На юг от Брод стрийт

24 Отново у дома

Още преди самолетът да кацне на пистата в Чарлстън, Айк зърна линейката, която ни чакаше. Пилотът ни приземи малко встрани и в същия миг двама санитари се втурнаха към нас. Спуснаха стълбичката, Найлс понесе на ръце Тревър, който беше спал през цялото време на полета, и го сложи върху носилката. Доктор Дейвид Бидерман се появи на пистата, за да посрещне нашата малко разпасана и напълно изтощена група. Изглеждахме като отряд войници, които са престояли твърде дълго в бойните окопи.

Ръкувах се с него.

— Здрасти, Дейвид. Не съм те виждал, откакто ти подарих моята книга с рецепти, а ти пое вестникарския ми маршрут. Станал си важна клечка.

— Божичко — отвърна Дейвид, — този самолет е пълен с богини и богове от времето на моите гимназиални години. Шеба Поу, да знаеш само колко бях лапнал по теб.

— Разбираемо е, Дейвид — отвърна му Шеба. — Ще можеш ли да помогнеш на брат ми?

— СПИН-ът си остава загадка — каза й той, — но, да, мисля, че ще мога да помогна. Ще направя всичко по силите ми, за да запазя живота му.

— Ти запази живота на Тревър, а аз ще ти бутам всяка година, докато е жив — каза му Шеба.

— Шеба, аз съм женен мъж — рече той. — С две деца.

— Да не би бракът да те е превърнал в мекотело? — продължи тя. — Не ти говоря да прекараме следващите петдесет години заедно, а само за едно приятелско чукане.

— Остави на мира доктора — намеси се Бети. — Здрасти, док, радвам се да те видя отново. Помниш ли съпруга ми Айк?

— Новият началник на полицията — каза Дейвид и се ръкува с Айк.

— Мръсникът на всички мръсници — отвърна му Айк. — Благодаря, че ни посрещна.

— Докторе, да се кача ли в линейката с Тревър? — попита Найлс.

— Не, това е моя работа. Искам да го прегледам, преди да стигнем в болницата. Струва ми се, че не е вземал никакви лекарства.

— Никакви — потвърди Моли.

— Не се е радвал на добри грижи — каза Фрейзър.

— Цяло чудо е, че е още жив — каза докторът.

— Имам чувството, че сме прекарали години в Сан Франциско — каза Шеба. — А сега, тъй като очевидно Бог ме ненавижда, трябва да отида и да се погрижа за онази кучка майка ми. На някого да му се намира цианид?

— За теб или за майка ти? — попита Бети.

— Още не съм решила. — Една лимузина спря до самолета и пилотите се заеха да пренасят багажа.

— Сега да вървим да си починем — разпореди се Айк, — но в неделя трябва да направим общо събрание.

— Да се съберем в къщата на баба на плажа — предложи Моли.

След като оставихме другите, двамата с Шеба спряхме пред къщата на майка й. Аз прескочих отсреща да се видя със собствената си майка и като предан син да докладвам за преживяванията ни в Сан Франциско ден по ден, защото и тя ме беше държала в течение на живота в нашия град по ниските и високите етажи. След като се пенсионира, майка ми откри, че притежава не само дарба, но и вкус към клюките, особено към пикантните. Бях написал няколко от статиите си само по празни приказки и слухове, събрани от нея по време на разговори в градинския й клуб; беше й приятно да играе ролята на неназован източник на някои от най-дискутираните ми писания. Вместо да погледне на шпионската си работа като на най-обикновени гадни слухове, които ми пробутва, за да види как синът й ще съсипе нечия репутация, тя се ласкаеше от мисълта, че целите й са джойсовски: че е прилепила ухо до земята на Чарлстън, както е направил Джеймс Джойс, докато е бродел в романа си по улиците и крайбрежието на Дъблин.

Издателството на Университета в Южна Каролина се канеше да издаде книга с нейни есета върху Джойс още следващата пролет. Показа ми писмото, с което я уведомяваха, че ръкописът й е одобрен. Двамата се прегърнахме и тя ме поведе към всекидневната. В тази къща никога нищо не се променя: същите мебели на същите места, които помня още от дете. Влизането у дома е като сън, в който съм прекрачвал хиляди пъти преди това.

— Поздравления — казах на майка ми. — Ще ти спретна страхотна премиера.

— Нямам нищо против — съгласи се тя. — Вече говорих с Обществото на приятелите на Чарлстънската библиотека да го организираме при тях.

— Те разрешават ли внасянето на пиене и храна? Там на парти не съм бил.

— Това е по договаряне — отвърна ми тя. — Ще трябва да ги убедим, но разполагаме с предостатъчно време.

— Страхотно! Втората ти книга излиза точно когато навършваш осемдесет години!

Тя обаче не захапа въдицата и вместо това ми каза с уморен глас:

— Налей ми нещо за пиене. Чувствам се много потисната.

— От какво си толкова потисната? — Станах и отидох до бара. — Нали книга ще ти издават.

— Монсеньор Макс не е добре — започна тя. — Ракът на белите му дробове пак се обажда.

— Съжалявам. Нали го бяха изчистили докрай?

— Така смяташе и той. Но иначе се държи. В края на краищата е Божи служител, знае каква награда го чака на небето.

— Това, че криеш годините си, няма ли да ти попречи да влезеш в рая? Все пак е лъжа — подразних я аз.

— Не и ако си жена — заяви майка ми. — Сега ми разкажи всичко за сифилистичната вавилонска блудница и нейния брат.

— В момента Шеба е отсреща при майка си — започнах аз. — Тревър е в добри ръце в Университетската болница. Шеба не е сифилистичка, не е и вавилонска блудница.

— Не на мене тия! — отсече майка ми. — Еванджелайн е развалина, Лео. И става все по-зле. Трябва да я настанят в дом за стари хора.

— И моите приятели все това ми повтарят за теб.

— Тогава ги покани на премиерата ми — каза тя. — Ще им взема ума с едно слово върху интелектуалната сложност на дъблинския уличен жаргон в „Одисей„.

— По-скоро лично ще ги застрелям, отколкото да ги гледам как се мъчат и умират от скука — отвърнах й. — Ще е по-хуманно.

— Това е темата на последното есе в книгата ми, венецът на цялото ми творчество.

— Заровена в страниците на най-лошия роман, който някога е бил писан на този свят — подразних я отново, както винаги.

— Събра само 499 точки на теста по английски — реши да ми го върне тя. — Което означава посредствени познания. Среден.

— Тия проклети тестове нямат ли давност?

— Ще те преследват до гроб. Винаги си се издънвал на тестовете. И това ти попречи.

— Как ми е попречило?

— Можеше да станеш писател — рече тя, — а не драскач на жълти клюки.

Въпреки че в града беше много горещо, реших да тръгна пеш към езерото Колониъл и после към Брод стрийт, за да се порадвам на Чарлстън и светлината, която се процеждаше между листата на палмите. Когато свих наляво към Трад стрийт, от влажния въздух на късния следобед дрехите залепнаха по потното ми тяло като някаква първична кожа. В Чарлстън понякога се случват толкова горещи дни, че на човек му се струва, че не върви, а плува в басейн с топла вода. Откъм пристанището подухна леко и отново долових уханието на Атлантика, на истинския океан, което беше изпълвало ноздрите ми от дете. Крачех бавно по добре поддържаната и до болка позната ми тясна уличка, превърнала се в мой дом. Върнах се в собствени води, макар и без тюлени в дълбините, без раци по хладните плитчини. Тихият океан е помрачен, по-величествен и по-студен; винаги бих предпочел Гълфстрийма пред Хумболтовото течение. Докато се приближавах, вдишвах пристанищните миризми на родния ми град.

Застанах пред къщата на Харингтън Канън и се замислих за странните обстоятелства, които ме бяха задължили да полагам обществено полезен труд в мрачния антикварен магазин на стария джентълмен. Освирепелите, но всъщност доста далечни роднини на господин Канън оспорваха завещанието с яростна настоятелност, която ме удиви, но аз все пак получих нотариалния акт за къщата и магазина след две години. Веднага дадох магазина под наем на друг търговец на антики, който с удоволствие прие единственото ми условие да запази името на Харингтън Канън върху табелката.

Неговата щедрост ми даде летящ старт в живота. Докато бях курсант в „Цитаделата„, бях дал под наем първия и втория етаж на къщата на млади учители от колежа в Чарлстън. Майка ми не жалеше нито сили, нито време и много старателно поддържаше градината ми. В големия й широк фонтан отглеждах японски рибки и обичах да ги съзерцавам как плуват и от време на време се подават между листата на лилиите, чиито цветове само допълваха красотата на златисто-черния им балет.

Полях градината и проверих как са рибките, преди да вляза в къщата. Но ключът, закачен на кука, прикрепена към водосточната тръба и скрит под азалиите, не беше там. Не беше паднал и на земята. Всичките ми приятели знаеха къде го държа, но те бяха кацнали току-що с мен от Калифорния.

Изведнъж ме осени каква е работата и аз се приготвих за дълга нощ на взаимни обвинения: Старла се беше върнала за пръв път от повече от година насам. Отворих вратата — вече знаех, че няма да е заключена — и влязох в къщата, която климатикът беше така изстудил, че и труп можеше да се съхрани вътре. Почти всичкото пиене в къщата отиваше да захранва кръвоносната система на Старла. Кухнята изглеждаше сякаш някой се беше опитвал да я почисти с граната. Открих съпругата ми в кабинета, слушаше любимата си станция с кънтри музика. Виждаше се, че още не е започнала да се налива, което можеше да бъде както добър, така и лош знак. Вече знаех, че Старла е в състояние да се преобрази в цяла армия жени — всичките войнствени, всичките дълбоко наранени и само някои от тях все още влюбени в мъжа, който я беше намерил в сиропиталището, вързана с белезници за един стол.

Веднага разбрах, че отново е на успокоителни, защото от тях винаги напълняваше. Историята на всяко погълнато питие беше изписана с дълбоки бръчки върху лицето й.

— Здравей, скъпи ми съпруже — каза провлачено Старла. — Радваш ли се да видиш любящата си съпруга?

— И още как — казах и отидох да я целуна по бузата.

— Май не изглеждаш много щастлив.

— Защото при последните си две посещения ми създаде много главоболия — казах й. — Нещо за пиене?

— Пресуших бялото вино — каза тя. — Сега дай да видя сметката и на червеното.

— Веднага — отвърнах и докато отварях бутилката, додадох: — Добре изглеждаш, Старла.

— Изглеждам като самата смърт, леко притоплена — отвърна тя, извърна очи и огледа стаята.

Има нещо в атмосферата на моята къща, което е в състояние да предизвика най-гадните прозрения у моята съпруга — понякога с основание, понякога не, но изживяването е винаги болезнено. Тя отиде до прозореца и се загледа в спокойствието на градината: фонтан, кичеста мирта, басейн с рибки. Когато се обърна да вземе виното си, погледът й падна върху малка икона на стената в охра и алено. Тя заговори с равен тон и пълно безразличие:

— Лео, ти наистина си едно набожно копеле. Все забравям колко ме отвращава твоята професионално усвоена любезност. Действа ми убийствено.

— Сигурно — отвърнах.

Бях се научил да не споря с нея. Налях си вино. Моята демонстративна безучастност ми служеше като защитна броня, която обикновено я караше да впие безпощадно в мен тъмните си очи — все още красиви, каквито бяха на младини.

Най-много от всичко Старла мразеше да бъде пренебрегвана и с вещината на майстор фехтовач продължи словесния двубой със сух, небрежен тон:

— Именно това мразя най-много у теб. То ме отблъсква, винаги е било така. Майка ми ужасно си падаше по нейната малка бяла църква, докато аз винаги съм предпочитала гадняра пред добрия самарянин; винаги съм харесвала Юда повече от Христа.

Взе да ме провокира открито и аз си спомних как навремето се хващах на въдицата й и започвах да споря. Но опитът показа, че е по-добре да изчакам бурята да отмине, вместо да ръкомахам безпомощно срещу нея. Така или иначе, тя вече беше изгубила предишната си острота. Когато бяхме младоженци и Старла все още се държеше нормално, атаките й бяха по-коварни и ми беше трудно да ги отбивам. Свеждането на нещата само до бяло и черно е един от симптомите на нейната неизбежна и тъжна деградация. Застанах като дърво, напълно неподатлив на оскърбленията й, докато тя излагаше доводите си с все по-пиянски и по-раздразнителен тон:

— И винаги е било така. Предпочитам лайното пред сладоледа. Психическото разстройство пред клуб „Ротари„. Обичам мрака — каза и аз си дадох сметка, че беше напълно откровена. — В това вярвам.

Бяхме минали през всевъзможни психоаналитични сеанси — не беше нещо ново нито за нея, нито за мен. Кимнах спокойно, но моето търпение я вбеси, накара я да забие нокти по-надълбоко, за да напипа слабото ми място.

— Лео, бременна съм — призна ми изведнъж тя с пресметната невъзмутимост и от тази вест лицето ми се сгърчи леко, макар и да се опитах да го скрия.

Не беше изгубила способността си да разчита всеки мой жест и чертите на лицето й изведнъж омекнаха, като реши да сподели с мен подробностите.

— Някакъв мъж от Милдгевил, така си мисля. Не знам името му. Изобщо не го познавам. Видях се с доктора и си записах час за аборт, но още се колебая. — Лицето й изведнъж се натъжи. — Защото нещо в мен иска да задържа детето — продължи да говори, сякаш на себе си, отнесена в нейния си вътрешен свят. В думите й имаше някакъв искрен и напълно необоснован оптимизъм.

За малко да ме размекне. Едва не изрекох неизбежните думи на подкрепа, загриженост или каквото там се казва на хора като Старла, когато правят скандални изявления. Тя забеляза, че се огънах за миг, и с котешка бързина стовари удара си под формата на небрежно признание.

— Нека си го кажем, Лео. Това е единственото дете, което бих могла да имам. Знаеш, че махнах две от твоите. Две момчета. Аз поисках.

Странна парализа плъзна по цялото ми тяло, а вените по лицето ми реагираха, сякаш някой ги подпали. В три чарлстънски къщи съм известен като чичо Лео; през изминалите години станах кръстник на цяла дузина деца и винаги съм се гордял с тази титла. Приятно ми е да съм кръстник, защото тайничко си мисля, че никога няма да стана баща с тази обречена и дълбоко уязвена жена, която сам избрах за съпруга.

В моето високомерие винаги съм си мислел, че мога да направя Старла щастлива, като я въведа в един живот без лишения, без злоба и без конфликти. Никога дори не ми хрумна, че някои хора отрано се сближават с тъмните и грозни сили на анархията и връзката им с тях е толкова здрава, че те не могат да си представят и ден да мине, без гръмката музика на хаоса да погали слуха им. Старла е точно такава. Тя беше изгубена душа още в деня, в който я срещнах. Сега вече знам, че най-опасните думи в английския език са онези, които произнесох наивно пред нея: „Аз мога да те променя.„

Докато седях в кабинета си, поразен от бездушното й признание, че е премахнала нашите неродени деца, чувствах единствено мъка, която ми се струваше непреодолима. За един кратък миг ми се прииска да грабна машата от камината и да й разбия главата. Но бързо ми мина, щом вдигнах очи и видях объркания й, дезориентиран поглед, който представлява нейната смразяваща кръвта визитка. Това е и подписът на нейната неизлечима лудост, която един психиатър в Маями навремето диагностицира като гранично разстройство на личността. Когато попитах какво означава това, докторът ми каза: „Означава, че ти си прецакан. Тя е повредена, машинката й не функционира. Мога да я натъпча с хапчета и това е всичко, което мога да направя за нея. Граничните случаи, това са най-злите и безпощадни егоманиаци. Тяхната работа е да правят всички около себе си нещастни. И доколкото знам от собствената си практика, справят се отлично.„ Не мога да спомена думата „граничен„ пред психиатър, без реакцията му да бъде неволно потрепване. А аз изживявам това неволно потрепване с цялото си тяло.

Както ставаше обикновено при нашите срещи, щом Старла успееше да нанесе достатъчен брой болезнени удари, гласът й изведнъж придобиваше отстъпчива и примиренческа интонация, но на това в никакъв случай не можеше да се разчита.

— Лео, сърдиш ли ми се? — попита ме тя. Не й отговорих веднага и тя остави чашата вино, след което пак се обърна към мен. — Моля те, Лео! Не ми се сърди. Не исках да те наранявам. Мразя се, когато го правя. Съсипах целия ти живот и ти имаш пълно право да ме ненавиждаш. Моля те, ненавиждай ме. Удари ме. Убий ме. За да ме освободиш от всичко това. Аз съм луда, Лео. Аз съм напълно откачена. И не знам какво да правя.

Това вече беше Старла, стигнала предела, точката на кипене. И тогава ставаше най-опасната жена в света. Обърнала се навътре в себе си, тя бъркаше дълбоко в душата си и се опитваше да възкреси духа на младата жена, в която се бях влюбил. Но тя отдавна бе престанала да съществува, както и онзи жизнерадостен младеж, който й обеща да прекара живота си с нея.

— Да те мразя ли? — повторих. — Не мога. Много други неща мога да направя, но не и това.

— Тогава аз ще те накарам да ме намразиш. Притежавам възможности, които още не съм използвала. О, всичките връзки, които съм имала. Десетки, не, нямат брой. Не, имам друго — твоите деца! Аборт номер едно. Спомням си как сестрите брояха ръце и крака, за да са сигурни, че всичко е добре изчистено.

Докато слушах тази убийствена за мен тирада, чух стъпки по стълбите навън. После Старла се разплака и хвърли в силните обятия на брат си. Найлс винаги ще си остане нейният безопасен дом, отшелническа килия и последно убежище. Какво щастие е да имаш брат като Найлс, помислих си.

И ето че образът на Стив изплува пред очите ми. Онова, което ме тормозеше, бе, че не го виждам ясно, само някаква бледа мъглявина. Изобщо не помнех лицето му, сякаш никога не бе живял. Паметта ми беше стигнала една непоклатима точка, непрекъснато ме спъваше, налагаше ми ограничения и аз не можех да извикам лицето на брат ми от нищото. Докато Старла ридаеше, а Найлс я утешаваше с нежност, която, изглежда, на мен ми липсваше, се зачудих къде ли би живял брат ми в Чарлстън. Дълбоко в себе си вярвам, че щеше да се ожени за местно момиче от добро католическо семейство и двамата щяха да имат пълна къща с деца, да живеят на остров Джеймс или може би на „Маунт Плезант„. Аз щях да бъда най-добрият чичо и моите племенници и племеннички щяха да ме обичат от все сърце, а аз щях да тренирам доброволно малкия им отбор от футболни звезди. Докато растяха, щяха да ме опознават. Децата на брат ми, на Стив, щяха да се грижат за мен, когато тръгнех да умирам. Да, децата на Стив, този шумен, бъбрив отбор, който вече няма никакъв шанс да се появи на бял свят, след като животът на Стив прекрачи в тъмната зона. Мисля си за моя собствен син, онзи, на когото неизвестната сестра е броила ръцете и краката: „Едно, две, три, четири. Докторе, нищо не липсва.„ И как щях да играя на топка с него, как щях да го водя на риболов по река Ашли, където ме водеше и моят баща.

Когато пред мен се отвори пропаст, аз имам невероятната склонност да избера друго, а не опънатото над нея въже, за да я прекося, и освен това проявявам страхотен усет към погрешни стъпки. Бях избрал за съпруга жена, толкова съсипана и опропастена, че нищо не й оставаше, освен да ме заведе в нейната къща от пепел, мъка и мъгли. Кога изчезна завинаги? Кога се случи онзи миг, когато се обърнах в брачното легло и погледът ми падна върху смъртоносна черна вдовица с червен пясъчен часовник върху корема? През този пясъчен часовник изтичаше моето време.

Найлс успя да успокои сестра си. Улових погледа му, натежал от състрадание към мен. Забелязах, че се опитва да реши как точно да сложи край на тази божествена вечер.

Старла се отскубна от него. Дойде и седна в скута ми, отпусна глава на гърдите ми и се разплака още по-силно. Би трябвало да я утеша, да я прегърна или поне да се опитам да облекча страданието й по някакъв начин. Но не помръднах, нищо не направих, оставих я да усети изстиналите ми чувства.

— Бедничкият Лео! Клетият ми той! Не биваше да се жениш за мен! Знаех го от мига, в който те чух да казваш „да„. Още тогава разбрах, че с теб е свършено.

— Не стана както го мислех — обадих се най-накрая, защото видях, че истерията й няма да се успокои, докато не получи някакъв отговор.

— Нека сега я заведа вкъщи — каза Найлс. — Ще говорим за това утре. Всички имаме нужда от малко сън.

— Излъгах те за абортите — извика към мен тя, докато брат й я теглеше към вратата. — Никога не бих те наранила умишлено. Найлс, не съм искала да правя аборти. Но, да, плаша се до смърт от мисълта да имам дете като мен. Лео, задигнах десет хиляди долара от сейфа в стената. Връщам ти ги. — И тя ми подхвърли портмонето си. То улучи стола ми и тупна на земята.

— Старла, държа тези пари специално за теб — казах й. — Твои са. Винаги можеш да дойдеш и да си ги вземеш, независимо дали съм тук, или ме няма. Знаеш къде крия ключа. Тази къща е твоя, Старла, винаги си добре дошла, стига да искаш. Може да останеш завинаги. Ти все още си моя съпруга.

— Разведи ме с Жабата! — изкрещя тя към Найлс. — Ако ме обичаш, спаси ме от лапите на този фанатизиран католик.

— Старла, ние, католиците гледаме сериозно на брака — казах уморено.

Найлс я изведе навън, а псувните и богохулствата й огласиха всички градини и дворове по Трад стрийт.

На следващата сутрин спах до късно. Беше към единайсет, когато се събудих от миризмата на прясно сварено кафе. Найлс стоеше и ме чакаше в кухнята, видимо разстроен от снощната случка.

— Старла пак изчезна. Измъкнала се е по някое време през нощта — каза ми той. — Лео, ужасно съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Ще ми се никога да не се бяхме срещали. Нямаме право да тровим живота на други, както стана.

— Няма виновни — казах му и двамата се прегърнахме. Без да се смущаваме, и двамата се разплакахме за разбития, прахосан живот на Старла.

Чудя се колко ли още пъти ще има да плачем за нея.

Винаги ми трябваха седмици, за да се възстановя от тези бурни срещи със Старла. Но в последната долових истина, която преди отсъстваше. Мисля, че най-после бях стигнал до края на играта, до развалянето на сделката. Докато пътувах към остров Съливан, се опитах да разбера защо останах женен за Старла толкова дълго време, повече, отколкото друг би изтърпял. Моята религия със сигурност играеше важна роля в упоритостта ми да не искам да я разкарвам по съдилища. Шеба и Тревър винаги са гледали на непоклатимата ми вяра като на тийнейджърски проблем, който не съм съумял да преодолея, нещо като акне например. Мисля, че съм се вкопчил в религията си със същата твърда непреклонност, с която държа и на абсурдния си брак. Моята вяра е такава, че одобрява твърдостта и дори неоправданата непоколебимост на Църквата. Тя ми дава наготово правила, по които да живея, и изисква от мен да ги следвам двайсет и четири часа в денонощието. И докато се придържам стриктно към предписанията й, не ми остава време за друго, освен за добро поведение. Силата на молитвата ми беше помогнала да оцелея след самоубийството на брат ми. И въпреки че, без да се замисля, с широко отворени очи влязох в капана на един безперспективен брак, приех, че обетът, който съм дал на Старла, е свещен и за вечни времена. Все пак нещо се прекърши в мен, когато Старла взе да размахва пред очите ми кървавите крайници на син, за чието зачеване дори не знаех. Тази картина ме разтърси и обсеби. Загледах се във водата под мен и се замислих какво ли би ми поднесъл животът, ако я нямаше Старла.

Свих в алеята пред дома, който винаги съм наричал „къщата на бабата на Моли„, и в същото време си дадох сметка, че нейната баба Уизи беше умряла преди цели десет години. Паркирах колата си зад поршето кабрио на Чад, но оставих ключовете, в случай че някой иска да излезе преди мен.

Лимузината на Шеба спря точно зад мен и аз се втурнах да й отворя вратата. Тя метна краката си навън с обичайната грациозност на кралица във ваканция, след което освободи шофьора си.

— Докога ще държиш тая лимузина на продуцента? — попитах я.

— Докато иска да му духам.

— Значи завинаги, което си е бая време — казах й. Тя ме хвана подръка и аз я поведох към задната стълба.

