Музика на душата

Имп вече се беше възхитил на сградите на Гилдиите — величествената фасада на Гилдията на Убийците, великолепните колони на Гилдията на Крадците, димящата и въпреки това внушителна дупка, където Гилдията на Алхимиците се беше помещавала до вчера. Е, следователно, истинско разочарование беше да установи, че Гилдията на Музикантите, когато най-сетне я откри, дори не беше и сграда. Представляваше само няколко сбутани стаички над една бръснарница.

Седна в боядисаната в кафяво стая и зачака. На отсрещната стена имаше надпис. Гласеше: „За Ваше Удобство И Улеснение Няма Да Пушите“. Имп никога през живота си не беше пушил. Всичко в Лламедос беше прекалено влажно, за да може да се пуши. Но внезапно го обзе желание да опита.

Единствените други посетители в стаята бяха един трол и едно джудже. Не се чувстваше никак уютно в компанията им. Не откъсваха очи от него. Най-после джуджето рече:

— Ти елф ли си?

— Аз? Не!

— Приличаш малко на елф в главата.

— Изобщо не съм еллф. Честна дума.

— Откъде си? — попита тролът.

— Лламедос — отвърна Имп. Затвори очи. Знаеше какво правят тролите и джуджетата по традиция на хората, заподозрени, че са елфи. Гилдията на Музикантите можеше да взима частни уроци по наказания при тях.

— К’во е т’ва дет’го държиш там? — попита тролът. Имаше две големи плочки тъмно стъкло пред очите си, подпрени с рамки от жица, закачени на ушите му.

— Лира е, налли разбирате.

— На т’ва свириш?

— Да.

— ’Начи си друид?

— Не!

Отново настъпи тишина, докато тролът си подреждаше мислите.

— Приличаш на друид в тая нощница — избоботи той след малко.

Джуджето от другата страна на Имп започна да се кикоти.

Тролите не и обичаха друидите. Всеки мъдър вид, който прекарва доста време неподвижен на едно място в скалоподобна поза би имал възражения срещу всеки друг вид, който е в състояние да го влачи шейсет мили на валяци и да го зарови до колене като част от някакъв кръг. Склонен е да си мисли, че това е причина за недоволство.

— Ами, то всички в Лламедос се облличат така — рече Имп. — Но аз съм бард! Не съм друид. Мразя скалли!

— Ууапс! — тихо възкликна джуджето.

Тролът огледа Имп от глава до пети, бавно и преднамерено.

После каза, без никаква особена следа от заплаха:

— Отскоро ли си в този град?

— Току-що пристигнах — отвърна Имп. Даже няма да успея да стигна до вратата, помисли си. Ще ме смеллят на кайма.

— Ето ти един безплатен полезен съвет. Безплатен, дето ти го давам ей тъй за нищо. В тоя град „скала“ е думата, която се използва за всеки трол. Лоша дума за трол, използвана от глупави хора. А си нарекъл някой трол скала, а си се приготвил да се помотаеш, докато си търсиш главата. Особено ако приличаш малко на елф в ушите. Туй е безплатен съвет, щот’ си бард и творец на музика, също кат’ мен.

— Добре! Бллагодаря ти! Чудесно! — отвърна Имп, олекнал от облекчение.

Грабна лирата си и изсвири няколко акорда. Това като че ли поразведри атмосферата. Всеки знае, че елфите никога не са могли да свирят.

— Лиас Блустоун — каза тролът, като протегна нещо масивно с пръсти на него.

— Имп йе Селлин — рече Имп. — Във всеки сллучай нямам абсоллютно нищо общо с влаченето на каквито и да билло скалли!

Една по-малка, по-топчеста ръка се стрелна към Имп от друга страна. Погледът му се плъзна нагоре по продължението й, което принадлежеше на джуджето. Малко беше, даже и за джудже. На коленете му лежеше голяма бронзова тръба.

— Глод Глодсън — каза джуджето. — Свириш само на лира?

— На всичко, което има струни — каза Имп. — Но лирата е царицата на инструментите, налли знаеш.

— Аз мога да надуя всичко — каза Глод.

— Наистина лли? — попита Имп. Замисли се за някоя учтива забележка. — Трябва да си много известен с това.

Тролът вдигна една голяма кожена торба от пода.

— Аз на т’ва свиря — каза той. Няколко огромни обли камъка се изтърколиха на пода. Лиас вдигна един и го почука е пръст. Той каза „тупп“.

— Музика от камъни? — попита Имп. — И как се нарича?

— Викаме й Груухауга — отвърна Лиас, — което ще рече „музика, направена от скали“.

Камъните бяха всички с различен размер, внимателно настроени тук и там посредством малки резки, издялани в скалата.

— Може лли? — попита Имп.

— Заповядай.

Имп избра един малък камък и го почука с пръст. Рече „боп“. Един по-малък пък рече „бинг“.

— Какво правиш с тях? — попита.

— Удрям ги един в друг.

— И послле какво?

— Какво искаш да кажеш с това „И после какво“?

— Какво правиш, след като ги удариш един в друг?

— Пак ги удрям — рече Лиас като типичен барабанист.

Вратата към вътрешната стая се отвори и един мъж с вирнат нос се огледа наоколо.

— Вие всички заедно ли сте? — излая той.

Наистина съществуваше реката от легендата и една капка от нея може да лиши човек от паметта му.

Много хора смятаха, че това е река Анкх, водите на която могат да се изпият, или дори да се нарежат на парчета и да се сдъвчат. Една глътка от Анкх съвсем сигурно би могла да лиши човек от паметта му, или поне да му причини такива неща, които после изобщо не би искал да си спомни.

Всъщност, съществува и една друга река, която би могла да свърши същото. Естествено, има и проблем. Никой не знае къде е, защото всички са винаги много жадни, когато я откриват.

Смърт насочи вниманието си другаде.

— Седемдесет и пет доллара? — възкликна Имп. — Само за да свирим музика?

— Това са двайсет и пет долара регистрационна такса, двайсет процента от постъпленията и петнайсет долара доброволна задължителна годишна вноска за Пенсионния фонд — каза господин Клийт, секретар на Гилдията.

— Но ние нямаме толкова пари!

Мъжът сви рамене, сякаш за да рече, че макар светът наистина да е пълен с проблеми, точно този не е негов.

— Но сигурно ще можем да ви пллатим, когато сме поизкаралли маллко? — немощно попита Имп. — Далли не бихте моглли, ами, да ни дадете някоя и друга седмица…

— Не мога да ви разреша да свирите, където и да било, ако не сте членове на Гилдията — отговори господин Клийт.

— Но ние не можем да станем членове на Гилдията, докато не посвирим — каза Глод.

— Точно така — весело каза господин Клийт. — Ха. Ха. Ха.

Странен смях беше този, абсолютно невесел и смътно напомнящ за птичка. Много приличаше на собственика си, който беше точно това, което ще се получи, ако извлечете вкаменен генетичен материал от нещо в кехлибар и после го облечете в костюм.

Лорд Ветинари поощряваше разрастването на Гилдиите. Те бяха големите колела, които задвижваха механизма на един добре организиран град. Капка масло тук… прът, пъхнат там, разбира се… и в общи линии всичко вървеше добре.

И даваше плодове, по същия начин, както от торовете се раждат червеи — плодове като господин Клийт. Той не беше лош човек, според стандартните определения; по същия начин, по който разнасящият чума плъх не е — от безпристрастна гледна точка — лошо животно.

Господин Клийт се трудеше здраво в името на събратята си. Беше отдал живота си на това. Защото на света съществуват много неща, които трябва да бъдат свършени, а хората не искат да се занимават с тях, затова са признателни на господин Клийт, че ги върши вместо тях. Да следи регистрите, например. Да се грижи списъците с членовете да са винаги поддържани. Да подрежда. Да организира.

Поработи здраво за Гилдията на Крадците, макар че никога не крадеше, поне не в обичайно влагания смисъл. После се освободи едно доста по-високопоставено място в Гилдията на Глупаците, а господин Клийт не беше глупак. И най-накрая пое секретарската работа на Музикантите.

Технически погледнато, редно беше да е музикант. Така че, купи си гребен и хартия. Дотогава Гилдията я бяха ръководили истински музиканти и следователно списъкът на членовете никакъв го нямаше, а почти никой не беше плащал никакви такси напоследък, така че Организацията дължеше няколко хиляди долара на трола Хризопрас при течаща наказателна лихва, даже нямаше нужда да го проверява.

