Музика на душата

Същата тази нощ те репетираха в маниакално чистия дом на Глод. Той се намираше зад една кожарска работилница на Фидрова улица и навярно на безопасно място от дебнещите уши на Гилдията на Музикантите. Освен това, беше прясно боядисан и добре излъскан. Миниатюрната стая блестеше. Никога не можеш да откриеш хлебарки, плъхове или каквато и да било гадинка в дома на джудже. Поне докато собственикът му все още може да държи тиган в ръцете си.

Глод и Имп седяха и гледаха как Лиас тролът блъска камъните си.

— К’во мислите? — попита ги, като свърши.

— Това лли е всичко, което правиш? — рече Имп, след малко.

— Това са камъни — обясни тролът търпеливо. — Това е единственото, което можеш да направиш. Туп, туп, туп.

— Хм. Мога ли да опитам? — попита Глод.

Седна зад камарата камъни и ги погледа известно време. После пренареди няколко от тях, взе няколко чука от кутията със сечивата си и почука един от камъните за проба.

— Така, я сега да видим… — каза той.

Бамбам-бамБАМ.

До Имп струните на китарата забръмчаха.

— „Без Риза“ — каза Глод.

— Какво? — попита Имп.

— Само малка глупава музикална шегичка — рече Глод. — Като „Бръснене и Пострижка — два пенса“?

— Молля?

Бамбам, бам-бам, бамБАМ.

— Бръснене и постришка съ дубра цена за два пенса — каза Лиас.

Имп се вгледа сериозно в камъните. В Лламедос не гледаха с добро око и на ударните инструменти. Бардовете казваха, че всеки би могъл да блъска камъни или да ръга дърво с пръчка. Това не беше музика. Освен това, тя беше… и тук снижаваха глас… твърде животинска.

Китарата забръмча. Като че ли долавяше звуци.

Имп внезапно бе завладян от натрапчивото усещане, че човек би могъл да направи много неща с ударните.

— Мога лли да опитам? — попита той.

Взе чуковете. От китарата се понесе едва чут звън. Четирийсет и пет секунди по-късно той остави чуковете. Ехото замря.

— Защо ме удари по шлема там накрая? — предпазливо попита Глод.

— Извинявай — отговори Имп. — Струва ми се, че се отнесох. Взех те за цимбалл.

— Беше много… нетипично — каза тролът.

— Музиката е… в камъните — каза Имп. — Просто трябва да я освободиш. Във всичко има музика, стига да знаеш как да я откриеш.

— Мога ли да опитам онзи риф — каза Лиас. Той взе чуковете и пак се намести зад камъните.

— БАм-боп пак боп и бим бам бум.

— Какво им направи? — попита той. — Звучат… диво.

— На мен ми прозвуча добре — каза Глод. — Далеч по-добре.

Тази нощ Имп спа заклещен между съвсем малкото легло на Глод и туловището на Лиас. След малко захърка.

Досами него струните бръмчаха тихо в хармония. Унесен в почти недоловимия им тон, той съвсем забрави за лирата си.

Сюзън се събуди. Нещо я теглеше за ухото.

Отвори очи.

— ЦЪЪРР?

— О, неее…

Изправи се в леглото. Другите момичета спяха. Прозорецът беше отворен, тъй като училището щедро приветстваше чистия въздух. Намираше се в огромни количества и то безплатно.

Плъхът-скелет скочи на перваза на прозореца и после, след като се увери, че тя го гледа, изскочи в нощта.

Както се очертаваше пред Сюзън, светът предлагаше два избора. Да се върне в леглото или да последва плъха.

Което би било много глупаво. Загубените героини от книгите правеха такива неща. И се озоваваха в някой идиотски свят със зли духове и слабоумни говорещи животни. А те бяха такива тъжни, сополиви момичета. Винаги оставяха нещата да им се случат, без да направят никакво усилие. Само се размотаваха насам-натам и повтаряха неща като „О, божичко мили!“, когато беше очевидно, че всяко разумно човешко същество може за съвсем кратко време да въведе ред в нещата.