— Да, така изглежда — рече, — но засега не ми пречи. Жената, която наех да се грижи за майка ми, е чудесна. Толкова търпелива, че е в състояние да издържи и кучка като мен.

— Значи е светица.

Шеба сви юмрук и ме удари по рамото.

— Млъквай! С теб никога не съм била кучка.

— Да, винаги си била мила. Тази сутрин видях Тревър. Изглежда по-добре.

— Оправя се с всеки изминал ден — съгласи се Шеба. — Говорих с Дейвид, той смята, че до седмица ще може да се прибере у дома.

— Изпрати го при мен, Шеба. Ти си прекалено заета с майка си.

— Много по-зле е в сравнение с последния път, когато я видях — продължи Шеба. — Никаква памет, дори краткотрайна. Понякога не ме познава, като че съм неодушевен предмет. Но ето кое е най-странното: мислех, че страдащите от алцхаймер са благи и отстъпчиви. Докато майка ми е станала по-зла и от вещица. Първата вечер ухапа шофьора ми, а днес ми одра ръката. Виж.

Шеба разкопча блузата си, за да ми покаже четири кървави следи от шията до лакътя й. Но не това забелязах: както обикновено, тя беше без сутиен и погледът ми се лепна върху прекрасните й, световноизвестни гърди.

— Шеба, не мога да откъсна очи от гърдите ти — казах й.

— Е, и? Виждал си ги и преди.

— Това беше отдавна.

— Чух за Старла — продължи тя. — Май имаш нужда от меко женско тяло до себе си.

— Май да.

— Защо не ми поискаш ръката?

— Защото си спала с Робърт Редфорд, с Клинт Истууд и кой знае с още колко други звезди. Не искам малкото ми нещо да се пъха там последно.

— О, това ли било? — изсмя се Шеба. — Само дето ми пропиляха толкова нощи, пък и за какво пъхане става дума, то си беше чисто духане до припадък. Ето сега вече можеш да ми поискаш ръката, чу ли?

— Шеба — започнах, паднах на едно коляно и гротескно преигравайки момента, продължих, — би ли се омъжила за мен?

Шеба ме учуди с отговора си:

— Приемам това мило предложение. Освен това време ми е да имам дете. Обзалагам се, че нашето ще бъде красиво.

— Какво? — сепнах се аз.

Тя побърза да влезе в коронната си роля, наречена „поява пред публиката„, и така да се представи на множеството, което ни очакваше. Спрях при хладилника, за да си отворя една бира, после отидох в гостната, където Шеба вече обявяваше на всеослушание годежа си „с Жабата, представете си, от всички идиоти на света„. Целуна ме страстно, което ме изненада, и тъй като се сконфузих, приятелите ми се разсмяха — всички, с изключение на Моли, която повдигна вежди, и на Найлс, който рядко се смееше. Въпреки че често ме увещаваше да напусна Старла, темата все още беше много болезнена за него.

— Найлс, Шеба се шегува — уверих го аз.

— Надявам се да не е така — каза той. — Сценката онази нощ беше кошмарна.

— Не искам да се сещам — намеси се Фрейзър — Нямаш представа колко зле стана, когато Найлс я доведе вкъщи.

— Старла е страшно объркана — каза Найлс. — Свършено е с нея.

Моли не се остави да бъде въвлечена в разговора, само подхвърли небрежно:

— Хайде, скачайте в банските си. Началникът на полицията ни даде разрешение да поплуваме преди мрачното съвещание, което ни чака.

— Забравих да си взема банския — казах.

— Лео, аз ще ти дам. Имам един чифт в банята на долния етаж — каза ми Чад без следа от ревност в гласа. Не му личеше да знае, че нашето приятелство с Моли се беше превърнало в нещо друго. — Ще ти бъдат доста свободни в чатала, но иначе ще ти станат.

— Последният, който дойде, има най-малката пишка или най-малките гърди в цял Чарлстън — пошегува се Фрейзър и се втурна към външната врата.

Двамата с Найлс си имаха своя пътечка към морето. И двамата бяха запазили красивите си тела на атлети. И тримата им синове бяха свирепи спортисти и направо помитаха по-слабите си съперници.

Сложих си банския на Чад, затичах се по пясъка, хвърлих се в морето и заплувах към достатъчно дълбоко място, за да се гмурна. Под водата горещият ден изчезна в миг, продължих, докато въздухът ми свърши и задъхан изскочих с лице към слънцето, а една вълна побърза да ме блъсне. Погледнах назад и изпитах дълбока благодарност към тази неугледна, леко порутена вила с безразборно пръснати стаи и удобни мебели. Къщата се беше превърнала в неизменна част от живота на някои от нас, в убежище и подслон за други. Благодарение на Моли и нейната щедрост винаги съм я използвал като място за спасение, където мога на спокойствие да лекувам обърканата си, наранена душа. Винаги когато Старла поемаше на поредното си отчаяно странстване, Моли ми разрешаваше да живея в къщата на остров Съливан. Първия път, когато Старла избяга от нашия дом на Трад стрийт, това продължи цял месец. Втория път — шест месеца, третия — една година. После спрях да ги броя. При всеки от тези случаи обаче Моли ми донасяше ключа и аз отивах да се скрия там. Животът ми се разпадаше и само това място ми действаше успокоително. Познавам всеки сантиметър от плажа, така както познавам всички особености и белези по собственото си тяло.

Заплувах навътре, сред ласките на топлите атлантически течения. Зелената прегръдка на вълните ме обвиваше като със светлеещо копринено було. Погледнах към Форт Съмтър, последният ферибот се изтегляше от пристанището. Островът ми изглеждаше твърде малък, за да даде началото на най-кървавата война в историята на Америка. Но аз съм достатъчно възрастен, за да помня времето, когато за хора като Айк и Бети беше забранено да плуват в тези води и да се разхождат по тези плажове.

Ето че Моли ме настигна. Хвана се за раменете ми и двамата яхнахме вълните, подчинени на някакъв техен си вътрешен часовник, настроен да работи според законите на луната. За пръв път оставахме насаме след онази вечер в леглото ми в Сан Франциско, която сега ми се струваше на светлинни години от нас.

— Да не си си глътнал езика? — попита ме тя. — Защо се дърпаш от всички?

— Съжалявам — казах й. — Не е нарочно.

— Защо не ми каза за Старла? — попита.

— Лоша нощ, Моли. Най-лошата. И май последната.

— А годежът с Шеба? — реши да ме подразни тя.

— Шега. Как иначе Шеба ще може да бъде в центъра на вниманието при конкуренцията на толкова много красиви жени наоколо? Тя е професионалистка. Знае как да действа.

— Аз не мисля, че се шегуваше.

Шеба плуваше в компанията на Бети, Айк и Чад. Приливът беше силен и течението бързо ни повлече, вече се бяхме отдалечили на три къщи разстояние от вилата на Моли. Шеба ни махна и извика:

— Стой далеч от годеника ми, кучко!

Чад също се провикна:

— Стой далеч от жена ми, похотливо копеле!

Каза го с усмивка и веднага ми направи впечатление, че Чад не изглеждаше никак разтревожен. Изражението му обаче сякаш ми казваше: далеч е денят, когато мъж като Лео Кинг може да открадне каквото и да е от мъж като мен. Погледнах Моли, за да се уверя, и видях, че точно това е изписано на лицето й — сдържаност, дори успокоение. Усетих тъгата й, плътно сгъстена, но също така и смиреното й приемане на живота, който по задължение трябва да води. Двамата вече не се радвахме на лекотата, с която общувахме в Сан Франциско, където слънцето залязваше над непознати води и бяхме толкова далеч, че можехме да загърбим всички отговорности, които ни дебнеха в Чарлстън, и да си кажем един на друг неща, които не бихме дръзнали да споделим тук. Сега и двамата се притеснявахме, черна звезда беше изгряла помежду ни. Думите ни бяха излезли в отпуск.

Влязохме в къщата безмълвно и започнахме да помагаме с подреждането на масата. Храната беше най-обикновена и точно като за летен ден. Найлс наряза салата от прясно зеле с варени картофи и печен боб. Айк беше донесъл свинско и ребърца за скарата. Моли извади най-скъпия порцелан от бюфета на баба си, както и сребърни прибори. Надигнахме глас, че предпочитаме картонени чинии и пластмасови прибори, но тя беше категорична.

— Тук са забранени всякакви картони — настоя с изопнато лице; както винаги — съвършената домакиня. — Ако Щете, ме убийте.

Мина половин час, докато всички разкажат за децата си и как различните баби и дядовци ги глезят, като с това развалят цялата дисциплина и строгото възпитание на моите приятели.

— Баща ми взе момчетата за една седмица и ги заведе на остров Едисто да ловят риба — каза Фрейзър. — През тази седмица нито един от тях не си беше мил зъбите. Не си беше сменял бельото. Не се беше къпал. С други думи баща ми успя да ги превърне в диваци за краткото време, което ни трябваше, за да открием Тревър.

— Бяха си изкарали страхотно — уточни Найлс.

— Хайде да се обадим на Тревър — предложи Моли.

— Чудесна идея — подкрепих я.

Моли набра номера на Университетската болница. Шеба първа говори с брат си, аз — последен. Когато взех слушалката от Бети, Тревър вече едва произнасяше думите.

— Само да ти кажа едно „здрасти„, Тревър. Хайде, сега почивай.

— Отбий се насам да видиш какви гальовни мръсотии ще ти наговоря — каза ми той. — Досега да съм мъртъв, ако не бяхте вие, приятели.

— Нищо ново не ми казваш. Сега обаче трябва да се приготвиш за много светли дни напред.

След като затворих телефона, Айк се изправи. От вродената му властност стаята притихна в пълно мълчание. Въпреки че носеше шорти, широка хавайска риза и джапанки, стойката му придаваше авторитет, който беше и част от характера му. Прокашля се, отпи глътка бира и хвърли поглед към част от записките си.

— Ние с Бети виждаме положението по следния начин — започна той. — Все още сме изправени пред голям проблем. Не знаем къде се намира бащата на Тревър и Шеба, но смятаме, че по всяка вероятност ще се появи в Чарлстън. Убедени сме в това.

— Откъде тази сигурност? — попита Фрейзър.

— Разбира се — отвърна й Бети, — не можем да бъдем съвсем сигурни. Но човекът е психар, при това много обигран и напълно обсебен от манията си. Днес търсихме да открием идентични случаи. В учебниците по криминалистика няма подобни описания. Този тип е готов да стигне до крайност, за да се добере до близнаците.

— Двамата с Бети сме убедени, че ще дойде тук. От всичко, което Шеба ни разказа, излиза, че е започнал като педофил; това обикновено спира, когато децата влязат в пубертета. Не и в неговия случай. Той е превъртял, а славата на Шеба като филмова звезда го е амбицирала. Истински късмет извадихме, че не уби никого от нас в Сан Франциско. Властите в „Синг-Синг„ са разпратили снимката му, пръстовите му отпечатъци и психиатрична диагноза, преди да го преместят в психиатрията. Те много рядко го правят, тъй като тогава всички затворници ще започнат да се преструват на луди, само и само да излязат навън. Трябва да си много особен случай със специални номера, за да се стигне до преместване.

— Чакай, Айк — прекъсна го Шеба. — За какви номера става въпрос?

— Нямаше да ти кажа — отвърна й Айк неохотно, — но след като попита… имал е навика да се храни със собствените си изпражнения.

Стаята се огласи от викове на отвращение. Бети ни раздаде копия от снимката и ние се загледахме в лицето. Приятен, дори привлекателен мъж на средна възраст, който по-скоро приличаше на хитрец, отколкото на чудовище. Шеба обясни, че когато били малки, баща им сякаш се състоял от стотици различни мъже с едно лице. Нямало роля, което да не му се удава, бил роден актьор, при това виртуозен в изпълненията си, само дето никой не знаел в кой момент играта ще свърши и човекът ще се изправи срещу света в истинския си вид. Умеел да имитира всякакви гласове и говори, да измисля костюми и персони. Принудил Еванджелайн Поу да обучава близнаците вкъщи, тъй като често наемал отдалечени къщи и ферми без номер и адрес. Можел да се преобрази в какъвто си поиска — свещеник, селски лекар, ветеринар, монтьор. За всяка роля усъвършенствал различни обноски; толкова често боядисвал косата си, че близнаците постоянно спорели какъв е естественият му цвят.

Всяка година се местели, понякога и два пъти на година. Двамата живеели в страх и ужас, били постоянно насилвани. Най-накрая алкохолизираната им майка успяла да се свърже с неин роднина. Така Еванджелайн научила, че една леля, за която не била и чувала до този момент, й е оставила в наследство пари и стара къща в Чарлстън, Южна Каролина. Минали цели две години, преди да успее да се махне, но най-накрая събрала кураж и го направила. Със завещаните й пари, както и онези, които била събирала в продължение на години с надеждата, че един ден ще избяга, наела голям фургон, за да се преместят на новото място и да започнат нов живот. Тогава живеели в Орегон и, разбира се, баща им ги проследил по фургона. Шеба каза, че щом се стигнело до тактика и преценка на ситуацията, майка й имала навика да допуска малки, но фатални грешки.

Еванджелайн била вече уморена да бяга и била готова да се примири със съдбата си. Сега, когато Шеба се беше прибрала у дома, тя беше почти сигурна, че той ще се спусне на юг. Освен това, продължи Шеба, тя била твърдо решена да се омъжи за Жабата, да си родят едно-две дечица и най-сетне да се успокои. Твърде много хаос имало в живота й и твърде много хаос била причинила в живота на други хора.

— Шеба, би ли престанала с тоя брак — помолих я. — Знаеш много добре, че се пошегувах.

— Ти, може би, но не и аз — отвърна ми. — Ти ми направи предложение и аз приех. Нещата са прости.

Фрейзър изглеждаше обезпокоена и изобщо не ни слушаше. Обърна се към Бети и Айк.

— Ами какво ще стане тогава с нашите деца, със семействата ни? Не ги ли излагаме на опасност?

— Според нас всеки, свързан по един или друг начин с Шеба и Тревър, е потенциална мишена — каза й Айк. — За него няма граници.

— Шеба, щом е така, повече не можеш да разчиташ на нашата помощ — отсече Фрейзър. — С удоволствие те придружихме в Сан Франциско. Но сега рискът е прекалено голям. Не можеш да искаш това от нас.

— Говори само от твое име — намеси се Найлс. — Шеба, ще охранявам къщата ти нощем.

— Найлс, не ставай смешен — изсмя се Чад. — Най-важни за нас са децата и семействата ни. Всичко останало минава на заден план.

— Айк има една идея и според мен е добра — каза Бети.

— Какво ще кажете за Маклин Тихуана Джоунс? — попита Айк.

— В никакъв случай! — отсече Шеба.

— Той се оправя много бързо — подхвърли Бети.

— Днес говорихме с него — каза Айк. — Сега е в последната фаза на рехабилитацията си. Тренира за бодигард.

— Затова го наехме за бодигард на Шеба — не се стърпя Бети. — Може да живее в сутерена. Все пак един бивш футболист на „Оукланд„ да охранява двора ти нощем не е най-лошото нещо в света.

— Помогна ни много. Той спаси Тревър — напомни й Айк.

След малко се намесих и аз с по-оригинално решение:

— Направи го, Шеба, или развалям годежа.

Избухнахме в смях, който — и това го знаехме всички — едва ли щеше да продължи дълго.

25 Парадът

В първия петък на септември стройните редици на курсантите от „Цитаделата„ излязоха на парад под ритъма на барабани и гайди. По-рано същия ден капитан Айк Джефърсън беше положил клетва пред кмета Джо Райли на много трогателна и прочувствена церемония за встъпване в длъжност като новия началник на полицията. Сега с дръзка войнишка показност корпусите маршируваха в чест на първия възпитаник на „Цитаделата„, станал шеф на полицията. В парадната си униформа Айк беше изпънал снага до новия ръководител на „Цитаделата„, генерал Бъд Уотс. Останалата част от многобройния му гръмогласен антураж беше настанена в украсената с червени ленти ложа за почетни гости. Голямото множество, което се беше събрало на летния парад, показваше колко обичан и уважаван беше Айк в родния си град. Родителите и трите му деца щяха да се пръснат от гордост, а щом се случеше името му да се спомене на висок глас, треньорът Джефърсън се просълзяваше и така не спря да плаче от момента, в който засвири военната музика, до момента, в който и последният войник мина пред очите му.

— Стегни се, тренер! — подразних го закачливо.

— Понякога човек трябва да стисне зъби и да се държи мъжки — подхвърли му Найлс същите онези думи, които ни крещеше на всяка тренировка.

— Вижте, момчета, оставете ме на мира — каза Джефърсън и избърса очите си с носна кърпа, вече прогизнала от сълзи. — Кой си е мислел някога, че такова нещо е възможно?

— А кой си е мислел някога, че нашият безмилостен треньор може да циври като бебе? — отвърна му също насълзеният Найлс, после отиде и прегърна възрастния мъж.

Не е възможно да останеш невъзмутим в такъв удивителен ден. Трибуните бяха пълни със съученици от „Пенинсула„, както и с шумния контингент на възпитаници на „Цитаделата„, випуск‘74.

Видях, че се задава лимузината на Шеба. Двамата с Найлс тръгнахме да я посрещнем, а когато спря, аз отворих едната задна врата, а Найлс — другата. Шеба носеше тясна, прилепнала по тялото й жълта рокля и бяла шапка, която стърчеше като архитектурен орнамент върху главата й. При появата й младата кръв на курсантите кипна.

— Много е шик да се закъснява, така ли? — подхвърлих й.

— Мислех, че съм подранила — невинно ми отвърна Шеба.

— Сега хвани подръка този млад курсант, той ще те заведе да седнеш, а аз ще помогна на майка ти. Тревър ви чака.

Приближих лимузината.

— Еванджелайн. Аз съм Лео Кинг. Помниш ли ме? Живеех срещу вас на същата улица.

— Ти ни донесе сладки, като пристигнахме. Колко мило от твоя страна. Този тук се опитва да ме задиря — каза тя, а уплашените й, объркани очи се оглеждаха тревожно наоколо. — Къде сме?

— Това е „Цитаделата„ — отговорих. — Там, където курсантите ходят на училище.

— О! — учуди се. — Курсантите ли?

— Да, а ето този тук ще те придружи до мястото ти. — Един второкурсник застана до Еванджелайн. Промуших ръката й така, че да го хване подръка, и двамата тръгнаха към ложата за почетни гости.

Тя обърна поглед и изгледа непознатия, който я водеше сред неспокойната тълпа. Видях как лицето й се сгърчи в ужас, но преди да успея да ги настигна, тя хвана ръката на момчето и го ухапа зверски. Курсантът не извика, не издаде звук, съвсем спокойно продължи и я заведе до мястото й въпреки кървящата ръка. Когато седна между Шеба и Тревър, тя се отпусна. Самият парад с белите летни униформи на курсантите, с гръмката военна музика и пищящи гайди като че успокои размътения й ум. Найлс извади от джоба си чиста носна кърпа, подаде я на курсанта и му каза да отиде в лазарета.

— Мамо, защо ухапа бедното момче? — попита я Шеба.

— Какво момче? — заекна тя. Погледът й обходи множеството и като се опита да бъде любезна, тя додаде: — Колко е хубаво.

— Успокой се, мамо — каза й Тревър и я потупа по ръката. — Погледай парада. Виж колко е красив Айк. Да го изпапка човек. Курсантите… о, Господи, защо не ме пуснеш сред тях? Само една нощ в казармата, толкова ли много искам?

— Знаех си, че идването ти тук е грешка — казах на Тревър.

Той беше все още твърде слаб, за да излиза без инвалидна количка, но истината е, че силата му се връщаше с всеки изминал ден. Денят, в който за пръв път изми зъбите си без чужда помощ, беше истинска повратна точка; две седмици по-късно вече решеше косата си сам. Беше ми вдигнал голям скандал; разкрещя ми се, че ако му откажа, сам ще се влачи като змия по улиците на Чарлстън, но пак ще стигне „Цитаделата„, за да присъства на парада в чест на Айк Джефърсън. Бях принуден да се съглася, но скоро съжалих за решението си, защото, както се оказа, ми трябваше цял час, за да го облека в сако и вратовръзка. Тъй като беше страшно отслабнал, нито един от костюмите, които Анна Коул ни беше изпратила от бившия му апартамент в Сан Франциско, не му ставаше. Всичките му земни богатства продължаваха да стоят складирани на тавана ми. Тревър ме беше накарал да разопаковам само огромната му колекция от дългосвирещи грамофонни плочи и да му инсталирам стерео уредба в гостната на долния етаж, където ежедневно се бореше с болестта си, за да спечели още малко време живот. По плочите му нямаше и една драскотина и всеки ден къщата кънтеше в опиянение от стихийната гениалност на Брамс, Шуберт и Моцарт.

— Е, католико, много си задръстен на тема секс — оплака се Тревър. — Не исках да кажа, че копнея да легна с целия корпус курсанти. И половината ми стига.

— Аз ще поема другата половина — обади се Шеба, двамата се ухилиха и вдигнаха победоносно палци.

— Тия близнаци! — въздъхна Найлс.

— Точно така — подкрепих го аз.

Преди топовните гърмежи да дадат знак за началото на химна, ние с Найлс предупредихме другите да се стегнат, защото идва ред на сублимния момент. Изведнъж Еванджелайн започна да крещи неистово и да дращи въздуха като настъпена котка. Двамата с Найлс я поведохме обратно към лимузината, а Шеба подтичваше зад нас.

— Аз ще я върна вкъщи — каза Шеба и гневно захвърли шапката си. — Знаех си, че не бива да я водя.

— Настани я в старчески дом — каза й Найлс.

— Не мога да го направя — отвърна му. — Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

— Знам го, скъпа. И това е една от причините, заради които те харесвам.

— А не заради краката ми, така ли? — намигна му Шеба и влезе в колата до майка си.

— Те са първата причина.

С Найлс се върнахме на парада и всеки сложи ръка на сърцето си. Прозвучаха последните тонове от националния химн. Седнахме, но в същия миг към нас се приближиха двама курсанти и ни поканиха да ги последваме до ложата на генерала. Подчинихме се, озовахме се до Айк и генерала, но така и не разбрахме какъв е смисълът на този жест извън сценария. Тъй като бях по-близо до Айк, попитах го шепнешком:

— Какво означава това?

— Майната ти, Жаба! — отвърна ми с половин уста той. — Нали този парад е в моя чест. Затваряй си устата и ме остави да се кефя.

— Дано се изтърсиш от джипа, докато правиш преглед на войската. Дано си натъртиш задника.

— Ти идваш с мен в джипа, както и Найлс — заяви той победоносно.

— Това не е позволено.

— Сега е позволено.

Военният джип спря пред нас. Зад волана седеше курсант, лъскав като рекламен афиш. Генерал Уотс се приближи с маршова стъпка и се представи.

— Мистър Кинг, аз съм генерал Бъд Уотс, випуск‘59.

— Лео Кинг, генерале — отговорих му и двамата се здрависахме. — Випуск‘74.

— Найлс Уайтхед, генерале — каза Найлс. — Випуск‘74. И двамата сме съквартиранти с Айк.

— Знам — каза генералът. — Затова той толкова държеше да бъдете с него по време на прегледа. Това е висока чест. Господин Кинг, застанете до сержант Суърд, а вие, господин Уайтхед, елате от лявата ми страна. От дясната ми ще стои началникът на полицията.

Не можете да си представите колко ми се искаше баща ми да ме зърне отнякъде в този момент. Джипът се движеше тържествено по окосената трева. Погледнах към Бонд Хол, където посещавах часовете по химия и физика. Всички ни приветстваха въодушевено, а после джипът ни спря пред генералската ложа и ние с Найлс се върнахме на старите си места, но преди това прегърнахме нашия бивш съквартирант и му благодарихме за един от най-хубавите дни в живота ни.

Курсантите минаха за последен път пред трибуните. Отлично обучени, красиви, блестящи, дисциплинирани. Парадът протече без нито една засечка. Чак по-късно научихме, че всички ни е грозяла смъртна опасност.

Следващия понеделник довърших колонката си за церемонията по встъпването в длъжност на Айк и за официалния парад в негова чест. Въпреки че нееднократно ме бяха подканяли да започна да използвам компютър, аз съм инат човек и винаги сърдито отказвах да приветствам предимствата на новите технологии. За мен тракането на пишещите машини в новинарския отдел бе нещо свещено и неприкосновено, нещо, което ужасно ми липсваше сега. Глухото гризаческо потропване на компютърните клавиши ме дразнеше с неблагозвучието си. Препрочетох написаното във възхвала на Айк, но ми се стори незадоволително и като че ли неточно. Стегнах изреченията тук-там, лъснах някои от думите, подсилих внушението и заложих на златната среда — онази, която съдържа в равна степен и смешното, и сериозното. Прочетох го пак с критичен поглед и реших, че сега вече става.

Занесох го при новинарите и го връчих на Кити Махоуни, която беше постъпила като моя асистентка от първия ден, в който започнах да водя рубриката. Като на всяко момиче, завършило католически колеж, граматиката, пунктуацията и правописът й бяха безупречни. Освен това, докато редактираше писанията ми, винаги внимаваше за претенциозни или пресилени твърдения. Тя е едно съкровище в живота ми и двамата го знаем.

— Ей, Кити — извиках й. — Нося ти още един шедьовър. Просто не знам как успявам да ги бълвам всеки ден. Искам да го съсечеш на парчета, да смениш всяка дума в него, да пренапишеш изящната ми проза и да го подпишеш с моето име.

— С удоволствие, Лео — каза ми тя. — Щом си писал за твоя Айк, значи ще се давим в море от сълзливи сантименти.

— Безсърдечна жена си ти, Махоуни.

Телефонът на Кити иззвъня. Загледах се в лицето й и в, както ми се стори, уплашените й очи. Тя помоли човека отсреща да изчака.

— Един мъж иска да говори с теб, Лео, но отказа да се представи.

— Знаеш правилата. Щом отказва да се представи, аз отказвам да се обадя.

— Той твърди, че ти ще искаш да говориш с него — каза Кити, — след като те подсетя за тъжно усмихнатите лица.

Попитах я шепнешком:

— Имаш ли записващо устройство към телефона? — Тя кимна. — А можеш ли да стенографираш?

— Като едното нищо.

— Тогава запиши този разговор и го стенографирай — наредих аз и изтичах към моя кабинет. Успокоих дъха си, натиснах светещия бутон и вдигнах слушалката.

— Здрасти, Жаба — обади се гласът на секундата с мазна фамилиарност. — Отдавна не сме се виждали. Последният път беше във Фриско. Май беше опрял пистолет в главата ми на Юниън стрийт.

— О, мистър Поу, получавам ерекция всеки път като си представя как опирам пистолет в главата ти — отвърнах. — Надявам се пак да имам този шанс.

— Приятелю, името ми не е Поу. И никога не е било. Нито пък е името на близнаците. Нито на майка им.

— Хайде да обядваме заедно.

Мъжът се изсмя и това прозвуча като нормалния, закачлив смях на човек с работещо чувство за хумор, а не на психаря от моите кошмари.

— Жаба, трябва да приключвам бързо. Първо ще убия теб. После Найлс. После Айк. Близнаците си ги запазвам за десерт.

— С мен няма да ти е трудно — казвам му. — Виж, Айк и Найлс може да ти се опрат.

— Колкото плашило в полето — отвърна той през смях. — Вчера и тримата ви държах на прицел, докато се перчехте в джипа. Мислех си да ликвидирам полковите началници. Не за друго, ами колкото да дам знак, че съм се върнал в града.

— Момчетата от „Цитаделата„ много мразят разни въоръжени типове да се разхождат в градината им и никак не си поплюват — казах. — Затова не ти вярвам.

— Знаеш ли орела на върха на Бонд Хол? По време на парада там нямаше дежурни.

— Ама наистина ли има орел на покрива на Бонд Хол?

— Щях да ти пусна един куршум в главата, но после ми хрумна по-добра идея — продължи той. — Реших, че ако ти дам да разбереш, че те преследвам денонощно, ще ми е по-забавно.

— О, мистър Поу, ти си известен с умението си да се забавляваш. Тук непрекъснато си говорим за това. Кога разбра, че си педофил?

— Първо, името ми не е Поу — ядоса се той. — И, второ, не съм педофил, независимо какво разправят децата ми.

— О, педофил е най-хубавото нещо, което разправят за теб. И само за информация, кажи кога ти беше по гот — като чукаше Шеба или като чукаше Тревър? Започнал си ги още от петгодишни, нали? Или поне така е според сведенията, с които разполагам.

— Жаба, един съвет: премести ключа от къщата си на по-скришно място — отвърна ми, а гласът му вече не беше никак насмешлив, а заплашителен и гаднярски. — Снощи се отбих у вас. Отидох в спалнята за гости да погледам как спи моето синче педерастчето. Освен това, ако искаш, хвърли едно око и на порцелановия си сервиз. Хайде, доскоро. Сладки сънища, Жаба.

Мъжът затвори. Целият бях плувнал в пот, когато Кити се втурна при мен и извика:

— Всичко записах. Дума по дума. На ръка и на лента. Божичко, Жаба, в какво си се забъркал?

— Махоуни, никога не забравяй подчиненото си положение в този вестник. Ти си една най-обикновена секретарка, която трябва почтително да се обръща към мен с „господин Кинг„. В този вестник аз съм човек обожествен и почитан от целия град.

— Майната ти, Жаба! — отвърна ми тя. — В какво си се забъркал? Онзи на телефона звучеше като граф Дракула.

Обадих се на новия началник на полицията и му преразказах разговора си, преди да дам слушалката на Кити да му го прочете дословно. После се втурнах надолу по стълбите и към паркинга. Поех по Мийтинг стрийт с шеметна скорост с надеждата да привлека вниманието на някой полицай, но единственото, което привлякох, бяха високо вдигнати във въздуха средни пръсти, с които ме приветстваха подплашени от скоростта ми туристи. Като стигах Трад стрийт, пред къщата ми бяха спрели две полицейски коли, а ченгетата претърсваха наоколо. Моли ги беше пуснала да влязат в къщата. Бях забравил, че днес беше неин ред да дежури при Тревър.

Изведох я в градината и й пошушнах, че господин Поу е в града. Айк се приближи до нас и ме помоли отново да му предам разговора бавно, дума по дума. Вместо това ги поканих да ме последват в къщата до кабинета ми на втория етаж, където пуснах магнетофона. Моли се ужаси от чутото; Айк слушаше много съсредоточено, като от време на време си записваше нещо.

Телефонът иззвъня и аз го вдигнах.

— За теб е, шефе — казах. Айк взе телефона и се заслуша със същата онази овладяна напрегнатост, която за пръв път бях забелязал у него на игрището. Когато затвори, изглеждаше умислен и вбесен.

— Един от хората ми е намерил гилзи на покрива на Бонд Хол. Разбира се, няма пръстови отпечатъци, но гилзите били от пушка на снайперист. Къде са сервизите ти, Жаба?

— В трапезарията.

— Дай да погледнем.

— Това е Чарлстън — обади се Моли. — Това не е някакъв нюйоркски филм. Такива неща не се случват тук.

— Ще се учудиш, ако разбереш какво се случва тук — каза й Айк, докато слизахме по стълбите.

— Не и на хора като нас, Айк — настоя тя.

Отворих бюфета, в който пазех най-хубавия порцеланов сервиз, завещан ми от Харингтън Канън. Започнах да вдигам една по една фините чинии, които ми бяха най-любимите от трите наследени сервиза. Айк ме спря и ме накара първо да си сложи тънки латексови ръкавици. Той също си сложи един чифт, докато аз преглеждах сервиза парче по парче. Като стигнах до първата голяма чиния за ядене, го видях. Моли също го зърна — усмихнатото лице с една сълза — и нададе писък, защото знаеше много добре историята на този ужасяващ подпис.

— Жаба, взел е ключа ти — каза Айк мрачно. — Време е да се сменят всички ключалки. Знаеш на кого да се обадиш.

Отворих жълтите страници на „Ключари„ и набрах номера на „Ледбетър — ключове и охранителни системи„. Обади се познат глас.

— Бих искал да говоря със собственика — най-тъпото, най-гадното и жалко копеле от всички местни селяндури.

— Същият на телефона. Какво правиш бе, Жаба? — попита ме Уърми Ледбетър.

— Имам страшен проблем — казах му. — Снощи някой е влизал в къщата ми. Трябва да сменя всички ключалки.

— Имаш ли охранителна система? — попита ме той.

— Да, ама е много стара. Май трябва да я подновя.

— Точно така. Имам една само за теб. Произведение на изкуството. Някой да пръдне в храстите, и тя се включва.

— Тогава се хващай за работа — казах му, — а когато свършиш тук, отиваш у майката на Шеба Поу и повтаряш същата операция.

— Ще го направя безплатно, ако Шеба ми стои по бикини, докато работя.

— Смятай, че се е навила — отвърнах му.

— Веднага пращам работниците си у вас — обеща ми Уърми. — Ще приключим всичко, дори ако се наложи да работим и през нощта. Но, Жаба, ще те таксувам двойно.

— Ще се обидя, ако не го направиш — казах. — И, Уърми, много ти благодаря.

В този миг влезе една полицайка и подаде бележка на Айк. Той я изчете озадачено, после я повтори на глас:

— Курсант на име Том Уилсън не е присъствал на парада в петък, но го е гледал от покрива на Пети батальон. По едно време забелязал, че някакъв мъж се разхожда по покрива на Бонд Хол. Двамата дори си помахали. На младия Уилсън обаче му се сторило странно, че онзи носел сак със стикове за голф.

Айк се замисли, челото му се сбърчи угрижено. Явно търсеше точните думи, после ми каза:

— Жаба, ето какво ме тревожи. Сериозно ме тревожи. Защо този тип ти е казал истината?

Моли ме изненада с бързия си отговор:

— Защото иска да ни изплаши. Да ни държи в напрежение. По този начин съсипва ежедневието ни и го знае. Иска да ни накаже, всички до един, за това, че обичаме децата му.

26 Злият гений

За една нощ градът на палмите, маслините и невиждано красивите градини се превърна в място на мъчителни кошмари. Тесните улички с издигащите се от двете им страни къщи, които винаги са ми носели утеха и удоволствие, сега ме караха да потрепервам от страх и зловещи предчувствия. Водните дъбове ми приличаха на страшилища, а провисналата тиландзия — на обеснически примки. Миртата се поклащаше като човешки скелет. Въпреки че винаги съм обичал нощния Чарлстън, сега след залез-слънце той ми се струваше непоправимо зловещ. За нищо на света не бих излязъл на разходка по осветените улици, нито кракът ми би стъпил в някоя от историческите му забележителности. Без да разбера, Чарлстън бе надянал гротескната маска, сътворена от съдбата, когато преди повече от двайсет години един фургон на транспортната фирма „Атлас„ беше спрял пред къщата на отсрещната страна на нашата улица.

Уърми и екипът му от ключари нахлуха в къщата ми и я превзеха. Той обеща да не мръдне от там, преди да се върна. Бях много учуден, като го видях колко грижовно и нежно се отнася с Тревър. Но веднага и с много приятно чувство си спомних онова артистично представление в гимназията, когато Тревър свиреше на пиано, а Шеба пееше „Лили Марлен„ и, както самият Уърми се изрази, „събра очите на всички в училище„. Двамата с Айк излязохме под акомпанимента на звънливия шум от ключарски инструменти, който долиташе от всички етажи на къщата. Айк махна на полицая, когото беше поставил на пост пред къщата. Като минахме покрай къщата на Найлс и Фрейзър, Айк свали стъклото на прозореца, за да поговори с полицая, който трябваше да бди пред къщата на семейство Уайтхед.

Когато стигнахме дома на Шеба и майка й, отпред бяха паркирани две полицейски коли. Шеба се втурна да ни посрещне.

— Имах ужасен ден с невястата на Франкенщайн. Радвам се, че дойдохте. Най-лошото на тази работа е, че ме отегчава до смърт.

— Повече да не съм те видял да отваряш вратата по този начин — заповяда й Айк. — Баща ти е в града.

Айк влезе в къщата, спусна всички завеси на прозорците от първия етаж и ми каза да направя същото на втория. Заварих Еванджелайн Поу да седи в едно кресло до леглото с празен поглед и напълно безучастна. Айк дръпна Шеба настрана и с няколко щриха й описа събитията от деня. Когато пусна записа, безмълвната Еванджелайн чу гласа на бившия си съпруг и изведнъж обезумя. Писъкът, който нададе, сякаш не идваше от този свят и бе толкова силен, че привлече вниманието на двамата полицаи отвън.

Шеба веднага спря магнетофона и майка й отново изпадна в безтегловна обърканост, която щеше да остане естественото й състояние до края. Когато Шеба я хвана за ръка, за да я сложи в леглото, тя се опита да я ухапе. С удивителна пъргавина Шеба успя да отскочи назад и да я задържи на една ръка разстояние от себе си, после някак я успокои и започна да я приготвя за лягане. На нас каза да я изчакаме на долния етаж.

След петнайсет минути се върна във всекидневната с бутилка шардоне и ни наля по чаша.

— Май ще трябва да изкарам един курс по бойни изкуства, ако вземе да става по-агресивна.

— Голям проблем. Нито миг спокойствие — съгласи се Айк.

— Онзи ден се опита да ми извади окото с фиба за коса — каза му Шеба. — Изхвърлих всички фиби от къщи. По едно време скри ножицата под възглавницата си. По няколко пъти на ден трябва буквално да се боря с нея.

— Това, което чу на записа, гласът на баща ти ли е? — попитах.

— Не. Това е гласът на Сатаната. Но за най-голямо нещастие на мен, Тревър и мама, той е и мой баща. Да, това е неговият глас. Това е бездънното зло. Не познавам актьор, който би могъл да го имитира.

Разплака се, когато Айк й пусна целия запис и зловещият глас на баща й сякаш изпепели всичко наоколо. Заплахата, която се долавяше в гласа му, можеше да стресне и наемен убиец. Парализирах се при вида на Шеба и нейното изражение, след което се обърнах и видях разтревожения и посърнал поглед на Айк. Записът свърши, той се пресегна и прегърна Шеба, а самочувствието му на професионалист ни вдъхна кураж.

— Какво можеш да ни кажеш от чутото? — попита я той.

— Че вече не може да се контролира — сви рамене тя. — Самоконтролът беше неговата сила. Можеше да те докара до пълно отчаяние, да те пречупи докрай, след което се отдръпваше ненадейно. Можеше за по-малко от миг да се преобрази от убиец в ангел-хранител. Но най-много се гордееше, че винаги владее положението, всяко положение. Сега е тръгнал да се цели в почти деца, излезли да маршируват. Значи се е предал. Свършено е с него. Вдигнал е ръце. Чао, татенце.

— Имаш ли негова снимка? — попита Айк. — Някакви документи, свидетелство за раждане или друго нещо, което да ни помогне за залавянето му?

— Нищо. Порових из нещата на мама. Няма. Знаете ли всъщност какво търсех? — попита тя. — Някакво свидетелство за раждане или документ за самоличност. Просто исках да разбера истинското си име, както и това на Тревър. Мама ме кръсти Шеба, когато избягахме от Орегон. Преди това бях Нанси. Тревър беше Боби. Или пък точно тогава май беше Хенри. По едно време Тревър беше Кларънс и страшно си мразеше името. Когато бях на шест, той ми викаше Бюла — каза тя, сбърчи нос при този спомен и изведнъж заприлича на малко, уязвимо момиче.

— Каква съвършена школа за една актриса — подхвърлих.

— Откакто съм се родила, играя роли и се преструвам — каза тя и се усмихна плахо. — Нямахме друг избор, трябваше да бъдем различни при всяко преместване.

— Виж, не може да останеш тук сама — казах й. — Стегни си нещата, вземи майка си и елате при мен.

— Колко мило от страна на моя годеник, нали? — обърна се тя към Айк. — С какво заслужих такъв прекрасен мъж?

— Не съм ти никакъв годеник — сопнах й се. — Шеба, престани да се лигавиш, положението е сериозно. Човекът от записа е напълно превъртял. И въоръжен. Тук не си в безопасност.

— Баща ми може да е луд, но освен това е хитър като лисица — каза тя и пак сви рамене. — В затвора очевидно не му е харесало. Няма да предприеме нищо, докато полицейските коли са отпред. Освен това, Лео, не мога да преместя майка си у вас или където и да било другаде. Едва се е успокоила.

— Нека засега нещата останат така — каза Айк. — Трябва ми нов план. Започвам да си мисля, че този човек е по-умен от всички нас.

— Той е зъл гений — каза Шеба. — Но все пак гений. Кога ще пристигне прекрасният ми телохранител? Ако той не изплаши баща ми, значи нищо не може да го изплаши.

— Бети ще вземе Маклин от летището в понеделник — каза й Айк. — Директорът на школата ми каза, че Маклин е супер. Най-добрият в класа.

— С радост ще го посрещна. Тази сутрин почистих стаята му в сутерена.

Преди да си тръгнем, пак й казах да се премести у нас, но тя смяташе, че това няма да се отрази добре на Еванджелайн. С Айк тръгнахме към моята къща. Пътувахме в мрачно, неловко мълчание. Денят беше изтощителен и ужасяващ. Не съм особено смел и нямам нищо против да споделя този пикантен факт с когото и да било. Уърми ни чакаше. Седеше отпред на бордюра и си говореше с дежурния полицай. Изправи се бавно да ни посрещне. Прегърнахме се. Каза ни да се грижим за Тревър и обеща да убие всеки, който посегне на някой от съучениците му. Освен това ми подхвърли, че би искал да види името си и това на неговата фирма в редовната ми рубрика. Обещах му.

— Утре ще се заема с къщата на госпожа Поу — каза той и се качи в камиона си. — Ще прередя други мои клиенти, но от мен да мине. Заради Шеба.

Приготвях закуската на Тревър, за да му я поднеса в леглото, когато някой взе да думка по външната врата. Отворих и видях Айк — в ужасно състояние. Никога не го бях виждал да плаче, нито да изглежда като пред припадък. Първо си помислих, че нещо се е случило с Бети или някое от децата. Хванах го за ръката и го попитах дали всичко е наред със семейството, на което той кимна рязко, и веднага разбрах, че му е трудно да говори. Поведох го към близкото канапе. Той седна, отпусна глава и започна да вие като пребито дете. Целият изстинах. Седнах до него, прегърнах го, но не можах да го успокоя. Станах да взема книжни кърпи, за да си избърше носа и очите. Колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова по-страшно се разридаваше. Най-накрая стана, извини се с непознат за мен глас и се отправи към банята. Чух го как наплиска лицето си. Скоро след това май дойде на себе си, като че с всяка глътка въздух истерията му стихваше. Когато отново влезе, се появи като истински началник на полицията в Чарлстън.

— Лео, да излезем с колата навън — предложи той. — Само ние двамата. Нека Тревър остане тук.

— Разбира се — отвърнах му, обзет от паника.

Айк изчака, докато се качим в полицейската кола, после каза само една дума:

— Шеба.

— Какво Шеба? — попитах, но като чу въпроса, той едва не се разплака отново.

Махна с ръка, сякаш не беше в състояние да каже повече, затова млъкнах, а той пое към Брод стрийт. Погледнах го, като зави надясно по „Ашли„, езерото Колониъл блещукаше на утринната светлина. Спря пред къщата на Шеба и майка й, която приличаше на магазин за продажба на стари полицейски коли. Жълтата лента, която показваше, че се разследва престъпление, опасваше целия двор. Помислих си, че нещо се е случило с Еванджелайн. Айк паркира в алеята на майка ми.

— Майка ти вкъщи ли е? — попита ме, като гледаше право напред.

— Не знам — отвърнах тихо. — Сигурно е на литургия. Какво е станало в къщата на Поу? По дяволите, Айк! Независимо дали е Еванджелайн или Шеба, кажи ми!

— Не мога. Ще ти го покажа.

Пресякохме улицата, Айк повдигна лентата и ми направи знак да мина отдолу. Кимна към колегите си, някои от по-младите му отдадоха чест, но си личеше, че всички са страшно разстроени. Като стигнахме отворената врата, двама полицаи ме изгледаха подозрително. Показах им журналистическата карта и подозрителността им моментално се превърна в открита враждебност.

— Мак, той е с мен — успокои го Айк.

— Шефе, гледката не е за цивилни — каза му Мак.

— И за полицаи не е — отвърна му Айк. — Жаба, стегни се. Това ще те разсипе.

Влязох в спалнята на Еванджелайн Поу и все едно прекрачих в кланица. Гледката и миризмата ме блъснаха в лицето, запуших устата си и хукнах назад. Поех си дълбоко въздух и си наложих да се върна обратно. Изпаднах в шок, щом видях кървавата баня, невероятна в своята гротескност. Спокойно настанена в леглото си, Еванджелайн седеше по пижама, а в ръката си държеше окървавен касапски нож. На пода, обезобразено до неузнаваемост, лежеше тялото на ослепително красивата американска актриса Шеба Поу. Цялото й тяло беше покрито в прободни рани — дори лицето и двете й очи. Едната й гърда висеше почти отрязана.

Отместих поглед от Шеба, не исках повече да виждам надупченото й тяло. Еванджелайн обаче седеше като някакво митическо създание, обладано от страховита сила. Продължаваше да стиска окървавения нож. И го размахваше, ако някой дръзнеше да я доближи. Кръвта на дъщеря й беше полепнала по косата й — сплъстена на странни лимби и букли. Пижамата й беше прогизнала от кръвта на Шеба. Лицето й представляваше аленочервена маска.

— Реших, че може да разпознае гласа ти, Лео — каза Айк тихо и предпазливо.

— Госпожо Поу — едва успях да произнеса. — Помните ли ме? Аз съм Лео Кинг, живея на отсрещната страна на улицата. Всички деца ми викат Жаба. Донесох ви сладки в деня, когато се преместихте тук.

Тя се вторачи в мен с поглед, по-празен и от открит кладенец.

— Очила? — промълви.

— Точно така, мадам. Същият. Тогава носех очила с рогови рамки. Сега съм с контактни лещи.

— Жаба — каза тя. — Жаба ли?

— Това съм аз, госпожо Поу.

— Поу ли? — учуди се тя.

— Това е вашето име. Еванджелайн Поу.

— Не, не — каза тя. — Марк. Марк.

— Това да не е истинското име на Тревър? — попитах аз.

— Къде е Шеба? — рече Еванджелайн. — Обеща да стои до мен. Марк?

— Шеба я няма — казах с разтреперан глас. — Няма да се върне.

Еванджелайн присви злобно очи и рязко размаха ножа пред лицето ми. Отстъпих, въпреки че бях на безопасно разстояние от нея. В стаята имаше една полицайка, която правеше запис и едновременно стенографираше на ръка всяка нейна дума.

— Лео, опитай се да я убедиш да остави ножа — каза ми Айк, — защото в противен случай ще се наложи да й го вземем насила, а не ми се ще да прибягваме до това.

— Госпожо Поу? — попитах. — Искате ли да видите сина си Тревър? Той е отседнал в моята къща. Ще ви посвири на пиано.

— Тревър. Тревър — повтори тя. Лицето й грейна, сякаш се сети за нещо, после отново помръкна. — Тревър ли? — каза, но вече съвсем безучастно.

— На Тревър му трябва ножът. Замислил е голяма изненада. Иска сам да приготви вечерята и му трябва ножът.

— Няма нож. Марк, аз нямам нож. Къде е ножът?

— Във вашата ръка. Прощавайте, госпожо Поу, това в косата ви паяк ли е? — изведнъж се сетих за тази нейна фобия. През пролетта отказваше дори да влезе в градината на майка ми заради непреодолимия си страх от паяци.

Ножът се изплъзна от ръката й и тя започна панически да удря главата си. Полицайката се опита да я спре. Еванджелайн я ухапа толкова силно, че й потече кръв.

— Добре. Довършете останалото — разпореди се Айк и ме поведе навън, като ме придържаше за лакътя.

Олюлях се и се облегнах на рамото му, когато силното слънце ме заслепи. Съседите се бяха събрали на групички около къщата — любопитни и жадни за зрелища. В този момент ги ненавиждах, после обаче им простих тази проява на груба човещина и безобидно любопитство.

— Моите хора смятат, че старата дама е извършителят — каза Айк.

— Не. Бил е той — възразих му.

— Може би, но как да го докажем? Не намерихме и капка чужда кръв в къщата. Ако баща й я е убил, самият той би трябвало да е целият в кръв. Кръвта на Шеба би трябвало да капе от ръцете му и на излизане да направи пътека в къщата.

— Той е много ловък — казах. — А и от това, което току-що видях, става ясно, че е решен на всичко.

— Лео, ще те помоля за една услуга — каза Айк. — Би ли описал в колонката си всичко? Заплашителните телефонни обаждания в твоя офис, бащата, който в продължение на години преследва близнаците, и безпогрешно извършеното престъпление. Защото досега този тип винаги се е измъквал и при него няма пропуск. Обзалагам се, че моите хора няма да открият никакви улики в онази стая. Няма да могат да докажат, че е имало и друг човек.

— Тогава защо да пиша тази колонка?

— Мисля, че може да го провокира по някакъв начин — продължи Айк. — И след като вече видях как е накълцал Шеба, искам само едно — да го убия, и то лице в лице. Това не го пиши в колонката си.

— Няма — обещах му. — Но ми хареса, че го каза.

Изправих се и пак се олюлях, но Айк беше до мен. Хвана ме, преди да се блъсна в една от колоните.

— Божичко, Айк — казах. — Беше повече от ужасно.

Любопитните съседи сигурно щяха да разправят с огромно задоволство на приятели и роднини как са видели един журналист и началника на полицията да стоят прегърнати и да плачат от безсилие.

В колонката си описах шока, който бях изживял при вида на обезобразеното тяло на Шеба и на обезумялата й майка, която напоследък бе станала агресивна — как седеше в леглото си като на пост, а ножът и дрехите й бяха покрити с кръвта на дъщеря й. Ако Еванджелайн Поу беше убила Шеба, написах аз, тогава нямаше да има никаква полиция и никакво престъпление. Щях да си кажа, продължих, че съм станал свидетел на една голяма трагедия и нищо повече, тъй като поради своя алцхаймер Еванджелайн Поу не би могла да отговаря нито за престъпление, нито дори за рационалните си действия. След това разказах за деня, в който Шеба и Тревър се преместиха да живеят в къщата на отсрещната страна на моята улица и как ги бях посрещнал в квартала с домашни сладки. Както и за нощта, когато близнаците и майка им, обезумели от страх, бяха пристигнали да се скрият у нас, защото някой, когото дори не бяха видели, ги заплашвал, и как същия месец самият аз бях нападнат от маскиран човек, докато разнасях сутрешните вестници. Споменах и за мрачно усмихнатото лице, което представляваше неговата емблема и визитна картичка, за това как като хищник следи и дебне двете си ужасени деца. Писах и за това как най-накрая бил заловен в Ню Йорк, след като убил портиера в сграда на Парк Авеню, където била отседнала Шеба. Че бил осъден на доживотен затвор, но се престорил на луд, след което инсценирал самоубийството си. Описах пътуването му до Сан Франциско, трупа на индиеца в багажника на колата му и нахлуването в къщата на Вайехо стрийт. Нарекох го Мъжа без име, уточнявайки, че дори собствените му деца нямат никаква представа кой е той. Измислял си всевъзможни псевдоними, всяка година сменял работата си, наемал къщи в глухата провинция, държал децата си в изолация, насилвал ги, когато му скимне, и ги малтретирал по всевъзможни начини.

Докато била изнасилвана, Шеба Поу си мечтаела да стане голяма актриса, да играе трагични героини и да изговаря толкова силни реплики, че целият свят да я гледа в захлас. Когато идвал редът на Тревър, той си представял как завладява големите музикални подиуми на света и изправя на крака цели зали с виртуозното си изпълнение на творбите на гениални композитори. И как въпреки разрухата в детството си двамата бяха успели да наситят живота си с изключителна красота.

И тук за пръв път си признах, че Шеба Поу е била първото момиче, което ме е целунало. И как за едно грозно и стеснително момче това е било като целувката на богиня. Именно богиня, продължавах в статията си, беше тръгнала да става Шеба Поу, когато още в деня на дипломирането си бе поела към Лос Анджелис. И точно това успя да стане: богиня на филмовия екран и на театралната сцена, оставяйки след себе си творчество, което й отрежда безсмъртие.

„Нюз енд Куриър„ отпечата и снимка на бащата, направена при влизането му в затвора „Синг-Синг„. Един от художниците на вестника пък се постара да направи доста зловеща версия на плачещото усмихнато лице, което вече редовно гастролираше в кошмарите ми.

Тъй като Шеба Поу беше много известна, моята статия попадна в новинарските емисии и беше препечатана в много от вестниците по света. В деня, в който излезе, телефоните в редакцията прегряха. Читатели се обаждаха с всякакви сведения, съвети, подозрения, предчувствия, съвпадения и съмнения, че са видели бащата, както и с много други дребни подробности. Записвахме всяко име и телефонен номер, внимателно ги номерирахме и проверявахме верността на получената информация. Портиерът на сградата ни беше вдигнал ръце от тълпите мъже и жени, които прииждаха с написани на ръка бележки или напечатани писма до мен, в които описваха колко много ги е развълнувала статията. Едно ченге от отдела за обезвреждане на бомби трябваше да проверява писмата. После идваше ред на Кити Махоуни, която ги преглеждаше и после пристигаше в кабинета ми с цели купчини.

След като не беше успял да се свърже по телефона поради претоварените линии, Айк се беше качил при мен по задните стълби. Погледна затрупаното ми от писма бюро, но на лицето му бяха изписани напрежение и безпокойство.

— Мисля, че разполагаме с нещо — каза. — Възрастна дама, която живее на последния етаж в сградата „Сарджънт Джаспър„, е прочела статията ти. Не можела да спи. Често гледала покривите на Чарлстън. Та тя е видяла мъж на средна възраст, който изтичал от един заден двор и се качил на кола. Според нея било три сутринта в нощта, когато Шеба е била убита.

— Имаме ли описание?

— Не. Било е тъмно.

— А колата?

— Тя не би различила пинто от мазерати — каза Айк. — Трябва ни нещо по-конкретно.

— Ще го имаме.

— Защо си толкова сигурен?

— Заради егото му — казах. — Ще се хване на въдицата, ще видиш.

Писмото пристигна още на следващия ден. След като го изчете, Кити изпищя така силно, че всички репортери се втурнаха към нея. Подаде ми го, а аз го изчетох два пъти, преди да се обадя на Айк. Погледнах часовника си — петък, осми септември. Времето летеше край мен, без да оставя следи от своя ход, дните ми се бяха слели в един. Чух гласа на Айк.

— Появи се нещо — казах му.

— Какво?

— Писмо. Не е писано на ръка, а с букви, изрязани от вестници и списания. В горния десен ъгъл на листа има снимка на жаба.

— А, любовно писмо значи.

— И още как. В него пише: „Един е аут. Полицаите са идиоти. Ти също си идиот. Аз никога не съм малтретирал деца. Моите деца ме обожават. Следващата седмица започва лов на жаби.„

— Това ли е? Има ли подпис?

— О, да. Най-добрият му засега. Дълго време си е играл с рисунката. Усмихнатото лице и сълзата.

— Червено мастило или лак за нокти?

— Нито едно от двете — казах. — Мисля, че е изрисувано с кръв.

И точно така се оказа — тестовете потвърдиха, че в това последно произведение на изкуството бащата на Шеба беше използвал кръвта на дъщеря си.

Погребението на Шеба трябваше да се състои в катедралата „Свети Йоан Кръстител„ на Брод стрийт в понеделник на единайсети септември. Монсеньор Макс беше пребледнял и съсипан от загубата, но, естествено, готов да изпълни свещеническите си задължения. Истината бе, че всъщност не можеше да се лиши от вниманието, което му оказваха всички медии. Беше дал вечеря в дома си за многобройните холивудски продуценти, режисьори и звезди, които бяха долетели с частните си самолети. „Нюз енд Куриър„ публикува списък със знаменитостите, които бяха превзели града, за да отдадат последна почит на убитата актриса. Мерил Стрийп, обляна в сълзи, беше интервюирана от Бил Шарп и Деби Чард по Канал Пет. Клинт Истууд се държеше мъжки, Пол Нюман беше видимо разстроен, Джейн Фонда — разтреперана, Ал Пачино — както винаги сприхав, а Франсис Форд Копола се оказа много мил човек.

До този момент не си бях давал сметка за разложителния ефект на манията по знаменитости, от която Америка беше обзета и която водеше единствено до една скапана, изтъркана и банална култура. За пръв път я видях на живо по време на погребението на Шеба Поу, когато пет хиляди души обсадиха катедралата и с невероятна агресия защитаваха правото си да влязат вътре. Това бяха почитатели на Шеба, не приятели, и бяха дошли от най-далечни места като Сиатъл и Мексико Сити, само и само да се разпишат в книгата за гости: погребалната агенция едва им насмогваше и за един ден извади седем нови книги за тези, които стояха на опашка до два часа през нощта, за да напишат една-единствена противно неискрена и сантиментална фраза: „Моята любима актриса„. Полицаите на Айк трябваше да усмиряват взривоопасното множество пред катедралата. Тревър избра хората, които да носят ковчега — Айк и Бети, Найлс и Фрейзър, Моли и аз. Освен това беше помолил майка ми да го бута в инвалидната количка и да седи до него в църквата на първия ред. Съкрушен от смъртта на сестра си и от ролята на обезумялата си майка в нея, той беше заприличал на сянка. Докато се качвахме с ковчега по стъпалата на катедралата, имах усещането, че всеки момент тълпата ще ни събори на земята.

— Искаме да докоснем ковчега — изпищя едно момиче.

— Имаме право да я видим! — изкрещя друго, а останалите настъпваха заплашително и за малко да ни препречат пътя.

— О, това е страхотна идея — прошепнах на Моли. — Да им покажем накълцаното й тяло.

Началникът на пожарната бе ограничил броя на присъстващите до хиляда, но и така църквата беше препълнена. Докато крачехме по централната пътека, очите ни бяха пълни със сълзи, после оставихме ковчега и заехме местата си на първия ред. Издирването на Тревър в Сан Франциско беше превърнало нашето приятелство в нещо много по-силно и дълбоко. Клетвите между нас бяха издълбани в камъка и ние щяхме да останем свързани помежду си до края. Шеба се беше върнала при нас, за да й помогнем да открие Тревър, и ние, без да се замислим, й бяхме отвърнали с нашето непоколебимо „да„. Но ето че сега заради черните сили, които това пътуване бе отприщило, се бяхме строили, за да погребем жената, която ни поведе на запад. По време на погребението се разстроихме още повече. Търсейки опора, се бяхме хванали един за друг като за спасително въже.

Монсеньор Макс се беше приготвил да отслужи подобаващо тържествена и внушителна литургия и се извисяваше над общата печал с вроденото си актьорско умение да бъде винаги център на внимание. Гласът му мигом завладя аудиторията и покори онези холивудски величия, които — и той много добре го съзнаваше — бяха вперили очи в него. Сякаш чух как майка ми казва: „Макс трябваше да бъде първият американски папа„, и наистина в осанката му имаше нещо царствено.

Първата изненада за нас дойде от Уърми Ледбетър, който стана и отиде до олтара, а монсеньор Макс го придружи до една огромна Библия с извезани корици. Уърми ни прочете едно от посланията с южняшкия си акцент, толкова силен, че можеше да му издейства второстепенна роля във филма „Избавление„. Тревър ми беше разказал колко много се разстроил Уърми, като научил за смъртта на Шеба. Не можел да си прости, че заедно с хората си не е останал да работи, ако трябва и цяла нощ, за да инсталират охранителната система в нейната къща. Казал, че така щял да й спаси живота. Тревър го уверил, че нищо не би могло да спаси живота на сестра му.

След като свърши, ние шестимата му кимнахме одобрително, а той се върна на мястото си, облян в сълзи. Тогава се надигна Чад, който отвори Библията на Евангелие от Лука. При вида на благородническата му външност и мелодичен глас човек можеше веднага да разбере защо възпитанието и аристократичната кръв са играли толкова съществена роля при формирането на висшето градско съсловие. Гласът му беше копринено изискан, четеше Евангелието така гладко и изразително, сякаш той го е писал. Когато се върна на мястото си, и на него кимнахме одобрително.

Дойде моментът да получим светото причастие и Моли сграбчи ръката ми, леко паникьосана.

— Мога ли да взема причастие, след като принадлежа на Англиканската църква?

Дадох си сметка, че от нас шестимата само аз съм католик. Погледнах към монсеньор Макс и той ни кимна всички да се приближим.

— Монсеньорът казва, че всички сме добре дошли да приемем тялото Христово — казах й.

Тръгнахме напред, въпреки че Айк и Бети нямаха голямо желание да го направят, тъй като бяха заклети южняшки баптисти. Но ето, така се случи, че те получиха своето първо причастие на погребението на Шеба. И съвсем естествено в този момент майка ми, пуристката, ми хвърли един от най-убийствените си погледи.

Монсеньорът беше ангажирал още шестима свещеници от епархията да дават причастие на неспокойната тълпа пред катедралата. Потирите им бяха препълнени и с хостиите напред, те потънаха в тълпата. Това я усмири и успокои. Защото повечето хора щяха да повтарят до края на живота си: „Получих първото си причастие в Чарлстън, на погребението на Шеба Поу.„

След това изобретателността на монсеньор Макс се развихри докрай. Качи се на амвона, вдигна глава и даде знак на оператора, който се намираше в ложата на хористите. Предишния ден, по време на вечерята за холивудските гости, Макс се беше запознал с агента на Шеба Сидни Тоб, който я беше открил на осемнайсет години и бе останал верен и честен с нея през цялата й кариера. Винаги съм смятал, че Сидни беше малко влюбен в Шеба, но това не ме учудваше — нали и аз бях. Той беше подбрал най-красивите й снимки, известни реплики и филмови кадри, но идеята те да бъдат прожектирани беше изцяло на монсеньора. Той беше предложил това да стане в края на погребението.

Първата снимка показваше Шеба Поу в разцвета на лъчезарната й младост и при вида й множеството затаи дъх. Как е възможно да съществува толкова красива жена, помислих си, загледан в грейналите й зелени очи и златиста коса, в съвършения овал на лицето й, в пълните зрели устни и фигура, изваяна от Божията любов към женските извивки. На втората снимка Шеба позира — малко кисела, капризна, сексапилна, току-що пристигнала в Холивуд. На третата е като ангел — изгубен и объркан в големия град. Всеки нов кадър изтръгваше от присъстващите вик на възхищение и възторг. Сподавено възклицание се разнесе, когато за пръв път се появи с Клинт Истууд. Свежа, жизнена, божествена или свадлива и опърничава, или откровено прелъстителна. Опечалените се разчувстваха още повече, наблюдавайки едва забележимите, но неминуеми промени в чертите на съзряващото й лице. Докато израства от момиче до млада жена, все повече се разхубавява, а изражението й става по-интелигентно и по-строго. Най-накрая е снимана в ресторант в Лос Анджелис да танцува с Ал Пачино. Отново е ослепително красива, сякаш огряна от вътрешна светлина и все още притежава онова необяснимо качество. Безупречно лице, което само камерата може да улови, лице и тяло, които всички в света желаят, за да ги виждат, да им се любуват и да ги обожават отново и отново. Когато апаратът щракна след последния кадър, събралите се изчакаха ковчегът да мине отпред, за да тръгнат след катафалката.

Докато се нареждахме да вдигнем ковчега, Моли ни подхвърли:

— Вие, момчета, никога няма да разберете колко трудно беше да си съученичка на Шеба Поу и да се мериш с красотата й.

— Моли — отвърна й Найлс с безизразно лице, — ние пък знаем колко трудно ни беше да се правим, че сме от камък в присъствието на Шеба Поу.

Това бяха единствените ни реплики, преди да поемем към гроба, но аз знам, че Шеба щеше да им се зарадва.

Всички вървяха, потънали в мълчание, само Моли, вечно любезна и грижовна, гледаше да разсее мъката и мълчанието ни с някакъв дребен разговор. Въпреки че я познавах много добре, се подразних, когато се опита да отклони вниманието ни към новина от вечерната емисия.

— Знаете ли, че в Карибско море бушува ураган?

— Не съм имал време за телевизия — отвърна й Айк разсеяно.

— Има ли си име вече? — попита Найлс.

— Да, кръстиха го преди два дни — каза Фрейзър. — Започваше с „Х„, мъжко име. Хърбърт ли, Хенри ли? Нещо от тоя род.

— Хюго — осведоми ни Моли. — Кръстили са го Хюго.

Наред с Шеба щяхме да помним това име до края на живота си.

27 Герника

Сутринта на 21 септември 1989 година. Кучетата в Чарлстън започнаха да вият в хор, като че обзети от някакъв ужас, докато котките стояха бездушни и отпаднали. Прозорците на големите градски къщи бяха покрити с шперплат, защото хората подготвяха домовете си за бурята, която все още се намираше далеч от тук. Въздухът в града сияеше зловещо, като че осветен отвън. Една красива дама свиреше на арфа до прозореца на разкошна къща на „Ист Бей„. Като свърши, стана и се поклони пред събралите се край нея градски сноби, които си бяха организирали парти по случай урагана. „Хюго„ щеше да го разбие на пух и прах, стоварвайки на това място страховития си безмилостен юмрук. До сутринта на следващия ден жителите на Южна Каролина щяха да научат всичко, което можеше да се знае за правилата на урагана. Правилата са пристрастни и неумолими.

Ураганът „Хюго„ действаше по силата на собствената си смъртоносна и опустошителна воля. По време на спешно заседание в „Нюз енд Куриър„ журналистите трябваше да изслушат инструкциите на един мрачен метеоролог, който от дни следеше движението му. Описа „Хюго„ като „чудовищен, безпрецедентен и непредвидим„. Това беше най-лошото, което можехме да чуем, но той побърза да добави, че съвместните познания на всички метеоролози в света не са в състояние да определят със сигурност курса му. Зависело, каза ни той, от температурните разлики, от движението на въздушните фронтове по пътя му, от влиянието на Гълфстрийма, както и от хиляди други неща, които били извън сферата на данните, с които разполагали. Можел да удари Савана или Уилмингтън, но нищо чудно да тръгне на север и да се разрази в открито море.

— Къде все пак смятате, че ще удари с най-голяма сила? Какво е вашето предположение? — попита един от нашите репортери.

— Сър, смятам, че това ще бъде Чарлстън — отвърна му той. — Движи се право срещу нас.

Тъй като живеех на юг от Брод стрийт, ми възложиха да отразявам всички поражения в тази забележителна, но и много уязвима част на града. Моли и Фрейзър вече бяха поверили децата си на Чад, който трябваше да ги закара в лятната им къща в планинската част на Северна Каролина. Двете жени обаче бяха решили да останат в къщата на Фрейзър и Найлс на Уотър стрийт, близо до ъгъла с „Чърч„. Родителите на Чад и Моли твърдо отказаха да напуснат родния си град точно когато той е в беда. Децата им не бяха успели да ги разубедят. Според тях тези къщи бяха устояли на не една атлантическа буря, и то в продължение на векове и би било най-малкото малодушно да си плюят на петите и да се скрият в планината. Фрейзър беше имала жесток спор с тях. Те се бяха вбесили, а тя беше вдигнала безпомощно ръце. Градът се беше превърнал в място на опънати нерви и сприхави реплики.

Трябваше да пиша материал за очакваната буря, когато майка ми се обади цялата разтреперана. Моли пристигнала в къщата й и настояла да я заведе при другите на Уотър стрийт. Тя обаче държеше да ме увери, че все още е с всичкия си, напълно способна сама и по собствена воля да взема решения и че няма да напусне дома и градината си заради някаква буря, кръстена на един прехвален и мелодраматичен френски писател. Разбирай Виктор Юго. Повтаряйки разговорите, които се водеха из целия град, аз й припомних, че тя живее до самото солено езеро и че ако „Хюго„ удари града, това ще бъде през нощта по време на големия прилив и по всяка вероятност ще вдигне вълни, по-високи от четири метра, което значи, че ще залее и къщата, и градината, и самата нея. Като неин единствен син й заповядах да тръгне с Моли, като й обещах, че двамата ще се видим в къщата на Найлс по-късно. Посъветвах я съвсем спокойно да си събере най-ценните притежания и да вземе храна и вода колкото може да носи. Когато ме попита дали не я смятам за товарно добиче, в гласа й долових предупредителните нотки на лека лудост, която много скоро щеше да обхване целия град.

Всички магистрали и пътища за излизане от града бяха задръстени от безумен трафик, хората бързаха да се махнат от това място. В ранния следобед вятърът се усили и реката се покри с бели пенести вълни, които се гонеха в лудешки бяг, застигаха се и се сливаха. Навсякъде бяха разлепени предупреждения плавателните съдове да не излизат в морето, което беше напълно ненужно. Качих се в колата и отидох на Фоли Бийч, където се събираха сърфистите, готови да яхнат най-големите вълни за този век. Докато си дояждах последната порция стриди, сервирана на остров Боуенс, преди всички заведения да затворят и собствениците им да поемат към Кълъмбия, нахвърлих на бърза ръка впечатленията си от този опустял, изоставен град със заковани върху прозорците летви. Радиото и телевизията бяха свели света ни до едно-единствено пагубно име: „Хюго„. В четири следобед поех към опразнения център. Едно нещо можех да съобщя със сигурност — нито един човек не влизаше в града, но цяла армия от коли бързаше да го напусне. Не можех да си представя по-апокалиптичен сценарий.

Докато карах по напълно пустата Ист Бей стрийт, забелязах, че птиците не пеят, а чайките са се изпокрили на сушина; японските рибки в градинското ми езерце се бяха стаили на дъното, а златистите им точки току проблясваха. Вятърът взе да духа на пориви. Паркирах колата в стария гараж на господин Канън, в който се влизаше по алеята зад Трад стрийт, с пълното съзнание, че нито гаражът, нито колата имаха шанс да оцелеят. Влязох в къщата и взех да обикалям от стая в стая, като се опитвах да избера предмети, които извикват у мен особен звън на екстаз или носталгия, но открих, че обичам цялата къща и всичко в нея. Тя наистина представляваше нещо ценно за мен — веществено напомняне за живота, който може да подхвърли на пътя ти страхотен късмет със същата лекота, с която може да те съсипе и унищожи. Нямах никакви права, нито претенции към къщата, въпреки това тя ме беше избрала да бъда новият й собственик и се беше превърнала в светло и топло убежище за духа ми. Не можех да понеса мисълта, че ще пострада от бурята. Облепих с изолирбанд красивите й прозорци. Заключих вратите и точно когато я грозеше най-голяма опасност, я напуснах — тази любов на живота ми — и поех към къщата на Уайтхед. Казах една молитва и помолих духа на Харингтън Канън да бди над нея, докато ме няма.

— Нямам деца — прошепнах си на глас, докато се спусках по Чърч стрийт, чиито палми вече се превиваха от вятъра, а клоните на дъбовете се люшкаха ведно с грохота на настъпващата буря. — Животът ми е наполовина изживян. Как стигнах дотук?

Светлината беше неестествена, сюрреалистична, нещо като антисветлина; градът май се беше примирил със съдбата си. Около една четвърт от моите съграждани бяха решили да останат в къщите си по време на урагана и като че бяха завладени от нещо като празнично настроение. От една от къщите, покрай които минах, звучеше Вивалди, от друга Еми Лу Харис пееше за „Кралицата на сребърния долар„. Проблясваха телевизионни екрани. „Хюго„ беше единствената тема на разговор. Никога преди това не бях виждал Чарлстън така свит и смълчан от страх. Сигурно нещо подобно е изпитвал градът по време на Гражданската война, когато флотът на Севера го е обстрелвал безпощадно. Усещах приближаващата буря с всяка клетка на тялото си, сякаш то самото се беше превърнало в някакъв мрачен инструмент за измерване на земните беди.

Един прозорец се счупи на втория етаж на стара къща, вдигнах поглед и видях мъж на средна възраст със завързана на лицето си кърпа да нахълтва в изоставения дом. Може би беше първият крадец в града, но мародери нямаше да липсват. Махнах на една полицейска кола и казах на ченгетата какво съм видял, но точно в този момент на тях очевидно не им беше до кражби с взлом. Радиото им пращеше, но въпреки това от управлението не спираха да им дават указания. Чух сирената на линейка, която се носеше наблизо. За миг се почудих къде ли е Старла сега и се помолих да е далеч от тук. После я изключих от мислите си — нещо, което се бях научил да правя безотказно.

Отворих вратата на Уотър стрийт и попаднах на вихър, който сам бях причинил. Вятърът затръшна вратата зад гърба ми. Прекрачих в гостната, където обитателите на моя застрашен Ноев ковчег се бяха скупчили около телевизора. Сателитните снимки на „Хюго„ бяха направо смайващи. По площ ураганът изглеждаше по-голям от територията на цяла Южна Каролина.

— Никога няма да стигне до тук — заяви на всеослушание Уърт Рътлидж. Бях забравил този категоричен тон на всезнайко. — Като стигне Гълфстрийма, ще поеме на север.

Неотдавна Уърт си беше счупил бедрената кост, докато играел голф в клуба на Чарлстън, и все още не можеше да управлява добре инвалидната си количка. По природа си беше страшно сприхав, но сега злополуката го беше направила още по-нетърпим. Инстинктивно винаги съм се държал настрана от Чадуърт Рътлидж Девети и никак не ми харесваше това, че трябва да прекарам въпросната нощ, която се очертаваше да бъде паметна, в присъствието на този истерик със синя кръв. В кухнята Моли беше заета да приготвя вечерята, докато Фрейзър поднасяше мезета на гостите. Неколцина брулени от вятъра репортери крещяха с все сила събраните си сведения за скоростта на вятъра на фона на разпенените вълни зад тях. В седем часа вечерта очите ни следяха страховитото око на „Хюго„, което без никаква пречка по пътя насочваше злокобната си сила и чудовищен вихър право към Чарлстън.

— Помнете ми думите — повтори Уърт, — Гълфстриймът ще обърне посоката му.

— Скъпи — не издържа жена му, — би ли млъкнал? Само Бог знае дали този ураган ще ни удари или не.

— Мамо, не се тревожи — каза й Фрейзър, хвана я под ръка и я настани в едно кресло, защото старата дама наистина трепереше от ужас.

— Винаги съм си мислела, че ще умра в някоя от тези бури — каза Поузи Рътлидж.

— Глупости! Само негрите, дето живеят в колиби, и бедните бели, които имат каравани вместо къщи, загиват по време на урагани. В този щат много повече хора умират по време на лов, отколкото по време на ураган. — Уърт протегна ръка с празната си чаша и аз веднага се отзовах с желание да му я напълня.

— Какво ще обичате? — попитах го.

— Ще обичам Фрейзър да ми налее нещо, а не ти, Лео. Дори не бях забелязал, че селският клюкар е пристигнал.

— Остави на мен, Лео — каза дъщеря му и побърза да отиде до бара в ъгъла на стаята.

Моли надникна от кухнята и извика:

— Уърт, дръж се прилично. Мисля, че вече се споразумяхме да не се заяждаш.

— Трябваше да си остана вкъщи — измърмори той. — Къщата ми е като крепост, построена от здрав чам. Яка като гранит. Ще устои и на атомно нападение.

— Но е до самото пристанище — обадих се аз. — Ураганът може да вдигне вълни, много по-високи от нея.

— Къщата на рода Рътлидж-Бенет е оцеляла цели двеста години, без да се вслушва в съветите на католици — отвърна ми Рътлидж, като по този начин автоматично вкара в спора и майка ми, а тя знаеше как да се защити.

— Уърт — каза му тя с ледено безразличие, — знам, че Христос е умрял на кръста, за да спаси душите на всички хора, но не вярвам, че би го направил, за да спаси кретен като теб.

— Линдзи — намеси се Поузи Рътлидж с тон, издаващ засегнато достойнство. — Това не беше нужно. Уърт винаги става агресивен, когато е разтревожен или уплашен.

— Уплашен ли? — изсмя се той. — От какво? От малко дъждец ли? Казвам ви, проклетият ураган ще ни отмине. Колко пъти да ви повтарям?

— Извини се на Лео — настоя Фрейзър.

— Извинявай, католико — каза той, но същевременно се разсмя и веднага ми стана ясно, че се опитва да го обърне на шега, за да не пострада прословутото му его. Извинението му бе неискрено, но го приех в духа на необичайната ситуация, в която се намирахме.

Найлс дойде при нас, след като беше облепил всички прозорци с изолирбанд.

— Тревър, ще ни посвириш ли? — рече Фрейзър. — Най-красивата музика, която знаеш. Защото нервите ни са опънати докрай.

— СПИН-ът предава ли се по въздуха? — обърна се Уърт към жена си, без да сниши глас.

Докато Тревър свиреше, Моли ни сервира говежди бульон, свинско с аспержи на пара, варени картофи и салата. Наредихме се един до друг и си предавахме чиниите от ръка на ръка, за да подредим трапезата по-бързо. Щом седнахме, Фрейзър се обърна към мен да кажа молитвата и всички се хванахме за ръце около кръглата махагонова маса, някога собственост на прапрабабата на госпожа Рътлидж. Тревър спря изпълнението си на един от концертите за пиано на Моцарт по средата, но не пожела да дойде при нас. Докато се молех на глас, четири свещника насищаха напрегната атмосфера със седефени отблясъци.

— О, Боже на вятъра, о, Боже на бурята, в тази нощ на изпитание сме се оставили на твоето благоволение. В тази нощ на страх сигурно неслучайно си ни събрал тук в този състав, но това е мистерия, която ще разберем чак на зазоряване. Ние те молим да си милостив към този град, към този дом и към тези хора. И защото винаги сме те почитали, ние разбираме бедствията, които могат да сполетят света, разбираме природата на вихрушките, силата на думите и славата на Тайната вечеря. Осланяме се на твоето милосърдие и вярваме, че тази нощ вярата ни ще бъде оправдана. Съжалявам, Господи, че Уърт Рътлидж не обича католиците и много се надявам, че заради този негов тежък грях тази нощ ти ще го хвърлиш да се гърчи във вечните пламъци на ада. Амин.

— Амин — повториха другите, а Уърт се изсмя сухо.

— Мразя многословни, претенциозни молитви — каза майка ми и взе супената си лъжица.

— Доктор Кинг, тази вечер ни трябват точно такива — обади се Моли и подаде чинията на своя свекър. — Лео, доведи Тревър на масата.

— Не съм гладен, скъпа — прекъсна я Тревър. — Остави ме на мира да си поиграя с клавишите и да попътувам из красивия свят на въображението.

— Музиката ми действа успокоително — заяви госпожа Рътлидж с унила усмивка. — Чувствам се като жената на Ной. Преди потопа.

— Това е ураган — поправи я съпругът й. — Дъжд и вятър. Не е потоп.

— Как са децата? — попитах Моли.

— В планината, на сигурно място. Чад каза, че кръчмите са затворени, както и всичко останало. Ако нещата се влошат, може да се наложи да се преместим у вас, скъпи — обърна се тя към Найлс, а после уточни: — Родителите на Айк са вече там.

— Ако изобщо тръгна на север, по-скоро ще отседна в „Гроув Парк Ин„ — каза Уърт, но повече го интересуваше яденето. — Най-луксозният хотел в Ашвил. Знаете ли какво е къмпинг за мен? „Риц Карлтън„, това е.

Майка ми се прокашля и хвърли салфетката си на масата.

— Не мога да изкарам цял ураган в присъствието на този вулгарен фукльо.

— Тихо, мамо — изшътках й.

— И аз бих предпочел Париж, доктор Кинг — подхвърли Тревър и започна да свири „Как времето лети„ от филма „Казабланка„. Знаеше, че майка ми обожава тази песен.

Свърши бравурно и в настъпилата тишина Моли извика:

— Божичко, чуйте вятъра!

— Трябваше да си останем у дома — измърмори Уърт. — Ще е жалко да умрем тук, в тази незабележителна къща.

— Млъквай, Уърт! — скастри го жена му, изправи се и тръгна към стаята за гости. Фрейзър я настигна и едва успя да я успокои.

Когато Тревър се умори да свири, аз го пренесох на канапето и му казах, че няма да го оставя на мира, докато не изпие поне един млечен шейк, преди да заспи. Едно от най-нелогичните неща при ХИВ-позитивните се забелязваше и у Тревър — непрекъснато слабееше, независимо с колко калории успявах да го натъпча. Не спираше да мрънка, че го угоявам като гъска. Опитвах какво ли не, само и само да го накарам да яде най-калоричните и тлъсти храни, за които се сещах от практиката ми на човек, който цял живот е готвил, но и най-питателните порции просто не хранеха тялото му.

Връчих млечния шейк на Тревър, после отидох при майка ми, която не можеше да откъсне очи от екрана и целия поток информация и съвети. „Хюго„ вече приличаше на оръдие, което държеше нашия град на прицел. Грабнах една мушама за дъжд, за да видя как стоят нещата навън, а на майка ми, която се опита да ме спре, казах:

— Виж, имам задача да отразявам урагана за вестника. На юг от Брод стрийт, това е повереният ми район. Трябва да видя докъде е стигнала водата.

— Ще дойда с теб — обади се Моли.

— В никакъв случай! — отсече Фрейзър. — Мисли за децата си.

— Добре — отговори й тя и взе мушамата си. — Точно това правя. Хайде, Жаба. Преди да ни е отвяло.

Макар и с общи усилия, едва успяхме да отворим вратата на обсадената от вятъра къща, след което тя сама се затвори с трясък зад гърба ни. Деби Чард току-що беше съобщила по телевизията, че вятърът е със скорост сто и трийсет километра в час. Заслепени от вихъра, двамата с Моли се затичахме към дигата на „Батъри„. Странна изумрудена светлина струеше от небето, събуждайки особено безпокойство у нас. Хванахме се за ръце и тръгнахме срещу вятъра, като едва успявахме да се задържим прави. Изкачихме стъпалата на дигата и стиснахме здраво перилата там, където обикновено се тълпят туристи, за да видят Форт Съмтър и красивите къщи по „Ист Бей„. Дъждът бодеше очите ми като с иглички, а една вълна се разби с такава сила, че за малко не ни помете.

— Добре де, разбрах те — извика Моли към вятъра.

Загледахме се в чарлстънското пристанище. Водата ме плашеше. Мислех, че съм я виждал във всички нюанси на зеленото, кафявото и сивото. Но сега пред очите ми река Купър се точеше мъртвешки бяла.

Хванати за ръце, поехме обратно към къщата, а вятърът биеше в гърбовете ни с такава сила, че бягахме като спринтьори от световна класа. Разсмяхме се истерично, когато зърнахме Найлс пред външната врата.

— Минете през задната врата, деца — провикна се той. — Предната не се отваря.

Излязох да заключа бараката и едно дърво така профуча над главата ми, че едва не ме уби.

— Рискувал си живота си заради една барака с инструменти? — учуди се Моли и тази мисъл отново я разсмя.

— Кажи ми има ли по-нелепа смърт? — извиках аз, докато заобикаляхме къщата.

— Разбира се, че няма — отвърна Моли.

Продължихме да се смеем, влязохме вътре и изтръскахме дъжда от себе си. Видът на пристанището не излизаше от ума ни. Но смехът ни секна, когато наблизо се чу експлозия. Пламъкът на горящия трансформатор лумна към небето, озари го за миг и цялата къща потъна в пълен мрак.

Стигнахме гостната опипом и чухме Тревър да казва:

— Виж ти, стана тъмно като в рог.

— Имате ли ветроупорни фенери? — Моли попита Фрейзър, която търсеше кибрит в бюфета.

— Запалете свещниците — каза й тя — и извадете всички фенерчета.

Говореше с приповдигнат и леко писклив глас. „Хюго„ вече вилнееше в самия град. Вятърът пречупваше пиниите като кибритени клечки и ги захвърляше през зловещо озарения мрак в прозорците, които се посипваха на парчета. Един дъб се носеше по улицата, останалите трансформатори започнаха да гърмят един след друг като бомби. Двамата с Найлс повдигнахме долния край на един от капаците на прозорците, за да надникнем. Навън сияеше тюркоазенозелено зарево, на чийто фон видяхме коли и яхти, които прелитаха във въздуха в безтегловност. Литнал нависоко дакел пищеше неистово и за малко да се удари в прозореца. Още трансформатори, вече в съседната пряка, експлодираха с трясък, а срутените телеграфни жици падаха със свистене и се навиваха като спагети на земята. Знак „стоп„ преряза като с бръснач ствола на малка палма. Мощните пориви на вятъра едва не вдигнаха къщата от основи, но тя все още се държеше, сякаш вкопчил се в скалата рапан. Когато Моли ни видя какво правим, изпищя:

— Да не сте откачили? Ако магнолията падне, ще ви отсече главите.

— Има право — казах аз.

Влязохме в гостната. Ушите ни забучаха, а устите ни пресъхнаха. Налягането падаше рязко. След малко вече се задъхвахме. Нахвърлихме се на изстудените бутилки вода и бира.

— Къщата се държи — подхвърли Найлс с предпазлив оптимизъм, който майка ми побърза да охлади.

— Винаги се пази от неоправдан оптимизъм — предупреди го тя.

— Стига, Линдзи! — изрепчи й се Уърт. — Говориш като учителка по английски.

— Това не е вярно, Уърт — отвърна му тя заядливо. — Но наистина ме хващат лудите, когато трябва да разговарям с адвокат от Брод стрийт.

Уърт не можа да й отговори, тъй като невероятният грохот на урагана се усили още повече. Къщата се тресеше много силно и дори пламъците на свещника взеха да се олюляват.

— Не трябваше да оставаме тук! — паникьоса се Моли. — Къщата вече поддава.

— Тя е на двеста години! — кресна й Уърт. — Нашите деди са строили тези къщи така, че да бъдат вечни. Да устояват на всяка стихия.

— Твоите деди не са строили нищо — сопна му се майка ми. — Техните роби са го правили.

Докато Уърт се канеше да й отвърне, майка ми изпищя:

— Вода! Божичко, Лео, това е приливната вълна.

Водата проникваше през всички врати и прозорци. Отначало пълнеше къщата бавно и методично. После вятърът отпори шперплата от прозорците и стъклата им се посипаха по целия под на първия етаж, докато приливът напредваше и една петметрова океанска вълна се блъсна в къщата с невероятна мощ. Преди да успея да помръдна, вече газех във вода до глезените.

— Нима това е дъжд? — извика Фрейзър, която не можеше да повярва на очите си.

— Не, океанът ни е дошъл на гости — отвърна й Найлс, надвиквайки шума. — Винаги съм се чудил защо тази улица се казва Уотър стрийт — е, сега разбрах. За вода става дума. Хайде, да действаме!

Издърпах майка ми и я повлякох към стълбите, докато Фрейзър взе на ръце четирийсеткилограмовия Тревър и двамата се сблъскахме на първото стъпало. Извиках й:

— Ще може ли великата баскетболистка да изкачи стълбите с приятеля ми Тревър?

— Без никакво усилие — кимна ми тя. — А ти ще можеш ли да качиш родителите ми?

— Бъди спокойна. Найлс? Къде е госпожа Рътлидж?

— Нося я — извика той. Зърнах го в мрака — беше я взел на ръце. Върнах се за Уърт Рътлидж, който би трябвало да е в инвалидната си количка.

— Къде сте, господин Рътлидж? — развиках се.

— Насам, Лео — отвърна ми с треперещ от отчаяние глас той.

Тръгнах опипом да си проправям път към него сред бушуващата вода. Намерих го потънал до шията и напълно обезумял. Той се вкопчи в мен като удавник за сламка и успя да ме потопи. Едва смогнах да изляза на повърхността заедно с него и му креснах:

— Уърт! Ще те избутам до стълбите. Не прави нищо! Не ми пречи! Само дръж главата си над водата.

Чух как Найлс нагази във водовъртежа отзад, после два лъча от фенерчета осветиха главите ни. Дадох си сметка, че истински вълни, вдигнати от вятъра и прилива, заливаха подредената с антики гостна. Найлс ме настигна и благодарение на неговата сила, не на моята, стигнахме стълбите. Уърт изпищя неистово от болка, докато го качвахме, сякаш счупената му бедрена кост се беше разместила отново. Най-накрая стигнахме горната площадка и заедно го занесохме в спалнята на внука му. От болките беше изпаднал в несвяст и само стенеше. Госпожа Рътлидж влезе в стаята — разрошената й коса бе полепнала по лицето, — светна фенерчето си и взе да тършува в прогизналата си дамска чанта. Откри шишенце с болкоуспокоителни хапчета.

— Госпожо Рътлидж — казах й удивен, — при целия този хаос сте стискали дамската си чанта, така ли?

— Една дама не бива да ходи никъде без червилото си — отвърна ми тя, извади няколко хапчета и каза на съпруга си: — Сдъвчи ги, Уърт. Няма вода.

И той я послуша.

Вторият етаж изглеждаше стабилен и ние взехме да се бършем с кърпи, за да свалим мръсотията от себе си, доколкото това беше възможно. Двамата с Найлс седнахме на най-горното стъпало с фенерчета в ръце и един свещник, за да следим нивото на водата, в случай че се наложи спешно да се евакуираме на тавана. Усещах се напълно изтощен — и духом, и телом. Продължавахме да седим, вперили очи във водата, която се качваше стъпало след стъпало. Около три часа през нощта забелязахме, че нивото спира да се повишава, и около половин час се задържа, без да помръдне, на две стъпала от най-горното. После водата започна да се оттегля.

Навън вятърът духаше, но по-слабо. „Хюго„ напускаше града. Свещите бяха почти изгорели, когато Найлс каза:

— Свърши се!

Обърна се към мен и ми стисна ръката. В призрачния мрак той просто имаше нужда от това. Останахме загледани в спадащата вода и аз си спомних за Найлс, когато го видях за пръв път в сиропиталището. Сигурно и тогава бе имал нужда да стисне нечия ръка. Това беше най-малкото, което можех да направя за него от благодарност, тъй като много ме беше научил, че голямата вътрешна сила понякога спохожда най-ощетените мъже. И как понякога именно те стават герои.

Заспахме там, на стъпалото, а когато се събудих призори, навред царяха тишина, по-глуха от тишината, и покой, по-ням от покоя. Отидох до прозореца и се загледах в разрушения град: отпрани покриви, срутени веранди, изкоренени и обезглавени дървета. Градът приличаше на бомбардиран и неспасяемо опустошен, сякаш с перверзната си артистичност „Дюго„ беше превърнал Чарлстън в Герника.

Найлс се събуди скоро след мен и двамата заслизахме по почернелите от кал стълби. Разрухата на първия етаж беше тотална и невъобразима. Всички мебели, антики, персийски килими, канделабри, всички портрети на предците на семейство Рътлидж и всички порцеланови чинии бяха изпотрошени или изчезнали. Трийсет сантиметра кал покриваше всичко. Храната от хладилника и фризера беше започнала да се разваля и миришеше. През следващите няколко дни градът щеше да вони като помийна яма.

Отидох до прозореца, през който бяхме надничали с Найлс. Стоеше широко отворен, а двойните му стъкла бяха пръснати по земята. Насред предния двор стърчеше жълт фолксваген модел 1968-а със сгъваем гюрук, смачкан като консервна кутия. До него се виждаше подпухналият труп на златист лабрадор. И навсякъде мъртва риба. Миризмата на отходни води се беше просмукала в целия напълно непознаваем град, който по нищо не приличаше на Чарлстън.

Найлс сложи ръка на рамото ми.

— Хайде, поплачи си.

Наистина се разплаках, но не ми олекна. Градът на най-изящните човешки творения беше поставен на колене, потънал в разложение и мърша.

— Не можем да останем тук — каза Найлс. — Дай да видим дали твоята къща не е в по-добро състояние.

Поехме внимателно през двора, едва намирахме къде да стъпим.

— Виж ти! — извика той, докато прескачахме падналата ограда от ковано желязо. — Бараката е излязла по-здрава от къщата.

И наистина, заключената барака изглеждаше по-добре от къщата, въпреки че следите от водата стигаха до покрива й.

— Дедите на Уърт са я строили — подхвърлих аз, а Найлс се изсмя отривисто.

Тръгнахме по източния тротоар на Чърч стрийт. Улицата беше напълно разбита; навсякъде се носеха отломъци — умряла котка, разполовен пътен знак, реклама на „Ексон„, довяна кой знае откъде, смачкана на хармоника кола, повален дъб, цяла веранда, кацнала в чужд двор и опустошени градини, опустошени градини, опустошени градини. Град, потънал в блата от разруха и сякаш, за да изглежда всичко още по-зловещо, новият ден беше топъл и красив, а зноят на безмилостното слънце на Южна Каролина усили още повече ужасната миризма на разложение.

Щом завихме по Трад стрийт, пред нас се ширна картината на още по-страшно опустошение. Улицата нямаше нищо общо с онази, на която бях живял. Бавно и предпазливо си проправяхме път сред парчета стъкло, когато Найлс ме спря. Бяхме пред къщата.

— Изглежда съвсем добре — каза той.

— Къде е вратата на градината ми?

— Отнесена от вихъра — отвърна Найлс. — Имаш ли ключ?

Той отключи външната врата. Влязохме. Всичко си беше на мястото. Къщата ми беше устояла на „Хюго„. Покривът беше изгубил няколко керемиди, таванът беше прокапал и тук-там имаше счупени прозорци, но моят дом беше издържал на най-страшния ураган и беше останал почти невредим. Пак се разплаках и пак не ми олекна.

— Жаба, събличай се — извика Найлс.

— Защо?

— Защото си мръсен — каза той, взе няколко хавлиени кърпи, два сапуна от банята, както и чифт гуменки. — Заради стъклата — поясни ми, обу ги и пое към градината отзад.

Малкият басейн преливаше от вода. Найлс се наплиска от главата до петите и се насапуниса. Аз го последвах, защото и без това косата ми беше щръкнала като гнездо на рибояд, а после, когато слънцето огря унищожената ми градина, изсъхна бързо, стана мека и копринена. Докато се бършех с кърпата, отидох до езерцето с японските рибки и видях, че повечето са умрели, но преброих и три оцелели, които бързо изплуваха на повърхността и с блещукащите си златисти точки потвърдиха чудодейното си оцеляване.

— Трябва да тръгвам за работа — казах.

— Разбира се — кимна ми Найлс, — но аз не бих тръгнал гол.

И двамата се разсмяхме, а смехът ни прозвуча по-скоро като идващ от лудница, отколкото от градина в Чарлстън.

След като се облякох, тръгнах по пустата Кинг стрийт. Стъпвах по счупени стъкла, внимателно избягвах оплетените жици от повалените телеграфни стълбове. Катерех се по падналите дървета или ги прескачах. Един полицай ме спря и ми каза, че има заповед да стреля по мародери. Аз се изсмях гръмогласно за втори път тази сутрин, след което му показах прогизналата си журналистическа карта.

— А, ти си Лео Кинг, дето води рубрика във вестника — каза той. — Виж ти. Аз съм сержант Таунзенд.

— Би ли ми направил една услуга, сержант? — попитах.

— Съжалявам, не мога — отвърна той. — Дежурен съм. Може би не си разбрал, но снощи имаше буря.

Обясних му, че съм добър приятел на Айк Джефърсън и се налага да предам нещо на шефа му. Казах му, че Найлс трябва да закара едни възрастни хора от неговия дом в моя, а след това да ги качи в планината.

— И какво общо има това с моя шеф? — попита сержант Таунзенд. — Той и без това е затънал до гуша в работа.

— Родителите и децата му са вече там — казах. — Виж, Айк не ти е заповядал да арестуваш мародерите, нали?

— Не. Затворът е претъпкан. Каза ми само да ги залавям и да им хвърлям по един здрав тупаник.

— Съвсем в стила му — кимнах. — Сержант, утре ще си прочетеш името във вестника.

Това беше.

Айк изпрати микробус в къщата на Найлс, в който натоварихме всички, с изключение на Моли и мен. На Найлс никак не му се искаше да оставя Моли самичка. Каза й, че не може да направи нищо за никого, преди от Националната гвардия да разчистят развалините и да възстановят електричеството. Посочи й, че пораженията в къщата на Рътлидж и нейната собствена са толкова големи, че не би могла да ги оправи без строителна бригада. Но Моли продължи да държи на нейното, заяви, че остава, след което ме изненада, като додаде:

— Двамата с Лео ще отидем да видим какво е станало с къщата на баба.

— Не пускат никого на остров Съливан — предупреди я Найлс. — Националната гвардия патрулира и връща всички. По мостовете не може да се минава, опасни са.

— Намерила съм лодка — отвърна му Моли. — При това с мотор. Тя ни чака.

— А какво да кажа на Чад? — попита Фрейзър. — И на децата ти?

— Кажи им, че съм в Бразилия — отвърна сухо Моли.

След като всички потеглиха, ние с Моли отидохме до яхтеното пристанище. Отбихме се за малко в къщата на майка ми — беше тъжна гледка, а тази на семейство Поу пък беше почти рухнала. Но Моли си беше наумила да отиде на острова и никакви спомени и емоции не бяха в състояние да я отклонят от мисията й. Айк й беше намерил лодка, която стоеше привързана към някакъв нещастен остатък от напълно унищоженото пристанище. Разбити яхти за милиони долари се носеха по „Локуд„ като жестоки доказателства за случилото се. Но нищо не можеше да спре Моли. Пробивахме си път сред цяла армия от разтрошени съдове, докато най-накрая стигнахме до една малка лодка, която беше останала незасегната от „Хюго„. Запалих мотора и Моли вдигна пръст към остров Съливан. Казах й, че посоката ми е известна и че ако някой войник от Националната гвардия ме застреля, да знае, че това е краят на приятелството ни. Дори не се засмя, нито каза нещо. Прекосихме пристанището, откъдето се виждаше неописуемата разруха в града. Лодката ни беше много малка, а приливът настъпваше, затова мина повече от час, преди да стигнем южния край на острова. Две лодки за лов на скариди стояха изоставени в соленото мочурище. Озовахме се край къщите на брега, или по-скоро край местата, където трябваше да бъдат.

— О, бедните Мърфи, къщата им я няма. Горките Рейвънъл — също. Ако види това, на Клеър Смит ще й призлее. Но виж, къщите на Сандърс и Холт си стоят непокътнати. Бедните Сейнт Джон и Синклер — Моли продължи да изрежда монотонно имената, докато наближавахме любимата къща на баба й. Къщата на Уизи. Лятната къща. Още малко, още малко.

— Лео, къде е къщата? Къде е къщата на Уизи? Защо Бог ни я е отнел? Няма я. Нищо не е останало от нея! — Моли се разплака, а аз обърнах лодката към празното място, където някога се намираше къщата на Уизи.

Изкарах я на пясъка, Моли излезе и се изправи пред жалките останки от нейното детство. Свлече се на колене върху пясъка и заплака. Направо изпадна в истерия, не беше на себе си от мъка и пет пари не даваше дали някой я гледа или не. От къщата бяха останали само половин подпора и циментов под, където някога играехме на пинг-понг или танцувахме на музиката от джубокса марка „Сийбърг„. Джубокса го нямаше, а масата за пинг-понг беше на парчета. Неизвестно как едно канапе от изкуствена кожа беше оцеляло в потопа, но водата го беше преместила чак до разрушената стена в дъното на двора. Виждаше се и един лампион, калъфка от сешоар и една дългосвиреща грамофонна плоча. Вдигнах я и прочетох надписа: Джони Кеш, „Балада за девойката кралица„. Божичко, помислих си, тази песен разказваше историята на Шеба много преди тя да дойде в нашия град.

— Стой! Не мърдай! — провикна се мъжки глас.

Вдигнах поглед и видях две млади момчета, почти деца, в униформи на Националната гвардия със заредени автомати, насочени срещу нас. Пуснах плочата и вдигнах ръце във въздуха.

Моли обаче застана пред тях.

— Махайте се от тук! Това е частна собственост! — изкрещя им тя. — Нямате право да влизате в къщата на Уизи. Махайте се от мястото на баба и повече да не съм ви видяла! Освен ако ви поканя, което няма да направя!

Препъна се в пясъка и пак се свлече на колене. Един от войниците извика:

— Действаме по заповед, госпожо. Достъпът до острова е забранен. Опитваме се да пресечем разграбването на къщите.

— Разграбване ли? — кресна им Моли. — Мислите, че съм дошла да крада? И какво, по дяволите, бих могла да открадна? А, да, тази топка за пинг-понг. Разбира се, че ще я плячкосам ей сега. Кутия от бира. А, ето там и регистрационна табела от автомобил. Знаеш ли, младежо, всъщност за какво съм дошла?

— Не, госпожо — отговориха двамата едновременно и свалиха насочените си автомати.

— Албумите със снимки. Снимките на моето семейство, което летуваше тук всяка година. Пет поколения поред. Безценни снимки. Няма ги! Изчезнали са завинаги!

— Господа — обадих се, — аз ще се погрижа за дамата. Ще я изведа от острова. Дайте ни само няколко минутки.

— Добре, сър — съгласи се единият и двамата се отдалечиха. Чарлстънската аристократка беше успяла да прогони войничетата провинциалисти. Когато отново погледнах към тях, вече тичаха към джипа си.

Моли не ги видя, защото отново ридаеше неутешимо. Оставих я да си поплаче, защото има неща, неподатливи на утеха. Нямаше обаче да забравя привилегията да съм до нея в такъв момент. Стояхме върху тази свещена за нея земя, паметник на детството й. Въпреки че къщата можеше да бъде построена отново, щяха да й трябват поне петдесет години, за да се превърне отново в свещено място. Риданията на Моли секнаха отведнъж, когато доловихме някакво нечовешко дишане наблизо. Тръгнахме бавно към подгизналото канапе, което беше обърнато с облегалката си към нас, и върху кожените възглавници открихме двуметров делфин, поставен там като че от Божията ръка. Като по чудо беше останал жив. Моли ме прати да потърся нещо, с което да го пренесем в морето.

Открих дъска от строшената маса за пинг-понг, която ми се стори достатъчно голяма за целта. Много внимателно успяхме да го натоварим върху нея. Поехме към вълните с пъшкане и сумтене. Приличахме на пехотинци, които пренасят ранения си другар от бойното поле. Делфинът беше тежък, наистина непосилен товар, а и двамата с Моли бяхме изтощени от стихията, която за малко не беше убила и него. Почивах на колене, после се изправях, за да й дам възможност тя да отдъхне за малко. Макар и с прикляквания, успяхме да пренесем делфина до високия прилив, с който луната беше дарила Чарлстън.

Слънцето залязваше, когато стигнахме прибоя. Продължихме напред, докато водата стигна до кръста ни. Пуснахме дъската и нежно подхванахме делфина. Нагазихме още по-надълбоко в обагрените от залеза вълни, а лицето на Моли грейна в златисти оттенъци. Уморени и угрижени за съдбата на нашия млекопитаещ събрат, още дълго време го бутахме навътре в морето, обливахме го със солена вода и го умолявахме да се съвземе, да не се предава, искахме от него само едно — да оцелее. И двамата имахме нужда от някакъв знак, че „Хюго„ не е успял да ни отнеме всичко, че на този остров и в тези води е останал дух, недосегаем за разрухата на урагана. Най-накрая делфинът започна да диша по-осезаемо, тялото му се раздвижи в ръцете ни. Кожата му заблестя под прощалните лъчи на слънцето. Когато усетих, че вече няма дъно под краката ми, и си помислих, че ще падна в несвяст и сам ще умра в океана, делфинът най-ненадейно ме шибна със силната си опашка и заплува навътре, а ние с Моли се разкрещяхме щастливо с облени в сълзи лица. Отново ни обзе слабост, но тя беше здравословна. А връзката между нас ставаше все по-силна.

В понеделник сутринта описах пътуването ни до остров Съливан и мъчителното преживяване на Моли при вида на къщата на нейната баба, срутена до основи. Но тъй като подобни истории се разказваха навсякъде и по хиляда пъти на ден, не тя, а делфинът грабна вниманието на читателите. Спасявайки делфина, Моли беше спасила нещо от душата на Чарлстън. Описах красотата на Моли Хъгър, признах си, че винаги съм я обичал — още от деня на първата ни среща. И макар че не възнамерявах да стане така, колонката ми заприлича на любовно писмо до Моли. В последния абзац добавих, че съм я видял в нова светлина, когато делфинът се съвзе, махна с опашка и ни заряза. Тази Моли беше нова за мен. Тази Моли Рътлидж се беше превърнала пред очите ми в морска нимфа и богиня на бурята.

28 Колко процента?

В петъка след „Хюго„ двамата с Моли се качихме на колата и поехме към хълмовете на Северна Каролина, за да приберем нашите избягали от бурята близки. Моли беше успяла да наеме три отделни бригади, които да започнат разчистването и ремонта в къщата на Рътлидж, в собствената й къща на Ист Бей стрийт, както и в тази на Уотър стрийт, където така неразумно бяхме решили да изкараме най-силната буря в историята на Чарлстън. Аз също намерих една бригада от Оринджбърг да започне почистването на черната кал, в която беше потънала родната ми къща. Цяла седмица имах чувството, че се въртя с оборотите на перална машина. Моли беше прекарала последните седем дни на четири крака, докато се справи с вездесъщата кал и всеобщата мръсотия в къщата си; двамата с Чад притежаваха едни от най-ценните антики в Чарлстън, но това беше, преди водата да прескочи дигата на Батъри стрийт. След време открих, че в началото на осемнайсети век Уотър стрийт е представлявала малък залив със солени блата от двете страни и че това е било любимо място на чарлстънци да ловят риба и скариди. Въпреки че разрастващият се град беше унищожил залива и пресушил блатата, водата очевидно пазеше спомена за това минало и затова беше избрала стария път да се втурне и отново да щурмува града. Можете да пресушите всички заливи и реки, но солената вода помни откъде е дошла.

Моли заспа, щом излязохме на магистралата, и се събуди чак при острите завои по стръмния път, който водеше към четирите хижи — там, където се бяха родили Старла и Найлс. В продължение на години бях слушал как Найлс ремонтира тези къщи, но изобщо не бях подготвен за отличната дърводелска работа, която видях, нито за майсторски изпипаните детайли. Двамата с Фрейзър бяха превърнали тези напълно порутени и дори опасни жилища във вили, достойни да красят някоя френска провинция. Четирите се издигаха върху добре укрепени колове над красивия поток по пътя на пъстървата и неговите забързани води се превърнаха в нашия бял шум и приспивна песен през оставащите дни на уикенда. Чад се беше отбил, колкото да остави двете си деца, както и трите момчета на Найлс и Фрейзър, след което бе продължил по работа. Те се втурнаха да посрещнат Моли. Децата на Джефърсън също изскочиха от къщата си, заобиколиха ме и едва не ме събориха на земята от радост, докато крещяха в хор: „Чичо Лео!„

Майка ми се показа от четвъртата вила и при вида й нещо в мен трепна. Разчувствах се. За пръв път ми заприлича на възрастна жена. Прегърнахме се силно, сякаш никога повече нямаше да се пуснем, и така изживяхме неповторим миг на близост.

— Магнолиите ми? — попита тя.

— Не са мръднали — отговорих.

— Къщата?

— Първият етаж е наводнен. Съсипан. Наех хора да го изчистят. Докато си свършат работата, можеш да живееш с мен и Тревър у дома.

— Твоята къща?

— Няколко драскотини.

— Значи все пак Бог чува някои от молитвите ни.

— Много малко на брой, поне в Чарлстън е така.

Тревър седеше на покритата веранда и свиреше не на пиано, а на хармоника; той, разбира се, може да изтръгне мелодия и като почуква с нож върху улук. Хармониката беше повече в унисон със суровата планина, с препускащите потоци и скокливи бързеи, а и той свиреше, сякаш цял живот това е правил. „Барбара Алън„ беше мелодията, която изпълняваше, когато влязох при него. Изчаках го да свърши, после му поднесох чаша бяло вино, наведох се и го целунах по челото.

— Нещо малко и леко преди вечеря? — попитах го.

— Винаги си знаел как да ме изкушиш — оплака се той. Само говориш, а си стискаш спермата.

— Прощавай, че неволно събудих твоя звяр — казах му и погледнах към майка ми, застанала на вратата.

— Звяр ли? Смятах го само за безсрамна примамка — рече Тревър.

— Откъде знаеш да свириш на хармоника? — попитах. — Веднъж те бях чул да казваш, че в сравнение с пианото хармониката е като сардела пред спермацетов кит.

— О, и сперма, и кит — каза Тревър. — Любимата ми комбинация.

— Разбирахте ли се добре с майка ми?

— Лео, тя е голяма сладурана. Истинска кукла, бонбон. „Хюго„ я промени — додаде той, после кимна към хармониката. — Ела да ти покажа как свири този инструмент. Контролираш звука, като запушваш ето тези дупчици с език. А ако искаш да знаеш, скъпи, аз винаги съм бил ненадминат майстор на езика.

— Моля? — попитах.

— Не беше ли смешно? — обиди се той. — Винаги съм харесвал мръснишки намеци. Неприличното подмятане, подправено с капка злонамереност, е любимият ми вид хумор.

— Замириса ми на дървени въглища — казах. — Найлс приготвя скарата. Къде е Чад?

— В Чикаго по работа. Смяташ ли, че ще стои да гледа децата цял уикенд, когато може да спечели пари в това време? — После добави: — Лео, сънувам Шеба всяка нощ.

— Не, още не съм готов за този разговор — предупредих го. — Може би скоро ще бъда, но не и сега. Дори не можахме да я оплачем както трябва. Но времето е пред нас. Може би ще напиша книга за Шеба. За всички нас. За всичко това.

— Няма да продадеш и един екземпляр, ако главният герой в нея не съм аз — заяви Тревър. Всички се изсмяхме и звънецът за вечеря проехтя.

Първата ни трапеза в планината беше празнична, приличаше на ритуал. Найлс беше приготвил печено месо, Фрейзър — салати, картофи на фурна и пресни зеленчуци, за да нахранят смяната на караула. Треньорът Джефърсън играеше ролята на барман и стриктно следеше да не остане празна чаша. Госпожа Джефърсън пък се опита да измъкне информация от мен за Айк и Бети, но единственото, което знаех, беше, че си скъсват задниците от работа по двайсет и четири часа в денонощието и че са се проявили като герои по време и след гастрола на „Хюго„. Моли взе да разказва за обиколките си из града и за неописуемите поражения навсякъде. Беше стигнала до удивителното заключение, че малките палми са по-издръжливи на ураган, отколкото стогодишните дъбове. Теорията й бе, че малките палми притежават естествена гъвкавост и могат да се превиват до земята, без да пострадат, докато един дъб знае само как да стои гордо изправен срещу вятъра и така става толкова уязвим, че изкореняването му е в кърпа вързано. Каза, че в двора на „Цитаделата„ са паднали над петдесет дъба, а в целия град не е останало и едно живо цвете. Допълних, че според сведения на „Нюз енд Куриър„ само трийсет и двама души са загинали в Южна Каролина, а това е невероятно малък брой, като знам каква стихия преживяхме на Уотър стрийт. Благодарение на съвременните комуникационни средства повечето хора бяха напуснали опасните райони по крайбрежието, защото се бяха вслушали в предупрежденията. Неколцина твърдоглавци като нас бяха останали по къщите си и, разбира се, платиха висока цена за високомерието си.

— Лео, знам, че говориш за мен — обади се Уърт Рътлидж. — Признавам се за виновен по всички обвинения. Настоях жена ми да остане с мен, а това, разбира се, означаваше да останат Найлс и Фрейзър, както и Моли, за да се грижат за нас. Ако някой беше загинал, никога нямаше да си го простя.

— Уърт, отървахме се — прекъсна го майка ми. — Освен това се порадвахме на нещо рядко — преживяхме истинско приключение.

— Надявам се да ми е за последно — вметна госпожа Рътлидж.

— Радвам се, че си го спестихме — подхвърли Джефърсън и жена му се изсмя в знак на съгласие. — Май е било нещо като онези тренировки през август. Лео, спомняш ли си, по две на ден?

— Никога няма да ги забравя.

— Божичко, като се връщам мислено назад, не мога да се начудя как съм могъл да ви подложа на такова мъчение. Както не мога да се начудя как самият аз съм издържал.

— Онзи футболен сезон доведе до много неща — каза майка ми.

— През първия учебен ден в гимназията някой от вас помислял ли си е, че ще прекара нощ като тази? — попитах ги аз. — На гости у Найлс Уайтхед и семейство Рътлидж от Южна Каролина?

— Страхотен отбор — каза треньорът, пренебрегвайки въпроса ми. — С двама страхотни капитани.

— Особено белият — подхвърлих. — Изумително момче.

— Татко беше ли в отбора? — попита малкият Айк, като се обърна към дядо си.

— Баща ти, както и чичо Найлс бяха звездите на този отбор — обясни треньорът. — А пък чичо Чад ме изненада най-много от всички.

— А какво ще кажеш за чичо Лео? — попита едно от децата.

— Ами, влезеше ли в игра, веднага се намираше някой да го събори на земята — продължи треньорът Джефърсън. — Затова пък повечето от противниковите защитници непрекъснато се спъваха в него, докато се излежаваше на терена. — Млъкна, като чу шумното ми негодувание, после стана сериозен. — Не, синко, истината е, че Лео не беше много талантлив играч, но имаше хъс. Божичко, какъв хъс само.

— А сега нека поговорим за агитката на феновете и за мажоретките през онзи сезон — настоя Тревър с искрица от старата си страст. — Ако има новатор, който да е обърнал правилата с хастара навън, това бях аз. Трябва да се каже, че бях първата мъжка мажоретка в гимназията „Пенинсула„, освен това имах и най-красивите крака.

— Моля, моля — прекъсна го Моли.

Навън застудя и ние влязохме вътре на топло. Найлс запали камината с учудваща сръчност и бързина и всички почувствахме сгряващите ласки на огъня. Къщата беше претъпкана като автобус. Децата насядаха по пода или в скута на възрастните. Малкият Айк се настани върху едното ми коляно, а малкият Найлс — върху другото. Да, тази нощ щях да спя спокойно.

Взех да клюмам край огъня, когато Сара, прелестната шестнайсетгодишна дъщеря на Моли и Чад, се обади:

— Мамо, искаме да чуем отново историята с делфина.

— Ти откъде знаеш за делфина? — попита я Моли.

— Татко се обади и ни я прочете — отвърна й синът Уърт-младши. — От Чикаго — добави с детска почуда той.

Моли изпадна в недоумение, но аз й обясних:

— Материалът е влязъл във всички емисии.

— В него, скъпа, Лео те нарича морска богиня — добави госпожа Рътлидж със сериозен тон и с едва доловимо одобрение към мен, което за нищо на света не би могло да се случи преди „Хюго„.

— Както обикновено, Лео преувеличава — отсече Моли, макар че очите й сияеха от удоволствие.

— Не е вярно — позволих си да не се съглася.

Децата продължиха да настояват. Искаха да чуят историята от нейните уста. Седях край огъня, заслушан в чистия, по южняшки провлачен глас на Моли, който ни отведе в опустошения от бурята град с останали без покрив къщи. Описанието й беше просто, ясно и точно, но когато стигна до момента с делфина, засече.

Претупа историята надве-натри, гласът й звучеше с откровена досада, дори апатия. Сложи точка глухо и бездушно, като каза:

— Занесохме делфина до водата и го пуснахме да плува.

Краят на историята потъна във всеобщо умълчаване, след което Сара се обади с типичната за младите нетактичност:

— Чичо Лео я беше разказал по-хубаво.

— Защото Моли не умее да си измисля като моя син — обади се майка ми, за да защити Моли.

— Онова, което не умее — поправих я аз, — е да казва истината. — После се обърнах към децата. — Я признайте, някой от тъпите, малоумни и досадни приятели на вашите родители разказвал ли ви е интересни истории? Разбира се, че не. Единственият човек в тази стая, който някога ви е разказвал невероятни, чудни истории, е вашият стар познайник чичо Жаба, най-прекрасният човек на света. Така ли е?

— Дааа! — съгласиха се те, но бързо взеха да се поправят един след друг: — С изключение на моя татко и на моя…

В продължение на години тези грейнали, щастливи лица на децата на моите приятели бяха таен източник на удоволствие за мен. Нямах деца и това беше моята дълбока рана и повод за непреодолимото напрежение между мен и майка ми. Превръщах тази малка армия от хлапета в нещо като заместител. Съчинявах истории специално за тях и непрекъснато ги доразкрасявах. Исках да възпламеня въображението им и никога не съм им разказвал история, в която те да не са главните герои; давах им ролите на крале и кралици, на рицарите на Кръглата маса, на Зелените барети и войниците от Чуждестранния легион на Франция. Заедно с тях прогонвахме ужасите на нощта, като влизахме в бой срещу зверове, великани и зли дракони. Заедно с тях пленявахме мошеници, измамници, разбойници и грубияни — като онези, които срещаха в училищния двор, или като някои от учителите им, които ги тормозеха, вместо да им дават знания. Въпреки че се сражавахме честно и почтено, в крайна сметка винаги успявахме да убием враговете си. Това е едно от моите правила: лошите винаги си получават заслуженото и умират бавно и мъчително. Когато децата заспят, злото, дебнещо в нощта, е вече победено и лежи безпомощно в праха. Чак тогава казвам „край„ и ги целувам за лека нощ.

— Сега нека ви разкажа истината за това как открихме делфина — рекох. — Това ще бъде историята ви за „лека нощ„ тази вечер.

— Аз вече съм голяма за приказки — каза Сара.

— Никой не е голям за приказки — отвърнах й. — Приказките са нещо много важно. Баща ви ви е прочел моята вестникарска колонка чак от Чикаго — дадох им пример, — а причината да стигне тя толкова далеч е, че историята в нея е хубава.

— Хубавите истории минават дори и пред мен в съдебната зала — обади се Уърт.

— Колко души в тази стая — намеси се Фрейзър — са на мнение, че чичо Лео винаги преувеличава?

Цялата стая, пълна с неверници, негодници и лишени от чувство за хумор литератори, вдигна ръце, а смехът на децата звънна наоколо като хвърлени по пода стъклени топчета.

— Предаден от собствената си майка, от родителите на моите най-добри приятели, от децата на моите най-добри приятели и от самите най-добри мои приятели — въздъхнах опечалено. — Такова падение. Изобщо има ли нещо, казано от мен, на което да вярвате?

— Не! — извикаха децата в един глас.

— Само на двайсет и седем процента от всичко — смили се над мен Сара, седнала до майка си. — Една част са верни неща. Но след това започваш да прибавяш измишльотини.

— Деветнайсет процента — обади се малкият Айк. — Защото, откакто съм се родил, с чичо Лео все убиваме дракони, ама досега не съм видял нито един.

Сред пискливите гласове на децата най-много ме трогна малкият Айк.

— Като беше още съвсем малък и сам в леглото, не се ли страхуваше, като загасиш лампата, че в стаята витаят разни неща?

— Аз и досега се страхувам — призна Найлс-младши.

— Но след като ви разкажа една история, какво се случва с всички тия ужасни неща, от които децата не могат да спят нощем?

— Умират — казаха те.

— Умират само двайсет и седем процента от тях, така ли? — попитах. — Или деветнайсет процента?

— Сто процента — казаха по-големите деца.

— Сега ще ви разкажа историята за Моли и делфина. Слушайте внимателно, деца, за да ми кажете после къде точно съм си измислял. Ще ми кажете какво се е случило наистина и какво не. Деца, аз ви уча как се разказват истории. Това е най-важният урок, който ви трябва.

Седнал пред огъня, изговорих само една дума — „Ривъррън„ — думата, с която започва романът на Джеймс Джойс „Бдение над Финеган„. Намигнах на майка ми, която ми се намръщи в отговор.

И докато реката течеше под нас, аз се гмурнах надълбоко в сладките води на историята:

— Когато новината за смъртта на голямата артистка Шеба Поу обиколила света, първият, който се разплакал, бил Бог. С такова старание бил изваял той изящните форми на тялото й, че смятал Шеба за своето най-съвършено творение. Докато плачел, една сълза паднала в Атлантическия океан, близо до африканския бряг, и на мига излязъл вятър. Вятърът бил сърдит, обърнал се към Бог, попитал го какво е неговото желание, а той отвърнал: „Събери сили, ветре, защото те чака битка. Трябва да станеш силен и страховит. Аз ще издълбая едно око в самия център на дивото ти величие. И тръгни към Чарлстън. Там са оставили моята Шеба да бъде убита. Кръщавам те Хюго.„

И така, Хюго източил снага от водите на океана, усукал се като фуния и поел по унищожителния си път към Чарлстън, воден от една-единствена сълза на Бога. Стигнал Чарлстън и го опустошил. Неговите оръжия били вятърът, дъждът и приливът. Така му помагал Бог. Той разтрошил къщите, направил ги на трески, отпорил покривите им и наводнил улиците. Единственото място, което не поразил, бил гробът на Шеба Поу, който си останал сух като страниците на молитвеник. Всяко цвете, откъснато от градините на Чарлстън, се понесло във въздуха в нейна чест, а после, напътствано от ръката на обичния и милостив Бог, кацнало на гроба й.

Същият този състрадателен Бог пощадил живота на няколко души, които се скрили в една къща на Уотър стрийт. Оставил ги живи по някакви си негови съображения, които едва ли някога ще проумеем. Сред тези хора била и ненагледната Моли Рътлидж, родена принцеса в Свещения град, която щяла да стане и една от неговите кралици. Детството й минало в танци и мечтания, а от всичко най-много обичала лятната къща на своята баба на остров Съливан.

Кралиците често предусещат неща, които обикновените хора не могат. Моли се страхувала за къщата на своята баба, за къщата на Уизи. Затова отишла в обора и хванала едно селянче на име Лео, което работело там — грижело се за магаретата и пилетата. Дръпнала го за ухото и му казала, че трябва да намери лодка и да я заведе на острова. Лео присвоил на бърза ръка една лодка, задигнал я от недобросъвестен полицейски капитан.

Свежият въздух разрошил златистата коса на кралицата, а тя погледнала към пострадалия град и очите й плувнали в сълзи. После подушила лоша миризма и си казала, че селянчето вони досущ като магаретата. В същото време Лео си рекъл как хубаво ухае кралицата — на градински чай и жасмин. Като се приближили до острова, нещо се размърдало във водата и Моли видяла как лодката им е отвред заобиколена от красиви, но разтревожени делфини. Като ги попитала какво има, тържествен глас й отвърнал, че по време на бурята стадото е изгубило кралицата си. Тя била заседнала някъде на сушата, чували я как ги зове. Моли обещала да им помогне. А когато една кралица даде обещание, това е закон.

Лодката се насочила към мястото, където навремето се издигала къщата на Уизи. Моли се разплакала, като видяла, че бурята я е отнесла. Извикала на селянчето Лео, двамата се затичали и скоро открили делфина, проснат безпомощно върху бялото канапе сред руините на наводнената, разпаднала се къща. Името на делфина било Шеба и тя изглеждала съвсем объркана, отчаяна и нещастна. Вече била изгубила всякаква надежда за спасение, примирила се, че я очаква бавна смърт сред надигащата се от морето мъгла. Но кралицата Моли и момчето селянче, което воняло като магаре, я поставили върху дълга дъска и тръгнали с големи усилия, пъшкайки, залитайки и сумтейки под тежестта на прекрасния бозайник. Препъвали се в пясъчните дюни, мускулите им се схванали от болка, докато най-накрая стигнали вълните.

Стадото делфини следяло с поглед приближаването им и непрекъснато ги окуражавало. Танцували по водата, размахвали опашки; на някакъв непонятен език, който разбират само животните и малките деца, те им викали да стискат зъби, да издържат, за да спасят кралицата им.

В океана кралица Шеба бързо дошла на себе си. Ето че и нейният крал също се появил до нея, както и почетната стража, която ликувала, че най-накрая е спасена. Моли изчистила пясъка от ноздрите й. Като извила красивата си опашка, Шеба заплувала в открития океан, който бил неин палат и дом.

Кралица Моли завела Лео обратно вкъщи и го оставила при магаретата и пилетата, докато тя влязла в замъка си. Рекла си, че спасяването на делфина Шеба е все пак някаква награда, нещо като компенсация за загубата на бабината къща.

— Винаги избирай живота пред материалните притежания. Винаги! — така казала кралица Моли, като си легнала да спи същата нощ. — Лека нощ, Хюго. Сбогом!

Щом свърших, Сара се обади с категоричен глас:

— Дванайсет процента.

— А къде отиде богинята на бурята? — попита Фрейзър. — Беше любимата ми част.

— Това вече съм го написал — отвърнах. — Най-важното е, че всеки път, когато я разказваш, историята се променя. Когато я напишеш, си остава непроменена. Но колкото повече пъти я разказваш, с толкова повече промени се разкрасява. Историята е нещо живо; тя се движи и мърда. Ако ви накарам да ми преразкажете сегашната история, никой няма да може да я повтори буквално. А сега, разбойници, време е за сън!

— Не! — изкрещяха децата в хор.

— Няма не! — отсече Фрейзър.

Легнах си, но установих, че съм превъзбуден и не мога да заспя. Налях си чаша коняк, излязох и минах на пръсти покрай стаята, в която спяха майка ми и Тревър. Изгрялата луна ми подейства като утеха. Тръгнах нагоре по хълма. В една гола гранитна скала открих издаден напред ръб, на който можех да седна и да реша какво ще правя оттук нататък. Бях потънал в спомена за ужасния край на Шеба, когато една монета се удари в скалата и отскочи в гъсталака от рододендрони под мен.

— На бас, че знам какво си мислиш — каза Моли, седна до мен и ме хвана под ръка. Взе чашата ми и отпи. Дъхът й беше портокалов и сладък, също като през онази нощ в Сан Франциско, когато дойде в леглото ми.

— Мисля си за Шеба — отговорих. — Чудя се дали наистина искаше да се омъжи за мен, или просто се майтапеше?

— Лео, тя смяташе, че кариерата й е приключила — каза Моли. — Не беше голяма почитателка на холивудските мъже. Искаше да има деца. Искаше да се задоми.

— Шеба да се задоми? Не мога да го повярвам за нищо на света.

— Аз също. Тя имаше неспокоен дух, изтерзана душа и ужасен край.

— Повече от ужасен.

— Като говорим за край — обади се Моли след миг, — благодаря ти за историята. Май вече няма защо да се измъчвам как да ти кажа. Ти всъщност ми даде да разбера, че всичко ти е ясно.

— Кралицата винаги се връща в замъка — казах. — Винаги съм знаел, че ти няма да напуснеш Чад. И ако това ще те успокои, нека ти кажа, че постъпваш правилно.

— Моля ти се, Жаба, не ми се прави на благороден — рече тя. — Няма да го понеса. Но наистина мястото ми е при Чад. При къщата и децата. Мястото ми е там, където съм родена да бъда.

Не ми каза нищо ново, затова само кимнах. Останахме умълчани още миг, след което сложих край на просветналото между нас „завинаги„ с една, както сигурно се досещате, шега:

— Виж, ако някога Чад ти посегне или вземе да пърди много силно, или да се събужда сутрин с лош дъх в устата или с вонящо на пот тяло, знай, че винаги си добре дошла при мен, Моли.

Тя се усмихна, но усмивката й беше тъжна:

— Ако го напусна, тогава историята ти няма да е вярна. А тя е вярна. Стопроцентово вярна.

Моли ме целуна, после тръгна да се връща с ореол от лунни лъчи около главата си. Вече бе и богиня на хълмовете.

29 Заключени врати

Върнах се в един все още поразен град, екнал от стържещия звук на верижни триони. Кафяви самосвали бяха наклякали по улиците на стария център и чакаха да бъдат напълнени с подгизнали мебели. Цели библиотеки бяха загинали по лавици и шкафове. Портрети на основателите на нашата колония се бяха озовали върху купищата боклук, размазани до неузнаваемост, без всякакъв шанс да бъдат реставрирани. Флотилията за лов на скариди от залива Шем беше напълно изчезнала от лицето на Земята. Остатъци от лъскави яхти се носеха край брега на голямото солено блато. Една червена пожарна кола лежеше в плитчините отвъд остров Съливан с колелата нагоре. Застрахователните агенти, които до този момент си бяха живели тихо и безпроблемно, изведнъж се оказаха най-заетите и най-тормозените хора в града, на които не оставаше време за сън и през нощта.

Репортерите на „Нюз енд Куриър„ обаче не изгубиха и частица от първоначалната си издръжливост, упоритост и решителност. Смятам се за щастливец, че бях част от екипа на вестника в най-славните му дни. Тръгвахме отрано и цял ден събирахме стоката, която читателите ни очакваха да им поднесем на следващата сутрин. Преди това сутрешното изчитане на „Нюз енд Куриър„ представляваше по-скоро механична формалност, често извършвана по силата на навика. Но след урагана „Хюго„ то се превърна в необходимост, нещо като пътна карта на оцеляването в онези влажни, призрачни дни, последвали бурята.

През първата седмица над целия град се носеше миризма на гнилост и разложение, предизвикана от всички морски животни, които приливният щурм на „Хюго„ беше изхвърлил на брега. Зад къщата за гости Моли беше намерила почти двуметрова пясъчна акула, която гниеше под палещите лъчи на слънцето. Някои от отходните тръби в града се бяха спукали и вонята на изпражнения насищаше въздуха така, че не се дишаше. Докато обикалях града от север на юг и от изток на запад в стремежа си да покрия всички квартали в търсене на интересни човешки истории, непрекъснато усещах леко гадене, от което не можех да се отърва. Подпухналите, разлагащи се трупове на кучета, котки, миещи мечки и опосуми, на чайки и пеликани усилваха зловонните изпарения, които цяла седмица се стелеха над града като мъгла.

В понеделник сутринта електрическата и газова компания на Южна Каролина успя да възстанови захранването.

Тъй като телефонните линии в по-голямата си част бяха под земята, не бяхме лишени от тази услуга задълго. След като си написах вестникарската колонка, отидох да проверя как върви работата на бригадите, които почистваха къщите на майка ми и на моите приятели. Пристигнах у майка ми точно навреме, за да видя как и леглото, и дюшекът, върху който двамата с брат ми сме били заченати, бяха метнати в един самосвал. Работниците в къщата на Рътлидж на Ист Бей стрийт също напредваха със завидна скорост. Докато вървях към къщата на Найлс и Фрейзър на Уотър стрийт обаче, ме блъсна най-непоносимата миризма на света. Представих се на шефа на бригадата, който чакаше отвън, седнал в пикапа си. Той ми направи знак да седна до него и аз с удоволствие приех поканата, тъй като климатикът в колата работеше на максимум.

— Как върви работата, господин Шепъртън? — попитах го.

— Никак — отвърна ми той. — Казах на хората ми да си вървят.

— Защо?

— Кой може да работи при тази воня? — попита ме. — Двама от хората ми не спряха да повръщат.

— Откъде идва?

— Не съм сигурен — отговори и хвърли поглед над кормилото, което стискаше, сякаш шофираше в момента. — Тези къщи са опаковани по-здраво и от виенски наденици. Но ние решихме, че идва откъм онази барака в задния двор на Найлс. Освен това на един от съседите се е изгубило кучето. Но работата е там, че Найлс я е заключил с катинар и сега не можем да влезем.

— Да счупим вратата и да видим какво има вътре.

— Преди това трябва да питаме Найлс или жена му — каза той. — Или дори госпожа Моли, ако е наблизо.

— Не, тя ще се върне чак в сряда. Може ли аз да разреша влизането?

— Не, сър, не е възможно. А пък аз не мога да направя нищо за никого, докато не извадим онова куче от там. Може да е и миеща мечка.

— Мирише, като че цял кит гние вътре.

— Нека Найлс ми се обади.

Докато крачех към къщата си на Трад стрийт, забелязах, че напълно нова цивилизация изниква по протежение на Чърч стрийт. Безброй предприемачи и подизпълнители бяха запретнали ръкави за един дълъг и ползотворен сезон на пълно обновление. Във всяка къща кипяха всевъзможни ремонти. Бояджии и работници бяха накацали по покривите и високите скелета. Като поначало приятелски настроен град дори и в най-лошите си моменти, Чарлстън бе започнал да възвръща присъщата си сърдечност. Хората си махаха и се поздравяваха, независимо дали бяха прости дърводелци или потомствени аристократи. Значи беше дошло време да подновя любовната си връзка с града, което и направих с удоволствие, тъй като той беше започнал своето неудържимо възраждане от царството на пепелта и разрухата. Когато се прибрах, звъннах в службата на Айк Джефърсън, но да се свържеш с него се оказа трудна работа. Отговори на съобщението ми след повече от два часа и когато го направи, гласът му беше безжизнен и отпаднал.

— Здрасти, Жаба. Съжалявам, че чак сега намерих време. Как е семейството ми?

— Нали знаеш, че бих сума път по хълмовете, за да ги видя. Това е добрата новина. Лошата е, че всички са мъртви.

— Слушай, Жаба, точно сега хич не ми е до твоите шеги — скара ми се той.

— Извинявай. Нося ти писма. Ще ти ги донеса утре и ще ги сложа върху люлеещия се стол на верандата ти.

— Всички са добре, нали?

— По-добре от всякога. А как е Бети?

— Претрепва се от работа като всички нас. Истинска съсипия, Жаба.

— Така е. Връщам се от къщата на Найлс. Там нещо вони непоносимо.

— Ще пратя някой да провери откъде е — каза Айк.

— Побързай! А аз мога ли да направя нещо за теб?

— Ела да ни сготвиш, когато намерим време да се приберем.

— Готово! — казах. — С най-голямо удоволствие.

— Благодаря ви, че се погрижихте за семейството ми — усетих как умората беше разнежила Айк. — Обичам те, Жаба.

— Де да можех и аз да кажа същото за теб — отвърнах и затворих телефона.

Следобеда на следващия ден вратата на кабинета ми се отвори и Айк Джефърсън влезе с дълбоки сенки и неописуема тревога в очите. Отпусна се тежко в креслото за посетители. Минаха няколко минути и аз реших, че е заспал на мига.

— Нещо за пиене? — обади се най-накрая, без да отваря очи. — Имам нужда от нещо да ме свести.

След това научих, че не се беше прибирал още отпреди „Хюго„ да удари града. Беше се къпал, бръснал и хранил в кабинета си.

Извадих бутилка уиски, налях му петдесет грама и му подадох чашата. Той я погледна с благодарност, както заклет пияница приема първата си сутрешна глътка. Гаврътна питието наведнъж с нескрито удоволствие и поиска още. Налях му и той пак го гаврътна. После ме изгледа с вглъбеност, която винаги ми е приличала на неутолима жажда.

— Изпратих ченге в къщата на Найлс, при това жена. Най-младата, за да не се усети, че я пращам за зелен хайвер.

— От бараката ли миришеше?

— Да — каза Айк. — Вътре имаше мъж.

— Това е невъзможно. Как би могъл да влезе? Тя беше заключена.

— Кога я заключихте? — попита Айк.

— Не съм сигурен… Найлс излезе, преди бурята да удари. Според мен някъде към шест часа. Ние с Моли бяхме отишли да погледаме океана.

— Идиоти!

— Той се страхуваше от крадци — казах. — Откъде да знае, че някой се е скрил вътре… защо не е почукал в къщата? Божичко, само това му трябва сега на Найлс.

— Можеш ли да излезеш за малко с мен? — попита ме Айк и се изправи на крака.

— Изчакай да си довърша последното изречение. — Напечатах го бързо и тръгнах след него.

Качихме се в колата и поехме бавно по Кинг стрийт. Айк взе да ме разпитва за родителите си и децата, държеше се някак отнесено и мрачно. Паркира полицейската кола пред сградата с апартаменти „Сарджънт Джаспър„. Имаше и други полицейски коли и Айк поздрави дежурния, докато вървяхме към асансьорите. Бяхме за последния етаж, но Айк все още не ми беше казал и дума за целта на това посещение. Когато вратите на асансьора се отвориха, тръгнахме към апартамента, в който работеха криминалисти.

— Не пипай нищо — каза ми Айк — и не задавай никакви въпроси. Само си отваряй очите, после ще ми кажеш какво мислиш.

Ахнах, като попаднах в странния декор: стаята беше истинско светилище в чест на Шеба Поу и нейната професионална кариера. Цяла стена беше покрита с рекламни фотоси, направени през различни етапи от живота й. Освен това се виждаха пепелници с лика на Шеба Поу и кибритени кутийки, и калъфки за възглавници, и кувертюра. Абажури е нейните роли в различни филми. Никога не съм предполагал, че филмовият живот на моята приятелка е бил обект на такъв култ. В банята открих калъпи сапун със снимката й, шампоан с лицето на Шеба, както и вода за уста и цяла серия кремове за ръце. Обстановката беше маниашка и странно зловеща.

Айк ми подаде евтин албум със снимки на Шеба, очевидно правени с телеобектив — как слиза от коли и лимузини, как крачи по улицата, как влиза или излиза от хотели, ръка за ръка с гаджета или приятели, повечето от които бяха световноизвестни актьори. После ми подаде още един албум.

— Сега се дръж! — каза ми.

Той съдържаше полицейските снимки на Шеба след жестокото й убийство, подредени с изключителна прецизност. Еванджелайн Поу с ужасяващо празен поглед, изправена в леглото си, държи окървавен нож. Потреперих от ужас. Като стигнах до последната и най-страховита снимка, изстинах: лицето със зловещата усмивка и една-единствена сълза, изрисувано с безупречна точност. Усетих миризмата на лак за нокти.

Айк ме хвана за лакътя и ме заведе до прозореца, от който се разкриваше прекрасна гледка към река Ашли. Видях собствената си къща, както и тази на Шеба, гимназията „Пенинсула„ и полицейския участък, както и „Цитаделата„. Дори зърнах покрива на къщата на Айк и Бети. Като осъзнах стратегическата важност на гледката, чух как Айк издаде някакъв звук, който възприех като покана да го последвам и да се махнем от местопрестъплението.

Без да каже дума, той пое към дома си. Бързо се качи на втория етаж, за да си вземе душ. Надникнах в хладилника и извадих две бири. Бях се настанил в кабинета му, когато той се появи със същата хавлия, която носеше като курсант, и със сини джапанки. Отпусна се в шезлонга и си отвори бирата. Изпи я жадно и заспа. Когато се събуди, ме попита какво правя в къщата му и пак заспа — този път за цял час. Беше се стъмнило, когато се събуди. Тъкмо приготвях бекон с яйца и натрошено сирене, както и английски кифлички с фъстъчено масло и смачкан на пюре банан. Започнахме да се храним в пълно мълчание като прегладнели бежанци.

— Дай да се напием — предложи Айк и се запъти към бара. — Ще останеш да спиш в стаята на малкия Айк.

— Звучи ми като предварително изготвен план.

— Кажи ми сега какво мислиш — каза той и аз започнах с най-очевидното.

— Как го откри?

— Това е човекът, който се беше удавил в бараката за инструменти — каза Айк. — В джоба му намерихме ключ. Ключът беше на верижка, върху която пишеше „Апартаменти „Сарджънт Джаспър„.

— Пръстови отпечатъци?

— Съвпадат с онези, които взехме от Ню Йорк. Същият е. Но все още не знаем името му. Открихме шест паспорта, всичките с различни имена. И шест кредитни карти. Три шофьорски книжки от три различни щата.

— Дали да не извикаме Тревър да идентифицира тялото?

— Няма какво да се идентифицира. Според аутопсията се е удавил. Дробовете му са пълни с морска вода. Лицето му е обезобразено — плъховете са го намерили преди нас. Имаше два пистолета трийсет и осми калибър. И муниции колкото да избие целия град. Според мен е възнамерявал да ви ликвидира, щом ураганът се развихри. При такова бучене никой нямаше да чуе гърмежите.

Замислих се и се опитах да си възстановя събитията от деня, в който „Хюго„ ни удари.

— Фрейзър! — извиках. — Сигурно я е проследил, докато е бутала Тревър в инвалидната количка, за да го прибере у тях.

— И аз така предполагам — каза Айк. — По принцип той си планира действията много умно. Добър стратег е, но се доверява прекалено много на обстоятелствата. Научил е за военния парад в „Цитаделата„ от твоята колонка. Тъй като винаги е знаел кога какво правиш, досетил се е и за нас, останалите. В гардероба му открихме торба за голф, а сред стиковете — снайпер.

— Изгледът от апартамента.

— Идеален избор. Ако трябва да сме честни — отлично леговище за убиец. Съседът му твърди, че бил много вежлив човек, но отсъствал често и задълго. Оттук и снимките в Лос Анджелис. Съседът спомена, че имал много хубав южняшки акцент.

— Той не е южняк — прекъснах го.

— Откъде знаеш?

— Защото е прекалено перверзен дори за шибания ни Юг.

Айк обаче беше на друго мнение.

— Лео, трябва да поработиш известно време като полицай. На човешката природа нищо не й е чуждо. Изобщо проектът „човешки индивид„ е пълно фиаско. Човечеството може да бъде описано само с една дума: безчовечност. — Спря, после добави: — И друго нещо излезе от аутопсията: имал е рак на стомаха. Мисля, че затова е бързал да си уреди сметките. В джоба му са намерили лак за нокти, както и ключ от къщата на Найлс. — Поклати глава и додаде: — Май имаше и други подробности, но вече не се сещам. Във вестника обаче трябва да пише само, че е открит неидентифициран труп на човек, който се е удавил в барака за инструменти на юг от Брод стрийт. И че според полицията човекът се е скрил там от бурята.

— Как се казва?

— Бил Мете — рече Айк и побърза да си признае: — Извърших нещо нередно в апартамента. Лицето на Шеба, което ме гледаше отвсякъде, ме разстрои до такава степен, че реших да открадна една снимка от мястото на престъплението. Никога преди това не съм си го позволявал. За един професионалист това е непростимо прегрешение, но не се сдържах.

Изправи се, затътри крака към униформеното си сако, от което измъкна снимка в малка сребриста рамка. На нея се виждаха близнаците Шеба и Тревър на пет или шест години — неописуемо красиви. Приличаха на ангелчета, наистина възхитителни; непознат човек би казал, че са най-щастливите деца на Земята.

— Как ли щеше да изглежда животът ми, ако не се бяха преместили да живеят срещу нас? — попитах.

— Скучен. Безинтересен. Те бяха като пророци, които ни носеха вести от външния свят.

— Умрял е мъчително, това гадно лайно! — казах. — Едва ли може да се случи на свестен човек. Какво означава този апартамент, тази галерия на тема Шеба?

— Когато обсесията се задълбочи — каза Айк, — става маниакална и тогава нещата излизат извън контрол.

Когато Бети се върна по-късно същата вечер и ни свари да седим полупияни в кабинета, каза:

— Писна ми да спасявам света. Имам нужда някой да ме изчука.

— Съжалявам, скъпа — каза й Айк. — Прекалих с бърбъна.

— А ти, Лео? — обърна се тя към мен. — Знам, че мога да разчитам на теб.

— Винаги. Щом чуя името ти, и се надървям.

— О, сериозно? Нещо интересно да се е случило днес?

И двамата избухнахме в смях.

30 Електрически крушки

На 1 март 1990 г., шест месеца след урагана „Хюго„, седях в кабинета и се опитвах да измисля нещо за редовната си рубрика. Беше един от онези дни, когато чувствах ума си като източен басейн. Всяка мисъл, която успявах да примамя, се оказваше куца, саката и безжизнена. Тъкмо ми хрумна нещо по-смислено, ей така, като по чудо, и телефонът иззвъня. Обаждаше се шерифът на някакво затънтено място в Минесота. Попита ме дали аз съм съпругът на Старла Кинг. Потвърдих и попитах дали тя е добре. Той ми отвърна с тих и сдържан глас, че са намерили тялото й в ловджийска хижа недалеч от Баундари Уотърс, близо до границата с Канада. На пода до леглото й имало празна бутилка скоч и празно шишенце от хапчета за сън. Собственикът на хижата я открил, когато пристигнал за ежегодното пролетно почистване. Тялото било в много лошо състояние. Очевидно се била приютила в хижата по някое време след края на есенния ловен сезон. Старла била в последните месеци на бременността си, но, разбира се, плодът също бил мъртъв.

— Разбира се — повторих аз, сякаш бях изслушал бюлетин за времето, а не новини за смъртта на жена ми.

Усетих дълбока пустота, но все пак запазих достатъчно човешко благоприличие, за да изпитам съжаление за безчувствието си. Помолих шерифа да уреди пренасянето на тялото до Чарлстън и му дадох телефона на погребалното бюро на Дж. Хенри Стюър на Калхун стрийт. Той изрази съжаление, че самоубилата се Старла не е оставила писмо, и ми поднесе съболезнования за нелепата смърт на сина ми. Не намерих за нужно да му обяснявам, че нямам никакво участие в зачеването на този плод. Каза ми още, че на масата в кухнята Старла била оставила голям плик с всички мои статии от миналата година и така разбрал с кого да се свърже. Благодарих му за любезността и добавих, че съм прекарал целия си брачен живот в очакване на това обаждане.

Седнах да напиша колонката си. Посветих я на моята съпруга. Разказах всичко за нея от деня, в който се бяхме срещнали, до телефонното обаждане от Минесота. И как, като я видях за пръв път, Старла беше закопчана с белезници за един стол в сиропиталището „Свети Юда„. Разказах за доктор Коуел и безплатната операция, с която беше коригирал кривогледството й, и как след това беше смаяла света с красотата си. Как се влюбих в нея бавно, малко по малко, така както едно срамежливо момче се влюбва в срамежливо момиче. И въпреки че навремето не съм си давал сметка, оказа се, че съм от онези мъже, които имат лошия късмет да се влюбват в жени с безрадостна съдба. Тогава любовта ми изглеждаше като съвсем истински и честно спечелен дар. Описах дългата й борба с психическото разстройство, което я отчайваше до такава степен, че я караше да посяга към наркотици; и как, тъй като съм истински вярващ католик, бях отказал да изпълня желанието й за развод. Смятах, че нося отговорност за смъртта й наред с всички други. Споменах, че е била бременна, когато е извършила самоубийството, и припомних как се беше зарекла никога да не ражда дете в този кошмарен и отвратителен свят. Описах собствения си шок, но и това, че не изпитвах истинска мъка; че трябва да стана от бюрото си, да прекося река Ашли и да уведомя Найлс Уайтхед, че любимата му, нежна и крехка сестра е мъртва. Бях сигурен, че в неутешимата си тъга Найлс ще отдаде заслуженото на сестра си, докато единственото, което аз бях в състояние да предложа, бе собствената ми срамна безчувственост. Опитах се да опиша до какво се свежда тя — тази срамна безчувственост и позорна пустота, — но спрях от безсилие, очевидно недостоен и за това. Предадох статията си на редактора и отидох да видя Найлс.