Когато господин Клийт отвори първата от занемарените счетоводни книги и се вгледа в неорганизираната бъркотия, обзе го дълбоко и чудно усещане. От този момент нататък, никога не погледна назад. Беше прекарал много време да гледа все надолу. И макар че Гилдията си имаше президент и съвет, тя също така си имаше и господин Клийт, който отчиташе протоколите, грижеше се нещата да вървят гладко и много тихичко си се усмихваше сам на себе си. Странен, но много успокояващ е фактът, че винаги когато хората отхвърлят игото на тираните и тръгнат да се самоуправляват, точно тогава като гъба след дъжд пониква и някой господин Клийт.

Ха. Ха. Ха. Господин Клийт се смееше на разни неща в обратна пропорционалност на действителния хумор в ситуацията.

— Но това са глупости!

— Добре дошли в чудния свят на икономиката на Гилдията — каза господин Клийт. — Ха. Ха. Ха.

— Ами какво ще стане, ако свирим, без да сме в Гиллдията? — попита Имп. — Ще ни конфискувате лли инструментите?

— Като начало — отвърна президентът. — А после, един вид ви ги връщаме. Ха. Ха. Ха. Случайно… ти да не си елф?

— Седемдесет и пет доллара е престъплление — говореше Имп, докато се мъкнеха из смрачаващите се улици.

— По-лошо и от престъпление — рече Глод. — Чух, че Гилдията на Крадците взимала само процент.

— А ти дават там, членство в Гилдията, както си му е реда — боботеше Лиас. — Даже и пенсия. А ’сека година ги водят един ден на екскурзия до Куирм с пикник.

— Музиката трябва да бъде безпллатна — рече Имп.

— И какво ще правим сега? — попита Лиас.

— Някой да има някакви пари? — попита Глод.

— Имам един долар — рече Лиас.

— И няколлко пенита — добави Имп.

— Тогава отиваме да се наядем прилично — рече Глод. — Точно тук.

Посочи табела.

— „Гозби в Дупката на Гимлет“? — попита Лиас. — Гимлет? Звучи ми като джудже. Дребночели и такива ми ти работи?

— Сега вече приготвя и тролска храна — каза Глод. — Реши да остави настрана етническите различия в името на повечето пари, които може да направи. Пет вида въглища, седем вида кокс и пепел, седименти, от които лигите ти ще потекат. Ще ти хареса.

— И хлляб за джуджета? — попита Имп.

— На теб ти харесва хлябът на джуджетата? — попита Глод.

— Обожавам го — отвърна Имп.

— Какво, истински хляб за джуджета? — попита Глод. — Сигурен ли си?

— Да. Хубав е и хрупкав.

Глод сви рамене.

— Ето още едно доказателство — рече. — Никой, който обича хляба на джуджетата, не може да е елф.

Заведението беше почти празно. Едно джудже в престилка, която му стигаше до под мишниците, ги гледаше през ръба на тезгяха.

— Приготвяте ли пържени плъхове? — попита Глод.

— Най-добрия пържен плъх в целия град — отвърна Гимлет.

— Браво. Дай ми четири пържени плъха.

— И маллко хлляб за джуджета — каза Имп.

— И малко кокс — търпеливо рече Лиас.

— Искате глави от плъхове или крака?

— Не. Четири пържени плъха.

— И малко кокс.

— Кетчуп искате ли на плъховете?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Никакъв кетчуп.

— И малко кокс.

— И две твърдо сварени яйца — каза Имп.

Другите го погледнаха озадачено.

— Какво има? Просто обичам твърдо сварени яйца — рече той.

— И малко кокс.

— И две твърдо сварени яйца.

— И малко кокс.

— Седемдесет и пет долара — рече Глод, докато седяха. — Колко е три по седемдесет и пет долара?

— Много долари — рече Лиас.

— Повече от двеста доллара — каза Имп.

— Никога даже не съм виждал двеста долара — каза Глод. — Не и буден.

— Ще събираме ли пари? — попита Лиас.

