Мръсни правила

Втора част

Ден 7: вторник

Йохансен

Йохансен сънува мъж в кабинет. Мъжът седи зад бюро и ръцете му са сключени върху папка с името на Йохансен.

Устните на мъжа се движат, но не излиза звук.

Йохансен се събужда. Светлината на уличните лампи, проникваща през прозореца, е жълтеникава. Електронният часовник до леглото показва 6:02. По улиците вече се движат коли.

Доведоха го тук вчера, в тристаен апартамент в частна жилищна кооперация в южен Лондон. С него са трима мъже. Редуват се на смени и по всяко време са на пост двама. Американецът, Уитман, е висок, кокалест и с уморен поглед, който говори, че е виждал всичко. Непрекъснато гълта антиацид. Вероятно има язва. Другите двама са по-млади, наближават трийсетте, британци, опитни, явно са служили в армията. Наблюдават предпазливо Йохансен. Това не е учудващо, като се има предвид за кого го мислят.

През повечето време той не прави нищо. Но е свикнал да чака преди мисия. Носи едни и същи дрехи дни наред яде консервирана храна, слуша как други хора правят обичайните неща в живота си - гласове, телевизори и думкането на бас от тонколона... Съседката му от едната страна е изтормозена самотна майка. Йохансен не я е виждал, но чува нейния глас и този на хлапето през тънката стена. Детето - момче или момиче - сигурно е на три или четири години. Понякога майката пее заедно с радиото. Пуши цигара след цигара и миризмата прониква в стаята му. Хлапето вече кашля като стар тютюнджия.

От апартамента от другата страна не се чува звук.

Йохансен чака. Двайсет и четири часа са нищо. През голяма част от времето той прояснява съзнанието си и се изолира от всичко останало. По-добре да не мисли какво може да се случи. В удари като този не искаш догадки, не желаеш да си представяш как може да се развият нещата. Девет пъти от десет представата ще бъде погрешна. Вместо това Йохансен се съсредоточава върху фактите, картата и информацията, която му даде Карла.

„Програмата" не е снабдена с газ.

На обитателите не се доставят химични вещества, които стават избухливи, ако се комбинират.

Той се опитва да се вглъби в тези неща и да не си представя какво може да се случи. Подобно на догадките, въображението е недостатък.

През част от времето Йохансен мисли за информацията на Карла. Но друг път мисли за Карла.

Когато му се обади да уговори инструктажа, тя го попита без заобикалки и рязко: „Знаеш ли адреса ми? Знаеш ли къде живея?" И той отговори, че знае, защото това беше истината, макар да не би трябвало да разполага с тази информация. Не очакваше, че ще му каже: „Тогава ела тук".

Два часа предпазни мерки срещу следене е стандартната процедура. Тази нощ Йохансен отдели три часа заради нея.

Карла лично му отвори вратата и го покани в хола - хладен, в светли тонове и толкова огромен, че той би могъл да вмести сегашния си апартамент в него и пак би останало място. Нямаше друг. Поне Йохансен не видя друг човек. Вероятно някой се криеше в странична стая - телохранител или шотландецът, който отговори на телефона. Йохансен не можеше да каже. Карла поне искаше да създаде илюзията, че са сами.

Но нямаше любезности, нито разговор за незначителни неща, нищо, което да загатне, че Йохансен е нещо повече от поредния клиент... освен един-два пъти, докато четеше информацията в папките, когато му се стори, че тя измерва разстоянието между тях. Сякаш за да го преодолее ли? Но веднага щом той приключи с последната папка, Карла започна да говори за патрулите и двамата сякаш отново се пренесоха в склада - тя зад ярките лампи, невидима.

Много години Йохансен беше мислил за мястото, където тя живее. Представял си бе какво ли е да бъде там с нея, да се събужда до нея в чиста тиха стая и да я вижда, че още спи със спокойно, отпуснато лице, разпилени върху възглавницата коси, дишайки бавно...

Мястото ти не е там. И никога няма да бъде.

В 6:30 сутринта идва Уитман, придружава го до банята и после обратно до стаята, където да се облече.

В кухнята му дават зърнена закуска с мляко и хладък чай. Йохансен изяжда и изпива всичко. Това е. Тръгват.

Светлината в ранното утро навън е сива. Радиото в съседния апартамент е пуснато, майката пее, а после детето започва да вика и тя се разкрещява. От другата страна все още не се чува звук. Или апартаментът е празен, или обитателите му са будни в други часове.

Райън Джаксън има баща, който живее в малък град в Ланкашър, но двамата не поддържат връзка. Райън не поддържа връзка и със стари приятели. Няма вероятност някой да си направи труда да го изненада. И все пак по-младите мъже го придружават до колата и се оглеждат във всички посоки. Единият отваря вратата. Йохансен се качва и мъжът сяда до него.

Когато са необходими цивилни наемници, те работят под закрилата на въоръжена охрана.

По улиците патрулират бронирани коли, базирани в охранявани командни постове.

Уитман и другият мъж се настаняват отпред, двигателят се включва и те потеглят.

Кварталът се появява още преди да го видиш. Разбираш по това, че всичко започва да умира.

Вижда се по бившите общински жилища от другата страна на шосето с две платна - каменните фасади, верандите и алеите за коли са обрасли с бурени. Боята е олющена и на прозорците са монтирани сиви стоманени плоскости срещу вандали. Всичко е белязано със занемареност. Няколко магазина са се вкопчили в живота на малката търговска улица - за мебели втора употреба, фризьорски салон, за различни евтини стоки със сергия, отрупана с ярки пластмасови предмети на тротоара, но на повечето са заковани капаци. Има заведение за бързо хранене и грозна, подобна на хамбар кръчма, която предлага евтина бира и телевизор за спортни събития, но единственото заведение, което върти истински бизнес, е ресторантът на главната улица, където продават храна за вкъщи на хора, които трябва да ядат, но не искат да спират.

От надлеза малкият нов комплекс за лека промишленост изглежда като напомняне за изгубена надежда. Повечето бил-бордове са празни и на паркинга има само две коли.

И после шосето завива и картата на Карла оживява.

Първо е пустеещата земя, участъци, разчистени около главния обект, но незастроени. Сред бетонните следи от разрушените сгради са поникнали бурени. Отвъд има паркинги, хангари и складове. Всичко все още е ново и чисто. Табелки сочат към приемната за посетители, административната сграда и ресторанта за персонала. На дъска на входа на голям зелен модерен блок пише „Приемна". Има и по-малък син блок с надпис „Спешен медицински център" а до него - площадка за хеликоптери. Всичко прилича на модерен търговски комплекс, приютил особено нервен бизнес. Улиците са осеяни с пунктове за проверка, жълти будки на постове, червено-бели бариери и камери на къси стативи следят приближаването на всеки.

Зад сградите застрашително се извисява стената.

Появява се изходът. Колата се качва на рампата, пътят се снишава надолу и „Програмата" се скрива от поглед.

Те спират пред първата охранителна бариера. Пазачите питат Уитман по каква работа идва, оглеждат Йохансен, проверяват в големите си тефтери и им правят знак да преминат. Те спират до големия зелен блок и слизат.

Други знаци ги насочват към сграда със стъклени врати. Вътре се виждат двама пазачи с детектор за метал. Когато вратите се отварят, те се обръщат и се втренчват в тях.

- Аз поемам оттук - казва Уитман на другите.

Йохансен си поема дъх и напълва белите си дробове. В кръвоносната му система нахлува адреналин и изведнъж всичко изглежда по-ярко, по-ясно и по-контрастно. Това е.

- Бихте ли ми казали каква е целта на посещението ви, господин Джаксън? - пита чиновникът зад бронираното стъкло, но без ирония. Той е на средна възраст и пълен, с безцветно меко лице като неизпечено тесто. На пластмасовата табелка на ревера му пише „Прием на затворници". Човекът говори пресилено бавно, сякаш е свикнал да има работа с идиоти или с хора, чийто английски е беден, и е свикнала да набляга на последната дума в изреченията си.

На бюрото пред него е заявлението на Йохансен за влизане в „Програмата".

- Искам да видя как е тук - отговаря Йохансен и Уитман изсумтява.

Чиновникът остава озадачен. Формулярът очевидно не съдържа графа за хора като Райън Джаксън.

- Проверка на условията в затвора - измърморва под носа си той и отбелязва с химикалка малък знак във формуляра. Стаята, в която се намират, е без прозорци и мирише на изкуствени килими.

Отнема час, докато стигнат до този пункт. Един час седене или стоене в стаи като тази или коридори, докато служителите проверяват докладни записки и се обаждат по телефона. Уитман понася всичко това търпеливо, с уморена ирония. Дошъл е тук да си свърши работата и рано или късно ще му позволят да го направи. Ако се притеснява за документите, които му е дала Карла, не го показва. От време на време издава заповеди на Йохансен - „насам" и „седни", но рядко го поглежда. Сега Йохансен е Джаксън, а Джаксън е боклук.

Чиновникът най-после приключва. Той бута формуляра под преградата, за да го подпише Йохансен - три пъти, всичките с името Райън Джаксън. Йохансен го връща и мъжът с лице като тесто казва:

- Съветваме ви да оставите на съхранение всичките си ценности, преди да влезете в „Програмата". - Той се подсмихва. -Тук нещата имат склонността да се губят. - После се обръща към Уитман. - Ами въведение? Обикновено има видеопрезентация...

- Мисля, че можем да пропуснем това - отвръща Уитман. -Той ще разбере как стоят нещата, докато стои тук.

Друга стая. Отпечатъци и сканиране на ръката и ретината. Снимки - в анфас и профил, до метър за ръста. Кръвна проба и проба за ДНК от слюнката.

Уитман и мъжът с лице като тесто следват Йохансен.

- Качвате ли това в системата си? - тихо пита Уитман.

- Не, освен ако той не е утвърден като постоянен затворник - отговаря чиновникът.

Уитман кима сериозно.

След това дават на Йохансен метална кутия без капак и му казват да изпразни джобовете си, само че в тях няма нищо.

Трета стая - с плочки, умивалник и маса за прегледи. Вътре чакат трима мъже с униформи на надзиратели и палки, закачени на коланите. Единият нахлузва хирургични ръкавици на ръцете си и се приближава до Йохансен.

- Значи отиваш в зоологическата градина - разговорливо казва той. - Отвори си устата. - Човекът наднича вътре и опипва с пръст. Ръкавицата скърца по емайла. Йохансен гледа в дясното му ухо. - Затвори.

После му казват да се съблече. Надзирателите гледат, докато Йохансен сваля дрехите си и ги слага в пластмасова щайга, която единият изнася навън.

- Откъде идваш? - пита чиновникът.

- От „Викторвил". - Йохансен държи главата си наведена и отбягва зрителен контакт. - В Америка.

- Хм - изсумтява служителят, сякаш го е чувал и преди. - Претърсване на голо. Обърни се. Знаеш процедурата.

Щом претърсването приключва, двамата надзиратели излизат, оставяйки Йохансен да трепери под празния поглед на охранителната камера.

Най-после връщат щайгата, заповядват му да се облече и го придружават до будка, където чака Уитман. Отегчена млада жена с права кестенява коса седи пред друг екран. Над главата й има надпис: „От тук нататък е забранено носенето на оръжия“. Встрани от монитора има четец на пръстови отпечатъци и скенер за ретина.

- Сложете ръката си на таблото и гледайте в екрана - казва младата жена, без да поглежда Йохансен.

Когато остава доволна от проверката, тя му издава входен пропуск - правоъгълник от зелена пластмаса, голям колкото кредитна карта, с вграден чип и копие от електронната му снимка.

- Валута? - пита тя.

Йохансен поглежда Уитман.

- Колко може да внесе? - пита Уитман.

- Сто.

- Тогава му дайте сто.

Младата жена се втренчва в компютъра и натиска няколко клавиша. В металния поднос пред Йохансен се изсипва поток от малки пластмасови дискове - червени, сини и жълти. Той ги събира. Приличат на жетони от детска игра.

Накрая жената взима напечатана карта, която показва стената по периметъра и плетеницата от улици, и със син маркер отбелязва кръстче върху една сграда, а до него написва „Гришам 24" с кръгъл детски почерк. Дава му картата и два ключа на халка.

Йохансен все още гледа картата, когато Уитман казва:

- Получи каквото искаше. Влез там, помисли си и после ще поговорим. Два дни. - Той кима, обръща се и тръгва, без да погледне назад.

Извеждат навън Йохансен.

Стената по периметъра на „Програмата" се издига отвъд ивица тармак. Висока е дванайсет метра и отгоре има бодлива тел. Право отпред има метална порта. На бяла дъска с лъскави черни букви пише „Вход запад за затворници".

От едната страна на портата има будка. Пазачът вътре наблюдава електронни екрани. Докато се приближава, Йохансен оглежда стената, външността на будката и празния коридор.

Придружителят му го спира пред портата.

- Име?

- Райън Джаксън.

Мъжът в будката проверява в тефтера си и отегчено го инструктира.

- Сложете ръката си на панела и погледнете в екрана.

Йохансен се подчинява.

На караулката светва зелена светлина и пазачът казва:

- Влизайте.

Металната порта се отваря. Йохансен минава през нея.

Озовава се в коридор с варосани стени от блокове пенобетон, бетонен под, осветен от поставени високо лампи в решетки. Над главата му две камери надничат към него. Таванът е осеян с дюзи за газ. Само на два метра пред него коридорът завива надясно.

Портата зад Йохансен се затваря и болтовете изтракват на местата си.

Той върви по коридора. Завива наляво, надясно и после пак наляво. Не се чува друг звук освен собствените му стъпки и дишането му

Отново завива и вижда втора метална врата. Пак камери над нея. И дюзи за газ. Йохансен чака.

Нищо.

Минават десет секунди. Петнайсет. Йохансен ги брои. Пак нищо.

И после чува изщракване на метал и вратите се отварят.

Голяма празна стая. Две камери за наблюдение. Няма мебели. Йохансен е сам. Надпис на шест езика гласи: „Чакайте тук". В отсрещната страна на помещението има врата с надпис „Изход".

Йохансен натиска дръжката и я отваря.

Излиза навън и примигва на светлината.

Четиресет метра ничия земя, разчистена от всичко. След това започват сградите, а до тях - команден пост с кула, отрупана с антени, като нещо от футуристичен филм. Стената по вътрешния периметър се извива наляво и надясно. Бодливата тел отгоре проблясва на слабата зимна светлина.

Не се виждат пазачи.

Йохансен поглежда часовника си. 10:39.

След това пресича ничията земя и се насочва към командния пост и сградите. Изминава едва половината разстояние, когато разбира, че го следят.

На пръв поглед улицата като че ли се намира в някое занемарено лондонско предградие. Възможно е, ако забравиш през какво си преминал - претърсването на голо, стената, разораната ничия земя, командния пост.

От двете страни на улицата има къщи - разпръснати, с боклуци и изхвърлени вещи в дворовете, но обитавани. Йохансен продължава да върви и къщите се преобразуват в редица магазини, завършващи с малък търговски център от седемдесетте години. На някои от магазините са заковани дъски, но други, изглежда, работят, макар че не е ясно какво продават. Йохансен ще трябва да си купи някои неща, но това може да почака. От другата страна на улицата има кръчма, само че вече сигурно не е кръчма. Отвътре се чуват удари с чук. Отпред стоят трима мъже, разговарят, без да се поглеждат, и наблюдават улицата. Бдят. Йохансен отмества поглед от тях. Прочел е правилника за това място. Не привличай внимание. Не изглеждай безпомощен. Не нарушавай личното пространство на другите. Не ги гледай в очите.

Той продължава да върви.

Чернокож мъж на средна възраст тътри крака, обути в чехли, като осемдесетгодишен. Млада жена с бледо лице и черни славянски очи спира да запали цигара. Уморен бял мъж стиска найлонова торбичка... Обикновени лица от обикновен град в труден ден. Човек не би ги определил като отличаващи се по нещо...

Друг мъж стои във вход и наблюдава минувачите с бдителността на хищник. Погледът му се спира на Йохансен и през тялото му сякаш преминава електрически ток. Йохансен инстинктивно напряга мускули, докато мъжът отмества вниманието си другаде.

Няма коли, автобуси и деца.

И все пак го следят. Той не е изненадан. Влезеш ли на такова място, сам и неочаквано, все някой ще иска да знае защо.

На ъгъла има обнадеждаващо частно предприятие. Две сергии под найлонов сенник. На едната продават стари дрехи, а на другата - малки електрически уреди. От пращящо радио се разнася музика с тенекиен звук. Млад азиатец носи електрически кабел и чувал с картофи. Вдигнал глава и върви бързо. Явно има работа. По улицата с грохот преминава патрул в брониран автомобил „Лендроувър".

Йохансен стига до кръстовище. Там има друг команден пост, този път по-голям, с висока ограда с бодлива тел около двора. Отпред е спрял друг бронеавтомобил. По-нататък има стари общински жилищни блокове на три етажа с малки тесни прозорци. Фасадите им са пробити от стълбища зад мрежесто стъкло. Йохансен завива надясно и на юг, отправяйки се към синьото кръстче на картата.

След една пряка той стига до него. На табелата отпред пише „Хотел Гришам". Наоколо за засадени няколко дървета, но повечето са изсъхнали и от земята стърчат счупени дънери. Главната сграда е преустроявана толкова много пъти, че се е изгубила в плетеница от пристройки. Единият прозорец на първия етаж е залепен с тиксо, а на друг са закачени скъсани чаршафи вместо щори.

Предната врата е отворена. Вътре жена на средна възраст неспокойно пуши цигара след цигара от другата страна на малка врата с решетка, вградена в стената. Йохансен й показва картата и ключовете, но когато започва да обяснява, тя го прекъсва и посочва:

- По стълбите.

Стените на стълбището са стандартно зелени и осеяни с тъмни петна от влага. Табелките на втория етаж го насочват по коридор, осветен в сиво от нисковолтажни крушки. В стая 24 вижда единично легло и стол. На възглавницата има петна и чаршафите миришат на мазнина. Йохансен се приближава до прозореца, пробва резето и го отваря. Това поне е нещо. На два и половина метра под покрива, от едната страна на сграда, се подава приземна постройка. Изход, ако му потрябва. Макар че онзи, който го следи, сигурно е помислил за това.

През друга врата се вижда малка занемарена баня - душ, мръсна тоалетна чиния и напукан умивалник. Резето на вратата е евтино и жалко. Нужен му е само един бърз ритник.

Йохансен сяда на леглото. От друга стая някъде наблизо се чува музика и тихо пъшкане.

Той чака петнайсет минути, но не се случва нищо. Накрая се връща по стълбите, минава покрай жената и отново излиза навън. И преследвачът тръгва след него.

Йохансен се отправя на север, обратно към централния команден пост, след това завива надясно и на изток и минава покрай общинските жилища, отмятайки наум ориентирите на картата. Фабрика за лека индустрия с табела, на която пише „Център за развиване на умения". Пред вратите се мотаят няколко души, а други трима лениво подритват топка на празен паркинг.

На обитателите на „Програмата" се предлага избор да участват в работни схеми, професионална подготовка или обучение.

