Мръсни правила

Епилог

Ден 55: понеделник

Карла

Възрастната жена в кафенето се бори. Тя не може да се справи едновременно с подноса, на който има малко кафе лате, кифла и чаша вода, и бастуна си, а няма свободни места. В същия миг бледо момиче до прозореца става и й предлага стола си с думите: „И без това тръгвам...", и възрастната жена приема. Тя сяда, пие кафето на малки глътки и гледа през прозореца, примигвайки недовиждащо към преминаващите навън коли, хората с костюми и сградите. Кафенето се намира на оживена лондонска улица във Виктория, счетоводни офиси, адвокатски кантори и туристически агенции се редуват с правителствени сгради. Възрастната жена сигурно ще се среща с някого - син или дъщеря, който може би работи в някоя от сградите. От време на време тя поглежда към една определена врата - странна, невзрачна, без табелка, но предимно я наблюдава с периферното си зрение. Проговаря само веднъж, тихо мълвейки на себе си:

- Добре, че не бързаме за никъде.

- Прието - отговаря Роби в слушалката в ухото ми.

Ще чакам колкото се налага. Защото рано или късно той ще се появи. И аз трябва да реша проблема и да сключа сделка.

Трийсет дни са изминали от онова съботно утро в полицейския участък - стаята за разпити, чашите кафе, въпросите, болката, лъжите. Начинът, по който ме гледаха - предпазливо, замислено - и начинът, по който си шушукаха, за да не ги чуя. Полицаите обаче се бяха съсредоточили само върху онова, което бях чула на местопрестъплението, и риска, че може да повторя нещо от разследването. Ограничение на щетите. Аз бях само невинен случаен зрител, нали? Жената, която като Даниъл Фенти, неволно, бе станала светла точка в радара на Ана Лийсън и се бе превърнала в мишена. Как бих могла да бъда нещо друго?

Затова се правех на тъпа и шокирана. Не беше трудно. И накрая те изтръгнаха обещание, че няма да кажа на никого за събитията през нощта, и ме освободиха:

- Може да си ходите.

Стивън стоеше в чакалнята на участъка. Настоя да отида в дома му. Не спорих. Не бях в състояние да говоря.

Той не попита за младата жена, чиято психиатрична история го бях накарала да прочете, нито какво се е случило с пръста ми. Все още не е попитал, макар че един ден ще го направи.

Останах в Странд он дъ Грийн само една нощ. Отказах предложените ми от Стивън успокоителни и лежах будна в тъмните часове, обсебена само от една мисъл.

Рано сутринта се обадих за такси.

Нуждаех се от Крейги, Фин, Роби и Шон, но не можах да се свържа с тях. Сега бях опетнена.

Час по-късно пристигна друг чистач - жена на петдесет и няколко години, много наблюдателна и проницателна. Надзираваха ме. Не възразих.

Но онази единствена мисъл е проникнала дълбоко в кръвта ми като вирус и има само един лек за нея.

Прекарах два дни, изолирана в апартамента си. Отпращах посетители, не отговарях на обаждания и слушах официалната версия по новините - че Ана Лийсън се е самоубила, сама, в склад, пълен с коледни украшения и счупени люлки и въртележки - и чувствах, че събитията през последните няколко седмици са навити на руло като килим и прибрани някъде да не се виждат.

Най-после Крейги се появи на вратата ми, но искаше да говорим само за акционерното ми портфолио и движението на ценните ми книжа.

- Трябва ми повече информация - повтарях настойчиво.

- Това е всичко, което знам - отговаряше той.

И така остана - двайсет и девет дни на половинчат живот и неспокойни нощи и тъга. До снощи, когато доведоха човека при мен.

Пауъл

Всичко завършва там, където започна, в „Дългата стая", звукоизолирана кутия, която гледа към вътрешния двор, въпреки че този път говори друг, а Пауъл само слуша. Това го устройва, защото е грохнал от умора, зашеметен и омаломощен от събитията през последните два дни, но няма да го покаже. Ако е научил нещо, това е да не показва нищо.

