Мъжът от съседния гроб

19

Апартаментът ми гледа към вътрешен двор, заобиколен с редици от триетажни жилищни сгради. Този квартал е на поне двайсет години, дърветата са пораснали и надничат през прозорците, пясъчниците са пусти. Децата, които са си играли в тях преди петнайсет години, вече са напуснали дома, но техните родители все още живеят тук. Приятни, уравновесени хора на средна възраст, без дразнещи навици.

Затова навън е много тихо и в стаите ми не влиза шум. Те са с южно изложение и слънцето се прокрадва през дървените щори и хвърля сенки на райета върху белите ми мебели. Рядко чувам стъпки на стълбището — живея на последния етаж. Ако отворя прозореца, бавно ще се удари в големия фикус бенджамин, за който Йорян се грижеше. Но ми е твърде студено, за да го държа отворен дълго време. Вместо това надувам всички радиатори и вътре обикновено е поне двайсет и три градуса.

Обичам да лежа на дивана в белия си халат и да гледам как слънчевите лъчи нашарват въздуха в стаята.

Понякога вдигам ръка и оставям слънцето да направи и нея на райета. Тихо е, чува се само бръмченето на хладилника и някоя голяма есенна муха, която се блъска в стъклото.

Ясно ми е, че това с Бени е напълно невъзможно.

Като да седиш под сянката на кестените в последния ден от почивката си, да пиеш студена рецина, да мечтаеш да изтръгнеш корените си и просто да се преместиш тук и да живееш ден за ден. Да се хванеш, на каквато и да е работа, да си намериш своя собствена варосана къща със слънчева тераса, пълна със саксии с билки и подправки. И през цялото време да знаеш, че след пет часа ще си на летище „Арланда“24 и ще ръми, а на следващия ден ще седиш пред бюрото си на стол с регулируема височина и ще се стресираш заради работата и единственото, което ще е останало от почивката, ще е тенът ти. После и той ще изчезне през канала на ваната след няколко седмици.

Така мечтаех и аз, когато мислех за Бени и за нашите игри — трябваше да има начин да го задържа! Да заключа външната врата и да го крия в килера за дрехи, докато се прибера от работа. Като в култовия испански филм с Антонио Бандерас25.

Опитах се да си се представя като част от неговия живот. Но не се появиха никакви образи.

Не съм очаквала да изпитам такъв културен шок в дома на мъж на моите години — швед, който живее на четири мили от мен.

Вероятно щях да се чувствам по-добре с един правоверен мюсюлманин.

Представих си тъмен, мършав мъж с меланхолични очи, който е бил принуден да стане политически изгнаник и сега живее в Швеция в едностаен апартамент със стени, покрити със стихосбирки на персийски. През деня работи като чистач въпреки университетското образование, което е получил в родината си, а нощем участва в задимени срещи с политическите и поетическите си приятели, или пък гледаме заедно незабравими черно-бели филми в някое малко кино. И аз ставам част от неговата култура, превеждам стиховете му и събирам пари на улицата за борбата срещу диктатора в неговата страна. Ядем пикантни ястия, седнали върху красиви рогозки…

Но да правя кюфтета в ужасната кухня на Бени и да слугувам на двайсет и четири крави седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Да поддържам сивкавия му душ чист, да паля печка, когато искам да се изкъпя, да обсъждам статии в „Ланд“? Аз?

Може и да съм расист, ала не в традиционния смисъл.

И въпреки всичко кършех ръце около телефона през следващите няколко дни. През половината време, понеже той не звънеше, а през другата — понеже аз не звънях.

За да се противопоставя на унизителното тийнейджърско чувство, гледах вечер да не се заседявам вкъщи. Работех извънредно, ходех на кино, обикалях заведенията с колеги. Те смятаха, че съм необичайно весела и общителна. И аз смятах така.

Времето се влоши, вече не можех да си играя дори със слънчевите райета. А на сивкавата дневна светлина апартаментът ми изглеждаше жизнерадостен колкото чакалня на зъболекар. Единственото, което се набиваше на очи, беше неоновият изгрев зад влюбената двойка в раковината върху плаката, който Бени ми бе подарил за рождения ден.

Не минаваше и час, без да мисля за Бени.

В библиотеката четях „Ланд“, за изненада на Лилиан, която не си спести коментарите. Казах, че търся статия, която е била поръчана от общината. За отпушване на канализация.

Улоф понякога ме поглеждаше така, сякаш искаше да ме попита нещо. Но, за щастие, не го направи.

Един ден си наумих да обядвам в заведение, където се събират мъже емигранти от различни страни. Гледах ги толкова упорито и замислено от самотната си маса, че те изтълкуваха намеренията ми напълно погрешно и бях въвлечена в сложни разговори, които предпочитам да не си припомням. Като се има предвид, че моята причина изобщо да съм там беше толкова неясна, да не кажа глупава, направо се изчервявах като божур.

Старата ми депресия се завърна с нова сила. А Мерта все още я нямаше. Киснех във ваната с часове, докато кожата ми станеше бяла и набръчкана, и изчитах купища евтини фентъзита. Търках се със сапунчето във форма на пеперуда и накрая от него остана само една безформена розова буца.

Как можеше нещо, което ти се струва толкова правилно, да е толкова грешно?

Това явно беше въпрос, който и Бени си задаваше. Защото така и не се обади.