Още магазини и странична улица с два бронеавтомобила, паркирани на кръстовището. На картата на Карла жилищният квартал по-нататък е отбелязан като „Зона за жени". Йохансен не отива натам, а завива на север, за да заобиколи отново покрай общинските блокове и после да ги остави зад гърба си. Джамия, която работи, но по-нататък има малък параклис със закована врата и прозорци. Зад параклиса се извиват дълги опашки. Десетки хора бавно тътрят крака в редица, която свършва пред вратата на правоъгълна бяла сграда - централната администрация. Команден пост наблюдава улицата, а наблизо е паркиран още един бронеавтомобил. Избухва свада, но екипът само наблюдава, без да се намесва. Други хора - обитатели, цивилни, затворници - разтървават биещите се.

След администрацията сградите свършват. Йохансен се връща при пустеещата земя и стената. Този път свърва наляво, следвайки извивката й. По дължината й има още камери, поставени високо, и едната се завърта, за да проследи движението му. Той върви с наведена глава.

Все още го следят.

След десетина минути стига до оградено с перила кално затревено пространство с две пейки, занитени в бетонни блокчета. От стената зад тревната площ се подава голяма модерна сграда без прозорци. Йохансен влиза.

Отвътре сградата представлява огромно като склад помещение с места за няколкостотин души и мирише на казарма - на зеле, пот и дезинфектант. На голям екран над главите на обядващите певица в оскъдно облекло пее пред камерата. Устните й са меки и лъскави, а кожата й - с цвят на кафе, стегната, безупречна. Мъжете около масите и на опашките гледат, вдигнали глави и с увиснали челюсти, а храната в устата им изстива. В помещението има само няколко жени.

Йохансен се нарежда на едната опашка. Следвайки примера на мъжа пред себе си, той взима дълбока пластмасова купа и пластмасова лъжица и тътри крака напред, докато стига до редица чучури. Слага купата под единия чучур и в чинията автоматично се изсипва сиво-кафява яхния с гъстотата на повърнато.

Йохансен намира свободна маса. Столовете и масите са занитени за пода. Храната е хладка и вкусът й е предимно на сол.

В съзнанието му изплува образът на жената с усмивка като броня.

Тя е някъде тук. Но сега сигурно изглежда различно. Няма го вталения костюм и сдържания вид. Откакто е правена снимката, с нея са се случили неща, които са я променили завинаги... Той се замисля за нея - отслабнала, с дрипави дрехи, състарена, загрубяла от това място или пречупена.

И после, за пръв път, откакто е влязъл в „Програмата", Йохансен се замисля за мисията.

В тези неща има процедура. Първо намираш мишената. Следиш я или възлагаш на друг задачата да я следи. Научаваш навиците й. Оглеждаш околната й среда и намираш място, където можеш да свършиш работата чисто, правиш го и бягаш.

Има процедура, която предполага, че не те наблюдават и следят постоянно. Предполага, че можеш да намериш начин да изчезнеш - сред купувачите, пътуващите с градския транспорт или нелегалните сезонни работници, които се мотаят на някой ъгъл, чакайки работодателите да минат с автомобила си. Предполага, че можеш да минеш за уличен пияница, наркоман, работник или човек със светлоотразителен елек, който изпразва кофи за боклук. Невидим.

Колко време ще мине, преди Йохансен да стане невидим на това място? Един месец? Два? Шест?

Той разполага с три седмици.

- Може ли, друже? - пита някой с писклив задъхан глас. Йохансен вдига глава и вижда продълговато лице, обградено със сплъстена коса. Мъжът стои до масата му, държи поднос и се усмихва уплашено и помирително. - Може ли да седна тук? - Очите му шарят навсякъде. Пулсът му сигурно препуска като на хванат в капан заек.

Йохансен не помръдва.

- Добре тогава - добродушно казва мъжът, сяда, веднага навежда глава над храната си и започва да яде. Ноктите му са изгризани до живата плът.

След минута вдига глава и пак се усмихва нервно.

- Откъде идваш?

Той не е човекът, който следеше Йохансен. На добрия преследвач са необходими железни нерви, а този тип не ги притежава. Но знае, че Йохансен току-що е пристигнал. Онзи, който го е изпратил, му е казал.

Да откаже ли да отговори? Няма смисъл.

- От „Викторвил". Затвор в Калифорния.

Лицето на мъжа се изкривява в отчаяно ухилване.

- Калифорния, а? Не говориш като...

- Не.

- Защо си тук?

Кой иска да знае? - пита се Йохансен, но скоро ще разбере.

- Ще ме прехвърлят. Може би.

- Тук е по-хубаво, а? - пита мъжът.

- Да.

- Какво ще правиш днес?

- Ще огледам наоколо - отговаря Йохансен и човекът засиява.

- Да, нещо като разглеждане на забележителности.

Мъжът изгълтва остатъка от храната си за две минути.

След това става, отново се усмихва бегло и уплашено и тръгва. Оставя подноса си на лавицата и се отправя към вратата. Отива да докладва.

Следващият чака навън, на едната пейка, и наблюдава вратата на столовата. Той е русокос и с изящно лице на сломен ангел. Вижда Йохансен и се усмихва - ослепително, широко, топло и искрено, а после става и врътва глава. След това се насочва към пролуката между две сгради. Поглежда през рамо, за да провери дали Йохансен го следва, и отново се усмихва, този път насърчително.

Йохансен се колебае.

Той има избор - да го последва или да чака. Или дори да побегне, макар че бягството може да ти е от полза само ако има къде да избягаш.

Йохансен тръгва след русокосия, защото онова, което ще последва, и без това ще се случи.

Часът е едва два следобед, но януарската светлина вече започва да помръква. Пролуката между сградите е в сянка.

Мъжът ускорява крачка и вече е на пет метра пред Йохансен.

- По-бавно - извиква Йохансен, но човекът не спира, не се обръща и не поглежда назад. Той влиза в пролуката между сградите.

Йохансен стига до пролуката, когато вляво от него се отваря врата и го връхлита друг мъж, навел глава и размахвайки юмруци.

Човекът се приготвя да нанесе първия удар много преди да замахне. Йохансен прави лъжливо движение, дръпва се назад и го удря два пъти, но сега зад него има още някой и трети връхлита с главата напред между сградите - на двайсет и няколко години, със сипаничаво лице и жълти зъби като на вълк. От входа изскача четвърти, мършав чернокож. Дали да ги пребие и да се опита да се махне оттам? Но първият се изправя на крака, а мършавият, който може би е момиче, има нож.

Йохансен се извърта леко настрана и изритва ножа, но удар в гърба го поваля на земята.

Те се нахвърлят върху него, завличат го във входа, просват го по лице и претърсват джобовете му. Взимат документите му за самоличност.

- Господин Райън Джаксън... - любезно казва мъжки глас. - Добре дошли в „Програмата".

След това нахлузват качулка на главата му.

Но Йохансен вече е видял лицата им. Правят го по друга причина.

Завързват китките му зад гърба, хващат го и го изправят на крака. Йохансен засмуква въздух през качулката и долавя вкуса на чужда слюнка и кръв.

- Дръжте го под око - казва мъжът, който говореше преди. Някаква врата се отваря и затваря.

Йохансен се олюлява в мрака, напряга слух в тишината и се опитва да прецени колко голяма е стаята, колко души има вътре и дали се приближават към него.

Първият удар не е силен, а по-скоро шамар. Следва още един, този път по-силен. Те са наблизо и го заобикалят. Когато се смеят, Йохансен усеща дъха им през качулката. Някой го рита и той пада. Това им се вижда смешно, продължават да го ритат, докато някой казва:

- Хей, вдигнете го.

Отново го изправят на крака и го блъскат към стената.

- Стой изправен, шибан кретен. Какъв си ти? Шибан кретен...

Те отново се смеят.

Йохансен се долепя до стената. Връвта се впива в китките му.

Следват още ритници и шамари, а после го обръщат и го удрят. Йохансен се превива на две и се свлича на колене. Някаква ръка сграбчва качулката и извива главата му.

- Знаеш ли какво ще направим с теб? - прошепва някой в ухото му. Устата на човека е на няколко сантиметра от Йохансен, който надушва вълнението му - неподправено и опияняващо. - Ще пикаем върху теб и ще те тъпчем, а след това ще вземем голяма пръчка и ще те чукаме с нея...

- Ще те чукаме с нея - задъхано повтаря някой, може би момичето.

- Да, а после ще те залеем с бензин и ще те запалим...

- Ще изгориш, шибаняк, знаеш ли?

- Ще те чукаме с нея - повтаря гласът.

И тогава Йохансен се изолира от външния свят. Той вече не е в стаята. Те говорят на някого другиго. Друг ще поеме ударите, ще се изправи, когато му кажат, и ще падне, когато го повалят на земята.

Следват още шамари. Още ритници. Но има предел, отвъд който те не могат да преминат, колкото и да искат.

Защото това не е главното събитие, а само началото.

Ден 7: вторник

Карла

14:05 часът, вторник. Йохансен е в „Програмата". Сутринта Уитман позвъни да ми каже.

- Те трябваше да се обадят тук-там.

- Естествено. - И ние сме се погрижили за всичко - докладни записки на бюрата в Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Дирекцията на затворите и обаждане от някой от Щатите, високопоставен, зает, придаващ си важност: „...Информацията, която Райън Джаксън знае, може да е жизненоважна... Високо оценяваме съдействието ви... Одобрение от най-високо ниво... Разбирате сериозността... Необходима е абсолютна дискретност". Номерът е да знаеш кой на кого ще се обади и какви въпроси ще зададе и след това да се погрижиш на въпросите да бъде отговорено с лекота и простичко и всички да останат доволни. И всеки по веригата от проверки и равносметки да си мисли, че не може да бъде държан отговорен и че колкото и лайна да се разхвърчат после, никое няма да го уцели. И че ще може да каже: „Аз си свърших работата. Изпълних процедурата. Вината не е моя". - Знаят ли, че е временно?

- Да, и че той ще излезе след четиресет и осем часа.

- А в това време, ако се наложи да бъде изтеглен...

Уитман въздиша.

- Ще бъда до телефона. Има ли вероятност той да се натъкне на проблем, Лора?

Връщам му топката.

- Мястото е стабилно.

- Но ти пак ме искаш да бъда готов и да чакам.

- Разбира се. А и телефонните разговори се подслушват.

Той отново въздиша. Аз чакам.

- Всеки контакт, който имам с този човек, привлича внимание към него - казва Уитман. - Аз го довеждам и извеждам от онова място. Хората ще започнат да говорят. Знаеш какви са. Ще задават въпроси - за мен, за което нямам нищо против, но не само за мен. Да, ти държиш в неведение Вашингтон и не искаш нещата да бъдат официални, докато не се наложи...

Пак Вашингтон. И Уитман знае как действат във Вашингтон, знае къде са рисковете и откъде ще дойдат издънките.

- Имаме три седмици - напомням му.

- По твоя преценка. Може да е по-скоро. И дори ако не е...

Но дотогава Йохансен ще бъде извън „Програмата". Ще се погрижим за това.

- Казах ти, че сме помислили по този въпрос - прекъсвам го.

- И ще изгладиш нещата с тях, ако трябва?

- Знаеш, че ще го направя. - Отново настъпва мълчание. Недоверието му отеква по линията. - Обещавам ти, Майк. - Чудя се дали той прозира лъжата.

Но Уитман не е попитал защо съм вкарала човек в „Програмата". Не иска да знае.

Той не е доволен. Аз също, но по други причини.

Необходимо ми е време. Няма следа от мишената в никое от обичайните места за търсене, а Фин все още не ми е набавил копие с досиетата на затворниците и празнотата в знанията ми ме гложди. Трябваше да открием жената преди няколко дни. Но според Йохансен „няма значение" и това е вярно - за него няма значение. Отивам само на разузнаване. Изборът е негов, не мой. Затова го оставям да отиде там и единственото, което мога да направя, е да чакам.

Това и правя, когато в апартамента ми пристига Крейги. Камерата за видеонаблюдение, свързана с монитора в кабинета ми, го улавя, докато прекосява фоайето, облечен в познатото си тъмносиво палто, с куфарче в ръката и извърнато встрани от обектива продълговато лице.

Отварям му да влезе.

- Искаш ли нещо за пиене?

- Чай ще бъде чудесно.

Държа три бутилки малцово уиски в кабинета си, но Крейги не е докоснал нито една от тях. Подозирам обаче, че уискито е тайното му удоволствие, когато остане сам, като порнографията за други самотни мъже.

Връщам се от кухнята и виждам, че той стои до прозореца. Зимното слънце вече клони към хоризонта. Стъклата на административните сгради на юг представляват ослепителни бронзови огледала, а на запад, над по-ниските сгради, Темза е като извита лента от лъскав калай. Крейги обаче не се възхищава на гледката, а се е втренчил надолу към дока под прозореца ми. По тротоарите четиресет и един етажа по-долу вървят дребни фигурки на хора. Вятърът духа силно, развява дрехите им и дипли повърхността на водата в дока. Горната част на тялото на Крейги е наведена към тях. Съблякъл е палтото си и с черния си костюм прилича на въпросителен знак.

Давам му чашата с чая и той казва:

- Човекът, когото са повикали да разрови досиетата на Лейдлоу. Имаме име.

Лейдлоу е мъртъв. Не би трябвало да се изненадвам. Той беше стар човек, бе изживял живота си и бе взел решение. Вероятно му беше дошло времето. Но петдесет и деветте часа, които са изминали, откакто чух новината, не са намалили остротата й.

Съюзът ни беше задействан от история, разказана ми от един разтревожен престъпник информатор, която включваше болнични планове и жена на име Айлийн. Разследвах случая и също и се разтревожих. Бяхме виждали всякакви сцени - лондонски автобус с отнесен от взрив покрив, горящ небостъргач, който се срутва в облаци от прах. Това е нещо, за което не искаш да разсъждаваш - че си знаел през цялото време и си можел да го предотвратиш, но не си го направил.

Питър Лейдлоу беше човекът, на когото бях избрала да предам информацията.

Той беше агент вербовчик от края на Студената война. Дискретен, съсредоточен, способен да пази тайни и изключително предпазлив, Лейдлоу беше във вътрешния кръг, който работеше със съветската къртица Гордиевски, имаше връзки в КЗ, старото подразделение на МИ5, и запази работата си, когато Берлинската стена падна и за известно време руснаците бяха новите ни най-добри приятели. Когато пратката ми стигна до вратата му, той се беше пенсионирал, за да чете книги, да пие топла бира в сумрачни кръчми, да пренебрегва градината и да скучае до обезумяване.

Избрах го, защото разбрах, че е внимателен, упорит и усърден и няма да се успокои, докато не намери някого, който да приеме сериозно пакета с информацията.

Избрах го и защото знаех, че всеки, който се пита коя съм, ще погледне на изток, към старите връзки на Лейдлоу в бившия Съветски съюз, а не към мен.

Предаването на информация трябваше да бъде еднократно. Нямах намерение да ставам източник. Но девет месеца и четири контакта по-късно ние имахме нещо като връзка. Или навик. Може би това успокояваше съвестта ми. Или вероятно бях осъзнала, че ако тайните служби похлопат на вратата ми, ще трябва да бъда в позиция да искам услуги.

Питър Лейдлоу не беше на моя страна. Не вярвам да е бил. През целия си живот беше служил на родината си и това нямаше да се промени. Но той беше Човека от Москва и подозрителността бе вкоренена в душата му. И когато МИ5 поставиха подслушвателни устройства в дома му и започнаха да го следят, Лейдлоу разбра и това му хареса, колкото и на мен. Нрави ми се да мисля, че ние съответно издигнахме нивото на игрите си и че съюзът ни стана предпазлив, безмълвен контакт между двама души, които си нямат доверие, но имат общ противник - самите хора, на които се опитват да помогнат.

Накрая обаче Лейдлоу ме измами. Не знаех, че е болен.

- Пауъл - казва Крейги. - Името му е Лукас Пауъл.

Името не ми говори нищо. Крейги трябва да поясни.

- Бил е във Вашингтон, на повикване. Докарали са го тук специално. Получи ли снимките?

Висок, чернокож, високи скули, хубав костюм. Офицерска класа. Кимам.

- Какво знаем за него?

- Той не е Лейдлоу - сухо отговаря Крейги.

- Каква изненада.

Вече няма да има такива като Лейдлоу. Той беше последният от старата гвардия.

- Разкажи ми за този Пауъл.

- Абсолютно праволинеен. Веднага след завършване на висшето си образование постъпил на работа и бързо се издигнал в йерархията. Кариерист. Амбициозен. - Лицето на Крейги е сериозно.

- Чистач?

- Разбира се.

Един от малкия екип следователи - бивш агент на МИ5, на МИ6, Специалния отдел, но не принадлежи нито на една от тях. Викат ги, когато господарите им обърнат някой камък и открият нещо, което не им хареса. Действат в изолация и почти пълна секретност, имат достъп до информация, какъвто се отказва на повечето персонал от сигурността и разузнаването, и са неподкупни. Не е учудващо, че на Крейги му отне толкова много време да научи името му.

- Някакви разговори по интернет ли си засякъл?

- Пауъл казва, че е дошъл да почисти авгиевите обори.

- Наистина ли го е казал?

- Така чух - отвръща Крейги. - Очевидно е твърде умен, за да използва думата „лайна". - Крейги е завършил класическа гимназия и знае класическите алюзии. Явно и Пауъл ги знае.

- Мисли се за Херкулес, а? Къде е учил? В Оксфорд или Кеймбридж?

- Кеймбридж. Първенец на випуска. И после е отишъл право в Службите. - Крейги прави кратка пауза и после добавя: - Търси Нокс.

- Естествено, че ще търси Нокс. Сам го е казал - дошъл е да разчисти бъркотията. Да разбере какво е ставало, да подреди и да напише доклад. Тези хора не обичат да бъдат в неведение за собствените си операции.

Крейги поклаща глава.

- Двайсет и две информации за пет години...

- Не всички от тях доведоха донякъде.

- Но някои доведоха - мрачно отбелязва той. - Ти се превърна в награда, Карла. И Лукас Пауъл се е заловил да я спечели. Той иска теб. Ще се рови в миналото на Лейдлоу, докато те намери.

- Желая му успех. Аз не фигурирам в миналото на Лейдлоу. Това е най-важното.

Изражението на Крейги все още е непроницаемо.

- Не знам какви архиви е запазил.

- Лейдлоу беше от старата школа. Такива като него не си водят записки.

- Сигурна ли си? Той беше стар човек. Паметта му изневеряваше. Ами онзи апартамент в Ийлинг? Беше собственост на Лейдлоу под друго име и от време на време го използваше за лични цели.

- Пауъл открил ли го е вече?

- Още не.

- Тогава го постави под наблюдение. - Казвам го твърде категорично.

- Не се ли тревожиш?

- Ако знаеше коя съм, Лейдлоу щеше да ме намери. Почистили сме всичко, Крейги.

