Музика на душата

— Намерих къде ще свирим! — каза Глод.

— Къде? — попита Лиас.

Глод им каза.

— „Поправения Барабан“? — попита Лиас. — Там замерят с брадви!

— Там ще сме в безопасност. Гилдията не се меси там — рече Глод.

— Ами, да, нал’ там си губят членовете. Техните членове губят членове — каза Лиас.

— Ще изкараме пет долара — каза Глод.

Тролът се поколеба.

— Добре биха ми дошли пет долара — рече.

— Една трета от пет долара — каза Глод.

Лиас сбърчи чело.

— Това повече ли е или по-малко от пет долара? — попита той.

— Виж какво, това ще бъде нашето откриване — каза Глод.

— Не искам откриване в „Барабана“ — отвърна Лиас. — Точно откриване е последното нещо, което искам в „Барабана“. В „Барабана“ искам нещо, зад което да се скрия.

— Единственото нещо, което трябва да направим, е да изсвирим нещо — каза Глод. — Каквото и да е. Новият собственик лудо си пада по кръчмарските увеселения.

— Аз пък си мислех, че имат „еднорък бандит“.

— Да, ама са го арестували.

В Куирм има часовник с цветя. Туристическа атракция.

В крайна сметка излиза, че не е това, което са очаквали.

Лишените от въображение градски управници навсякъде из мултивселената бяха направили цветни часовници, които се оказва, че представляват голям часовников механизъм, заровен в градска цветна леха с циферблат и цифри, забучени в насадените растения.11

Но часовникът на Куирм е просто една кръгла цветна леха, напълнена с двайсет и четири различни вида цветя, внимателно подбрани в съответствие с ритмичността на отваряне и затваряне на венчелистчетата им…

Когато Сюзън мина покрай него, Пурпурната Поветица тъкмо се отваряше, а Челебитката се затваряше. Това ще рече, че беше около десет и половина.

Улиците бяха опустели. Куирм не беше нощен град. Хората, които идваха в Куирм и търсеха да си прекарат хубаво, отиваха някъде другаде. Куирм беше толкова благоприличен, че даже и кучетата искаха разрешение, преди да идат до тоалетната.

Или най-малкото, улиците бяха почти опустели. На Сюзън й се стори, че чува нещо, което я следва, пъргаво и топуркащо, като се движеше и подскачаше по калдъръма толкова бързо, че винаги успяваше да изглежда само като намек за нещо.

Сюзън намали ход щом наближи Уличката на Трите Рози.

Някъде по „Трите Рози“, близо до рибарския магазин, беше казала Глория. На момичетата не им позволяваха да знаят за магьосници. Последните не фигурираха в света на Мис Батс.

Уличката изглеждаше враждебна в тъмнината. Някакъв фенер гореше на подпора в единия й край. Само правеше сенките по-тъмни.

И някъде посред мрака се виждаше една стълба, подпряна на стената, и една млада жена, която тъкмо се готвеше да се покатери по нея. Имаше нещо познато в нея.

Огледа се, когато Сюзън се приближи, и като че ли се зарадва много да я види.

— Здрасти — рече. — Да имаш да ми развалиш един долар, госпожичке?

— Моля?

— На две по петдесет. Тарифата е половин долар. Става и медна монета. Каквато и да е, всъщност.

— Хм. Съжалявам. Не. Така или иначе ми дават само по петдесет пенса джобни на седмица.

— По дяволите! Е, нищо, какво да се прави.

Доколкото Сюзън можеше да види, момичето не приличаше на обичайния тип млада жена, която си изкарва хляба по улиците. Изглеждаше добре поддържана и охранена, и приличаше на медицинска сестра от онези, които асистират на лекарите, чиито пациенти от време на време леко се объркват и се обявяват за кувертюра за легло.

Освен това изглеждаше позната.

Момичето извади чифт клещи от един от джобовете на роклята си, покатери се по стълбата и се вмъкна през един от горните прозорци.

Сюзън се поколеба. Момичето й се беше сторило доста делово и заето, но според ограничения й жизнен опит хората, които се катереха посред нощ по стълби, за да влязат в чужда къща, бяха Мерзавци, Които Храбрите Момичета Са Длъжни Да Заловят. И тя наистина би могла да отиде да потърси поне стража, ако малко по-нататък по уличката не се беше отворила врата.

От нея се измъкнаха двама мъже, ръка за ръка, и щастливо поеха на зигзаг към главната улица. Сюзън отстъпи назад. Никой не я безпокоеше, когато не искаше да я забележат.

Мъжете минаха през стълбата.

Или мъжете не бяха съвсем от плът и кръв, но пък те съвсем определено звучаха точно така, или нещо не беше наред със стълбата. Но момичето се беше изкачило по нея…

… а сега отново слизаше, докато пъхаше нещо в джоба си.

— Даже не се и събуди малкото ангелче — каза то.

— Моля? — попита Сюзън.

— Нямах петдесет пенса — продължи момичето. Метна с лекота стълбата на рамо. — А правилата са си правила. Трябваше да взема още едно зъбче.