Намерих го в кабинета му в „Портър-Год„. Училището се издига край мочурищата, а от там се открива невероятна гледка към Чарлстън. Тръгнахме към реката, но не бях в състояние да намеря думи, които да променят света му завинаги. Започнах да говоря за „Атланта Брейвс„, за пораженията от „Хюго„ в „Цитаделата„ и какво ли не още, което нямаше никаква връзка със смъртта на сестра му. Най-накрая Найлс ми рече, че не му плащат за разходки и празни приказки, а очакват от него да си заслужи всеки цент от заплатата. И тогава му казах. Той изрева като ранено животно, свлече се на земята и се разхълца. Опря лице в тревата и взе да вие.

— Лео, тя така и не получи шанс в този живот — изстена той, — никакъв шанс за нищо. Беше толкова дълбоко наранена, че никой не можеше да й помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Бог. Никой.

Риданията му бяха така неутешими, че към нас се затичаха учители и ученици. Прегърнаха го, взеха да го утешават, а аз се върнах при колата си. Все още се чувствах неловко с новото си гражданство в Страната на нищото. Докато пътувах към къщи, се почудих дали някога ще бъда в състояние да изпитам нещо и дали изобщо го желая.

Погребението на Старла беше в тесен кръг — сдържано, но трогателно. Монсеньор Макс държа прочувствена проповед, в която показа, че добре познава както чара на Старла, така и неизлечимите демони, които я бяха обсебили. Говореше за самоубийството със състрадание и с дълбоко философско разбиране за психическото й разстройство. Обясни, че според него Бог таи по-голяма любов към уязвените и страдащи души, отколкото към привилегированите, дори когато живеят праведно. Думите ми донесоха известно успокоение, сякаш ме обляха с онзи мед, който дивите пчели събираха в планините, където беше родена Старла. Оцених словата на монсеньор Макс още повече, след като се вгледах в изпитото му и измъчено лице. Майка ми ми беше подшушнала, че този път ракът на белия му дроб не се е повлиял от химиотерапията и че изгледите са лоши. Може би тъкмо заради болестта се държеше така благородно и геройски. Когато я попитах колко време му остава, майка ми се разплака.

В гробището „Света Мария„ Старла беше погребана до брат ми и баща ми. Градът блещукаше в седефено сияние, а слънчевите лъчи пронизваха високите кълбести облаци, от които глухо долиташе тътен. Параклисът „Света Мария„ е бял като кост и изглежда строг поради пестеливата си симетричност. Опитах се да се помоля за моята жена, но думите ми убягваха. Помолих Бог да ми обясни с какво Старла Уайтхед беше заслужила този злощастен живот, но моят Бог е суров и ми отговори с мълчание, което винаги му се е удавало с лекота поради височайшето му положение. Но страховитото мълчание на Бог може да засегне болезнената чувствителност на един опечален и страдащ мъж. За мен то не е достатъчно. Ако единствената утеха, която моят Бог може да ми даде, е пълна порция нищо, тогава молитвата ми засяда. Ако трябва да почитам един безразличен Бог, който пет пари не дава за никого, тогава за какво ми е? Сърцето ми изстина и всичко ми опротивя. Какво друго може да направи човек, освен да реши да сгъне своя Бог, сякаш е носна кърпа, и да го прибере в най-долното чекмедже на скрина, дори да забрави къде го е сложил? Въпреки че вече нагазвах в периферията на отчаянието, още не исках да се предавам, трябваше ми време, за да сглобя всички разпаднали се части и да придам някакъв смисъл на живота, който или щях да живея, или не. Докато стоях над ковчега, онзи Бог от моето детство, когото обожавах с безразсъдна преданост, се преобрази в друг, който ми беше обърнал гръб със сляпо безразличие. Оплетен в черните корени на вехнещата ми вяра, все пак си дадох сметка, че сърцето ми е посърнало и че усещането за пълна безутешност ме е накарало да принизя Бог и да го изпиша в съзнанието си с възможно най-дребния шрифт. Целунах ковчега на Старла, преди да го спуснат в земята.

Хвърлих лопата пръст в гроба, после втора. Найлс хвърли третата и четвъртата. Майка ми — следващите две. После Моли, Фрейзър, Айк, Бети, Чад и техните деца. Накрая пак ние с Найлс. Отстъпих назад и огледах събралите се хора; опитах се да изрека нещо, но думите полепваха по небцето ми, разпадаха се и губеха смисъл. Какво можех да кажа? Нямах никаква представа и безпомощно се олюлях. Найлс и Айк ме хванаха за лактите, задържаха ме да не падна, след което ме поведоха към погребалната лимузина.

Като се върнах вкъщи, приятелите се погрижиха да нахранят гостите ми, около двеста души, а треньорът Джефърсън застана на бара, както обикновено. Пролетта вече показваше извънземната си красота. Майка ми беше прекарала дълги часове да съживи градината ми след „Хюго„ и вълшебните й ръце бяха извършили чудеса. Като почитателка на розите беше отделила един кът специално за тях. Тъй като след бурята беше дошла да живее с мен и Тревър, не губеше време и много бързо успя да превърне пущинака в райска градина.

Беше прохладна нощ и гостите ни излязоха да се разходят сред напъпилите цветни лехи, които пролетта след по-малко от две месеца щеше да разтвори. Аз също излязох ходех като дрогиран, но като стъпих на алеята край дигата, усетих как Чарлстън започва отново да изпълнява свещените си ритуали и да лекува изстиналото ми сърце. Вдясно от мен се издигаше редица красиви къщи и съвършената им архитектура ми подейства като магнит — Град на десет хиляди тайни и само един-два отговора. От деня, в който съм се родил, не спирам да се тревожа, че раят няма да е и наполовина толкова красив, колкото е Чарлстън — изникнал там, където две реки, изпаднали в екстаз, са си дали среща, за да образуват залив и пристанище с изглед към света.

Двамата с майка ми застанахме на този речен кръстопът, загледани в островите Джеймс и Съливан. Небето, обсипано с бисерни звезди, хвърляше широка ивица лунна светлина върху водата и осветяваше и нас. Нежността на града ме обгръщаше с тържествените обещания на палми, фонтани и водоскоци. Камбаните на „Свети Михаил„ биеха за мен и с удивителна отчетливост повтаряха моето име, моето име и нищо друго.

Докато крачехме по Брод стрийт, гальовните ръце на Чарлстън продължаваха да милват раните на пламналата ми от болка душа. Спокойно надничахме в личния живот на нашите съседи, тъй като първите етажи бяха на нивото на очите ни, и се заглеждахме във вечерните им занимания, сякаш наблюдавахме риби в аквариум. Семейство бе седнало да вечеря; самотна жена слушаше „Така правят всички„ на Моцарт. Повечето обаче гледаха телевизия с тревожни лица.

Преди да завием към Трад стрийт, майка ми спря.

— Лео, има нещо, което трябва да ти кажа. Няма да ти хареса.

— Смили се, днес погребах жена си — казах. — Или ще кажеш, че е ден като всеки друг.

— Признавам, че не е най-подходящият момент — рече тя, — но такъв едва ли ще има. Връщам се в моя манастир. Орденът потвърди, че ще ме приеме обратно.

— Ето ти проблем. А къде съм аз? Повечето монахини са бездетни.

— Ти не си проблем — каза. — Отивам по програма за бивши монахини, които са били омъжени, но са изгубили съпрузите си. Заедно с монсеньор Макс се молихме дълго това да стане.

— Ще мога ли да те посещавам? Ей, сестро, искам да видя майка си. Не, не, тя е монахиня.

— Ще свикнеш — отрони майка ми. — Откакто взех това решение, не стъпвам по земята от радост.

— Добре ли чух? Толкова изтъркано клише от твоята уста? — попитах уж смаян.

— Да, но точно така се чувствам — сякаш се нося над земята. Искам да ми направиш тази услуга и да ме закараш в Северна Каролина, точно както постъпи и баща ти преди много години.

На следващия ден закарах майка ми в болницата да се сбогува с монсеньор Макс, но останах отвън, защото от уважение към преданото им приятелство исках да не им дотягам. Тя преседя при него почти час и като се върна, заплака тихо. Върнах я в къщата, която баща ми беше построил със собствените си ръце. Тя влезе в току-що ремонтирания си дом и много се зарадва на промените в него. Докато обикаляше стаите, зърнах един цвят високо на магнолията и се покатерих да го откъсна. С всеки клон нагоре по дървото се чувствах все по-стар за тази операция. Откъснах цветчето, вдишах сладостния му аромат и си казах, че си струваше усилието. Поднесох го на майка ми и ми стана много приятно, като видях как го бодна в косата си.

Поехме бавно по черните пътища на двете Каролини; ароматът на магнолията изпълваше колата, като че шише парфюм се беше счупило вътре. Напуснахме ниските крайбрежни части и започнахме плавното изкачване по леката стръмнина. Майка ми знаеше името на всяко дърво, храст или цвете, покрай които минавахме. Изръкопляска възторжено, когато спрях колата, за да помогна на една доста едра костенурка да пресече шосето. Обядвахме в Камдън и пристигнахме в манастира преди пет. Игуменката ни чакаше отпред. Прегърна майка ми с думите:

— Добре дошла при нас, сестра Норбърта.

— Това е мястото, където искам да бъда, сестра Мери Урбан — отвърна майка ми.

Прегърнахме се за сбогом и макар че не искахме да се вживяваме, нищо на света не можеше да направи раздялата ни лесна. Не си спомням точно кога бях започнал да обичам майка си, но това се беше случило. Нито пък имам някаква представа кога тя беше започнала да ме обича, но самият факт, че нейната голяма любов се беше разтворила за мен, ме изпълваше с радост. За мен тя можеше да бъде сабя върху възглавничка или отшелническо убежище, топла вана, градина с пеперуди или река от разтопена лава. Любовта й беше трънлива и сложна, понякога успяваше да ме нарани, и то там, където бях най-уязвим. Но кой е казал, че любовта и животът са вечен валс? Двамата с майка ми си бяхме проправили път дотук с кавги, крясъци, със зъби и нокти, бяхме се търкаляли в окървавен прах, изпробвайки разтегливата якост на онази броня, зад която проблясваха разсеяните светкавици на нашата любов. Нашата любов, която ни обвърза завинаги.

— Лео, благодаря ти, че не ме спря — каза ми тя. — Постъпи великодушно.

— Майка ми е твърда глава. Кой може да я спре?

— Ще се погрижиш ли за монсеньора?

— Ще му чета по една приказка всяка вечер — обещах.

— Лео, знам, че те боли, но не се отказвай от Църквата.

— Засега съм в отпуск — отвърнах й. — Може да се окаже кратък.

— Не съм родена за майка — призна си тя. — Съжалявам, че бях толкова лоша.

— Но най-добрата, която аз съм имал — уверих я и тя се озова в обятията ми.

— Опитай се да намериш някое добро момиче — прошепна ми. — Искам да станеш баща.

Погледнах сестра Мери Урбан въпросително.

— Редно ли е монахиня да стане баба?

— Специално за тази ще направим изключение — отговори ми игуменката и се усмихна.

Две сестри се появиха на стълбата и поведоха майка ми към нейния минал и бъдещ живот. Целунахме се за довиждане и тя се скри зад тъмните дъбови врати. Замислих се за баща ми, който беше изминал същия този път преди много години. Замислих се за кръговрата на повтарящите се цикли от безгрижие и несгоди, които представляват човешкият живот. Изпращането на майка ми до стъпалата на манастира в деня на Блумсдей се оказа цикъл в съдбата на двама мъже с името Кинг. И двамата щяхме да я разочароваме и да я нараним жестоко. Но следваше оттегляне назад и ново начало. Сега майка ми имаше нужда от убежище, място да се скрие от бурите. Затова я пуснах. Освободих я да се отдаде на молитви и на простия живот в ухаещия на тамян мрак на манастира, където послушниците се блъскаха да разгадаят смисъла на самия този мрак.

— Майко игуменке? — извиках й.

— Кажи, Лео?

— Манастирът нуждае ли се от нещо? Липсва ли ви нещо?

— Нуждаем се от всичко — отвърна ми тя. — Чакай да помисля. Електрически крушки. Да, в момента имаме нужда най-много от тях.

На следващия ден стоварих хиляда електрически крушки пред задния вход на манастира и ето че се стигна до нова повторяемост на цикъла, който продължих да следя върху навигационния квадрант на собствения ми живот. Сега, когато вече си давам сметка, забелязвам отрано началото на всеки нов цикъл и странното му въздействие върху човешките връзки.

31 Филмово обучение

След като Тревър възвърна силите си, двамата започнахме да се разхождаме вечер по улиците на Чарлстън. Отначало стигахме най-много до Брод стрийт и се връщахме. Тревър прекрачваше прага задъхан и изтощен. Но с всеки изминал ден разходките ни се удължаваха. В края на лятото стигахме чак до „Батъри„ и веднъж дори отидохме до „Цитаделата„. Често минавахме край къщата му и той проверяваше пощенската кутия, а аз отскачах до тази на майка ми да видя дали има писма за сестра Норбърта. Сърцето ми се сви, като видях табелката „продава се„ пред къщата му, както и телефонния номер на неговата агентка Битси Търнър.

— Сигурен съм, че ако Битси беше мъж, щеше да е гей — каза Тревър. — Тя е истинско бижу.

— Добре, но не й го казвай — посъветвах го.

— Мисля, че ще се почувства поласкана — отвърна ми Тревър. — Какви са последните клюки от Свещения град? Искам най-пикантните, най-нецензурните, най-долните и най-отвратителните мръсотии, които си научил.

— Видели са съдия Лосън да чука собствения си пудел — казах. — Така поне се говори.

— Трябва да е някакъв миниатюрен пудел — рече Тревър. — Понеже съм виждал оная му работа.

— Ти пък къде си виждал оная му работа? — попитах, докато свивахме по Калхун стрийт.

— Под душове в яхтклуба. Какво ли не съм вършил аз там. Само душ не съм вземал.

— Не искам да знам — казах му.

— Какво толкова, католико! Страшно си задръстен — поклати тъжно глава Тревър.

— Харесва ми да съм задръстен.

— Сан Франциско започва да ми липсва. — Долових копнеж в гласа му. — Спомням си съботните вечери. Излизах на Юниън стрийт, щом слънцето започнеше да залязва. Бях млад, красив и желан, кралят на всеки бар. Омагьосвах целия град. Правех го да изглежда вълшебен в очите на хиляди момчета.

— Как вървят нещата със СПИН-а? — попитах го.

— Млъквай — прекъсна ме той — и ме остави да се отдавам на моите любими перверзни.

— Днес пак са приели монсеньор Макс в болница. Май не му остава много. Искаш ли да идем да го видим?

— Не, ще се видим в къщата.

— Да не би да имаш нещо против монсеньора?

— Не е мой тип — каза Тревър, сви рамене и продължи по Калхун стрийт.

Качих се в раковото отделение, кимнах на няколко млади свещеници, които току-що бяха излезли от стаята на монсеньора, и влязох при него. Беше тъмно и тайнствено, затова реших, че Макс спи. Сложих купчина писма от майка ми на нощното му шкафче.

— Току-що получих последно помазване — обади се Макс дрезгаво. Говореше трудно.

— Значи душата ти е пречистена и бяла.

— Да се надяваме.

— Изморен си — казах му. — Моля те, благослови ме и си тръгвам. Утре пак ще мина да те видя.

Коленичих до леглото му, усетих как ме докосна с палец и ме прекръсти. Странно, но ме благослови на латински. Целунах го по челото и излязох на пръсти от стаята.

Вкъщи Тревър ми направи едно питие. Чувствахме се толкова добре в компанията си, че приличахме на стара семейна двойка. Прекарвахме повечето вечери по този начин и разговаряхме за какво ли не: за Сан Франциско, гимназията, завръщането на майка ми в манастира. Когато се напиехме, говорехме за Шеба и Старла, но тази вечер беше още рано и бяхме далеч от въпросната фаза.

— Минах покрай онова училище, от което си бил изключен — подхвърли Тревър.

— „Бишоп Айрланд„ ли?

Той кимна.

— Има католически вид. Дори мирише католически.

— Ами то си е католическо училище. Така трябва да изглежда и да мирише.

— Значи още вярваш в тези католически измишльотини?

— Да, още вярвам в тези католически измишльотини — отвърнах му.

— И си въобразяваш, че ще отидеш в рая, така ли? Или нещо от тоя род? Нали всички за това се натискате.

— Да, нещо от тоя род — отговорих.

— Клетата Жаба с промития си мозък. — След дълга пауза той изпусна дълбока въздишка. — Виж, Жаба, трябва да ти кажа нещо. Знам, че трябва, макар че все отлагам.

— Давай.

— Не мога — каза той тихо. — То е нещо ужасно.

— Ужасно ли? — повторих. — Това е силна дума.

— Ужасно е меко казано.

— Казвай — подканих го аз.

Той си наля още пиене, после заразказва как преди няколко дни започнал да рови из нещата си, включително в онзи огромен куфар и кашоните, които Анна Коул му беше изпратила от Сан Франциско. Така стигнал до гей порнографията, която му бях изпратил преди години. Бях решил, че някой от наемателите на баща ми я е оставил. Тъй като разполагал с много свободно време, разгледал нещата по-внимателно.

— Винаги съм обичал гей порното — заяви мечтателно той. — Особено старите ленти. Макар че качеството е под всякаква критика. Филмите са издраскани и зърнести. Повечето снимани при домашни условия. Разбираемо е. Онези хора са били пионери, и то в опасни времена.

— Радвам се, че са ти доставили удоволствие — прекъснах го сухо. — Защо ми разказваш всичко това?

Тревър си пое дъх.

— Зарових се по-дълбоко и стигнах до стара черна кутия за инструменти. В Сан Франциско, след като не успях да я отворя, я зарязах. Но сега, докато тършувах из земните си блага — той спря и отпи от питието си, — любопитството ми надделя и за да изкъртя ключалката, стрелях в нея с твоя пистолет. Между другото за какво ти е притрябвал тоя пистолет? Аз съм против всякакви оръжия.

— Купих го заради твоя откачен баща — припомних му.

— О, онова старо плашило! — въздъхна Тревър. — Стрелях в ключалката и попаднах на малка частна колекция. Снимана в домашни условия. Целият изгарях от нетърпение и така стигнах до откритието. Боя се, че е наистина ужасно.

— И какво откри?

— Първо да си долеем чашите — предложи той. — Ще ти е нужно, след като видиш филма. Толкова е страшно — самият аз с мъка го изгледах докрай, но трябваше да го направя, за да съм сигурен, преди да ти го покажа. Трябваше да съм сигурен, че не бъркам лицето. Цяла седмица се чудих дали да не го унищожа. Дори се помолих на Бог да ми помогне — на онзи, в когото не вярвам.

— И какво ти каза Бог?

— Ами както винаги си беше глътнал езика, затова в крайна сметка реших, че е нещо, което трябва да знаеш.

— Пускай го.

В три часа сутринта се промъкнах край медицинските сестри и нощните пазачи и влязох в притихналата стая на монсеньор Макс, преметнал през рамо старата си раница от „Цитаделата„. Под мъждивата светлина на нощта извадих стар прожекционен апарат и го пуснах. Зажужа като буркан пълен с оси, след което се появиха и първите кадри — трепкащи, блещукащи образи на фона на бялата стена. Обективът е фокусиран върху легло в празна, непозната стая. Камерата е като втренчено, немигащо око; Тревър ми беше обяснил, че при тези филми тя обикновено е подпряна до леглото, за да улови действието. Появява се свещеник, стиснал за гърлото голо, гърчещо се момче. Момчето е красиво и русо; свещеникът също е красив, мъжествен и силен. Момчето се опитва да извика, но той му запушва устата с ръка. Момчето се дърпа, съпротивява се, но свещеникът лесно го надвива и го изнасилва; изнасилва го грубо и брутално, сякаш изнасилването може да бъде друго.

Свещеникът е младият и силен Макс Садлър, а момчето — моят брат Стив. Стивън Дедалус Кинг, братът, който открих в окървавената вана, а после се сринах и започнах безкрайни странствалия из психиатрични болници, живот в мъглявините на торазина, докато се мъчех да открия момчето, което бях, преди да извадя тялото от ваната. Изведнъж си спомних как в един момент ми беше хрумнала ужасната мисъл, че по някакъв начин баща ми има нещо общо със смъртта на Стив, тъй като бях чул брат ми да вика насън: „Не! Недей! Моля те!„ Тогава си бях помислил, че е крещял от страх от нашия баща, а не от животното, което сега умираше в болничното легло до мен.

Кадрите преминаха в издраскани квадрати и тогава видях, че отецът е буден и е изгледал всичко заедно с мен.

— Трябваше да унищожа този филм — заяви накрая той.

— Да го беше направил. — Тонът ми го провокира.

— Всеки си има своите демони — обясни Макс с хладен, нетърпящ възражение глас.

— Сигурно — казах.

— Той беше прекалено красив, за да устоя на демоните — добави сърдито свещеникът, сякаш бях искал да споря. — Не можех да откъсна очи от него. А ти беше много грозен.

— Какъв късмет! — въздъхнах уморено. — Как се чувстваше, докато водеше службата на неговото погребение?

— По-зле, отколкото можеш да си представиш. Но това не ме спря, Лео. Дори тогава.

— Знам. Цяла нощ разглеждах колекцията ти. Как така е попаднала в къщата на баща ми?

За миг се поколеба. Като събра сили, продължи с назидателен тон, лишен от всякакво разкаяние:

— Погрешка. Бях оставил всичко у баща ти, преди да се преместя в енорийския дом. Знаех, че част от най-ранната ми колекция липсва, но не посмях да я потърся.

— Май се ограничава само до съвсем млади момчета. Правил ли си го със зрял мъж?

— Не. За какво ми е? — попита нагло той. Определено не изпитваше вина. — Този филм трябва да бъде унищожен. Вече съм се изповядал и получих последно помазване. Според законите на Църквата душата ми ще отлети към рая неопетнена.

— Трябва много да се молиш Бог да харесва насилниците на деца — отвърнах му с леден тон. — Да обича да гледа как психясали свещеници изнасилват малки момчета.

— Нищо не можеш да ми направиш, Лео — каза с глух глас. — Моето място в историята на епархията на Южна Каролина е непоклатимо. Репутацията ми сред религиозната общност е безупречна. Не можеш да я опетниш.

Погледнах го и пред очите ми изплува измъченото, посърнало лице на брат ми. Той беше предпочел да умре, но да не каже на родителите си, че техният любим свещеник го е изнасилил. Стив дори не бе знаел как да им съобщи подобно нещо, нито бе подозирал, че такъв свят изобщо има.

— Ако Бог, на когото се моля, съществува — казах, — тогава ти ще гориш вечно в пламъците на пъкъла. А заради този филм ще горя и аз. Ти си добър католик, нали, Макс?

— Защо? Ти какъв си?

Наведох се ниско над него и му прошепнах:

— И в най-лошите си дни съм бил по-добър католик, отколкото си бил ти и в най-добрите си помисли.

— Много скоро ще бъда при Отеца си на небето — измърмори доволно той.

Издърпах шнура от контакта и го навих около ръката си.

— Тогава и баща ми ще е там. И той ще те размаже.

— Репутацията ми обаче ще остане ненакърнена. Ти нищо не можеш да направиш — остана невъзмутим той.

— О, знам ли? — въздъхнах мрачно. — Бих могъл да хвърля малко кал по нея.

— Лео! — извика той след мен. — Не си тръгвай без моята благословия! Ела, нека те благословя!

Монсеньорът умря в съня си по-късно същата сутрин. Некрологът му беше на първите страници на вестниците. Имаше и много статии, които възхваляваха праведния му живот и дипломатическите му умения, аурата му на светец, ролята му в движението за граждански права. „В Свещения град умря светецът„ гласеше едно от заглавията. Посетих пищното му погребение, а след службата взех причастие като всички останали. Чух как моите съграждани си говореха, че биха искали монсеньор Макс да бъде канонизиран като американски светец.

Отидох в редакцията и най-чинно си написах материала за погребението, в най-големи подробности. Само едно нещо пропуснах: след погребението, по мръкнало се промъкнах в гробището и се изплюх върху гроба му. На следващия ден отидох на работа, за да опиша истинския му лик. В следващата си колонка разбих солидната му, „спечелена с труд„ репутация, накълцах я на парчета. Унищожих го.