Мъжът от съседния гроб

5

Когато чета записките си от онази есен, ми се струва, че тогава съм била депресирана, и то в клиничния смисъл.

На работа се шегувах почти истерично в стаята за персонала и ми харесваше да разсмивам колегите си до сълзи. Всичко изглеждаше толкова нормално в тези моменти, пък и аз самата искрено се забавлявах.

А когато следобед се прибирах вкъщи, винаги гледах да се занимавам с нещо. Правех натюрморт от пресни зеленчуци върху датски керамичен поднос, поливах кълновете си, избирах внимателно някоя подобаващо емоционална оперна ария, която да си пусна силно, запалвах големия свещник в банята и си вземах продължителна вана, докато ароматът на лавандула се носеше около мен.

Онази есен четях автобиографии и фентъзи поредици, които ми действаха като наркотик — сякаш попадах в други светове. И когато внезапно свършеха, се свивах изтощена и трепереща в ъгъла на дивана, като изхвърлена на морския бряг след корабокрушение. Биографиите и фентъзи световете ме питаха: Защо всъщност живееш и какво правиш от този живот, който е толкова крехък, непостоянен и кратък?

През нощта ми се присънваха различни отговори. В някои от сънищата бях богиня, движех се в решетка от сенки и светлини, а от връхчетата на пръстите ми се зараждаше живот в разни форми: буйни, сочни лози и пухкави бебешки телца.

Други дни сякаш се състояха основно от мокър сняг и безкрайно чакане на автобуса. Увеличих размера на вноската в пенсионния фонд и си написах завещание — щом Йорян беше избрал „Фонус“, значи и аз щях да последвам примера му. В такива моменти разпределях касови бележки в папки, купувах кутии на ИКЕА и пълнех с тях гардероба, поставях стари снимки в рамки — снимки, които не изглеждаха по-важни от ланската шума.

Мастурбирах често. Мъжете във фантазиите ми бяха сурови, с волеви брадички и загрубели ръце. Нямаха лица, над брадичките им нямаше нищо.

Мерта беше спасителната ми шамандура, моята котва в пристанището на живота. Можеше да нахлуе в банята и да заразмахва два билета за кино, докато не изляза от ваната, не духна свещта и не тръгна с нея. След киното се излягахме на диваните в дневната ми и обсъждахме въпросите за смисъла на живота, примесени със случки от ежедневието, като се наслаждавахме на разнообразието им — от последната изцепка на невротичния й шеф до отношението на Свети Августин към жените, което яростно критикувахме.

Мерта носеше със себе си уютен аромат на хляб, парфюм и пурети. Ту се събираше, ту се разделяше със своята Голяма Тръпка на име Роберт и понякога, когато той беше на някое от загадъчните си бизнес пътувания незнайно къде, с нея изпивахме бутилка портвайн и тя оставаше да спи у нас, на дивана. Прекарвахме следващата сутрин в спокойни закачки, с провиснали коси и подпухнали лица, Мерта в стария халат на Йорян, който не ми даваше сърце да изхвърля. Понякога съжалявахме, че не сме лесбийки — можех да си представя да живея с човек като нея, а пък тя често споменаваше, че Роберт е повече, отколкото в действителност можеше да понесе.

Една вечер й разказах за Горския собственик и неописуемата усмивка. Мерта се изправи, наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Нещо ще се случи! — каза възхитено.