— Моля?

— Всичко е под контрол, нали разбираш. Ще си имам истински неприятности, ако доларите и зъбчетата не съвпаднат. Ти знаеш как е.

— Аз ли?

— Но не мога да стоя да си говорим тука цяла нощ. Още цели шейсет ме чакат.

— Защо пък трябва да знам? Какво чакат? Кои? — попита Сюзън.

— Дечица, разбира се. Не мога да ги разочаровам, нали така? Я си представи личицата им, когато си вдигнат възглавничките, малките ангелчета.

Стълба. Клещи. Зъби. Пари. Възглавници…

— Не очакваш да ти повярвам, че ти си Феята, Която Събира Зъбчетата? — недоверчиво попита Сюзън.

Докосна стълбата. Беше съвсем материална.

— Не Феята — отвърна момичето. — Една от феите. Изненадана съм, че точно ти не го знаеш.

Беше свила вече зад ъгъла, преди Сюзън да попита:

— Защо пък аз?

— ’Щото те познава — каза един глас зад гърба й. — Вие всички се познавате помежду си.

Тя се обърна. Гарванът беше кацнал на едно малко отворено прозорче.

— По-добре да влезеш — рече той. — Всякакви можеш да ги срещнеш на тая улица.

— Вече срещнах.

На стената до вратата беше забита месингова плоча. Проговори: „С В Чийзуолър, ДМ (Невидим) Б. Тав, Б.Ф.“

Това беше първият път, когато Сюзън чу метал да говори.

— Най-обикновен номер — рече гарванът великодушно. — Усеща те кога я гледаш. Само дай…

— „С В Чийзуолър, ДМ (Невидим) Б. Тав, Б.Ф.“

— … Млъквай. … само бутни вратата.

— Заключена е.

Гарванът я погледна с мънистените си очи, навел глава на една страна. После рече:

— И това те спира? Е, хубаво. Ще донеса ключа.

Появи се един миг по-късно и пусна голям метален ключ върху паветата.

— Магьосникът не е ли вътре?

— О, да. Вътре е. В леглото. Спи презглава.

— Аз пък си мислех, че стоят будни по цяла нощ!

— Не и този. Чаша какао около девет, а след пет минути вече е умрял за всички.

— Но аз не мога просто да се самопоканя в неговата къща!

— Защо не? Дошла си, за да видиш мен. Така или иначе, аз съм мозъкът на компанията. Той само носи смешната шапка и маха там с ръце.

Сюзън завъртя ключа.

Вътре беше топло. Пълно беше с обичайния магьоснически реквизит — огнище, пейка с бутилки и разни пакети, метнати върху нея, шкаф с безразборно наблъскани в него книги, препариран алигатор, висящ от тавана, няколко много големи свещи, които представляваха просто потоци восъчна лава, и един гарван, кацнал на череп.

— Изписват си всичко по каталог — обясни гарванът. — Повярвай ми. Получават го всичкото в една голяма кутия. Да не мислиш, че свещите сами капят така? Три дни работа за изкусен майстор на капещи свещи.

— Само си измисляш — каза Сюзън. — Все едно, не можеш просто да си купиш череп.

— Е, ти най-добре знаеш, сигурен съм, нали си образована — отвърна гарванът.

— Какво се опитваше да ми кажеш снощи?

— Да ти кажа ли? — рече гарванът с виновно изражение на човката.

— Онова там за Гл… гл…

Гарванът се почеса по главата.

— Той каза, че не трябва да ти казвам. Трябвало само да те предупредя за коня. Отплеснал съм се. Появи се, нали?

— Да!

— Язди го.

— Вече го яздих. Не може да е истински! Истинските коне знаят къде се намира земята.

— Госпожичке, по-истински кон от този не съществува.

— Знам как се казва! И по-рано съм го яздила!

Гарванът въздъхна или поне издаде онзи свистящ звук, който е най-близо до въздишка според възможностите на човка.

— Язди коня. Той е решил, че ти си му нужна.

— Накъде?

— Това аз не мога да знам, а ти трябва да откриеш.

— Да предположим, че съм достатъчно глупава, за да го направя… дали не би могъл само да ми намекнеш какво ще се случи?

— Ами… чела си книжки, личи си. Да си чела случайно някои за дечица, дето отиват в някое вълшебно далечно царство и им се случват разни приключения със зли духове и т.н.?

— Да, разбира се — отвърна Сюзън мрачно.

— Май ще е най-добре да поразмишляваш по тези въпроси — каза гарванът.

Сюзън взе една връзка билки и се заигра с тях.

— Отвън срещнах някой, който каза, че е Феята, Дето Събира Зъбчета — каза тя.

— Е, не може да е била Феята — рече гарванът. — Съществуват поне три такива феи.

— Такъв човек не съществува. Искам да кажа… не знаех, мислех си, че това е само… приказка. Като Пясъчният Мъж или Дядо Прасоколеда.12

— А! — рече гарванът. — Сменяме тона, така ли? Стига толкова надъхана декларативност, така ли? Не толкова много: „Такова нещо не съществува“ и много повече: „Не знаех“, а?