Двайсет и два тайника за пет години, никога един и същ два пъти. Обаждания от неподслушвани, сигурни телефони, еднократна употреба, непроследими номера. Стоки и услуги, платени с кредитни карти, регистрирани на фасадни компании. Куфарче в някой бар, без отпечатъци. Веднъж дори му изпратихме информация в кутия с обувки, поръчани по пощата. Така вършехме работа Лейдлоу и аз, защото той беше от старата школа и прецизно подбраната обстановка му допадаше. И за да подсиля посланието, и аз бях от старата школа. Крейги я ненавиждаше. Но трафикът винаги беше едностранен. Лейдлоу не можеше да се свърже с мен. Бяхме се погрижили за това.

А сега Крейги ми казва, че не го вярва.

За момент се умълчаваме. Над Сити се събират тлъсти сиви облаци, натежали от дъжд, и Темза е променила цвета си от калаено в оловносиво.

- Ами Саймън Йохансен? - пита Крейги.

- Влезе в „Програмата" сутринта.

Устните му се свиват, но той не казва нищо и скоро след това си тръгва.

В 15:15 на компютърния ми екран започва да примигва икона. Най-после. Фин.

Изпраща ми копие само за четене на досиетата на затворниците в „Програмата", клонирано от правителствен сървър. Имена и номера за справка, криминални досиета, психологически профили, данни за ДНК. И снимки.

Залавям се за работа.

Вече съм свела образа на мишената до биометрични данни и тя е серия от мерки. Трябва само да съпоставя информацията с досиетата на затворниците. Всеки момент ще разбера коя е жената.

Докато таймерът отброява минутите, ставам от бюрото и отивам в хола. Във входовете на четиресет и един етажа под прозореца ми чиновници пушат бързо цигари, прегърбили рамене, за да се предпазят от януарския вятър. Увити с шалове туристи бавно се разхождат по лимоненозеления метален мост над дока. Прохождащо дете гони гълъби. В офисите, зад бронирани стъкла, хора печелят все повече пари. На запад, към Сити, се вижда само небе.

Връщам се в кабинета. Програмата за търсене е приключила процедурата. Отговорът е изписан на екрана. Няма съвпадение.

Данните ми сигурно са подправени. Отварям на екрана оригиналния образ, щраквам с мишката на „Биометричен срив" и „Коригирай". На монитора се появява друг таймер и започва да отброява. Отново отварям файла на затворниците и щраквам на „Сравни". Този път не ставам от бюрото.

Няма съвпадение.

Нещо студено се свива в стомаха ми.

Но има още един списък - на починали затворници. Отварям го и отново претърсвам данните.

Няма съвпадение. Жената на снимката не е в списъка със затворниците в „Програмата".

Има обаче други обяснения. Може би я държат на друго място в очакване на прехвърляне или вече я прехвърлят и данните й са във виртуален канал и мигрират от една система в друга...

Или може би тя е никой, лице, избрано произволно, за удар, който не съществува.

<СПЕШНО намери жената в системата на затвора. Няма я в списъка на „Програмата". Потърси и в други затвори. Провери и данните за прехвърляне. Нека това бъде приоритет. Използвай помощта на доверени хора.>

Прикачвам към съобщението биометричните данни, които съм създала.

След кратка пауза получавам обичайния отговор: <Ще те уведомя>

Този път отговорът не ме задоволява.

Обаждам се на Филдинг. Телефонът звъни седем-осем пъти, преди той да вдигне. Чува гласа ми и изсумтява. Не дочаквам ироничните забележки.

- Тя не е в списъците там. Каза, че клиентът ти е стабилен. Ти ли ме лъжеш или той?

Следват три секунди мълчание и това не ми харесва.

- Там е - казва Филдинг.

- Няма я в списъка със затворниците.

- Там е - повтаря той.

- Грешиш, Филдинг. Кой е клиентът? Да не би да е човек на Джон Куилан?

Филдинг не отговаря. Линията прекъсва.

Вече е 15:46. Остават малко повече от два часа, преди портите да се затворят и „Програмата" да се самоизолира. Звъня на Уитман.

- Може би имаме проблем. Искам да изкараш оттам нашия човек.

Настъпва кратко мълчание.

- Лора, той е там само от...

- Сега, Майк. Веднага.

Става четири часът и после четири и петнайсет. Четири и половина. Всичко отнема време. Крача напред-назад пред прозореца на апартамента си с гледки, за които съм платила три милиона английски лири. Сядам на дивана. Правя кафе, не го изпивам и го изхвърлям. Дневната светлина помръква. Светват уличните лампи. Уитман не се обажда.

Но жената може би не е затворничка, а доброволка, социална работничка или служител в охраната...

<Фин, провери списъците с доброволците и охраната на „Програмата".>

Кога ли ще получа резултат?

Пет часът. На улицата четиресет и един етажа по-долу е тръгнал потокът от служители, които се прибират в домовете си, малки черни човешки точки, пъплещи по тротоарите като железни стружки, привлечени от магнит.

Уитман все още не се обажда.

Заставам до прозореца и се опитвам да се съсредоточа върху светлините на Докландс, но циферблатът на часовника в другия край на стаята пулсира като съсирек кръв в периферното ми зрение и малкият ръчен часовник тежи на китката ми.

17:30. 17:45. Нищо от Уитман. Той прави нещата в последния момент, това е всичко.

17:58, 17:59, 18:00. Портите се затварят. Но може би в момента проверяват Йохансен, който седи в някоя празна стая, докато отново преглеждат документите му. Всеки момент Уитман ще се обади да каже, че Йохансен е излязъл...

Телефонът звъни и аз го грабвам.

- Лора - казва Уитман и по гласа му разбирам, че сме изгубили Йохансен. - Проверили са стаята му. Няма следа от него - съобщава той, а после обидено, сякаш мисли, че може несправедливо да го обвиня, добавя: - Не могат да следят всеки. Мястото е на самоуправление. Гледат картината от камерите за видеонаблюдение и го търсят. Утре сутринта ще продължат.

Утре ще бъде късно.

- Лора? - неуверено пита Уитман, но само иска да знае какъв е проблемът, а аз не мога да му кажа.

- Утре сутринта - отвръщам и затварям.

Стомахът ми се е свил от безпокойство. Овладей се. Армията е обучила Йохансен като снайперист. Той знае как да оцелява и дни наред да остава незабелязан на вражеска територия. Една нощ в „Програмата" е нищо за него. Каквото и да се е случило, където и да е, ти много добре знаеш, че той е отлично подготвен да се справи с проблема...

Ами жената? Мишената, която не фигурира в списъците? Случайно ли е това?

С абсолютно всеки друг страховете ми биха имали различен сценарий и облик. Йохансен отвлечен на улицата от бронеавтомобил. Или помолен да отстъпи встрани - „Насам, господин Джаксън", докато минава през портите. Ще се опитам да открия сред специалните отдели на столичната полиция, разузнавателните служби и дори офшорните агенции дали не разпитват някой ценен затворник. Питам се доколко ще му стигнат петте месеца подготовка в „Специални операции". Стандартният полицейски разпит няма да бъде проблем за него, но сега в процеса да го пречупят може би участват същите хора, които са го учили как да издържа на разпити. Колко добре са си свършили работата преди години? Колко са усъвършенствали методите си оттогава? Колко добър е той, колко време ще издържи, докато го пречупят, и колко време ще мине, преди да стигнат до мен?

Но той не е кой да е, а Саймън Йохансен и е влязъл в „Програмата".

Във фермата е имало четири души, когато Тери Кънлиф е умрял. След това Куилан ги е погнал. Хванал е трима. Не е могъл да намери Йохансен. Досега.

Ден 7: вторник

Йохансен

Йохансен лежи на една страна на пода, когато вратата се отваря. Няма представа колко време е минало. Може би часове. Някой изръмжава заповед и го дръпват да се изправи на крака, все още завързан и с качулката на главата.

В тила си чувства тъпа болка, а в устата - метален вкус на кръв. Стомахът го боли.

Карат го да върви.

Излизат през вратата. Мрак и проблясъци на електрически светлини през качулката. Нощ е. Няма смисъл Йохансен да се опитва да запомня пътя. Има твърде много завои. Спират и пак тръгват. Разговарят шепнешком. Не бързат. От време на време Йохансен се спъва, но те го задържат изправен.

Най-после спират. Някъде наблизо влажният въздух съска от електрически заряд. Отключва се метална порта и скърцайки, се отваря. Вкарват го вътре и портата изтраква и се затваря.

Хващат го за лактите и припряно го насочват напред. Отново спират. Звук на отдалечаващи се стъпки. Някъде отпред врата се залюлява тихо на пантите си, отваря се и се затваря. Колко ли дълго ще чака? Четири-пет минути? Йохансен се олюлява. Чуват се далечни гласове, разговор извън слуховия му обхват. Той напряга слух, но не може да долови думи. После го вкарват през врата и качеството на въздуха и на звуците се променя. Намират се в затворено пространство.

Ботушите му стържат по бетона. Йохансен се спъва и пада по лице. Пищялите му се удрят в стъпала. Сграбчват го ръце и го вдигат. Стигат догоре и завиват. Друг коридор, друга врата. Бутат го да мине през нея.

Килим заглушава стъпките му. Миризмата е различна - на чисто, домашен уют, храна и лак. Въздухът е топъл. Някъде на фона мърмори телевизор.

Бутат го да седне и смъкват качулката от главата му.

Той примигва на светлината.

Намира се в подредена старомодна всекидневна. На стената има картини с библейски сюжети - Богородица в синьо, вдигнала едната си ръка за благословия или зов, и млад светец, пронизан със стрели, отправил тъжен взор към небето. Раните му са отворени като малки усти и кървят. Под тях има стайно растение на поставка. Лакиран махагонов шкаф със скрито флуоресцентно осветление, насочено към красив сервиз от китайски порцелан - чинии, супници и сосиери. През свод в единия край се вижда кухня - лъскав работен плот и големи чаши за кафе, окачени на парче дърво.

В отсрещната страна на стаята работи телевизор с намален звук. Предават комедиен сериал. Диалогът се чува приглушено, неясно, прекъсван от предварително записан смях.

Дребен застаряващ мъж с кожа като на труп седи в кресло и гледа телевизия.

Винаги ще бъде едно и също. Винаги.

Минава една минута и Куилан проговаря:

- Добре дошли в „Програмата" господин Джаксън. - Гласът му е тих и звучи отегчено. Не откъсва очи от телевизора. - Харесва ли ви нашият малък социален експеримент?

Усмихнатият русокос мъж от столовата е заел позиция зад креслото на Куилан и наблюдава Йохансен, наклонил глава на една страна. Все още се усмихва. Йохансен не отговаря.

- Знаете ли кои сме ние? - пита Куилан.

Нещо е заседнало в гърлото на Йохансен. Думите излизат насила от устата му, една по една.

- Вие... сте... главният... тук.

Куилан за пръв път обръща глава и поглежда Йохансен. Очите му са бледосини, воднисти и кръвясали, сякаш има проблем със зрението.

- Името ми е Джон Куилан. Говори ли ви нещо?

Трима убити, двама в каменоломна, всичките изтезавани, преди да умрат. Йохансен още си спомня лицата им.

- Да - с дрезгав глас отговаря той.

Устните на Куилан леко се разтеглят от задоволство.

- Ние сме законът - продължава той, сякаш Йохансен не е казал нищо - и вие сте на нашата територия. Под нашата юрисдикция. Моята работа - Куилан се навежда напред - е да поддържам реда тук. - Той отново се обляга назад, сякаш е доказал твърдението си. - Мислите ли, че това е лесно, господин Джаксън?

Йохансен не отговаря. Стомахът му се бърка. Куилан отново вперва очи в телевизора.

- Управляваме насилници, пристрастени и болни... Разбирате, че се налага да бъдем твърди. И да даваме пример, където е необходимо.

От телевизора пак се разнася предварително записан смях, стържещ механичен звук.

- Значи сте от Америка. - Куилан се усмихва на телевизора. Кожата му изглежда твърде опъната за усмивка и тя мигновено избледнява.

- От затвора „Викторвил" - отвръща Йохансен. Под белите му дробове се е образувал твърд възел от нещо.

- Не го знам. И не искам да го знам. - Куилан пак отмества очи към Йохансен. - Какво ви води тук?

- Помолих за трансфер.

- А, като във футбола. - Куилан кима. - Мислите ли, че перспективите ви ще бъдат по-добри тук?

- Чух... за това място... Помислих си...

- Помислили сте си, че ще водите лесен живот тук, господин Джаксън? За какво бяхте в затвора „Викторвил"? - Куилан изплюва името като нещо, оставящо лош вкус в устата.

Той не знае кой съм.

- Доживотна присъда. Двойно убийство.

- Но доживотната присъда означава доживотна присъда в Щатите, нали? Какво би ги убедило да се съгласят с молбата ви? Добротата на сърцата им? Какво им предложихте, господин Джаксън?

Той не те е подмамим тук. Това не е отмъщение. Йохансен едва не се удавя в облекчение.

- Те мислят, че знам някаква информация.

- А знаете ли?

- Те мислят, че знам.

- Да предадете приятелите си и да си купите лесен живот в „Програмата"? Няма да е за пръв път. Или е нещо друго.

- Искам само... - започва Йохансен.

- Да дойдете тук. Да се снишите и да се пазите да не ви разкървавят носа като всеки друг. Знаете ли какъв е проблемът ми? Не ви вярвам, защото не знам кой сте.

- Името ми е...

- Райън Джаксън и излежавате доживотна присъда в затвора „Викторвил" но никой не е бил там и не можа да го потвърди. - Куилан се обляга назад на креслото. - Умен човек ли сте, господин Джаксън? Мисля, че може би сте умен. Но защо един умен човек идва на такова място с обяснението, че се готви да предаде приятелите си? Защо би признал, че е направил нещо лошо? Освен ако не е прикритие... Нима очаквахте да ви приемем на сляпо доверие? Тук нещата не стават така.

- Говорете с надзирателите. Сутринта минах през рецепцията. Те имат досието ми...

- Надзирателите? - За секунда Куилан изглежда почти доволен. - 0, не - измърморва той. - Не, господин Джаксън. Тук имаме други начини да проверяваме фактите. - Погледът му отново се насочва към екрана. - Господин Брайс.

Разпитът е приключил. Усмихнатият мъж пристъпва напред.

Възелът на надежда в стомаха на Йохансен се превръща във вода.

- От тук нататък господин Брайс ще се грижи за нещата - добавя Куилан.

Те отново блъскат по коридора Йохансен, който подтичва и се препъва, и минават през аварийни изходи.

Връщат се на стълбището и слизат долу. Завиват надясно по празен коридор, отварят врата и го хвърлят вътре.

Йохансен е очаквал да го затворят в такава стая. Няма мебели. Стени от блокове пенобетон. Един прозорец - малък и високо. Подът лепне от тъмни петна.

Русокосият мъж, Брайс, се приближава зад тях, поглежда Йохансен и се усмихва разкаяно.

- Съзнавате какво трябва да направим, нали? - учтиво пита той.

Йохансен не отговаря.

Те го принуждават да се свлече на колене и го обръщат към стената.

Някой го рита в бъбреците. Йохансен се свлича на пода. Вторият удар, в стомаха, го кара да се превие на две и изкарва въздуха от дробовете му.

Брайс се навежда над него. Погледът му е фокусиран и съсредоточен.

- Бързо ли схващате, господин Джаксън? - пита той, сякаш наистина иска да знае. - Надявам се да е така, за ваше добро.

Йохансен мълчи.

Брайс отстъпва назад и прави знак на другите.

- Ако обичате.

Те се нахвърлят върху Йохансен с юмруци и ритници, продължавайки оттам, откъдето са спрели, но този път по-силно.

След двайсетина секунди отстъпват назад. Йохансен лежи на пода и не е в състояние да стане. Брайс се приближава до него. Носовете на ботушите му са на няколко сантиметра от очите на Йохансен.

Брайс прикляка и протяга ръка. Пръстите му леко докосват лицето на Йохансен.

- Не разбирате. Всичко това не е необходимо. Кажете ми кой сте вие всъщност?

Йохансен преглъща и се опитва да подреди думите си. Придържай се към историята си или не казвай нищо.

- Вече ви казах...

Брайс се изправя.

- Съжалявам.

Йохансен отново се изолира от външния свят и се затваря в себе си. Трябва да изтърпи това. Съсредоточава се. Няма какво друго да направи.

След малко те излизат. Той лежи в мръсотията и се мъчи да диша.

Йохансен някак съумява да заспи. Дреме неспокойно и често се буди от различни звуци - гласове, тряскане на врати.

Някъде между съня и будното състояние в съзнанието му отново се появява снимката - жената в сивия костюм с усмивка като капак, който се спуска. Той примигва, опитвайки се да я прогони, но образът изплува отново като лице на удавник във водата.

Стъпките в коридора навън го стряскат и събуждат облян в пот. Сетивата му са замъглени, стомахът му се бунтува и всеки мускул в тялото го боли.

Изщраква ключалка. В стаята прониква лъч светлина. Вратата се отваря.

Нещо металическо издрънчава на пода.

Йохансен опитва да се съвземе. Всеки момент ще започнат да го бият отново. Трябва да бъде готов.

Светва електрическа крушка, болезнено ярка. Брайс е застанал пред Йохансен. Прикляка и накланя глава на една страна.

- Мислите, че това е грешка, а? - пита той. Другите са зад него.

Йохансен не помръдва. Движението само ще ги провокира. Полага усилия да се отпусне напълно и преглъща болката, когато те отново го изправят на крака.

Пак ли ще го бият? Но онзи с жълтите зъби държи тръба и фуния, а металният предмет на пода е кофа, в която има нещо вонящо.

Йохансен не трябва да се съпротивлява, а да остане отпуснат. Така ще боли по-малко. Но когато дръпват назад главата му, отварят устата му и напъхват вътре тръба, в него се събужда първичен инстинкт и той започва да се бори, без да обръща внимание на пронизващата болка в гърба, раменете и ребрата си.

Тръбата влиза в гърлото му.

Те приключват, взимат кофата, тръбата и фунията и угасят лампата. Вратата се затваря и отново настава непрогледен мрак.

Йохансен лежи в собственото си повърнато. Нощта се простира пред него като тест за издръжливост.

Ден 7: вторник

Карла

Отново се обаждам на Филдинг. Налага се.

- Твоят човек е изчезнал в „Програмата".

Тишина. Не мога да разгадая мълчанието му. Продължавам по-нататък.

- Кажи ми името на клиента.

- Майната ти, Карла.

- Йохансен изчезна и мишената не е там...

- Говорих с клиента. Тя е там.

- Не е.

- Там е.

- Кой е клиентът?

Отново мълчание. Филдинг преценява колко да ми каже.

- Филдинг, ти каза, че някой е препоръчал клиента.

- Не е свързан с Джон Куилан - хладно казва той.

- Какъв е?

- Цивилен. Обикновен гражданин, член на обществото. Или поне така твърди. Карла, той има основания...

- Какви основания? - прекъсвам го рязко. - Какво е направила жената? Защото не е стигнало до новините. Искам име, Филдинг.

- Мечтай си. Тя е там. Йохансен ще се оправи. Той винаги се оправя.

Оправя се благодарение на мен, защото аз се грижа винаги да имаме пълна информация. Само че сега не е така.

И все пак аз преповтарям наум всичко, което съм направила, за да бъде в безопасност Йохансен, опитвайки се да почерпя увереност от това. Изтрихме самоличността му, заличихме всичко. Никой не може да каже, че той не е Райън Джаксън, а Чарли Рос е мъртъв. Няма как Джон Куилан да разбере кой е Йохансен и да го свърже с фермата.

Безсмислено е да си казвам всичко това. Ако Куилан знае, тогава няма значение как е разбрал. Най-важното е какво ще се случи по-нататък. И какво се случва в момента.

В осем вечерта пристигат последните резултати от търсенето на Фин сред обитателите на „Програмата". Както и преди, в системата на затвора няма следа от жената.

И после, малко преди да стане десет часът, Фин прониква в списъка с доброволците, работещи в „Програмата". Не са много. Жената не е сред тях.

Остава само една сламка, за която да се хванем.

<Пробвай персонала и охраната.>

<Вече го направих> отвръща Фин.

Щорите на прозорците в апартамента ми са вдигнати. Електрически лампи осветяват безлюдните офиси отсреща. На запад небето над Сити е жълтеникаво-черно.

Няма я в списъка на „Програмата". Не е и в системата на затвора. Не е доброволка, нито охрана или служителка от персонала. Къде да я търсим?

Обаждам се на Крейги и му разказвам какво се е случило.

- Идвам - казва той веднага и знам, че не мисли за Джон Куилан, а за другия сценарий - подготвена от разузнавателните служби клопка, разпит на Йохансен, бавно изреждане на имена... какво знае за мен, как се свързва с мен, могат ли да ме открият.

Крейги си мисли, че все още имаме време да изтрием файловете, да унищожим твърдите дискове и да заличим всяка следа от Карла и Шарлот Олтън. Ако се налага.

И аз не мога да споря. Жената на снимката не е в „Програмата". Йохансен знае коя съм и е влязъл в капан.

Изведнъж, за един дъх, за един удар на сърцето, сценарият се разиграва в съзнанието ми.

Жената на снимката...

Крейги пристига и първите му думи са „ограничаване на пораженията".

Знам какво ще каже - че трябва да замина още тази вечер, до един час, и да се примиря, че никога повече няма да се върна. Аз обаче няма да замина само по една причина.

Ако аз залагах капан на Йохансен, бих предположила, че той ще провери, при това щателно.

Бих използвала истински затворник.

Ден 8: сряда

Йохансен

Той няма представа колко е часът, когато вратата се отваря. Някой щраква електрическия ключ на лампата. Светлината е като противно течно петно върху ретината му.

- Стани - заповядва непознат глас.

Йохансен обаче няма сили от повръщане и се налага да го изправят на крака.

Навън е ден. Небето е жълтеникаво-бяло и изпъстрено със сиви ивици като стъклено топче за игра. Влачат Йохансен покрай сградата и го завеждат в тесен двор, ограден с бели стени, без камери. Усамотено място. Неофициално.

Първото, което вижда Йохансен, е Куилан. Седи на лек сгъваем стол, увит в огромно палто като инвалид на пикник. Очите му равнодушно се плъзгат по Йохансен.

До рамото на Куилан стои Брайс, извън полезрението на по-възрастния мъж. На стената до него е подпряна бейзболна бухалка. Усмивката му е като на звяр, който се намира високо в хранителната верига и има твърде много зъби.

Йохансен си спомня как тръбата влиза в гърлото му и се задавя.

В двора има още десетина души. Екипът на Брайс е сред тях. Всичките са се втренчили в Йохансен.

- Господин... Джаксън - започва Куилан, който е пъхнал червено шалче под яката на палтото си. Цветът трепти като пулс на зимната светлина.

Йохансен трябва да се съсредоточи. Да остане в настоящето. Да издържи.

- Оказва се, че е истина. Ще издадете приятелите си за място в „Програмата" - продължава Куилан и се усмихва. Кожата му се опъва, сякаш ще се сцепи. - Това ми харесва. Обичам да знам какви са приоритетите на хората. Бихте направили всичко, за да останете тук, нали?

Всичко. Но от устата на Йохансен не излиза дума, а само сухо грачене. Той преглъща.

- И това трябва да проверим. - Куилан обръща глава и през рамо казва: - Брайс?

Брайс излиза напред и усмивката му става по-широка.

- Господин Джаксън - казва той. - Бих искал да се запознаете с един мой приятел. Джими?

Мъжът чува името си и пристъпва напред - подобен на птица човек на четирийсет и няколко години. Има нервна, нетърпелива усмивка и за разлика от другите, е неестествено спретнат, сякаш се е издокарал за събеседване. Оредялата му черна коса е внимателно пригладена назад и ризата под евтиното му сако е закопчана догоре.

Съсредоточи се.

- Време е за подобаващо запознанство - продължава Брайс.

- Господин Саймън Джаксън, представям ви Джими. Джими ни предложи помощта си. Нали така, Джими?

Джими кима енергично - във въодушевлението му има нещо жалко - и бръква в сакото си. Изважда няколко снимки, семейни, и казва:

- Снимки.

- Не снимките, Джими, този път не. - Брайс се обръща към Йохансен. - Първата задача на Джими е да ни помогне с една малка демонстрация.

Джими продължава да се усмихва. Той не разбира какво предстои, но Йохансен знае.

Брайс прави крачка напред, забива юмрук в стомаха на Джими и докато Джими се превива на две, сграбчва ръката му, извива я жестоко и я изкълчва от ставата. Снимките се разпиляват на земята. Джими изкрещява и пада с лице в прахоляка. Краката му се размахват, опитвайки се да го завъртят и отдалечат от болката, но коляното на Брайс е забито между плешките му и го приковава към земята. Снимките са разпръснати ветрилообразно около него - мъж и жена с шапчици за купон, вдигнали чаши пред обектива, хлапе, което гони куче в ливада...

- Вижте, господин Джаксън - разговорливо продължава Брайс, - трябва да знаем колко сте всеотдаен.

Думите се изливат като вода в главата на Йохансен. По гърба му се стича студена пот. Цветовете се сливат пред очите му. Съсредоточи се. Съсредоточи се. Съсредоточи се.

- Вие казахте, че ще направите всичко, нали? - Брайс поглежда Йохансен и лицето му се намръщва от загриженост. - Не изглеждате много добре. Райън... Мога да те наричам Райън, нали? Надявам се, че това не те кара да се чувстваш неудобно.

Стомахът на Йохансен се свива.

Джими хленчи в прахоляка. Брайс го поглежда. Все още държи извита зад гърба ръката на дребния мъж.

- Или може би не съзнаваш колко сме сериозни - измърморва Брайс. - Може би трябва да демонстрираме пред теб колко сме сериозни.

Той отново извива ръката на Джими под невъзможен ъгъл. Нещо изпуква и Джими изврещява като животно.

Брайс вдига глава и поглежда Йохансен.

- Би ли казал, че сме сериозни?

Стомахът на Йохансен се обръща и очите му парят. Той отваря уста и пак я затваря.

- Съжалявам, не чух - казва Брайс.

- Да - отговаря Йохансен. Думата излиза от устата му сухо и дрезгаво.

- Добре. - Брайс пуска ръката на Джими, става и избърсва ръцете си. - Сега е твой ред. Господин Куилан иска да види колко си сериозен.

Думите трябва да се борят, за да си проправят път в хаоса в главата на Йохансен. Брайс иска...

- Е? - пита Брайс. Очите му са много ярки и сини. Все още се усмихва.

Три метра по-нататък Куилан се навежда напред на стола. Погледът му се стрелка между лицата на Йохансен и Брайс.

- Надявам се, че няма да ни губиш времето - любезно казва Брайс и после, когато Йохансен не помръдва, добавя: - Извинявай, не разбираш ли? Още един намек ли ти трябва?

- Не - отвръща Йохансен, но Брайс вече пристъпва към действие.

Джими се опитва да се надигне и да се отмести от другия мъж и влачи безполезната си ръка, но Брайс го сграбчва за рамото и го блъсва на земята. Джими изкрещява отново и после издава тихо задушено ридание.

Брайс поглежда въпросително Йохансен.

- Добре - казва Йохансен.

- Моля?

- Ще го направя.

- Сигурен ли си?

Йохансен преглъща киселините в устата си и кима. Не е в състояние да говори.

- Чудесно - казва Брайс, отстъпва назад и разперва широко ръце, сякаш кани Йохансен. - Моля, заповядай. - От теб зависи. Смаяй господин Куилан. И... няма значение какъв шум вдига Джими. Никой няма да дойде.

Йохансен поглежда Куилан. Яркочервеното шалче е като кървава диря във въздуха между тях. Господи, съсредоточи се. Очите им се срещат за секунда. Лицето на Куилан не издава нищо.

Джими започва да плаче на земята и несвързано се моли в смесица от сополи и слюнка. Йохансен се изолира от гледката.

Той пристъпва към дребния мъж. Всичко го боли. Гърбът, гърлото, стомахът, раменете, крайниците. Светлината пред очите му ту се усилва, ту избледнява. Йохансен се олюлява. Някой се кикоти подигравателно зад гърба му.

Направи го. Просто го направи.

Може ли да го направи бързо и чисто? Останали ли са му сили за това?

Обмисли последователността. Знаеш как.

Йохансен оглежда присъстващите. Дребният човек, който хленчи в прахоляка. Брайс от едната страна, който диша учестено и е оголил зъби в очакване, нетърпелив да започне забавлението. Куилан, който се е навел напред, гледа бдително с ястребовите си очи и чака да го смаят. Самият Йохансен, който стои в центъра на извратеното шоу с изцапана с повърнато риза и се олюлява...

Поеми си дълбоко дъх три пъти. Започни на три.

Йохансен вдига левия си крак, без да отпуска тежестта си, и леко го слага на изкълченото рамо на Джими, който въпреки това изкрещява. Готов е да го забие и да върти, докато усети, че костите се трошат през подметката на ботуша му...

Брайс се навежда напред, съсредоточен върху точката на удара...

Сега.

Две движения едновременно. Крачка встрани и внезапен удар. Йохансен бръква в очите на Брайс и забива юмрук в гърлото му. Завъртане. Ритник в бъбреците. Брайс се превива на две до най-близката стена. Йохансен се нахвърля върху него, хваща главата му и я блъска в стената. Грабва бейзболната бухалка с лявата си ръка и се завърта...

Обкръжен е. Те са петима. Двама препречват пътя му към Куилан, а другите трима връхлитат върху Йохансен. Куилан вдига ръка и им прави знак да почакат. Йохансен се опитва да разгадае изражението му. Невъзможно е.

Вече не са му останали сили. Изтощен е. Започва да трепери и този път не може да спре.

Куилан кима към лявата ръка на Йохансен.

- Пусни я.

Бейзболната бухалка с лекота се изплъзва от пръстите на Йохансен и изтраква на земята.

- Заинтригувахте ме, господин Джаксън - казва Куилан. Очите му са малки, студени и безмилостни като стъклени топчета. - Един такъв удар може да разбие човешки череп като черупка на яйце... Кажете ми, щяхте ли да го използвате върху мен?

Брайс се олюлява до стената. Лицето му е окървавено. Очите му се отварят и той се закашля, размърдва се и се опитва да стане.

- Защо го направихте, господин Джаксън? - пита Куилан.

Йохансен би трябвало да има отговор. Какъв беше?

Брайс успява да се изправи на колене. Вдига глава и се втренчва в Йохансен. От него се излъчва неподправен горещ гняв.

- Бъдете откровен с мен, господин Джаксън - бързо добавя Куилан, - докато все още можете да говорите.

Брайс става, свива ръце в юмруци и всмуква въздух през зъби.

- Той ми каза да ви впечатля - отговоря Йохансен.

- Аха. Е, ако това може да бъде някаква утеха за вас... - Куилан се усмихва тъжно. - Смаян съм.

Нужен е само един удар и Йохансен е на земята. Ритник в стомаха и той се задавя, но няма какво да повърне. Следва още един удар и всичките му наранявания през последните двайсет и четири години се свързват в нажежена мрежа от болка.

Брайс го сграбчва за косата и притиска лицето му в прахоляка. Йохансен усеща дъха му на бузата си.

- Ще започнем с пръстите ти - казва Брайс и после се обръща към някого. - Арматурни ножици.

О, Боже.

Йохансен лежи по корем. Извили са ръцете му и са коленичили на лактите му, за да го проснат на земята с разперени крайници. Той свива юмруци, но те са много по-силни, разтварят ръцете му, разперват пръстите му.

Ще има болка, много болка. Йохансен трябва да се измъкне от това, но не може. Няма къде да се пренесе в мислите си.

Брайс отново прикляка до него, избира пръст и го изпъва. Дясната ръка - пръстът, който натиска спусъка. Йохансен усеща студения метал на арматурните ножици върху кожата си.

Джими лежи зад разпилените снимки на сватби, купони, клоунски шапчици и усмихнатото лице на човек, който може да е Чарли Рос. Очите му са отворени. За секунда погледът му среща погледа на Йохансен, но между тях не преминава разбиране или пък друго. Нищо.

- Първият пръст ще замине ето така - обявява Брайс.

С периферното си зрение Йохансен съзира светкавично движение - и нещо лъскаво и твърдо.

И после съвсем близо до него се чува глас - женски.

- Майната ти, Брайс, не ме карай да го правя, защото ще го сторя.

Всичко спира.

Йохансен вижда само снимките и Джими и чувства само метала на пръста си, твърд и студен, който стиска ли, стиска.

- Куилан? - Гласът на жената прозвучава заплашително.

Брайс премества тежестта си. Минават няколко секунди.

Натискът върху пръста на Йохансен отслабва. Той си поема дъх.

Болката го завладява.

И след това престава да чувства.

Пръстите му. Ще отрежат пръстите му.

Йохансен свива юмруци и ги обръща към гърдите си, но те разтварят ръцете му и той отново усеща студения метал...

Господи! О, Боже! О, Боже!

Йохансен отваря очи. Светлината го заслепява. Той се гърчи неспокойно, сякаш се е опарил. Размахва ръце и се мята насам-натам, но те го приковават към земята. Някой вика, но Йохансен не може да разбере думите.

Бори се, бори се...

- Какво е това успокоително, по дяволите? - пита мъжки глас.

Младеж с безизразни очи се навежда над Йохансен и приготвя спринцовка.

Изминали са минути или часове. Йохансен няма представа. Не усеща тялото си.

Край него се разнасят гласове.

- Навън.

- Знам.

- Той казва, че трябва да предадеш...

- Знам.

От колко време се е втренчил в стената и какво означават драсканиците?

Някой брои дните?

Светлината се променя. Йохансен се унася.

Събужда се от болка.

Лежи на дюшек на пода. В отсрещната страна на стаята в гнездо от завивки до вратата седи жена. Лицето й е изнурено и под очите й има тъмни сенки като синини. Оголената й китка е крехка като на скелет. В ръката си държи нож.

Йохансен трябва някак да й го отнеме, но не може да помръдне.

Той заспива.

Някакъв мъж пищи зад вратата на фермерската къща.

Ден 8: сряда

Карла

В сряда през целия ден работя неуморно.

Портите се отварят отново в осем сутринта, но аз съм зад бюрото си много преди това. Изминали са двайсет и четири часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата", и четиринайсет, откакто портите се затвориха за нощта. Спала съм с прекъсвания може би три часа и ми се гади от умора.

Но всеки момент всичко може да свърши. Всеки момент Йохансен може да излезе.

Уитман вече е в администрацията на „Програмата", разговаря с персонала и ги убеждава колко спешно е да намерят Райън Джаксън. Чакам, докато електронният часовник на компютъра ми превърта на 8:00, после 9:00 и след това 10:00. Седя до телефона и чакам да ми се обадят, че Йохансен е навън и в безопасност, но телефонът остава безмълвен.

Крейги иска и аз да изляза от играта и да бъда в безопасност и неоткриваема. Отказах. За да заложат капан, те биха използвали истински затворник. Крейги не вярва. Дори по телефона гласът му трепери от напрежение. Впуснал се е да търси Йохансен в тъмните ъгли на владенията на разузнавателните служби, стаите за разпити и апартаментите с високо ниво на сигурност. Но няма да го намери там. Йохансен все още е в „Програмата". Сигурна съм.

<Достъп до вътрешната мрежа за видеонаблюдение на „Програмата"> изпращам съобщение на Фин.

Въпреки че „Програмата" е частен затвор, различни заинтересовани правителствени страни изискват достъп до кадрите от видеонаблюдението. Дирекцията на затворите и Министерството на правосъдието получават картина денонощно, а столичната полиция и разузнавателните служби имат достъп при поискване, както и няколко избрани високопоставени лица в други области на публичната политика. Всяка точка на достъп може да има вратичка в защитата и Фин трябва да я открие.

Той не отговаря, но по-късно, в четири следобед, докато дневната светлина помръква, получавам линк с коментара: <Беше много по-лесно от досиетата на затворниците>.

Фин ми е осигурил достъп до картината от камерите за видеонаблюдение в „Програмата".

Но мога само да наблюдавам пасивно онова, което гледат те. Камерите оглеждат наоколо, увеличават изображението и се отдалечават по прищевките на някой друг. Празно помещение, което прилича на класна стая, конвой, който се движи по сумрачна улица, мъж, който се мотае пред входа на малък магазин.

Вглеждам се във всички лица. Не виждам Йохансен.

Да придвижа ли по-нататък нещата? Да направя ли опит да подслушвам комуникационния трафик в „Програмата"? Да проверя ли дали има новини за труп на бял мъж със сини очи, висок метър и осемдесет? Да проверя ли за части от човешко тяло в отпадъците, изхвърлени на сметищата? Няма да се гнуся. Тези неща трябва да се приемат смело. Знам какво се е случило с Чарли Рос. Дори не можаха да върнат всичките останки на вдовицата му и той трябваше да бъде анализиран по ДНК. Бил е разчленен.

В пет часа следобед звъни Уитман.

- Видели са го - съобщава той. - В столовата. Разговарял с някакъв тип, но после онзи го оставил сам.

Хващам се за думите му.

- Днес ли?

- Вчера.

- А другият?

Ръката ми вече е върху компютърната мишка, готова да отвори досиетата на затворниците, но Уитман казва:

- Не искаха да ми кажат името му.

- Убеди ги.

- Не мога ей така да...

- Намери начин. - Казвам го твърде рязко и грубо, но остава още един час, преди портите отново да се затворят и „Програмата" да се заключи за нощта. Все още има време.

Уитман мълчи и после казва:

- Това не ми харесва, Лора. Ти искаш да стане и по двата начина. Каза, че ще го правим неофициално, че само ще вземем назаем самоличността на онзи затворник и че не е необходимо Вашингтон да знае. Добре, тогава няма да се набиваме на очи. Демонстрирам загриженост, но не мога да казвам на онези хора как да си вършат работата. Казвам им, че се справят страхотно. Или мога да отида там и да започна да се разпореждам, но в такъв случай по-добре намери някого във Вашингтон, който ще те подкрепи, защото ще се нуждаеш от това. Не мога да вдигам голям шум и същевременно да отбивам вниманието към твоя човек. Всеки път, щом си отворя устата, неговият профил се вдига с една степен. - Отново настъпва кратко мълчание. - Ти избираш, Лора. - Той оставя достатъчно време, за да бъде сигурен, че няма да отговоря, и после добавя: - Утре ще опитам пак. - След това затваря.

