Мъжът от съседния гроб

28

Нещо се случи горе-долу по същото време, по което дойде и ми разказа за колежката си. Сякаш след това започна да си отваря очите по-често, отколкото устата. Или как да се изразя…

Тя определено говореше много. А аз, разбира се, нямах нищо против — като се има предвид тишината, в която бях живял, преди да се появи. Пък и почти всичко, което казваше, ми се струваше интересно или забавно, или сладко. Но понякога се чудех дали е в състояние да преживее дори едно нещо, без едновременно да говори за него. Изглежда, това бе нейният начин да възприема нещата, които й се случваха. Като че ли трябваше да ги сдъвче на малки парченца, за да може да ги глътне, така както се хранят пенсионерите с разклатени зъби.

Има хора, които използват фотоапарата по този начин. Веднъж, когато бях малък, отидохме на почивка за три дни в Гьотеборг с братовчедката на мама, Биргита. Тя не спря да снима през цялото време: големите ботанически градини, пристанището, увеселителния парк „Лисеберг“, туристическите корабчета и трамваите. Сякаш не бе способна да изпита радост от нищо, ако не го запечаташе на снимка. След това през зимата, когато ни дойде на гости и започнахме да си разказваме за пътуването и да разглеждаме фотоалбума й, се оказа, че не си спомня нито едно нещо, на което нямаше снимка, даже онзи шантав сервитьор в ресторанта на хотела, който можеше да си мърда ушите. Трябва да е било истински кошмар за Биргита да освети някоя лента. Все едно да изгуби няколко месеца от живота си. А дори не правеше особено хубави снимки.

При Скаридата беше нещо подобно. Трябваше да говори за всичко. И всъщност това ме смущаваше в една-единствена ситуация — в леглото. Защото докато се галехме така, че на мен ми се завиваше свят, тя можеше да си говори за нещо. Понякога точно за това, дето в момента правехме, от което ми ставаше направо неудобно: „Ммм, чудя се, дали лакътят е официално обявен за ерогенна зона, или ти го превръщаш в такава?… Знаеш ли, че херцогинята на Ниверс направила малка карта на слабините си и я оцветила с водни бои, за да е по-лесно на любовниците й да я задоволяват?“.

И така си бърбореше. А пък аз никога не знаех какво да отговоря.

До онази вечер, в която беше ходила при лелката с архивните шкафове. В началото не изглеждаше да й се прави каквото и да било, въпреки че искаше да остане да спи при мен. Съблече се и легна по гръб в леглото ми и се взираше в тавана, без да издаде и звук. И тъй като за мен продължава да е празник, когато тя ми е на гости, не можех да държа ръцете си мирни.

Понякога ми се струва, че се опитвам да науча тялото й наизуст, сякаш в един момент ще изчезне. Познавам падинките до ключицата й, малките прави палци на краката, бенката под лявата й гърда и русото мъхче по долната част на ръцете. Ако играехме на сляпа баба, никога не бих я сбъркал, при положение че е гола. Мисля си, че бих я познал само по извивката на носа й. Много е забавно как тя самата смята, че е невзрачна и безинтересна. И идея си нямам дали е красива, или грозна, а и това е без значение. Важното е, че тя е тя.

Онази вечер не обели нито дума. Не знаех дали иска да се любим, обикновено ясно показва, ако моментът е подходящ. Само въздъхна дълбоко, когато се надвесих над нея, и ме бутна по гръб, взе ръцете ми и ги кръстоса върху гърдите ми. И започна да играе на сляпа баба с мен, все така притихнала.

Казват, че самотните хора ходят на фризьор и зъболекар и ортопед, без изобщо да се налага, само за да усетят допира на друго човешко същество. Никога не ме беше галила така преди — и не ставаше въпрос за ерогенни зони. Поне не и за един дълъг миг. Имах чувството, че ще заплача. И знам, че тя плачеше. Сълзите й падаха върху ръката ми, но като се опитах да кажа нещо, сложи пръст на устата ми.

— Шшш, пробвам живота си! — прошепна.

Не знам какво имаше предвид, ала в онзи момент ми се стори напълно логично, както се случва в сънищата.