Четвърта част


Ден 20: понеделник

Карла

Осем часът понеделник вечерта. Намирам се на терасата на моя апартамент, на четирийсет и един етажа над земята. Мъглата, която през целия ден бе обвила в було сградата, най-после се е вдигнала. Въздухът е влажен и студен. Оттатък тъмната бездна на дока все още светят офисите на Канари Уорф - финансови институции, борсови агенции, адвокатски кантори, бизнес конгломерати, които контролират нелегални фабрики в Третия свят на един ден път със самолет оттук. Прилича на Хонконг, Ню Йорк или някое друго подобно място.

От скритите тонколони между вечнозелените храсти и дървените пейки се разнася мелодия - ансамбъл за класическа музика свири Бах. Наметнала съм шал върху якето си и държа чаша червено вино в ръката си. Можах да изпия само една глътка. Тази вечер виното има вкус на отрова.

Сутринта съобщиха новината - мъж, смъртоносно наръган с нож, е намерен в тихо селце в Бъкингамшър, полицията призовава свидетелите да се обадят.

Крейги дойде в апартамента ми скоро след това. Изглеждаше уморен, но все пак не беше спал цяла нощ, уреждайки прикритието и алибито на Шон.

- Шон е разкрит. - Тонът му прозвуча обвинително.

- Знам.

Не можах да избегна вината, нито да се отърся от подозрителността му. Ако Крейги ръководеше операцията, нещата нямаше да свършат така.

- Сега всичко лети с реактивна сила, нали? - огорчено попита той. - Не го контролираме.

- Никога не сме го контролирали.

- Ако разберат, че Елизабет Кроу е била на местопрестъплението...

- Няма. Тя не е в страната. Пътува някъде в Източна Европа. Пък и снимките й в интернет изобщо не приличат на мен. Ако съставят портрет по описание, няма да съответства.

- Ами Елис?

- Елис ще съдейства.

- Сигурна ли си? Ами ако не го направи?

- Тогава ще пожертва кариерата си - отговарям хладно.

Настъпи мълчание и после Крейги попита:

- Какво ще стане сега?

- Веднага след като позвъних на Грейвс, той се е обадил на някого по мобилния телефон. Мисля, че му е казал, че полицията идва. Може да е бил някой приятел. Но три часа по-късно Грейвс е бил убит. Затова може би не е бил приятел.

- Смяташ, че може да са го убили, за да му затворят устата?

- Това е единственото му обаждане. И после, докато бях в къщата, някой звънна.

Крейги поклати глава.

- Ако е убил Грейвс, човекът е знаел, че той няма да отговори.

- Ами ако е изпратил някой друг да убие Грейвс? И после е проверявал дали поръчката е изпълнена. Или пък ако е свършил работата сам, криел се е в градината и е видял, че някой влиза в къщата. Зачудил се е коя съм. Може да не е звънял на Грейвс, а на мен.

- Ти вдигна ли? - рязко попита Крейги.

- Да, но не казах нищо. Крейги, който и да е бил, Грейвс е говорил с него, а после е умрял и мисля, че човекът знае защо. Мобилният телефон, който е използвал, е оставил следа. Фин я търси в момента.

- Ами ако телефонът не е регистриран?

- Ще вземем списък кой друг се е обаждал на Грейвс и откъде е звънял и ще стесним кръга. В това време ще уредя среща с Филдинг. Ще видя дали той знае нещо за убийството на Грейвс. Може би Филдинг е осигурил извършителя. Така или иначе, трябва да знаем.

- Сега ли ще ходиш при Филдинг? - попита Крейги с язвителен тон.

- Добре, ти говори с него.

Последва мълчание. Крейги само ме погледна. Стори ми се, без да съм сигурна, че той леко недоверчиво поклати глава.

* * *

На кадрите от видеонаблюдението в „Програмата" видях, че Йохансен е влязъл и излязъл от работилницата сам. Последна проверка, преди да извърши удара? Опитах се да го проследя по пътя му обратно към лагера, но и там имаше мъгла и записът беше забулен в бяло. Не се виждаше нищо. Но оттогава чакам обаждане от него, закодирано съобщение, спусъка, който да задейства разхлабването на болтовете на резервоара. Йохансен все още не се е обадил.

* * *

В обедните новини съобщават, че името на жертвата на убийството е Иън Грейвс. Наричат го изтъкнат психиатър. Колегите му от кабинета са дали изявление, в което изразяват шок и подчертават ценната му работа с „нещастни и уязвими пациенти". Съседите разказвали за всеотдайния син, който редовно посещавал възрастната си майка в къщата, но не бил виждан често след смъртта й.

След един час някой си Шон Уилсън, дърводелец, който е ходил в лондонската къща на Грейвс да уговарят ремонт, се е явил за разпит.

В три часа полицията дава пресконференция. Цялото шоу е на ченгетата от Темз Вали, няма следа от Елис и не се споменава за връзка с текущо разследване на столичната полиция, но това не означава нищо. Те може би държат сухо това буре с барут. Детективът, който води разследването, призова жена, видяна близо до къщата на Грейвс по време на смъртта му, да се яви в полицията. Подчерта, че тя не е заподозряна. Искали само да я елиминират от разследването. Издирва ли полицията бивши пациенти във връзка със смъртта на Иън Грейвс? Детективът увърташе - имало следи, че някой е влизал в имота.

- Разследваме всички вероятности - добавя той.

Скоро след това телефонът иззвънява и този път се обажда Елис.

* * *

- Да започнем отначало. - И къде е началото? - Катрин Галахър не е била депресирана. Не е ходила при Грейвс за терапия. Всички онези колеги, които сега си скубят косите, защото е трябвало да се досетят? Грешали са. Но е ставало нещо. И знаеш ли какво ми говори това? Фактът, че тя е излъгала за болната си майка. Знаела е, че те идват за нея, нали? Знаела е, че идват, но е мислела, че ще ги надхитри. Когато е излязла от дома си на осми декември, Катрин Галахър е бягала. Но не достатъчно бързо. Не е ли така?

- Не знам.

- Какво знаеш, Карла?

- Имам доказателство, че някой е искал Катрин Галахър мъртва.

- Какво доказателство?

Не отговорих.

- Виж, не аз се поставих в това положение. Ти ми каза да взема досието. Ти ме изпрати да разпитам колегите й. Ти ме накара да те заведа при Грейвс. Аз само играя картите, които са ми раздадени. Сега искам този арест, а ти искаш да се добереш до човека, който стои зад това. И се нуждаеш от обяснение в разследването на полицията на Темз Вали, защото те издирват.

- Аз съм невротичен пациент или омъжена жена с любовник. Може би и двете. Не искам да разкривам името си пред медиите. Никой не очаква да отида в полицията.

- Ами ако се досетят, че е била Елизабет Кроу?

- Жената, видяна на адреса на Грейвс, изобщо не прилича на Елизабет Кроу. Провери в интернет, ако не ми вярваш. И Елизабет Кроу е в чужбина. Мисля, че в Източна Европа.

- Смяташ се за много умна, по дяволите. Видели са теб. Никой друг. Само теб.

- И някой друг е бил там. Сигурна съм. И е знаел, че ще дойда. Знаел е, че Грейвс ще се пречупи.

Елис става по-отстъпчив.

- Мобилният му телефон липсва. Може да са го подслушвали. Взет е от местопрестъплението, след като са го убили.

- Записи от телефона?

- Нищо полезно.

Лъже ли? Или ченгетата от Темз Вали премълчават някои подробности?

- А веществени улики?

- Обработват ги в момента. Не очаквам да намерят следа от теб. Ти си много внимателна. Но ще продължат да търсят. И докато търсят, гледай да не се набиваш на очи. Нуждаеш се от мен. И рано или късно ще осъзнаеш, че единственият начин да разнищиш тази история, е с моята помощ. Затова говори.

- Ами ако не го направя?

- Тогава няма да споделя с теб какво знам. Ще гледаш по телевизията какво се случва заедно с другите добри граждани.

- Така няма да постигнеш нищо. Убиецът на Грейвс го е премахнал, за да му попречи да говори, но това се обърна срещу него. Привлече внимание, а убийците не обичат вниманието. Ще се скрие. Ако няма веществени улики и никой не го е видял, ще го изпуснеш.

- Ти също - каза Елис.

- Само че аз не трябва да постигам резултати.

- О, трябва. Нямам ни най-малка представа защо, но трябва. Ти искаш да разнищиш случая и това те гложди, Карла. Ако аз не стигна доникъде - много важно. Аз дори не разследвам убийството на Грейвс. Катрин Галахър се е самоубила. Но ако ти не постигнеш резултат, какво ще стане тогава?

* * *

И след това, когато дневната светлина помръкваше, получавам съобщение от Фин за телефонния номер, на който се беше обадил Грейвс.

<Всички записи за изтрити. Номерът никога не е съществувал.>

Някой е изтрил целия абонамент.

Всеки детайл за телефона, от който е направено обаждането, пълният запис на разговорите и всички технически детайли, които ще ни покажат откъде са обажданията, местоположенията на клетките и въздушните сектори, са изчезнали от данните на доставчика на услугата.

Знаели са, че ще търсим. И са заличили следите си. Затова полицията на Темз Вали не издирва човека, на когото се е обадил Грейвс. Доколкото им е известно, той не съществува.

Но записите на телефонните разговори не изчезват току-така. Някой е натиснал бутона.

<Разбери кой го е направил. Все някой трябва да знае.>

Започвам да звуча отчаяно.

* * *

И накрая се обажда Стивън. Седя до телефона и слушам, докато секретарят приема съобщението. Стивън се надява, че съм добре. Не споменава за полицията. Звучи загрижено, но не отчаян и разтревожен, затова явно не е събрал две и две. Не е свързал записките, които му показах, с убития психиатър. Може би още не е гледал новините. Или обикновеният му работен ден му предоставя предостатъчно ужасии и не е необходимо да ги търси. Те сами идват при него.

* * *

Тротоарите под сградата с апартамента ми са почти безлюдни и баровете са утихнали. Пия на малки глътки виното, което е като разяждащ катран, вдишвам студения нощен въздух и се опитвам да се съсредоточа върху гледките, но тази вечер те са някак плоски, без дълбочина, сякаш са залепени на стъкло.

Снощи пред очите ми беше само Грейвс. Тази вечер успявам да прогоня образа от съзнанието си, но някой друг е заел мястото му - Катрин Галахър. Но не неясният образ на бегълката от кадрите на камерата за наблюдение във фоайето, нито слабата жена с мъртвешки бледо лице, увила ръце около себе си от студа, а жената от първата снимка, с предпазливата усмивка и непогрешимото самообладание.

Какво си помислих в самото начало? „Виждала съм тази жена и тя никога не е била жертва." И въпреки това повярвах на историята като всички други, че Катрин Галахър не е могла да се справи.

Помислих си, че е убила някого и макар да не е показвала, че това й тежи, е изпаднала в депресия и затова е отишла при Грейвс. Може би не е искала да му каже, но го е направила. Така си помислих, но се оказа, че нищо от това не е вярно.

Кой е наел Грейвс? Хората, които са вкарали Катрин в „Програмата" за да бъдат сигурни, че ще има логично обяснение за изчезването й?

Или тя самата е уредила всичко?

Искаш да инсценираш самоубийството си. Но вече никой не вярва на сценария с оставените на брега дрехи. Хората искат доказателства. Или свидетел, при това експертен свидетел. И това им даваш.

Държала ли си го с нещо, или просто му плати? Няма записано плащане, но ти си достатъчно умна, за да го скриеш. Знаела си, че рано или късно някой може да започне да се рови, и си заличила следите си.

Купила си съдействието му и той е фалшифицирал записките за теб. Дал ти е оправданието, от което си се нуждаела. Определил те е като потенциална самоубийца.

В работата си не си допуснала аматьорската грешка да преиграваш. Не си се преструвала на потисната или неспокойна пред колеги, които могат да прозрат истината. Сдържането на чувствата е част от характера ти и си се придържала към това.

На осми декември в осем и петнайсет вечерта си излязла от апартамента си и повече не си се върнала.

Решила си, че си надхитрила всички.

И после... Какво?

Катрин Галахър ми се подсмихва. Не казва нищо.

Зарязвам гледката, връщам се в апартамента и включвам телевизора на новинарски канал. В събитията през деня е включен репортаж за смъртта на Грейвс. Показват кадър от селото с разпръснатите къщи и друг - на полицейската лента, опъната пред чакълената пътека, водеща към ниската бяла къща. На верандата е разпъната синята палатка на криминалистите. От къщата излизат специалисти със защитни костюми и найлонови пликчета с веществени доказателства. На екрана се появява снимка на Грейвс. Следва запис от пресконференция - същите участници, същият призив към жената, която го е посетила, да отиде в полицията. Няма портрет по описание. Репортерката стои на пътя в мрака с гръб към къщата и говори пред камерата.

- Днес това е село в шок.

Телефонът ми иззвънява. Обажда се портиерът, за да ми съобщи, че е дошъл финансовият ми съветник, за втори път днес.

В момента, в който влиза Крейги, разбирам, че носи лоша новина.

- Имаме покана да правим бизнес - казва той. Лицето му е изопнато от напрежение. - От Лукас Пауъл.

* * *

- Отнесохме се към случая като към игра - заявява Крейги. Направила съм му чаша чай, която обаче стои недокосната на масата пред него и изстива. Чертите на продълговатото му лице са изострени от безпокойство, което придава допълнителна отривистост на всичките му жестове. Дори акцентът му от Ийст Килбрайд е по-силен.

- Лейдлоу обичаше играта. Затова си мислеха, че има взимане-даване с някого от Москва.

Бяхме почистили всичко. Но се оказа недостатъчно. Явно бяхме объркали нещо.

- Какво се е случило? - питам.

- Използвали са Изидор - отвръща Крейги. Не мога да определя дали това е въпрос или не.

Изидор е дребен престъпник от френско-испанско потекло, който действа от сергия на пазар в северен Лондон и има прилична сметка в банката, хитра лисица. От време на време го използваме за куриер. Мошеник е, но от друга страна, аз не предлагам много работа за съвсем честни хора. Изидор познава улиците, знае как работи системата и е по-надежден, отколкото изглежда, макар и само защото ясно сме му дали да разбере, че ако отвори някой пакет или не го достави, ще му се стъжни животът. Той не ме познава. Няма причина да ме познава. Изидор докладва на букмейкър на име Поли, който от своя страна докладва на една нахакана управителка на солариум в Килбърн. Един-два, може би три от двайсет и двата пъти, когато съм предавала информация на Лейдлоу, Изидор е занасял пакета или го насочвал към тайника. Но Лейдлоу едва ли го е надушил. Изидор винаги внимава. И аз винаги внимавам.

- В неделя са прибрали Изидор от улицата.

- В неделя?

- Научих едва преди час. Полицията го спряла на улицата. Натикали го в микробус и право в стаята за разпити. Не говорили много, но се държали добре с него и затова той предположил, че искат или да го размекнат, или само да си побъбрят и да изкопчат малко информация. И после в стаята влязъл някакъв мъж. Не бил полицай. Висок. Чернокож. С хубав костюм.

Пауъл. Мили боже.

- Разпитал Изидор сам, ако това можело да се нарече разпит. Без свидетели, без запис.

- Изидор може да не е знаел, че има свидетели и запис.

- Да. През повечето време седял. Чаши чай. Никакви заплахи или опит да го притиснат и пречупят. И накрая повдигнал въпроса за Лейдлоу. „Ти работиш за Нокс. Искам да му предам съобщение."

- И какво отговорил Изидор?

- Отрекъл всичко. Правел се, че няма представа за какво му говорят. - Естествено. Изидор не е чувал за Нокс. - Пауъл не го притиснал. Дал му визитната си картичка и го пуснал да си върви. Изидор гледал да не се набива на очи. Знаел, че ще го наблюдават. Не посмял да се свърже с никого. Сутринта случайно срещнал Поли. Той говорил с Дебора, която ми предаде съобщението. - Крейги разчита изражението на лицето ми. - Повярвай ми, всички са много предпазливи.

Кимам. Вярвам му.

- Мисля, че Лейдлоу прилежно е записвал всичко и се е опитвал да проследи всяко съобщение, което си му изпращала. Но не е искал да те плаши. Информацията на Нокс е била много добра и полезна. Уплаши ли те, изгубва Нокс. Но не е можел да спре да те търси. Изидор е проявил небрежност само веднъж.

И това е било достатъчно. Лейдлоу от старата школа, тайният агент от Студената война, тихомълком го е проследил.

- Значи Лейдлоу е идентифицирал Изидор - казвам.

- Но не е направил нищо с информацията. Не е предприел нищо. Със сигурност не я е предал по-нагоре. Закодирал я е, скрил я е и там е останала.

- В апартамента в Ийлинг. - Спомням си как Пауъл носи кашона към чакащата кола.

- Може би там, а може би някъде другаде. И да знаем къде е, това няма да ни помогне - мрачно отбелязва Крейги.

- Прекъсваме веригата. Оставяме Изидор там, където е. Изтегляме Поли. Ако Пауъл отново задържи Изидор и той се пречупи, единственият човек, когото може да издаде, е Поли. Но Поли ще се покрие за известно време. Дебора също. Изтегли ги довечера.

Ще запазим хладнокръвие и всичко ще бъде наред.

- Ами Пауъл?

- Няма да припарваме до него. Той е разбрал само за Изидор, а Изидор не знае нищо. В безопасност сме.

Крейги поглежда чашата чай, сякаш я забелязва за пръв път. Лицето му е напрегнато.

- Пауъл превърна това в кръстоносен поход. Ще продължава да се опитва. Иска Нокс за себе си.

Крейги изглежда уморен. Предишната нощ не е спал, за да уреди прикритието на Шон, а тази нощ... Но аз вероятно изглеждам по-зле.

- Говорих с Филдинг - продължава той. - Очи в очи. Той мълча, когато споменах за Иън Грейвс. Който и да го е убил, не е Филдинг. Но има нещо друго. Другата ти самоличност, Елизабет Кроу. Снощи поставих под наблюдение в интернет данните за нея, които ти качи. Три часа по-късно някой се хвана на въдицата. Трябваше да го забележа по-рано, но алибито на Шон... - Гласът му заглъхва.

Предишната нощ... Тогава не бях качила фалшива следа към Източна Европа, нито снимките, които не приличат на мен.

- Не е полицията - отговарям. - Елис щеше да ми каже.

Някой се движеше в къщата, след като натиснах звънеца. Изщракване на ключалка на затваряща се врата. Усещането, че някой наблюдава от дърветата...

Крейги също мисли така.

- Бил е убиецът на Грейвс. Но кой е той? Клиентът на Филдинг? Или хората, които са вкарали Катрин Галахър в „Програмата"? При положение че не са едни и същи.

- Не знам.

- Нещо от Филдинг?

- Записите на телефонните разговори са били изтрити.

Крейги се втренчва в мен.

- Карла, ние не знаем нищо, нали? - тихо пита той, а после извръща глава и стиска устни.

- Ще се справим.

- Не отидоха ли твърде далеч нещата? Откога започна да ходиш на местопрестъпленията? Откога започна да допускаш момче, което те познава, да бъде задържано за разпит в полицията?

- Всичко с Шон ще бъде наред.

- Не става дума само за Шон. Ти ме взе преди година да те пазя. Но сега поемаш риск след риск...

- Крейги...

- Сякаш никога няма да се разровят и никой няма да забележи. И сега Лукас Пауъл те търси. Не би трябвало да се показваш. И не трябваше да имаш вземане-даване с Йохансен и да се доближаваш до него, защото той е твърде...

- Какъв?

Крейги мълчи няколко секунди. Лицето му е неподвижно, но някъде в очите му се таи поглед, който не искам да виждам в него - състрадание.

- Той е твърде важен за теб - промълвява Крейги.

- Искаш да кажеш, че оценката ми е замъглена? - отвръщам на удара.

- А ти твърдиш ли, че не е? - Той се вглежда в мен, но гласът му е нежен. - Дай го на мен. Ти не разсъждаваш ясно. Ще направя всичко по силите си той да бъде в безопасност.

Не го прави. Недей.

Положението е безизходно и Крейги го знае. Най-после той се изправя сковано и посяга към палтото си.

- Тогава съжалявам, Карла, но мисля, че трябва да те изолираме за известно време.

- Да ме изолирате? Как? - Никъде няма да отида, не и докато Йохансен все още е в „Програмата".

Крейги мълчи и мига.

- Смятам, че ти и аз трябва да направим още по-рутинен контакта си - казва най-после той.

По-рутинен? За миг не го разбирам, но сетне проумявам.

Крейги е започнал да се дистанцира от мен.

* * *

Веднага щом той си тръгва, аз отивам в кухнята и изливам виното си в умивалника. Тялото ме боли от умора, но знам, че няма да мога да заспя и не искам да седя повече до телефона.

Асансьорът ме спуска във влажния ярко осветен подземен паркинг. Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и минавам покрай редиците коли на съседите - всичките луксозни модели. Високите ми токчета отекват по бетона. Охранителната камера се завърта на статива си, за да ме проследи. Портиерът сигурно наблюдава.

Мерцедесът блести на мястото си. Каросерията прилича на черно стъкло. Леко докосвам страничното огледало, за да го наглася, и после сядам на шофьорското място, затварям вратата, която издава приятен глух звук, и слагам ръце на волана. Вътре все още мирише на ново и на леко токсични химикали.

Включвам двигателя, който тихо забръмчава. Изкарвам колата от мястото й, насочвам се към рампата и доближавам електронната си карта до сензора. Бариерата се вдига и аз потеглям.

* * *

Карам безцелно сред вечерния трафик, сменям лентите, изпреварвам автобусите и завивам напосоки наляво и надясно. Първо - остъклените каньони на Канари Уорф. После - Къмършъл Роуд - западнали странични улици, магазини със спуснати капаци, продавачи, които въртят търговия късно в понеделник вечерта. След това свивам на северозапад, през квартала на новобогаташите. Оттатък е модният Ийст Енд, ресторанти и барове, район на новоизгряващи звезди и графични дизайнери, галерията с експонатите от разлагащо се месо, синият неон на бутиков хотел. Строеж, крановете дремят зад оградите. Сетне на юг - Сити, безлюдно през нощта, смълчаните кръчми, магазините и кафенетата - тъмни и затворени, боклуци, надбягващи се с колите по улиците. Мерцедесът плавно минава през мрежата от камери, наблюдаващи трафика. Могат да проследят всяко мое движение, ако искат. Винаги съм разчитала, че мога да се промъкна под радара им. Чудя се дали го правя несъзнателно и сега.

Грейвс е знаел за какво става дума. И сега е мъртъв. И човекът, който му се обади, също знае. Данните за обаждането са изтрити. На всяка крачка срещам препятствия. Противниците ми са добри. Могат да изтрият цяла телефонна регистрация от източника. Като мен са, но по-силни и могъщи.

Сега те знаят, че Елизабет Кроу ги търси. Разбира се. Самоличността й е уязвима. Няма да им отнеме много време да я разгадаят. Скоро ще разберат, че тя е измислица.

Единствената ми утеха е, че те не знаят, че това съм аз.

Ами ако са те видели в градината на Грейвс?

Беше тъмно. Маскировката ми ще издържи.

Ами Саймън Йохансен? Знаят ли за него?

Дори не знам кои са те.

В тази мисия има скрита архитектура - фалшиви врати, тайни проходи, задънени коридори и високи прозорци в стаи, които не мога да открия. Катрин Галахър стои зад единия прозорец, изискана, безупречна и сдържана, но не е сама. И други хора се движат из тази сграда. Те оставят следи - сенки, стъпки, врата, затваряща се в дъното на стаята, спускащо се резе, но колкото и да се мъча, не мога да ги съзра.

И за пръв път ми хрумва, че може би никога няма да ги видя.

Йохансен още не се е обадил, но ще го стори. Той ще отиде в работилницата с Катрин Галахър. Нищо, че нямаме застраховка. Рискът няма значение. Йохансен се е посветил на задачата и ще я изпълни, каквото и да се случи. Той е решил да го направи, откакто Филдинг му каза за поръчката.

Не е безопасно, прошепва вътрешният ми глас. Не е безопасно. Но именно в това е иронията. Йохансен го знаеше през цялото време и направи избора си. И аз не мога да го спра. Защото на него не му пука дали е безопасно или не. Интересува го само невъзможното.

Затова оттегли се. Зарежи тази работа. Обади се на Крейги и му предай задачата. Върни се към самоличността на Шарлот Олтън. Нейният живот е хубав, нали?

И в същия момент, докато спирам на червен светофар на Крайречния булевард, поглеждам към отсрещната страна на пътя и съзирам Марк Девлин.

* * *

Той живее в елегантно боядисана къща в Нотинг Хил, която може да се купи само със седемцифрена сума. На таблото на входа има три звънеца. Името му е написано до онзи в средата. Дневната е обзаведена скъпо и стилно, но се забелязват ергенски щрихи - грамадният екран на домашно кино, ски, подпрени на стената, електронен четец, пъхнат до облегалката за ръце на италиански диван. Девлин минава през сводестата врата, отива в кухнята, отваря бутилка червено вино, налива ми половин чаша - не повече, защото съм с кола - и ми я подава.

- Хубаво място.

Той се усмихва унило.

- Наследство. Бизнесът ми върви добре, но не чак толкова добре. Разгледай, ако искаш.

Приближавам се до библиотеката до прозореца. Не обръщам внимание на окъсаните криминални романи и пътеводителите и се вглеждам в снимките.

Марк Девлин, невъзможно млад, с академична тога, заобиколен от други студенти, се смее пред обектива на фона на гранитносива сграда. В края на редицата има скелет с човешки ръст. След това Девлин е по-възрастен, в мъжка компания, на сватба. После - на ски, в смесена група, която позира пред някакъв замък. Зачервен е и се хили до чернокосо дребно момиче.

Вдигам глава. Реалният Марк Девлин се е облегнал на рамката на вратата, съблякъл е сакото си, разхлабил е вратовръзката си и е запретнал ръкавите на ризата си. Отпива от виното си и леко се усмихва. Изглежда чист и в добро физическо състояние.

Отново се обръщам към снимките. Девлин, на двайсет и няколко години, прегърнал през кръста млада жена. Не е Катрин Галахър. Но защо да е тя? Изнурената, уморена Катрин, увила ръце около себе си, за да се стопли или утеши, с безжизненото, мъртвешко лице... Но тя сигурно е била различна, когато са се запознали, била е изтънчената жена от снимката, с усмивката, която не можеш да подминеш...

Не мисли за нея. Недей.

Пак поглеждам снимката. Девлин и младата жена са навън. На фона се виждат дървета, величествена каменна сграда, ковано желязо. А жената...

- Тя беше пред ресторанта. - Мъча се да си спомня името й. Хана? Не, Ана. Същата изящна красота. Погледът, който тя ми отправи, сега изглежда напълно логичен. - Изглеждаш много млад.

Усмивката му се променя.

- Ана и аз се познаваме отдавна.

Същата реплика като преди. И същото усещане за неудобство и смущение.

Да сменя ли темата? Идиличното детство, къщата в Уелс...

- Това извънградският ти дворец ли е?

Шегувам се, но той казва:

- Не се заблуждавай. Къщата е съвсем обикновена.

- И тя ли е наследство?

- Трябва да я продам. Напоследък не печеля много. Време е.

Отново се вглеждам в лицата им. Някога са били заедно, щастливи. И после какво? Всичко е свършило. Вероятно той е кривнал. Но е запазил снимката...

- Тя иска да бъде с теб.

Изръсвам го неволно и необмислено. Готова съм да се извиня, но Девлин се усмихва по различен начин, който говори: „А не е ли обратното?", усмивка с лек нюанс на тъга. Той поглежда снимката.

- Ана ме заряза четири месеца след като беше направена снимката. - След това усмивката му се изкривява в нещо печално. - Разби сърцето ми.

- Но все още поддържате връзка и сте близки. - Разбрах го по критичния анализиращ поглед, който тя ми хвърли, с какъвто една жена стрелва съперницата си. - Сигурен ли си, че тя не иска... Начинът, по който ме погледна, сякаш си помисли...

Девлин поклаща глава.

- Грешиш. Ние сме приятели. Близки сме, тя се нуждае от мен, има проблеми, с които не може да се справи сама, но сме само приятели. Не ме карай да обяснявам, не мога. А ти? Не трябва да казвам, че изглеждаш уморена, нали?

- Не.

Той поглежда за миг чашата с виното си и после тихо казва:

- На „Залезът на боговете" ти беше облечена в зелено. Беше отлична компания и търпелива към скучните хора. Богата си, но не си самодоволна. Имало е време, когато не си имала много пари. Изключително умна си. Не обичаш хора, които задават лични въпроси. Затова ще се старая да ги отбягвам. Но имаш такъв вид, сякаш не си спала няколко нощи... Всичко е наред - неочаквано казва Девлин. - Знам, че... внимаваш доколко се сближаваш с хората. Не желая да се натрапвам. Но... искаш ли да бъдеш с него?

От виното ли е? Или от умората? Не знам. Не питам: „С кого?", а отговарям:

- Нещата не стоят така.

- Сигурна ли си?

В момента не съм сигурна в нищо.

- Става дума за друго - отвръщам и си спомням разговора с Крейги в апартамента ми, когато той ме помоли да се оттегля...

- Не мога да го изоставя. Той се нуждае от мен.

- Страхуваш се, че ако си тръгнеш от него, всичко ще рухне?

Кимам. Изведнъж не мога да говоря.

- Ние двамата си приличаме повече, отколкото съзнаваме.

Прехапвам устни и се втренчвам навън през прозореца.

Девлин се преструва, че се интересува от виното си.

- И какво ще правим? - питам.

- Каквото трябва - отговоря той.

Думите му отекват в главата ми през целия път до Докландс.

* * *

Паркирам колата на мястото й, качвам се с асансьора до апартамента си, влизам, затварям вратата и заставам в мрака, вслушвайки се в звука на безлюдните стаи, тихото електронно бръмчене на сградата... Посягам към електрическия ключ за осветлението и мобилният ми телефон иззвънява мелодично веднъж.

Съобщение от Фин. Една-единствена дума. <РЕЗУЛТАТ.>

* * *

Изминали са два дни, откакто Грейвс се е обадил на някого на онзи неизвестен номер малко преди да умре и по-късно другият човек му е върнал обаждането. Два дни, откакто всеки детайл за абонамента, свързан с номера, всяка следа за съществуването му, беше заличена от системата на доставчика на услугата.

Но аз гледам записите за телефон с предплатена карта, без регистрирана самоличност на собственика и без история на обажданията от два дни. Сигурен телефон, държан зареден, стерилен и празен. Знаели са, че един ден това може да се случи, че някой може да се усъмни в историята на Грейвс, и са му дали номер, на който да позвъни, ако стане така.

И в събота вечерта той го е направил.

Има данни за обаждането - онова, което им е казало, че аз идвам и знам, че записките са фалшиви, и че играта е свършила. И след това обаждането до телефона на Грейвс в 19:34. Да го проверят? Или да проверят мен.

Две обаждания. Две поредици от технически данни. Но само едно местоположение.

Могли са да избягат минути след последното обаждане. Следата може да ме отведе до изоставена сграда и пуст път. Но ако е така, защо са си направили труда да изтрият данните? Защо са го направили, ако там няма да бъде намерено нищо?

Едно място и аз отивам.

Не ме карай да обяснявам.


Ден 20: понеделник Пауъл

Понеделник, късно вечерта, отново в офиса. Още дневници от наблюдения - този път нови, за движенията на човек на име Изидор.

Откриха го в събота изненадващо лесно и точно както го беше описал Лейдлоу - слаб, с лисиче лице, смугла кожа и черна коса, дори кафявото му яке беше същото - да се мотае край сергия на пазар, продаваща аксесоари за мобилни телефони, заедно с момиче с изрусена коса и лоша кожа. Следиха го през целия ден и в неделя и после го прибраха от улицата. Побъбриха си неофициално, това беше всичко. Пауъл се държа отпуснато и незаплашително. Между другото, в истинския стил на чистач - „убеди ги да свалят гарда", но не въздейства на този тип. Изидор Максауд дъвчеше дъвка, пиеше чай, кимаше на костюма - „Хубав е. Откъде го взе?" - и мигаше недоумяващо на името Нокс. След това го пуснаха да си върви, но не и преди Мич да се погрижи да му сложи микрофон.

И оттогава го наблюдават денонощно. Идеята е на шефа на отдела и докладите отиват прави при него. Всичко това обаче е загуба на време и сили, защото Изидор изведнъж става неспокоен, непрекъснато се движи от едно място на друго и поздравява почти всеки, когото види - разменя с някого по няколко думи, ръкува се с друг, мърмори нещо с извърнато лице... Знае, че го наблюдаваме. Отклонява вниманието ни. Трябва да бъдат проследени и идентифицирани твърде много контакти, и всеки един от тях може да е свързан с Нокс.

Няма да го намерим така.

Тогава какво? Да чака? Колко дълго? Пауъл дори не знае дали Изидор е предал посланието. И преди всичко, има ли представа Изидор кой е Нокс? Пауъл се съмнява, като има предвид онова, което знае за Нокс. Но с какво друго разполага?

И през цялото време в главата му се спотайва един и същ въпрос: ами ако не откриеш Нокс?

Има разследвания, които започват и никога не приключват - „къртицата", която не откриваш, предателят, чието име не научаваш, изтичането на информация, което не можеш да локализираш, продължаващи десетилетия. Пауъл е виждал такива случаи, въпреки че не му се е падал такъв, и знае, че те обсебват, изсмукват живота ти като паразити, отнемат съня ти, брака ти, детството на децата ти, състаряват те и те оставят вонящ на съжаление... Той не е имал такъв случай и няма да започне сега.

Ами ако не откриеш Нокс?

Чаят му е изстинал. Пауъл става, излиза, заключва вратата на кабинета си и се отправя към кухнята. Късно е, но докато върви по коридора, зад него се отваря друга врата. Той хвърля поглед през рамо. Лийсън, с чаша в ръката, също отива в кухнята. Усмихва му се за миг, както човек би се усмихнал на учтив непознат, който му държи вратата отворена, за да мине.

Тази вечер е Лийсън, но би могъл да е всеки един от другите. Те се мотаят около Пауъл. Картър, безцеремонен и откровен както винаги - „Още не сме изпили онова питие". Кингман от специалния отдел, почтителен, изпълнен с желание да работи, придържащ се към думите си: „Чувал съм много за вас". Намеква, че би искал да извлече полза от опита на Пауъл. Морис го гледа над очилата си, същинска вещица. Тя стига най-близо от всички до това да го попита върху какво работи. Лийсън мълчи, но и тя наблюдава и работи до късно. Труден случай? Голям натиск?

Или защото шефът на отдела лъже, че нещата буксуват?

Пауъл е дошъл да изчисти лайната. Как ли тълкуват това? Рови ли в досиетата им? Той не може да успокои колегите. Чистачите не споделят разследванията си и върху всичко за Нокс е наложена забрана. И все пак би било хубаво да говори с някого. Пауъл се замисля за пресилената дружелюбност на Мич, за хладния втренчен поглед на Бетани, която си отбелязва неуспехите му и ги пази за някой ден на равносметка... Поредният пристъп на умопомрачителна самота. Той го прогонва.

Прекалено много е свикнал с нормалния живот. Работа само на бюро, стандартно работно време. Във Вашингтон Пауъл дава съвети за сигурността, пише докладни записки, рецензира процедури и дава наставления на хора, по-млади от него. Работи в екип. Прибира се у дома при Тори и Тия... Годините минаха и той забрави какво включва тази работа - дългите часове, изолацията и онова, което ти причинява. Когато Пауъл се премести от МИ5, те му казаха: „Чистачите са най-самотните хора в разузнаването". Няма комисии по изслушване, нито пред кого да излееш душата си. Свиквай.

Той влиза в кухнята. Напълва каната от чешмата. Лийсън се вмъква през вратата, носейки чашата си. Стаята е малка и тясна. Пауъл включва електрическата кана и се обръща към Лийсън.

- И ти ли си в късната смяна?

- Така стоят нещата - отговаря тя с баналния израз, усмихва се и слага чашата си до неговата. Вътре вече има пликче чай. Водата в каната започва да къкри. Пауъл скръства ръце на гърдите си и се обляга на плота. Двамата чакат.

Ами ако не откриеш Нокс?

Дали да прибере отново Изидор за разпит? Да го притисне ли? Колко знае Изидор? Не много, не и самоличността на Нокс, но все знае нещо. Някой го е наел, за да занесе пакета, човек с име и лице... Изидор ще каже, че не си спомня, ала хората си спомнят, ако ги притиснеш, но колко силен трябва да е натискът.

Пауъл не може да си позволи провал.

Опитва се... Потърква лицето си. Лийсън стои до него навела глава и потънала в мислите си, без да го поглежда. Водата в каната завира и започва да вдига пара.

- Имам обект на разследване, който не иска да говори - неочаквано казва Пауъл и усеща как Лийсън изненадано трепва. Тя леко вдига глава. - Той знае нещо. Не съм сигурен колко. - Пауъл поклаща глава.

Досега не е разговарял така с нея. С никого в сградата освен с шефа на отдела. Но всичко е наред. Той не издава нищо.

- Побъбрихме си. Човекът е умен. А умните винаги са най-трудните, нали?

Лийсън не отговаря, но това всъщност не е въпрос. Не го и поглежда и Пауъл й е благодарен за това, защото му предоставя възможност да говори.

- И ме притискат за резултат. Естествено. Засилват изкушението да извадя инструментите за мъчения.

Лийсън пристъпва от крак на крак, сякаш се чувства неловко, но двамата почти не са разменили и дума досега и тя може би не разбира хумора му.

- Шегувам се.

Каната изщраква и се изключва. Пауъл се обръща и налива вода в чашите им. Пликчето с чай на Лийсън обагря водата в чашата й в зелено и мирише на мента.

Но ако го притиснем здраво и Нокс разбере...

Пауъл взима лъжичка, натиска пликчето с чая си, а после го изцежда в стената на чашата, измъква го и го пуска в кофата за отпадъци. Отваря хладилника и изважда млякото.

Трябва да убедиш Нокс, че може да ти се вярва. Не упражнявай твърде силен натиск. Само ще загубиш.

- Рискът от провал може да те обсеби, нали? А провал е мръсна дума.

Той поглежда Лийсън. Тя стои абсолютно неподвижно и го гледа. А след това му отправя предпазлива усмивка, но заучена. Посяга към чашата си и казва:

- Така е.

Пауъл остава поразен от самоконтрола й и изведнъж си спомня един друг случай - списък с операциите на МИ5, изложен на свободния пазар, информацията на Нокс, техническия специалист, чието име Лийсън бе научила твърде късно, когато той вече беше избягал... Раната все още е отворена. Иска му се да каже: „Всички сме се проваляли", но после се сеща, че не би трябвало да знае.

* * *

Той се връща в кабинета си и пие на малки глътки чая.

Заплахите към Изидор няма да дадат резултат. Тогава какво да направи? Да чака и да се надява? Да, поне засега, докато измисли по-добър план. Утре пак ще има среща с шефа на отдела, който отново ще упражни натиск, настоявайки за резултати. И пак ще го предупреди да не влиза в директен контакт с Нокс. „Това е неуместно, след като не знаем кой е Нокс." Но шефът на отдела е нервен и неспокоен по този въпрос, сякаш Нокс е носител на някаква заразна болест и той може да я прихване като Лейдлоу - да започне таен живот, да пази скрити записки и да се съюзява с източника срещу господарите си.

Пауъл поглежда часовника си. Във Вашингтон остава половин час до времето за лягане. Тия е по пижама и пие млякото си, готова за обаждането на татко и после приказка... Той вдига телефона да й се обади, но му хрумва друга мисъл - за Лийсън, която седи в кабинета си, размишлява за провала си и изпитва вина.


Ден 21: вторник

Йохансен

Бягай. Трябва да избягаш.

Изборът е недвусмислен, няма средно положение - или да остане и да свърши работата, или незабавно да се изтегли. И той те видя, нали? Знае кой си. Затова върви. Махай се веднага. Обади се на Уитман. Кажи му да те вземе. Отиди при най-близкия патрул и се предай...

И после какво? Ще се обадиш на Филдинг? И ще му кажеш, че се отказваш?

Колко удара е извършил за шест години? И всичките чисти, безупречни, всеки погребваше Тери Кънлиф малко по-надълбоко. Но ако се откаже от този, после какво?

И после какво?

Поръчката ще бъде възложена на друг. Защото винаги има друг. Няма значение какво е казал на Филдинг, някой ще намери начин. Някой, който няма да бъде внимателен и бърз. Човек с нож. Човек без правила. За миг Йохансен си представя Кейт - ранена, окървавена, мятаща се от болка. Недей. Проблемът не е твой.

И все пак Йохансен не бяга.

Вчера той се върна в лагера и лежа буден в леглото си. Питаше се дали Чарли Рос го е познал и се ослушваше за стъпки по стълбите - хората на Куилан най-после идват за него, а зад тях върви Чарли Рос и го сочи с пръст: „Да, това е той". Портите се затвориха за нощта и Йохансен остана хванат в капан там, в клиниката, втренчен във вратата. Продължаваше да спори наум, въпреки че отговорът беше един и същ: Трябва да избягаш.

Настъпва полунощ, след това един часът, два, три. Райли пуши под стряхата. Вини бърше пода и говори за първото ястие, което ще изяде, щом го пуснат на свобода, и разбира се, за кучето си. Той обожава кучето си и ще го види отново... Погледът му обаче неспокойно се стрелка към Кейт... Кейт, безмълвна и изолирана от всичко, със стиснати устни и очи, зачервени от безсъние. И Дрил, седнал на стол, стрелкащ поглед от лице на лице. Главата му е наклонена назад, сякаш е доловил страха на Йохансен във въздуха и се опитва да открие източника му.

Можеш да прекратиш изпълнението на задачата заради собствената си безопасност.

Или да загърбиш риска, да се обадиш на Карла и да я изпълниш въпреки всичко.

В четири сутринта му хрумва друга възможност за избор.

Да намери Чарли Рос и да го убие.

* * *

Йохансен изхлузва ботушите си долу пред стълбите. Кейт все още е в стаята си. Дворът е безлюден. Йохансен се приближава до портата, която е отворена, и излиза.

Той върви и преследвачите вървят. Спира и те спират. Не полага усилия да се отърве от тях, защото това само ще ги направи подозрителни, но през цялото време усеща присъствието им като физически натиск.

Йохансен си е дал един ден. Един ден, през който да претърси „Програмата" за Чарли Рос, но така, че хората зад него да не се досетят. Трябва да се престори, че се разхожда напосоки и безцелно, без да задава въпроси, защото всичко ще бъде докладвано на Куилан.

И така, открий Рос, изплъзни се от преследвачите, справи се с него. След това се обади на Карла, потвърди, че ще изпълниш мисията, и се върни в лагера, сякаш не се е случило нищо.

Или откажи поръчката, обади се на Филдинг и напусни „Програмата“, преди да затворят портите.

* * *

Йохансен се разхожда един час. По-нататък по пътя боклукчии от Центъра за развитие на уменията под охрана хвърлят чували със смет в задната част на камион. Следва ги бронеавтомобил. На тротоара до бялата административна сграда хората на Куилан разменят цигари срещу други неща. На небето се събират дъждовни облаци,

Чарли Рос не се вижда никъде. Не се мотае пред параклиса със закованите прозорци. Не гледа младежите, които играят футбол на пустеещия парцел. Не си купува цигари от магазинчето, не яде в столовата, не се реди на опашките за подаяния. Чарли Рос е престанал да съществува. Тогава кой беше мъжът в мъглата? Призрак? Но призраци няма. Ако съществуваха, те отдавна щяха да тормозят Йохансен.

Не, „Програмата" е погълнала Чарли Рос.

Но някой ден може да го избълва отново.

* * *

Часът е единайсет сутринта. Ако иска да излезе, преди портите да се затворят, Йохансен трябва да се обади на Уитман най-късно в четири следобед.

Той има пет часа да намери Рос. И вече усеща бавното плъзгане към поражението.

Тери Кънлиф, възкръснал от гроба, му се хили.

„Не го приемай като провал" - казва той.


Ден 21: вторник

Карла

Докландс вече се събуждаше, когато излязох от апартамента в четири сутринта. По улиците се движеха фарове, таксита оставяха дилъри пред остъклените им крепости, ранната смяна, която да поднови следобедната търговия в Далечния изток с индексите Никей и Ханг Сенг. Взех такси до централен Лондон и след това се върнах към гаража, като през цялото време взимах предпазни мерки срещу следене. Избрах малкия син хечбек, колата, купена да замени черния джип, който се наложи да изхвърлим за отпадъци след смъртта на Грейвс.

Дойдох тук за два часа. Отне ми още час да заема позиция. Оттогава са изминали още два. Само наблюдавам.

Стоя сред мокри лаврови храсти. На двайсетина метра от мен, оттатък зимната морава, дреме къща от червени тухли в архитектурния стил, характерен за началото на двайсети век. Намира се в скъп, луксозен жилищен район на границата между Бъркшър и Съри, близо до Уентуърт. Наоколо зад високи зидове са разположени огромни къщи на борсови посредници, но тази къща е по-малка и не е толкова добре охранявана. Забутана е в края на частна алея за коли, оградена с дървета, заедно с три други имота, стари сгради, построени върху големи парцели. Другите къщи не се виждат и са тихи. Обитателите им са на работа, на игрището за голф или на масата за масажи. От време на време сухите листа около мен помръдват или някой кос тревожно изсвирва в съседна градина, но не се чуват гласове или стъпки.

От наблюдателния си пост виждам само задната страна на къщата на нивото на приземния етаж, врата, която вероятно води в кухня или сервизно помещение, с прозорец до нея, френски врати и още един прозорец. Покрай цялата ширина на къщата в отсрещния край, зад вратата на кухнята, има вътрешен двор. Виждат се и две пристройки от тъмно дърво, осеяни със зелени петна от годините.

Вътре не светят лампи и за два часа не забелязвам никакво движение. Може би съм закъсняла? Може би те са заминали и няма да се върнат. Под стрехите обаче са монтирани охранителни камери и аз не смея да прекося моравата, за да надникна през прозорците. Надявам се, че след като записите на обажданията са изтрити, обитателите на къщата смятат, че все още са невидими. Не мога да им позволя да си мислят обратното.

Не съм извършвала наблюдение на живо от години и съм изгубила тренинг. Студено ми е и съм гладна. Чашата кафе, която изпих сутринта, е далечен спомен, а шишето с вода, което си донесох, беше празно още към девет часа.

Кръвта е престанала да циркулира в ходилата ми преди часове и краката ми са се схванали. И въпреки всичко чакам. Този адрес е всичката информация, с която разполагам. Имотът е на фасадна фирма, която плаща и сметките. Директорите са неизвестни, подставени лица, на които са платили, за да подпишат къс хартия. Няма стационарен телефон, вписан на адреса, и никой от собствениците не фигурира в избирателните списъци. Следата започва и свършва тук, с единствения реален факт, че онези обаждания са направени и приети в тази къща. Няма къде другаде да търся.

Сменям позата си в опит да се стопля и се втренчвам в прозорците.

В десет часа вътре светва лампа, но може би е включена с таймер. Зад стъклото не се раздвижват сенки.

Около десет и половина започва да вали дъжд. Чувам го, преди да го усетя. Капките барабанят върху лавровите храсти около мен, а след това започват да се прецеждат през листата и да се стичат по косата и врата ми. Температурата спада с един градус и после с още един.

Глупачка. Дойде тук сама, без подкрепления, и наблюдаваш къща, където вероятно няма никого. И преди да дойде някой, дори да заснемеш лицето му, дори да успееш да го идентифицираш, после какво?

Грейвс им се е обадил, преди да умре, и те отговориха на обаждането му. И сега заличават следите си. Това обаче не означава, че те са клиентът на Йохансен. А ако не откриеш клиента, не стигаш доникъде.

* * *

Дъждът продължава да ромоли. Дневната светлина помръква. Обещавам си каквото ми дойде на ума само ако издържа още един час тук, когато на прозореца за миг се появява лице на мъж.

Фотоапаратът ми е в якето. Засуетявам се, докато го извадя. Пръстите ми са сковани от студ. Затаявам дъх.

Покажи се пак. Моля те, в името на всичко свято, покажи се пак.

Минава една минута, после две. Нищо.

Рисковано ли е да се приближа до къщата? Твърде опасно е.

Трета минута, четвърта...

Вратата на кухнята се отваря. Мъжът излиза. Вцепенявам се.

Познавам го.

* * *

Мрак в задната част на тъмен склад. Ярка светлина отпред. Мъж на шейсет и няколко години с красивото лице на патриарх и загоряла от слънцето кожа от игра на голф се облива в пот и гласът на Крейги, спокоен, твърд, премерен, запознат основно с фактите...

Уилям Хамилтън, бившият шеф на „Биг Фарма", човекът, който би могъл да е сред дружките на Шарлот с неговите скъпи небрежно елегантни дрехи и културен вид. Преди по-малко от три седмици аз стоях в онзи склад, без да слушам, докато той ни разказваше за измамата си...

Хамилтън е различен на дневна светлина, някак по-прошарен, по-стар, по-дребен. Но няма съмнение, че е той.

Уилям Хамилтън спира на терасата за секунда, накланя назад глава и вдишва въздуха. През отворената врата зад него се разнася музика, запис на пиано, нещо познато и тъжно.

Какво прави тук Хамилтън?

И веднага се сещам. Това е тайна квартира и ние го настанихме в тази къща.

Не съм помръднала, нито съм издала звук, но той се обръща и поглежда през градината към мен. И за един вцепеняващ момент ми се струва, че гледа право в мен. Лицето му е изпито и напрегнато, но и решително, сякаш е готов да нападне всеки, който се изпречи на пътя му. Всяка секунда ще прекоси моравата...

Но после отново започва да вали. Дъждовните капки барабанят по листата около мен и падат върху голата глава на Хамилтън. Той поглежда към небето и след това се обръща към къщата.

Излизам от прикритието си в лавровите храсти.

- Господин Хамилтън. Не се обръщайте.

Той се стъписва и като че ли се подготвя за предстоящ удар, сякаш ще го нападна. За част от секундата съм сигурна, че ще се обърне. И после раменете му се отпускат.

- А, дошла си - казва той, все едно ме познава, сякаш е неизбежно и ме е очаквал.

Но той не може да знае за Карла.

Дали е изтълкувал погрешно мълчанието като различен вид отрицание?

- Мислиш, че не знам коя си? - В гласа му прозвучава страх, тъга и горчива ирония.

- За коя ме мислите?

Коварен въпрос. Хамилтън не отговаря.

- Какво имаш? Пистолет? Нож? - Гласът му леко потреперва на последната дума, „нож".

- Нямам нищо.

- Лъжеш. Как ме откри?

- Грейвс ви се е обадил тук. Проследих обаждането.

- И когато му отговорих, вдигна ти, нали? - казва Хамилтън и после бързо, със засилващ се гняв и отчаяние добавя: - Защо го направи? Защо го уби? Той беше приятел, който ми правеше услуга. Не знаеше нищо.

- Не съм го убила.

- Тогава си поръчала на друг да ти свърши мръсната работа - яростно изрича Хамилтън, изпъчва гърди, вдига глава и напълва белите си дробове.

Не му позволявам да продължи.

- Не съм го убила. Намерих го. Грейвс вече беше мъртъв. Онзи, който го е направил, не се е колебал. Предполагам, че търсят и вас и затова се криете тук. Господин Хамилтън, ако бях дошла да ви убия, какво чакам? Никой не гледа.

- Няма да ми направиш нищо, докато не разбереш къде е тя.

- Но аз вече знам. Тя е в „Програмата".

Не виждам лицето му, но виждам тялото му и конвулсиите, които го разтърсват. И чувам звука, който той издава - стенание, ридание? - от отчаяние, скръб и нещо, което се отваря пред мен толкова дълбоко, че не съм в състояние да го измеря.

Хамилтън се овладява. Но сега нещо в него е прекършено, сякаш с две изречения съм го състарила с десетилетие, дори повече, и изведнъж той заприличва на грохнал старец.

Притискам го, като този път придавам твърдост на гласа си. Искам да разбере, че трябва да говори.

- Не съм убила приятеля ви, господин Хамилтън. Нямам представа за какво става дума. Но знам, че Катрин Галахър е в „Програмата", защото е убила човек и е било кървава баня...

- Тя е в „Програмата", защото аз я вкарах там - прекъсва ме той и малко се окопитва. - Не знаеш ли кой съм?

Информацията изплува в съзнанието ми по памет, като по магия или като гласа на Крейги в главата ми. Уилям Артър Хамилтън, бивш директор на „Сътрудничество и предприемачество" във фармацевтичния гигант „Хоупланд". Бил е посредник, сключващ големи корпоративни и правителствени поръчки...

И „Хоупланд" има договор за социално осигуряване с „Програмата".

Не самата „Хоупланд", а неин филиал, дъщерна фирма. И те осигуряват персонал за Спешния медицински център извън стената, те карат бронираните линейки. И Хамилтън е сключил договора. Той познава всички и е задействал връзките си. Хамилтън може да хвърля пясък в очите, така както направих аз, за да вкарам Йохансен в „Програмата", да говори за националната сигурност и да използва силата на позицията си, да пропуска процедурите, да преодолява бюрократичните препятствия и да не остави следа. Това е по въпроса как.

Но по въпроса защо е нещо друго.

- Да - казвам. - Знам кой сте.

- И знаеш какво е направила тя. Каква си ти? Полицай? Журналист?

Мога да излъжа. Обикновено го правя. Да се опитам да го убедя, че съм на негова страна, на страната на Катрин... Но лъжата ми убягва. Или може би няма време.

- Няма значение каква съм. Но от седмици съм по следите на хората, които стоят зад това, откакто научих, че за главата й е обявена награда. Знам какво е направила, но това е само половината от истината. Мислех, че Грейвс може да ми каже останалото, но закъснях. Затова сега дойдох при вас. Господин Хамилтън, кой стои зад това?

- Искаш да кажеш, че не знаеш? Какво мислиш, че ще стане, ако ти кажа?

- Мога да ги спра.

Изричам го абсолютно уверено, но той се смее мрачно и горчиво.

- Не можеш да ги спреш. Защо мислиш, че я вкарах в „Програмата"? Смяташ ли, че го направих с леко сърце? Мислиш ли, че не знам как стоят нещата там?

Отново мълчание. Когато Хамилтън заговаря отново, гласът му е по-монотонен, но и по-смирен.

- Тя се появи на прага ми посред нощ - на тринайсети декември преди една година - и ми разказа всичко. От игла до конец. Затова знам точно какво е направила. Нямам илюзии. Но баща й ми беше приятел. Познавам я от дете. Не можех да им позволя... - Хамилтън млъква, съвзема се и продължава: - Това беше единственото място, където щеше да е в безопасност от тях, където те нямаше да я потърсят. - Той извръща леко глава, сякаш може да ме види с периферното си зрение. - Ако ти кажа за какво е всичко, ще ти направят онова, което сториха на Иън Грейвс. И ако разберат къде е тя, ще убият и нея.

Не отговарям. Не знам какво да му кажа. Осъзнавам, че Хамилтън е преценил мълчанието ми твърде късно, когато той едва доловимо от ромоленето на дъжда казва:

- Но те вече знаят, нали?

- Да.

- Тогава всичко свърши. - Хамилтън навежда глава.

Дъждът се стича по него, мокри ризата му, залепва оредялата му прошарена коса за главата и разкрива скалпа му - мокър, розов и крехък.

- Кажете ми за какво става дума. Кажете ми кои са те. - Навеждам се към него, сякаш това има някакво значение и ще го убеди да говори...

- Защо? Не... можете... да ги... спрете.

- Мислите ли, че като не знам, ще бъда в безопасност? Това не спаси Грейвс.

Това беше жестоко. Той се колебае, но не дълго.

- Влизам вътре.

- Господин Хамилтън...

- Бъди благодарна, че не видях лицето ти. Ако питат за теб, не мога да им кажа как изглеждаш, каквото и да ми направят.

- Той млъква и се замисля. - Освен ако не ни наблюдават в момента.

Мълчание. Главите ни се вдигат едновременно. И двамата се взираме в дъжда, търсейки нещо, сякаш можем да ги чуем, които и да са те, и сякаш ослушвайки се, ще разберем къде са.

Разбира се, не виждаме нищо.

След това Хамилтън си поема дълбоко дъх, за да се успокои, връща се в кухнята и затваря вратата. Щорите се спускат.

Стоя до лавровите храсти, цялата вир-вода.

Трябва да отида до вратата и да блъскам по нея, докато той ме пусне да вляза. Но Хамилтън няма да ми отвори. Не.

И тогава съзнавам нещо. Някой е изтрил данните за телефона. Не е бил Хамилтън, защото той не разполага с необходимите ресурси, не сме и ние. Остава само клиентът.

Той има същата информация като мен и може да проследи Хамилтън дотук.

Отново се заслушвам в дъжда. Ами ако аз не съм единствената, която наблюдава Хамилтън?

Вмъквам се в храстите и тръгвам.

* * *

За двайсет и пет минути стигам до колата си, непрекъснато поглеждайки през рамо. След това карам до Стейнс, взимайки обичайните предпазни мерки срещу следене, и се обаждам на Крейги.

- Хамилтън. Имаме проблем - съобщавам.

Мълчание. И после Крейги сковано казва:

- Обаждаш се по мобилен телефон. Знаеш, че не можем да говорим...

Прекъсвам го и сухо заявявам:

- Хамилтън е вкарал Катрин в „Програмата". Тя не изтърпява наказание там, а се крие. И онзи, който я иска мъртва, е по следите й. Крейги, Хамилтън е разкрит. Те могат да го открият по същия начин, по който го намерих аз. Разкарай го оттам.

Крейги не отговаря веднага.

- Добре. Къде си?

- Връщам се. Крейги? Бъди внимателен.

* * *

Вие ми се свят от умора и глад. От едно кафене си купувам кафе, сандвич с бекон и шоколад. Мокра съм до костите. Момичето, на което плащам, се втренчва в мен съчувствено.

- Трябва да се стоплите - казва то, сякаш се чуди дали имам дом, където да се прибера.

Опитвам да се усмихна, но лицето ми сякаш е замръзнало. Момичето ми връща по-голямо ресто, отколкото трябва. Отново се качвам в колата и намирам клонка в косата си.

Изсипвам две пакетчета захар в кафето и го изгълтвам. Горещата течност опарва устата ми. Излапвам твърде бързо половината сандвич с бекон и после не мога да погледна остатъка. Изяждам шоколада. Преполовявам пътя до Докландс и енергийните ми нива отново се сриват. Изяждам остатъка от сандвича, като шофирам с една ръка. Повдига ми се.

Още предпазни мерки срещу следене. Следят ли ме?

Попадам на ремонт на улица и после на голяма катастрофа. Полицаите са спрели движението, докато разчистят пътя. Отнема ми три часа да стигна до гаража. През цялото време пред очите ми е образът на Хамилтън и чувам онова, което той ми каза. Тринайсети декември. Всичко се е случило тогава. Катрин е бягала...

Изминали са пет дни, откакто е видяна за последен път, уловена от охранителната камера - Катрин Галахър напуска живота си. Видях кадъра и си помислих: „Тази жена е убила и е преследвана. Това е бягство“. Но грешах. Може би жената с палтото във фоайето все още е неопетнена и по ръцете й няма кръв. Но тя се отправя към бъдеще, където ще се случат лоши неща. Чудя се дали го знае.

Нямам дрехи за преобличане в гаража, само резервно палто, което намятам върху мокрия си костюм. Влагата се е просмукала в кожата ми и съм премръзнала. Опитвам се да оправя външния си вид в огледалото за обратно виждане. Косата ми е изсъхнала разрошена и когато си слагам червило, кожата ми изглежда бяла като хартия.

Взимам такси на две преки от гаража и казвам на шофьора да ме закара до Лондонския мост, а после се качвам на метрото до Канари Уорф.

Извървявам последните осемстотин метра с наведена глава и се моля да не срещна някой познат.

* * *

Влизам в банята, събличам мокрите си дрехи и заставам под душа. Горещата вода барабани по смразената ми кожа. Стоя там десетина минути, а после се избърсвам и обличам халата си.

Крейги не може да отиде в тайната квартира, ако някой я наблюдава. Колко време ще му отнеме да събере екип, да го разположи на позиция и да претърси района за други заинтересовани страни?

Нещата обаче се случват. Хамилтън знае какво е направила Катрин и ще проговори. Безпощадността на Крейги ще се погрижи за това. Въпрос на няколко часа и ще знам всичко.

Телефонът звъни. Портиерът. Имам посетители.

Крейги пристига със закопчано догоре палто и стиска куфарчето си, сякаш то може да му осигури някаква защита.

Изглежда изтормозен. Това не е по-рутинният контакт, който той търси.

И все пак не е могъл да устои. Изпратил е екип при Хамилтън и сега е дошъл да разбере за какво става дума. Това подбужда в теб този бизнес - неутолима жажда за информация, неизчерпаема потребност да знаеш.

- Уилям Хамилтън - казва Крейги. - Как го откри?

- Настанил си го в къща близо до Уентуърт. Обаждането на Грейвс, преди да умре. Фин успя да възстанови изтритите данни. Обаждането е направено от онази къща.

- Ходила си там?

- Говорих с него. Той не видя лицето ми. Хамилтън е вкарал Катрин Галахър в „Програмата". Накарал е Грейвс да напише историята за самоубийството като прикритие. Крейги, тя не е там, за да изтърпява наказание, а да се крие.

- Ние не сме изтрили данните за телефона.

- Знам. А Хамилтън няма необходимите ресурси. Трябва да е клиентът. Иска да се добере до Хамилтън преди нас. Погнали са Катрин, погнали са Грейвс, погват всеки, който й е помогнал...

- Но защо не са го премахнали веднага? Ти каза, че могат да го открият в онази къща. Защо да чакат?

- Не знам. Само ми кажи, че Хамилтън вече не е там.

- Не е там - потвърждава той, но мрачно, и нещо в мен трепва.

- Изпратих един човек да позвъни на вратата му - доставчик с пакет, нищо особено. Само щеше да види дали Хамилтън е добре и да провери дали някой го наблюдава. Вратата не била заключена. Лампите били угасени. Нашият човек влязъл...

* * *

И Хамилтън не бил там.

Нямало следи от разместване на мебели и борба. Нито следа от портфейла и паспорта му. Хамилтън явно е грабнал набързо няколко неща и е избягал оттам. Записите от охранителната камера го показвали, че излиза.

И аз го задействах - появих се в градината му и му казах, че съм проследила обаждането. Накарах го да мисли, че тайната квартира не е безопасна. Затова е избягал.

Вероятно не съзнава, че се е изложил на открито...

Не. Спомням си как той наведе глава, когато каза: „Всичко свърши". Очевидно му е все едно.

* * *

Крейги си тръгва, за да ръководи издирването на Хамилтън. Проверявам съобщенията си. Йохансен все още не се е обадил.

В понеделник късно сутринта той отново е отишъл в работилницата. Помислих си, че това е последна проверка. Сега е вторник следобед, минава четири, денят преваля във вечер. Вече трябваше да се е обадил. Защо не се обажда?

Изведнъж пред очите ми пробягва стар видеозапис - Йохансен на улицата, русокосият усмихващ се мъж, доближава се до него и му предава нещо - послание, заплаха, целувка...

Кожата ми настръхва. Днес никой не гледа кадрите от видеонаблюдението.

Тогава ти му се обади.

Изваждам номера за връзка в клиниката, който той ми даде, и се опитвам да подредя думите в главата си. Телефонните линии в „Програмата" се подслушват. Някой може да чуе. Но аз всъщност нямам какво да му кажа. Искам само да чуя гласа му.

Набирам номера.

Телефонът звъни - един, два, три пъти.

Все още не се е стъмнило. Клиниката сигурно е затворена и хората там дремят...

Някой вдига.

Три-четири секунди шум. Само това чувам.

Мъжки гласове викат в съседна стая.

Някакъв човек крещи.

Връзката прекъсва.


Ден 21: вторник

Йохансен

Три часът. Йохансен е кръстосал „Програмата" много пъти и продължава да се връща на мястото, където видя Чарли Рос.

Може би жилищните блокове в тази част са строени набързо или са пестени материали, защото изглеждат години по-стари от останалите. Прозорците са счупени, тръбите са паднали и въздухът вони на нечистотии. Хората на Куилан на ъглите са по-малко и по-безразлични и патрулите минават с равнодушни изражения. Днес по средата на улицата има купчина човешки изпражнения и някой крещи от прозорец. Йохансен се обляга на стената. Двамата мъже зад него, които го следят, забелязват движението му и спират в началото на уличката. След една-две минути към тях се присъединяват още двама. От време на време поглеждат Йохансен, сякаш е експонат или животно в зоологическа градина, и се чудят какво ще му се случи в следващия момент.

Той затваря очи. Главата му пулсира.

Изминали са двайсет и четири часа, откакто пътищата им се кръстосаха в мъглата. Ако е смятал да съобщи на Куилан за неочакваната среща, Рос вече би трябвало да го е направил.

Но може би именно това прави в момента - стои на портата на лагера и настоява да види Куилан. И Брайс. Брайс ще е там, ще покаже пропуска със снимката на Йохансен на Рос и ще гледа, докато Рос кима...

Затова тръгвай. Не чакай. Няма да го намериш. Обади се на Уитман и излез оттук. След това отиди при Филдинг и му разкажи какво се е случило. Йохансен вече чувства как срамът се събира в устата му като слюнка и преглъща.

Примири се. Всичко свърши.

Някой застава до него, само на една-две крачки. Йохансен поглежда. Джими.

Изведнъж той се чувства по-уморен от всякога и нищо вече няма значение.

- Здравей, Джими.

Джими се усмихва срамежливо с наведена глава.

- Добре ли си?

Джими кима.

- Хубаво. Грижи се за себе си...

Джими бърка в якето си с една ръка, защото мръсната превръзка през рамото му прави непохватни движенията му, изважда купчина снимки и ги бута на Йохансен.

- Снимки - сериозно казва той. - Снимки.

Йохансен ги взима. Защо не? Първата показва паркинг за каравани. На втората - с различна големина - малко момче в екип на „Манчестър Юнайтед" тича в дневна към фотоапарата. Третата е на сватба.

- Откъде ги взе, Джими?

- Мои са - гордо отговаря Джими.

Йохансен му показва момчето с екипа на „Манчестър Юнайтед".

- Твоето момче ли е?

Джими кима щастливо и посочва друга снимка, която се подава от купчината в ръката на Йохансен.

- Моята къща.

Същата къща. Къщата в Марлоу.

Нова е, но е построена така, че да изглежда старинна - три широки фронтона и кула отзад, оранжерия с рамки от скъпо дърво от едната страна, живи плетове от чемшир и плочи, водещи към морава. Йохансен е сигурен, въпреки че я е виждал само веднъж, преди осем години и на тъмно, а снимката не показва реката, която тече в края на моравата. Мъж и жена стоят на плочите. Жената е с бледосиня рокля. Има миловидно лице, въпреки че последния път, когато я видя, тя дори не го погледна. Гледаше само Съли.

Мъжът до нея на снимката е Чарли Рос.

* * *

- Познаваш ли този човек, Джими? Приятел ли ти е?

Джими се втренчва в снимката.

- Знаеш ли къде живее сега? - продължава Йохансен.

Очите на Джими блуждаят и той отваря уста.

- Не трябва да казваш на никого къде живее. Нито на мен, нито на някой друг. Добре?

Джими го поглежда колебливо.

- Вземи, вземи. - Йохансен му връща снимките. - Пази ги.

Джими кима щастливо.

- Моите снимки. - Взима ги и после непохватно ги напъхва в джоба на якето си. - Довиждане - добавя и тръгва.

Йохансен гледа след него.

Джими почти се скрива от погледа му, когато спира и за десетина секунди поглежда встрани към отсрещната сграда. Устните му се раздвижват, оформяйки думите: „Не трябва да казваш", а после той кима на себе си доволен, че ги е запомнил, и продължава.

* * *

Йохансен изчаква шест бавни минути и след това се отлепя от стената. Групата наблюдатели се разделя и преследвачите тръгват след него.

Той се отправя в противоположната посока, обикаля десетина минути и се връща към мястото, където спря Джими.

Йохансен се обръща. „Опашката" е на четири секунди зад него.

Малка моментна снимка на нещастие. Жена ридае, сбиване в началото на уличка, мъж, който го гледа гневно, докато минава. Йохансен отмества поглед отбягвайки конфронтацията. Вечно присъстващата миризма на канали и изпражнения.

Всеки момент преследвачите ще завият в улицата. Йохансен стига до мястото, където спря Джими, и поглежда наляво.

Най-скапаният блок в най-скапания район. В бетонния парапет отпред са поникнали плевели, панелите са осеяни с пукнатини и около прозорците зеят пролуки. Вонята на канали е най-силна тук. Мъж с нездрава бледа кожа се е прегърбил на стъпалото пред вратата. Очите му са хлътнали и безизразни.

Зад него във входа се вижда лице.

Една секунда, най-много две. Йохансен не спира.

„Опашката" зад него завива в улицата и Чарли Рос отстъпва заднишком в сянката на входа, но Йохансен го усеща, че наблюдава.

* * *

Направи го сега. Не чакай. Направи го сега.

Йохансен свива по странична уличка, минава през запустяла сграда и се връща, докато преследвачите му все още тичат наоколо, опитвайки се да го пресрещнат. Изплъзването от тях ще привлече внимание, но няма как. Никой не трябва да знае за това.

Той се скрива, докато се убеждава, че се е отървал от преследвачите, и се промъква покрай блока, където живее Чарли Рос.

Йохансен не е въоръжен. Изисква се повече бързина и съсредоточеност и трябва да си по-близо, това е всичко. Рос е едър човек, но е на години и „Програмата" му се е отразила. Ако е сам, няма да има проблем.

Приведеният мъж все още седи прегърбен на входа. Когато Йохансен го прескача, той не трепва, но изхленчва.

През мръсните прозорци прониква слаба светлина. Смрадта се засилва.

Чарли Рос, грамадният мъжага, на такова място...

В коридора на къщата в Марлоу имаше лилии, много, в голяма ваза, окачена на колона. Цветята се белееха над рамото на жената, когато отвори вратата, и докато вървеше по лакирания под, Йохансен долови неприятната им сладникава миризма. Не знае защо точно сега си спомни именно за лилиите.

Двама мъже с мрачни неразгадаеми лица стоят в сумрака пред стълбището и тихо разговарят. Единият пуши. Запаленият край на цигарата му е като маяк. Самообладанието им ги откроява. Те не живеят тук. Хора на Куилан ли са? Йохансен не ги познава. Те си споделят цигарата и не го заглеждат, докато минава покрай тях.

Той бързо изкачва двата реда стъпала.

Коридорът горе се простира наляво и надясно. Вратата на аварийния изход вляво е открехната и подпряна. Долната й част се е вклинила в пода. Рамката е огъната. Нататък коридорът е задръстен с дърва и боклуци. Йохансен завива надясно само защото натам няма препятствие.

Той отваря врата след врата, без да почука. Зад първата на импровизирано легло лежи неподвижно слаб старец само по мръсна риза. Втората врата е препречена отвътре. Йохансен я блъска с рамо и вижда шест жени - най-младата вероятно е на двайсетина години, а най-възрастната - на петдесет и няколко, всичките с повехнали лица, свили се до стените и затаили дъх.

Зад третата врата хлебарки щъкат по разлагаща се храна в пластмасови чинии. Вътре няма никого.

Четвъртата е заключена. Йохансен се извръща настрана, готов да я разбие с рамо, когато се приближават стъпки на тътрещи се крака и ключалката изщраква. Вратата се открехва.

През пролуката наднича окото на Чарли Рос.

- Ти си - казва той след няколко секунди. - Знаех си, че ще дойдеш.

И си ме чакал? Знаел си, че ще дойда. Знаеш защо съм тук. Защо не избяга?

* * *

Покривът сигурно е започнал да се руши, защото плочките на тавана са осеяни с петна и олющени и надолу по стените е плъзнала влага. В ъгъла на стаята има стар хлътнал диван, отрупан със завивки и възглавници. От радиото се разнася тенекиен, стържещ звук. Рос го изключва.

- Колко време мина? - пита той.

- Осем години.

- Осем години. - Рос мълчи няколко секунди, сякаш тези години минават пред очите му, а после казва: - Бих ти предложил да седнеш, но... - Той посочва стаята. Няма мебели освен дивана, масичката и някаква картонена кутия.

В къщата в Марлоу Рос не му предложи да седне, но тогава беше различно. Сега той е облечен в твърде тесни за него дрехи. От брадичката му стърчат прошарени косъмчета. Повечето му предни зъби са опадали. Трябва да е на шейсет, но изглежда на осемдесет.

Двамата стоят мълчаливо и после Чарли Рос казва:

- Търсиха те. Ти изчезна. Мислех, че са те открили.

- Не.

- Намериха другите двама.

- И аз така чух.

- Но не и теб. Ти винаги си бил различен. Знаеш ли, радвам се, че не са те намерили. Ако някой има право да те убие, това съм аз. - Рос се усмихва, сякаш това е споделен спомен, нещо, за което сега могат да се шегуват. - Къде беше?

- Заминах.

- Но си се върнал в бизнеса, нали? Иначе нямаше да си тук.

За момент и двамата оглеждат стаята.

Прозорците не прилягат плътно и около рамките духа студен вятър.

- Лоша работа - отбелязва Рос.

- Можеше да е по-добре - отговаря Йохансен и в същия миг осъзнава, че греши.

- Ако си по-добре, трябва да се бориш да го запазиш, а след известно време се уморяваш. - И Рос наистина изглежда адски уморен. - Не очаквах да те видя тук. - Той леко изправя гръб. - Не съм казал нищо на никого. Който и да те е предал, не съм аз.

- Знам.

- Откога си тук?

- От две седмици.

- Нужно е време, за да се приспособиш. Но ти си с Куилан. - Рос кима на себе си.

- Защо го казваш? - рязко пита Йохансен и Рос го поглежда.

- Начинът, по който влезе тук. Сякаш си недосегаем. В лагера ли си?

- В клиниката.

Рос изглежда заинтригуван.

- Имаш медицинска подготовка. След случилото се?

- Преди това.

- Значи спасяваш живота на хора. - Рос го казва така, сякаш открива логика в това, и пак кима на себе си.

Йохансен мълчи.

- Куилан е справедлив човек. Остави ме на мира. - Погледът на Рос е прикован. Той отново вдига глава, сякаш това, че са го оставили на мира, е нещо, с което трябва да се гордее, човек с характер. Въпреки че и двамата знаят, че не е така.

Оставил те е на мира, защото вече си сломен. За да те сочат с пръст хората и да се чудят: „Това не беше ли Чарли Рос?''.

- Той не знае, нали? - пита Рос. - Не знае, че си бил ти.

Йохансен поклаща глава.

- По-добре да си остане така.

* * *

Направи го.

Разстоянието между тях е не повече от метър и двайсет. Йохансен си поема бавно дъх, напълва дробовете си и се подготвя. Рос само стои и чака - уморено плашило с половината зъби избити и нищо, за което да се бори.

- Онази нощ беше началото на края - казва Рос. - Когато ти направи онова нещо. Е, след това почистихме, но това беше. Началото на края.

Йохансен си поема дъх за втори път. На третия ще пристъпи към действие.

- Но не и за теб.

Трето поемане на дъх и Йохансен изведнъж се чувства много уморен от всичко.

- Ако някой те попита, не ме познаваш - казва той.

Рос го разбира чак след няколко секунди и след това леко кима.

- Не те познавам.

- Погледнал си ме на улицата, защото си ме помислил за някой друг.

- Разбира се - съгласява се Рос. - А онзи другият...

- Мъртъв е.

Рос мълчи, после кима на себе си.

Йохансен се обръща към вратата.

- Но ти не дойде тук за това, нали? - пита Рос и после добавя: - Не се тревожи. Няма да те предам на Куилан. Ако той мислеше, че знам нещо... Е, сигурен съм, че си се срещал с Брайс. Той иска да знае всичко. Това не ми харесва.

- Не.

- Не идвай пак.

Вратата се затваря зад него. Йохансен стои в коридора и слуша, докато тихите стъпки на Чарли Рос се отдалечават.

* * *

Рос няма да му стори зло. Никой не може да ги свърже.

Чарли Рос не е риск. Не е необходимо да умира.

Мисълта се върти в главата му, докато Йохансен слиза по стълбите. Чарли Рос не е риск...

Следобедната светлина навън в късния следобед е сива и студена като загубил лъскавината си метал. Скоро ще се мръкне.

* * *

Мъжът, който отваря портата на лагера, го поглежда и после отмества очи встрани, сякаш знае нещо, което не трябва да казва. В двора стоят и други хора, на групи по двама и трима. Те също се обръщат към Йохансен, но никой не му говори.

Безпокойство свива стомаха му, прояснява зрението и учестява дишането му. Йохансен побягва.

Минава през главната врата и нахлува в чакалнята. Единият от хората на Куилан седи на стол и държи бейзбол на бухалка между коленете си. Вижда Йохансен, но не става.

Йохансен влиза в клиниката.

Райли стои там с широко отворени очи. Устните му се движат, но не издават звук.

В средата на стаята лежи стол. Облегалките за ръце са облепени с тиксо. На пода е размазана дълга ивица кръв. В ъгъла се е свлякъл слаб полугол човек на средна възраст с меки черти. Облегнал се е на шкафа като счупена кукла. Крайниците му са изкривени под странни ъгли. Дрил се е навел над него. За пръв път изглежда озадачен.

Вини.

Райли свива и разпуска юмруци и най-после проговаря.

- Мамка им, заключиха ни. Можехме само да слушаме... - Последната дума заглъхва. Райли се разридава.

Вратата на страничната стаичка е открехната. Моля те, не, не, не...

Йохансен се приближава до вратата.

Кейт се е свила в ъгъла зад едно от потрошените легла. Дишането й е неравномерно, сякаш всеки дъх разкъсва нещо вътре в нея. Лицето й е бяло като порцелан, а очите й гледат втренчено, без да виждат. Клати се напред-назад.

Йохансен прикляка на пода пред нея.

И изведнъж всичко се променя.

* * *

Този път с Брайс дошли още петима. Препречили вратата, за да не се намесва никой. Сега обаче Кейт не била сама в клиниката. С нея бил Вини. Това била единствената причина да изберат Вини - защото бил там.

И Кейт сигурно бе разбрала какво ще стане, защото Райли, който удрял по вратите, я чул да моли Брайс да вземе нея вместо Вини. Чул я да казва: „Аз го заслужавам. Аз го заслужавам." „Не, ти заслужаваш да гледаш" - отвърнал Брайс.

Запушили устата й и я завързали за стола.

„Гледай очите му" - рекъл Брайс.

* * *

По-късно в стаичката на горния етаж, след като й дадат успокоителни, Йохансен ще стои до вратата, ще гледа чертичките на стената - спасените от нея хора - и ще се бори със задачата. Ще полага усилия да я разиграе наум, да я направи възможна, да я превърне в реалност: По улиците, през пустеещия парцел, спира на входа, силуетът й е пред него, ръката му посяга към нея... Той репетира отново и отново и се изпитва какво ще направи в решителния момент и след това, защото няма място за нищо друго. Трябва да изпълни поръчката или историята с Тери Кънлиф ще се повтори...

Йохансен ще се бори с решението си, но тогава ще бъде късно.


Ден 22: сряда

Карла

Обадих се на Уитман. За бога, изкарай го оттам.

Минава четири, а портите затварят в шест. Вече е късно, макар че Уитман сигурно е доловил нещо в гласа ми, защото отвърна:

- Ще се опитам.

Обаче не успя.

Цяла нощ гледах кадрите от камерите за видеонаблюдение, търсейки Йохансен. В главата ми постоянно се въртеше онзи четирисекунден звук - мъж, който крещи. Бях сигурен, че той е мъртъв или с необратимо строшени кости.

В шест часа телефонът иззвъня - сигурната ми линия.

Кълна се, когато той заговори, не можах да позная гласа му.

* * *

Сега се намирам в Тауър Хамлетс, сред покойниците от викторианския Ийст Енд - притежатели на леярни, търговци на зърно, дребни собственици и съпругите им, лекари и учители. Паметниците им са натрупани между дърветата с голи клони и сред заскрежените храсти - плочи, обелиски и готически кулички, разтворени библии и ангели, редици надгробни камъни с надписи „Скъпият ни обичан" и „В памет на любимия". Това е място за размисъл, обществен парк, дори класна стая на открито - местните хлапета идват с буркани, които да потапят в реката и да търсят пеперуди през лятото. Но днес, в единайсет часа в сряда в началото на февруари, тук няма друг освен мен и един мъж, прегърбил се на пейка с наведена глава.

Не обичам срещите на открито. Все се тревожа, че някой ме наблюдава. Ето защо съм се облякла като служителка на благотворителна организация или доброволка на някоя църква - практичен филантроп с раница, в която носи сандвичи и адреса на местен приют.

Спирам на няколко метра от мъжа на пейката. Той може би е пиян, дрогиран и заспал.

- Здравей.

Човекът не помръдва, но очите му са отворени.

Пристъпвам по-близо до него.

- Добре ли си? - питам, но вече знам, че не е добре.

* * *

- Няма да го направя.

Отказва ли се? Това никога не се е случвало. Но изведнъж си спомням онези четири секунди, изпълнени със звуци - викащите мъжки гласове, писъците на мъжа...

- Ранен ли си?

Сядам в другия край на пейката. Йохансен обръща глава и ме поглежда така, сякаш говоря на чужд език.

- Не.

- Вчера се опитах да се свържа с теб. Набрах номера, някой вдигна и чух...

- Не бях аз.

И двамата се умълчаваме.

- Вини - казва той. - Името му беше Вини.

И ти си го познавал.

- Мъртъв ли е?

- Да.

- Заради теб?

- Да. Накарали са я да гледа.

Мили боже.

Усмихнатият мъж с ангелските черти, чиято специалност са изтезанията. Също като случая с Тери Кънлиф. И всичко заради Йохансен. Той знае кога да се оттегли и затова е тук. Съсипан е и рискът е твърде голям. Но решението му тежи. Има ли поръчка, Йохансен се отдава изцяло. Отказът от тази задача я превръща в провал. Вина, срам и неспособност се сливат в едно.

- Филдинг знае ли?

Йохансен извръща глава настрана и се вглежда в пътеката пред нас.

- Още не.

Поемам си дъх, оставяйки студения въздух да напълни дробовете ми, а после бавно го изпускам.

Вече знам какво трябва да направя. Да върна Йохансен в апартамента в южен Лондон. Да говоря с Филдинг. Той ще се вбеси, но няма как. Ще трябва да намери някой друг да го направи. Мъжът с ножа. Прогонвам тази мисъл. Утре ще започна да освобождавам Йохансен от самоличността на Райън Джаксън и на внимателни етапи ще му върна неговия живот, а после той ще замине...

- Добре - казвам. - Ще те изтеглим.

- Не. Трябва да се върна там - възразява той и после добавя: - Трябва да я измъкна.

* * *

О, боже, тя те е привлякла на нейна страна. Сближили сте се и тя те е привлякла.

Двойка на средна възраст върви към нас по пътеката. Поглеждат ни учудено - скитникът на пейката и жената с раницата. Може би долавят напрежението между нас. Отминават, но след пет крачки жената ни поглежда през рамо. Кимам й - всичко е наред.

Но не е.

Отново си припомням кадрите от видеонаблюдението - Йохансен и Катрин Галахър в работилницата, разговарят. Видях ги и останах доволна. Помислих си: „Това е хубаво. Тя му има доверие. Така ще стигнем до истината". Сега обаче осъзнавам, че той е погълнат от нейния свят.

Няма значение колко близо стои Йохансен до мишената си, стига да спазва онова друго разстояние, онова студено психологическо пространство, което му позволява да изпълни задачата и да не се събужда, крещейки. Сега той е загубил това разстояние. Катрин го е привлякла на своя страна.

- Тя знае ли, че са те изпратили за нея?

- Не.

- Тя ли те помоли да я измъкнеш?

- Не.

- Но ти й каза, че ще го направиш.

- Не.

Катрин Галахър обаче е умна и амбициозна и би направила всичко, за да получи онова, което иска. Тя никога не е била жертва и не възнамерява да бъде.

- Дори не знаем какво се е случило.

Йохансен мълчи. Седи неподвижно и гледа право напред. И аз се досещам, че тя му е казала.

- Името му било Даниъл - проговаря той. - Така и не разбрала фамилията му. На моите години, може би малко по-млад. С черна коса. Бил ранен - счупен глезен и други наранявания. Повикали я да го лекува. Държали го в някаква стая. От прозореца тя виждала порта с дракони. Стояла при него четири дни. Мисля, че през това време той е бил изтезаван.

- От нея ли?

- Не знам.

- И после го е убила?

Йохансен навежда глава. Да.

- Той се борил. Продължило дълго, превърнало се в кървава баня. Всичко било в кръв.

- Каза ли ти защо го е направила?

- Защото можела.

Втренчвам се в него. Той извръща глава.

- Тя каза, че пациентите й сякаш били същества от друг вид.

Вече шест години, толкова много поръчки и всеки път мишените му не страдат, колкото и да са болни и извратени и каквото и да са направили. Йохансен се грижи за това. Но тази жена... Не разбирам.

- Защо? - питам. - Защо искаш да я измъкнеш?

Той не отговаря. Измъчва се. Най-после отронва:

- Тя сънува кошмари.

Не знам какво да кажа. Мисля, че и Йохансен не знае. Той поклаща глава, сякаш не го проумява. И в съзнанието ми пропълзява мисълта: „Тя не ти е безразлична".

- Трябва да го направя - казва Йохансен, обръща се и ме поглежда. - Ти можеш всичко, Карла. Помогни ми да я изведа оттам.

Те са заедно. Той я обича. И ще рискува за нея всичко - живота си, репутацията, безупречните си шестгодишни постижения, за да я измъкне. Да й позволи да живее.

Йохансен я обича. Мисълта ми действа като физически удар - той я обича.

Искам да си тръгна. Да изляза през портите на гробището, да отида до улицата, където чака мондеото и да се върна в гаража... Но не мога да го оставя тук. Какво ли ще направи Йохансен? Ще се върне в „Програмата"? Ще се опита да защити Катрин? И през цялото време Брайс...

Не мога да допусна това да се случи.

- Добре - казвам. - Ще измисля нещо.

Онази част от мозъка ми, която се занимава с тези неща, работи и обмисля процеса, без да обръща внимание как се чувствам. Сякаш съм участвала в автомобилна катастрофа, сблъсък, и тъкмо съм се отдалечила от местопроизшествието. Знам, че нещо в мен е пречупено и положението е лошо, но още съм упоена от шока, на крака съм и се движа. Понякога не си заслужава да разсъждавам твърде много. Ако съумея да продължа, всичко ще бъде наред.

- Можеш ли да го направиш, Карла?

Истината е, че незнам.

Преди един ден бихме разчитали на Хамилтън. Той е вкарал Катрин в „Програмата", има връзки и вероятно може да я изкара оттам. Но Хамилтън все още е в неизвестност. Търсим го. Хората, които бягат, понякога се връщат в домовете от детството си, места, където някога са се чувствали в безопасност, или той може да е запазил резервен ключ за някой корпоративен апартамент. Фин събира подробности за всяко възможно местонахождение, а Крейги изпраща екипи на набелязаните адреси. Дори се обадих на Елис и му казах името на Хамилтън. „Той пък кой е, по дяволите? Или пак е нещо, което няма да ми обясниш? Господи. Мамка му." Засега няма нищо.

Ами ако не го намерим?

Катрин Галахър е аномалия. Затворничка, без да е записана в системата. Едно анонимно обаждане до властите би трябвало да свърши работа и да я изкара оттам. Проблемът обаче е безопасността й след това. Не знаем кой е клиентът, но той има възможности и ресурси. За един час ще разбере, че тя е излязла от „Програмата“, и ще вземе мерки.

- Върни се там. Пази я. Не напускай клиниката. Чакай обаждане. Ще се свържа с теб веднага щом измислим план. Вероятно чрез Уитман. Ще му е необходима среща. Има помещения за свиждане. Той може да ги използва. Ще я изведем оттам веднага щом можем. След това... - Боли. Не обръщай внимание. - Двамата ще трябва да изчезнете, завинаги. - По-трудно е, отколкото очаквах - Можем да го уредим. Нали с това се занимаваме. - Нов живот далеч от всичко това, заедно. Овладей се и реши проблема. - Ти ще искаш да бъдеш с нея колкото е възможно по-скоро, но тези неща изискват време...

- Не е това.

Не е необходимо да се преструваш. Най-старият провал - да си паднеш по мишена. Гордостта го кара да отрича. Иска му се да не го прави. Изпитвам желание да кажа: „Не ме лъжи. Ще я измъкна, но моля те, не ме лъжи". Не мога. Гърлото ми е пресъхнало.

Преглъщам. Стегни се.

- Няма значение.

- Не - възразява той. - Има.

Йохансен нежно слага ръка върху моята. Седи с наведена глава и не ме поглежда. И сетне прошепва:

- Всичко е наред. Знам, че не ме искаш.

Пръстите му се отпускат и той дръпва ръката си. Все още не ме поглежда.

- Извинявай - добавя.

Отначало не чувствам нищо. Абсолютно нищо. Нещо е експлодирало в главата ми толкова силно, че ме е зашеметило. Вие ми се свят от шока на сътресението. Няколко секунди, минути - нямам представа колко - седя там и пак не знам какво да кажа.

- Видя какво представлявах след Тери Кънлиф - продължава той. - Знаех, че ти никога...

Искам да кажа: „Познавах Тери Кънлиф. Ти се опита да спасиш живота му и затова...“.

И след минута ще го сторя, но в момента не мога. Затова хващам ръката му в двете си ръце, държа я и чакам.

* * *

Петнайсетина минути по-късно оставям Йохансен на пейката. До него има увит във фолио сандвич от раницата ми. Обръщам се веднъж, преди дърветата да го скрият от погледа ми. Не е помръднал.

Ще бъде ли в безопасност в „Програмата"? Каза, че ще бъде. Лъжата е очевидна, но не мога да разоблича блъфа му. Той трябва да се върне там и да пази Катрин, да я спаси, за да не стане като с Тери Кънлиф преди осем години, защото за него това е единственото, което може да стори, за да поправи нещата.

Над гробището повява ветрец. Ниските растения около мен потреперват. В мислите ми една жена с черно палто прекосява фоайето на сградата, в която живее. Изражението й е неразгадаемо.

Не мога да й имам доверие, но трябва да я спася.

Уитман стои на една от пътеките. Хората му също са някъде наблизо, невидими, и охраняват най-близките изходи. Приближавам се и той допира мобилния телефон до ухото си.

- Добре. Приберете го - казва Уитман и затваря, а после се обръща към мен. - Е? - Лицето му е бледо и напрегнато.

- Върни го в „Програмата".

- Администрацията там започва да нервничи. Документите му няма да издържат още дълго.

- Само още веднъж.

- Обади се във Вашингтон, Лора. Говоря сериозно. Иначе сме прецакани.

* * *

Оставила съм мондеото пред главната порта. Качвам се, затварям вратата и се обаждам на Крейги, но няма новини. Казвам му да продължава да търси и слагам край на разговора, преди той да попита какво е станало с Йохансен, а след това включвам двигателя и потеглям. Взимам обичайните предпазни мерки срещу следене. На пет километра от гробището зарязвам колата и вървя пеша. Автобус, метро, преобличане, друга кола...

Йохансен вече пътува към „Програмата". Инквизиторът Брайс се усмихва от снимката, направена при ареста му. И Катрин. Отново всички пътища водят към нея.

Мъжът на име Даниъл. Какво ли е преживял? Но Катрин някак се е измъкнала. Убедила е първо Хамилтън, а сега и Йохансен да рискуват живота си, за да бъде тя в безопасност. На какво е способна?

Убиеш ли веднъж, това те променя. Остави кошмарите и безпокойството. Катрин знае, че бариерите могат да бъдат разбити. И може да го направи отново.

Телефонът ми звъни. Екранчето показва името на Елис.

- Трябва да се срещнем - заявява той.

Десетина минути по-късно разбирам защо. Крейги ми съобщава, че Хамилтън е мъртъв.

* * *

Отнема ми часове да отида до Харингей. Оставям една кола, взимам друга, а после такси, автобус, метро, всяко пътуване - в противоположна посока от предишното. И все пак часът е едва три, когато пристигам - работно време, но работниците ги няма и големите главни врати са затворени. Написана на ръка бележка гласи: „Затворено - повреда в електричеството". Лъжа, която ми струва доста пари. Собственикът е зад бюрото си, затрупано с книжа. Отивам в задната стая, включвам радиатора и телевизора, избирам окъсано кресло и сърфирам през каналите - лош филм, викторина, стара драма, която повтарят. Ставам, протягам крака, опитвам друг стол и премествам радиатор, а после пак. Отивам в офиса отпред, пълня светлокафява чаша с противно на мирис кафе и го изпивам под втренчения заучен поглед на привлекателни манекенки. Уморена съм до точката на отчаяние, но не ме свърта на едно място, нито мога да си тръгна.

Наближава три и половина, когато вратата се отваря и влиза Елис.

- Как? - питам.

- Не знаеш ли? Мамка му, мислех, че знаеш всичко, Карла. Мислех, че приятелят ти е научил преди часове.

- Полицията още не е съобщила подробности.

- Нима? - Той изглежда доволен. Значи се е обадил тук-там и им е казал да си траят, за да може той да обере лаврите. Елис, копеле. - Уилям Хамилтън. Къде се вмества той във всичко това? Не ми казвай, че не знаеш. Или е тайна?

Не се нуждая от това.

- Кажи ми какво знаеш.

- Уилям Артър Хамилтън - натъртено изрича той. - Бивш директор на „Сътрудничество и предприемачество", каквото и да означава това, по дяволите, в „Хоупланд". Напуснал. Живеел в село в Източен Съсекс. Нямало го няколко седмици. Още не знаем къде е бил. Снощи в къщата му светело. Сутринта го намерили мъртъв в гората близо до дома му. Няма видими следи от насилие. Аутопсията е довечера.

Дали Хамилтън се е отказал да се бори, прибрал се е вкъщи и ги е чакал да дойдат? Или е излязъл в мрака с джоб, пълен с хапчета, и ги е изпреварил? Иска ми се да мисля, че не е страдал, но вчера го видях в къщата в Уентуърт - изведнъж състарен и сгърчен от скръб. Той е обичал Катрин. Опитал се е да я защити, а аз изскочих от лавровите храсти и му казах, че не е успял.

Елис ме наблюдава.

Ставам и взимам чантата си. Приключихме.

- Защо поиска да се срещнем? Можеше да ми го кажеш по телефона.

Той застава между мен и вратата и препречва пътя ми. Явно няма намерение да си тръгва.

- Реших, че може да поговорим.

- За какво?

- За всичко, което не ми казваш.

Нямам време за това.

- Осми декември, Катрин Галахър излиза от апартамента си и изчезва. Изглежда, че се е самоубила. Минава една година. И после изведнъж, в четири сутринта, се обаждаш ти. Искаш да видиш досието й от отдел „Изчезнали лица", искаш да говоря с колегите й, притисна психиатъра, който твърди, че я е лекувал, открадваш записките за нея... Отиваш сама при Грейвс, който обаче е убит, и ми казваш, че историята за самоубийството е фалшификат. Защо? Защо, Карла? - Погледът му ме пронизва. - В средата на всичко това зее огромна дупка. Запълни я, Карла. Кажи ми истината. Привлечи ме на твоя страна.

- Не мога.

- Защо?

Издържам на погледа му, без да отговоря и да помръдна. Елис разбира, че няма да отстъпя, изругава и тръгва.

Полагам усилия да изчакам пет минути и после излизам от сервиза. Собственикът още седи наведен над счетоводните книги в кабинета си и яростно натиска бутоните на калкулатора. Не вдига глава, докато минавам, и аз не му казвам довиждане.

* * *

Замислям се за клиента. Като теб, само че по-силен и по-могъщ. Катрин трябва да плати, но не само тя, а и Грейвс и Хамилтън. Те умряха, защото се опитаха да й помогнат, но сега ми е съвестно за Хамилтън. Аз го изкарах на открито, към отчаянието и смъртта му. Няма смисъл да хленча: „Не знаех, че ще се стигне дотам". Това не е оправдание.

И трябва да компенсирам за предимството на противника, като спася Катрин Галахър, която е убила мъж на име Даниъл и после е избягала. Иронията на цялата ситуация изкривява лицето ми. Правя всичко това заради Саймън Йохансен, който е убил много хора.

Мислите ми трескаво препускат в главата.

Даниъл, без фамилно име, на трийсет и няколко години, с черна коса, ранен преди Катрин да се появи на сцената, а след това изтезаван. За информация? Кой е той? Да накарам ли Елис да претърси базата данни с изчезнали хора? Вече е късно.

А Йохансен се връща в „Програмата" да спаси Катрин, тласкан от сили, които не разбира. Тя сънува кошмари...

Трябва да я изведа от „Програмата", а нямам възможности за избор. Остава ми само един човек, който може да я измъкне.

Лукас Пауъл.

Той иска награда. Ще се опита да ми отнеме властта.

Групировката да остане за него, а аз - да му върша черната работа. Или да бъда изместена напълно. И после какво?

Цената, която плащам. За Грейвс и Хамилтън. За Йохансен. Всичко това.

Вдигам глава. На двайсетина метра от мен някаква жена с дъждобран обръща глава. Не мога да видя лицето й, но нещо в движенията й ми напомня за Ана, младата жена пред ресторанта, онази на снимката с Марк Девлин...

Прозрението ме връхлетява като неочакван удар.

Девлин, преметнал ръка на раменете на Ана, и двамата съвсем млади. На фона се вижда внушителна каменна сграда и сложна плетеница от ковано желязо във фантастични готически форми. Има и дървета. Мястото е някъде извън града. Къщата е съвсем обикновена. Къщата, в която Девлин вече не ходи.

Върху всеки стълб на портата има дракон.

* * *

- Елис?

Колебание, преди да се задейства агресивността му. Той се пита дали съм размислила.

- Е?

- Алибито на Марк Девлин за нощта на осми декември.

- Шегуваш се... - отговаря Елис.

- Моля те, не затваряй. Когато го пресрещна пред офиса му, ти го попита за алибито му и той не можа да си спомни. Ти му каза, че не е спешно. Той ти се е обадил.

Следва мълчание. Елис преценява ситуацията.

- Какво е това? Бъзикаш ли се с мен, Карла? Опитваш се да ми дръпнеш каишката?

- Нуждая се от алибито, Елис.

Тишина. Моля те, моля те, кажи ми...

- Девлин бил в дома си с някаква жена на име Ана. Взех координатите й и проверих. Тя потвърди алибито му. И той изобщо не пасва на профила.

* * *

Връщам се в апартамента си в шест вечерта. На телефонния секретар на Шарлот Олтън има три съобщения - някой се е обаждал за благотворителен прием, покана за вечеря и Марк Девлин: какво ще правя довечера?

Отивам право в кабинета си и започвам да търся в интернет - къща в Уелс, фамилна собственост... Проправям си път през всичката информация. Девлин, Девлин, Девлин...

Ето я. Адресът е в Брекън Бийкънс. Копирам кода, търся го на картата и го намирам - малък розов правоъгълник, ограден с дървета, близо до водохранилище. Сателитната снимка ми предоставя друг изглед - две сгради на поляна, главната къща и друга, по-малка, построена под прав ъгъл към нея. Гараж? Работилница? Конюшня? Детайлите на портата не се виждат.

Най-близката къща е на осемстотин метра.

Водил ли е Девлин там Катрин през месеца, в който са били заедно? И спомня ли си тя? Къща в гора, отдалечена, обикновено необитаема...

Не е трудно да се установи, че Девлин е бил на сигурно място в Лондон на осми декември.

И след като Даниъл е умрял и Катрин е продължила по-нататък...

Гласът на Девлин: „Не съм си го помислял".

Но той е видял нещо, когато е отишъл в онази къща.

Петна от кръв? Мили боже, трупът? „Тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни."

И все пак Марк Девлин не е отишъл в полицията. Почистил е след нея. Поредният в списъка й, заедно с Хамилтън и Йохансен, още един човек, който се е намесил, за да я спаси. Надявам се един ден да се запозная с нея. Бих искала да науча тайните й. Девлин обаче е различен. Той не държи на Катрин като другите. Влиянието й върху него е нещо съвсем друго.

Принтирам картата и отивам да се преоблека. Тъкмо излизам, когато осъзнавам - ако знае, че Марк Девлин е прикрил Катрин, клиентът ще погне и него.


Ден 22: сряда

Йохансен

В приемната за посетители зад същия параван от бронирано стъкло, в същата стая без естествена светлина същият чиновник, който обработи първото му влизане само преди две седмици, върти в ръцете си формуляра и го поглежда крадешком.

* * *

Забелязва ли служителят промяната в него? Йохансен смята, че е успял да я прикрие.

Чувстваше я през целия път в колата с Уитман и другите двама, сякаш редица лостчета в главата му изщракаха, светлините се промениха и цветовете станаха различни. Йохансен мисли само за Карла.

Но той не може да се върне в „Програмата" вглъбен в тези мисли, затова ги заравя надълбоко в паметта си и засега трябва да ги забрави - срещата в гробището, ръцете й, стиснали неговите, дишането й...

После. Когато всичко свърши. Не преди това.

Обичайните рутинни действия. Претърсването на голо. Отново в коридора. Уитман чака, а до него е чиновникът с лице като от тесто, държи документите, пристъпва неспокойно от крак на крак, готвейки се да каже нещо... Какво? Но когато придружителят пристъпва напред, не се случва нищо.

Навън. Тармакът, стената. Караулката. Портата се отваря. Йохансен влиза. Портата издрънчава зад него.

Мисълта за Карла е заровена надълбоко, но някакъв слаб Гайгеров брояч за чувства му казва, че е там.

* * *

Той се връща в лагера малко преди шест. На вратата на клиниката има човек и още един в чакалнята, и двамата са хора на Куилан. Охрана. Само че е късно.

А къде ли е Брайс?

Йохансен минава покрай тях, без да пророни нито дума.

Дрил се храни сам в кухнята. Йохансен спира на прага и той вдига глава. Изражението му е равнодушно, безчувствено. Чака следващото развитие, нещата отново да станат интересни. Йохансен тръгва нагоре по стълбите.

Райли стои на втората площадка с гръб към затворената врата на стаята на Кейт и пуши цигара. Лицето му е изнурено от безсъние.

- Къде беше? - пита той, но тихо, сякаш вратата не е затворена и шумът може да обезпокои Кейт.

- Навън.

Райли изсумтява.

- Навън - горчиво повтаря той на себе си. - А, да, сключваш сделка с твоите американци.

- Тя спи ли?

- Дадох й успокоителни.

- Трябва да говоря с нея.

- И това ще й помогне, така ли? И ще върне Вини? - Райли го поглежда сурово. - Знаеш ли какво мисля? Трябваше да направиш онова, което ти каза Брайс първия път, да сриташ онзи крадец. Или ако не си можел да сториш дори това, би трябвало да имаш смелостта да изтърпиш наказанието си. Щеше да загубиш един-два пръста. По-добре от това сега, нали? Тя е била завързана за стол, докато Брайс е счупил всяка кост и тялото на горкото копеле. - Той дръпва от цигарата, която трепери между пръстите му. - Брайс е дошъл за теб. Знаеш го, нали? Чакал те е да се върнеш. Само че Кейт е била там долу и Вини...

Райли млъква и диша тежко. На лицето му се изписват чувства.

Двамата мълчат една минута.

- Цял ден ли си тук? - пита Йохансен.

- Да.

- Нещо от Куилан?

- Не. Само биячите му са долу. Но е късно, мамка му. Той трябваше да се досети. Позволява ти да останеш и да ядосаш Брайс, а после изпраща хора да вървят след теб, за да не може Брайс да те спипа... Какво си е мислел? Че Брайс ще забрави?

- Куилан не му е направил нищо?

- Точно така. Браво на него. И Брайс отново ще дойде за теб. Не днес или утре, защото е умен и знае кога да спре и кога да се отдръпне, оставяйки те да се потиш и да се питаш какво има на следващия ъгъл. Брайс ще изчака, докато е готов и моментът е подходящ. Но ще дойде пак. - Райли поглежда Йохансен.

- Знаеш какво ще стане.

- Какво ще стане?

- Махаш се оттук.

- Не мога да я оставя.

- Не разбираш ли? Ти си следващият. Ако останеш, той ще дойде за теб и тя ще се намеси, защото не може да се сдържи. И ще бъде по-лошо, отколкото с Вини. По-лошо за теб, но на мен изобщо не ми пука, защото всеки сам прави избора си. Но ще бъде по-лошо и за нея. Няма да позволя това да се случи. Тръгваш си. Утре, когато портите се отворят. Ако мога да направя само едно нещо за нея, правя това. Разкарваш се оттук.

- Ако я оставя тук, тя ще умре.

- Брайс няма да я убие. Мамка му, той няма да убие дори теб. Иска да страдаш. Иска те жив и да се мъчиш. Дори Вини не трябваше да умре. Вини беше грешка.

- Нямах предвид Брайс.

- Кой друг е тук? Освен онези смахнати копелета там отвън. - Райли врътва глава към външния свят. - Тя ще поеме риска.

- Отиди да хапнеш нещо и да поспиш. Аз ще поседя с нея.

- Изглеждаш разбит не по-малко от мен - отвръща Райли. Йохансен повдига рамене.

Докато се разминават по стълбите, Райли го хваща за рамото и казва:

- Вини наистина щеше да бъде освободен. Излежа присъдата си. Оставаше му само един месец. Говоря сериозно, друже. Махаш се оттук.

* * *

Йохансен открехва вратата четири-пет сантиметра. Кейт лежи на дюшека. Още е под въздействието на успокоителните. Лицето й е отпуснато и крайниците й са неподвижни. Той влиза в стаята, затваря вратата, приближава се до нея и прикляка. Дишането й е бавно.

Ще я измъкне оттук. На всяка цена. Карла ще намери начин...

Но Брайс все още е тук. Защо Куилан не предприема нищо срещу него? Какво чака?


Ден 22: сряда - ден 23: четвъртък

Карла

Отне ми време да събера онова, от което се нуждаех. Колата, десетгодишно беемве с увеличена мощност на мотора - от един гараж, необходимите ми неща - от друг. Крейги се обади, докато приготвях раниците. Сигурно първо бе опитал сигурната линия и е разбрал, че не съм вкъщи.

- Къде си?

- Трябва да проверя нещо - отговорих.

Той не можеше да попита какво, не и по мобилен телефон, не и Крейги.

- Карла...

- Ще внимавам.

Обадих се на Девлин по стационарния телефон, за да бъда сигурна. При него се чуваше музика.

- Получи ли съобщението ми? Трябва да се видим - каза той по начин, от който разбрах, че има компания. Бяха изминали по-малко от два часа, откакто ми бе оставил съобщението, а вече беше с друга. Някоя е отговорила на обаждането му. Може би Ана? Това е хубаво. Щом не е сам, Девлин е в безопасност. Засмях се, отвърнах, че ще му се обадя някой път, затворих и изключих мобилния телефон на Шарлот Олтън.

Бях на пътя малко преди девет вечерта.

По М4 и Секънд Севърн Кросинг е по-бързо с половин час, но на места има камери, които снимат лицата на шофьорите. Затова минах по другия път, М40 през Чилтърнс, и после по А40. Преди Оксфорд спрях на отбивка от пътя да пия кафе и включих телефона на Шарлот. Имаше още едно съобщение от Девлин, малко след десет. „Утре не си свободна, нали?" Отново го изключих и продължих да карам.

На запад покрай Рос, Монмаут, Абъргавени, Ебу Вейл - дълбоко заспали градчета, само тук-там светлини на прозорците на горните етажи, синкавото сияние на телевизор, предаващ късен нощен филм. Тротоарите бяха безлюдни и по пътищата нямаше коли. В Мертър, до кръговото кръстовище, две ченгета в патрулна кола огледаха беемвето, видяха, че съм жена, и отместиха погледи.

След това се отправих на север, към Бийкънс. Хълмовете бяха черни на фона на нощното небе. Пътищата станаха по-тесни. Лампите на завоите осветяваха части от пейзажа - иглолистна гора, голи хълмове, треви на големи туфи, червените очи на овце и крави, които пасат в мрака.

Най-после съзрях по-бледите очертания на водохранилището вдясно от мен. Вляво се извисяваха дървета. Намалих, търсейки отбивка. Видях я - след остър завой. Завих бавно и угасих фаровете. Приближих се до дърветата и спрях. И там бяха стълбовете на портата с готически дракони, клекнали и начумерени отгоре им. Портата от ковано желязо беше отворена и обрасла с бурени. Зад нея се намираха поляната и къщата, потънали в мрак.

Слязох от колата и сега съм тук.

Въздухът е студен, влажен и мек и мирише на плесенясали листа. Наблизо тече поток, постоянно ромолене на вода. Чува се и шумолене на дърветата. За секунда се пренасям мислено в градината на Грейвс, но този път никой не ме наблюдава. Обръщам се и оставям очите ми да свикнат с мрака. Гората ме скрива от всички страни. Не виждам водохранилището, нито пътя. Никъде няма светлини.

Обръщам се към къщата.

Девлин е прав. Постройката е голяма, но не е нищо особено. Приближавам се и надничам през прозорците, а после се насочвам към алеята за коли, но дърветата се извиват около поляната и не виждам портата оттук.

Другата сграда е двуетажна като къщата. Врати на гараж и нещо като работилница на партера. В дъното - остъклена врата, през която се виждат стълби, водещи нагоре. Написан на ръка знак до вратата гласи: „Пристройка". Изглежда написано от дете.

Надявам латексови ръкавици.

Ключалката е лесна, но аз съм позабравила уменията си. Отключването й ми отнема няколко минути. Вътре е тъмно като в рог. Изваждам найлонови терлици от джоба си и ги нахлузвам на краката си. Прекрачвам прага, слагам ръка на фенерчето си, за да затъмня повечето светлина, запалвам го и се качвам горе.

На площадката на стълбището има две врати една до друга - малка кухня и баня с тоалетна, а след това - коридор. Една стая вдясно и втора - право отпред, и двете - абсолютно празни. Няма мебели, нито килими, само голи дъски и боядисани стени с мазилка. Всичко е изнесено и мястото е разчистено.

Приближавам се до прозореца на по-далечната стая. Каменните стълбове на портата се виждат в края на тъмната поляна.

Слизам долу, свалям терлиците на прага и отивам да взема необходимите ми неща от колата.

Томас Дру ме научи да обработвам местопрестъпления. Твърдеше, че това е задължително умение. Трябва да знаеш какви следи оставяш и да можеш да откриваш следи от други хора, или за да ги заличиш, или защото доказателството може да се използва за изнудване. И аз научих всичко - да откривам отпечатъци в стерилен коридор, да събирам влакна, да снимам латентни отпечатъци, да обработвам петна от сперма върху мръсни чаршафи. И да търся кръв, разбира се.

Трябва да отида два пъти до колата, за да донеса всичко. Преди да я затворя за последен път, отпивам глътка кафе от термоса и се ослушвам, но от пътя не се чуват звуци.

Този път, преди да се кача горе, обличам предпазен хартиен костюм.

Влизам в кухнята и спускам щорите, а после изваждам малка нощна лампа с батерия, слагам я на работния плот и я запалвам. След това оглеждам стаите. На всички прозорци има щори. Спускам и тях. Нощната лампа излъчва слаба светлина, но не искам да проникне в тъмната безлюдна нощ.

Връщам се в кухнята и приготвям течност „Блустар". Изсипвам таблетките от станиолените им пакетчета и смесвам разтворите. Правя два контейнера - спрей с помпичка за подовете и аерозол от типа на пистолет за боядисване с по-концентрирана смес за стените. Може да не ми потрябват и двата, но си струва да ги имам приготвени. Разклащам ги, за да се смесят разтворите, и ги занасям в най-отдалечената стая. След това се връщам и премествам нощната лампа в средата на коридора така, че светлината й да стига до вратата на стаята. Оставям фотоапарата на триножник, подпрян в кухнята. Криминалистите правят снимки, но екипите им се състоят от няколко души, а аз не искам да губя време да нагласям фотоапарата, ако не открия нищо.

Заставам до вратата на стаята. Слабото зарево на нощната лампа е единствената светлина, но очите ми са привикнали, а това нещо трябва да се прави в сумрак.

Стаята е достатъчно голяма за малко двойно легло, шкаф, стол и не много повече неща. Предполагам, че преди една година тук е имало легло, в средата, с пространство от всички страни...

Започвам от отсрещния ъгъл на пода и продължавам под прозореца. Пръскам със спрея, както са ме учили, с методични, равномерни движения, от разстояние половин метър. Чакам издайническия блясък на реакцията с луминола, трийсетсекундното постоянно синьо флуоресцентно сияние, което ти показва, че има кръв, но не се появява нищо.

Отстъпвам крачка назад и пръскам отново.

И съзирам първото ярко съзвездие, дъга от светещи капки, от ляво надясно.

Пак отстъпвам крачка назад и пръскам. Заблестява още една следа, която се простира нагоре по перваза на прозореца. Взимам помпата за аерозола и продължавам да пръскам, проследявайки дъгата нагоре по мазилката. Дирята се извисява на метър над пода. Размазана е там, където някой я е избърсал.

Случило се е тук.

Вътрешният ми глас - или може би гласът на Дру - ми казва: действай систематично. Трябват ти доказателства. Вземи фотоапарата. Нагласи го. Напръскай отново и снимай. Но не мога да се откъсна. Не мога да спра да пръскам. Ярките дири прииждат и светят хипнотично пред очите ми - насилието на някогашна смърт, записано в капки и струи от синя светлина. Едната следа се извива нагоре по стената и стига до тавана. Друга се проточва към вратата и прекъсва, а после има голямо, ярко, размазано петно...

И после ясен като бял ден отпечатък от ръка. С големината на моята. Женска ръка. Катрин.

Втренчвам се в него, докато бавно избледнява.

Напръскай пак. Направи снимки.

Защото това са всички доказателства, които може да открия. Всичко, останало от мъжа на име Даниъл.

И в същия момент изпитвам силна убеденост. Ще измъкна тази жена от „Програмата", но няма да пренебрегна онова, което е направила. Не и докато не разбера всичко.

Обръщам се към вратата. Светлината на нощната лампа в коридора потрепва.

Стъпки и после силует на мъж, който препречва вратата. Държи ловджийска пушка.

- Шарлот, какво правиш? - пита той.

* * *

Кълна се, че не чух бръмчене на кола. Сигурно е спрял някъде на пътя и е бягал дотук. Взел е пушката от къщата. Влязъл е, взел е оръжието, заредил го е и се е качил тук безшумно - умение, придобито още в детството, на празници, игри на криеница, знаейки точно кое стъпало скърца...

- Тук го е убила, нали? Пръскам луминол, който разкрива петна от кръв - заявявам и после нелепо питам: - Искаш ли да видиш?

Разбира се, че не иска. Вече е видял всичко.

- Знам, че ти не си го направил - добавям.

- Ако ми беше минало през ума, че тя... - започва Девлин, а после и двамата млъкваме и се вглеждаме в стената, но капките, дъгите и петната са избледнели. Отново стоим в сумрачната и празна стая.

- Навсякъде имаше кръв. Той беше... - Девлин млъква и преглъща. Видял е Даниъл.

- И тя те остави да почистиш. - Стените, трупа, всичко... Чудя се къде ли е Даниъл сега. В плитка яма сред дърветата?

- Нямах избор. Тя замина. Не можех да отида в полицията...

- Той отново млъква. С какво го е държала? Но мога да оставя това за по-късно. В момента трябва да се справя с други, по-важни неща.

Какво направих, че го доведох тук тази вечер? Издала съм се с нещо. Твърде очевиден интерес към Катрин? Снимката? Или телефонният разговор? Изпуснала ли съм нещо?

Но Девлин ме е проследил и някой може да е проследил него. И сега стои тук с пушка в ръцете и вече не знае коя съм аз, нито дали може да ми вярва.

Той се обръща и ме поглежда.

- Събираш доказателства. Защо, Карла?

- Защото трябва да бъда сигурна. - Гласът ми звучи спокойно, въпреки че сърцето ми блъска в гърдите. - И защото искам да ми разкажеш какво се случи. Ако нямам доказателства, ти ще отречеш всичко.

- Защо да ти разказвам? - Девлин е с гръб към вратата, коридора и нощната лампа и не виждам добре лицето му. Трябва да го преценявам само по гласа. А в гласа му се промени нещо.

- Всеки замесен в тази история е в опасност. Всеки, който е помогнал на Катрин да се измъкне. Двама души вече са мъртви. - Не искам да кажа: „Ти може да си следващият". - Какво те доведе тук тази вечер?

- Видели са те - отговаря той и отново чувам промяна в гласа му но този път е като капак, който се спуска, част от затварянето на Марк Девлин, и за пръв път се уплашвам.

Видели са ме? В къщата на Грейвс? Марк Девлин ли е наблюдавал? Но в такъв случай...

Девлин е убил Грейвс.

Разбрала съм го обратно. Марк Девлин не е защитник на Катрин. Той е клиентът.

Трябва веднага да овладееш ситуацията.

- Добре - казвам твърдо и делово. - Знаеш ли коя съм?

- Вероятно не си Шарлот Олтън - малко огорчено отговаря той. Не му обръщам внимание.

- Не съм от полицията и не раздавам морални присъди. Катрин е убила човек. Сцената е била потресаваща. Ти си дошъл тук късно и не си могъл да й попречиш. Само си почистил след това. Но после си започнал да я преследваш. За възмездие зарази онова, което е направила. И накрая си я намерил. Наел си някой да свърши мръсната работа. Защото не можеш да я спипаш там, където е тя.

Девлин мълчи, а после казва:

- Харесвах те. Мислех, че можем да станем приятели.

Отново изпитвам паника, но я потискам.

- И все пак можем да се споразумеем.

- Предупредиха ме, че ще го кажеш. - Той вдига пушката малко по-нагоре. - Трябва да се обадя по телефона.

Сърцето ми подскача.

- Сега ще отидем в къщата - добавя Девлин и насочва пушката срещу мен.

Ако той е убил Грейвс, ще я използва.

Има ли шанс да избягам оттук? Стълбището и коридорът са тесни. Ще вървим един по един - аз отпред, а той зад мен. На площадката мога да се обърна, преди той да успее да реагира, и да се хвърля към кухнята вляво, където е фотоапаратът, но няма да има място да замахна добре. И преди да се спусна по стълбите и да изскоча навън, Девлин ще стреля.

- Добре - отговарям и тръгвам да мина покрай него. Той трябва да отстъпи назад и да спусне пушката, за да мина. Все още държа флакона с „Блустар".

Напръсквам го в очите.

Девлин изревава. Зад мен изтраква нещо, но вече съм в коридора. Ритам нощната лампа. Пластмасовата й кутия се разбива в стената и светлината угасва. Стигам до края на коридора и хуквам надолу по стълбите. Колко ли време ще мине, преди Девлин да осъзнае, че не е заслепен? Излизам навън и побягвам към колата. Ключовете. Те са в джоба ми, под предпазния хартиен костюм. Налага се да го скъсам. За миг костюмът се заплита в краката ми. Изхлузвам го, измъквам ключовете и се хвърлям в колата.

Включвам двигателя. Поглеждам към сградата. Вратата се отваря и Девлин изскача навън с пушката. Давам на заден ход, удрям спирачки и завъртам волана. Къде е той? Насочвам колата към портата, настъпвам газта и усещам ускорението, когато задната предавка на беемвето зацепва...

Изстрел. Предното стъкло се нацепва на десетки малки бразди и пукнатини. Не виждам нищо, но кракът ми още натиска газта. Още един изстрел и мрежа от напукано стъкло и после - удар. Колата се разтриса силно, подскача, хвърля ме на една страна и продължава да се движи, а после...

Съзирам ги през неповредените краища на предното стъкло в секундата, преди да се блъсна в тях. Дървета.

* * *

Нямам представа откога седя тук. Двигателят е угаснал, но фаровете още светят. Светлината им се отразява в паяжината от пукнатини на предното стъкло. Странно красиво.

Не мога да помръдна. Всичко е заключено. А после нещо драска по страничното стъкло и аз обръщам глава, но е клонка. Отново извръщам глава. Раздвижвам експериментално рамене. Откопчвам ръце от волана. Пръстите ми са като куки.

Въздушните възглавници не са се активирали. Интересно.

Девлин, Девлин, Девлин.

Имаше пушка...

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Смачканите храсти и фиданки са осветени в червено от стоповете на колата.

Зад тях е поляната и някаква ниска тъмна сянка.

Седя още една минута, без да откъсвам очи от огледалото, и наблюдавам. Сянката не помръдва.

Махай се. Изчезвай. Трябва да го направиш.

Храстите са притиснали вратата. Бутам я с всичка сила и после си пробивам път покрай беемвето. Драскат ме клонки, докато се промъквам покрай колата. Гумите й са оставили следи в гористата местност. Наоколо се белеят прекършени фиданки. Въздухът мирише на зелено и счупени клони.

Стигам до края на горичката.

Девлин е като парцалена кукла, облечена със скъсани дрехи. Ставите на крайниците му не са там, където трябва да бъдат. Главата и гърдите му са премазани и обезобразени, скалпът му е разкъсан и чертите му са разкривени и безформени.

Знам, че е мъртъв, но все пак трябва да проверя дали има пулс.

* * *

Запалвам беемвето. В къщата има стари вестници, подпалки и дори барбекю. Добавям и предпазния хартиен костюм. Запалката за цигари в колата произвежда искра. Разбивам страничното стъкло, изчаквам, докато се подпали, и после отстъпвам назад.

Пушката е на три-четири метра от Марк Девлин. И двете цеви са празни. Патроните са изстреляни. Оставям я там. Занасям в пристройката всичко друго - спрейовете „Блустар", фотоапарата, счупената нощна лампа.

Докато вървя по алеята за коли и минавам покрай начумерените дракони, беемвето вече бълва парлив дим.

Стигам до пътя, завивам надясно и продължавам да вървя. След няколкостотин метра виждам малък паркинг, обърнат към водохранилището. Сребристото ауди на Марк Девлин е паркирано под дърветата. Извръщам се настрана и изваждам мобилния си телефон. Една чертичка сигнал. Обаждам се на Крейги. Казвам му код, който мислех, че никога няма да използвам. След това изключвам телефона, заставам между дърветата и чакам.

Представям си Марк Девлин, облегнал се на рамката на вратата в апартамента си с чаша вино в ръката, жив, чист, в добра физическа форма и усмихнат. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва.


Ден 23: четвъртък

Йохансен

В един след полунощ ритъмът на дишането й се променя. Към два тя се размърдва и очите й се отварят. Десетина секунди озадаченост. Челото й се намръщва, сякаш Кейт се опитва да си спомни нещо. Устата й се изкривява. Тя си поема дъх и тялото й потреперва конвулсивно под одеялото.

- Не...

Йохансен вече е прекосил стаята.

- Кейт...

Тя размахва ръце. Той сграбчва китките й. Хваща едната, не успява да улови другата. Ръката й прави рязко движение и нокътят й одрасква лицето му. Йохансен дърпа глава назад и улавя свободната й ръка. Кейт извива гръб, мъчейки се да се отскубне от него. Той й говори, успокоява я, но тя се бори с него, с Брайс и с всички останали. Звуците, които издава, не могат да се нарекат човешки. Йохансен разбира само една дума: „Не".

- Кейт, аз съм...

Тя се хвърля към него и забива глава в гърдите му. Той пуска китките й и увива ръце около нея. Притиска я до себе си и милва косата й, докато Кейт се съпротивлява. Тя е дребничка, като птиче в мрежа или гладна котка в чувал. Йохансен чак сега осъзнава колко е мъничка - само кожа, кости и сухожилия.

Изведнъж Кейт престава да се бори и се сгушва в прегръдките му, задъхана и треперейки от прилива на адреналин.

На долния етаж се тряска врата. По стълбите отекват стъпки. Един човек, качва се бързо. Вратата се отваря и на прага застава Райли с широко отворени обезумели очи.

Кейт размърдва глава върху гърдите на Йохансен. Той се отдръпва леко от нея. От ъгълчето на устата й потича слюнка. Йохансен я избърсва с палеца си.

- Къде беше? - изхленчва тя. - Къде беше, по дяволите? Можеше да...

Лицето й се сбръчква и Кейт се разридава. Йохансен отново я притиска до себе си.

Райли се обръща и излиза, оставяйки вратата открехната. Привежда се на стълбите с гръб към Йохансен и Кейт и след миг се хваща за главата с двете си ръце.

* * *

Кейт плаче известно време, а после сякаш заспива. Йохансен не е сигурен. Поглежда я и вижда, че очите й се отворени. В бялото им блести слабо лъскаво отражение.

- Вини - прошепва тя.

- Знам.

- Не го заслужаваше. Не го заслужаваше.

Погледът й блуждае някъде другаде. До първия спомен изплува друг - порта с дракони, Даниъл, всичката онази кръв. Спомените се повтарят безкрайно пред очите й. Ще ги вижда още много седмици и месеци... дори години, когато е далеч оттук и води различен живот, спомените все още имат силата да я причакват в засада. Йохансен го знае. И в неговото съзнание един мъж все още крещи зад заключена врата в отдалечена фермерска къща.

* * *

Към четири сутринта Кейт се протяга, отдръпва се от Йохансен и му казва, че трябва да пишка. Той застава пред вратата, докато тя уринира в кофата. Йохансен е сам. Райли е напуснал поста си на стълбите.

На горната площадка на стълбището има прозорец, който гледа към двора. Навън ръми лек дъжд, не по-гъст от мъгла. На светлината на прожекторите до портата се мотаят десетина души. Гласовете им, заглушени от разстоянието и стъклото, се разнасят по двора към Йохансен. Ако отвори прозореца, ще долови мириса на цигарите им, но той не помръдва.

Куилан не е пипнал с пръст Брайс. Какво означава това?

Йохансен чува, че Кейт се движи из стаята и мести разни неща, и се връща вътре. Тя е облечена, но въпреки това държи вързоп с дрехи. Оставя ги и разсеяно потърква с ръка лицето си.

- Трябва да се върна в клиниката - казва тя. - Трябва да работя.

- Клиниката е затворена - отвръща Йохансен и после добавя: - Ще те измъкна оттук.

Кейт го поглежда недоумяващо.

- Трябва да напуснеш „Програмата" - продължава той. - Те знаят, че си тук, и идват за теб. Ще те изведа. Навън чакат хора, които ще ти осигурят безопасност.

Кейт леко навежда глава.

- Идват за мен? Да ме убият? - пита тя. Не звучи уплашено, но времето за нея сякаш е забавило хода си и думите стигат до съзнанието й със закъснение, загубили въздействието си. Все още не е проумяла какво й е казал Йохансен.

- Да, да те убият.

Кейт се мръщи.

- Откъде знаеш?

- Изпратиха мен.

Настъпва дълго мълчание и после тя казва:

- Свърши си работата.

- Не - възразява той. Кейт сигурно не е разбрала. - Трябва да ми се довериш. Можем да те измъкнем оттук. Говорих с един човек... Има необходимите ресурси и може да го направи. За един-два дни. Само трябва да те държим на безопасно място и после ще те вземат. Нов живот, нова самоличност. - Звучи толкова просто и лесно, сбито и суховато. Ще направим това, това и това... Като детска приказка с магии и щастлив край.

- Не. - Гласът й е монотонен. - Никъде няма да ходя. Свърши си работата.

- Не мога.

- Защо? Приятелката ти... - Кейт млъква и изражението й се променя, когато осъзнава нещо. - Ти не си Райън Джаксън, нали? - Тя се изсмива презрително и ехидно. - Значи Брайс е прав.

- Не мога да го направя. Не и този път.

Очите й изведнъж се отварят широко.

- Защо? Знаеш какво съм извършила. Не го ли заслужавам?

Сякаш смъртта й е нещо, което е спечелила, убивайки мъжа на име Даниъл. Сякаш някъде се пази равносметка, в която е записано, че има дълг... Йохансен се замисля за Тери Кънлиф, за една друга равносметка и друг дълг, този път записан на неговото име. Но не може да й каже това.

- Ти сънуваш кошмари. Понякога се страхуваш да заспиш. Броиш хората, които си спасила, но никога няма да бъдат достатъчно...

- И това не оправя ли нещата? - Кейт отново е скръстила ръце на гърдите си - онзи скован предпазен жест, който изолира Йохансен. Изражението й е напрегнато и студено. Той не знае какво да каже. - Какво ще стане, ако не го направиш?

- Ще изпратят някой друг.

- Тогава нека да го направят. - Тя се обръща. - А сега си върви.

Той иска да каже още нещо, но не знае какво. Когато стига до вратата обаче, Кейт пита:

- Щом не си Райън Джаксън, тогава кой си? - Втренчва се в него. - Мога ли да знам името ти?

Йохансен поклаща глава. Кейт се замисля и после кима.

- Убивал си и преди - казва тя. - Това обикновено не те притеснява.

Той отмества очи встрани. Погледът му се спира на чертите на стената. Йохансен бавно започва да ги брои.

- Бих искала да си ти, ако има избор. Поне ще стане бързо -добавя Кейт и отново се обръща.

* * *

Йохансен слиза в спалното помещение, изува ботушите си и ляга. Хората на Куилан се движат и мънкат нещо в чакалнята долу. Ако телефонът звънне, той ще го чуе.

От горе не се чува звук. Няма драскане по стената.

Дрил лежи по гръб на отсрещното легло, неподвижен като мраморна статуя в гробница. Но и той е буден и бялото на очите му блести в мрака.


Ден 23: четвъртък

Карла

Малко след четири сутринта на паркинга до водохранилището спира кола комби. Регистрационните й номера съответстват на тези в съобщението, което получих преди час, когато за последен път включих телефона си. Колата спира до сребристото ауди на Девлин и от нея слиза някой. Мъжът заобикаля отзад, отваря задния капак, изважда одеяло и термос и пие кафе, поглеждайки към водата. След това завърта капачката на термоса, оставя го, отдалечава се малко и с гръб към мен смъква ципа на панталона си и започва да се облекчава.

Задният капак на комбито все още е вдигнат. Качвам се вътре и се завивам презглава с одеялото.

Чувам стъпки, докато мъжът се връща. Капакът се тряска до главата ми. Шофьорската врата се отваря, колата се разклаща на амортисьорите си и вратата се затваря. Двигателят се включва и потегляме.

Пътуваме два часа. Опитвам се да не мисля за нищо.

Най-после колата спира. Мъжът слиза и заминава. Десетина минути по-късно някой друг отваря задния капак и дръпва одеялото - жена с изрусена коса, стиснати устни и прекалено много бижута. Намираме се в голям, почти празен гараж. Тя ме повежда към микробус, без да пророни нито дума, и ми помага да се кача отзад. Вътре няма нищо освен друго одеяло. Жената затваря вратата и аз оставам в пълен мрак.

Някой се качва отпред и запалва двигателя. Жената? Друг? Крейги използва хора, които не познавам. За тях аз съм само поредният клиент - някаква злочеста кучка, която е стигнала до дъното и е трябвало да си купи спасение. Това не е далеч от истината.

* * *

Минава десет сутринта, когато се връщам в Докландс с дрехи, които не са мои. Влизам в апартамента си, веднага се отправям към банята, изтърквам се усилено, обличам халата и отивам в дневната. Пускам телевизора на новинарския канал и изключвам звука. Преминала съм границите на глада, умората и дори шока и съм превключила на автопилот.

Девлин е мъртъв, но това не означава, че всичко е свършило. Той щеше да се обади на някого, някой, който все още се спотайва някъде и е в играта - някой, който го е предупредил за мен и знае...

Тогава се обади на Крейги и го повикай тук. После звънни на Пауъл. Уреди изтеглянето на Катрин. Направи го.

Пред очите ми отново проблясват светещите пръски и петна на стената и яркият отпечатък на малката ръка. Ако Катрин попадне в ръцете на Пауъл, никога няма да разбера кой е бил Даниъл и защо е умрял. Но в момента няма какво друго да сторя.

Посягам към телефона, когато някой започва да удря по външната врата и аз се вцепенявам. При мен никой не идва без предварителна уговорка.

През шпионката съзирам лицето на Елис. Но той не трябва да е тук. Елис знае, че това място е забранено. Не му е позволено да се приближава до Шарлот Олтън...

Той вдига ръка. Държи съдебна заповед. Този път посещението е официално.

Отварям.

- Госпожице Олтън? Детектив инспектор Елис. Може ли да вляза? - Той поглежда зад мен към дневната и се ухилва -свирепа усмивка, която не обхваща очите му. - Е, добре, какво правим сега?

Обръщам се. През отворената врата телевизорът показва кадри от хеликоптер - гора, лъкатушещ път и пространство със спокойна вода. На пътя под ъгъл са спрели полицейски коли. На поляната има още полицейски автомобили и червена пожарна кола, паркирана до палатка на криминалисти. Дърветата закриват беемвето. Къщата е непокътната. Пристройката представлява почерняла димяща развалина.

„Трябва да се обадя по телефона" - каза Девлин. Дошли ли са да го търсят, когато не се е обадил? И когато са пристигнали, са видели бъркотията - изгорялото беемве, забито в дърветата, и Девлин...

Можели са да почистят, но това би изисквало време и хора, а аз можеше да се върна. Направили са второто най-добро нещо - унищожили са доказателствата за убийството на Даниъл и са заминали.

Обръщам се. Елис ме гледа.

- Няколко въпроса, ако не възразявате, госпожице Олтън. Рутинна проверка - добавя той със злобен тон.

Влиза в дневната след мен. Поканвам го с жест да седне. Той остава прав и веднага започва да оглежда стаята. Погледът му се плъзга от стена към стена като на търговец, който оценява мебелите.

- Хубаво местенце имате, госпожице Олтън. Или мога да ви наричам Шарлот? - И после бързо добавя: - Благодаря за предупреждението за Марк Девлин, Карла. Обаждането ти ме накара да се замисля. Реших отново да проверя алибито му. Сутринта се обадих в апартамента му. Отивах в офиса му, когато съобщиха новината. Знаеш, че е мъртъв, нали? Не изглеждаш изненадана. Нито разстроена. - Елис се обръща и започва да обикаля из стаята. Пак оглежда небрежно. - Полицията смята, че Девлин е бил прегазен от превозно средство, опитващо се да напусне местопрестъплението. Намерили са ловджийска пушка, с която е стреляно, и кола, блъснала се в дърветата. Девлин се е опитал да спре онзи, който е бил в колата. - Той се завърта и ме поглежда. - Нещо от това новина ли е за теб?

Не отговарям.

Елис дълго ме гледа и накрая продумва:

- Никога не си ми казвала истината. Първия път, когато ми се обади, си знаела, че Катрин Галахър е мъртва. Не си знаела кой я е убил, нито защо, но си знаела. - Той поклаща глава. - Какво си открила? Труп? Но тогава защо не ми кажеш? Или свидетел? Това е, нали? От самото начало предпазваш някого. Кого, Карла?

Продължавам да мълча.

Елис се втренчва в мен. Разгадал ли е изражението ми? Погледът му се доближава до презрение.

- Би трябвало да те заведа в стая за разпити и да те изпотя.

- Защо не го направиш? - питам.

Той не отговаря веднага и после гласът му придобива подигравателно официален тон.

- Разбрах, че си познавала господин Девлин от светските среди. Можеш ли да ми кажеш кога го видя за последен път?

Значи така ще играем.

- Говорих с Марк снощи. Той ми беше оставил съобщение. Предлагаше да се срещнем. Обадих му се, но вече имаше компания. Провери записите на телефонните разговори.

- О, ще го направя. А къде беше ти?

- Отначало тук. По-късно излязох.

- Къде ходи?

- На гости на приятели. В Лондон. Недалеч. Не преигравай, Елис.

Двамата се втренчваме един в друг.

- Тази история не е приключила, Карла - заявява той и излиза.

* * *

Влизам в кабинета си. Колко много въпроси без отговор... Забравям ги за момента. Пауъл. Няма какво друго да направиш. Свържи се с Пауъл, сключи сделка, изведи Катрин от „Програмата" и осигури безопасност на Йохансен. Сложи край на всичко.

Лампата на телефонния секретар проблясва. Пускам съобщението и чувам гласа на Уитман. „Лора, не мислех, че ще го направиш." Звучи доволен.

Съобщението свършва.

Обаждам му се.

- Какво съм направила, Майк?

- Оправила си нещата с Вашингтон. Обади ми се един познат от министерството на правосъдието. С него се свързал някой от твоята служба. Проведохме един от онези разговори - нищо ясно заявено, но той е наясно. Звучеше впечатлен. Постарала си се. Затова всичко е наред.

Някой от твоята служба. Но Уитман мисли, че Лора работи в разузнаването...

О, не, не, не.

Затварям и набирам друг номер. Този път на Филдинг. Както обикновено, той отговаря с изсумтяване.

- Клиентът на Йохансен...

- Направо ме побъркваш, знаеш ли? Как се досети? - пита Филдинг, а после, сякаш знае, че няма да отговоря, добавя: -Да, гледах новините.

- Марк Девлин. Ти каза, че той е дошъл с препоръки.

- Точно така. Да не мислиш, че съм глупав? Смяташ ли, че бих изпратил Йохансен там без...

- От кого са препоръките, Филдинг? - питам, но той не отговаря. Опитвам пак: - Ти каза, че не познаваш човека. Може да е всеки. Но знаеше, че той е сериозен и може да му се има доверие, защото се е обърнал към теб чрез някого, с когото си работил.

Пак нищо. А после, сякаш го боли да го каже, изрича:

- Човекът имаше код.

- И какво ти показа кодът? Моля те, не...

- Че е безопасен. Казах ти... Мамка му, Карла. Понякога се обръщат към мен, за да уредя някои неща за хора, които не трябва да са замесени.

- Разузнаването.

Отначало Филдинг мълчи, но после тихо казва:

- Йохансен им е вършил по някоя друга работа, но не знае.

- Те не използват хора като него. Имат си свои. - Все пак формированието „Специални операции" го е отхвърлило.

- О, използват - възразява Филдинг. - Правят го, когато не използват своите хора.

- И кога е било това?

- Кога, мислиш? Когато никой не иска да признае колко много са се изложили. Когато искат всичко да бъде потулено и да се покрият. Казах ти, всичко е точно. Човекът е безопасен. Е, кога ще бъде изпълнена поръчката?

- Девлин е мъртъв - отговарям. - Нямаш клиент.

- Напротив, имам.

* * *

Безопасен. Каква ирония. През цялото време исках да предпазя Йохансен. Но те са наблюдавали от самото начало. Гледали са го как се появява в „Програмата" с фалшива самоличност и как влиза и излиза през портите, готови да се намесят в момента, когато той бъде предизвикан. Пазели са го, за да бъдат сигурни, че ще изпълни поръчката.

Като теб, но по-силни.

И по-умни, и по-добри в укриването. И все пак като мен - заличили са Катрин Галахър така, както аз бих заличила неудобен файл, изтривайки го, защото това е работата им. Разузнаването.

Хората от разузнаването разпитват човек на име Даниъл. Кой е бил той? Терорист? Предател? Така или иначе, някой, когото е трябвало да накарат да говори, при това бързо. Но не могат да го изтезават, затова организират най-черната от всички черни операции с параван от цивилни лица, чието участие винаги може да бъде отречено. Катрин Галахър е осигурявала медицинското обезпечаване. Била е доведена, за да поддържа живота му и да се грижи за него, за да могат да започнат да го обработват отново на другия ден и на следващия, за да не умре, докато не изтръгнат всичко, което искат, защото това е умеела умната амбициозна Катрин - да поддържа хората живи. Знаели са точно коя струна да подръпнат в нея. „Използвай уменията си, помогни на страната си, бори се срещу тероризма. Ще видиш колко благодарни можем да бъдем..." Лесно е да се съгласиш, когато вече мислиш, че пациентите ти са същества от друг вид.

Катрин Галахър убеждава Девлин да им позволи да използват къщата му. И когато всичко свършва, тя убива Даниъл и заминава, оставяйки Девлин да почисти. Затова не е можел да отиде в полицията. Имам опит с тези хора. Знам как действат. „Ако сътрудничиш, всичко ще се размине. Ако проговориш, спукана ти е работата."

И когато са открили Катрин в „Програмата", Девлин се е престорил на преговорите с Филдинг само с едно кимане, за да покаже, че е един от техните...

И какво ще стане, ако се обадя на Пауъл? Прочетох досието му Той е човек от бранша и чистач. Добър е в почистването на неудобни бъркотии, точно като Йохансен. Убедена съм, че Пауъл не стои зад всичко това. Той иска сделка с Нокс и ще каже какво ли не, за да я получи. Но каквито и обещания да дава Пауъл, в момента, в който Катрин влезе под закрилата му, часовникът започва да тиктака.

Той ще ми каже, че тя е добре - в чужбина, с легенда за прикритие и нов живот. Никога няма да успея да разбера дали е така. Знам обаче, че ако я предам в ръцете на Пауъл, ще подпиша смъртната й присъда.

А това има значение, нали?

Не я ли очаква смърт? Тя е предала сделка на разузнаването, видяла е изтезаването и смъртта на човек. Това не е ли достатъчна отплата?

Свържи се с Пауъл. Направи го.

Не помръдвам.

Обещах на Йохансен, че Катрин ще бъде в безопасност. Защото спасяването й някак компенсира смъртта на Тери Кънлиф. Вътрешният глас ми нашепва: „Той няма да разбере", но знам, че не мога да му вярвам. Няма да излъжа Йохансен.

Има обаче нещо друго.

Отново си припомням тъмната стая с петната от кръв, светещи в синьо по стените около мен. Човекът, известен само като Даниъл, е умрял там по някаква причина. И аз ще разбера защо.


Ден 23: четвъртък

Йохансен

Той спи, събужда се и пак заспива. Кейт е горе в стаята си. Райли й носи храна, но не може да я убеди да я изяде. Йохансен не се качва при нея. Слуша движенията й - стъпки, драскане, но няма други звуци.

Хората на Куилан още се мотаят долу. Къде е Брайс?

Райли влиза и казва:

- Мислех, че заминаваш.

- Чакам да ми се обадят - отвръща Йохансен.

Отново заспива. И по някое време сънува.

В клиниката е и току-що са довели Тери Кънлиф. Целият е окървавен и плътта му е оголена, но не крещи. Поглежда с очакване Йохансен, сякаш проблемът и отговорността са негови, нещо, което очаква да оправи, и Йохансен усеща, че в гърдите му се надига паника, защото е твърде късно и не може да се направи нищо.

След това неусетно се озовава в кабинета, пред мъжа зад бюрото.

Това не отразява способностите ти...

Йохансен се събужда, докато си поема дъх. Часът е четири следобед. Някъде далеч навън някой крещи.

И после го чува от стаята долу. Телефонът звъни.

* * *

Има детска площадка - вижда се през стъклото на семейната стая за свиждане, в здрача - парче земя с изсъхнала трева, няколко люлки и катерушка, паянтова къщичка и осеян с влажни петна бетонен басейн на езерце, източено за зимата. На дъното се е събрала плитка локва дъждовна вода. Всичко е опасано с висока два метра метална ограда. Още един затвор в затвора.

Сградата, в която се намира Йохансен, е прилепена до стената зад ивицата пустееща земя. Там идват посетителите и днес следобед има няколко. Жени, които се държат неестествено, се мъчат да разговарят с мъжете си, начумерени деца, които не знаят защо са тук, възрастна двойка - седят близо един до друг, с ясни очи, изпълнени със сълзи, опитват се да се държат заради млад мъж, изрисуван с татуировки, който може би им е син и на когото очевидно му се иска да не бяха идвали... Срещу Йохансен седи Уитман, който изглежда нервен и нездрав и неспокойно хвърля погледи към надзирателите. Предава съобщението, без да поглежда Йохансен.

- Тя каза, че няма друг начин.

Йохансен кима и тръгва.

Хората на Куилан чакат навън на светлината на прожекторите в края на чакъла. Днес са четирима. Охраняват Йохансен. Но не са виждали хората на Брайс. Йохансен се пита къде ли са и какво чакат.

Той се оглежда за тях, докато прекосява „Програмата", но те не се появяват.

Най-после стига до портата на лагера. Прозорците на общинския блок светят, както и на сградата на Куилан. Йохансен се озърта наоколо. Следващия път, когато излезе, трябва да е с Кейт.

Дали тя ще се съгласи? Но защо да се съгласява? Кейт брои хората, които спасява. Това е защитата й срещу вината и кошмарите и я поддържа от една година - надеждата, че някъде животът на всичките тези хора има смисъл и че един ден ще погледне стената, ще преброи чертичките и ще си помисли: „Достатъчно". А сега той се опитва да й отнеме дори това. И да я остави с какво? Със спомена за смъртта на Даниъл и Вини и без шанс да поправи нещата?

И все пак мисълта се връща като рефлекс: „Кейт греши. Трябва да я измъкнеш".

Йохансен пресича двора, когато някой го настига и любезно му казва:

- Извинявай, че те изпуснах. Следващият път, а?

Брайс. Светлината от портата озарява усмивката му. И после той отминава, бръкнал с ръце в джобовете си, тананикайки си.

* * *

Йохансен тихо отваря вратата й. Кейт спи върху дюшек до прозореца. Той го разбира по спокойния ритъм на дишането й. Затваря вратата и се обляга на нея. Припомня си какво му каза Уитман и започва да го разиграва наум. На стълбите е студено, но Йохансен няма нищо против. Студът ще го държи буден.


Ден 23: четвъртък - ден 24: петък

Карла

Става късно. Обикалям от стая в стая. Щорите са вдигнати. Градът блещука безразлично зад стъклото.

Проведох срещите си и телефонните разговори. Първо с Крейги късно сутринта. Той говореше нервно и без желание, но само след няколко часа ме евакуира от местопрестъплението, където е бил убит един познат на Шарлот Олтън. По правило аз би трябвало да се крия и той да не идва тук, но се нуждаехме от екип на мястото колкото е възможно по-скоро и нямахме време за губене.

Действах хладнокръвно, безкомпромисно и практично. Сведох всичко до чисто управление на риска. Обосновах се изчерпателно и убедително, така че никой да не се съмнява в доводите ми. Че утре съвсем не е твърде скоро. Че можем да намалим до минимум риска и разкриването на всички. Че при подходящо стечение на обстоятелствата можем да го направим - сякаш това не е твърде много за възможностите и зоната ни на комфорт. Когато приключих, Крейги се умълча и лицето му придоби странна неподвижност. Накрая рече:

- Това е заради него.

- Да.

- И отново е станал себе си - добави той, имайки предвид ненадежден. Поне не го каза. Облегна се назад и продължи: - Вече си решила. - Крейги поклати глава. Аз съм изгубила представа за голямата картина, нали? Преценката ми е замъглена. Нямаме шанс.

- Не е необходимо да участваш...

Той ме погледна в очите.

- Ти се нуждаеш от мен.

Крейги можеше да излезе от играта по-рано, заедно с Дру. Няма да го направи и сега.

След това говорих по телефона с Уитман и му казах какво съобщение да предаде. Съдейки по мълчанието му в другия край на линията, разбрах, че той бавно осъзнава какво означава това. Уитман мисли, че съм Лора Пресингър, която работи в разузнаването, труди се усилено и държи на своето пред Вашингтон, но въпреки това схваща какво означава планът ми и че звучи лошо.

И накрая - Елис. Колебах се, преди да му позвъня. Но утре той и без това ще бъде въвлечен и аз го искам на моя страна.

Елис обаче не отговори. Оставих му закодирано съобщение.

Докато той не ми се обади, няма какво повече да направя, но не ме свърта на едно място. Опитах се да слушам музика, да гледам телевизия, да чета книга и да върша рутинна работа с документи, но не мога да се съсредоточа. Сякаш зъбците в механизма на ума ми са изпилени и не захващат нищо.

Много съм уморена. Миналото се завръща в мислите ми на кратки периоди, като откъслечни фрагменти от сън. Намирам се в кабинета за консултации на Грейвс заедно с Елис и психиатърът си води записки, които не виждам. Отново съм пред галерията на твърде ярката светлина на уличната лампа с Марк Девлин, който сериозно казва: „Не мога да ви оставя така". Излизам от лавровите храсти и започвам да се разправям с Уилям Хамилтън. "А, дошла си" - казва той, сякаш ме е очаквал през цялото време и не може да повярва, че съм се забавила толкова много.

Стоя в коридора на Кралската опера и за част от секундата ръката на Йохансен е в моята. Сигнал или парола, която мислех, че разбирам, но дълбоко грешах, до вчера.

Не мисли за него. Не можеш да си позволиш да мислиш за него. Имаш работа...

Но продължавам да усещам докосването му.

Планът ще успее. Трябва да успее.

Но ти се изправяш срещу разузнаването. Колко дълго мислиш, че ще опазиш Катрин от тях? Месец? Седмица? Ден? И през това време дали тя ще ти каже истината?

И какво ще направиш, ако я каже?

* * *

Най-после спирам да крача напред-назад и си лягам. Тази нощ трябва да се наспя. Утре, вдругиден и може би на следващия ден сигурно ще работя на двойни смени и ще успявам само да подремна, затова лежа в спалнята с угасени лампи и спуснати щори. Сънят обаче не идва. Частта от мозъка ми, която се занимава с тези неща, все още се върти и изброява елементите, които трябва да поставим на местата им, за да проработи планът.

А те са твърде много. Вече съм изчерпала знанията, опита и уменията си, за да се справя със ситуацията, а още не съм започнала.

Ето защо все още съм будна в малките часове на петъчното утро, когато телефонът до мен иззвънява.

- Елис е.

Опитвам се да преценя настроението му по тези две думи.

- Получил си съобщението ми.

Той само изсумтява.

- Това е информация, Елис. Наспи се добре. Утре ще намериш Катрин Галахър.

- Знаех си, мамка му - отговаря той след пет секунди мълчание.

- Какво си знаел, Елис?

- През цялото време си знаела къде я държат. Защо ми казваш чак сега? Защо не ми каза преди една седмица? Преди две? През цялото време бях...

- Нещата се развиха.

- Защо да чакаме до утре? Кажи ми сега къде е. Ще започнем да търсим веднага щом се съмне. Какво значение има, по дяволите?

- Не сме готови...

- Карла...

- Проясни съзнанието си и се наспи. Ще ти съобщя цялата информация веднага щом мога. В момента не можеш да й помогнеш, но утре тя ще се нуждае от теб.

- Спести ми тъпотиите от сериала „От местопрестъплението", че ще изправиш пред правосъдието убиеца й, Карла - изръмжава Елис. - Знам си работата.

- Ти не търсиш убиеца й, Елис. Работата ти е да запазиш живота й.

* * *

Казах му, че ще заведа Катрин при него на адрес, който ще му съобщя утре. Обясних му, че разчитам на него за закрилата й. Вероятно трябваше да му кажа още. Не. Колкото по-малко знае Елис за плана ни, толкова по-добре. Може да се опита да ми попречи.

Сега сглобявам парче по парче механизма, който ще спаси Катрин Галахър. Но в секундите, когато се задвижи, целият този механизъм може да се изплъзне от контрола ми и ако стане така, няма да мога да направя нищо, за да го спра.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги