На юг от Брод стрийт

1 16 юни 1969 г.

Нищо не става случайно. Научих го по трудния начин много преди да се уверя, че трудният начин е единственият път към истинското, неподправено познание. Още отрано в живота си изпитвах страх от въздействието на странните вести. Макар да си въобразявах, че винаги старателно избирам най-безопасния път, открих, че съм безпомощен да избегна малките коварства на съдбата. Бях стеснително момче, вечно измъчвано от страхове и дълбоко в душата си знаех, че светът рано или късно ще ме спипа. Преди да дойде лятото, след което щях да бъда последна година в гимназията, истинският живот, който винаги съм искал да водя, все още лежеше свит на кълбо и се спотайваше, но беше готов всеки момент да скочи насред горещите дни, които настъпваха в Чарлстън.

На 16 юни 1969 г. се случиха няколко несвързани помежду си събития: открих, че навремето майка ми е била монахиня в римокатолическия орден „Светото сърце; един фургон на транспортната фирма „Атлас„ влезе на заден ход в алеята на еднофамилна къща от деветнайсети век, която се намираше от другата страна на улицата, точно срещу нашата; две сирачета се появиха пред портите на сиропиталището „Свети Юда Тадейски„, което се намира зад катедралата на Брод стрийт; „Нюз енд Куриър„ пък писа за оргия с наркотици, която се беше състояла на Ист Бей стрийт в къщата „Рътлидж-Бенет„. Бях на осемнайсет години и имах репутацията на изоставащ от връстниците си, така че не почувствах тектоничното разместване на пластовете в моя живот, въпреки че съдбата ми вече беше поела по свой собствен път. Щяха да минат много години, преди да науча, че съдбата може да се прокрадне зад гърба ти и да те потупа с окървавените си лапи, а когато се обърнеш в очакване на най-лошото, да откриеш, че тя се е маскирала като самата невинност, предрешена като транспортен фургон, като сиропиталище и едно парти с наркотици на юг от Брод стрийт. Ако тогава знаех какво ми предстои да науча, никога нямаше да изпека сладки за новопристигналото семейство от отсрещната страна на улицата, никога нямаше да кажа и една дума на сирачетата и никога нямаше да отида да се представя на онези двамата, които бяха изключени от гимназията „Портър-Год„, но въпреки това на бърза ръка бяха отново записани в моята собствена гимназия „Пенинсула„.

Но съдбата се приближава с котешки стъпки, неизбежна и кръвожадна. Още в мига на раждането смъртта вече е закодирана в новообразуваните клетки; още когато мама те вдига във въздуха и те подава на татко, а той лекичко гъделичка тумбачето ти, в което един ден ще се образува ракът, поглежда очите ти, където черните букви на меланомата са вече изписани върху очния нерв, погалва гръбчето, където един ден черният дроб ще приюти цирозата, усеща пулса на кръвта, която ще се захароса в диабет, възхищава се на формата на главичката, където мозъкът ще бъде покосен от секирата на удара, заслушва се в тупкащото сърце, което, уморено от страхотиите, униженията и цинизма в живота, ще се пръсне в гърдите ти, ще експлодира и ще отлети… Смъртта живее във всеки от нас и започва своето обратно броене от деня на раждането, после най-нахално се вмъква в последния момент и избира най-доброто за нея време.

В тази юнска сутрин станах в четири и половина, облякох се набързо, метнах се на колелото и пристигнах в североизточния край на езерото Колониъл, където един камион на „Нюз енд Куриър„ стоеше в тъмното и ме чакаше. Започнах да сгъвам огромната купчина вестници, здраво стегнати с ластици, да ги мятам в една от двете обемисти торби, които висяха на рамената ми. След петнайсет минути вече бях готов да поема с колелото за сутрешното разнасяне. Бях много бърз и чевръст в това, което вършех. Три години бях работил като вестникарче. В светлината на фаровете на камиона се загледах в Юджин Хавърфорд, който записваше адресите на новите абонати, както и оплакването, постъпило от един от моите редовни адреси. Беше захапал втората си пура за сутринта, но въпреки това веднага усетих подправения му с бърбън дъх. Въобразяваше си, че димът от пурата прикрива ранното му пиене.

— Здрасти, Лео. Ето го моя изтъкнат приятел и виден чарлстънски джентълмен — каза господин Хавърфорд с глас, по-бавен и от движенията му.

— Здравейте, господин Хавърфорд.

— Имам два нови абонамента за теб. Единият е на Гибс стрийт. Другият на Батъри стрийт. — Подаде ми две квитанции с големи печатни букви. — И едно оплакване — онази откачалка на Легар стрийт твърди, че цяла седмица не е получавала вестника си.

— Лично й го връчвам, господин Хавърфорд. Започнала е да забравя.

— Разрешавам ти да я бутнеш надолу по стълбите. Нямаме друг абонат, който да се е оплаквал от теб, тя е единствената.

— Изглежда ми някак изплашена, май се страхува да живее сама в тази огромна къща — казах му. — Много скоро ще има нужда някой да й помага.

— Ти пък откъде знаеш, виден чарлстънски джентълмен?

— Наблюдавам абонатите си — отвърнах му. — Това е част от работата ми.

— Ние им носим световните вести на крака, нали така?

— Всеки божи ден, сър.

— Твоята надзорничка пак ми се обади — рече той. — Повторих й онова, което винаги съм казвал. Че си най-добрият разносвач, когото някога съм виждал през тези трийсет години служба в компанията. Казах й, че „Нюз енд Куриър„ са големи късметлии, щом имат човек като теб.

— Благодаря ви — казах му аз. — Скоро стажът ми свършва и тя повече няма да ви тормози.

— Твоята майка също не пропуска седмица да позвъни с досадните си въпроси — добави той.

— По всяка вероятност тя ще продължи да ви звъни до края на живота си.

— Не и след това, което й казах вчера. Ти си на осемнайсет години, Лео, и ако питаш мен, вече си мъж. А майка ти е кучка, при това упорита. Не си падам по такива. Но тя ме попита дали си изпълняваш съвестно задълженията. Дословно това бяха думите й. Слушай какво й отговорих: ако някога имам дете, което няма да се случи, бих искал то да прилича изцяло на Лео Кинг. Във всяко едно отношение. Във всяко. Ето това бяха думите ми едно към едно.

— Толкова мило от ваша страна, господин Хавърфорд.

— Лео, престани да бъдеш толкова наивен. Непрекъснато ти го повтарям. Престани да бъдеш толкова искрен и чистосърдечен, защото светът само гледа как да те прецака.

— Вярно, сър. Но моята наивност приключи.

— Така те искам, виден чарлстънски джентълмен!

С изсвирване на гумите даде газ и отпраши в тъмнината, само пурата остана да блещука като светулка в шофьорската му кабина, а пък аз се метнах на колелото и бързо завъртях педалите.

Поех на юг по Рътлидж Авеню и взех да хвърлям по един навит вестник на верандите на всяка къща, с изключение на тази на Бърбидж Елиот, който беше известен със своята стиснатост дори в безкрайно пестеливия Чарлстън. Вземаше вестника назаем от госпожа Уилсън, след като тя го прочетеше по време на закуската си с рохко сварено яйце, едро смлени овесени ядки и чай от лайка. Тя го прехвърляше на скръндзавия си съсед, като го мяташе на задната му веранда.

Можех да хвърлям вестниците и с двете си ръце. Завивайки наляво по Трад стрийт, приличах на амбициозен акробат, който ги мята наляво-надясно, докато лети към река Купър и изгряващото слънце, което вече докосваше утринния прилив в пристанището и танцуваше по палмите и водните дъбове край преливниците. Самата улица запламтя с първите лъчи на утрото. Адвокатът Компсън Гибс ме чакаше на двора и се затича по окосената трева, облечен в летния си костюм, елегантен като швейцарско ножче. Безпогрешно улови „топката„. В дните, когато пасът ми беше съвсем точен, вестникът вече беше във въздуха, докато се обръщаше и поемаше към въображаемия куотърбек. Тази сутрин движенията му бяха безупречни и пасът ми го свари напълно подготвен. Това беше игра, която бе започнала помежду ни съвсем случайно, но продължаваше всеки ден, освен когато отсъстваше от града или пък времето беше прекалено лошо за един издокаран чарлстънски адвокат.

Градините на Чарлстън представляваха мистерии, заградени от обвити в бръшлян стени, над които се носеха специфичните им ухания. Лятото се бе отразило много добре на магнолиите, които и без това цъфтяха по-късно. Минах покрай едно такова старо, тринайсетметрово дърво, което изглеждаше, сякаш стотици бели гълъби са се събрали в клоните му и пеят в любовен екстаз. Обонянието ми се изостри, щом със затоплянето росата взе да се изпарява от листата на чая и жасмина. Изпотих се под мишниците и собствената ми миризма се разнесе по улиците, където кафето вече се вареше в скрити от погледа кухни, а откъм верандите се чуваше шумът от прелистваните вестници, чиито страници пошляпваха меките дървени перила — така шляпа и барбунът, който след радостен скок цопва обратно в голямата лагуна. Завих надясно. Бях влязъл в ритъм, движех се бързо към центъра и тогава изпълних най-дългия си удар за тази сутрин, като метнах вестника чак на третото стъпало на къщата зад Суърд Гейт Хаус. При Рейвънъл Хаус, вече към края на улицата, за пръв път не улучих през тази сутрин на иначе убийствено точни попадения и вестникът тупна сред огромни камелии. Спрях колелото, прескочих вратичката, взех вестника и го занесох пред прага. Малкият тъмен нос на шпаньола Вирджиния се промуши под оградата на съседската къща и тогава метнах вестника в най-отдалечения край на двора; кучето се стрелна към него и само след миг победоносно го постави върху изтривалката на своя господар. За награда й хвърлих малка кучешка бисквитка, която Вирджиния отиде да вземе, но този път бавно и с достойнство.

Когато постъпих на работа преди три години, всичките звезди на съдбата ми се бяха подредили така, че да ме отклонят от правия път. Аз обаче си обещах, че ще се справя както трябва. Ако се случеше да чуя, че някой от клиентите ми е ровил дълго в градината, преди да открие сутрешния си вестник, винаги отивах да му се извиня. Добрият разносвач — това е обучение по навременност, постоянство и точност и именно тях исках да дам на моите абонати. Юджин Хавърфорд не спираше да ми го повтаря през седмицата, в която трябваше да ме въведе в работата.

И ето ме, момче вестникарче, което обикаля града — град, в който красотата те пресреща на всеки ъгъл, възнаграждава те за всяко търпеливо заглеждане в нея, изпълва всяка пора на кожата и ти раздвижва кръвта; тези картини са в състояние да променят пътя, по който е тръгнал целият свят. Град, който оформи архитектурата на моите спомени и сънища, който при всяка нова обиколка по улиците целенасочено и усърдно прибавяше към тях нови корнизи и парапети, нови сводести прозорци, потънали в сутрешен сумрак. Спуснах се по „Саут Батъри„, продължих с бързия си ракетен обстрел от страници, пълни с шокиращи новини, със съобщения за артистични прояви на Кинг стрийт, за гласуването на нови данъци в сенатските комисии на щата, за очаквано пълно слънчево затъмнение през есента и за страхотна разпродажба на дрехи, която приключва тази седмица.

Когато започнах тази работа, животът ми беше в пълен застой, изборът пред мен — нулев, възможностите — ялови. От деня, в който постъпих, бях под наблюдението на Съда за малолетни престъпници в Южна Каролина, на един детски психиатър към болницата „Роупър„, на собствената ми вечно тревожна и прекалено властна майка и на един селяндур и грубиян от Северен Чарлстън на име Юджин Хавърфорд. Гледах на тези вестникарски маршрути като на възможност за изкупление, като на последен шанс да спася детството си, съсипано от собствения ми неуравновесен характер и от една неописуема трагедия. Когато дойде време да понеса своя дял от злините на света, аз бях само на девет години. И трябваше да мине голяма част от съзнателния ми живот на възрастен, преди да си дам сметка, че трагедиите вилнеят напосоки и неизменно те застигат, също като жълт вестник, пълен с реклами за порномагазини и стриптийз програми, метнат в буренясал заден двор. На десет години бях вече остарял и поех по кошмарното течение на живота много преди да ми дойде редът.

На седемнайсет години бях преминал през най-лошото, невредим и все още функциониращ, и се бях сбогувал с приятели в моето състояние, които останаха по бездушните заведения за психичноболни с очи, помътнели от млечнобял безименен гняв. Обичах да съзерцавам отблизо разтрепераните лица на безнадеждността и да ги държа в ръце по време на халюцинациите, които не им даваха покой. Но докато живеех сред тях, открих, че не съм един от тях; въпреки това те ме намразиха, като видяха, че успях да възвърна равновесието си, макар и много години след като открих скъпия си по-голям брат с прерязани вени, мъртъв, а отвореният бръснач на татко да лежи върху плочките в банята. Писъците ми накараха един съсед да се втурне в къщата ни през прозореца на първия етаж и да ме открие как, изпаднал в истерия, се опитвам да издърпам безжизненото тяло на брат ми от ваната.

През онази нощ за мен приключи ведрото и безметежно детство. Когато родителите ми се върнаха от театъра на Док стрийт, тялото на брат ми Стив лежеше, застинало в неестествен покой, в градската морга. В полицията се опитваха да ме успокоят, за да ме разпитат. Един доктор ми би инжекция, след което започна моят живот сред хапчета, спринцовки, психиатрични тестове, психиатри, терапевти и свещеници. Този период, в това съм убеден и до днес, съсипа живота и на родителите ми.

Като завих с колелото си по Мийтинг стрийт, слънцето беше вече достатъчно високо на хоризонта, за да изключа фаровете. „Мийтинг„ беше широка самонадеяна улица с големи къщи от двете страни, показна и празнична в град, в който повечето улици бяха такива. Тук поех на зигзаг от врата на врата, прицелвах се точно във външните врати — тежки и луксозни, достойни за кралски резиденции. Уличното движение беше още слабо и ако запазех темпото си, щях да обслужа цялата улица чак до ъгъла с „Брод„ след пет, най-много седем минути. Завих надясно по Брод стрийт, метнах вестници в десетина адвокатски кантори, понякога по три вестника на един адрес, понякога по четири, а пред „Дарси, Рътлидж & Синклер„ — шест, тъй като това беше най-голямата адвокатска къща в града. На югоизточния ъгъл на „Чърч„ и „Брод„ ме чакаха още няколко купчини. Спрях да презаредя, без да губя темпо, като в същото време забелязах увеличения поток от адвокати, тръгнали пеш към любимите си закусвални и кафенета. Улицата замириса на кафе и пържен бекон, а лекият ветрец откъм пристанището напомни за шамандури и кораби, заливани от хода на приливите и на годините; събудените чайки литнаха подир първия товарен кораб, поел курс към Атлантика, а камбаните на „Свети Михаил„ отвърнаха със звъна си на жалните им получовешки крясъци. Много чевръсто натоварих последните сто броя вестници за моя маршрут и профучах по Чърч стрийт с ексцентрично разперени ръце — сутрешният танц на всички вестникарчета.

Още в началото усетих лечебната сила на тежкия физически труд, освен това се ласкаех от похвалите на господин Хавърфорд и на моите клиенти, които обитаваха този привилегирован квартал. Моят предшественик беше богато момче и живееше в една от къщите, които обслужвах. Ранното ставане се бе оказало непосилно за него, а работата му пречеше на бурния нощен живот. Беше напуснал сам. Не го бяха уволнили, защото историята на стария му род стигаше чак до корените на основаната тук колония. Когато управата на „Нюз енд Куриър„ реши да поеме риска да ме назначи, това беше нещо като одобрително кимване и жест към родителите ми и тяхното достойно място в града като учители, както и опит да измъкне цялото семейство от ръба на пропастта, отворила се след смъртта на брат ми. Смъртта на Стив беше засегнала целия град по някакъв дълбок рудиментарен начин. Дадоха ми работата не заради мен, а заради онова, което беше Стив.

А какво момче само беше Стив, помислих си, докато завивах вдясно по „Саут Батъри„, понесъл сладкия мирис на вестниците, които хвърлях пред стъпалата на — според мен — най-красивата редица къщи в целия град. Един ден Стив щеше да живее в подобна къща, след като се ожени за най-хубавата и блестяща дебютантка в Чарлстън. Но преди това щеше да завърши Харвард. Щеше да се върне в Южна Каролина, за да довърши следването си в Юридическия факултет. В представите ми Стив винаги ще си остане година и половина по-голям от мен независимо от възрастта ми — роден лидер, познат на всички с остроумието и очарованието си. Много хора очакваха да го видят като най-големия спортист на Чарлстън. Лете косата му придобиваше нов оттенък — жълтеникавокафявото на сиамските котки. Очите му бяха светлосини, студени и почти безплътни, особено когато преценяваше с поглед непознат човек или нова ситуация. Цял Чарлстън беше на мнение, че той е последното момче на света, което би взело бръснача, за да си пререже вените и да напълни ваната със собствената си кръв. Беше толкова ослепителен и като външност, и като личност, че градът не можа да преглътне агресивното самопрезрение, за което говореше смъртта му. От друга страна, аз бях меланхолично и плахо дете, женствено, мекушаво създание, което вирееше под сянката на своя жизнен, преуспяващ брат, който успя да извърши това зловещо престъпление спрямо себе си и спрямо представата, която градът имаше за себе си.

Отпред зърнах госпожица Офелия Симс, която поливаше сандъчетата пред къщата си. Спрях колелото и й подадох вестника.

— Харесва ли ви обслужването, госпожице Симс?

— Бих казала, че е съвършено, Лео — отвърна ми тя. — Как сме днес?

— Днес сме добре. — Винаги се вълнувах, когато госпожица Симс се обръщаше към мен с учтивото множествено число. — А как са цветята днес?

— Малко бодливи — винаги отговаряше тя при нашите редки срещи сред флокса и калоферчетата.

За мен Офелия Симс беше върхът, а знаех, че тази година беше отпразнувала петдесетия си рожден ден. Надявах се един ден да се оженя за момиче на около двайсет, което да притежава поне половината от нейната прелест. Но това беше само едно нереално бленувано бъдеще, за което ми се напомняше всеки път, когато се погледнех в огледалото. Въпреки че не бях точно грозен, нямаше да се изненадам, ако чуех някой да ме описва точно така. Смятах, че причината се крие в очилата с рогови рамки, които мама ми беше избрала, но бях толкова късоглед, че стъклата ми по необходимост изглеждаха като прозорци на пътнически влак. Очите ми малко приличаха на рибешки и стъклата допълнително подсилваха това впечатление, което, разбира се, беше повод за много подмятания от страна на по-големите момчета, но само когато Стив не беше наоколо. Той се държеше дори прекалено закрилнически към по-малкото си братче, бдеше над мен и кръжеше край училищното игрище като ястреб. Не позволяваше никой да тормози по-малкия му брат. Неговото очевидно превъзходство ми причиняваше известни неприятности, дори неприязън, но яростната му защита и непоколебимата му любов ме караха да се чувствам много специален. Брат ми беше толкова красив, че усещах разочарованието на мама всеки път, когато погледнеше към мен.

Криволичейки по малките улички и алеи на юг от Брод стрийт, най-накрая стигнах до станцията на бреговата охрана и спрях да си почина за минута-две. Въпреки че можех да мина този маршрут със завързани очи, много се гордеех с това, че стигах до определени ъгли по едно и също време. Винаги поглеждах часовника си да видя как се движа, задъхан от усилието и приятната болка, която усещах в мускулите на бедрата и ръцете. Отново пришпорих колелото и прелетях край блещукащите води на река Ашли, която течеше от дясната ми страна. Тя беше толкова близо до къщата ни, че през бурни нощи чувах как се блъска в стената на вълнолома. Ашли е била нещо като спортно игрище за баща ми като малък, нейният мирис е бил вдишан от майка ми, когато за пръв път отворила прозореца след дългите мъки при раждането на брат ми и на мен. Сладководната река дава на хората вода за пиене и свежест, ала солената ги връща към първичните неща, към приливите и луната, към рибата, която бърза да хвърли хайвера си, към любовта и езика, който се усеща в ритъма на надигащите се приливи, към ръцете на едно вестникарче, изцапани с печатарско мастило, според което и Бог не би могъл да сътвори по-хубава река от Ашли.

Тогава започвах последния спринт от маршрута си, мятах вестниците наляво-надясно със замах, увереност и ентусиазъм към по-новите къщи, построени на мястото на пресушените солени блата, след което отново завивах на изток. Заобикалях градините на „Уайт Пойнт„ и поемах на север, където в далечината пред мен се откриваше гледка към Форт Съмтър, проснал се като голяма морска костенурка насред чарлстънското пристанище. От тук бе започнала Гражданската война. Сред абонатите ми бяха истински богаташките къщи на Ист Бей стрийт, после в Рейнбоу Роу, след което тръгвах по „Брод„, където ме чакаха и двете страни на улицата, промушвах се сред засиления трафик, сред адвокати, преуспяващи младоци и стари лъвове; покрай фирмата за недвижимо имущество „Райли„, после пътническото бюро, после десет броя за кметството, а последния вестник за сутринта запращах с все сила към външната врата на магазина за мъжка мода на Хенри Бърлин.

След като и последният вестник тупна върху изтривалката на Хенри Бърлин, Чарлстън вече не беше мой. Отстъпих собственическите си права на другите ранобудни граждани, които бяха с по-големи претенции от мен — едно момче, което обичаше да е на тъмно.

През моите три години в гимназията бях станал позната, дори популярна гледка по ранните сутрешни улици на юг от Брод стрийт. След време хората ми казваха, че сверявали часовниците си с мен, когато съм минавал пред къщите им на развиделяване. Всички те знаеха за смъртта на брат ми, за последвалото нервно разстройство и моето изчезване и всички по-късно ми обясняваха как все питали за мен по време на дългото ми боледуване. Като правех месечните си обиколки за записване на нови абонати, по-възрастните много се радваха, че се явявам пред тях със спортно сако, бяла риза и лъснати до блясък обувки. Ако не на скованите ми обноски, възхищаваха се на вежливостта ми, на нечленоразделните ми опити да подхвана разговор, както и на факта, че винаги носех по нещичко на онези семейства, които имаха котки и кучета; освен това помнех имената им. Винаги се интересувах и как са децата им. На този първоначален етап приемаха болезнената ми стеснителност като визитна картичка, но повечето семейства твърдяха, че колкото повече съм свиквал с тях, толкова по-уверен съм ставал. Много им харесваше, че когато валеше, ставах един час по-рано, за да имам време собственоръчно да оставя вестниците им в сухата част на верандите, която иначе не бях сигурен, че ще мога да улуча при хвърлянето. По-късно всички ме уверяваха колко били сигурни, че много скоро ще се превърна в мил и очарователен младеж.

Но на 16 юни 1969 г., докато карах колелото си по двете кратки преки между магазина на Хенри Бърлин и катедралата „Свети Йоан Кръстител„, възприемах себе си единствено като роден неудачник, който на осемнайсет години още не е бил на нито една среща с момиче, не е танцувал никога с момиче, не е имал най-добър приятел, никога не е получавал отлична бележка и никога не би могъл да прочисти съзнанието си от спомена за онзи миг, когато е открил своя прекрасен, единствен по рода си брат да плува в собствената си кръв. През цялото време след този неизличим ден нито майка ми, нито баща ми, нито който и да било психиатър или социален работник, свещеник или монахиня, роднина или семеен приятел бяха в състояние да ми покажат пътя към едно нормално и смислено съществуване, тъй като в паспорта на живота ми стоеше една чудовищно жестока входна виза. По време на опелото на погребението на брат ми се заключих в една от кабинките на мъжката тоалетна и плаках дълго и неудържимо. Скрих се, защото неутешимата природа на моята мъка ми изглеждаше егоистична на фона на напълно съсипаните ми родители.

От този момент нататък само чаках земята да се отвори и да ме погълне. По пътя след себе си оставях единствено тъга, а когато лудостта щурмуваше крепостните стени на моето юношество с неуморимите си легиони, прицелили се в най-уязвимите части на и без това крехката ми психика, едва я удържах на една ръка разстояние. Цели три години живях в страната на отровните пепелянки. Всеки мой сън съдържаше змии, които ме дебнеха — усойници, навити на кълбо в корена на кипарис, коралова змия, скрита в кух дънер, медноглава змия, съвсем невидима на фона на яркия килим от есенни листа, както и източната гърмяща змия със смъртоносното си дрънчене, досущ като някой самотен музикант, който пише скверното либрето на моето нещастие, на моята ярост, на моята безпомощна мъка. Докторите го наричат нервно разстройство — термин, който намирам за съвсем коректен. Разпаднах се. После, с помощта на добри хора, отново се събрах. Змиите забелязаха завръщащото се у мен здраве и ми го показаха, като мълчаливо се оттеглиха от сънищата ми. След това никога повече не изпитвах страх от змии, което означава, че дори и те бяха изиграли положителна роля в моето възстановяване. Защото преди ужасно се страхувах от тях, от зиналата им паст, извитите зъби и отровата, но нощем именно те държаха лицето на брат ми настрана от мен и само сутрин се събуждах, за да го усетя отново в душата си. Когато обръщам поглед назад, разбирам, че голямата ми трагедия е в това, че не мога да извикам пред взора си онзи Стив с атлетичното тяло и пленителната красота. Откакто умря и аз пръв го открих, непрекъснато се мъча да издърпам моя брат от онази ужасна, пълна с кръв вана.

Паркирах колелото си на стойката пред началното училище и изтичах до задния вход на катедралата, както правех всяка сутрин — входа, който знаеха всички вътрешни хора, от епископа, свещениците и монахините до момчетата иподякони. Отидох до стаята, където монсеньор Максуел Садлър довършваше преобличането си в пищни одежди за лятната утринна служба. Монсеньор Макс винаги е представлявал неизменно присъствие в моята семейна драма много преди да се родя: бил е преподавател на моите родители, когато през 1938 г. завършили гимназията „Бишоп Айрланд„. Той ги беше бракосъчетал, беше кръстил Стив и мен, беше поставил хостията върху езика ми по време на първото ми причастие.

Когато Стив умря, монсеньорът почти стана част от мебелите в къщата ни — като креслото на мама. Когато епископът на Чарлстън отказа да погребе Стив в осветена земя, монсеньор Макс (тогава все още отец Макс) успя да се пребори с непроходимата и недостъпна църковна бюрокрация и да издейства разрешение тялото на Стив да бъде изровено от градското гробище западно от Ашли и да бъде отново погребано в осветената земя на църквата „Дева Мария„, където лежаха роднините на мама.

В онези дни бях източник на непрестанни тревоги. Бях се отрекъл от католическата вяра в пристъп на титаничен ученически гняв и категорично отказвах да почитам моя Бог или да се числя към която и да било църква, защото Католическата църква беше отхвърлила тялото на брат ми. След което прекрачих в света на детските психиатрии, на заведенията за душевноболни с вечен недостиг на персонал и прозяващи се лекари, а родителите ми се мъчеха да изправят на крака сломеното си дете, единственото, което им беше останало, след като любимият им син ги беше напуснал. Монсеньор Макс не ни изостави дори в най-черните дни и тогава ми каза, че Църквата е търпелива и винаги ще очаква моето завръщане. Тя наистина беше, както и той.

Загледах се в монсеньор Макс, който сресваше косата си, като старателно гледаше да приглади онази чупка отляво. Зърна ме в огледалото и рече:

— Лео, момчето, което щеше да ми помага, се обади, че е болно. Обличай сутана и стихара. Майка ти и баща ти са вече тук. Нали знаеш, че днес е специален ден за майка ти, Блумсдей.

Сред всички съставни елементи на моето детство, които звучаха фалшиво, бе и този, че аз бях единственото момче в Американския юг, чиято майка носеше титлата доктор, тъй като беше написала една съвършено нечетивна дисертация върху религиозния символизъм в също толкова нечетивния роман на Джеймс Джойс „Одисей„, който според мен беше най-лошата книга, писана някога от някого. Шестнайсети юни беше онзи безкраен ден, в който Леополд Блум обикаля нервно града, отбива се в кръчми, общува с курви и най-накрая се прибира при разюзданата си жена Моли, чийто финален монолог продължава шест хиляди страници, или поне така ти се струва. Та тази моя майка ме беше принудила да прочета книгата още в десети клас. Откачалките на тема Джойс, такива като майка ми, смятаха 16 юни за свещен, митичен ден в грегорианския календар. Тя беше настръхнала от неконтролируем гняв, когато хвърлих книгата през прозореца. Това стана след шест мъчителни месеца на досадно четене.

За секунди навлякох сутана и стихара и застанах пред сияещия монсеньор, докато той се любуваше на образа си в огледалото. Откакто го знам, непрекъснато слушам как жените в църквата въздишат по него — „Ах, каква ненужна загуба„, — щом техният красив като кинозвезда свещеник се появи пред олтара във внушителната си премяна.

— Честит Блумсдей, монсеньор Макс — казах му аз.

— Недей да се подиграваш на майка си, младежо. „Одисей„ е нейната страст, Джеймс Джойс — голямата литературна любов на живота й.

— Въпреки това пак ми се струва страшно изчанчено.

— Човек трябва да прощава чуждите страсти.

— Щях да й простя, ако не ме беше кръстила Леополд Блум Кинг, а брат ми — Стивън Дедалус Кинг. Това е вече прекалено. Ти чел ли си „Одисей„?

— Разбира се, че не. Джойс е скандален антикатолик. Аз предпочитам Честъртън.

Обзе ме нов прилив на гордост, когато тръгнах пред монсеньора към главния олтар и зърнах родителите си на първия ред в църквата, и двамата свели молитвено глави. Баща ми вдигна поглед и щом ме видя, се усмихна, след което пресилено ми намигна с дясното око, така че мама да не забележи. Тя не понасяше никакви закачки в църквата. По време на литургия винаги беше зловещо сериозна — изражение, достойно за пред разпятието, сякаш всеки път, когато паднеше на колене в църквата, ставаше жив свидетел на смъртта на Исус.

Обърнат с лице към малобройното паство, предимно от старци, монсеньор Макс започна литургията в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Думите на латински, които чух да произнася с театрален глас, се разляха над мен като бистър поток от моето детство, деликатна плетеница от спомени и слова.

— И ще се приближа до Божия жертвеник.

Докато вървях редом с него, се оставих да ме завладеят древните свещени ритуали на Църквата. Когато свещеникът поиска вода, дадох му. Когато трябваше да си измие ръцете за предстоящото тайнство, полях му ги. Когато поиска вино, подадох му го — в лъскав златен потир. В момента на освещаването, когато превърна виното в кръвта Христова и хляба в тялото Христово, раздрънчах звънците, които са звучали пред олтарите отпреди две хилядолетия. Когато отворих уста да приема безквасния хляб, стиснат между палеца и показалеца на свещеника, почувствах допира на Бог върху езика ми, Неговия вкус върху небцето, Неговата кръв се смеси с моята. Бях се върнал при Него, след като в огромното си огорчение бях дал обет да го напусна, след като Той открадна брат ми от моята спалня и го уби в моята вана.

Да, върнах се при Него и това е част от моята история.

После отидохме за късна закуска в ресторанта на Клио един наш летен ритуал, така вплетен в ритъма на семейството ни, както беше и ежедневната служба. Клио беше гъркиня, говореше бързо като картечница, а с касовия апарат работеше, сякаш зареждаше автомати М-16 за нетърпеливи снайперисти. Непрекъснато бълваше богохулства, но видеше ли нашите да влизат за закуска, се превръщаше в същинско ангелче. И майка ми, и баща ми й бяха преподавали и тя, подобно на всички други гимназисти, които не продължават в колеж, все още изпитваше уважение към последните учители в живота си. Дори младите келнерки се размърдаха неспокойно при вида на моите родители, а Клио побърза да махне с ръка към кухнята и да даде знак на персонала, че трябва веднага да сложат на масата горещо кафе, портокалов сок и вода с лед. Тъй като в момента тренирах за състезателния сезон, си поръчах две яйца, овесени ядки със сос от червеноперка и три резена бекон. Баща ми предпочете домашна шунка, препечени филии и зеленчуци на скара. Въпреки че за мама това беше най-тържествено честваният ден в годината, тя спази строгата си дисциплина, която й беше станала навик във всичко: поръча си половин грейпфрут и купичка овесени ядки. Тя признаваше нуждата от храна, но не одобряваше здравия апетит.

— Честит Блумсдей, скъпа — обърна се баща ми към нея и се наведе да я целуне по бузата. — Днес е твоят ден и всяко твое желание е заповед за нас, нали така, Лео?

— Точно така — отвърнах. — На вашите услуги, мадам.

— Много добре, Лео — обади се майка ми. — Въпреки че непрекъснато ми се опъваш, забелязвам, че има напредък в речника ти. Ето ти списъка от следващите пет думи, които трябва да научиш днес. — И тя ми подаде сгънато листче от тетрадка.

Изпухтях с досада, както правех всяка сутрин, и разгънах листчето, за да прочета петте думи, които никой никога не използваше в нормален разговор: ревностен, далновиден, сквернословен, вивисекция и бомбастичен.

— Знаеш ли значението на някоя от тези думи? — попита майка ми.

— Разбира се, че не. — И отпих от кафето.

— А научи ли онези, които ти дадох вчера?

— Разбира се.

— Използвай две от тях в изречение — изкомандва ме тя.

— Чувствам известно желание да плювна, когато премислям творбите на Джеймс Джойс.

Баща ми се изсмя, но смехът му секна, щом майка ми обърна бледите си очи към него.

— Нали чу какво каза баща ти. Това е специален ден за мен. Блумсдей — ден, който се празнува по целия свят от почитателите на Джеймс Джойс.

— И тримата може да се съберете някой път заедно — казах.

— Не трима, а хиляди са неговите ценители — отвърна ми тя. — Нищо че у дома съм една-единствена.

— Ние с Лео ще ти приготвим нещо по-специално за вечеря — намеси се баща ми. — Менюто е взето направо от страниците на „Одисей„. Идеята е на Лео.

— Благодаря ти, Лео. Много мило от твоя страна.

— Не съм казал, че ще го ям. Само ще го сготвя — додадох аз.