- И така - ведро казва Костюмар Едно, - Ана Лийсън разбира къде е Катрин Галахър...

- Но няма достъп до „Програмата" - припява Костюмар Две, - затова намира наемник да свърши работата, като американецът Уитман осигурява прикритие. Уитман го потвърди, когато го проследихме и открихме в Париж. Жената, която той е познавал като Лора Пресингър, определено е била Лийсън. Не можем обаче да го проверим. Тя е направила нещо и е повредила записа от камерата за видеонаблюдение за скорошната им среща и изглежда е изтрила всички данни от телефоните си, но говорихме с хората от Лангли и на Уитман може да се има доверие.

- Така или иначе, Уитман няма да каже нито дума - подема Костюмар Едно. - Той е един от нашите и много иска да работи с нас. Пък и френските момичета сигурно струват скъпо.

Костюмар Едно и Две сподавят мазни усмивки. Пауъл се пита какви ли са и откъде ли са ги отсвирили. Специалният отдел? МИ5? Не му казаха имената им - вероятно тази информация се съобщава само при крайна необходимост и някой е решил, че не е нужно Пауъл да знае - но дори да му ги бяха казали, щеше ли да ги запомни? Стаята се върти около него. Има чувството, че всеки момент ще падне в несвяст.

- Не сме сигурни къде се вмества Марк Девлин във всичко това - продължава Костюмар Едно. - Той, изглежда, е осигурил къщата, където е бил заведен Фенти, съзнателно или несъзнателно - не знаем. Смъртта му може да е при самоотбрана, но ако е предумишлено убийство...

- Трябва да предположим, че е замесена Лийсън...

- Отново е заличавала следите си. Сега очевидно в публичното пространство е известно, че Девлин и Лийсън са били... приятели. - Костюмар Едно се поздравява за евфемизма. - Но и това е в наша полза - той е умрял при подозрителни обстоятелства, тя е разстроена от загубата. Все още ли поддържаме версията за самоубийството на Лийсън? - пита Костюмар Едно и шефът на отдела кима предпазливо. - Добре. А пък другите участници...

- Хамилтън и Грейвс са извън картината - отново се обажда Костюмар Две. - При Грейвс все още съществува вероятността за взломна кражба. Хамилтън вероятно е бил убит, защото е проговорил, но тук Лийсън е действала хитро и го е направила така, че да прилича на самоубийство.

- О, със сигурност е самоубийство.

- И въпреки че в данните за него има някакви странни неща...

- Три седмици преди смъртта му не можем да установим къде е бил...

- Може да го обясним с нервна криза.

Туидълди и Туидълдум. Пауъл губи представа кой кой е. Повече от всичко иска да си легне и да спи. Твърде уморен е за това.

- Ами инспектор Елис? - ококорено пита шефът на отдела.

- А, горкият инспектор Елис. Изтълкувал е всичко толкова правилно и същевременно толкова погрешно. Защото в действителност той дори не е бил близо до истината. Мислел е, че търси убиец. Все пак получил е неприятни наранявания. Тук Лийсън е действала много енергично. Очевидно от някаква погрешна убеденост, че той е знаел къде е Катрин Галахър. Елис все още е в отпуск по болест. Засега ни съдейства. Харесва му да си мисли, че е по-умен от нас...

- Но е амбициозен. Това може да ни е полезно.

- Значи Елис няма изведнъж да си спомни подробностите за нападението? - пита шефът на отдела.

- Сигурни сме, сър - едновременно отговарят двамата костюмари и се усмихват.

- Ами Шарлот Олтън? Мислите ли, че тя ще забрави? - пита Пауъл и те го поглеждат, сякаш са изненадани, че той е в стаята.

Костюмар Едно се окопитва пръв.

- А, това е друг случай на неподходящо място в неподходящ момент. Тя е познавала Девлин, макар и не добре. Вечеряла е с него седмица по-рано и Ана ги е видяла заедно. И тя, и Елис използват един и същ сервиз за автомобилни гуми. - Той повдига рамене. - Тя е изпаднала в истерия на местопроизшествието, нали? Мисля, че това говори красноречиво. Съмнявам се, че ще каже нещо, което да не можем да опровергаем.

