На юг от Брод стрийт

Пролог Къщата край реката

Баща ми беше този, който нарече града Къщата край реката.

Говореше за Чарлстън, Южна Каролина, където беше роден — град, горделив като паун, толкова красив, че очите те заболяват от хубост само докато обикаляш тесните му улички. Чарлстън беше храмът на моя баща, неговото детско дървено конче, тихата му лудост и голямата любов на живота му. Именно той възпламени у мен страст, която не ме е напускала и никога няма да ме напусне. Аз също съм роден и отрасъл в Чарлстън. Двете реки в града — Ашли и Купър — са заливали и формирали всичките дни на живота ми в този пълен с легенди полуостров.

Нося у себе си порцелановата красота на Чарлстън като изящна, отваряща се на пантички раковина от нежно мекотело. Моята душа е с формата на полуострова — загоряла от слънцето и препълнена с водите на неговите реки. Приливите в града заливат ума ми всеки божи ден, подвластни на прищевките и ритмичната хармония на изгряващите от Атлантика пълнолуния. Успокоявам се, като видя редиците палми, изправили се на пост като стражи по брега на езерото Колониъл, или като чуя камбаните на „Свети Михаил“ да бият в съзвучие с песента на цикадите, изпълнили дърветата по Мийтинг стрийт. Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че съм едно от онези непоправими същества, известни като чарлстънци. Самият аз с учудване осъзнавам, че животът ми в града е повече въпрос на призвание, отколкото на даденост; той е моята съдба и моят избор. За мен е голяма привилегия да си роден в един от най-красивите американски градове, не някакъв превзет, тузарски, лъскав и напудрен град, не град със звънчета на пръстите или с ярко лакирани нокти на краката, а неспокоен, изтерзан и недооценен град, който не търпи безвкусици и показност. Макар и Чарлстън да се слави с кринолини и смокинги, той много повече предпочита сдържаността пред суетата.

Като момче можех да уловя цяла кошница сини раци, връзка писия, дузина морски бибани или мрежа бели скариди в задния двор на собствената си къща. И го правех в град, толкова вълшебен, че може да хипнотизира и кобра; с архитектурни украси от надвиснали корнизи и толкова сложни ажурни плетеници по фасадите, че гостите му зяпват изумени за огромно задоволство на местните. В притулените му сенки човек открива филигранни метални изработки, по-фини от дантела, и спираловидни стълби, извисяващи се като грациозни яхти. В потайните му градини ухае на жасмин и камелия, както и на стотици други цветя, които приличат на извезани, на откраднати от Райската градина единствено от любов към разкоша и удоволствието да свиеш нещо от боговете. В кухните му печките бумтят възбудено, докато агнешкото кисне в марината от червен винен сос, докато се бърка винегретът за салата, а рачешкото месо се помазва не с миро, а с шери, яйчените кремове се пекат във фурната, а маслените бисквити изстиват върху кухненския плот.

Заради своята богоугодна, изискана пристрастеност към храната, градините и архитектурата Чарлстън се явява застъпник на всички онези принципи, които превръщат хубавия живот едновременно в гражданска добродетел и всеобща норма. Изумително, вдъхновяващо и формиращо място за всяко дете. Всичко, което ще ви опиша тук, ще бъде повлияно и предопределено от Чарлстън, понякога унищожено от Чарлстън. За малко и аз не бях унищожен, но за това съм си виновен аз, а не градът. Защото не всички реагират на красотата по един и същ начин. Макар че Чарлстън може много, той невинаги е в състояние да шлифова странностите в човешкото поведение. Всъщност градът проявява голяма толерантност към всякаква екзотичност и екстравагантност. У представителите на неговата аристокрация съществува изисканост, която идва от съзнанието, че Чарлстън има своето запазено място на небосклона, докато ние сме само временни посетители.

Баща ми преподаваше естествени науки и беше човек с неизброими таланти, който можеше да превърне една разходка по брега на остров Съливан в научна експедиция за собствено удоволствие, в която да изпробва собствените си методи. Можеше да вземе в ръка някоя морска звезда или да опише предсмъртната агония на стрида, ей там върху пясъчните плитчини на стотина метра от нас. Измайсторяваше коледни украшения за елхата, навити като гривни, от спираловидните черупки на мидите. В градината на мама често ми показваше къде точно калинката крие яйцата си под листата на босилека и аругулата. В мочурището Конгари веднъж попадна на неизвестен вид саламандър, който оттогава носи неговото име в чест на откривателя си. Никоя пеперуда не можеше да прелети пред очите ни, без той да я разпознае и назове. Нощем ни вземаше с брат ми Стив, качваше ни на лодка и насред пристанището на Чарлстън ни караше да учим наизуст съзвездията. Гледаше на звездите като на любовни песни, написани от самия Бог. Именно с такова благоговение ни показваше Голямото куче, Орион Ловеца, Сигнус Лебеда, Окованата Андромеда или Седналата Касиопея. Баща ми превръщаше небосклона във вълнуваща гатанка от звезди: „О, виж го Юпитер тази вечер. Ами червеният Марс. Погледни колко е ярка Венера на трона си.“ Беше първокласен астроном и направо виеше от удоволствие, когато в безлунни нощи звездите му намигаха като загадъчни, затрогващи графити от пристъпващи на палци проблясъци. По същия начин ръкопляскаше, изпаднал във възторг, когато в безоблачни нощи всяка звезда в небето се превръщаше в сребърен долар в джоба му.

За нас той беше по-скоро пътеводната Полярна звезда, отколкото баща. Любопитството му към земята облагородяваше и осмисляше целия му живот. В неговите очи тя представляваше хилядоното творение и невидими светове се криеха във всяка капка вода, във всеки филиз и стръкче трева. Земята преливаше от щедрост. И пред същата тази земя той не спираше да се моли, защото за него тя беше синоним на Бог.

Майка ми също е родом от Чарлстън, но у нея музиката на света отекваше с далеч по-мрачни и дълбоки нотки, отколкото у баща ми. В град, в който има достатъчно църковни камбанарии, за да си спечели прозвището Свещен, тя живееше като набожна, обсебена от Бог жена. Освен това беше учен с удивителни заложби и веднъж дори беше публикувала критика върху биографията на Джеймс Джойс от Ричард Елман в „Ню Йорк Ривю ъв Букс“. Почти целия си живот беше директор на гимназия; къщата й също приличаше на нещо като добре стопанисвано училище. В отношението си към учениците умееше да прокарва тънка разделителна линия между страха и респекта. В ръководеното от доктор Линдзи Кинг училище нямаше място за лудории и лентяйство. Имаше деца, които се страхуваха от мен само защото тя ми е майка. Почти никога не носеше грим. Единственото друго украшение, което можеше да се види по нея, освен брачната й халка, беше перлена огърлица, подарена й от баща ми по време на медения им месец.

Без преструвки и пози, в очите на майка ми светът изглеждаше трагично безутешен още преди да разбере колко тъжен може да бъде той. Щом разбра, че няма човек без своя трагедия, тя се смири и възприе определението на аскетиците за илюзорната природа на живота. И започна да вярва в грубото разбуждане.

По-големият ми брат Стив беше нейният безспорен любимец, но това изглеждаше съвсем естествено в очите на всички, включително и на мен. Стив беше рус, атлетичен и харизматичен, държеше се по начин, който много допадаше на по-извисените инстинкти на възрастните. Можеше да накара майка ни да се превива от смях от някоя най-обикновена история за негов учител или за нещо, което е прочел, докато аз не бях в състояние да я накарам да се усмихне дори със смешка за топовните пръдни на папата в Сикстинската капела. Тъй като самият аз боготворях Стив като мой герой, никога не ми и хрумна да го ревнувам. С мен той се държеше и грижовно, и покровителствено; вродената ми стеснителност го караше да ме закриля. Светът на децата ме ужасяваше и щом прекрачих в него, установих, че е пълен с опасности. Докато беше жив, Стив ми проправяше път.

Сега, като обръщам поглед назад, си мисля, че след като погребахме Стив, семейството ни вкупом изживя опустошително нервно разстройство. Неговата внезапна, необяснима смърт ме запрати в някаква спираловидна бездънна бездна, измъкването от която ми костваше много години и много усилия, докато успея да изляза на светло. Моята стеснителност се превърна в остра болезненост. В един миг всичките ми алармени системи отказаха и от едно ужасно детство се озовах в напълно безнадеждно детство. И не само заради страшната и неописуема загуба, която ме тласна по течението, но и заради факта, който осъзнах чак тогава, че до този момент не си бях дал труда да се сприятеля с никого, защото се задоволявах да бъда част от остроумните момичета и момчета, които се мъкнеха с брат ми и които го смятаха за толкова неотразим, че от немай-къде приемаха и малкия навлек. След смъртта на Стив този кръг от приятели ме изостави още преди цветята на гроба му да увяхнат. Те бяха все деца умни и със самочувствие и винаги бяха гледали на мен като на отровна гъба сред лагерните им огньове от мистерии и тайни интереси.