Въпреки че исках само да се пошегувам, майка ми веднага се засегна. Умееше да смразява кръвта ми с поглед, пред който и най-свирепата зима приличаше на китна пролет. Още от времето, когато проговорих, чувах как всички в Чарлстън хвалят физическата привлекателност на мама, нейното безупречно облекло и вродена осанка. Виждах много добре за какво става дума, но аз не можех като тях да се прехласвам по нейната дисциплинирана красота. Да, хубостта й беше нещо, на което можеше да се възхищаваш, но не и да обичаш.

След смъртта на Стивън нито веднъж не ме беше целунала. Прегръщаше ме, да, отново и отново. Но да ме целува, както когато бях малък — не! Тя изобщо не се наслаждаваше на моето детство, а когато се случеше да обърне поглед към мен, не ми беше никак трудно да забележа неодобрението й, сякаш беше изписано черно на бяло. Полагахме голямо старание да играем ролята на щастливо семейство и доколкото знаех, успявахме. Само трима души в света знаеха за нашето неизкоренимо и безнадеждно отчаяние, когато бяхме заедно.

Келнерката доля чашите ни с кафе.

Баща ми, с объркано и тревожно изражение на лицето, следеше с известно забавление хладната размяна на реплики между нас двамата. Той направо се опияняваше от телешката си любов към нас, когато заставаше помежду ни, но въпреки това неговата загриженост и внимание към мен винаги ми действаха като червена лампичка за евентуалната арена на бойни действия между тях двамата. Смъртта на брат ми за малко не ги уби, но тя не промени щедрата му доброта и тих оптимизъм. Той обърна цялото си внимание към мен и се опита да ме обича още по-силно, именно защото не бях Стив. За разлика от майка ми, която се справяше със смъртта му по единствения начин, който знаеше, а това означаваше, че не беше в състояние да обича никой друг, който не е Стив.

— Така — обади се тя, докато си слагаше червило. Жестът беше сигнал към келнерката, че сме приключили с яденето и може да разчиства масата. — Баща ти си знае задълженията за днес. А от теб, Лео, искам да опечеш две дузини шоколадови сладки за новите ни съседи, които днес се пренасят в къщата срещу нас. Имат близнаци. Точно на твоята възраст и освен това ще ти бъдат съученици в „Пенинсула„.

— Дадено. Нещо друго? — попитах.

— Обади ми се сестра Мери Поликарп от сиропиталището. Пристигнали са две нови сирачета от Атланта. Брат и сестра. Ти ще ги посрещнеш с добре дошли в Чарлстън. След това ще ги наглеждаш цяла година. Ще ги пазиш. Имали са ужасен живот.

— Имали са прекрасен живот. Само да поживеят една година с Поликарп, и ще видят какво е ужасен живот. Истинско чудовище! Мислех, че са я изхвърлили от манастира.

— Не беше ли тя същата монахиня, която беше ударила момиченцето на Уолас по окото с дървена линия? — попита баща ми.

— Злополука, стават такива неща — отвърна майка ми.

— Аз бях там — намесих се. — Пострада очната й ябълка. Зрителният нерв беше скъсан. Ослепя.

— Вече няма право да влиза в час. Орденът за малко да я изключи — обясни майка ми.

— В трети клас пердашеше момчетата наред, удряше ги по лицето и толкова кръв изтече от нас, че я нарекох Червения кръст.

Баща ми се изсмя, но млъкна смутено, щом срещна ледения блясък в погледа на майка ми.

— Много остроумно, сине — озъби ми се тя. — Ако можеше да си толкова остроумен и на CAT.

— Скъпа, Лео не е по изпитите — намеси се татко.

— Но затова пък е душата на компанията — рече тя. — Днес следобед искам да се явиш в кабинета на директора и да се срещнеш с треньора си.

— Ти си моят директор, майко — казах. — А Огбърн — моят треньор.

— Той напусна вчера.

— Защо, за бога? — попита баща ми. — Нали е пред пенсия.

— Отказа да работи, когато разбра, че помощникът му ще бъде чернокож — поясни майка ми. — Затова наех Джефърсън от гимназията „Брукс„ като главен треньор по американски футбол. Назначих го и за директор по спортната част. Тази година няма прошка по въпроса за интеграцията.

— Защо трябва да се срещам с Джефърсън? — попитах.

— Защото си неговият централен нападател от първа линия.

— Винаги съм играл на втора линия след Чопи Сарджънт.

— Чопи и още трима тръгват заедно с треньора Огбърн в новата гимназия за бели, западно от Ашли. Джефърсън иска от теб да се опиташ да разубедиш другите бели момчета, ако има още желаещи да последват стария ви треньор.

Започнах мислено да си правя списък: шоколадови сладки, сираците на Поликарп, треньорът Джефърсън.

— Нещо друго, мамо?

— Да сервираш студен чай след протеста на болничните работници. Ще вечеряме късно. — Майка ми хвърли последен поглед на червилото си в огледалото и после обърна изпитателния си взор към мен. — Изслушването ти за условната присъда е на двайсет и шести юни. Най-накрая свърши изпитателният ти срок.

Баща ми въздъхна с облекчение.

— Досието ти е чисто, сине. Започваш наново.

— Не и що се отнася до мен, младежо — побърза да се намеси майка ми. — Не знам как спиш нощем след всичко, което трябваше да изживеем с баща ти покрай теб.

Баща ми сниши глас:

— Скъпа!

— Лео знае за какво говоря — отвърна майка ми, без да го погледне.

— Лео, знаеш ли за какво говори майка ти? — попита той.

— По-скоро ти не знаеш — сопна му се тя.

— За моята омраза към Джеймс Джойс ли говориш? — попитах.

— Ти се правиш, че мразиш Джеймс Джойс, защото това е по-лесният начин да ми кажеш, че мразиш мен — отговори тя.

— Лео, кажи на мама, че не я мразиш. — Баща ми беше на „ти„ с научните формули на естествознанието, но съвсем безпомощен, когато трябваше да използва приливните вълни на чувствата. — Не, не, по-добре й кажи, че я обичаш. Това е заповед.

— Майко, обичам те — казах, но дори аз усетих нотката на лицемерие.

— Лео, ще те чакам в кабинета си днес в четири — отсече тя. — Не забравяй и другите си задачи за деня.

Двамата станаха от масата едновременно и аз се загледах след баща ми, който отиде да плати на Клио. После Клио дойде и седна на масата срещу мен.

— Ето цялата мъдрост, в която мога да те посветя, Лео: да си дете е гадно, да си възрастен — десет пъти по-гадно. Запомни го от Клио гъркинята, която идва от народ, дал на света Платон, Сократ и всички останали идиоти.

2 Нови приятели

След като излязох от заведението на Клио, отидох в сиропиталището „Свети Юда„, което се намираше в лабиринт от безразборно кръстосани бедняшки улици точно зад катедралата, и натиснах бутона с цвят на слонова кост. Той иззвъня с дразнещ, получовешки звън — нещо като жуженето на насекомо. Свързвах сиропиталището с всичко католическо, от свещенически домове до манастири.

Огромен чернокож мъж на име Клейтън Лафайет ми отвори вратата и щом ме видя, се усмихна. Той изпълняваше цяла дузина роли в сиропиталището и една от тях беше всеки ден да води големите деца под строй до гимназията „Пенинсула„ — задача, която осъществяваше с военна точност и огромно удоволствие. Въпреки че по природа беше слънчев и дружелюбен човек, тялото му излъчваше животинска сила.

— Лео Лъва — каза ми той.

— Граф Лафайет. — Ръкувахме се. — Имам уговорена среща със сестра Мери Поликарп.

— Сирачетата вече й викат Поликал — прошепна ми той. — Каза ми, че те изпраща твоята майка.

— Ти, графе, да внимаваш с Поликал — отвърнах му аз, също шепнешком. — Тя е жива напаст.

Тръгнах по дългия коридор на сградата, очевидно проектирана от човек, който трябва да е питаел неописуема злоба към сирачета. Беше мрачна до степен на пародия, а жената, която седеше зад бюрото — правителствена собственост, — изглеждаше напълно в тон с призрачното мракобесие на архитектурата.

Ние, децата католици от моето поколение, често играехме една игра на закрито, която, макар подла и пристрастна в същността си, ни гарантираше смях и веселие: разказвахме си истории за монахини. Не се срамувахме от това, тъй като всяка религия, която парадира със своите избити гипсови светци, както и с изображения на кръста, които сякаш свидетелстват за най-варварската възможна смърт на Христос, живия Бог, е в състояние да подтикне редовно причестяващите се към измислянето на всевъзможни жестокости по отношение на монахините, които се стремяха да вкарат душите ни в правия път и така да ни подготвят за вечен живот. По време на моето юношество през петдесетте и шейсетте години срещнах някои от най-нежните създания, но монахинята с черно сърце и кръвожадно въображение слагаше най-неизличимия отпечатък върху нас. Помня онази, която караше целия клас да стане на крака, когато отвън минаваше пожарникарска кола, след което започвахме да рецитираме „Отче наш„ и да се молим пожарът да не е в католически дом. Друга пък бодеше ушите ни с карфици, ако не слушахме, и тогава родителите ни разбираха по оставените морави следи, че сме разсърдили добрата сестра. Като същински гърмящи змии, монахините се чуваха отдалеч, тъй като зловещите мъниста на молитвените им броеници се чукаха едно в друго.

Веднъж, в четвърти клас, предадох тайничко една бележка между две други момчета, които бяха първи приятели. Тримата бяхме изправени пред черната дъска, за да бъдем наказани пред очите на целия клас. Сестра Вероника никога не посягаше на учениците си, но нейните наказателни мерки бяха пъклено изобретателни. Като ни изправи отпред, тя ни заповяда да разперим ръце встрани като разпнатия Христос. В първите десетина минути това наказание ни изглеждаше леко. Но след цял час Джо Макбрайд се разплака, а трицепсите му трепереха от болка. С пълно презрение тя се обърна към него и му каза:

— А Исус е трябвало да си държи така ръцете на кръста цели три часа.

Тогава Джо й отговори през сълзи:

— Ама, сестро! Той е имал подпора. Имал е пирони. — И целият клас избухна безпомощно в строго забранения ни смях.

Тази сутрин в сиропиталището старият страх от монахини отново заседна в гърлото ми като бучка и едва успях да промълвя:

— Добро утро, сестра Мери Поликарп.

— Здравей, Лео. Аз съм ти преподавала, нали? В първи или втори клас?

— В трети.

— Не беше от най-умните, ако добре си спомням.

— Да, същият.

— Но винаги много вежлив. Децата от добри семейства веднага си личат — добави тя. — Спомням си, че вестниците писаха, когато те изхвърлиха от „Бишоп Айрланд„.

— Да, сестро, допуснах голяма грешка.

— Не влезе ли в затвора или нещо подобно?

— Не, получих условна присъда — отвърнах, доста притеснен от темата, от ситуацията и от точно тази монахиня.

— Не те смятах за много умен — продължи тя, — но не съм предполагала, че ще свършиш в затвора.

— Условно, сестро, не съм влизал в затвора.

— За мен няма разлика. — И тя взе да преглежда двете папки върху бюрото си. — Майка ти каза ли ти за нашия голям проблем?

— Не, сестро. Каза ми, че трябва да се видя с две деца, които ще учат в горните класове, и че трябва да им помогна да се адаптират в новото училище по-бързо.

— А каза ли ти, че са крадци, лъжци, престъпници и бегълци? Прибави към моите оплаквания и факта, че епархията ми праща още пет чернокожи сирачета, които пристигат днес следобед.

— Не, сестро, нищо подобно не ми каза.

— Тъй като ти си лежал в затвора и си се поправил, реших, че можеш да им бъдеш от полза. Да ги вкараш в правия път, така да се каже. Но те предупреждавам, че те са много хитри, а и двамата са родени лъжци. Идват от Северна Каролина, някъде от планините, а няма по-голям бял боклук от планинците. Това е социологически доказано. Лео, знаеш ли, че имам магистърска степен по социология?

— Не, сестро, не знаех.

— Те са в библиотеката и те чакат. Господин Лафайет ще ви наблюдава от разстояние, за да си нямаме неприятности — добави тя.

— Какви неприятности може да си имаме? Нали трябва само да им обясня какво да очакват от новото училище?

— Сред сиропиталищата в страната тези двамата са известни като бегачи на дълги разстояния, защото непрекъснато бягат — предупреди ме тя. — Били са в сиропиталища из цялата страна от Ню Орлиънс до Ричмънд, Бърмингхам и Орландо. Такива като тях вечно търсят нещо, което никога няма да намерят, първо и преди всичко защото то не съществува. Казват се Старла и Найлс Уайтхед. И двамата са много умни. Той се е оставил да го скъсат на един изпит само защото предпочитал да остане със сестра си.

Тръгнах към библиотеката, която се намираше в противоположния край на сиропиталището, където всяка Коледа баща ми, преоблечен като един кльощав Дядо Коледа, раздаваше подаръци на сираците. Беше от онези тъжни библиотеки, препълнени с книги, които никога не са излизали от там. Странна връзка има между изоставените деца и броя на неотворените книги, но бях твърде млад, за да правя подобни аналогии, когато влязох в огромното помещение, за да се срещна със Старла и Найлс Уайтхед. И двамата бяха седнали в дъното на стаята и гледаха приветливо като скорпиони в бутилка. Враждебните им погледи ме притесниха. Учудих се обаче колко са хубави — и двамата с високи скули и изящно изрязани черти на лицето, които говореха за индианска кръв чероки някъде назад в семейните корени. Взех стол и седнах пред тях, а те ме зяпнаха — сестрата с тъмнокафяви очи, които напомняха разтопен шоколад.

Ужасно смутен, огледах стаята, после надзърнах през един от прозорците към буренясалата, запусната градина. Прокашлях се и в същия момент си дадох сметка, че майка ми изобщо не ми беше казала защо трябва да се срещам с тези двама враждебно настроени непознати.

— Здравейте — измънках най-накрая. — Сигурно е страхотно да си сирак и да се озовеш в такова прелестно място.

И двамата ме гледаха с немигащи погледи, сякаш не бях казал нищо.

— Майтап, бе — продължих. — Нали така, колкото да стопя леда между нас.

Отново празни, немигащи погледи. Започнах отначало:

— Здравейте, Старла и Найлс Уайтхед! Казвам се Лео Кинг. Майка ми е директор на вашето ново училище. Тук съм по нейно настояване. Тя държеше да ви посрещна лично и да видя с какво мога да ви помогна. Знам, че е трудно, когато сменяш училището си.

— Няма нищо по-гадно от лигав мазник — обади се момичето. — ‘Кво ще кажеш, а, братле?

— Всички са един дол дренки. — И двамата говореха отегчено и флегматично, сякаш не бях в стаята да ги чуя.

— И тоя майтап за сираците, направо ще се пръсна от смях — добави тя.

— Ами опитвам се да бъда любезен — обясних им. Братът и сестрата се спогледаха и си размениха по една ехидна усмивка.

— Защо избягахте от последното си сиропиталище? — попитах ги.

— За да се видим с теб, тузарче — отговори Найлс.

— Не разбра ли бе, Лео? Нали така ти беше името? Не се нуждаем от помощта ти. Сами ще се оправим — каза Старла и отметна кичур черна коса от челото си, а аз забелязах, че лявото й око е кривогледо. Като видя, че го забелязах обаче, тръсна глава така, че завесата от черна коса отново го покри наполовина.

— Мога да ви помогна. Сериозно — казах аз.

Найлс ме изгледа вторачено с твърд мъжкарски поглед, а аз него — като че чак сега го забелязвам. Макар и седнал, физическото му присъствие беше впечатляващо, с ръст най-малко от метър и осемдесет. Дългите му ръце бяха мускулести и с изпъкнали вени, въпреки че стояха в покой, а очите му бяха светлосини, сякаш задигнати от някое скандинавско лице. Момичето наистина беше кривогледо, но иначе хубаво, докато безизразното лице на Найлс Уайтхед беше направо красиво.

— Ако искате да знаете кои са най-готините учители, мога да ви кажа — продължих аз. — Ако искате да знаете пред кои минават номера, и тях ги знам.

— Ние искаме да знаем кога ще ни оставиш на мира — обади се Найлс.

— Така ли, Найлс, старче? Сега разбирам защо родителите са ви оставили на стъпалата на сиропиталището и са избягали — казах им. Той се хвърли напред и стрелна лявата си ръка към гърлото ми. Чак тогава забелязах, че някой беше закопчал с белезници десните ръце на двамата към столовете им.

— Графе! Граф Лафайет! — извиках и огромният мъж пристигна тичешком.

— Свали им белезниците — казах аз. Той се закова на място.

— Повярвай ми, тия двамата си заслужават белезниците. Дори и нещо по-лошо.

— Върви да вземеш разрешение от сестра Поликарп да им се свалят белезниците — продължих — или ще се обадя на майка ми. Освен това припомни на сестрата, че майка ми е поверила тия две деца на мен като част от проекта, според който трябва да положа триста часа общественополезен труд. И никак няма да й хареса това, че съм ги сварил с белезници на ръцете. — Споменаването на майка ми подейства безотказно, тъй като тя все още всяваше ужас в сърцата на повечето чарлстънци. — Белезници се слагат на престъпници. А тези тук ще ми бъдат съученици — додадох. — Освен това ми обещаха, че няма да избягат, ако им махнеш белезниците.

— Вярно ли е?

Господин Лафайет изгледа подозрително момчето и момичето. Виждаше се, че никак не ги харесва.

— Току-що се споразумяхме и те ми дадоха честната си дума. Кажете му — обърнах се към тях.

— Така ли е, момче? Обещахте ли?

— И още как — отвърна Найлс.

— Тогава изчакайте. Ще отида да попитам сестра Поликарп. — Лафайет вече вървеше към вратата.

Обърнах се към тях и заговорих припряно:

— Слушайте, нещастници, мога да ви помогна, ако ме оставите да го направя. Ако не искате, кажете ми още сега и аз изчезвам.

Братът се обърна към сестрата и видях как без думи някак трескаво си размениха информация. Тогава Старла се обади:

— Найлс, трябва да избутаме тази година и после край на сиропиталищата. — Отметна тъмната си коса и с поглед укроти гнева на брат си.

— Лео, кажи ни какво да правим — обади се Найлс.

— Първо ми обещайте, че няма пак да избягате. Още сега. Ясно и честно.

— Обещаваме — казаха двамата в един глас.

— Поликарп е зла кучка — казах шепнешком. — Садистка и психопатка. Научете се да казвате „да, сестро„ и „не, сестро„ и „да, сър„, „не, сър„ на Графа. Той е сладур. Трябва да го спечелите на ваша страна. Освен това махнете тия нагли физиономии от лицата си. Гледайте да се усмихвате поне веднъж годишно. И всичко ще заработи във ваша полза.

— Откъде знаеш? — попита Старла.

— Когато брат ми умря, аз изперках и ме пратиха в нещо като лудница. Изкарах година-две и трябваше да измисля как да се измъкна от там.

— Значи ти с нищо не си по-добър от нас, тъпанарите — рече Найлс.

— Да, ама мен, селяндурче, не са ме закопчали с белезници — отвърнах му. — Защо носите тия грозни анцузи?

— Защото на гърба им пише „сирак„ — отговори ми през зъби Найлс. — Сестрата ги поръча специално за нас, защото непрекъснато бягаме.

— И защо непрекъснато бягате?

— Защото си имаме майка. И баба. И те ни търсят — обади се Старла.

— Откъде знаете?

— Защото досега да сме се самоубили, ако не ни търсеха — поясни Найлс.

Чух как тежката дъбова врата зад мен се отваря, обърнах се и видях господин Лафайет, който идваше към нас с връзка ключове. Заобиколи масата, отключи белезниците първо на Старла, после на Найлс. И двамата взеха да разтриват изтръпналите си китки.

Господин Лафайет имаше слънчев характер, но този път се обърна към мен с угрижен и разтревожен глас:

— Лео, ако тия двамата избягат, мен ще ме уволнят. Не мога да остана без работа.

— Ето, господин Лафайет има четири деца — обърнах се към Найлс и Старла. — Жена ти още ли е на хемодиализа? — попитах го.

— Да. И не е никак добре.

— Няма да избягаме, господин Лафайет — увери го Старла.

— Говори само от твое име — скастри я брат й.

— Млъквай, Найлс! Говоря от наше име. Няма да си изгубите работата заради нас, господин Лафайет.

— Няма да ви изпускам от поглед, така да знаете — каза им господин Лафайет и извърна глава към входа на библиотеката. — Мога да съм ви от полза по хиляди начини. — И излезе.

Като станах да си вървя, Старла Уайтхед ме изненада:

— Ей, четириокият! Никой ли не ти е казвал колко са ти грозни очилата? Очите ти приличат на дупки в бъчва, ама без чеповете.

Пламнах, червенина изби по цялото ми лице, после станах на петна, от което сигурно съм изглеждал още по-смешен. Бях наследил от баща си неговата стеснителност, тебеширената му бледност и способността му, щом се смути, да се облива в тъмночервено от шията до темето. Още от най-ранните дни на кариерата ми като дете бях научил суровите уроци на собствената си непривлекателност, но така и не свикнах мои връстници да ми го казват в очите или да ми се присмиват. И ето че изненадах дори себе си, като се разплаках — възможно най-инфантилната и неочаквана реакция, която в никакъв случай не бих избрал, ако можех, пред тези новопоявили се в живота ми хлапета. Прииска ми се да избягам и да се скрия от собственото си лице.

Тогава пък Старла ме изненада на свой ред, като сама избухна в плач, силно и неудържимо, след като осъзна какво ми е причинила. Мисля, че именно тогава ме погледна за пръв път.

— Лео, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Всеки път така правя. Не мога да се сдържа. Щом някой е мил с мен, ставам гадна. Казвам такива неща, че никой след това не може да ми прости. Гадни, отвратителни неща. Просто не вярвам, че някой може да е истински мил с мен. Затова обикновено изтърсвам нещо, от което да ме намразят. Кажи му, Найлс. Винаги го правя, нали?

— Лео, тя винаги го прави — съгласи се Найлс. — Говори гадости, но не ги мисли.

— Виж — намеси се тя и отметна дългата си коса така, че да се види окото й. — Погледни лявото ми око. Виж ме каква съм кривогледа. Погледни! Виж на какво мязам разногледа кучка. Но това е, защото ти се държа мило, въпреки че, ако не се беше държал мило, пак щях да ти го кажа. Това съм аз — добави тя и безпомощно сви рамене, сякаш не беше в състояние да обясни.

Свалих си очилата, избърсах стъклата с носната си кърпа, после попих насълзените си очи и направих опит да се успокоя. Сложих ги отново и казах на Старла:

— Познавам един очен хирург. Най-добрият в града. Ще го помоля да ти прегледа окото. Може би ще успее да направи нещо.

— Защо да й преглежда окото? — скочи Найлс, сякаш да я защити. — Тя няма пукната пара.

— Имам — поправи го сестра му. — Ти да мълчиш, селяндур такъв.

— Няма пукната пара.

— Тоя доктор, той е много свестен човек — казах.

— Откъде знаеш бе, фукльо? — попита Найлс.

— Знам, защото сутрин разнасям вестници и познавам всички хора по моя маршрут. — Погледнах часовника си и тъй като списъкът на мама не излизаше от ума ми, станах на мига и се сбогувах. — Трябва да тръгвам, но ще кажа на баща ми да ви покани на вечеря. Става ли? Ще ви се обадя за точния час.

И двамата приеха с истинско изумление нещо толкова просто като някаква си вечеря. Найлс погледна смутено сестра си, която пък извика подире ми:

— Ей, Лео, съжалявам за това, което ти казах. Наистина.

— Днес изтърсих голяма гадост пред майка ми — признах си аз. — Така че съм си го заслужил. Сега ми се връща.

— Лео? — провикна се Найлс.

— Да?

— Благодаря. — И той вдигна китката си. — Като се срещнахме, бяхме с белезници. Като си тръгваш, сме без. Няма да го забравим.

— Ще го помним цял живот — добави тя.

— Защо? — попитах.

— Защото — обясни му Найлс — никой не се държи добре с нас.

Докато карах бавно към къщи, се поздравих, че успях да се справя толкова дипломатично със сестра Поликарп и непокорните сираци. Следвах програмата си с цял час преднина и си мислех какви сладки да опека за новите съседи, които се нанасяха от отсрещната страна на улицата. Майка ми беше поръчала да са шоколадови, но аз предпочитах нещо по чарлстънска рецепта. Учудих се, като забелязах стария буик на майка ми да стои паркиран в алеята пред къщата. Не друг, а собственият ми баща беше вдигнал тази къща с двете си ръце през 1950 г. Не се славеше с никакви архитектурни достойнства, всъщност бе най-обикновена, на два етажа и с пет стаи, и мнозина в Чарлстън я смятаха за най-грозната в този иначе исторически квартал на града.

— Ей, майка ми — извиках от кухнята. — Защо си вкъщи?

Открих я в подредения й домашен кабинет, където пишеше писмо с красивия си почерк, с нанизани едно до друго изящни изречения. Както обикновено, първо си довърши абзаца, който съчиняваше, и чак след това вдигна глава да ме погледне.

— Обикновено Блумсдей е ленив летен ден, но днес всичко се е завъртяло на шеметни обороти. Току-що ми се обади сестра Поликарп да ми съобщи, че си се справил добре със сирачетата, което означава, че си изпълнил първата задача. Но твоята училищна директорка има още няколко за теб.

— Ти вече ми възложи две други: да изпека сладки за новопристигналото семейство и да се срещна с новия треньор в гимнастическия салон в четири.

— Оказа се, че има още екстри. Ще обядваме в яхтклуба. Трябва да се облечеш прилично. Като за обяд.

— Като за обяд — повторих.

— Точно така. Трябва да се видим с двете деца, които тази сутрин са били изключени от „Портър-Год„, и с техните семейства, разбира се. Искам да ги държиш под око през първите няколко седмици в училище. Много са вкиснати, че трябва да се преместват в ново училище по средата на годината. Но за нищо на света не бива да се сближаваш с тях. Нито със сираците, нито с децата от отсрещната страна на улицата, нито с тия от „Портър-Год„, нито със сина на треньора, когото ще видиш днес следобед. Знае се, че всички те носят само неприятности. Засега твоите ти стигат. Помагай им, но не се сприятелявай с тях, Леополд Блум Кинг.

Запуших ушите си с ръце и изпъшках.

— Моля те, не ме наричай така. Дори само Лео ми идва в повече. Но ще умра от срам, ако хората разберат, че си ме кръстила на герой от „Одисей„.

— Признавам, че те накарах да го прочетеш на прекалено ранна възраст — каза тя, — но отказвам да слушам хули по адрес на най-великия романист, който някога е живял, и по адрес на най-великия роман, който някога е писан за този специален ден. Ясно ли ти е?

— Няма тийнейджър в цяла Америка, който да може да разбере за какво говорим в момента — отвърнах й аз. — Защо е трябвало да ме кръщаваш на някакъв си ирландски евреин от Дъблин, който дори не е съществувал реално?

— Леополд Блум е по-реален от всеки друг мъж, когото някога съм срещала. С изключение на твоя баща, разбира се.

— Тогава можеше да ме кръстиш на баща ми! Щеше да ми хареса.

— Не го направих, защото баща ти знаеше, че се жени за голяма романтичка, а големите романтички имат това предимство, че мъжете, които ги обичат, им прощават всичко. Те разбират нашите големи сърца. Ето например баща ти беше много против, когато кръстихме Стив на… — Мама млъкна и очите й плувнаха в сълзи само при споменаването на името на нейния син, което почти не се изговаряше на глас между тези стени след смъртта му.

Но преди да замълчи, се канеше да си признае, че баща ми е бил против първородният им син да носи името Стивън Дедалус Кинг, ала тогава майка ми мобилизирала цялата си дарба да убеждава; истината е, че стига да иска, тя беше в състояние да склони благия ми, мълчалив баща да кръсти Стив например Хитлер, а мен — Сталин. Баща ми беше като мека глина в ръцете й и много преди аз да се появя на бял свят, тя го беше моделирала според собствените си представи за идеален съпруг.

Трескаво търсех подходящия израз, с който да й се извиня, че съм избухнал, но думите пърхаха в главата ми като нощни пеперуди — в пълен безпорядък, подобно на списък, в който нищо не се разчита. Копнеех за деня, когато ще мога да кажа какво искам, когато изреченията няма да ми изневеряват, но това нямаше да е днес.

Цялото ни домочадие се въртеше на пръсти около огромната гордост на майка ми като един от изявените джойсоведи. Беше стигнала до това признание чрез доктората си от Католическия университет и благодарение на нечитаемата си (опитвал съм веднъж) дисертация „За католическата митология и тотемология в „Одисей„ на Джеймс Джойс„, която беше публикувана от университетското издателство „Пърдю„ през 1954 г. Всеки семестър в Чарлстънския колеж тя четеше пред аспиранти курс лекции върху Джойс, който се радваше на много похвали и препълнени аудитории. На три пъти беше чела доклади върху Джойс пред изпаднали във възторг джойсоведи, които ценяха високо задълбочената й работа и проникновения начин, по който умееше да се вглежда и в най-умело прикритите дребни детайли, свързани с неспокойното детство на писателя. Именно тя беше направила сравнение между менструацията на Моли Блум и четиринайсетте кървави спирки по пътя на Христос към Голгота, както и връзката с неговата божественост, и това й беше спечелило вечно признание сред шантавите й колеги. Имало е безброй случаи, когато ние с баща ми трябваше да приготвяме изискани ястия за именити джойсоведи, които пристигаха в Чарлстън, само и само да паднат на колене пред гения на мама, след което с напевна отнесеност започваха да си разменят дълбокомислени дивотии. Вътре в себе си съм убеден, че баща ми ме научи да готвя, за да можем двамата да се предпазим от тези убийствени вечери, когато академичните приятели на мама пристигаха у дома на тумби, за да си говорят за Джойс и великото нищо и после пак за Джойс.

Мама събра книжата в учителската си чанта и пак провери списъка със задачи.

— Денят ти е пълен със задължения, младежо. Едва ли ще ти остане време да се забъркаш в някоя каша.

— Банките да са спокойни — подхвърлих, — поне за днес.

— Това си го откраднал от баща ти. Всичките ти шеги са негови. Опитай да си по-оригинален. Какво сте сготвили с баща ти за Блумсдей?

— Тайна.

— Подскажи ми, де!

— Пилешки крака по флорентински — отвърнах.

— Пак цитираш баща си. Всичките ти духовитости са изплагиатствани от него. Аз например никога не остроумнича. Смятам го за загуба на време. Идиотизъм. Трябва да тръгвам, скъпи.

— Идиотизъм.

Влязох в кухнята, за да се заема със сладките. За разлика от всяко друго семейство, което познавах, у нас кухнята беше царството на баща ми — единствено и само негово. Джаспър Кинг готвеше абсолютно всичко, което семейството ни консумираше, освен това беше научил синовете си да слагат масата и да му помагат. Виждал съм мама в кухнята само когато минаваше през нея на път за гаража. Дори в съда мога да свидетелствам под клетва, че никога не е палила печка, никога не е размразявала хладилник, никога не е пълнила мелничката за черен пипер, че нито веднъж не се е сетила да изхвърли разваленото мляко и изобщо нямаше никаква представа къде стоят подправките, олиото и оцетът. Баща ми переше и гладеше дрехите, поддържаше умивалниците и тоалетните в изрядна чистота и изобщо въртеше домакинството с експедитивност, която ми вземаше акъла. С течение на годините той ме научи на всичко, свързано с готвенето, пърженето и печенето, и двамата бяхме такъв екип, че и коронованите особи на Европа можеха да си оближат пръстите на нашата трапеза.

Отворих екземпляра на „Чарлстънски рецепти„, който баща ми беше донесъл в деня, когато ме изписаха от болницата „Свети Франциск„, и го разгърнах на страницата с „Тънки сусамови сладки„ — рецепта, предоставена от госпожа Густав П. Максуел, по баща Саймънс. С баща ми бяхме изпробвали почти всяка рецепта от тази превъзходна готварска книга, събрана от членовете на младежкия отбор, издадена през 1950 г. и получила най-ласкави отзиви. С баща ми слагахме по една звездичка всеки път, когато правехме някоя от рецептите, и сусамените сладки си бяха спечелили цяло съзвездие. Започнах първо с изпичането на сусамовите семена в тигана с тежкото дъно. След това разбих две чаши кафява захар с парче безсолно масло. Добавих чаша обикновено брашно, като го пресях заедно с бакпулвера, сложих щипка сол и едно разбито яйце, от онези, които баща ми купуваше от някаква ферма край Съмървил. Докато поглеждах как върви изпичането на семената, които трябваше да покафенеят, телефонът иззвъня. Изругах го наум, защото ругатните бяха чест повод за разговори между родителите ми, които искаха синът им изобщо да не знае какво е това „майната ти„. Един лишен дори от „майната ти„ син вдигна телефона.

— Здравейте, това е домът на семейство Кинг. — Вроденият ми южняшки нрав умееше да любезничи с лекота и неподражаем финес.

Непознат женски глас каза:

— Може ли да говоря със сестра Мери Норбърта?

— Мери Норбърта ли? Съжалявам, грешите. Тук няма такава.

— Прощавай, млади момко, но мисля, че ти грешиш. Преди много години двете със сестра Норбърта бяхме послушнички в манастира „Светото сърце„.

— Моята майка е директор на гимназия. На моята гимназия. Уверявам ви, че сте сбъркали номера.

— Ти май си Лео — каза гласът. — По-малкият й син.

— Да, госпожо, аз съм Лео, нейният син.

— Като изключим очилата, си с много приятна външност — продължи тя. — Съветвам те, когато баща ти те снима, да си сваляш очилата.

— Как ще стане, като той не спира да ме снима — отговорих й. — Дори не знам как изглежда лицето му, знам само как изглежда фотоапаратът му.

— Майка ти все повтаря колко си остроумен — каза гласът. — Това си го наследил от баща ти.

— Откъде знаете?

— О, ама аз не съм се представила, нали? Казвам се сестра Схоластика. Обадих се да честитя Блумсдей на майка ти. Предполагам, че името ми ти е познато, нали?

— Никога не съм го чувал, сестра Схоластика.

— Не ти ли е разказвала за времето, прекарано в манастира?

— Никога.

— О, боже, дано не съм издала някаква тайна — обади се монахинята.

— Нямам представа — отговорих. — Нима искате да кажете, че ние с брат ми сме незаконни деца?

— О, божичко, не. Май мръсната ми уста пак нещо сгафи. Трябва да си я изплакна. А възпита ли те като феминист? Беше се заканила да го направи.

Майка ми наистина се заканваше да направи от мен феминист и откакто съм се родил, все това повтаряше пред всеки срещнат.

— Боже милостиви — извиках, — ама вие наистина я познавате. Сестра Норбърта, така ли беше?

— Тя беше най-красивата послушница, която съм виждала. Всъщност, която всички ние бяхме виждали. Приличаше на ангел в одеждите си — каза сестра Схоластика. — Ще се върне ли скоро?

— Ще ви дам телефонния й номер в училището. — Направих го, като едва сдържах гнева си.

Но все пак си довърших работата: прибавих ванилия и семената, оформих малки парченца и с помощта на лъжичка за кафе ги пуснах в тиган, на дъното на който бях постлал алуминиево фолио, след което ги сложих във фурната на бавен огън. Чак тогава се обадих на майка ми.

Тя вдигна телефона, а аз й казах:

— Да, признавам си, че доскоро те наричах майко, но от сега нататък за мен ти си сестра Мери Норбърта.

— Това някаква шега ли е?

— Ти ще ми кажеш, скъпа майко, дали е някаква шега или не. Паднал съм на колене и се моля на свети Юда, светеца — покровител на безнадеждните каузи, да е шега.

— Кой ти каза това? — поиска да узнае майка ми.

— Една жена, чието име звучеше по-тъпо и от Норбърта. Казва се Схоластика.

— Тя знае, че не бива да се обажда вкъщи.

— Нали е Блумсдей, майко — изсъсках с повечко сарказъм. — Искала е да сподели радостта ти от празника.

— Пияна ли беше? — попита майка ми.

— Все пак говорих с нея по телефона. Откъде да знам?

— Господинчо, веднага да престанеш с този тон! — скара ми се тя.

— Добре, сестро. Съжалявам, сестро. Моля да ми простите, сестро.

— Всъщност никога не съм го пазила в тайна. Погледни снимката на тоалетката ми, онази с моите родители, и ще видиш.

— Защо не си ми казала? — попитах. — И престани да повтаряш, че ще направиш от мен феминист.

— Ти и без това винаги си бил доста странен, Лео. Стив знаеше всичко за живота ми като монахиня. Но ти беше толкова различен и толкова трудно дете, че не знаех дали ще го преглътнеш.

— Ще ми трябва време, за да свикна — казах. — Не се случва често момче да научи, че майка му е професионална девственица.

— Това мое призвание ми донесе истинско удовлетворение — отсече тя, след което бързо заобиколи темата, което беше крайно нетипично за нея. — Занесе ли сладките на новите съседи?

— В момента ги правя. После трябва да изстинат.

— Не се бави много. Следват обяд в яхтклуба и среща с треньора в четири. Освен това, Лео, наистина се гордея, че те възпитавам да бъдеш феминист.

— Не се учудвам, че всички ме смятат за перко — заявих аз примирено. — Нали ме възпитава монахиня.

Точно в три, когато изваждах сладките от фурната, баща ми влезе в кухнята с две торби покупки.

— Сусамени сладки? — рече той. — Как смееш! Няма и Думичка за тях в „Одисей„.

— Те не са част от празненството за Блумсдей — казах му. — Забрави ли, че някакви нови съседи се нанасят отсреща?

Джаспър Кинг сложи двете торби върху плота в кухнята.

— Най-прекрасното момче на света, дай татко да го целуне.

Изпъшках, но знаех, че е безсмислено да се дърпам. Целуна ме по двете бузи, както се беше научил да прави в Италия по време на Втората световна война. През цялото ми детство баща ми само си търсеше повод да целуне мен и брат ми по двете бузи. Когато бяхме още малки, двамата със Стив репетирахме как точно ще изпръхтим в лицето му, когато понечи да ни целува.

Много внимателно сложих сладките в кръгла метална кутия, в която преди бе имало солени орехи. Опитах една, за да видя дали ще ме представи достойно в дома на непознатите. Щеше.

— Ще изтичам да ги занеса на новите ни съседи — казах аз. — Между другото обади се сестра Схоластика.

— Така ли? Не съм я чувал от сто години.

— Значи я познаваш? — учудих се, като за момента загърбих темата за мама и манастира.

— Разбира се, че познавам сестра Схоластика — отвърна ми той. — Когато се женихме с майка ти, тя ни беше шаферка. Слушай, на Брод стрийт случайно срещнах съдия Алегзандър и той ми каза, че надзорникът ти много се хвали от теб. Аз също потвърдих, че се справяш отлично.

Камионът на транспортната фирма тъкмо си тръгваше, когато пресякох улицата на път за семейство Поу. Сладките бяха още топли в кутията. Изкачих стъпалата на къщата от деветнайсети век, която имаше въпиеща нужда от лифтинг на фасадата и малко руж. Почуках два пъти и чух как някой шляпа към вратата с боси крака. Тя се отвори и тогава за пръв път впих смаяния си поглед в Шеба Поу, която се превърна в най-красивата жена на Чарлстън още щом прекоси границата на щата. Всички, които познавах, независимо дали мъже или жени, до един си спомняха точно къде бяха видели за пръв път тази невероятна руса красавица. Не че ни липсваха хубавици, напротив, Чарлстън е известен с миловидните си, добре възпитани и разглезени жени. Но щом Шеба застана в цял ръст на прага, присъствието й ме обля с чувственост, която ме докара до ръба на греховното плътско желание само поради мислите, които ми минаха през главата, докато стоях и я зяпах. Не изпитвах толкова възхищение от хубостта й, колкото усещах покварата от нещо ненаситно и хищно. Зелените й очи направо ме изпиваха, докато се вглеждах в златистите им точици.

— Здрасти — каза тя. — Казвам се Шеба Поу. Аз съм новата в квартала. Брат ми Тревър се промъква зад гърба ми. Сложил си е моите палци за балет.

— Моля, моля, сложил съм си моите собствени.

Тревър Поу надникна иззад сестра си. Направо онемях при вида му. Можеше да се каже, че е дори по-красив от сестра си, но само тази мисъл вече означаваше пренаписване на законите на природата. Тревър забеляза моето слисване.

— Не се тревожи, Шеба действа на всички по този начин. Аз също ги смайвам, но по съвършено друга причина. Играл съм Тинкърбел в повече на брой училищни пиеси, отколкото мога да броя.

— Приготвих ви малко сладки — казах смутено. — За „добре дошли„. Всъщност това са сусамени сладки по стара чарлстънска рецепта.

— Това нещо има ли си име? — обърна се Тревър към сестра си. Въпросът му прозвуча като ехо от предишния ми разговор тази сутрин със сираците, същото усещане, че не присъствам.

Този път обаче побързах да се обадя:

— Казвам се Лео Кинг.

— О, известните Кинг от Чарлстън? Като Кинг стрийт ли? — попита Шеба.

— Не, нямаме роднинска връзка с известните Кинг от Чарлстън — отвърнах. — Аз съм потомък на Кинг, царете на нищото.

— О, за мен е удоволствие да се запозная с един от царете на нищото — каза Шеба, пое кутията със сладки и я подаде на брат си. После взе ръката ми и я стисна — бе толкова закачлива и дяволита, колкото беше и красива.

След което от вътрешността на къщата изникна едно по-мрачно и застрашително присъствие, което се олюляваше несигурно като куче на три крака.

— Кой е там? — Имаше нещо неестествено в гласа на жената. Красива, но повехнала версия на близнаците цъфна на прага и раздели двете деца, избута ги встрани като придошла вълна. — Какво искаш? — попита тя. — Нали си получихте парите за преместването.

— Мамо, хамалите отдавна си отидоха — обади се Тревър.

— Тоя ни донесе сладки — намеси се Шеба, но в гласа й се долавяше нервна, скована нотка. — Направени по стара семейна рецепта.

— От „Чарлстънски рецепти„ — поясних аз, — много реномирана местна готварска книга.

— О, старата ми леля имаше рецепта от нея — обади се жената и нотка семейна гордост прониза завалената й реч на стара алкохоличка, както бързо установих.

— Коя по-точно? — попитах. — Ще я приготвя специално за вас.

— Ами казваше се „Сутрешни скариди„. А лелята се казва Луиза Уейли.

— О, правил съм я, и то неведнъж — отговорих. — Ние й викаме „Бъркани скариди„ — правим ги на каша с едро смляно овесено брашно.

— Да не би да готвиш? Какво педерастко занимание! Значи ти и синът ми сте родени един за друг!

— Мамо, защо не се прибереш? — предложи й Шеба доста дипломатично.

— Лео, ако се сприятелиш с мен — обясни ми Тревър, — за мама това ще бъде нещо като целувката на смъртта.

— О, Тревър, мама просто се пошегува — обясни Шеба и взе да побутва майка си навътре в тъмната къща.

— Ще ти се да е така — рече Тревър.

— Бихте ли желали да се абонирате за „Нюз енд Куриър„ — попитах отдалечаващата се фигура на госпожа Поу. — Имаме специална оферта за нови абонати: първата седмица е напълно безплатна, с изключение на неделното издание.

— Абонирай ни — отвърна тя. — Освен това, ако си млекарят, имаме нужда от яйца и мляко.

— Ще уведомя млекаря — казах. — Той се казва Реджи Шулер.

Шеба се появи отново на вратата и каза с превзет южняшки акцент:

— Не знам как мама, госпожа Еванджелайн, би се справила без любезността на разни натегачи и задници.

Изсмях се на глас, удивен от грозните думи, които излизаха от тази красива уста, но, слава богу, знаех мнението на Тенеси Уилямс по въпроса. Нейният близнак обаче не се развесели като мен и реши да накаже сестра си:

— Шеба, хайде първо да завъдим някой и друг приятел, пък после да показваш вродената си мерзост. Лео, сестра ми ти се извинява.

— Ни най-малко — отвърна му Шеба, като същевременно се мъчеше да ме хипнотизира.

Южняшкият й акцент беше необикновено дълбок и гърлен, но със сигурност не беше чарлстънският, който се слави с маниерни изблици и хугенотска интонация. Гласът на брат й беше писклив, но трудно можеше да бъде определен по географско местоположение, макар че според мен акцентът му беше по-скоро от западните щати на страната.

— Естественият ми чар вече е пленил Лео, нали, малък сусамчо? — каза Шеба, отвори кутията, изяде една сладка и подаде друга на Тревър. Майка им отново се появи и този път направо ги стресна.

— Ти още ли не си се махнал? — извика ми тя. — Забравих ти името, младежо.

— О, мисля, че още не съм ви се представил, госпожо Поу. Казвам се Лео Кинг и живея отсреща в тухлената къща.

— Изглежда ми съвсем незабележителна — изкоментира тя.

— Татко я е построил, преди разпоредбите на комисията по архитектура да влязат в сила — обясних. — Повечето жители на Чарлстън я смятат за ужасно грозна.

— Но, предполагам, че ти си от онези Кинг. Онези Кинг от Кинг стрийт, нали?

— Не, мадам. Ние сме Кинг, царете на нищото. Вече го казах на децата ви.

— О, нима си се срещнал със скъпоценните ми деца? Педераст и курва. Не е зле за един човешки живот, нали така? И като си помисли човек, че съм потомка на стар аристократичен род от Чарлстън! На семействата Барнуел, Смайт, Синклер и много други. И още много, господин цар на нищото. В тези вени тече кръвта на основателите на тукашната колония. Но децата ми са моето голямо разочарование. Те съсипват всичко, до което се докоснат.

Госпожа Поу спря по средата на това животоописание, или тирада, надигна кристалната чаша, която държеше, и допи питието си. После опря нос в мрежестата врата, която водеше към верандата.

— Май ще повърна.

Тя не повърна, но залитна, бутна вратата и падна, за щастие право в обятията ми. Хванах я, олюлях се, после си върнах равновесието и я вдигнах на ръце, за да не се свлече на пода. Шеба и Тревър извикаха уплашено, след което всички заедно занесохме майката в спалнята й на горния етаж. Мебелите, покрай които минахме, миришеха на току-що извадени от кашоните, евтини копия на антики, включително леглото с балдахин, върху което я положихме. Близнаците изглеждаха смазани от факта, че съм станал свидетел на тази унизителна гледка. Лично аз обаче се почувствах като герой, задето бях успял да спася майка им от падане по нос, благодарение на бейзбола и светкавичната ми реакция, когато с един поглед установих, че ако не я хвана, е аут. След което побързах да я внеса вътре на ръце, за да не може някой случаен минувач да докладва за видяното на целия град.

Когато отново се озовах на предните стъпала, Шеба хвана ръката ми и рече с почти умолителен тон:

— Лео, моля те, не казвай на никого. Това е последната ни година в гимназията и вече не издържаме.

— Дадено, на никого — казах и наистина възнамерявах да си мълча.

— Сменяме вече четвърто училище — обади се Тревър. — Съседите могат и да преглътнат алкохола, но мама е способна на далеч по-страшни неща.

— Дори на нашите няма да кажа — додадох. — Най-вече пък на тях. Майка ми е вашият нов гимназиален директор, а баща ми ще е учителят ви по физика тази година.

— И няма да позволиш това да накърни нашето ново приятелство? — попита Шеба почти през сълзи.

— Няма да позволя нищо да накърни нашето приятелство — отвърнах. — Абсолютно нищо.

— Тогава нека започнем с някои разкрития. Съвсем леко открехване на завесата — рече Тревър. — Майка ни е от Джаксън, Уайоминг. Последното ни местожителство беше в Орегон. Не ти трябва да знаеш нищо за баща ни. У мама няма и капчица чарлстънска кръв. А сестра ми е една от най-големите актриси на света.

Точно в този момент много се учудих от свенливото мълчание на Шеба, която попи очите си с пръст и ме дари с най-ослепителната си усмивка.

— Но и това е част от тайната. Никой не бива да го знае.

— Дадено, нито дума — повторих.

— Ти си същински ангел — каза Шеба Поу, вече успокоена, и ме целуна, с което се превърна в първото момиче, което ме е целувало по устните. Тревър също ме целуна нежно по устните, с което страшно ме изненада.

Спуснах се по стъпалата и отново се обърнах към близнаците, тъй като никак не ми се искаше да се лишавам от компанията им.

— Нищо не се е случило, нали така?

— Е, нещичко все пак се случи, вестникарче — извика Тревър и влезе в къщата, ала сестра му се позабави, вместо да го последва.

— Ей, Лео, цар на нищото! Хубаво е, че те има наблизо. И между другото не само красивата ми външност ще те накара да се влюбиш в мен, Лео. Изобщо не можеш да си представиш колко съм готина, хлапако.

— Представям си, че можеш да си зла като вещица и грозна като смъртта, Шеба Поу — казах й аз. — Но въпреки това аз ще се влюбя в теб. — Изчаках миг-два и добавих: — Хлапачке.

На връщане си дадох сметка, че никога не съм говорил така на момиче. Никога не бях флиртувал по този начин. Един нов мой аз прекоси улицата към къщи, аз, който беше Целунат от момиче и момче едновременно, и то за пръв път.

3 Яхтклубът

Беше точно по обед. Въздухът бе така влажен под палещото чарлстънско слънце, че ми се искаше да имам чифт хриле зад ушите си. Влязох в големия салон на чарлстънския яхтклуб за обяда, на който майка ми толкова държеше да присъствам. Яхтклубът беше луксозен, но овехтял и се нуждаеше от ремонт. За мен поне носеше смълчаната заплаха на вражеска територия, усетих я, докато крачех под презрителните погледи на основателите на клуба. Лицата им ме гледаха намръщено, безформени и загрозени от бездарните портретисти. Първите художници на Чарлстън бяха изрисували основателите на този изваян от реката град така, сякаш до един имаха спешна нужда от добър зъболекар и силно слабително. Лъснатите ми до блясък обувки потъваха в персийски килими, докато се оглеждах за униформената охрана, която можеше да ме спре по пътя ми към светилището, но малцината, които отминах, нито ме забелязаха, нито ме заговориха. Продължих напред сред приглушения ромон на обедните разговори. Навън река Купър беше грейнала от бели платна. Леко увиснали в пълното безветрие, те приличаха на пеперуди, уловени в капана на странния, образуван от самия град кехлибар, потопени в суроватка и слонова кост. Дори зад затворените прозорци можех да чуя ругатните на моряците, ядосани от липсата на вятър.

Преди да вляза в ресторанта, си бях поел дълбоко въздух и сега отново се почудих какво търся тук. Чарлстън беше в състояние да създаде толкова аристократични мъже и жени, че можеха да подушат хромозомите на случайно минаващ просяк отдалеч — дори от тенис кортовете на тузарските си клубове. Този град, както и този клуб знаеха точно кого искат и кого не. Аз очевидно не се вписвах в очакванията им. И го знаех.

В дъното на салона баща ми се надигна и ми махна. Докато прекосявах помещението, се почувствах като грозно чучело. Забелязах, че непомръдващата вода на реката хвърля зеленикави, почти тюркоазени отблясъци; ленивото настъпление на прилива пък образуваше движещи се сенки по тавана, които неохотно се приплъзваха от полилей на полилей.

На масата нямаше усмихнати лица и появата ми като че се оказа добре дошла.

— Това е синът ни, Лео Кинг — обърна се баща ми към присъстващите. — Сине, това е господин Чадуърт Рътлидж и съпругата му Хес; до тях са господин Симънс Хъгър и Поузи Хъгър.

Ръкувах се с всички възрастни, казах им по едно „приятно ми е„ и се обърнах с лице към тримата тийнейджъри, които бяха на моята възраст. Срещите с мои връстници често предизвикваха у мен по-голямо смущение и уплаха, отколкото тези с възрастните. Тъй като трябваше да се настаня точно срещу тях, веднага се почувствах неловко под любопитните им и същевременно изпитателни погледи. Но това си бяха моите вътрешни демони, които нямаха нищо общо със седналите срещу мен младежи.

— Сине, момчето срещу теб е Чадуърт Рътлидж Десети — обади се баща ми.

Протегнах ръка през масата и се ръкувах. Не успях да се сдържа и попитах:

— Десети?

— Стар род, Лео. Много стар — поясни ми младият Чадуърт.

— А прекрасната млада дама до него е приятелката му Моли Хъгър, с чиито родители току-що се запозна — додаде баща ми.

— Здравей, Моли. — Здрависах се и с нея. — Приятно ми е. — И наистина ми беше, тъй като Моли Хъгър изглеждаше така, сякаш отдавна е свикнала да бъде най-красивото момиче на всеки бал на дебютантките.

— Здравей, Лео — отвърна ми тя. — Май тази година ще бъдем съученици.

— „Пенинсула„ ще ви хареса — казах. — Училището е готино.

— Другата млада дама е Фрейзър Рътлидж — продължи баща ми. — Тя е в прогимназията „Ашли Хол„ и е сестра на Чад. Както и първа приятелка на Моли.

— Фрейзър Рътлидж ли? — попитах. — Баскетболистката?

Тя пламна, тъмна червенина покри порцелановата й кожа. Косата й беше лъскава като на жребец; беше силна, висока, с широки рамене и излъчваше здраве — досущ като олимпийски спортист в покой. Спомнях си лъвското й присъствие под коша по време на един мач, който бях гледал преди година. Фрейзър кимна, но сведе поглед.

— Гледах мача срещу „Портър-Год„ — казах. — Ти имаше трийсет коша и двайсет асистенции. Беше невероятна. Направо невероятна.

— Станаха шампиони на щата — обади се баща й Уърт Рътлидж от другия край на масата. — „Ашли Хол„ нямаше да спечелят и един мач без нея.

— Фрейзър винаги е била атлетична — добави Хес Рътлидж. — Нямаше и две годинки, когато правеше цигански колела по плажа на остров Съливан.

— Много цигански колела — обади се брат й — и нито една среща с момче.

— Остави я на мира — намеси се Моли с равен глас.

— Обичате ли да спортувате? — обърнах се към нея и Чад.

— Аз се занимавам с ветроходство — отговори ми Моли.

— Аз пък с лов — патици, сърни, каквото подушат кучетата — заяви гаджето й. — И съм вечно с лодки, тъй като съм израснал в този клуб. Играл съм и малко в отбора на „Портър-Год„.

В този момент майка ми се обърна към мен, сякаш да ми даде кратък отчет за изминалия ден.

— Тази сутрин записахме Чад и Моли в новите им класове. Мисля, че ти можеш да отговориш на евентуалните им въпроси относно гимназията, Лео.

Имах нервния навик да свалям очилата си без нужда и да ги почиствам с носната си кърпа. Стаята се премрежи пред погледа ми, а хората от отсрещната страна на масата изглеждаха като без лица, затова побързах отново да си ги сложа. Усещането беше като на риба в аквариум, която разглеждат отвън.

Госпожа Рътлидж се обади ненадейно:

— Толкова мило, че приехте да се срещнем въпреки поканата в последния момент. Добре ли чух? Малкото ти име е Лий, така ли?

— Не, госпожо — отвърнах й. — Казвам се Лео.

— Реших, че си кръстен на генерала. Мисля, че не познавам нито един Лео. На кого си кръстен?

— На дядо — отговорих светкавично и чух как баща ми се изсмя, след което стрелнах майка ми с убийствен поглед като предупреждение да не издава срамния произход на името ми.

— Лео, как е храната в стола? — попита Моли. Обърнах се към това красиво и непристъпно момиче.

Косата й, кожата, фигурата — всичко сияеше от вътрешна светлина. Всички богати наследнички изглеждаха, сякаш са се появили от перлени миди. Всички имаха гривите на изящни светлокафяви жребци. Моли беше толкова хубава, че беше невъзможно да я погледнеш, без да се почувстваш като гърбат кит.

— Като във всеки стол. Не става за ядене. Всички се оплакват от нея — отговорих.

В другия край на масата бизнесменът Уърт Рътлидж, който нямаше време за празни приказки, плесна нетърпеливо с ръце и рече:

— Добре, сега на работа! Позволих си да поръчам обяда от ваше име, защото реших, че така ще си спестим част от драгоценното ни време.

Имаше репутацията на деен човек и дори не попита дали има други желания. Съпругата му поклати безцветното си лице в знак на съгласие. Лицето на бащата на Моли излъчваше примирение, дори поражение. Но и госпожа Хъгър побърза да кимне в малко странно, но предано подражание на съпругата на господин Рътлидж.

— Изкарахме една напрегната сутрин — започна Уърт Рътлидж. — Как мислите, свършихме ли всичко необходимо? Не искаме децата да се сблъскат с непредвидени пречки, нали така?

— Мисля, че всичко бе уредено — започна майка ми и погледна списъка си до чинията.

Облеченият в бяло сако келнер се появи с няколко подноса, препълнени с кифли, бисквити и царевичен хляб. Той доля чашите вода, както и всички напитки на масата. Моите родители пиеха студен чай, но господин Рътлидж си беше поръчал мартини с три малки лукчета на клечка за зъби. Приличаха на малките съсухрени главички на албиноси. Другите възрастни пиеха „Блъди Мери„ във високи чаши с по един тържествено топнат в тях повехнал стрък целина.

След като мама отново се загледа в списъка, гласът й взе монотонно да изрежда прозаичните подробности — нещо, в което я биваше:

— Вече говорихме за здравните осигуровки, както и за болничните. Колко ще струва преместването. Ученическите униформи. Пръстените с монограм. Какви са санкциите за внасяне на наркотици и алкохол в училището. Екскурзиите. И условията за участие във всякакви извънучебни дейности.

Уърт Рътлидж обаче я прекъсна рязко:

— Защо отново повдигате въпроса за наркотиците, доктор Кинг?

Симънс Хъгър, който не си беше отворил устата, откакто бях влязъл, се обади:

— О, за бога, Уърт! Нали сме тук именно заради наркотиците. Нашите деца бяха арестувани и изключени от „Портър-Год„. Семейство Кинг бяха така любезни да ни предложат помощта си.

— Трябва да има някаква грешка, Симънс — скастри го Уърт с глас, пропит от смразяваща ирония. — Теб не съм те питал, доколкото помня. Затова, ако обичаш, поне мълчи, щом не мога да разчитам на подкрепата ти.

— Доктор Кинг само си проверява списъка — отвърна му Симънс. — Нали току-що я попита дали сме изпълнили всичко необходимо. И тя прави точно това. Нищо повече не съм казал.

Госпожа Рътлидж се намеси в спора:

— По мое време ние се напивахме и най-много някое момиче да загази. Нищо не разбирам от тази мода с наркотиците. Ако на Моли и Чад толкова им се вилнее, защо не отидат във вилата на брега? Да се напият там. Ще преспят, на следващия ден ще се приберат и никой няма да разбере нищо.

— Хес, ако нямаш нищо против — обади се Симънс, — ние предпочитаме Моли да не се напива, както и да си спи вкъщи, а не във вашата вила на брега.

Докато продължаваха тези сдържани разногласия, аз наблюдавах Уърт Рътлидж откъм нашия край на масата и го видях как пресуши мартинито, лапна клечката за зъби и всмука лукчетата. До чинията му мигом се появи още едно мартини, без дори да даде знак или да щракне с пръсти. Келнерът започна да сипва супата от раци, когато чух, че се споменава името ми.

— Ей, Лео? Като беше по-малък, ти също имаше сериозни проблеми с наркотиците, нали така? — С тези думи Уърт Рътлидж промени изцяло настроението на целия обяд.

— Стига, Уърт! — скастри го жена му. — Недей, за бога.

— Синът ми няма нищо общо с днешната ни среща — обади се баща ми. Никога преди това не се бях възхищавал толкова много на хладнокръвието му под обстрел.

— Попитах те нещо, Лео — настоя господин Рътлидж. — Мисля, че при сегашните обстоятелства имам право да ти задам този въпрос. Може би ще посъветваш нашите деца как да си възстановят правата и привилегиите например. Погледнах досието ти: бил си хванат със значително количество кокаин и си бил изключен от училище. Така че сигурно можеш да дадеш съвет на Моли и на моето момче.

— Да намесваш момчето — обади се Симънс Хъгър. — Уърт, засрами се!

— Искам Лео да ни разкаже какво е станало с него. Както се вижда, това има много общо с днешната ни тема на разговор — отвърна му Уърт.

— Да, сър — признах си аз. — Бях заловен и обвинен в притежание на кокаин. Все още съм в изпитателен срок и ми предстои да положа доста часове общественополезен ТРУД.

— Искаш да ми кажеш, че за Моли и сина ми това все още не е краят на света, така ли? — Гласът на господин Рътлидж прозвуча застрашително, което ме обърка, но не дотам, че да млъкна.

— Остават ми още един-два месеца до края на назначената ми от съда терапия, после ще…

— Терапия ли? Искаш да кажеш, че посещаваш психиатър? — Господин Рътлидж ме зяпна втренчено и, разбира се, не забеляза леденото и страховито мълчание на майка ми.

— Да, сър — отговорих му аз. — Веднъж седмично. Но вече съм към края.

— Сине — обади се баща ми, — не си длъжен да казваш каквото и да било на господин Рътлидж. Твоят живот си е твой и не е негова работа да те разпитва.

Господин Рътлидж се обърна към баща ми.

— Прощавай, Джаспър, но не споделям мнението ти. — Като произнесе малкото му име, долових подигравка. Знаех, че баща ми е чувствителен на тази тема и би искал бащата на майка му да не е носел това име.

— Татко, тонът ти! — обърна се Фрейзър към баща си, а страните й отново пламнаха от притеснение.

— Ей, момиченце, не съм чул някой да ти е искал мнението — скастри я той.

Хес Рътлидж се намеси плахо в размяната на реплики.

— Скъпи, тя просто долови раздразнението ти. Знаеш, че това винаги я разстройва.

Мъжът й вдигна ръце във въздуха.

— Цял ден понасям снизходителното отношение на кого ли не заради сина ми, но дали това увеличава шансовете му да постъпи в добър колеж, като не съм сигурен дали изобщо ще успее да завърши следващата пролет?

— Кой се е отнасял с вас снизходително, господин Рътлидж? — чух майка ми да казва.

— Вие, мадам — отвърна й той. — Както и учителят Джаспър, вашият съпруг. Всичко това нямаше да се случи, ако онова лайно, директорът на „Портър-Год„, се беше вслушал в гласа на разума. Простете за израза. Извинявам се предварително.

Очевидно кръвта на господин Рътлидж беше кипнала — гняв, който възбуди сина му, притесни жена му и обиди дъщеря му, която седеше точно срещу мен и видях как беше готова да се разплаче. Симънс Хъгър се опита да разведри обстановката, но отново прозвуча мекушаво и неубедително.

— Уърт, децата ни са загазили. Семейство Кинг се опитват да ни помогнат да излезем от това неприятно положение.

— „Портър-Год„ трябваше да се справят сами, защото това е техен вътрешен проблем. Не трябваше сега да стоим на колене и да се молим да приемат децата ни в някакво скапано училище — отвърна му господин Рътлидж.

— Свършихте ли, господин Рътлидж? — попита майка ми. Никой на масата не беше докоснал супата си, когато келнерите се появиха да съберат чиниите.

— Засега — отговори той. — Само засега.

Чернокожите келнери се движеха като призрачни видения около масата, докато ни сервираха основното ястие от телешко във винен сос с картофено пюре и преварени моркови. Съсредоточихме се върху храната и това подейства добре на всички ни. Напрежението се разреди и напълно изчезна още преди да приключим с основното ядене.

Когато чиниите с телешкото бяха отнесени, Симънс Хъгър се прокашля и рече:

— Доктор Кинг, ние с Поузи сме ви благодарни, че успяхте така професионално да се справите с този проблем. Последните няколко дни всички бяхме като попарени. През целия си живот Моли никога не ни е създавала неприятности, затова бяхме абсолютно неподготвени и травмирани.

— Доктор Кинг, няма да ви разочаровам — обади се Моли с тих глас.

— Аз вече съм нов човек — рече и младият Рътлидж. — Получих добър урок.

— Мъжете в рода Рътлидж винаги са били вироглави — обясни баща му. — Това вече се е превърнало в нещо като начин на живот, част от вродените ни качества.

Хес Рътлидж го прекъсна:

— Доктор Кинг, това вече няма да се повтори. Синът ми обеща тържествено, че ще се държи прилично.

— Ако не се държи прилично — подхвърли господин Хъгър, — няма да може да се среща с Моли, когато забраната й свърши в края на лятото.

— Забрана ли? — Чад се обърна към Моли. — Каква забрана?

— Скъпи, все пак бяхме арестувани онази вечер — отвърна му Моли. — Родителите ми не останаха очаровани, нали се досещаш?

— Моли, само веднъж си млад — каза бащата на Чад. — Основното задължение на младите е да излизат навън и да се забавляват колкото е възможно повече. Единствената грешка, която сте допуснали онази вечер, е, че сте се оставили да ви хванат. Прав ли съм? Да или не?

— При цялото ми съчувствие, господин Рътлидж — не! — отговори майка ми. — Това е голямата грешка на родителя.

— О, доктор Кинг, пак тази нотка на снизходителност в гласа. Рязка и дразнеща в най-добрия случай, а в най-лошия направо ме вбесява — Уърт Рътлидж стрелна майка ми с толкова убийствен поглед, че сярната киселина би изглеждала като мляко пред него. — Нека видим фактите: нашите две деца са хванати с няколко грама кокаин. Съгласен съм — лоша постъпка. Но, от друга страна, имаме тази директорка, чийто син навремето е бил заловен насред някакво парти с над двеста грама кокаин. И оттогава е част от контингента малолетни престъпници, с които се занимава съдът в Чарлстън.

— Казаха ми, че трябва да дойда тук, за да видим как може да се помогне на сина ви и на Моли — намеси се баща ми. Вроденото му благородство бе подплатено с твърд тон. — Не знаех, че ще провеждаме семинар върху миналото на сина ми.

Във внезапно настъпилата задуха сведох глава и забодох очи в чинията за десерт пред мен. Нивото на притеснение стигна точката на кипене. Тогава бащата на Моли пак се прокашля, но в ключовия момент думите му изневериха.

— Според мен татко се опитва да каже, че ние с Моли сме аматьори в сравнение с Лео — обади се младият Чад.

Пламнах целият, но знаех, че преднамерената заядливост на Чад Рътлидж ще предизвика гневен, макар и добре премерен, отговор от страна на някой от родителите ми, а може би и от двамата.

Стана така, че не те, а Фрейзър Рътлидж, голямата баскетболистка на „Ашли Хол„, изскочи от пашкула на собствената си стеснителност и извика:

— Млъкни, татко! И ти, Чад! Само влошавате нещата, особено за Моли.

— Как смееш да държиш такъв език на баща си, госпожичке! — озъби й се Хес Рътлидж през тънките си устни.

Поузи Хъгър се обади:

— Защо особено за Моли, на нея и без това й е забранено да излиза от къщи до края на лятото.

— Така ли? — обади се бащата. — Колко странно! Аз пък съм сигурен, че Чад ми каза, че следващия уикенд двамата с Моли ще ходят на танцова забава на пристанището на Фоли Бийч. Не е ли така?

— Татко изобщо не може да пази тайна — рече Чад и намигна на цялата компания в желанието си да се представи като чаровен немирник и така да прикрие онова черно създание, чийто поглед усещах всеки път, когато обърнеше глава към мен.

Но тази нехайна любезност беше просто обратната страна на агресивността му. Нещо, което може би не беше хубаво, но със сигурност беше мъжкарско и според мен съвсем в стила и духа на чарлстънските традиции.

— Никъде няма да ходиш следващия петък! — скара се Хес на сина си, тъй като бързо си даде сметка, че в очите на майка ми, която само мълчеше и наблюдаваше, синът й се представя като доста разглезен и разхайтен.

— О, мамо — отвърна й Чад, — аз пък дори възнамерявах да уредя една среща на сестра ми по време на танците. А и да покаже малко мускули на плажа.

Фрейзър се изправи сдържано и гордо, извини се и тръгна към дамската тоалетна. Страданието на обикновените момичета, които са длъжни да бъдат красавици, когато се родят в заможни, но иначе елементарни семейства, ми се струваше непоносимо. За малко да стана да я последвам, но реших, че няма да изглеждам много на мястото си в дамската тоалетна. Моли Хъгър обаче стана, извини се, хвърли убийствен поглед към гаджето и последва приятелката си. Със собствената си красота и царствена походка Моли се вписваше в кръга от чарлстънски момичета, на които беше възложено да изпълняват най-важните и неотложни задължения на своето поколение. До края на живота си щеше да демонстрира красота, да се омъжи за Чад Десети, да му роди наследници, да влезе в председателството на женската благотворителна организация, Джуниър Лийг и да полага свежи цветя пред олтара на „Свети Михаил„. С лекота и замах щеше да организира тържества за колегите от адвокатската кантора на мъжа си и да заседава в борда на театъра на Док стрийт, докато междувременно ремонтира и разкрасява имението си на юг от Брод стрийт. Можех да напиша цялата история на Моли ей сега, само докато я гледах как тича подир обидената си приятелка. Тъй като беше наистина хубава, за мен у Моли нямаше нищо, което да е извън клишето. От друга страна обаче, колко ли грубо щеше да се отнесе животът с Фрейзър — момиче с широки, мъжки рамене, баскетболни рекорди и бъдеще, което носеше в себе си несигурност и дори мъка. За миг се стреснах от мисълта, че Моли ме привлича много повече от Фрейзър.

— Чад, не бива да говориш така на сестра си — упрекна го Симънс Хъгър. Най-накрая и той да каже нещо смислено и навреме. — Ще съжаляваш, когато порасне.

Майката на Фрейзър стана и последва двете момичета.

— Казах го на шега — разкая се Чадуърт Десети. — Но тя никога не е имала чувство за хумор.

— Тя е чувствително момиче — продължи господин Хъгър, след което се обърна към моите родители. — Доктор Кинг, господин Кинг, благодаря ви за вниманието и помощта, която оказвате на Моли. Закъснявам за важна среща и трябва да тръгвам веднага.

— Разбира се — кимна му баща ми. — Ще ви уведомим какво сме решили.

— Уърт, благодаря ти, че уреди тази среща — продължи господин Хъгър. — И благодаря за обяда.

Никой обаче не беше обърнал внимание на дълбокото като тундра мълчание на майка ми, докато дребната свада между двете разтревожени семейства се разиграваше пред очите й. Уърт Рътлидж беше допуснал огромна тактическа грешка, използвайки моето провинение, за да защити собствения си син, но господин Рътлидж беше добре известен в цял Чарлстън като скандалджия, който не пропуска случай да се намеси, щом му замирише на кръв.

Госпожа Рътлидж и двете момичета се върнаха отново на масата. Аз последвах примера на баща си, щом го видях да става от стола, докато дамите се настаняваха с помощта на облечените в бели сака келнери, които веднага след това се изпокриха в ъглите на стаята.

— О! — обади се Чадуърт-старши. — Завръщане към корените. — И погледна майка ми за одобрение, после добави: — Това литературно подмятане беше във ваша чест, доктор Кинг. Харди, нали така се казваше. Но как му беше първото име?

— Томас — процеди майка ми.

— От онова, което чувам оттук-оттам, разбирам, че вашата докторска дисертация е била върху Джеймс Джойс. „Одисеята„ или нещо от този род. Така ли е?

— Нещо от този род — отвърна му тя.

— Фрейзър иска да ви каже нещо — съобщи госпожа Рътлидж на висок глас.

Фрейзър започна със зачервени очи:

— Много съжалявам за неприятната случка, която предизвиках, и искам да се извиня на татко и на брат ми за това, че ги злепоставих на публично място. И двамата знаете колко много ви обичам.

— Разбира се, сладурче. На всички са ни опънати нервите — отсече баща й.

Майка ми наруши дългото си мълчание и каза:

— Госпожице Рътлидж, днес те наблюдавах с голям интерес. И според мен си момиче с характер.

Фрейзър огледа масата с грейнали очи.

— Не исках да помрача обяда. Не трябваше да се обаждам.

— Напротив, трябваше — продължи майка ми. — Ти си способно, надарено момиче.

Мълчанието на мекотелите захлупи масата, докато най-накрая младият Чад направи непростимата грешка да тушира похвалата на майка ми с крайно неуместна шега.

— Точно така. Много е надарена — в раменете, в бедрата, в ходилата.

— Млъкни, младежо! — Майка ми се надигна от мястото си. — Просто си дръж устата затворена.

— Доктор Кинг, как смеете да говорите така на сина ми — вбеси се Уърт Рътлидж. — Мерете си думите, за да не ви се наложи да измитате колонките „търси се„ по вестниците.

— Той е ученик в моето училище — заяви майка ми. — Ако висшестоящите преценят, че не си върша работата, тогава ще му мисля.

— Защо не се отбиете следобед в кабинета ми, доктор Кинг, за да звъннем на висшестоящия, който отговаря за вас? — подхвърли й Рътлидж.

— Образованието в гимназията „Пенинсула„ се ръководи от моя кабинет, господин Рътлидж — обясни майка ми. — Може да дойдете там да ме посетите. Запишете си час при секретарката ми.

Ако действието се развиваше някъде другаде, а не в яхтклуба на Чарлстън, където слънцето блестеше върху фин порцелан и сребърни прибори, щях да си помисля, че Уърт Рътлидж ще избухне всеки момент. Обществените сили, за които съвсем смътно си давах сметка, бяха преобърнали с главата надолу спокойния обяд, който бе започнал като упражнение по бюрокрация, вежливост и проява на добра воля.

Точно срещу мен болезнено стъписаната Моли Хъгър седеше и ме зяпаше.

— Е, Моли, случвало ли ти се е друг път да се забавляваш толкова добре? — попитах я.

За най-голяма моя изненада масата се разсмя — всички, с изключение на Чад, чието лице остана като маска въпреки общото оживление. В привилегирования свят на младия Чадуърт Рътлидж, когато той решеше да се прави на комик, момчетата като мен бяха длъжни да му служат за публика. Когато Чад предпочиташе да се прави на сериозен, моята роля беше да играя обожаващия го шут. Когато Чад искаше да направи изявление, аз трябваше да бъда среднощният ездач, който да разнесе посланието му из цялата страна. Минаха много години, преди да го науча.

Майка ми седна и атмосферата отново се разведри, стана по-сърдечна и прагматична. Обядът вървеше към края си, бяхме стигнали до кафето и ореховия пай. На раздяла добрите обноски, които представляват и здравата основа, и плаващите пясъци на всички социални начинания в Чарлстън, придадоха на този обеден финал финес и ведрост. Последваха любезни ръкостискания между участниците, но без затопляне на отношенията.

Сбогувахме се и тримата излязохме от яхтклуба, където още от прага ни блъсна вълна от непоносима жега. Много нетипично, майка ми ме целуна по бузата, след което продължихме към Ист Бей стрийт и нашия град с безброй богаташки къщи, далеч от яхтклуба, за членове на който никой никога нямаше да ни покани.

Чакаше ме среща с треньора Антъни Джефърсън. Влязох в гимнастическия салон, който миришеше на плесен и застоял въздух, на момчешка пот, на гумени и кожени топки. През прозорчето на кабинета зърнах треньора, който четеше нещо. Дебелият кафяв плик до него — бях сигурен в това — съдържаше моето досие. Изглеждаше погълнат и задълбочен, дори три неравни бръчки бяха прорязали челото му, докато се запознаваше с моето срамно житейско падение. Веднъж добрал се до гимназията, вече си въобразявах, че съм се превърнал в един горе-долу примерен обитател на „Пенинсула„, но дори самият аз си давах сметка, че съм свалил летвата си до възможно най-ниското стъпало.

Лицето на треньора Джефърсън беше с цвят на кафе, бакенбардите му бяха посивели, а очите му — непроницаем махагон. Именно с тях ме закова на място, когато понечих да вляза в кабинета му. В началото на петдесетте години бе един от най-големите полузащитници в отбора на Южна Каролина и един от първите чернокожи спортисти, официално признат и приет в салона на славата.

— Ти сигурно си Лео Кинг. — Гласът му беше по-приветлив, отколкото очаквах.

— Да, сър, това съм аз. Майка ми ме изпрати да дойда.

Погледът му се премести отново върху досието ми.

— Бил си арестуван с голямо количество кокаин у себе си.

— Точно така, сър.

— Значи, не отричаш.

— Хванаха ме на място, какво да отричам — признах си. — Беше първият ми купон в къща на юг от Брод стрийт.

— Някой ти го е пъхнал в джоба, за да не бъде хванат. Но ти си отказал да го издадеш, така ли е?

— Да, сър.

— Лео, нима не знаеш, че обществото разчита на хора като теб, невинни хора, от които се очаква да сътрудничат на полицията? Това момче беше ли ти приятел?

— Не, сър. Дори не бях разговарял с него — отговорих.

— Тогава защо не издаде името му? — попита треньорът. — Струва ми се безсмислено.

— Много му се възхищавах, сър.

— Това каза ли го в полицията?

— Не, сър, нищо не им казах за него. Дори не им казах, че е момче.

— На никого не си казвал името му, така ли? Нито на майка си, нито на баща си, нито на приятел, нито на психиатър, нито на свещеник, нито на социален работник. Защо ти е трябвало да поемаш вината на някакъв си мерзавец, който те е натопил?

— Просто така си реших. На момента. И не се отметнах до края — обясних му. — Съжалявам.

— Не ми приличаш много на състезател, Кинг.

— Заради очилата, сър. Те ме правят да изглеждам слаб и неуверен.

— Носиш ли ги по време на мач?

— Да, сър, иначе нищо не виждам. Сляп съм като къртица.

— И играеш кетчър, така ли? — попита треньорът. — Трудно се намират добри кетчъри.

— Баща ми е бил кетчър, играел е за „Цитаделата„. От малък ме е учил как трябва да се играе.

— Въпреки това не си играл много бейзбол, нали? — попита ме той.

— Като по-малък имах известни психически проблеми, господин Джефърсън. А в заведенията за душевноболни няма бейзболни отбори. Играех от време на време със санитарите и портиерите, а и пазачите често се присъединяваха към нас. Те ме научиха на много неща.

Треньорът ме изгледа така, сякаш се мъчеше да ме прецени, да схване нещо извън казаното. Не познавам добър треньор, който да не е психолог, при това непроницаем. Лицето му беше напълно безизразно, но поглъщаше думите ми жадно и това страхотно ме изнервяше, тъй като ми приличаше на вглъбен в молитва човек.

— Лео — каза той накрая, — дай да сключим с теб сделка. Мисля, че ще си ми повече нужен на мен, отколкото аз на теб. Шест бели момчета вече напуснаха училището, защото отказват да бъдат тренирани от негър. Разбра ли за това?

— Да, сър — признах си. — Някой ми се обади. Искаха да ги последвам.

— Тази година ще бъде критична. Всичко може да се случи — от расови размирици до запалителни бомби. Затова в отбора ми трябва бяло момче, на което да имам доверие.

— Има няколко много свестни момчета, господин Джефърсън. В началото може да им е трудно, но с течение на времето ще започнат да ви харесват.

— Искам да ми докажеш, че мога да ти имам доверие — каза той. — Трябва да знам, че мога да разчитам на теб при всякакви обстоятелства и най-вече в трудности.

— Как да го докажа?

Треньорът стана от стола, излезе от кабинета си и огледа салона. Когато се увери, че наоколо няма никой, се върна в тесния си кабинет и подпря силните си ръце на масата.

— Лео, искам да ми кажеш името на момчето, което е пъхнало кокаина в джоба на сакото ти. — Сепнах се като ударен, но той вдигна ръка да ме успокои. — Ти ми казваш името, аз ти казвам нещо друго.

— Какво може да е това друго, че да е равностойно? — попитах. — Обещал съм пред себе си, че никога няма да издам това име.

— Възхищавам се на постъпката ти и затова смятам, че мога да ти имам доверие — каза треньорът. — Но искам да знам името на момчето, както и причината, поради която го пазиш в тайна. Ето какво ти давам в замяна: честната ми дума, че никога няма да кажа на никого. На никого — нито на жена ми, нито на баща ми, нито на изповедника ми, нито дори на самия Исус, ако ми се яви на бял облак. Дори пред теб няма да го повторя. Все едно никога не сме водили този разговор.

— Откъде да знам, че мога да ви имам доверие?

— Няма откъде, Лео. Трябва да ме погледнеш внимателно и да прецениш. Това ли е човекът, с когото мога да атакувам змийското гнездо, или е Юда, който ще продаде душата си за трийсет сребърника? Или пък е Симон, който ще изтича до Исус и ще му помогне да носи кръста до Голгота? Ти сам трябва да вземеш решение що за човек съм, Лео. И то бързо.

Загледах се в лицето на Антъни Джефърсън, после казах:

— Казва се Хауард Дроди.

Треньорът свирна с уста. Знаех, че веднага ще познае името.

— Най-добрият куотърбек в историята на гимназията „Бишоп Айрланд„ — отсече той. — Но въпреки това те е прецакал. Вкарал те е в голяма беля.

— Брат ми Стив боготвореше Хауард Дроди. И Хауард винаги се е държал много мило с него.

— Брат ти, който се самоуби ли? — попита треньорът.

— Да, сър. Веднъж Стив ми разказа колко беден бил Хауард, как баща му умрял и той живеел в някакъв фургон и нямало начин да влезе в „Бишоп Айрланд„ без стипендия.

— Лео, това момче ти е длъжник за цял живот — подхвърли треньорът. — Той продължава да е най-добрият куотърбек в „Клемсън„. Изобщо благодарил ли ти е?

— Не, сър, и не е нужно. Но като ме види, винаги се държи много добре с мен.

— Значи си бил арестуван. Бил си осъден. Имаш досие в полицията. Имаш условна присъда, сега си на изпитателен срок и трябва редовно да се явяваш в полицията. Полагаш общественополезен труд и си бил изключен. А онзи дори не ти е благодарил, така ли?

— Предполагам, че просто не знае какво да каже.

— Аз пък предполагам, че е мерзавец и отрепка. Прощавай, че ти го казвам. — Той се изправи и ми подаде ръка. — Бъди спокоен, няма да кажа на никого. По-скоро ще умра, отколкото да престъпя обещанието си.

Станах и двамата се ръкувахме. Ръцете му бяха силни и големи.

— Имам един проблем, Лео, и се нуждая от твоята помощ.

— Слушам, тренер. Целият съм в слух.

— Ти ще бъдеш един от водачите в моя отбор. Но преди това трябва да ми помогнеш. Синът ми Айк е побеснял, задето точно сега, когато е в горните класове на гимназията, трябва да сменя училището си. Аз съм възпитаник на „Брукс Хай„, както и дядо му, и майка му, и баба му.

— Какво мога да направя?

— Виж се с него утре в девет на стадиона „Джонсън Хейгуд„. Потренирайте заедно, опознайте се. Аз съм му направил програма. И на теб няма да ти се отрази зле. Само едно нещо запомни: ако му кажеш „негро„, ще те убия.

— Няма да успеете, защото майка ми и баща ми ще ви изпреварят — отвърнах му.

— Не ти разрешават да използваш тази дума, така ли?

— Дори и на шега.

— На сина ми също му е забранено да казва „бял боклук„, „пършив парцал„ или „ебаси тъпаците„.

— Тогава какво му е разрешено да ме нарича? — попитах аз. — Във футбола не може да не се ядосаш на онзи, дето те е съборил на земята. Винаги се вбесяваш. И няма как, трябва да го наругаеш.

— Вече съм помислил за това. Ако синът ми те вбеси до такава степен, че ти се прииска да му откъснеш главата и да го наречеш какво ли не, кажи му доктор Джордж Уошингтън Карвър като оня чернокож учен в университета „Тъскигий„.

— Онзи с фъстъците ли?

— Същият.

— А той как ще ме ругае?

— Той ще ти вика Стром Търмънд. Като оня долен расист, сенатора. По-голяма обида от това — здраве му кажи!

— Сър, ами ако вие ме вбесите по време на тренировка, и вас ли да наричам доктор Джордж Уошингтън Карвър?

— Не, ще ме наричаш треньор Джефърсън. А си казал нещо друго, веднага те изритвам. Ей, Кинг, как смяташ, дали другите бели момчета ще останат да играят за мен?

— Да, сър, сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото обичат играта — отговорих. — Обичат мачовете в петък вечер повече от сегрегацията.

На следващата сутрин точно в девет стоях в южния край на стадиона „Джонсън Хейгуд„ и гледах Айк Джефърсън, който идваше откъм северния му край. Крачехме бавно един към друг, докато се срещнахме на петдесетия ярд. Усетих как неясна предпазливост легна помежду ни. Айк не се усмихна, не ми подаде ръка, не поздрави. Дъвчеше дъвка, тупкаше топката си и я подхвърляше, което му даваше възможност да се прави, че не ме забелязва. Продължи да си играе с нея, подхвърляше я във въздуха, хващаше я с една ръка, пак я подхвърляше.

— Носиш ли схемата на баща ти за тренировките? — попитах го аз.

— Знам ли, белчо, може и да съм го забравил. — И за пръв път вдигна очи към мен.

— За бога, Айк, приятелче, никак не ми харесва това „белчо„, дето ми го пробутваш.

— Не съм го казал, за да ти харесва.

— Щом си забравил да донесеш инструкциите на треньора, искаш ли да направим няколко обиколки за загрявка? Или пък някакви упражнения?

— Абе, прави си там квото обичат белчовците — отвърна ми Айк.

— Слушай, Айк, знам, че интеграцията е мъчна работа — казах му. — Отдавна знам. Но все си мислех, че повече ще ми се опънат моите бели приятели, отколкото чернокожите.

— Съжалявам, белчо, че те разочаровах.

— Слушай, доктор Джордж Уошингтън Карвър-младши, ако продължаваш да ме наричаш „белчо„, аз ще почна да ти викам едно нещо, което отдавна е залегнало в мрачните традиции на Юга и което се римува с просо.

— Брей, много си сприхав бе, Стром Търмънд — върна ми го той.

— Щото много се ебаваш с мен, доктор-младши.

— Това не е нищо бе, Стром. Чувствителен си като всяко бяло мекотело. Ама беше готов да ми налетиш, нали?

— И още как.

— А не се ли сещаш, че за нула време ще ти свия сармите?

— Мина ми нещо такова през ума, но истината е, че се канех да ти забия един точно когато хвърляше топката нагоре и още преди да е тупнала на земята, да те обзаведа със счупена челюст.

— Така ли правиш с белчовците от твоето училище?

— Не с всички — отвърнах. — Не мога да се меря с всички момчета, аз дори с повечето бели момичета не мога да се меря.

Айк ме изненада, като най-неочаквано се усмихна. Хвърли топката нависоко.

— Знаеш ли, Стром? Има опасност много скоро да започна да те харесвам.

— Сега вече ме уплаши — казах и му подхвърлих странично топката.

Айк измъкна едно листче от задния си джоб. Схемата за тренировки на баща му. Погледнах я и изсвирих пронизително.

— Той се опитва да ни убие.

— Неговите играчи са винаги физически по-добре подготвени от другите отбори — изкоментира Айк. — Хайде, Стром, да започнем с десет обиколки.

— С най-голямо удоволствие, доктор Джордж Уошингтън Карвър-младши.

— Надявам се, че ще ти е приятно да съзерцаваш дебелия ми гъз, докато се тресе пред тебе — каза той и хукна.

— Ето едно нещо, което нито ти, нито баща ти знаете за мен — извиках му. — Може да ти изглеждам смотан, ама съм доста бърз.

Затичах се след него и в продължение на цял час спринтирахме, след това взехме да правим разни упражнения — лицеви опори и коремни преси. В края на тренировката отидохме до скамейките за публиката. Метнах Айк на гърба си и тръгнах да тичам нагоре по стълбите с него. Направих двайсет крачки и се сгромолясах от изтощение. Върнахме се в началото на стъпалата и тогава Айк ме взе на гръб. Направи трийсет и пет крачки, преди да рухне. Въпреки огромното си изтощение в този първи ден не спряхме да се смеем, докато се олюлявахме нагоре по стъпалата, целите плувнали в пот, задъхани и с позеленели от тревата дрехи.

Айк беше човекът, който го измисли. „Носенето на кръста„, така каза, сравнявайки нашите усилия с мъчителния път на Христос към Голгота. Горе-долу това представляваше интеграцията за всеки от нас след делото „Браун срещу Комисията по образование„, когато момчета като мен и Айк, мъже и жени като моите родители и треньора Джефърсън се заеха с благородната задача да превърнат интеграцията в действителност.

— Ти си един дебелогъз Джордж Уошингтън Карвър-младши — казах аз задъхано. — Що не вземеш да отслабнеш?

— А ти що не вземеш да си свалиш очилата, докато те нося — подхвърли Айк, колкото да не ми остане длъжен. — Колко тежат, двайсет фунта?

— Абе, слабак, то не е от очилата.

— Аз? Слабак? Ако и другите бели момчета са като теб, спукана ни е работата тая година.

— Колко момчета от отбора ще дойдат в „Пенинсула„? — попитах.

— Десетина. Татко иска поне още толкова, но повечето от тях предпочитат да си останат в кварталното училище. Както и аз. Но твоята тъпа майка взе, че назначи баща ми за треньор, и обърка всичките ми планове.

— Абе, вместо да си чешем езиците, що не отидем на петдесетия ярд и да видим кой кого? Един боксов мач и решаваме спора, после, разбира се, ще продължим с тренировката.

— Не, бокса го оставяме за след обяда — отсече Айк. — Ще обядваме вкъщи и не искам да ти капе кръв от носа върху новия килим на мама.

— Кой ти каза, че ще обядвам у вас?

— Татко — обясни Айк отегчено. — Нашият господин треньор. Въпреки че досега не съм сядал на една маса с бял човек. Освен това съм сигурен, че това ще ми вгорчи храната.

— Не храната, живота ще ти вгорча, така да знаеш.

— Ти вече ми го вгорчи — отвърна Айк. — Затова, ако обичаш, млъкни, защото баща ми идва.

Треньорът Джефърсън влезе през служебния вход и тръгна бавно към нас.

— Ей, момчета, май добре сте потренирали. Дрехите ви са вир-вода. Как се разбирате?

— Тренер, отначало синът ти отказа дори да се ръкува с мен — оплаках се. — После се оправихме.

— Всичко е наред — каза Айк, но в гласа му се прокрадна известна доза арогантност, която треньорът веднага долови.

— Сине, нали сме си говорили, без арогантност. — Изгледа Айк и продължи: — Кажи на Лео защо не си се ръкувал с него, кажи му истината. Не те моля, той трябва да знае.

— Ходя в „Брукс„ още от детската градина — започна Айк. — Мислех си, че тази година ще се дипломирам там. Винаги съм се страхувал от бели хора. Плашат ме до смърт.

— Кажи му защо, Айк — подкани го треньорът.

— Чичо ми Ръштън беше застрелян от бял полицай в Уолтърсбъро. Беше го застрелял в гръб. На място. После каза, че се бил държал дръзко и го заплашвал. Полицаят се отърва с предупреждение.

— Карай нататък. Кажи му всичко докрай — подкани го треньорът.

— Чичо ми беше глухоням. През целия си живот една дума не е обелил — рече Айк, после изненада и двама ни, като се разплака — гневни сълзи, които се опитваше да скрие.

Смутих се и измънках неловко:

— Нищо по-лошо не бях чувал.

— Така е — съгласи се треньорът. Прегърна ни през раменете и ни поведе към северния изход. Известно време крачехме мълчаливо, докато Айк успее да се овладее.

— Вас двамата ви провъзгласявам за съкапитани на отбора на „Ренегатите„ от гимназията „Пенинсула„ за предстоящия сезон — заяви треньорът.

— Тренер, повечето момчета от миналогодишния отбор ще дойдат пак — казах му. — Някои от тях са много подобри от мен. Уърми Ледбетър например е един от най-добрите защитници в целия щат.

— Кинг, не съм казал, че ти си първият човек, на когото съм се спрял за съкапитан откъм бялата страна. Истината е, че лично се отбих в дома на Уърми, за да му предложа високата чест. Той е по-добър играч от тебе. Изгледал съм всички записи.

— И той какво каза? — попитах.

— Нито дума, поне не и на мен. Баща му, щом разбра кой съм, заяви, че не иска никакви чернилки да припарват край дома му. Уверих го, че това няма да се повтори. Отбих се при други двама бели играчи и получих същия отговор. Голям късмет ще бъде, ако изобщо успеем да съберем отбор. Но ти си моят бял капитан, а Айк — моят черен. Така че, момчета, напред, да пишем историята. Искам цяло лято вие двамата да се събирате всяка сутрин точно в девет, с изключение на неделните дни. Треньорът Ред Паркър каза, че може да използваме залата за вдигане на тежести в „Цитаделата„. Чал Порт ще ви направи програма, само за вас двамата, а пък аз — тренировъчен план, който ще ви разкаже играта. Ще ви съсипя от тренировки. Няма да мога да присъствам, правилата са такива, но вярвам, че вие ще се тренирате един друг и ще дадете всичко от себе си, така че, когато започне футболният сезон, да бъдете жребците, с които ще пресека финиша.

Погледнах Айк и му казах:

— Ще ти скъсам гьона.

— Сега ще те видя аз тебе, мимозо — отвърна ми той.

— Хайде, сине, спринт! — изкомандва ни треньорът. — Пет обиколки.

— О, татко, забравих.

— Май на доктор Джорджи така нататък-младши му куца паметта, а, тренер?

— Що не си гледаш работата — изсъска Айк и подхвърли: — Търмънд.

Двамата се изсмяхме и се затичахме.

— Кинг, не тичаш както трябва. Не си даваш зор — изкрещя ми треньорът.

— Водя се по колегата, тренер. Тичам колкото той може. Нали така?

— Ще стане — възкликна Джефърсън и удари шапката си в земята. — Това май ще се окаже началото на един страхотен отбор.

В края на лятото вече можех да нося на гърба си Айк Джефърсън — два пъти нагоре по стъпалата на „Джонсън Хейгуд„ и два пъти надолу. Тъй като беше по-силен, Айк изкачваше стъпалата с мен три пъти, но накрая капваше. Лично аз никога не бях минавал през такова физическо натоварване, но истината е, че двамата с Айк бяхме повече от готови, когато тренировките започнаха през август. Голямата изненада на това лято беше, че възмъжах, станах силен и голям атлет. Но по-чудното бе, че с Айк станахме приятели за цял живот.

4 В центъра на града

Няколко дни след Блумсдей тръгнах по Брод стрийт и зърнах Хенри Бърлин, който беше опънал шивашкия си метър по широчината на нечии мъжки рамене. Почуках на витрината на магазина му за мъжки дрехи. Той тъкмо отбелязваше нещо с креда, махна ми, после извика: „Здрасти, кафезнико.„ Този негов малко гадничък, но иначе добронамерен поздрав винаги ме разсмиваше. Никога няма да забравя, че Хенри Бърлин беше един от първите възрастни в Чарлстън, който прие с радост моето повторно връщане към живота, след като бях преживял една опустошителна седмица, в която бях провъзгласен за най-известния, макар и неназован, търговец на наркотици в областта. Въпреки че „Нюз енд Куриър„ не можеше да оповести името ми, тъй като бях непълнолетен, Лео Кинг се споменаваше и в най-тривиалните разговори на всяка улица и във всеки ресторант в продължение на месец. Наричайки ме „кафезник„, господин Бърлин за пръв път ми помогна да преглътна злощастното си положение, присмивайки се на себе си.

В друг случай бих се отбил да си поговоря с него, но той беше зает с клиента, пък и аз бързах за срещата с моята психиатърка Джаклин Кридъл. Тя държеше на точността като часовникар, затова се затичах към кабинета й, който се намираше над един антикварен магазин. Минах по тясната уличка, после по паянтовите стъпала до втория етаж и влязох в просторното помещение с климатик, което приличаше на оазис на добрия вкус и тишината в самото сърце на града. От стереоуредбата звучеше индийска музика. Когато за пръв път влязох в тази стая, бях все още травмиран от току-що приключилия процес в съда за малолетни престъпници. Трябваше ми повече от година, за да мога да оценя горската свежест и спокойствието на кабинета, който ухаеше на зюмбюли и сладка папрат. След едно доста несигурно начало започнах да се отнасям с уважение към уменията на доктор Кридъл, докато тя с безкрайно внимание се зае да въвежда ред в живота ми.

Почти безшумно над вратата на кабинета й светна зелена лампа. Влязох и се упътих към коженото кресло, в което винаги сядах.

— Добър ден, доктор Кридъл — казах.

— Добър ден, Лео — отговори тя.

Въпреки че бях тийнейджър, впримчен в онова влудяващо състояние на пълен социален дискомфорт, смятах, че всички жени над трийсет години са в критическата възраст и вече са с единия крак в гроба. Това обаче не ми пречеше да смятам, че доктор Кридъл е една от най-привлекателните жени, които бях виждал, със страхотна фигура и красиви крака.

— Е, господин Лео Кинг, как я караш? — Тя погледна към някои бележки в папката пред нея.

Замислих се и отговорих:

— Страхотно, доктор Кридъл.

Тя ме погледна озадачено.

— Откакто те познавам, никога не си ми казвал подобно нещо. Какво се е случило, Лео?

— Май това ще е хубава седмица. Ама истински хубава.

— Брей! Продължавай, но спокойно, задръж малко, поеми си дъх. Звучиш ми като надрусан.

— Просто се чувствам великолепно… — Спрях. — Дори малко по малко започвам да харесвам майка си.

Тя се изсмя.

— Това вече е халюцинация.

— Установих, че изпитвам жал към нея. Знам, че страшно измъчих родителите си. А вие знаете ли, че мама е била монахиня в католически орден?

— Да — отговори ми тя. — Бях наясно.

— И защо не сте ми казали?

— Никога не е ставало дума, Лео. Ти никога не си ме питал.

— Как да ви питам, като току-що разбрах. Тя защо не ми е казала нещо толкова важно?

— Сигурно е решила, че така само ще влоши положението ти.

— Може би. Но всъщност нещата не можеха да станат по-лоши, нали?

— Да, не бяха никак розови — додаде доктор Кридъл. — Но оттогава ти измина дълъг път. Ти си гордостта на съда за малолетни престъпници.

— О, тази вест ще погали слуха на майка ми като истинска музика — изсмях се аз.

— Истината е, че тя се гордее с теб, защото се справи страхотно — увери ме доктор Кридъл. — Ти изпълни всички препоръки на съда, дори направи много повече.

— Вие всички се постарахте да не остана и за миг без работа.

— Днес се обади съдия Алегзандър. Иска от всички нас да приключим с делото до лятото.

— Все още ми остават сто часа общественополезен труд, преди да приключа окончателно.

— Той ги намали на петдесет.

— Ами господин Канън? Той се нуждае от мен.

— Обадих му се. Явно е очаквал, че ще му слугуваш, докато е жив, но ще трябва да се оправя сам.

— Повтаряше ми, че на мен разчита.

— Той е ужасен човек — рече тя. — Когато те зачислиха към него, им казах, че това е жестоко, нечувано наказание.

— Той е съвсем сам на тоя свят — обясних й. — Мисля, че само мен си има. Бои се да не би случайно хората да видят и добрата му страна. Винаги очаква някакви неприятности, които така и не се случват. Благодарен съм му. Както и на всички вас. Особено на вас, доктор Кридъл.

— Лео, ти сам се справи — каза ми тя и в същия миг усетих как се прибра в черупката си, като онези костенурки, в които се спъваш в гората. — Помогнах ти да се изправиш на крака и нищо повече. Не забравяй, че за това бях назначена от съда.

— А вие спомняте ли си на какво приличах, когато за пръв път дойдох тук с родителите си?

— Беше много объркан.

— Колко много?

Тя взе папката с досието ми, която лежеше върху масата между нас. Беше достатъчно дебела, за да събуди у мен зловещи спомени при всяко прелистване. Все си представях, че досието ми представлява описание на живота ми час по час, изготвено хладнокръвно и с много злост от най-коварния враг на моето детство — самия мен.

— Ето какво съм си записала по онова време. „Лео Кинг изглежда уплашен, депресиран, неспокоен, гузен, напълно объркан и по всяка вероятност обсебен от мисли за самоубийство.„

— Е, не ви ли липсва това хлапе? — попитах.

— Никак дори, но колко работа трябваше, за да стигнем дотук. Никога не съм срещала момче, което така упорито да работи за собственото си възстановяване. В онзи ден майка ти беше готова да те убие. Баща ти изглеждаше така, сякаш иска да те грабне и да избяга с теб там, където никой няма да го намери. Толкова мъка витаеше в стаята тогава. Преди почти три години, нали?

— Тогава видяхте майка ми за пръв път, нали? — спомних си аз.

— Тя е невероятна жена — рече доктор Кридъл. — Добра жена, но в този ден ви потискаше и двамата.

— В това отношение промяна няма — казах й. — Ние продължаваме да бъдем в противниковия отбор.

— Но ти си се научил да я заобикаляш. Както и да я слушаш. Спомняш ли си какво направи баща ти тогава?

— Плака цял час. Не можеше да спре. Каза, че съм го обвинил за смъртта на Стив.

— И ти го беше обвинил… поне отчасти.

— Това беше единствената улика, с която разполагах, доктор Кридъл. Седмица преди да умре, веднъж чух Стив да вика насън: „Не! Недей! Моля те!„ Събудих го и той ми каза, че сънувал кошмар. Изсмя се. После умря.

— Никога не съм виждала баща да обича сина си така, както той те обича, Лео — каза тя.

— Но не харесвате майка ми, нали?

— Не ми приписвай думи, които не съм казала — рече строго доктор Кридъл.

— Съгласен съм. Нали сте ме учили да казвам истината. Иначе терапията нямала смисъл. Така твърдяхте, нали? Ето каква е истината според мен: вие не харесвате майка ми.

— Какво аз мисля за нея, няма никакво значение — продължи тя. — Но онова, което ти мислиш за нея, е важно.

— Намерихме общ език.

— Чудесно. Понякога нищо повече не може да се направи. Значи си станал по-толерантен към нея и можеш да й простиш. Не знам дали щях да постигна толкова, ако бях на твое място.

— Защото не ви е майка.

— И слава богу! — каза доктор Кридъл и двамата се разсмяхме.

Тръгнах на север по Кинг стрийт и, пренебрегвайки всякакви правила на уличното движение, поех към антикварния магазин на Харингтън Канън, който се намираше точно срещу театър „Сотайл„. Тъй като страдах от болестта на всяко южняшко момче, а именно да се харесвам винаги и на всекиго, господин Канън често ме изправяше пред дилема, тъй като не бях в състояние да задоволявам капризите му по всяко време. Но, от друга страна пък, никога не ми се налагаше да се тревожа за това в какво настроение ще го сваря: господин Канън е истински химн, възхваляващ лошото настроение и удоволствията от него. Първата седмица, когато се срещнахме, беше истински кошмар и трябваше да мине доста време, преди да свикна с неговата педантичност. Не ме притесняваше толкова фактът, че живееше, сякаш носи корона от тръни, колкото това, че обожаваше тези тръни и отказваше всякакъв друг поглед към нещата от живота.