- Въпреки че тя има влиятелни приятели - намесва се Костюмар Две по-предпазливо и Костюмар Едно леко трепва: „О, да. Банкери и адвокати, и онази жена политичка - готвят я за министър на вътрешните работи. Наистина влиятелни приятели".

- Най-важното е, че я убедихме да не усложнява проблема - продължава Костюмар Две. - Тя, изглежда, не си спомня много от случилото се. - Ужас, шок... Освен това й направихме психологична оценка - податлива е на влияние. Смятаме, че можем да я контролираме.

„Значи се е превърнала в бележка под линия" - мисли са Пауъл. Спомня си я как се напрягаше под лепенката на устата и очите й в момента, когато пръстът й се счупи, и нещо се преобръща в него. Измина месец, а той все още се събужда нощем, зашеметен от собствения си ужас. Дали и с нея е същото?

- Да насочим ли вниманието си към третия участник? - пита шефът на отдела. - Наемникът, който е преминал на другата страна? Доколкото ми е известно, все още не знаем името му.

Костюмарите се споглеждат.

- Имаме няколко трудности по този въпрос.

- Мислите, че може да е бил един от нашите, нали? Чистач? В такъв случай някой знае, но не казва. Е, сега той със сигурност няма да проговори.

Костюмарите отново се споглеждат, но никой от тях не коментира.

- И можем да се отървем от Катрин Галахър, нали? - пита шефът на отдела. - Тя все още ли иска да се върне в „Програмата"?

Пауъл я посети преди три дни в изолираната къща в Шропшър, която пазачите й се грижат никога да не напусне. Разговаряха кратко. „Няма да искаш да говоря за това" - каза тя, а когато той й съобщи, че все още чака решение дали ще я съдят, Катрин Галахър студено отвърна: „Няма". Пауъл не знае какво да мисли за нея. Понякога му се струва, че случилото се я е превърнало в празна черупка, която обаче е направена от кевлар, титан или някакъв друг материал, създаден в екстремални условия и невъзможен за счупване... Понякога изглежда, че от нея не е останало нищо, а друг път - нищо, за което Пауъл да се хване. Той не знае дали да се страхува за нея или от нея. Изпитва и двете.

- Тя може да си остане официално безследно изчезнала в замяна на нейното... съдействие - казва Костюмар Едно. Има предвид мълчанието й. - Макар че не предстои ли да преразгледат „Програмата"? Няма ли да я затварят? Но в краткосрочен план...

- Ами Фенти? - ясно и отчетливо пита Пауъл. - Каква е официалната история за него?

Костюмарите го поглеждат и се размърдват неспокойно на местата си. За пръв път им хрумва, че те не знаят и той кой е.

- Фенти не е откраднал изчезналия списък - настоява Пауъл. - Не го е предлагал на свободния пазар...

- Не можем да бъдем сигурни в това - тихо възразява Костюмар Едно.

- Напротив, можем. И това няма да отшуми. Каквото и да направите, за да го потулите, да подкупите или да злепоставите някого от тези хора...

Костюмар Едно се усмихва смутено.

- Моите уважения, но сме потулвали и по-големи неща.

- Чували ли сте за Нокс? - студено пита Пауъл.

Когато костюмарите излизат, шефът на отдела казва:

- Нямаше как да знаем колко лошо е била увредена. - Това е единствената забележка, която е направил за Лийсън досега. О, можехме да се досетим - мисли си Пауъл, но не го казва. И той не го е забелязал.

- И какво ще правим сега? - огорчено пита шефът на отдела. - Ще изперем публично всичкото това мръсно пране? Нокс не съзнава ли, че не можем да имаме източници, които поставят условия?

- Нокс иска името на Даниъл Фенти да бъде изчистено. Родителите му са шейсет и няколко годишни. Когато изчезнал, те не повярвали, че синът им е предател. Трябва да оправим нещата.

- Да им кажем, че е мъртъв?