— Не можем да съберем пари като музиканти — каза Имп. — Такъв е Законът на Гиллдията. Ако те хванат, взимат ти инструмента и ти го набутват… — Той млъкна. — Да речем само, че не е много веселло да си флейтист — довърши по памет.

— Не бих казал, че и да си тромбонист е много весело — рече Глод, докато ръсеше с чер пипер плъха си.

— Сега не мога да се върна вкъщи — каза Имп. — Казах, че ще… Още не мога да се върна вкъщи. Даже и да можех, ще трябва да събирам моноллити като братята ми. Единственото, което ги интересува са праисторически кръгове от мегаллити.

— Ако аз се върна сега у дома — рече Лиас, — ще бъхтя друиди с бухалката.

И двамата много внимателно се отдалечиха един от друг.

— Тогава да свирим някъде, където Гилдията няма да ни намери — весело рече Глод. — Да намерим някъде нещо да се побъхтим…

— Аз имам бухалка — гордо рече Лиас. — С пирон на нея.

— Искам да кажа, работа за през нощта — каза Глод.

— Ама тя и нощем си има пирон.

— Случайно знам — започна Глод, като изостави тази тема, — че в този град съществуват много места, които не обичат да плащат данъците на Гилдиите. Бихме могли да направим няколко кръгчета и да съберем парите без никакъв проблем.

— И тримата заедно? — попита Имп.

— Естествено.

— Но ние свирим музика за джуджета, човешка и троллска музика — каза Имп. — Не съм сигурен, че си пасват една с друга. Искам да кажа, джуджетата сллушат тяхната си музика, хората сллушат човешка музика, троллите сллушат троллска музика. Какво ще се поллучи, ако ги смесим и трите? Ще бъде ужасно.

— Разбираме се екстра — каза Лиас, като се изправи и си взе солта от тезгяха.

— Ние сме музиканти — каза Глод. — Не е същото с истинските хора.

— Ъхъ, така е — рече тролът.

Лиас седна.

Чу се пращене.

Лиас се изправи.

— О! — рече.

Имп се пресегна. Бавно и много внимателно той вдигна останките от лирата си от пейката.

— Ох! — рече Лиас.

Една струна се сви на кълбо с тъжен тих звук.

Беше все едно да гледаш как умира котенце.

— Спечеллих я в Айстедфод — каза Имп.

— Дали не може да се залепи отново? — попита Глод, най-сетне.

Имп поклати глава.

— Никой, който знае как, не е останал в Лламедос.

— Да, но на Улицата на Изкусните Занаятчии…

— Истински съжалявам. Наистина истински съжалявам, не знам как се озова там.

— Не беше виновен ти.

Имп се опита безуспешно да сглоби няколко късчета. Но музикален инструмент не може да се поправи. Спомни си какво казваха старите бардове. Те имат душа. Всички инструменти имат душа. Ако се счупят, душата излиза от тях, отлита като птица. Нещото, което се сглобява след това, е просто предмет, обикновена сглобка от дърво и тел. Може и да свири, би могло дори да заблуди някой случаен слушател, но… Все едно да бутнеш някого от скала, а после да го съшиеш и да очакваш да се съживи.

— Хм… може би ще успеем да ти купим друга тогава, а? — рече Глод. — Има един… много хубав мъничък магазин в „Гърбините“…

Млъкна. Разбира се, че съществуваше един много хубав мъничък магазин в „Гърбините“. Винаги беше съществувал.

— В „Гърбините“ — повтори той, за по-сигурно. — Няма начин да го няма. В „Гърбините“. Да. От години е там.

— Не и такава — рече Имп. — Преди майсторът даже да докосне дървото, той трябва да престои две седмици увит във воллска кожа в някоя пещера зад водопад.

— Защо?

— Не знам. По традиция. Трябва да освободи съзнанието си от всичко, което го отвллича.

— Трябва да има някакъв друг начин, въпреки всичко — каза Глод. — Ще купим нещо. Не можеш да си музикант без инструмент.

— Нямам никакви пари — каза Имп.

Глод го потупа по гърба.

— Това няма значение — рече той. — Имаш приятели! Ние ще ти помогнем! Най-малкото, което можем да направим.

— Но ние похарчихме всичко, което имахме, за храна. Нямаме повече пари — каза Имп.

— Това е негативен поглед върху нещата — каза Глод.

— Ами, да. Друг нямаме, налли разбираш?

— Ще измисля нещо — каза Глод. — Аз съм джудже. Ние разбираме от пари. На практика „разбирам от пари“ е второто ми име.

— Доста дъллго второ име.

Почти се беше стъмнило, когато стигнаха до магазина, точно срещу високите стени на Невидимия Университет. Приличаше на търговски център за музикални инструменти, с дублиращи функции и на заложна къща, тъй като всеки един музикант все трябва по някое време от живота си да се раздели с инструмента си, ако иска да се наяде и да се наспи на закрито.

— Купувал ли си някога нещо оттук? — попита Лиас.

— Не… поне не си спомням — отвърна Глод.

— Затворено е — каза Лиас.

Глод потропа на вратата. След известно време тя се открехна, точно колкото да се покаже тънка ивица лице, принадлежащо на някаква старица.

— Искаме да купим инструмент, гос’жо — рече Имп.

Едно око и част от устни го изгледаха отгоре до долу.

— Ти човек ли си?

— Да, гос’жо.

— Добре, тогава.

Магазинът се осветяваше от няколко свещи. Старицата се оттегли на безопасно място зад тезгяха, откъдето ги заоглежда много внимателно за някакви признаци дали са способни да я убият в кревата.

Триото се движеше внимателно сред инвентара. Изглеждаше сякаш магазинът е събирал стоката си от непотърсени залози през вековете. Музикантите често оставаха без пари; това беше една от дефинициите за музикант. Имаше бойни рогове. Имаше лютни. Имаше барабани.

— Вехтории — промърмори Имп.

Глод издуха праха от един крамхорн и го поднесе към устните си, докарвайки звук като призрак от препържено бобено зърно.

— Струва ми се, че вътре има умряла мишка — каза той, като се взираше във вътрешността му.

— Беше си съвсем наред преди да го надуеш — отяде му се старицата.

Последва лавина от цимбали от другия край на магазина.

— Съжалявам — извика Лиас.

Глод вдигна капака на някакъв инструмент, съвършено непознат за Имп. Откри се цял ред клавиши. Глод прокара късите си пръсти по тях, изкарвайки тъжни тенекиени звуци.

— Какво е това? — прошепна Имп.

— Клавесин — каза джуджето.

— Може лли да ни е от поллза?

— Не мисля.

Имп се изправи. Усети, че го наблюдават. Старата жена наистина гледаше, но имаше нещо друго…

— Няма смисълл. Тук няма нищо — високо каза той.

— Ей, какво беше това? — попита Глод.

— Рекох, че тук…

— Чух нещо.

— Какво?

— Ето пак.

Зад тях последва серия от трясъци и думкане, когато Лиас измъкна бас флигорна от някакъв куп стари пюпитри и се опита да духне през острата част.

— Когато заговори, се чу странен звук — рече Глод. — Кажи нещо.

Имп се поколеба, както става с хората, ако след като цял живот са говорили на някакъв език, ги помолят „кажи нещо“.

— Имп? — попита.

— ХАМ — Хам-хам.

— Дойде от…

— ХУА — Хуа-хуа.

Глод отмести купчина древни нотни листа. Зад нея се намираше цяло музикално гробище, включително един барабан без кожа, комплект Ланкърски гайди без свирките и една самотна марака, която най-вероятно би послужила на някой танцьор на Зен фламенко.

И нещо друго.

Джуджето го измъкна. Приличаше много слабо на китара, издялана от парче старинно дърво с тъпо каменно сечиво. Макар че джуджетата по правило не свирят на струнни инструменти, Глод можеше да познае китара като види такава. Предполагаше се да имат формата на жена, но това беше само в случай, че си помислиш, че жените нямат крака, а дълъг врат и твърде много уши.

— Имп? — каза той.

— Да?

— Уауууаууу.

Звукът имаше остър като бръснач, настойчив тон. Имаше дванайсет струни, но тялото на инструмента беше от масивно дърво, съвсем не кухо — кажи-речи беше само скелет, който да опъва струните.

— Резонира с гласа ти — каза Глод.

— Как може…?

— Уаум-уа.

Глод притисна ръка към струните и направи знак на другите двама да се приближат по-наблизо.