— Всеки знае… искам да кажа, че не е логично да съществува някакъв си брадат старец, който раздава наденички и чревца на всички в Новогодишната Нощ на Прасетата, не е ли така?

— Дали е логично — не знам. Никога не съм учил логика — отговори гарванът. — Да живееш върху череп не е съвсем логично, но аз точно това правя.

— И не може да съществува Пясъчен Човек, който ходи насам-натам и хвърля пясък в очите на децата — каза Сюзън, но с неуверени нотки в гласа. — Никога… не би могъл да събереш толкова много пясък в една торба.

— Може, може.

— Най-добре да тръгвам — каза Сюзън. — Мис Батс винаги проверява спалните, когато удари полунощ.

— Колко са всичките спални?

— Около трийсет, струва ми се.

— И ти вярваш, че тя ги проверява всичките в полунощ, а не вярваш в Дядо Прасоколеда?

— Така или иначе, най-добре да тръгвам — каза Сюзън. — Хм. Благодаря ти.

— Заключи след себе си и метни ключа през прозореца — каза гарванът.

В стаята настъпи тишина, след като тя си тръгна, с изключение на прашенето на въглищата, които гаснеха в огнището.

И тогава черепът каза:

— Днешните деца, а?

— Виновно е образованието — отвърна гарванът.

— Многото знание е опасно нещо — каза черепът. — Далеч по-опасно, отколкото съвсем малкото. Винаги съм го казвал, докато бях жив.

— И кога точно беше това?

— Не си спомням. Струва ми се, че много бях начетен. Май учител или философ, нещо от тоя сорт. А сега стоя на рафта с някаква си птица, дето ми цвъка нечистотии по главата.

— Много алегорично — отвърна гарванът.

Никой не беше учил Сюзън за силата на вярата или поне за силата на вярата в комбинация с висок магически потенциал и ниска устойчивост на реалността, такива, каквито те съществуваха на Света на Диска.

Вярата прави дупки. Нещо трябва да дойде и да ги запълни.

Което не означава, че вярата отрича логиката. Например, съвсем очевидно е, че Пясъчният Човек има нужда само от малка торба.

На Света на Диска той не си прави труда първо да вади пясъка от нея.

Беше почти полунощ.

Сюзън се промъкна в конюшните. Беше от онези хора, които няма да зарежат някоя загадка неразгадана.

Понитата мълчаха в присъствието на Бинки. Конят светеше в тъмнината.

Сюзън смъкна едно седло от яслите, а след това размисли. Ако щеше да пада, седлото хич нямаше да й помогне. Пък и юзди щяха да са също толкова от полза, колкото кормило на скала.

Отвори вратата към неговата преграда в конюшнята. Повечето коне не биха тръгнали доброволно заднешком, защото това, което не виждат, за тях не съществува. Но Бинки тръгна сам навън, приближи се до стъпенката, откъдето ги яхваха, обърна се и я погледна в очакване.

Сюзън се качи на гърба му. Беше като да седнеш на масата.

— Чудесно — прошепна тя. — Не съм длъжна да вярвам на каквото и да било от това, така да знаеш.

Бинки наведе глава и изцвили. После изприпка на двора и се насочи към полето. При портите премина в лек галоп и после се обърна към оградата.

Сюзън затвори очи.

Усети кълбото мускули под кадифената кожа и после вече конят се издигаше над оградата, над полето.

Зад него на тревата две огнени следи от копита останаха да пламтят миг-два.

Когато прелетя над училището, видя слаба светлинка да блещука в прозорец. Госпожица Батс беше тръгнала на обиколка.

Ще си имам неприятности заради това, помисли си Сюзън.

А после си помисли: „Аз съм на гърба на кон сто крачки над земята, отнасят ме на някакво загадъчно място, което малко прилича на вълшебна страна със зли духове и говорещи животни. Има само още толкова малко неприятности, които могат да ми се случат…“

„Пък и освен това, да яздиш летящ кон противоречи ли на училищните правила? Обзалагам се, че никъде не е написано.“

Куирм изчезна зад нея, а светът се разкри в мозайка от тъмнина и лунно сребро. Карирани пейзажи от полета прелитаха на лунната светлина и само тук-там проблясваше самотна ферма. Дрипави облаци ги връхлитаха и отминаваха.

Далеч отляво Планините Рамтоп представляваха студена бяла стена. Отдясно Океанът на Ръба провождаше пътека до луната. Нямаше никакъв вятър, нито дори страхотното усещане за скорост — само земята се стрелкаше покрай нея с дългите бавни крачки на Бинки.

И тогава някой посипа злато в нощта. Облаците се разтвориха пред нея и там, разстлан под краката й, беше Анкх-Морпорк — град, изпълнен с повече Опасности, отколкото дори Мис Батс можеше да си представи.

Светлината на фенери очертаваше картата на улици, на която Куирм не само би се изгубил, но и би бил ограбен и хвърлен в реката.

