Музика на душата

Беше на едно ябълково дърво.

Той ми направи люлка, спомни си Сюзън.

Тя седна и се загледа в нещото.

Беше доста сложно. Дотолкова, доколкото мисленето, стояло зад него можеше да се загатва от завършената конструкция, то беше протекло така:

Ясно, че люлката трябва да се окачи на най-здравия клон.

Всъщност — безопасността бидейки от първостепенна важност — би било най-добре да я окачи на двата най-здрави клона, по един за всяко въже.

Оказало се, обаче, че те се намират на срещуположните краища на дървото.

Никога не се връщай назад. Това беше част от логиката. Винаги упорствай напред, крачка по логическа крачка.

Така че… той беше отстранил около шест стъпки от средната част на дървесния ствол, давайки възможност по този начин на люлката да, ами, да се люлее.

Дървото не беше умряло. Още си беше доста здраво.

Липсата на една съществена част от ствола, обаче, беше представила нов проблем. Той беше превъзмогнат чрез добавянето на две големи подпори под клоните, малко по-навън от въжетата на люлката, държейки цялата горна част на дървото на приблизително подходящата височина над земята.

Спомни си как се беше смяла, дори и тогава. А той бе стоял там, съвсем неспособен да разбере какво не е наред.

И тогава тя го видя цялото, цялото разрушено.

Така работеше Смърт. Той никога не разбираше съвсем точно какво прави. Правеше нещо, а то се оказваше не както трябва. Майка й. Внезапно той се беше озовал с една зряла жена на ръце, а не знаеше какво следва да направи по-нататък. Така че направи нещо друго, за да оправи това, което само още повече обърка нещата. Баща й. Чирак на Смърт! И когато и това се обърка, а потенциалната му обърканост беше вградена в самото него, той направи нещо друго, за да го поправи.

Беше обърнал пясъчния часовник.

А след това, всичко беше въпрос на математика.

И Дългът.

— Привет… по дяволите, Глод, кажи ми къде сме… Сто Лат! Йиее!

Това беше дори още по-голяма публика. Беше имало повече време да се разлепят афишите, повече време от устната реклама на Анкх-Морпорк. А и групата си даде сметка, че солидна тълпа хора ги беше последвала от Псевдополис.

В една кратка пауза между изпълненията, точно преди момента, когато хората започваха да подскачат по мебелите, Клиф се надвеси към Глод.

— Виждаш ли онази тролка на първия ред? — попита той. — Онази, дето Асфалт й подскача по пръстите?

— Онази, дето прилича на изкопана пръст?

— Тя беше в Псевдополис — каза Клиф, сияещ. — Не сваля очи от мене!

— Давай тогава, момче — рече Глод, изливайки плюнката от тръбата си. — Яко хлътване, а?

— Мислиш ли, че е някоя от онези навлеци, дето Асфалт ни предупреждаваше?

— Би могло.

Други новини също се бяха разпространили бързо. Зората видя още една предекорирана хотелска стая, кралско възвестие от Принцеса Кели групата да е вън от града до един час под страх от смъртно наказание и последващо бързо отпътуване.

Бъди лежеше в каруцата, докато тя подскачаше по паветата към Куирм.

Тя не беше дошла там. Беше разгледал публиката и в двете нощи, но тя не беше там. Дори беше станал посред нощ и тръгна из празните улици, в случай, че тя го търсеше. Сега той се чудеше дали тя съществува. Ако беше въпрос за това, той не беше напълно сигурен за това дали той самият съществува, с изключение на времето, когато беше на сцена.

Той слушаше с половин ухо разговора на другите.

— Асфалт?

— Да, господин Глод?

— Клиф и аз забелязваме нещо.

— Да, господин Глод?

— Разхождаш се наоколо с една тежка кожена чанта, Асфалт.

— Да, господин Глод.

— Тази сутрин тя беше малко по-тежка, струва ми се.

— Да, господин Глод.

— В нея са парите, нали?

— Да, господин Глод.

— Колко?

— Ъ. Господин Диблър каза да не се тревожа с парични проблеми — каза Асфалт.

— Ние нямаме нищо против — рече Клиф.

— Точно така — каза Глод. — Ние искаме да се тревожим.

— Ъ. — Асфалт облиза устни. Имаше нещо преднамерено в тона на Клиф. — Около две хиляди долара, Господин Глод.

Каруцата подскача още известно време така. Пейзажът малко се беше променил. Имаше хълмове, а стопанствата бяха по-малки.

— Две хиляди долара — каза Глод. — Две хиляди долара. Две хиляди долара. Две хиляди долара.

— Защо непрекъснато повтаряш две хиляди долара? — попита Клиф.

— Никога не съм имал възможността да кажа две хиляди долара.

— Само не го казвай толкова високо.

— ДВЕ ХИЛЯДИ ДОЛАРА!

— Шш! — рече Асфалт отчаяно, когато викът на Глод отекна из хълмовете. — Това е бандитска територия!

Глод погледна чантата.

— На мен ли ми го казваш — сопна се той.

— Нямам предвид Господин Диблър!

— Ние сме на пътя между Сто Лат и Куирм — търпеливо каза Глод. — Това не е пътят към Планините Рамтоп. Това е цивилизация. В цивилизацията не те обират насред пътя. — Той отново погледна мрачно към чантата. — Чакат, докато влезеш в града. Точно затова се казва „цивилизация“. Ха, можеш ли да ми кажеш кога за последен път някой е бил обран на този път?

— Петък, струва ми се — каза един глас откъм скалите. — О, по дяво…

Конете се изправиха на задните си крака, след което изгалопираха напред. Изплющяването на камшика бе почти инстинктивната реакция на Асфалт.

Не намалиха ход, докато не се озоваха на няколко мили разстояние.

— Просто не споменавай за парите, ясно ли е? — изсъска Асфалт.

— Аз съм професионален музикант — каза Глод. — Разбира се, че мисля за пари. Колко ни остава до Куирм?

— Доста по-малко вече — отвърна Асфалт. — Няколко мили.

И след следващия хълм градът вече лежеше пред тях, сгушен в залива си.

Хора се бяха скупчили пред градските порти, които бяха затворени. Следобедното слънце блестеше по шлемовете.

— Как се наричат онези дългите пръчки с брадви на края? — попита Асфалт.

— Пики — обясни Бъди.

— Определено са много — каза Глод.

— Не е възможно да са за нас, нали? — усъмни се Клиф. — Ние сме само музиканти.

— А виждам и някакви мъже в дълги роби и златни вериги и други неща — каза Асфалт.

— Граждани — каза Глод.

— Знаеш ли, онзи конник, дето ни задмина сутринта… — започна Асфалт. — Мисля си дали новините не се движат.

— Да, но не ние съборихме оня театър — възрази Клиф.

— Е, вие само им изсвирихте шест биса — каза Асфалт.

— Не ние предизвикахме всичките онези размирици по улиците.

— Сигурен съм, че хората с щръкналите остриета ще разберат това.

— Може би не искат да им се променят хотелите. Казвах аз, че това е грешка, оранжеви завеси с жълти тапети.

Каруцата спря. Един топчест мъж с триъгълна шапка и обвезано с кожа палто се намръщи обезсърчаващо на групата.

— Вие ли сте музикантите, известни като „Групата С Камъни В Нея“? — попита той.

— Какъв е проблемът, офицер? — попита Асфалт.

— Аз съм кметът на Куирм. Съгласно законите на Куирм, в града не може да се свири Музика С Камъни в нея. Вижте, тука ясно пише…

Той измъкна свитък. Глод го взе.

— Това мастило ми изглежда още мокро — каза той.

— „Рок-Музиката С Камъни В Нея представлява обществено зло, доказано е, че е вредна за здравето и морала, и че причинява неестествени въртеливи движения на тялото“ — каза мъжът, докато си прибираше обратно свитъка.

— Искате да кажете, че не можем да влезем в Куирм? — попита Глод.

— Можете да влезете, ако трябва — отвърна кметът. — Но няма да свирите.

Бъди се изправи в каруцата.

— Но ние трябва да свирим — каза той. Китарата се завъртя на ремъка си. Той я сграбчи за грифа и заплашително вдигна дрънкащата си вече ръка.

Глод се огледа отчаяно наоколо. Клиф и Асфалт си бяха запушили ушите с ръце.

— А! — каза той. — Струва ми се, че това, което имаме тук, е възможност за пазарлък, а?

Той слезе от каруцата.

— Предполагам, че това, за което ваша чест не е чувал — каза той, — е музикантският данък?

— Какъв музикантски данък? — попитаха Асфалт и кметът едновременно.

— О, това е най-новото нещо. Поради популярността на Музиката С Камъни В Нея Музикален данък петдесет пенса билета. Трябва да стигна до, о, двеста и петдесет долара в Сто Лат, струва ми се. Два пъти повече от тази в Анкх-Морпорк, разбира се. Патрицият го измисли.

— Наистина? Е, звучи точно като за Ветинари — рече кметът. Той си потърка брадата. — Двеста и петдесет долара ли казахте в Сто Лат? Наистина? А то е нищо и никакво си място.

Един страж с перо на шлема нервно отдаде чест.

— Моля да ме извините, ваша чест, но бележката от Сто Лат подчертаваше, че…

— Един момент — раздразнено каза кметът. — Мисля…

Клиф се наведе напред.

— Т’ва е подкуп, нали? — прошепна той.

— Това е облагане с данък — каза Глод.

Стражът отново отдаде чест.

— Но наистина, господине, стражите на…

— Капитане — сряза го кметът, като продължаваше да гледа замислено Глод, — това е политика! Моля!

— Също? — попита Клиф.

— И за да покажем добрата си воля — каза Глод, — би било много хубава идея да платим данъка преди представлението, не мислите ли?

Кметът ги погледна удивено — човек, който не беше сигурен, че ще успее да побере в главата си мисълта за музиканти с пари.

— Ваша чест, съобщението гласеше…

— Двеста и петдесет долара — каза Глод.

— Ваша чест…

— Е, капитане — рече кметът, очевидно стигайки до решение, — ние знаем, че хората са малко странни в Сто Лат. Това е само музика, в края на краищата. Казах ви още тогава, че това е странна бележка. Не виждам с какво може да навреди музиката. А тези млади мъ… хора явно имат голям успех — добави той. Това очевидно упражни силно влияние върху кмета, както се случва с много хора. Никой не обича бедните крадци.

— Да — продължи той — точно в стила на Латианите да се опитат да ни изиграят този номер. Мислят си, че сме прости, само защото живеем тук.

— Да, но Псевдопо…

— О, те ли! Надута пасмина. Няма нищо лошо в малко музика, нали така? Особено — кметът погледна към Глод, — когато е за общественото благо. Пуснете ги да влязат, капитане.

Сюзън оседла коня.

Тя познаваше мястото. Дори го беше виждала веднъж. Сега бяха сложили нова ограда по пътя, но той продължаваше да е опасен.

Знаеше и времето.

Точно преди да го нарекат „Завоят на Мъртвите“.

— Привет, Куирм!

Бъди дръпна един акорд. И пауза. Лека бяла светлина, като блясък на евтини пайети, го очерта.

— Ух-ху-ху!

Възгласите се превърнаха в познатата стена на звука.

Аз пък си мислех, че ще бъдем убити от хора, които не ни харесват — помисли си Глод. — А сега си мисля, че е възможно да бъдем убити от хора, които ни обичат…

Той внимателно се огледа наоколо. Покрай стените имаше стражи. Капитанът не беше глупак. Само се надявам Асфалт да е приготвил коня и каруцата отвън, както му наредих…

Хвърли поглед към Бъди, искрящ на сценичната светлина.

Няколко биса и после беж по задните стълби и да ни няма, мислеше си Глод. Голямата кожена чанта беше прикована с верига за крака на Клиф. Който и да посегнеше да я дръпне, щеше да се окаже принуден да изтегли и един тон барабанист.

Аз дори не знам какво ще свирим — мислеше си Глод. — Никога не знам, просто духам и… то се получава. Никой не може да каже, че това е хубаво.

Бъди извъртя ръка като дискохвъргач и един акорд изскочи навън и в ушите на публиката.

Глод вдигна тръбата към устните си. Звукът, който се появи, беше като горящо черно кадифе в стая без прозорци.

Преди магията на Музиката С Камъни да изпълни душата, той си помисли: „Ще умра. Това е част от музиката. Ще умра наистина скоро. Усещам го. Всеки ден. Приближава се…“

Той отново погледна към Бъди. Момчето разучаваше публиката, сякаш търсеше някого в пищящата тълпа.

Изсвириха „Голямо Друсане Пада“. Изсвириха „Дай Ми Тази Музика С Камъни В Нея“. Изсвириха „Пътека Към Рая“ (и сто човека сред публиката се заклеха, че на сутринта ще си купят китари).

