На юг от Брод стрийт

Епилог Последна молитва

И така…

Носех в себе си една история и я разказах. След като разобличих публично монсеньор Макс и името му стана анатема във всяка къща, започнах да се сривам и пропадам във всичко, което представляваше моят живот. Още в кабинета си, когато започнах колонката си с думите: „Семейството е колективен спорт“, ме обзе такава тъга, че редакторите побързаха да ме изпратят обратно вкъщи. Влязох в период на дълбока депресия и меланхолия. Обърнах поглед назад към миналото си и установих, че съм живял много, но съм научил малко.

В дневника си написах следното изречение: „Истинският живот е невъзможен за човек, роден с артистични заложби.“ Мислех си, че визирам Шеба, и продължих: „Актьорът не може да изживее истинския живот по друг начин, освен имитирайки чуждия“, и точно тук се сепнах, като си дадох сметка, че в крайна сметка не пиша за нея. Пишех за себе си. Озовах се в черната дупка на отчаянието и трябваше да потъна до най-зловещите й мрачни дълбини, преди да помисля за бягство. Филмът с изнасилването на брат ми непрекъснато се въртеше в съзнанието ми. Валиумът не ми действаше, бърбънът не можеше да притъпи разяждащата ме болка. Усещах как тялото ми се огъва и гърчи като пред разпад.

В отчаянието си реших да се върна към кабинета на онази психиатърка, която успя да ме извади от комата на опропастеното ми детство. Доктор Кридъл наближаваше седемдесет, но продължаваше да работи. След сеанс, продължил три часа, тя най-внимателно и тактично ме осведоми, че в цялата си практика не е срещала пациент с толкова силно изявена склонност към самоубийство. Самият аз се изненадах, като й отговорих: — Нямам търпение да умра.

Тя прие думите ми буквално и се разпореди да ме приемат в психиатричното отделение на Университетската болница на Южна Каролина. С удоволствие забелязах, че болницата е на същата улица, на която се намираше и погребалното бюро на Дж. Хенри Стюър. Реших, че е щастливо съвпадение, и започнах да пропадам още по-надълбоко — в един непознат континент, където всички джунгли са непроходими, всички планини са Алпи, а в реките бушуват странни течения от желания и пагубни интриги.

И ето че всички кралски коне и всички кралски психиатри се впрегнаха да ме върнат в правия път на предишния ми живот с помощ, която се яви от неподозирани източници. В дълбокото си вцепенение на съня под наркоза тялото ми се издигаше в свят, който наистина ми помагаше да излекувам нестихващата болка. Баща ми, Джаспър Кинг, се гмурна в хлорираната вода откъм дълбокия край на басейна, за да ме издърпа на сухо, и взе да ме удря по гърба, докато се разкашлях и повърнах водата, а брат ми Стив не спря да крещи, че трябва да дишам. Излязох на повърхността, поех дълбоко въздух и се родих за съвсем нов живот. Ето ме, баща ми е до мен и двамата приготвяме сладки за семейството, което току-що се е нанесло в къщата срещу нас. Баща ми чете някаква рецепта от станалите на парцал „Чарлстънски рецепти“. Печем сусамени сладки и бисквити с парченца шоколад и тръгваме да черпим всички на нашата улица. Между всеки две къщи баща ми спира и ме учи да танцувам.

Вратата на една от къщите се отваря и красива монахиня се присъединява към нас. Отначало не разбирам, че това е майка ми, но после тя започва да танцува с баща ми, а усмивката му грейва като слънце над света. В продължение на няколко нощи той непрекъснато идваше в съня ми. Ето ни, ловим риба в пристанището на Чарлстън или търсим саламандри и пеперуди в мочурището Конгари. Той се връща към мен и ме учи как се живее, прави го с топлия талант на любовта, с изкуството да обичаш сина си. И отново си давам сметка какъв късметлия съм, че имам такъв баща. От него научих всичко, което трябва да се знае за нежността на родителите. Именно той ми разкри какво нося у себе си.

