава да държи пистолета. Не се издавай. Той протяга ръце към Карла, която изохква през лепенката на устата си, и я измъква до вратата на микробуса. Когато светлината попада върху лицето й, Йохансен вижда, че носът й е разбит и около ноздрите е засъхнала кръв.

Всичко покрай него отново се размества.

Щом Карла слиза навън, жената я хваща за ръката и опира пистолета под брадичката й, но Карла не трепва и Йохансен разбира, че вече е била подлагана на това.

Той посяга към мъжа, този път не толкова нежно, издърпва го навън и всички тръгват. Йохансен води мъжа, а жената върви отзад с Карла и с пистолета. И през цялото време Йохансен мисли какво да направи. Мъжът ще бъде жив щит, ако се наложи, и ще поеме куршума. Може да му спечели време.

Отново са вътре. Жената пуска Карла и отстъпва назад, държейки Йохансен на прицел. Карла стои безмълвна, с наведена глава, и леко се олюлява.

- Мишената. Пистолет ли използва? - поти жената.

Стаята избледнява. Не губи съзнание точно сега.

- Нямаше време да намеря пистолет - отговаря Йохансен.

Карла трепва. Жената вижда това и нещо проблясва в погледа й.

- Убий първо нея - заповядва тя.

- Добре. Имаш ли нещо против, ако махна превръзките на очите? Обичам да гледам очите им.

Чернокожият мъж пъшка.

Йохансен протяга ръце. Карла потреперва, когато той я докосва. Превръзката е парче плат, завързано стегнато. Йохансен изважда ножа си и го срязва. Ако вижда, Карла има по-голям шанс. Но през цялото време е съсредоточен в пистолета и мислено посяга към него през пространството, измервайки разстоянието, траекториите и шансовете за успех. Между пистолета и него има десет крачки. Жената, изглежда, е боравила с огнестрелни оръжия и откатът няма да я изненада, а разстоянието няма да бъде проблем. Дали Йохансен да вземе пистолета? За колко време може да преодолее десетте крачки?

Превръзката на очите на Карла пада. Тя примигва.

- Приключвай - заповядва жената.

Сега.

Йохансен бута Карла долу.

Първият куршум излита встрани и изсвистява на сантиметри от ухото му но той вече е в движение. Осем крачки, шест, но е бавен, кръвта му тече мудно и краката му не искат да реагират. Пистолетът се насочва отново, дулото проблясва...

Нещо го удря силно в челюстта. Боли по-малко, отколкото е предполагал, и после много, много повече.

Йохансен пада.

Не може да диша. Устата му е пълна с кръв, костици и зъби. Задушава се.

Той вдига глава. Жената стои над него и се прицелва в главата му.

Движение, бързо - проблясък, ярък и силен, в края на периферното му зрение. Също като преди.

Светът се разпада на парчета.

Жената се извръща.

Силна струя на ярка артериална кръв...

И Карла до него, на колене. Опитва се да каже нещо през лепенката на устата. Йохансен не разбира какво.

Не може да диша.

И после нищо, защото пред очите му се спуска мрак.

Няма болка.

Той е на покрив. Уличните лампи и стоповете на колите долу са ярки и всичко е ясно е контрастно - дъждът върху кожата му, хлъзгавите покривни плочи, твърдият грапав каменен парапет под ръцете му.

Лесна задача - от точка А до точка Б - и този път няма да го спрат.

Йохансен е сам на покрива и бяга към някаква светлина. Иззад светлината излиза жена и казва с глас, който той познава: „Мисля, че е време да видиш лицето ми".

И после Йохансен загубва съзнание.

Ден 24: петък

Карла

Тя излиза от сенките сред прашните коледни украшения. Бледа е и слаба, кожата й е сивкава, но държи нож.

Ана вероятно я вижда. Може би някакъв инстинкт я предупреждава, защото се обръща леко. Сега е шансът ми. Скачам на крака и нападам. Ана вижда и това и пистолетът се насочва към мен...

Острието на ножа се забива.

Във въздуха се извисява дъга от кръв. Ана изпуска пистолета.

Посяга към гърлото си, но вече е късно и очите й показват, че го разбира. Обръща се леко. Струва ми се, че иска да каже нещо на Катрин. Катрин й нанася втори удар. Знам, че е така, макар да не го виждам. Сега съм на пода до Йохансен и съм навела глава над него. Устата ми все още е запушена и ръцете ми са завързани зад гърба. Моля те, моля те, недей...

Там съм в момента, в който той изгубва съзнание и се отпуска неподвижно.

Това ще си спомням по-късно.

Тялото на Йохансен до мен. Погледът му е втренчен. Лежи неподвижно. Челюстта му е разбита от куршум. Катрин трескаво се мъчи да вкара тръбичка в гърлото му. Бягащи стъпки и някой ме откъсва от него. Пауъл крещи по телефона. Аз дера с нокти лицето на непознат. Сега лепенката е махната от устата ми и ръцете ми са свободни. Единият ми пръст е счупен и безполезен.

- Изведете я оттук - вика някой.

И по целия път се съпротивлявам.