Стигнах магазина му, но вътре беше толкова тъмно, че очите ми трябваше първо да се адаптират към мрака, преди той да се материализира от него; главата му приличаше на голям рогат бухал, кацнал върху собственото му английско писалище в дъното на магазина.

— Изпотил си се като селски шопар — каза ми той, — върви да се измиеш, преди телесните ти секреции да изцапат скъпоценните ми предмети.

— О, господин Канън, колко сте мил! Благодаря за любезността ви, сър, за това, че се интересувате от мен, моето семейство и моите секреции.

— Лео, ти си един най-обикновен бял боклук. Тъжен факт, който вероятно не обичаш да ти натякват. Никога не бих се интересувал от твоето семейство, защото, разбойнико, за мен както ти, така и те нямат никакво значение.

— Селските шопари повече ли се потят от онези, които обитават Чарлстън? — попитах го.

— Нашите са достатъчно добре възпитани, за да не се потят изобщо.

— Но аз съм виждал как вие се потите. И то много повече от селски шопар.

— Как смееш! Негодник такъв! — Изгледа ме през очилата си със стъкла, по-дебели и от моите. — Чарлстънци никога не се потят. Понякога се покриваме със ситни капчици, както росата покрива хортензиите или тревата в добре поддържаните дворове.

— Е, тогава господин Канън, вие доста често бивате оросен. Но винаги съм си мислел, че това е така, защото сте прекалено стиснат и не давате да пускам климатика в магазина.

— О! Намекваш за моето благоразумие и пестеливост, за моята възхитителна икономичност.

— Не, сър. Говоря за вашето възхитително сметкаджийство. Нали веднъж ми бяхте казали, че сте такава скръндза, че и носа на Линкълн да стиснете, все нещо ще изцедите или ще му го разбиете.

— Линкълн! Този антихрист! Поругателят на Юга! Той заслужава много повече от разбит нос. Продължавам да смятам, че Джон Уилкс Бут, който го застреля, е един от най-незаслужено подценяваните герои на Америка.

— Как са краката ви?

— Ти пък кога се сдоби с диплома по медицина? — попита той. — Доколкото си спомням, последния път, когато ги зърнах, тези крака си бяха още мои и те изобщо не ти влизат в работата. Не си спомням да съм ти ги преотстъпвал със заверено пълномощно.

— Господин Канън — казах, вече напълно изтощен от тази тема. — Знаете много добре, че докторът ви ме помоли да следя дали редовно киснете краката си в гореща вода с английски соли. Той се тревожи, че не се грижите достатъчно за себе си.

— Това е престъпно нарушение на конфиденциалността — озъби се домакинът ми. — Ще подам оплакване до медицинските власти в града. Той трябва да бъде порицан, защото няма право да разкрива такива интимни подробности от моя живот пред един най-обикновен престъпник.

Взех да си пробивам път в теснотията между бюра и шкафове, докато стигнах разнищената завеса, зад която се намираше старата кухня. Пуснах горещата вода, изчаках, докато опари ръката ми, после напълних емайлирания леген до половината. Разтворих вътре една чаша от лековитите соли и тръгнах, вече по-бавно, да се връщам към писалището на господин Канън. Веднъж бях разплискал гореща вода върху една от прескъпите му маси, а той реагира, като че бях отрязал пръста на детето Исус. Настроенията му бяха предвидими и се простираха от превъзбуда до бурен гняв. Днес като че беше един от спокойните дни, затова за остатъка от следобеда прогнозирах единствено дребни заяждания.

— Няма да си накисна краката в тази лава — каза ми той, а устните му се опънаха в тънка линия.

— Ще изстине след има-няма сек — казах и погледнах часовника си.

— Сек ли? Това някаква нова единица за време ли е? Живея в Юга повече от шейсет години и никога не съм чувал да се казва „сек„. Вероятно си започнал да учиш чужд език в онова долнопробно училище, което посещаваш. Така ли е, млади господине?

Проверих температурата на водата с показалеца си и в същия миг господин Канън ми се развика:

— Ако обичаш, не замърсявай водата ми с твоите училищни бактерии. Може да ти се струвам взискателен и придирчив като стара мома, но за мен добрата хигиена е нещо задължително.

— Господин Канън, веднага топнете тук смрадливите си ходила. — Видях го как измъква крака от елегантните си кожени мокасини. А после изохка от удоволствие, щом ходилата му докоснаха горещата вода.

Пак погледнах часовника си.

— След десет минути ще дойда да ги подсуша с косите си. Като Мария Магдалина.

— Лео, би ли измел днес магазина? И ако ти остане време, искам да лъснеш предната част на двата английски бюфета. Ама да внимаваш, защото те говорят много за превъзходството на майка Англия.

— Дадено, сър — отвърнах. — Изчакайте бит-бит и идвам да сменя водата ви.

— Бит ли? Не се ли наричаше така човек, когото са удряли много, и то силно? Или начинът ни на живот? Лео, ако ще ми говориш на английски, трябва да знаеш, че държа моите работници да проявяват поне малко езикова прецизност.

Грабнах метлата и лопатата, преди да му отговоря:

— Аз не съм ви работник. Чарлстънският съд е решил да ме накаже, като е постановил да ви бъда роб. Изплащам своя дълг пред обществото, като чистя мръсния ви магазин и мия миризливите ви крака. Вие, изглежда, обичате робството.

— Обожавам го. Винаги съм го обожавал. В продължение на векове моето семейство е притежавало стотици роби. Уви, последва онази Прокламация за освобождаване на робите. Уви, последва Апоматокс и генерал Лий се предаде на Грант. Уви, дойде Реконструкцията и робството бе забранено. Роден съм във века на вечните „уви„. И точно когато си решил, че по-лошо от това не може да бъде — уви, пристига Лео Кинг. — Той се изсмя, нещо, което рядко се случваше. — Много повече ми харесваше, когато идваше тук, целият разтреперан, заставаше на прага и не смееше да пристъпиш в магазина. Обичам миризмата на страха — вродена и жалка, която издават простосмъртните, дошли да ни слугуват. Но след това ти, Лео, успя да ме разкриеш. Винаги ще проклинам този ден.

— Искате да кажете деня, в който разбрах какво представлявате?

— Да, същия. Проклет да е този ден! Само миг на приспана бдителност, на нетипична за мен слабост, и ти ме хвана — каза старият Канън. — Ненавиждам всякакви низки страсти и сантиментални приказки. Но ти ме хвана неподготвен, изненада ме. Тогава не знаеше, но в онзи ден се бях нагълтал с много лекарства. Не бях на себе си, бях се разчувствал и ти се възползва от това.

— Донесох ви картичка за Деня на бащата, това беше всичко — казах. — И вие се разплакахте като бебе.

— Не е вярно.

— Точно така беше. И Денят на бащата пак приближава. И пак ще ви донеса картичка.

— Забранявам ти! — отсече той.

— Ами спрете ми заплатата тогава — извиках и поех нагоре по стълбите, където ме чакаха пет пласта дебел чарлстънски прах, но господин Канън ми беше казал, че с гордост трябва да се трудя сред валмата прахоляк, станали свещени и аристократични поради историята на семействата, превърнали родния ми град в нещо толкова красиво и изящно.

На два пъти смених водата му и прибавих нови соли, за да може хубаво да изкисне в нея патравите си, грозни крака. После влязох в банята и взех най-различни масла и мехлеми, за да масажирам подутите му ходила. Прекалената му изтънченост винаги ме караше да се чувствам като недодялан грубиян, когато придърпвах стол до него и подсушавах краката му с меките хавлиени кърпи с монограм, наследени от цял род покойници. Но това беше част от режима, който докторът му беше предписал, и аз нямаше да получа удостоверение за положен общественополезен труд, ако не масажирах редовно престарелите крачища на господин Канън. Той винаги превръщаше тази част от нашия ежеседмичен ритуал в истинска драма.

— Остави ми краката на мира, вагабонтин такъв! — извикваше.

— Но това е част от работата ми — му отвръщах аз. — Защо усложнявате нещата? И двамата знаем колко много ви харесва. Освен това се отразява добре на краката ви.

— Момче, не си измисляй!

Взех десния му крак, сложих го върху дясното си коляно и го изсуших най-старателно. Тази интимност го изнервяше и той покри главата си с кърпа, а аз преминах на левия крак.

— Следващата седмица ще трябва да се потрудим върху педикюра — казах, докато разглеждах пръстите на краката му. — Розовите нокти засега изглеждат добре.

— Боже Господи, затова ли живея? — изпъшка той. — За да може един най-обикновен престъпник да хвали краката ми.

След това започнах да слагам крем от алое и евкалипт и да масажирам ходилата му от пръстите до петата. Понякога стенеше от удоволствие, понякога от болка, когато го натисках по-силно. Целта ми беше да го масажирам, докато краката му порозовеят от засиленото кръвообращение, защото така ми беше наредил докторът. Господин Канън страдаше от ишиас и болки в гърба и не можеше да докосне пръстите на краката си с ръка. Знаеше много добре, че тези процедури са добри за здравето му дори когато накърняваха чувството му за достойнство.

— Миналата седмица ми се обади доктор Шермата — казах му аз.

— Божичко, изобщо не мога да разбера защо се оставих в ръцете на някакъв украинец.

— Та, украинецът иска да ви изкъпя целия. Трябва да наквася цялото ви тяло, не само краката. — И се усмихнах към покритата му с кърпа глава.

— Само да си посмял! Ще те гръмна между очите! Каква гадост! Как можах да стигна дотук! А след като те гръмна и след като се уверя, че вече си умрял в страшни мъки, ще повикам такси, ще отида в болницата и ще видя сметката на онзи келеш украинеца. После ще се самоубия с един-единствен изстрел в главата.

— Значи не ви харесва идеята за един душ? — попитах. — А дали бихте предоставили тялото си за целите на науката?

— За тази цел Бог е създал просяците — отвърна ми той. — Моето тяло ще бъде положено в семейния парцел със знаменити предци в гробището „Магнолия„.

— По-конкретно колко знаменити са вашите предци, господин Канън? — подразних го аз.

Той долови заядливата нотка в гласа ми и извика гръмовито:

— Канън ли? Канън ли? Отвори която искаш книга за историята на Южна Каролина и дори неграмотният ще забележи в нея моето семейно име. Твоето семейство бледнее пред тях, по-скоро би изглеждало като жалки отрепки, дошли от Хаити, Пуерто Рико или дори Украйна.

— А сега вашият нозегледач трябва да тръгва — казах му. — Не забравяйте да си казвате молитвите и редовно почиствайте зъбите си с конец. — После добавих заплашително: — Защото много скоро ще изплатя дълга си към обществото.

— Какво искаш да кажеш?

— Съдия Алегзандър е намалил присъдата ми от сто на петдесет часа общественополезен труд.

— Как така? Веднага ще му се обадя. Хванаха те с толкова кокаин, че цялото чарлстънско гето можеше да смърка една седмица.

— До следващия четвъртък. Искате ли да ви донеса нещо? — тръгнах към външната врата аз.

— Да, Лео — провикна се той, — искам. Опитай се да ми донесеш малко добро възпитание, достойно поведение и вежливи обноски, както и по-голямо уважение към възрастните.

— Готово! Смятайте, че ги имате.

— Ти си едно огромно разочарование за мен. Мислех си, че мога да направя нещо за теб, но жестоко съм се лъгал.

— Тогава, господин Канън, защо още пазите моята картичка по случай Деня на бащата в горното дясно чекмедже на бюфета?

— Ти си подлец и мерзавец! — извика ми той. — Да не си се мернал повече тук, или ще изискам заповед за арест.

— До следващия четвъртък, Харингтън!

— Как смееш? Какво нахалство, да използваш малкото ми име! — После смекчи тон и добави: — До следващия четвъртък, Лео.

5 Отгледан от монахиня

Тръгнах на север по Ашли стрийт към колежа по медицина и болницата „Свети Франциск„, в която бяхме родени двамата с брат ми. Завих към стария параклис на „Портър-Год„, после надясно по „Рътлидж„, прекосих паркинга, където колелото ми стоеше заключено за дръжката на вратата на буика на майка ми. Табелката гласеше „Само за директора„ и това ме изпълни с второразрядна гордост, докато крачех към училището, което се беше превърнало в сигурно убежище. Когато постъпих в „Пенинсула„, бях напълно опозорен. Знаех, че майка ми ще иска да разговаря с мен именно за това, тъй като наближаваше последната ми година в гимназията.

Седнала зад бюрото си с изправен гръб, майка ми имаше вид на човек, способен да поведе в бой цяла ескадрила.

— Мислех, че знаеш за моя престой в манастира — каза ми тя.

— Не, мадам, нямал съм честта да бъда уведомен.

— Ти беше толкова странно създание — продължи майка ми, — предполагам, не съм искала да кажа нещо, което ще използваш като извинение да станеш още по-странен. Съгласен ли си, че беше много странен?

— Майко, ти винаги си била недоволна от мен — отвърнах и се загледах през прозореца към трафика по Рътлидж Авеню.

— Това си е лично твое и напълно погрешно мнение. И ме гледай в очите. — Отвори една папка, която винаги стоеше върху бюрото й, след това се зачете в нея, сякаш беше нещо зловонно. — Не си се проявил добре в гимназията, господин Кинг.

— Нали съм твой син, майко. Знаеш колко мразя, когато се правиш, че не сме роднини.

— Просто се отнасям с теб като с всички останали ученици в моето училище. Ако тук изкараш слаби оценки, никой колеж няма да те приеме.

— Все в някакъв ще вляза — отвърнах.

— Но дали ще е достатъчно добър?

— Аз и в Харвард да вляза, ти ще решиш, че цялата Бръшлянова лига е снижила критериите си за прием.

— Нито един добър колеж няма да ти даде шанс. — Тя пак се загледа в оценките ми, взе да цъка с език и това цъкане май беше част от речника на всички монахини и учителки в най-презрените общински училища. — Резултатът ти е 2,4 от четири възможни. Имаш по-малко от хиляда точки на CAT. Не си лишен от способности, но вече пропиля най-добрите години от живота си. Бележките ти от девети клас са унищожили целия ти успех.

— Мамо, знаеш, че преживях тежка година.

— Позорна година, така бих я нарекла. — Взе лист хартия и го плъзна по бюрото към мен. Познах го и отказах да го погледна. — Това е копие от заповедта за ареста ти, издадена на 30 август 1966-а. Нощта, когато беше хванат с повече от двеста грама кокаин в джоба. Тези четирийсет страници съдържат целия процес в съда за малолетни престъпници. Това тук са годишните доклади на твоя надзорник, както и на назначената ти психиатърка — любовта на твоя живот.

— Доктор Кридъл ми помогна много.

— А ето и писмата на съдия Алегзандър, в които описва твоя напредък — продължи тя. — Има и други писма, в които се докладва за положения от теб общественополезен труд, благодарение на който отърва излежаването на присъдата в затвор за малолетни престъпници.

— Съжалявам, че подложих семейството си на това изпитание — заявих аз. — Но ти го знаеш.

Тя се прокашля, още един от нейните монахински трикове, и каза:

— Тази нощ ще те преследва до края на живота ти.

— Майко, сбърках. Знаеш, че непрекъснато влизах и излизах в психиатрии след случилото се със Стив. Бяха минали пет години, откакто Стив…

— Би ли млъкнал? Не искам да говориш за брат си, той няма пръст в твоето опозоряване.

— Влязох в „Бишоп Айрланд„ в девети клас. Всички гледаха на мен като на смахнат. Децата се изнервяха от присъствието ми. Бях поканен на един купон, първия ми училищен купон. Вие с баща ми се радвахте, че вече се връщам към нормалния живот. На купона всички пиеха, но не щеш ли, нахълта полиция. Едно от момчетата от отбора пъхна торбичка с нещо в джоба ми и ме попита дали ще му я пазя, казах окей. Бях поласкан, че момче от отбора изобщо знае името ми. Така ме хванаха.

— Да, и на следващия ден директорката те изключи от училището, като по този начин изгуби възможността да получиш стабилно католическо образование — мечтата на твоята майка.

— Тази директорка беше ти, майка ми. Ти ме изключи от училището.

— Придържах се към училищната политика. В същия ден си подадох оставката. Същото направи и баща ти. По този начин и двамата застанахме зад теб и си платихме за това. Но ти ни предаде, като в полицията отказа да назовеш момчето, което ти беше подхвърлило кокаина.

— Оплесках нещата.

— Ако беше казал името на онова момче, нищо нямаше да ти се случи.

— Но нямаше да е честно да го издам — обясних за стотен път аз.

— А честно ли е един от по-големите ученици да пъхне в джоба на невинен деветокласник наркотици?

— Не е, постъпи гадно.

— О, поне това призна… след три години.

— Не биваше да ми го причинява — съгласих се с нея. — Чак сега го разбирам. Сега съм по-голям и виждам нещата по друг начин.

— Това изобщо не трябваше да се случва — повиши тон тя. — Ти нямаше никаква представа какво представляват наркотиците. Беше съвършено невинен. Беше използван по отвратителен начин от това голямо момче. И всичко заради твоето упорство, твоя неистов инат. Това упорство си наследил от мен. По дяволите, от мен!

— О, сестра Норбърта, такъв език! — Но ми стана жал за майка ми дори когато се опитвах да я измъкна от нещастието й с шега.

— Да преминем към следващия неприятен въпрос — каза тя. — Сестра Схоластика ми каза, че си се държал нагло с нея по телефона.

— Не е вярно. Бях много изненадан. Тя искаше да говори със сестра Мери Норбърта. Откъде да знам, че това е кодовото ти име.

— Не е харесала тона ти. Доловила е нотка на сарказъм.

— Държах се много мило — възразих. — Реших, че е сгрешила номера.

— Непрекъснато повтарям на моите монахини от манастира, че ще направя от теб феминист. — Гласът й звънтеше от самодоволство.

— Аз съм единственото момче в света, което знае да борави с шевна машина „Сингер„ — отвърнах й. — Което означава, че си искала да имаш дъщеря.

— Изобщо не желая да те слушам — тросна ми се тя. — Научих те на полезни неща, на които и мен ме учиха и които ненавиждах навремето. Но въпреки това те са полезни.

— Да бе, целият отбор избухна в бурен смях, като разбраха, че съм ти ушил рокля. Още умирам от срам, като се сетя.

— Уши я за Деня на майката. Не можеш да си представиш колко ме разнежи този жест. Тя все още е любимата ми рокля.

— Задръж я, майко, аз ще си ушия друга. Специално за преминаването ми в по-горен клас.

Тя се направи, че не ме е чула, наведе се и измъкна от кожената си чанта до бюрото една снимка в рамка. Вдигна я пред мен и ми нареди да я погледна хубаво.

— Ти, разбира се, знаеш тази снимка.

— Тя стои върху скрина на баща ми. Но е много на високо. Като малък изобщо не можех да стигна до нея, за да я видя.

— По рождение ти липсва любознателност. Могъл си да помолиш някой да ти я подаде. Сега виждаш ли я добре?

— Това е баща ми с неговите родители, които не познавам, а до него стои една монахиня, която също не познавам.

— Вгледай се по-внимателно в тази монахиня.

Бях виждал снимката стотици пъти. Възприемах баща ми като невероятно млад и още незрял човек, който стои мирно между двама непознати, които бяха умрели, преди да се родя. Сянка прорязваше забуленото и уплашено лице на монахинята — скована фигура, застинала в предписаната от векове анонимност и средновековни одежди. Чак след като се взрях, лицето на майка ми изплува пред очите ми. Бях в състояние да усетя почти физически магнита, който привличаше моите родители един към друг. Сякаш съзерцавах порнографска глава от собствената си биография, написана със симпатично мастило. Все едно бях впримчен в някакъв наполовина разказан живот, в свят от полулъжи и неясни, откъслечни полуистини. Гледах снимката, която бях виждал всеки божи ден; за малко да падна на колене, когато за пръв път си дадох сметка, че съм посветен в превода на всички нейни завоалирани тайни. Черно на бяло пред мен стоеше доказателството, че майка ми е живяла в манастир. Опитвах се да изтълкувам сложната тригонометрия на радикалната мисъл, която мълчанието можеше да превърне в най-голямата лъжа, изричана някога. Но в онзи ден бях все още твърде млад и неопитен, за да ми хрумне нещо толкова дълбокомислено. У мен то се спотайваше като упоено с етер, докато отново се озовах пред оръдейния мерник на посърналия майчин взор.

— Майко — казах й най-сетне. — Никога не съм предполагал, че си просто една жива кукла.

— Благодаря ти, сине. Благодаря ти за енти път.

— Не исках да кажа точно това, прозвуча твърде грубо — погледнах пак снимката, вече по-внимателно. — Вие с баща ми винаги сте били по-възрастни, отколкото родителите на другите деца.

— Родих първото си дете на четирийсет години — каза тя. — На четиридесет и две родих второто.

— Второто ли? Предполагам, че това съм аз.

— Предполагам, че си ти — отговори ми тя с равен глас.

— Но ето че изведнъж си се отказала да бъдеш монахиня, така ли? Не знаех, че е разрешено.

— Не е. Баща ти ще ти обясни всичко. Оставих тази работа на него. — Тя погледна часовника си. — Той вече те чака.

Баща ми ми подаде две кутии с такъми, нашите любими въдици и макари и кофа с жива стръв, която бях хванал, докато ловях скариди с мрежа в езерото, което се разливаше чак до нашия заден двор по време на високите пролетни приливи. Отидохме пеш до пристанището. Той развърза малкото рибарско корабче, което стоеше там на котва, и дръпна стартера на извънбордовия двигател със скромната мощност от петнайсет конски сили. Заплавахме към средата на река Ашли, която течеше по западната граница на Чарлстънския полуостров. Луната изгря на изток, ярка като сребърна лъжица.

Река Ашли винаги е била скривалище, работно място и убежище за нас двамата, когато искахме да останем насаме, да се наслаждаваме на компанията си и да лекуваме раните, които светът ни бе нанесъл. Отначало седяхме, прихлупени от тишината, оставили вековното мълчание на реката да ни превърне в най-обикновени носещи се по водата сенки. Отливът беше поема, която само времето можеше да сътвори, и ние наблюдавахме как забързаното му течение и набъбналата му периферия се бяха устремили към своя дом, океана. Слънцето бързо залязваше и едно въже с провесени по него перести облаци се беше опънало по западния небосклон, но ето че облаците — досущ като бяло бельо — се обагриха от сбогуващото се злато, което украси главата на баща ми като ореол. За миг реката се окъпа в златисти отблясъци, после потъна в мрак, а луната засия зад нас. Седяхме умълчани, баща и син, всеки загледан във въдицата си.

На фона на бледата светлина силуетът на баща ми сияеше — император, гравиран върху странна монета. Движението на приливите, неподвижността на бащите, болката, която човек усеща при смъртта на горещите летни дни — Атлантическият океан ни зовеше с магията си. Риболовът ми даваше време да мисля, да се моля и да седя заедно с мъжа, който не си спомням да ми е повишавал тон през цялото ми детство. Тъй като беше човек на науката, неговото бащинство беше разяснително, което ме караше да се чувствам като на консултация. Дори в непоносимите дни около смъртта на Стив баща ми никога не си позволи тон, който да не показва уважение към мен и моето детство. Когато изпаднах в криза след погребението на Стив, баща ми реши, че това е най-естественото нещо на света. Въпреки че сега навлизах в период, когато не бях в състояние да си спомня как изглеждаше брат ми, нито как звучеше гласът му, можех да се вгледам в лицето на баща ми и да видя как и Стив седи в лодката до нас. В покой лицето му излъчваше нежност, но въпреки това често имаше и онзи обсебен израз, който говореше, че и той си мисли за него. Тогава устните му изтъняваха, сякаш очертани с линия. Скулите му бяха високи, изпъкнали и въпреки че имаше гъсти вежди, те бяха симетрични и подхождаха на извивката на носа му, която издаваше сила. Очилата му, с дебели стъкла като моите, подчертаваха кафявите му очи. Беше затворен човек, с лека закачлива жилка в характера и безкрайна, маниакална любов към майка ми. Това излизане с лодката беше специално уредено, за да ми разкаже именно за нея, и аз чаках да стане достатъчно тъмно, за да започне. Само по здрач баща ми говореше за нещата, които наистина имат значение, и именно в такава една нощ, когато бях съвсем малък и Стив също беше в лодката, той се спря, загледан в чарлстънския залез, целият блеснал в алено сияние, и промълви:

— О, момчета! Погледнете! Къщата край реката.

Днес бяхме излезли по-късно и аленото сияние се беше оттеглило от хоризонта, а небето имаше металносин цвят, докато отминавахме пристана на бреговата охрана. Сграбчих веслата, подадох на баща ми въдицата си и загребах към средата на течението. Изправих лодката и пак започнахме да се носим покрай къщите по протежение на „Батъри„. Бяха осветени като театрални сцени и дори долавяхме гласовете на семействата, излезли на своите веранди и балкони. Надолу по реката камерен оркестър настройваше инструментите си пред неголямо множество, събрало се в парка „Уайт Пойнт„, които от това разстояние звучаха като разбъбрили се полски мишки. На два пъти хвърляхме котва, после поехме към Форт Съмтър.

— Сине, кажи ми за телефонното обаждане на сестра Схоластика — рече баща ми, като хвърлихме котва за трети път.

— Няма много за разправяне. Тя направо ме застреля, като ми каза, че била в един манастир с майка ми. Бях страшно изненадан, това е всичко.

— След Стив… — обади се баща ми, но засече и изчака да се стегне и да успокои гласа си. — След Стив майка ти настоя да не говорим за ранната част от живота й. Стив знаеше нещичко, но не много. Искахме да наблегнем върху това, че сме семейство, а не върху живота на майка ти, преди да се оженим.

— Не смяташ ли, че е малко странно?

— Не, Лео. Също като луната там горе всеки живот минава през различни фази. Част от природния закон. И преди да се съберем, животът на майка ти е минал през монашеската фаза. Вярно, продължила е доста дълго. Но въпреки това може да се класифицира като фаза.

— Това обяснява всичко. Божичко, отгледан от монахиня! Обзалагам се, че затова я наричам майка и теб — баща. Нали? Въпреки че живеем в Юга, страната на „мами„ и „тати„. А аз, като един принц Чарлз, й казвам „скъпа майко„.

— В това няма нищо лошо — обясни моят баща, моят тати.

— Тя прилича на монахиня, държи се като монахиня, говори като монахиня и диша като монахиня. Значи съм отгледан в измама. Моите връстници винаги са ме смятали за странен и са били напълно прави. Нещо у мен винаги е било не както трябва.

— Според мен ти си съвършен във всяко отношение.

— Ти си предубеден.

— Това ми е работата.

— Самият факт, че съм отгледан от монахиня, без дори да го знам, обяснява защо почти цял живот играя ролята на иподякон по време на утринната служба. И защо всяка вечер преди лягане редим безкрайни молитви. Хайде, баща ми, какво толкова има в „Аве Мария„, та да трябва да се повтаря хиляда пъти до припадък? Иска ми се да изровя костите на онези, дето са измислили молитвата, и да ги оскверня.

Той се изсмя, умълча се и пак стана сериозен.

— Молитвата, Лео, е духовна дисциплина. Тя ни приближава към Бога.

— Тя е нещо досадно — казах, после добавих: — И ужасно глупаво.

— Мери си думите, сине.

— Съжалявам. Как се запознахте с майка ми? Тя ми каза, че ти ще ми разкажеш.

— Красива история — каза той с безкрайно притеснение. — Най-доброто, за което можеше да мечтае човек като мен.

— Какво искаш да кажеш с това „човек като мен„?

— Знаеш какво искам да кажа: семпъл човек, грозен.

— Защо смяташ, че си грозен?

Той се ухили.

— Следващия път, като минеш покрай банята ми, отбий се и погледни. Там, представи си, има огледало.

— Изобщо не си грозен!

— Тогава ще си купя друго огледало, очевидно това непрекъснато ме изкривява.

Изсмя се на собствената си шега, после дръпна въжето на стартера, а аз издърпах котвата. Очите ни се зареяха към къщите покрай брега. Зърнахме балерина, която се упражняваше в студио на горния етаж, видяхме две момчета с ролкови кънки, които се носеха плавно и леко по дигата край „Батъри„, сякаш караха по лед с ръце на гърба. По улицата се виждаха велосипеди, а фаровете им осветяваха пътя с мъждукаща светлина като от джобно фенерче. Изгасихме двигателя, като се озовахме пред хотел „Форт Съмтър„ и се загледахме в мъжете, които си поръчваха вечеря под светлината на свещи. Влюбени се разхождаха нагоре-надолу, някои двойки спираха да се целунат точно там, където реките Ашли и Купър се сливат и образуват уханното пристанище на Чарлстън.

Сложихме стръв на кукичките и метнахме влакната.

— Лео, познавал съм майка ти цял живот — рече той, — но всичко започна през лятото на 1937-а. Целият свят щеше скоро да се промени. Бях пристигнал по-рано на купона. Също като теб и аз нямах гадже в гимназията. Не знам дали бях толкова стеснителен, колкото си ти, но нищо чудно да е било точно така. Щом ме заговореше някое момиче, направо онемявах. Но като зърнах майка ти, излегната на слънце върху плаващата платформа до остров Джеймс, нещо, не знам какво, изведнъж се промени. Нещо у мен се пръсна, усетих как една през друга милиони думи се тълпят да излязат от устата ми и се затичах. И докато тичах, реших, че искам да се оженя за това момиче.

— О, я стига! Никога не става толкова бързо.

— Кой разказва сега? — И той взе да описва бледосиния бански на майка ми, красивите й крака и тяло и огромната си изненада, когато тя се изправила и скочила в солените води на залива точно преди той да пристигне на среща със съдбата си. Заплувала по гръб срещу прилива и тогава го видяла — силуета на баща ми на фона на слънчевата светлина — и извикала:

— Ей, Джаспър, къде ти е банският? Можем да поплуваме заедно.

Той грабнал вътрешната гума от пристана, събул си обувките и скочил във водата напълно облечен — нещо, което продължаваше да смята за най-романтичния и спонтанен жест в живота си.

— Ей, Джаспър, полудя ли? Какво ти става? — извикала майка ми.

— Май нещо такова — отвърнал й той. — Мисля си, че съм луд по тебе, затова.

— Дрехите ти ще станат на нищо!

— Няма им нищо на дрехите ми. Но трябва да ми помогнеш да събера пари за нов часовник и портфейл от истинска кожа, защото с тях е свършено.

— Така се получава, като кажеш „довиждане„ на разума си, Джаспър Кинг.

— Ако можеше да видиш как изглеждаш отгоре, щеше да разбереш защо не се стърпях, Линдзи Уийвър.

— Изглеждаш ли? Какво искаш да кажеш с това „изглеждаш„.

— Искам да кажа, че изглеждаш като кралица на целия свят.

А тя му казала:

— Слушай, Джаспър Кинг, този твой отговор много ми хареса. Ама много.

Загледани един в друг, хванати за вътрешната гума, двамата взели да си разказват разни свои случки, от онези, които наистина са важни и се пазят в тайна, докато въпросното момче се появи иззад ъгъла или зърнеш въпросното момиче да върви срещу теб по улицата. Редували се, описвали целомъдрения си живот с неща, които само потвърждавали невинността им.

Докато се появил бащата на Джаспър да прибере двамата плувци с лодката си, те били вече влюбени един в друг и изобщо не им пукало дали някой се досеща за това или не.

Като се върнали на купона, и съучениците, и семействата им взели да се шегуват с бягството им в морето, но, зазяпани един в друг, те успели единствено да изгорят на слънцето. Същата вечер се извила буря, но те останали на пристана, хванати за ръка, докато всички останали ги наблюдавали, подслонени на сухо в огромната къща, а вятърът шибал палмите и дъбовете, строени в редица покрай реката. Дъждът плющял на талази, но Линдзи и Джаспър продължавали да седят, хванати за ръце, напълно забравили за света и за купона, който се вихрел някъде зад тях. Не спирали да си говорят, сякаш току-що били открили речта. Преди това нито Линдзи, нито Джаспър имали гаджета и двамата си признали, че отдавна чакали деня, когато това ще се случи. Нямало човек, който да ги е видял през онзи ден и да не си е казал, че Линдзи или Джаспър са родени един за друг и сигурно ще се оженят.

Когато си дълбоко религиозен — а моите родители били такива и навремето, както и сега, — обикновено си казваш, че „сватбите стават на небето„, че сам Бог урежда случайните срещи. И трябва само да следваш неумолимия му замисъл за това как Той иска да прекараш живота си. През лятото майка ми и баща ми смятали, че в момента изживяват най-голяма любовна история на света.

Съвсем притихнал, с почти молитвен тон баща ми продължаваше да описва как ухажвал майка ми. Не откъсваше поглед от влакното, потънало в черните води на реката, и много внимателно подбираше думите си. Преди тази нощ на разкритията аз нямах никаква представа, че нашите са се познавали от деца. Те бяха десет-двайсет години по-възрастни от родителите на моите връстници и хората често ги вземаха за мои баба и дядо. Докато ловях риба, заслушан в думите му, си дадох сметка, че той ми представя една страстно влюбена двойка, за чието съществуване не бях и подозирал.

През същия този юни Джаспър започнал работа в магазина за дрехи на господин Бърлин. В неделя след църковната служба винаги сядал да обядва заедно със семейство Уийвър. По време на това вълшебно лято Линдзи и Джаспър се разхождали из красивите градини на Чарлстън, из неговите църковни дворове и авенюта и двамата си говорели за прекрасното бъдеще, което ги чака като съпруг и съпруга. Разхождали се, хванати за ръка, и махали на товарните кораби, които поемали навътре в морето. Веднъж Джаспър се качил на една магнолия, защото искал да открие най-съвършения цвят и да закичи с него своята любима. Боднал го в смолисточерната й коса, а тя зърнала отражението си в страничното огледало на един паркиран буик и тогава двамата решили, че това е тяхното любимо цвете и дори си обещали, че ще се оженят тогава, когато ще могат да украсят целия олтар с магнолии. Една вечер пък решили да се целунат по веднъж пред всяка от любимите им къщи в Чарлстън и едва успели да се приберат преди вечерния час на Линдзи.