Времето се превърна в непозната територия и сигурно затова не си спомням нощта, когато Стив неочаквано се яви в тези мои драматични, многоцветни сънища. Ето ни, подхвърляме си топка, тичаме из квартала, въобразяваме си, че сме футболни звезди. Играем, препускаме из онези царствени улици на Чарлстън с къщи, сякаш изваяни от небесни дъги и дантели. Спомням си какво великолепно усещане е да имаш брат, който те обича и закриля, и харесва всичко у теб. Когато се събуждам от дългия кошмар, разбирам, че този спомен ми е бил нужен.

Друга нощ ме навести сянка, която дълго не можах да позная. Мятам се в съня си, но сянката ми заповяда да престана и аз долавям гласа на Харингтън Канън, който е седнал зад английското си писалище. Недоволства, че магазинът сега е мой и че всяка вечер разполагам задника си в неговата къща на Трад стрийт. Пита ме защо, за бога, не каня гости в нея, защо не се фукам с фините порцеланови сервизи и сребърни прибори, които ми е оставил. „Трябва да цениш красотата, само така ще й помогнеш да оцелее — казва ми той. — Важи не само за одушевените, но и за неодушевените предмети, въпреки че лично аз предпочитам последните.“

Господин Канън е доста бъбрив, но се вижда, че е изтощен. Непрекъснато се оплаква от младите хора и тяхната ужасяваща липса на възпитание и обноски. Казва ми, че всички до един сме тъпи и разхайтени и че с удоволствие е приел смъртта като освобождение от един свят, който повече не бил в състояние да понася.

Смея се. Отдавна не съм чувал смеха си.

Започнах да очаквам с нетърпение вечерния ритуал. Сестрата пристигаше с чашка хапчета, а аз затварях очи и си представях как златистите рисунки по тавана се разпадат на безброй неочаквани форми. Сънят ми се превърна в палат на удоволствията, в карнавал с тигри, които прескачат огнени обръчи, слонове, които вървят в индийска нишка, и фойерверки, които избухват в небето. Открих, че сънищата помагат да се събудиш. Преди не го знаех.

Старла излиза от скрита зад водопад пещера. Хваща ме за ръка и ме повежда надолу по пътеката към едно лозе и там ме храни с грозде. После пъхва длан в пчелен кошер, изважда я и от нея капе мед с мирис на лавър. Искам да й се извиня за моите провали като съпруг и мъж, а тя слага пръст върху устните ми и аз вкусвам меда. После ме завежда до дълбоко езеро под водопад, който над нас е бял като булчинска рокля, а под нас — черен като безлунна нощ. Голи и смълчани се притискаме един към друг, нежно си прощаваме дългите раздели, водата ни залива с ласки и двамата усещаме облекчение и покой, които никога не постигнахме в будния си живот.

