Мъжът от съседния гроб

39

По някакъв начин негласно се бяхме разбрали да не пускаме външния свят вътре по време на коледните празници. Не излизахме от къщата, не вдигахме телефона. Веднъж дори изгасихме лампата в кухнята, като видяхме фаровете на кола да приближават по пътя, и стояхме прегърнати в тъмното, когато малко по-късно някой почука на вратата.

Сякаш и двамата се опасявахме, че само да отворим и една тясна пролука към външния свят, някое зло духче ще се промъкне с течението и от гардеробите ще започнат да се сгромолясват скелети. И така и стана накрая.

Първото духче, което влезе, беше приятелят на Бени Бенгт-Йоран заедно с момичето си Виолет. Бяха толкова подли, че дойдоха точно когато знаеха, че Бени е в обора и не може да се скрие. Той ги доведе в къщата, остави ги в моята компания и отиде да си вземе душ.

И нещата тръгнаха накриво от самото начало.

Виолет беше донесла цяла торба с остатъци от коледната им трапеза, която очевидно удряше в земята менюто на някой петзвезден хотел.

— Да, Бени ни беше споменал, че не си много-много по готвенето! — изкиска се тя и погледна многозначително към пластмасовата опаковка от оризов пудинг, която тъкмо бяхме остъргали.

Разбира се, обзе ме неистова ярост към Бени и се почувствах предадена и оклеветена. А най-лошото беше, че действително не ни бе останало нищо, с което да ги почерпим, освен два самотни бонбона лакта върху един поднос — не можех да се изфукам и с вече изядената Фалшива гъска. Виолет сложи масата и затършува в шкафа с порцелан, сякаш си беше вкъщи. През цялото време разказваше колко добре й се получили различни сосове и марината.

— Леле, може да ти посветят отделна страница в коледния брой на „Ланд“ следващата година! — казах аз и тя със сигурност усети отровната нотка в гласа ми.

Бенгт-Йоран беше на градус и постоянно мълчеше и ме зяпаше с мазна усмивка, като същевременно облизваше долната си устна. И колкото повече я облизваше, толкова по-смъртоносни погледи ми хвърляше Виолет. Така че, когато Бени влезе с бодра крачка в кухнята, свеж след душа и с невинна усмивка, омразата в помещението вече можеше да се реже с нож. Той се въртеше безпомощно около прага и очевидно искаше да разведри обстановката.

— О, Виолет, колко мило от твоя страна да донесеш малко от вкусотиите си! Разказвал съм на Десире за твоите жестоки кюфтета, нали, Десире?

Да не беше споменавал точно кюфтетата й! Със замъглено съзнание си представих как той всъщност намеква за моите полуготови кюфтета, които някога му бях донесла като предложение за примирие.

— Всеки получава кюфтетата, които заслужава! — казах мрачно и злокобно и тримата се втренчиха в мен с недоумение.

Бенгт-Йоран ми се ухили и явно реши, че и аз съм се отрязала. Той извади едно джобно шише с алкохол и го размаха подканящо под носа ми. Виолет демонстративно ми обърна мощния си гръб и извади една тава огретен от микровълновата. Бени не разбираше какво се случва и нещастно пристъпваше от крак на крак. Предател!

Седнахме на масата. Той се нахвърли върху яденето, сякаш не беше хапвал нищо от миналата Коледа, и с усмивка заразказва как съм го заплашила, че ще му сготвя яхния с грах за вечеря. Виолет клатеше състрадателно глава, а Бенгт-Йоран през цялото време се опитваше да напълни чашата ми за шнапс. Когато я покрих с ръка, той сипа шнапс върху нея и предложи да я оближе. Дръпнах си ръката, без да го удостоя с отговор. Бени се впусна в подробно описание на това как не успял да промуши Коледните бухтички, а Виолет се ококори невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че ти самият си стоял и си правил… — започна тя.

Точно тогава телефонът ми звънна. Отидох в коридора.

Обаждаха се от болницата.

— Десире Валин? При нас има пациентка, която е съобщила вашия телефонен номер. Тя би искала да я посетите, ако ви е възможно. Не е необходимо да чакате определените приемни часове. Отделение 34, стая F, това е самостоятелна стая. Но бихме желали да ви помолим първо да говорите с лекаря. За съжаление, не сме упълномощени да ви осведомим за състоянието й по телефона. Как се казва? Не ви ли казах? Мерта Оскаршон. Приехме я онзи ден. Да й предам ли, че ще дойдете?

— Да, идвам веднага! — прошепнах аз и се върнах в кухнята.

— Може ли да взема колата ти, Бени? Мерта изведнъж се е разболяла!

Не знам дали ми повярваха и изобщо не ми пукаше. Метнах се в колата на Бени и потеглих.