Бинки препусна с лекота над покривите. Сюзън чуваше шума по улиците, дори откъслечни гласове, но там присъстваше също така и страхотното бучене на големия град, прилично на някакъв кошер. Горните прозорци прелитаха покрай нея и от всеки един — лъч светлина.

Конят се спусна през задимения въздух и се приземи с лек тропот на уличка, която иначе беше съвсем празна, освен една затворена врата и табела с фенер над нея.

Сюзън я прочете:

Бинки като че ли чакаше нещо.

Сюзън се бе надявала да пристигнат на по-екзотично място.

Знаеше за кърито. Даваха им къри в училище, под името „Вампир с Ориз“. Беше жълто. Вътре имаше набъбнали стафиди и грах.

Бинки изцвили и тропна с копито.

Едно прозорче във вратата се отвори. За миг на Сюзън й се стори, че различава едно лице на фона на пламтящата атмосфера в кухнята.

— Ооохх, ннее! Бинкккиии!

Прозорчето отново се затръшна. Очевидно трябваше да се случи нещо. Вгледа се в едно меню, закачено на стената. Пълно беше с правописни грешки, разбира се, тъй като менюто на народния тип ресторанти винаги трябва да е пълно с правописни грешки, за да може клиентите да бъдат заблудени в мнимо чувство на превъзходство. Не можа да си спомни имената на повечето ястия, които включваха:

Прозорчето отново се отвори и един голям кафяв плик, направен от обявена за водоустойчива хартия, тупна върху малката поличка пред него. Прозорчето отново се затръшна.

Сюзън внимателно посегна. Миризмата, която излизаше от плика притежаваше качествата на един вид термичен ланцет, които предупреждаваха да не се ползват метални прибори. Но времето на последния чай беше отминало доста отдавна.

Сети се, че няма никакви пари в себе си. От друга страна, никой не й поиска никакви пари. Но светът ще рухне в гибел и разруха, ако хората не съблюдават задълженията си.

Тя се наведе напред и почука на вратата.

— Моля да ме извините… не бихте ли искали нещо…?

Отвътре се чуха крясъци и трясък, като че ли половин дузина човека се бореха да се намъкнат под една и съща маса.

— О! Колко мило. Благодаря. Много ви благодаря — рече Сюзън учтиво.

Бинки се отдалечи съвсем бавно. Този път го нямаше масирания скок на мускулна сила — той препускаше из въздуха внимателно, сякаш някога, много отдавна някой му се е карал, че е разлял нещо.

На няколкостотин стъпки над летящия под нея пейзаж Сюзън опита кърито, след което го изхвърли колкото можа по-възпитано.

— Много беше… необичайно — каза тя. — И това ли е всичко? Разкарва ме по целия този път из небето за някаква си храна за вкъщи?

Земята запрелита по-бързо покрай нея и бавно я полази усещането, че сега конят лети много по-бързо, в бърз галоп вместо спокойното препускане. Напрягане на мускули…

… и тогава за един миг небето пред нея изведнъж избухна в синьо.

Зад гърба й, невидими, тъй като светлината стоеше отстрани почервеняла от срам и се питаше какво се е случило, следите от чифт копита пламтяха за миг във въздуха.

Беше пейзаж, който висеше в пространството.

Това беше малка тантуреста къщичка, с градинка наоколо. Имаше и поля, както и далечни планини. Сюзън се загледа, докато Бинки забави ход.

Липсваше дълбочина. Докато конят кръжеше, за да кацне, пейзажът се откри чисто и просто като повърхност, тънка филмова лента на… нещо съществуващо… натрапено в нищото.

Тя очакваше той да се скъса щом конят се приземи, но последва само едно леко скръцване и пръснат чакъл.

Бинки препусна покрай къщата и влезе в двора на конюшнята, където се изправи и зачака.

Сюзън слезе много предпазливо. Почвата под краката й беше съвсем твърда. Посегна надолу и разрови чакъла. Под него имаше още чакъл.

Беше чувала, че Феята със Зъбите събира зъби. Като си помислиш логично… единствените други хора, които събираха някакви части от тела, го правеха поради много подозрителни причини и обикновено за да наранят или да контролират другите хора. Феите, които Събират Зъби, сигурно държат половината деца на света под свой контрол. А това не приличаше на дома на такъв човек.

Дядо Прасоколеда очевидно живееше в някаква ужасна кланица в планините, украсена с наденички и черен пудинг, и боядисана в ужасяващ кървавочервен цвят.

Което предполагаше стил. Гаден, но поне някакъв стил. А това място тук нямаше никакъв стил.

Вторнишката Патица с Кейк Душа явно нямаше никакъв дом. Нито пък Старецът Беля, нито пък Пясъчният Човек, поне доколкото тя знаеше.

Разходи се около къщата, която не беше по-голяма от барака. Съвсем определено. Който и да беше този, който живееше в нея, определено нямаше никакъв вкус.

Намери входната врата. Беше черна, с чукче във формата на омега.

Сюзън посегна към него, но вратата сама се отвори.