Но нощният посетител, когото чакам с най-голямо нетърпение, е сияйната и възхитителна Шеба Поу, осемнайсетгодишната Шеба, която прекрачва величествено в съня ми. Появява се като огнено кълбо сред фанфари и блясък. При нея няма хленч, нито мърморене. Когато я видях за последен път, представляваше нарязан на парчета труп в краката на окървавената си майка. Сега обаче се приближава към мен и вика: „Остават пет минути!“ Никой не владее по-добре от нея актьорското изкуство. „Лео, дошла съм да те науча как да играеш — казва ми тя. — Как да изиграеш ролята на живота си. Ще те науча на всички трикове. Ще обереш всички точки и овации, ще научиш всички реплики наизуст, ще ги научиш до съвършенство. Започваме сега. Никакви извинения, никакви съмнения, никакви „не мога„. Ето и твоята роля, Лео: ще играеш щастлив човек. Знам, знам. Знам, че е най-трудната роля на света. Трагедията е нещо лесно. Ние с теб цял живот сме играли трагедии, нали така? Това го можем и на сън. Затова стегни се! Млъквай! Сега ме слушай. Усмихни се. Божичко, ти на това усмивка ли му викаш? Това е гримаса. Махни я, да не я гледам. Ето как трябва — тя ме дарява с ослепителна усмивка. — Започни я отвътре, както когато се изчервяваш. Пожелай я, привикай я в себе си. Хвърли се в нея. Опитай отново. Сега е по-добре, но не е достатъчно. Разкраси я с малко слънчеви лъчи! Усмивката започва от петите. Стъпи здраво на земята и я остави да плъзне нагоре по краката ти, да стигне слабините и да профучи по гръбнака ти. Нека заискри в устата ти, да блесне в зъбите ти. Да блесне, чуваш ли — сега си на моята сцена и лошо ти се пише, ако вземеш да се преструваш. Ето, това вече е усмивка! А сега я изпълни с думи. Разкажи ми една история, Лео. Почувствай я. Представи я. О, думите сами ще дойдат. Не те моля, скъпи, заповядвам ти. Или предпочиташ да останеш в лудницата до края на живота си? Едва ли. Виждал ли си го онзи в края на коридора, дето отрязал пръстите на лявата си ръка и после ги изял? Оттам почни. Напиши го и ми го изпрати за уикенда. Дали мога да играя? Шегуваш ли се? Не се учудвам, че са те тикнали тук. Ще ти връча „Оскара„ си да ми го пазиш. Усмивката, Лео. Къде отиде? Сложи си я отново. Точно така — моята усмивка, усмивката на хубаво момиче. Не, никога не съм била щастлива. Но затова пък мога да ти изиграя всичко. Разбра ли, Лео?„

Следващата сутрин се събудих рано и вече пишех в дневника си, когато сестрата влезе със закуската. Усмивката ми я стресна и тя ми го каза. Бях решил да пиша за едно момче с прякор Жабата, чийто живот започна най-неочаквано през лятото на 1969 година в деня на Блумсдей, когато един товарен камион спря на отсрещната страна на улицата. За това как открих две сирачета, закопчани с белезници за стол, как разбрах, че майка ми е била монахиня. Според всички правила на кръговрата и планетите, които кръжат в неизменните си, ненарушими орбити, съдбата ми отново изниква пред мен, докато срещам героите, които играят главните роли в големия водовъртеж на живота ми.

През последната седмица в болницата ме посети млада сестра от отделението по ендокринология. Беше мила и хубава. Докато разговаряхме, осъзнах, че е дошла специално при мен. Обясни ми, че съм съученик на по-голямата й сестра Мери Елън Дрискоу.

— Тя ми каза, че едва ли ще си спомниш за нея. — И протегна ръка да се запознаем. — Казвам се Катрин.

— Мери Елън Дрискоу носеше плитки — казах й. — Бяхте католици и винаги съм се чудел защо не сте в „Бишоп Айрланд„.

— Нямахме пари — обясни ми Катрин. — Баща безделник, майка — светица. Старата история. И много ирландска.

— И на мен ми е позната — кимнах аз.

— Жена ти е починала, така ли, Лео?

— Да, самоуби се.

— Съжалявам, нямах представа — изчерви се тя. После направи несръчен опит да ме разсее. — Кога ще подновиш колонката си? Аз съм голяма твоя почитателка.

— Сериозно? — попитах поласкан.

— Винаги ме разсмиваш — усмихна се тя.

— Напоследък никого не съм разсмивал.

— Минал си през голямо премеждие — сви рамене тя. — Знам, била съм в това положение. Аз съм самотна майка. Имам прекрасно момченце, казва се Сам, но откакто се разведох, животът ми стана много тежък. Така че, ако искаш да ми се обадиш, о, божичко, искам да кажа… Млъквай, Катрин! Сигурно ти приличам на кръгла идиотка.

— На среща ли ме каниш, Катрин? — попитах учудено.

— Не, разбира се, че не. Всъщност да. Защо не. Обичаш ли деца?

— Обожавам децата. А на теб навик ли ти е да каниш всички пациенти от лудницата на среща?

Смехът й беше заразителен и очарователен.

— Виждаш ли? Знаех си, че ще ме разсмееш. Не, не всички. Но чух, че те изписват, и реших, че това е единствената ми възможност да се запозная с теб. Нали знаеш, Лео Кинг, в този град ти си господин Величие.

— А ти какво си, Катрин?

— Аз съм сестра Безличие.

— Приятно ми е, сестра Безличие — казах й.

— И на мен, господин Величие — каза тя скромно и ми подаде визитната си картичка. — Ето телефонния ми номер.

— Ще ти се обадя, сестра Безличие. Тя ми се усмихна лъчезарно.

— Обещавам да ти се харесам, господин Величие.

След като излязох от болницата, тръгнах от „Калхун„ към Кинг стрийт. Чувствах се като пуснато от клетката си канарче. Минах покрай погребалното бюро и подхвърлих:

— Не още, приятелю, не още.

Отидох в редакцията на „Нюз енд Куриър„, целунах Кити Махоуни и приех добродушните дюдюкания на колегите си, дори се изсмях на глас, когато Кен Бъргър ме попита как ми е харесало в кукувичето гнездо, и продължих към кабинета си. Свалих от вратата табелката, която бях поставил, преди да се махна: „Временно откачил, скоро се връща. Лео Кинг„, и започнах да си пиша колонката за сутрешното издание.

Но ми предстоеше да изпълня още един ритуал, преди да тегля чертата. В пет часа сутринта се метнах на велосипеда и отидох до мястото, където заедно с Юджин Хавърфорд стояхме в мрака и разговаряхме за новините от деня. Господин Хавърфорд беше умрял преди девет години и тогава бях произнесъл надгробното слово. Имах нужда от помощта му още веднъж, за последно.

— Каква е работата ти, синко? — представих си как ме пита.

— Да разнасям световните новини, сър — отговорих на глас.

— И да го правиш както трябва. Всеки божи ден в годината. Затова тръгвай. Абонатите чакат. На теб разчитат.

— И няма да сбъркат, сър.

— Затова те наех, малък негоднико.

— Благодаря ви, господин Хавърфорд, че бяхте толкова добър с мен.

— Стига лигавщини, хлапе — пали пурата си той и се усмихва. — Работа те чака.

И още веднъж тръгнах в сутрешния мрак. Пъхнах ръка, извадих въображаемия вестник и го хвърлих на предната веранда на първата къща по Рътлидж стрийт. Луната вече бе огряла езерото Колониъл, когато метнах втория си вестник, после третия, четвъртия и така нататък; тялото ми помнеше с пределна яснота всяка къща по стария ми маршрут. Завих наляво по „Трад„ и продължих да размахвам ту лявата, ту дясната си ръка; взех да се възхищавам, както навремето, на идеалните траектории. Извиквах по име моите абонати, повечето от които бяха отдавна починали. „Ей, госпожице Пикни! Добър ден, господин Траск! Всичко наред ли е, госпожо Гримбол? Хубав ден, госпожо Хамил. Здравейте, генерал Гримсли!„

Въртя педалите бързо, минавам по най-красивите улици на Америка. Знам, че трябва да се излекувам с помощта на Чарлстън. Свещеният град може всичко. Завивам надясно по Легар стрийт, а невидимите вестници излитат от ръцете ми. Ето, хвърлям един от тях в къщата на госпожа Герве, друг в къщата на Сейноа. Обслужвам големите фамилии, докато отминавам грейналите в утринна хубост градини — лигуструми, бели олеандри, лавандула и азалии цъфтят в изобилие. Птичките изпълняват концерт в моя чест, докато летя по улиците. Заслушвам се в забравената музика на пробуждането, завивам по Мийтинг стрийт. Чувам лая на кучетата, а вестниците ми се приземяват на предните веранди със същия плясък, с който рибата скача от радост в лагуната. О, уханието на сварено кафе, тази тайна наслада, която съм забравил! Адвокатите вече крачат към канторите си на Брод стрийт, както са правили техните бащи и дядовци преди тях. Това е Чарлстън. Кънтящите камбани на „Свети Михаил„ отекват навред. Това е Чарлстън, моят Чарлстън. Щастливец съм, че мога да пея хвалебствени химни за него, докато съм жив.