Свириха със сърце и най-вече с душа.

Слязоха от сцената след деветия бис. Тълпата още продължаваше да тропа с крака за още, когато те се прекачиха през прозореца на тоалетната и тупнаха на улицата.

Асфалт изпразни една торба в кожената чанта.

— Нови седемстотин долара! — каза той, докато им помагаше да се качат в каруцата.

— Така, и всеки от нас получава по десет долара — каза Глод.

— Кажете го на господин Диблър — каза Асфалт, докато конските копита чаткаха към портите.

— Ще го направя.

— Няма значение — рече Бъди. — Понякога го правиш за парите, но понякога го правиш заради шоуто.

— Ха! Чакай за тоя ден! — Глод затършува под седалката. Асфалт беше натрупал две щайги бира там.

— Утре е Фестивалът, момчета — избоботи Клиф. Сводът на портата мина над главите им. Оттук още се чуваше тропането на крака.

— След това ще подпишем нов контракт — каза джуджето. — С много нули в него.

— И сега имаме нули — каза Клиф.

— Ъхъ, ама няма много цифри пред тях. А, Бъди?

Огледаха се. Бъди беше заспал, притиснал китара до гърдите си.

— Угасна като свещ — каза Глод.

Отново се обърна напред. Пътят се простираше пред тях, блед на лунната светлина.

— Ти каза, че просто искаш да работиш — каза Клиф. — Каза, че не искаш да си известен. Как ти се струва сега, като трябва да се тревожиш за всичкото това злато и с всичките тези момичета, които хвърлят метални ризници към теб?

— Просто ще трябва да се примиря.

— Бих искал каменна кариера — каза тролът.

— Да?

— Да. Във формата на сърце.

Тъмна, бурна нощ. Една карета, останала без коне, която се хвърли през паянтовата, безполезна ограда и падна, премятайки се, в дефилето долу. Не закачи дори някой стърчащ зъбер, чак докато не се удари в пресъхналото речно корито някъде далече долу и не се разби на парчета. После маслото от фенерите й пламна и тогава последва втора експлозия, от която се изтърколи — тъй като дори и в трагедията съществуват определени условности, — едно горящо колело.

Това, което на Сюзън й се стори странно, беше, че тя не изпитваше нищо. Можеше да си мисли тъжни мисли, защото при тези обстоятелства те трябваше да са тъжни. Знаеше кой е в каретата. Но то вече се беше случило. Тя не би могла да направи нищо, за да го спре, защото ако го беше спряла, то нямаше да се е случило. А тя беше тук и наблюдаваше как то се случва. Така че не беше го направила. Така че то беше станало. Тя почувства как логиката на ситуацията си пада на мястото като поредица от огромни оловни плочи.

Може би съществуваше някъде, където то не се беше случило. Може би каретата се беше плъзнала на другата страна, може би съществуваше някоя сгодна скала, може би тя въобще не беше пътувала насам, може би кочияшът си беше спомнил за неочаквания завой. Но тези възможности можеха да съществуват само ако съществуваше тази.

Това не беше нейно знание. То долетя в главата й от съзнание много, много по-старо.

Понякога единственото нещо, което можеш да направиш за някого, е да си там.

Тя отведе Бинки в сенките до скалистия път, и зачака. След минута-две се чу трополене на камъни и един кон и ездач се изкачиха по една почти отвесна пътека от речното дъно.

Ноздрите на Бинки се разшириха. Парапсихологията няма дума за неловкото усещане, което те обзема, когато си в присъствието на собственото си аз.43

Сюзън видя как Смърт слиза от коня и застава, втренчил поглед в речното корито долу, облегнат на косата си.

Тя си помисли: но той можеше да направи нещо.

Можеше ли?

Фигурата се изправи, но не се обърна.

— ДА. МОЖЕШЕ ДА НАПРАВЯ НЕЩО.

— Как… как разбра, че съм тук…?

Смърт раздразнено махна с ръка.

— ПОМНЯ ТЕ. А СЕГА РАЗБЕРИ ТОВА: РОДИТЕЛИТЕ ТИ ЗНАЕХА, ЧЕ НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧАТ. ВСЯКО НЕЩО ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧИ НЯКЪДЕ. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НЕ СЪМ ИМ ГОВОРИЛ ЗА ТОВА? НО АЗ НЕ МОГА ДА ДАВАМ ЖИВОТ. МОГА ДА ДАРЯВАМ САМО… ПРОДЪЛЖЕНИЕ. НЕИЗМЕНЧИВОСТ. САМО ХОРАТА МОГАТ ДА ДАРЯВАТ ЖИВОТ. А ТЕ ИСКАХА ДА СА ХОРА, А НЕ БЕЗСМЪРТНИ. АКО ЩЕ ТИ СТАНЕ ПО-ЛЕКО, ТЕ УМРЯХА МИГНОВЕНО. МИГНОВЕНО.

Трябва да попитам, помисли си Сюзън. Трябва да го кажа. Или не съм човек.

— Аз бих могла да се върна назад и да ги спася…? — Само едва забележимо потрепване в гласа й подсказа, че твърдението е въпрос.

— ДА ГИ СПАСИШ? ЗАЩО? ЕДИН ЖИВОТ, КОЙТО Е ИЗТЕКЪЛ? НЯКОИ НЕЩА СВЪРШВАТ. ЗНАМ ТОВА. ПОНЯКОГА СЪМ СИ МИСЛЕЛ ДРУГОЯЧЕ. НО… БЕЗ ДЪЛГА, КАКВО СЪМ АЗ? ТРЯБВА ДА ИМА РЕД.

Той се качи на седлото и, все още без да се обръща, да я погледне в лицето, пришпори Бинки нагоре и над клисурата.

Зад една конюшня на Фидрова Улица имаше купа сено. Тя се изду за един миг, след което се чу сподавена ругатня.

Част от секундата по-късно се чу пристъп на кашлица и нова, доста по-добра ругатня откъм силажната яма близо до пазара за добитък.

Много скоро след това няколко прогнили дъски на пода в един стар фуражен склад на Късата Улица експлодира нагоре, последван от псувня, която отскочи от един брашнен чувал.

— Идиот такъв, гризач! — измуча Албърт, докато изчопляше зърно от ухото си.

— ЦЪЪРР.

— Така мисля! Колко голям мислиш, че съм?

Албърт изтупа плява и брашно от палтото си и се приближи до прозореца.

— А! — каза той, — нека се възстановим в „Поправения Барабан“ тогава.

В джоба на Албърт пясъкът възобнови прекъснатото си пътуване от бъдещето към миналото.

Хибискус Данълм беше решил да затвори за един час. Това беше елементарен процес. Първо той и персоналът му събираха, ако бяха останали здрави халби и чаши. Това не отнемаше много време. После следваше безцелно търсене на някакво оръжие с висока препродажна стойност и бързо претърсване на джобовете на онези техни собственици, които не можеха да му възразят, бидейки пияни, мъртви или и двете. После отместваха мебелите настрани и всичко останало се измиташе през задната врата и право в широкото кафяво гърло на река Анкх, където то се събираше на купчина и, в известна степен, потъваше.

Най-накрая, Хибискус заключваше и подпираше голямата входна врата…

Тя не искаше да се затвори. Той погледна надолу. В нея се беше вклинил ботуш.

— Затворено е — каза той.

— Не, не е.

Вратата се огъна назад и Албърт се озова вътре.

— Виждал ли си този човек? — попита той, като тикна продълговато картонче пред очите на Данълм.

Това беше грубо потъпкване на етикета. Данълм беше в такъв занаят, където човек оцеляваше само ако не разправяше на хората, че е виждал други хора. Данълм можеше да сервира цяла нощ, без да види никого.

— Никога през целия си живот не съм го виждал — каза той автоматично, без дори да погледне към картата.

— Трябва да ми помогнеш — каза Албърт, — иначе ще се случи нещо ужасно.

— Разкарай се!

Албърт затръшна вратата с крак зад себе си.

— Само не казвай, че не съм те предупредил — каза той. На рамото му Смърт на Плъховете подозрително подуши въздуха.

Миг по-късно Хибискус лежеше, притиснал здраво брада към дъските на една от масите си.

— Така, знам, че е бил тук — каза Албърт, който дори не се задъхваше, — защото всички го правят, рано или късно. Я виж пак.

— Това е Фаталната карта — неясно каза Хибискус. — Това е Смърт!

— Точно така. Той е оня, на белия кон. Няма начин да го пропуснеш. Само че тук вътре едва ли е изглеждал така, предполагам.

— Нека да изясним това — каза съдържателят, като отчаяно се опитваше да се изскубне от желязната хватка. — Искате да ви кажа дали съм виждал някой, който не изглежда така?

— Трябва да е бил странен. По-странен от повечето други. — Албърт помисли един миг. — И трябва да е пил много, ако добре го познавам. Винаги го прави.

— Това е Анкх-Морпорк, да ви кажа.

— Не ставай нагъл, или ще се ядосам.

— Искате да кажете, че сега не сте?

— Просто съм нетърпелив. Можеш да опиташ да ме ядосаш, ако искаш.

— Имаше… един… преди няколко дни. Не си спомням точно как изглеждаше…

— А! Той трябва да е бил.

— Пресуши всичко, оплака се от играта „Варварите Нашественици“, подкосиха му се краката и после…

— Какво?

— Не си спомням. Просто го изхвърлихме навън.

— През задната врата?

— Да.

— Но там отвън е просто реката.

— Е, повечето хора изтрезняват преди да потънат.

— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете.

— Той каза ли нещо? — попита Албърт, твърде зает, за да му обърне внимание.

— Нещо, че помнел всичко, струва ми се. Каза… каза, че като се напиел, това не го карало да забрави. Непрекъснато разправяше за дръжки на врати и… за космата слънчева светлина.

— Космата слънчева светлина?

— Нещо такова.

И натискът върху ръката на Хибискус внезапно изчезна. Той почака миг-два и после, много предпазливо, обърна глава.

Зад него нямаше никой.

Много внимателно Хибискус се наведе да погледне под масите.

Албърт излезе навън на зората и, след кратко тършуване, извади кутията си. Отвори я и погледна към пясъчния си часовник, после затръшна капака.

— Добре — каза той. — Сега какво?

— ЦЪЪРР.

— Какво?

И някой го тресна по главата.

Не беше смъртоносен удар. Тимо Лазиман от Гилдията на Крадците знаеше какво се случва с крадците, които убиват хора. Гилдията на Убийците идваше и си поговаряше кратко с тях — всъщност, единственото, което им казваше, беше: „Сбогом“.

Единственото, което искаше да направи, беше да халоса така стареца, че да може да му обърне джобовете.

Не беше очаквал звука, когато тялото падна на земята. Беше като дрънчене на счупено стъкло, но с неприятни обертонове, които продължиха да ечат в ушите на Тимо дълго след като трябваше вече да са спрели.

Нещо скочи от тялото и забръмча в лицето му. Две лапи на скелет го стиснаха за ушите и кокалеста муцуна се стрелна напред и го тресна право в челото. Той изпищя и си плю на петите.

Смърт на Плъховете скочи отново на земята и се стрелна обратно към Албърт. Той го потупа по лицето, ритна го с все сила няколко пъти и после, в отчаянието си, го ухапа по носа.

След това сграбчи Албърт за яката и се опита да го измъкне от канавката, но прозвуча предупредителното дрънчене на стъкло.

Очните ябълки се завъртяха лудо към затворената входна врата на „Барабана“. Вкостенели мустаци настръхнаха.

Миг по-късно Хибискус отвори вратата, най-малкото за да спре поне буреносното тропане.

— Казах, че е…

Нещо се стрелна между краката му, спря за секунда, за да го ухапе по глезена, и се шмугна към задната врата, притиснало плътно нос към пода.

Наричаше се Хайд Парк не защото хората можеха да се скрият там44, а защото някога един хайд е бил мярка за земята, която един човек е можел да изоре с три вола и половина в дъждовен четвъртък, а паркът беше точно такова количество земя, а пък хората в Анкх-Морпорк държаха на традицията, а често пъти и на други неща.

И си имаше дървета, и трева, и езеро с истинска риба в него. И, поради едно от онези извъртания на гражданската история, беше и сравнително безопасно място. Хората рядко ги убиваха в гръб в Хайд Парк. Убийците обичат да се пекат на слънце някъде на сигурно място като всички други. Той беше, така да се каже, неутрална територия.

И вече се пълнеше, макар че нямаше какво толкова да се види, освен работниците, които още сковаваха една голяма сцена до езерото. Част от земята зад нея беше оградена с ленти от евтино зебло, заковано за колове. От време на време възбудени хора се опитваха да влязат вътре и биваха изхвърляни в езерото от троловете на Хризопрас.

Сред репетиращите музиканти Краш и групата му се забелязваха незабавно, донякъде защото Краш си беше съблякъл ризата, за да може Джимбо да намаже йод върху раните.

— Мислех си, че се шегуваш — изръмжа той.

— Аз пък ти казах, че е в спалнята ти — каза Скам.

— Как ще свиря на китара така? — попита Краш.

— Ти така или иначе не можеш да свириш на китара — каза Ноди.

— Искам да кажа, погледни ми ръката. Погледни я.

Погледнаха му ръката. Майката на Джимбо беше сложила ръкавица отгоре, след като се погрижи за раните; те не бяха много дълбоки, защото дори и един глупав леопард не би се мотал около някой, който иска да му събуе панталоните.

— Ръкавица — каза Краш с ужасен глас. — Да е чувал някой някога за сериозен музикант с ръкавица? Как въобще мога да си свиря на китарата с ръкавица?

— Как въобще можеш да си свириш на китарата?

— Не знам защо ви търпя вас, тримата. Вие спирате артистичното ми развитие. Смятам да ви напусна и да създам своя собствена група.

— Не, няма да го направиш — каза Джимбо, — защото никъде няма да намериш никой даже по-лош от нас. Трябва да го приемеш. Ние сме боклуци.

Той изричаше неизричана досега, но споделяна от всички мисъл. Другите музиканти наоколо бяха, наистина, доста лоши. Но те бяха само това. Някои от тях имаха нищожен музикален талант; а колкото до останалите, те просто не можеха да свирят. Те нямаха барабанист, който не улучваше барабаните и бас китарист със същия природен ритъм като автомобилна злополука. И общо взето се бяха спрели на едно име. Може и да бяха лишени от въображение имена, като „Един Голям Трол и Няколко Други Трола“, или „Джуджета С Височина“, но поне знаеха кои са.

— Ами какво ще кажете за „Ние Сме Банда Боклук“? — попита Ноди, пъхнал ръце в джобове.

— Може да сме боклуци — изръмжа Краш, — но сме боклук с Музика С Камъни В Него.

— Тъй, тъй, и как върви при вас, а? — рече Диблър, пробивайки си път през зеблото. — Още малко остава… вие какво правите тук?

— Ние сме в програмата, господин Диблър — хрисимо каза Краш.

— Как може да сте в програмата, когато не знам как се казвате? — Диблър раздразнено махна с ръка към един от плакатите. — Да ви е там името, а?

— Може би сме там, дето пише „И т.н. Подгряващи Групи“ — каза Ноди.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Диблър.

— Панталоните ми я ухапаха — каза Краш, като изгледа кръвнишки Скам. — Честна дума, господин Диблър, не можете ли да ни дадете още един шанс?

— Ще видим — отвърна Диблър и се отдалечи.

Беше прекалено радостен, за да се пазари много.

Кренвиршките се продаваха много бързо, но те покриваха само дребните разходи. Съществуваха начини да се правят пари от Музиката С Камъни В Нея, за които никога не се беше замислял… а С.С.П.Г. Диблър мислеше за пари непрекъснато.

Например, тениските. Те бяха от толкова евтин и тънък памук, че той беше на практика невидим на хубава светлина и се разтваряше при пране. Беше продал шестстотин вече! По пет долара парчето! Единственото, което трябваше да направи, беше да ги купи по за долар десет от Клачианската Търговия на Едро и да плати на Чоки по половин долар за всяка, за да ги надпише.

А Чоки, с нетролска инициативност, беше надписал дори собствените си ризи. Пишеше:

И хората ги купуваха, плащаха пари, за да рекламират работилницата на Чоки. Диблър никога не беше и сънувал, че светът може да се движи така. Беше като да гледаш как овцете сами се подстригват. Каквото и да беше това, което причиняваше този обрат в законите на търговската практика, той го искаше ненаситно и в огромни количества.

Той вече беше продал идеята на Плагър, обущаря в „Новите Паветаджии“45 и сто ризи току-що бяха излезли от магазина, което беше повече, отколкото обикновено правеше стоката на Плагър. Хората искаха дрехи просто защото нещо беше написано на тях!

Той правеше пари. Хиляди долари на ден! А сто музикални кутии бяха наредени отпред пред сцената, готови да уловят гласа на Бъди. Ако вървеше с този темп, за няколко милиарда години той щеше да е по-богат и от най-смелите си мечти!

Да Живее Рок-Музиката С Камъни В Нея!

Имаше само едно проблемче в това безметежно щастие.

Фестивалът трябваше да започне по пладне. Диблър беше планирал да сложи много от малките, лоши групи в началото — т.е. всички — и да завърши с Групата. Така че нямаше причина да се тревожи, ако сега точно още ги нямаше.

Но сега точно тях ги нямаше. Диблър беше разтревожен.

Една дребна, тъмна фигура претърсваше бреговете на Анкх, движейки се така бързо, че чак не успяваше да се види ясно. Криволичеше отчаяно напред-назад и сумтеше.

Хората не я виждаха. Но виждаха плъховете. Черни, кафяви и сиви, те напускаха складовете и кейовете покрай реката, като си скачаха един другиму по гърбовете в устремното усилие да избягат колкото се може по-надалеч.

Една купа сено се надигна и се появи Глод.

Той се изтърколи на земята и изпъшка. Дребен дъждец се носеше над пейзажа. После той се изправи с мъка на крака, огледа се към хълмистите поля и изчезна зад един храст за момента.

Няколко секунди по-късно той се дотътри обратно, порови малко в купата сено, докато не откри една част, по-буцеста от нормално, и я зарита ритмично с металния връх на ботуша си.

— Оуу!

— Всичко е ясно? — каза Глод. — Добро утро, Клиф. Привет, свят! Мисля, че не мога да понасям света в тоя ритъм, така де… зелето, лошата бира, всичките тези плъхове, дето ти дотягат непрекъснато…

Клиф изпълзя навън.

— Сигурно съм изпил някой лош амониев хлорид снощи — каза той. — Горната част на главата ми още ли си е там?

— Да.

— Жалко.

Те измъкнаха Асфалт навън за ботушите и го свестиха с ритмични удари.

— Ти си нашият мениджър по пътуването — каза Глод. — Предполага се да се грижиш да не ни сполети някое зло.

— Е, това и правя, не е ли така? — промърмори Асфалт. — Аз не те удрям, господин Глод. Къде е Бъди?

Тримата обиколиха купата сено, ръчкайки подутини, които се оказаха мокра слама.

Откриха го на едно малко възвишение на земята, не много далеч. Там растяха няколко храста зеленика, извити от вятъра. Той седеше под един от тях, с китара на колене, а дъждът сплескваше косата към лицето му.

Беше заспал и прогизнал от вода.

В скута му китарата имитираше дъждовни капки.

— Странен е — каза Асфалт.

— Не — възрази Глод. — Навит е насила от някаква неясна сила, която го води по тъмни пътеки.

— Да. Странен.

Дъждът намаляваше. Клиф погледна към небето.

— Слънцето е високо — каза той.

— О, не! — рече Асфалт. — Ти колко време си спал?

— Все едно изобщо не съм спал — отвърна Клиф.

— Почти е пладне. Къде оставих конете? Някой да е виждал каруцата? Някой да го събуди!

Няколко минути по-късно те бяха обратно на пътя.

— И знаеш ли какво? — попита Клиф. — Снощи си тръгнахме толкова бързо, че така и не разбрах дали тя беше там.

— Как се казваше? — попита Глод.

— Н’нам — каза тролът.

— О, това е то истинска любов, това е то — каза Глод.

— А ти нямаш ли някое увлечение на душата? — попита Клиф.

— Погледи, разменени в претъпкана стая? — каза Глод. — Не, всъщност не…

Отместиха се настрани, когато Бъди се наведе напред.

— Мллъкнете.

Гласът беше нисък и в него нямаше и следа от хумор.

— Само се шегувахме — каза Глод.

— Недейте.

Асфалт се съсредоточи върху пътя, долавяйки тоталната липса на дружелюбност.

— Предполагам, че с нетърпение очаквате Фестивала, а? — попита той след известно време.

Никой не отговори.

— Предполагам, че ще има голяма навалица — каза той.

Цареше само мълчание, с изключение на чаткането на копитата и трополенето на каруцата. Сега бяха сред хълмовете, където пътят се виеше по продължението на едно дефиле. Там долу нямаше дори река, ако не се броят само най-дъждовните сезони. Беше мрачна област. Асфалт усещаше, че става дори още по-мрачна.

— Предполагам, че наистина ще си прекарате добре — каза той най-накрая.

— Асфалт? — рече Глод.

— Да, господин Глод?

— Гледай си пътя, а?