Мъжът от съседния гроб

27

Инес купила архивните си шкафове някъде през седемдесетте. В продължение на двайсет години събирала папки в тях.

Първо за роднините си до седмо коляно. Правила родословно дърво. Оттам беше тръгнало, както по-късно разбрах.

Но защо да се ограничаваш само с трупане на сведения за хора, които отдавна ги няма?

Започнала да прави папки за съседи, колеги, стари съученици. Приятели нямала.

— Никога не съм имала интерес да създавам приятелства — каза тя делово. — Всичко става толкова ангажиращо и сложно. Човек губи чувството си за свобода.

Имаше папки за касиерката в кварталния супермаркет, за домоуправителя и за пощальона. Те не бяха особено дебели.

— Трудно ми е да намеря информация за тях — обясни извинително. — Правя преки наблюдения, а понякога получавам сведения от семейните страници във вестниците. Но няма как да ги посещавам в домовете им.

— Преки наблюдения? — попитах.

Тя се подсмихна доволно.

— Не си забелязала, нали?

Не разбирах за какво говори.

— Аз не шпионирам — каза. — Нямам ни най-малко желание да се меся в живота на другите, не искам да навредя на никого, нито пък да помогна на някого. И в никакъв случай не възнамерявам да използвам каквато и да е част от тази информация. Впрочем това, което събирам, не представлява интерес за повечето хора. Така или иначе, съм подписала споразумение с адвокат да унищожи всичко при моята кончина. Но можеш да погледнеш своята собствена папка.

Тя отвори зелена метална кутия с надпис Колеги и извади оттам една папка. Беше доста дебела.

— Седни! — каза и замахна с папката, като че бях някое ужасно бавно куче. Постави я пред мен на масата.

Вътре имаше мои черно-бели снимки в библиотеката, на улицата или на балкона ми. Последната изглеждаше заснета под ъгъл, отдолу, от другата страна на улицата. Снимките от библиотеката бяха на дребни точки, сякаш са снимани от разстояние и след това увеличени.

— Имам фотографско оборудване в банята! — съобщи тя гордо.

В папката беше и разписанието на работните ми смени, включително и за този ден. Видях съобщения до всички читатели, финансови отчети и напомнителни писма, които съм подписвала и изпращала на различни хора. В малка папка с надпис „Дрехи“ много точно беше посочила любимите ми цветове и материи и бе добавила няколко коментара относно тоалети, които бях носила: „Коледно тържество, червена плисирана пола, дълга жилетка, блуза с голяма яка“, „15 май, тъмносиньо сако, прекалено широко. На починалия съпруг?“. Имаше списък на книгите, които съм заемала от библиотеката, и няколко касови бележки от магазина за хранителни стоки, където пазарувам.

— Това са твои касови бележки! — заяви тя. — Мислиш ли, че е неприятно, че съм те снимала, без да знаеш, и че съм запазила касовите ти бележки, след като си пазарувала?

Не можех да призная, че мислех така, не и когато ме гледаше втренчено с наклонена глава, непроницаема като врабче.

Измъкнах от папката една голяма бяла носна кърпа, която миришеше на нещо познато. Тя се изчерви.

— Твоят е! — каза. — По принцип никога не задържам предмети, направих го заради парфюма ти — исках да разбера какъв парфюм употребяваш. „Eternity“ на Келвин Клайн34, нали? Поне това е, което успях да науча на парфюмерийния щанд в „Домус“.

— Но трябва да използваш за нещо всичко, което знаеш. Само защото ти харесва да събираш и архивираш ли го правиш? Да не би да пишеш роман?

Изведнъж ми хрумна, че може да е това. Чела съм за писатели, които работят по този начин.

— Естествено, че не! — отвърна тя с раздразнение. — Вече има предостатъчно романи. Ала… така да се каже… понякога… случва се за малко да пробвам вашите животи, както човек пробва дрехи в магазина, които всъщност никога не би си купил, но пък иска да се види в нещо ново! Настанявам се на балкона и си мисля, че аз съм ти, че седя на твоя балкон в някое пролетно утро, облечена съм в старото ватирано яке и шапката на гъби и дъвча от онези сухари „Finn Crisp“, които постоянно си купуваш. Затварям очи и си представям, че косата ми е белезникаво руса и тънка и че съм едва на трийсет и няколко. В такива моменти съм се подготвила добре — купила съм „Finn Crisp“, дори смятах да си взема малко шишенце „Eternity“! И така си седя и си мисля какво ли да облека утре — дали да си сложа дългата пола или дънките и пуловера? Да обядвам ли с приятелката си, или да отида на гробището? Мисля си и за починалия ми мъж — нали знаеш, често го виждах, когато идваше да те вземе. Но не задълбавам много в това. Твоите истински чувства не ме вълнуват особено.

— Моята папка е доста дебела — измънках аз. — Виждам, че за Лилиан си събрала много по-малко материал.

— Нейният живот не ме интересува толкова. За нея имам основно външни наблюдения, защото понякога може да попадне в полезрението ми, когато съм някой друг. А и нали тя също трябва да получава подаръци за рождения си ден!

Ами да, подаръците за колеги! Нищо чудно, че изборът й беше неизменно точен!

— Ти, за сметка на това, винаги си ми била много интересна — каза Инес. — Ти също си човек, който повече наблюдава, отколкото участва. Само дето ми се струва, че си твърде нетърпелива, за да архивираш онова, което виждаш. Но може би и това ще стане някой ден.

Звучеше като блага учителка в началното училище. С времето може би и на теб ще ти захлопа дъската, приятелче! Въпреки че дали в действителност тя беше мръднала?

— Можеш ли да ми кажеш нещо за моя живот, нещо, което не знам? — попитах.

— Да, мога — каза. — Но нямам намерение да го правя. Би било равносилно на измама. Дори и опасно. Като в онези научнофантастични романи, в които някой променя някакъв дребен детайл в миналото и в резултат цялото настояще изглежда различно. Не знам. Но знам, че аз само пробвам живота ти, понякога, за малко. Само го вземам назаем. Не го износвам!

Веднъж слушах един фински изследовател, обясняваше, че нормален човек е онзи, който не е достатъчно изследван и анализиран. Защо да е по-откачено да картотекираш живота на хората, отколкото да наблюдаваш птици? Тя, разбира се, не беше по-луда от мен и нито огорчена, нито сантиментална. Просто практична и ефективна и много поетична.

— Този, новият — каза. — Той ме озадачава. Или е напълно неподходящ за теб, или е единственият възможен.

— Бени ли? Да, Инес, какво да правя с Бени?

— Наистина не давам съвети! — отвърна Инес.