Музика на душата

— Музика? — рече Патрицият. — А! Разкажи ми повече.

Той се облегна назад в поза, която подсказваше внимателно слушане. Беше изключително добър в слушането. Създаваше един вид умствен вакуум. Хората му разказваха неща, само за да избегнат тишината.

Освен това, Лорд Ветинари — върховният управител на Анкх-Морпорк, обичаше музиката.

Хората се чудеха каква ли музика би допаднала на човек като него. Високо стилизирана камерна музика, вероятно, или гръмотевични оперни партитури.

Всъщност, музиката, която той наистина харесваше, беше онази, която никога не се свиреше. Музиката, според него, се съсипваше, като я измъчваха, омотавайки я в изсъхнали кожи, парчета от умрели котки и топки метал, наблъскани в жици и тръби. Трябваше да си седи записана, на листа хартия, в редици от малки точици и четвъртинки, всички здраво хванати между линиите. Само там тя беше чиста. Едва когато хората се захванеха да правят нещо с нея, настъпваше развалата. Колко по-добре беше да си седиш тихичко в някоя стая и да си четеш нотите, и между теб и съзнанието на композитора да стои единствено изписаното мастило. Да я свирят потни дебели мъже и хора с косми в ушите, а от края на обоя им да подскача плюнка… ами, от самата идея му се догади. Макар че не много, тъй като той никога в нищо не стигаше до крайност. Така че…

— И после какво стана? — попита той.

— И после той започна да пее, ваш’светлос — каза Лепкавия Майкъл, регистриран просяк и неформален информатор. — Някаква песен за Големи Яростни Топки.

Патрицият вдигна вежди.

— Моля?

— Нещо такова. Не можах много точно да разбера думите, поради причината, че пианото експлодира.

— А? Предполагам, че това по някакъв начин е прекъснало продължението.

— Ами! Маймуната продължи да свири на това, което беше останало — отговори Лепкавия Майкъл. — А хората се изправиха на крака и започнаха да аплодират и да танцуват и да тропат с крака, сякаш е настъпило нашествие на хлебарки.

— И казваш, че хората на Музикалната Гилдия пострадали?

— Адски странно. След това бяха побелели като чаршаф. Или поне — Лепкавия Майкъл помисли за състоянието на собственото си спално бельо, — бели като някои чаршафи…

Патрицият погледна към доносите си, докато просякът говореше. Вечерта със сигурност беше преминала странно. Размирици в „Барабана“… е, добре, това беше нормално, макар че това не звучеше точно като типичните размирици, а той никога не беше чувал, че магьосниците танцуват. Май усещаше, че разпознава белезите… Имаше само още едно нещо, което би могло да е по-лошо.

— Кажи ми — попита той. — Каква беше реакцията на господин Диблър на всичко това?

— Какво, ваш’светлос?

— Съвсем елементарен въпрос, струва ми се.

Лепкавия Майкъл установи, че думите: „Но как разбрахте, че стария Диблър е бил там? Аз изобщо не съм го споменавал“ се подреждат сами на вниманието на ларинкса му, след което размисли веднъж, втори, че и трети път да му ги каже.

— Той само седеше и се блещеше, ваш’светлос. Със зинала уста. И после се втурна навън.

— Ясно. О, божичко. Благодаря ти, Майкъл. Чувствай се свободен.

Просякът се поколеба.

— Мръсния Стар Рон казва, че Ваш’свстлос понякога плаща за информацията — каза той.

— Така ли? Наистина? Той така ти каза, а? Е, това е интересно. — Ветинари драсна нещо в полето на доноса. — Благодаря ти.

— Ъ…

— Не ме оставяй да ти губя повече време.

— Ъ. Не. Бог да ви благослови, Ваш’светлос — каза Лепкавия Майкъл и си плю на петите.

Когато шумът от ботушите на просяка заглъхна, Патрицият се приближи до прозореца, изправи се, сключил ръце зад гърба си, и въздъхна.

Сигурно съществуваха градове държави, замисли се той, където управниците трябва да се грижат само за дребните неща… варварски нападения, балансът на плащанията, убийства, изригването на местния вулкан. Там нямаше хора, които настойчиво отварят вратата на реалността и казват метафорично: „Ей, здрасти! Радвам се да те видя, каква хубава брадва си имаш, случайно, дали не мога да изкарам някой и друг грош от теб, докато така или иначе си тука?“

Понякога Лорд Ветинари се питаше какво се е случило с господин Хонг. Всички знаеха, разбира се. В най-общи линии. Но не съвсем точно какво.

Ама че град! През пролетта, реката се подпалваше. Около веднъж месечно, Гилдията на Алхимиците експлодираше.

Той се върна обратно на писалището си и си отбеляза още нещо кратко. Много се опасяваше, че щеше да му се наложи някой да бъде убит.

После взе третото действие на Прелюдията на Фондел в G Мажор и продължи да чете.

Сюзън се върна на уличката, където беше оставила Бинки. Наоколо по паветата лежаха половин дузина мъже, които стискаха разни части по себе си и пъшкаха. Сюзън не им обърна внимание. Всеки, който се опиташе да открадне коня на Смърт, скоро разбираше смисъла на израза „Свят на болката“. Бинки имаше добър мерник. Това си беше един много малък, много личен негов свят.

— Музиката свиреше на него, а не обратното — каза тя. — Личеше си. Не съм сигурна дали пръстите му въобще докосваха струните.

— ЦЪЪРР.

Сюзън си разтърка ръката. Беше се оказало, че Торбоустия има доста здрава глава.

— Мога ли да убия нея, без да убия него?

— ЦЪЪРР.

— Никакъв шанс — преведе гарванът. — Това е единственото, което го държи жив.

— Но Дяд… но той каза, че тя така или иначе ще го убие, като свърши!

— Това и така си е една голяма, широка, чудесна вселена — каза гарванът.

— ЦЪЪРР.

— Но… виж какво, ако това е… паразит, или нещо подобно — говореше Сюзън, докато Бинки препусна към небето, — каква полза да убиваме приемника?

— ЦЪЪРР.

— Казва, че хич не се сеща — преведе гарванът. — Пусни ме над Куирм, става ли?

— На нея за какво й е той? — попита Сюзън. — Използва го, но за какво?

— Двайсет и седем долара! — каза Ридкъли. — Двайсет и седем долара, за да ви измъкна! А сержантът непрекъснато се хилеше! Арестувани магьосници!

Разхождаше се покрай редицата оклюмали фигури.

— Искам да кажа, колко често викат Стражата в „Барабана“? — говореше Ридкъли. — Искам да кажа, какво си мислехте, че правите?

— Мърмърмърмърмърмър — каза Деканът, забил поглед в земята.

— Не чух?

— Мърмърмърмърмърмър-танцувахме-мър.

— Танцувахте — рече Ридкъли спокойно, като се върна по редицата. — Това било танцуване, така ли? Да млатите хората? Да се премятате един другиго през рамо? Да вършеете навсякъде? Даже и тролите не се държат така (не че имам нещо против тролите, да знаете, чудесен народ, чудесен народ), а вие се предполага да сте магьосници. Хората се предполага да ви гледат почтително и не поради факта, че се премятате през главите им, Руни, и не си мисли, че не съм забелязал онова изпълнение, откровено бях отвратен. Горкият Касиер се наложи да остане на легло. Танцуването е… въртене в кръг, не знаете ли, Майски балове и други такива, бързи леки подскоци, може би малка светла бална зала… не да тресеш хората наоколо като джудже с топор (обърнете внимание, солта на земята са това джуджетата, винаги съм го казвал). Ясен ли съм сега?

— Мърмърмърмърмърмърмър-всички-го-правеха-мър — каза Деканът, все още с поглед в земята.

— Никога не съм си мислел, че ще го кажа на някой магьосник над осемнайсет години, но всички сте наказани без право на градска отпуска до второ нареждане! — изкрещя Ридкъли.

Да те ограничат в рамките на университета не беше кой знае какво наказание. Магьосниците обикновено се отнасяха с недоверие към въздуха, който не се е помотал известно време на закрито, и най-вече живееха в един вид коловоз между стаите си и столовата. Но се чувстваха странно.

— Мърмърмърмърмърмърмър-не-виждам-защо-мър — измърмори Деканът.

Както разказваше той, много по-късно, в деня, когато музиката умря, че трябва да се е случило, защото той никога не е бил истински млад, или поне млад, като същевременно е бил и достатъчно стар, че да знае, че е млад. Като повечето магьосници беше започнал обучението си още толкова малък, че официалната островърха шапка му е захлупвала ушите. А след това той просто беше станал, ами, магьосник.

Още веднъж, той изпита усещането, че някъде нещо е пропуснал. Никога всъщност не си беше давал сметка за това до последните няколко дни. Не знаеше какво е то. Просто искаше да прави разни неща. Не знаеше какви бяха те. Но искаше да ги направи скоро. Искаше… чувстваше се като доживотен обитател на тундра, който една сутрин се събужда, обладан от дълбокото желание да отиде да покара водни ски. Той определено не беше луд да стои затворен вътре, когато във въздуха се носеше музика…

— Мърмърмърмърмър-няма-да-стоя-затворен-мър.

Непривични чувства се надигаха у него. Не искаше да се подчини! Да се подчинява на нищо! Включително и на закона за гравитацията. Той определено нямаше да си сгъне дрехите, преди да си легне! Ридкъли щеше да каже: „О, ти се бунтуваш, така ли, и срещу какво се бунтуваш?“, а той щеше да отвърне… ще отвърне нещо дето адски добре ще го запомнят, ето това ще направи! Той беше…

Но Ректорът се беше отдалечил.

— Мърмърмърмърмър — изрепчи се Деканът, един нереализирал се бунтовник.

На вратата се почука, едва-едва чуто над врявата. Клиф я открехна предпазливо.

— Аз съм, Хибискус. Ето ви бирите. Пийте ги и изчезвайте!

— Как можем да изчезнем? — попита Глод. — Всеки път, щом ни видят, ни заставят да свирим още!

Хибискус сви рамене.

— Не ме интересува — рече той. — Но ми дължите един долар за бирата и двайсет и пет долара за изпочупените мебели…

Клиф затвори вратата.

— Бих могъл да се спазаря с него — каза Глод.

— Не, не можем да си го позволлим — рече Бъди.

Спогледаха се.

— Е, публликата ни обикна — каза Бъди. — Мислля, че имахме страхотен успех. Ъ?

В тишината Клиф отхапа върха на една бирена бутилка и изля съдържанието върху главата си.26

— Това, което всички искаме да разберем — каза Глод, — е, какво си мислеше, че правиш ти там?

— Уук.

— И как така — рече Клиф и схруска останалата част от бутилката, — всички знаехме какво да свирим?

— Уук.

— И, освен това — каза Глод, — какво пееше?

— Ъъ…

— „Не Стъпвай на Новите Ми Сини Обувки“? — попита Клиф.

— Ууук.

— „Добрата Мила Мис Поли“? — рече Глод.

— Ъъ…

— „Дантелата на Сто Хелит“? — попита Клиф.

— Ууук?

— Това е много фина дантела, която плетат в град Сто Хелит — каза Глод и изгледа накриво Бъди.

— Онази част, дето пееше „Здравей, бейби“ — рече той. — Защо го направи?

— Ъъ…

— Искам да кажа, те дори не допускат малки деца в „Барабана“.

— Не знам. Думите просто бяха там — каза Бъди. — Те бяха нещо като част от музиката…

— И ти… се движеше по смешен начин. Сякаш имаше някакъв проблем с панталона — каза Глод. — Аз не съм експерт по хората, разбира се, но видях няколко дами от публиката да те гледат така, както джудже гледа някое момиче, когато знае, че баща й има голям топор и няколко богати залежа.

— Ъхъ — каза Клиф, — и като когато някой трол си мисли: „Ей, я погледни слоя на онази там…“

— Сигурен ли си, че нямаш нищо елфско у себе си? — попита Глод. — Веднъж два пъти ми се стори, че се държиш малко като… елф.

— Не знам какво става! — рече Бъди.

Китарата изскимтя. Погледнаха я.

— Т’ва, което шъ напра’им — каза Клиф, — фащаме т’ва и го фърляме в реката. Всички, дето са „за“, да кажат: „Ъхъ“. Или „Ууук“, ако не могат другояче.

Последва ново мълчание. Никой не се втурна да вземе инструмента.

— Но проблемът — започна Глод, — проблемът е… че те наистина ни харесаха.

Замислиха се за това.

— Всъщност не беше никак… злле — каза Бъди.

— Трябва да си призная… ник’га през живота си не съм имал такава публика — каза Клиф.

— Уук.

— Щом сме били толкова добри — каза Глод, — тогава що не сме богати?

— Щото ти прави пазарлъка — отвърна Клиф. — Ако трябва да плащаме и за мебелите, много скоро ще се наложи да си ям вечерята през сламка.

— Ти, да не би да казваш, че не съм добър? — попита Глод, като ядосано се изправи на крака.

— Добре надуваш тръбата. Но не си финансов магьосник.

— Ха, много бих искал да видя…

На вратата се почука.

Клиф въздъхна.

— Т’ва пак трябва да е Хибискус — каза той. — Я ми подай онова огледало. Ще се опитам да го цапардосам с опакото.

Бъди отвори вратата. Хибискус наистина беше там, но зад един по-дребен мъж, облечен в дълго палто и с широка, приятелска усмивка на лицето.

— А! — рече усмивката. — Ти трябва да си Бъди, нали така?

— Ъ, да.

И после мъжът вече беше вътре, без в действителност да забележат да се е поместил, като затръшна вратата с крак в лицето на собственика.

— Казвам се Диблър — продължи усмивката. — С.С.П.Г., Диблър. Сигурен съм, че сте чували за мен.

— Ууук!

— Не ти говоря на теб! Говоря на останалите.

— Не — отвърна Бъди. — Не бих казал.

Усмивката видимо се уголеми.

— Чувам, че вие, момчета, здравата сте я закъсали — каза Диблър. — Изпочупени мебели и к’во ли не още.

— Няма даже да ни платят — каза Клиф, докато гледаше кръвнишки Глод.

— Ами — започна Диблър, — може случайно да се окаже, че аз бих могъл да помогна. Аз съм бизнесмен. Занимавам се с бизнес. Разбирам, че вие, момчета, сте музиканти. Свирите музика. Не искате да си блъскате главите с парични въпроси, нали така? Пречи на творческия процес, не съм ли прав? Ами да речем, че оставите това на мен?

— Ха! — рече Глод, все още засегнат от обидата към финансовия му гений. — И какво пък можеш ти да направиш?

— Ами — рече Диблър, — като начало, мога да уредя да ви платят за тази вечер.

— Ами мебелите? — попита Бъди.

— О, тука всяка вечер се трошат разни работи — дружески каза Диблър. — Хибискус просто ви занасяше. Аз ще се оправя с него. Между нас казано, трябва много да внимавате с хора като него.

Наведе се напред. Ако се беше ухилил още малко, горната част на главата му щеше да падне.

— Този град, момчета — каза той, — е джунгла.

— Ако може да уреди да ни платят, аз му вярвам — каза Глод.

— Просто така? — попита Клиф.

— Вярвам на всеки, който ми плаща.

Бъди погледна към масата. Не знаеше защо, но имаше усещането, че ако нещо не е наред, китарата ще направи нещо — ще изсвири дисонанс, може би. Но тя само тихичко си мъркаше сама.

— Е, добре. Ако това ще рече, че ще си запазя зъбите, аз съм съгласен — каза Клиф.

— Става — рече Бъди.

— Чудесно! Чудесно! Можем да правим чудесна музика заедно! Или поне… вие можете, момчета, а?

Той извади лист хартия и молив. В погледа на Диблър лъвът изръмжа.

Някъде високо в Планините Рамтоп, Сюзън яздеше Бинки над маса хоризонтални облаци.

— Как може да говори така? — каза тя. — Да си играе с живота на хората, а после да говори за задължения?

В Музикалната Гилдия всички лампи светеха. Бутилка джин тропаше по ръба на чашата. После издрънча леко върху масата, щом Торбоустия я остави.

— Никой ли по дяволите не знае кои са те? — каза господин Клийт, след като при втория си опит Торбоустия успя да хване чашата. — Някой трябва да знае кои са те!

— За момчето не знам — рече Торбоустия. — Никой не го е виждал по-рано. А… а… ами, нали знаеш, тролите… те са все тая…

— Единият от тях определено беше Библиотекарят от Университета — каза Херберт, „Господин Клавесиновата Стъпка“, собственият библиотекар на Гилдията.

— Засега можем него да го оставим — каза Клийт.

Останалите кимнаха. Никой всъщност не искаше да се опитва да набие Библиотекаря, ако разполагаше с някой по-дребен като обект.

— Ами джуджето?

— А!

— Някой каза, че май е Глод Глодсън. Живее някъде на Фидрова Улица…

Клийт изръмжа.

— Иди с няколко от момчета още сега там. Искам положението на музикантите в този град да им бъде обяснено начаса. Ха. Ха. Ха.

Музикантите бързаха в нощта, оставили зад гърба си суматохата на „Барабана“.

— Наистина беше много мил — каза Глод. — Искам да кажа, не само, че ни платиха нашите си пари, ами той толкова се задължи към нас, че ни даде и двайсет долара от неговите собствени.

— Мисля, че това, което каза — рече Клиф, — е че ни дава двайсет долара, но че ние се задължаваме към него.

— Ами то е същото, не е ли? И каза, че може да ни намери още ангажименти. Прочете ли договора?

— А ти?

— Беше написано много ситно — рече Глод. Оживи се. — Но пък е много — добави той. — Няма начин да не е добър договор, с толкова много писано.

— Библлиотекарят избяга — каза Бъди. — Викаше много „ууук“ и послле избяга.

— Ха! Е, по-късно той ще съжалява — рече Глод. — По-късно, хората ще го питат, а той ще отговаря: „Как да ви кажа, аз напуснах преди те да станат известни.“

— Ще вика „уук“.

— Все едно, онова пиано се нуждае от малко поправка.

— Ъхъ — каза Клиф. — Знаете ли, видях веднъж там оня, дето прави разни неща от парчетии дърво. Той сигурно ще може да го поправи.

Няколко долара се превърнаха в две агнешки корми и в ураново виндалуу в „Къри Гардънз“, както и в бутилка вино, толкова химично, че даже и троли можеха да го пият.

— А след това — каза Глод, докато седяха и чакаха да им сервират храната, — ще си намерим някъде другаде да живеем.

— Какво му е на твоето жилище? — попита Клиф.

— Много е ветровито. Има дупка във формата на пиано във вратата.

— Да, но ти я направи.

— Е, и какво?

— Хазяинът няма ли да има нещо против?

— Естествено, че ще има против. Хазяите са точно за това. Както и да е, на добре вървим, момчета. По водата си го усещам.

— Аз пък си мисллех, че си щастллив, че просто са ни пллатилли — каза Бъди.

— Така. Точно така. Но ставам още по-щастлив, когато ми плащат много.

Китарата забръмча. Бъди я взе и дръпна струна.

Глод си изпусна ножа.

— Това прозвуча като пиано! — каза той.

— Мислля, че тя може да звучи като каквото си поиска — каза Бъди. — А сега знае за пианата.

— Магия — каза Клиф.

— Разбира се, че е магия — каза Глод. — Това непрекъснато казвам и аз. Някакво си странно старо нещо, открито в някакъв прашен стар магазин в една бурна нощ…

— Не беше бурна — каза Клиф.

— … трябва да… да, добре де, ама малко валеше… трябва да е малко специално. Бас държа, че ако сега поискаме да се върнем там, магазинът няма да го има. И това ще го докаже. Всички знаят, че нещата, купени от магазини, които на следващия ден ги няма, са дяволски загадъчни и са вещи на Съдбата. Съдбата ни се усмихва, може би.

— Прави ни нещо — рече Клиф. — Надявам се, че ни се усмихва.

— И господин Диблър каза, че ни е намерил някакво наистина специално място, където да свирим утре.

— Хубаво — каза Бъди. — Трябва да свирим.

— Така — рече Клиф. — Свирим си. Това ни е работата.

— Хората трябва да сллушат нашата музика.

— Със сигурност. — Клиф изглеждаше озадачен. — Да. Разбира се. Точно това искаме. И да ни плащат.

— Господин Диблър ще ни помогне — каза Глод, който беше твърде зает, за да забележи остротата в гласа на Бъди. — Сигурно много му върви в бизнеса. Има офис на Саторовия Площад. Само много „тежкарски“ бизнес може да си го позволи.

Зададе се нов ден.

Едва успя да го направи, когато Ридкъли забърза през росната трева на Университета и потропа на вратата на Високо Енергийната Магическа Сграда.

По принцип той никога не се приближаваше до мястото. Не само че не разбираше какво точно правят младите магьосници там вътре, а защото много силно подозираше, че те също не го разбират. Те като че ли с удоволствие се наслаждаваха на това, че стават все по-малко и по-малко сигурни за всичко, и идваха на вечеря с думи като: „Ауу! Ние току-що опровергахме Теорията на Мероулийф за Чудотворната Неизмеримост! Удивително!“, като че ли това беше нещо, което е повод за гордост, вместо проява на крайна неучтивост.

И винаги говореха за разделяне на тавмата — най-малката частица на магията. Главният Ректор не виждаше смисъла. Така навсякъде щяха да се пръснат парчетии. Каква полза от това? Вселената и без друго беше достатъчно зле, че да я ръчкат хората.

Вратата се отвори.

— О, вие ли сте, Ректоре.

Ридкъли отвори вратата съвсем.

— ’Бро утро, Стибънс. Радвам се да видя, че вече си станал толкова рано сутринта.

Пондър Стибънс, най-младият преподавател, примигна срещу небето.

— Сутрин ли е вече? — попита той.

Ридкъли си проправи път покрай него и влезе в Ивицата. Това беше непозната територия за един традиционен магьосник. Никъде не се виждаше нито череп, нито капеща свещ; конкретно тази стая приличаше на лабораторията на алхимик, която е преживяла неизбежната експлозия и се е приземила в ковашка работилница.

Нито пък одобряваше плаща на Стибънс. Беше дълъг, колкото трябва, но в избеляло сиво-зелено, с джобове, щифтчета и качулка, с малко заешка кожа по края. Нямаше никакви пайети, нито бижута, нито мистични символи никъде. Само едно мърляво петно там, където е пуснал химикалът му.

— Не си ли излизал напоследък? — попита Ридкъли.

— Не, господине. Ъ-ъ. Трябваше ли? Имах много работа по Уголемяващото ми Устройство. Нали се сещате, показах ви…27

— Да, да — каза Ридкъли, докато се озърташе наоколо. — Някой друг работи ли тук?

— Ами… аз, Тез Ужасния, и Сказ, и Големия Луд Дронго, това сме, струва ми се…

Ридкъли примижа.

— Какви са те? — попита той. И после, от дълбините на паметта му, един ужасен отговор изникна сам. Само един много специален вид можеше да има такива имена.

— Студенти?

— Ъ-ъ. Да? — каза Пондър, отстъпвайки назад. — Това е правилно, нали така? Искам да кажа, това е университет…

Ридкъли се почеса по ухото. Мъжът имаше право, разбира се. Човек трябваше да държи няколко от тия копелета наоколо, нямаше измъкване. Лично той ги избягваше винаги, когато му беше възможно, както и останалата част от преподавателите, като от време на време побягваха в обратна посока или се криеха зад вратата, когато ги видеха. Лекторът по Скорошни Руни беше известен, че се заключва в гардероба си, само и само за да няма час с тях.

— По-добре ги доведи — каза той. — Въпросът е в това, че май съм си изгубил факултета.

— Защо, Висши Свещенико? — попита Пондър, учтиво.

— Какво?

— Моля?

Те се спогледаха с неразбиране, два мозъка, които карат един срещу друг по стръмна улица и се изчакват един друг отсрещният да завие пръв.

— Факултета — каза Ридкъли, като се предаде. — Декана и там, другите. Тотално превъртяха. Цяла нощ не са лягали, свирят на китари и какво ли още не. Деканът си е направил кожено палто.

— Ами, кожата е много практична и функционална материя…

— Не и по начина, по който той я използва — мрачно каза Ридкъли…

… Деканът се отдръпна назад. Беше заел един шивашки манекен от госпожа Уитлоу, икономката.

Беше направил няколко промени в модела, който се въртеше из мозъка му. Поради една-единствена причина: дълбоко в сърцето си магьосниците мразят да носят одежди, които не стигат поне до глезените им, така че имаше доста кожа. Доста място за всичките гвоздеи.

Беше започнал с: „ДЕКАН“.

Това едва бе започнало да изпълва пространството. След малко беше добавил: „РОДЕН ЗА“, и остави място, защото не беше съвсем сигурен ЗА КАКВО е бил роден. „РОДЕН ЗА ДА ЯДЕ ТЛЪСТИ ВЕЧЕРИ“ нямаше да е много прилично.

След още малко задълбочено мислене, беше стигнал до: „ДА ЖИВЕЙ МАЗНИНАТА, МРИ, ТИ ГАД.“ Не беше съвсем правилно, виждаше го; беше обърнал кожата наопаки, докато правеше дупките за гвоздеите и по някакъв начин беше изгубил посоката, в която се движи.

Естествено, нямаше никакво значение в коя посока се движиш, стига, разбира се, да не спираш. За това ставаше дума в рок-музиката с камъни в нея…

— … А Скорошните Руни си е в стаята и свири на барабани, а всички останали са си взели китари, а онова, което Касиерът е направил с дъното на плаща си, е наистина странно — каза Ридкъли. — А Библиотекарят се разхожда наоколо и обира разни неща, и никой не чува и дума от това, което говоря.

Облещи се срещу студентите. Беше обезпокоителна гледка, и не само поради естествения вид на студентите. Тук стояха някакви хора, които, докато онази проклета музика караше всички да тропат с крака, бяха стояли затворени цяла нощ и бяха… работили.

— Какво правите вие тук? — попита той. — Ти… как се казваш?

Студентът магьосник, закован от насочения пръст на Ридкъли, се заусуква притеснено.

— Ъ-ъ. Хм. Големия Луд Дронго — отговори той, извивайки края на шапката си с ръце.

— Голям. Луд. Дронго — повтори Ридкъли. — Това ти е името, така ли? Това ли имаш избродирано на куртката?

— Хм. Не, Господин Ректоре.

— А то е…?

— Адриан Търнипсийд28, Господин Ректоре.

— И тогава защо ти викат Големия Луд Дронго, Господин Търнипсийд? — попита Ридкъли.

— Ъ-ъ… ъ-ъ…

— Веднъж изпи половин кило шанди29 — каза Стибънс, който имаше благоприличието да се притесни.

Ридкъли го удостои с внимателно изпразнен поглед. Е, добре. Щеше да се наложи и те да свършат работа.

— Хубаво, ей, всички вие — каза той, — какво разбрахте дотук?

Той измъкна от плаща си една бирена халба от „Поправения Барабан“ с бирена подложка, завързана отгоре с парче връв.

— Какво има вътре, Господин Ректоре? — попита Пондър Стибънс.

— Малко музика, момче.

— Музика? Но вие не можете така да уловите музика.

— Де да можеше и аз да съм едно умно копеле като теб и да знам всяко скапано нещо — рече Ридкъли. — Онази голяма колба ей там… Ти, Големия Луд Адриан, свали й похлупака и се приготви да го захлупиш веднага, щом ти кажа. Приготви се с капака, Луди Адриане… така!

Чу се кратък ядосан звън, щом Ридкъли свали бирената подложка от халбата и бързо я изпразни в колбата. Лудият Дронго Адриан захлупи капака, в тотален ужас от Главния Ректор.

И тогава те я чуха… настойчив лек ритъм, който отскачаше по вътрешните стени на стъкленицата.

Студентите се вгледаха вътре.

Там имаше нещо. Някакво движение във въздуха…

— Улових я в „Барабана“ снощи.

— Това не е възможно — каза Пондър. — Не можеш да уловиш така музика.

— Това не е Клачианска мъгла, момче.

— И е в халбата от снощи? — попита Пондър.

— Да.

— Но това не е възможно!

Пондър изглеждаше съвършено оклюмал. Съществуват някои хора, родени с инстинктивното чувство, че вселената е разбираема.

Ридкъли го потупа по рамото.

— Нали никога не си мислил, че да си магьосник ще бъде лесно?

Пондър се вгледа в буркана, после устата му се сключи в тънка решителна линия.

— Добре тогава! Ние ще се оправим с това! Трябва да има нещо общо с честотата! Точно така! Тез Ужасни, донеси кристалната топка! Сказ, дай намотаната метална тел! Трябва да е честотата!