Всъщност, като си помислеше човек по този начин, съблазнително беше… Светът беше пълен с твърде много лигаво мислене. Тя непрекъснато си повтаряше, че задачата на хора като нея самата, ако съществуваха и други, е да го подредят.

Облече си халата и се прекачи през перваза, като се държеше до последния момент, и тупна в една цветна леха.

Плъхът представляваше една мъничка фигурка, стрелкаща се през лунната морава. Последва го покрай конюшните, където той изчезна някъде в сенките.

Докато тя стоеше там, чувствайки се леко вкочанена и далеч повече идиотски, той се завърна, като влачеше някакъв предмет, доста по-голям от самия него. Приличаше на купчина стари дрипи.

Плъхът-скелет я заобиколи и яко ритна опърпания вързоп.

— Добре, добре!

Вързопът отвори едно око, което се завъртя диво, докато не се фокусира върху Сюзън.

— Предупреждавам те — рече вързопът, — не казвам думата с Н.

— Моля? — попита Сюзън.

Вързопът се претърколи, изправи се с мъка на крака и протегна две покрити с пърхот крила. Плъхът престана да го рита.

— Аз съм гарван, ясно? — рече той. — Една от малкото птици, които могат да говорят. Първото нещо, което хората казват, е: „О! Ти си гарван, давай, кажи думата с Н…“ Ако вземах по едно пени всеки път, когато това става, щях да съм…

— ЦЪЪРР.

— Добре, добре. — Гарванът напери пера. — Това нещо тук е Смърт на Плъховете. Виждаш косата и качулката, нали така? Смърт на Плъховете. Много е важен в света на плъховете.

Смърт на Плъховете се поклони.

— Много време прекарва под хамбари и навсякъде, където хората са оставили чиния трици, украсена със стрихнин — каза гарванът. — Много е съзнателен.

— ЦЪЪРР.

— Добре. Какво иска това… той от мен? — попита Сюзън. — Аз не съм плъх.

— Много си проницателна — отвърна гарванът. — Виж какво, аз не съм се натискал за тая работа, нали разбираш. Бях си заспал на черепа, а в следващия миг той вече ме беше сграбчил за крака. След като съм гарван, както вече казах, аз естествено съм окултна птица…

— Извинявай — рече Сюзън. — Знам, че това е само един сън, така че искам да съм сигурна, че го разбирам. Ти казваш… че си бил заспал на черепа си?

— Е, не на моя собствен череп — отвърна гарванът. — На нечий друг.

— Чий?

Гарванът диво извъртя очи. Никога не успяваше да ги накара и двете да гледат в една и съща посока. Сюзън трябваше да положи усилия да не обикаля около него, за да ги проследи.

— Откъде да знам? Да не би да ги намирам с табела отгоре? — каза той. — Просто череп. Слушай… Аз работя за оня магьосник, ясно ли е? Там долу в града. По цял ден седя на черепа и грача срещу хората…

— Защо?

— Защото гарван, който седи на череп и грачи е точно толкова част от същинския магьоснически modus operandi4, колкото са и големите капещи свещи и старият препариран алигатор, окачен под тавана. Нищо ли не знаеш? А пък аз си мислех, че всеки, който знае поне нещо за нещо, знае поне това. Ами, един истински магьосник може по-скоро да няма пенещото се зелено вещество в бутилки, отколкото да е без гарвана си, настанил се върху череп и грачещ…

— ЦЪЪРР!

— Виж какво, на хората трябва много да им се обяснява — отегчено каза гарванът. Едното му око отново се фокусира върху Сюзън. — Той не си пада много по тънката част, така де. Плъховете не обсъждат въпроси от философско естество, като умрат. Все едно, аз съм единственият му познат тук наоколо, който може да говори…

— Хората могат да говорят — каза Сюзън.

— О, наистина — отвърна гарванът, — но ключов момент по отношение на хората, жизненоважна разлика, както бихме могли да се изразим е, че те не си падат по това някой плъх скелет да ги събуди посред нощ, защото спешно се нуждае от преводач. Пък и хората не могат да го видят.

— Аз го виждам.

— А! Мисля, че уцели в десетката, баш в целта — отвърна гарванът. — Право там попадна, както можем да се изразим.

— Слушай — каза Сюзън, — само искам да ти кажа, че не вярвам на нищо от това. Не вярвам, че съществува Смърт на Плъховете, покрит с качулка, който носи коса.

— Стои пред теб.

— Не виждам причина да го повярвам.

— Виждам, че наистина си получила добро образование — раздразнено каза гарванът.

Сюзън се вгледа в Смърт на Плъховете долу. Дълбоко в очните му ябълки видя син блясък.

— ЦЪЪРР.

— Проблемът е в това — каза гарванът, — че той отново изчезна.

— Кой?

— Твоят… дядо.

— Дядо Лезек? Как може пак да е изчезнал? Че той е мъртъв!

— Ами… ъ-ъ… другият ти дядо…? — каза гарванът.

— Аз нямам…

Образи изплуваха откъм тинята в дъното на съзнанието й. Нещо за някакъв кон… и някаква стая, пълна с шепот. И една вана, която като че ли някъде се вписваше. Появиха се и житни поля.

— Ето какво се получава, когато хората се опитват да образоват децата си — рече гарванът, — вместо да им обяснят нещата.

— Аз си мислех, че и другият ми дядо е… умрял — каза Сюзън.

— ЦЪЪРР.

— Плъхът казва, че трябва да дойдеш с него. Много е важно.

Ликът на Мис Батс изплува като валкирия в съзнанието на Сюзън. Това беше глупаво.

— О, не! — рече Сюзън. — Сигурно вече е полунощ. А утре имаме изпит по география.

Човката на гарвана увисна от учудване.

— Няма начин ти да казваш това — рече той.

— А ти наистина ли очакваш да слушам заповеди от някакъв си… костелив плъх и един говорещ гарван? Връщам се обратно!

— Не, няма да го направиш — каза гарванът. — Никой, който има смела кръв във вените си, не би го направил. Ако сега се върнеш обратно, никога няма да разбереш нещата. Просто ще станеш образована.

— Но аз нямам време — изскимтя Сюзън.

— О, времето — рече гарванът. — Времето е главно навик. За теб времето не е особено важна характеристика на нещата.

— Как…

— Ще трябва да разбереш, нали така?

— ЦЪЪРР.

Гарванът развълнувано заподскача нагоре-надолу.

— Мога ли да й кажа? Мога ли да й кажа? — заграчи той. Завъртя очи към Сюзън.

— Дядо ти — започна той, — е… (гла… гла… Усмир… ГЛ… Ус)… Гл… у… ух!

— ЦЪЪРР!

— Все някой ден трябва да го научи — каза гарванът.

— Глух? Дядо ми е глух? — попита Сюзън. — Карате ме да изляза тук посред нощ, за да ми разправяте за някакви проблеми със слуха?

— Не съм казал глух, казах, че дядо ти е… (гл… гл… гл…) Гл…

— ЦЪЪРР!

— Добре, де! Така да бъде!

Сюзън отстъпи назад, докато двамата се караха. После сграбчи полите на нощницата си и побягна, навън от двора през влажните морави. Прозорецът още беше отворен. Успя, като се изправи на перваза на долния прозорец, да се хване за този над него, да се вдигне и да влезе в спалнята. Пъхна се в леглото и се зави презглава с одеялото…

След малко си даде сметка, че това не е особено интелигентна постъпка. Но така или иначе, остави ги там, където си бяха.

Сънува коне, карети и един часовник без стрелки.

— Мислиш ли, че можехме да се справим и по-добре?

— ЦЪЪРР? Гл гл гл ГЛ ЦЪЪРР?

— А как очакваше да го кажа? „Дядо ти е Главният Усмирител — Смърт?“ Просто така? Къде е смисълът на ситуацията? Хората обичат драматичното.

— ЦЪЪРР — възрази Смърт на Плъховете.

— С плъховете е различно.

— ЦЪЪРР.

— Мисля, че трябва да е заради нощта — каза гарванът. — Как да ти кажа, гарваните по принцип не са нощни птици. — Почеса се с крак по човката. — Така ли просто процедираш и с плъховете, и с мишките, и с хамстерите, невестулките и с всичко останало?

— ЦЪЪРР.

— И джербилите? Ами тях?

— ЦЪЪРР.

— Я виж ти! Никога не съм го знаел. Смърт и на Джербилите, а? Чудно как успяваш да ги хванеш в оная блъсканица…

— ЦЪЪРР.

— Както искаш.

Съществуват хората на деня и създанията на нощта.

И важно е да се има предвид, че създанията на нощта не са просто хората на деня, които са останали до късно, защото си мислят, че това ги прави хладнокръвни и интересни. Нужно е много повече от тежък грим и бледо изражение на лицето, за да прекрачиш границата.

Наследствеността може да помогне, разбира се.

Гарванът беше пораснал във вечно ронещата се, обвита в бръшлян Кула на Изкуствата, стърчаща над Невидимия Университет в далечния Анкх-Морпорк. Гарваните по природа са интелигентни птици, а магическото просмукване, което притежава склонността да увеличава нещата, беше свършило останалото.

Беше без име. Животните по принцип не се тормозят с такива неща.

Магьосникът, който си мислеше, че птицата му принадлежи, му викаше Куот5, но това беше само поради факта, че нямаше никакво чувство за хумор, и като повечето хора без чувство за хумор, се гордееше с чувството за хумор, което той наистина не притежаваше.

Гарванът долетя обратно до магьосническия дом, шмугна се през отворения прозорец и зае мястото си върху черепа.

— Горкото дете — рече.

— Ето ти тебе съдба — каза черепът.

— Не я виня, че се опитва да бъде нормална. Като се знае всичко останало.

— Да — отвърна черепът. — Офейкай, докато си още глава, това е, което мога да кажа.

Собственикът на един хамбар в Анкх-Морпорк имаше малък проблем. Смърт на Плъховете чуваше далечното джавкане на териерите. Щеше да е тежка нощ.

Би било твърде трудно да се опишат мисловните процеси на Смърт на Плъховете, а още по-малко човек можеше да бъде сигурен, че такива съществуват. Имаше чувството, че не трябваше да намесва гарвана, но хората отдават такова голямо значение на думите.

Плъховете не мислят в перспектива, освен в най-общи линии. В най-общи линии, той беше много, много обезпокоен. Не беше очаквал да се сблъска и с образованието.

Сюзън прекара следващата сутрин без необходимостта да става несъществуваща. Географията се състоеше от флората на Равнините Сто,6 основният експорт на Равнините Сто,7 и фауната на Равнините Сто8.

Щом веднъж успееше да събере общия знаменател, ставаше елементарно. Девойчетата трябваше да оцветят някаква карта. Това предполагаше много зелено. Обядът се състоеше от Пръстите на Мъртвец и Пудинг от Очни Ябълки, здравословен баласт за следобедните занятия, т.е. Спорт.

Това беше сферата на Желязната Лили, за която се носеха слухове, че се бръсне и че вдига гири със зъби, и насърчителните викове на която, докато вилнееше насам-натам по тъч линията, бяха от рода на: „Хванете някоя топка бе, размекнати чавки такива!“

Госпожица Батс и госпожица Делкрос си държаха прозорците затворени в следобедите, когато имаше спортни игри. Госпожица Батс яростно четеше логика, а госпожица Делкрос, облечена според собствените си представи в тога, правеше ритмична гимнастика в салона.

Сюзън изненадваше хората с това, че е добра в спорта. Поне в някакъв спорт. Хокей, игра на топка и с топка и бухалка, определено. Всяка игра, която предполагаше да хване пръчка в ръка и да замахне с нея, без никакво съмнение. Гледката на Сюзън, приближаваща се към целта с премерен поглед, караше всяка една вратарка да изгуби напълно вяра в защитния си екип и да се просне по очи на земята, точно в мига, когато топката прелиташе с бръмчене на височината на кръста.

Това беше само още едно доказателство за тоталната глупост на останалата част от човечеството, ако питаха Сюзън, защото, макар че съвсем явно тя беше една от най-добрите играчки на училището, никога не я включваха в отборите. Даже и дебелите момичета с пъпки ги избираха преди нея. Беше толкова вбесяващо нелогично, а тя никога не можеше да разбере защо.

Беше обяснила на другите момичета колко е добра, беше им демонстрирала и уменията си и им беше изтъкнала колко са глупави, че не я избират. Поради някаква подлудяваща я причина като че ли нямаше никакъв ефект.

Вместо това този следобед тя отиде на официална разходка. Беше приемлива алтернатива, стига момичетата да ходеха групово. Обикновено отиваха в града и си купуваха вмирисана риба и пържени картофки от един неприятно ароматен магазин на Уличката на Трите Рози; госпожица Батс считаше пържената храна за нездравословна, и следователно тя купуваше вън от училището при всеки възможен случай.

Момичетата трябваше да се движат на групи най-малко по три. Опасността, според предполагаемия личен опит на госпожица Батс, не можеше да застигне групи от повече от две.

Във всеки случай, беше определено крайно невероятно тя да се случи на някоя група, която включваше Принцеса Джейд9 и Глория Тогздотър.

Собственичките на училището първоначално се притесняваха да приемат една тролка, но бащата на Джейд беше цар на цяла планина, а винаги звучеше добре да имаш някоя кралска особа в списъка на учащите се. А и освен това, както госпожица Батс бе обърнала внимание на госпожица Делкрос, наше задължение е да ги стимулираме, щом показват някаква склонност да се превърнат в истински хора, пък и царят всъщност е много чаровен и ме уверява, че дори не може да си спомни кога за последен път е изял някого. Джейд беше зле със зрението — факт, който я извиняваше от излагането на ненужна слънчева светлина, и плетеше метални ризници в часовете по трудово.

Глория пък беше отстранена от часовете по физкултура поради склонността й да използва брадвата си по заплашителен начин. Госпожица Батс бе намекнала, че брадвата не е оръжие, подобаващо на една дама, пък била тя и джудже, но Глория пък бе изтъкнала, че — напротив — тя й е била завещана от баба й, на която е принадлежала цял живот и тя я е лъскала всяка събота, даже и да не я е използвала през тази една седмица. Имаше нещо в начина, по който тя я сграбчваше, което караше даже и госпожица Батс да отстъпи. За да демонстрира сговорчивост, Глория се отказа от железния си шлем и макар че не си бръснеше брадата не съществуваше правило, което да забранява на момичетата да носят бради, дълги една педя, — то поне си я сплиташе. И я връзваше с панделки в цветовете на училището.

Сюзън се чувстваше странно добре в тяхната компания и това бе заслужило сдържаната похвала на госпожица Батс. Колко мило от нейна страна, че е толкова дружелюбна, казваше тя. Сюзън беше изненадана. Никога не й беше минавало през ума, че някой наистина използва думи като „дружелюбен“.

Трите се връщаха лека-полека по буковата алея покрай игрището.

— Не разбирам спорта — рече Глория, докато гледаше ятото пухтящи млади жени, които препускаха през баира.

— Има една тролска игра — каза Джейд. — Нарича се „ааргруха“.

— Как се играе? — попита Сюзън.

— Ъ-ъ… откъсваш някоя човешка глава и после я риташ със специални ботуши, направени от обсидиан, докато улучиш целта или пък докато тя се пръсне. Но вече не се играе, разбира се — бързо добави тя.

— И на мен така ми се струва — каза Сюзън.

— Сигурно защото никой не знае как да направи ботушите — каза Глория.

— Предполагам, че ако се играеше и днес, някой като Желязната Лили щеше да търчи насам-натам по тъч линията и да крещи: „Хвани я тая глава бе, разплута чавко такава!“ — каза Джейд.

Известно време повървяха мълчешком.

— Струва ми се — предпазливо започна Глория, — че всъщност, вероятно не би го направила.

— Ей, ама вие двете не сте ли забелязали нещо… странно напоследък, а? — попита Сюзън.

— Като какво например? — попита Глория.

— Ами, например… плъхове… — каза Сюзън.

— Не съм виждала плъхове в училището — отвърна Глория. — А имам добро зрение.

— Искам да кажа… странни плъхове — каза Сюзън.

Бяха се изравнили с конюшните. Това по принцип беше мястото, където се помещаваха двата коня, които теглеха каретата на училището, както и временен подслон за няколкото коня, принадлежащи на момичетата, които не можеха да се разделят с тях.

Съществува един особен вид момичета, които не са способни да си разтребят стаята даже и животът им да зависи от това, но които ще се борят на живот и смърт за привилегията да им разрешат цял ден да рият тор в конюшнята. Това беше чудо, напълно необяснимо за Сюзън. Нямаше нищо против конете, но не можеше да проумее разните му там юздечки, поводи и букаи. И въобще не можеше да разбере защо трябва да се измерват на „длани“, когато съществуваха абсолютно нормални инчове, които да свършат работа. След като бе наблюдавала обутите в дълги бричове момичета, които се суетяха покрай конюшните, тя реши, че това е понеже те не могат да разберат сложни уреди като линиите. И им го беше казала.

— Добре — рече Сюзън. — Ами гарвани?

Нещо й духна в ухото.

Тя се завъртя.

Белият кон стоеше насред двора като лош специален ефект. Беше твърде ярък. Светеше. Приличаше на единственото истинско нещо в един свят на бледи форми. Сравнен с охранените понита, които обикновено заемаха яхъра, беше гигант.

Няколко от момичетата в бричове се суетяха около него. Сюзън разпозна Касандра Фокс и Лейди Сара Грейтфул, почти идентични в любовта си към всяко нещо на четири крака, което цвили и в омразата си към всичко останало, в способността си демонстративно да гледат на света през зъби и в майсторското си умение да вкарат поне четири гласни в думата „Ох!“.

Белият кон изцвили нежно към Сюзън и започна да й души ръката.

„Ти си Бинки — помисли си тя. — Познавам те. Яздила съм те. Ти си… мой. Струва ми се.“

— Питам — каза Лейди Сара, — чий е той?

Сюзън се огледа.

— Какво? Мой? — рече тя. — Да. Мой е… струва ми се.

— Уоуа? Беше в съседната преграда до Брауни. Не знааеех, че имаш кон тук. Знааееш ли, че трябва да имаш позволение от госпожица Батс?

— Той е подарък — каза Сюзън. — От… някой…?

Хипопотамът на спомена се размърда в калните води на съзнанието й. Зачуди се защо каза това. Не беше се сещала за дядо си с години. До снощи.

„Спомням си конюшнята — помисли си тя. — Толкова голяма, че не можеш да видиш стените. И веднъж ме сложиха да те пояздя. Някой ме държеше така, че да не падна. Но човек не би могъл да падне от този кон. Освен ако той не го пожелае.“

— Оуоа. Не знаех, че яздиш.

— Правех го… някога.

— Плаща се допълнително, знааеш ли? Да си държиш коня тук — каза Лейди Сара.

Сюзън нищо не каза. Имаше силното подозрение, че ще им бъде платено.

— Пък и нямааш седло? — каза Лейди Сара.

Това и Сюзън го знаеше.

— Не ми трябва — рече тя.

— Оуууоу! Ще го яздиш на гол гръб — каза Лейди Сара. — И ще го водиш за ушите, а?

Касандра Фокс каза:

— Може би не може да си го позволи, там из тревата в техните Равнини? И накарай онова джудже да спре да ми зяпа понито. Тя ми гледа понито!

— Само си гледам — каза Глория.

— Течаха ти… лигите — каза Касандра.

По паветата се чу тропот, Сюзън се засили и се метна на коня.

Погледна надолу към удивените момичета, после към дворчето пред конюшнята. Там бяха разположени няколко препятствия, просто прътове, закрепени върху варели.

Тя дори не трепна с мускул, когато конят се обърна, препусна в ограденото място и се насочи към най-високото препятствие. Последва усещането за събрана енергия, един миг на ускоряване и препятствието профуча отдолу…

Бинки се обърна и спря, като подскачаше от един крак на друг.

Момичетата гледаха. И четирите бяха замрели с изражението на пълна почуда.

— Трябваше ли да прави това? — попита Джейд.

— Какво има? — попита Сюзън. — Никоя ли от вас не е виждала кон да скача по-рано?

— Да. Интересното обаче… — започна Глория, с онзи бавен, нарочен глас, който хората използват, когато не искат вселената да се разтърси, — е, че обикновено другите коне отново слизат на земята.

Сюзън се огледа.

Конят стоеше във въздуха.

Каква заповед беше необходима, за да накара един кон отново да влезе в допир със земята? Това беше заповед, от която ездаческата общност до настоящия момент не беше изпитвала нужда.

Все едно разбрал мислите й, конят заподскача нагоре-надолу. За един миг копитата му се заровиха под земята, като че ли повърхността беше точно толкова несъществена, колкото е и мъглата. После като че ли Бинки определи къде точно трябва да се намира нивото на земната повърхност и реши да застане на него.

Лейди Сара беше първата, която си възвърна гласа.

— Ще кажем на госпожица Батс за тйееб — успя да промълви.

Сюзън почти беше обезумяла от някакъв непознат ужас, но ограничената дребнавост на тези думи я запокити обратно към нещо, граничещо почти с трезвия разум.

— О, така ли? — попита тя. — И какво точно ще й кажете?

— Че си накарала коня да скочи и че… — Момичето млъкна, давайки си сметка какво се кани да изрече.

— Точно така — потвърди Сюзън. — Предполагам, че да видиш кон да се носи във въздуха е глупаво, ти какво ще кажеш?

Смъкна се от гърба на коня и дари околните с лъчезарна усмивка.

— Във всеки случай нарушава правилата на училището — промълви Лейди Сара.

Сюзън поведе белия кон обратно към конюшните, избърса го и го вкара в една свободна преграда.

За един миг откъм скарата със сеното се чу шумолене. На Сюзън й се стори, че зърна снежнобяла кост.

— Тия жалки плъхове — каза Касандра, опомняйки се. — Чух госпожица Батс как нареди на градинаря да хвърли малко отрова.

— Срамота — каза Глория.

На Лейди Сара нещо като че ли й се въртеше в ума.

— Ама чакайте, оня кон не стоеше наистина насред въздуха, нали така? — попита тя. — Конете не могат да правят такива неща!

— Тогава значи не би могъл да го направи — отвърна Сюзън.

— Спиране на времето — рече Глория. — Ето какво беше. Спиране на времето. Като в баскетбола.10

Трябва да е нещо такова.

— Да.

— Това беше.

— Да.

Човешкото съзнание притежава забележителната способност да се съвзема. Както и съзнанието на троловете, а и на джуджетата. Сюзън ги погледна с искрено удивление. Всички бяха видели кон да стои във въздуха. А сега внимателно го изтикваха някъде назад в паметта си и чупеха ключа в ключалката към него.

— Просто от любопитство — започна тя, като все още не откъсваше поглед от скарата със сеното, — дали някоя от вас не знае случайно къде в този град може да се намери магьосник?