- Не знам. - Пауъл спори наум по този въпрос. Не може да им даде труп, който да погребат. Претърсването на хълмовете около къщата на Марк Девлин се оказа безрезултатно засега. И какво ще спечелят, ако им кажат истината за четирите дни, които Даниъл Фенти е прекарал в онази къща, умолявайки Катрин Галахър да го убие? Може би този път ще бъде по-милостиво да излъжат - да ги накарат да повярват, че той е някъде в безопасност, мисли за тях и иска да се върне у дома... - Но трябва да им кажем, че името му е изчистено и той е невинен. - Пауъл млъква. - И да го направим публично.

- Мили боже. - За момент шефът на отдела придобива разярен вид. - Ами ако не го сторим?

- Тогава Нокс ще качи информацията в интернет. Цялата. И за час историята ще се появи в хиляди уебсайтове и ние ще бъдем опетнени. И ще изгубим Нокс. Ще отиде при американците, ако извадим късмет. Ако не... - Пауъл не довършва мисълта си.

- И какво по-точно знае Нокс? - Шефът на отдела се втренчва гневно в него. - Не ми казвай, че от нас изтича информация.

- Ще проверя. - Пауъл не добавя: „Мисля, че Нокс знае за случая неща, които дори ние не знаем". Това е само чувство, не може да е сигурен.

- Смятах, че сме добри в замитането на разни неща под килима.

- Ако не го послушаме, Нокс ще направи всичко публично достояние. В противен случай поне ще можем да контролираме процеса. И ще получим нещо в замяна.

- Мислиш ли, че си заслужава?

Пауъл се поклаща.

- Това е Нокс.

След минута шефът на отдела пита с известна неприязън:

- Сигурен ли си, че си добре? Не трябваше да отиваш.

Пауъл иска да се усмихне, но не го прави.

- Идеята не беше моя.

- Нокс каза ли нещо друго? Нещо, с което можем да работим? Трябва да разберем с кого имаме работа...

- Нищо. - И това е първата малка лъжа. Пауъл съзнава, че от сега нататък винаги ще я повтаря. Превръщаш се в Лейдлоу.

- Добре, направи каквото трябва.

Той ще се обади на семейство Фенти довечера, когато е готов, когато изглади историята, която ще им разкаже, когато ресурсите му са достатъчно възстановени, за да управлява ситуацията и да отговори на всичките им въпроси. Но още не.

Сега ще се прибере у дома и ще се опита да поспи... В апартамента цари хаос, Тия търчи насам-натам като вихрушка и разхвърля лъскави розови листчета на всички страни. Пауъл мисли, че жилището е твърде малко, и се усмихва.

Колата му под наем е паркирана в подземния гараж, но той е твърде уморен да шофира. Пауъл излиза през страничен изход и спира такси на улицата.

Знае, че го наблюдават.

Карла

В слушалката ми се чува пращене.

- Той тръгна - съобщава Роби.

Не гледам право към вратата, когато Пауъл излиза, но въпреки това го виждам. Той се приближава до бордюра на тротоара и вдига ръка да спре такси.

Изглежда уморен. Все пак не е спал цяла нощ.

Аз също не спах, но изобщо не се чувствам уморена.

- Искаш ли да го проследя? - пита Роби.

Пауъл се навежда през смъкнатото стъкло на таксито и казва адреса си, а после се изправя, вдига глава и кима, сякаш на себе си.

Сключихме сделка.

Мъжът с качулката, който трепереше на стола. Коленете му подскачаха и потрепваха в ритъм, който той не можеше да контролира. Пауъл не беше готов за това, нито за предшестващите трийсет и шест часа на упражнения за избягване на следене, маневри и предпазни мерки. Два пъти го претърсваха на голо, а после му заповядаха да облече други дрехи. Четири пъти завързваха очите му и го преместваха в микробуси, багажници на коли и се препъваше в празни сгради. На всяко място му предлагаха възможност да се откаже, но Пауъл не прие въпреки всичко, което беше преживял с Ана Лийсън. Такива условия беше поставил Нокс и той не можеше да си позволи да ги отхвърли.

Пауъл е корав и решителен човек. Трудно ще се работи с него. Крейги не е доволен. Но сделката си е сделка.

Извръщам глава, въпреки че в момента изобщо не приличам на Шарлот Олтън. Таксито потегля.

- Карла? - пита Роби.

- Оставете го - сънено казва на себе си възрастната жена в кафенето.

Снощи говорихме за Ана Лийсън, за Катрин Галахър и за случилото се с Даниъл Фенти - неща, които никой друг освен Пауъл не трябва да знае. Ала Нокс все още е загадка. Той знае за бомбаджийката в родилното отделение, заговорниците с рицина и стрелбата в „Ая Напа". Защо да не знае и за това?

И накрая, залян от толкова много говорене за човек, който не е спал трийсет и шест часа: „Наемникът, който Лийсън изпрати да убие Катрин Галахър, онзи, който премина на другата страна и пое куршум в челюстта, онзи, който спаси живота ти - тук Пауъл трепна. - Казал си на всички, че той е мъртъв. Защо го направи?"

Пауъл замълча, преди да отговори, а аз се нуждаех само от това.

Йохансен е жив.

Йохансен

Те идват и му задават въпроси. Двама мъже с костюми, които лъжат, когато казват имената си. Сядат на столове до леглото му в стаичката на първия етаж с изглед към двора. Дават му писалка и лист и започват да го обсипват с въпроси. Когато Йохансен не пише, те казват: „Можеш ли само да кимнеш или да поклатиш глава?". И после опитват отново - въпроси как е бил нает, кой го е вкарал в „Програмата" как е влизал и излизал, на кого докладва... Понякога Йохансен се преструва, че заспива, но те продължават да го разпитват, сякаш са се досетили. Той слуша със затворени очи, усеща, че те го наблюдават, за да видят реакция, но не показва нищо.

Всеки път стоят по един час. Мислят, че са добри, но всяко посещение го оставя с все по-ясна представа колко знаят и какви са границите на информацията им. Все още не знаят името му.

Понякога го посещава и другият - висок, чернокож, с образован акцент, хубав костюм и ръце на човек, който работи зад бюро. Онзи, който беше завързан заедно с Карла в микробуса. Онзи, когото Йохансен щеше да използва да блокира куршума, въпреки че той никога няма да узнае това. Всеки път и чернокожият седи на стол и говори, но само за онова, което се е случило накрая, и не задава въпроси.

Днес не дойде никой.

Днес Йохансен имаше друг посетител, макар че не го видя и не го чу. Сигурно е бил заспал, когато гостът се е отбил. Но когато отваря очи, на шкафа до болничното легло съзира малка коледна топка в червено и лилаво, изтъркана и почти лишена от блясък.

Той не я докосва, оставя я там.

Навън повява ветрец. От дърветата на моравата като бледорозов сняг се сипе вихрушка от цветчета.

Челюстта му е стегната с тел, докато я възстановяват. Предстои операция и после още няколко. Йохансен не може да говори, нито да яде твърда храна. Отслабнал е. Но ще оздравее, макар че може би никога няма да бъде като преди. Не е сигурен дали това има значение, нито какъв ще трябва да бъде, когато излезе оттук. Твърде рано е да се каже.

Има и други промени. Все още сънува, но сънищата му са по-спокойни. Мъжът зад бюрото изглежда замъглен и предпазлив и мнението му има все по-малко значение. Йохансен все още си припомня фермерската къща и понякога писъците, но друг път стои в коридора сам и не знае какво става там. Смята го за временен отдих - сигурно е от болкоуспокояващите. Нещата не се оправят толкова лесно.

Не сънува покрива. Но сънува Карла.

И един ден ще бъде готов да излезе оттук и отново да я намери.

Йохансен убива времето с един навик на снайперистите - свежда света до просто измерване.

Два метра до прозореца. Три метра от прозореца до земята.

Всичко е въпрос на разстояние.

ХЕЛЪН ГИЛТРОУ

МРЪСНИ ПРАВИЛА

английска

Евгения Мирева

редактор

Издателство ЕРА, София

тел. 02/980 16 29

e-mail: era@erabooks.net

Печат: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД