Мръсни правила

Първа част

Ден 1: сряда - ден 2: четвъртък

Карла

Винаги съм знаела, че миналото ми ще ме открие - въпреки всичките ми предпазни мерки, фалшиви следи, измислени истории и всичко друго, което направих, за да се дистанцирам от него.

Но не и по този начин.

Случва се, докато в антракта стоя сред тълпата в бара на Кралската опера и учтиво слушам как представителен банкер разяснява правилната постановка на последното действие на „Залезът на боговете". Вдигам глава и в същия миг двата ми живота, които положих толкова много грижи да държа разделени, се сблъскват като тектонични плочи и разтърсват помещението.

Той се разхожда безцелно покрай групата хора наблизо, но всъщност полека ги заобикаля. Не е с тях, въпреки че човек би си помислил, че са заедно. Хубавият костюм, вратовръзката, чашата шампанско, която небрежно държи с пръстите на дясната си ръка, дори прическата и позата му го характеризират като човек, който се вписва в обстановката. Но аз знам, че не е така.

Две години. Има само една причина за присъствието му. Дошъл е при мен.

Преодолявам стъписването си, обръщам се отново към кавалера си, усмихвам се и показвам подходяща реакция, но периферното ми зрение остава приковано в него. Трябва да го наблюдавам, сякаш е непредсказуем и потенциално опасен звяр. Искам да се обърна и да се втренча в него. В момента обаче аз съм Шарлот Олтън - учтива, богата и незаета, а тя определено не познава мъжа, когото току-що видях. Трябва да се преместя така, че да виждам тълпата над рамото на банкера. Докато го направя, той е изчезнал.

Внимателно и дискретно оглеждам стаята.

Всички билети за представлението са продадени и барът - най-големият в Кралската опера, същинска гигантска викторианска стъклена къща под висок извит покрив - е пълен. Масите на северния и южния балкон са заети и хората се тълпят около кръгообразния месингов тезгях в централната зона. Той може да е някой от множеството мъже в черни костюми, но не е. Стена с леко надиплени огледала удвоява размерите на помещението, отразява изящните орнаменти от ковано желязо на огромния сводест прозорец и превръща тълпата в преливащо се множество. Той и отражението му са се слели. Най-отгоре на стената с огледалата продълговатата правоъгълна стъклена кутия на балкона на бара сякаш се рее във въздуха над нас. Хората, облегнали се на перилата, приличат на музейни експонати. Той не е сред тях.

Но е някъде тук и ме е намерил. Естествено, че ще ме открие. И кой е виновен затова?

Звънецът предупреждава, че до края на антракта остават пет минути. Хората около мен изпиват питиетата си.

- Аз ще я отнеса... - Банкерът взима чашата ми, но докато се обръща, друг човек от компанията ни, старши адвокат от Сити, слага ръка на рамото ми.

- Шарлот, надявах се да поговорим.

Тръгвам с него и се нареждаме търпеливо на тътрещата крака опашка пред залата. Усмихвам се и се съсредоточавам, докато пулсът бие все по-ускорено зад очите ми.

Въпреки че го търся, аз го съзирам едва когато вече се е приближил до мен. Не ме поглежда, но ръката му намира моята. И после изчезва, сливайки се с тълпата наоколо.

Вървим с адвоката по коридора към първия ред ложи. Той е в благотворителния съвет и предстои търг. Пита ме дали бих... Предметът е обвит в стиснатите ми пръсти. Топъл е и лепкав от пот. Пъхам го в чантата си, докато се навеждам да седна.

Мъничкото коледно украшение, дрънкулка в червено и лилаво, е оставило лъскав прашец по кожата на дланта ми.

Осветлението помръква. Започва последното действие. Разказът на Вагнер за фалшиви самоличности, неспазени обещания, предателство и убийство буреносно се отправя към края си. Не слушам.

Коледното украшение е послание, предварително уговорен закодиран сигнал, който почти бях забравила, че съм измислила. Саймън Йохансен иска среща. Но не с дискретната добре възпитана Шарлот Олтън, а с Карла.

Лесните оправдания идват непоискани. Не си се приближавала до клиент от две години. Вече не си в играта. Изпрати Крейги. Той ще се справи. Затова му плащаш.

Спорът е безсмислен. Ще отида.

Ранните часове на утрото. Студът пари очите ми.

На главната улица в тази част на източен Лондон има административни сгради с остъклени фасади и новопостроени цехове за лека промишленост. В далечината като в приказка блестят кулите на Докландс, където е апартаментът ми, но тук отдолу са невидими и изглеждат страхотно далеч. Разкапан микробус крета по отклоняващия се път. Канавките се задушават от боклуци.

Складът се използва за съхранение на разнебитени люлки и въртележки от лунапарк и скъсана улична украса. Дворът е осеян със счупени машини, същински вкаменели останки от праисторически чудовища. Около тях е очертан гигантски октопод - релсова пътека, която прилича на извит гръбнак на тиранозавър. Слабите неонови лампи вътре хвърлят неясна светлина върху пътеките и озаряват количка от влакче на ужасите, все още с пръта, и табела с надпис ВЪРХЪТ НА ВЪЛНЕНИЕТО.

Януари е. Тук съм от двайсетина минути и ми е студено. Вероятно затова не го забелязвам.

Няма движение. Бих го съзряла. Но Йохансен стои неподвижно в мрака и ме наблюдава.

- Съжалявам - казва той и аз рязко си поемам дъх.

Йохансен сякаш е бил тук цяла вечност, сред ухилените пластмасови фигури на Дядо Коледа и надиплените дракони за китайската нова година, и го виждам едва след като променям фокуса си. Или сякаш се е появил на части като никнеща трева или натрупване на прах - сенки, сгъстяващи се в човешка форма.

Йохансен е на трийсет и осем години. Висок е метър и осемдесет, слаб, жилав, строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Хубавият костюм е изчезнал. Сега дрехите му са обикновени и анонимни. Ръчният му часовник е масово производство. Кокалчетата на пръстите му са изпъкнали и охлузени.

Спокойствието му винаги ме поразява.

- Исках да се уверя, че ще бъдем сами. - Гласът му е тих и учтив. Единствено монотонните северняшки гласни издават произхода му, нищо друго.

Изминали са две години, откакто се срещнахме за последен път. Филдинг не можа да ми каже къде е отишъл Йохансен. Следата, която беше оставил, се губеше в Амстердам. Слуховете след това не доведоха доникъде. Бях започнала да си мисля, че е мъртъв. Но той е жив и стои пред мен.

Защо сега, след толкова много време? Защо идваш при мен? - мисля си, но вместо това спокойно питам:

- Не пробва ли на обичайния номер?

- Не познавам мъжа, който отговори.

- Той работи за мен. Сигурен е.

Йохансен кима, но отмества поглед встрани от мен.

- Две години - казвам. - Мислех, че сме те загубили.

- Криех се.

- Има ли някаква определена причина?

Той само повдига рамене.

Какво ли иска? Допреди две години подобна среща би означавала, че се нуждае от нова самоличност или от информация за някой удар. Затова идваха хората при Карла - да получат неправомерна информация чрез подкуп или изнудване, хакване или чисто и просто физическа кражба, умишлено унищожаване на друга информация, която ако остане непокътната, ще бъде от полза на правоохранителните агенции, и фалшифициране на самоличности или заличаването им.

Не може да е само това, не и след две години мълчание. Но вероятно и Йохансен е извън играта и е престанал да бъде човекът, който...

- Разкажи ми за „Програмата" - казва той.

Още една секунда мълчание, това е всичко. Но аз съм учила твърде дълго и усилено и не показвам нищо.

„Програмата" може да се нарече затвор, но мястото не прилича на никой друг затвор, с изключение на зида и оградата с електричество.

Когато Йохансен замина преди две години, „Програмата“ не съществуваше. Построиха я след затворническите бунтове, които възникнаха след рецесията, вълната от престъпност, пренаселването на затворите, съкращенията в бюджета... Пет хиляди затворници бяха изхвърлени от претъпканите затвори и бяха поверени на грижите на частна охранителна фирма, за да бъдат настанени временно в отцепен район със западнали улици в предградията, опразнен за преустрояване, точно когато икономиката се срина. Временно убежище, което обаче може да продължи да съществува още много години, затова му лепнаха красиво име по американски и уебсайт, възхваляващ теорията зад този проект.

И измислиха експеримента.

- Какъв е експериментът? - пита Йохансен, въпреки че сигурно вече знае отговора. Все пак пише го в интернет.

- Да учат престъпниците да функционират в самоуправляващо се общество.

- Самоуправляващо се общество, съставено от други престъпници?

- Точно така.

- И какво получават за участието си?

- „Повече индивидуална свобода и отговорност в охраняема среда."

Ключове за жилищата си. Достъп до телевизия и вестници. Възможността да бъдат в самоуправителни съвети и да създават правила. Подкрепа да продължат образованието си, професионална подготовка, инициативи в дребния бизнес. Медицински грижи, спортни зали, дори ресторант. Според уебсайта.

- Звучи твърде хубаво, за да е истина - отбелязва Йохансен.

- Тогава вероятно е истина.

- Охранява ли се строго?

- „Редовно патрулиращи офицери поддържат реда и се грижат за сигурността и доброто физическо състояние на пребиваващите" - отвръщам и после добавям: - Чарли Рос влезе там, когато отвориха „Програмата", един от първата партида, и след три месеца умря. Излезе на парчета.

Той не мига. Естествено, че е знаел и това.

- Какви хора има там? - пита той.

- Предимно престъпници от кариерата. Крадци, изнудвачи, сводници, търговци на наркотици, трафиканти на хора, убийци... Но няма педофили и терористи.

- А психопати?

- Официално няма, защото не може да им се има доверие, че ще си взимат лекарствата. Неофициално - най-малко десетина, може би стотина. Всичките се учат да бъдат добри граждани.

- Познаваш ли някого вътре?

- Познавах. - Усмивката ми е смразяваща. - Вече не поддържаме връзка.

- Вътрешно наблюдение?

- Камери.

- Комуникации?

- Стационарни телефони за затворниците. Всички разговори се записват. Няма мобилни телефони.

- Ами охраната? - пита Йохансен.

Задавали са ми този въпрос толкова много пъти, че мога да изредя на един дъх данните.

- Двойна стена по периметъра, висока дванайсет метра над повърхността и девет метра под земята. Ограда с електричество, бодлива тел, сензори за топлина и движение. Денонощна охрана на стената. Зоната отгоре е забранена за прелитащи самолети и хеликоптери. Всички подземни връзки са запечатани отделно от главния канал. Съдържанието се обработва, докато минава под периметъра. Дори плъх не може да излезе.

- А да влезе?

- Никой не иска да влиза.

- Ами ако аз искам? Можеш ли да ме вкараш?

- Има ограничен достъп за посетители.

- Нещо повече?

Нещо повече?

- Документи на служител от персонала? Нещо, с което да влезеш като пазач?

- Повече.

- Като затворник?

И после да излезе.

Оказва се,че е мисия. Антиклимакс, примесен с ирония. Това е поръчка, за която му трябва фалшива самоличност. Пазачите работят в екипи, по стриктно разписание на дежурствата, а цивилният персонал е строго охраняван. Само затворниците могат да се движат свободно из „Програмата". Йохансен трябва да мине за затворник за онова, което планира да направи...

Изведнъж ме обзема страх.

- Няма да стане - заявявам.

Той ме поглежда.

- Сигурна ли си?

Сложи край на това. Още сега. Веднага.

- Нямаме вземане-даване с частната охранителна фирма и не можем да хакнем данните в системата на затвора. Пазят ги твърде добре. Повярвай ми, правени са опити.

- От хора, които искат да излязат, а не да влязат - отвръща той.

Поклащам глава.

Настъпва напрегнато мълчание, сякаш има още какво да се каже. Накрая аз го нарушавам.

- Това ли е всичко? - питам. Йохансен кима леко и аз добавям: - Е, ако ти потрябвам отново, използвай това.

Подавам му визитна картичка без име, само с телефонен номер. Той го прочита два пъти и ми я връща. Приключихме. Минаха две години, а няма какво повече да си кажем.

Пъхам визитката в джоба на палтото си.

- По-добре да тръгвам.

Той не ми казва довиждане.

Колата - не мерцедесът, който Шарлот Олтън използва от една година, а седан с регистрационни табели на фиктивна компания - е паркирана през една улица. Роби стои на пост до нея. Скръстил е ръце на широките си гърди и дъхът му излиза на пара в студения въздух. Главата му с прошарена коса е наклонена на една страна, нащрек за всеки звук.

Измина година, откакто му се обадих за последен път и го помолих да направи нещо като това, но той работи за групировката от самото начало и знае правилата. Отваря ми вратата, без да пророни нито дума или да ме погледне.

Намествам се на предната седалка и усещам жегване на потисната болка. Трябваше да останеш още малко, да кажеш нещо, да попиташ...

Прогонвам мисълта, както и образа на Йохансен, който стои там в сенките и слуша как колата потегля. Предполагам обаче, че вече е тръгнал.

Взимаме обичайните предпазни мерки. Часът е четири сутринта, когато се връщам в Докландс.

Сградата, в която живея, гледа към ръкав на дока „Уест Индия", на северната страна на Канари Уорф. Някога тук са разтоварвали чували със захар, но сега от индустриалното минало са останали само два огромни крана, самият док - потрепващ правоъгълник от вода, която периодично трябва да бъде почиствана от фасове и картонени чаши - и редица ниски тухлени складове, превърнати в барове за туристи и чиновници. Всичко останало е ново и моята сграда е от най-новите. Там живеят нервни богаташи - прекалено големи стаи, засилена охрана, мрежа от камери за наблюдение. Възможно е да изолираш херметически мястото от външния свят. Нямам изненадващи посетители. Дори в този ранен час на деня отпред патрулира въоръжен охранител, а вътре има нощен пазач, който седи пред редица табла и монитори. Кимаме си един на друг, докато прекосявам фоайето и се отправям към асансьора.

Гледката от четирийсет и първия етаж е великолепна - офисите в Докландс, крайбрежните складове в Лаймхаус Рийч, превърнати в жилища, завоят на реката и силуетът на Лондонското сити, но тази вечер не й обръщам внимание.

Дали Филдинг е проследил и открил Йохансен в някое забравено от Бога кътче на света? Възникна нещо, синко. Точно по твоята специалност. Или Йохансен сам е решил да се върне и тази задача го е чакала? Мисия в затвор. Изглежда невъзможна.

Отново изпитвам страх. Разбира се, че той ще се опита да я изпълни.

Влизам в малката стая, която използвам за кабинет, включвам компютъра и слагам външен твърд диск. Въвеждам паролите, пускам кодиращата програма и отварям файл, който не съм докосвала от една година.

Първото щракване с мишката изважда на екрана пет разноцветни пръстена - външната охрана, първата стена, тясната ивица ничия земя и втората стена - всичко, групирано около тъмен, празен център. Щраквам в средата и се появява решетка с цифри. Поставям курсора на единия правоъгълник и отново щраквам. Правоъгълникът се уголемява и изпълва екрана с детайли - пътища, сгради, столова, блок за професионална подготовка, футболно игрище. Щраквам пак и виждам сложна плетеница от тръби на канализация и електрически кабели, които минават под улиците като вени под кожа. Иконите отново се разпръсват из чертежа - произволна пунктуация от малки сини ромбове, зелени точки и жълти правоъгълници. Някои са командни центрове или наблюдателни постове, други представляват камери и подслушвателни устройства. Трети не мога да разшифровам.

Започнахме да събираме информация за „Програмата" и да съставяме картата, когато мястото още беше на етап планиране. И откакто отвори врати, за картата продължават да идват разни хора. Само че вече не идват при мен, а при Крейги и всъщност не искат картата, а търсят отговор на въпроса: има ли начин да се избяга оттам?

Откакто отвори „Програмата", отговорът е не.

Саймън Йохансен обаче не иска това. Той иска нещо друго.

И все пак не се обаждам на Крейги, макар да знам, че трябва да го направя. Звъня на Филдинг.

Използвам телефонна линия, която не може да бъде проследена. Човекът, който отговаря, само изсумтява, но това е той.

- Здравей, Филдинг.

Мълчанието продължава десетина дълги секунди.

- Карла. - Една-единствена дума, но той успява да я зареди със сериозна тежест на превъзходство и презрение. Филдинг никога не ме е харесвал. Той предпочита по-млади и благодарни жени. Аз съм хладнокръвна кучка. В известно отношение това е освобождаващо. - Е, пак започваме, а? - Гласът му сякаш е ръждясал. Значи все още пуши. - Предполагам, че си имала посещение - самодоволно добавя той.

- Защо му позволяваш да прави това?

Филдинг изсумтява.

- А защо не? Тревожиш се, че е позабравил уменията си? Мисля, че много скоро ще си ги припомни.

- Мисия в „Програмата".

- Виж, той иска да работи. Казах му, че мисията е невъзможна. Но той се занимава точно с това - невъзможното. Можеш да заложиш парите си, че ще го направи, Карла. Въпросът е ти дали ще го направиш?

Сложи край. Веднага. Винаги водим този изтощителен спор, но без следа от вълнение.

- Знаеш каква е системата там вътре. Не можем да я хакнем.

- Сигурна ли си, Карла? Е, изборът е твой. Има и други хора, които могат да го организират. Те ще го вкарат там. Разбира се, не са толкова внимателни като теб, но нямам друг избор.

Изричам думите, преди да имам време да помисля:

- Не можеш да го изпратиш там.

- Само стой и гледай.

- Джон Куилан управлява „Програмата".

- Така ли, Карла? Добрият стар Джон Куилан. Ще се погрижа Йохансен да научи това.

Филдинг затваря, а аз се връщам в хола на апартамента си, приближавам се до прозореца и поглеждам надолу към диплещите се тъмни води на дока.

Не се занимавай с това. Откажи се. Вече не живееш предишния си живот. Вече не си Карла и не дължиш нищо на Саймън Йохансен.

Но аз не мога да се откажа.

Човек обикновено мисли, преди да вземе решение. Трябва да помислиш дали всичко е съзнателно и планирано. Но понякога някой друг взима решенията вместо теб и ти го разбираш, когато вече е късно. Понякога границите са невидими и ти ги преминаваш в тъмнината.

Преди Йохансен да ми каже за мисията. Преди дори да вляза в склада...

Някъде в сигурността на „Програмата" има вратичка и аз ще я открия и ще я използвам, за да го вкарам вътре. Защото ако не го направя аз, ще го стори някой друг, който няма да му пази гърба.

Джон Куилан - професионален престъпник, гангстер и убиец - управлява „Програмата".

Джон Куилан иска Йохансен мъртъв.

Ден 2: четвъртък

Йохансен

Часът е три и тринайсет минути в четвъртък сутринта. Улица в северен Лондон в район, който местните жители наричат „преуспяващ" където барове и строителни предприемачи постепенно изместват старите евтини магазини за хранителни стоки и дрехи. Таксито го закара донякъде, после той се качи на нощен автобус, но сега върви пеша - обичайната процедура. Навиците на снайпериста свеждат света до разстояния.

На три метра вляво от него момиче и момче са се сгушили на автобусната спирка. Дъхът им излиза на облачета пред тях. На осем метра вдясно пияница се клатушка на зигзаг по отсрещния тротоар, неподвластен за студа, а после спира, подпира се с ръка на стената и се превива на две. Йохансен продължава да върви. След шест крачки мъжът излиза от полезрението му. Чува се звук от повръщане и камерата над главата му се завърта невъзмутимо, за да заснеме движението.

Никой не го следи.

Видя я отново. Говори с нея. Сега носи спомена в жълтеникавия мрак почти като предмет в ръцете си, с форма и тегло. Понякога е крехък и ценен - светлината в косите й или обръщането на главата й, но никога за дълго. Йохансен пресича улицата, минава покрай редица къщи и споменът се превръща в нещо остро или пагубно като погледа в очите й в мига, когато тя го видя.

Той сбърка. Мислеше, че ще бъде различно, но сгреши.

Йохансен свива напряко по странична уличка, завива надясно и върви, докато стига до първата от високите викториански еднотипни къщи. На по-малко от пет минути оттам улиците са пълни със строителни скелета, но вълната на облагородяване все още не е стигнала до тази къща. На таблата на домофоните на входовете има твърде много звънци, а в предните дворове - твърде много контейнери за боклук, счупени велосипеди и стари дивани. Вратата на апартамента в сутерена се отваря и отвътре лъха позната миризма на влага.

Завесите във всекидневната са разтворени и външната лампа е запалена. Отвъд остъклените врати се очертават сенките на пластмасов градински стол и изсъхнал розов храст. Йохансен дръпва завесите и отваря вратите на банята и спалнята, запалва лампите и проверява прозорците, търсейки следа, че нещо е преместено. Не открива нищо.

Той сяда на единствения удобен стол срещу телевизора и отново се замисля за Карла. Карла със зелената рокля, наклонила глава на една страна, докато слуша дебелака, преструвайки се, че не й е скучно, в момента, когато вдига очи и вижда Йохансен.

Той отново усеща познатото свиване на стомаха, досущ стиснат юмрук, пронизващо и интуитивно като всякога.

Нищо не се е променило.

От първата им среща, ако може да се нарече така, са изминали осем години. Той седеше на стол, а в очите му блестеше ярка светлина. Гласът зад лампата каза: „Аз мога да ти осигуря безопасност". Само това ли беше нужно, тези думи? Изречени на етап, когато Йохансен беше объркал всичко - доказа, че армията е права, загуби самообладание, гледа как един човек умира, крещейки, докато спеше където му падне, бръснеше се в обществени тоалетни, ядеше от кофите за боклук зад супермаркетите, избягваше дневната светлина и се страхуваше да излезе на улицата, за да не го забележат хората на Джон Куилан и да му направят онова, което бяха направили на други. Когато да продължава да живее беше само рефлекс и продукт на обучението му...

Аз мога да ти осигуря безопасност.

И тя го направи - откри всеки детайл в предишното му съществуване и го изтри, а после му прикачи нова самоличност, даде му самолетен билет и му каза да избяга и никога повече да не се връща.

Само че той се върна, макар и едва когато хората, които знаеха какво е направил в нощта, когато умря Тери Кънлиф, бяха зад решетките или мъртви. Върна се, защото това беше единственият начин да загърби онази нощ - поръчката за Филдинг, всичките трудни удари и всеки един от тях чист, точен и старателно обмислен, без неизгладени ръбове, недовършени детайли или бъркотии. Нямаше и колебание - всяка мисия доказваше, че той все пак може да я изпълни, че командирите от „Специални операции" грешаха, че Кънлиф беше изключение, лоша нощ, която го свари неподготвен, нищо, за което да се безпокои. Че човекът, който рухна психически, не беше той.

Йохансен ходеше за информация при Карла за всеки удар.

Един ден тя излезе иззад лампата.

И му отправи една от онези редки бързи полуусмивки и за миг всичко изглеждаше възможно. Но после Карла извърна глава.

Не можеше да го направиш. Нямаше как. „Специални операции" знаеха и после Кънлиф доказа, че те са прави. И на нея й беше необходим само един поглед преди осем години. Тя разбра всичко и няма да забрави.

Докато накрая единственото, което му остана, беше да замине. Нямаше представа, че ще отнеме толкова дълго време да се върне. Но Йохансен не можеше да се върне, докато Карла все още беше в кръвта му като наркотик, докато все още мислеше така за нея и я сънуваше. Изминаха шест месеца, после дванайсет, след това осемнайсет. И образът й постепенно избледня, докато той отново започна да сънува същите стари неща - мъж зад бюрото, покрив през нощта, фермата. И тогава разбра, че трябва да се върне.

Първото, което направи, след като се увери, че е безопасно, беше да се опита да се свърже с нея.

На стария й телефонен номер отговори мъж - шотландец, чийто глас Йохансен не познаваше. Той затвори, без да каже нищо. Карла не живееше на предишния си адрес. Но Йохансен все още знаеше стара парола за среща, място и час. Трябваше само да намери Карла.

И сега я видя. Всичко беше наред. Той се държа като професионалист.

Точно така, продължавай да си го повтаряш. Зададе й толкова много въпроси, чиито отговори вече знаеше, сякаш тя няма да забележи. Говореше само за да я задържиш по-дълго. Нарочно протакаше последния важен въпрос, защото се боеше, че отговорът ще бъде „не", и в мига, в който тя го изрече, няма да има какво повече да каже.

Какво си мислеше? Че ще се върне и нещата ще бъдат различни? Че няма да чувства нищо?

Или че Карла ще бъде доволна?

Тя така и не го попита къде е бил.

В такъв случай какво му остава сега? Мисията? Удар в „Програмата"?

Но дори Карла не може да го вкара там.

Нощта се е превърнала в ден, преди Йохансен да заспи. Отново му се присъниха старите неща, въпреки че не е точно сън, а по-скоро спомен.

Йохансен стои мирно пред бюро в кабинет. Зад бюрото седи мъж. Ръцете му са скръстени върху картонена папка.

- Това не е отражение на способностите ти - казва мъжът и в същия миг Йохансен се събужда с познатата тежест в стомаха и вкус на провал в устата.

Мобилният му телефон звъни. Той отговаря на обаждането.

- Ало?

- Мисля, че мога да намеря начин - казва Карла и нещо в него трепва само при звука на гласа й. - Искам обаче да знаеш - добавя тя и той се досеща какво ще му каже. - Джон Куилан управлява „Програмата".

- Той не знае кой съм.

Настъпва кратко мълчание и после Карла казва:

- Пак ще се свържа с теб.

- Е? - пита Филдинг. Ядосан е. Раменете му са свити в скъпото кашмирено палто и юмруците му са стиснати под маншетите. Седемдесетгодишното му лице е сбръчкано и грубовато. Изглежда, че е дошъл за отговори, само че отговори няма. - Е? - повтаря той и после добавя: - Майната ти.

Йохансен пъха ръце в джобовете на якето си. Денят е студен и мрачен. Двамата стоят на брега на реката на изток от Улич. Пред тях тече Темза, бърза и сива. Има прилив. Зад тях се извисява ограда с изображение на осветени от неонови лампи остъклени кули, а отзад - строеж. Кранове се въртят на фона на небето. Мястото е открито. Нищо не спира вятъра, който реже като нож, и необятното небе.

- Шегуваш се - продължава Филдинг. Все същият стар номер. - Това е шибана шега.

- Само ще разузная - казва Йохансен. - Ще вляза, ще огледам и ще изляза. Четирийсет и осем часа. Това е всичко.

- Не вярвам. Джон Куилан ръководи „Програмата" - заявява Филдинг, сякаш не го знаеше от самото начало, още когато описваше в общи линии мисията, докато пушеше пура в задна стаичка в Сохо и усмивката му излъчваше самодоволство. „Много ще ти хареса. Шибана мисия невъзможна. Клиентът е превъртял."

Йохансен отмества поглед.

Но Филдинг все още се е втренчил в него.

- И какво? Мислиш, че там действа някакъв ограничителен статут? Или че Куилан е получил амнезия? Смяташ ли, че е забравил какво се случи с Тери Кънлиф?

- Джон Куилан не знае кой съм. Ще вляза само да разузная. Ако не е безопасно, ще се изтегля.

- Безопасно? Разбира се, че не е безопасно, по дяволите. И как по-точно мислиш да се изтеглиш? Това е шибан затвор. Не можеш да излезеш току-така.

Две чайки кряскат над главите им и зад оградата на строежа започва да вибрира нещо механично, бълвайки дизелови пари.

- Трябва да използваме някой вътрешен талант. Мястото е пълно с убийци. Нека някой от тях да го направи. Ще намерим някого, който е осъден наскоро и има деца навън, ще се срещнем с него, преди да е влязъл в „Програмата", ще отвлечем едното му дете и ще му дадем да разбере, че сме готови да стигнем до крайности...

На Йохансен му призлява от мисълта, която и без това е неуместна. Това няма да се случи.

- Аз ще го направя - казва той.

Разбира се, че ще го направи. Досега не му се е случвало да се проваля в мисия. Филдинг обаче настоява на своето, напомня му колко е трудно и се преструва, че иска да го разубеди, защото така ще го накара да иска задачата. Един ден ще рече: „Вече можеш да спреш. Аз вече съм се отдал на мисията." Но още не е.

- Ами Карла? Може ли да те вкара там?

- Търси начин.

Ако е доволен, Филдинг не желае да го покаже. Той извръща глава.

От другата страна на строежа машина забива подпори в калта. Те я гледат през пролука в оградата.

- Носиш ли я? - най-после пита Йохансен.

Но Филдинг още не е приключил.

- Защо да ти я давам? Ти не би трябвало да участваш. Не можеш да го направиш и го знаеш. Всеки има граници, синко. Дори ти. Но ти не искаш да чуеш за това, нали?

Машината спира да бръмчи.

- Носиш ли я? - повтаря Йохансен.

Филдинг бърка в джоба на палтото си, изважда плик и го бута в ръката на Йохансен.

- Какво те прихваща? - огорчено пита той. - Какво става, мамка му? Дори не ти е присъщо да искаш пари - добавя Филдинг, сякаш това го отвращава и противоречи на всичко правилно и благоприлично.

Пликът е обикновен, кафяв и ненадписан. Йохансен не го отваря.

- Какво е направила мишената?

- Нещо лошо - отговаря Филдинг.

Йохансен заключва предната врата, дръпва плътно завесите и едва тогава отваря плика.

Вътре има само снимка - разпечатка от евтин домашен цветен принтер върху канцеларска хартия. Той я гледа дълго и след това отново я прибира в плика. След двайсетина минути тя вече няма да е у него.

Образът се запечатва в паметта му, цялостен и съвършен.

Неизвестно защо, Йохансен не очакваше жена.

Ден 2: четвъртък - ден 5: неделя

Карла

В четвъртък трябва да отида на вечеря - като Шарлот Олтън, макар че тази вечер тя изобщо не е блестяща компания. Пликът ме чака, когато се връщам в апартамента си малко след единайсет. Нощният портиер ме вижда, докато прекосявам фоайето, и ми го подава.

Двете чаши вино се изпаряват от кръвоносната ми система, докато се качвам с асансьора към моя етаж. Веднага щом влизам в дома си, разчупвам печата и изваждам листа хартия.

Тя е трийсетинагодишна, слаба, с коса с цвета на светло масло и на снимката е облечена със закопчан догоре сив костюм, който изглежда скъп като прическата й. Жената има вид на корпоративен адвокат, добре възпитана и образована, затворена. Усмивката й е като броня.

Мога да се закълна, че лицето й ми е познато.

Няма име, нито биографични данни, само снимката.

Какво ли е направила тази саможива богата млада жена? Защо някой я иска мъртва?

Но отговорът е лесен. Тя е осъден престъпник като всеки друг в „Програмата" и по някое време са показали снимката й в таблоидите и по телевизията. За по-малко от секунда въображението ми съставя първа страница на вестник. До снимката с големи букви е напечатана думата ЧУДОВИЩЕ!

Сигурно става дума за отмъщение. Отплата за предателство на някоя банда? Или от страна на семейство на жертва. Или едното, или другото. Странно е обаче, че Филдинг не ми каза името й. Необходима ни е повече информация.

Ръцете ни са на клавиатурата. Диалогът ни, лишен от източниците си, минава през прокси сървъри на три континента. Непознаването ми на жаргона ме бележи като външен човек, но напоследък не си позволявам това да ме тревожи, а ако тревожи Фин, той не е споменал.

<Фин.>

Не мисля, че той спи. Отговорът идва почти веднага.

<Кей?>

Съзирам изненада във въпроса. Като много други от групировката ми Фин е свикнал да общува с Крейги.

<3адача за теб Частна поръчка Обичайното заплащане Затворниците в „Програмата" Намери подробности Имена Лица Досиета Отговори само на мен>

Пауза. Или Фин размишлява върху молбата ми, или някой от сървърите работи бавно.

<Краен срок?>

<Веднага.>

<Ще те уведомя>

Това е стандартният отговор на Фин. По-рано ме дразнеше. Но в реалния живот не е като във филмите и може да отнеме дни, дори седмици... Фин няма представа колко време ще му отнеме. Няма да получа нищо повече от „Ще те уведомя".

Прекъсвам връзката и се облягам назад на стола.

Следобед отново разговарях с Филдинг и настоях за подробности за клиента, но клиентите са безименни. Филдинг има правила за анонимността.

- Препоръчаха ми го - беше единственото му обяснение този път.

Някой друг, с когото е работил и на когото има доверие, е гарантирал за клиента. Пак не каза кой. След това ме попита дали знам как да вкарам Йохансен в „Програмата" и аз му го върнах. Отговорих, че работя по въпроса. Доверието е двустранно, а нещата между нас двамата не стоят така. Всъщност прекарах деня, опитвайки се да открия човека, който ще ми бъде ключ за цялата история, въпреки че той няма да го знае. И сега от екрана ме гледа лицето на главния кандидат. По-късно ще разгледам живота му, търсейки причина да го изключа, но засега съм доволна да го оставя там, макар че е извършил престъпления, за които не искам да мисля... Отново се сещам за жената на снимката. ЧУДОВИЩЕ. Двамата биха били очарователна двойка.

В същия миг електронният часовник в кабинета примигва от 23:59 на 00:00. Вече е петък.

Време е да говоря с Крейги.

Нямах намерение да водя такъв живот. Но някои неща се случват, без да ги искаш.

Забърках се с Томас Дру, преди да разбера кой е той и с какво се занимава. Вършиш такива неща, когато си на двайсет и три години и простодушен. Дру беше умен и имаше гладки ръце, проницателния поглед на шарлатанин и вяра в себе си, каквато не съм виждала в друг нито преди, нито след това. Запознахме се на купон в Кенсингтън и два часа по-късно бяхме в леглото.

След една седмица го попитах с какво се занимава. На табелката на офиса му пишеше само ДРУ.

- С разследвания - усмихна се той.

Един месец след като започнах да работя за него - рутинно наблюдение, основни информационни технологии и да отговарям на телефона, аз осъзнах какво точно прави Дру - мрежата, която изгражда, и клиентелата му.

Година по-късно вече я познавах по-добре от него.

Той имаше счетоводител на име Алекс Крейги, с неопределена възраст някъде между трийсет и петдесет години, с черен костюм, мълчалив и потаен. Мислех, че не ме харесва много. Моят съюзник беше Роби - мъж, подобен на стафордшърски бултериер, с мускулесто телосложение, генетично лоялен и опасен в схватка. Той беше служил като момче за поръчки при една от старите престъпни фамилии от Ийст Енд но се бе отказал от този живот, когато жена му починала, оставяйки го да се грижи сам за седемгодишния им син. Роби беше шофьор на Дру и се занимаваше със следене и от време на време употреба на сила. Той и аз веднъж се целунахме в колата по време на операция по наблюдение в онези първи дни. Това беше по чисто професионални причини, но когато искам да го поставя в неудобно положение, аз все още му го напомням.

И после един ден не можахме да намерим никъде Дру. Информацията, която той беше дал за един банков обир, се оказа неточна и загинаха двама души, застреляни от полицията, а прочут лондонски гангстер беше на път да понесе последиците.

Дру беше избягал.

Роби ме посъветва да се махам оттам. Изпратих го вкъщи при сина му. Очаквах, че и Крейги ще офейка - ще пъхне купчина финансови документи в куфарчето си и ще замине, но му прави чест, че когато аз реших да отстоявам позициите си, той остана.

Не винаги сме на едно мнение, нито тогава, нито след това, но преди година, когато реших, че е време да се доверя на друг да върши ежедневното ръководене на групировката, за да сведа до минимум риска и да си живея живота, разполагах само с него. Крейги познава източниците ми, плаща на доставчиците ми и ме изолира от клиентите. Той осигурява невидимостта ми, пази чисти ръцете ми и се грижи за безопасността ми. Държи ме далеч от хора като Саймън Йохансен. Поне на теория.

В дъното на склада е тъмно, когато пристигам в петък, но аз знам пътя. Познавам всяко едно от местата ни за срещи, защото аз съм ги избирала. Влизам почти безшумно и минавам покрай човека на пост. Чува се само леко изскърцване на вратата и тихи стъпки, но въпреки това Крейги се обръща и се намръщва. Когато ме вижда, продълговатото му лице леко се изкривява на една страна - може би от любопитство или ме преценява, но той не казва нищо. В момента е ред на друг да задава въпроси.

Пред нас и отделен от нас с редица ярки лампи, насочени право към него, с наведена глава седи висок мъж на шейсет и няколко години. Лактите му са на коленете, а ръцете висят отпуснати. Слаб е, прошарената му коса е добре подстригана и дрехите му са небрежно елегантни и скъпи. Хубав е, но с черти на ястреб. В някоя телевизионна драма би играл ролята на праведен патриарх или на застаряващ генерал, предвождащ хората си в последна битка. Но това място и всичко, което му е коствало, за да дойде тук - качулката, микробусът и претърсванията - е подронило достойнството му. Лицето му е подпухнало и сбръчкано и той се поти. Долавям отчаянието му въпреки уханието на скъпия му одеколон.

- Напуснах. Почувствах, че е време да променя нещата - казва той, но гласът му трепери.

- Напуснали ли сте, господин Хамилтън? Или са ви помолили да се дръпнете настрана, докато нещо гадно бъде заметено под килима? - Крейги се държи като син на проповедник и говори с акцент от Източен Килбрайд в Шотландия. В такива моменти си мисля, че в безпощадната му душа няма капка милост. - Ще трябва да ни дадете по-добро обяснение.

Хамилтън не отговаря. Сигурно съзнава, че това е част от цената, която трябва да плати. Но Крейги не го прави от жестокост. Пълно разкриване. Ние винаги настояваме за пълно разкриване. Трябва да сме сигурни с кого си имаме работа.

- Хайде да преговорим историята. Напуснали сте работата си, без да сте направили нищо лошо, без да имате вина за нищо, нито петно в досието, и сте зарязали тлъста пенсия. Нямате мръсни тайни и никой не ви изнудва. И въпреки всичко идвате тук и предлагате куп пари в замяна за нов живот. Хората правят това само когато бягат, господин Хамилтън. Въпросът е от какво бягате? - Крейги прави пауза. - Е?

Дори не чувам отговора.

Преди осем години бях в друг склад, подобен на този, но човекът на стола, осветяван от ярките лампи, беше Саймън Йохансен.

Гладко избръснат, с кестенява коса. Облечен небрежно елегантно, в сиво и черно. И спретнат. Никой не би се досетил, че живее като бездомник. Имаше белези, че се е бил - охлузени кокалчета на пръстите и избледняващи синини на лицето, но в държането му нямаше следа от показното перчене на самопровъзгласил се безстрашен здравеняк. И нищо бляскаво или отличително. Господин Никой. Не бихте го загледали.

Бяха нахлузили качулка на главата му, бяха го претърсили, набутали в микробус без опознавателни знаци и с непроследими регистрационни табели и разкарвали из Лондон. За главата му беше обявена награда. Би трябвало да се облива в пот, но не беше така.

- Трябва да ни кажеш всичко - заявих. - Пълното разкриване е жизненоважно.

Само че не беше необходимо Йохансен да ми казва от какво бяга. Вече знаех. Всички знаеха.

Естествено, бях прочела досието му.

Беше роден в Салфорд, в работнически квартал, син на швед бивш моряк, който обичал да пие и да използва юмруците си. Баща му имаше арести за пиянство, нарушаване на обществения ред и „домашни произшествия" във влажната малка къща, в която бе израснал Саймън, и после майка му беше решила, че й е писнало. (Той бил на шест, когато тя избягала, но не го взела със себе си.) След това започнал да бяга от училище и да получава слаби оценки. Би трябвало да има и криминално досие, например за дребни кражби, но дори тогава Саймън бил достатъчно умен, за да не го хванат.

После следваха военните досиета. Войник и сетне снайперист. Служил в Близкия изток. Похвали за смелост под обстрел. Армията, изглежда, го беше спасила. Беше му дала семейство, смисъл в живота, дисциплина, самоуважение. Показала му беше какъв може да стане, ако го иска достатъчно много. И Йохансен го искаше.

Досието му завършваше с „допълнително обучение". Евфемизмът се отнасяше за подразделение на „Специални операции", забутано в тъмен ъгъл между британското разузнаване и Министерството на отбраната, в което изчезваха хора и не винаги се появяваха отново. Йохансен обаче се беше появил. След петмесечно отсъствие от частта си, обозначено с кодове в досието му, той се беше върнал към стандартните бойни задължения. Не се споменаваше защо е отсъствал и той каза, че не знае.

Скоро след завръщането си Йохансен беше напуснал.

Досиетата свършваха дотам. Не пишеше нищо за месеците, които той бе прекарал на произвола на съдбата. Нямаше нищо за запоя с приятел на приятел в една лондонска кръчма. Нищо за постъпването му в частната армия на гангстера Чарли Рос. И нищо за първата мисия, на която беше изпратен в компанията на още трима души, за да отвлекат човек на име Тери Кънлиф и да изпратят послание на шефа му.

Когато го попитах какво се е случило, Йохансен отвърна само: „Нещата се объркаха". Но за пръв път, откакто бяха смъкнали качулката от лицето му, съзрях проблясък на чувства, нещо в очите и устата му, нещо като срам.

Това обаче не беше достатъчно, за да компенсира случилото се с Тери Кънлиф. Погледнах го и си помислих: Ще умреш.

- Лъже - отсича Крейги и поклаща глава. Не вярва на нито една дума.

Преместили сме се в малка стая със заковани с дъски прозорци, където има два неудобни стола и бюро. Хамилтън го няма. Отново му е сложена качулката и е отведен извън погледа ни. Долавям тихо потракване и стържене, докато някой прибира лампите.

- Тогава кой е той? - питам.

- Уилям Артър Хамилтън. Работил е за „Хоупленд", фармацевтичния гигант. Отговарял е за договорите. Директор на „Сътрудничество и предприемачество". Грипни ваксини за четири милиона? Правителствена карантинна база за жертви на биологична война? Търсят него. Работи с офшорки и с частни контракти, но също и с Уайтхол[1] - Устните на Крейги са стиснати и смръщени.

- Там има много място за измами.

Крейги отново кима убедено.

- Той не казва всичко. Не само е пълнел джобовете си, прибирайки финансиране за несъществуващи ваксини. Прекалено е уплашен. - Крейги се усмихва язвително. - Може би е получавал подкупи от някой диктаторски режим, за да го снабдява с нещо, което не трябва. Може би не го е доставил. Каквото и да е направил, Хамилтън мисли, че са го погнали. Защо иначе поиска да го настаним на безопасно място?

- Няма желание да сподели.

- Ще размисли. Дай ми една седмица и ще изтръгна всичко от него. - В Крейги има нещо безмилостно. С черния си костюм и палто той прилича на погребален агент от малък град но всъщност е хищник. Неумолимите му черни очи се втренчват в мен. - Знаеш, че бих предпочел да не идваш.

Срещаме се веднъж седмично, всеки петък, неизменно, за да обсъдим последните развития в бизнеса. Срещите ни обикновено се състоят в апартамента ми. Крейги носи куфарче с фалшиви финансови документи, за да подкрепи легендата, че е мой финансов съветник. Понякога обаче го моля да присъствам на разпитите. Ей така, символично, колкото да не загубя тренинг. Или може би от скука? Истинското ми име е Шарлот Олтън, с него съм родена. Но дълго време тя беше само прикритие и дори сега, въпреки всичките ми усилия, все още не съм убедена, че съществува реално. Шарлот живее, колкото да поддържа собствената си измислица. Тя се движи сред хора, които я приемат за чиста монета и през ум не би им минало да задават лични въпроси. Шарлот е приятна събеседница, лесно поддържа разговор, може да се разчита на нея за благотворителни каузи и може да бъде настанена до най-непохватния гост на вечеря. Но ако се наложи утре да изчезне от лицето на земята, колко души ще забележат?

Оттеглих се от ръководството на мрежата, за да си изградя нормален живот. Мина една година, но все още не съм го направила. Затова понякога идвам и стоя в дъното на стаята, скрита зад лампите, без да казвам нищо. Но на Крейги и това не му харесва.

- Справяш се отлично - отбелязвам.

- Но ти искаше да се увериш.

- Няма такова нещо.

- И не познаваш Хамилтън.

Вярно е, Хамилтън лесно може да бъде един от обкръжението на Шарлот Олтън. Може да сме се срещали в някой театър или в концертна зала. Той е от онзи тип хора, с които тя общува - богат, с добри връзки... но е непознат. Поклащам глава.

- Дойдох ей така.

Крейги свива устни.

- Идването ти тук те излага на...

- Щом е безопасно за теб, тогава е безопасно и за мен.

Изражението му показва, че той не мисли така. Погледът му ме пронизва. Но нали затова му плащам? Да бъде предпазлив и консервативен и да избягва рисковете. Да обръща внимание на детайлите, както правя аз. И все пак това ме изнервя.

Преглъщам го. Трябва да говорим по работа.

- Е, какво имаш за мен? - питам и започваме.

Запитване от страна на руска групировка - добре финансирана, но вътрешната им сигурност, изглежда, се основава предимно на прекомерно и кърваво насилие. Ще им откажем. Нов японски разузнавателен източник, който изглежда сигурен. Крейги ще го провери. Надградена и подобрена защитна стена в европейска банка, но ние имаме човек сред специалистите, разработващи софтуера. И така нататък, и така нататък... Продълговатото лице на Крейги се набръчква от съсредоточаване, докато преравя паметта си за факти -потенциални клиенти, източници и заплахи. Обучил се е да не си води записки.

Едва когато приключваме и той става и изтупва от праха палтото си, аз питам:

- Спомняш си Саймън Йохансен, нали?

Изражението му говори красноречиво. Разбира се, че го помни.

- Той се свърза с мен - добавям.

Погледът му мигновено се изостря.

- Как?

- В операта. Снощи - отговарям спокойно, сякаш това не е нещо, което трябва да ни безпокои.

- Доближил се е до теб на публично място?

- Внимавахме. Никой не видя нищо.

- Но той знае, че може да те намери тук - възразява Крейги и после добавя по-тихо, сякаш на себе си: - Все някога щеше да се случи... - Млъква. Казал е достатъчно. Старият спор вече изпълва въздуха между нас. За всеки, който е видял лицето ми и може да ме разпознае, ние имаме уличаваща информация и се грижим човекът да знае това. За всички освен за Йохансен.

- И какво искаше? - пита Крейги.

- Обичайното. Самоличност за някакъв удар. - Правя пауза. - В „Програмата".

Крейги зяпва.

- Попита дали мога да го вкарам там. Като затворник, временно.

- Отказа му, нали?

- Казах, че ще проверя.

- Трябва ни самоличност на истински затворник. Не може да стане.

Оставям момента да отмине.

- Не може да стане - повтаря той и аз му казвам.

Райън Джаксън е трийсет и пет годишен, но изглежда по-възрастен на снимката, която имам. Роден е в Британия, но на двайсет и седем се е преместил в Съединените щати, привлечен към Лос Анджелис по всевъзможни грешни причини. Сближил се с местно момиче, сервитьорка, и известно време съумявал да убегне от вниманието на имиграционните власти, докато на младата жена й писнало от него и го зарязала заради друг. Джаксън отишъл в дома й, застрелял мъжа и зачакал бившата си приятелка да се появи. Когато тя дошла, той й показал какво е направил и после застрелял и нея. Жената умирала цели шест часа и през цялото време Джаксън седял и я гледал. По-късно казал на полицията, че си го е просела.

Сигурно е наел добър адвокат, защото в Калифорния има смъртно наказание, но той получил доживотна присъда в затвора „Викторвил".

Райън Джаксън е отрепка от най-долно естество, но е на подходящата възраст и ръст и достатъчно много прилича на Йохансен.

Крейги клати глава.

- Защо ще ходи в „Програмата"? Да види приятели?

- Нашата история ще бъде, че той има връзки с американската организирана престъпност. И разполага с информация, която е предложил да сподели, при условие че го прехвърлят от Съединените щати в „Програмата". Американските власти ще искат съдействие от Обединеното кралство - техен човек в „Програмата" за три седмици, за да види дали Джаксън ще се пречупи. Но официално през това време той остава тяхна отговорност и американски затворник, който е влязъл по свое желание в „Програмата". Всъщност Джаксън е доброволец. Затова няма да фигурира в списъка на затворниците. Райън Джаксън е обяснението защо Йохансен трябва да влезе там, защо трябва да поддържа връзка с нас, докато е вътре, и защо накрая ще излезе.

- Когато Райън Джаксън се върне в Калифорния. - За миг Крейги звучи огорчен, но смаян.

- Все едно никога не е напускал затвора там.

- И Джаксън няма английски престъпни партньори?

Поклащам глава.

- Доколкото ми е известно, не. Но ще продължа да търся.

- Ще му трябва придружител. - Нещо проблясва в очите му. - Уитман. Обадила му си се, преди да дойдеш тук. Затова закъсня.

Майк Уитман е наемник на разузнаването, висок мрачен американец с лек носов говор от Алабама в акцента и трийсетгодишен опит в американската система, петнайсет от които на бюро в ЦРУ Той ме познава от години като Лора Пресингър и не е съвсем сигурен кои са хората на Лора, защото тя не обича да раздава визитни картички, но те определено са от разузнавателната общност. Дейността й е законна, но от време на време се нуждае от помощ от човек с американски паспорт, вътрешна информация от американското разузнаване и готовност някой да си затвори очите.

Уитман обитава сенчест свят, където всичко може да бъде оправено с подходящи контакти и правдоподобни документи и където двуличието и измамите са стандартна делова практика. Като се добави към това късният му първи брак преди осем месеца с красива французойка и преместването му в Париж - по нейно настояване - и Уитман е отрязан от доходните договори с Вашингтон и Лангли. Той има финансови проблеми. Иска работата. Когато му обясних какво очаквам от него, Уитман сухо подхвърли:

- Още се занимаваш с онази лайняна работа а ла Джеймс Бонд, Лора.

- Щеше да се разочароваш, ако не беше така - отвърнах и той се засмя, но не особено весело.

Днес Уитман ще се качи на „Евростар" от парижката гара Север.

- Ако някой може да направи така, че нещата да изглеждат правдоподобни, това е Уитман - допълвам.

- Ами Вашингтон? - пита Крейги. - Ще играе ли с нас американското министерство на правосъдието? Необходимо е само едно телефонно обаждане.

- Можем да осигурим на Йохансен достатъчно документи в английската система, за да влезе безпрепятствено. До понеделник информацията ще бъде на съответните бюра. В такива случаи всеки се грижи да си покрие задника. И ще го направят. Йохансен ще отиде с придружител и те ще го очакват.

- Защо три седмици? - Както винаги, въпросът му е умен.

- Толкова ни трябват.

- Или толкова мислиш, че ще имаш, преди някой да се обади във Вашингтон. И знае ли Йохансен какъв е рискът? Ако някой се разрови или се обади във Вашингтон, докато той е вътре...

- Разбира се, че ще му кажа.

- Но той ще го направи въпреки всичко, нали? - Крейги поклаща глава и после по-тихо добавя: - Това е удар в затвор, Карла.

Много добре знам какво има предвид Крейги. Може да е клопка.

- Филдинг е проверил клиента. Филдинг е лайно, но му имам доверие, че няма да рискува най-ценната си придобивка. Проверих и в полицията. Никой не е чул, че някой от отдел „Организирана престъпност" провежда операция по ужилване, за да залови наемен убиец. Така или иначе, прилича ли ти на ужилване? В такива случаи не се поставят толкова трудни капани, в които да влезеш.

- А ти? Какви са рисковете за теб?

- За мен няма риск.

- Карла, преди една година се разбрахме...

Знам какво се разбрахме.

- Това е само един удар - прекъсвам го. - Нищо повече. Само един.

Крейги млъква и се втренчва в пода, а после тихо казва:

- Ти не трябва да участваш в това.

- Вече участвам. Йохансен дойде при мен. Аз отговарям за него.

- Защо, Карла? Какво го прави толкова специален?

Нямам отговор.

Мисля, че Крейги е приключил, но той стига до вратата, слага ръка в ръкавица на дръжката, спира и се обръща. Бледото му продълговато лице е изопнато от неодобрение.

- Помисли внимателно за Саймън Йохансен. Той не е ли ненадежден?

Знам защо го казва. Но Йохансен е изпълнил безупречно всичките си мисии. С изключение на първата. Тери Кънлиф.

Тери Кънлиф - на четирийсет и няколко години, възпълен, с овално лице, постоянно весел. Свестен човек. Работеше за Джон Куилан, дребни поръчки, и четири-пет пъти в годината идваше при мен като пратеник на господаря си за малки услуги - молба за информация или нещо за продаване. Не беше корав и смел, но понасяше униженията на процедурите ни за сигурност с добродушно чувство за хумор. Харесвах го. Много го харесвах, въпреки че не му позволих да види лицето ми.

Тери беше никой, докато Джон Куилан не поведе война с Чарли Рос и Тери се превърна в мишена.

Саймън Йохансен също беше никой, бивш войник, останал на улицата, докато Чарли Рос не го нае и не го изпрати срещу Тери, макар и само да запълни бройката, в случай че възникнат неприятности.

Нямаше неприятности. Тери бил сам.

Вкарали го в кола и го завели в отдалечена ферма. И след това нещата излезли от контрол. Преди нощта да свърши, Тери бил мъртъв. И не по чистия начин, застрелян с куршум в главата.

Когато Йохансен дойде при мен, събитията бяха поели по предсказуем ход. Тримата други мъже, които придружили Тери до фермата, също били мъртви - двама в каменоломна и един в изгоряла кола на междуселски път, убити по заповед на Джон Куилан, шефа на Тери. И тримата били изтезавани, преди да умрат.

Йохансен щеше да бъде следващият.

Той не знаеше, че аз знам за Тери. Дойде при мен, за да изчезне. Нямаше причина да лъже, нито съзнаваше, че когато му казах: „Пълното разкритие е жизненоважно", аз се подготвях да чуя какви са били последните ужасяващи часове на човек, когото познавах и харесвах. Трябваше да знам. Информацията за случилото се щеше да оправдае онова, което щеше да последва. Моментът, в който ще му кажа: „Съжалявам, не можем да ти помогнем". Моментът, когато го оставим беззащитен и извърнем глави, докато хората на Куилан се приближават към него.

Пълното разкритие е жизненоважно. Мислех, че вече знам всичко, но се оказа, че греша.

Направихме така, че Йохансен да изчезне. Преровихме живота му част по част - осигурителния му номер, номера на здравната му осигуровка, кода за плащане на данъци - всяко място, където беше живял, всяко училище, в което беше учил, всяка длъжност, която бе заемал. Взехме паспорта му, банковите му сметки, кредитните карти и шофьорската книжка. И ги изтрихме от регистрите.

Крейги не разбираше какво правим. Това беше иронично, тъй като той откри уликата, докато премахвахме и последното физическо доказателство и заличавахме всеки дребен детайл от миналото на Саймън Йохансен - доклад до Министерството на отбраната за резултати от серия психологически тестове в края на обучението му в „Специални операции". Текстът беше написан на неясен военен жаргон, но в бялото поле някой беше надраскал „Ненадежден".

Крейги видял думата и си помислил: „Този човек е психопат. Тиктака като бомба с часовников механизъм". Но Крейги не беше в стаята онази нощ. Той не чу историята. Не знаеше, че има други видове „ненадежден" и Йохансен е един от тях.

Не че това го правеше по-малко опасен. Някои дори биха твърдели, че го прави по-опасен. Знаех го тогава. И все пак го оставих да живее.

Изтрих миналото на Саймън Йохансен и после изпратих съобщение до квартирата, където се беше нанесъл без разрешение. Той изчезна за по-малко от петнайсет минути, сякаш никога не бе съществувал. За двайсет и четири часа беше вън от страната с фалшива самоличност, която скоро щеше да захвърли, след като стигне до Тунис. И това беше всичко. Поне така си мислех.

Не знаех, че Йохансен ще се върне, при това като различен човек.

В 21:54 часа в събота вечерта кодираният ми телефон иззвънява.

В слушалката чувам акцента от Ийст Енд на Роби:

- Той тръгна. Ще бъде при теб след шест минути. - Звучи раздразнен. Чуди се как е възможно някой да успее да се приближи толкова много, без да бъде забелязан.

Йохансен пристига в апартамента ми точно в десет. Поколебах се, преди да му кажа адреса си, но той вече го знаеше. Естествено.

Тази вечер Йохансен има безупречно чистия и спретнат вид на човек, който прекарва доста време, за да се грижи за външността си, но това е илюзия. Учил се е усилено, за да изглежда безличен като бяло платно и да отстрани от външността си всеки елемент, който може да се закачи в паметта, и сега анонимността му е перфектна. Неузнаваем е.

И преди да изминат двайсет и четири часа, той пак ще бъде някой друг, ще носи други дрехи, ще има друго минало и ще отговаря на друго име.

Малцина могат да направят това, което той се готви да направи. Повечето не биха се справили с дисциплината и загубата на връзката с живота си. Те стават неспокойни и после започват да нарушават правилата от невнимание или чувство на неудовлетвореност и безсилие. Но хора като него не го правят. За тях промяната от един живот в друг не е нищо повече от събличане на едно сако и обличане на друго.

Това донякъде се дължи на чиста сила на волята, но също и на изолация. Йохансен е скъсал всички връзки със семейството си преди години. Има няколко партньори, но няма близки приятели. Спи сам.

Вероятно това улеснява нещата за него. Той почти няма какво да губи.

- Ще влезеш в „Програмата" като човек на име Райън Джаксън, роден в Британия, но гражданин на Съединените щати, и осъден на доживотен затвор във „Викторвил", Калифорния, за двойно убийство. Ще вземем назаем неговата самоличност. - Бутам картонена папка по масичката за кафе към мястото, където седи Йохансен. Той веднага започва да я прелиства. Папката съдържа всичко, което успях да събера за живота на Джаксън. Има дори снимки на приятелката му, каквато е била, когато се е запознала с Джаксън и след това, както са я намерили полицаите. Раните й са шокиращи, но Йохансен само примигва три пъти бързо и обръща страницата, без да пророни дума. Виждал е такива неща. - Придружителят ти ще бъде американски наемник на име Уитман. Той знае, че не си Джаксън. Не знае нищо друго. Не знае защо влизаш в „Програмата" и няма да пита. Колко време ти трябва да разузнаеш как стоят нещата?

Йохансен не вдига поглед от папката.

- Четиресет и осем часа.

- Добре. Когато изминат четиресет и осем часа, Уитман ще те изтегли да побъбрите. В този момент ти ще трябва да избереш дали да останеш, или да напуснеш.

- Колко време имаме общо?

- От първото влизане до последното излизане ли? Три седмици, след това той ще те изтегли оттам завинаги. Достатъчни ли са три седмици?

Той леко повдига рамене, сякаш иска да каже, че трябва да са достатъчни.

- През това време не трябва да се набиваш на очи. Ако някой стане неспокоен и започне да задава въпроси, ще те изтеглим, но винаги има опасност с тези...

- Знам - прекъсва ме той.

- Уитман ще ти даде и номер, на който да се свържеш с него по всяко време на денонощието. Ако имаш проблем, обади му се и кажи, че си готов да говориш, и той ще те вземе.

- Няма да има проблем.

Бутвам към него втора папка.

- „Програмата" се ръководи от частна охранителна фирма и Джон Куилан. - Навеждам се напред, принуждавайки го със силата на волята си да вдигне глава и да ме погледне. - Той ще се пита кой си.

Йохансен не отмества поглед.

- Аз съм Райън Джаксън - казва и това е всичко.

Разбира се. Само Чарли Рос може да го разпознае, но той е мъртъв.

Йохансен започва да чете. Наблюдавам го.

Изпитателният ми поглед, изглежда, не му е неприятен, въпреки че го усеща. Но той е снайперист, притежава свръх-развита способност да се съсредоточава и в момента я е насочил към човека, в който ще се превърне, и мястото, където ще отиде. От време на време се обляга назад и затваря очи, преговаряйки информацията и повтаряйки си я наум. Понякога ръцете му се раздвижват, докато го прави, и белезите на кокалчетата му проблясват на светлината.

Друга празна стая, други ярки лампи. Пак Саймън Йохансен, но две години по-късно. Ужасяващата смърт на Тери Кънлиф е сведена до белег в паметта му. Джон Куилан и Чарли Рос са зад решетките и едва ли ще излязат някога.

Сега Йохансен имаше друго име. Работеше за Филдинг и искаше информация. Доведохме го с обичайните предпазни мерки - черни регистрационни табели на микробуса и качулка на главата. Този път не я свалихме.

Застанах пред стола му и попитах:

- Помниш ли ме?

Той не помръдна десет секунди и после отговори:

- Така и не разбрах името ти последния път.

- Карла. Можеш да ме наричаш Карла.

- Шпионско име.

- Богинята на отмъщението на Джордж Смайли. - Не си го представях да чете Льо Каре.

- Кой?

- Няма значение. Е, значи искаш информация.

Трябваше му за някакъв удар.

Тогава започнахме отново, макар и две години след като се бяхме срещали само в празни стаи с ярки лампи между нас, аз - в сянка и невидима, а той - в блясъка и заслепен, но винаги кротък, търпелив, сдържан и учтив. Седеше неподвижно на светлината и задаваше само необходимите въпроси. Никога не преминаваше границите на взаимоотношенията ни и не се натрапваше.

Преди четири години му позволих да види лицето ми.

Йохансен е специалист по трудните удари, техническите, онези, които изискват внимание и търпение, с висока степен на риск, и е изпълнил безпогрешно всичките. И има правила, макар че ми отне известно време да ги разбера. Той не говори за тях.

Някои обичат да гледат последиците. Седят по време на обичайното четирисекундно стъписано мълчание, за да видят ужаса, който се изписва на лицата на очевидците, как устните им се разтягат в писък и как се вкопчват един в друг, докато размахват ръце да се предпазят. Йохансен не е от тях.

Други изстрелват напосоки втори куршум в хаоса, въпреки че вече са изпълнили задачата. Ей така, за удоволствие. За Йохансен те са болни хора. Той внимава с живота на другите.

Неговите мишени не разбират какво ги е сполетяло и не страдат, дори онези, които може би заслужават - гангстери с вкус към изтезания, жени, които се занимават с трафик на деца за сексуална търговия, педофили, освободени поради някакъв процедурен пропуск. Това е тесният фокус на морала на Йохансен - не дали да умрат, защото някой друг вече е решил този въпрос, а как.

Добър човек ли го прави това или лицемер? Не знам. Живея в свят, където има малко добри хора. Вероятно нямам пример за сравнение.

Крейги все още е озадачен от Йохансен. Всеки нормален човек би сънувал кошмари и би се будил с крясъци след случилото се с Кънлиф. Но Саймън Йохансен само стана по-добър в професията си.

Крейги е прав. Шест години Йохансен е само ефикасен и методичен професионалист и всеки негов удар е чист и перфектен.

Но все пак се чудя дали сега пред мен седи човекът, който е избягал от фермата след смъртта на Тери Кънлиф - човекът, когото армията е дамгосала като ненадежден.

Той не ми позволява да разбера.

Йохансен държи картата на „Програмата" пред себе си с обозначени ориентири, които трябва да запамети, и убежища, от които може да се нуждае, ако нещата се объркат, и я разглежда внимателно.

- Ако имаш проблем, добери се до някой телефон и се обади на Уитман - казвам. - Той ще те вземе възможно най-бързо. Но има ограничения. Патрулите?

Без да отмества очи от картата, той отговаря:

- Бронеавтомобили „Лендроувър" с екипи по трима, въоръжени.

- Официално обикалят денонощно. Но през нощта „Програмата" се запечатва. Портите се затварят. Патрулите се връщат в базите и през повечето време стоят там. - Навеждам се напред. - Ако възникне проблем, излез преди шест, защото след това ще останеш вътре до сутринта.

Йохансен кима, но не вдига глава от картата.

- А що се отнася до мишената, все още чакаме достъп до досиетата на затворниците. Може да го получим през следващите няколко дни, а може и да не стане, затова има вероятност да влезеш там, без да знаеш...

- Няма значение. Отивам само да разузная как стоят нещата.

- Филдинг каза ли ти какво е направила жената?

- Само, че е нещо лошо.

- Това ли е всичко?

Той повдига рамене.

Не е извършила убийство. Бихме я намерили. Щяха да съобщят за нея по новините. Тя би оставила мръсно петно в медиите и в интернет. Жените винаги го правят. Претърсих репортажите за съдебните процеси, списъците на издирваните и дори специализираните уебсайтове за престъпления, но не открих следа от нея.

- Не мога да я намеря - казвам. Той не отговаря. - Йохансен, задължително трябва да я проверим.

Той ме поглежда за пръв път. Очите му - студено сиви като Северно море на тази светлина, макар да знам, че са сини - са съвсем ясни.

- Отивам само на разузнаване - повтаря Йохансен.

Минава три сутринта, когато той си тръгва. Веднага щом Йохансен излиза, аз влизам в кабинета си и започвам да унищожавам файловете. Дискретно съм се включила в мрежата за видеонаблюдение на сградата, в която е апартаментът ми, и на монитора виждам Йохансен, който прекосява фоайето на партера и кима на нощния портиер. Излиза през предната врата и се слива с нощта - анонимен силует в черно палто. Господин Никой. Не бихте го загледали.

Връщам се до големия прозорец, очаквайки да го видя да пресича улицата, но той вече е потънал в мрака.

Телефонът звъни. Роби.

- Да го проследя ли?

- Не си прави труда - отговарям.

Някой иска жената мъртва толкова много, че е готов да плати солено. И е прочел репортажите в интернет - за спортните съоръжения в „Програмата", възможностите за обучение, инициативите за дребен бизнес, ресторанта - и е повярвал на всяка дума. И сега иска наказанието да съответства на престъплението, каквото и да е то... Прибрала съм снимката й, но образът й сякаш се рее във въздуха пред мен - младата жена с усмивка, която не можеш да подминеш. Пак се връщам на въображаемата първа страница във вестник с крещящо заглавие. Какво ли е направила? И защо не мога да я намеря?

Телефонът звъни отново. Този път е Крейги. Обажда се по сигурна стационарна линия. Той не говори по мобилни телефони, защото смята, че е рисковано. За секунда се питам дали не наблюдава Роби, а Крейги. Ако е поставил под наблюдение и моя дом, видял е, че Йохансен излиза, и сега ще се опита още веднъж да ми отнеме контрола върху случая.

- Карла? - пита той и напрежението в гласа му ми казва, че става дума за нещо съвсем друго.

Повечето ми клиенти може и да са престъпници, но по принцип ние сключваме сделки и ги спазваме. Аз им давам каквото искат и те ми плащат. Малцина виждат лицето ми, за тях се грижа да имам достатъчно информация, за да разбия живота им напълно и безвъзвратно. И все пак между нас има нещо като доверие.

Но от пет години и осем месеца работя за друг клиент, на когото не мога да си позволя да имам доверие, с когото не съм се срещала и разговаряла и с когото съм общувала само непроследимо. Клиент, който не ме познава като Карла и който не ми плаща.

Името му е Питър Лейдлоу. Той работи за британското разузнаване и през мъглата на стъписването ми Крейги ми казва, че преди една нощ Лейдлоу, с терминална диагноза в джоба си, се е хвърлил под влак.

Ден 5: неделя

Пауъл

В родината, но без чувството за завръщане у дома.

Обаждането в събота сутринта. Възникна нещо. Имаш билет за самолета. Тия, облечена като фея, трябва да отиде на обедно празненство и води трудни преговори с майка си да сложи крилата върху палтото си. Той я прегръща, преди тя да излезе, вдъхва уханието й на ягоди и се пита напрегнато колко ли време ще отсъства. Обещава си, че няма да е дълго, макар да знае, че не е в положение да дава такова обещание.

Полетът е в 18:15 от летище „Дълес" и продължава малко повече от седем часа. Самолетът каца на летище „Хийтроу" в 6:20 по Гринич. Навън цари зимен мрак. Светлините на пистата блещукат покрай тармака[2]. Коридорите на летището са осветени в бледосиво. Миризмата на полета се е впила в него като последици от заболяване. Биологичният му часовник все още е настроен на Източно стандартно време и той изобщо не е мигнал в самолета.

Чака го шофьор с табелка с името му.

- Хотел? - пита Пауъл, защото би искал да се изкъпе, преди да започнат, но мъжът казва:

- Направо в офиса, ако не възразявате, господине.

Пауъл кима, защото това е и очаквал.

Намират се в „Дългата стая" с изглед към вътрешния двор. Прозорците с еднопосочни огледала пазят от подслушвателни устройства. Вратата е бронирана и щом се затвори, в стаята не прониква никакъв звук. Вътре са само той и шефът на отдела. Между тях има кана с кафе и чиния със синтетични на вид сладкиши, които би трябвало да разведрят атмосферата, но не го правят.

- Лейдлоу. Питър Лейдлоу - казва шефът на отдела и после рязко пита: - Познато ли ти е това име?

Пауъл поклаща глава. Името не му говори нищо.

Шефът на отдела бута по масата папка, дебела пет сантиметра. Това означава, че Лейдлоу е стар или че е имал много работа. Пауъл я разгръща. Снимката пред него показва, че Лейдлоу е стар, на седемдесет и няколко години. Пауъл прочита набързо страницата. Тайните разузнавателни служби (МИ6), Човека от Москва, вербовчик на агенти, един от майсторите в старата надпревара със Съветския блок, пенсиониран. „Компрометиран - инстинктивно предполага Пауъл и после се запитва: -Колко ли лошо е положението?" Явно много лошо, щом са го повикали от Вашингтон. Отново се вглежда в папката.

Питър Лейдлоу е пенсиониран от години. Всички тайни, които би могъл да издаде, са стари.

Не си ме повикал за това.

Шефът на отдела се обляга назад на стола, скръства ръце на гърдите си и извръща глава настрана, към вътрешния двор. Изглежда се чувства неудобно.

- Какво е направил? - пита Пауъл.

- Къде беше преди пет години? - отговаря с въпрос шефът на отдела.

- Тук.

Тук, в кабинет по-нататък по коридора без име на вратата. Тук, сред специалните агенти от света на разузнаването и сигурността - „чистачите". Три години бе вършил тази работа. През втората година се ожени. Тия беше светло обещание в близко бъдеще. Всичко беше възможно.

- Преди пет години и осем месеца Питър Лейдлоу се появил на прага на Темз Хаус с найлонова торбичка в ръка и отказал да си тръгне.

Темз Хаус, централата на британското контраразузнаване МИ5, до моста Ламбет. Питър Лейдлоу е бил от външното разузнаване. Но не е отишъл при своите, където някой би гарантирал за него.

- Защо не е отишъл на Воксхол Крос, където е МИ6? Защо...

- Такива са били инструкциите му - отривисто го прекъсва шефът на отдела.

- Инструкции от кого?

Шефът на отдела го поглежда.

- Сигурен ли си, че не знаеш тази история?

Пауъл отново се пита дали затова са го повикали от Вашингтон. Защото е работил по много случаи? Защото знае твърде много?

-Да.

- Седял в един кабинет два часа и настоявал да говори с офицер от отдел „Международен контратероризъм“. Не искал да си тръгне. Накрая те изпратили някого само за да се отърват от него. - Шефът на отдела млъква.

Пауъл може да зададе само един въпрос.

- Какво имало в найлоновата торбичка?

- Това.

Той разгръща друга папка и плъзга снимка по плота на масата. От фотографията гледа познато лице - жена на четирийсет и няколко години с неумолим поглед. Айлийн Грейнджър, бомбаджийката в родилния дом.

- Лейдлоу е дал информацията за Грейнджър?

- Часът, мястото, самоличността й, всичко. Всички издирваха Грейнджър - ние, американците. Никой не знаеше какво е планирала. Само Питър Лейдлоу.

- Как е разбрал?

Шефът на отдела мига невъзмутимо.

- Получил информацията от анонимен източник.

От този храст сигурно ще изскочи заек, но това може да почака. Пауъл се обляга назад.

- И после какво?

- Четири месеца нищо. През това време МИ5 наблюдаваше Лейдлоу. Накрая се умориха да следят стария човек и прозаичното му ежедневие. Бяха решили, че е еднократна работа, когато той се появил отново.

- С друга найлонова торбичка?

- Този път с плик. Информация за парична следа. Някой финансирал екстремистка клетка в Щатите. След два месеца получил вест, че източник ще бъде компрометиран. След още един месец... и така нататък. Разбира се, дотогава МИ5 го следяха денонощно, защото искаха да знаят откъде идва информацията.

- И?

- Който и да е, информаторът играе по московските правила. Шпионски техники. Знаци с тебешир по дървета. Тайници. Говорим за старата школа, без модерни технологии. - Шефът на отдела прави кисела физиономия.

- А Лейдлоу? Какво е казал?

- Твърдял, че няма представа кой е.

- Възможно ли е?

Шефът на отдела не отговаря на въпроса.

- Трябва да е разузнавателната общност и да е замесена Русия.

- Самоличност?

- Лейдлоу го нарекъл Нокс. - Той поклаща глава. - МИ5 започнали да отклоняват пощата му.

- И?

- Пристигнала бележка от Нокс. „Спрете отклоняването."

- Нокс е разбрал?

- Или е предположил.

- И какво направиха МИ5?

Шефът на отдела изсумтява мрачно.

- Отстъпиха. И после Лейдлоу им се обадил посред нощ. От телефонна кабина. Съобщил, че ще има стрелба в нощния клуб „Ая Напа".

- Нокс ли му е казал?

Шефът на отдела кима.

- Това, и за бирмингамската мрежа, която разбиха преди две години, и за заговорниците с рицина.

- Всичко това му е казал Нокс?

- Да. Въпреки че МИ5 преопаковаха продукта и направиха да изглежда така, сякаш е дошъл от няколко източника. Техническите неща бяха приписани на Албатрос, химическите - на „Ал Кайда", на Алхимика, а прането на пари - на Зеления човек. Нокс беше представен най-малко под седем различни имена. Последното голямо зрелище беше преди година. Служител на МИ5 от „Технически операции" очевидно мислел, че не му плащат достатъчно, и предложил на търг списък на всичките им операции по следене. Кого следят и как. От „Ал Кайда" вече се бъркали в джоба. Нокс обаче оправи нещата за нас.

- И все още не знаем кой е Нокс?

Шефът на отдела поклаща глава.

- Колко души работят по случая?

- Освен големите клечки в МИ5? Малцина. Лейдлоу имаше надзорник. Досещаш се, че не е било най-лесната работа на света да контролираш Московчанина. Двама анализатори, докладчик...

- Американците?

- Видяха продукта. Не знаеха, че всичко идва от един източник.

- Ние знаем ли за Нокс?

Шефът на отдела се колебае. Въпросът е неловък.

- Е - отговаря той накрая. - Ние не бяхме информирани. МИ5 решиха, че ще се справят сами. - Или не искаха да признаят, че имат източник, който не могат да потвърдят. - Помниш ли Лийсън? На нея беше възложена задачата с търга на операциите на МИ5. Тя идентифицира виновника. Но никой не й каза, че първоначалната информация е дошла от Нокс. Ние дори не знаехме, че Нокс съществува.

- Какво се промени?

- В петък през нощта Лейдлоу се е хвърлил под влак. Самоубийство. Бил е болен от рак. Тумор в мозъка. Жестока работа... Новината беше потулена, но разбира се, тези неща се разчуват. - Шефът на отдела въздъхва. - Веднага щом осъзнаха пред какво са изправени, МИ5 дойдоха при нас.

Той отново поглежда с очакване Пауъл, който пак се втренчва в снимката. Питър Лейдлоу е с изпъкнали челюсти, мрачен... пазител на тайни, човек на детайлите. Един от старата гвардия.

- Те нямат ни най-малка представа кой е Нокс - продължава шефът на отдела. - Той е най-добрият им източник, а го изгубиха. Трябва да е Русия, някой от външното разузнаване, който предава собствен продукт. Някой, който е познавал Лейдлоу или е знаел за него. Може би някой англофил.

И го прави само от добро сърце? - пита се Пауъл.

- Нокс искал ли е нещо в замяна? Пари? Обещание за безопасно убежище?

Шефът на отдела поклаща глава.

Не са имали възможност да го попитат.

- Искаш да намеря Нокс.

- Да установиш начин за свръзка. Но без директни комуникации, ясно ли е? Незабавно ще ми изпращаш всичко, което получаваш.

Пауъл кима. Не пита защо. Шефът на отдела иска Нокс за себе си.

- А, искам и периодични доклади.

- Обикновено не правим... - казва Пауъл, без да мисли.

- Знам как обикновено правим нещата тук. Все още ръководя това място. Знам, че обикновено не би очаквал да изпратиш доклад, докато разследването ти не приключи. Но нищо около Нокс не е обикновено. Нищо. - Той се премества неспокойно на стола. - Само ни кажи от какви ресурси се нуждаеш. - Шефът на отдела кима, сякаш това е всичко.

- Другите знаят ли, че съм се върнал? - пита Пауъл.

- Не, разбира се.

- Кои са още тук?

- Морис, въпреки че й остават седем месеца до пенсионирането. Картър. Лийсън. Кингман. Мисля, че той е на твоето място в специалния отдел.

- Какво ще им бъде казано?

- Обичайното - отговаря шефът на отдела, имайки предвид нищо.

- А неофициално?

- Дошъл си да почистиш авгиевите обори. - Шефът на отдела си позволява да се усмихне самодоволно.

- И какво ще си помислят?

- Да си мислят каквото искат.

Отново кабинет без име на вратата. Пропуск за охраната на бюрото. А до него - бележка с адреса на служебен апартамент, който ще бъде негов за престоя му, колкото и да е дълъг.

Пауъл оставя на масата досието на Питър Лейдлоу. Папката тупва тежко на плота.

Към апартамента, няколко часа сън и после пак на работа.

09:35 по Гринич. 04:35 Източно стандартно време.

Тия спи от часове. Пауъл не й е казал лека нощ.