— Нищо не разбирам — обадих се аз. — Как след цялото това целуване тя е отишла в манастир?

Той се изсмя.

— Ще стигна и дотам.

Тъй като Джаспър и Линдзи се причестявали редовно, обикновено се срещали сутрин пред стъпалата на катедралата. Преди това Джаспър не бил виждал човек — мъж или жена — да се вглъбява така всеотдайно в преобразяващата сила на молитвата, не и по начина, по който неговата любима го правела всяка сутрин. Приемала причастието като изпаднала в екстаз, сякаш вкусвала от самата божествена същност на Христос. Поддавала се на ритуалната тайнственост със смирение, което нямало равно на себе си. Там, където Джаспър откривал препятствия и теснини по пътя си към разбирателството с духовния свят, за Линдзи достъпът бил широко открит. Схващането на Джаспър за католическата вяра било просто — работата му се свеждала до това да приеме учението на Христос, да се опитва да прави добрини и да води праведен живот. Линдзи пък вярвала с цялото си сърце и душа, че святостта е единствената логична цел, към която добрият християнин трябва да се стреми. Не само че жадувала да стане част от Христос в неговите страдания по време на изпитанията в Гетсиманската градина, но копнеела и цялата градина да е покрита със стъпки от нейните крака, да й бъде убежище, в което да тича боса с протегнати напред ръце към Господа и неговите мъки. Това, с което Линдзи Уийвър се изправяла пред олтара всеки ден, не било просто вяра, а пълно отдаване и силно влечение към тази тайнственост. И пред тази нейна непоклатима вяра любовта на Джаспър нямала никакъв шанс.

През следващата година в гимназията Джаспър Кинг изгубил Линдзи. През септември един млад отец на име Максуел Садлър, току-що ръкоположен в Рим, пристигнал с катедралния храм „Свети Йоан Кръстител„, за да се отдаде на призванието си като главен свещеник на епархията и учител по богословие в гимназията „Бишоп Айрланд„. В католическия свят само неделната проповед се отслужвала на английски, но със същия успех можело да се проповядва и на санскрит, толкова била предлаганата на паството духовна храна. Щом се стигнело до неизменните хомилии, нямало жива душа, която католическият свещеник да не може да приспи.

В епархията на Чарлстън обаче Максуел Садлър променил това положение завинаги. Джаспър и Линдзи седели един до друг, когато невероятно красивият млад свещеник се качил в амвона, за да произнесе своята първа проповед. Дълго време стоял, гледал втренчено паството и чакал, докато хората взели да се въртят неспокойно в настъпилата тишина. После най-ненадейно изревал гръмогласно: „Джони Джоунс ходел на църква всяка неделя.„ Последвала втора дълга пауза и изчакване, докато отец Макс довърши мисълта си: „Джони Джоунс отишъл в ада заради това, което вършел в понеделник.„

Новият свещеник говорел с езика на южняшката пламенност и катедралата отново започнала да се пълни с хора. Още в първите месеци на своята служба младият свещеник възбудил ревността на отец Райе, според когото неговите проповеди били суетни и зловещи. През септември обаче новодошлият започнал да преподава на горните класове в „Бишоп Айрланд„. Нарекъл курса си „Теология 101„ и променил начина, по който учениците гледали на своя обичен Бог. Сякаш някакъв идол се появил и сложил отпечатъка си направо върху голите им души. Именно Максуел Садлър пръв казал на Линдзи, че според него тя е призвана да стане монахиня. Споменал й, че знае един манастир в Северна Каролина с много добро обучение, и я посъветвал да постъпи в него. Разкрил й, че самият той имал видение, в което тя му се явила като послушница.

Тайно, без да каже на Джаспър, Линдзи кандидатствала и била приета в манастира в Белмонт, Северна Каролина.

Отец Садлър се опитал да убеди и баща ми да се посвети на църквата. В своята невинност обаче той му отговорил, че вече е дал един обет — да се ожени за моята майка и да създаде добро и примерно семейство.

По време на коледната ваканция Линдзи скъсала с Джаспър и му заявила намерението си да влезе в манастир през юни, след като завършат гимназия. Новината му подействала ужасно. Наговорил на Линдзи куп неща, от които щял да се срамува до края на живота си, и те отново нахлуха в главата му, докато двамата ловяхме риба в река Ашли. Обвинил я, че го е подвела, че е съсипала живота му, и то заради нейни си най-егоистични подбуди. В продължение на часове я увещавал, молел я да промени решението си, но напразно. Цял месец след това не си говорели и дори не смеели да се погледнат, като се разминавали по коридорите в училище.

По силата на навика обаче продължавали да се виждат в църквата и полека-лека приятелството им оцеляло. Понякога огорчението отново обземало Джаспър, но тя успявала да го успокои, като му напомняла за неговата собствена преданост към Бога, на когото се канела да отдаде живота си, прежалвайки тяхното общо бъдеще. Когато Линдзи напуснала семейството си, за да замине в Белмонт, помолила именно Джаспър да я отведе до прага на манастира. Той приел поканата й любезно, но сдържано. Сутринта на 16 юни 1938 г. поели по черните селските пътища. Стигнали манастира посред нощ. Линдзи носела съвсем малко неща: всичките й земни блага се побрали в малка торбичка.

Двамата излезли от колата. Тя позвънила и Джаспър чул как този звън проехтял из целия манастир. Една сестра отворила вратата и поканила Линдзи да влезе, където две други монахини я чакали, за да я придружат по дълъг коридор. Така започнал новият й живот.

— Ти ли си Джаспър? — попитала монахинята.

— Да, сестро. Аз съм Джаспър.

— Тя ми писа за теб — добавила тя. — Аз съм сестра Мери Микеле. Тукашната игуменка.

— Може ли да посещавам Линдзи? Не често, само от време на време?

— Не, това не е никак добра идея — казала му сестра Микеле.

— А може ли да й пиша?

— Можеш, ако желаеш — отвърнала му игуменката. — Но не ти обещавам, че ще й предавам писмата. Сега тя принадлежи на ордена.

— А може ли да направя нещо за манастира? Има ли нещо, от което се нуждаете? Нещо, което да купя за вас?

Игуменката се замислила и отговорила:

— Сапун. Сестрите ще се зарадват на малко сапун.

Още на следващия ден Джаспър поел с колата към Шарлот и сключил сделка с управителя на универсалния магазин „Белк„ за десет кашона най-обикновен, но все пак женски сапун с лек аромат за манастира „Светото сърце„. Когато за пръв път му писала, сестра Микеле споделила с Джаспър, че отначало подаръкът му бил посрещнат противоречиво, тъй като някои от по-старите монахини смятали, че сапунът е лукс и не бива да се използва в обителта. Но сестра Микеле ги убедила, като им обяснила естеството на подаръка, както и че прахосването е грях, а чистотата — добродетел.

И така започнали ежегодните поклонения на Джаспър Кинг. Появявал се в манастира всяка година на 16 юни, питал сестра Мери Микеле дали може да се види с Линдзи, която вече била претърпяла своята метаморфоза, превръщайки се в сестра Мери Норбърта. Въпреки че посещенията на баща ми почти винаги изненадвали сестра Микеле, тя никога не забравяла да се прояви като практична жена.

— Тази година от какво ще има нужда манастирът? — питал Джаспър.

— Перилни препарати — отговаряла сестра Микеле и още на следващия ден пратката с въпросните препарати била доставяна пред задната врата на сградата. На следващата година поръчката била за паркетин, на по-следващата — за хавлиени кърпи, на по-следващата — за вакса за обувки.

Сдържано, но много важно приятелство възникнало между Джаспър и сестра Микеле и двамата започнали да очакват с нетърпение срещите си на 16 юни. Тя осведомявала Джаспър за напредъка на Норбърта, а веднъж дори му казала: „Не съм виждала друго момиче, така талантливо и призвано за тази работа.„

Тези думи изпълнили Джаспър със задоволство и страх. Всеки път, когато приближавал красивия манастир, се надявал да зърне Линдзи на стъпалата отпред с малката си торбичка в ръка, облечена в същата рокля, с която я довел от Чарлстън. Надявал се да я види как го чака, как ще се хвърли в обятията му и ще каже, че всичко се е оказало едно голямо недоразумение.

Същия септември, поемайки по стъпките на своя баща и на своя дядо преди него, той постъпил в „Цитаделата„ за голяма радост на цялото семейство. Но в същото време много добре си давал сметка, че отива там само защото така и не седнал да състави план на живота си. Всъщност не бил в състояние да измисли такъв, в който да липсва Линдзи. Захванал се да учи физика и много скоро разбрал, че е станал обект на законите на инерцията като всички други предмети на този свят и че, изоставен от Линдзи, е влязъл в орбитата на една непланирана, но неизбежна съдба. С лекота приел строгите закони на дисциплината в „Цитаделата„, влюбил се в естествения порядък на живота в полка и като повечето млади хора с удоволствие се грижел за униформите и марширувал по плаца под такта на барабана в ритъма на строя. И както манастирът бил убежище за жени, отдадени на молитвата, така „Цитаделата„ била като свещеническо поприще за Джаспър. И това поприще го призовало сред кастата воини на 7 декември 1941 г., когато японците атакували Пърл Харбър.

Докато Джаспър преминавал изпитите по физическа годност в армията, успял да научи наизуст очната таблица, която използвали военните лекари, и затова минал изпита с отличен резултат. Отпътувал за фронта като младши лейтенант и се отличил при сраженията в Европа, акостирал в Нормандия с третата вълна на операцията, участвал в освобождаването на Париж и вече бил прекарал една година в Германия, когато настъпил денят на победата. След цяла година служба в окупационната армия в Германия бил върнат у дома в Чарлстън, за да започне истинския си живот без Линдзи. По време на войната Джаспър й пишел всяка седмица, но тя не видяла нито едно от тези писма. Сестра Мери Микеле се гордеела с факта, че притежава повече познания за човешката природа от всеки мирянин, затова и усетила как любовта на Джаспър към Линдзи пулсира във всеки написан от него ред. Ето защо задържала писмата и не ги дала на младата жена.

По време на войната Джаспър настоял баща му да се явява пред прага на манастира „Светото сърце„ всяка година на 16 юни и да пита сестра Микеле от какво имат нужда. Това задължение никак не харесало на моя дядо, но поел ангажимента от суеверие. Страхувал се, че синът му може да загине на фронта, ако откаже да изпълни това благородно поръчение за женския манастир. Както му било заръчано, той редовно зачитал годишнината от деня, в който Линдзи поела към своето призвание, и без да пропусне и един път, се явявал на датата 16 юни. Докато бил по бойните полета на Европа, Джаспър получил четири кратки бележки с по едно „Благодаря„ от сестра Микеле, както и с уверения, че младата сестра Норбърта е новата им изгряваща звезда.

Преподавателките в манастира бързо открили нейния интелект и след като дала монашеския си обет, Линдзи веднага се записала в Католическия университет. Въпреки тежката и ускорена учебна програма успяла да завърши доктората си по английска литература и вече пишела дисертацията си върху „Одисей„. Още при първото изчитане на романа открила, че действието му се развива в един-единствен ден — 16 юни. Тъй като това бил същият ден, в който Джаспър я довел в манастира, за да започне живота си като монахиня, датата някак придобила магическо значение за Линдзи. Тя много често си мислела за Джаспър. Знаела от родителите си, че е заминал за фронта в Европа, и всяка сутрин, докато приемала причастие, се молела за него. Когато сестра Микеле й писала, че Джаспър се е върнал невредим, това още повече я убедило, че молитвата представлява естествена и несъмнена сила, че наистина е проводник на доброто в света. Дълбоко в душата си вярвала, че именно нейните молби и молитви са помогнали на Джаспър да оцелее в Европа.

Той си намерил работа като учител в „Бишоп Айрланд„ и заживял в старата си стая в къщата на родителите си на Рътлидж Авеню. Ограничавал обществения си живот до някоя и друга среща с новопостъпила учителка или пък с някоя от сестрите на съучениците си от „Цитаделата„. Оказал се приветлив и, общо взето, привлекателен партньор и немалко жени му дали да разбере, че са готови за сериозна връзка с него, стига да успее да се излекува от прословутата си ученическа любов. Всеки път, когато ставало дума за нея, той намирал начин да се надсмее над себе си, над преданото си сляпо увлечение по жена, която отказвала да бъде на разположение на който и да е мъж. Но пред себе си тайно си обещал, че никога няма да се ожени за друга, освен ако отново не се почувства така, както навремето, когато се носел, напълно облечен, върху вътрешната автомобилна гума по приливните течения в пристанището на Чарлстън и бил на седемнайсет години. Защото вече знаел какво е любов и какво усеща човек, когато е влюбен.

През лятото на 1947 г. купил парцел от осем декара край соленото езеро до река Ашли, която го разделяла от Локуд Булевард. С помощта на приятели построил двуетажна тухлена къща, която с нищо не допринасяла за архитектурното изящество на града. Къщата била функционална и непретенциозна като католическа църква в покрайнините на Чарлстън. Направил си и лаборатория за научни експерименти в една от стаите на горния етаж и дори майка му взела да се шегува, че бил вдигнал петстайна къща, а се нуждаел само от една ергенска бърлога. Но Джаспър имал дългосрочен план, с помощта на който смятал да притъпи болката от ергенския си живот, а и да си помогне при изплащането на ипотеката: поканил други млади мъже от гимназията да наемат стаи при него и по този начин в къщата му винаги имало поне трима учители на квартира. Този период останал в спомените му като много щастлив, защото почти всеки уикенд имало шумен купон, а смехът на танцуващи млади хора бил като музика, от която къщата силно се нуждаела.

Няколко от тези млади мъже останали най-добрите приятели на Джаспър до края на живота му — живот, който и без това бил богат на приятелства. Дори отец Максуел Садлър прекарал шест месеца в една от стаите на горния етаж, след като пожар, причинен от късо съединение, съсипал енорийското му жилище. Джаспър не му взел пари за престоя, дори съжалявал, когато се прибрал обратно след ремонта. Само малка част от другите наематели знаели за голямата му любов към Линдзи, затова без притеснение подхващал разговор за непрежалимата си любов с отец Макс. С безмерното си търпение свещеникът не се опитал да го разубеди, нито да го отклони от тази негова преданост към Линдзи, но започнал да го запознава с други хубави католички, с които се срещал покрай работата си.

Поради това негово ергенство в училището на Джаспър плъзнали зловредни слухове, че е педераст, но той не си мръднал пръста да ги разсее, тъй като и без това водел съвсем обикновен и затворен живот. След първите няколко години от завръщането му в града вече почти не го виждали по балове или вечери в централните ресторанти или в тесните улички край театъра на Док стрийт, специално организирани с дами, които били евентуални партии за женитба. Веднъж негов приятел, учител по английска литература, го поканил да се отбият през уикенда в един гей бар, след което Джаспър повече не му проговорил.

С всяка изминала година се затварял все повече в себе си, станал по-мнителен, по-набожен и безкомпромисен, в резултат на което младите учители престанали да наемат стаи при него, тъй като се чувствали неловко в компанията му.

Животът в самота не подействал добре на Джаспър и той започнал да придобива навици, които граничели с неприкрита ексцентричност. Не успял да забележи ръждата, която започнала да разяжда слънчевия му характер. Тишината в къщата непрекъснато го карала да потъва в размишления и отчаяние заради живота, който би могъл да бъде съвършен. Продължавал да пише на своята любима послушница веднъж седмично, изпращал писмата си до манастира на името на сестра Микеле. От време на време си казвал, че трябва да започне да излиза, да се среща с жени и да се влюби, но фалшът на разговорите в такива случаи го измъчвал до непоносимост. В писмата си непрекъснато си съчинявал истории за купони на плажа, за пътешествия по море до Бермуда, за премиери на изложби, за летни екскурзии до Европа, за покупката на златист лабрадор, за риболовни експедиции до Мексиканския залив, за духовно уединение в абатството Мепкин и стотици други забележителни изживявания, които никога не се били случвали. Баща ми вероятно е първият човек в света, който умирал от страх да не отегчи една монахиня.

Всяка година на 16 юни той спазвал уговорката си със сестра Микеле и се явявал в манастира. Една година занесъл двайсет и пет килограма пресни скариди, които бил уловил с лодката си в залива Шем. Друга година стоварил разсад от сто малки азалии, които бил отгледал в импровизирана оранжерия в задния двор на къщата си. Освен това Джаспър винаги носел огромни количества пресни домати, краставици и царевица от остров Уодмало. И още фъстъци, буркани с желирани плодове и лютеница, както и сладка, които сам приготвял. Игуменката оценявала чувството му за хумор и романтичната безнадеждност на каузата, на която служел, въпреки факта, че тя изобщо не го насърчавала и не му разрешавала да разпитва за бившата си приятелка. Сестра Микеле дори не му казала, че сестра Норбърта не живее в манастира от 1940 г. и че същото лято е преподавала литература в университета „Нотър Дам„. Нито пък му споменала, че правилникът й забранява да предава писмата му на неговата любима. Но всъщност била нарушила въпросния правилник, като запазила писмата в една кутия, вързана с бяла панделка, в кабинета си. Което изобщо не я тревожело. Но факта, че била прочела всяко едно от тях жадно, ненаситно и с огромно удоволствие, смятала за грях, макар и от по-малък порядък.

На 16 юни 1948 г. тя поканила Джаспър на обяд в центъра на Шарлот, в ресторант, прочут със своите стекове. По време на обяда той я попитал:

— Сестро, тази година от какво се нуждае манастирът?

Тя се изсмяла.

— Няма да повярваш, Джаспър, но пак имаме нужда от сапун за миене.

— Същото, което ми поискахте, когато се видяхме за пръв път — казал той. — Значи момичетата обичат да се къпят.

Когато Джаспър станал да си върви, сестра Микеле го изненадала с една нежна целувка по бузата, след което му благодарила за всичко, което направил за манастира през тези години. Целувката била нещо доста странно и мило, но той разполагал с цяла година, за да разтълкува смисъла й. Поради пожар, неволно предизвикан от непохватен ученик, химическата му лаборатория в гимназията останала затворена. Майка му пък показвала първите симптоми на ранна деменция, а на баща му поставили диагноза рак на ларинкса. Той се върнал в къщата на родителите си, за да се грижи за тях, а собствената си дал под наем на четирима ергени, които преподавали в различни гимназии. Къщата му се прочула с най-лудите купони в целия град. Но той бил твърде зает, за да се занимава с тях, и за пръв път едва не забравил срещата си на 16 юни в манастира „Светото сърце„.

Били минали дванайсет години, откакто Джаспър завел Линдзи Уийвър до прага на манастира. Отворила му млада монахиня, която не бил виждал преди това, той й казал, че има среща с игуменката, и тя му дала знак да я последва към стаята за посетители. Оставила го, кимнала му и излязла от стаята безмълвна като дим.

На горната площадка на стълбата, която водела към стаята за посетители, се появила втора монахиня. Светлината струяла през високия прозорец така, че очертавала силуета й, който се движел прекалено грациозно, за да е на сестра Микеле.

В този миг слънчевите лъчи попаднали върху очилата на Джаспър и го заслепили. Той примижал и се обърнал към фигурата на стълбата:

— Очаквах да видя старата си приятелка, сестра Микеле.

— Сестра Микеле почина от удар преди повече от месец — казала монахинята. — Сега аз я замествам. Затова съм тук да ви посрещна.

— Защо никой не ми се обади? — попитал Джаспър.

— Смъртта беше внезапна и неочаквана.

— Съжалявам — казал той. — Бяхме се сближили със сестра Микеле. — Все още заслепен от яркото слънце, той извърнал глава, свалил очилата си и започнал да ги бърше с носната си кърпа.

— Джаспър, дори да не ме виждаш добре, не си ли спомняш гласа ми? — попитала заместник-игуменката и отстъпила встрани.

Когато Джаспър видял лицето й, паднал на колене и взел да вие като ранено животно. Виковете му накарали монахините да се втурнат презглава от всички краища на манастира. Сестра Норбърта се озовала в незавидното положение да им обяснява защо този докаран до истерия мъж стои на колене пред нея. Сестра Микеле била единствената, която знаела цялата история на разплакания безнадеждно влюбен.

— Да извикам ли полиция? — попитала младата монахиня, която въвела госта.

— Не, в никакъв случай. Това е Джаспър Кинг. Човекът, който всяка година прави големи дарения на манастира. Току-що му съобщих тъжната вест за смъртта на добрата ни сестра Микеле. Двамата бяха добри приятели.

— Тогава да повикам ли свещеник? — попитала друга от монахините.

— Не, не, Джаспър ще се оправи. Някой да донесе чаша студен чай. Джаспър, още ли обичаш сладък чай?

Няколко монахини изправили Джаспър на крака и го сложили да седне; тялото му било омекнало и като че в безтегловност. Чаят пристигнал и го ободрил. Няколко пъти благодарил на монахинята, която му го поднесла. Чувствал се много объркан и унижен заради сценката, която предизвикал.

— Съжалявам, Линдзи. Искам да кажа, сестра Норбърта — заекнал той. — Бях се простил с надеждата, че някога ще те видя пак. Изненада ме, свари ме неподготвен.

— Неподготвен ли, Джаспър? — изсмяла се тя. — Може и така да е. Слушай, нямах представа, че си такъв артист.

— Нито пък аз — казал той и двамата избухнали в смях. Извадих едър костур, докато баща ми описваше вълнението си от неочакваната среща с Линдзи Уийвър.

— Значи, не си я познал, така ли? — попитах го, като видях, че е твърде разчувстван, за да продължи.

— Беше срещу светлината, затова — рече той накрая. — Светлината струеше над лявото й рамо право в очите ми.

— А гласът й?

— Не очаквах да го чуя отново. Лео, бях съвършено неподготвен за тази среща. Бях се примирил, че повече няма да я видя. Дори не знаех, че съм се примирил. Но бях.

— И какво каза майка ми? — попитах. — След като ти се успокои.

Баща ми сложи нова стръв на кукичката и с атлетичен замах метна въдицата по посока на остров Джеймс. След това продължи да разказва.

Докато седели в креслата си един срещу друг, Джаспър се загледал в лицето на сестра Норбърта и с изумление установил, че тези дванайсет години с нищо не били охладили момчешкия му плам. С течение на времето, а и поради съзерцателния живот, който водела, Линдзи била станала още по-красива.

— Линдзи, така и не можах да те забравя — казал той.

— Моля те, наричай ме сестра Норбърта.

— Не можах да те забравя, сестра Норбърта, нито за миг.

— Знам, Джаспър — отвърнала му тя. — Сестра Микеле ми каза за твоите посещения. Отначало била много против теб. Но с течение на годините съпротивата й се смекчила. Спечелил си я, Джаспър, с твоето упорство, щедрост и безкрайна доброта. След време започнала да се радва на посещенията ти. А от писмата ти била във възторг.

— А ти виждала ли си ги?

— Не и когато си ги писал. Миналото лято двете със сестра Микеле попаднахме в един монашески дом. Наблизо имаше хубава гора и прекрасни пътеки, по които се разхождахме с часове. И тя започна да ми разказва за теб. Освен това сподели, че според нея мястото ми никога не е било в манастир. Същата вечер ми даде и кутията с твоите писма.

— Прочете ли ги?

— Да, Джаспър. От първото до последното.

— И какво смяташ?

— Ще ти кажа някой ден. Не днес. Но скоро, обещавам ти.

Линдзи вече била задействала сложната, безкрайно заплетена византийска процедура за освобождаване от монашески обет. Решението й по въпроса не се понравило на никого и трябвало с много усилия да убеди главата на ордена за цяла Америка в сериозността на намерението си, за да може молбата й да бъде препратена до главното седалище на ордена в Европа, а те от своя страна да го адресират до Светия престол. На Линдзи й се струвало, че документите се придвижват с мъчителната скорост на охлюв. Но като се имат предвид времето и мястото на Църквата, затворена в кехлибарената обител на непоклатими закони, освобождаването на Линдзи от нейния монашески обет пристигнало съвсем навреме. Светият престол, изнемощял от трудностите през Втората световна война, трябвало да се занимава с изтерзаната католическа душа на една срината със земята Европа. И нямал излишна енергия, за да я прахосва по някаква си монахиня от Американския юг, която открила със закъснение, че имала по-важна работа на този свят. Молбата й за освобождаване била подписана лично от папа Пий XII.

Линдзи Уийвър била облечена със старите си светски дрехи от първия ден, когато Джаспър Кинг я взел обратно през есента на 1949 г. Венчали се в главния олтар на църквата „Св. Йоан Кръстител„ и службата била ръководена от отец Максуел Садлър с цялата му показност и красноречие, с които бил станал толкова известен в цялата епархия на Чарлстън. Стивън Дедалус Кинг се родил десет месеца по-късно през 1950-а, а аз — през 1952-ра. Най-накрая Джаспър успял да спечели отново любовта на живота си.

— Лео, вятърът се усилва — каза баща ми. — Дай да се връщаме в марината.

Прибрахме влакната. Аз се погрижих за такъмите, докато баща ми запали двигателя. Заплавахме обратно по реката, малкият мотор свистеше срещу прилива. Потопих ръка в топлата солена вода и се замислих върху странните превратности на живота във време, когато не съм бил част от него; колко невъобразим е бил светът, лишен от плахото и неспокойно присъствие на Лео Кинг. Все пак баща ми бе вдигнал завесата пред пейзаж, в който майки, дали обет за безбрачие, стоят затворени в манастири, а огорчени до смърт бащи живеят в потискаща самота. Само преди седмица щях да напиша биографията си, без в нея да има и частица от най-важната за мен истина. Ако началото на познанието е, когато започнеш да откриваш в миналото си повече призраци, отколкото реалности, тогава може да се каже, че двамата с баща ми бяхме прекарали една дълга и полезна вечер сред водите на Ашли.

В марината завързахме лодката, събрахме си въдиците, макарите и всичко останало и на бърза ръка почистихме уловената риба; баща ми превръщаше във фетиш изпълнението и на най-малката задача, всичко трябваше да се върши „както трябва„. Движенията му бяха чевръсти и икономични и аз винаги го наблюдавах с удоволствие, но ми беше трудно да му подражавам. Когато се върнахме вкъщи, аз тръгнах към спалнята на мама и почуках на вратата, докато баща ми подреждаше рибата във фризера. Защо ли не се учудих, като я сварих да чете „Одисей„?

— Хванахте ли нещо? — попита тя и остави книгата с извити краища върху нощното шкафче.

— Тази вечер имахме късмет — казах, отидох до леглото и легнах до нея. По природа не съм гальовно момче и за мен това беше рядък жест.

Тя ме прегърна и облегна глава на рамото ми — също рядкост за жена, която не се славеше с нежната си и любяща природа.

— Благодаря ти, че си напуснала манастира — казах й. — Сигурно ти е било трудно.

За миг тя не каза нищо, после попита:

— Защо ми го казваш?

— Защото те познавам. Защото съм готов да се обзаложа, че в манастира си била щастлива. Там си се чувствала в безопасност.

— Прииска ми се да стана съпруга. Копнеех да бъда майка. Исках го. Или поне си мислех, че го искам.

— Без да си знаела, че се случват и неща като Стив — добавих.

— Никога не съм искала да зная за такива неща. За малко и теб да изгубя заради Стив. Както и двамата с баща ти — едва не се изгубихме един друг.

Баща ми влезе в стаята и не можа да скрие радостта си от това, че ме вижда в обятията на майка ми.

— Не искам да ви преча, ще ви оставя насаме.

— Тъкмо се канех да си лягам — казах и скочих от леглото.

— Лека нощ, Лео — каза майка ми.

Баща ми ме прегърна, целуна ме и каза:

— Лека нощ, сладко грахче.

— Лека, татко. — Усмихнах се и не можах да се сдържа: — Лека нощ, сестра Мери Норбърта. — Излетях от стаята, преди захвърленият по мен „Одисей„ да ме уцели по главата. Удари се във вратата, а аз се разсмях и бързо изтичах по стълбите.

6 Милият стар баща

Лежах в мрака и премислях събитията от изминалата седмица, удивен от тяхното многообразие и сложност. Силите, които бях срещнал през седмицата, започнаха да се материализират, докато нагласявах часовника си за 4:30 на следващата сутрин. Започнах моето странстване в света на сънищата. Стив беше там, както винаги. Трябваше да му разкажа за сираците, за близнаците от отсрещната страна на улицата, за чернокожия треньор по футбол и сърдития му син, за обяда в яхтклуба, за риболовния излет и за миналото на нашата майка като монахиня. Събудих се от писъци и викове, както и от баща ми, който беше застанал пред вратата ми и тъкмо светваше лампата.

— Ставай, Лео. Нещо става отсреща.

На бърза ръка нахлузих панталони, тениска и гуменки. Взех си очилата и излетях навън, където попаднах на разплаканата Шеба Поу, уплашения й брат и полупияната й майка. Майка ми отвори шкафа, където държахме пушките, подаде на баща ми неговата, а после ми подхвърли и моята, която бях наследил от баща й. Още объркан и сънен, баща ми взе да зарежда своята. Хванах с една ръка кутията с патрони, която майка ми подхвърли, и започнах да зареждам моята. Тогава баща ми каза:

— Някой е нахлул в къщата на Поу.

— Дойдохме тук, защото не познаваме никой друг — каза Тревър Поу с разтреперан от отчаяние глас.

— Мамо, той пак ни е открил — разпищя се Шеба пред майка си.

— Той винаги ни намира — отвърна й тя завалено.

Майка ми — все още по нощница — изтича към телефона, за да се обади в полицията, докато баща ми хукна навън в тъмното. Има моменти, когато ненавиждам това, че съм южняк, друг път точно обратното — умирам от удоволствие. Сега беше вторият случай. Тъй като непрекъснато скитах из околните гори и потоци, нашите смятаха, че трябва да съм добър ловец, в резултат на което умеех да боравя с пушка, както мажоретка върти жезъла. С пушка се чувствах и по-сигурен. Тръгнах след баща ми и двамата обиколихме къщата на семейство Поу, като се ослушвахме за някакво движение или звук отвътре. Наоколо нямаше никакви следи от взлом. Пробихме си път между храстите, после отново излязохме отпред и тогава чухме сирените, които отекваха в целия град. Майка ми се беше обадила не просто в полицията, а направо на началника на полицията, тъй като дъщерите му учеха при нея.

Баща ми пръв забеляза странната гротескна рисунка върху външната врата — усмихнато лице, изрисувано набързо със замах така, като че ли от него капе кръв. Имаше и една-единствена сълза, която се стичаше от лявото око. Баща ми извади носна кърпа и попи малката капчица, после я подуши.

— Лак за нокти — каза той.

Полицейските коли нахлуха в двора като десантни амфибии и полицаите се пръснаха из целия двор и къщата. Баща ми грабна пушката ми и прошепна:

— Сине, все още си в изпитателен срок.

— О, забравих — отвърнах стреснато и наистина се притесних.

Съседските веранди се изпълниха със сънени и любопитни хора. Полицейска кола беше паркирала и пред нашата къща и тогава забелязах, че един от полицаите разпитва Тревър, Шеба и майка им. Бел Феърклот излезе на улицата, за да докладва, че е видяла непознат човек в бяла кола, паркирана недалеч от езерото Колониъл. Стоял там две нощи поред. Палел цигара от цигара и имал руса коса, но тя не можеше да даде никакво друго описание на външния му вид. Един от прозорците на сутерена беше счупен. Очевидно влизането бе станало под прикритието на неподрязания жив плет. В продължение на повече от три часа полицията тършува в къщата с надеждата да открие някакви следи или да намери някакво обяснение, но в къщата нищо не беше пипнато, съборено или откраднато. Само гротескно усмихнатото лице, изрисувано върху външната врата, заслужаваше тяхното внимание.

Когато полицията си тръгна, двамата с баща ми се прибрахме, капнали от тази наситена с емоции нощ. Майка ми сипа по една глътка бърбън на себе си и на баща ми, а на мен ми даде чаша шоколад. Докато седяхме около масата в кухнята и шепнешком обсъждахме събитията, мама посочи с пръст нагоре и каза, че е сложила тримата Поу да си легнат в празните стаи, които навремето баща ми беше давал под наем.

— Това семейство е преживяло нещо ужасно — каза тихо тя. — Нещо, което ги е травмирало. Смятат, че някой е нахлул в къщата им, за да ги убие.

— Едва ли — рече баща ми. — Сигурно е станало случайно.

— Лео — каза майка ми, — бъди мил с тези деца. Бъди мил и любезен, но не ги допускай в сърцето си. Нямаш представа колко лош може да бъде светът. Ти си още млад и не познаваш опасностите.

— Изплаши ли се тази вечер, Лео? — попита ме татко, докато привършвах шоколада си.

— Направо се паникьосах. — Станах и тръгнах да си лягам.

— Не ти личеше — подхвърли майка ми.

— Защото баща ми беше с мен.

Беше три часът, когато се върнах в леглото си, и кварталът отново беше утихнал. Бързо заспах. Бях вече потънал в дълбок сън, когато почувствах момичешки устни да целуват моите и усетих голото тяло на Шеба Поу да се пъхва до мен. Никога преди това не бях ходил на среща, дори не бях оставал насаме с момиче в кола, а ето че се озовах до най-красивото момиче, което бях виждал. Ръцете й се движеха нагоре-надолу по тялото ми. Тя бавно насочи устните ми към гърдите си, после взе ръката ми и я пъхна в себе си, тогава научих как жената може да ухае на земя и че влагата й прилича на място, в което може да лумне пламък и да те дари с нещо сублимно. Езикът й се плъзна по шията и гърдите ми и само за няколко минути тя ми показа всички места, където може да се пъхне той, всички места, в които дори не подозирах, че е възможно да влезе език. Чак когато влязох в нея с помощта й, проумях удоволствието, което едно тяло може да извлече от друго. Тя се мяташе като малка лодка в бурно море върху мен, а косата й падаше на меки, разгорещени вълни по раменете. Шептеше гърлено, не спираше да ми благодари. Когато дойде при мен, сънувах, а тя ме върна към живот, много по-велик и прекрасен от всеки сън. След като се изпразних в нея, тя запуши устата ми с ръка да не извикам, после изчезна в нощта. Останах да лежа буден, безмълвен, опиянен от живота, който тепърва започвах. Когато слънцето изгря на изток, не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за Шеба. По-късно същата сутрин лицето й се мержелееше пред очите ми с всеки брой на „Нюз енд Куриър„, който мятах по верандите на Чарлстън. Щяха да минат години, преди да науча, че майка ми бе видяла как Шеба Поу излиза от стаята ми през тази нощ. И не е била единствената.

В неделя вечер нашите имаха навика да сядат на верандата и да гледат залеза над езерото Лонг и река Ашли. Именно защото бяха хора сериозни, сурови и вечно умислени, двамата изглеждаха направо като смахнати, когато изпадаха в лигавия си романтизъм. Щом пуснеха любимите си албуми на Джони Матис и Анди Уилямс след вечеря, значи беше време да офейкам и да се скатая в уютната самота на собствената си стая. Ужасно се измъчвах от мисълта, че моите родители са се отдавали на плътски наслади много преди да науча каквото и да било за майка ми и нейната кариера като монахиня. След единствената ми нощ, прекарана с Шеба, това ми се струваше нещо отвратително и непристойно. Заради принадлежността ми към Католическата църква винаги ще изпадам в пристъпи на вина при всяка мисъл за секс, членове, вагини, сношения и всичко останало. Учението на Римокатолическата църква ще обвива душата ми като презерватив до края на дните ми. Ето дори сега вече не чувствам нищо друго, освен вина, задето съм се наслаждавал с такова удоволствие на божественото тяло на Шеба. Спомням си, че искрено копнеех да й кажа, че я обичам от дъното на душата си. Това си беше самата истина, но аз бях твърде слисан през въпросната нощ, за да мога да я изрека. А и това, че я обичам, би изкупило вината ми, би облекчило гузната ми съвест и би ме върнало в правия път на онова безсмислено католическо „да се правят нещата, както е повелено„.

Вината ми, изглежда, беше заразителна, тъй като лицата на родителите ми, когато ме извикаха на верандата при тях онази сутрин, бяха необикновено сериозни и изтерзани. Като се обърна към мен, майка ми рече:

— Лео, безпокоим се за теб. Смятаме, че близнаците Поу са голяма напаст. Двамата с баща ти сме загрижени за всичко, което става.

Обърнах се към баща ми, който обикновено представляваше гласът на разума, но сега и той изглеждаше угрижен.

— Това нахлуване в къщата им посред нощ… нещо не ми се връзва. С изключение на счупения прозорец полицията не откри никакви следи от взлом — обясни той. — Около къщата липсваха стъпки, с изключение на нашите, а майката беше толкова пияна, че не можа да даде показания. Дори близнаците, и те бяха много двусмислени. И това ухилено лице на вратата им? Изрисувано с лак за нокти. Със същия цвят, който са открили в стаята на майката и на Шеба.

Той млъкна, но майка ми го подкани:

— Джаспър, май премълчаваш нещо.

— Открили са шишенце със същия лак за нокти и в стаята на Тревър — добави баща ми. — По всичко личи, че той си лакира ноктите на краката.

Слушах ги с все по-голям страх и едно съвсем егоистично желание да защитя Шеба.

— Те са свестни деца — възразих му. — Имали са труден живот.

— Лео, ти нямаш представа какво значи свястно дете. — Строгият глас на майка ми ме подразни. — Никога не си имал приятел.

Изправих се и взех да крача по верандата като адвокат пред подсъдим.

— Не е вярно. Имах Стив и по-добър приятел от него никога няма да имам. През последните една-две години се сприятелих с доста хора. Покрай историята с наркотиците. Никой от тях не е на моята възраст. Вината, разбира се, си е моя, никого не обвинявам, освен себе си. Но хората, с които се виждам всеки ден по вестникарския ми маршрут, както и Харингтън Канън и моята психотерапевтка — всички те ме харесват. Сираците и близнаците, те не знаят за кокаина, но искат да се сприятелят с мен. Както и синът на треньора, след като се опознахме. Не си права да твърдиш, че нямам приятели. Прекарал съм целия си живот в самота, но сега вече имам приятели. И възнамерявам да ги запазя. За цял живот. И да ги обичам, докато и те ме обичат. Не, ще ги обичам дори и след като те престанат да ме обичат.

— Така си мислиш — каза майка ми. — Ние с баща ти се опасяваме, че сираците, както и двамата Поу, ще се помъчат да те използват.

— Не е вярно — отвърнах. — Те имат нужда от мен. Имат нужда от моята помощ, също както и онези богаташки хлапета, които са били изключени заради наркотици. Както и треньорът Джефърсън и синът му Айк. Нямам нищо против да имат нужда от мен. Нямам нищо против дори да ме използват. — Говорех им с известна самоувереност, дори с нетипична за мен дързост, която може би бях прихванал от Шеба. — Писна ми да съм сам. Не искам никога повече да съм сам.

Обърнах се, влязох в къщата и се затворих в стаята си. Въпреки че бях на ръба да се разплача, успях да преглътна сълзите. Отидох до масичката и измъкнах от там молитвената си броеница, осветена от самия папа, която монсеньор Макс ми беше дал в деня на първото ми причастие. Направих опит да се помоля, но никакви думи не идваха в главата ми. Тогава отворих гардероба и извадих колекцията си от картички на бейзболисти, където пазех и безценната си картичка на Тед Уилямс — тя беше най-отгоре на една от купчинките, докато Уили Мейс, Ханк Арън и Мики Мантъл оглавяваха другите три.

В кутията държах и единствената снимка, на която бях заедно със Стив. След самоубийството му всички снимки на брат ми изчезнаха, сякаш невероятното му сияние никога не бе стопляло тази къща. Извадих я и веднага забелязах, че с времето хартията й е станала по-чуплива. На нея бях със снежнобелия си костюм, ушит специално за първото ми причастие, а брат ми ме беше прегърнал покровителствено. Молитвите ми бяха най-истински, когато се молех на Стив. Бе останал в съзнанието ми като някакъв безстрашен, неукротим ангел-пазител, който бди над мен — отчасти нещо като ротвайлер, отчасти като пазител на гроба на незнайния воин, отчасти като пророк, който един ден ще разбуди мистерията на нашите два живота. Когато се чувствах най-зле, можех да се моля единствено на Стив, а не на Господ, който ми го беше откраднал и ме бе оставил сам, без най-верния ми съюзник в един ужасен свят.

В голямото пано на моя живот всеки час беше запълнен; рутината властваше над мен и ме водеше за носа. На следващия ден будилникът ме събуди, станах, направих си сутрешния тоалет в пълна тъмнина, яхнах велосипеда си към езерото Колониъл, после видях как камионът на „Нюз енд Куриър„ спира на нашия ъгъл и Юджин Хавърфорд хвърля четири връзки вестници на тротоара. Всяка сутрин димът от пурата му беше за мен първото доказателство, че съм жив; димът, както и кръвта, която нахлуваше в бедрата ми, топлият въздух, гъст като мармалад, и първото раздвижване на трафика по Рътлидж Авеню. Първо вестниците, после ежедневната служба, закуската при Клио, пет нови думи за моя речник — животът ми беше дълбоко вкопан във всекидневието на навика.

Извадих ножицата за тел, с която разрязвах канапа на вестниците, и вдъхнах миризмата на печатарско мастило ведно с богатия аромат, който се носеше над водите на езерото. Работех бързо, трябваше да сгъна вестниците и да ги навия като знамена. Вътре в камиона чух как господин Хавърфорд псува президента, кмета Гейлиар, началника на полицията, Джон Конрой и всички играчи на „Атланта Брейвс„. Не минаваше сутрин, без господин Хавърфорд да не се разпсува разпалено и сочно по адрес на всички първокласни и второкласни играчи, които се изреждаха един по един пред съда на неодобрителния му поглед, вперен в сутрешния вестник.

Потеглих в дълбокия чарлстънски мрак и мятах световните новини по верандите на хората от моя маршрут. Но не мислех за нищо друго, освен за Шеба Поу и за нощта, когато бе влязла в стаята ми. Пресякох Брод стрийт с бърз полет и завих наляво, но дори не се бях изпотил, преди да стигна Легар стрийт. Щях да посетя някои от тези къщи още тази вечер, за да събера абонаментите за следващия месец. И щях да науча всички слухове и мистерии от потайната, позорна история на моя град. Хранех силна привързаност и разбиране към всеки репортер, редактор, словослагател, секретарка, рекламосъбирател, издател и търговец, който всеки божи ден участваше в производството на „Нюз енд Куриър„. Свързвайки съдбата си с този вестник, аз всъщност си дадох разрешение да преследвам кариера, която се надявах да направи живота ми смислен.

Замечтан и потънал в мисли за Шеба, препусках по улиците и слушах как и богаташките, и бедняшките къщи ми нашепват историите си. Към края на маршрута завих по Стоул Али, за да приключа първо с южния край на Чърч стрийт. В живота си често съм се влюбвал в преки пътища, тесни улички, тайни пасажи и малки алеи като Стоул Али и Лонджитюд Лейн. Често се отбивах в Стоул Али единствено заради тайнствеността и интимната атмосфера на тази малка уличка; беше толкова тясна, че по-скоро приличаше на нещо недообмислено или сбъркано, което я правеше моето най-любимо убежище в града. Слънцето още не беше съвсем изгряло и наоколо цареше тъмнина като в изповедалня, затова карах предпазливо. Ненадейно от един вход изскочи едър мъж и ми препречи пътя. После ми поднесе втора изненада, като едва не ме събори с юмрук на земята.

Светкавичното му действие, неговата с нищо непредизвикана бруталност, както и фактът, че ме нападна от засада, ме изплашиха така, че буквално се парализирах. Онемях пред силата на удара му. Трябваше ми известно време, преди да мога да оценя бързината и вещината на тази атака. Когато дойдох на себе си и бях готов да се развикам, ръката му запуши устата ми — ръка, която приличаше повече на бейзболна ръкавица. И тогава усетих опряния в гърлото ми нож, който не беше от ония, с които си играят децата.

За миг той остана неподвижен, доволен от вярната си тактическа преценка. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях, че носи евтина маска с широко изрязани дупки за очите, като онези за Хелоуин. Маската беше черна и веднага подуших, че е напръскана с черен спрей. Тогава той ми прошепна: Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач.

Нямаше други думи, които да предизвикат у мен по-голямо удивление и ужас. Именно заради тях бях убеден, че непознатият ще ме заколи хладнокръвно в малката уличка. Никой друг, освен човек, запознат отблизо с моето най-лично и кошмарно минало, не би бил наясно с неописуемото въздействие на въпросните думи. По всяка вероятност бях единственият гимназист в целия Американски юг, който би разбрал, че думите, току-що произнесени с глас, преливащ от сарказъм и гротескно познаване на нещата отвътре, бяха първите редове на романа „Одисей„.

— Лео, моето момче, ти и твоите родители обичате да ходите на църква всяка сутрин. Прекрасно, нали? Толкова мило и трогателно. Толкова благочестиво. Толкова в духа на римокатолическата доктрина.

Умът ми премисляше трескаво дали не беше някой куклуксклановец с научна степен, който ме беше проследил до тук. Ножът му играеше неспокойно върху югуларната ми вена. Дъхът му беше свеж, гласът — вежлив. Подуших миризмата на листерин и английски афтършейв.

— Ривъррън, Лео — прошепна мъжът, като реши да ме подразни с първата дума в романа на Джойс „Бдение над Финеган„. — Мога да прережа гърлото на майка ти, Лео — добави. — Доста време прекарва съвсем сама в кабинета си. Или на баща ти. Хубава лабораторийка си е спретнал в къщата, нали? Или на новия ти приятел, онази чернилка Джефърсън, с която тренираш всяка сутрин. Ти избираш, Лео. Кой от всички тях?

Напълно онемял, не само че не можех да говоря, но и трудно си поемах дъх.

— Или пък самият ти, какво ще кажеш, а, Лео? Ей тук, на улицата? Един замах и край на живота ти и никой няма да разбере, дори самият ти няма да узнаеш защо си бил убит. Или, дай да проявим повече въображение: да предположим, че изровя костите на брат ти и една сутрин се събудиш до тях? На мен ми харесва, а на теб, Лео? Харесва ли ти? Не, така и предполагах. Тогава да сключим сделка: гледах те онази вечер, докато чукаше съседката си. Това да не се повтаря. Ясно ли е, Лео? Сключихме ли сделка?

Кимнах.

— Само да кажеш на някого, и ще убия и майка ти, и баща ти. Няма да бързам, ще го направя бавно и с кеф. После си ти на ред. Сега не мърдай.

Изведнъж нещо щракна и лъч светлина ме ослепи. Ножът се махна от гърлото ми. Чух как със съскащ звук се прибра в ножницата. Тогава ме обзе още по-голям, направо неописуем ужас, защото подуших миризмата на лак за нокти и усетих как мъжът чертае нещо върху челото ми. Правеше го, без да бърза. После каза:

— Обещай ми, Лео, кажи като Моли Блум: да казах му да искам Да.

— Да казах му да искам Да — повторих аз, като почти се задушавах, обхванат от черен ужас.

Мъжът се изправи и спокойно се отдалечи по Стоул Али, докато аз останах единствено в компанията на последния ред от „Одисей„. В продължение на повече от пет минути стоях и чаках. Чак когато съвсем просветля, тръгнах и избутах колелото си до Чърч стрийт. Приближих се до един паркиран на улицата мерцедес и погледнах лицето си в огледалото за обратно виждане. Лявото ми око беше зачервено, но по всяка вероятност нямаше да посинее или съвсем малко. Лявото стъкло на очилата ми беше счупено. Но най-тревожното, както и очаквах, беше знакът на челото ми — мъртвешката глава с ухилено лице и една-единствена, неестествено голяма сълза под лявото око. С помощта на част от останалите вестници и собствените си нокти изстъргах разкривената рисунка от челото си, после влязох в близката градина, отворих крана на чешмичката и се измих. Заради заканите на нападателя не можех да кажа на никого за случилото се. За да обясня счупените си очила, трябваше да измисля някаква злополука с колелото. Зачудих се в какъв ли пагубен и неописуем свят бях прекрачил по някаква случайност.

Бях решил да позабавлявам близнаците след ужасната нощ, която бяха преживели, но идеята ми се оказа неясна, спонтанна и пълна с недомислици. Баща ми се съгласи да ми помогне и да съставим изпълним план. Обадих му се от къщата на Поу в деня след побоя и когато го помолих за помощ, усетих как гласът му потрепери. Сърцето ми се сви, защото долових огромното му желание да помогне и горещата надежда, че щастието няма да кривне встрани от сина му. Той бързо схвана идеята ми и обеща да подготви всичко.

— Татко, може ли да взема назаем откритата кола? Шевролета? — Знаех, че искам прекалено много. — Ще внимавам. Обещавам ти.

— Не съм ли ти казвал? Сине, тази кола вече не е моя. Отървах се от нея.

— Кога? — разсърдих се аз. Смятах, че старият по-скоро ще продаде мен и майка ми в робство, отколкото да се раздели с любимата си кола. — На кого си я продал?

— На никого. Колата ми е твърде скъпа, за да я продавам. На теб ти я давам, сине. Отдавна се каня да го направя, но изчаквах да изтече срокът на присъдата ти. Можеш да я вземеш, разбира се. Като се прибереш, ще те чака тук измита и готова.

Затворих телефона, без да кажа „довиждане„. Не бях в състояние да пророня и дума — не и в този момент. Подходът на баща ми към света беше силно ограничен, пропит със стеснителност и несигурност; липсваха му самочувствие, дързост и нюх към нещата. Пристъпваше към всеки ден като към формула, която изучава усърдно и трябва да реши с апломб. Това, че харесваше скъпи, бързи коли беше някаква негова странност — единственото неуместно изречение в учебник с прозаични технически описания. Никога не беше купувал нова кола, обикновено изчакваше с волско търпение, докато моделът остарее достатъчно, че цената му да падне в рамките на учителската му заплата. В момента караше черен „Тъндърбърд„, 56-а година, с подвижен гюрук, който беше провъзгласил за жива класика още в мига, в който го бе зърнал, а именно, когато колата правеше своя дебют по улиците на Чарлстън преди повече от десет години.

Когато Шеба и Тревър се появиха в двора ни, ужасно се сконфузих. Жизнерадостното, весело присъствие на Тревър обаче тушира до известна степен притеснението ми. Баща ми очевидно беше преглътнал недоверието си към тях и с удоволствие гощаваше единствените двама души в града, които още не бяха чули неговите двайсет и пет брадати вица, съставляващи целия му мизерен репертоар. Разговаряше с тях приятелски, докато аз изтичах в къщата да си облека банския, една тениска с надпис „Цитаделата„ и бейзболната шапка на „Атланта Брейвс„.

Като се озовах пред вратата на гаража, баща ми подхвърли ключовете високо във въздуха. Застанах в позата на кетчър, наместих си очилата и успях да ги хвана, без да стъпча камелиите на майка ми. Близнаците изръкопляскаха. Баща ми се поклони, после сложи на задната седалка една голяма вътрешна гума и каза на Тревър да се държи здраво за нея, докато колата препуска към остров Джеймс.

— Господин Фъргюсън знае ли, че отиваме в плантацията? — попитах го.

— Знае, че отивате, знае и защо. Казах му, че ще приберем шевролета утре.

— Не забравяй да ни пресрещнеш, когато стигнем Ашли — подсетих го аз.

— Обадих се на Джими Уигинс в марината. Той ще ми даде неговия „Бостънски китоловец„. Ще ловя риба и ще ви чакам да излезете от залива.

— Китове ли ще ловите? — попита Шеба.

— Не, скъпа, това е само името на корабчето.

Когато запалих колата, едно нещо ме тревожеше, но имах и план как да го избегна. Все още не бях казал на никого за човека от уличката. Бях съчинил някаква история с колелото, за да обясня нараненото си лице. Тъй като моят нападател беше обвит в аурата на всесилие и загадъчност, се боях, че може да ни проследи, както акулата мако преследва миризмата на кръв до подземните пещери на кораловия риф. Но ако този мъж решеше да ни преследва, той трябваше да познава улиците на Чарлстън поне колкото мен. Бях не само роден в този град, но и вестникар, който разнася пратките си всяка сутрин, и картата на града беше отпечатана в мозъка ми. Дадох газ по „Локуд„, после завих рязко надясно, стрелнах се покрай градската болница и завих наляво по Ашли стрийт, като при всеки завой поглеждах в огледалото за обратно виждане. Стигнах магистралата „Савана„, уверих се, че никой не ни следи, успокоих се и веднага се включих в оживения разговор на близнаците — вече в ролята си на щастливо момче на тяхната възраст.

Все още леко замаян от напрежението, се заслушах в глупостите, които си говореха двамата. Тревър се наведе напред, усети, че вече не съм под напрежение, и ме покани в тяхната страна на приятни, смешни закачки. В моя живот безгрижната размяна на тийнейджърски шеги беше нещо непознато. Но сега, докато прекосявах моста над река Ашли на път за Фоли Бийч Роуд, се чувствах различно.

— Лео, знаеш ли, следващата година Шеба трябва да се омъжи за Елвис Пресли.

— Той не е ли женен? — попитах.

— Дребна подробност. Зърне ли я веднъж, Елвис на мига ще се затича към най-близкия съд. Не съм срещал мъж, който да е в състояние да устои на езическия чар на сестра ми. Освен мъже като мен, разбира се. Знаеш за какво говоря, нали, Лео? Със сигурност си разбрал, че ме привличат други посоки на компаса.

— Посоки на компаса ли? — попитах. Въпреки че винаги се правех на много печен тип с житейски опит, сега изобщо не разбрах за какво говори.

— Лео е чист и невинен — намеси се Шеба. — Говориш добре, но изобщо не знаеш какво казваш. Освен това не съм съгласна за Елвис. Не мога да се видя в ролята на жена, която разваля чужди семейства. Повече се виждам като болногледачка или богиня.

— О! — възкликна Тревър. — Тя предпочита простите неща в живота.

— Не бе, мислех си, че ще е по-добре да се омъжа за Пол Маккартни. По погледа му познавам, че сме сродни души. Чрез него ще мога лесно да започна театрална кариера, да играя Жулиета на лондонска сцена и да се запозная с английската кралица. Ще ми бъде много приятно да си общувам с нея. Усещам самотата й, освен това с просто око се вижда, че бракът й с принц Филип е по сметка, не по любов. Мога да се сприятеля с нея, докато Пол ми пробива път като актриса.

— Аз пък живея единствено заради красотата — изтърси Тревър ни в клин, ни в ръкав. — Винаги ще бъда там, където ме отведе красотата.

— Възхищавам се на красотата — отвърна му Шеба, — но повече ме блазни изкуството. Искам да стана най-голямата актриса на моето време. Искам да се омъжа три-четири пъти и все за най-очарователните мъже на планетата. Но най-вече искам да накарам целия свят да се смее, да плаче и ликува, трогнат и дълбоко разчувстван от моя актьорски талант.

— Добре казано — изкоментира Тревър, обърна се към мен и попита: — Кои са твоите най-големи амбиции, Лео? Недей да скриваш нищо от нас. Онази нощ двамата с баща ти ни защитихте с оръжие в ръка, така че вече сте нашите герои.

Онемял и смутен, установих, че не мога да кажа нищичко на извънземните близнаци. Мечтата ми отново да бъда с Шеба някоя нощ започваше да ми изглежда като най-абсурдното нещо на света. Дали пък да не им кажа, че възнамерявам да се оженя за Мерилин Монро, да стана генерален секретар на Обединените нации или първият американски папа? Умът ми работеше трескаво, докато се носехме по остров Джеймс, а аз си мислех защо ли не взема да стана астронавт или да започна да изучавам поведението на сините китове по време на размножителния им период, или да покръстя цял Китай в католическата вяра. Всички тези полусурови лъжи се тълпяха върху езика ми, докато най-накрая казах:

— Мисля да уча журналистика.

— Шеба, тогава той ще пише за нас — обади се Тревър оживено. — Ще ни направи известни в целия свят.

— А ние пък ще му осигуряваме сензации — рече тя. — От това се нуждае журналистиката повече от всичко друго: сензации!

В този момент прекрачих в непредсказуемия, измислен свят на две хлапета, чийто живот би бил непоносим, ако не беше развихреното им въображение. Това беше свят, в който всички правила на цивилизацията отиваха на кино.

Въпреки че никога преди това не бях ходил в плантацията „Сисейшънвил„, имах точните указания на баща ми и лесно открих черния път, който ни отведе до нея. Намираше се на възвишение и под нея се разстилаха огромните мочурища, които се бяха ширнали километри напред, нашир и надлъж по целия залив на остров Джеймс и река Фоли. Господин Фъргюсън ни махна от верандата и вдигна палец; красивата му жена се провикна да попита дали имаме нужда от нещо, преди да се впуснем в нашата авантюра.

Банският на Тревър беше така оскъден, сякаш бе съшит от две носни кърпи.

— Европейски е — поясни той. Бикините на Шеба бяха с телесен цвят и разкриваха достатъчно от тялото й, за да реша, че наистина може да избира между Елвис и Пол Маккартни, стига да имаха късмета да се присъединят към нас този ден.

— Лео, харесваш ли банския ми? — попита ме тя.

— Ама ти с бански ли си? — отвърнах и близнаците прихнаха.

За пръв път в живота си стъпвах на плаващата платформа, на която родителите ми се бяха влюбили преди повече от трийсет години. Тъй като знаех историята на тяхната любов от разказа на баща ми, искаше ми се да направя това плаване сам, но изведнъж реших да го споделя с двамата ми нови приятели. Нали именно Шеба ме бе лишила завинаги от девствеността. Хвърлих гумата пояс във водите на отлива — точно часът, в който луната беше свирила отбой по всички фронтове на мочурищата. Стъпихме на платформата и приливът се обърна, точно както беше по план. Гмурнахме се в топлата солена вода, после изскочихме със смях на повърхността и започнахме да се носим, дълго и бавно, към Атлантика, който в смълчаната си необятност посрещаше гостоприемно всякакви посещения.

През лятото солената вода, която изпълва всички големи и по-малки заливи на Южна Каролина, е топла, слънчева и копринена. Гмурването в нея не стъписва тялото, а обратното — успокоява опънатите нерви от работната седмица. Заливът беше тъмен и мътен от различните хранителни вещества, които се съдържаха в големите мочурища; не можеш дори ръката си да видиш, като отвориш очи под водата. Плувахме в част от Атлантика, която временно принадлежеше на Южна Каролина. Водите на отлива се отдръпваха навътре и всмукваха цялата същност на мочурищата; сините раци стояха заседнали в пясъка и скоро щяха да станат жертва на бродещите скитници. Докато отливът се връщаше устремно назад, стридите, запасили се с колкото могат повече солена вода, се затваряха здраво и така, докато дойде отново приливът; камбалата се спотайваше в наносните плитчини; барбунът проблясваше, сякаш живак, между морските треви; малките акули душеха стръвно да открият плячка; синята чапла стърчеше с хералдическа горделивост върху дългите си крака в привидната застиналост на търпеливото дебнене; снежнобялата чапла — единственото създание в крайморските низини, чието име напомняше за зимата — оглеждаше втренчено плитчините за стада от рибки лещанки. Оставих близнаците да се насладят на гледката и през първите сто метра никой от нас не продума, потънали в собственото си безмълвие и красотата на момента.

Най-накрая чух Тревър да се обръща към сестра си:

— Това ли е?

— Не съвсем. Но почти. Още не съм сигурна.

— Права си. Трябва да изчакаме, за да видим как ще свърши.

— Може например да си порежеш крака на счупена бутилка бира — рече тя. — Да се разболееш от тетанус и да умреш. Но по-лошо от умирането е никой да не знае къде се намираш. На погребението ти няма да има пукната душа.

— О, Шеба, искам на погребението ми да се стекат хиляди хора. Това е задължително.

— Така ли? Тогава никакъв тетанус не ти се полага.

Шеба хвърли поглед към остров Съливан, после обратно към шахматната дъска на ширналия се град. Мочурищата сияеха в най-наситеното зелено на лятото, на църковните одежди, на хамелеоните и джунглата. Тревата хвърляше ярки, надменни отблясъци, ала случеше ли се облак да премине между слънцето и залива, тя променяше аурата си и попиваше оттенъците на нефрита и зеления зехтин.

— Тревър, знаеш ли, може и това да е — обади се Шеба, когато вече бяхме част от отлива и гуменият ни пояс се въртеше в бавни кръгове.

— За какво говорите? — попитах. — Не е честно да имате тайни от мен.

Близнаците се изсмяха, а Шеба продължи:

— Лео, ти още не ни познаваш. Както и ние теб. Твоята майка не ни харесва и ще направи всичко възможно да развали приятелството ни. Много хора смятат, че сме прекалено екзотични и превзети. Ние си го знаем. А ти нали вече видя майка ни — изкуфяла, вечно пияна.

— Но вината не е изцяло нейна — прекъсна я брат й. — Мама е имала ужасен живот. Ние с Шеба не сме родени в градина с рози, ако разбираш за какво говоря.

— Когато бяхме малки, с Тревър решихме да заживеем в един напълно измислен свят. Но го измислихме зле. Сценарият ни съдържаше твърде много Дракула и твърде малко Дисни.

— Говориш завоалирано — обърна се Тревър към сестра си. — Както сама каза, Лео е един от божиите младенци и според мен е по-добре да не го пипаме, нека си остане невинен.

— Мисля, че вече е късно — обади се Шеба, намигна ми и така потвърди предишното ми усещане, че за нея сексът се управлява не от разбирането за любов и отговорност, а — и това бе толкова странно, че изобщо не можех да го проумея — от желанието й да се забавлява. Бях направо изумен от това мое прозрение и побързах да се гмурна под водата, където и рибите можеха да видят, че съм се изчервил.

Когато отново изплувах сред въздух и светлина, магията на отлива, на прокрадващите се слънчеви лъчи и на тюркоазената синева на небето и тържественото мълчание на мочурищата бяха докарали близнаците до състояние на молитвен транс. Не се налагаше да се движим, освен в случаите, когато водата ни отнасяше близо до брега, и тогава се оттласквахме с ритници от пясъчното дъно. Понесени от отлива, обсебени от него.

Но ето че Шеба пак се обади:

— Това е. Прав си, Тревър. Намираме се точно в него и толкова е хубаво, че сме в състояние да го разпознаем.

— Какво е това? — извиках аз. — Непрекъснато го повтаряте, а аз не знам за какво говорите.

— Говорим за съвършения миг — поясни Шеба. — Ние с Тревър цял живот го търсим. На няколко пъти ни се е случвало да смятаме, че сме го изживели, но после все нещо е ставало да го развали.

— Шът! — обади се Тревър. — Да не го урочасаме. После ще съжаляваме.

— Миналата година отидохме в Орегон да гледаме китовете. Мама ни заведе — започна Шеба. — Бяхме отстрани на корабчето, когато китовете започнаха да прииждат. Целият океан се изпълни с тях. Мигрираха заедно с бебетата си. Двамата с Тревър се спогледахме. Бяхме толкова нещастни, че ни пречеха да виждаме. Но после се промушихме най-отпред и застанахме на носа — само ние двамата. Хванахме се за ръце, спогледахме се, после отправихме взор към китовете и едновременно си казахме: това е!

— Но то беше, преди мама да повърне. Твърдеше, че било от люлеенето на кораба, но ние си знаехме, че е от бърбъна — продължи Тревър. — Нужно ли е да казвам, че нито мигът, нито денят се оказаха съвършени. Не се класираха дори в десетката.

— Тревър, Лео не се интересува от нас — прекъсна го Шеба. — Той е имал съвършен живот. Затова е толкова непокварен.

— Така си мислите, защото сте нови в града — казах им. — Чухте ли вече за брат ми?

— Мислехме, че си едно дете — рече Тревър.

— Сега вече съм. Нека ви разкажа нещо. Имах най-готиния и най-красив брат на цялата земя. Мислех си, че е и най-щастливият. Когато бях на девет години, го открих във ваната с прерязано гърло и китки. Прекарах следващите години във всевъзможни психиатрични кабинети. Бях сигурен, че мъката ще ме убие. И за малко да успее. Сега като че ли започвам полека-лека да я преодолявам. Съвършен живот ли? Не, Шеба, не си права. И още нещо за твое сведение: броят на приятелите ми връстници е нула. Кръгла нула.

Близнаците се пресегнаха и ме докоснаха. Тревър ме хвана над лакътя, а Шеба улови дланта ми.

— Двама — каза тя разчувствано.

— Вече имаш двама — обади се и Тревър. — Ще те обичаме два пъти по-силно в сравнение с другите, защото сме близнаци.

— Казвал ли си на друг тийнейджър за Стив? — попита Шеба.

— Не, никога. Но цял Чарлстън знае.

— Ти избра нас, за да ни го кажеш лично — намеси се Тревър. — Лео, това е голяма чест.

— Голяма чест — съгласи се Шеба. — Хайде да направим място за Стив и да го поканим да дойде тук да поплува с нас на гумата.

Тя се премести по-близо до мен, така направи и Тревър. Отвори се празно място, където трябваше да бъде Стив.

— Стив — обади се Шеба. — Това ти ли си, сладур?

— Разбира се, че е той — каза Тревър. — Как би могъл да откаже такава покана?

— Не го виждам — промълвих аз.

— Трябва да го почувстваш — каза ми Шеба с настойчивия глас на търпелив инструктор. — Ще те научим на всички удоволствия в играта на ужким.

— Но преди всичко трябва да вярваш, за да се получи рече Тревър. — Ще можеш ли, Лео?

— Тогава Стив ще разбере — побърза да се намеси Шеба. — Той е по-притеснен от всички нас. Кажи му нещо.

— Здрасти, Стив — казах, а гласът ми се разтрепери. — Божичко, да знаеш колко ми липсваш. Никой друг на света не се е нуждаел толкова много от брат.

И в същия миг се разстроих, страхотно се скапах, близнаците също. Разплаках се неудържимо — и те заедно с мен. Сълзите ми се смесиха със солената вода и не спряха да се стичат, докато мъката не ме пресуши отвътре. През следващите пет минути продължихме да се носим в пълно мълчание.

— Развалих съвършения ви миг — обадих се.

— Не, не си — рече Шеба. — Напротив, допълни го. Каза ни нещо за себе си. Това рядко се случва.

— Даде ни част от себе си — каза Тревър. — Съвършен не означава щастлив. Съвършеното може да има много и най-различни проявления.

— Знаете ли защо днес ви доведох тук? Искате ли да знаете защо в този момент се носим към пристанището на Чарлстън?

— Нямам представа — рече Шеба. — Стив знае ли тази история? Трябва и на него да му я разкажеш. Лео, ти си вече част от нашия измислен свят. Трябва да го приемеш сериозно.

Погледнах към въображаемата точка, обитавана от брат ми насред океана.

— Стив, на теб най-много ще ти хареса тази история.

И тогава им разказах за лятото, в което майка ми и баща ми се бяха влюбили. Близнаците слушаха в захлас и нито веднъж не ме прекъснаха.

— Е, това се казва любов — обади се накрая Тревър.

Излязохме от залива и се озовахме в по-бурните води на чарлстънското пристанище, все още пленници на отлива, който стана по-силен и осезаем, когато стигнахме водите на река Ашли. Слънцето клонеше към залез и реката се бе обагрила в лимоненожълто миг преди да грейне в истинско злато. Паникьосах се, тъй като не видях нито баща ми, нито друга лодка, но после го забелязах да маха. Беше завързал „Бостънски китоловец„ за една шамандура и с удоволствие си ловеше риба. Вероятно изчакваше да го приближим. Според мен той беше толкова доволен, че ме вижда в компанията на мои връстници, че можеше да ни разреши да киснем във водата и до среднощ, ако не се притесняваше за нашата безопасност.

Докато водите ни носеха бързо към баща ми, казах на близнаците нещо, което смятах, че трябва да споделя с тях, въпреки първоначалното ми решение да го запазя в тайна. Денят беше толкова специален, че не исках да го помрачавам, но май нямах друг избор.

— Шеба, Тревър — започнах колебливо. — Не знам как да ви го кажа. Никога не съм прекарвал по-прекрасен ден. Но вчера един човек ме нападна. Беше в тясна уличка. Затова едното ми око е насинено. Опря нож в гърлото ми. Каза, че ще ме убие — и мен, и родителите ми. Шеба, видял ни е заедно и знаеше, че си прекарала нощта у нас. Носеше маска. И нарисува едно от онези неща върху лицето ми, същата рисунка като на вашата врата. Никога не съм бил по-уплашен.