И пред нея се откри коридорът, далеч по-голям, отколкото скелетът на къщата отвън би могъл да побере. В далечината успя да различи стълбище, достатъчно широко за танцовия финал на мюзикъл.

Още нещо не беше наред с перспективата. Съвсем ясно много надалеч имаше стена, но в същото време тя изглеждаше така, сякаш са я нарисували във въздуха просто на петнайсетина стъпки разстояние. Все едно разстоянието не е задължително.

На едната стена имаше голям часовник. Бавното му тиктакане изпълваше огромното пространство.

Съществува стая, помисли си тя. Спомням си стаята с шепота.

На широки интервали по коридора бяха подредени врати. Или на кратки интервали, ако го погледнеше човек от друга страна.

Опита се да тръгне към най-близката врата, но след няколко несигурни крачки се отказа. Най-после успя да я стигне, като първо си определи целта, а сетне затвори очи.

Вратата беше едновременно в нормален човешки ръст и невероятно огромна. Имаше натруфено украсена рамка с мотив от черепи и кости.

Тя отвори вратата.

Тази стая би могла да побере малък град.

Килим заемаше средното пространство, не по-голямо от хектар. На Сюзън й бяха необходими няколко минути, за да стигне до края.

Беше стая в стаята. На издигната платформа се намираше голямо, тежко писалище, с кожен въртящ се стол зад него. Там беше и голям модел на Света на Диска върху някаква украса, направена от четири слона, изправени на гърба на морска костенурка. Имаше няколко рафта с книги, големите томове натрупани в безразборния порядък на хората, които са твърде заети с използването на книгите, че да ги подредят поне веднъж както трябва. Имаше даже и прозорец, който висеше във въздуха на няколко стъпки над земята.

Но стени нямаше. Между края на килима и стените на по-голямата стая нямаше нищо, освен под, а даже и това беше твърде конкретна дума за него. Не приличаше на камък, а определено не беше дърво. Не издаде никакъв шум, когато Сюзън мина по него. Беше просто повърхност, в чисто геометричния смисъл на думата.

Килимът беше в шарки от черепи и кости.

Освен това беше черен. Всичко беше черно, или някакъв нюанс на сивото. Тук-таме някой оттенък намекваше за много тъмно пурпурно или синьо с цвят на океанско дъно.

В далечината, към стените на по-голямата стая, метастаята или каквото беше там, нещо подсказваше… нещо. Нещо хвърляше сложни сенки, твърде далечни, за да се виждат ясно.

Сюзън се качи на платформата.

Имаше нещо странно в нещата наоколо. Разбира се, всичко беше странно в нещата наоколо, но тази огромна странност просто беше в природата им. Можеше да се абстрахира от нея. Обаче съществуваше странност на човешко ниво. Всичко беше само едва-едва не както трябва да е, сякаш е направено от някой, който не е разбрал напълно предназначението му.

На свръхголямото писалище имаше попивателна хартия, но неразделна част от него, сляла се с повърхността. Чекмеджетата бяха просто повдигнати парчета дърво и не можеха да се отворят. Който и да бе направил писалището, той беше виждал писалища, но не беше разбрал писалищността.

Дори присъстваше някаква писалищна украса. Беше само оловна плочка, с нишка висяща от единия край и лъскава обла метална топка в края на нишката. Ако човек вдигнеше топката, тя падаше надолу и се удряше в оловото, но само веднъж.

Не се опита да седне на стола. В кожата имаше дълбока дупка. Някой беше прекарал много време да седи в него.

Проследи с поглед заглавията на книгите. Бяха на език, който не разбираше.

Запъти се обратно към далечната врата, излезе в коридора и опита следващата врата. В съзнанието й се зараждаше едно подозрение.

Вратата водеше към друга огромна стая, но тази беше пълна с полици, от пода чак до далечния, скрит в облаци таван. Всяка полица беше пълна с пясъчни часовници.

Пясъкът, изтичащ от миналото в бъдещето, изпълваше стаята с шум на прибой, съставен от милиарди малки звукове.

Сюзън тръгна между рафтовете. Усещаше се като сред тълпа.

Едно движение на съседния рафт привлече погледа й. В повечето пясъчни часовници падащият пясък беше твърда сребърна линия, но в този, точно докато го гледаше, линията изчезна. Последната песъчинка политна в долната половина.

Пясъчният часовник изчезна с лекичко пукване.

Миг по-късно на мястото му се появи нов, с едва-едва чуто свистене. И пред погледа й пясъкът започна да тече… И тя си даваше сметка, че този процес протича из цялата стая. Старите пясъчни часовници изчезваха, нови заемаха техните места.

Тя и за това знаеше.

Посегна и взе един пясъчен часовник, замислено прехапа устни и започна да премята нещото нагоре-надолу…

— ЦЪЪРР!

Тя се завъртя моментално. Смърт на Плъховете стоеше на рафта зад нея. Вдигна предупредително пръст.

— Добре — рече Сюзън. Върна пясъчния часовник на мястото му.

— ЦЪЪРР.

— Не. Не съм свършила с разглеждането.

Сюзън се отправи към вратата, а плъхът се стрелкаше по пода след нея.

Третата стая се оказа, че е…

… банята.

Сюзън се поколеба. На това място можеше да очакваш пясъчни часовници. Можеше да очакваш мотива с черепите и костите. Но не можеше да очакваш голямата бяла порцеланова вана на собствения й издигнат нависоко пиедестал, като трон, с гигантски месингови кранчета и — с избелели сини букви точно над нещото, дето държи синджира на запушалката — думите: „С.Х. Клозети и Синове, Ул. Молимог, Анкх-Морпорк.“

Не можеше да очакваш гуменото пате. Беше жълто.

Не очакваше и сапуна. Беше бял като кост, както си му е редът, но изглеждаше така, сякаш никога не е бил използван. До него имаше и едно парче оранжев сапун, който съвсем сигурно беше използван — почти нищо не беше останало от него. Миришеше точно като гадното нещо, дето го имаха в училище.

Банята, макар и голяма, беше нещо човешко. Около запушалката на ваната имаше пукнатина в кафяво и петно където е капало кранчето. Но почти всичко останало беше проектирано от човека, който не бе разбрал писалищността, а сега не беше разбрал и същността на измиването.

Имаше и прът за окачване на хавлиени кърпи, който цял един атлетически отбор би могъл да използва за тренировка. Черните кърпи се сливаха с метала и бяха доста твърди. Този, който в действителност използваше банята, най-вероятно се бършеше със синьо-бялата, много протъркана кърпа с инициали „А М Р П К К Б Б Ш, А-М“ на нея.

Имаше даже и тоалетна, още един прекрасен образец на фаянсовото изкуство на С.Х. Клозети, с щампован фриз от зелени и сини цветя върху сифона. И отново, също като при банята и сапуна, тя говореше, че тази стая е построена от някой… и след него някой друг е дошъл, за да доизкусури малките детайли. Някой, който като начало, малко повече е разбирал от водопроводи. И някой, който е разбирал, ама наистина е разбирал, че кърпите трябва да са меки и да могат да попиват водата от хората, а сапунът трябва да се пени.

Човек не очакваше нищо такова, докато не го видеше. А след това беше като да го видиш отново.

Оръфаната кърпа падна от простора и заподскача по пода, докато не се отметна назад и откри Смърт на Плъховете.

— ЦЪЪРР?

— О, добре — каза Сюзън. — Сега къде искаш да отида?

Плъхът се шмугна през отворената врата и изчезна в коридора.

Сюзън го последва до още една врата. Завъртя още една дръжка.

И там се простираше нова стая вътре в самата стая. В тъмнината се очертаваше една мъничка зона от осветени плочки, изпълнена с далечните образи на маса, няколко стола, кухненски бюфет…

… и някой. Една приведена фигура седеше на масата. Когато Сюзън предпазливо се приближи, чу дрънченето на прибори по чинията.

Един възрастен мъж вечеряше много шумно. Между отделните залъци той си говореше сам с пълна уста. Беше един вид лошо възпитание, проявено към самия себе си.

— Не съм виновен аз! (пръски) От самото начало бях против, но, о, не!, той на всяка цена искаше (върна си едно отлетяло парче наденица от масата) да иде и да почне да се меси; викам му, ти и бездруго си се намесил (набоде неидентифициран пържен предмет), ама не, няма да е той, ако не го направи така (пляс! замахна с вилицата във въздуха), веднъж като се замесиш така, викам, как ще се измъкнеш после, това ми обясни (направи временно един сандвич от яйце и кетчуп), ама не…

Сюзън заобиколи парчето килим. Мъжът изобщо не я забеляза.

Смърт на Плъховете се покатери по крака на масата и стъпи на резен препържен хляб.

— О, ти ли си!

— ЦЪЪРР.

Старецът се огледа.

— Къде? Къде?

Сюзън пристъпи напред върху килима. Човекът се изправи толкова бързо, че столът му се прекатури.

— Ти пък коя си, по дяволите?

— Може ли да не ме целите с този заострен бекон?

— Зададох ти въпрос, млада госпожице!

— Аз съм Сюзън. — Това като че ли не беше достатъчно. — Дукеса на Сто Хелит — добави.

Сбръчканото лице на стареца се сбръчка още повече от усилието да проумее това. После се отвърна настрани и вдигна ръце във въздуха.

— Ами да! — изкрещя той най-общо на цялата стая. — Това просто е капака на всичко, капака!

Размаха пръст срещу Смърт на Плъховете, който се отдръпна назад.

— Ти, малък, долен, вонящ плъх! Ами да! Тука ми вони на плъхска измама!

— ЦЪЪРР?

Треперещият пръст внезапно се закова на място. Мъжът се завъртя.

— Ти как успя да минеш през стената?

— Извинете? — попита Сюзън, докато отстъпваше назад. — Не знаех, че има стена.

— Ти на това какво му викаш, тогава, Клачианска мъгла може би? — Мъжът замахна във въздуха.

Хипопотамът на спомена се размърда…

— … Албърт… — каза Сюзън. — Нали така?

Албърт се тупна с ръка по челото.

— Става от лошо по-лошо! Ти какви си й ги разправял?

— Не ми разправя нищо друго, освен едно „ЦЪЪРР“, пък и аз не знам какво означава то — каза Сюзън. — Ама… вижте, тука няма никаква стена, има само…

Албърт измъкна яростно едно чекмедже.

— Наблюдавай внимателно — остро рече той. — Чук, нали така? Пирон, нали? Гледай.

Той закова пирона във въздуха на около пет стъпки по-нагоре от края на плочките. Той увисна там.

— Стена — каза Албърт.

Сюзън посегна внимателно и докосна гвоздея. Усещаше го лепкав, малко като статично електричество.

— Е, на мен не ми прилича на стена — събра сили да каже тя.

— ЦЪЪРР.

Албърт тръшна чука на масата.

Съвсем не беше дребен човек, даде си сметка Сюзън. Беше доста висок, но се движеше с онова изкривено привеждане, обикновено асоциирано с лаборантите на Игорианската вълна на съзнанието.

— Предавам се — рече той, като отново размаха пръст срещу Сюзън. — Аз му казах, че нищо добро няма да излезе от това. Започна да се бърка там, дето не му е работата, и ето ти го — някакво си момляче… къде отиде?

Сюзън се приближи до масата, докато Албърт размахваше ръце във въздуха и се опитваше да я открие.

На масата имаше кутия със сирене и табакера за енфие. И връзка наденички. Никакви пресни зеленчуци. Мис Батс проповядваше да се избягват пържените храни и да се ядат много зеленчуци, заради това, което тя наричаше „Ежедневно Здраве“. Доста проблеми тя отдаваше на липсата на Ежедневно Здраве. Албърт изглеждаше като тяхното тотално олицетворение, докато се носеше из кухнята и замахваше във въздуха.

Тя седна на стола, докато той танцуваше наоколо.

Албърт спря да се движи и закри едното си око с ръка. После се обърна много внимателно. Останалото видимо око се беше свило от яростното усилие да се концентрира.

Примижа срещу стола, а окото му се насълзи от напъна.

— Това е много добре — тихо рече той. — Чудесно. Тук си. Плъхът и конят са те довели. Ама че глупаци! Те си мислят, че точно това трябва да направят.

— Какво да направят? — попита Сюзън. — И аз не съм… как го казахте.

Албърт се облещи срещу нея.

— Господарят може да го прави — най-сетне каза той. — То е част от работата. Сигур’ си открила, че можеш да го правиш, много отдавна, а? Да не те виждат, когато ти не го искаш?

— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете.

— Казва да ти кажа — отегчено рече Албърт, — че „момляче“ ще рече „малко момиче“. Смята, че може да не си ме чула добре.

Сюзън се сви на стола.

Албърт дръпна и той един, и седна.

— На колко си години?

— На шестнайсет.

— О, да! — Албърт завъртя очи. — И от колко време си на шестнайсет?

— Откакто минах петнайсет, разбира се. Ти да не си глупак?

— Леле, леле, наистина как си върви времето — каза Албърт. — А знаеш ли защо си тук?

— Не… но — поколеба се Сюзън, — но има нещо общо с… то е нещо като… ами аз виждам неща, които хората не виждат, и срещнах някой, който съществува само в приказките, и аз знам, че и по-рано съм била тук… и всичките тези черепи и кости по нещата…

Дългурестата, хищническа фигура на Албърт се надвеси над нея.

— Искаш ли чаша какао? — попита той.

Беше доста по-различно от какаото в училище, което беше като гореща кафява вода. Какаото на Албърт имаше мазнина, плуваща по повърхността; ако човек обърнеше чашата наопаки, щеше да мине известно време преди нещо да изпадне оттам.

— Майка ти и баща ти — започна Албърт, когато тя вече имаше шоколадов мустак, който съвсем не подхождаше на възрастта й, — те никога ли не са… ти обяснявали нищо?

— Мис Делкрос ни го обясни по Биология — каза Сюзън. — Ама погрешно — добави.

— Искам да кажа за дядо ти — каза Албърт.

— Помня разни неща — отвърна Сюзън, — но не мога да си ги спомня, докато не ги видя. Като банята. Като теб.

— Майка ти и баща ти мислеха, че е най-добре, ако забравиш — каза Албърт. — Ха! Че то ти е в кръвта! Опасяваха се, че то ще се случи, и ето че наистина се случи! Ти си го наследила!

— О, аз и за това знам — рече Сюзън. — Разни щуротии мишки, бобчета и такива неща.

Алберт я погледна тъпо.

— Виж какво, ще се опитам да ти го обясня тактично — рече той.

Сюзън го погледна учтиво.

— Твоят дядо е Смърт — каза Албърт. — Знаеш ли? Скелетът с черния плащ? Дойде тук на гърба на неговия кон, а това е домът му. Само че… той изчезна. Да премислел нещата или нещо подобно. Това, което предполагам, че става е, че ти си всмукана тук. В костите е. Вече си достатъчно голяма. Съществува дупка и тя си мисли, че ти си подходящата фигура. И на мен не ми харесва повече, отколкото на теб самата.