На екрана пред мен ежедневието в „Програмата“ продължава. Светлината намалява, патрулите се прибират и портите се затварят.

Вече са изминали повече от трийсет и два часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата".

В седем вечерта Крейги ми се обажда отново. Той седи, докато чаят му изстива на масата пред него, и продълговатото му лице е изтерзано от безпокойство. Обаче не е открил нищо, което да предполага, че Саймън Йохансен е в ръцете на властите.

- Той все още е там - отбелязвам и Крейги не спори.

- Някой може ли да го разпознае?

- Рос е мъртъв.

- Тогава някой, с когото е служил в армията?

Претърсила съм досиетата на затворниците за някой бивш войник, който може да го идентифицира като Саймън Йохансен. Няма такъв. Нито пък някой, който може да познава истинския Райън Джаксън. Всичко е чисто.

Крейги си тръгва. Храня се в кабинета си и гледам кадрите от видеонаблюдението. Официалните патрули вече са престанали да обикалят, но други са заели местата им - мъже на малки групи по двама и по трима, движещи се безшумно и целенасочено. Хората на Куилан.

Но няма съобщения за ранен цивилен, нито за труп. Мъча се да се вкопча в това.

Знаеш какъв е Йохансен. И мислеше, че той ще се оттегли на някой плаж в Тайланд? Ще носи срязани до коленете джинси, ще пуши трева и ще ходи за риба? Ще остарее?

Не.

Такива като него загиват рано или късно. Всичките.

В тези неща има схема - първо телефонно обаждане, информация и после, след няколко часа, новинарски бюлетин, полицейска лента, отцепила някоя уличка, телевизионна камера, показваща кървави следи. Това се случва с хора като Йохансен.

Само че този път може би няма да се обади информатор. И със сигурност няма да има медийно отразяване. Той просто ще изчезне.

Вечерта Шарлот Олтън се разболява от грип, обажда се на приятелите си и пренарежда светския си календар. Оставам зад бюрото.

Върнала съм се на жената от снимката. Престанала съм да мисля за нея като за затворничка и въображаемата първа страница от вестник с крещящо заглавие в съзнанието ми се е изпарила. Но предпазливата й усмивка се е запечатала в паметта ми, както и убедеността, че съм я виждала и преди.

Йохансен каза, че няма значение коя е тя, но греши.

Седя будна до късно през нощта и търся в базите данни жената на снимката. И продължавам да пропъждам спомена за лицето й, но той постоянно се рее пред мен, точно извън обсега ми.

Ден 9: четвъртък - ден 10: петък

Йохансен

Друг глас, в друг живот.

- Райън Джаксън.

Болката говори, че е жив, макар главата му да пулсира и вътрешностите да го болят, сякаш някой ги е извадил и стъпкал.

- Райън Джаксън - повтаря гласът.

Името е познато.

Йохансен отваря очи. Мъж с остри черти и оредяла коса се е втренчил в него.

- Аха, все още знаеш името си - казва непознатият.

Йохансен озадачено мига срещу него.

- Голям късметлия си, а? - иронично подхвърля мъжът и му помага да стане.

Болката в главата на Йохансен става двойно по-силна, бучаща и когато си поема дъх твърде дълбоко, нещо остро пронизва ребрата му.

- Пий. - Мъжът поднася чаша към устата му.

Йохансен преглъща и болка раздира гърлото му. Изведнъж си спомня всичко - кофата, фунията и тръбата, стария Куилан на стола за пикник, Джими, който крещи на земята, арматурните ножици...

Пръстите му. Той се втренчва в тях. На показалеца на дясната му ръка има червени кръгове като от пръстен. В лявата е забита канюла. Тръбичката на система за интравенозно лечение е свързана със статива до дюшека, на който лежи.

- Брайс... - промълвява Йохансен.

- Брайс да го духа - отсича мъжът. - Пий.

Той отново допира чашата до устните на Йохансен и я накланя. На четиресет и няколко години е, корав и жилав. Ръцете му са силни, а раменете - яки и възлести, вените изпъкват над мускулите, татуировки „Мама" и „Багдад".

Йохансен изпива пет глътки и бута настрана чашата.

- Джими? - пита той.

Мъжът с острите черти изсумтява.

- Евакуираха го с медицински хеликоптер. - Той бута чашата обратно в ръцете на Йохансен. - Дръж я, не си дете, по дяволите. - После става и излиза. Стъпките му отекват по стъпалата.

Светлината в стаята е мъждива. На единствения прозорец е заковано одеяло, за да не влиза дневна светлина, но няколко лъча се промъкват в краищата. До три от стените са наблъскани вехти мебели - стол, разнебитена маса за пикник с пластмасова купа отгоре, скрин от евтин ламинат, имитиращ чамови дъски. На четвъртата стена някой брои дните. На мазилката има резки, отвесни черти в групи по пет, десетки. Някои са добре оформени, а други - грубо надраскани и криви. Някои, изглежда, се издълбани в стената с тъп гвоздей. На пода са разхвърляни дрехи, боклуци и завивки.

Прозорецът е на два метра.

Йохансен издърпва канюлата от вената на ръката си и бавно се надига, подлагайки на изпитание болката на всеки етап. Отново усеща силен бодеж, когато си поема дъх твърде дълбоко. Може да е пукнато ребро. Гърдите, ръцете и краката му са изранени - следи от юмруци и ботуши - и едното кокалче на ръката му е охлузено в разкървавена мръсна издрана кожа и оголена плът. Всичко го боли, докато прекосява стаята.

Стига до прозореца и наднича иззад края на одеялото.

Навън е ден. До земята има три етажа. Йохансен вижда пространство, покрито с тармак, маркирано с очертанията на места за паркиране. Направо и вдясно има Г-образен нисък жилищен блок от червено-черни тухли. Вляво, в отсрещния край на паркинга, стърчи телена ограда, висока два и половина метра. Около портата се мотаят група хора. Отвъд нея се простира шосе и започват триетажните общински жилищни блокове.

Йохансен се намира в нещо като лагер. Лагерът на Куилан. Той вече машинално измерва ъглите между сградите, търсейки тайни кътчета, мъртвата точка, но това е затвор в затвора. Няма да се измъкне оттук скоро.

Намира мръсна кофа в ъгъла, уринира и отново ляга.

След малко друг мъж - плешив, с мекушави, безобидни черти - му донася купа с храна и лъжица. Казва, че името му е Вини.

- Скоро ще ме освободят - уверено казва той.

- Наистина ли?

Мъжът кима, доволен от себе си, и излиза от стаята.

Йохансен чувства болка, когато преглъща, но продължава да яде. След това допълзява до дюшека и отново заспива.

По-късно, сигурно в ранния следобед, съдейки по светлината, мъжът с острите черти му донася дрехи, но не и ботуши.

- Вземи. Облечи се. - Той бавно оглежда Йохансен и после добавя: - Казвам се Райли.

- Аз съм Джаксън.

- Знам.

- Кой ден е днес?

- Четвъртък.

- Джими - изведнъж се сеща Йохансен. - Брайс счупи ръката му.

- Знам какво е направил Брайс.

- Защо Джими?

- Крадеше разни неща. Снимки - отговаря Райли и излиза.

Йохансен се облича бавно, борейки се с болката. Дрехите са му по мярка, но миришат на друг човек.

Портата на лагера в отсрещната страна на асфалтирания двор изтраква. Приближават се бягащи стъпки. Четирима души. Не, трима. Носят нещо. Разнасят се викове. Йохансен докуцуква до прозореца, но те вече са влезли вътре. На долния етаж се тряска врата. Още викове, този път няколко гласа. Указания? Йохансен отива до вратата на стаята и я отваря. Тясното стълбище се спуска до площадка.

За него ли идват? Колко ли сили са му останали? Не е ли стигнал предела?

Но шумът е съсредоточен някъде долу. След минута Йохансен започва да слиза по стъпалата, изтръпвайки от болка на всяка крачка.

Спира на площадката на първия етаж. В края на стълбите долу е открехната врата и виковете се разнасят отвътре. Той чака, но никой не излиза.

Слиза до долу и наднича през пролуката.

На болнично легло лежи мъж, който кърви. Към него се протягат ръце, срязват дрехите му, разкриват раните и леко натискат.

- Защо са го довели тук, мамка му? - пита Райли, който не се вижда в полезрението на Йохансен. - Портите са отворени, нали?

Никой не му отговаря.

- Трябваше да го изкарат - добавя Райли минута по-късно, но по-тихо, сякаш вече няма желание да негодува.

Той не е главният тук.

Йохансен се премества и я съзира - изнурената жена с ножа. Тя работи върху тялото бързо и ефикасно. Някой я пита нещо и жената отговаря, без да вдига глава. Йохансен не я разбира какво казва.

Някога тя е била изискана, авторитетна и сдържана. Снимката, която Филдинг му даде, го доказва. Ако не беше снимката, човек никога не би предположил каква е била.

Преди да изминат три седмици, жената ще бъде мъртва.

Йохансен се повлича нагоре по стълбите и се връща в тихата стая. Нейната стая. Нейните дрехи, нейните боклуци, нейното гнездо от завивки до вратата. Огледалото й е закачено на стената над умивалника. Йохансен се вглежда в отражението си. Лицето му е изранено, подуто и охлузено, едното му око е притворено. И чертите на стената са нейни.

Той прикляка, пренебрегвайки болката, и преглежда вещите на жената. Под мръсно яке в ъгъла намира ръчно изработена дървена кутия с името „Кейт", старателно гравирано на капака.

Кейт. Името й е Кейт.

Куилан е властта тук. Той ръководи „Програмата". А Брайс работи за него. Нанася ударите, облягайки се на авторитета на Куилан. Но тази жена, Кейт, има друг вид власт.

В двора вчера - вчера ли беше? - Брайс или някой друг от екипа му можеше да повали на земята жената, да стъпи върху ръката й и да използва ножа й срещу нея. Но жената опря ножа в гърлото на Брайс и каза: „Не ме карай да го правя, мамка му", и никой не я пипна с пръст. Тя произнесе името на Куилан като заплаха и Куилан я подкрепи срещу своя човек.

Шумът долу е утихнал. Или са евакуирали мъжа, или е умрял. Йохансен гледа чертите на стената, малките групи по пет резки, когато влиза Райли и носи ботушите му.

- Обуй ги.

Йохансен ги нахлузва на краката си. Райли го наблюдава, докато се изправя на крака и се опитва да не показва конвулсивната болка и колебанието си, а после го оглежда от главата до петите.

- Кораво копеле си, а? Онзи умник каза, че си бил за носилка.

Той повежда Йохансен надолу по стълбите. Минават през някаква врата и влизат в стая, където има хлъзгаво петно, което мирише на белина. Стаята представлява импровизирана клиника. Столове, две колички, ниша, отделена със завеса, умивалник, шкафчета, няколко стойки за интравенозно лечение. Лавиците са отрупани с медицински запаси, кашони с ръкавици, бинтове и марли, различни по големина пластмасови шишета. Върху рафт на стената има дефибрилатор, който изглежда нов.

Райли вижда, че Йохансен оглежда стаята, и пита:

- Харесва ли ти нашият нощен лазарет? - В гласа му се долавя горчива ирония. - През деня е добре, има мобилни клиники, бронирани линейки, всичко. Но нощем? В шест часа затварят портите и никой не може да влиза или излиза, с изключение на спешните случаи. Само че може да лежиш на улицата под носовете им и шибаните ти черва да висят навън, но на тях не им пука. Прекалено рисковано е. Може да е инсценировка, засада. По-безопасно е да извърнеш поглед, поне за тях. Затова - той оглежда стаята, изпокъсаните мебели и инструментите - или идваш тук, или свършваш в найлонов чувал за трупове. Пък и това е червена точка в документа ти за рехабилитация. Показва, че се учиш на обществена отговорност. - Погледът му отново се насочва към Йохансен. - Приятни спомени, а? - пита той, но после вероятно съзира неувереността на лицето на Йохансен. - Или не?

Йохансен поклаща глава.

- Ти се бори - възмутено и едновременно възхитено добавя Райли. - Бори се до последния момент, мамка му.

На работен плот бръмчи и примигва малък уред за стерилизация. На капака на кофа с педал с неравни букви с черен маркер е написано „Хирургични отпадъци", а на друга, по-малка кофа пише „Остри предмети".

- На Куилан ли е това място? - пита Йохансен.

- Да, той много си пада по алтруизма, не забеляза ли? А може би му харесва да решава кой да бъде приет тук - часът е четири сутринта и кръвта ти изтича, ако той не те пусне да влезеш, с теб е свършено. Говорим за власт над сърца и умове.

- Тук ли работиш?

- Като шибан роб. Останахме с човек по-малко. - Мъжът прави гримаса. - Даде фира.

- Джими са го евакуирали с медицински хеликоптер.

- Бързо схващаш.

- Но не и мен.

Райли оголва зъби в усмивка.

- О, не, приятелю мой, не и теб. Брайс мисли, че е заслужил да се позабавлява с теб.

- Но Кейт няма да му позволи.

Когато Йохансен произнася името й, очите на Райли стават неподвижни, но той само казва:

- Ще бъде интересно да видим кой ще победи. - След това врътва глава към вратата. - Излизай!

Следващата стая е пълна с различни модели столове и има кален линолеум на пода и телефонен автомат на стената. Йохансен и мъжът минават през още една врата и излизат навън. Късният следобед помръква в зимен здрач. Сградите около тях са в сянка, но небето е яркосиньо. Край портата в телената ограда все още се е скупчила група хора. Димът от цигарите им се вие нагоре в студения въздух. Жена се смее и звукът отеква ясно над тармака.

Райли повежда Йохансен по двора към друга сграда. Йохансен пристъпва като старец. Няма да може да бяга.

Той се обръща и поглежда сградата, от която са излезли. Сигурно е била построена като редица магазини. Големите прозорци с дебели стъкла са закрити с картон.

На главния вход на жилищния блок стои пазач. Той се дръпва встрани и те влизат вътре, качват се по стълбите, тръгват по коридор и стигат до врата, където чака друг мъж, грамаден, с изкривено лице на боксьор. Той им отваря вратата. Райли спира.

- Влизай.

Йохансен минава по тесен коридор и отново се озовава в стаята с картините на младия светец и Богородица на стената, сервиза от китайски порцелан, който скромно се белее в шкафа, и големите чаши, окачени на дървото в кухнята отвъд свода. Куилан седи на същото кресло като преди, но сега е сам и телевизорът е изключен. Този път Йохансен е получил цялото му внимание.

Куилан му кима да седне на стола. Кръвясалите му очи не се откъсват от лицето на Йохансен. Йохансен сяда. Вратата се затваря.

За момент и двамата седят неподвижно и чакат. Между супниците равномерно тиктака часовник. Някой крещи навън на двора. Куилан и Йохансен не реагират.

- Е, господин Джаксън, какво ще правим с вас? - пита Куилан.

- Не желая неприятности...

- Само че е малко късно за това, а? Вие унижихте публично Брайс. Мислите ли, че това е добър ход?

- Брайс ми каза да ви смая.

Куилан се обляга назад на креслото и присвива очи.

- Брайс не е доволен от онова, което му направихте. - Той млъква, сякаш очаква отговор, но Йохансен не казва нищо. - Ако пак ви дам на него, ще се развесели. Малък подарък, играчка, с която да си играе. Видяхте на какво е способен... И това е само началото. Брайс не убива. Трупът не му доставя толкова голямо удоволствие. Но ще ви накара да искате да ви убие. Затова какво правим от тук насетне? Връщате се в стаичката долу? Бандата на Брайс с техните ботуши и кофи? - Куилан присвива очи. - Погледнете се, господин Джаксън. Едва вървите. Вярно, издържате на болка. Този път обаче Брайс няма да започне с дребни неща. Вие сте първият в списъка му, господин Джаксън. Всяко нараняване, всяко порязване... За секунди ще ви накара да се молите. Но този път няма да спре нито след първия пръст, нито след втория. Нашият господин Брайс е педантичен. Много педантичен.

Куилан се втренчва замислено в Йохансен. В главата му явно се разиграва някакъв сценарий. После неочаквано пита:

- Къде се научихте да се биете? В Америка ли?

- Тук-там.

- Обучен сте.

- Научих се с течение на времето.

- Какво искате? Не ми казвайте. Искате господин Брайс удобно да забрави какво му направихте. Искате хубав, спокоен живот...

- Искам да работя за вас.

- Нима? - Куилан тихо изсумтява. - И какво ще правите за мен? Ще използвате юмруците си? Едва ли може да се каже, че тук има недостиг на хора, склонни към насилие.

- Клиниката е останала с човек по-малко.

- Това мой проблем ли е?

- Клиниката е част от вашия план за това място.

- Знаете какъв е планът ми?

- Клиниката ви помага да командвате тук. Сърца и умове.

- И вие можете да помогнете? Вече сте лекар?

- Не. Но мога да превързвам рани, да слагам шина на счупено, да включвам пострадал в система за интравенозна терапия, да използвам дефибрилатор, да правя изкуствено дишане. Мога да откривам мозъчни кръвоизливи, да изтеглям вода от бял дроб. Не ми е нужен много сън и не искам нищо в замяна.

- Само Брайс да не ви диша във врата.

- Да, само това.

Куилан отново се обляга назад на креслото, без да откъсва очи от Йохансен.

- Научили сте се да оказвате първа помощ с течение на времето? - След това се обръща към мъжа, който чака до вратата. - Доведи я.

Тя влиза петнайсет минути по-късно. Поглежда веднъж Йохансен, безизразен поглед, който се плъзга по него, а после се обръща и се втренчва в Куилан.

Куилан вдига ръце.

- Какво да кажа? Той се върна.

Кейт е изгубила всяка следа от блясъка, който има на снимката. Кожата й е сивкава и тя има изтощения вид на човек, намиращ се в бойна зона, лишен от сън и напрегнат от адреналин, който Йохансен е виждал в бомбардирани градове. Дрехите й са твърде големи за нея и косата й е неравно подстригана, сякаш я е подрязвала сама и на лошо осветление. Изглежда така, сякаш вече е чула въпроса и отговорът е не.

- Господин Джаксън иска да работи в клиниката - кротко казва Куилан. - Твърди, че може да помага. - Той се обръща към Йохансен. - Кажете й.

Йохансен повтаря:

- Мога да включвам система за интравенозна терапия, да слагам шина на счупено, да правя изкуствено дишане, да използвам дефибрилатор...

Тя изсумтява и пита:

- Ами Брайс?

- Ще подшушна някоя дума тук-там. - Куилан се усмихва насърчително и после изостря усмивката си. - При положение че господин Джаксън издържи приемния изпит. - Той се обръща към Йохансен. - Много приказки, но е лесно да се говори, нали? Не може да изказвате твърдения за способностите си и да очаквате да ги приемем на сляпо доверие. - Погледът му пак се отправя към жената. - Следващият окървавен е негов. Не се намесвай.

