Трета част


Ден 12: неделя - ден 13: понеделник

Карла

Обаждам му се в четири и половина сутринта в неделя. Всеки друг може да търси непохватно телефона, замаян от съня по това време на денонощието, но не и той.

- Карла - казва, буден и нащрек като всякога и с онази опасна увереност в гласа, която винаги ме изнервя. Сякаш обаждането изобщо не го изненадва. Сякаш с една дума детектив инспектор Джоузеф Елис вече ме е поставил там, където ме иска. - Не ми казвай. Часът е четири и половина сутринта и ти ми искаш услуга. Странно, бих се заклел, че е мой ред да искам услуга. И сега не оставяш ли тези неща на приятеля си? - Елис има предвид Крейги.

- Този път е по работа. И е спешно. Става дума за едно досие.

- Съжалявам, работното ни време е от...

- „Изчезнали лица".

По линията настъпва мълчание. Той не е очаквал това.

- А какво ще има за мен? - пита Елис.

* * *

Мястото е сервиз за автомобилни гуми в Харингей, северен Лондон.

Собственикът, кипърски турчин на петдесет и няколко години, идва в седем и половина в неделя сутринта да отвори и намира форд „Мондео", паркиран в предния двор и мен зад волана. Оглежда сериозно гумите на форда, които не са много износени, и казва, че може да ми помогне, но че е дошъл само за да навакса с документацията. За гумите ще трябва да почакам, докато дойдат хората му. В офиса на сервиза има столове и машина за кафе, но той предлага да чакам в стаята отзад, защото там е по-топло. Повежда ме из сервиза, където смразяващият студ притъпява миризмата на гума и моторно масло, и влизаме в малка стая с няколко оръфани кресла, телевизор, изхвърлени жълти вестници от една седмица, стар електрически радиатор, които той включва, и колекция от календари в стил, който мислех, че е излязъл от мода преди десетилетия.

Седя там повече от два часа, когато Джо Елис най-после пристига. Носи светлокафява найлонова чаша от кафе машината, а под мишницата си стиска папка с кожени корици.

Той е млад за инспектор, едва на двайсет и девет години. Не е висок, но в него има някаква остра проницателност, студена агресивност, която изпипаният му външен вид - небрежно елегантни маркови дрехи - не намалява. Елис има вид на човек, който ще се бие нечестно, ако това означава да победи, въпреки че доколкото знам, арестите му винаги са били по реални улики - той никога не е нагласял нещата. Но откъде и как получава информация, е друг въпрос.

Елис вече беше старши детектив, когато се запознахме преди три години, и вече се издигаше - „Очаквам да напредна още по-нагоре", както той се изрази. И действително напредна, благодарение на изобилието си от „полезни" връзки и голям брой арести. Аз съм една от тези връзки. Но той действа на двупосочна улица и информацията, която му давам, е част от много по-голям бизнес. Елис е купил шеметното си издигане с вътрешна информация за операции на столичната полиция.

Имам документи за това - старателно събрани доказателства за всяка дребна подробност. Ако предприеме ход срещу мен, Елис не само ще се прости с най-добрия си източник и най-добрия си шанс да направи кариера до върха, но и ще свърши в затвора. Това е причината да съм готова да се изправя очи в очи срещу него, макар да означава, че той може да ме идентифицира като Шарлот Олтън. Елис знае какво мога да му направя и че няма да се поколебая.

Но за идването ми тук има друга причина.

С някои хора е по-добре да имаш вземане-даване от разстояние. Не и с Джо Елис - той е враг, когото трябва да държиш наблизо. Чувствам се най-безопасно, когато съм в една стая с него. И когато виждам бялото на очите му.

* * *

- Може ли да седна? - пита той, настанява се и хвърля папката с документите на стола до себе си, възможно най-далеч от мен. Папката е тежка и тупва леко. Донесъл ми е досието. Но уханието на сделка го е заредило с енергия и начинът, по който се усмихва, пие на малки глътки кафето си и не бърза, показва, че срещата ни няма да бъде толкова откровена и лесна, колкото бих желала. - Отдавна не сме се виждали - казва след минута. - Започвах да си мисля, че си се оттеглила. Може би в Южна Франция. - Присвива очи. - Не в Испания. Не е в твоя стил.

- Отстъпих крачка назад - казвам колкото е възможно по-уклончиво.

- Да, оставяш нещата на някого другиго, защо не? Аз бих го направил, ако можех. Значи лична услуга, а? - Ръката му леко се отпуска върху папката.

- Точно така.

Искам да разгърне папката и да ми даде досието, но Елис не помръдва. Наблюдава ме. Знае, че не искам лични услуги, затова е прочел внимателно всяка страница в досието, което сутринта е изтеглил от базата данни на отдел „Изчезнали лица" на столичната полиция. И сега се пита за какво става дума.

- Коледа, а? Какво толкова й на Коледа? - Елис се усмихва, показвайки равни бели зъби. - Обвинявам рекламите. Всичките онези щастливи семейства, засмени дечица, добра воля, мир в света, благоденствие на всички хора... Това е като нож в корема за всички самотници. - Той ме поглежда, сякаш има предвид мен. - Нищо чудно, че има по-голяма вероятност да се самоубиеш на Коледа.

- Тя не се е самоубила. Изчезнала е седмици преди Коледа. На осми декември.

Датата беше в новинарските репортажи. На осми декември преди малко повече от година доктор Катрин Галахър подава заявление в лондонската болница, където работи, за отпуск по семейни причини, за да посети майка си, която била тежко болна. Доктор Галахър трябвало да се върне в отделението на Бъдни вечер и когато излязла от болницата на осми, на никого не минало през ума, че няма да я видят отново.

- Да - казва Елис, сякаш съм доказала неговото твърдение.

- Може да е искала да избегне навалицата и блъсканицата по Коледа. - Той млъква отново и ме гледа.

- Разкажи ми за нея.

- Какво искаш да знаеш? - Елис не звучи много отзивчиво. Търси какъв е моят интерес в този случай.

Трябва да се държа безразлично. Така е по-безопасно.

- Като начало, очаквали са я да се върне на работа на двайсет и четвърти, но е съобщено, че е изчезнала на двайсет и първи. - Елис повдига рамене. Копеле.

Опитвам пак.

- Пропуснала е ангажимент.

Той все още не реагира. Намира го забавно.

- Елис, заетите хора непрекъснато пропускат ангажименти. Това обикновено не задейства издирване от страна на отдел „Изчезнали лица".

Този път той не може да устои.

- Задейства, когато става дума за психиатъра ти, а ти имаш склонност към самоубийство.

Това не го пишеше в репортажите.

- Психиатър? Тя е посещавала психиатър?

Елис ме стрелка с поглед, преценявайки ме. Той е ченге и винаги очаква да го излъжат. Но сега изглежда доволен, че изненадата ми е неподправена.

- Човек на име Иън Грейвс. Имала е уговорен час за двайсети декември. И е била добър пациент, редовна, точна като часовник, не е пропускала сеанс и затова, когато не отишла и не му се обадила да промени часа си, той се разтревожил. Звънял на мобилния и на домашния й телефон, но тя не отговорила. Отишъл в апартамента й, но никой не отворил. Щял да провери и на работното й място, но се оказало, че го е излъгала. Казала му, че работи в някаква рекламна агенция. Не искал шефовете й да разберат, че може да си среже вените. - Елис тихо изсумтява. - Все пак Грейвс ни се обади. Безпокоял се за безопасността на пациентката си. Каза, че има риск тя да се самоубие. Искаше да го приемем сериозно. Знаеш какви са психиатрите. Винаги се тревожат за отговорността и се страхуват някой да не ги даде под съд. Той съобщи на нас и проблемът стана наш. - Елис млъква и изпива утайката от дъното на чашата си. - Разбира се, бързата проверка установи, че тя е лекарка. Обадихме се в болницата и ни казаха, че си е взела отпуск по домашни причини. Майка й била на смъртно легло. Тогава ни се стори логично. Най-близкият ти и скъп човек бере душа и ти не винаги се сещаш да провериш календара с ангажиментите си. Майката е в старчески дом в Кент. Страда от алцхаймер. Обадихме се там. - Той се усмихва, но мрачно. - И майката е добре. Пълно куку, но добре. Не бяха виждали доктор Галахър повече от месец.

- И започнахте разследване за безследно изчезнало лице?

- Не. Търсим труп. - Елис се оглежда наоколо, търсейки кошче за отпадъци, вижда го и изхвърля в него чашата си.

- Толкова сигурен ли беше Грейвс?

Той кима.

- Всички смятат, че е свръхдоза. Това пасва на метода на действие, нали? Фермерите се самоубиват с огнестрелно оръжие, пътниците се хвърлят под влака, а лекарите се натъпкват с опиати, най-често вкъщи или в колата си. Изпратихме екип да огледа дома й. Живеела е сама. В Уопинг, в един от новите блокове. Хубаво жилище, макар и малко... - Елис търси подходяща дума - бездушно. Поща, натрупала се от две седмици, но нямало труп, нито предсмъртно писмо. Не са били взети дрехи, само палтото и чантата й. Паспортът й бил в едно чекмедже, а колата й - на улицата пред блока.

- Банкови сметки? Кредитни карти?

- Кредитната й карта е използвана за последно предишния уикенд. За последен път е теглила пари на седми. Сто лири. Не биха й стигнали за дълго. Последните телефонни обаждания на мобилния и стационарния й номер са вечерта на седми. За последен път е видяна на осми вечерта в осем и петнайсет. На вратата на жилищната сграда има охранителна камера. Върнала се в дома си от болницата, преоблякла се и отново излязла.

- Съседите видели ли са нещо?

- Не. Нашите хора ги разпитаха. Половината дори не познали жената на снимката. Хубава жена, но затворена. Същото ни казаха и в болницата. Работела непрекъснато, но не била общителна. Имала колеги, но не и приятели. По-скоро „познати".

- Любовници?

- Няма следа.

- Роднини?

- Единствено дете. Бащата умрял, а майка й вече не я познава. Доктор Галахър излязла от апартамента си, но доколкото ни е известно, не е имала къде да отиде.

- Отдел „Изчезнали лица" разпространи ли подробности за нея?

- По болници, приюти и подслони за жени... - Елис отново повдига рамене. Това е една от постановките му - безразличие. Използва я понякога, за да внесе спокойствие в разпитите. - Може да е получила нервна криза и да е свършила на улицата. Случва се.

- Но е организирала всичко. Първо е поискала разрешение да отсъства.

- Някои хора са странни в това отношение. Или е била от онези, които подреждат живота си в малки кутийки. Работата в тази кутия, социалният живот в друга. Може би е имала причина за това. Или пък си е падала по извратен секс с непознати. За това обаче не е необходимо да си взимаш отпуск от работа. Но ние проверихме компютъра й - използване на интернет, сайтове за запознанства... Нищо. - Той се обляга назад. - Отдел „Изчезнали лица" даде пресконференция. Медиите отразяваха случая няколко дни. Между Коледа и Нова година не се случват много неща. Изчезва хубава русокоса лекарка... Те харесват такива неща. Това е новина.

Сигурно съм зърнала снимката й по телевизията или в някой новинарски уебсайт.

* * *

- Някакви надеждни улики?

- Няколко души се обадиха, че са я видели. Отхвърлихме повечето. Хората искаха да помогнат, но грешаха. И разбира се, обичайните откачалки и търсачи на внимание изпълзяха от дебрите.

- Признания?

- Както би могло да се очаква.

- И после?

- И после нищо. Тя е в базата данни. Всеки път, когато изскочи неизвестна бяла жена, жива или мъртва, системата я сравнява. - Елис подсмърча. Все още е в режим на безразличие. - Ричардсън смята, че тя е мъртва.

- Ричардсън?

- Човекът, извършил първоначалното разследване след изчезването й. Говорих с него.

Вече? Не съм го карала да го прави, а Елис обикновено не прави неща, които не се искат от него или за които няма да му бъде платено. Значи е заинтригуван от случая.

- Той добави ли нещо друго?

Елис изсумтява.

- Изперкала амбициозна специалистка, риск от самоубийство, подреден апартамент, камерата за наблюдение я показва да излиза сама, няма следи от нечиста игра, нито писма или улики. - Елис пак повдига рамене. - Ричардсън мисли, че тя се е самоубила. Скрила се е някъде, където никой няма да може да я намери, инжектирала си е голяма доза морфин - и чао.

- Защо ще се крие?

- От срам. Това е проблемът на лекарите - от тях се очаква винаги да се справят. - Елис кима към един от календарите на стената. - Хубави цици - подхвърля той, а после, въпреки че гласът му е нехаен както винаги, изведнъж насочва към мен погледа си на ченге. - Защо се интересуваш?

- Любознателна съм по природа.

- Да бе. Какво общо има с теб Катрин Галахър? Познаваше ли я?

- Ако я познавах, щях да задавам въпроси преди година, а не сега.

- Тогава къде се вместваш в тази история?

- Никъде.

- Искаш досието. Разпитваш.

- Такава ми е работата.

- Значи ставаме двама. - Той продължава да ме наблюдава. - Въпросът е личен, нали? - Елис се навежда напред и се втренчва в мен. - Мислиш, че тя е убита, нали? - Той загубва напълно небрежния тон. - Кажи ми за какво става дума, Карла. Знаеш, че искаш.

Поклащам глава.

- Няма такова нещо.

- Няма ли? Не си я познавала, а задаваш въпроси за нея. Тя е мъртва и има нещо, което сме пропуснали.

* * *

Тръгвам си първа. Паркирала съм форда на автомат във Фулам. До час ще го вдигнат. Вървя осемстотин метра, взимам такси до Саут Кенсингтън, после автобус и накрая метрото до Канари Уорф. Когато ескалаторите ме изкачват на слабата слънчева светлина, часът е един следобед и изгарям от нетърпение да прочета папката в чантата ми.

Влизам в апартамента си и виждам, че телефонният секретар присветва. Обаждал се е Йохансен и е оставил номер на телефонен автомат. Кажи на татко. Гласът му е тих и уморен.

Филдинг може да почака. Изваждам досието и прелиствам направо на снимките. Ето я. Снимката от интернет, същата, която Филдинг е дал на Йохансен. Катрин Галахър.

Ако не беше досието, никога нямаше да я идентифицирам. Блогът, който бях открила, бе просъществувал кратко. Във всяка друга статия в интернет по темата мястото, оставено за снимката й над заглавията ИЗЧЕЗНАЛА Е ДОКТОР КАТРИН: НЯМА УЛИКИ и ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА, вече е празно.

* * *

Катрин Галахър е била на трийсет и една години, когато е изчезнала. Досието съдържа описанието й - слаба, с руса коса. Фотографиите са такива, каквито виждаш на членски карти и служебни характеристики. Няма неофициални снимки, например в кръчма, на купон или на почивка. На всичките, дори на онези, на които се усмихва, в лицето й има нещо скрито.

Има само една снимка, на която тя не позира, направена последния път, когато със сигурност е забелязана - неясен кадър от камера за наблюдение на млада жена със светла коса и с дълго палто, застинала в движение, която минава през фоайе, отправяйки се към врата. Таймерът в долния ъгъл показва 20:15 - 08.12. Осми декември, осем и петнайсет вечерта. Доктор Катрин Галахър напуска живота си.

Работела е в интензивното отделение на голяма лондонска болница и й е предстояла първа консултация на упоени, пасивни пациенти. Трудела се усилено и била затворена. Познавали я като малко студена и сдържана, но изключително способна и човек, на когото може да се има доверие. Професионалистка. Никой от колегите й не знаел, че страда от депресия. За тях тя била саможива, самотница и много амбициозна. Добра в работата си, не се щадяла. Мотивирана.

Единственият човек, когото допускала по-близо до себе си, бил психиатърът Грейвс.

Бяха го разпитали подробно. Преглеждам записките. „Петнайсет месеца, редовни сеанси“ Елис беше прав. Катрин Галахър винаги е била точна и не е пропускала час. „История на депресия. Ниско самочувствие. Очевиден риск от самонараняване." Но никъде не се споменава защо.

Защото е убила някого и това е започнало да я пречупва? Но тя е нямало да каже на никого.

Затова какво се е случило на осми декември?

Разбрала е, че някой знае.

Връщам се на кадъра от охранителната камера - жената с дългото палто, отправила се към вратата. Къде отива? Не в „Програмата". Тогава не е мислела за това. Казала е на всички, че майка й е болна, и бяга. Не виждам добре изражението й, но езикът на тялото й е отпуснат. Твърде спокойна е за човек, който се готви да бяга.

И все пак бяга, но не достатъчно бързо.

Хванали са я и са я тикнали в „Програмата" - пуснали са я в онзи тъмен вир като труп с тежести и водата се е затворила над нея без нито една вълничка. Така трябва да е станало. Дори когато е бил подаден сигналът за изчезването й, въпреки че някой сигурно е надзиравал взимането на отпечатъци, сканирането на ретината и претърсването на голо, никой не е обелил и дума. Тя си остава изчезнало лице, разследването за нея все още е отворено, полицията е убедена, че доктор Галахър се е самоубила и е само въпрос на време, преди да открият трупа.

Кого си убила? И защо това е тайна?

И кой те иска мъртва?

Някои хора вместват живота си в малки кутийки... Някъде има кутия, която съдържа истината за всичко това. И аз трябва да я намеря.

Откъде да започна? От приятелите й? Тя няма такива. Колегите й? Психиатърът? Не мога да рискувам да демонстрирам интереса си. Нещата трябва да изглеждат рутинни, непреднамерени. Полицейско разследване? Едно последно бързо препускане през фактите, преди досието да бъде тихомълком оставено на лавицата?

Да питам Елис?

Но Елис иска случая твърде много. Да го включа би било грешка.

* * *

- Е, какво има този път? - пита Елис. Минава два часът следобед, когато го намирам. Той е в някаква скъпарска кръчма, защото се чуват гласове, потракване на чаши и прибори и приглушено пулсиране на джазова музика - „И какво от това" от албума „Малко тъжен" на Майлс Дейвис.

- Катрин Галахър - отвръщам.

- Един момент. - Елис явно е с някого, защото встрани от слушалката казва: - Извинявай, трябва да отговоря на обаждането. - Шумът на фона се засилва и после утихва. - Какво за нея?

- Не е било самоубийство.

- Откри ли останки? - Тонът му отново е рязък.

- Не.

- Но тя е мъртва.

Отминавам с мълчание твърдението му и казвам:

- Случило се е нещо. Може би е свързано с работата й. Направила е нещо или е знаела нещо. И мисля, че някой я е погнал. Ако успеем да намерим...

- Ние?

- Ние.

Елис отново млъква. Офертата е на масата. Той се опитва да прозре какво се крие зад нея.

- Знаеш повече, отколкото казваш - отбелязва накрая.

- Казвам ти толкова, колкото мога в момента. Фактът е, че не знам много.

- Защо мислиш, че е свързано с работата й?

- Чел си досието. Тя е имала само работата си.

- Смяташ, че е направила нещо лошо? Какво? Уморила е пациент? Мислиш, че е лекар убиец като Шипман[3]? Или онази медицинска сестра? Как й беше името? Алит[4]?

Той има предвид извратеняците, страдащи от комплекса, че са богове, и маниаците по контрола, които преждевременно освобождават от мъките невинните души на този свят, или пристрастените към адреналина, които причиняват спиране на сърцето заради тръпката от съживяването, шанса да изиграят ролята на герои. Но случаят не е бил такъв, а кървав и ужасяващ, както е казал клиентът на Филдинг.

- Защото не е било лекарска грешка. Или ако е било, в досието й не е отбелязано нищо - казва Елис и ме стряска. Явно е проверил и служебната й характеристика от отдел „Човешки ресурси". Много е бърз.

- Може би не се е разбрало. Може да е било потулено. Никой не е знаел за депресията й. Може би е умеела да пази тайните си.

- И ти искаш някой отново да отиде в болницата и да се разрови.

Щом той иска да вярва, че доктор Галахър е мъртва, остави го.

- Когато приятелят ти Ричардсън е разпитвал колегите й, всички са предположили, че тя се е самоубила. Дори самият Ричардсън е на това мнение. Някой трябва да подхвърли идеята за нечестна игра. Разбери дали някой е имал мотив. Да видим какво ще излезе.

- И какво ще получа?

- Обичайното.

- Пари за въпроси?

- Ти го поиска. Изборът е твой. Ако не проявяваш интерес, кажи още сега.

Елис изсумтява недоволно, но ще го направи. Той е ченге. Не може да се сдържи. Също като мен.

Може би затова веднага щом приключвам разговора с него, аз разгръщам папката на адреса на Катрин Галахър в Уопинг и набирам друг номер.

* * *

Тя е живяла на калдъръмена улица със складове, превърнати в жилища, и новопостроени блокове на една пряка от реката. Когато отивам там в десет в понеделник сутринта, ме чака млад агент по наемане на недвижими имоти с костюм, очила с черни рамки без диоптър за представителност и прекалено много одеколон. Той засиява, като ме вижда, и стиска ръката ми.

- Госпожо Кристи? Ще влезем ли?

Камерата за наблюдение във фоайето не работи днес - погрижили сме се за това, но докато пресичам пътя й, виждам неясното си отражение и таймера отдолу. Като Катрин Галахър на осми декември, само че тя е излизала. Напускала е живота си.

Тогава полицаите са претърсили апартамента й и все още пазят някои от личните й вещи - дневник, банкови извлечения, лаптоп. Но ченгетата са търсили следи от самоубийство, а не мотив за самоубийство. Разчитам на вероятността да са пропуснали нещо.

Качвам се по стълбите на първия етаж. Агентът има ключове и отваря вратата.

- Мисля, че обзавеждането ще ви хареса.

Влизам.

Малък коридор. Огледало, спокоен пейзаж, нарисуван с водни бои. По рамките е полепнал прах, събирал се една година. Въздухът е застоял, неизползван и спарен. Мирише на нещо, държано в чекмедже твърде дълго.

Агентът внимателно затваря вратата след нас, а аз надявам латексови ръкавици.

- Ще чакам тук - казва той и ми отправя безсъдържателна професионална усмивка, сякаш онова, което правя, е абсолютно редно. Очилата му проблясват. - Останете колкото искате.

Името му е Шон. Той е син на Роби, макар че изобщо не прилича на баща си - няма упоритата му глава на булдог и широките гърди. Слаб е, стъпва леко и има изящни черти, които е наследил от майка си, която съм виждала само на снимки, жена, която вече изстиваше в гроба, когато Роби започна да работи за Томас Дру. Тогава Шон беше на седем, малко момче с екип на „Уест Хам Юнайтед". Роби мечтаеше за кариера на професионален футболист за сина си. Би се примирил, ако той стане и електротехник или водопроводчик, но някои неща са в кръвта ти. Сега Шон е на двайсет и една и работи следене и наблюдение като баща си. И веднага щом описах сценария на Роби вчера, той каза: „Използвай Шон".

Преди да пристигна, Шон вече беше представил на портиера документите си на агент по недвижими имоти под наем. Аз свърших основната работа - набързо - и документите са малко непрофесионални. Но след една година явно никой не е особено заинтересуван от Катрин Галахър. Шон изглежда, говори и ухае като истински агент на недвижими имоти и не му зададоха неудобни въпроси.

Отварям врата. Светлината от коридора озарява малка дневна. Щорите са спуснати. Не ги вдигам. Потърсвам електрическия ключ за осветлението и го щраквам.

Диван, маса и столове, телевизор, стереоуредба. Библиотека с учебници по медицина и старателно подредени списания. Няма обаче семейни снимки, надраскани набързо списъци за пазаруване, мръсни чаши, изсъхнали стайни растения - нищо от обичайните издайнически напомняния за напуснат живот. Стаята прилича на изложбена зала на мебели, където е оставено свободно пространство, което въображението на клиента да обзаведе с личните си вещи - „Виждате ли, и вие бихте могли да живеете на такова място". Но Катрин Галахър всъщност не е живеела тук, а в болницата, в интензивното отделение. Нищо чудно, че апартаментът й е като празна черупка.

Снощи прегледах професионалната история на доктор Галахър, която е бляскава - отлични резултати от изпити, една допълнителна година в университета, за да придобие по-висока степен в медицинските науки, стаж в най-добрите университетски болници, списък с публикации, датиращ от студентските й години - сложни и неясни за мен изследвания на управлението на неврологичните проблеми на пациенти в интензивни отделения, които след един параграф преминават в неразбираем жаргон. Какво се крие зад тази история? Емоционалната незрялост на чувствителен и лесно раним прекалено умен човек, Хладната пресметливост на много амбициозна личност или хроничната самотност на работохолик? Служебната характеристика не разкрива нищо, но подкрепя разказите на колегите й - тя е живяла за работата си, избрала е живот, който се върти около професията й.

Някъде в този живот е причината някой да я иска мъртва.

Проучих показателите. Няма статистически несъответствия, нито рязко повишаване на смъртността в някое от интензивните отделения, където е работила Катрин Галахър. Но едно убийство би останало незабелязано в статистиката сред всичките тези рутинни смъртни случаи, сломени тела, които просто се отказват от живота и са прекалено увредени, за да бъдат спасени... Затова ги преглеждам един по един, търсейки някоя грозна смърт, която е изисквала потайност. Все още не съм я открила.

Кухнята е встрани от всекидневната. Отварям чекмеджета и бюфети. Тенекиените кутии и бурканите са строени в редици. Всички чаши за вино са еднакви. Плитките и дълбоките чинии са наредени грижливо. Доктор Галахър вероятно ги е използвала много рядко и само по една от всичките.

Отивам в спалнята. Леглото е оправено. Приближавам се до гардероба и го отварям. Костюми, панталони, поли, ризи, пуловери, няколко чифта джинси, бельо. Всичките с добро качество и цветове, които сигурно са й отивали. Няма официални вечерни тоалети. Нищо лъскаво, нищо натруфено. И никакви грешки - нищо екстравагантно, нищо лекомислено или лошо избрано, нищо, купено по прищявка.

Криминалистите бяха идвали тук преди година и техните безшумни ръце в латексови ръкавици бяха претърсили лавиците, чекмеджетата и джобовете. Не бяха открили нищо. Сега е мой ред.

Проверявам всяка дреха в гардероба. Преглеждам чекмеджетата. Отмествам мебелите, надничам под леглото и осветявам с фенерчето. Тоалетните принадлежности в банята до спалнята са грижливо подредени в шкафчето. Има малко гримове - хубави марки, естествени цветове, но няма парфюм. Пластир и няколко лекарства без рецепта - парацетамол, антисептик, нищо по-силно.

Връщам се в дневната. Вратата към коридора още е открехната. Шон стои неподвижно до външната врата и чака знак като актьор зад кулисите.

Изваждам всичко от библиотеката. Махам възглавниците на дивана и креслата. Отварям и разклащам кутийката на всеки компактдиск. Надигам стереоуредбата и телевизора и откривам чистите им лъскави отпечатъци в праха.

Намирам рекламна листовка на агенция за почистване по домовете и банкнота от двайсет евро, и двете използвани като ленти за отбелязване на страница в книга, тъмносиньо копче, рекламна химикалка от фармацевтична компания, няколко монети, кламер и измачкана визитна картичка. Не е много.

Прахът, който съм вдигнала, вече се уталожва. Какво научих? Че Катрин Галахър е подредена, съсредоточена и е живяла усамотено? Но това вече го знаех от досието й.

Всеки момент в твоя живот, още откакто си била дете, всичко, което си искала и за което си се подготвяла, е било да практикуваш медицина. Години наред си работила по шестнайсет часа в денонощието. Не си имала личен живот. Когато си отидела във фитнес залата, никога не си била от онези, които след това сядат да побъбрят и да пият капучино с приятелки. Ходела си сама, правела си упражнения на уредите, плувала си нагоре-надолу по дължината на басейна, изкъпвала си се и си тръгвала. Връщала си се в апартамента си, затопляла си вечеря, четяла си медицински списания, работела си върху научните си доклади, лягала си да спиш и после пак си работела.

Кого си убила и защо?

Представям си лицето на жената от снимката. Тя мълчи.

Стоях тук твърде дълго. Време е да си тръгвам. Оглеждам се наоколо за последен път. Всичко е така, както го заварих. Излизам в коридора, изхлузвам ръкавиците, пъхам ги в чантата си и обещавам на Шон да му се обадя утре, за да му кажа какво е решението ми. Усмихвам се и той ми се усмихва. Фалшиви усмивки. Един бог знае защо. Никой не ни гледа. Но аз съм предпазлива и внимателна толкова отдавна, че това се е превърнало в нещо повече от рутина. Сега е биологична необходимост като дишането.

* * *

Връщам се в апартамента си и изваждам оскъдната плячка от дома на Катрин Галахър. Първо визитната картичка. На нея пише: „Марк Девлин, консултант", и името на фирмата - „Набиране на медицински кадри". На химикалката е щамповано търговското название на лекарство.

Краткото търсене в интернет разкрива, че лекарството е успокоително и че Марк Девлин е търсач на персонал, специализиран в медицинския сектор. Той е на трийсет и пет години, със слабо гладко лице. Усмихва се едва-едва от страницата на уебсайта на фирмата над написан с бледи букви текст, който хвали постиженията му в „свързването на професионалисти в медицината от голям калибър с авангардни проекти в най-важните области на лечението и научно-изследователската дейност". Усмивката му е интелигентна, с нюанс на самоирония, сякаш той не приема напълно сериозно профила си. Името му не фигурира в досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица".

Нарочно ли е запазила визитната му картичка или случайно? Приятел ли й е бил? Но ако е така, полицията щеше да го разпита. Може би някога са се ръкували на някоя пресконференция. Обаждам се на Елис и му казвам името на Марк Девлин.

- Визитната му картичка беше в апартамента на Катрин Галахър.

Той се наежва веднага.

- Искаш да кажеш, че не сме си свършили работата?

- Само казвам, че беше в апартамента й. Разбери какви са били взаимоотношенията им. Особено ако тя е била клиент. Ако той й е търсил някакво работно място, сигурно я е проучил. Може да е чул нещо.

- Защо не се е обадил, когато тя е изчезнала?

- Той набира кадри от „Биг Фарма" и живее и умира с дискретността си. Никой не го е попитал и затова не е казал нищо. Започни, като разбереш дали тя е била в списъка му.

Оставям телефона, който позвънява отново след няколко секунди.

- Карла, провери пощата си - казва дрезгавият глас на Роби с чист, класически акцент от Ийст Енд.

Докато синът му ме придружаваше в апартамента на Катрин Галахър, Роби е гледал кадрите от видеонаблюдението в „Програмата“.

Линкът, който ми е изпратил, ме отвежда до картина на лагер, опасан с телена ограда, и група хора край портата. След три секунди Саймън Йохансен влиза в кадър. Портата се отваря и той излиза. Кадърът прескача и Йохансен върви по улица. И после отново, по-нататък. Разузнава.

Камерите го проследяват към Хаутън Стрийт. Но той внимава или може би го следят. Две улици преди сервиза Йохансен завива и се връща към лагера. Портата се отваря за него и той се скрива от поглед.

Екранът потъмнява.

Но утре Йохансен ще излезе отново, и вдругиден, и на следващия ден. Оставя ги да свикнат с влизането и излизането му и да си мислят, че няма за какво да се тревожат. Един ден ще излезе с Катрин Галахър и никой няма да си помисли нищо.


Ден 13: понеделник

Пауъл

Изминали са осем дни, откакто Пауъл работи по случая.

Ако ще си придаваш тежест, трябва да го направиш през първата седмица на разследването, преди блясъкът ти да потъмнее и преди да те разберат колко струваш. Но всичко е направено, преди той дори да е имал възможност да попита. Къщата на Питър Лейдлоу в Шепърдс Буш е претърсена. Трупът - каквото е останало от него - е готов за оглед. Пауъл отказа да отиде да го види. Патолозите са на разположение да обяснят находките си. Лейдлоу е пиел. В кръвта му е открит сто и деветдесет милиграма алкохол. Нищо в стомаха. Няма следи от игли, чист токсикологичен доклад, никакви следи от нечиста игра. Служебното му досие е иззето и прибрано за проучване - подробностите за всяка операция отвъд Желязната завеса. През седемдесетте години руснаците са изследвали внимателно самоличността му, но след това той се е връщал там два пъти с известен личен риск под фалшиви имена, за да проведе срещи с уплашени хора, които не искали да говорят с друг. Изброени са московските му контакти. Лично надзорникът на Лейдлоу даде на Пауъл списъка с поглед, който говореше: „Мислиш ли, че не сме проверили?".

Пауъл прочете списъка, търсейки връзки с активни агенти от руското разузнаване - мъже и жени от Службата за външно разузнаване на Руската федерация, които може да знаят информация, каквато Нокс е предавал на Лейдлоу. Някъде има пресечна точка, място, където всички линии се пресичат, център на мрежата... но Пауъл не открива нищо.

Той е гледал кадрите от разпита на Лейдлоу, който търпеливо повтаря: „Нямам представа кой е Нокс". Сигурно е лъжа, но не са го хванали.

Шефът на отдела му каза да иска каквото му трябва, затова Пауъл избра млада жена на име Бетани за помощничка. Тя е организирана, неразгадаема и озадачаваща. Взе за помощник и технически специалист, Мич, който е дружелюбно настроен, но не съвсем искрен. Дадоха им кабинета до неговия в безличната сграда с тясна фасада на „чистачите" във Виктория и те се опитват да го смаят. Когато и да влезе в стаята им, те имат списъци за него. За неща, които са свършили, или неща, които предстои да свършат, и го гледат в очите - може би лукаво - за одобрение.

Освен тях обикалят и наблюдават и другите чистачи. Картър, самият той бивш агент на МИ5, безцеремонен, непринуден, разяждан от любопитство. „Зает си, а? Но нека да пийнем по нещо някой път." Тиха млада жена, която Пауъл едва си спомня като младша служителка, а сега - и тя чистач. Сигурно е Лийсън, която откри човека от „Технически операции" след информацията на Нокс. Морис в крайния си кабинет с изглед към улицата седем месеца преди пенсионирането си наднича към него над очилата си за четене и бърчи нос. Кингман, когото Пауъл не познаваше, доведен от Специалния отдел след заминаването му за Вашингтон. Влезе, за да стисне ръката му. „Чувал съм много за вас" - но не каза какво. Всичките го оглеждат. Чистачите умеят да четат мислите на хората и сега се опитват да прочетат мислите на Пауъл. За да го върнат от Щатите, значи е станало нещо сериозно, нещо лошо... Може би са чули слуха за шефа на отдела, може би наистина вярват, че нещо е започнало да смърди, и са повикали Пауъл да открие източника на вонята. Той не им се доверява. Нещата не стават така. Чистачите работят в изолация не само от останалите от разузнавателната общност, но и един от друг. В края на краищата, не се знае кой е виновният.

Само че Пауъл не работи в изолация. Той е изключение от правилото. Досега е изпратил три доклада до шефа на отдела, описвайки подробно всяка внимателна стъпка, която е предприел, свеждайки до минимум заключенията, отказвайки да се хваща за празни догадки и да създава теории само за да запълни празнотата, но след всеки доклад шефът отговаря: „Да го обсъдим". Той непрекъснато наднича над рамото на Пауъл. Пауъл се опитва да не трепне.

Работи до късно през повечето дни, връща се в служебния апартамент след 22:22 - дългите часове в кабинета са неизбежни, когато не си носиш писмена работа вкъщи - вечеря сам и се обажда по Скайп, за да види Тия, преди да си е легнала. Дъщеря му е нарисувала картинки и му ги показва да ги разгледа - самата тя с розовия си тоалет на фея на празненство, той с костюм, а отдолу - сериозен надпис с четливия почерк на Тори: „Татко помага на хората". Пауъл прави точно това, нали?

Той се опитва да не мисли за напредъка, който не постига. Позовава се на удобни клишета: „Още е рано да се каже..." Рано или късно ще има пробив.

Днес Пауъл отново ходи в къщата на Лейдлоу в Шепърдс Буш.

В понеделник, когато отиде там за пръв път, присъствието на мъртвия беше осезаемо - измитите чинии на сушилника, изпраните чорапи, съхнещи на окачалка в банята, измачкан и окъсан списък за пазаруване в кухнята - чай в пликчета, белина. Писмо от болницата, закачено на хладилника, самозалепяща се бележка на външната врата - „Кофите за боклук - вторник". До леглото на горния етаж има скорошно и много красиво издание на „Илиада" и във въздуха се носи мирис на книги и влага, който му напомня за стаите на преподавателите в Кеймбридж.

Сега всичко е променено. В стените са пробити дупки, за да бъдат монтирани камери. Изолацията на тавана е разкъсана. Коминът, каналите и тръбите са проверени. Килимите и дъските на пода са вдигнати.

- И какво намерихте?

- Само каквото МИ5 са сложили там - отговори Мич, облечен с тениска и работен комбинезон и с посипана с прах коса.

Пауъл кимна. Ние поставихме подслушвателни устройства. Но Нокс разбра или се досети и ги избягваше. Точно както разбра или се досети за отклоняването на пощата. Тук нямаше срещи, телефонни обаждания и други „бръмбари". Нокс не се поддаде на изкушението да наблюдава онези, които го наблюдаваха. Вероятно е решил, че не е необходимо.

- Ами някакви документи? Писмени следи?

Мич посочи разбитите стени.

- Ако е пазил нещо, Лейдлоу не го е държал тук.

Бетани стоеше настрана, скръстила ръце на гърдите си, тиха, придирчива, пазейки палтрто си да не се напраши.

- Какво мислиш? - попита я Пауъл.

Скептичният й неразгадаем поглед обходи стаята. Тя повдигна рамене.

- Той е искал да запази Нокс за себе си.

- Защото?

- Защото не е имал доверие на никого. Очаквал е предателство. - Бетани млъкна. Очите й са жълтеникаво-зелени, а светлокестенявата й коса, завързана на опашка, има блясъка на атлаз. - И защото Нокс му е дал статус. Без Нокс Лейдлоу е бил един обикновен старец. - Тя обърна глава към него. Погледът й сякаш питаше: „Приключихме ли тук?"

* * *

Сега Пауъл отново е зад бюрото си и пак преглежда докладите за наблюдението на Лейдлоу. Двайсет и две информации за пет години и осем месеца. Питър Лейдлоу, излязъл от пенсионирането, следващ знаците с тебешир по дърветата... Бетани е права. Пазил си Нокс за себе си. Бил си се вкопчил в него и когато си се хвърлил под влака, си го отнесъл със себе си.

Бетани работи до седем вечерта и после подава глава през вратата. Оглежда за момент и казва лека нощ. Ще бъде добра на разпит, защото не можеш да разбереш какви мисли се въртят в главата й.

Пауъл отново се залавя с дневниците от наблюдението. Лейдлоу пазарува, отива в пощата, в библиотеката. Сяда някъде да изпие една бира на спокойствие. Ежедневие на стар човек. Знаел ли е, че го следят? МИ5 са го наблюдавали на вълни, засилващи се, когато се е очаквало предаване на информация или току-що е било извършено предаване на информация, изпадайки в бездействие, когато месеците минават и Нокс е мълчал, докато друга информация отново е запалвала машината.

Напоследък Нокс не се е обаждал. Затова последния ден, когато е осъществил намеренията си, Лейдлоу не е бил следен.

Пауъл най-после прибира дневниците от наблюдението в сейфа в ъгъла на стаята и го заключва.

Днес Тори е завела Тия на плуване с приятели. Пауъл си представя Тия с банския й костюм как пляска във водата като кученце и малкото й жизнено кафяво тяло е обляно от капки... Мисълта за нея се свива в юмрук и се вклинява под гръдната му кост.

Той смята, че е единственият служител, останал в сградата, но когато излиза и се отправя към паркинга, пред него върви жената на име Лийсън. Тя се обръща, щом чува стъпките му. Кима му, но изражението й е предпазливо. Вероятно усеща самотата му.

Лийсън се качва в колата си, малък червен ситроен, включва двигателя и минава през бариерите.

Техническият специалист, който се е опитал да продаде на свободния пазар информацията за операциите, й се е изплъзнал. Това сигурно й се е отразило неблагоприятно. Дали Лийсън все още мисли за това? Смята ли, че все още е белязана със знака на провала си?

Ами ако не намериш Нокс?

Но Нокс не може да изчезне безследно, не и след пет години и осем месеца. Нокс иска нещо. Просто още не е намерил време да го поиска.

Нокс ще се появи отново, когато и където той пожелае, щом има какво да съобщи.

Нещата не би трябвало да стават така.

Управлявай източника. Спечели доверието му. Възнаграждавай услугите. Контролирай връзката. Не я чакай да дойде при теб. Така пише в учебника с правилата, но на Нокс не му пука.

Дали са на Пауъл кола. Той потупва джобовете си за ключовете и после се сеща, че шлиферът му е закачен на вратата на кабинета...

В паметта му изплува друга врата, в една влажна къща, със самозалепяща се бележка на нея - „Кофите за боклук - вторник".

Лейдлоу си е водел записки за свои справки, защото не е трябвало да забравя и без записките е бил безпомощен.

Записвал си е.

Ако е запазил нещо, Лейдлоу го е държал тук, каза си Мич.

Някъде другаде?

Някъде, където може да отиде по-късно, когато нещата се успокоят, наблюдението бъде отменено и всички са се прибрали у дома?

Няма друг имот на името на Лейдлоу.

А на други имена?

Няма други имена...

Пауъл изведнъж спира.

Срещата с уплашените хора през седемдесетте години в Москва. Тогава Лейдлоу е имал други паспорти.


Ден 13: понеделник - ден 14: вторник

Йохансен

Всички затворници имат достъп до медицински грижи, включително денонощно спешно отделение и средства за евакуация.

* * *

Полунощ в понеделник - третата му нощ в клиниката. Засега нощта е спокойна, но не се знае нищо.

Старец се оплаква от болки в гърдите. Твърди, че ще умре, но повечето, които казват така, не умират. Двама членове на воюващи банди - единият бял, другият чернокож, с несериозни наранявания, без опасност за живота, са завързани за колички на няколко метра един от друг и от време на време си крещят обиди. Астматичка си поема дъх напрегнато и паникьосано. Райли й подава кислород. Мършав младеж е срязал вените си. Лъскавата игла на Кейт проблясва на светлината на крушката на тавана, но хлапакът не трепва. Погледът му, омекотен и замъглен от успокоителните, се рее някъде над главата й. За пръв път, откакто Йохансен е дошъл, лицето й е съсредоточено и спокойно.

И после вратите се отварят с трясък и довеждат мъжа.

Черепът му е разбит. Сиво-бялата мозъчна тъкан се вижда през кръвта и строшената кост. Прилича на рана от бойно поле, резултат от куршуми с мощен калибър или експлозив. Не би трябвало да е жив. Устните му обаче се раздвижват и той съвсем ясно казва:

- Помогнете ми.

Сякаш иска нещо дребно - помощ да пренесе тежък кашон или някой да му отвори вратата. След това лицето му се отпуска и тялото му се надига веднъж. Основна животинска реакция. Човекът повръща и се задавя.

- Шибана работа - казва единият бандит.

- Почистете го - троснато заповядва Кейт.

Йохансен плъзва пръсти, покрити с ръкавици, в устата му дръпва на една страна езика му, който е отпуснат и неподвижен, и изгребва повърнатото.

- Интубирайте го - казва Кейт. Тя е до лакътя му и се опитва да вкара тръбата в устата на мъжа, работейки в унес на съсредоточеност, сякаш единствено със силата на волята си може да запази живота му, а Райли приготвя течностите. Мъжът отново получава пристъп, извива гръб и крайниците му потрепват конвулсивно веднъж и после пак и накрая, потрепервайки, изпуска дъх за последен път и всичко свършва.

Кейт протяга ръце, сякаш може да направи нещо. Започва изкуствено дишане, но Райли казва:

- Кейт?

Тя го стрелва с пронизващ поглед, но той отново изрича името й нежно. Кейт отмества очи и отпуска ръце.

Няколко секунди никой не помръдва.

- Приведете го в приличен вид, моля ви - казва Кейт. Лицето й отново придобива онзи затворен вид. Тя изхлузва ръкавиците от ръцете си, хвърля ги в контейнера за отпадъци и излиза. Секунда по-късно стъпките й се чуват по стълбите.

Райли ругае уморено под носа си. Прекосява стаята, минава през друга врата и отива в склада, където държат найлоновите чували за трупове.

Бандитите гледат със стъписани изражения от количките, но старецът, който извива врат от леглото си, изглежда доволен, сякаш всичко това е потвърдило възгледа му за света. Дрил се навежда, пъха пръсти в дупката в черепа на мъртвеца и започва да бърка в изстиващия мозък.

Единият бандит се задавя. Другият хленчи. Но лицето на Дрил изведнъж се подмладява и изпълва с почуда като на дете, което за пръв път вижда сняг.

* * *

- Той е убил няколко деца. Три, доколкото е известно на полицията. Различен метод на действие всеки път. Обичал да експериментира. Това объркало специалистите по съставяне на психологически профили. Накрая го хванали по оставени веществени улики. Дрил не е от онези, които правят самопризнания. - Райли изтръсква пепелта от цигарата си, дръпва отново и издухва струя пушек. - На двайсет и четири години е.

- Изглежда на седемнайсет.

- Да.

Те стоят пред вратите на клиниката, под стряхата. Край входа на лагера са се скупчили хора с дъждобрани. Светлините на прожекторите имат ореоли в дъжда.

- Мислят, че е започнал на дванайсет години. Странно хлапе. Любопитно. За това как е устроен животът. За болката. Затова обича такива неща. Всяка нощ застава извън човешката раса и наднича вътре.

Райли отново всмуква от цигарата си. Известно време ги блъскат поривите на вятъра и дъжда, но после стихват. Прозорците на общинските блокове отвъд оградата светят. Зад стъклата се движат фигури. Някой невидим в мрака през ед-на-две улици вика нечие име.

- Чул за това място - продължава Райли. - Дойде в лагера, мотаеше се около портата, настояваше да го пуснем да влезе. Каза, че иска да гледа. Изгонихме го, но той пак дойде. Кейт научи за него. Отиде, разговаря с него и после с Куилан. Убеди го да пусне хлапака. Всяка нощ цяла седмица, откакто дойде, стоя неподвижно като шибан камък и гледа. Може да лекуваш някой тип с изскочили от корема черва, а този странен младеж е до лакътя ти. - Той поклаща глава при спомена. - След това Кейт започна да го кара да прави разни неща. Бива го. Окото му не мига, не се плаши. Само не трябва да го оставяш сам с никого. И лекарските му обноски никога няма да се променят. Но мамка му - острите му черти се изкривяват иронично, - ще го направим ценен член на обществото. - Райли издава тих глух смях. - Плаши те, нали? Мислех, че нищо не стряска такива като теб. - Той отново дръпва от цигарата и изпуска струя дим. - След онова, за което са те опандизили в Щатите.

- Това беше нещо, което трябваше да бъде направено - отсича Йохансен. Няма да каже нищо повече. Престъплението на Райън Джаксън го прави опасен, коварен и извратен, а той иска да му вярват.

Двамата стоят и гледат бавно падащия дъжд на светлините на прожекторите.

- Къде си научил тези неща? - пита Райли.

Йохансен повдига рамене.

- Тук-там. Просто ги усвоих. - Погледът на Райли говори: „Сериозно? Да бе" но Йохансен го посреща смело и Райли отмества очи. - А ти?

Райли изсумтява.

- В армията. Бях военен медик. Басра, Хелманд... Да, аз съм истински шибан герой от война. - Той отново дръпва от цигарата. - Уволних се след Хелманд. Работих това-онова. Пристрастих се. Нали се сещаш? Трябваха ми пари за дрогата. Помолих един тип. Той не играеше. Наложи се да се заема сериозно.

Да се заеме сериозно? Брайс в двора - „Би ли казал, че сме сериозни?".

- Щом започнах с него, стана трудно да спра. - Райли пак всмуква от цигарата и изтръсква пепелта. - Знаеш как е. Обсебва те. Животът е толкова евтин, нали?

- Да - съгласява се Йохансен.

Минава още една минута.

- Тук съм от самото начало. Щяха да събарят всичко това. -Райли размахва ръка в дъжда. - И после някой реши, че е добра идея да ни настанят вътре. Разковаха дъските от прозорците, пуснаха електричество и вода и хоп - влязохме тук. Не знам как са я мислели, че ще стане тая работа. Половината хора се мотаят насам-натам като зомбита, а другата половина... - Той поклаща глава.

- Куилан е организирал нещата - подмята Йохансен.

- Да, организира ги. Но има уловка. Прави достатъчно, за да поддържа реда, но не толкова много, че шефовете да могат да го пренебрегнат... Бива го за това. Да действа на ръба. И да прави така, че всяка неприятност да работи за него. Например бандитите тук. Той ги настройва едни срещу други, да се хващат за гушите, да има с какво да се занимават. Същото е и с Брайс. Той е извратен скапаняк и Куилан го знае. Ясно му е, че не трябва да оставя много свободно време на такъв човек. Трябва да му даде нещо, върху което да се съсредоточи. И Куилан прави именно това. Подхвърля някого на Брайс, за да му намира работа. Да изразходва енергията му. - Райли пуши, вперил поглед право напред.

- Имаш предвид някой като мен.

Райли се обръща към Йохансен. Погледът му е твърд. Светлината в очите му е слаба.

- Защо мислиш, че Куилан ти позволи да останеш? Защото си придобивка за екипа ли? А Брайс се учи да живее с разочарованието си? - Райли изсумтява презрително. - Той те иска и ще те има и няма да бъде нещо обикновено като нож в корема, когато никой не гледа. Не, след публичния пердах, който ти му нанесе, Брайс ще иска нещо показно. И докато планира малкото си шоу, той е под контрол. - Райли се обръща, присвива очи и се взира през булото от дим и дъжд. - Аз съм само зрител. - Пак дръпва от цигарата, но вече е стигнал почти до филтъра. Всмуква за последен път и хвърля фаса. - Майната му. Отивам да поспя - казва и се връща вътре.

* * *

Към края на смяната през портите се изнизват няколко пострадали. Няма други кризи. Старецът с болките в гърдите доволно дреме на количката, сигурен, че през деня ще го закарат в Спешния медицински център отвъд стената - чиста, модерна клиника, където ще пие чаша чай, докато чака да го прегледат, и може би ще полежи един-два дни в някое отделение... Младежите от бандите са се умълчали. Запасите им от обидни думи са се изчерпали засега. Самоубиецът се е унесъл в наркотичен транс. Кейт е превързала отпуснатите му пръсти, така че ако се събуди, да не човърка раните си. С бинтованите си ръце той прилича на нокаутиран боксьор от категория петел. Кейт надрасква груба анамнеза - наранявания, интервенция, лечение - за персонала отвъд портата, забожда я с безопасна игла на дрехите му и прокарва ръка по умореното си лице. Почеркът й е заострен и рехав, сякаш се е мъчила да се съсредоточи.

В края на смяната тя занася чинията си в стаята си и след малко се чува драскане по стената.

* * *

Йохансен лежи на леглото си, когато чува тихо скърцане по стълбите, докато Кейт слиза долу. Той чака, напрягайки слух да чуе външната врата да се отвори, но напразно. Тя все още е в клиниката. След пет минути Йохансен става, облича се, взима ботушите си и излиза.

Кейт е пред плота, също като преди, и инструментите са наредени пред нея. Какво ли прави? Почиства ли ги? Брои ли ги? Тя го вижда и пита:

- Пак ли ще излизаш?

Сигурно го е видяла, като отива на първото разузнаване вчера. Йохансен го прекъсна, когато „опашката" започна да нервничи, но успя да прецени слабостите им и днес ще опита отново.

- Да. - Той се приближава до умивалника, пуска студената вода и пие от шепата си. Погледът на Кейт го проследява.

- Къде ще ходиш? - неочаквано пита тя.

- Навън.

- Защо?

Йохансен излива водата от ръцете си и среща погледа й.

- Да видя дали Брайс ще се опита да ме убие.

- Брайс не убива - безучастно казва Кейт, само отбелязвайки наблюдение, и протяга ръка към инструментите пред себе си. Лицето й е като повърхността на неподвижна вода. И най-малкото вълнение показва подмолни течения.

- Куилан изпраща хора да ме следят. В безопасност съм.

Тя обръща друг скалпел.

Йохансен мисли, че Кейт е приключила, и се обръща, но тя казва:

- Раната в главата. Как ти се струва това? - Очите й са студени. Няма следа от жената в клиниката отпреди, онази, която не можеше да се примири със загубата на пациент и продължаваше да се опитва да го спаси.

- Наясно съм - отговаря Йохансен.

- Виждал си всичко. - Това не е въпрос.

- Някои неща.

Кейт се обляга назад на стола, скръства ръце на гърдите си и го гледа.

- На дясната ти ръка има белег, дълъг пет сантиметра. От порезна рана, вероятно от нож. На лявото ти рамо - изгаряне. Старо, бих казала от детството. От нещо плоско. Ютия? На лявото ти бедро има прободна рана, доста дълбока навремето. Назъбена. От изпилена отвертка? Многобройни порезни рани на пищялите. Белег под дясното ти ухо и до косата. На лявата ти челюст. И кокалчетата на пръстите ти. Това винаги е било част от живота ти, нали? И да гледаш хора с разбити глави също е част от живота ти. - Кейт повдига рамене и взима друг скалпел.

- Може да поемеш и по по-лоши пътища - отбелязва Йохансен.

Един човек крещи зад врата в далечна ферма.

- Да - съгласява се тя, но лицето й се опъва.

Йохансен излиза на двора. Тълпата на портата го оглежда, но никой не отронва дума. Портата се отваря. Той минава и после завива надясно, за да обиколи общинските жилища. След двайсетина метра зад него се лепва „опашка". Йохансен навежда глава и продължава да върви.

Той се разхожда напосоки из „Програмата". Отначало се отправя на североизток покрай закования с дъски параклис и джамията и стига до административната сграда и опашките от неспокойни хора. След това свърва на юг и заобикаля източния край на общинските жилища. От балконите гърми музика и хората го гледат, докато минава. В малък магазин, мрачен и миришещ на мухъл, където стоките са все още в кашоните в преградена с въже площ, Йохансен купува шоколад и цигари, плаща с жетони и излиза. Право отпред е Зоната за жени. На кръстовището пак са спрели два бронеавтомобила. Йохансен прави обратен завой, връща се към централната част на „Програмата" и се насочва към работилницата на Хаутън Стрийт.

Изминала е седмица, откакто той за пръв път прекоси „Програмата". Цяла седмица и по-голямата част от нея прекара в лагера, но вече е започнал да се вписва в обстановката и да разчита кодовете й. Хранителната верига, борбите за власт и характерите. Търговците на наркотици и нелегални стоки, предприемачите с техните проекти, партньорите им, хитрите им дребни номера. Работниците, жертвите, сломените и обикновените хора, които се опитват да преживяват криво-ляво. И сред онези, които се мотаят, но отделно от тях - хората на Куилан, които държат под око всичко, налагат правилата и взимат своя дял.

Каквото и да направи Йохансен от сега нататък, те ще го наблюдават.

Той съзира изоставената тухлена работилница, която стои настрана на остров от разорана земя, сякаш някой се е готвел да я разруши, когато са решили, че в края на краищата могат да я използват за нещо - още един център за обучение или фабрика за лека промишленост. Йохансен бавно я заобикаля по страничните улици, преструвайки се, че не я гледа, а после се връща. Видял е достатъчно за един ден.

Четири минути по-късно той започва да забелязва дребни неща. Лице, което за миг се обръща към него на улицата отпред. Движение в уличка, докато Йохансен минава. Връща се, но там няма никого. Не са хората на Куилан. Преследвачите на Куилан се влачат след него. Йохансен изостря бдителността си и опитва да си изясни кои са, но не успява.

Той завива наляво, за да излезе зад хотел „Гришам", и тогава се случва.

Сигурно е имало сигнал. Изведнъж отляво към него се задава онзи с жълтите зъби, друг мъж се придвижва отдясно, за да го пресрещне, а когато се завърта, Йохансен вижда трети - мършавия чернокож, който може и да е момиче, да се приближава бързо към него, стиснал нож в ръката си.

Йохансен се обръща отново и съзира Брайс.

Жълтите зъби и онзи вдясно хващат китките му и го приковават между тях. Жълтите зъби се опитва да извие ръката на Йохансен зад гърба му. Ножът пробива якето му и се забива в гърба му. Йохансен извива тяло. Острието пари. Той се вцепенява.

Жълтите зъби бърка в якето му, изважда зеления правоъгълен входен пропуск с големина на кредитна карта и го дава на Брайс. Брайс го поглежда, усмихва се на снимката и го прибира в джоба си. След това се приближава, допира устни до ухото на Йохансен и зашепва.

Мъжът с ножа изведнъж си поема рязко дъх. Звукът въздейства като спусъчен механизъм на останалите. Брайс отстъпва назад и се обръща. Другите двама веднага пускат Йохансен, сякаш е отровен. Ножът се изтегля. Те изчезват.

Зад него са се приближили двама от хората на Куилан. Единият извива врат и се оглежда наоколо, а другият се обръща към Йохансен и пита:

- Добре ли си? - Изглежда притеснен.

Йохансен не отговаря.

* * *

Той влиза в клиниката и съблича якето си. Гърбът на ризата му е подгизнал от кръв, но когато я сваля и гледа отражението си във вратичката на стоманеното шкафче, порезната рана е дълга около сантиметър и кръвта вече се съсирва. Йохансен непохватно я почиства и й слага марля, а после попива с гъба якето си, където кръвта е изцапала подплатата около скъсаното, и хвърля в кофата за отпадъци окървавената риза.

Загубата на пропуска не означава нищо, няма значение. Хората непрекъснато губят личните си карти. Йохансен се нуждае само от пръстовите си отпечатъци и сканирането на ретината.

Но някъде, в някой момент, той е допуснал грешка. Брайс го мисли за някой друг и иска да знае кой е.

Брайс взе пропуска му, защото има снимка.

Брайс смята да задава въпроси.

Но в „Програмата" никой не познава Райън Джаксън. А Чарли Рос е мъртъв.

Йохансен влиза в спалното помещение, минава покрай спящите хора, съблича се и ляга.

Чува се тихо похъркване. Някой мърмори нещо в съня си. От стаята горе се разнася една-единствена дума, лек тънък вик, хленчене. Прашинките над главата му се въртят в ивица светлина. Йохансен ги вдишва и брои.

Но все още усеща дъха на Брайс върху лицето си и чува гласа му, който задушевно напява...

„Как се почувства, когато тръбата влезе в гърлото ти?"

Минава повече от час, преди Йохансен да заспи.


Ден 14: вторник - ден 15: сряда

Карла

Първият запис на Елис пристига във вторник.

По обяд се обажда мъж със силен турско-кипърски акцент и иска да говори с „госпожата с мондеото".

- Забравили сте някакъв пакет! - съобщава той. - Пазя ви го! Пазя го на сигурно място!

Човекът звучи гордо и възмутено. Така и няма да разбера защо използва този акцент в телефонните ни разговори. Английският му е добър като моя.

Този път се радвам на разнообразието, макар това да означава обичайното дълго обиколно пътуване с такси, автобус, метро и пак автобус, странен шизофреничен зигзаг през града и обратно. През цялото време пред очите ми са кадрите от видеонаблюдението от тази сутрин.

Картина на улица и Йохансен. След една-две секунди забелязвам напрежение в тялото му, начина, по който върти глава, преди трима души да се нахвърлят върху него от различни посоки. Борбата е кратка. Йохансен се вцепенява. Някой има нож.

В кадър влиза четвърти човек. Единият от другите изважда нещо от якето на Йохансен и го подава на новодошлия, който поглежда предмета, прибира го в джоба си и пристъпва към Йохансен...

Това ли е краят? Така ли ще завърши всичко?

Мъжът се обръща. Другите пускат Йохансен и се разпръскват.

Дотичват още двама. Единият се втренчва в Йохансен. Другият се оглежда наоколо като обезумял - нервни, панически движения.

Клипът свършва.

След като го гледах първия път, когато разтворих пръсти, видях, че ноктите ми са издълбали полумесеци в дланите ми.

Не ставай глупачка. Знаеше как е там вътре. И той знаеше.

Отново пуснах записа. Отново хванаха Йохансен, който се вцепени, мъжът взе предмета, а след това се приближи и му предаде нещо... Какво? Не го удари. Послание? Заплаха? Целувка?

И още веднъж, но този път, когато непознатият се извърна от Йохансен и застана с лице към камерата, аз спрях кадъра и отворих копието на списъка на обитателите на „Програмата".

Не ми отне много време да го открия. Ангелските му черти са непогрешими. Името му е Брайс, а специалността му са изтезанията. Усмихва се на полицейската снимка, направена при ареста му.

Йохансен ми каза името му в изоставения полуразрушен пъб в Уондсуърт. Брайс е човекът, който е заповядал да го пребият. Брайс е заместникът на Куилан.

* * *

Пакетът, който ме чака в сервиза за автомобилни гуми „Харингей", е малък подплатен плик без име на него. Разчупвам печата, докато седя на втория етаж на автобус, спрял на червен светофар на Чаринг Крос Роуд. Пликът съдържа флашка с информация, нищо повече.

Прибирам се в апартамента си, проверявам флашката за вируси и проследяващи устройства и отварям съдържанието. Аудиофайл, озаглавен „Девлин".

Марк Девлин, чиято визитна картичка беше в дома на Катрин Галахър.

Проверила съм го повърхностно. Знам за идиличното му богаташко детство (плаване с яхта, яздене на коне, извънградската къща на баща му в Уелс), образованието му в престижно училище (Уестминстър), краткия флирт с кариера в медицината (Единбург, само две години), преместването в бизнеса за набиране на медицински персонал. Вече четири години на кормилото на собствената си фирма, с променлив успех. Търсенето на снимки показа няколко рекламни, представителни фотографии от първите приеми за набиране на средства и разглеждане на малки частни модни галерии и на три събития в Кралската опера. На всяка снимка е под ръка с различна красива млада жена, но не Катрин.

Елис го е разпитал.

Първо се чува гласът на Елис - леко нетърпелив.

„Късно е и затова ще бъда кратък. Катрин Галахър. Откъде я познавате?"

Иска ми се да бях видяла лицето на Марк Девлин. Мръщи ли се? Мъчи се да си спомни? Безизразна физиономия? Шокиран?

„Е, господине?" „Господин" е само за официалност, защото е неискрено.

„Запознахме се на една конференция." Гласът на Девлин е тих, малко дрезгав. „В Прага, преди две години." Освен това се владее. Не се хваща на въдицата на Елис. „Занимавам се с намиране на работа на медици, а тя беше лекарка." И после, след кратко мълчание, добавя: „Започнахме връзка".

Това не го пишеше в досието.

Елис обаче не подминава нищо.

„Колко продължи връзката ви?"

„Срещахме се от време на време в продължение на месец и нещо - пет-шест пъти."

„Бихте ли ми казали как завърши връзката ви?"

„И двамата бяхме заети с работа... Просто се разпадна. Не знаех, че е била публично достояние." Въпросът, който се подразбира, е: „Как разбрахте?"

Елис не отговаря.

„Скарахте ли се?"

„Не."

„Знаехте ли, че тя страда от депресия?"

„Не."

„По онова време е посещавала психиатър."

Кратко мълчание.

„Не знаех." Прозвучава искрено.

„А когато е изчезнала? Не си ли помислихте да отидете в полицията?"

„Не я бях виждал от месеци."

„Сигурен ли сте? Дори мимоходом? На друга конференция?" „Сигурен съм."

„Как бихте я описали?"

„Интелигентна, амбициозна, отдадена на работата си...“ „Представлявахте ли я професионално, господин Девлин?" „Не."

„Обсъждали ли сте тя да ви стане клиент?"

„Не."

„Тя изразявала ли е някакви тревоги, притеснения? Някакви проблеми в работата й?"

„Не. Последния път, когато я видях, се чувстваше чудесно. Казахте, че била в депресия? Да не би да мислите, че..." „Опасявате ли се за безопасността й?"

Девлин за пръв път звучи искрено стъписан.

„Не, абсолютно не. За какво става въпрос?"

Представям си спокойното коварно присвиване на очите на Елис. Безразличен, както винаги.

„Само рутинна проверка, господине."

* * *

- Прага, значи? Забавление за някои доктори. Той с радост е подхванал темата, тя е бляскава и амбициозна. Имат интимни отношения. След това се връщат в Лондон и спят още няколко пъти. - Елис изсумтява по телефона. - Интелигентна, амбициозна, отдадена. Боже. Звучи като препоръка. Но може би е имало повече чукане, отколкото говорене. Той не го е направил. Да, да, знам статистиката. Винаги се съмнявай в любовника. Но той не го е направил.

- Защо мислиш така?

- Какво е обяснението? Чукат се известно време, тя го разкарва и единайсет месеца по-късно той я убива в ярост от ревност?

- Имаме само неговата дума за времето на последователността на събитията, както и за взаимоотношенията им.

- Така ли? И защо ще лъже? Жената е изчезнала безследно. Той знае, че се поставя като заподозрян за убийство. Вероятно затова си е замълчал тогава. Това не е добре за бизнеса, нали? Освен това има телефонни записи. Проверих. Телефонни разговори между неговия мобилен телефон и нейния. Започват веднага след конференцията в Прага и престават няколко седмици по-късно. Няма нищо след това - нито по мобилния, нито в офиса. Да, знам. Фактът, че не са разговаряли, не означава, че той не е обсебен от нея. Ами лъжата, която тя е казала за болната си майка?

- Може би е бягала от него.

- И той какво? Заплашва я. Дебнещите хищници оставят следа. Съобщение на телефона или странни неща в електронната поща. Каквото и да си мислиш за първото разследване, хората са търсили улики. Намерили са него. Не, той не пасва на профила. Говореше за нея така, сякаш я познава бегло.

* * *

Тези думи дълго отекват в съзнанието ми, след като Елис затваря телефона.

Той не е добро ченге, но е умен. В случая вярвам на инстинктите му, въпреки че не знае истината.

Ставам, правя кафе, гледам през прозореца и после пак се връщам на бюрото.

Пускам отново разговора с Марк Девлин.

„Интелигентна... амбициозна... отдадена на работата си..."

Елис е прав. Прилича на препоръка. Странно е да кажеш това за някого, с когото си спал, но може би е била една от онези кратки връзки, разпалени от чисто физическо привличане и нищо повече. Разгоряла се е бързо и после е угаснала - от искра до пепел за няколко седмици. Случва се. Знам го от личен опит.

Или може би Девлин обича да сменя интимните си партньорки - настоява, че харесва жените, но не се обвързва. Пред очите ми се изреждат младите красавици, хванали го под ръка на снимките - никога с една и съща два пъти. Познавам и този тип мъже.

Връщам назад и отново пускам разпита.

„Интелигентна... амбициозна..."

Не, нещо не е наред. Този човек цени интелигентността и амбицията - те са го издигнали там, където се намира сега, но тонът му е хладен, сдържан, сякаш държи на разстояние спомена за нея, сякаш изобщо не иска да си спомня за нея.

Елис: „Знаехте ли, че тя страда от депресия?". Девлин: „Не". Елис: „По онова време е посещавала психиатър". Следва кратко мълчание от страна на Девлин, преди да отговори: „Не знаех". И мога да се закълна, че в тази пауза чувам как в съзнанието на Марк Девлин някакво парче се намества на мястото си. Нещо, което не е разбирал, сега му се изяснява. Нещо за Катрин Галахър.

Но няма да каже на Елис. Елис е любопитно ченге. Такива като Девлин не говорят пред ченгета.

Ще говори ли пред мен?

Марк Девлин ходи на същите места като Шарлот Олтън. Може би дори ме познава по физиономия. Може би имаме общи приятели.

Но Шарлот да го попита за Катрин Галахър ден след като полицията го е посетила? Шарлот Олтън е легендата ми. Тя не може да рискува да се забърква в тази история.

Въпреки това, когато служителите от офисите започват да се събират в пъбовете под прозорците ми, Шарлот Олтън прекарва много повече време от обикновено, за да реши какво да облече. Тя ще излиза.

* * *

Изложбата - в модна галерия в Ийст Енд - се нарича „Плътски наслади", но всеки, който се надява на тръпка евтино вълнение, ще остане разочарован. Запечатаните витрини са пълни с месо - трупове на животни, сложно изваяни във формата на луксозни потребителски стоки, дрънкулки, чанти, ръчни часовници, обувки. Някои витрини са хладилни, но не всичките, и тук-там около разлагащата се плът жужат мухи или в експонатите се гърчат личинки. Творецът, блед тантурест млад мъж, стои мълчаливо в ъгъла с чаша бира в ръката. Срещу него разговарят журналист, специалист по изкуствата, и колекционер. Сервитьори с безизразни лица сноват между експонатите и носят подноси с хапки на височината на рамото си, но малцина посетители с издръжливи стомаси ядат. Взимам чаша вино, което не смятам да пия. Чашата е само реквизит, колкото да имам нещо в ръцете си. Тук са някои от дружките на Шарлот от оперните представления. Сред тях е един от известните лондонски адвокати, този път придружен от съпругата си с ярко начервени устни, която е политик. Разговаряме учтиво, но аз всъщност не слушам. Наблюдавам вратата. И затова виждам двойката веднага щом влиза.

Всеки хетеросексуален мъж в залата, както и повечето жени биха забелязали първо младата жена - дългите черни коси, безкрайните крака, непринудената красота. Аз обаче забелязвам първо мъжа, защото той е Марк Девлин.

Сиви очи, бледа келтска кожа. Небрежна елегантност, която изглежда добре в италиански костюм, ушит по поръчка за две хиляди лири. Косата му не е черна, както изглежда на снимката в интернет, а тъмночервеникаво-кестенява. Девлин веднага повиква сервитьор, урежда момичето с питие и после го повежда към ъгъла, където се спотайва творецът. Девлин, изглежда, познава и журналиста, и колекционера. Запознава ги с младата хубавица. Извръщам глава.

Едно обаждане до организаторите на вечерта потвърди, че Девлин е в списъка на гостите. Те помислиха, че съм секретарката му и само проверявам.

Още едно обаждане и Шарлот Олтън също беше включена в списъка на гостите.

Отново съм погълната в разговор, но очите ми следят Девлин и придружителката му. Те напускат ъгъла на твореца и започват да обикалят залата. И аз обикалям и на три пъти съм толкова близо до Девлин, че мога да докосна ръката му. До мен достигат откъслечни фрази от разговора им. Той се опитва да забавлява младата жена, но тя е все по-раздразнителна. Първа среща или втора? Девлин не я познава добре. Мислел е, че изложбата ще й хареса или ще я смае, но е сбъркал. Красавицата я смята за неприятна и извратена и го прави очевидно. Девлин е огорчен. Скоро ще си тръгнат. Нямам много време.

Отивам във фоайето на галерията и се обаждам по телефона.

- Здравей, скъпи.

Роби загрява бързо.

- Сребристо ауди, паркирано на петдесет метра от твоята кола, вляво, като излизаш от изхода.

- Чудесно. Благодаря ти.

- Сигурна ли си? - пита Роби.

- Правили сме го и преди.

- Преди години.

Когато се връщам на купона, младата жена нацупено се отправя към тоалетната. За миг Девлин остава сам и се втренчва в разлагащ се куфар „Луи Вюитон" от месо, препълнен с черва. Заставам до него пред същия експонат и го поглеждам. Стандартната ми реплика за разчупване на леда е готова. Той ми отправя бърза иронична гримаса.

- Да, знам, лош избор на място за среща - казва Девлин, сякаш се познаваме от години и сме стари приятели.

- Тя е много красива - отбелязвам.

- Очевидно е вегетарианка. - Той ме поглежда отново с любопитство. - Нещо ми подсказва, че вие не сте.

Смея се. Смехът ми звучи непринудено и Девлин го приема като насърчение.

- Познавам ви отнякъде - казва той и в същия миг вратата на дамската тоалетна се отваря и се появява младата жена. Лицето й е намръщено. Девлин я вижда и се дръпва назад. - Аз по-добре да...

- Разбира се. - Поглеждам часовника си. Забавлявайте се до края на вечерта. - Обръщам се.

Кратка флиртаджийска размяна на реплики между двама непознати, приключила за секунди, но засега ми е необходимо само това.

Намирам приятелите на Шарлот, извинявам се и оставям недокоснатата си чаша с вино на подноса. Минавам покрай Девлин и младата хубавица по пътя към изхода от галерията. Те са до вратата и също се готвят да си тръгнат. Той ми отваря вратата.

Погледите ни се срещат за миг и аз се усмихвам в знак на благодарност. Жената не ми обръща внимание. Мръщи се. Между двамата очевидно има напрежение. Докато вратата се затваря зад мен, долавям думата „извратено", която тя произнася.

Взимам палтото си от гардероба, изваждам телефона си и набирам номера на Роби. Свързвам се с него, докато излизам на студения нощен въздух.

- Готов ли си?

- Готов съм - отговаря той. Не звучи щастлив.

Приключвам разговора.

По-нататък по улицата има редица модни барове и клубове. От един вход думка бас, а от прозорец на ресторант се излива светлина, но мястото, където се намирам аз, е тихо. Уличната настилка е тъмна, резлив вятър вее между търговските сгради, строени в края на XIX век, тъмните дизайнерски магазини и рекламните агенции със спуснати капаци. Мерцедесът е паркиран на известно разстояние от галерията. Докато се насочвам към него, зад мен се отваря вратата и аз се обръщам. Девлин и младата жена излизат. Лицето й е намръщено. Той я хваща за ръката и я повежда по улицата - в противоположната посока от мен. Опитва се да я развесели, но тя упорства и го кара да се старае повече. Какви ли са плановете й за вечерта? Скъп ресторант, където тя ще се мръщи по време на вечерята, и после - ако му е простила достатъчно - в неговото жилище, където Девлин пак ще полага усилия, за да компенсира за лошото начало на вечерта.

Стигам до мерцедеса. Дланите ми се потят, сърцето ми започва да бие учестено. Сигурна ли си?

Девлин и момичето са спрели под улична лампа до сребристо ауди. Той държи ключовете в ръката си. Усмихва се. Красавицата не се усмихва.

Всеки момент...

Наблизо се чува изсвирване на гуми.

Сега.

Излизам на платното точно когато бусът бясно завива по улицата.

На трийсетина метра от мен Девлин и жената обръщат глави.

Не знам какво се случва после. Гумите изсвирват отново. И после някой вика, но аз вече съм на асфалта и въздухът е изкаран от белите ми дробове.

* * *

Докато съумея да се надигна и да седна, Девлин е стигнал до мен.

Говори нещо. Пита дали съм добре. Ушите ми още кънтят.

- Добре съм - отговарям, но гласът ми трепери. Загубила съм тренинг. Разминах се на косъм.

- Удари ли ви?

- Не. Помогнете ми да стана.

- Сигурна ли сте? Много сте бледа.

Протяга ръка. В дланите ми са се забили дребни камъчета от настилката.

- Моля ви...

Той хваща ръката ми и ми помага да стана. Не я пуска.

- Едва не ви прегазиха - казва.

Такъв беше планът. Но изведнъж Девлин е толкова близо до мен и светът се движи твърде бързо. Вкопчила съм се в него с нокти. Чувствам прилив на адреналин. Пулсът ми препуска бясно и уличните лампи изглеждат по-ярки, отколкото би трябвало да бъдат, а сенките - по-тъмни, гърчещи се и живи.

- Искате ли да поседнете? Или вода може би? Да ви...

- Добре съм, наистина.

Спасява ме младата жена. Приближава се до него, без да ме поглежда. Привличащата вниманието завладяваща красота, която тя имаше, когато влезе в галерията, е изгубила напълно заряда си. Сега жената изглежда студена и разгневена.

- Можеше да те убият - казва тя, но не на мен, а на него.

И тогава забелязвам мерцедеса. Страничното огледало виси на кабела като счупена ръка. Отдръпвам се от Девлин и затътрям крака около колата, оставяйки него и жената да си говорят тихо. „Глупаво" е единствената дума, която достига до мен. Докосвам леко поражението. На косъм.

- Ваша ли е колата? - пита Девлин, който отново е до мен.

- Само драскотина.

- Не съм сигурен, че трябва да карате.

- Добре съм - повтарям, но съм започнала да треперя. Какво ми става? Шок?

- Нека да ви закарам - предлага той.

- Ще взема такси.

- Знаете, че не мога да ви оставя така - казва Девлин, сякаш между нас съществува някаква интимност. Сякаш ще остане цяла нощ.

Потракването на токчета по тротоара кара и двама ни да се обърнем. Младата жена крачи към аудито. Девлин сигурно й е дал ключовете. Мигачите присветват, когато вратите се отключват.

- Казах й да отиде да се стопли - обяснява Девлин.

Тя обаче сяда зад волана. Секунда по-късно фаровете светват и моторът се включва. Скоростите издават противен стържещ звук. Колата се отделя от бордюра и ускорява покрай нас. Лицето на младата жена е изопнато и непроницаемо. Тя не ни поглежда.

Марк Девлин я гледа, докато стоповете изчезват. Въздиша, поклаща глава и се усмихва на себе си - сложна, многопластова усмивка, изпълнена с ирония и самоподигравателност. След това се обръща към мен и усмивката се превръща в заговорническа, сякаш току-що сме споделили някаква шега. Не, сякаш сме деца, които са направили нещо дръзко и им се е разминало безнаказано.

- Нуждая се от питие - казвам.

* * *

- Дори не знам името ви.

- Шарлот. - Подавам ръка над масата. - Шарлот Олтън.

Ръкостискането му е крепко и сърдечно, но пръстите му са студени от леда в чашата.

- Марк. Марк Девлин. Не беше само реплика. Наистина ви познавам отнякъде.

Вероятно от операта. Дали ще се сети? Шарлот Олтън не се набива на очи, елегантна е, но никога ефектна, отбягва да привлича внимание и е предимно незапомняща се. Няма причина Девлин да я е забелязал. Повдигам рамене.

- Понякога ходя на такива събития като това. - Млъквам за миг. - Развалих ви вечерта.

Той се усмихва - онази крива иронична усмивка, която повдига само едната страна на лицето му.

- А вечерта вървеше толкова добре.

- Тя сигурно ще се прибере у дома.

- Не мисля, че знам адреса й.

- А телефонният й номер?

- Работех по въпроса.

- Колата поне има проследяващо устройство - отбелязвам.

Девлин ме поглежда и иронично изкривява устни.

- Стига първо да не я блъсне в някой уличен стълб.

- Какво се случи? - питам. - Там, на улицата.

- Един микробус едва не ви прегази.

- Тя каза, че можело да убият вас.

- Така ли? Мислех, че говори за вас. - За секунда усмивката му е лукава, а после се преобразява в нещо почти сериозно. - Бих искал да ви поканя на вечеря. Имате ли нещо против?

Вдигам издраните си длани.

- Може би не тази вечер.

- Някоя друга вечер. - Девлин отново ми отправя заговорническата си усмивка. Той има цял репертоар от усмивки, всяка с различно значение. Започвам да ги колекционирам. После се навежда към мен. - Бихте ли ми дали телефонния си номер?

Написвам на салфетка номера на Шарлот - цифрите излизат разкривени и размазани - и му я давам. Той пак се усмихва, сякаш съм направила щастлив деня му.

Но аз няма да го чакам да ми се обади. Следващият ход е мой.

Излизаме от бара и вятърът развява палтото ми. Минава такси и аз го спирам, когато Девлин внезапно казва:

- В Кралската опера. Не ни запознаха. Иначе бихте си спомнили. - След това по-тихо, почти замислено, добавя: - На „Залезът на боговете". Бяхте в зелено. Лека нощ, госпожице Олтън.

Девлин ходи на опера. Вече знам това. И има някакъв хитър трик да помни, памет за физиономии, и го каза само с надеждата, че ще се почувствам забелязана, избрана, различна от останалите...

Но той беше там във вечерта, когато Йохансен се върна. Случайно съвпадение, но имам чувството, че не е така, а е поличба. Кръвта ми се смразява.

* * *

Качвам се в таксито и веднага набирам номера на мобилния телефон на Роби.

- Всичко наред ли е? - питам.

- По дяволите, на пътя беше разлято дизелово гориво...

- Нищо ми няма.

- А той... Проклет идиот. - Роби няма да каже нищо повече. Трябва да изчакам, докато се прибера в апартамента си и да се включа записа от камерите за наблюдение на улицата пред галерията, за да разбера какво се е случило.

Марк Девлин и младата жена обръщат глави. Белият микробус, който току-що е свърнал покрай мен, поема направо, насочвайки се към тях. Увеличава скоростта, когато Марк Девлин слиза на платното и вдига ръка.

Бусът завива отново, но вече е късно. Залюлява се наляво и надясно, но не спира. На следващото кръстовище рязко удря спирачки, снижава се на задното си окачване и се скрива от поглед.

Девлин стои на платното. Лицето му е смразено, безизразно, застинало. Стъписан е от онова, което току-що е направил инстинктивно. „Можеше да те убият." От ненужно перчене? От убеденост, че е неуязвим? Не мога да определя. И след това примигва, сякаш току-що е излязъл от унес, обръща глава към мястото, където би трябвало да съм паднала...

Телефонът ми иззвънява - една от сигурните линии, използвана за бизнес. Вдигам на второто позвъняване.

- Карла? - обажда се Крейги. Само той може да звъни по това време. Дали по някакъв начин е разбрал какво се случи тази вечер? Но гласът му не звучи строго, а смутено. - Скривалището на Лейдлоу. Апартаментът в Ийлинг. Открили са го.

* * *

Сградата е правоъгълен модерен блок със светлорозови тухли от седемдесетте години на ъгъла на тиха улица с дървета. До домофона има двайсет бутона на звънци. В 7:21 в сряда сутринта, докато паркирам, млада жена с черен панталон и хубаво палто държи вратата отворена, а млад мъж с джинси и работни ботуши слага голяма черна пътническа чанта в задната част на микробус без опознавателни знаци. Мъжът има силни ръце. Може да е дърводелец. Жената може да мине за скърбяща роднина, но не е, пък и е твърде спокойна и съсредоточена. И двамата са дошли да работят. Съдържанието на чантата, която току-що сложиха в колата, ще бъде основната задача на криминалистите. Взели са отпечатъци от жилището. Искат да знаят кой е идвал тук. Подозирам, че само Лейдлоу е бил в апартамента, който беше личното му убежище и не го споделяше с никого. Така или иначе, няма да има следи. Лейдлоу може и да имаше такъв вид, сякаш се е обличал на тъмно, но бе служил по време на Студената война, когато една неволна грешка би струвала нечий живот. Обзалагам се, че мястото е чисто.

Чантата ми е на предната седалка до мен. Преравям я, изваждам телефон, натискам бутон и започвам да говоря. Младата жена ме вижда и гледа достатъчно дълго регистрационния номер на колата, за да го запомни. Младият мъж тряска задните врати на микробуса и двамата се качват. Аз все още седя с наведена глава и се правя на заета. Има ли вероятност да ме следят?

Крейги не искаше да идвам.

- Наблюдаваме апартамента - каза той. - Не е необходимо да бъдеш там. Какво ще спечелиш?

Крейги обаче няма моя опит с тези хора. С престъпници и източници, да, но не и с разузнавателната общност. Не мога да поверя на друг тази задача. Трябва сама да се погрижа за операцията. Небрежни ли са или сериозни? Подреждат ли всичко, надписват ли кашоните, или правят нещо повече? Трябва да знам.

И съм добре подготвена. Някога постоянно се занимавах с това. И сега, докато седя зад волана на анонимната си кола и се преструвам, че разговарям с някого по телефона, аз пак изпитвам онова вълнение. Предишният живот ти липсва, нали?

Така или иначе, Пауъл няма да дойде тук лично. Прочетох досието му. Той не е оперативен агент и не се занимава с полева работа, а е изпратил специалисти. Часове наред те ще надигат килимите, ще преравят шкафове, ще разклащат пакети с храна и ще бъркат в казанчето за вода в тоалетната. Всеки момент дъските на пода ще бъдат разковани.

Те търсят Нокс. Търсят мен.

Но няма да ме намерят.

Освен ако не се досетят, че съм дошла?

Извръщам глава. Фалшивият ми телефонен разговор става разгорещен.

Някои престъпници изпитват влечение към разследването на деянията им. Мотаят се сред тълпите край полицейската лента и разговарят с ченгетата. Дружелюбни са и може да предложат полезни местни знания или само да гледат. Но ги мотивира някакъв непреодолим импулс да бъдат на местопрестъплението.

В тази категория ли ме е поставил Лукас Пауъл? Вмествам ли се в схемата на профила, като седя тук? Предвидил ли го е?

Натискам бутон и пускам телефона на предната седалка. Време е да тръгвам. Посягам към ключа на стартера, когато външната врата се отваря и те отново излизат...

Не. Младата жена е там, но този път е с друг, мъж, който през цялото време е бил в сградата.

Висок, над метър и осемдесет, и слаб. Черна кожа, високи скули, хубава стойка, хубав костюм, хубави обувки. Пауъл.

Носи запечатан кашон.

Дъхът ми секва. Насила извръщам поглед и грабвам телефона от седалката.

Говори. И не вдигай глава.

Какво прави тук Пауъл?

Лукас Пауъл, Херкулесът на разузнавателните служби, пристигнал от Вашингтон да почиства лайната. И го прави лично, не си седи зад бюрото да чака да му ги донесат, а идва тук да наблюдава, докато претърсват апартамента...

Взима нещо.

Но там не би трябвало да има нищо, което да намери. Жилището би трябвало да е почистено. Разчитахме на това. Лейдлоу беше от старата школа. Такива като него не си водеха записки.

Те се приближават към друга кола, комби. Пауъл слага кашона, който носи, на покрива на колата, изважда ключовете и докато го прави, погледът му обхожда наоколо и попада на мен.

Запали мотора. Не вдигай глава. Карай.

Потеглям, полагайки усилия да гледам право напред, но въпреки това съзнавам, че Пауъл обръща глава към колата ми. И по целия път до края на улицата, дълго след като той ме е изгубил от поглед сред редиците паркирани автомобили, не смея да погледна в огледалата, сякаш само един бегъл поглед може да ме издаде.

Крейги беше прав. „Ти се превърна в награда и Лукас Пауъл се е заловил да я спечели."

Ами ако иска да прави бизнес?

Аз контролирах всеки аспект на взаимоотношенията си с Лейдлоу. Той не знаеше коя съм, нито откъде идва информацията ми. Дори не можеше да се свърже с мен. И това го устройваше. В крайна сметка единственото, което имаше значение, беше, че информацията е добра.

Пауъл ще бъде различен. Той не е човек, който приема нещата на сляпо доверие. Ще иска да потвърди достоверността на източника. Ще иска да знае коя съм и колкото и да е добра информацията, няма да престане да търси, докато не ме намери.


Ден 15: сряда

Йохансен

Сряда сутринта. Краят на третата му нощ в клиниката. Йохансен лежи на леглото си. Навън е светло, но покрай затъмнения прозорец проникват бледи ивици светлина и в спалното помещение се чуват нощни звуци - тихо похъркване и мърморенето на Вини в съня му. Йохансен не знае дали Дрил е буден и не поглежда.

Той сяда в леглото и протяга ръце към дрехите си. Прекосява стаята, минавайки покрай другите, и отива в кухнята, където се облича.

Спира на стълбите, ослушвайки се за движение в стаята на Кейт, но не чува нищо.

Слиза в клиниката и обува ботушите си. Раната на гърба му под превръзката го сърби. Минава през чакалнята и излиза на слънчевата светлина.

Докато върви по двора, изпитва натрапчивото чувство, че някой го наблюдава от сградата на Филдинг, но не се обръща да погледне.

Минава през портата и завива надясно, отправяйки се към общинските жилища. Веднага разбира, когато зад него се лепва „опашка"

Йохансен се разхожда по улиците на „Програмата", отваря врати, влиза и излиза от разни сгради, спира на някой ъгъл, за да спрат и преследвачите му, и после продължава - шмугва се в тесни улички и се връща, така че пътищата им да се пресекат, спира да разгледа някоя витрина или покрив и влиза в малък двор, сгушен между сградите, за да няма схема в движенията му.

Един-два пъти е убеден, че има и друг преследвач, който се движи успоредно с първите, но не е с тях, обаче Йохансен не го вижда.

Пак ли шайката на Брайс? Но Брайс сигурно обикаля насам-натам с пропуска му и показва снимката му на разни хора. Кой го следи тогава?

Брайс няма да намери нищо. Чарли Рос е мъртъв.

Снощи новината за нападението се разчу. Райли го изпрати в склада да донесе ръкавици и когато се върна, Йохансен разбра по израженията на лицата им - примесеното със страх любопитство на Вини, многозначителния поглед на Райли и замисления израз на Дрил, който сигурно беше чул за раната и би искал да гледа как ножът прониква в плътта. Само лицето на Кейт беше безизразно.

* * *

Йохансен най-после стига до работилницата на Хаутън Стрийт. Докато пресича чакълената ивица между старата работилница и съседните улици, двама мъже спират в края на разорания участък и го гледат. Той се взира зад тях, за да види втория преследвач, но не забелязва друг.

Вратата, която Йохансен отваря, води към тесен лабиринт от малки влажни стаи. Той минава през тях и се озовава в главното помещение. Тук някъде има камера. Вероятно го наблюдават. Карла? И кой друг? Стъклата на големия прозорец с метална рамка са счупени и под краката му хрущят стъкла. Над главата му има греда, която минава по цялата дължина на постройката. На нея е окачен скрипец с вериги. Вентилатор скърца и стърже в кръгла дупка в тухлената стена. На стените са монтирани лампи в предпазни решетки, свързани с гумиран кабел. Крушките светят слабо на сивкавата дневна светлина. Камерата за наблюдение е високо в ъгъла. Йохансен се отдръпва от обхвата й. Камерата не се завърта, за да проследи движенията му.

Той ще трябва да се справи с нея.

В средата на помещението има метална плоскост, метър на метър и петдесет. Йохансен я подритва лениво, но плоскостта не помръдва. Той прикляка само за пет секунди, защото повече би било твърде дълго, а после се изправя и продължава по-нататък. Болтовете са мръсни и са започнали да ръждясват. Никой не ги е докосвал от месеци.

От едната страна има втора, по-малка работилница, където са свили гнездо няколко болнави на вид гълъба. Докато Йохансен минава, птиците се вдигат, пърхайки с криле, стрелкат се нагоре и излитат през назъбените дупки на покрива. Има два кабинета един над друг, които са започнали да се рушат от само себе си. Ъглите им са изкривени, а стените - огънати.

Йохансен се връща в главната зала и я вижда.

Тя се е свила в голямото си палто, стои до вратата и го гледа.

Вторият преследвач - не някой от шайката на Брайс, а Кейт. Добра е, по-добра, отколкото би очаквал Йохансен.

Тя накланя глава. Погледът й обхожда издрасканите стени, проследява веригите до гредата и скърцащия вентилатор и после се спуска надолу.

- Какво правиш тук? - пита Кейт.

- Само... разглеждам.

Тя не казва нищо. Увива ръце около себе си. Сигурно й е студено въпреки палтото. Отива в следващото помещение, където са фабрично изработените кабинети. Йохансен не тръгва след нея. Чуват се тихи звуци, стържене и преместване на нещо. Кейт се връща.

- Още ли са навън хората на Куилан? - пита той.

- Пушат.

- Забелязах двама.

- Обикновено са двама. Чудеха се дали да влязат. Казах им да не го правят.

- Никой ли не те проследи?

- Защо? Аз съм лекарката на Куилан. Кой ще ме пипне с пръст?

Кейт отново оглежда стените, веригата и скърцащия вентилатор. Все още стои с наклонена глава.

- Защо Брайс искаше пропуска ти? - пита тя и когато Йохансен не отговаря, добавя: - Не знаеш ли? Брайс мисли, че лъжеш. Не вярва на историята ти. - Кейт се втренчва в него. - Искаш ли да знаеш защо?

Той повдига рамене.

- Искаш. Куилан се радва на отлично сътрудничество с властите. Питал е за теб. Кой си. Що за човек си. - Кратко мълчание. - Казали са му какво си направил.

Разкрит ли е? Какво знаят за него? Йохансен си придава безизразен вид и не казва нищо.

- Тя ти е била приятелка, нали? Жената. - Лицето й е каменно, като маска. Очите й блестят. И после настървено пита: - Обичаше ли я? Защото Куилан каза, че й отнело доста време да умре. Е, ще кажеш ли, че не е вярно?

Йохансен поклаща глава.

- Не.

Кейт стои и го гледа, леко придвижвайки глава от ляво надясно и обратно, сякаш се опитва да го прецени от три метра разстояние.

- Но вече не си такъв - казва тя, сякаш не разбира.

Йохансен мълчи.

- Какво те промени? Разкая ли се? Намери Бога? Или изобщо не си Райън Джаксън, макар че ако не си, си избрал скапана история.

Кейт го поглежда още веднъж, а след това се обръща и тръгва по дължината на работилницата. Подметките на обувките й хрущят по счупените стъкла. Стига до капака на резервоара, спира, докосва леко ръба с носа на обувката си и после го прескача.

Отива до отсрещната стена и се връща, все още увила ръце около себе си, но нещо в изражението й се е променило.

- Все още мислиш за тях - казва Кейт, - Затова ли не можеш да спиш? Затова ли се разхождаш така?

- Не.

- Тогава какво ти пречи да заспиш? - Гласът й става по-твърд. - Изгарянето на рамото от електрическа ютия? Това е белег от детството ти. Кой го направи? Приятелят на майка ти? Баща ти?

Тя продължава да го разпитва, опитвайки се да го пречупи, но точно тази болка е преживявана толкова много пъти, че Йохансен може да я понесе, без да трепне.

- Татко - отговаря той. - Пиеше.

Според досието, което му показа Карла, и бащата на Райън Джаксън е пиел. Въпреки че Джаксън има други белези.

- А ти пиеш ли? - пита Кейт.

- Не.

- Но тогава си пиел. Когато... - Тя млъква и няколко секунди го гледа. И Йохансен й позволява. - Не е в кръвта ти, нали? Не го носиш. Значи, че си си простил.

- Не. Аз само... Правя всичко възможно. Опитвам се да постъпвам правилно.

- За какво?

- За всичко.

- И има ли резултат? Да постъпваш правилно. Чувстваш ли се... по-добре?

Кейт отново му отправя един от онези дълги, бавни студени погледи, но после устните й се изкривяват. В ирония? От презрение?

- Не правя ли същото и аз? - В тона й се долавя горчивина. - Нали за това е клиниката? Да постъпваш правилно, да правиш добро? И аз правя това. Така времето минава по-бързо.

- Била си лекарка.

- Ха. О, да. И знаеш ли какво? Всеки човешки живот, който съм спасила, беше доказателство колко съм умна и как мога да победя системата. И наистина бях добра. Много добра. Бях на друго ниво - високо, взимах решения... Беше трудно, изискваха се технически умения и аз обожавах това. И пациентите ми сякаш бяха същества от друг вид. - Тя млъква. Вентилаторът скърца и трака. Някъде навън бръмчи мотор. Патрулира бронеавтомобил. - Тръгвам - заявява Кейт, но стига до вратата и се обръща. - За Брайс...

- Той само търси повод.

- И ако търси достатъчно усилено, ще го намери, нали? Мразиш ли го? - Неочаквано пита тя.

- Трябва ли да го мразя?

- След онова, което се опита да ти направи? И онова, което ще направи при първа възможност...

- Брайс не убива - прекъсва я Йохансен.

- Онова, което прави, е по-лошо.

Кейт задържа погледа му за миг, а после тръгва. Звукът на стъпките й по осеяния с камъчета под постепенно заглъхва.

Йохансен стои неподвижно и слуша скърцането на вентилатора.

Куилан е говорил с властите. И Куилан знае, че човекът пред него не се държи така, както би се държал Райън Джаксън. Но той може да преживее несъответствието засега, защото има други планове.

Брайс е извратен скапаняк. Дай му нещо, върху което да се съсредоточи. Той е само последният от дълга редица. Докъде се простира назад в миналото? До Чарли Рос?

Но Брайс не убива, а Чарли Рос е мъртъв.

* * *

Човекът се казваше Съли. Йохансен не знаеше малкото му име. Свърза ги другар от армията, родом от Ливърпул, с когото Йохансен беше служил в Ирак и който загина на пропускателен пункт в Хелманд. Срещнаха се в пъб в лондонския квартал Елефант енд Касъл. Съли работеше в охраната и търсеше още служители. Зададе на Йохансен няколко въпроса и после рече:

- Имаш ли нещо против да се разходим с колата? Трябва да се запознаеш с един човек.

Излязоха от Лондон и поеха по М4 и после по А404. Стъмни се и заваля лек дъжд. Чистачките скърцаха по предното стъкло. Съли непрекъснато поглеждаше крадешком Йохансен.

Минаха през Марлоу, чаровно старомодно дребнобуржоазно градче в Централна Англия с покриви от червени керемиди и плочи и църква със заострена камбанария. Прекосиха висящ мост. Сградите свършиха и теренът стана стръмен. Завиха по частен път - тесен, отляво с големи къщи, обърнати към река, бяла сграда като миниатюрен замък и огромна бяла къща с черен външен гредоред.

Спряха пред белезникава къща с кули. Часът беше десет в лятната нощ. От главното шосе се чуваше бръмчене на коли, някъде наблизо премина влак, някаква птичка все още пееше.

Вратата отвори жена. Тя погледна Съли.

- Той каза, че ще дойдете.

Изобщо не погледна Йохансен. Все едно беше невидим.

Съли го поведе по коридора към дълга стая, където чакаха мълчаливо и гледаха влажната лятна нощ зад френските прозорци, стъпалата, водещи надолу към моравата, и реката. Йохансен чу приглушено скърцане, гласове и после стъпки. Приближаваха се няколко мъже. Приглушени гласове: „Да, много добре". Но когато вратата се отвори, влезе само единият - на шейсет и няколко години, висок метър и деветдесет, със спортни панталони и официална риза, златен часовник на китката, подхилващ се като човек, който знае, че каквато и шега и да каже, всички ще се смеят.

- Кой е този? - попита мъжът.

- Онзи, за когото ти разказах - отвърна Съли.

Непознатият погледна изпитателно Йохансен и с леко заплашителен тон попита:

- И какво искаш, а?

- Искам работа - отговори Йохансен и потисна неволния си подтик да добави думата „господине".

- Какво можеш да правиш?

- Каквото ми възложат - отвърна Йохансен, защото това щеше да бъде животът му от сега нататък, нали? Само това му остана.

Мъжът кимна и излезе. Докато минаваше покрай Съли, Йохансен го чу да казва:

- Използвай го.

Това беше Чарли Рос, въпреки че тогава Йохансен не знаеше.

Нямаше да се срещнат отново.

След няколко месеца щяха да арестуват Рос заради случилото се с Кънлиф в онази ферма, а след година той щеше да бъде в затвора. А след още четири години - в „Програмата". Три месеца по-късно Рос щеше да бъде мъртъв.

* * *

Когато Йохансен се връща в клиниката, Райли седи на стол в главната стая. Поглежда Йохансен. Не се усмихва.

- Чух. За какво си в затвора. - Райли кима на себе си. - Е, добре. Тук изчистваш миналото си като всички останали. Но ако я докоснеш... - Той млъква, задавен от гняв, сетне поклаща глава, става и излиза.


Ден 15: сряда

Карла

Сряда сутринта. Отново гледам записите от камерите за наблюдение в „Програмата“.

Тухлена стена и счупен прозорец - работилницата. Отначало не се случва нищо. След това в кадър влиза някакъв мъж. Гледа нещо извън обхвата на камерата съсредоточено и с практична целенасоченост. После спира, обръща се и поглежда веднъж към обектива и в ретината ми застива образът на Саймън Йохансен.

Той обикаля работилницата. Прикляка за малко в средата на пода и става. Излиза от полезрението. Връща се.

По изражението му разбирам, че там има още някого.

Устните на Йохансен се раздвижват безмълвно. Покрай самия край на кадъра минава сянка и изчезва. Йохансен не тръгва след нея. Чака. Лицето му е безизразно и неподвижно. След минута другият човек се връща.

Този пътя виждам.

Колко пъти съм гледала снимката й? И пак можеше да не я позная на слабата светлина. Изнурената бледа жена, свита в палто, няколко размера по-голямо за нея. Ръцете й са увити около тялото й, сякаш за да се предпази от нещо. Тя вдига глава. В изражението й има нещо мъртвешко.

Дали Йохансен е уредил да се срещнат там, за да знае тя къде е мястото? И следващия път, който вече може да е всеки следващ ден от тук нататък, да не се страхува?

Двамата отново разговарят. Какво ли си казват? Навеждам се към екрана. Невъзможно е да разбера по движенията на устните им. Но разговарят. Това трябва да е добре, напредък - Йохансен да я накара да говори и да му каже какво е направила и защо.

Разговорът спира. Тя се обръща и тръгва. Изражението на Йохансен показва, че отново е сам.

Какво ли му е казала?

Оттогава седя до телефона и чакам обаждане, но напразно.

* * *

Сряда, късно следобед. Пристига Крейги с обичайното си куфарче в ръката, докато аз се приготвям да изляза.

- Какво имаше в кашона, Карла? - Той има предвид кашона, който сутринта Пауъл изнесе от апартамента на Лейдлоу в Ийлинг.

- Още не знам.

- Сигурно книжа. И това означава, че Лейдлоу си е водил записки.

- За какво? Ние почистихме всичко, Крейги. Знаеш, че го направихме. Няма какво да намерят. - Това повтарям на себе си и на него, докато не научим друго. Паниката няма да ни доведе доникъде.

Крейги поглежда тоалета ми - дискретна рокля, минимум бижута, високи токчета. Гардеробът на Шарлот Олтън.

- Излизаш ли?

- Отивам на вечеря.

Той кима. „Това поне е нещо." Подсилвам прикритието си. И Крейги обича да съм Шарлот, смята, че е по-безопасно. Вечерите не може да са лошо нещо.

Само че не знае с кого ще вечерям.

* * *

Не знаех дали Марк Девлин ще бъде свободен. Обадих се в последния момент, пренебрегвайки вероятността, че може би е твърде скоро.

- Зает ли си довечера?

Когато стигам до офиса му в Мургейт, минава шест часът и е тъмно. От огромното преддверие на сградата се излива златиста светлина на тротоара. Служителите бързат да се приберат в домовете си. Вътре е като пещера. Огромното пространство е нарушено само от проблясващи скулптури от перспекс, които са окачени на кабели на тавана и се въртят спокойно като грамадни коледни украшения за елха. До прозореца са поставени грозни модернистични столове около маси за кафе, направени от единични варовикови блокове, върху които изкуствено са разхвърляни вестници на пет-шест езика. От двете страни на вратата пазят охранители с костюми „Армани". Камери за наблюдение ме проследяват до рецепцията.

В сградата се помещават половин дузина първокласни фирми и имената им са изредени зад рецепцията - данъчни специалисти, корпоративни адвокати, борсов агент, компютърна сигурност, управление на рискове и „Марк Девлин, Набиране на медицински кадри".

Казвам на учтивата млада жена, която е дежурна на рецепцията, че господин Девлин ме очаква, и тя любезно, но неотстьпчиво ми дава пластмасова табелка с лента на посетител, сякаш е подарък, който няма да посмея да откажа, и ме насочва към зоната за чакане до прозореца. Столовете са неудобни, както изглеждат.

Две минути по-късно Марк Девлин слиза от асансьора с палто в едната ръка и куфарче в другата. Забелязва табелката ми на посетител и внимателно я маха.

- Това няма да ни трябва.

Отива до рецепцията, усмихва се ослепително на младата жена, връща й табелката и ме извежда навън.

- Тя си помисли, че съм дошла за събеседване. Имам ли вид на лекарка?

- Определено. На консултант по неврохирургия. Гладна ли си?

И точно като по даден знак зад нас се чува глас:

- Господин Девлин.

Аз познавам гласа, но Девлин не се сеща веднага и се обръща. Към нас бързо се приближава Елис.

- Господин Девлин... Надявах се да ви заваря на работното ви място.

Девлин ме стрелка с поглед. Ще стана ли свидетелка на нещо, което той предпочита да запази в тайна?

- Извинете, но моментът не е... - казва той на Елис.

Елис не му обръща внимание.

- Само нещо дребно. Не ми казахте къде сте били на осми декември вечерта. Опитваме се да разберем къде са били всички, които са познавали доктор Галахър, в нощта, когато тя е изчезнала. - Елис ме поглежда, както човек би погледнал непознат, и после отново се взира в Девлин, търпеливо, с каменно изражение, все едно изобщо не му пука.

- Не мога да си спомня, но... - сдържано отговаря Девлин, но ще съдейства на полицията. Няма как. Елис буквално го заставя да го направи.

Девлин изважда смартфон и започва да натиска бутоните.

- Не се притеснявайте, господин Девлин, не е необходимо да ми отговаряте веднага. Бихте ли ми се обадили? Пазите ли визитната ми картичка?

- Разбира се - отвръща Девлин. Гласът му все още е резервиран, но и смутен. Защо Елис внезапно отстъпи?

- Е, приятна вечер. - Елис кима на Девлин, после на мен и лицето му пак става безизразно.

Опитваме се да минем покрай него, но той все още не е приключил. Не помръдва от мястото си и докато го заобикаляме, неочаквано се премества, принуждавайки ме леко да се блъсна в него. Но Девлин е една крачка напред и мисля, че не вижда това.

* * *

Заведението, в което Марк Девлин ме завежда, има зала на втория етаж. Той познава управителя и получаваме маса до прозореца. В натоварения час по улицата отвъд тройното стъкло пълзи поток от коли в облак от изпарения и светлини на стопове, но тук горе единствените звуци са подрънкването на пиано и тихите гласове. Осветлението е меденожълто.

Разговаряме. Отначало за снощи - моите наранявания, състоянието на неговата кола, защо се е изпречил на пътя на препускащо с бясна скорост превозно средство („Едва не ви прегазиха" - каза Девлин, сякаш това е причината, пренебрегвайки факта, че и той можеше да умре), нелепостта на цялата случка... Превръщаме я в смешна история помежду си, споделено приключение, което можем да си спомняме и да се смеем. Сервитьорът идва да вземе поръчките ни и след това Девлин ме разпитва за мен, въпреки че въпросите му са бързо изстреляни, нестандартни и кратки. Кога съм била за последен път в чужбина. В кои страни съм ходила. Без какво не мога да живея. Какво ми харесва най-много там, където живея. Какво сънувам. Отговарям бързо, отбягвайки допълнителна информация, и му отвръщам със същото. Но през цялото време главата ми е пълна с различни въпроси: Какво знаеш за Катрин Галахър? Защо всичко, което каза за нея, е студено? И какво изведнъж разбра в момента, когато Елис спомена за психиатъра? Но не получавам възможност да ги задам.

Донасят ми стека, от който блика кръв. Ножът е остър като скалпел. Девлин си е поръчал риба с кост. Разрязва я сръчно и отделя месото от скелета с малки прецизни срязвания. През цялото време говори, иска мнението ми и ме кара да се смея.

Приключваме с яденето и той се обляга назад на стола. Пръстът му лениво потрива столчето на чашата с вино. Ръцете му са силни и мъжествени, ноктите - грижливо изрязани и съвършено чисти. На слабата светлина в косата му се забелязват кехлибарени кичури като нагорещени жички.

- А сега по другия въпрос - казва Девлин сериозно.

- Кой друг въпрос?

- Онзи, който не задаваш. Полицаят, който ме спря на улицата...

- Може би не искаш да питам за това.

Винаги трябва да им даваш възможност да се измъкнат. След това те трябва да си спомнят, че са говорили по свой избор, а не по твой.

Девлин мълчи една минута. Гледа чашата си и потърква столчето, долавяйки вибрациите й. А после казва:

- Преди две години имах кратка връзка. Запознахме се на една конференция. Тя беше лекарка. Връзката продължи един месец... изчерпа се. - Той прави пауза. - Единайсет месеца по-късно тя изчезна. Излязла от работа и се изпарила. Не са я виждали оттогава. Никой не знае какво се е случило. - Девлин разперва ръце.

- Но това е било преди година. Защо те питат сега?

Той повдига рамене.

- Предполагам, че разпитват всеки, когото е познавала. Всичките сме потенциални заподозрени. - Девлин изкривява лице в гримаса. В изражението му няма хумор. - Инспекторът ми каза, че била в депресия и посещавала психиатър.

- Тогава сигурно смятат, че...

- Че се е самоубила. Да, знам.

- Това ли мислиш, че се е случило?

Девлин пак се колебае, преди да отговори.

- Не съм сигурен. Тя беше желязна, непреклонна... внушителна. - Той поклаща глава. - Не съм си го помислял. - Казва го по такъв начин, че кожата ми настръхва, макар че не знам защо.

- Никак?

- Не. Но откъде да знам? - На лицето му отново се изписва едно от онези сложни изражения. - Прекарахме пет-шест вечери за един месец. Колко можеш да научиш за някого за толкова време?

Не знам защо, но се замислям за Йохансен.

- Понякога много.

- С някои хора може би. Но не и с Катрин.

Девлин крие нещо. Сигурна съм.

- Не мислиш, че се е самоубила.

Той ме поглежда и после отново се взира в чашата си. Пак мълчи. Преценява отговора си.

- Понякога хората искат да изчезнат. Хора, които вече не искат живота, който имат. Просто изчезват и зарязват всичко.

- Значи тя вече не е искала живота си? Или е имало нещо, с което не е можела да живее.

Погледът му отново се насочва към мен. Говоря прекалено много.

- Мисля, че тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни. Границите й не бяха определени като на другите. Затова, когато изчезна... - Девлин млъква.

- Ти си помисли, че тя е направила нещо. Какво?

Той поклаща глава.

- Беше само чувство - отговаря той и аз разбирам, че сме стигнали до границата.

Пак ме поглежда.

- Тази история ти се вижда интригуваща, нали? - тъжно отбелязва Девлин.

Той има успех сред жените. Опортюнист, който се държи като джентълмен, осигурява добра компания и необвързващ секс и нещо, което може да мине за интимност. Не задава коварни въпроси, не желае да притежава жените, с които спи, не дава обещания, които не смята да изпълни... Изведнъж си спомням улицата пред галерията, под ярката светлина на уличната лампа, когато Девлин каза: „Не мога да ви оставя така...". По този начин ли е гледал Катрин Галахър? И тя си е помислила: „Какво пък? Защо не?". Нещо бързо и неозначаващо нищо, за задоволяване на апетита? Да й помогне да забрави какво е направила?

И сега на улицата го спира полицай, разпитва го за нея и го кара да се чувства заподозрян. Кара го да си спомни усещане за нещо тъмно в нея, което Девлин не иска да разбере.

„Не съм си го помислял." Обаче си го е мислил.

* * *

Поръчваме си кафе и го пием бавно. Девлин разказва истории за себе си, забавни случки, в които се описва като злочест кретен. Разсмиваме се взаимно. Най-после искаме сметката и после спорим кой да плати. Накрая си я поделяме наполовина. Когато излизаме, навън вали - лек мъглив дъжд като спомен от почивка на море в детството. Сгушваме се под чадъра му и чакаме такси. Рамото му топли лицето ми и долавям уханието на одеколона му - дискретен полъх на озон, примесен с нещо по-силно.

Марк Девлин, корпоративен търсач на кадри, женкар, светска личност. Бивш любовник на Катрин Галахър. Но и човек, който не вярва на собствената си реклама, чиито усмивки имат свой сложен речник. Човек, който се изпречва на пътя на бясно препускащи превозни средства. Харесвам го повече, отколкото предполагах. Повече, отколкото мислех, че бих си позволила... В същия миг той обръща глава към мен и прошепва:

- Или да отидем някъде другаде?

Поглеждам го и виждам, че се усмихва. Усмивката му е като споделена тайна и говори: „Хайде, ще бъде забавно...".

Той не е красавец. Има несъвършени черти и крива усмивка. Но в него има нещо свежо и привлекателно. Да бъдеш с Девлин е като да стоиш на ръба на морска скала във ветровит ден. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва...

- Марк? - чува се глас наблизо.

Някаква жена стои колебливо на няколко крачки от нас, трийсет и една-две годишна, дискретно добре облечена, красива, с изящни черти.

- Колко е странно да те видя тук - добавя жената. Гласът й е звънлив, с изкуствена оживеност, която не съответства на изпитателния поглед, който тя отправя на Девлин. След това поглежда мен и се усмихва, въпреки че в секундата между погледа и усмивката има нюанс на студено преценяване, острота на нож, и аз разбирам, че ме е поставила в категорията, в която тя иска да бъде.

- Ана, това е Шарлот - спокойно й казва Девлин. - Шарлот Олтън. Приятелка от операта.

- Приятно ми е - отвръщам и всички се усмихваме, но усмивките ни са фалшиви и когато жената се извинява и си тръгва, на Девлин видимо му олеква.

Той ме поглежда и казва:

- Ана и аз се познаваме отдавна. - Сякаш това обяснява всичко. Но тя го е смутила, моментът отмина и Девлин го знае.

* * *

В таксито съм, когато се обажда Елис.

- Научи ли каквото искаше?

- Не съвсем. - Това донякъде е вярно. Сега знам какво си дойде на мястото в момента, в който Елис спомена думата „психиатър" пред Девлин. Не че Катрин Галахър е била в депресия, а съсипана по начин, който я е направил опасна...

- Казах ти...

- И онова блъскане в мен беше скапано.

- Сериозно? На теб като че ли ти хареса - отвръща Елис и затваря.

* * *

Връщам се в апартамента си и изваждам флашката, която Елис незабелязано ми даде на улицата. Аудиофайлът е озаглавен „Робъртс".

Този път на фона се чуват звуци от пъб. Не шумни провиквания по вечерно време, а приглушено, неясно мърморене на гласове, тиха музика, звън на чаши и потракване на прибори. Звучи като обяд в кръчма за гастрономи в някой дребнобуржоазен анклав на Лондон с чисти маси и кожени канапета.

„Как бихте описали Катрин Галахър?" - пита Елис.

И после се чува друг глас - културен, внимателен, образован:

„О, много интелигентна. Можеше да се разчита на нея. Трудолюбива. Добра в технически трудни случаи. Проявяваше интерес към научно-изследователската работа. Можеше да направи нещо уникално, ако не..." - Гласът заглъхва. Ако беше жива.

Бързият преглед на досиетата ме информира за името на събеседника на Елис - Елуин Робъртс, консултант анестезиолог, петдесет и три годишен, баща на две деца, последния шеф на Катрин Галахър.

„Добър лекар ли беше тя?" - пита Елис.

„С много широки познания. Много съсредоточена. Всеотдайна. По свой начин."

„По какъв начин?"

„Прецизна. Внимателна. Решителна."

„Харесваха ли я пациентите?"

„Повечето ни пациенти са упоени. Запазваме лекарската си етика. Заради семействата. А семействата я харесваха. Тя притежаваше увереност. Те се чувстваха сигурни с нея. И имаха основание. Не мога да й намеря недостатък в професионално отношение."

Елис се хваща за това.

„А като характер?"

Робъртс се колебае. Очаквам повторение на коментара на Марк Девлин - усещането за нещо тъмно и сломено в нея...

„Тя беше приятна колега. Понякога малко сдържана. - В гласа му се прокрадва напрежение. - Не беше общителна. Не споделяше."

Но Робъртс не казва нищо повече.

Не знаел, че доктор Галахър е посещавала психиатър. Разбрал, когато дошли полицаите.

„Знам, че би трябвало да го забележим. Депресията е нещо често срещано при лекарите. Дори когато не се говори, човек обикновено я усеща - липсата на ангажираност, чувството, че... не те подкрепят. Но не и при нея. Такава беше. Саможива. Затворена. Може да е ставало какво ли не. - Кратко мълчание.

- Дори когато е потърсила лечение, тя се е погрижила да не бъде вписано в служебната й характеристика. Не е искала никой да знае. Усилията, които е положила всичко да изглежда нормално, да се преструва..."

„Защо би го направила?"

„В полицията не гледате ли с лошо око на психичните заболявания? Поздравявам ви. В медицинската професия не е така. Ние всички обичаме да си мислим, че можем да се справим. Не искаме да признаем, когато не можем."

„И това би повлияло на кариерата й, нали? Ако другите знаеха за депресията й."

Въздишка.

„Официално не би трябвало да има значение."

„Но има."

„Хората си мислят, че има."

„А тя е била амбициозна?"

„Кариерата й беше много важна за нея. Добавете към това и факта, че беше перфекционист. Естествено, че го е криела. Всичко друго би било признание за неуспех."

„Като казвате перфекционист..."

„Тя си поставяше високи стандарти. Гордееше се, че не допуска грешки."

„Това е било хубаво за пациентите й."

„Да. Но трудно за нея. - Робъртс, изглежда, се замисля за момент. - Може би това е било част от проблема. Работим в интензивно отделение. Непрекъснато умират хора. Въпреки всичко, което правиш, умират."

„Имала ли е проблеми с умрели пациенти? - рязко пита Елис. - Някой определен пациент?"

„Никой определен. - Робъртс прави пауза, сякаш се мъчи да намери обяснение. - Като лекари, ние обичаме да чувстваме, че контролираме нещата, но не е точно така, дори с всичката добра воля на света. Загубата на пациент ти го напомня."

„Затова се е нуждаела да контролира нещата."

„Да. Може би самоубийството е крайният израз на това? Единственият начин, по който е можела да запази контрола. Видях снимката от камерата за наблюдение. Все си мисля как е излязла от дома си в онази вечер. Сякаш е отивала на дежурство. Но не е било така. - Отново мълчание. Дали клати глава?

- Надявам се да я намерите. Не ми харесва мисълта, че може да лежи някъде. Но тя си е такава. Не иска да бъде намерена. Това е характерно за нея."

Настъпва дълго мълчание и после Елис го нарушава.

„Поискала е отпуск. Казала е, че майка й е болна. Нещо странно в това?"

„Знаех, че майка й има здравословни проблеми."

„Изглеждаше ли разтревожена доктор Галахър?"

„Изглеждаше... малко развълнувана. Но беше много старателна. Приемаше сериозно задълженията си. С това си го обяснявам - факта, че тя е молила други хора да я прикриват в последния момент. Разбира се, осъзнах го по-късно. Тя беше... - Гласът на Елуин Робъртс леко заглъхва. Вероятно е извърнал глава. - Тогава тя го е планирала."

Но той не е забелязал промяна в поведението на Катрин в седмиците преди изчезването й. Защото тя не е знаела какво предстои? Или е знаела, но го е пазела в тайна?

И след това Елис най-после задава големия си въпрос: „Сещате ли се за някого, който би искал да я нарани?"

Робърт звучи ужасен. „Предполагате, че някой..." Той млъква.

„Имаше ли някой, който може да е изпитвал гняв към нея? Някой, който може да е имал мотив да я нарани?"

Мълчание. Звуците на фона проникват в празнотата - нареждане на чинии, събиране на прибори, смях от друга маса.

„Открили сте труп" - казва Робъртс.

„Не."

„Но мислите..."

„Само оглеждаме случая от други ъгли." Пак мълчание. Елис опитва отново: „Може би е починал някой пациент, на семейството е било трудно да приеме смъртта, мислели са, че тя е виновна..."

Грозната смърт, която все още не съм успяла да открия.

„Няма такова нещо" - отговаря Робъртс.

„Напълно ли сте сигурен?"

„Абсолютно сигурен."

„Е, ако се сетите нещо... - Елис сигурно му дава визитна картичка. - Благодаря ви, че се срещнахте с мен."

Чува се леко вибриране. Телефонът на Елис? Сигурно. Кратка пауза. Може би Елис прави гримаса на извинение на Робъртс? След това казва на човека по телефона: „Е, какво има този път?" - и записът прекъсва, но не и преди да чуя, че песента на фона е „И какво от това" от албума „Малко тъжен" на Майлс Дейвис.

Той е говорел на мен.

В неделя по обяд аз му се обадих да го питам дали е разпитал колегите на Катрин Галахър, но Елис вече беше започнал.

* * *

- Колко, Елис? С колко от колегите й разговаря от неделя сутринта насам?

- С всичките - без колебание отговаря той и думите му прозвучават като предизвикателство.

- С всичките. - Разбира се. На Елис не му трябва много. Едно подушване на случая с Катрин Галахър - един намек за интереса ми - беше достатъчен за настървен и амбициозен човек като него. Елис мисли, че Катрин Галахър е убита, и иска арест, както и да бъде една крачка пред мен, за да не му попреча.

- И кога щеше да ми кажеш? - питам.

- Сега ти казвам.

- Искам записите. Всичките.

- Ще ги имаш. Приключих с тях. Само ще си загубиш времето. Като мен. - В гласа му прозвучава горчивина, почти обвинение. - Мамка му, разпитах всеки от отделението и знаеш ли какво? Не научих нищо. Тя не е била натрапчива и не е била кучка, но никой не й е ходил на гости, нито веднъж. Е, понякога са отивали в кръчма да пийнат по чашка, но това е всичко. На купоните, на които е ходила, е водела учтиви разговори, но си е тръгвала първа и винаги трезва. Не се е сближила с никого.

- Но...

- Работата ли? Била е женена за нея. И е била много добра. Няма нито едно обвинение срещу нея.

- Сигурен ли си?

- Ти ми каза да търся лекарска небрежност, нали? Подозрителни смъртни случаи, опечалени семейства, някой, който да й има зъб. Направих го. И знаеш ли какво научих? Няма оплакване, нито слухове или клюки, нито дори едно анонимно писмо. Нито пък потулен скандал или шушукане. Да, умирали са хора по време на дежурствата й. Била е лекарка в интензивно отделение, естествено, че ще умират - същият процент като във всяко друго интензивно отделение в страната. Проверих статистическите данни, Карла, не съм глупав. Затова кой би искал да й стори нещо лошо? Някоя случайна откачалка? Или може би сериен убиец? - Гласът му се извива иронично. - Бих допуснал, че е сериен убиец. Ще изглежда добре в характеристиката ми. - Иронията изчезва и тонът му отново придобива обвинителен нюанс. - Но ти твърдиш, че някой е имал мотив. И това означава, че не е станало случайно, а предумишлено. Значи има куп мръсотии, които още не съм надушил. И не получавам никакви следи от теб. Няма труп, няма заподозрени..

- Нещо не е наред с изчезването й.

- А, така ли? Предчувствие ли имаш?

- Да - отсичам троснато. - Предчувствие. Ами психиатърът, Грейвс? Или вече си говорил и с него?

- Не - престорено търпеливо отвръща Елис. - Не съм. Той е следващият в списъка ми.

Щом Марк Девлин е прозрял на какво е била способна Катрин, тогава и Грейвс сигурно е разбрал.

Елис обаче няма да знае какви въпроси да му зададе. А аз не мога да рискувам да му кажа какво знам. Не мога да му позволя да ме изпревари и да открие преди мен какво се крие зад всичко това. И най-вече не мога да рискувам да го осветля за пътека, която води до Йохансен.

- Добре - казвам. - Идвам с теб.

- Какво?

* * *

Приключвам телефонния разговор и се връщам в хола, при големите прозорци, които гледат към дока и сградите с офиси.

Тук горе съм в безопасност и гледам отвисоко на всички останали. Но сега ще ходя в компанията на ченге посред бял ден да разпитвам експертен свидетел. Сигурно съм луда.

Нали затова наех Крейги преди тринайсет месеца? За да бъда далеч от тези неща. Да бъда в безопасност.

Една грешка и всичко може да се разкрие. И все пак отивам.

Имам чувството, че съм някой от случаите на доктор Галахър и току-що съм се събудила от изкуствена кома. Няма да заспя отново.


Ден 15: сряда - ден 16: четвъртък

Йохансен

Сряда през нощта. Още една нощ, през която Йохансен чисти, пристяга ремъци, прави изкуствено дишане и разтървава биещи се хора. Райли подбира пациентите с най-сериозни наранявания, за да се погрижат първо за тях. Дрил крачи из стаята с широко отворени и празни очи, почти не говори и не общува с никого. Вини носи парцала насам-натам и бърше. Все още разправя, че ще го освобождават.

През нощта починаха двама души - сърдечен удар и самоубийство на млада жена с кожа, осеяна със стари белези от убождания. Срязала е вените си. Умря точно когато я доведоха в клиниката. В отпуснатите й пръсти имаше снимка на прохождащо малко дете с кафяви очи. Очите на Кейт блестят студено и безизразно. Райли я наблюдава прекалено много.

* * *

Райли стои пред клиниката, докато сутрешните линейки потеглят, и пуши непрекъснато и безпощадно.

- Тя беше съсипана, когато я намериха - казва той, гледайки право напред. - Напълно съсипана. Това се случва, особено с момичетата. Идват тук, не знаят как стоят нещата, няма кой да ги защити. Беше нощ портите бяха затворени, патрулите се бяха прибрали и тя скиташе наоколо... Райли поклаща глава. - Отначало помислих, че някой я е пребил или изнасилил, но не беше така. Беше нещо друго... психическо. Не знам. - Той отново дърпа от цигарата си. - Все едно, не можех да я оставя, особено в това състояние. Бях с Куилан, затова я доведох тук. Настаних я в отделна стая, грижех се за нея, пазех я от откачалките... Тя не излезе от унеса. Продължи седмици. Не говореше, ядеше съвсем малко. Седеше с онова изражение на лицето. Един господ знае какво й се беше случило. Разпитах тук-там. Отидох в Зоната за жени и дори помолих две момичета да дойдат да я гледат... Нищо. Никой не я познаваше. Сякаш се появи от нищото.

- Куилан пита ли надзирателите?

Това са първите думи, които Йохансен изрича, и Райли му хвърля язвителен поглед изпод вежди, сякаш не би трябвало да задава такъв въпрос.

- Дори да го е направил, не каза. И после една нощ доведоха един тип, от хората на Куилан. Някой го беше пребил с метална тръба, беше му смазал гръкляна и човекът се задушаваше. Трябваше да му се направи трахеотомия, сещаш се, дупка в дихателната тръба, и да се пъхне вътре тръбичка или нещо подобно, става и с химикалка. Не го бях правил от години, но беше нощ и портите бяха затворени, затова взех скалпел и изпразних химикалката си. Ръцете ми трепереха, мамка му. Тя беше там. Понечих да направя разреза, а тя изведнъж извика: „Не". Грабна скалпела, направи разреза и пъхна тръбичката, сякаш не беше нищо особено и го прави всеки ден. Не говори за това, не каза откъде знае как да го прави, но два часа по-късно за пръв път изяде всичката си храна. След това доведоха друг, нечий приятел. Мълвата се разнесе. И тя започна да обяснява как да лекуваме. На другия ден поиска хартия. Направи списък - всичко, от което се нуждаем тук. И поиска Куилан да й набави всичките тези неща. Той го направи, разбира се, защото сега си има собствена клиника.

- Сърца и умове - подмята Йохансен.

- Сърца и умове. Но какво пък, клиниката я накара да се съвземе. Видя ли чертичките на стената в стаята й? Тя брои хората, които е спасила. - Райли отново го поглежда изпод вежди. - Знаеш ли защо ти разказах това? За да разбереш какво е преживяла. За да ти е ясно, че твоят живот не струва абсолютно нищо в сравнение с нейния. Разбираш ли?

Йохансен кима.

Райли продължава да го гледа, сякаш това е някаква проверка, която трябва да издържи... и най-после се извръща.

- Кейт го смята за покаяние - добавя той. - А ти защо работиш тук? Не мога да повярвам. Ти си уравновесен. Не, това прилича на цел. На решение. Виждам го в теб.

- Казах ти, че...

- Да, искаш да си полезен. И мислиш, че е по-безопасно да бъдеш под носа на Куилан, отколкото някъде извън погледа му, въпреки че грешиш.

Няколко минути и двамата мълчат. Райли изпушва една цигара, запалва друга от фаса и го стъпква.

- Тя каза, че е убила някого - обажда се Йохансен.

- Така ли ти каза?

Йохансен кима.

- Каза ли ти защо?

Йохансен поклаща глава.

- А на теб?

- Извикали я в някаква къща. Там имало един човек, за когото трябвало да се грижи, но тя го убила. Само това знам.

Двамата гледат към оградата и общинския блок. По улицата отвъд телената мрежа бавно минава бронеавтомобил.

- Знаеш как е - тихо казва Райли. - Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак, защото няма как. Както ти си направил. Но не и тя. Тя не се оправя. Убила е онзи човек и оттогава непрекъснато го преживява.

* * *

По-късно, когато Йохансен слиза с ботушите си в ръка, готов да излезе, Кейт е в клиниката и почиства хирургични инструменти с ожесточен машинална прецизност. Устните й са стиснати в тънка линия.

- Излизам - казва той, защото това е единственото, което може да измисли.

Тя не проронва нито дума.

* * *

Шайката на Брайс чака в двора на лагера.

Забелязват Йохансен. Жълтите зъби се кикоти и измърморва нещо, което Йохансен не чува. Някой друг се смее, но не тръгват след него. Може би чакат Брайс, който се подготвя отново да обикаля с пропуска на Йохансен и да разпитва, да си придава важност и да разбива глави, настоявайки за име.

Йохансен минава през портата. След двайсетина метра зад него се лепва „опашката".

Когато дойде моментът и той излезе с Кейт, те ще се опитат да ги проследят. Затова днес Йохансен търси скришни места, където може да се скрие, да се измъкне от тях и да заобиколи.

След час се връща в лагера.

Събува ботушите си в клиниката, когато кожата му издайнически настръхва и инстинктивно поглежда към вратата на чакалнята. Никой не влиза, но чувството не преминава. Той отваря вратата на моргата, където вижда петна от влага, кашони и няколко чувала за трупове, а после вратата на страничната стая. Металните легла са празни. За малко да не я забележи.

Кейт се е сгушила с дрехите върху одеяло в ъгъла. Притиснала е колене до гърдите си, увила е ръце около раменете си, свита на студа, и спи.

В онези няколко секунди Йохансен вижда всички детайли. Всеки кичур на пепеляворусата й коса, брадичката й, долепена до възглавницата, малкия розов полумесец в основата на нокътя й. Тъмните сенки под очите й, същински синини. Всяка отделна мигла.

Йохансен отстъпва назад безшумно, без да я събуди.

Отива в спалното помещение, съблича се и ляга.

Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак...

Осем години се стопяват в нищо.

* * *

В колата бяха трима, когато го взеха в онзи ден, всичките хора на Чарли Рос. Йохансен знаеше, че ще ходят при човек на име Кънлиф, макар по пътя да го наричаха предимно „кънт" - Съли мислеше, че е особено остроумен, - „Кънт Монте Кристо". Друг подхвърли: „Кънт[5] Дракула" и те избухнаха, навивайки се един друг като футболни запалянковци на местно дерби, готови за малко емоции.

Кънлиф беше обикновен човек, четиресет и няколко годишен и възпълен. Потеше се в евтина риза в знойния летен ден в офис с името на таксиметрова фирма на вратата. Беше сам.

Те го набутаха в колата, притиснат между Йохансен и единия от другите. Кънлиф се опита да каже нещо, да се моли, но никой не отговори и той млъкна.

Фермата беше на отдалечено място. Нямаше коли в двора, нито добитък. Единствената машина, сенокосачка, беше ръждясала. Вкараха колата в единия хамбар, измъкнаха Кънлиф, чиято риза вече беше подгизнала от пот, и го заведоха в къщата.

Блъснаха го в стаята с найлони на пода и той напълни гащите.

Съли и другите двама заключиха вратата и оставиха Йохансен в коридора на пост. Той дълго стоя там, слушайки как молбите се превърнаха в писъци и после в нещо друго. Сега това е животът ти - мислеше си Йохансен. - Ще трябва да издържиш, иначе те ще се окажат прави.

Обаче вече знаеше, че ще се провали.

Когато Йохансен най-после разби вратата, нещото върху найлоните на пода, пихтията от месо, която преди това беше Тери Кънлиф, все още мърдаше с рефлекторни потрепвания и в гърлото му клокочеха задавени звуци. Съли и другите двама бяха облечени в хартиени костюми за еднократна употреба, бели, изпръскани с червено. Едва след няколко секунди Йохансен осъзна, че нещото в ръцете на Съли е одраната кожа на Кънлиф.

Съли изненадано вдигна глава. Сигурно бе предположил, че са възникнали неприятности и Йохансен е влязъл да ги предупреди. Сети се да използва ножа в ръката си едва когато стана късно.

Йохансен спря, когато тримата се превърнаха в кървава маса.

И после Кънлиф...

Направи нещо. Ти си обучен. Но не и за това.

Полицаите намериха трупа на Кънлиф три дни по-късно, изхвърлен в полето - послание за Куилан, който си отмъсти. Съли и другите бяха заловени, изтезавани и убити.

Йохансен се обади от телефонен автомат на ливърпулеца, който го беше свързал със Съли. Вероятно от чувство за вина ливърпулецът му каза телефонен номер. „Те правят така, че хората да изчезнат, но това ще ти струва всичко, което имаш. И повече никога не ми се обаждай." Телефонният номер отведе Йохансен в празна стая, ярка лампа и спокоен женски глас: „Трябва да ни разкажеш всичко. Пълното разкритие е жизненоважно." Карла, но тогава той не знаеше името й. Знаеше само, че е обявена награда за главата му, че човекът, написал „Ненадежден" в досието му, е бил прав и че не си заслужава да запази остатъка от живота си като Саймън Йохансен.

Минаха месеци, докато разбере какво се е объркало и какво го е задействало. Оказа се, че е Кънлиф. Кънлиф, който стоеше в коридора на фермерската къща и когато отвориха вратата, видя найлоните на пода и напълни гащите - уголемяващото се петно на панталона му и вонята. Това беше дребният детайл, който не искаш да видиш или ще се вкопчи в теб. Дребният детайл, който те прави човешко същество.

Оттогава изминаха осем години. Колко мисии изпълни Йохансен? Изплуват още спомени, този път ярки, сгъстени, мимолетни, като снимки, разхвърляни в стая. Дъгата на сигнална ракета в небето над пустиня. Трупът на мъж на африканска улица и виещата се като змия кървава диря в праха зад него. Моментът, когато нечий череп се пръсва. Някъде отзад има фигура, която може да те уцели, ако иска...

Осем години и всеки удар доказва, че Йохансен умее да съзира дребните детайли - отблизо, в стая или на улицата, достатъчно близо, за да чува дишането на мишената, или на осемстотин метра, в мерника - да ги вижда и те изобщо да не му въздействат.

Но някъде в съзнанието му, зад вратата на фермерската къща, Тери Кънлиф пищи.

* * *

След половин час стъпките на Кейт бавно се влачат нагоре по стълбите и после продължават в стаята й. Но два часа по-късно Йохансен все още лежи буден и затова я чува - една-единствена дума, повтаряна отново и отново, ритмично. Нещо се блъска в стена. И същият слаб, тънък вик, като дете, което сънува кошмар.


Ден 16: четвъртък

Карла

Елис се обажда в 9:35 сутринта.

- Бъди пред кабинета на Грейвс в дванайсет - казва той. Самодоволен е, сякаш току-що е натрил носа на някого, и приключва разговора, без да каже довиждане.

Кабинетът на Иън Грейвс се помещава заедно с кабинетите на трима други психолози в пететажна къща в странична уличка в Челси. Практиката му привлича клиентела от средите на банкерите, брокерите, адвокатите и дребните политически фигури - нещастните богаташи. Чудя се какво ли е накарало доктор Катрин Галахър да отиде при него. Тя не попада в тази категория.

Точно в дванайсет бавно се приближавам до лъскавата черна врата, но от Елис няма и следа, затова продължавам да се разхождам по улицата, която се намира в търсен район между луксозни магазини и барове на Кингс Роуд и оградения с морава Дом за пенсионери. Повечето имоти са жилища. Изоставена къща до сградата с кабинета му е увита в найлони, въпреки че не се чуват звуци от пробиване с бормашини и чукане. Нечий скъп проект за ремонт се е забавил. Минавам покрай паркирани коли - четири мерцедеса, шикозен лексус последен модел, порше и астън с двойно предаване, а после стигам до края на улицата и се връщам.

Елис пристига с кола без опознавателни знаци в дванайсет и четиринайсет минути. Аз съм променила външността си достатъчно, за да заблудя някой случаен наблюдател - удобни обувки, перука със суха кестенява коса и тъмни очила - и той понечва да се върне, когато ме вижда, а след това се ухилва.

- Закъсняхме - отбелязвам, без да е необходимо.

- Подранихме - отвръща Елис с предишното непогрешимо самодоволство. Намислил е нещо.

- Какво?

- Ела. - Той изкачва стъпалата към предната врата и натиска звънеца.

След няколко секунди добре възпитан женски глас отговаря:

- Ало?

- Господин Елис. Господин Грейвс ме очаква.

Ключалката забръмчава и се отваря. Елис слага ръка на вратата и през рамо измънква:

- Отваряй си очите и ушите и си дръж устата затворена. Аз ще задавам въпросите.

Той отваря вратата и влиза.

В помещението, което някога е било приемна, седи хубава консервативно облечена жена с лъскава коса. Тя вдига глава от остъкленото бюро и се усмихва. Усмивката й не е каквато човек отправя към детектив инспектор, разследващ убийство. Вероятно мисли, че единият от нас е бъдещ пациент. Може би аз.

- Имаме среща с господин Грейвс - казва Елис.

Жената ме поглежда въпросително, но преди да кажа нещо, Елис се обажда отново.

- Подранихме. Ако е неудобно, може да почакаме - добавя той с тон, който казва: „Дано не е дълго".

Тя се колебае, сякаш ние представляваме социално затруднение, но после засиява.

- Желаете ли кафе?

- Не, благодаря - отвръща Елис.

- Е, тогава елате. - Жената пак се усмихва и ни въвежда в чакалнята - модерни канапета, растения, аквариуми със стрелкащи се насам-натам тропически риби. Жената застава на прага. - Ако желаете нещо, кажете - усмихва се и излиза.

Тя е като идеалната съпруга на министър от кабинета - до-волна от съдбата си, неизменно учтива, от малцината оптимисти в живота, консервативна и скучна.

- Нашият господин Грейвс е човек, който предпочита да контролира нещата и не обича изненади - отбелязва Елис, когато вратата се затваря след нея.

- Затова ли закъсняхме?

- Подранихме.

- Каза го вече.

- Той обясни, че не може да ни приеме днес. Отговорих, че ще дойда в единайсет. Доктор Грейвс обаче бил зает в единайсет. Рекох, тогава в дванайсет, но той отвърна, че сеансът е двучасов. Заявих, че ще дойда в един, и затворих.

- Значи дори нямаме уговорен час.

- Тогава защо тя ни пусна да влезем? Той ще ни приеме. Психиатрите са любопитни копелета - подсмихва се Елис.

- Но ще ни накара да чакаме.

- Приличам ли на ченге? Отговорът е „да". - И наистина е така. С коженото си яке и маркови обувки Елис прилича на умно младо ченге на път да направи кариера или на мошеник. В това се изразява хитростта му - винаги е крачка напред в играта. - Хората, които идват тук, не искат това да се разчува. Затова удължават уговорените си часове и никой не седи с другиго в чакалнята. Е, кога е следващият час? В дванайсет и половина? В един без двайсет? Пациентът ще дойде всеки момент и малката госпожица Съвършенство няма да иска да бъдат тук с...

Сякаш по даден знак вратата се отваря от мъж на петдесет и няколко години със слабо лице, с добре оформена прошарена брада. Елис веднага скача на крака, държейки в ръка съдебна заповед.

- Господин Грейвс? Аз съм инспектор Елис. Подранихме. -Той се усмихва. - Нямаше задръствания.

Грейвс поглежда Елис така, сякаш го е хванал да практикува някаква евтина хитрина, и после се обръща към мен.

- А вие сте?

- Елизабет Кроу - отговаря Елис вместо мен.

Подготвила съм се. В джоба си имам документи за самоличност на това име и няколко справки за публикувани материали, качени в интернет през нощта, малки следи в електронния сняг. Усмихвам се и подавам ръка.

- Господин Грейвс.

Той е слаб мъж и старателно облечен в цветове, които трудно се запомнят. Стиска ръката ми, като ме гледа в очите.

- Не сте полицай, така ли?

- Консултант - отговаря Елис.

Грейвс все още се е втренчил в мен.

- И каква е експертната ви област?

- Изчезнали жени - бързо отговарям, преди Елис да си отвори устата.

- Е, влезте - поканва ни доктор Грейвс.

Никой от нас не споменава за отсъстващия пациент за единайсет часа.

Психиатърът ни отвежда в кабинет с ламперия, който гледа към малък заден двор. Тюлената щора е дръпната до половината на прозореца и закрива гледката към околните сгради. Библиотеката с две вратички в отсрещния край на стаята съдържа професионални списания и справочници, наредени зад красива решетка от лакирано дърво и ромбовидни стъкла. В ъгъла има две кресла и масичка с кутия хартиени кърпички, африканска теменужка в саксия и две подложки за кафени чаши. Там сигурно сядат пациентите, но доктор Грейвс отива зад голямото бюро във викториански стил и ни посочва двата стола с отвесни облегалки за гости срещу него. Иска да постави бариера между себе си и нас. На подложката пред него е сложена зелена картонена папка. Името на корицата е Катрин Галахър.

Докато се настанява, психиатърът изважда голям бележник, слага го на коляното си, под нивото на бюрото и извън нашето полезрение, и взима писалка.

След това поглежда право в Елис. Гласът му е тих, спокоен и мелодичен.

- Вие ли водите разследването?

- Да.

- И на кого докладвате?

Елис казва името на главния инспектор, без да трепне. Мисля, че Грейвс си го записва, но и той като мен се е научил да пише, без да гледа листа, пък и бюрото закрива бележника му.

- А номер за връзка с нея?

Сърдечният ми ритъм се ускорява. Грейвс ще се обади, за да провери. Дали ще го направи веднага, докато седим тук? И ако го стори, дали шефката на Елис ще го подкрепи? Ами аз? Психиатърът обаче не посяга към телефона, нито става, за да излезе от кабинета.

Изваждам тефтерчето си. Грейвс се обляга назад и накланя глава на една страна.

- Мога ли да попитам защо сте подновили разследването на случая? - Той поглежда подред всеки от нас.

- Никога не е приключвал - отговаря Елис.

- Но след една година...

- Това е рутинна проверка.

Грейвс изчаква Елис да добави още нещо, но напразно.

* * *

- Видях я за пръв път преди малко повече от две години. - Грейвс поглежда зелената папка на бюрото пред себе си, но не я отваря и отново се втренчва в нас. - Септември, трябва да е било през септември.

- Кой я свърза с вас? - пита Елис. - Личният й лекар?

- Тя беше частен пациент, сама се обърна към мен. Отначало беше много предпазлива.

- В какъв смисъл?

- Ами например запази си час под фалшиво име.

- Това необичайно ли е?

- Случва се понякога.

- И защо смятате, че го е направила?

- Не е искала никой да знае, че търси помощ. Страхувала се е, че може да се разчуе. Поради същата причина ми отказа разрешение да се свържа с личния й лекар.

- Но по-късно ви е казала истинското си име?

- И както се оказа, истинският си адрес. Не всички го правят.

- Тук ли се запознахте?

- Да.

Катрин Галахър сигурно е седяла в същата стая - с костюм и предпазлива усмивка... Прозрял ли е доктор Грейвс през тази усмивка? И ако е така, ще ни каже ли?

- Опишете първата ви среща - казва Елис.

- Форматът е един и същ с всеки пациент. Първата консултация продължава два часа. През това време аз се опитвам да разбера каква е житейската история на пациента. Говорим за проблемите им и как тези проблеми им въздействат.

- И какви бяха проблемите на Катрин Галахър?

Грейвс млъква, сякаш обмисля отговора си, въпреки че може би отново си записва нещо.

- Наясно сте с въпроса за поверителността на информацията, споделена от пациент с лекар, нали? - пита той.

- Да - отговаря Елис. - Но това отнася ли се и за мъртвите?

Грейвс свива устни.

- Или може би мислите, че тя още е жива? - добавя Елис.

Изразът в очите на Грейвс говори, че Катрин е мъртва.

- Какво ви каза тя? - настоява Елис.

- Било й трудно да функционира. Чувствала се изтощена, нямала сили. И много се притеснявала, че може да направи грешки.

- Какви грешки?

- Грешки в работата си. - Грейвс сякаш изрича очевидното.

- Правила ли е грешки в миналото?

- Зададох й този въпрос. Тя разказа само за няколко дребни грешки, които поправила веднага, преди да нещата да станат необратими. Нищо значително. Тревожеше я вероятността, че може да навреди на някого. Онова „ами ако". - Грейвс отново млъква и се замисля. Започвам да свиквам с тези паузи, те са част от стила му. Професионален похват? Оставя пространство на пациента да се обади? Или пак си отбелязва нещо? - Разбира се, тогава мислех, че тя работи в рекламата. Не ми каза, че е лекар.

- Щеше ли да има разлика, ако ви беше казала? - пита Елис.

- Естествено, и като лекар, тя би трябвало да го знае. Заемала е важна позиция, грижела се е за уязвими пациенти. Трябваше да уведомя работодателя й.

- Имаше ли риск за пациентите й?

- Като се замисля сега, от дистанцията на времето ли? Не.

- Сигурен ли сте? - обаждам се и Елис леко трепва.

Грейвс насочва поглед към мен.

- Депресията се отразява на съсредоточеността. Както казах, тя се тревожеше, че може да допусне грешки... но аз имах чувството, че представлява по-голяма опасност за себе си.

- Доктор Галахър ли ви го каза?

- Не. Попитах я дали са й хрумвали мисли да се самонарани - това е стандартен въпрос - и тя отговори отрицателно.

- Но вие не й повярвахте.

- Усетих, че пресява отговорите си - отвръща Грейвс. - Ако беше казала „да", това би означавало признание и би изисквало приемане в клиника и лечение - отново нещо, което, като лекар, тя е знаела. Освен това мисля, че й беше трудно да признае за състоянието си, а именно че не се справя.

- Дошла е при вас за помощ. Това не е ли признание?

- На ниво разум е съзнавала, че трябва да направи нещо. Но емоционално, инстинктивно... Знаете ли за родителите й?

- Майка й е в старчески дом, а баща й е починал.

- Имах предвид детството й. - Отново пауза. Или пак записва нещо в бележника си? - Тя имаше чувството, че баща й я е преценявал само по постиженията й. В разказите й той се явяваше като взискателен човек. Майка й изглеждаше някак откъсната, безлична, присъстваше физически, но отсъстваше емоционално. И тя може да е склонна към депресии. Това често е наследствена черта. И двамата са били емоционално недостижими, както се изразяваме ние, психолозите. На съвременен жаргон - родителите й не са били „там за нея". Никой не е бил. Това ранно емоционално преживяване е формирало очакванията й от другите хора. Катрин го е прехвърляла на всеки друг, когото е срещала. Никой не е й е помагал и не я е подкрепял. Тя винаги е трябвало да се справя сама. Същото направи и с мен. Знаела е, че се нуждае от помощ, но емоционално - инстинктивно - не е вярвала, че мога да й я окажа. Мислела е, че никой не може да й помогне. Задачата ми беше да променя мнението й.

- Бихте ли казали, че не сте успели?

Елис се опитва да го провокира, но Грейвс съчувствено накланя глава на една страна.

- Бях длъжен да опитам. - Гласът му е тъжен, но същевременно и успокояващ. Сигурно така се представя пред пациентите - благотворно присъствие, но също и сенчесто, неясно... Погледът му се отмества за миг към мен и после се връща на Елис. Наблюдава ни. Ръката с писалката се плъзга по бележника, невидима за нас. Може би не ние, а той ни разпитва. Не можем да се доближим до мислите му.

- Опитали сте се да й помогнете - решително казва Елис. - Как?

- Отначало тя искаше лекарство. Нещо, което да й помогне да функционира.

- Предписахте ли й го?

- Не. Тя може би взимаше други лекарства. Взаимодействията между различните лекарства може да са проблем. Обикновено личният лекар на пациента го съветва...

- Но тя не ви е казала името му.

- Затова в нейния случай бих й предписал нещо на сляпо. Не си струваше рискът.

- Тревожеше ли ви мисълта, че тя не споделя много неща?

- Разбира се, но това беше типично. Отново навикът за потайност, да не иска хората да знаят. - Пак кратка пауза. - Много исках да й препоръчам психотерапевт за лечение с разговори. Някой, който да й помогне да стигне до корена на проблемите си и да промени поведението и нагласите й. Тя отказа. Не била готова за такова ниво на разкриване.

- Но продължихте да се срещате.

- Да. Обикновено виждам пациента отново три седмици след първия сеанс, за да проследя какви са ефектите от лекарствата...

- Каквито тя не е взимала.

Грейвс не обръща внимание на забележката.

- И после на всеки шест седмици след това. Катрин беше онова, което ние наричаме „добър" пациент. Точна. Съдействаше - поне доколкото можеше да си позволи. Каза, че терапията й помага. И аз почувствах, че в определен момент може да има пробив. А в това време можех да й предложа изпускателен клапан - възможност да говори.

Отново съзирам пролука да се обадя.

- Как бихте я описали?

Грейвс отново мълчи, сякаш ме преценява, а после отговаря:

- По свой начин - класическа депресия. Имаше много ниско самочувствие въпреки постиженията си. Сънят й беше неспокоен. Будеше се рано сутрин - обичаен симптом. Промени в настроението според периода в денонощието - мрачно сутрин, по-добро - по-късно през деня, и отново лошо нощем заради проблемите й със съня. Катрин страдаше от депресивна психична деменция - затруднена концентрация - и се тревожеше, че паметта й изневерява. Оттам идваше страхът й, че ще допусне грешки.

- А други страхове? - отново се намесва Елис. - Говореше ли за врагове? Хора, които я мразят или искат да й сторят нещо лошо?

Грейвс се мръщи.

- Питате дали е страдала от параноидно разстройство на личността?

- Питам дали се е чувствала заплашена.

- Катрин не страдаше от параноя. Мислеше, че хората не я харесват, но това беше част от депресията. Както казах, тя показваше много от класическите симптоми - изолация, загуба на апетит, ниско самочувствие, чувство за безполезност, тревожност, вина. Но не и параноя.

- Защо би се чувствала виновна? - пита Елис.

- Катрин смяташе, че не е симпатична и че никой не я обича. Баща й я научил да се оценява само чрез постиженията си. Майка й не предложила нищо, за да опровергае тази гледна точка. Без постоянни постижения Катрин се чувстваше безполезна. Поставете това в контекста на работата й. Всяка седмица тя е виждала добри хора, хора със семейни партньори и деца, обичани и ценени хора, които са умирали, докато ги е лекувала, защото не е могла да ги спаси. Още ли се чудите защо може да се е чувствала виновна?

- Но не заради нещо, което е направила? - намесвам се отново.

- Не беше необходимо да е направила нещо - внимателно отговаря Грейвс. - Преживяванията на депресираните, които изпитват чувство за вина, не са рационални.

- Какво би могла да направи? На какво беше способна?

Грейвс примигва насреща ми.

- Не разбирам какво имате предвид.

- Какво си помислихте, когато тя не дойде за последния сеанс? - пита Елис.

Това е твърде очевиден удар. Грейвс явно няма да ни каже какво мисли, нито пък ще говори за чувствата си. Той пак отправя към Елис онзи поглед, със стиснати устни и упрек, който казва: „Знам всички номера".

- Останах с убеждението, че нещо не е наред - хладно отвръща Грейвс. - Катрин никога не беше пропускала сеанс. И като имах предвид личностния й тип, тя би написала бележка, би ми оставила съобщение. Пропускането на уговорен час би било важен провал за нея.

- Трябвало е да бъде съвършена - отбелязва Елис.

- Да. Както казах, знаех домашния й адрес и телефонен номер и се опитах да се свържа с нея. И когато не успях, отидох в полицията.

- Помислили сте, че Катрин се е опитала да се самоубие? - пита Елис.

- Помислих си, че е много вероятно да е направила опит да се самоубие. И когато научих, че е лекарка...

- Това имаше ли значение?

- В спешното отделение Катрин е имала достъп до изключително силни упойващи лекарства. Диаморфин например, много силно болкоуспокояващо. Барбитурати - фенобарбитал - против конвулсии, често използван при пациенти с наранявания в главата. Това са контролирани опиати, държат ги под ключ. Катрин е трябвало да поиска разрешение да ги вземе, но тайно и полека би могла да натрупа значителен запас за собствена употреба с минимален риск да я разкрият.

- Смятате ли, че бихте могли да направите повече, за да я спрете? - пита Елис.

- Мисля, че направих всичко възможно - отговаря Грейвс и после гласът му изгубва тъжния си тон и става озадачен. -Въпреки че съм любопитен. Задавате ми абсолютно същите въпроси като колегата си преди една година.

- Това изненадва ли ви?

- Реших, че след като сте си направили труда отново да ми се обадите,..

- Ще задаваме различни въпроси? Не винаги.

Грейвс не помръдва, лицето му не се променя, но реакцията му се разнася като трептене във въздуха. Той разбира, че нещо не е наред. Елис е казал нещо, с което ни е издал. Грейвс ще се обади на шефката на Елис. И ще попита ли за Елизабет Кроу? Би било интересно.

- Е, ако това е всичко - казва психиатърът и става. Ръката му покровителствено приглажда папката пред него.

- Още нещо - обажда се Елис. - Как ви плащаше за терапията доктор Галахър?

- В брой - отговаря Грейвс и се усмихва, сякаш сме приключили и ни отпраща.

И тогава разбирам, че нещо не се връзва.

* * *

Лъскавата черна врата тихо се затваря зад нас, докато слизаме по стъпалата пред сградата.

- Мил човек - подхвърля Елис. - Да, ако бях склонен към самоубийство, разговорът с него можеше да ме накара да размисля.

- Трябва да поговорим - казвам.

Елис се е приближил до колата си. Щраква електронния ключ и стоповете примигват.

- Добре. Качвай се.

- Не тук.

- Качвай се - настоява той.

Настанявам се на предната седалка и затварям вратата. Колата вони на освежител за въздух. Елис веднага ми подава флашка - сигурно със записи на другите разпити, но когато посягам да я взема, не я пуска и лицето му е намусено.

- Дължиш ми обяснение - казва той. - Не питай „Какво обяснение?". Знаеш много добре. От пет дни работя по случая с Катрин Галахър всеки свободен момент в денонощието, стоя до късно през нощта, преобръщам всички камъни и какво откривам? Няма заплахи. Няма признаци за нечестна игра. Няма мотив - нито неприятни ситуации, свързани с лекарска грешка, нито необясними случаи по време на дежурствата й или нещастни недоволни семейства, и никой й няма зъб. Колегите й са я познавали бегло. Никой не я е харесвал много, но и никой не я е мразил. Грейвс е костелив орех, но разказът му е убедителен...

- Той греши.

- Нима? За какво?

Спомням си описанието на Марк Девлин за Катрин - жената, способна на всевъзможни лоши неща, без граници, които да я задържат. И описанието на Филдинг - жената, виновна за шокираща грозна смърт, за която „Програмата" не е достатъчно наказание...

Професионалист като Грейвс би трябвало да прозре всичко това и да я прецени за секунди.

- Е, Карла? За какво греши Грейвс? Какво пропускам? Защото търсих, но в болницата няма нищо. И освен един вял флирт с някакъв набирач на кадри и извън болницата няма нищо. Доктор Галахър е била самотна, маниак по контрола и депресирана. Разрових се навсякъде, Карла, и знаеш ли какво? Всяко проклето нещо говори, че тя се е самоубила. Ясно и просто. Но ти. Единственият човек, който говори за убийство, си ти. Защо си толкова сигурна? Не ми казвай, че е предчувствие, интуиция. Ти знаеш нещо и не го казваш. Какво?

Не мога да му кажа.

- Нищо съществено. - Чувствам безсилието в гласа си.

И Елис го чува.

- Аха. И аз трябва да повярвам? Какво е? Свидетел? Някой, който знае къде е заровен трупът? Някой. Иначе защо ще си сигурна, че тя е убита? Това първо...

- Не...

- И второ, защо случаят има значение за теб? Защото има. Кога за последен път си била на разпит с мен? Никога. Затова, ако не ми кажеш нещо повече, от тук нататък си сама. Ясно ли ти е?

- Елис...

- Гладен съм, Карла. Умирам от глад. - Той най-сетне пуска флашката. - Обади ми се, когато си готова да говориш. А сега слез от колата ми.

Хвърлям дегизировката си в тоалетна на музея „Виктория и Албърт". Искам да чуя записите - все още има вероятност Елис да е пропуснал нещо и Катрин, каквато я е познавал Девлин, да се спотайва в показанията на колегите си, но първо трябва да се прибера у дома по обичайния заобиколен маршрут и часът наближава четири, когато сядам пред бюрото си, отварям директорията и щракам с компютърната мишка на първата икона.

Когато приключвам, са изминали четири часа, офисите под прозорците ми са се опразнили и се е стъмнило.

Елис е прав. Няма нищо. Обличам палтото си, излизам и се отправям към реката.

Обичам Темза нощем. Широкият й завой става величествен след свечеряване. Облягам се на извитите метални перила и увивам палтото около себе си. Светлините на Хилтън Пиър и Колумбия Уорф на отсрещния бряг изглеждат далеч. В същия миг вдясно от мен, където реката завива и чезне от поглед отвъд превърнатите в жилища складове на Лаймхаус Рийч, светлина във водата привлича погледа ми - полицейски патрул, насочил се към мен. Приближава се - носът му пори и разпенва водата, докато преминава - и после изчезва, но аз оставам до перилата и чакам следващата лодка и после следващата... Приближава се пътническо корабче и маневрира покрай кея под мен. Пътниците се качват на борда и то отново потегля към средата на реката. От далечния завой се задава увеселително корабче. Отраженията на светлините блещукат във водата като малки скъпоценни камъни. До слуха ми достига музика.

Какво правя тук в мрака? Търся Катрин? Но аз вече съм я намерила, само че всеки път тя е различна и колкото повече виждам от нея, толкова по-малко знам. Коя е тя? Не е изчезнала, нито мъртва, както мисли Елис. Тогава коя? Според Елуин Робъртс - амбициозна саможива лекарка, която не може да понесе да признае, че не се справя? Страдаща от депресия според Иън Грейвс? Или както я описа Марк Девлин, умна жена без бариери, способна на зло? Всичките тези или нито една от тях?

Първия път, когато я видях, си помислих: „Чудовище". И тя наистина е чудовище, но не такова, каквото си помислих тогава. Катрин Галахър е като вирус, възпроизвежда се, докато все още се развива, всеки вариант малко по-различен от предходния, и точно когато си помисля, че съм я преценила и разгадала, тя еволюира и отново се променя.

И все още не знам какво е направила, нито защо или кой я иска мъртва.

А времето лети.

Какво да направя?

Втренчвам се в реката. Чакам. Не идва отговор.

Изведнъж потрепервам. Нощта е студена и се е появил ветрец. Време е да се прибирам.

Извръщам се от перилата, когато изведнъж се сещам - Грейвс е станал, папката е на бюрото му и ръката му покровителствено приглажда корицата.

Кръвта ми леко започва да бушува: от какво я пази?

Той ни разказа всичко за депресията на Катрин.

Ами ако в папката има друга история?

* * *

Да позвъня ли на Крейги? Не, ще се обадя на Роби. Не само защото Крейги ще ми изнесе лекция за риска, но и защото хората, с които трябва да говоря, не се доверяват лесно, но имат доверие на Роби.

- Искам да свия една папка - казвам му. - От охранявана сграда.

- Наемник специалист?

- И е спешно.

Следва минута мълчание и после Роби пита:

- Имаш предвид Луис, нали?

Прав е. Но ми се иска да не беше.


Ден 16: четвъртък

Пауъл

Четвъртък вечерта. Той отново работи до късно.

Наредил е на бюрото си и книжата, взети от апартамента в Ийлинг. Страници, откъснати от тетрадки, изписани с черно мастило с търпеливия почерк на Лейдлоу. Имал е много свободно време и в разказите му преобладават пълни и завършени изречения, но не всичките са такива. Някои са във формата на записки, само набързо надраскани основни неща. Но всичките са завършени.

Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.

Апартаментът в Ийлинг е бил под наблюдение. Лейдлоу не е могъл да се направи на невидим, но те са претърсили жилището или поне така са си мислели. Изборните списъци и комуналните сметки издават името на обитателя - някой си Артър Бъртън, саможив човек в лошо здравословно състояние, странящ от съседите си, които обаче са виждали да се запалват лампи и са чували радио и телевизор. И са виждали Лейдлоу да го посещава от време на време с пазарски торби и са го чували да вика: „Всичко е наред, аз съм. Имам ключ" или „Сложи чайника на котлона".

Когато обиколи апартамента първия път с найлонови терлици на обувките, без да пипа нищо, Пауъл намери таймери на лампите, радиото и телевизора и шкафове, пълни с храна.

Артър Бъртън беше пълна измислица. Името беше откраднато от дете, починало през трийсетте години, куха самоличност без очевидни връзки с миналото на Лейдлоу в Русия. Хазяинът беше друго нещо - Гордън Фокс, име за прикритие на Питър Лейдлоу през 1976 година, след като собственото му име беше изскочило в съветски списък за наблюдение.

Някой би трябвало да е забелязал това.

Откриха записките, увити в три пласта найлон, на шест места в апартамента - в казанчето на тоалетната, залепени отдолу за рамката на леглото, под дъските на пода, в отделение на фризера, във фурната и в подплата на палто. Всяка купчина обхващаше различен период на връзката на Лейдлоу с Нокс.

Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.

Сделки, описани в подробни старателни детайли, всяка информация, тайник, предаване по време на разминаване, тайно съобщение. И после, след всеки безпристрастен разказ - почудата, вълнението, озадаченосгта и отчаянието на Лейдлоу. Нарастващото осъзнаване, че МИ5 го наблюдава. И засилващото се чувство на съюзничество с Нокс. „Този път той ми даде добра информация" и „Те ще трябва да работят по-усилено, ако искат да ни разкрият".

И под всичко това още един пласт - собственото му издирване на Нокс.

Търпеливият анализ на всяка сделка - не само доставената информация и какви биха могли да бъдат последиците, но и методът и всяка следа, която би могла да бъде събрана от това. „Тайник в парк" и „Обувки, поръчани с кредитна карта - подробностите не са налични" и „Разминаване с леко докосване в кафене, не видях човека. Тънкости на занаята??? Минало? Двойна измама ли е това?"

„Зърнах мъжа, който може би е оставил пакета. Опитах се да го проследя, но не успях."

Съпоставянето със списъка с руски имена - въпросителни знаци и зачеркнати думи.

Преди две години: „Може би в края на краищата не е Москва???"

Период на дебнене. Отчаянието на Лейдлоу се увеличава. „Въпреки че сме на една страна, той ми няма доверие" и „Това не води доникъде". Записките стават по-оскъдни.

Подробности за забелязан човек на уличен пазар. Мъж с лице като на пор - „от средиземноморски произход???" - с кафяво яке, който се шмугва между сергиите. Намерен и отново изгубен.

Никъде не се споменава за заболяването на Лейдлоу, прегледите в болницата и изследванията. С изключение на последното изречение, което е подчертано: „Иска ми се да имам повече време".

* * *

Става десет часът. Пауъл се измъква от кабинета си, заключва вратата по навик и отива в малката кухня в дъното на коридора. Докато водата в чайника завира, той си припомня днешната среща с шефа на отдела. Уличният пазар се провежда всяка седмица в петък. Сигурно си струва да се огледа.

Описанието, което дава Лейдлоу на мъжа, интригува и двамата. Разбира се, няма снимка.

Шефът на отдела кима, стиснал устни. Изражението му говори: „Това ли е най-доброто, което откри?".

- Използвай местната полиция. Но ги дръж в неведение. - Инструкцията е напълно излишна. Забравил ли е колко пъти Пауъл е правил това. - И без директен контакт с Нокс, ясно ли е?

Сякаш Пауъл може да забрави.

Чайникът започва да свири. Освен този звук се чува и друг, от коридора. Затваряне на врата, изщракване на ключалка? Друг колега, работещ до късно? Пауъл се приближава до вратата и наднича навън, но коридорът е безлюден и всички врати са затворени.

Тръпка на нещо? Параноя? Той си припомня онзи момент пред апартамента в Ийлинг, когато сложи кашона с книжата на покрива на колата и посегна да извади ключовете - проблясъкът на слънчева светлина, отразен от движеща се кола...

Чувството, че го наблюдават.


Ден 17: петък

Йохансен

Днес той не отива далеч. Вали суграшица и вятърът навява ледени иглички в лицето му. Двамата преследвачи вървят близо зад него, прегърбени с тънките си якета, без да правят опит да се крият. Йохансен стига до магазините от западната страна на главната база на пазачите и купува паста за зъби и още един шоколад. Когато излиза, двамата мъже начумерено се мотаят пред вратата. Йохансен дава шоколада на единия.

- Да се връщаме.

За секунда мъжът изглежда ядосан, сякаш Йохансен е нарушил някакво правило, но сетне поглежда шоколада и омеква. Тримата се връщат заедно, без да разговарят, навели глави срещу суграшицата.

Йохансен се качва по стълбите над клиниката и слага ръка на дръжката на вратата на кухнята, когато звуците започват отново.

Първо една дума, произнесена високо и настойчиво. Следва мълчание и после цяла фраза, изречена бързо. След това тихо изплакване, едва доловимо.

Йохансен носи в ръка ботушите си. Оставя ги на пода и се качва на втория етаж, внимателно, за да не скърцат дъските. Отново се чува фразата - шест срички.

Той натиска дръжката и вратата се отваря, изскърцвайки.

- Не - казва Кейт и този път думата прозвучава като молба. Прозорците са затъмнени и в стаята цари сумрак. Подът е отрупан с дрехи и вехтории. По-голямата купчина върху дюшека в отсрещната страна на стаята се размърдва.

Кейт се е свила до стената. Главата й се мята надясно и наляво.

- Намери телефон - мълви тя. - Не, не това.

Очите й са притворени, но Кейт не е будна.

- Намери телефон - повтаря тя фразата от шест срички отпреди. Йохансен разпознава ритъма. След това Кейт изрича още една дума, която той не разбира, задавена в гърлото й. Може би е „дракон", Йохансен не е сигурен. И после тя започва тихичко да брои: едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем...

- Кейт.

- Той ще умре след минута - изговаря тя. - След минута. - И после отново изплаква.

- Кейт. - Йохансен пристъпва към нея.

Движението я събужда. Тя примигва, долепя се до стената, придърпва завивките около себе си и се втренчва в него. Йохансен машинално прави още една крачка към нея. Кейт трепва, търси нещо в леглото и после вдига ръка. В пръстите й блести ножът.

Йохансен отстъпва назад.

- Ще го използвам - заявява тя и говори сериозно. За секунда Йохансен си представя какво си мисли Кейт. Райън Джаксън, двойно убийство, препречил е вратата. Той отстъпва още една крачка назад и казва:

- Сънуваше нещо. Вече свърши.

Кейт продължава да го гледа, стиснала ножа. Диша тежко и очите й са като обезумели.

- Ти викаше нещо - добавя Йохансен. - Но сега си добре. Вече мога да изляза. Искаш да изляза, нали?

Няколко секунди тя не помръдва. След това бавно спуска ръката с ножа и поглежда дюшека, сякаш не знае как се е озовала тук.

* * *

Йохансен отива в кухнята, напълва чаша вода и я занася на Кейт. Тя е навлякла дрипава синя жилетка върху тениската си и когато той влиза, прокарва ръка по лицето си. Кожата на вътрешната страна на китката й е бледа и през нея ясно се виждат сухожилията и вените.

Йохансен й подава чашата с водата и отстъпва назад. Тя пие на малки глътки, потреперва, сгушва се в жилетката и отмества поглед встрани, към затъмнения прозорец. По стъклото като дребни камъчета потраква суграшица.

- Ти извика в съня си - повтаря Йохансен.

- Какво казах?

- Броеше. Искаше да намериш телефон. Спомена нещо за дракон.

Кейт се умълчава и после казва:

- Намирам се в някаква стая. От прозореца се вижда порта с дракони.

- Там ли се е случило, в онази стая?

Тя кима и потърква ръце, сякаш й е студено.

- Непрекъснато се връщам там. - Кейт го поглежда. - А ти какво сънуваш?

Карла. Покрив през нощта. Мъж зад бюро. Фермерската къща. Писъците на Кънлиф.

- Разни неща.

- Едни и същи ли?

- Понякога.

- Хубави или лоши?

- И двете.

- Разкажи ми някой хубав сън - неочаквано казва Кейт тихо и настойчиво.

В съзнанието му изплува най-хубавият му сън - Карла с тъмните й коси до раменете му. Не това. Тогава вторият най-хубав сън.

- Нощ е. На покрив съм. Бягам.

- Това ли е всичко? - Тя сякаш е очаквала много повече.

За момент никой от двамата не помръдва.

- Малкото му име беше Даниъл - нарушава мълчанието Кейт. - Не ми каза фамилията си. Беше на твоите години. Може би малко по-млад. С черна коса. Не би трябвало да е трудно. Той вече беше... - Тя внимателно избира думата: - Осакатен. И двата му глезена бяха счупени. Десният, когато сигурно се е опитал да избяга, а левият... по-късно. И разбира се, беше завързан и кървеше доста. Затова си помислих, че ще стане бързо. Но той се бори. Въпреки всичко. И... продължи дълго.

Кейт навежда глава. Върти между пръстите си долния край на жилетката. Спира, но не го пуска.

- Защо го направи?

Тя го поглежда и Йохансен съзира нещо свито на кълбо като змия и злобно в очите й.

- Защото можех.

- Той нападна ли те? Затова ли?

- Не ми направи нищо. Той беше съвършено непознат.

- Някой те е накарал да го направиш.

Кейт се смее - рязък, пронизителен и горчив смях, като шамар.

- Никой не ме е накарал да го направя. Никой. Там е проблемът. Никой не ме накара да го направя. Можех да отмина, да „постъпя правилно", каквото и да означава това, или да не направя абсолютно нищо. Но аз останах. Четири дни. И после го убих. - Тя обръща глава към прозореца, въпреки че през него не се вижда нищо. - Мисля, че вече трябва да си тръгваш.

* * *

Йохансен слиза долу, но не влиза в спалното помещение. Сяда на площадката на стълбите на първия етаж с ботушите до себе си и се ослушва половин, един час, докато Кейт крачи от едната до другата стена в стаята горе.

След малко вратата до него се отваря и излиза Вини.

- Какво правиш? - прошепва той и поглежда нагоре. Мекото му безобидно лице се намръщва от безпокойство.

Двамата се заслушват в стъпките, които след известно време най-после спират.

- Заспала е - казва Вини.

- Да - съгласява се Йохансен.

Спи или седи там, държи чашата и мисли за острия ръб, който ще се получи, ако я строши... Вини кима и се връща в стаята, но Йохансен остава още петнайсетина минути, за да бъде сигурен, и после също влиза.

Ляга на леглото си и се замисля. Мъжът, когото Кейт е познавала само като Даниъл, който счупва глезена си, опитвайки се да избяга, и е завързан, за да не го направи отново. Чийто друг глезен е бил счупен по-късно. Онзи, който е кървял.

И после тя го е убила, броейки секундите, докато той е престанал да се бори.

Защото е можела.

* * *

Йохансен сънува Тери Кънлиф, а Кейт - Даниъл.


Ден 17: петък

Карла

Малко след обяд в петък. Срещаме се в грозен пъб в края на общински жилищен комплекс в района Боу в източен Лондон. Масите лепнат от разлени питиета. Двама пъпчиви младежи играят билярд в странична стая. Облечена съм с обикновен черен костюм, купен от универсален магазин. Сложила съм си малко грим и съм прибрала косата си на тила. Имам вид на социален работник, адвокат или служител на благотворителна организация. Роби седи до мен и пие на малки глътки бирата си. Усмивката му е неутрална и обичайното му весело настроение е спаднало от само себе си. Той е уредил срещата, защото те го харесват и му имат доверие, но в момента Роби не се намесва.

Не искам да бъда тук.

Луис седи срещу мен. Пред него има чаша с лимонада. Той не докосва алкохол. Изражението му е хрисимо и скромно. Изглежда уморен и в лоша форма. На корема му се е образувал пояс от тлъстини и кръговете под очите му са тъмнолилави на черната му кожа. Луис е позабравил уменията си. Така става, нали? Само две задачи за четирите години, откакто се познаваме. И кой е виновен за това?

Мораг, която седи до него, представлява поразителен контраст - бяла кожа, която някога е била ефирно прозрачна, и къдрава червеникава коса, прибрана зад ушите. В тялото й няма нито грам излишна тлъстина. Изглежда крехка, но това е заблуда. Ако се е пречупвала лесно, това е било много отдавна.

Луис е специалист наемник и специалността му са вратите, ключалките, детекторите за движение и алармите. Мораг му е партньорка, но и менажер, агент, и играе същата роля в професионалния му живот, която играе Филдинг за Йохансен, само че Филдинг обича бизнеса си, контактите, преговорите и сделките, които тя ненавижда. Мораг пие водка с тоник мълчаливо и злобно и когато извръща поглед към мен, очите й говорят: „Кучка".

Днес и тя изглежда уморена. Неспокойна нощ? Повече от една? Цяла седмица или две? Моментът може би не е подходящ да се обръщам към тях, но от друга страна, те двамата никога не са имали добри времена. Мятат се от една криза в друга, непредсказуема поредица от набързо приготвени дрехи, таксита късно нощем и наблюдения на разсъмване в болнични стаи.

И те не искат да са тук.

- Как е Кайл? - питам.

Луис не вдига поглед от питието си, но се усмихва бавно, на себе си.

Погледът на Мораг пронизва въздуха между нас.

- Кайл е добре - изрича злобно тя.

- Майка ти ли е с него?

Погледът й говори: „Какво ти пука?".

Кайл е причината те да са тук и да правят това, но и причината да са изключително внимателни.

Двамата се появиха в орбитата ми преди четири години, когато Кайл беше на две. Особеният му коктейл от недъзи -церебрална парализа и епилепсия - означава, че той никога няма да говори, да върви и да се храни самостоятелно, нито да контролира перисталтиката на червата си. Те се редуваха да го гледат с малката помощ от държавата и живееха от дарения, както и от време на време по някоя друга работа за Луис - веднъж, може би два пъти в годината, пестейки от спечеленото колкото е възможно по-дълго, знаейки, че ако Луис бъде заловен, Мораг няма да се справи сама дори с помощта на майка си.

Сега Кайл е на шест. За четири години съм го виждала само от разстояние, когато никой не знае, че гледам - от трийсетина метра, приведена зад волана на някой очукан „Воксхол", докато Луис, Мораг или майка й го извеждат с инвалидната количка. Приближавала съм се само толкова.

- Получихте ли всичко? - питам, поглеждайки ту единия, ту другия. Под „всичко" имам предвид строителния план на сградата на Грейвс, модела и характеристиките на алармата и сензорите за движение, свързани с нея, броя и вида на ключалките на прозорците и вратите, етажното разпределение на къщите от двете страни на сградата на Грейвс, снимки на трите постройки отпред и отзад и плана на района с отбелязани местоположенията на камерите за наблюдение. Фин и аз стояхме цяла нощ събирайки данните. Информацията беше предадена в ненадписан плик на бледа девойка - племенницата на Мораг - на уличен ъгъл в Уайтчапъл тази сутрин, както беше уговорено. Мораг не позволява такива неща в дома си. Както винаги внимава.

Тя кима делово.

- Да.

- И?

- Трябва му една седмица.

Топките за билярд в страничната стая изтракват и единият младеж ругае.

- Невъзможно. Нямаме толкова време. Това е отразено в заплащането.

Мораг свива устни и леко поклаща глава.

Преструвам се, че не съм видяла това.

- Не мога да си позволя да чакам.

Лицето на Мораг остава безизразно.

- Нуждаем се от една седмица - повтаря тя. - Най-малко.

Поклащам глава.

- Утре през нощта. Ако мислех, че е разумно, щях да искам да стане довечера. Най-късно утре.

- Тогава съжалявам.

Какво да кажа сега? Че ще се обърна към друг?

Има алтернативи, но те включват или хора, на които нямам доверие, или Джо Елис и съдебна заповед. В момента обаче Елис не играе. Дори да играеше, съдебната заповед би направила нещата официални, а аз не искам полицията да се намесва. Истината е, че няма към кого друг да се обърна. Мога да разчитам само на Луис и неговата студена съпруга с бяло лице и червена коса, които седят срещу мен.

Убедена съм, че и тя го знае.

Навеждам се напред и се втренчвам в нея.

- Мораг, влизате и излизате. Само достъп. От сградата не излиза нищо. Искаме само копие от една папка.

- Една седмица. Или нищо. - Тя повдига рамене. - Ти решаваш.

- Виж, трябва да се постараете, въпреки че времето е малко. Оценяваме го. Всъщност плащаме двойно. Няма да получите друго такова предложение.

Нещо се раздвижва в каменното й изражение.

- Пет дни - заявява Мораг.

Би трябвало да сваля на три, но не мога. Няма време.

- Утре и заплащането остава. Последно предложение.

Мораг се обляга назад на стола си. Размишлява. Кокалестите й бели пръсти местят чашата пред нея - малко наляво и после надясно, сякаш Мораг е снайперист, който ме е взел на прицел.

И след това тя поклаща глава.

- Това не ми харесва. Той поема целия риск.

- Един човек ще пази на улицата, друг ще наблюдава входа и трети ще гледа картината от охранителните камери.

- И все пак той ще борави със стоката.

- Тогава ще кажем на друг да направи копието. Луис само ще отвори вратите.

- Той не работи с непознати.

- А с мен?

Усещам стъписването на Роби, който седи до мен.

- Утре през нощта, Мораг.

Тя внезапно става. Луис вдига глава, сякаш се е събудил от дрямка, и после също се изправя, мигайки сънено. Това ли беше всичко? Тръгват ли си? Но тя казва:

- Трябва да изпуша една цигара.

Двамата се насочват към вратата. Барманът, който е скрит от погледите ни и не ни чува, откакто започнахме да разговаряме, веднага се появява и им кима. После се залавя да бърше плота, без да е необходимо, и ни поглежда. Имам чувството, че съм поставена под охрана.

Роби се обляга назад и отпива от бирата си, без да пророни нито дума. Дори да се чуди защо Мораг ме мрази толкова много, той никога не е питал.

Две поръчки за четири години за безумно надуто заплащане, защото те не искат да приемат подаяния. За да не се налага Луис да работи за други хора, които не са внимателни като мен. За да се оправят с парите. И всеки път преговорите са трудни като сега, защото Мораг не храни илюзии за парите, а знае, че плащам повече от необходимото, и е горда. Много би й харесало да ми откаже.

Дали ще го стори? Нямам представа. Мога само да чакам.

Двамата се връщат след пет минути. Дъхът им мирише на тютюн, а по дрехите им са полепнали зрънца суграшица. Те отново заемат местата си.

- Ще ти се обадим - казва Мораг.

Това не е отговорът, който искам.

- Добре - отвръщам. - Направете го.

Тя кима и добавя:

- И ако се съгласим и нещо се обърка, ще те издадем.

Взимам чантата си и ставам.

- Знам, че ще го сторите.

Барманът се появява отново и ни гледа предпазливо, докато излизаме. Стигам до вратата и се обръщам. Те още седят до масата, без да разговарят - уморен чернокож мъж и крехка бяла жена, всеки втренчен в чашата си, сякаш гледа в бездна.

* * *

Качваме се в колата и Роби издува бузи и пухти. Сигурно мисли, че съм се побъркала. Но аз трябва на всяка цена да видя онази папка. Трябва да знам какво пише в нея.

* * *

Роби ме оставя близо до станция на метрото в предградията. Връщам се в Докландс по дългия обиколен път сама.

Часът е четири без пет и Крейги вече ме чака във фоайето на сградата за рутинната ни среща в петък.

Обичайното изреждане на клиенти, източници, възможности, заплахи. Главатар на дребна банда с история на насилие търси помощ, за да намери дъщеря си. Германски клиент иска строителните планове на голям лондонски хотел. Някой задава въпроси за местонахождението на Уилям Хамилтън, въпреки че слухът не казва кой, а Хамилтън, настанен в тайна квартира, все още не иска да ни разкаже какво е направил. И после пак Лукас Пауъл - каквото и да е взел от апартамента в Ийлинг в онзи кашон, не го е довело до вратата ми. „Все още" - добавя Крейги.

В края на работната ни среща той става, посяга към палтото си и небрежно пита:

- Ами онази работа с Йохансен?

Разказвам му за безплодните разпити на Елис на колегите на Катрин Галахър.

Не споменавам за моята вечер с Марк Девлин, нито за посещението при Грейвс и за предложението, което направих на Мораг и Луис. Не искам още една лекция за рисковете.

Шест часът идва и отминава. Става седем. Препрочитам досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица", отново изслушвам записите на разпитите на Елис и чакам телефонът да позвъни, но напразно.

Мораг може да се обади чак след няколко дни.

„Тези забавяния са част от всяка задача. Защо този път да е различно?" Само че наистина е различно и вече започвам да нервнича.

Към осем вечерта вече не ме свърта на едно място, докато чакам да се случи нещо.

Обличам палтото си и излизам сред тълпите хора, които се прибират в домовете си. Суграшицата е намаляла, но вятърът пронизва като нож. Какво правя тук? Къде отивам? Отново да гледам реката? Да си купя мляко? Не знам.

До страничния вход на корпоративна централа, треперейки, пуши цигара мършаво момиче със син полиестерен елек на чистачка, с гръб към мен. Когато се приближавам до нея, тя угася цигарата и се обръща. От чантата й пада нещо.

Евтина гривна. Навеждам се и я взимам.

- Извинете...

Момичето ме поглежда през рамо без абсолютно никакъв знак, че ме познава.

- Изпуснахте това.

- О, благодаря - казва племенницата на Мораг и после бледите й устни се раздвижват едва и произнасят думата: - Утре.


Ден 17: петък - ден 18: събота

Йохансен

Изминалата нощ е горе-долу като останалите - болки в гърдите, счупена китка, някакъв нещастник, изпил белина. Немощен старец, завързан за носилка, който се опита да отмъкне нещо от най-близката количка с инструменти. Йохансен се навежда, отключва колелата на количката и я бута далеч от стареца, който гневно се втренчва в него. Дрил седи на стола, неподвижен и немигащ сякаш някой му е отвинтил бушона. Вини яде банан и говори какво ще прави, когато го освободят, а Кейт работи през цялото време. Изражението й е непроницаемо и съсредоточено, сякаш тя и пациентът, когото лекува, са единствените хора на света. Работи дори по време на интервалите, когато няма пациенти, изважда разни неща от шкафовете, брои ги, пише списъци и през свободните минути говори с администрацията, заключена в цикъл на постоянно движение. Йохансен е виждал това и в други хора, дори веднъж в себе си. Скъсваш се от работа, докато си твърде уморен да си спомняш и дребните проблеми на настоящето са заели всеки сантиметър свободно пространство в главата ти, без да оставят място за миналото.

В събота сутринта Кейт отива право в стаята си. Йохансен чака на леглото си да чуе стъпките й по стълбите, но напразно. Накрая става, облича се и излиза. Двамата преследвачи чакат до портата, пушат и потропват с крака в студа. Йохансен им кима и единият отвръща. Дават му двайсетина метра преднина, хвърлят цигарите и тръгват след него.

Той прави обичайната произволна обиколка.

Връща се към лагера и е спрял на кръстовище, за да изчака патрулът да мине, когато сцена на отсрещната страна на улицата привлича погледа му.

Някакъв мъж се е свлякъл до стената и спи или е пиян. Друг - дребен, със зализана черна коса - се навежда над него. Джими от двора първия следобед. „Първата задача на Джими е да ни помогне с една малка демонстрация..." В момента Джими се мъчи да извади нещо от джоба на човека, но е затруднен от факта, че трябва да работи с една ръка. Лявата му е в мръсна превръзка през рамото.

Джими се изправя. Държи нещо. Снимка. Изглежда доволен. Пъха я в джоба си, когато погледът му прекосява улицата и се спира на Йохансен. Той се усмихва - изпълнена с надежда детска усмивка. След това обаче започва да си спомня, свободната му ръка се вдига към рамото, за да го предпази, и усмивката помръква.

* * *

Пускат го да мине през портата на лагера, без да отронят нито дума. Йохансен пресича двора и влиза в чакалнята на клиниката. И отново усеща познатия трепет на напрежение.

Той спира и преценява тишината. Кейт сигурно го чака вътре.

В същия миг го обзема умора и му се иска всичко да свърши.

Йохансен минава през вратата на клиниката и я оставя да се затвори зад него. В средата на стаята има стол. Никой не седи на него.

Ударът връхлита изневиделица. Болка в черепа. Кръв в устата. Силен звук от разкъсване до Йохансен - отлепяне на тиксо.

- Блокирайте вратите - заповядва Брайс и някой се смее задъхано - слабият чернокож. Онзи с ножа.

Йохансен отваря очи. Раменете и глезените му са плътно залепени с тиксо за стола. Не може да помръдне.

Сигурно е издал някакъв звук, защото Брайс прикляка пред него и слага пръст на устните му.

- Шшт...

- Да му запуша ли устата? - пита друг, когото Йохансен не вижда, но Брайс се усмихва.

- Няма да бъде необходимо, нали? - обръща се той към Йохансен.

Съдействие. Брайс иска съдействие. Йохансен поклаща глава. От устата му потича кървава слюнка. Зъбите му са се забили в бузата. Брайс цъка с език.

- Каша.

Йохансен преглъща с усилие. Това няма да е всичко. Брайс иска публика. Куилан. Кейт. В стомаха му се надига страх като разтварящ се юмрук. В стаята има твърде много остриета.

Брайс все още клечи срещу него и го гледа. Очите му са светли и ясни.

- Изглеждаш уморен, Райън. Това е името ти, нали? И правиш грешки. Но ти го знаеш, нали? Може ли да ти кажа какво мисля, Райън?

Йохансен кима. Брайс се усмихва насърчително. „Браво."

- Ти не си преценил добре това място, нали? Постоя тук, видя някои неща. Лесно беше да дойдеш тук, нали? Влизаш, харесваш се на Куилан, чувстваш се като у дома си... - Брайс доближава лице още няколко сантиметра. - Не си мислил достатъчно задълбочено за това място.

Той прави рязко движение. Йохансен се дръпва назад, но удар не следва. Брайс се изправя и с леки нехайни крачки тръгва по дължината на клиниката. Прокарва ръка по плотовете, отваря шкафове, наднича вътре и пак ги затваря, взима разни инструменти и отново ги оставя. Йохансен извива врат, за да следи движенията му, но е прикован към стола и мускулите на шията го болят.

- Видях те да изваждаш чували за трупове и знаеш ли какво си помислих? - пита Брайс след минута. Взима шише с течност, прочита етикета и го връща на мястото му. - Прахосничество е да излизаш така. Не че ще го направиш. Ще излезеш жив от това място, само че... променен. - Той кима на себе си, сякаш размишлява. - Да, това място ще те промени. Завинаги. Хората се страхуват от промените, не си ли го разбрал? - Брайс слага ръка на уред за стерилизация, потупва го веднъж и продължава по-нататък. - Имам предвид... - Той поглежда Йохансен, имитирайки искрено любопитство. - Какво те плаши най-много? Мисълта за смъртта? Вярваш ли в ада? Аз не вярвам. - Брайс е намерил кутия с ръкавици. Лениво изважда една, нахлузва я на дясната си ръка и размахва пръсти, сякаш проверява дали му е удобна. - Смъртта е като да заспиш. Но да продължиш да живееш и да бъдеш променен... - Той се връща някъде зад Йохансен. - Да живееш без нещо, което приемаш за даденост, без очи, език или ръце - твоите ръце. - Брайс е зад стола на Йохансен. Пръстът му докосва лицето на Йохансен, леко и студено, и Йохансен потреперва. - Само си помисли за целия онзи живот, простиращ се пред теб, а ти не можеш дори да изпраскаш една чекия, а, Райън?

Йохансен кима. Какво ли ще последва?

Брайс се навежда. Йохансен усеща дъха му.

- Това място те променя. Бележи те.

Лявата ръка на Брайс се забива във врата на Йохансен и го бута надолу, а дясната сграбчва якето и ризата и ги изхлузва през главата му, разкривайки превръзката на гърба му.

Пръстът му с ръкавицата бърка в раната. Болка пронизва Йохансен. Дъхът му секва.

- Виждаш ли, направиш ли първия разрез, останалото е лесно... - прошепва Брайс.

Пръстът му прониква по-надълбоко, под кожата. Болката е изгаряща. Йохансен стиска зъби и затваря очи. Пред клепачите му играят светли петна.

- Мога да те разпоря - мълви Брайс. - Още сега. - Смехът му е тих, сърдечен, интимен. - Трябва ни само време.

Брайс изведнъж го дръпва да се изправи. Раната на Йохансен се удря в облегалката на стола. Ръката на Брайс се увива около гърлото му и стиска. Йохансен не може да диша. Задушава се.

- Това е само началото - казва Брайс и вдига юмрук.

* * *

Ножът. Йохансен вижда първо острието, което срязва тиксото, и трепва, подготвяйки се за разрез, но това не става. До него е Кейт. Навела е глава и реже тиксото, с което е облепен. Освобождава лявата му ръка и после левия крак. Вдига глава. Лицето й е пребледняло.

- Не мърдай - казва тя и отива от другата му страна.

Болката в гърба му е остра и пронизваща. Главата му пулсира. Отново усеща вкус на кръв в устата си.

Сам влезе в капана. Мислеше, че без доказателство той няма да ти направи нищо? Трябваше да го предвидиш.

Кейт освобождава дясната му ръка и десния крак. Йохансен си поема дъх и се опитва да стане. Кръвта пулсира в главата му...

- Казах да не мърдаш. - Кейт е стиснала устни. - Какво ти направи Брайс?

- Гърбът ми - отговаря Йохансен.

Тя съблича якето и надига ризата му. Няколко секунди мълчи, а след това пита:

- Ами главата ти? - Не е докоснала раната.

- Главата ми е добре.

- Глупости. Ударил те е. Изгубил си съзнание. - Кейт преглежда очите и главата му. - Свали си ризата и легни.

Йохансен се изправя. Завива му се свят и се налага да се хване за стола.

Ляга по корем на болничното легло с глава, извърната настрани от Кейт. Връхчетата на пръстите й леко натискат краищата на раната.

- Трябваше да ти я зашием още първия път - казва тя. Не добавя: „Ще боли".

Няколко минути Кейт работи и мълчи. Йохансен затваря очи и чака болката да премине.

- Колко важно за теб е да си тук? - неочаквано пита тя.

Той не отговаря.

- Първо ти се случи извън лагера и беше бързо. Сега - в клиниката, и той не бързаше, нали? Какво ще последва? - продължава Кейт.

Мога да те разпоря.

- Брайс ще дойде пак. И следващия път ще бъде по-лошо.

Тя приключва и се отдръпва. Йохансен сяда на леглото.

Болката намалява до притъпено парене. Главата му още пулсира.

Кейт изхлузва ръкавиците и ги хвърля в контейнера за отпадъци. Не поглежда Йохансен.

- Довечера не те искам в клиниката.

- Добре съм - отвръща Йохансен.

- Не си добре. - Тя вдига глава. Очите й са мрачни. - Не ме карай да се справям с онова, което Брайс ще ти направи следващия път. Върни се в Америка, във „Викторвил". Махни се оттук, преди той да е дошъл отново.

* * *

Йохансен лежи на една страна на леглото си. Раната на гърба му пулсира. Когато затвори очи, усеща как пръстите на Брайс ровят в плътта му.

Постепенно се унася в дрямка и сънува - пак фермерската къща, но този път писъците не са на Тери Кънлиф, а неговите.

Събужда се плувнал в пот. Отива, препъвайки се, в банята, пуска студената вода, напълва чаша и я изгълтва твърде бързо. Стои задъхан до умивалника. Огледалото отразява лицето му - изцапано и призрачно.

Трябва да избягаш.

Йохансен не е бягал от задача след случилото се с Тери Кънлиф. Осем години. Военните заявиха, че е ненадежден, но грешаха. Той доказа, че грешат. И сега няма да докаже, че са прави.

Убедеността е почти физически осезаема и се е загнездила студена и безмилостна в гърдите му като каменно сърце.

Време е да изпълни задачата.


Ден 18: събота - ден 20: понеделник

Карла

Някой аматьор би изчакал до полунощ или до два-три часа сутринта, когато страничните улици дори в тази част на Чел си са тихи. Но защо една жена ще влиза в сграда с офиси в три сутринта?

В единайсет и петнайсет в събота през нощта аз минавам покрай паркираните коли и се отправям към кабинета на Иън Грейвс. На трийсетина метра от външната врата е спряло такси и докато минавам, съзирам приведения профил на Роби зад волана, но той не поглежда към мен, пък и аз съм заета да ровя в чантата си за ключ, само че това не е ключът за сградата и няма да отвори вратата. Важното обаче е как изглеждат нещата отстрани. На улицата има предимно жилищни сгради. Ако някой съсед погледне през прозореца си в неподходящ момент, аз трябва да съм сигурна, че нищо от онова, което види, няма да му се стори подозрително.

И така, ето ме тук, почтена жена, която влиза в сградата със собствен ключ, без да прави опит да се крие. Преструвам се, че ключът се вмества в ключалката, виждам как лъскавата черна врата се отваря, влизам вътре и безшумно я затварям след себе си. Сигурно работя тук и съм забравила нещо в петък, затова се връщам да го взема след нощ, прекарана на гости или в ресторант. Няма нищо тревожно.

Луис ми отваря вратата, когато доближавам ключа до ключалката. Той се е вмъкнал в съседната необитаема къща преди няколко часа и внимателно и методично си е проправил път до тази точка - изключил е алармата и сензорите за движение, отворил е ключалките на прозорците, спуснал е щорите и едва тогава е насочил вниманието си към входната врата. Запалвам лампата в коридора, както би постъпил всеки невинен човек, и Луис трепва и мига колебливо срещу мен, но не казва нищо. Преполовявам коридора, когато той отново угася осветлението, но аз вече съм извадила фенерче.

Папката сигурно е някъде тук. Трябва само да я намеря.

Вратата на кабинета на Грейвс в дъното на коридора е открехната. Чакам няколко секунди на прага и се ослушвам. По Кингс Роуд вие сирена. След това запалвам лампата.

Облицовани с ламперия стени, кресла, масичка за кафе, бюро. Първо проверявам чекмеджетата на бюрото, но по-скоро с надежда, отколкото с очакване. Вътре има писалки, тефтери, цифрово записващо устройство за диктовки, резервен кабел и компютърна мишка. Няма папки.

Остъклената библиотека в другата част на стаята съдържа само списания и книги.

Връщам се в коридора, където ме чака Луис, и кимам към стълбището.

На площадката на първия етаж има три врати. Едната води към друга стая за консултации, втората крие тоалетна, а третата е към кабинет с прозорец, гледащ задния двор. Луис веднага спуска щората. Виждам две бюра с компютри и телефони, два допълнителни стола, фотокопирна машина, скенер и три шкафа, всичките заключени. Луис поглежда шкафовете и после мен, сякаш пита: „Да ги отворя ли?". Това ще му отнеме само една минута. Аз обаче поклащам глава. В този кабинет са регистрирани четирима психиатри. В шкафа няма достатъчно място да се съхранява документацията дори на единия от тях, да не говорим за четирима.

- Папките се съхраняват на друго място.

В кабинета има две вътрешни врати, но едната води в гардероб, а другата - в малка кухня.

Качваме се на горния етаж. Намираме още две стаи за консултации, баня и склад за мебели и канцеларски материали. Не откриваме папки.

Но на бюрото на Грейвс имаше папка с името на Катрин Галахър и той си водеше записки...

Връщам се на първия етаж и в кабинета на Грейвс.

Пак оглеждам мебелите и после се втренчвам в пода.

Килимът е с добро качество, но е постлан там от години и вече личат следи от износване - отъпкан е точно пред вратата, креслата и зад тежкото бюро, където Грейвс мести бюрото си. Има обаче още една леко изтъркана ивица пред секция от ламперията.

Прекосявам стаята, заставам на мястото и се обръщам.

Няма картина или огледало, нищо, което би привлякло някого в тази точка на стаята.

Отивам до вратата, запалвам лампата и после се връщам до стената с ламперията. Този път накланям лъча на фенерчето на четирийсет и пет градуса от ламперията.

Между две дъски над изтърканото място на килима има пролука един милиметър, която се спуска от тавана до пода.

Коленича и осветявам основата на ламперията. Между края й и килима има пролука два милиметра. А по-нататък, на няколко крачки вляво, се вижда друга мъничка пролука в ламперията, пак от пода до тавана. Тайна врата.

Изправям се и натискам дъските с обвитите си в ръкавици ръце, но не става нищо.

Отстъпвам назад. Луис стои на прага и ме гледа, но се приближава, когато аз се отдръпвам. Не е необходимо да му казвам да отвори вратата.

Но чак след петнайсетина минути той става и ламперията изскърцва и се отваря.

Лъчът на фенерчето ми осветява стотици папки, окачени на закачалки от пода до тавана в нишата.

Сигурно са подредени по някакъв принцип - вероятно по азбучен ред, но може би има някакво разграничение между настоящите пациенти и онези, които Грейвс вече не консултира... Започвам да търся буквата Г за Галахър.

Мобилният телефон на Луис започва тихо да вибрира и той излиза от стаята.

Изваждам една папка, „Медисън" и после друга, „Кърби"...

От коридора се чува шепот - ругатня. Долавям само това. И после се разнася настойчивият звън на алармената система.

В ъгъла на кабинета на Грейвс започва да мига сензорът за движение, докато се пренастройва.

Какво става?

На прага се появява тъмният силует на Луис. Насочвам фенерчето към него. Очите му са широко отворени и отчаяни.

- Угаси го - прошепва той. - Не мърдай.

Угасям фенерчето. Алармата спира да звъни. Червената светлина в ъгъла става постоянна.

Стоя в мрака в кабинета на Грейвс с фенерчето в ръка, а зад мен е отворен складът, съхраняващ папките на Грейвс. Нямам причина да бъда тук и не мога да помръдна нито сантиметър, защото ако го сторя, детекторът за движение ще включи алармата.

Очите ми се напрягат в тъмнината, за да видят Луис. Искам да го попитам какво се случи и защо е пренастроил алармената система, но не виждам лицето му.

И после да слуха ми достига друг звук - превъртане на ключ във външната врата.

* * *

Веднага щом вратата се отваря, алармата отново започва да звъни предупредително. Лампата в коридора светва. Разнасят се стъпки, а след това някой се кикоти и женски глас прошепва:

- Алармата, алармата.

Още стъпки. Някой сигурно е набрал кода, защото алармата спира да звъни. Червената лампа на сензора за движение в ъгъла на кабинета на Грейвс угасва.

Поемам си дълбоко дъх с отворена уста, за да не издам звук. Сърцето ми блъска в гърдите. Луис диша учестено. Слабата светлина, която прониква от коридора, озарява капките пот върху черната му кожа.

Претърсвам с поглед стаята за някакво скривалище, но не виждам нищо подходящо.

Жената се смее пронизително и малко невъздържано. Пила е.

- Чукай ме сега - казва тя.

Познавам гласа. Това е превзетата благовъзпитана секретарка, съпругата на министъра с лъскавата коса, консервативните дрехи и вид на тихо задоволство. Роби, който е навън, сигурно е видял, че идват, познал е жената от предварителното разузнаване, осъзнал е, че тя ще влезе тук, и е изпратил предупреждение на Луис. А Луис е знаел, че първото, което жената ще направи, е да изключи алармата, затова я е включил.

- Чукай ме - повтаря тя.

- Тук ли? - пита мъжки глас, който не познавам и който съвсем не звучи пиянски. Явно той контролира нещата.

- На бюрото - кикоти се тя.

Долавям слаби звуци, които не мога да разпозная, а после - стържене на стол върху дървен под и лекото изненадано ахване на жената и смеха на мъжа, сърдечен и насърчителен. Тя започва да стене.

Луис и аз стоим неподвижно. Стенанията се засилват.

Изведнъж Луис ми кима и безшумно излиза в коридора.

Да го последвам ли? Не. Трябва да намеря папката. Приготвям се да действам.

Запалвам фенерчето. Папката в ръката ми е надписана „Иймс". Връщам я на закачалката й колкото мога по-тихо, и насочвам лъча на фенерчето надясно. „Евънс“. „Дейвис". „Георгиу".

Звуците в рецепцията се доближават до кулминация.

„Галахър, К.". Ето я. Издърпвам папката и я разгръщам. Първият лист съдържа официалните данни за нея - името й, адресът и номерът на домашния й телефон. Прелиствам по-нататък - страници с бележки, написани на ръка. Имам онова, за което дойдох.

Жената от рецепцията извиква веднъж, два пъти, три пъти, а мъжът изпъшква, потрепервайки, и после звуците утихват.

Къде е Луис?

Ако нещо се обърка, ще те издадем.

Избягал ли е? Дали вече е навън и се връща в необитаемата къща, оставяйки ме сама?

Не мога да го виня. Той трябва да мисли за Кайл.

Следват няколко секунди тишина, а после от рецепцията се чува прокашляне и шумолене на дрехи.

Няма причина мъжът и жената да влязат в кабинета на Грейвс, но за всеки случай угасям фенерчето. В коридора се разнасят стъпки - нейните токчета и неговите кожени обувки с дебели подметки. Вече не говорят. Може би са заситени и доволни. Или няма какво повече да си кажат.

Ключалката изщраква. Входната врата изскърцва и се отваря. Слава богу...

- Чакай - казва жената. - Трябва да включа алармата.

Осем секунди по-късно червената лампа на сензора за движение в горния ъгъл на кабинета на Грейвс започва да мига и алармата зазвънява.

Няма време да избягам оттам. Сядам на стола на Грейвс, слагам папката на Катрин Галахър на бюрото и скръствам ръце върху нея.

И после в сградата настава мрак, външната врата се затваря и червената светлина отново става постоянна.

* * *

Загубила съм представа за времето. Нося ръчен часовник, но ръкавът ми го закрива и не мога да помръдна. Мобилният телефон е в джоба ми и вибрира веднъж. Роби ли се обажда или Шон? Не мога да отговоря. Само гледам втренчено сензора за движение и се опитвам да контролирам дишането си.

Минутите се нижат бавно. По улицата преминава друга полицейска кола с включена сирена.

Колко дълго мога да седя в тази поза? След колко време мускулите ми ще се уморят и ще се схванат? Ще стоя ли тук цяла нощ и утре също? Дали в понеделник сутринта секретарката ще дойде - с нови, чисти дрехи, безупречно направена прическа и неразмазан грим - и ще ме завари на този стол?

Роби няма да позволи това да се случи. Но той не може да ме измъкне оттук. За това е необходим Луис. Ако Луис е офейкал, Роби ще трябва да импровизира. Да повика подкрепления. Да се обади на Крейги.

Колко ще продължи това? Колко дълго ще издържа?

Колко ли минути са минали? Петнайсет? Двайсет? Някои хора притежават умението да преценяват времето. Аз не мога. Бих искала да знам колко време е минало.

Ръцете ми са скръстени върху папката в покровителствен жест, който ми напомня за Иън Грейвс.

Ако имаше светлина и папката пред мен беше отворена, поне щях да разбера какво се опитва да скрие Грейвс. Поне щях да имам какво да чета. Но аз съм парализирана на стола, скръстила ръце върху папката, а мускулите на врата ми са болезнено схванати, когато чувам слаб шум в коридора и лампата на детектора за движение угасва.

Луис.

За миг оставам вкаменена. После се навеждам напред, докато челото ми докосва ръцете, и затварям очи.

- Хей? - тихо и колебливо пита Луис от прага и аз вдигам глава.

Той държи фенерче, осветява лицето ми и после отмества встрани лъча.

Не казвам: „Копеле, помислих, че ме заряза". Не е необходимо. Луис го разбира по изражението ми.

* * *

Минава три часът в неделя сутринта, когато се връщам в апартамента си. Преди да изляза от кабинета на Грейвс, преснех папката с миниатюрен фотоапарат с висока резолюция и старателно сверих всяка копирана страница с оригинала, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо. След това върнах оригинала на закачалката. Тръгнах първа и сама. Роби и Шон ще стоят на позиция, докато излезе и Луис, след като затвори и заключи вратите и прозорците и пренастрои алармата. Бяхме внимателни. Не разместихме нищо. Никой няма да разбере, че сме били там.

Не мога да заспя, докато не прочета досието.

Включвам фотоапарата в лаптопа си, прехвърлям файла, натискам „Принтирай" и си правя кафе.

Така и не го изпивам. За три минути страниците поглъщат цялото ми внимание.

Между Грейвс и мен има нещо общо. Той също е колекционер на информация.

Първо официалните данни. Име, адрес, телефонен номер. Професия - младши мениджър по продажбите в рекламна фирма. Мястото за служебен телефон за връзка е празно, както и секцията с детайлите за личния лекар. По-нататък следват самите записки. Всеки сеанс за периода от петнайсет месеца е включен и описан подробно. В изреждащите се пред очите ми букви има нещо безпощадно.

Всичко е тук точно както Грейвс го описа. Студеният взискателен баща, емоционално отсъстващата майка, детството на условна обич - в зависимост от постиженията, хубави оценки в училище, изпитите, взети с отличен... Представям си Катрин като сериозно дете на масата за хранене, все още с училищната униформа, с руса коса, сплетена на плитки, току-що дошла от стаята си, където е учила, или от урок по пиано, изгаряща от желание да се хареса.

Следващ сеанс, после друг и така нататък. Безсънните нощи. Чувството за безполезност. Страхът от катастрофална грешка и че ще бъде разобличена като недостатъчно добра... Боря се с жаргона до последния сеанс, след който е изчезнала, търсейки намек за изповед, поне следа от това, че се е доверила на Грейвс. Няма нищо. Връщам се отначало и започвам да чета отново, този път търсейки празнота или редактиране, защото Грейвс може да се е уплашил, че ще има съдебна заповед, и да е премахнал от записките си какво е направила Катрин, в случай че Елис дойде пак.

Няма улики. Няма празнота. Само отчаянието на една жена, сведено до поредица синдроми - хитри наименования за болка.

Въпреки внимателното описание на личността записките на Грейвс не ми казват нищо.

* * *

Намирам се в задънена улица. Легни си. Уморена си. Трябва да помислиш със свеж ум, отпочинала. Старата полуистина, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Но съзнанието ми не ме оставя да заспя. Лежа в леглото, а мислите ми тиктакат в главата ми като метроном, настойчиво като капки от повреден кран. Продължавам да си припомням последните моменти от разговора ни с Грейвс:

- Задавате ми абсолютно същите въпроси като колегата си преди една година.

- Това изненадва ли ви?

- Реших, че след като сте си направили труда отново да ми се обадите...

- Ще задаваме различни въпроси? Не винаги.

И странните вибрации във въздуха между нас, дразнещи, дисхармонични... Помислих си, че Грейвс се е усъмнил в нас, но той не е разпитвал. Тогава какво отключи реакцията му? Отново разигравам мислено разговора. Нищо освен Грейвс, който покровителствено е сложил ръце върху папката. Не ми позволява достъп.

Но в папката трябва да има улика.

Остава ми да попитам само един човек. Стивън.

Мислиш ли, че идеята е добра?

Стивън не знае нищо за Карла. Но фактът, че крия Карла от него, вече е източник на търкания между нас. Защото въпреки че съм добра лъжкиня, от всички хора, които ме познават, Стивън винаги разбира кога лъжа.

* * *

Стивън живее сам в Странд он дъ Грийн, редица от красиви къщи от осемнайсети век, наредени покрай реката до Кю Бридж. Покрай пътеката по канала има три кръчми и едно кафене и в слънчевите почивни дни пейките им навън са отрупани с посетители, но днес е влажно и студено и дежурни са само закоравелите пушачи.

Стивън отваря вратата. Сияе. Той е едър мъж и почти изпълва рамката.

- Влизай, влизай. Нека да взема палтото ти. Току-що направих кафе. Ела.

Кухнята е в задната част на къщата и гледа към красиво окосена морава и ябълково дърво с голи клони. От тонколоните се разнася „Стабат матер" от Перголези, меланхолично и сърцераздирателно.

- Боже - възкликва Стивън. - Ще спра това и ще пусна нещо по-весело...

- Не - прекъсвам го. - Остави го.

- Добре - спокойно отвръща той, но се суети с кафето и пита дали искам мляко или сметана, дали да го пием в кухнята или в дневната и дали желая бисквити и ако е така, какви предпочитам. Изважда едни чаши и после веднага ги прибира и избира други. Знае, че става нещо. Кога за последен път съм му се обаждала ненадейно и съм искала да се срещнем веднага? Кога съм се появявала на прага му, без да съм мигнала цяла нощ?

Стивън най-после нарежда подноса. Вдига го и пак засиява.

- Хайде.

Отивам в дневната, сядам и го оставям да извърши ритуала да ми сервира, докато бъбрим за неща, които и двамата знаем, че не са свързани с целта на посещението ми.

Аз бях на пет, когато той се роди, голямата сестра, разумната, грижовната, вече съзнаваща пропастта между родителите ни, бездна, над която дори появата на бял свят на Стивън - копие на баща си - не можа да хвърли мост. Като мен Стивън е роден в зона на война и като мен беше въвлечен във вражески действия, притиснат да извършва услуги и на двете страни. Въпреки че за него нещата бяха по-лесни. Той имаше мен да му обяснявам правилата на битката веднага щом стана достатъчно голям да ги разбере - кога да кима, кога да излъже, кога да избяга. Детството ни беше едно постоянно хитруване. Нищо чудно, че станахме такива.

Тайни на други хора станаха нашият бизнес, но докато аз ги купувам и продавам, брат ми Стивън като Иън Грейвс е психиатър. Само че клиентелата му не се състои от нещастни богаташи, отчаяни адвокати и склонни към самоубийство банкери, а от психично болни престъпници, мъже и жени, прекалено увредени, за да бъдат в затвора, още по-малко на „по-голямата индивидуална свобода" в „Програмата". Стивън прекарва много време в охранявани институции, зад решетки, и тихо убеждава поверените на грижите му умопомрачени хора да разкрият изопачените си представи и извратени фантазии. И те гледат този грамаден умен мъж, който е искрено загрижен за тях и няма да ги съди, и поради някаква неизвестна причина го правят.

Понякога се питам дали той се е досетил каква е истината за мен.

Стивън знаеше за Томас Дру, разбира се - за връзката ни и факта, че аз отидох да работя за него. Знаеше, че работата е свързана с информационните технологии и сигурността. Знаеше, че Дру изчезна, оставяйки проблеми, с които трябваше да се оправям. Знаеше, че спечелих много пари, внимателно инвестирани, и че оттогава нямам постоянна работа... Но тогава Стивън беше студент по медицина, погълнат от собствения си живот, а аз си оставах голямата му сестра, запозната с правилата още преди да се роди той, която му казва само онова, което е необходимо да знае.

Когато Стивън порасна достатъчно, за да задава важните въпроси, аз вече знаех, че никога няма да им отговарям откровено.

Днес говорим за незначителни неща - концерти, на които сме ходили, общи познати през годините, последната му почивка. Стивън не казва дали е пътувал сам. Той е хомосексуалист, но личният му живот, както и източникът на моите пари, е нещо, което избягваме да обсъждаме. Не мога обаче да отлагам вечно и казвам:

- Искам да ми направиш една услуга.

Стивън се усмихва, сякаш това е най-лесното нещо на света, но зад усмивката умът му работи.

Бръквам в чантата си и изваждам записките за Катрин Галахър.

- Нуждая се от мнението ти.

- Моето мнение? - Казва го лековато, но не може да ме заблуди.

- Професионалното ти мнение. Тези записки... - Държа папката на коленете си, но още не му я предлагам. - Направени са от психиатър. Отнасят се за една млада жена. Бих искала да знам какво мислиш.

Думата психиатър го кара да се чувства неловко. Случаят е на друг специалист. Стивън поглежда папката и после мен.

- Моля те като услуга. Никой не знае, че се обръщам към теб, и ако ти не кажеш на никого, никой няма да узнае. Няма да те цитират...

Той маха с ръка, сякаш това е последното, за което мисли.

- Искам да знам... - продължавам. - Прочети записките и ми кажи какво мислиш. Още сега, днес, ако можеш. Или ще ги донеса пак някой друг път. Предпочитам да не ги оставям тук. Това е единственото копие и много трудно се сдобих с него. -Млъквам. Мога да добавя още нещо, но това няма да промени решението му.

Погледът му се стрелка между папката и мен.

- Важно е, нали? - най-после пита Стивън. - Звучеше... разсеяна... по телефона...

Повдигам рамене.

- Не спах добре.

- Заради това ли?

Подготвила съм лъжа, но този път не мога да я изрека.

Той се втренчва в мен и ме гледа дълго, а после протяга ръка, взима папката, разгръща я и ме поглежда. Най-горния лист го няма.

- Махнах първия лист с името й. Стори ми се, че така ще бъде по-добре...

- Да. Разбира се - отговаря той и отново се колебае, но не казва очевидното - че страниците са преснимани.

- Ще го направиш ли днес? Или имаш планове за обяд?

Стивън се усмихва печално.

- Смятах да обядвам с теб.

- Къде ще отидем?

- Може да сготвя нещо.

Ставам.

- Аз ще го приготвя.

Той повдига вежди. Знае, че не умея да готвя.

* * *

Стивън занася папката горе в кабинета си, малка отрупана с книги стая на първия етаж. Качвам се веднъж да го питам дали иска още кафе и после втори път, за да му занеса сандвич. Той иска само това за обяд. Първия път Стивън вдига глава от записките, сякаш излиза на повърхността от голяма дълбочина, и отговорите му са едносрични. Втория път бързо прелиства страниците напред и назад, сякаш сравнява нещо, и дори не ме поглежда. Храня се сама в кухнята и гледам градината. Когато дискът с музиката свършва, не слагам друг и тишината е като електронно бръмчене в ушите ми. Пътеката покрай реката е пред прозорците и от време на време преминават хора. Гласовете им внезапно се усилват, произнасяйки откъслечни думи от разговор, който не би трябвало да чуя. Но те виждат само къщата, не и хората вътре, и нямат представа, че някой слуша.

Най-после Стивън слиза до половината на стълбището.

- Шарлот?

Качвам се и занасям още кафе. Той отново е седнал на стола си. Записките са сложени в папката, която е на масата до него. Настанявам се срещу него и изведнъж изпитвам безпокойство.

Стивън седи, подпрял лакти на облегалките на стола. Ръцете му се скръстени пред него.

- Коя е тя?

- Млада жена, която... Майка й е приятелка на една моя приятелка.

Лъжкиня. Но Стивън подминава това.

- Познаваш ли я лично? - пита той.

Вече сме на по-безопасна територия.

- He.

- Но знаеш хора, която я познават.

- Разговарях с хора, които са я познавали. - Това е малка, безобидна лъжа. Елис говореше, а аз слушах. Горе-долу същото.

Стивън веднага се хваща за глаголното време.

- Познавали?

Той не пита дали това означава, че жената е мъртва. Може би не иска да знае.

- Кажи ми с кого си говорила.

- С колегите. С шефа й.

- С приятели?

- С един бивш любовник, но е било само краткотрайна забежка.

- Имала ли е приятели, с които би могла да говориш?

- Не открих никого, който е бил близък с нея. И полицията също.

Погледът му говори: „Значи и полицията се е намесила".

- И няма семейство, разбира се, ако не се брои майката, а за жалост не можем да... - измърморва Стивън и после пита: - А психиатърът, който е писал тези бележки?

- Да, говорих с него. И бях в дома й.

- Живеела ли е с някого?

- Не, сама.

Той се обляга назад на стола и се мръщи.

- Кажи ми как я описаха колегите й.

- Много добра в работата си. Компетентна. Амбициозна. Мотивирана.

- И как се е проявявала депресията й? Какво казаха колегите й?

- Нямаха представа, че е била депресирана. Криела е от тях.

- Абсолютно никаква представа?

- Никаква. Тя не се е доверявала на никого. Не е била такъв тип човек.

- И не е работела тясно с други?

- Работила е в малък екип, понякога под напрежение. Прекарвала е много време с няколко близки колеги.

Стивън отново се мръщи.

- В бележките пише, че се е тревожела да не допусне грешки в работата си. Не е ли споменавала за това пред колегите си? Сигурно се е притеснявала да не загуби работата си.

- Не се е доверявала на никого - повтарям.

- И никой не е забелязал нищо? Никакви притеснения? А гняв?

- Гняв?

Той леко докосва папката.

- Тази жена е ядосана. През целия й живот никой не я е обичал заради самата нея, а само заради работата й. Психиатърът й смята, че има риск тя да са самоубие. Самоубийството е акт на гняв. Никой ли не е доловил това? - пита Стивън и аз поклащам глава. - Може би отказ да поеме някакво задължение?

- Била е много затворена. Саможива.

- Сигурно е било нещо повече, неприсъствие. Колегите й може да са се чувствали отхвърлени или неподкрепени.

- Не. Те не са съзнавали, че тя има проблем, докато... - Млъквам. Докато не се е самоубила? Докато не са я намерили?

- Но докато са работили заедно, имали ли са чувството, че тя ще ги разочарова?

- Не - отговарям. - Тя се гордеела, че не е допускала грешки.

Той кима веднъж, на себе си, но когато отново заговаря, сменя темата.

- Психиатърът не й е предписал антидепресанти.

- Тя не пожелала да каже името на личния си лекар.

Стивън пак кима бавно, но не коментира.

- Пиела ли е много?

- Може би вкъщи, макар че няма доказателства. Никога на публично място. Нито дори на празненства. Едно питие, най-много две.

- Физически симптоми? Оплаквания от болки?

- Никога не се е разболявала. В шкафчето в банята й няма нищо по-силно от парацетамол.

- Ходела ли е редовно на работа? Колко пъти се е обаждала, че е болна в последния момент?

- Няма такива дни.

- Не е отсъствала по болест?

- Не.

- А има ли доказателства за самонараняване?

- Имаш предвид да се порязва?

- Евентуално. Но разкажи ми за произхода й. Чиновнически?

- Високообразована средна класа.

- Тогава може да се е самонаранявала чрез социални простъпки. Заместител на физическото самонараняване - да крещи на шефа си или да спи със съпруга на колежка. Лошо поведение с потенциално катастрофални последици.

Поклащам глава.

- Не.

- И не си е нанасяла рани, предполагам.

Нещо в тона му привлича вниманието ми, но не мога да го определя.

- Може да се е наранявала там, където не се вижда.

- Това би се установило при аутопсия. - Стивън свива устни и се мръщи, сякаш е съзрял нещо ново и сега се насочва и фокусира върху него. - Разкажи ми за мястото, където е живяла.

Въпросът ме сварва неподготвена. Изглежда някак неуместен.

- Чисто, подредено. Безлично.

- Не е разхвърляно, нито занемарено? Някакъв знак, че тя е престанала да забелязва обстановката около себе си или е спряла да се грижи за нея?

- Всичко е спретнато. Тенекиените кутии на шкафовете са подредени.

- Това може да се свърже с маниакалност. Ако е била организирана по природа, депресията може да е засилила обсебеността. Но би трябвало да има друга област, която да е пренебрегнала. Буренясала градина? Мръсна кола?

- Не е имала градина. Не видях колата й.

- Външният й вид? Облеклото?

- Консервативно. Нищо екстравагантно, но и нищо посредствено. Мисля, че се е грижела за външността си. Купувала си е хубави дрехи и ги е пазела. Слагала си е грим. Правела е гимнастика.

- А към края? Предполагам, че е имало криза...

- Не е настъпила промяна.

Стивън прокарва пръсти по устните си. Мисли.

- В бележките пише, че се е тревожела да не направи грешки в работата си, катастрофални. В рекламата ли е работела?

- Била е лекарка.

- Но в записките пише... - Стивън млъква, а после кима на себе си, преоценявайки Катрин Галахър. „Разбира се. Излъгала е." - Какъв лекар?

- В интензивно отделение.

Той повдига вежди.

- И колегите й не са забелязали нищо? Не е ходила и при личния си лекар. Затова не е казала името си.

- Сама е отишла при психиатъра.

- Направо при психиатъра?

- Частен пациент, плаща в брой. По думите му тя изпитвала ужас, че някой може да открие, че не се справя...

- Защото е била лекарка, да. А лекарите са известни с това, че крият проблемите си. - Стивън отново се обляга назад. - Говорила си с психиатъра. Как ти се видя?

- Държа се покровителствено. Може би я защитаваше. Записките, изглежда, са важни за него, но когато ги прочетох...

- Взела е свръхдоза?

- Никой не знае.

- Моля?

- Не са я открили. За последен път е видяна на кадри от камерата за наблюдение във фоайето на блока, където е живяла. Излязла е и е изчезнала.

- Кой е съобщил за изчезването й?

- Психиатърът.

Стивън ме поглежда съсредоточено.

- Психиатърът е съобщил за изчезването й? Не колегите й?

- Тя е била в отпуск, когато е изчезнала. Не дошла на последния сеанс. Той не могъл да се свърже с нея по телефона, нямал служебния й номер и затова отишъл в апартамента й...

- Отишъл е в апартамента й? Не е написал писмо, така ли?

- Разтревожил се.

- И когато никой не отворил вратата, отишъл в полицията.

- Да.

- Казал: „Настоявам да потърсите тази жена. Тя е потенциален самоубиец".

- Да.

- И сега ти се опитваш да я намериш?

- Искам да знам какво се е случило с нея.

- Мислиш ли, че е мъртва?

- Предпочитам да не казвам какво мисля.

- Но искаш аз да ти кажа какво мисля?

- Да.

Стивън извръща глава настрани, а после става и тръгва по дължината на стаята. Помещението не е голямо, а той е висок. Три крачки го отвеждат до прозореца. Няколко секунди Стивън гледа реката - наляво, където сиво-бялата и червената линия на метрото пресича железопътния мост Кю, и надясно, където се извисяват кулите на Брентфорд - и после се обръща.

- Защо дойде при мен?

- Защото трябва да знам какво се е случило.

- Но записките разказват какво се е случило. Защо не им вярваш?

Защото тя е убила някого и е било кърваво. Защото Девлин е видял тъмната й страна. И Грейвс също би трябвало да я е видял. Защото мисля, че той я е видял, но не мога да го докажа. Нямам лъжа за това.

- Не мога да ти кажа.

- Защото не знаеш защо не им вярваш ли?

Или това.

- Не мога да ти кажа.

Той пак ме поглежда, този път озадачено и обезпокоено. Добър човек в лоша вселена, който се опитва да открие смисъл в цялата история. По-добър е от мен, много по-добър. По-добър с хиляди километри. Стивън заслужава да му кажа много повече.

- Искам да знам какво се е случило с тази жена. Смятах, че записките ще отговорят на въпросите ми, но не стана така. Прочетох ги десетина пъти. Не ми предоставиха нищо.

- Предоставят ти пример за депресия по учебник.

- Може би мислех, че има нещо повече.

- Не и в тези записки - заявява той с окончателна категоричност.

Върху мен сякаш се стоварва тежест, която ме притиска на стола. Главата, гърдите, стомахът и крайниците ми натежават. Защото бях сигурна ли? Или защото като Елис огледах нещата от всички ъгли? Този беше последният и разчитах, че ще има отговор, който ще ме заведе до клиента и ще осигури безопасност на Йохансен. Но там няма нищо.

Стивън обаче не трябва да разбере това. Овладявам се.

- Тогава извинявай, че те лиших от приличен обяд... - Вдигам глава и го поглеждам в очите.

- Всичко, което се очаква да видиш в записките, говори за евентуално самоубийство. И това е проблемът. Всичко е твърде чисто... твърде фокусирано. Реалните хора са по-сложни. Особено реалните хора, които смятат да се самоубиват.

- Мислиш, че тя не е била склонна към самоубийство?

- Мисля, че изобщо не е била при психиатъра.

Зяпвам го с отворена уста.

- Обърна ли внимание на почерка? Твърде равномерен, навсякъде. Обикновено мастилото се сменя между отделните вписвания, но тук няма промени в стила между края на едно вписване и началото на друго. А трябва да има разлики. Почеркът се изменя частично всеки път, когато вземеш писалка - понякога пишеш по-бързо, друг път по-бавно и повърхността, върху която е сложен листът, е различна. Рано сутрин, два часът следобед, бързаш, не бързаш, изпил си само две чаши кафе, не си обядвал - винаги има разлики. Почеркът му би трябвало да се променя, но не е така. Освен към края... Забеляза ли? Големината на буквите започва да варира. И има повтарящи се изрази. Той пише клишета. Сякаш се е уморил. Сякаш е седял часове зад бюрото, имал е краен срок и е започнал да се изчерпва. - Стивън млъква.

Затаила съм дъх.

- Продължавай.

- Психиатърът е казал, че тя е потенциален самоубиец, че е говорила, че ще се самоубие. Но някой знае ли със сигурност, че е била склонна към самоубийство?

- Криела го е.

- Ами ако не е имало какво да крие? Няма гняв, нито занемаряване или пропуски в концентрацията. Поддържала е дома си подреден, грижела се е за външния си вид, била е точна, можело е да се разчита на нея. Къде е депресията? Само в записките.

- Искаш да кажеш, че записките са фалшиви.

- Посещавала е психиатъра петнайсет месеца. Според мен той е писал бележките на един път. Всичките. Знаел е какви са симптомите на депресията и просто ги е описал. Както казах, всичко говори за вероятно самоубийство. Съсредоточил се е да предаде едно послание - тази жена ще се самоубие. - Стивън разперва ръце. - Не мога да бъда сигурен, Шарлот. Но съдейки по информацията, която ти ми даде, тя не е била склонна към самоубийство повече от теб и мен.

Всичко си идва на мястото.

Гледаш онова, което са ти дали, и в нищо няма логика.

Защото повярва в историята. Като всички останали - полицаите, колегите й, съседите, медиите. Всички освен Марк Девлин. А ти повярва.

Дневната светлина навън трепти като пулс.

Ами ако цялата история е лъжа?

* * *

Какво знаем? Изчезнала жена и свидетел експерт. Сеанси и записките - петнайсетмесечно свидетелство за склонността към самоубийство на Катрин Галахър, но никакво доказателство.

Съседите й са я познавали бегло. Колегите й мислят, че с нея всичко е наред. Всичко почива на показанията на Грейвс. Ако махнем показанията и записките, какво остава? Инсценировка.

Не се хващай в капана на убедеността. Не вярвай само защото искаш.

Имам обаче чувството, че това е истината.

Няма семейство, което да настоява за отговори. Няма труп, нито разследване. По-лесно е да се приеме, че тя лежи мъртва някъде. Какво каза Робъртс? „Не иска да бъде намерена. Това е характерно за нея.“ Но записките са слабата брънка и Грейвс го знае. Жестът му - разперената ръка върху папката - и вибрациите във въздуха между нас, които помислих за подозрение... Не е било това, а страх.

Той мисли, че полицията го подозира. Иначе защо биха задавали същите въпроси като преди една година? Защото искат да го разобличат в лъжа.

Какво ни каза Грейвс? Безопасните отговори, нещата, в които знае, че не можем да намерим грешка. Разказ за нещастно детство, който не можем да потвърдим, и списък със симптоми - промени в настроението, депресивна психична деменция, загуба на апетит, ниско самочувствие. По учебник.

Затова Грейвс не се е обадил на главния инспектор на Елис, за да ни провери. Не е искал да се набива на очи. Надява се, че ако се спотайва, всичко ще се размине.

* * *

Гледам втренчено в празното пространство. Стивън ме наблюдава. На лицето му е изписано съчувствие.

- Шарлот.

Слагам ръце на коленете си.

- Добре съм. - И наистина е така.

- Ти каза, че майка й...

Този път лъжата излиза безпрепятствено.

- Тя е в старчески дом. И никой друг не се интересува. Казах, че ще се опитам да помогна.

И все пак Стивън знае, че лъжа. Той винаги разбира. Виждам проблясъка на безсилие и отчаяние в изражението му, преди да го прикрие. Той иска отново да ме разпита, но съзнава, че няма да промени нищо.

- Трябва да отидеш в полицията. Може би има основателни причини защо се е случило това. Понякога хората искат да изчезнат... - Той повтаря думите на Девлин. Знам обаче, че Стивън не мисли за това, а защо друг психиатър е заговорничил при изчезването на млада жена и е направил така, че то да прилича на самоубийство, така, че да не се задават въпроси. Може би е по-лошо, когато става дума за колега.

Той продължава да говори.

- Шарлот? Обещай ми, че ще отидеш в полицията. Не е необходимо да им казваш, че си виждала записките. - Стивън очевидно се е досетил, че не би трябвало да са у мен, и е предположил, че съм се сдобила с тях по незаконен начин. - Обясни им какво са казали колегите й. Кажи им, че имаш експерт, който е готов да прегледа досието й и да даде второ мнение.

Кимам. Вярва ли ми Стивън?

Той ми се усмихва окуражително, сякаш съм пациент.

- И ми се обади. Кажи ми какво са ти отговорили.

Кимам пак, но когато го поглеждам, все още виждам същата озадаченост и безсилие на лицето му. Стивън знае, че не ме е убедил. И е прав.

Няма да отида в полицията. Ще притисна Грейвс.

* * *

Трезвият разум надделява, преди да стигна с колата до Хамърсмит. Мнението на Стивън не е достатъчно. Трябват ми доказателства.

Е, сигурно ще има още основания за подозрение. „Плащанията в брой" на Катрин Галахър за терапията, които загадъчно липсват от счетоводството на психиатъра или са добавени по-късно, сякаш са му хрумнали после. Сеансите, които винаги са се състояли извън работното време на кабинета - никой от колегите на Грейвс, дори секретарката, не е виждал Катрин. Самите сеанси, вписани само в личния дневник на Грейвс... Но аз видях Грейвс в действие. Той ще има отговор за всичко. Грешка в счетоводството и разбира се, дежурствата на Катрин са изключвали сеанси в нормалните работни часове или пък тя е настоявала да идва в необичайно време, защото се е страхувала да не я познаят. Дневникът? Сякаш чувам спокойния му глас: „Административна грешка. Защо, важно ли е?".

Ако ще се изправям очи в очи с Грейвс, ми трябва нещо, което той не може да обори. Нуждая се от доказателство. Да докажа, че Катрин Галахър е била на друго място по време на някой от сеансите. В болницата, в спортната зала, в метрото или е преглеждала имейлите си или е теглила пари от банкомат - няма значение къде, важното е да е оставила следа. Но колко време ще ми отнеме да я открия? Колко дълго мога да си позволя да чакам? Трябва да проверя дванайсет дати, а и само едно несъответствие няма да е достатъчно, ще са ни необходими две или три... Ами ако Грейвс е помислил за това? Ако е потърсил незапълнените места в живота й и е вмъкнал сеансите в тях?

Да се обадя ли на Елис? И да видя какво ще може да открие той? Но ако Стивън е прав, Грейвс е подправил „самоубийството" на Катрин. Може би тя му е платила да го направи. Или някой друг и Грейвс може да ме отведе при него. Не искам Елис да е близо до мен, когато го намеря.

* * *

Грейвс има къща в Хампстед. Изпращам Шон там, а Роби отива в кабинета му в Челси. Психиатърът се занимава със заети хора и може би приема пациенти в неделя. Трафикът по пътя на Шон е по-слаб, но в къщата края Хийт няма никого. Казвам му да чака. Грейвс може да дойде всеки момент.

Петнайсетина минути по-късно позвънява Роби. Кабинетът е тъмен и никой не отваря вратата.

Имам номера на мобилния телефон на Грейвс. Дали да му се обадя? Все още се колебая и гледам апарата в ръката си, когато той иззвънява. Пак се обажда Шон. Разговарял със съседите. Грейвс почиствал дома на покойната си майка в Бъкингамшър.

Отнема ми по-малко от пет минути да открия адреса.

* * *

Пет без пет, неделя надвечер. Залезът се вижда през прозореца.

- Господин Грейвс... Обажда се Елизабет Кроу.

Колебание от другата страна на линията.

- Съжалявам. Не мисля, че...

Лъжец.

- Бях с детектив инспектор Елис. Сигурна съм, че си спомняте.

- Откъде взехте този номер? - рязко пита той.

- Появи се нова информация. Боя се, че пак трябва да се срещнем. Днес.

Отново колебание. Какво ли му говорят думите нова информация? Бих искала да знам.

- Съжалявам, но ще трябва да почакате. Не съм в Лондон.

- Знаем къде сте.

- Е, и? - отвръща Грейвс, сякаш съм доказала думите му.

- Не искате ли да знаете какво сме открили? - Психиатрите са любопитни копелета.

- Откровено казано, госпожице Кроу, мисля, че загубихте достатъчно от времето ми.

- Или вие загубихте нашето.

- Не знам за какво...

Изиграй картата.

- Вие излъгахте, господин Грейвс, и ние можем да го докажем.

- Кой казва?

Остава ми само още един блъф.

- Ще отгатнете ли?

Понякога мълчанието е безсъдържателно. Това мълчание сякаш разцъфва по линията между нас, разтваря се като цвете или капка мастило във вода.

Не знам какъв отговор е измислил. Знам само, че съм го хванала натясно.

- Моля, стойте там, където сте.

Пак мълчание. Какво ли ще направи? Ще затвори? Ще избяга?

- Колата е на път.

- Ще има ли униформени полицаи? - Гласът му изведнъж става напрегнат и трепери. Чувам го, че преглъща.

- Предпочитате да няма ли?

Той мисли за съседите и за публичното унижение...

- Ще видя какво мога да направя - добавям.

- Ще ми трябва закрила - продължава Грейвс. Страхува се. Хубаво. Нека се страхува.

- Може да се уреди. Само бъдете там, господин Грейвс.

* * *

Пет и пет. Да изпратя ли Роби да дундурка Грейвс? Той е по-близо до къщата от мен, както и Шон. Ако движението не е натоварено, всеки от тях може да бъде там до час. Грейвс обаче няма да избяга, ако мисли, че имаме доказателство, няма и да увърта или да се съпротивлява. Срещала съм достатъчно хора, склонни към насилие, и знам кога съм в риск. Грейвс може да се опита да спори или дори да отправя заплахи, но няма да упражни физическо насилие. Той не е от този тип хора. И не искам Роби или Шон да се разкрият. Ако всичко мине добре, колкото по-малко от нас види Грейвс, толкова по-добре.

Обаждам се на Роби и му казвам да вземе микробус без опознавателни знаци, да смени регистрационните табели и да чака по-нататъшни инструкции. Може да се наложи да преместим Грейвс в тайна квартира.

И през цялото време в главата ми се въртят въпросите: Мислиш ли, че ще успееш с блъфиране? Какво ще стане, когато Грейвс осъзнае, че не разполагаш с достатъчно доказателства?

* * *

Пет и двайсет. Тръгвам пеша с пътническа чанта в ръката - Шарлот Олтън отива на гости на приятели. Взимам такси и после пет минути вървя до гаража, където държим две резервни превозни средства. Там е паркиран черният джип с двойно предаване. Преобличам се в старомодна пола и палто, типични за Елизабет Кроу, нахлузвам обувки с ниски токчета и си слагам кестенявата перука. Една последна хитрост... Играта на „професионалния" ми статус е стигнала почти до края на полезността си - преди да мине вечерта, Грейвс ще разбере, че не съм онази, за която се представям, но тогава ще бъде късно.

* * *

Часът е пет и седемнайсет минути и е тъмно, когато навлизам в селце в Чилтърнс. От едната страна на лъкатушещия селски път са разпръснати къщи. Две от тях са старинни, боядисани в шоколадовокафяво, но повечето са нови - строени през трийсетте, петдесетте години или по-наскоро - и не представляват нищо особено, въпреки че тук очевидно живеят хора с пари - на една алея е паркиран „Ягуар", а до бордюра е спряло „Порше Кайен" с тъмни стъкла. От едната страна на пътя фаровете на джипа осветяват незасадена зимна нива и изсъхнало дърво. Няма тротоар и улични лампи.

Минавам през селото. Къщите оредяват. Отклонението, което търся, е тясна пролука в избуял жив плет. Намалявам. През пролуката, отвъд площ с буренясал чакъл, се вижда ниска бяла къща от трийсетте години на фон от тъмни дървета. В стрехите има две капандури, същински очи. Едната свети, сякаш къщата намига. Лампите на долния етаж също са запалени, но завесите са дръпнати. На алеята е паркирана кола. Номерата съответстват на превозното средство, регистрирано на името на Иън Грейвс.

Майка му е починала преди два месеца на осемдесет и осем години след кратък престой в болница. Битовите сметки предполагат, че оттогава къщата е необитаема.

Спирам на отбивката на трийсетина метра след входа на алеята и се връщам по тъмния път към къщата. Единственият признак на живот е жена с яке „Барбур", която ме изпреварва, разхождайки дебел черен лабрадор.

Завивам в алеята и тръгвам по чакъла. Нощта е ветровита. Дърветата зад сградата се огъват и свистят срещу мен.

Натискам звънеца. Отвътре се чува електронна камбанка. Съзирам движение. Дали беше движение? Чакам да чуя приближаващи се стъпки и да видя очертанията на стегната фигура зад оребреното стъкло на външната врата, но не се случва нищо. След двайсетина секунди отново натискам звънеца. Къщата е малка. Грейвс сигурно ме е чул. Може би е в банята.

Минава още една минута. Все още нищо.

Отстъпвам назад и поглеждам към светещия прозорец на капандурата. Виждам само част от сводестия таван с петно светлина, насочена нагоре от настолна лампа. Няма движение. Завесите на долния етаж не помръдват.

Изваждам фенерчето и го запалвам. Отстрани на къщата минава пътека. Тръгвам по нея. Завесите на страничен прозорец са открехнати. Светлина, проникваща през отворена врата от коридора вътре, озарява легло с разхвърляни върху него декоративни предмети - бяло-сини кутийки за накити „Уеджуд" вазички, сувенирни чинийки, малки порцеланови букети - и преобърната картонена кутия, сякаш е била изпразнена набързо. Промъквам се по-наблизо и надничам, за да видя повече от стаята. В тъмен ъгъл има шкаф. Долното чекмедже е издърпано и от трите му страни висят дрехи. Горното чекмедже е извадено и изсипано, сякаш някой набързо е преровил съдържанието му, търсейки нещо.

Отново някакъв звук. Врата, затваряща се тихо?

Стискам фенерчето и заобикалям отзад къщата. Не се вижда никой. Дърветата скърцат от вятъра. Втренчвам се в тях. Нищо. После отново се обръщам към къщата.

Врати към вътрешен двор с дръпнати завеси. Стаята вътре тъне в мрак. Светъл прозорец със спуснати щори, а до него -задна врата с оребрено стъкло на прозорчето. Увивам ръката си с носна кърпа и натискам дръжката. Вратата е отключена.

Виждам кухня с протрити пластмасови столове и линолеум на пода.

Влизам вътре и затварям вратата след себе си. Не чувам никакъв звук.

- Здравейте. Господин Грейвс?

Прекосявам кухнята и отивам в коридора. Вратата на спалнята е открехната, а до нея сигурно е банята...

Той е притиснат между тоалетната чиния и стената. Очите му са отворени, а на лицето му е изписан лек протест. Убит е с нож. Дрехите му, които вече не са безцветни, са лепкави от тъмночервена кръв.

Времето сякаш спира. Не знам колко дълго. И после...

О, боже.

Изведнъж изпитвам желание да избягам и да се скрия. Да карам бързо и да отида колкото е възможно по-далеч, да се заровя някъде, където този ужас няма да ме намери...

Престани.

Отново усещам някакво движение в къщата. Миг по-късно се затваря врата...

Сама ли си? Ослушай се.

От съседната стая не се чува контролирано дишане, нито скърцане на дъските на пода. Да.

Но те са знаели, че ще дойдеш.

Подслушвали ли са телефона на Грейвс? Слушали ли са, когато му се обадих?

Казах му, че ще изпратя кола. Когато са почукали, той трябва да е помислил, че е полицията. Колко души са стояли на прага, когато Грейвс е отворил вратата? Един? Двама? И той сигурно е изпитал леко облекчение, че поне са изпратили цивилни.

Горкото копеле. Горкото глупаво копеле.

Или се е паникьосал? Обадил ли се е на някого, за да го предупреди, че всичко ще бъде разкрито?

Трябваше да изпратя Роби. Не, изобщо не трябваше да се обаждам на Грейвс. Трябваше да дойда и да го разоблича, с доказателство или без. Не трябваше да им давам шанс...

Някакъв звук пронизва тишината в къщата, настойчив, отривист. Мобилен телефон.

Това ме подтиква към действие. Хуквам по малкия коридор, завивам надясно и влизам в тъмна дневна. Екранчето на телефона свети в синьо на пода. Взимам го. Показва номер.

Натискам бутона за отговор и допирам телефона до ухото си. Четири секунди мълчание и после линията прекъсва.

Отмествам телефона от ухото си и се втренчвам в екранчето.

Съсредоточи се. Нямаш много време.

Отварям „Дневник на обажданията". Отивам на „Приети обаждания". Най-отгоре в списъка е последното обаждане, в 19:34, от мобилен телефон, с времетраене шест секунди. Второ в списъка е от „Непознат номер" моето обаждане до Грейвс, обезопасено и непроследимо, записано в 16:55.

Отварям „Набирани номера“ и го виждам. В 17:08 - няколко минути след като съм затворила - Грейвс е позвънил на същия номер и обаждането е продължило по-малко от две минути.

Паникьосал ли се е? Предупредил ли е някого? Помощ ли е искал? И сега човекът с този номер се обади отново. Проверяваше дали Грейвс е добре? Или че не е добре? Проверяваше дали работата е свършена? Или проверяваше мен?

Може да са се обаждали от километри разстояние. Или от края на градината, до дърветата...

Обзема ме паника. Престани.

Запомни номера. Повтори го. Запамети ли го? Добре. А сега изключи телефона. Не го оставяй. Сложи го в джоба си. В момента имаш предимство пред полицията. Погрижи се това да остане така.

А сега изчезвай. По-живо.

Тръгвам по коридора. От една страна, не искам да погледна, искам да се престоря, че трупът в банята не е там. От друга страна, искам да го видя пак. За да бъда сигурна?

Нищо не се е променило. Мъртъвците се движат само в кошмарите. И все пак не мога да откъсна очи от него. Вървя заднишком през кухнята и спирам едва когато се блъскам в умивалника.

Разкарай се оттук.

Ами ако те са навън и чакат?

Отварям задната врата, използвайки носната кърпа. Спирам на прага и се втренчвам в мрака. Нищо. Няма тъмни очертания, нито внезапна атака.

Излизам. Затварям вратата. Добре, не бързай. Машинално, внимателно, въпреки че кръвта пулсира в гърлото ми толкова силно, че може да ме задуши. Но важни са дребните детайли. Няма да оставя отпечатъци.

Обръщам се. Вечнозелените дървета в отсрещната страна на влажната морава се поклащат.

Имали някого там?

Върви. Тръгвай.

* * *

Десетина километра карам по малки селски пътища. През цялото време Грейвс е пред очите ми, сякаш е заснет на безкрайно повтаряща се лента, която съм принудена да гледам отново и отново. Ръцете ми на волана лепнат от пот. Не трябваше да се обаждаш. Не трябваше да им даваш шанс.

Най-после стигам до подходящо място - отбивка и горичка. Дърветата през зимата са голи, но има вечнозелена бодлива зеленика, нискорастяща гъста калина. Почвата е мека. Следите от гумите ще бъдат там и утре. Не мога да направя нищо по въпроса.

Слизам, изваждам резервните регистрационни табели от тайното отделение и се залавям да ги сменям. Ръцете ми са студени, вцепенени и изцапани, когато приключвам, но в села като това на Грейвс пенсионирани държавни служители прекарват времето си, като записват регистрационните номера на колите на непознати. Знам ли, жената, която разхождаше дебелия лабрадор, може да има фотографска памет. На всеки главен път, водещ към Лондон, има камери, които проверяват регистрационните номера. Няма да оставя следа за тях.

После смъквам кестенявата перука на Елизабет Кроу и я натъпквам в найлонов плик заедно с обувките и палтото й. Отново съм Карла, с червило и високи токчета, въпреки че се налага да се преборя с треперенето на ръката си, докато си слагам червилото.

Проверявам на картата, обаждам се на Роби с точни, практични инструкции, без обяснение, и накрая оглеждам джобовете на вратите и под седалките, търсейки нещо, което не бих искала да оставя.

Отново сядам зад волана, включвам двигателя и потеглям.

* * *

Шокът ме завладява по пътя към Лондон. На моменти съм добре. Друг път треперя. Студено ми е, но когато включвам отоплението, нещата не се променят.

Искам да се свия на кълбо. Да се изолирам от всичко. След това изпитвам желание да говоря с някого и да му разкажа всичко. Знам, че потребността да говоря се дължи на шока, сякаш това ще осмисли случилото се и всичко ще бъде наред. В шок съм. Колко нелепо. Напушва ме смях. И това е от шока. Стискам челюсти. Мускулите ме заболяват от усилието.

Овладей се, по дяволите.

Не мога да кажа на никого. Роби, Шон... Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Защото, ако започнеш да обясняваш веднъж, това се превръща в навик или в задължение. И щом знаят, те ще участват във всичко и ще бъдат изправяни пред решения, които не би трябвало да взимат. Те не го искат. Те само си вършат работата.

Вглеждам се през стъклото в светлините на другите превозни средства на пътя, които проблясват на закодирани интервали. Не мога да дешифрирам посланието.

Искам да забравя лицето на Грейвс, но не мога.

* * *

Навлизам в покрайнините на западен Лондон. Натриевите лампи някак сплескват сградите в двуизмерен фриз като картонен декор на сцена.

Най-после правя ляв завой и спирам. Оставям двигателя да работи и слизам от колата. Роби чака до тротоара, с ръце в джобовете си.

- Махни колата от пътя. Нека изчезне. - Спокойствието в гласа ми принадлежи на друг човек.

- Регистрационните табели? - пита Роби.

- Вече са сменени.

Той кима, сяда зад волана и настъпва газта. Но аз съм разгадала изражението му. Роби се опитва да не приема твърде сериозно това и прави нещата едно по едно, стъпка по стъпка, но знае, че извън погледа му се спотайва нещо тъмно - случило се е нещо лошо и сега заличаваме следите си. Какво по-точно се е досетил?

Утре ще знае със сигурност. Телевизионните новини ще се погрижат за това.

Забързвам по главния път. Движението представлява постоянен поток, който бълва изпарения, три ленти в едната посока и три в другата, разделени с преграда. Трябва да сляза в подлеза, за да премина отсреща. Слабото осветление е жълтеникаво-сиво, а въздухът тук долу е студен и влажен и мирише на урина. Стъпалата в другия край са блокирани от хлапета на тринайсет, най-много четиринайсет години, които пушат, разговарят и се закачат. От мобилните им телефони се разнасят дрънчащи мелодии. Гледат ме, докато се промъквам покрай тях, и преценяват доколко съм уязвима. Самоувереността им е плашеща. Едното казва нещо зад гърба ми, докато аз забързано се промъквам между тях, но не разбирам думите, пък и в момента не ме интересуват.

Когато излизам от подлеза, започва да вали дъжд.

Следващата кола ме чака в странична уличка. Стоповете й мигат. Зад волана е Шон. Автомобилът потегля, преди да затворя вратата.

* * *

Обикаляме из града, движейки се по най-непрекия маршрут. Магазините на уличните ъгли, онези с лиценз за продажба на алкохол и кръчмите са отворени. Хората купуват хранителни продукти, срещат се с приятели, отиват да пийнат нещо в неделната вечер... Нормалността на вечерта ме разтърсва. Не съм в състояние да се ориентирам, изхвърлена съм от мястото си. Последните два часа са като сън на болен човек, белязан от треска. Не съм сигурна колко е часът и когато поглеждам часовника си, цифрите и стрелките не ми говорят нищо.

На половината път към Докландс внезапно казвам:

- Грейвс е мъртъв.

Шон ме поглежда за миг и после отново насочва очи към пътя. Ръцете му се вкопчват във волана. Той изпуска дъха си. Лицето му е неподвижно.

- Бил е убит в дома на майка си тази вечер. Ти говори със съседите му. Те ти казаха къде да го намериш. Ще бъдеш заподозрян. Остави колата някъде и се прибери вкъщи. Крейги ще се свърже с теб с история за прикритие и алиби. Веднага щом съобщят новината, отиди в полицията. Ще те разпитат, но алибито ти ще издържи, обещавам. Съжалявам. Не знаех, че ще стане така.

Шон мълчи и шофира машинално, възприемайки цялата тази информация. Накрая пита:

- Татко знае ли? - Звучи като малко дете.

* * *

Качвам се в апартамента си. Искам уиски, но вместо това си правя чай с две бучки захар - клишето за шок. Не ми се пие, но го изгълтвам насила като лекарство.

След това влизам в интернет и изпращам на Фин детайлите на двете обаждания - едното до непознатия мобилен телефон и другото - от него. <Открий потребителя. Местоположение? История на обажданията? СПЕШНО> Кога ли ще получа отговор? Полицаите няма да се нуждаят от съдебна заповед, за да получат достъп до информацията за разговорите по телефона на Грейвс. Трябва им само един подпис на инспектор върху формуляр S22. Искам да разбера на кого е номерът, преди те да са го научили.

Телефонът позвънява и аз подскачам толкова силно, че разливам чая на коленете си.

Звъни телефонът на Шарлот, но аз не вдигам и обаждащият се затваря. Лампичката на съобщенията примигва. Едно съобщение. Пускам го и чувам гласа на Марк Девлин, който обаче не говори на мен, а на друга жена, а тази вечер тя е престанала да съществува.

* * *

Обаждам се на Роби по безопасната линия. Разговорът не е приятен. Чувам го в мълчанието му и в начина, по който гласът му ту се извисява, ту заглъхва. Той се бори със страховете си. Шон е на разпит в полицията. Някое ченге е запомнило лицето му.

- Той знаеше какъв е рискът - казва Роби. - Предполагам, че рано или късно щеше да се случи. Понякога просто не ти върви. - Но стоицизмът му е крехък и една дума може да го пробие. - Как се представи Шон?

- Беше страхотен. Той е добро момче. Ще се погрижим за него. - Говоря сериозно. Каквато и да е цената, когото и да трябва да подкупя или да очерня, ще се погрижа Шон да не пострада. И все пак това някак не е достатъчно.

И накрая - Крейги.

Първата среща с Грейвс, кражбата на папката, конфронтацията по телефона, смъртта на Грейвс... Премълчавам пред него толкова много неща. Усещам как негодуванието му се засилва от другия край на линията, но когато стигам до алибито на Шон, той заявява:

- Ще се заема.

Първо работата, после упреците.

Най-после оставям телефона. Капнала съм от умора.

Грейвс е фалшифицирал самоубийството на Катрин. Обадил се е на някого. А сега е мъртъв.

Трябва да намеря логиката във всичко това. Да свържа нещата. И да го направя още сега. Но образът на Грейвс се врязва във всяка моя мисъл - с изцъклени очи, окървавен, притиснат между тоалетната чиния и плочките, с онова изражение на слаб протест на лицето.

Трябва да оставя разстояние между себе си и този спомен. Да поспя.

Събличам се и се сгушвам под юргана. Пак ми е студено.

Утре всичко ще бъде различно. Утре ще разбера какво става. Утре ще знам какво да направя.

Унасям се и все едно се гмуркам в мрак. Някъде в тъмнината седи Грейвс, наблюдава и си води записки, които не виждам.

* * *

Събуждам се с пресъхнала уста от телефонен звън. Сигурният телефон е на възглавницата до мен. Не си спомням кога съм го оставила там. Часовникът на нощното шкафче показва, че минава четири сутринта.

- Да?

- Какво става, по дяволите? - пита Елис. - Подпалил ми се е задникът. Спомняш ли си Иън Грейвс? Психиатърът, който е съобщил за изчезването на Катрин Галахър? Онзи, с когото разговаряхме? Е, той е мъртъв и някаква жена го е посетила, преди да умре. Кажи ми, че не си била ти.

Надигам се и посягам към халата си. Цялата треперя, сякаш се съвземам след дълга и изтощителна болест.

- Откъде се обаждаш? От дома си ли?

- Господи! - възкликва Елис, сякаш съм го обвинила във върховна глупост. Той не ми се обажда от домашния си телефон. - Не, от телефона, който ти ми даде, закодирания.

Няма смисъл да се опитвам да го умилостивявам.

- Трябваше отново да говоря с Грейвс.

- Значи си била ти. Боже!

- Той беше мъртъв, когато отидох там.

- Сигурна ли си?

- Да не би да мислиш, че аз съм го убила, Елис?

- Е, ако си го намерила умиращ, сигурно си се обадила на полицията. Записан ли е гласът ти на полицейската лента?

- Нямаше да го оставя така, ако беше жив.

Елис млъква. Не знае дали казвам истината.

- Забелязали са те - продумва най-после той.

- Не мен, а Елизабет Кроу. И беше тъмно. Не може да ме е видяла добре.

- Сигурна ли си? Ами ако направят портрет по описание?

- Тогава има риск секретарката на Грейвс да ме разпознае като жената, която дойде с теб да говори с Грейвс. А ти къде се вместваш?

Това го стъписва.

- Мамка му.

Убедена съм, че Елис се облива в пот.

- Тя не ме видя добре - повтарям със смразяващо безразличие.

Елис се умълчава и когато отново заговаря, вече се е овладял, въпреки че още е ядосан.

- Защо отиде там, Карла?

Да му кажа ли истината? Не мога да го направя. Той е ченге, има инстинкти и жадува за арест. Надуши ли нещо, може би няма да спре...

Не ставай глупава. Вече е късно. Положението бързо се изплъзва от контрола ми. Най-доброто, което мога да направя, е да го удържа, а за това се нуждая от Елис.

- Открих, че той е излъгал за Катрин Галахър.

- Какво имаш предвид?

- Сдобих се с копие от записките му за нея.

- Казала му е нещо. И той го е премълчал...

- Елис, записките са фалшиви. Това е експертно мнение. Грейвс ги е съчинил. Катрин Галахър не му е била пациент. Къде е доказателството, което я свързва с него? Отишла била сама при него, без някой да й го препоръча, плащала в брой. Той дори не й е написал рецепта. Разполагаме само със записките и аз ги проверих. По всичко личи, че Грейвс ги е писал на един път. Сеанси в продължение на петнайсет месеца, всичките в кабинета му, и се обзалагам, че нито един не е през работното му време. Секретарката му няма да може да разпознае Катрин Галахър на снимка.

- И ти си му казала всичко това?

- Обадих му се вчера. Обвиних го, че лъже. Настоях за среща. Той щеше да се пречупи. Говорих с него в пет часа. Към седем и половина Грейвс вече беше мъртъв.

- Обадила си се? Могат ли да проследят обаждането?

- Използвах сигурен стационарен телефон. Няма да могат да го проследят. - Няма да му кажа за мобилния телефон на Грейвс. Нека ченгетата от Темз Вали да се досетят, че е изчезнал. Няма да му кажа и за другото обаждане.

- Ами отпечатъци? Оставила ли си нещо, което криминалистите могат да намерят?

- Внимавах. Няма да открият и колата. Говориха ли вече с теб?

- Не, но едва ли ще им отнеме много време. Аз взех досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица". Аз разговарях с колегите й. Аз разпитах Грейвс. До няколко часа ще се нахвърлят върху мен и ще питат какво знам. Но първо ще представя моята версия. Е, какво да им кажа, Карла? - Сарказмът в гласа му е унищожителен.

- Беше направено така, че да изглежда като кражба с взлом. Грейвс е изненадал някого, който се е промъкнал в къщата, и се е разкрещял. Крадецът се паникьосал, наръгал го с нож и избягал. Засега остави полицията на Темз Вали да се занимава със случая. Не им казвай нищо.

- Нищо? След като името ми е в дневника на Грейвс? И след като съм се подписал за досието на Катрин Галахър в отдел „Изчезнали лица"? Нищо?

- Чул си слух, че изчезването й си струва да бъде разследвано още веднъж. Това е всичко. Няма друго.

- Значи според полицията в Темз Вали смъртта на Грейвс е случайност - казва той така, сякаш не може да повярва какво му говоря и е убеден, че няма да стане. - Искаш да премахна връзката с Катрин Галахър.

- Засега. Да.

- Защо?

- Защото не знаем накъде води.

- Или защото, ако някой се разрови, ще попадне на теб?

- Няма да ме открият. А ако го сторят, тогава и двамата ще загазим.

- Да, но кой ще загуби повече? - пита Елис след кратко мълчание и после линията прекъсва.


Ден 20: понеделник

Йохансен

В събота през нощта той не работи. Когато слезе в клиниката в пет и половина вечерта за смяната, Кейт го изпрати обратно горе. В три сутринта го събудиха викове, но когато слезе долу, всичко беше свършило, пациентът беше завързан и Вини почистваше мръсотията... Той го погледна страхливо, сякаш Йохансен бе дошъл да създава неприятности. Дрил само се втренчи в него. Вероятно се чудеше за нараняването му - какво е направил Брайс и колко го боли.

- Не се нуждаем от теб - каза Кейт. - Връщай се в леглото.

Час по-късно Райли се качи горе и изпуши половин цигара, седнал на леглото на Дрил.

- Тя ти е казала, нали? - попита Йохансен.

Райли дръпна от цигарата и изтръска пепелта на пода.

- Брайс. Обикаляше наоколо и крещеше за това.

- Какво каза?

- Първо те набелязал, а после проникнал в теб. - Райли поклаща глава.

Набелязан. Набелязан си.

И после, в края на смяната, Йохансен чува стъпки по стълбите и движейки се тежко, вътре влиза едрият мъж с изкривеното лице на боксьор.

- Господин Куилан иска да говори с теб - съобщава той.

Куилан е в дневната си, на обичайното кресло, скръстил ръце в скута си. Чул е. Разбира се, че е чул.

- Имали сте... неприятности с господин Брайс. Желаете ли да подадете оплакване?

- Не - отвръща Йохансен.

- Той мисли, че Райън Джаксън, който е убил онези двама души, е друг човек. Разхожда се из „Програмата" с вашия пропуск. Знаете това, нали? Разбира се, никой не познава лицето ви, нито е чувал името ви. Нямате минало, не и на този свят. Но мислите ли, че това задоволява Брайс? Ще повдигне рамене и ще зареже тази работа? Вие го унижихте. И после го оставихте да живее. Правя всичко възможно, господин Джаксън, но дори аз не мога да го обуздавам за дълго. - Куилан се навежда напред. - Е, какво смятате да правите?

Йохансен не отговаря.

- Мислите, че ще бъде достатъчно само да го пренебрегвате?

Мълчание. Часовникът тиктака в бюфета с порцелановия сервиз.

Куилан поглежда Йохансен - дълго, бавно, студено.

- Имате проблем, господин Джаксън. Искате ли да знаете какъв? Ще ви кажа. - Куилан накланя глава. - Чувства. Не очаквахте това, нали? Защото може да ви бъде простено, ако мразите Брайс. Замислете се какво се опита да ви направи той. И какво може да ви направи. Но вие не обръщате внимание на това. Вие сте господин Рационален, винаги контролирате нещата. И смятате, че това е сила и че така ще оцелеете на това място. Е, помислете си за вероятността, че може би грешите и че рационалният ви подход изобщо не е сила, а слабост. Защото вие не го мразите, но той ви мрази. И мечтае да ви накара да страдате, копнее за това и ще действа усилено, ще отиде по-далеч и ще изтърпи повече, за да го постигне. Това прави ли го по-слаб от вас? Наистина ли мислите така?

* * *

Изпълни поръчката.

В неделя, за пръв път, откакто е влязъл повторно в „Програмата", Йохансен не излиза на разходка, а остава в леглото, слуша, докато другите спят, пренебрегва болката в главата си и бодежите на раната на гърба си, събира сили и мисли какво ще стане. Разиграва наум сценария отново и отново. И през цялата нощ в неделя в клиниката, докато носи разни неща, завързва пациенти и ги държи и наблюдава, Йохансен пак си го преповтаря мислено - процеса, с всичките му малки варианти и евентуални засечки.

Сега не му остава нищо друго освен да го осъществи.

Не е необходимо да ходи отново в работилницата. Щом веднъж си разузнал как стоят нещата, не се връщаш. Връщането установява схема, а ти искаш да избегнеш това, особено ако те наблюдават. Но зората днес донесе мъгла и сведе всички на улицата до безлики силуети, същински глинени човечета. Идеални условия да се отърве от преследвачи. Двамата мъже се разтърчават паникьосано и го ругаят. Няма какво да се направи.

Затова Йохансен отива там.

Застава в главното помещение и поглежда счупения прозорец.

Още веднъж. Преговори всичко стъпка по стъпка. Направи го реалност.

Извършва го, докато клиниката е затворена.

Идва тук пръв. Поврежда камерата, която в момента го наблюдава, без да вдига глава. След това се връща в лагера. Кейт е в клиниката с инструментите или горе в стаята си и крачи напред-назад или брои спасените.

Тя трябва да дойде, защото иска.

Някое съобщение ще свърши работа. Някой се нуждае от помощта й, нещо сериозно, с което друг не може да се справи. Жена. Ранена жена, която се крие тук, в рухналите фабрично изработени кабинети, твърде уплашена, за да излезе. Кейт ще вземе медицинската си чанта и ще попита за подробности. Къде е раната? Кърви ли обилно? Има ли някой при нея? Знае ли как да спре кървенето? Ще бъде съсредоточена и делова. Тя има доверие на Йохансен. Няма да й мине през ума, че той лъже.

Ще тръгне и ще върви бързо до него. Ако няма неща, които трябва да знае, Кейт няма да говори. Мислите й ще препускат пред нея, към пациентката и какво ще направи.

Ще има преследвачи. Йохансен трябва да се отърве от тях и да я убеди, че това е необходимо.

Той може да го направи.

Ще крачи близо до нея, но това няма да я разтревожи. Само прикрива гърба й. Когато наближат мястото, тя ще бъде малко пред него.

Точно на прага Йохансен ще извади... Не, почакай. Ще сложи ръка на рамото й.

Няма да има предчувствие, нито усещане за предателство, ужас или болка. Ще стане бързо. Кейт няма да усети нищо.

И после той ще я скрие там, където никой няма да я намери.

Часове по-късно екипите по поддръжката ще дойдат с инструментите си, за да затегнат, капака на резервоара, но Йохансен отдавна ще е заминал.

* * *

Сценарият се върти отново и отново в главата му. И заедно с него и пристъпи на безпокойство, болка на лошо предчувствие - проблясъкът на нещо в периферното му зрение, може би преследвач, който изчезва, когато Йохансен се обръща. Усещане за нещо извън полезрението му.

Какво е? Какво не е наред? Камерата? Подбраният момент? Клиентът? Рискът, че това е клопка?

Нищо от Карла, нищо за клиента. Но Филдинг каза, че клиентът е дошъл с препоръки. Чисто и просто удар за отмъщение.

Ами ако дойдеш тук и някой те чака?

Тогава Йохансен ще бъде готов.

Направи го - бързо и чисто - и се махни оттук.

* * *

Мъглата навън се е сгъстила - видимостта е намаляла на по-малко от четири метра и заблуждава очите му - когато Йохансен се взира, мъглата става зърнеста, и в нея сякаш се движат силуети. Главоболието му се засилва и се свива на възел в тила му. Раната на гърба му е гореща и боде през превръзката. Отново се чувства уморен, отпуснат и бавен. Брайс беше прав. Йохансен губи контрол и прави грешки. Но Брайс няма да нанесе удара си днес, дори ако успее да го намери в мъглата. Брайс го иска да се поти и да поглежда през рамо още известно време. Понякога Йохансен усеща хлъзгавия му пръст, който бърка в раната... Когато стига до улицата, пред него се материализират две фигури. Нещо в светлината ги прави да изглеждат по-едри и по-заплашителни и за една-две секунди Йохансен се сковава, но след няколко крачки те се изясняват в обикновени, тленни хора, които играят по правилата и отбягват зрителен контакт. Йохансен също играе по правилата и отмества поглед, докато те минават.

Той намира телефон на безлюдна улица. Когато се свързва, от другия край на линията има мълчание, а после се чува сънен приглушен глас:

- Ало?

Йохансен си представя как Филдинг търси пипнешком ролекса си, а до него спи разсъблечена блондинка с разрошени коси.

- Събудих ли те? - пита той и Филдинг измърморва нещо неразбираемо.

Разнася се шум. Филдинг се измъква от леглото. Акустиката се променя, докато той се движи от стая в стая, и отеква ехо. Коридор? Баня?

- Е, синко? - с очакване пита Филдинг.

- Всичко е наред.

- Сигурен ли си?

- Да.

Настъпва мълчание. Филдинг проверява дали Йохансен лъже. Йохансен чака.

- Добре тогава - отговаря Филдинг и напрежението напуска гърдите на Йохансен. Връзката прекъсва.

А сега Карла. Обади й се. Само че от друг телефонен автомат и по друга линия. Телефоните се подслушват. Той няма да я изложи на риск.

Йохансен излиза от кабината. Влагата се е просмукала през дрехите му и е полепнала по кожата му. Студено му е.

От мъглата вляво от него изтрополява патрулна кола с ярки прожектори и още един мъж на покрива. Изглежда як и издръжлив.

Вляво някакъв висок човек тътри крака към Йохансен с наведена глава и найлонова торбичка в ръката. Йохансен усеща момента, когато мъжът - сигурен е, че е мъж - го вижда.

Всяка секунда и двамата ще отместят поглед встрани.

Мъжът спира. И не отмества поглед.

* * *

Той беше едър човек преди, метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, и все още се извисява над Йохансен, но животът в „Програмата" е стопил плътта върху костите му и големите му груби ръце стърчат от окъсаните маншети. Има прошарена брада на три дни и порезна рана над окото. Но е той.

Осем години се превръщат в нищо. Нощ е, влажна лятна нощ и Йохансен отново е в голямата къща, обърната към реката в Марлоу. „Какво можеш да правиш?“ „Каквото ми възложат."

Чарли Рос. Чарли Рос, който умря три месеца след като влезе в „Програмата". Излезе оттук на парчета. Частичните му останки бяха върнати на вдовицата му за кремация...

Само че Чарли Рос току-що мина покрай него.

* * *

Мъглата се сгъстява, нахлува в страничните улички и задръства пространствата между сградите. Йохансен се движи внимателно и търси Рос, който върви с големи крачки пред него. Поглежда и назад, търсейки първия знак за преследвачите.

Хора стоят във входовете или се препъват по улиците. Присвиват очи и се вглеждат в него, но той няма нищо общо с тях и никой не го закача.

Йохансен завива зад ъгъла точно когато Чарли Рос пресича кръстовището пред него и се скрива от погледа му.

Друг патрулен бронеавтомобил бавно патрулира по улицата към Йохансен. Друга група мъже с бдителни очи се втренчват в него, докато той минава твърде близо. Йохансен не им обръща внимание и напряга взор да види отдалечаващата се фигура на Чарли Рос.

Рос завива зад ъгъла. Йохансен го следва. Точно когато тръгва по улицата, някой завива надясно в другия край.

Йохансен започва да подтичва.

Спира на ъгъла, където е завил човекът, подпира се с една ръка на стената и поглежда надясно. Не е бил тук.

Сградите наоколо са неясни от мъглата. Чуват се викове и тряскане, а после някой започва да хленчи. Някакъв мъж се е навел през прозореца и крещи на безлюдната улица. Във въздуха се носи лоша миризма от каналите.

Чарли Рос е изчезнал.

* * *

Единственият човек, който знае кой е Йохансен и може да го свърже с онази нощ във фермерската къща и смъртта на Тери Кънлиф, е жив и е в „Програмата". Административна грешка? Или едно от онези извратени случайни съвпадения с абсолютно същата ДНК и друг мъж с профила на Рос е кремиран вместо него? Сега вече това няма значение. Важното е, че Чарли Рос е жив. Чарли Рос може да го разпознае. И Йохансен не може да разчита на милост от него. Петнайсет минути в същата стая преди осем години не ти купуват услуги. Не и след случилото се с Тери Кънлиф.

Рос беше враг на Куилан. Щом е оцелял, това е станало само с разрешението на Куилан, търпимост, която може да бъде оттеглена всеки момент. Сега обаче Рос може да даде на Куилан единственото, от което Карла го лиши преди осем години -живота на четвъртия човек във фермерската къща в нощта, когато умря Тери Кънлиф.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги