Музика на душата

Растящата луна огряваше пейзажа, когато каруцата изскочи през портите и пое по пътя за Куирм.

— Откъде знаехте, че съм поръчал да приготвят каруцата? — попита Глод, щом се приземиха след едно кратко прелитане.

— Не знаех — каза Бъди.

— Но ти изтича навън!

— Да.

— Защо?

— Просто… беше… време.

— Защо искаш да идем в Куирм? — попита Клиф.

— Аз… мога да хвана ллодка за вкъщи оттам, налли? — каза Бъди. — Точно така. Ллодка за вкъщи.

Глод погледна към китарата. Не му харесваше това. Не можеше просто да свърши… и те просто да се разотидат…

Той поклати глава. Какво можеше да се обърка сега?

— На господин Диблър това наистина няма да му хареса — простена Асфалт.

— О, я млъквай — рече Глод. — Не знам какво няма да му хареса на него.

— Ами, като за начало — рече Асфалт, — главното нещо, нещото, което най-няма да му хареса, е… хм… ние взехме парите…

Клиф бръкна под седалката. Чу се тъп, дрънчащ звук, от онзи, дето излиза от много злато, скътано добре и тихо.

Сцената трепереше от вибрациите на тропота. Сега се чуваше и крещене.

Диблър се обърна към Краш и се ухили ужасяващо.

— Ей, току-що ми хрумна страхотна идея — каза той.

Една миниатюрна фигура се катереше по пътя откъм реката. Пред нея светлините на сцената блестяха в здрача.

Главният Ректор сръга Пондър, после си измъкна жезъла.

— А сега — каза той, — ако настъпи внезапно разкъсване на действителността и изскочат ужасни крещящи Неща, нашата работа е да… — Той се почеса по главата. — Какво казва Деканът? Да ритнем праведно магаре?

— Задника на някое праведно магаре, сър — каза Пондър. — Той казва да ритнем нечий праведен задник.

Ридкъли се взря в празната сцена.

— Не виждам такъв — каза той.

Четиримата членове на Групата седнаха и се загледаха право напред, над залятата от лунна светлина равнина.

Най-сетне Клиф наруши тишината.

— Колко?

— Почти пет хиляди долара…

— Пет хиляди дол…

Клиф прасна огромната си ръка върху устата на Глод.

— Защо? — попита Клиф, докато джуджето се гърчеше като червей.

— ММФ ММФММФ ММФММФИ?

— Малко се обърках — каза Асфалт. — Съжалявам.

— Никога няма да стигнем далеч — каза Клиф. — Знаете ли това? Дори и да умрем.

— Аз се опитах да ви го кажа! — простена Асфалт. — Може би… Може би бихме могли да ги върнем?

— ММФ ММФ ММФ?

— Как можем да го направим?

— ММФ ММФ ММФ?

— Глод — каза Клиф с благоразумен тон, — ще си махна ръката. А ти няма да крещиш. Ясно?

— Ммф.

— Добре.

— ДА ГИ ВЪРНЕМ? ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛ… ммфммфммф…

— Предполагам, че част от тях са и наши — рече Клиф, като стисна още по-здраво.

— Ммф!

— Знам, че не съм получавал никаква надница — рече Асфалт.

— Да отидем в Куирм — припряно каза Бъди. — Можем да извадим това, което е… наше и да му изпратим обратно останаллото.

Клиф се почеса по брадата със свободната си ръка.

— Част от тях принадлежи на Хризопрас — каза Асфалт. — Господин Диблър зае малко пари от него, за да организира Фестивала.

— Няма да можем да му избягаме — каза Клиф, — освен ако не изминем целия път до Ръба и не се хвърлим оттам. И дори и тогава, това не е много сигурно.

— Бихме могли да обясним… не е ли така, а…? — каза Асфалт.

Образът на лъскавата мраморна глава на Хризопрас изплува във въображението им.

— Ммф.

— Не.

— Тогава, Куирм — каза Бъди.

Диамантените зъби на Клиф светнаха на лунната светлина.

— Струва ми се… — започна той, — струва ми се… че чух нещо по пътя зад нас. Звучеше като сбруя…

Невидимите просяци започнаха да се оттеглят от парка. Миризмата на Мръсния Стар Рон се бе задържала още малко, защото й хареса музиката. А господин Скраб още не се беше помръднал.