Заключват го в стая със замрежено прозорче на вратата. Има стол и понякога Йохансен сяда, а друг път става и се протяга в усилие да предотврати втвърдяването на раните си и да им попречи да затруднят движенията му. Гърлото му е пресъхнало, но не са му дали вода. От време на време през стъклото надничат хора, но никой не влиза.

Дневната светлина навън избледнява и помръква. Става четири часът, после пет. Някъде наблизо жената, която се нарича Кейт, спори с Куилан, но губи спора. Казва му го изражението на лицето й, когато тя отваря вратата.

- Идваш ли? - пита Кейт, но тръгва, преди Йохансен да успее да отговори.

Той закуцуква след нея и се връща през лагера към редицата магазини със заковани на витрините картони. Вече е тъмно, черното небе е озарено в мъгливо жълто от уличните лампи. Прожекторите осветяват в бяло портата на лагера. През горната част на закритите витрини се виждат ивици светлина, където не стигат картоните. Кейт влиза през централния вход в стаята със столовете. До телефонния автомат стои човек, готов да пъхне предплатена карта в процепа, но поглежда Кейт, оставя слушалката и излиза.

Тя се обръща с лице към Йохансен и пита:

- Това някаква шега ли е?

Той се изправя и усеща пронизваща болка.

- Не ме разсмивай - добавя Кейт. - Едва вървиш. Е, какъв е планът? Има план, нали?

- Говорех сериозно. Мога да правя всичките тези неща.

- О, искрено се надявам, защото ако лъжеш и объркаш нещата, ще те дадат на Брайс.

- Няма да объркам нищо - уверява я Йохансен, но тя вече се е завъртяла на пета и върви към вратата на клиниката.

- Почакай - казва Йохансен. - Често ли идват кървящи хора?

Ръката й е на дръжката на вратата. Кейт се обръща и му отправя онзи безизразен поглед - стиснати в тънка линия устни и студени очи.

- Бих се обзаложила, че довечера ще има такъв случай.

В клиниката са трима - Райли, мъжът на средна възраст Вини и момче, което не може да е на повече от седемнайсет години. Момчето първо обръща глава. Има мрачния, бездънен поглед на психично увреден човек. Вини бърше с парцал пода. Райли е до плота и подрежда инструменти върху лист синя хартия. Той вдига глава и погледът му среща очите на Кейт.

- Имаме нов доброволец - казва тя.

Райли поглежда Йохансен и после отново Кейт.

- Той трябва да е на шибана носилка, а не...

- Ще проверим дали може да се справя с кръвоизлив.

Райли се втренчва в нея и после пита:

- Кога?

- Откъде да знам?

В същия момент вратата зад нея се отваря с трясък и в стаята влиза един от шайката на Брайс, онзи с лошата кожа и жълтите зъби, с фунията и тръбата. Пуши цигара. Ухилва се и кима на Кейт, която го пронизва с поглед, а после лениво се обръща към Йохансен.

- Не ми обръщай внимание - казва той и заема позиция до стената. Изглежда доволен от себе си.

Скоро - мисли си Йохансен и напрежението в гърдите му се засилва.

- Ще се справя - казва той на всеки, който има желание да го чуе. Онзи с жълтите зъби се кикоти.

- Правил ли си го преди? - пита Райли.

- Да. Това беше част от обучението ми в „Специални операции". И веднъж в действителност, в полеви условия.

- И човекът е оживял? - Райли разгадава изражението му. - Боже. Добре. Знаеш ли какво ти трябва?

Той взима бинтове и инструменти от лавиците, когато влиза Брайс.

Йохансен е с гръб към вратата, но когато Кейт си поема рязко дъх, се обръща.

Тя е грабнала спринцовка, но Брайс не поглежда към нея. Очите му намират Йохансен. Усмихва се.

- Господин Джаксън... чух, че отново ще демонстрирате уменията си.

Райли има такъв вид, сякаш е оставил каквото държи, в случай че трябва да се намеси и да си придаде тежест. Вини е отстъпил до стената. Кокалчетата на пръстите му около дръжката на парцала побеляват. Той не обича сблъсъците. Иска да се размине. Момчето с празния поглед само стои там, безразлично и неразгадаемо, с глава, наклонена на една страна, защото нещата току-що са станали интересни. На вратата пристигат още двама - хора на Куилан? - и пристъпват от крак на крак. Онзи с жълтите зъби се отлепя от стената и се ухилва.

Устните на Кейт са стиснати.

- Излез. Веднага.

Усмивката на Брайс не помръква, но очите му стават безизразни.

- Дошъл съм да водя честна игра. Питай Куилан.

- Вън. - Тя пристъпя напред. Спринцовката в ръката й пронизва въздуха.

- Да ти го начукам, кучко - обажда се онзи с жълтите зъби.

Хората на Куилан се размърдват, но Брайс вдига ръка.

- Не е необходимо - казва той и вратата зад него отново се тряска.

Тялото на мъж виси безжизнено в ръцете на трима души. Дрехите му са натежали и потъмнели от кръв. Докато го влачат, той оставя катраненочерна диря върху пода.

Брайс намръщва чело.

- Изглежда зле - подхвърля той и се обръща към Йохансен.

- Ваш ред е.

Йохансен грабва тампони, абокат и пакет със заместител на кръвна плазма. Те са хвърлили човека на количка. Главата му се люшка насам-натам. Йохансен издърпва езика му и проверява пулса му. Едва го долавя.

Зад него се чува тихият и припрян глас на Кейт:

- Той няма да се справи сам.

- Такива са условията на господин Куилан - спокойно отговаря Брайс.

Разкрий раната. Йохансен срязва дрехите на мъжа. Коремът му е разрязан и се вижда жълтият край на тлъстините и синкавата лъскавина на органи, потопени в кръв.

Онзи с жълтите зъби се кикоти, високо и противно.

- Вижте това.

Йохансен взима пластмасово шише с дезинфектант и промива коремната кухина веднъж и после още веднъж. Търси източника на кървенето. Ето го. Раната се надига вълнообразно. Той я притиска с пръсти. Сега я затвори.

Йохансен търси пипнешком клампа със свободната си ръка, изпуска я и тя изтраква на пода.

- Пръстите му не държат, Кейт - измърморва Брайс.

Йохансен примигва, за да прогони потта от очите си, и посяга към друга клампа. Кръвта пулсира под пръстите му. Зад него онзи с жълтите зъби се кикоти подигравателно.

- Той ще умре - тихо изтананиква той. - Клъц-клъц.

Не.

Йохансен трябва да забрави за другите. Да си представи, че в стаята няма никого - нито Кейт, нито Брайс, и нищо извън нея - нито двор, нито арматурни ножици. Трябва да останат само той и мъжът с разрязания стомах. Хайде, копеле, не умирай в ръцете ми.

Опитва пак. И този път клампата се задържа. Потокът от кръв мигновено намалява. Той добавя тампон и бързо го притиска до раната.

Сега включи системата. Йохансен взима игла и разголва ръката на мъжа. Плътта е бледа и отпусната. Той забива иглата и натиска. Веднъж, втори път, трети път. Нищо. Вените са се деформирали. Хайде. И изведнъж - проблясък, издайническа червенина на кръв в тръбичката. Йохансен слага канюла на иглата във вената, изважда иглата, пъха абоката в другия край на канюлата и прикрепя първия литър от заместителя на плазма към интравенозната система.

Интубирай го.

- Ти направи достатъчно. Дръпни се - казва Кейт, но Йохансен не вдига глава.

Маска. Балон.

Някой се приближава зад него.

- Нима? - пита онзи с жълтите зъби.

- Не я докосвай, да ти го начукам... - изсъсква Райли.

Йохансен слага кислородна маска на носа и устата на ранения. Кейт плъзга ръка върху неговата и я хваща.

- Достатъчно - повтаря тя. - Ти направи достатъчно. - Кейт поглежда момчето с безизразния поглед. - Дрил, интубирай го.

Йохансен отстъпва назад.

- Шибана кучка - измърморва онзи с жълтите зъби, но хората на Куилан се намесват, а Райли държи скалпел в свития си юмрук.

- Искаш ли го? - изсъсква той. - А?

Брайс не е помръднал.

Все още се усмихва като гост на коктейл. Издава го само лекото потрепване в ъгълчето на едното око.

И след това се обръща и излиза, сякаш се е отбил за малко да види как се развиват нещата и вече е загубил интерес.

Мъжът с жълтите зъби отстъпва назад, без да откъсва очи от Райли и скалпела.

- Тъпа слива - изревава той на Кейт и се хвърля към вратата.

Тя работи върху мъжа на носилката и дори не мига.

Райли пуска скалпела на пейката и извиква:

- Вини!

Вини дотърчава с парцала, оставяйки мокро червено петно върху плочките.

Очите на Йохансен парят от пот. Той избърсва с ръка челото си. И неговата кожа е хлъзгава от кръв.

Веднага щом пострадалият е стабилизиран, Кейт излиза през странична врата. След няколко минути Йохансен я последва.

В стаичката зад вратата има две разнебитени метални болнични легла, стар вентилатор и няколко стойки за интравенозно лечение. Кейт седи на едното легло и яде бисквита.

Тя вдига глава, когато Йохансен влиза, а после бръква в горния джоб на престилката си и изважда пакетче бисквити, само три в запечатана целофанова опаковка, каквито оставят до кафето на бизнес презентации. Подава пакетчето на Йохансен. На коленете й е отворено същото пакетче.

- Вземи го, мамка му.

Той взима пакетчето, без да докосва пръстите й, отваря го и започва да яде.

- Откъде знаеш как да правиш тези неща? - пита Кейт след малко.

В личната история на Райън Джаксън няма нищо, което би му дало медицинска подготовка, затова Йохансен свива рамене.

Тя вдига глава. Погледът й е като удар.

- Брайс го е нагласил. Човекът е бил разрязан по заповед. Ти трябваше да се провалиш.

- Но не се провалих.

- И сега искаш да останеш. Защо? Не ми казвай, че искаш да помагаш и да ми благодариш...

- Знам какво правя - прекъсва я Йохансен. - Не съм дошъл да се вра, нито да се доказвам. Мога да бъда полезен.

- Полезен - недоверчиво повтаря Кейт.

- Няма да те разочаровам.

Тя изяжда бисквитите си, смачква целофановата опаковка, гледа я как се разгъва на дланта й и я напъхва в джоба си. Лицето й представлява студена маска. Очите й се безмилостни.

- Добре - казва Кейт. - Ето какво правим. Преценяваме всеки, който се появи на портата на лагера между осемнайсет и осем часа. Закърпваме ранените, които могат да вървят, и съживяваме и стабилизираме критичните случаи. Ако можем. Нищо сложно, само ги поддържаме живи, докато портите се отворят. След това ги изкарваме, ядем, спим и започваме отново. Тук няма СПИН. Преглеждат всички на влизане. Но не ги изследват за хепатит, затова трябва да внимаваш, когато плюят. А, и понякога крият оръжия в дрехите си. Но ти знаеш това, нали?

- Не ги ли претърсват на портата?

- Да, разбира се, но не разчитай на това. Не оставяй нищо остро там, където някой може да го отмъкне. Не се обръщай с гръб към никой, който не е завързан. Никога не предполагай, че е в безсъзнание и че ще остане така.

- Значи може да работя тук?

- Мисля, че ще откриеш, че аз не решавам тези неща.

- Ти спря Брайс в двора, с Джими. Какво направи?

- Призовах чувството за честна игра на Куилан.

- Ти имаше нож. - Йохансен си спомни как, притиснал лице в праха на двора, Джими го гледа с широко отворени очи. Отново почувства арматурните ножици върху кожата си и съзря онзи внезапен ярък проблясък с периферното си зрение. „Майната ти, Брайс, не ме карай да го правя."

- Аз съм висока метър и шейсет. Не тежа много. Имам само две предимства в сбиване. Изненадата. И че знам точно къде да забия ножа. - Кейт обръща лице към него. - Какво е твоето предимство?

Йохансен повдига рамене. В съседната стая се тряска врата и Райли започва да крещи.

- Гледай да се представиш добре. Защото Брайс не е приключил с теб. Това няма да свърши, докато ти не свършиш - казва Кейт и става.

- Не искаш ли да знаеш защо съм в затвора?

- Двойно убийство, в Щатите. Куилан ми каза.

- Беше престрелка.

- Така е най-лесно. Почувства ли се добре след това?

Райън Джаксън беше казал на полицията, че приятелката му сама си го е изпросила. Йохансен не отговаря.

- Мисля, че приключихме тук. - Кейт се отправя към вратата.

- А ти? За какво си зад решетките?

Тя се обръща и го стрелва с убийствен поглед.

- Убих един човек.

Той тръгва след нея. Отново влизат в клиниката. Райли току-що е завързал с ремъци човека за носилката. Очите на пострадалия са широко отворени от ужас. Лицето му е окървавено. Момчето се навежда над него с хирургични пинцети и започва да изважда стъкълца от раните му.

Вини чисти наблизо с парцала. Във въздуха се носи острият амониев мирис на урина.

„Убих един човек." Йохансен изобщо не е изненадан.

Куилан мига бавно като влечуго.

- Е, издържали сте изпита.

Осем и петнайсет сутринта е. По телевизията дават детско шоу - щастливи, ярко облечени фигури и игрива музика. Нощната смяна е свършила, но по дрехите на Йохансен е полепнала миризмата на кръв, урина, фекалии, дезинфектант, повърнато, цигари, пот, евтин алкохол и разложение и щом вратата се отвори, мирис на готвено, разнасящ се от друга стая. Йохансен е много уморен и тялото го боли, сякаш са го ритали отново и отново.

- Може да останете - добавя Куилан.

Телевизорът показва поле от танцуващи маргаритки, жълти и бели, на фон от трева с химично зелен цвят.

- Ами Брайс? - пита Йохансен.

- Ще направя каквото мога - отвръща Куилан, но гласът му е монотонен и очите му пак са се насочили към телевизора. След секунда той извива глава към вратата, сякаш иска да каже: „А сега, тръгвай". Йохансен става, но когато стига до вратата, Куилан казва: - Брайс направи грешка с Джими. Кажете ми каква беше.

Брайс в малкия двор, с оголени зъби и поглед, втренчен в Джими, очаквайки забавлението да започне.

- Изпитва прекалено голямо удоволствие от онова, което прави - отвръща Йохансен.

- Да, така е. А вашата грешка? Каква грешка допуснахте вие, господин Джаксън?

Йохансен се мъчи да измисли отговор, когато Куилан се усмихва:

- Оставихте го жив.

Бронираните линейки са дошли и заминали от клиниката, откарвайки нощния контингент в Спешния медицински център отвъд стената. Другите почистват. Райли улавя погледа на Йохансен и врътва глава към стълбите.

- Хайде.

Йохансен тръгва след него нагоре към първия етаж. Влизат в кухня с два електрически котлона, умивалник, маса и столове и изцапан бял хладилник. Вратата в отсрещния край на кухнята води към тъмна стая.

Райли бърка в джоба на ризата си, изважда цигара, която е изпушил почти до филтъра, запалва я и всмуква рязко, жаден за никотин. Обляга се на плота и издишва облак дим. Не бърза. Очите му не се откъсват от Йохансен.

- Значи Америка.

- Калифорния.

- Доживотна? - пита Райли и Йохансен кима. - Но си сключил сделка, за да дойдеш тук.

- Те искат да говоря.

- И защо си дошъл сега? Да пробваш? Да видиш дали ще ти хареса? И дали си заслужава да доносничиш? А в това време с нас ще бъде един съвършено непознат, мамка му. Трябва ли да броим скалпелите сутрин и вечер, в случай че ти решиш да скриеш някой в леглото си? Ще се събудя ли един ден с прерязано гърло?

- Беше престрелка - обяснява Йохансен.

Райли дръпва за последен път от цигарата и я угася в мръсна чиния.

- Е, да се благодарим на това.

Той влиза през отворената врата и запалва осветлението.

Стаята е тясна, с четири легла с метални рамки, по две от всяка страна на пътеката в средата. Всяко легло е оградено с параван от шперплат, за малко уединение. Някой е облепил паравана на първото легло вляво със снимки на куче, грамаден ротвайлер с очи, блеснали в синьо или червено от светкавицата на фотоапарата. Куче в градина. Куче на плажа. Куче с шапчица от детско празненство, килната на главата, с изплезен език, от който текат лиги... Леглото вдясно е обградено с изрезки от порнографски списания - момичета с напомпани гърди и колагенови устни цупят уста и се опипват.

Той продължава към следващите две легла. На паравана на онова вдясно са залепени само три неща - парче яркотюркоазена пластмаса, крило с пера на малка птица и някакъв метален предмет, който блести на светлината.

Леглото отсреща не е оправено. Завивките са скупчени в долния край и на паравана има само няколко лентички тиксо.

Йохансен разгръща чаршафите.

- Пази си нещата - небрежно подхвърля Райли зад него. -Тук е пълно с крадци.

Йохансен се храни заедно с Райли и Вини. Вини му задава няколко въпроса, лични неща - дали е женен и има ли деца.

Самият той говори много за кучето си. Твърди, че скоро ще бъде на свобода.

Райли пита за „Викторвил" и Калифорния.

Момчето - наричат го Дрил - се храни само. Седи на леглото срещу Йохансен и не разговаря с никого. Вече е под одеялото, когато по-късно сутринта Йохансен ляга да поспи, но очите му са отворени и наблюдават Йохансен, без да мигат.

Йохансен сигурно е задрямал, защото сънува.

„Ще те накараме да бягаш."

Отново сън, който е и спомен. Три месеца след като започна обучението си в „Специални операции" когато провалът беше немислим и от курса отпадаха само други хора.

Йохансен се намира на покрив. Нощ е.

Не помни колко пъти е бил невъобразимо уплашен, но сега започва да се отърсва от страха, сякаш се е обвил в защитен пласт или е свикнал с него. Страхът се е превърнал в нещо, което трябва да понася и да уважава и с което дори да се сприятелява. Станал е част от живота му.

Тази нощ задачата е преследване. Йохансен трябва да стигне от точка А до точка Б, а те - той не знае кои са, нито колко са - трябва да го хванат.

Долу светят улични лампи и минават коли. Йохансен чувства прилив на адреналин.

Той е на покрив и бяга.

Звукът го събужда. Не се чува от стаята, а отгоре.

Някой драска по стената. След по-малко от минута спира.

В мазилката в стаята на Кейт има надраскани черти - в групи по пет, някои прави, други разкривени и назъбени.

Кейт брои дните.

Йохансен се събужда отново, когато външната врата на клиниката се отваря с трясък. Разнасят се викове и стъпки - този път нагоре по стълбите. Йохансен вече е на крак и адреналинът пронизва болката. Вътрешният му глас крещи да бяга, но той няма къде да избяга.

Те нахлуват през вратата на спалното помещение. Трима мъже. Йохансен познава лицата им от двора. Райли също е станал.

- Какво става, мамка му? - пита той.

Мъжете минават покрай него и хващат Йохансен. Този път той не може да се бори.

Повличат го надолу по стълбите, бос и полугол, пъшкащ от болка. Слизат в клиниката. При Брайс ли го водят? Пръстите му инстинктивно и неконтролируемо се свиват в юмруци. Минават през още една врата и влизат в стаята със столовете...

Куилан чака, сгушен в палтото си.

Мъжете спират и Йохансен също. Виси отпуснат между тях и се мъчи да си поеме дъх.

- Изглежда се нуждаят от вас на друго място, господин Джаксън - казва Куилан.

Той кима и мъжете повличат Йохансен през следващите две врати и го извеждат на дневната светлина в двора на лагера. Студеният тармак се врязва в босите му пети. Насочват го към оградата. Зад тях Райли продължава да крещи. Чува се и женски глас. Сигурно е Кейт.

На шосето отвъд оградата чака брониран микробус. Двигателят бръмчи сред облак от дизелови пари. Задните врати са отворени. До него стоят двама въоръжени пазачи и безучастно гледат, докато влачат Йохансен към тях.

Портата на лагера се отваря. Те минават. Мъжете, които държат Йохансен, го блъсват в задната част на микробуса. Той се удря в пода и въздухът излиза от белите му дробове. Болката отново пронизва ребрата му. Вратата се отваря с трясък, двигателят форсира и те потеглят.

Йохансен лежи на пода на микробуса. Вибрациите на мотора и неравностите на пътя тресат главата му.

Най-после спират. Вратите се отварят. Мъжете му помагат да слезе. Йохансен съзира Уитман, изнурен на бледата дневна светлина. Зад него се извисява външната стена с лъскава бодлива тел. Уитман вижда лицето на Йохансен и отбелязва:

- Изглежда, че сме развалили купона точно навреме.

Едва след няколко секунди Йохансен осъзнава, че той говори за нараняванията му.

Уитман се обръща към пазачите около тях, сред които е чиновникът с лице като тесто, зъзнещ от студ само по риза.

- Благодаря, момчета. Провървя му.

Йохансен обаче изобщо не се чувства късметлия. Има чувството, че е бил на тест по време на подготовката си в „Специални операции", труден и безмилостен, и е видял края, но после са му казали, че не му разрешават да стигне до него.

Ден 10: петък

Карла

Стоя в кабинета, увила ръце около себе си. Той е навън. В безопасност е.

Бях в хола заедно с Крейги насред нашата рутинна среща в петък, когато телефонът иззвъня. Извиних се, отидох в кабинета и вдигнах слушалката, без да изпитвам абсолютно никаква надежда. Бяха минали повече от три дни, откакто Йохансен изчезна. Може би най-после се бях отказала.

- Намериха го. Сега го изкарват - съобщи Уитман по телефона и за миг всичко спря.

- Жив ли е?

- Да, жив е.

- Наранявания?

- Бил е в нещо като лагер в ръцете на човек на име Куилан... Пребили са го.

Нещо се сви в гърдите ми, но запазих спокойствието в гласа си.

- Хубаво. Благодаря ти, че ми се обади. Трябва да говоря с него.

Уитман се поколеба за миг и после каза:

- Ще видя какво мога да направя.

Куилан. Оказах се права, но това не ми донесе задоволство. И все пак успяхме да открием навреме Йохансен.

Крейги все още е в хола, с чаша чай. Обсъждаме дневния ред. Руснаците са се оттеглили, но ще се върнат. Разработваме японската свръзка. Специалистите по банков софтуер са се съгласили на определена сума. Бившият фармацевтичен шеф Хамилтън е настанен в сигурна къща някъде и продължава да настоява, че животът му е в опасност, и не иска да разкрие подробностите на измамата, която твърди, че е извършил. Наблюдаваме апартамента в Ийлинг, който принадлежеше на стария ми контакт в разузнаването Лейдлоу. Ако новият човек, Пауъл, знае за апартамента, не си е направил труда да го посети. В кой момент да приложим натиск?

След минута ще се върна там и Крейги ще вдигне глава и ще попита:

- Някакви новини?

И когато го направи, аз искам да бъда ясна и съсредоточена и да се държа професионално, но в момента съм в състояние да мисля само: Той е навън. В безопасност е.

Изминават четирийсет и пет минути преди следващото телефонно обаждане. Отново чувам гласа на Уитман.

-Давам ти го.

Разнася се шумолене, докато той предава слушалката, и се чува изтракването от затваряне на врата на кола.

- Ало? - обижда се Йохансен.

Не мога да кажа: „Слава Богу, добре си."

- Беше Куилан, нали?

Той не отговаря. Но Уитман е близо до него и вероятно не може да говори свободно.

- Получихме данните. Прегледахме всички списъци. Тя не е там. Всичко е нагласено, но можем да се справим...

- Там е - прекъсва ме Йохансен. - Видях я. Връщам се вътре.

Мисля, че звуча по-спокойно, когато десетина минути по-късно се обаждам на Филдинг, но не е така.

Той вдига и приглушено казва на някого:

- Ей сега ще се върна при теб.

На фона се чуват звуци на коктейлно парти. Филдинг върти бизнес?

- Да? Кой се обажда? - пита той, този път по-силно, предпазливо и бдително. Фоновият шум е заглъхнал. Сигурно е влязъл в друга стая и е затворил вратата.

- Той е навън. Каза, че я е видял.

Следва едно от трисекундните мълчания на Филдинг. Това е изпълнено със злорадо ликуване.

- Какво ти казах?

- Измъкнали са го от някакъв лагер. Пребили са го. Хора на Куилан. Иска да се върне вътре.

Отново мълчание.

- Клиентът се свърза с мен - казва Филдинг. - Малка промяна в плана... Екипите по поддръжка в „Програмата". Кой им казва какво да правят?

Ново двайсет.

- Надзиратели. Имат специални работни пропуски. Филдинг...

- Ами ако ни потрябва екип да свърши работата? Можеш ли да фалшифицираш такъв работен пропуск?

- Филдинг...

- Има един резервоар с капак. Трябва да разхлабим болтовете на капака.

Той говори така, сякаш това ще се случи.

- Филдинг, за какво става дума?

- Провери, определи цена и ми се обади пак. О, и той и аз трябва да се срещнем.

- Той е под прикритие.

- Среща. И не ми казвай, че не можеш да я уредиш. Ти го вкара там, ти ще ми уредиш среща, мамка му.

През цялото време си мисля: „Тя не може да е там. Не е възможно

Иска ми се Йохансен да греши, макар да знам, че не е така.

Ден 10: петък - ден 11: събота

Йохансен

Те го бутат към административния комплекс, Този път няма формалности. Намират му дрехи и ботуши.

- Искате ли да подадете оплакване? - тревожно изсъсква чиновникът с лице като тесто.

Йохансен поклаща глава и всички се успокояват.

Тръгват към сградата, където е приемната. Детекторите за метал, надзирателите, стъклените врати, отварящи се с тихо изскърцване... Уитман хваща ръката му, но сякаш за да не падне, а не защото може да избяга. Без да откъсва очи от входа, той казва:

- Лошо са те подредили. Нуждаеш ли се от лекар?

- Не.

Колата е паркирана на същото място като преди. Хората на Уитман са до нея.

Уитман го настанява вътре, дава му телефона, затваря вратата и тръгва, правейки знак на другите двама да го последват.

- Беше Куилан, нали? - пита гласът на Карла. В тона й звучи ожесточение. Гняв? Казва му, че Кейт не е в списъците, но Йохансен мисли само за връщане в „Програмата".

Карат из Лондон. Йохансен се събужда пред приватизираните апартаменти от потракването на охлаждащия се двигател и мимолетната убеденост, че последните три дни са били сън. Опитва се да слезе от колата и открива, че раните му отново са се втвърдили.

Успява да изяде половината от замразено готово ястие, сгорещено в микровълновата фурна в малката кухня на апартамента, докато в хола гърми телевизорът. Образите танцуват безсмислено пред очите му през сводестия портал.

Йохансен си ляга, докато още е светло, като малко дете. Не сънува нищо.

Събужда се, когато в стаята влиза Уитман. Часовникът показва 07:13. Спал е седемнайсет часа.

- Ставай - вика Уитман така, че другите да го чуят. - Срещата, която поиска, е уредена. Но след това искаме да ни съдействаш.

Йохансен се измъква от леглото, стискайки зъби от болка. Не пита къде ще бъде срещата. Сигурно е с Карла.

Той се изкъпва, облича се и яде. Преглъща само с леко затруднение. След това отново се качват в колата, и четиримата. Двамата бивши войници са бдителни и нервни, но изглежда са повярвали на историята на Уитман, че правят всичко това, за да накарат Райън Джаксън да проговори.

Не е ясно накъде води маршрутът, по който поемат.

Най-после, малко след десет и половина, те спират пред редица занемарени магазини на Лавендър Хил.

- От тук нататък сме само ти и аз - казва Уитман и после добавя заради другите: - Не опитвай нищо.

Вратата е вклинена анонимно между бръснарница и букмейкърски пункт. На нея се вижда номер 7 А със самозалепящи се цифра и буква, имитация на месинг, и малка издадена напред шпионка. Уитман почуква.

Карла. Сигурно е Карла.

Но мъжът с крушовидната глава е един от хората на Филдинг.

Той е професионалист и вероятно е виждал много по-лоши неща. Оглежда с незаинтересувано безразличие израненото лице на Йохансен, а после кима. Йохансен и Уитман минават покрай него и прескачат купчина безплатни вестници и менюта за храна за вкъщи. Йохансен вече надушва пурата на Филдинг.

Качва се сам по стълбите.

Филдинг е в стая без килим на втория етаж. Седи на сгъваем стол в ореол от мътна жълта слънчева светлина. Втренчва се продължително в Йохансен и след това казва:

- Да ти го начукам... - В думите му прозвучат гняв и едновременно облекчение. След това се смее. - Три дни. Три шибани дни. Господи. Погледни се. - Филдинг дърпа от пурата и издишва дима, който се вие на талази нагоре в светлината.

- Намерих я. Мога да го направя - казва Йохансен.

Филдинг поклаща глава.

- Не и този път, синко. Всичко свърши.

Филдинг се е приближил до прозореца, стои близо до ръба и се взира надолу в улицата.

- Онзи тип, с когото дойде, слабият.

- Той знае, че не трябва да разпитва.

- А двамата на отсрещната страна на улицата?

- Те не знаят нищо - отговаря Йохансен.

Филдинг изсумтява доволно и се извръща от прозореца.

- Клиентът има ново искане. Тялото да му бъде предадено. На място в „Програмата", избрано от него. Харесва ли ти това? - Филдинг млъква. За ефект? За да даде възможност на Йохансен да отговори? Йохансен не го прави и Филдинг продължава:

- Там вътре има едно място, работилница, гараж, нещо такова. Група имигранти са го използвали, за да извличат оловото от акумулатори. Изхвърляли са киселината в резервоар, вграден в пода. Когато мястото преминало в границите на „Програмата", никой не си направил труда да източи резервоара, само го запечатали. Според клиента. Ето какво иска той - когато ти си готов да го направиш, ние ще разпечатаме резервоара, ти ще заведеш мишената там, ще свършиш работата, ще я пуснеш в резервоара и ще изчезнеш. Ще го запечатаме отново четирийсет и осем часа след като бъде отворен.

- Това идея на клиента ли е?

Филдинг кима.

- Да. Казах му, че киселината от акумулаторите няма да разложи трупа напълно, освен ако не стои там много дълго време, той не искаше да чуе. Каза, че това е единственият начин да потулим нещата и да й попречим да се появи. Той не иска това. Но всичко е прекалено задълбочено, нали? Прекалено прецизно. Не ми харесва. Затова е време да помислим за алтернативи. Например да използваме някой друг. Някой отвътре, някой... заменим. Човекът, когото имам предвид, използва нож и убива жени. Това е неговата специалност.

Пак същата история. Филдинг знае, че има струна, и не може да устои на импулсивното си желание да я подръпне.

- Кой е клиентът? - пита Йохансен.

Филдинг поклаща глава.

- Знаеш, че не мога да ти кажа.

- Но твърдиш, че е стабилен.

- Помня какво съм казал.

- От нашите ли е?

- Цивилен. Ще се погрижа да получиш нещо за неприятностите си. Наречи го хонорар за проучване. Ти я намери и ние можем да използваме това, нали? Затова не го приемай като неуспех.

- Къде е този резервоар?

- В един сервиз... Откъде да знам? Получих само координатите. Ти си видял разположението там. Кажи ми къде мога да я намеря, аз ще съобщя информацията на моя човек и той ще свърши работата. Имал си план? Добре, сега това е планът.

- Няма да стане.

- Какъв си ти, да ти го начукам? Незаменим? Ще стане - и за теб, и за него.

- Тя е лекарка под закрилата на Куилан и никой на онова място не би рискувал да я докосне, защото знае какво ще му се случи, ако го направи.

- Лекарка на Куилан?

- Тя работи в клиника, ръководена от Куилан, в нещо като лагер. Кажи ми мястото.

- Куилан - повтаря Филдинг и оглежда раните на Йохансен. - Куилан ли ти направи това?

- Човек на име Брайс. Работи за Куилан.

- Господи - измънква Филдинг.

- Искаше да провери кой съм.

Филдинг присвива очи.

- Но не знае, иначе щеше да излезеш оттам в найлонов чувал за трупове.

- Куилан ми даде работа.

- Какво?

- В клиниката. Сега работя за него. - Йохансен протяга ръка и повтаря: - Дай ми мястото. Ще се върна, ще го огледам и ще ти кажа дали ще стане или не. Ако не е безопасно, ще откажа. Ако е безопасно, ще го направя. Няма да има проблем.

Филдинг не отговаря.

Слънчевата светлина замъглява праха върху прозорците. От букмейкърския пункт долу и от улицата навън проникват звуци - избръмчава автобус и някой вика.

- Майната ти - измърморва Филдинг, бърка в джоба си, изважда сгънат лист хартия и го хваща отвесно с два пръста, но когато Йохансен посяга да го вземе, го дръпва назад. - Огледай и ми се обади.

- Те подслушват стационарните телефони.

- Кой ще знае? Обади ми се. И не забравяй, че сме работили заедно шест години. Знаеш ли какво означава това? Означава, че всеки път, когато си отвориш устата, аз мога да прочета всяка шибана мисъл в главата ти. Затова, ако кажеш, че е безопасно, по-добре бъди сигурен. Ако има и най-малко съмнение - Филдинг вдига свободната си ръка и показва тясна ивица с палеца и показалеца си, - ще разбера. Ще пратя моя човек, а ти няма да му пречиш и ще стоиш настрана. Имам ли съгласието ти по този въпрос?

Йохансен кима.

- Кажи го.

- Да.

Филдинг обаче не му дава листчето и продължава да го гледа втренчено. След това му го подава. Йохансен взима бележката, поглежда я веднъж - редица надраскани цифри - и я пъха в джоба си, без да пророни нито дума. Облак закрива слънцето и в стаята става студено.

- Убила е някого - казва Йохансен.

- Тя ли ти каза?

Йохансен кима.

- Защо не пише нищо в досиетата?

Филдинг изсумтява.

- Клиентът каза, че всичко е потулено. Може би някой има приятели по върховете. Кой знае? Значи е била лекарка. Звучи логично.

- Кое?

- Когато си лекар, хората ти имат доверие. Хипократова клетва и така нататък. Мислиш, че когато лекар убива някого, всичко става бързо и чисто. Не... - Филдинг поклаща глава. - Клиентът ми разказа за това. Било кървава баня. - Млъква и се замисля. - В нашата работа не можем да си позволим да съдим кое е правилно и кое не е. Но в този случай? - Очите му стават безизразни. - Тя го заслужава.

Ден 11: събота - ден 12: неделя

Карла

Два следобед, събота. Намирам се на тясна уличка в район Уондсуърт, с ключ в ръката. Пъхам го в катинара и го превъртам, когато един глас зад мен колебливо казва:

- Няма да искате да влезете там.

Възрастен мъж с плетена найлонова пазарска чанта тътри крака към мен в здрача.

- Лоши хора използват това място - продължава той. -Трябва да внимавате.

Алеята е тясна и пазарската му чанта стърже по тухлената стена. На пазара по-нататък по улицата продават пиратски дивидита, евтини почистващи препарати и огромни пакети бонбони. Може би човекът отива там и това е прекият път, по който минава.

- Заковаха с дъски прозорците, но това не ги спира. Чупят ги. Наркотици - мъдро кима старецът, който вече е до мен. Стъпвам във входа, за да му направя място да мине, но той не помръдва и очакващо гледа вратата. - Спомням си това място, преди да го затворят. - В гласа му прозвучава надежда. - Минаха години, откакто не съм влизал вътре.

Последното, което ми трябва, е носталгия. Пъхам в ключалката и последния ключ и се обръщам към стареца.

- Вътре не е безопасно, друже. Ще ти трябва такова нещо. - Почуквам по каската, която нося на главата си. Твърдата й жълта пластмаса изпъква в сумрачната уличка. Набивам се на очи, но понякога това е най-добрият начин да се скриеш - пред погледите на всички.

- Тогава какво ще правите вътре? - пита той, когато вратата се отваря, присвива очи и се втренчва в мрака. Отвътре ни блъсва смрад на урина и разложение.

Прекрачвам прага.

- Здраве и безопасност, друже - отговарям бодро. - Здраве и безопасност.

Докато затварям вратата, старецът все още наднича след мен. Последното, което виждам в стесняващата се пролука, е воднистото му сиво око, а после ме обгръща тъмнина.

Сградата е голям пъб, построен в типичния за началото на двайсети век архитектурен стил, затворен от три години и търпеливо тънещ в занемаряване, докато чака вниманието на строителните предприемачи. Влязла съм през страничен вход за персонала и се намирам в мрачен коридор без прозорци. Мракът засилва лепкавото чувство от влагата.

Запалвам фенерчето си и лъчът обхожда боклуците на пода, сред които проблясват игли на използвани спринцовки. Тясно стълбище вляво води към първия етаж. Горе сигурно има стаи с олющени стени, бани с ръждясали вани, счупени електрически ключове, превърнали се в смъртоносни капани... или всичко е изнесено и дъските на пода са изгнили и продънени. Не се качвам горе. Разбрали сме се - на партера.

Зад стълбището има авариен изход. Отварям вратата и мигновено съм заслепена.

Инстинктивно вдигам ръка да предпазя очите си.

- Лора, откъде ги намираш тези места? - казва невидимият зад яркия блясък Уитман.

Не видях хората му навън.

- Сам ли си? - питам и ми се струва, че кима. - Какво им каза?

Уитман въздъхва.

- Че той иска да се срещне със стари познати и че трябва да му угаждаме.

- Повярваха ли?

- Плаща им се да вярват - отвръща той, но в начина, по който го казва, има нещо уклончиво. Явно си е мислел, че няма да е толкова сложно.

Очите ми най-после се оправят след блясъка. Уитман посочва с глава към бара. На светлината на фенерчето лицето му изглежда по-мъртвешки бледо от всякога.