— Точно до Университета сме — прошепна той. — Магията се просмуква. Това е всеизвестен факт. Или може би някой магьосник я е заложил. Я не стой като дърво. Можеш ли да свириш на китара?

Имп пребледня.

— Искаш да кажеш… все едно народна музика?

Взе инструмента. На народната музика не се гледаше с добро око в Лламедос, а пък пеенето й се осъждаше много строго. Смяташе се, че някой, който зърва красива млада девица в майската утрин, има правото да предприеме каквито мерки сметне за необходимо, но без това да се записва черно на бяло. Китарите се отричаха заради това, че са… ами, твърде елементарни.

Имп изсвири един акорд. Звукът, който се разнесе, не приличаше на нищо, което е чувал преди — беше пълен с резонанси и странно ехо, които като че ли побягнаха и се скриха сред отломъците инструменти, набраха допълнителна хармония и после отскочиха отново назад. От това го полазиха тръпки по гърба. Но даже и най-лошият музикант на света трябва да си има някакъв инструмент…

— Добре — каза Глод.

Обърна се към старата жена.

— На това не му се вика музикален инструмент, нали така? — попита. — Погледнете го, че то половината му даже я няма.

— Гллод, не мислля, че… — започна Имп. Под ръката му струните трепереха.

Старицата погледна към нещото.

— Десет долара — рече тя.

— Десет долара? Десет долара? — възкликна Глод. — Че то не струва и два!

— Точно така — отвърна старицата. Тя се поразвесели гадничко, сякаш се готвеше за битка, в която няма да бъдат спестени никакви средства.

— А и е стара — каза Глод.

— Антика.

— Я чуй тоя тон. Фалшив е.

— Топъл е. В наши дни такова майсторство няма.

— Само защото ние сме майстори!

Имп отново погледна към нещото. Струните сами резонираха. Имаха синя окраска и бяха леко мъгляви, като че ли никога не преставаха да вибрират.

Приближи я до устата си и прошепна:

— Имп.

Струните забръмчаха.

Сега забеляза следата от тебешира. Почти се беше изтрила. И представляваше една-единствена резка. Само едно драсване с тебешир…

Глод беше в стихията си. Джуджетата се славят като най-запалените по финансовите пазарлъци, като отстъпват по находчивост и наглост само на старите жени. Имп се опита да следи какво става.

— Добре тогава — говореше Глод, — споразумяхме се, нали така?

— Споразумяхме се — отвърна старицата. — И да не си си плюл на ръката преди да се ръкуваме, че не е хигиенично.

Глод се обърна към Имп.

— Мисля, че се справих много добре.

— Добре. Сллушай, това е много…

— Имаш ли дванайсет долара?

— Какво?

— Нещо като пазарлък, струва ми се.

Зад тях нещо тупна. Появи се Лиас, като търкаляше един много голям барабан и носеше няколко цимбала под мишница.

— Казах, че нямам пари! — изсъска Имп.

— Да, но… ами, всички казват, че нямат пари. Нормално е. Никой не ходи насам-натам да разправя, че има пари. Ама ти наистина ли нямаш никакви пари?

— Не!

— Дори и дванайсет долара?

— Не!

Лиас тръшна барабана, цимбалите и купчината нотни листи върху тезгяха.

— Колко струва всичко? — попита той.

— Петнайсет долара — отговори старицата.

Лиас въздъхна и се изправи. За един миг погледът му се зарея някъде надалече, след което той се тресна по ченето. Порови малко из устата си с пръст и извади…

Имп се облещи.

— Ей, нека погледна — каза Глод. Грабна нещото от непротестиращите пръсти на Лиас и внимателно го разгледа. — Ей, това са най-малко петдесет карата!

— Това не го ща — рече старицата. — Било е в тролска уста!

— Ама ядеш яйца, нали? — попита Глод. — Пък и всеки знае, че тролските зъби са чист диамант.

Старата жена взе зъба и го огледа на светлината от свещта.

— Ако го занеса на някой от бижутерите на Невъзможната улица, ще ми каже, че струва двеста долара — каза Глод.

— Е, аз пък ти казвам, че тук той струва петнайсет — отвърна бабата. Диамантът изчезна като по магия някъде из нея. Тя ги дари с щедра, нова усмивка.

— Защо просто не й я отмъкнахме? — попита Глод, вече навън.

— Защото тя е една бедна, беззащитна стара жена — каза Имп.

— Точно това имах предвид!

Глод погледна нагоре към Лиас.

— На теб цялата ти уста ли е пълна с такива работи?

— Аха.

— Ами аз дължа на хазаина си наем за два мес…

— Хич и не си го помисляй — хладнокръвно го пресече тролът.

Зад гърба им вратата се затръшна.

— Виж какво, я по-бодро — каза Глод. — Утре ще уредя публика. Не се притеснявайте. Познавам всички в този град. Трима сме… е, това вече е група.

— Даже не сме репетиралли заедно както трябва — каза Имп.

— Ще репетираме в движение — каза Глод. — Добре дошли в света на професионалните музиканти.

Сюзън не знаеше много за историята. Винаги й се струваше изключително тъп предмет. Едни и същи глупави неща се повтаряха отново и отново от досадни хора. Какъв беше смисълът? Всеки следващ крал беше досущ като предишния.

Класът учеше за някакво въстание, в което някакви селяни искаха да престанат да бъдат селяни и тъй като благородниците бяха победили, бяха престанали да бъдат селяни наистина бързо. Ако си бяха направили труда да се научат да четат и да се запознаят с някоя и друга книга по история, биха научили за несигурните качества на неща като коси и вили, използвани в сражения срещу арбалети и мечове.

Известно време тя слуша без особен интерес, докато не я налегна скуката, след което извади една книга и се остави да изчезне от погледа на света.

— ЦЪЪРР!

Сюзън се огледа.

На пода до чина й стоеше една съвсем мъничка фигурка. Много приличаше на скелет на плъх, облечен в черен плащ и стиснал съвсем малка коса.

Сюзън отново се зае с книгата си. Такива неща не съществуваха. В това беше абсолютно сигурна.

— ЦЪЪРР!

Сюзън отново погледна надолу. Привидението още беше там. Предишната вечер им бяха дали сирене с препечен хляб за вечеря. В книгите поне се допускаше да ти се привиждат такива неща след подобно ядене толкова късно.

— Ти не съществуваш — каза тя. — Ти си само бучка сирене.

— ЦЪЪРР?

Когато създанието се убеди, че е привлякло изцяло вниманието й, то измъкна един пясъчен часовник на сребърна верижка и нетърпеливо посочи към него.

Противно на всички рационални мисли, Сюзън се пресегна и отвори длан. Нещото се покатери на нея — крачката му бяха като карфици, — и я погледна с очакване.

Сюзън го вдигна до височината на очите си. Е, добре, може би беше плод на фантазията й. Редно беше да се отнесе сериозно към него.

— Нали няма да кажеш нещо като „О, лапичките и мустаците ми!“, нали? — тихо каза тя. — Ако го направиш, ще ида и ще те изхвърля в клозета.

Плъхът поклати череп.

— Истински ли си?

— ЦЪЪРР. ЦЪЪРРЦЪЪРРЦЪЪРР…

— Виж какво, не разбирам — търпеливо каза Сюзън. — Не говоря езика на гризачите. По Съвременни Езици учим само Клачиански, пък и аз знам само как да кажа: „Камилата на леля ми падна в миража“. А ако си въображаем, би могъл да се опиташ да си малко по-приятен.

Всеки скелет, било то и малък, по принцип не е никак приятен предмет, даже и ако има открито изражение и се усмихва. Но чувството… не, даваше си сметка тя… споменът пропълзяваше по нея отнякъде, че той не само че е истински, но и че е на нейна страна. Това беше непозната концепция. Нейната страна обикновено се състоеше от нея самата.

Покойникът-плъх погледа Сюзън един миг и после, с едно движение само, стисна миниатюрната коса между зъбите си и скочи от дланта й, приземи се на пода в класната стая и се шмугна между чиновете.

— Даже не личи да имаш лапи и мустаци — каза Сюзън. — Във всеки случай, не такива, каквито трябва да имаш.

Плъхът-скелет прекрачи през стената.

Сюзън се зае отново с книгата си и яростно зачете „Парадоксът на Делимостта“ на Ноксъс, който демонстрираше невъзможността да паднеш от дървесна трупа.