— Събрахме почти двайсет наденички — каза Арнолд Странични.

Ковчегът Хенри се изкашля с кокалена кашлица.

— Да ги таковам? — каза Мръсния Стар Рон. — Казах им аз, да ме шпионират с лъчи!

Нещо отскочи от отъпканата трева към господин Скраб, покатери се по плаща му и сграбчи краищата на качулката му с лапички.

Чу се глухият шум от два удрящи се черепа.

Господин Скраб залитна назад.

— ЦЪЪРР!

Просяците се взряха в малката фигура, която подскачаше нагоре-надолу по паветата. Бидейки самите те невидими, те естествено бяха много добри във виждането на неща, невиждани от останалите хора или, като в случая с Мръсния Стар Рон, от която и да било известна очна ябълка.

— Това е плъх — каза Мъжът Патица.

— Да го таковам — каза Мръсния Стар Рон.

Плъхът подскачаше в кръг на задните си крака и писукаше силно. Господин Скраб примигна отново… И се изправи Смърт.

— ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ — каза той.

— ЦЪЪРР!

Смърт се отдалечи, спря се и се върна. Вдигна кокалест пръст срещу Мъжа Патица.

— ЗАЩО — рече той, — СЕ РАЗХОЖДАШ НАСАМ-НАТАМ С ТАЯ ПАТИЦА?

— Каква патица?

— А! ИЗВИНЯВАЙ.

— Слушай, как може да се обърка? — каза Краш, като размахваше обезумял ръце. — Трябва да стане. Всеки знае, че когато ти дойде големият късмет, защото звездата е болна или нещо друго, тогава публиката ще полудее по теб. Става всеки път, нали така?

Джимбо, Ноди и Скам надникнаха иззад завесата към хаоса отвън. Кимнаха неуверено.

Разбира се, че нещата винаги се нареждаха добре, когато ти дойдеше големият късмет…

— Бихме могли да изсвирим „Анархията в Анкх-Морпорк“ — каза Джимбо с глас, изпълнен със съмнения.

— Не сме я докарали съвсем добре — каза Ноди.

— Ъхъ, но в това няма нищо ново.

— Предполагам, че бихме могли да опитаме…

— Отлично! — каза Краш. Той вдигна предизвикателно китарата си. — Можем да го направим! Заради секса, наркотиците и Рок-Музиката С Камъни В Нея!

Той виждаше недоверчивите им погледи.

— Никога не си казвал, че си вземал наркотици — обвинително каза Джимбо.

— Ако е думата за това — каза Ноди, — не мисля, че някога си и…

— И едно от трите неща да е, не е зле! — изкрещя Краш.

— Ама това са само трийсет и три проц…

— Млъквай!

Хората тропаха с крака и подигравателно пляскаха с ръце.

Ридкъли се вгледа по продължение на жезъла си.

— Тук беше Светият Св. Боби — каза той. — Предполагам, че той е бил праведно магаре, като се замисли човек.

— Моля? — каза Пондър.

— Бил е магаре — рече Ридкъли. — Преди стотици години. Провъзгласили са го за епископ в Омнианската църква за това, че е носил някакъв светец, струва ми се. Не можеш да си по-праведен от това.

— Не… не… не… Господин Ректоре — каза Пондър. — Това е просто един вид войнстващо изказване. Това означава… така де… нали се сещате, сър… ами, само нечия… задна част.

— Чудя се откъде знаем точно коя част е тя — каза Ридкъли. — Създанията от Подземните Измерения имат крака и разни други неща по цялото тяло.

— Не знам, сър — уморено отвърна Пондър.

— Май е най-добре да ритаме наред, така че да сме сигурни.

Смърт настигна плъха близо до Месинговия Мост.

Никой не беше закачал Албърт. Откакто лежеше в канавката, той беше станал невидим почти колкото и Ковчегът Хенри.

Смърт запретна ръкав. Ръката му мина през материята на палтото на Албърт така, сякаш то беше мъгла.

— ТЪПИЯТ МУ СТАР ГЛУПАК ВИНАГИ ГО НОСЕШЕ СЪС СЕБЕ СИ — промърмори той. — ЧУДЯ СЕ КАКВО СИ Е МИСЛЕЛ, ЧЕ БИХ МОГЪЛ ДА НАПРАВЯ С НЕГО…

Ръката се измъкна, стиснала част от гравирано стъкло. На нея блестеше щипка пясък.

— ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ СЕКУНДИ — каза Смърт. Той подаде часовника на плъха. — НАМЕРИ НЕЩО ДА ГО СЛОЖИШ В НЕГО. И НЕ ГО ИЗПУСКАЙ.

Той се изправи и огледа света.

Чуваше се едно „пльок-пльок-пльок“ от някаква празна бирена бутилка, която подскачаше по камъните, когато Смърт на Плъховете отново изприпка навън от „Поправения Барабан“.

Трийсет и четири секунди пясък кръжаха леко несигурно в нея.

Смърт вдигна прислужника си на крака. Времето не вървеше за Албърт. Очите му се бяха изцъклили, механизмът на тялото му — със забавени движения. Увисна на ръката на господаря си като евтин костюм.

Смърт дръпна бутилката от плъха и леко я разклати. Потече искрица живот.

— КЪДЕ Е ВНУЧКАТА МИ? — попита той. — ТИ ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ. ИНАЧЕ НЯМА КАК ДА РАЗБЕРА.

Албърт щракна и отвори очи.

— Опитва се да спаси момчето, Господарю! — каза той. — Тя не знае значението на думата Дълг…

Смърт килна бутилката назад. Албърт замръзна насред изречението.

— НО НИЕ ЗНАЕМ, НАЛИ? — горчиво каза Смърт. — ТИ И АЗ.

Той кимна към Смърт на Плъховете.

— ГРИЖИ СЕ ЗА НЕГО — каза той.

Смърт щракна с пръсти.

Нищо не се случи, като изключим щракването.

— Ъ. ТОВА Е МНОГО СМУЩАВАЩО. ТЯ ПРИТЕЖАВА ЧАСТ ОТ МОЯТА СИЛА. АЗ КАТО ЧЕ ЛИ НАИСТИНА ВРЕМЕННО СЪМ НЕСПОСОБЕН ДА… ЪЪ…

Смърт на Плъховете изписука услужливо.

— НЕ. ТИ СЕ ГРИЖИ ЗА НЕГО. ЗНАМ КЪДЕ ОТИВАТ. ИСТОРИЯТА ОБИЧА ЦИКЛИТЕ.

Смърт погледна към кулите на Невидимия Университет, извисяващи се над покривите.

— А НЯКЪДЕ В ТОЗИ ГРАД ИМА КОН, КОЙТО ДА ЯЗДЯ.

— Дръж се. Нещо се задава… — Ридкъли се вгледа в сцената. — Какви са те?

Пондър се облещи.

— Мисля… че може и да са хора, сър.

Тълпата беше спряла да тропа с дружните си крака и гледаше с киселото мълчание, което говореше, че „най-добре това да е по-добро“.

Краш пристъпи напред с голяма, побъркана, мазна усмивка на лицето.

— Да, но всеки момент те ще се разцепят по средата и ще изскочат ужасни създания — с надежда каза Ридкъли.

Краш вдигна китарата си и изсвири акорд.

— Боже мой! — каза Ридкъли.

— Сър?

— Това прозвуча точно като котка, която се опитва да се изпикае през зашит задник.

Пондър изглеждаше поразен.

— Сър, вие нали не се опитвате да ми кажете, че някога сте…

— Не, но така би звучало, няма две мнения. Точно по този начин.

Тълпата се поколеба, несигурна за това ново развитие.

— Привет, Анкх-Морпорк! — каза Краш. Той кимна към Скам, който удари барабаните си при втория опит.

„И т.н. Поддържащи Групи“ се впусна в първото си и, в случая, последно изпълнение. Три последни изпълнения, всъщност. Краш опитваше да нагоди „Анархията В Анкх-Морпорк“, Джимбо се беше смразил, тъй като не можеше да се види в огледало и свиреше единствената страница, която си спомняше от Учебника на Блърт Уидаун, което беше показалецът, а пък Ноди си оплете пръстите в струните.

Що се отнася до Скам, имената на тоновете бяха неща, които се случваха на другите хора. Той се съсредоточаваше върху ритъма. За повечето хора това не е нужно. Но за Скам, даже да плесне с ръце беше упражнение за концентриране. Така че той свиреше в един малък, самодоволен собствен свят, и дори и не забеляза как публиката се вдига като лоша храна в стомаха и помита сцената.

Сержант Колън и Ефрейтор Нобс бяха на пост на Деозилската Порта, споделяйки си дружески цигара и слушаха далечния грохот на Фестивала.

— Изглежда ми страхотна нощ — каза Сержант Колън.

— Доста, сержант.

— Звучи ми на някакви проблеми.

— Много хубаво, че не сме вътре, сержант.

Един кон се зададе с чаткане по улицата, а ездачът му се бореше да се задържи на седлото. Когато се приближи, те различиха изкривените черти на С.С.П.Г. Диблър, който яздеше с вещината на чувал с картофи.

— Да е минала оттук една каруца току-що? — попита той.

— Коя, Гърло? — попита Сержант Колън.

— Как коя?

— Ами, беха две — отвърна сержантът. — Една, с няколко трола в нея, и една, с господин Клийт веднага след нея. Нали знаеш. Музикантската Гилдия…

— О, не!

Диблър отново подкара коня и изтрополи в нощта.

— Какво беше това? — рече Ноди. — Някой сигурно му дължи някое пени — каза Сержант Колън, облягайки се на копието си.

Чу се шумът от друг кон, който се приближаваше. Стражите се прилепиха към стената, когато той прогърмя покрай тях.

Беше голям и бял. Черното наметало на ездача се развяваше във въздуха, както и косата й. Втурна се вятър и после вече те бяха изчезнали, далеч в полята.

Ноби се взря след тях.

— Това беше тя — каза той.

— Коя?

— Сюзън Смърт.

Светлината в кристала избледня в една точка и угасна.

— Това са три дена магия, която никога няма да видя отново — оплака се Старшият Кавгаджия.

— Но си струваше всяка частичка от нея — каза Катедрата по Неопределени Науки.

— Не по-добре, отколкото ако ги виждах живи, обаче — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Има нещо странно в начина, по който потта капе по теб.

— Аз пък си мислех, че просто свършва и става по-добре — каза Столът. — Мислех си…

Магьосниците се сковаха в мига, в който воят премина през сградата. Беше леко животински, но така също и минерален, металически, и остър като бръснач.

Най-накрая Лекторът по Скорошни Руни каза:

— Естествено, само защото чухме пронизващ, кръвосмразяващ писък, от онези, които карат душата ти да замръзне в костите, не означава автоматично, че нещо не е наред.

Магьосниците погледнаха навън в коридора.

— Дойде някъде от долния етаж — каза Катедрата по Неопределени Науки, упътвайки се към стълбището.

— Защо тогава тръгваш нагоре?

— Защото не съм загубен!

— Но това може да е някоя ужасна еманация!

— Не думай? — каза Катедрата, като продължаваше да набира скорост.

— Добре, както искаш. Там горе е етажът на студентите.

— А. Ъ…

Катедрата бавно слезе долу, като от време на време хвърляше боязливи погледи нагоре към стълбите.

— Слушай, нищо не може да влезе — каза Старшият Кавгаджия. — Това място е закриляно от много мощни магии.

— Точно така — каза Скорошните Руни.

— Пък и съм сигурен, че всички ние периодически ги подсилваме, каквото е задължението ни — каза Старшият Кавгаджия.

— Ъ. Да. Да. Разбира се — каза Скорошните Руни.

Звукът долетя отново. В рева се съдържаше бавен, пулсиращ ритъм.

— Библиотеката, струва ми се — каза Старшият Кавгаджия.

— Някой да е виждал напоследък Библиотекаря?

— Винаги, когато го виждам, той като че ли носи нещо. Нали не мислите, че се е захванал с нещо окултно, а?

— Това е магически университет.

— Да, но това, което имам пред вид е още по-окултно.

— Дръжте се.

— Аз се държа.

— Защото, ако се държим заедно, нима може нещо лошо да ни се случи?

— Ами, (1): доста голям…

— Млъквай!

Деканът отвори вратата на библиотеката. Беше топла и с кадифена тишина. От време на време, някоя книга прошумоляваше със страници или неспокойно издрънчаваше с вериги.

Сребърна светлина идваше от стълбището към сутерена. Чуваше се и някое спорадично „уук“.

— Не ми звучи много разстроен — каза Касиерът.

Магьосниците се спуснаха тихо по стъпалата. Не можеше да има грешка с вратата — светлината струеше от нея.

Магьосниците се спряха в мазето.

Спряха да дишат.

То се намираше върху издигната платформа на средата на пода, със запалени свещи навсякъде около него.

Беше Музика С Камъни В Нея.

Висока тъмна фигура намали зад ъгъла и сви на Саторовия Площад и, набирайки скорост, изтрополи през портата на Невидимия Университет.

Видя я само Модо, джуджето градинар, докато щастливо си караше количката с тор през здрача. Денят беше минал добре. Като повечето дни в неговия живот.

Не беше чул за Фестивала. Не беше чул за Музиката С Камъни В Нея. Модо не чуваше за повечето неща, тъй като не слушаше. Той обичаше тора. След тора обичаше розите, тъй като те бяха нещо, за което торът се тореше.

По натура той беше едно доволно джудже, което с късите си крачка се справяше и с всички допълнителни проблеми на градинарството във високо магическа среда, като листни въшки, бели въшки и залитащи неща с пипала. Нормалната поддръжка на ливадите може да се превърне в истински проблем, когато на разни неща от друго измерение им бъде позволено да се плъзгат по тях.

Някой изтопурка по моравата и изчезна през вратата на библиотеката.

Модо погледна към следите и каза:

— О, боже!

Магьосниците отново започнаха да дишат.

— О, божичко! — каза Лекторът по Скорошни Руни.

— Пощурей Вътре… — каза Старшият Кавгаджия.

— Ето на това му викам аз Музика С Камъни В Нея — въздъхна Деканът. Той пристъпи напред с унесеното изражение на скъперник в златна мина.

Светлината на свещта пробягваше по черно и сребро. И от двете имаше по много.

— О, боже! — каза Лекторът по Скорошни Руни. Беше като някакъв вид чародейство.

— Ей, това не е ли огледалото ми за космите в носа, сигурен съм, че…

Освен това, докато черното си беше черно, сребърното не беше наистина сребро. То беше всички огледала и парчетии от лъскаво тенеке и сърма и жица, които Библиотекарят беше успял да отмъкне и да ги извие в някаква форма…

— … е с онази малката сребърна рамка… защо се намира върху онази каруца на две колела? Две колела, едно след друго? Смехотворно. Ще се преобърне, можеш да бъдеш сигурен. А къде ще иде конят, ако мога да попитам?

Старшият Кавгаджия го потупа леко по рамото.

— Касиере? Една дума от магьосник, приятелче.

— Да? Какво има?

— Мисля, че ако не спреш да приказваш на секундата, Деканът ще те убие.

Имаше две малки колела, едно зад друго, със седло между тях. Пред седлото се намираше една тръба със сложна двойна извивка на нея, така че някой, седнал на седлото, да може да я хване.

Останалото беше отпадъци. Кости и клони от дървета и пир на чавки от финтифлюшки. Един конски череп беше опънат над предното колело, а отвсякъде висяха пера и мъниста.

Беше боклук, но както стоеше в проблясващия мрак, той притежаваше тъмно, органично свойство — не точно живот, но нещо динамично и обезпокоително, и навито на спирала, и мощно, което караше Декана да вибрира върху краката си. То излъчваше нещо, което подсказваше, че само чрез съществуването си и външния си вид нарушава поне девет закона и двайсет и три препоръки.

— Той влюбен ли е? — попита Касиерът.

— Да потегли! — каза Деканът. — Предназначено е да се носи вихрено!

— Да, но какво е то? — попита Катедрата по Неопределени Науки.

— Това е шедьовър — каза Деканът. — Триумф!

— Ууук?

— Може би трябва да го буташ с крака? — прошепна Старшият Кавгаджия.

Деканът замислено поклати глава.

— Ние сме магьосници, нали така? — каза той. — Предполагам, можем да направим така, че то да потегли.

Той обиколи кръга. Течението от обсипаната му с гвоздеи кожена роба накара пламъка на свещите да затрепери, а сенките на нещото затанцуваха по стената.

Старшият Кавгаджия прехапа устни.

— Не съм много сигурен за това — каза той. — Така, както ми изглежда, то има даже повече магия в себе си отколкото е нужна. То… ъъ… то диша ли, или само така ми се струва?

Старшият Кавгаджия се завъртя и размаха пръст срещу Библиотекаря.

— Ти ли го направи? — излая той.

Орангутанът поклати глава.

— Ууук.

— Какво каза той?

— Каза, че не го е направил, а само го бил сглобил — преведе Деканът, без да обръща глава.

— Уук.

— Ще седна на него — каза Деканът.

Останалите магьосници почувстваха как нещо се отцежда от душите им и една внезапна несигурност изцамбурка на мястото му.

— На твое място аз не бих го направил, друже — каза Старшият Кавгаджия. — Не знаеш докъде може да те докара.

— Не ме интересува.

Деканът още не откъсваше поглед от нещото.

— Искам да кажа, то не е от този свят — добави Старшият Кавгаджия.

— Аз съм от този свят повече от седемдесет години — каза Деканът, — и вече ми е безкрайно отегчително.

Той стъпи в кръга и сложи ръка върху седлото на нещото.

То потрепери.

— ИЗВИНЕТЕ.

Високата, тъмна фигура внезапно се оказа на вратата, след което с няколко крачки застана в кръга.

Една кокалеста ръка падна върху рамото на Декана и го отмести внимателно, но неумолимо.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

Фигурата скочи на седлото и посегна за кормилото. Погледна надолу към нещото, което беше яхнала.

Някои ситуации си имат точни изисквания…

Един пръст посочи Декана.

— НУЖНИ СА МИ ДРЕХИТЕ ТИ.

Деканът отстъпи назад.

— Какво?

— ДАЙ МИ ПАЛТОТО СИ.

Деканът крайно неохотно се измъкна от кожената си роба и му я подаде.

Смърт я облече. Така беше по-добре…

— Я ДА ВИДЯ СЕГА…

Син пламък проблесна изпод пръстите му и се разля в назъбени сини линии, образувайки корона на върха на всяко перо и мънисто.

— Ние сме в мазе! — каза Деканът. — Това има ли значение?

Смърт го погледна.

— НЕ.

Модо се изправи и се спря, за да се полюбува на лехата с розите си, притежаваща най-хубавата колекция от чисто черни рози, която някога бе успял да произведе. Високото магическо обкръжение можеше и да е от полза понякога. Ароматът им тежеше във вечерния въздух като насърчаваща дума.

Цветната леха се пукна.

За кратко Модо зърна пламъци и нещо, извиващо се в небето, преди зрението му да замъгли дъждът от мъниста, пера и меки черни листенца.

Той поклати глава и се понесе кротко да си вземе лопатата.

— Сержант?

— Да, Ноби?

— Знаеш ли, че зъбите ти…

— Какви зъби?

— Зъби, като това, дето го имаш в устата?

— О, да. Така. Е какво те?

— Как така си пасват отзад?

Последва пауза, докато Сержант Колън ръчкаше дълбините на устата си с език.

— То ух, а… — започна той, после се оправи. — Интересна забележка, Ноби.

Ноби свърши със свиването на цигара.

— Мисля да затворим портите, сержант?

— Бихме могли.

С точно премерено минимално количество усилия, те събраха огромните порти. Не беше кой знае каква предохранителна мярка. Ключовете бяха загубени много, много отдавна. Дори и табелата „Благодарим Ви, Че Не ННападъте Нашия Грат“ вече едва-едва се четеше.

— Предполагам, че трябва… — започна Колън, после се взря в улицата.

— Каква е онази светлина? — учуди се той. — И какво вдига такъв шум?

По сградите в края на дългата улица блестеше синя светлина.

— Звучи ми като някакво диво животно — каза Ефрейтор Нобс.

Светлината се разпадна на две актиниеви сини пики.

Колън закри очи.

— Прилича ми на някакъв… кон или нещо подобно.

— Идва право към портите!

Измъченият рев отекна в къщите.

— Ноби, мисля, че няма да спре!

Ефрейтор Нобс се прилепи плътно до стената. Колън, малко по-съзнателен за отговорностите на пагона, размаха неопределено ръце срещу приближаващата се светлина.

— Не го прави! Не го прави!

И после се вдигна от калта.

Розов цвят, пера и искри меко се разсипаха около него.

Пред него една дупка в портата искреше синя по краищата.

— Това е стар дъб, точно така — без смисъл каза той. — Само се надявам, че няма да ни накарат да я платим от собствените си пари. Видя ли кой беше, Ноби? Ноби?

Ноби се измъкна внимателно покрай стената.

— Той… той имаше роза между зъбите, сержант.

— Да, но ще го познаеш ли, ако го видиш отново?

Ноби преглътна.

— Ако не успея, сержант — рече той, — значи съм адски слаб в установяването на самоличност.