- Там вътре. Не е красива гледка. - Уитман минава покрай мен и затваря аварийната врата след себе си. Не иска да чуе какво ще стане по-нататък.

Закованите с дъски прозорци на бара са обърнати към главната улица. През дъските проникват звуци - бръмчене на автомобили, гласове, думкането на бангра музика от минаваща кола - и малко светлина. Двойните врати в ъгъла, водещи към улицата, са заковани. От вътрешните врати са останали само празни рамки. Стъклата им са строшени и блестят на малки късчета върху мръсните плочки. Осветявам мястото с лъча на фенерчето. Навсякъде са разхвърляни боклуци, празни бутилки и още принадлежности за наркотици, а стените са изрисувани с графити.

Йохансен е клекнал с гръб до отсрещната стена и стои неподвижно като вкаменен.

Сумракът е изгладил чертите му в маска, но когато се приближавам, той става и кима за поздрав.

- Карла...

Ивица светлина озарява лицето му и нещо заблъсква в гърдите ми.

Отоците са спаднали, но нараняванията все още изглеждат зле - тъмнолилави, избледняващи до жълто и кафяво.

Видях достатъчно. Угасям фенерчето, пускам го в джоба си и скръствам ръце. За момент и двамата стоим и мълчим.

- Категорично ли е тя? - питам най-после.

- Тя е.

- Не е записана никъде, нито като затворничка, нито като доброволка или служителка от персонала. - Жената е тайна затворничка в „Програмата" и някой я иска мъртва. Това изобщо не ми харесва.

- Тя е - повтаря Йохансен.

Преглъщам безпокойството си. Поне засега.

- Какво се случи там? Търсихме те. Чрез камерите за видеонаблюдение.

- Имате ли достъп до тях?

- Вече имаме. Отне известно време. Получихме го в сряда. Уитман каза, че са те открили в лагер на Куилан.

- Куилан не знае кой съм. - Лицето му се премества на светлината. Има и порезни рани - на устните, ушите и около очите.

И тогава Йохансен ми разказва историята, но тихо, сякаш не е бил участник в нея, и не цялата. За разговора с Куилан и нощта, прекарана в килията, но не и за побоя. За дребния Джими, но не точно какво са му сторили, нито какво са очаквали да направи Йохансен. Нито какво наказание му е донесъл отказът му, преди жената на име Кейт да се намеси с нож в ръката и да го спаси.

Чудя се дали тази намеса го притеснява, но той казва само:

- Война за територия. Между Кейт и Брайс, заместника на Куилан. Ден по-късно тя заплаши, че ще ме върне на него.

- И тя е затворничка? Сигурен ли си? Не е ли лекарка доброволка?

- Убила е някого. Сама ми го каза.

- Убила е някого? - Но аз прекарах много часове, претърсвайки репортажите в новините... - Тогава случилото се е било потулено.

Йохансен кима.

- Така каза Филдинг.

Но лекарите, които убиват, ги съдят и изпращат зад решетките, а не ги скриват. Защо тази жена е различна? Наблюдавам Йохансен, но той вперва поглед в очите ми. Няма какво да добави.

- Какво искаше Филдинг? - питам, макар че се досещам.

Йохансен бръква в джоба си и ми подава лист хартия, на който са надраскани цифри.

Координати - същите, които Филдинг ми съобщи преди няколко часа. Връщам ги на Йохансен.

- Средна по големина постройка в югозападния сектор на „Програмата". Улица „Хаутън". Вътре има една камера. Проверих видеокартината. Няма много за гледане. Тухлена сграда, полуразрушена. - Стена, надраскана с графити, и един голям прозорец със счупени стъкла.

- Филдинг каза ли ти за резервоара?

- Каза ми. Възможно е да го отворят. Фалшив работен пропуск и легенда за проверка на безопасността. Ще кажем, че вътре има токсични изпарения. Надяваме се, че никой няма да повдигне капака и да погледне, преди да го запечатаме отново. - Млъквам. - Но щом тя е там с Джон Куилан и изчезне, той ще започне да я търси. Някой ще си спомни, че резервоарът е бил отварян.

- Дотогава ще съм излязъл оттам - казва Йохансен. И е прав. Проблемът няма да бъде негов.

- Клиентът е измислил това, нали? - питам и той кима. Разбира се. Тези подроби детайли не са в стила на Филдинг, затова трябва да ги е съчинил клиентът. - Филдинг ми каза, че е цивилен, но явно знае много за „Програмата" за цивилен. Дали има връзки вътре? Използва те.

- Тя е лекарка под закрилата на Куилан. Никой няма да се осмели да я докосне.

- Дори да е така... - Не е необходимо да описвам рисковете, ако клиентът има човек вътре. Може да има хора, които наблюдават мястото и да чакат, когато Йохансен отиде там. Платеният убиец не винаги се смята за ценен наемник, след като свърши работата. - Какво мисли Филдинг?

Йохансен навежда глава.

- Филдинг каза, че трябва да се откажа.

Филдинг винаги казва така. Преувеличава риска и вдига залога, знаейки, че с всеки ход привлича все повече Йохансен и че колкото по-трудна изглежда мисията, толкова по-малка е вероятността той да се откаже.

- И ако ти не го направиш, кой ще го извърши?

- Някакъв тип с нож.

Това е хубав образ, който да насади в главата на Йохансен - призракът на Тери Кънлиф.

Филдинг, копеле.

- Но онзи с ножа не може да се доближи до нея? - питам и той поклаща глава. - Ти обаче можеш, нали?

- Намерих си работа при нея в клиниката. - Йохансен отмества поглед встрани. - Доведоха един човек, ранен. - Той повдига рамене, оставяйки ме да се досетя за подробностите. Йохансен има подготовка. От „Специални операции" са се погрижили за това.

Значи той се е сближил с нея.

- Мислиш ли, че ще можеш да я убедиш да дойде с теб на онова място? С биографията на Райън Джаксън? Тя би ли се разходила с човек като него?

- Казах им, че съм осъден за двойно убийство. В престрелка. Само това знаят.

И те са го погледнали и са си помислили - вражда между банди. Той няма да им каже истината, не и ако не се наложи, защото се нуждае от нейното доверие.

С какво разполагаме? Затворничка без досие в „Програмата". Прикрито убийство. Цивилен клиент, който я иска не само мъртва, но и унищожена, за да не излезе никога наяве, някой, който знае за „Програмата" повече, отколкото би трябвало да знае цивилен човек...

Някой, който диктува как трябва да бъде извършен ударът. И може би ще наблюдава в момента, когато се извършва...

- Искаш ли да проуча клиента? Да видя дали е безопасен?

- Филдинг не иска да ми каже името му.

Проклетият Филдинг и неговата политика на анонимност. И ако го дебнем, няма да стигнем доникъде. Той е твърде отдавна в този бизнес. Може да го следим всеки ден в продължение на една година, да хакваме всеки имейл и да подслушваме всяко обаждане, но пак няма да видим някоя среща и няма да чуем някой телефонен разговор. Така или иначе, всичко вече е уредено и от сега нататък контактът му с клиента ще бъде минимален.

- Добре. Ами жертвата?

- Той каза, че смъртта е била кървава. На клиента му било трудно да говори за това.

- И ще направи всичко възможно тя да бъде убита... Проблемът е личен. Семейство на жертва или близък. - Видял е веднъж как правосъдието го подминава и няма да позволи да се случи втори път. Това би обяснило и искането трупът да бъде скрит. Клиентът знае, че ако я открият, следата може да доведе до него.

И така ще имаме шанс да направим пробив.

- Ами ако успея да науча името на клиента? Ако идентифицираме жената и разберем коя е била жертвата й, ще знаем и кой е клиентът. И ако не изглежда благонадежден, ще те изтеглим.

Чертите на Йохансен са неподвижни и това говори: „Не се оттеглям".

Той мисли за всичките си други мисии. Но тази е различна.

- Във всеки случай имаш по-малко от три седмици. Само толкова можем да ти дадем.

- Ще бъде достатъчно - отговаря Йохансен и аз разбирам, че сме приключили и съм отпратена.

Но когато се обръщам да си тръгна, той тихо пита:

- Карла?

Спирам и го поглеждам. Сумракът е омекотил раните му и Йохансен изглежда непроменен и невредим.

- Имало е почистване. Ами ако няма какво да намериш?

- Винаги остава нещо - отвръщам.

Той мълчи и размишлява, а после казва:

- Тя знае за какво става дума.

- Ще ти каже ли?

Йохансен не отговаря и след няколко секунди разбирам, че няма да отговори, затова се обръщам и излизам.

Уитман чака от другата страна на аварийната врата и разглежда боклуците на светлината на фенерчето си.

- Ще го връщаме там, нали? - пита той. Не е глупав. - Помислих, че има проблем - сухо добавя Уитман.

- Очевидно няма.

Връщам се в апартамента си навреме, за да видя Йохансен на кадрите от видеонаблюдението. Той върви по чакълената ивица, която разделя периметъра от сградите. Вече е тъмно и прожекторите сякаш оголват плътта от лицето му и придават на чертите му плътността на череп. След четири минути, прехвърляйки се от камера на камера, го изгубвам.

Накрая се отказвам и превключвам на друга камера. Тухлена стена, графити, счупени стъкла на прозорец. Работилницата. Йохансен каза, че може да изведе жената от лагера и да я преведе през „Програмата" безпрепятствено и незабелязано. Той ще я доведе тук.

„Кейт, името й е Кейт. Била е лекарка някога..."

Часове по-късно аз все още съм зад бюрото и се взирам в екрана на компютъра.

Пред мен са лица на жени. Преглеждам самоличностите им и я търся - затворена в себе си полуусмихната блондинка. Все още не съм я открила.

Различна ли беше косата й, когато съм я виждала преди? По-дълга? По-тъмна? Завързана на опашка? Вдигната нагоре? Не знам. Не трябва да обръщам внимание и на костюма с подтекста му на богатство и добър вкус. Това е само костюм - но някак стои на място и върви с предпазливата усмивка. Костюмът е част от бронята й.

На екрана продължават да се изреждат лица - от паспорти, от охраната, от досиета на служители. Повечето хора са взели присърце инструкцията да не се усмихват. Ярката светлина на светкавицата на фотоапарата е избелила тена на кожата и топлотата и дори с грим лицата изглеждат измити, безлични и оголени.

Тя не е сред тях.

Седя в неудобна поза твърде дълго. Краката ми са студени и чувствам болка в дясното рамо, а пръстът върху бутона на компютърната мишка се е схванал. Опитвам да се раздвижа и ставите ми реагират мудно. Всичко трябва да бъде убеждавано или насилвано, за да бъде приведено в действие. Бутам стола назад, протягам пръсти и разкършвам гръбнака си, излизам от страничния кабинет и се приближавам до големия южен прозорец. В мазната, леко диплеща се вода в дока се отразяват светлини, но под повърхността има нещо тъмно, неясно и смътно заплашително... Броя такситата на улицата в опит да прочистя съзнанието си, но споменът за онази безмилостна усмивка непрекъснато се завръща. Познавам жената.

Извръщам се от прозореца и отивам до бюрото. Още една база данни, още една партида снимки. Всичките са жертви, жени с наранявания, насинени очи и счупени зъби, чиято безизразност е нещо повече от трик на светлината. Никой не им е казал да не се усмихват... Но тя не е една от тях. Виждала съм жената и преди и тя не е жертва.

Затварям базата данни. Влизам в интернет. Променям параметрите на търсенето и...

Съвпадение.

Толкова съм заредена с кофеин и безсъние, че за момент съм убедена, че нещо съм се объркала и умореният ми мозък ми върти номера.

От екрана ме гледа лицето й - умно, предпазливо, усмихнато и сдържано - под заглавие, качено в блог преди една година. Открих я.

Прочитам текста веднъж и после още веднъж.

Не е онова, което очаквах.

Ден 11: събота - ден 12: неделя

Йохансен

Той отново влиза в „Програмата".

Отново проверка на самоличността и досието му. Претърсване на голо. Обличане. Кимане от страна на Уитман и придружаването му до караулката - „Сложете ръка на панела и погледнете в екрана". Металната порта се отваря. Йохансен минава през нея, влиза в голямата стая, която пак е празна, и продължава към следващата врата. Спира в края на чакъла само за пет секунди, достатъчно за да си поеме дъх, и пак тръгва. Наоколо - ярката бяла светлина на прожекторите, плътни черни сенки и студен въздух. Върви. Тръгвай.

Той минава по разораната пустееща земя, отправя се към кулата на първия команден пост и поема по първата улица. Върви трийсетина метра и вече има „опашка". Пулсът му се учестява. Преследвачи на Куилан? На Брайс? Няма как да разбере.

Йохансен продължава покрай къщите, почти запустелия търговски център и кръчмата, откъдето се чуват удари с чук. Крачи по тъмните улици, от едно светло петно на улична лампа към следващото. Преследвачите са там. Вътрешният глас му нашепва: Зад теб. Той завива наляво преди централната база на пазачите. Часът е шест. Капакът се спуска, тракайки, докато се запечатва за нощта. Външните порти в стената се затварят. Властите оставят „Програмата" да се самоуправлява.

Зад стъкло се движат сенки. Някъде наблизо се тряска врата, някой вика и отпред се отдалечават бягащи крака. Йохансен продължава да върви. Заобикаля общинските жилища откъм западната страна, като се движи далеч от входовете, минава на разстояние от ъглите и напряга сетивата си да долови първото предупреждение за засада, редица мъже, препречили улицата с Брайс в средата, размахващ арматурни ножици.

Общинските жилища свършват и Йохансен завива надясно по първата улица. Отпред е оградата с електрически ток и групата хора пред портата. Те го забелязват и обръщат глави. Някой се отделя от групата и хуква към едната сграда. Кого ли отива да предупреди? Куилан или Брайс? Йохансен се приближава и се опитва да разпознае лицата им, търсейки шайката на Брайс - онзи с жълтите зъби, мършавия чернокож...

Той стига до портата. Четирима непознати са се втренчили в него.

Дали да попита за Кейт? Но Куилан стоя и го гледа, докато заминаваше. И само Куилан може да му позволи да се върне.

Куилан е на обичайното си кресло. На масата до него има поднос с остатъци от храна, карфиол със сирене и чаша портокалов сок. Храна за инвалид. По телевизията предават документален филм за дивата природа. Екранът е изпълнен с пъстроцветни пеперуди. Куилан не го гледа. Вперил е очи в Йохансен.

- Е, мисля, че ни дължите обяснение, господин Джаксън.

- Американците - отговаря Йохансен. - Искаха да говорят смен.

- А, да. Горите от желание да предадете съучастниците си. Ще го направите ли?

- Не.

- Още не - поправя го Куилан. - И сега се връщате.

- Пак искам да работя за вас.

Настъпва мълчание. Чува се само тиктакането на часовника. Погледът на Куилан е студен и преценяващ.

И после той се усмихва, сякаш пресмятането, което е извършил мислено, се е решило така, че го удовлетворява, но усмивката помръква бързо и Куилан пита:

- Какво чакате?

Йохансен прекосява двора на лагера и се отправя към сградата на клиниката. Минава през главната врата и стаята със столовете, където вече седи човек с окървавен бинт на ръката, и влиза в самата клиника. Към него се обръщат четири лица - Кейт, Райли, Вини и Дрил.

- Идваш точно навреме - казва Райли.

Кейт отмества поглед встрани.

Пациентите идват. Счупени пръсти, болки в гърдите, изгаряния. Млад азиатец с порезни рани на гърдите и ръцете отказва упойка. Гледа сериозно на болката. Мъж, наръган с нож в рамото. Йохансен и Дрил, момчето с безизразното лице, го приковават на носилката, а Кейт затяга ремъците. Човекът крещи - пронизителни писъци, които нямат нищо общо с болката, докато успокоителните оказват въздействието си.

Йохансен прави каквото му кажат и когато му кажат и си намира работа през останалото време. Носи и държи разни неща и завързва пациенти. Дава болкоуспокояващи, слага шина на счупен крайник, почиства и превързва рана. Помага на Вини да измие стаята, която използват за морга, и блокира удар, насочен към главата на Райли. Не обръща внимание на умората и болките. Знае, че го проверяват.

От време на време улавя Кейт, Райли или Вини, че го наблюдават, и погледът винаги е един и същ. Те се питат за него.

И Дрил го гледа, но никой не знае какви мисли се въртят в главата му.

Бронираните линейки пристигат с полицейски ескорт малко след осем сутринта.

След като са натоварени и потеглят, Йохансен се нарежда на опашка да си вземе душ и после яде заедно с Райли и Вини. Няма следа от Кейт, само мръсна чиния в умивалника в кухнята. Дрил се храни на леглото си. Вини отново им разказва за кучето си и че скоро ще бъде на свобода. Йохансен измива чинията си и след това Райли го повежда през двора, за да се срещне с човек, който му продава фонокарта на двойна цена.

Йохансен използва телефонния автомат в чакалнята и се обажда по една от сигурните линии. Номерът е непроследим.

Той набира цифрите, подготвяйки се за въздействието на гласа на Карла, но се свързва с автоматичното съобщение на телефонния секретар.

Йохансен говори кратко. Добре е и всичко ще бъде наред. Този е номерът, на който могат да се свържат с него.

- Кажи на татко - завършва той и затваря.

Райън Джаксън има баща. Не са разговаряли от години, но това няма значение.

Той се връща в клиниката.

Кейт седи на високо столче до плота. Пред нея на дълга ивица синя хартия са наредени хирургични инструменти - клампи, форцепси, ножици, триони, скалпели и нещо извито, на което Йохансен не знае името. Той влиза, но тя не вдига глава. Ръката й се протяга над листа. Кейт взима скалпел и острието проблясва на светлината.

- Е, ти се върна - монотонно отбелязва тя.

- Искам да бъда полезен - отговаря Йохансен.

- Вече го каза. - Кейт оставя скалпела много прецизно върху синята хартия. - Не се ли тревожиш какво е намислил за теб Брайс? Той не е известен с търпение.

- Ще иска публика.

- Да.

Тя взима клампа и пак я оставя. Разговорът е приключил.

Йохансен се качва горе в спалното помещение. Леглото му е както го е оставил. Съблича се набързо и се мушва под завивките.

„Тя го е заслужила" - бе казал Филдинг.

Йохансен трябва да спечели доверието й, да я накара да говори.

Не знае откъде да започне.

Той все още лежи буден, когато чува стъпките на Кейт нагоре по стъпалата, през вратата и по пода горе. Вратата й се отваря и затваря. След няколко минути започва драскането - бавно и внимателно. Този път продължава само няколко секунди.

Йохансен дреме, когато от горе се разнася вик - раздиращ, пронизителен звук. Извисява се и утихва.

Той скача, излиза от стаята и хуква през кухнята, когато тих глас зад него казва:

- Остави.

До преградата стои Райли.

- Тя сънува кошмари - добавя той. - Остави я.

Йохансен се връща в леглото си, лежи буден и гледа прашинките, които се преобръщат на светлината, проникваща през картоните, заковани на прозорците.

Кейт не извиква втори път.