Мъжът от съседния гроб

48

Защо, по дяволите, всичко трябва да е толкова невъзможно? Това се питах един ден, когато бях пропуснал да проверя кои крави са разгонени, понеже се бях унесъл в приказки по телефона със Скаридата. Зрели мъж и жена, почти връстници, една ферма, един град наблизо, две работни места. Живеят заедно, пътуват до работата, обзавеждат къщата… имат деца. Спят заедно всяка нощ, срещат се за повече от три часа на седмица.

Представих си го толкова ясно, че с лекота прелетях над всички онези пречки, в които досега се бяхме забивали челно. Просто реших, че е крайно време да действам, и започнах да планирам какво би могло да се направи по къщата.

Къщата в Рьонгорден е голяма. На първия етаж има просторна кухня, хол, по-малка стая и широк коридор. Горе — две спални и таван, който може да се използва, ако се уплътни и обзаведе. Ако направим по-малката стая работен кабинет за нея… няма да е трудно, вътре в момента се намира само люлеещият се стол на майка. Не съм влизал там сигурно от година. Моята спалня ще е за нас, ще превърнем спалнята на майка в детска стая… и проклетите рафтове с книги на Скаридата ще сместим някъде.

След това започнах да изчислявам дали ще успеем да купим кола за нея. Може би ако продаде апартамента си и по този начин се отърве от ипотечните вноски… ясно е, че няма да има време да продължи на пълен работен ден, а и нали ще прекъсне за няколко години, когато първото дете се появи… или пък би могла да работи по няколко часа на ден, ако наистина държи. В селото няма детска градина… но Виолет може да гледа детето през деня…

Така си представях нещата и, да, тези мисли озариха последния месец, преди да започне кошмарът на лятното полугодие, изпълнено с непосилен труд. Бях толкова погълнат от пресмятанията си, че напълно бях забравил за Скаридата. Но един ден й казах, че има нещо важно, за което искам да говорим. Дойде доста неохотно с автобуса, защото точно в този момент беше заета с някакъв театрален фестивал за деца. Сложих я да седне, донесох хартиите, скиците и изчисленията и започнах презентацията си.

Тя не попита нищо, не каза нищо. Чак когато стигнах до въпроса за работа на непълен работен ден, деца и Виолет като бавачка, тихо изстена. Млъкнах и в стаята за момент настъпи мъртвешка тишина.

След това беше неин ред да говори.

Напомни ми онова женско коли, което някога имах, дето се катереше по стените като полудяло и просто искаше да избяга.

Правя всичко възможно, за да забравя какво каза тогава. Ставаше въпрос, че тя не може да си представи — да визуализира, така се изрази, че занапред нейните лета ще преминават, тичайки с кошници за пикник по полето или ходейки на пансион сама с евентуалните ни деца. Че обича работата си и е работила здраво, за да стигне дотук, че не би могла да ръководи детски отдел на половин работен ден, а и половин библиотекарска заплата едва ще покрива разходите за колата — ще бъде принудена да ме моли за пари дори за фризьор. И че по-скоро би направила аборт, отколкото да повери детето си на Виолет.

Когато стигна до този момент, за мен всичко беше приключено.

Тя продължи да философства за това, че сега ни е добре така и защо не изчакаме да видим как ще се развият нещата между нас — а аз нямах сили да й противореча.

После ми обясни колко важно ще бъде да излизам в бащинство и че би искала да пътува през лятото. Даже не я попитах дали някога е чувала за фермер с млечни крави, който е излязъл в бащинство и е свободен през лятото. Просто седях и кимах, като играчка с механизъм.

Обади се на следващия ден и се извини, че е била толкова рязка, но страдала от предменструален синдром и била изнервена. Щяла обаче да измисли някаква вкусотия за вечеря в събота.

За първи път правеше нещо подобно. Милата скаридка, тя дори не е разбрала, че краят настъпи. А аз просто събирам сили да й го кажа.