И така, когато Стив ни напусна завинаги, аз се понесох по Голямото течение. Открих, че съм напълно неспособен да изпълнявам удвоените си задължения на едно-единствено дете. Не можех и крачка да направя, без да предизвикам безпомощния гняв на мама заради собствената ми недодяланост и лишеност от всичко, което беше Стивън, както и нейното презрение за това, че не съм рус и атлетичен, че изобщо не съм нейното безценно чарлстънско момче. Никога не ми хрумна, че мама няма право да ме упреква, задето не успях да се превърна в детето, което беше обожавала и загубила. В продължение на години потъвах все по-навътре и по-навътре в собствените си мътни дълбини, докато един ден с голямо учудване установих, че техните обсебени от сенки селения ще ме преследват и стряскат до края на живота ми. На крехкото ми детство му трябваше само още малко лудост, за да поеме стремглаво по наклонената плоскост, затова и изправянето на крака ми костваше толкова много. Винаги усещах до себе си един твърд и непреодолим дух, който ме следеше с поглед от листака на мангровите дървета и непроходимата тропическа джунгла вътре в мен, дух, който изчакваше с търпението на полезно изкопаемо деня, в който отново ще поискам да се върна към себе си, подтикван от яростното си желание да оцелея. В най-ужасните си мигове усещах как нещо живее в най-дълбоката ми същност в пълно усамотение и преданост, нещо, което, стига да му дам знак, ще застане до мен, рамо до рамо, щом реша да изляза на светло и да заживея според собствените си разбирания.

Оказа се, че съм от хората, които съзряват късно — нещо, за което дълбоко съжалявам. Родителите ми страдаха ненужно дълго, докато успея да намеря пътя към мястото си на тяхната трапеза. Ала самият аз бях видял ранните признаци на моето възстановяване много преди тях. Още в най-крехка възраст майка ми беше вдигнала ръце от мен, така че в нейните очи завръщането ми беше нещо, на което не се беше надявала и в най-смелите си мечти. Все пак по време на моята съвсем анонимна и много посредствена гимназиална кариера успях да си проправя път към един силен финал, без майка ми да забележи, че вече не съм предишният безнадежден случай. За себе си бях издигнал непревземаем замък от самота, който в един момент се заех да разруша, без да мисля колко сериозни можеха да бъдат последствията за роднините, нито кой може да пострада и кой не.

Бях на осемнайсет години и нямах нито един приятел на моята възраст. В Чарлстън нямаше нито едно момче, което би ме поканило на купон или уикенд, който да прекараме заедно в семейната му крайбрежна вила.

Реших, че всичко това трябва да се промени. Бях си намислил да стана най-интересният младеж, който някога е живял в Чарлстън, и споделих тайното си намерение с моите родители.

Пред къщата, в замрелия въздух на моите осемнайсет години, се изкачих на магнолията, която се намираше най-близо до река Ашли, с пъргавостта, придобита по време на редовните ми упражнения. От най-високите й клони хвърлих поглед към моя град, ширнал се сред разгорещените жизнени сокове на юни, когато слънцето клонеше към залез и обагряше в алено мантията от перести облаци, струпали се на запад към хоризонта. В обратната посока видях покривите, колоните и фронтоните на моя роден край. Това, което току-що бях обещал на родителите си, го исках много — заради тях и заради мен. Но го исках и заради Чарлстън. Най-искрено желаех да се превърна в достоен гражданин на този пълен с легенди град.

Чарлстън притежава свой собствен пулс и пръстови отпечатъци, свои прословути престъпници, политици и други знаменитости, свои собствени полицейски акции. Това е град със свои механизми и проекти, както и преданост към стила, който се свежда до преклонение пред самата същност на красотата. Усещах как съдбата ми се формира там горе сред листата, високо над града. Подобно на Чарлстън и аз си имах своите улички, които бяха задънени и не водеха наникъде, но големите богаташки къщи сияеха пред очите ми като кристали. Поглеждайки надолу, започнах да изучавам разположението на града, който ми беше разкрил всички съблазнителни примамки и в същото време ме беше научил да гледам с подозрение на всичко показно и фалшиво. Вдигнах очи към небето и за малко не направих едно фатално хвърляне на заровете в опит да предскажа бъдещето си, но се спрях навреме.

Едно момче се спря навреме в град от кехлибарени багри, грейнал сред бляскавата пищност, недостъпна за ангел от по-нисък ранг.