— Всичко развали, Лео — каза му Шеба със студен глас. — Развали съвършения ни ден.

— Точно така. Пфу, изфиряса. Отиде по дяволите — добави Тревър и ми обърна гръб.

— Не исках нищо да развалям, но се безпокоя за вас двамата.

— Ние умеем да се грижим един за друг — отсече Шеба. — Така е било винаги, така и ще бъде.

Баща ми пое към средата на реката, за да ни посрещне. Хвърли котвата, остави мотора да работи на празен ход и ни изтегли при себе си един по един. Бяхме прекарали два часа в солената вода и се почувствахме прекрасно, след като се загърнахме с меките хавлиени кърпи и утолихме жаждата си с ледената кока-кола, която татко ни беше купил.

— Майка ти ме закара до плантацията. Взех колата и дрехите, които бяхте оставили там — рече баща ми, докато ни подаваше хартиените пликове.

В пълно мълчание двамата с Тревър свалихме банските си гащета и навлякохме по чифт къси панталони и тениски. Ужасно съжалих, че изобщо споменах мъжа от уличката. Реших, че завинаги съм изгубил приятелството на близнаците с недискретното си плямпане, въпреки че не можех да разбера в какво по-точно се състоеше престъплението ми, нито защо тайната ми ги отблъсна.

Прекосихме Локуд Булевард и завихме по Синклер стрийт, където живеехме всички. Баща ми изглеждаше много доволен и до края не спря да разговаря с близнаците. Изпратихме ги до вратата и зърнахме как майка им гледа телевизия в предната стая. Когато казах „довиждане„ на Шеба, тя ме изненада, като ме прегърна и целуна по бузата.

— Беше наистина съвършен ден. Ще му обясня на Тревър. По-хубаво не би могло да бъде.

Стиснахме си ръце и тогава тя ми пъхна едно листче. Надявах се да е любовно признание или нещо като любовно писмо. Бях чел за такива неща по романите, но лично аз никога не бях получавал. Баща ми ме прегърна през рамо и този негов жест ми дойде като балсам. Доволни от прекарания ден, крачехме към къщи и обсъждахме какво евентуално да приготвим за вечеря.

Щом останах сам, прочетох бележката, която Шеба ми беше дала скришом. Не беше любовното признание, на което се надявах, но въпреки това шокът, който предизвика у мен, ме разтърси.

7 Време за купон

На 4 юли организирах купон, за да отбележа края на изпитателния си срок. Цяла сутрин двамата с баща ми нареждахме малки маси и сгъваеми столове, които бяхме задигнали от гимназията. Майка ми сложи върху всяка маса ваза с пъстри цветя, набрани от собствената й градина. Баща ми стоя цяла нощ да изпече на барбекюто малко прасе, след което дълго време руга кварталните миещи мечки и улични псета, които бяха подлудели от миризмата на месо. Шеба и Тревър пристигнаха още сутринта и цял ден ни помагаха: лъснаха всички сребърни прибори, сложиха бели покривки на масите в задния двор, като стриктно спазваха желязното правило на майка ми, а именно — никакви пластмасови вилици и ножове, никакви картонени чинии на тържество в нейната къща.

Когато треньорът Джефърсън и семейството му пристигнаха точно в един, двамата с баща ми се заеха да организират импровизиран мокър бюфет. Изненадах се, като видях, че ще е напълно като истински, с избор на питиета, който се простираше от плебейски до екзотични, от най-обикновена ледена бира до сингапурски студен грог. Госпожа Джефърсън и нейната майка бяха донесли огромни кани с лимонада и студен чай. А нас с Айк ни пратиха да купим такива количества лед, че и самолетоносач да потъне в него, както гласеше заповедта на баща ми. Взех шевролета и поехме към северната част на града, където се намираше така наречената ледница.

Извадихме късмет с времето. Четвърти юли в Чарлстън може да бъде толкова горещ, че боята по колите да се напука, но този ден беше облачен и с лек прохладен ветрец. Макар и доста нервен, почувствах у себе си лекота, която не бях изпитвал от години, някакво оживление на духа, което ме обземаше като надигащ се прилив. Опитвах се да хвърля поглед напред, да зърна себе си в бъдещето и да разбера нещо за човека, в който вече се превръщах.

Айк ме изтръгна от унеса, като ме попита:

— Защо си свалил гюрука на колата бе, бял баламурник?

— Защото е лято, черен чукундур. А лятото е сезон, през който да караш без гюрук е най-кефско.

— Как мислиш, че ще изглеждаме в очите на някой бял полицай или фермер — бяло момче и черно препускат заедно като луди, сякаш светът е техен?

— Ще им подейства добре. Айк, млъкни, моля те, и се наслаждавай на пътуването.

Той нагласи страничното огледало на колата, за да вижда по-добре.

— Да, ама моят черен задник ще увисне на въжето, не твоят. На някой як дъб.

— Ако питат мен, надявам се това наистина да си ти, а не аз.

— Може и двамата да ни обесят. Не познаваш смахнатата им логика, както аз я познавам.

— О, така ли? За кого работиш бе, господин експерт? Айк, всеки път, когато сме заедно, обръщаш всичко на лекция по социология. Сега просто сме излезли да купим лед, а аз се чувствам, като че съм взел на автостоп Ейч Рап Браун или Стоукли Кармайкъл. Или друг член на „Черните пантери„.

— Да си винаги нащрек означава да оцелееш — отсече Айк.

— Тогава дай да те набутам в багажника.

— Тук ми е добре. Просто трябва да обмисляш нещата малко повече.

— Ето, затова се сприятелих с акъллия като теб.

— Ти, белчо, изобщо помисли ли за списъка с гостите, които си поканил? — попита ме Айк. — Събрал си и бели, и черни на едно място, а това е гигантска глупост.

— Има едно черно момиче, с което непременно трябва да се запознаеш — казах му аз. — Тя е от сиропиталището.

— Слушай какво, смахнатият, последното нещо, което ще направя, е да се запознавам с разни сираци.

— О, тя ще ти хареса. Много е хубава.

— Как така знаеш всичко на тоя свят, бе?

— Смахнатите знаят всичко. — След това хвърлих поглед към огледалото за обратно виждане и уж се сепнах. — Оу, оу, Айк. Нападат ни отляво. Цял камион бели фермери. О, божичко, въоръжени са, дори се прицелват в нас. Лягай долу! Бързо, скрий се!

Айк се просна на пода на колата. Продължихме известно време, след което Айк ме попита:

— Отминаха ли?

— Не, бе, привидяло ми се е. Оказаха се деца от детската градина, всяко въоръжено с по един сладолед. Фалшива тревога!

— Копеле такова! Лъжеш като Стром Търмънд! — изрева той, а аз завих по Римаунд Роуд и тръгнах към новооткритата ледница, чийто собственик беше бивш ученик на баща ми. Бях изплашил Айк с моите майтапи и сега се чувствах малко кофти, но накрая той наруши гробовното си мълчание и рече:

— На тия бели, дето си ги поканил днес, каза ли им предварително, че на твоя купон по случай „края на лудостта ми„ ще има и черни?

— Купонът няма нищо общо с лудостта ми. Празнувам края на моя изпитателен срок.

— Сега разбирам, че наистина си живял смислено. Първо психясваш, после се хващаш да пласираш наркотици. Как успя за толкова кратко време?

— Абе, хванах зелена вълна, братко. Както и когато срещнах теб, сладур. Не, сериозно. Ако белите се притесняват от присъствието на черни, тогава прав им път.

— Готин, нещо в главата ти не е наред.

— Но аз вярвам в силата на молитвата — отвърнах му. — О, Господи, направи така, че утре, като се събудя, да разсъждавам като този прекрасен, съвършен, бляскавочерен ум тук до мен, като доктор Джордж Уошингтън Карвър Айк Джефърсън-младши, вечния оптимист.

— Тази година, ако покрай теб не ми видят сметката, значи съм голям късметлия — измърмори той и направи гримаса, докато аз паркирах на товарната рампа.

Като пристигнахме у дома, натоварили целия багажник и задната седалка с лед, видяхме, че училищният автобус на сиропиталището тъкмо завива зад ъгъла с господин Лафайет на кормилото. Сестра Поликарп беше облякла сираците с оранжеви работни гащеризони, на които и отпред, и отзад беше изписано „Сиропиталище Свети Юда„.

— Ей, господин Лафайет, защо Поликал ги е наконтила така? Не й ли обясни, че това е купон? — попитах го.

— Лео, сестра Поликал не се поддава на съвети — отговори господин Лафайет и изсумтя шумно.

Докато ги представях на гостите, видях унижението на тримата сираци, изписано като графити около очите им.

— Бета Робъртс — обърнах се към новото момиче, с което се бях запознал предишния ден, — тук е онова момче, за което ти бях говорил. Айк Джефърсън. Запознах се с него в лудницата.

— Измисля си — каза Айк, докато се здрависваше с Бети. — Въпреки че според мен са допуснали голяма грешка, като са го изписали преждевременно.

Всички се изсмяха малко нервно, а аз се обърнах към Шеба Поу и я попитах:

— Шеба, имаш ли някакви дрехи, с които да облечеш Старла и Бети специално за купона?

— Елате с мен, момичета. Ще ви наглася като куклички — рече им Шеба и веднага ми стана ясно, че ме е разбрала правилно. Шеба хвана Старла и Бети за лактите и ги поведе към къщата си. — Знам едни трикове с гримове, които страшно ще ви харесат.

— Ела, Найлс — извиках му. — Сега е твой ред да си избереш нещо от изискания гардероб на един джентълмен. Разбира се, говоря за себе си.

Облякох Найлс с бермуди, чифт стари гуменки и тениска с надпис „Цитаделата„, от която имах поне двайсет броя поради телешката привързаност на баща ми към неговата алма-матер плюс болезнената му нужда да ме вижда как вървя по неговите стъпки.

— Найлс, така си супер — сгънах униформата му и я сложих върху тоалетката.

— Защо имаш две спални? — попита ме Айк, който в този момент извършваше оглед на втория етаж.

— Защото имах брат, но той умря. Другата спалня беше негова.

— Как умря?

— Самоуби се.

— Защо?

— Така и не успях да го попитам — отвърнах. — Дай да се връщаме на купона.

— Приличахте ли си двамата? — попита Найлс.

— Не, Стив беше страхотен — отговорих му. — Нищо общо с мен.

Чухме пианото, което прозвуча откъм гостната. Изненадах се — майка ми и Тревър Поу в клавирен дует. Веднага се виждаше, че талантливото изпълнение на Тревър превъзхожда уменията на майка ми като пианистка. Той имаше дълги, съвършено поддържани пръсти и красиви ръце. Майка ми много скоро вдигна своите във въздуха и обяви:

— Предавам се, Тревър. Не знаех, че си дете-чудо.

— Дар от Бога — скромно заяви Тревър. — Но моето не е нищо в сравнение с Шеба. Само да я чуете как пее.

— О, значи е певица — изненада се майка ми.

— Доктор Куин, още нищо не знаете, но скоро ще стане ясно: Шеба Поу е звезда.

— А изпълняваш ли класическа музика? — продължи да се интересува майка ми.

След като тя се отказа от дуета с Тревър, той засвири „Хей, Джуд„ на „Бийтълс„. Но щом Майка ми попита за класическа музика, веднага премина на клавирен аранжимент на Деветата симфония на Бетовен. Ръцете му пробягваха по клавишите с невъобразима бързина.

— Чуя ли мелодия, макар и само веднъж, запомням я за цял живот — обясни й той.

— Случайно да играеш футбол? — попита го Айк.

— Божичко! А ти как мислиш?

Момичетата се върнаха от къщата на Поу, след като Шеба ги беше преобразила с помощта на малко, но много професионално сложен грим. И Старла, и Бети носеха летни рокли без ръкави и сандали, а Шеба дори бе намерила начин да прикрие злополучното кривогледство на Старла с чифт скъпи на вид слънчеви очила. Беше заприличала на хубава, щастлива млада жена и може би затова дойде да ми благодари, че съм я оставил в ръцете на Шеба.

— Двете с Бети изглеждате напълно готови за купона. Страхотна работа, Шеба. Тревър, музика, моля! — извиках и Тревър ни оглуши с „Двайсет и четири часа рок„ на Елвис. Така купонът официално започна.

Бях се постарал да поканя всички хора, които в моя малък ограничен свят бяха играли някаква роля в борбата ми да стъпя отново на крака. Дълго време се бях чувствал безнадеждно изгубен като в непроходима и враждебна джунгла, която един ден най-внезапно бе изникнала, за да ме погълне; в тази джунгла на отчаянието нямаше утеха. Но сега вече бях решил да оставя тези чужди географски територии зад гърба си и като дете се радвах всеки път щом чуех звънеца на външната врата, за да приветствам монсеньор Макс, Клио и нейния съпруг или пък Юджин Хавърфорд, който ми донесе следобедния вестник. Пристигна и съдията Уилям Алегзандър със съпругата си Зан; с удоволствие разбрах, че са довели и моята психиатърка Джаклин Кридъл. Харингтън Канън се появи скоро, последван от Хенри Бърлин, съпругата и двете му по-големи деца; представих ги на Чад и Фрейзър Рътлидж и на Моли Хъгър, която се появи веднага след това.

— Без бизнеса на семейство Рътлидж — обади се Хенри Бърлин — с мен е свършено. А семейство Хъгър, те са просто черешката на тортата. А, значи тук живее моят любим пандизчия!

— Хенри, престани! — смушка го госпожа Бърлин, но той се обърна към мен и ми намигна.

— Опитах се да изнамеря някакво гадже за Фрейзър — рече Чад, — но пак ударих на камък.

— Лео, много се радвам да те видя отново — каза Моли и двамата си стиснахме ръцете.

— Ей, Фрейзър — казах, — искам да те запозная с едно момче. Ела насам.

Хванах я за ръка и я поведох към задния двор, където край една от масите разговаряха Айк, Бети, Найлс и Старла.

— Ей, Найлс — извиках. — Това е една моя приятелка, казва се Фрейзър Рътлидж. Реших, че ще ви е приятно да се запознаете. Найлс Уайтхед.

— Лео, ама ти си страшен сватовник — рече Старла.

— Не знаех, за пръв път го правя.

— А мен с кого ще ме сватосаш? — попита тя. Огледах се наоколо, но не видях подходящ кандидат, погледът ми все пак се спря на Тревър Поу.

— Ей, Тревър, би ли изсвирил няколко любовни песни за моята приятелка Старла?

— Божествен шанс, ако питаш мен — отговори той. Заведе Старла в къщата и най-красивата музика на света долетя откъм прозореца в гостната и изпълни задния ни двор, както приливът го залива — призован от луната, подправен с ароматите на лятото.

Отидох до масата, до която самотен седеше Харингтън Канън, и го попитах:

— Да ви донеса и нещо друго за пиене, господин Канън, или само да долея чашата ви?

— Седни за малко до мен, Лео — рече той. — Искам да ти кажа едно-две неща. Някои са по-общи, други — провокативни.

— Звучи ми съвсем в стила на Харингтън Канън, когото познавам и обичам — отговорих и придърпах един стол до него.

— Родителите ти не притежават нито една ценна вещ или мебел — отсече той. — Никога не съм виждал такава непоправима проява на безвкусие.

— Техните вкусове са простички, освен това и двамата са учители — обясних. — Не могат да си позволят вещи от вашия магазин. Често сте ми казвали, че дори вие не можете да си ги позволите.

— Освен това тук има чернокожи — каза той и извърна поглед към река Ашли.

— Да, аз съм ги поканил — рекох. — Те са ми приятели.

— Според мен това е безобразие — да събираш бели и черни на едно място. Аз например не знам какво бих могъл да им кажа, ако реша да заговоря някой от тях.

— Вие и без това не говорите с никого — нито с бял, нито с черен. Обикновено си седите сам и зяпате в празното пространство.

— Наслаждавам се на реката. Божието дело в своето най-красиво въплъщение.

— Струва ми се, че сте малко асоциален тип.

— Човек престъпник да нарича мен асоциален! Това е нечувано и нагло!

Прекосих задния двор и отидох да поздравя някои от моите любими абонати, които се бяха наредили на опашка за барбекюто. Тъкмо се озовах до масата на съдия Алегзандър, когато майка ми ме извика от отсрещния край на двора. Беше прегърнала Септима Кларк и дъщеря й. В продължение на десетилетия Септима си оставаше нашият най-известен борец за граждански права в цял Чарлстън. Да я поканиш на тържество вече беше проява на смелост, но да я поканиш в къщата си беше нещо нечувано. Потреперих от гордост, като видях Септима в обятията на майка ми. По всяка вероятност човек можеше да храни съмнения относно начина, по който родителите ми се представяха в очите на обществото, но никой не можеше да отрича техния кураж. Монсеньор Макс стана и поведе Септима към своята маса.

Но този дух не успя да зарази всички в еднаква степен. Забелязах, че Найлс и Фрейзър, Айк и Бети, както и Старла Уайтхед се бяха скупчили около съдия Алегзандър и се заливаха от смях. Той умееше да забавлява хората с истинските истории, които разказваше. Като ме видя, че съм тръгнал към съдията, Чад Рътлидж се отдалечи от Моли. Стисна ме здраво за ръката и ме поведе към брега на езерото, където останахме скрити зад голям дъб.

— Кинг, какво си въобразяваш, че правиш? — започна направо той.

— За какво говориш, Чад?

— За чернилките. Поканил си тия патладжани на купона! С всичкия си ли сте — ти и твоите родители?

— Ами защо не отидеш да ги питаш дали са с всичкия си, приятелю? — отвърнах му. — Много ми е любопитно да видя реакцията им.

— Братче, това е Чарлстън — осведоми ме той.

— О, благодаря ти, че ме открехна.

— Тук такива неща не се правят. Ние сме достатъчно интелигентни, за да не си ги позволяваме.

— Говори от свое име — отвърнах му. — Виж, Чад, срещаме се за втори път и трябва да ти кажа, че интелигентен не е думата, която ми идва наум, като те видя.

Чад настръхна.

— А коя е думата, която ти идва наум, нещастнико? Доколкото знам, вдигнал си тоя маймунски купон, за да отпразнуваш края на условната си присъда. Нас с Моли ни хванаха да смъркаме малко кокаин и толкоз, докато у теб, в джоба на евтиното ти сако, са намерили количество, с което може да се надруса целият град.

— Така е, изложих се. Засега само това може да се каже за моя живот.

— И каква е първата дума, която ти идва наум, като се сетиш за мен?

— Майка ми много държи да не говоря с клишета. Те обиждат учителката у нея.

— Нищо, опитай. Аз нямам нищо против клишетата — рече той.

— Първата дума, която ми идва наум, е задник, може и гъз. Да, точно така. Друг вариант е: загорял задник или гноясал гъз. Третият е: загорял шибан задник. И май с това възможностите се изчерпват, Чад. Да мисля ли за още варианти?

— И още нещо. Защо насади сестра ми с оня скапан сирак?

— Ами нали в яхтклуба се заяждаше с нея, че не можела да си намери гадже. Дори й се подиграваше за това как изглежда. Според мен тя е хубава и много добра. Наскоро се запознах с Найлс и реших, че има нужда от един-двама приятели. Струва ми се, че добре се разбират, поне по това, което виждам в момента.

— Гарантирам ти, че за последен път ги виждаш заедно — закани се Чад. — Родителите ми полудяват само като чуят за сираци.

— Предполагам — отговорих. — Но Фрейзър и Найлс също имат мнение по въпроса.

— Ти нямаш никаква представа как мисли и действа чарлстънската аристокрация.

— Така е, но иначе обичам да наблюдавам хората. Повечето са лесно предсказуеми.

— Напускам този купон — заяви Чад. — Фрейзър и Моли си тръгват с мен.

— Ама, разбира се, Чад, за мен беше огромно удоволствие да те опозная — казах, като дори не се опитах да прикрия подигравателния си тон. — Не се хващай да играеш футбол, приятелю. Само те предупреждавам.

— Мислиш, че ме е страх от теб ли?

— Би трябвало — отвърнах, — защото възнамерявам при първа възможност да те просна по задник — по гноясалия ти аристократичен гъз.

— Ти ли? Ти и твоите чернилки ли?

— Точно така, аз и всички останали.

— Дръж планинската си горила далече от сестра ми — предупреди ме Чад.

— Кой?

— Сиракът. Той е от планините на Северна Каролина, значи е горила. Истински бял боклук, те са по-лоши и от чернилките.

— Бай, бай, Чад — казах. — Аристократ и половина! Покрай теб човек може да намрази всички бели.

Чад изхвърча навън, а аз взех да предлагам на гостите от барбекюто и пържената риба с надеждата да се успокоя. Чад изглеждаше страшно озлобен и неуверен в себе си, което е взривоопасна комбинация. Придърпах един стол и седнах до съдия Алегзандър, който тъкмо довършваше някаква история сред смях и аплодисменти. С периферното си зрение и най-вече слух долових сериозен спор, който се водеше шепнешком, но възбудено в онази част на двора, където безценните камелии на майка ми бяха придобили неестествено големи размери. Чад и Фрейзър Рътлидж бяха сплели рога в неблагозвучно противоборство в една от онези битки, които често избухват между хора, които би трябвало да се обичат. В едно бях сигурен — Фрейзър нямаше да отстъпи и на йота пред брат си. От разстояние се загледах в Найлс и Старла, които наблюдаваха спора. Бях сигурен, че и двамата са наясно къде е ябълката на раздора. Почудих се колко ли дълго тези сираци са били унижавани от местните в поредицата градове, в които бяха пребивавали като нежелани гости. Фрейзър се отскубна от ръцете на брат си, а когато той се опита да я спре, най-точната баскетболистка от женския гимназиален отбор на Южна Каролина без засилка заби такъв лакът в ребрата му, че той се пльосна насред избуялите камелии.

Чад и Моли напуснаха купона, без да се сбогуват с никого. Когато Фрейзър се върна при Найлс, тя го хвана за ръка и го дари с една от най-сияйните си усмивки. Направо онемях, като си помислих за ролята, която бях изиграл в сближаването на тази двойка — наистина идеално се допълваха. По всичко личеше, че Бети Робъртс и Айк също се разбират добре. Как ме беше нарекла Старла? За пръв път в живота си се проявявах като сватовник. Но ето че усетих у себе си някакво вътрешно умение, за чието съществуване не подозирах. Огледах двора и видях един страхотен купон.

Учудих се, като забелязах, че Моли се връща. Тъкмо прекосяваше градината — тревожна, объркана и зачервена. Отидох при Найлс и Фрейзър за подкрепа, но веднага видях, че те нямат нужда от мен. Моли носеше у себе си всички отличителни белези на момиче от най-доброто чарлстънско общество, имунизирано против проявите на анархия, които биха могли да пробият непревземаемата й защита. Беше типична южнячка, родена да се харесва, а не да мисли, да очарова, а не да отстоява себе си. Обичам момичета като Моли Хъгър и винаги ще ги обичам. Беше се върнала, за да се хвърли в битката, която приятелят й току-що беше изгубил. От пръв поглед се виждаше, че мрази конфликтите във всичките им спорни разновидности. Освен това усетих някакво раздвижване от дясната си страна и видях, че безпогрешният нюх на майка ми да надушва отдалеч всяка демонстрация на агресия я водеше точно към въпросното място в собствения й двор. Побързах да пресека пътя й. Въпреки че можех да разтълкувам много неща на Моли относно привидното лустро на южняшкия дом, в момента нямах нито сили, нито време да й обяснявам, че всъщност сега се е озовала в призрачната градина на Джеймс Джойс.

Пресрещнах майка си, преди да успее да се намеси в свадата.

— Остави това на мен, майко.

— Какво ти наприказва малкият Рътлидж при дъба? — попита ме тя.

— Просто се опознавахме.

— Лъжеш. Той те е предизвикал.

— Не бой се, отбранявах се достойно. Не отстъпих и педя земя.

— Сега не лъжеш, но моля те, прекрати схватката, в която всеки момент ще влязат госпожиците Фрейзър и Моли. — Произнесе „госпожиците„ натъртено, което можеше да означава само едно — иронична подигравка.

Когато се доближих до групата в периферията на купона, чух Моли да казва на Фрейзър:

— Ако не дойдеш да си поговорим на четири очи, ще го кажа пред всички. Чад няма да си тръгне, преди да влезеш в колата с нас, Фрейзър. За нищо на света не бих те изложила пред непознати, знаеш, че не съм такъв човек.

— Моли, остави ме. Тук ми е приятно — отвърна й Фрейзър. — Забавлявам се както никога досега. Защо това толкова ви дразни с Чад?

— Защото не е правилно. Не забравяй кои сме и с какви принципи сме отгледани. Изобщо не трябваше да идваме. И Лео не постъпи добре, като ни покани. Той е знаел много добре какво върши.

Тонът й ме подразни.

— И какво толкова съм извършил, Моли?

— Това събиране тук — каза тя — прилича на кутия смесени ядки. Сбъркано е от началото до края. Знаеш какво ще каже бащата на Чад, като разбере, че някакво момче от сиропиталището е правило компания на Фрейзър.

Някой се приближи, обърнах се и видях Шеба.

— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш. И повече да не си посмяла дума да кажеш срещу приятеля ми Лео Кинг. Защото той май ще се окаже най-готиното момче, което съм срещала.

Тук Найлс се намеси:

— Фрейзър, върви с Моли. Тя е права, само неприятности ще ти докарам. Ние със Старла нямаме какво да предложим на никого. Дори дрехи нямаме, тези сме ги взели назаем специално за купона. Мисля, че е най-добре да се връщаме в сиропиталището.

— Вечерният ви час е до дванайсет — казах му аз. — Майка ми се обади на сестра Поликал и тя се съгласи.

— Моли, можеш да ме цунеш по задника — изрепчи й се Старла с дрезгавия си нисък глас, който напомняше за страшния, мистериозен мрак на планината Блу Ридж.

Тревър Поу се появи отнякъде.

— Моли, ти си самата красота и одухотвореност. Да влезем в къщата и аз ще ти свиря любовни мелодии, докато пръстите ми изтръпнат. Ей вие, Шеба и Старла, по-внимателно с госпожица Моли, ако обичате.

— Тревър, не разбираш ли? — обади се Моли, вече умолително. — Ние сме възпитани другояче. За такива като нас тук няма нищо стойностно. Искам да кажа, че няма нищо от нашите ценности.

— Какво ще кажеш за един малък компромис? — подхвърлих аз. — Сам ще върна Фрейзър у дома преди дванайсет. Сираците и без това трябва да се приберат в „Свети Юда„ с автобуса на господин Лафайет.

— Другият вариант е аз и моето семейство да си тръгнем на минутата. Това също става — обади се Айк.

— Айк, вие сте мои гости — намесих се аз. — Надявам се, че тук се чувствате добре.

— Аз говоря за Моли и Чад — продължи той. — Те май не са много доволни, че ние сме тук и по този начин се правим на нещо повече от жалки чернилки.

— Не съм казала подобно нещо — възрази му Моли и целият език на тялото й говореше, че се е изправила срещу армия от агресори. — И не мисля по този начин. Повярвайте ми, нищо подобно не ми е минавало през ума. Трудно е да се обясни на непознати. Ние сме отгледани и възпитани като привилегировани хора, но в същото време и като хора, от които се очаква много. Семейството е всичко, единствената свята дума. Спойката, която крепи цялото ни общество.

— Значи сиропиталището и негрите са ти проблемът на тоя купон, така ли? — попита я Старла, а тъмните й очи святкаха заплашително. Тя се обърна към Бети и Айк. — Трябва да ви благодаря на вас двамата. Никога преди това ние с Найлс не сме се чувствали като баровци. Мисля, че Моли ни класира по-високо от вас. Божичко, това момиче ме кара да се чувствам като част от висшето общество.

— Старла, искаш ли да млъкнеш! — озъби й се Найлс. — Идиотът тук е Чад, а не Моли. Той я е изпратил да опере пешкира. — После се обърна към Фрейзър и рече: — Върви, Фрейзър. Доста неща се случиха тази вечер и кой знае какво още има да става.

— Фрейзър, моля те, направи го заради мен — подкани я Моли. — Ще съм ти благодарна цял живот. Направи го само сега, повече няма да те моля.

Фрейзър се замисли, после ни изненада с въпроса:

— Старла, ти какво ще кажеш? Много повече искам да остана с теб и с твоя брат, отколкото с моя.

— Аз слушам брат си за всичко — отвърна й Старла. — А що се отнася до това, какво искаш повече — той го знае, както и ти.

— Айк и Бети — обърна се Фрейзър към тях, — откакто съм се родила, винаги съм се чувствала като идиот в това измислено чарлстънско общество. Но тази вечер ми беше хубаво с вас. Вие всички ме накарахте да се чувствам чудесно.

Бети я прегърна и каза:

— Страхотно е, че се запознахме.

— Нещо ми подсказва, че пак ще се видим — добави Айк.

Тогава Фрейзър се обърна към мен и лекичко ме клъвна по бузата с една целувчица.

— Лео Кинг, ти направи най-великолепния купон в Чарлстън. Знам, защото съм ходила на безброй други.

Фрейзър и Моли се сбогуваха с моите родители и другите възрастни, а аз ги изпратих до колата, в която Чад седеше и чакаше. Не беснееше, не се правеше на разсеян, както аз очаквах, по-скоро изглеждаше отегчен. След като потеглиха, купонът се премести вътре в къщата. Повечето възрастни също си тръгнаха, но за голямо мое учудване много други останаха. И оттук нататък Шеба и Тревър Поу поеха управлението на забавата. Тази вечер щеше да се запомни с тях двамата и невероятния им дебют в един доста ексцентричен демимонд на чарлстънското антиобщество. Тревър се прояви, като успя да накара възрастните да затанцуват, тъй като изсвири всичките им любими мелодии от времето на тяхната младост — песни, в които се разказваше за стаените страхове на мъжете и жените, разделени от океана по времето на Втората световна война. Тогава за пръв път разбрахме, че Шеба пее като паднал ангел, който все още помни рая. Гласът й беше богат, златист и гърлен.

И тъй като, неизвестно защо, музиката винаги раздвижва и най-глухите кътчета на безсмъртните ни души, аз си спомням всяка песен, на която танцувахме през онази вълшебна нощ. Когато обаче Шеба забеляза, че не всички умеят да танцуват добре, тя превърна гостната, кабинета и част от кухнята в нещо като малко неудобен, но все пак салон за танци. Нареди ни в дълга, нестройна редица и взе да ни показва как да се въртим и усукваме. В центъра на тази импровизирана сцена Шеба и Тревър Поу се озоваха точно там, където им беше мястото по рождение. Ако Саломе беше танцувала като Шеба, дори и с половината от нейната чувственост, разбрах защо главата на Йоан Кръстител е била отсечена.

Шеба много често ни нареждаше да сменяме партньорите си. Затова тази вечер успях да танцувам със Старла, която продължаваше да носи слънчевите си очила, после с доктор Джаклин Кридъл, после с майка ми, а накрая изкарах един пародиен танц с Айк под звуците на „Хотел за разбити сърца„ на Елвис Пресли. Весела, вълшебна, неповторима нощ.

След като сираците се скриха зад внушителната желязна порта на „Свети Юда„, баща ми ме попита дали искам да се поразходим малко. Стигнахме „Батъри„. Изкачихме циментовите стъпала и се озовахме там, където реките Ашли и Купър се събират, за да образуват чарлстънското пристанище. Както винаги, човек можеше да почувства силата на сблъсъка им. Тяхното сливане означаваше удължаване на живота за всяка от тях, но като че ли нито една не беше доволна от това.

— Лео, когато бях на осемнайсет години, моят баща ме доведе точно на това място. Преди това неговият баща го е довел тук за същата церемония. Бащата на моя дядо е направил същото. Изобщо не знаем от кой момент в миналото води началото си тази традиция. Възнамерявах да доведа тук Стив, когато навърши осемнайсет. Когато той умря, реших да зарежа тази традиция, да я оставя да загине заедно с него. Но тази вечер промених решението си.

Баща ми извади две сребърни чаши и половинка „Джак Даниълс„ от малка торбичка. Наля по един пръст бърбън на себе си и на мен.

— Навремето баща ми каза, че иска да се чукнем двамата, когато дойде време за първото ми питие. Сподели колко много означавам за него и че се надява самият аз да се окажа достоен баща. Край това място, където се сливат двете реки, ме приветства с „добре дошъл„ в света на мъжете. Поиска от мен да бъда добър, колкото е възможно по-добър, и да стана достоен за уважение баща. Обещах му. Лео, и аз искам същото от теб.

— Никога няма да успея да стана толкова добър, колкото си ти — казах му, вдигнах чашата и се чукнахме. — Но ще се опитам. Обещавам.

— Не е така, през последните две години те наблюдавам — продължи той, а луната ни обля със среброто на загадъчните си лъчи. — Ти, сине, ще станеш повече от добър човек. В теб има хляб. От теб може да излезе невероятен мъж.

— Ако това стане, ще го дължа на факта, че те обожавам — казах. — Винаги съм искал да бъда като теб.

Отпихме и сякаш моментът ни преобрази. Всичко, което можех да направя, бе да се моля баща ми да излезе прав.

Така навлязох в период, който щеше да промени живота ми завинаги. Много по-късно миналото щеше да ме призове с мамещ, подмолен глас, но началото винаги щеше да си остане на Блумсдей, през лятото, преди последния клас на гимназията. По времето на моя знаменит купон на 4 юли съставът от главни герои вече беше налице. Силите, които ни събраха на едно място, след това се постараха да ни разкъсат на парчета, но и да ни разкрият тънките нюанси и провиненията, както и сладките кулминации, в които приятелствата намират своето най-голямо оправдание и удоволствие. Смятах, че съм си намерил приятели, които да обичам истински, и отчасти излязох прав. На следващата година през май приключихме с училището, напълно убедени, че ни чака прекрасен живот. Обещахме си, че ще променим света, който се канехме да превземем. Като цяло се справихме добре; като приятели останахме известно време силно привързани един към друг. После връзката ни започна да губи от предишната си спойка. Но всички до един трябваше да се съберем шумно и бурно отново, когато бяхме вече на средна възраст, и причината за това беше нещо съвсем просто — едно почукване на вратата.