— Смърт — хладнокръвно каза Сюзън. — Е, не мога да кажа, че не съм имала подозрения. Като Дядо Прасоколеда. Пясъчният Човек и като Феята, Дето Събира Зъбчета?

— Да.

— ЦЪЪРР.

— И очакваш от мен да ти повярвам, така ли? — каза Сюзън, като се опита да събере най-изпепеляващото си презрение.

Албърт й отвърна с гневния поглед на някой, който е изпепелил де що е имал много, ама много отдавна.

— Хич не ми пука ти в какво вярваш, госпожичке — рече той.

— Наистина ли имаш предвид онзи високия, с косата и всичко останало там?

— Да.

— Виж какво, Албърт — започна Сюзън с онзи тон, с който човек говори с малоумни, — даже и да съществуваше такава „Смърт“, а откровено казано, смехотворно е да тръгнеш да антропоморфизираш една елементарна естествена функция, никой нищо не може да наследи от нея. А аз знам за наследствеността. Това е като да имаш червена коса и такива неща. Получаваш го от други хора. Не го получаваш от… митове и легенди. Хм!

Смърт на Плъховете се беше позавъртял покрай дъската със сиренето, където се опитваше да си клъцне една бучка с помощта на косата. Албърт се облегна назад.

— Спомням си, когато те донесоха тук — каза той. — Не спираше да настоява, нали разбираш. Любопитно му беше. Той обича деца. Наистина, много деца среща, ама… не за да ги опознае, ако разбираш какво искам да кажа. Майка ти и баща ти не искаха, но накрая отстъпиха и един ден те доведоха тук за чая, само и само да го накарат да млъкне. Не искаха да го правят, защото си мислеха, че ще те уплаши и ще опищиш орталъка. Но ти… не пищя. Ти се засмя. Изкара акъла на баща ти, това направи. Водиха те още веднъж-дваж, когато той настояваше, но после се уплашиха какво може да се случи и баща ти се опъна и това беше краят. Беше май единственият, който можеше да спори с господаря, баща ти, де. Ти тогава беше към четиригодишна, струва ми се.

Сюзън замислено вдигна ръка и докосна бледите резки на бузата си.

— Господарят казваше, че те възпитавали съгласно — Албърт изсумтя, — модерните методи. Логика. И си мислели, че старите работи били глупави. Н’нам… предполагам, че искаха да те предпазят от… подобни мисли…

— Тогава ме сложиха да пояздя коня — говореше Сюзън, без да го слуша. — И ме изкъпаха в голямата баня.

— Имаше сапун навсякъде — каза Албърт. Лицето му се изкриви в нещо, наподобяващо усмивка. — Оттам се чуваше смехът на Господаря. И ти направи люлка. Поне се опита. Не с магия или нещо такова. Със собствените си ръце.

Сюзън седеше, докато спомените се будеха, прозяваха се и се протягаха в главата й.

— Сега си спомням за банята — каза тя. — Всичко ми се връща.

— Ами, то никога не си е отивало. Само е било прикрито с лист хартия.

— Хич го нямаше с водопроводите. Какво означава „А М Р П К К Б Б Ш, А-М“?

— Асоциация на Младите Реформирани Последователи на Култа към Кръвния Бог Бел Шамхарот, Анкх-Морпорк — отговори Албърт. — При тях отсядам, ако трябва да се връщам там за нещо. За сапун и подобни неща.

— Но ти не си… млад — каза Сюзън, неспособна да се удържи.

— Някой да го оспорва! — отяде й се той. А Сюзън си помисли, че това може би е вярно. Имаше някаква особена метална сила у Албърт, като че ли цялото му тяло е панта.

— Той може да направи каквото си поиска — заговори тя, сама на себе си, — но някои неща просто не ги разбира, а едно от тях е канализацията.

— Така е. Трябваше да извикаме водопроводчик от Анкх-Морпорк, ха! Рече, че сигурно щяло да стане за около седмица, ама от другия четвъртък, а такива неща не можеш да ги говориш на Господаря — говореше Албърт. — Никога не съм виждал някой негодник да работи по-бързо. А после Господарят го накара просто да забрави. Може да накара всекиго да забрави, с изключение… — Албърт млъкна, после се намръщи.

— Като че ли ще трябва да се примиря с това — каза той. — Като че ли имаш някакво право. Предполагам, че си уморена. Можеш да останеш тук. Има стаи колкото щеш.

— Не, аз трябва да се връщам! Ще си имам ужасни неприятности, ако на сутринта не съм в училище.

— Тук Време не съществува, освен това, което хората донасят със себе си. Нещата просто се случват едно след друго. Бинки ще те върне точно в същото време, което си напуснала, ако искаш. Но за малко ще трябва да спреш тук.

— Ти каза, че се е появила дупка и аз съм била всмукана. Не знам какво означава това.

— Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш — отвърна Албърт.