Точно на Блумсдей Чад и Моли Рътлидж организираха прощално парти за Тревър Поу в къщата си на Ист Бей стрийт. Айк, Найлс, Чад и аз будувахме цяла нощ, въртяхме едно прасе на шиш и си припомняхме миналото. Спомените ни погълнаха, превърнаха ни в пленници на времето. Приливът настъпваше в пристанището и щеше да стигне връхната си точка точно когато щяхме да вдигнем наздравица за Тревър през последната му нощ тук. Приливът носи късмет и всеки мъж или жена от крайбрежието го знае, усеща го с фибрите на тялото си; той е приключване, равносметка, завършък. Чад взе да ни се подиграва, че още носим пръстените си от „Цитаделата„, а ние — че той още носи неговия от Принстън. Връзката между нас е здрава, издържала изпитанията на времето, закалена в житейските бури. Докато лежах в болницата, Чад всеки ден минаваше да ме види.

След партито се събрахме на верандата на третия етаж, за да видим как слънцето ще залее пристанището с отблясъци от старо злато. Водите му бяха спокойни, почти неподвижни. Голяма синя чапла прелетя по цялата дължина на „Батъри„ с внушителна тържественост. Айк прегърна Бети, Моли се сгуши в Чад, Найлс придърпа Фрейзър към себе си.

На сутринта Тревър летеше за Сан Франциско към неизвестното си бъдеще. Но такова беше и моето, както и съдбите на децата, които играеха долу на двора. Бяхме преживели яростта на бурите и гнева на сърдития, неумолим Бог. Така е с хората, раждат се голи, беззащитни и уплашени в крехката черупка на своята тленност и плът. Безбрежният Млечен път се е прострял над града, а земните червеи дълбаят още по-навътре в пръстта на избуялите градини — техния сляп свят. Стоях с най-добрите си приятели, преливащ от благоговение пред красотата на Юга.

Късно същия следобед, точно преди залез-слънце, Тревър извика ненадейно и посочи с пръст към река Купър. Стадо делфини следваше товарен кораб. Слънцето ги улови в златистата си мрежа и превърна телата им в етюди от бронз. Делфинът винаги е бил символ на обновление в митологията на крайбрежието. Затова и сега ги приветствахме с радостни викове. Преплуваха пролива и поеха към Атлантическия океан и Гълфстрийма. Един от тях се откъсна от стадото и заплува към нас, толкова близо до стената на дигата, че сякаш чухме дишането му.

Тревър се сети пръв. Каза го на глас и така пребиваването му в Чарлстън приключи с прощалното „Шеба„.

Колкото и дълго да остана увиснала във въздуха, думата все пак се разпадна и чувството за хумор, което винаги е било гранитната основа на нашето приятелство, си каза своето. Тревър пукна балона на смълчаното ни преклонение, който сам беше надул.

— Някой да има плик за повръщане? — попита сухо той. — Не мога да повярвам, че казах нещо толкова блудкаво. Май прекалено дълго се задържах в сладникавия ви Юг.

— Мисля, че беше много мило от твоя страна — каза Найлс. — Харесва ми да си представям, че Шеба, както и Старла, са се превърнали в нещо толкова красиво.

— Моят нежен планинец — подхвърли Фрейзър и се усмихна.

Тревър се закашля.

— Май изпаднах в плиткоумие и носталгия, дори — опазил ме Господ! — в религиозна сантименталност в най-гротескния й вид. Обещавам никога повече да не се оставям на тези елементарни буржоазни инстинкти.

Застанах до него и го прегърнах, а Айк мина от другата му страна. Загледахме се в отдалечаващите се делфини.

— Не беше сантименталност — казах му, без да откъсвам очи от делфините, — по-скоро копнеж по изкуството. — След кратка пауза продължих: — Днес е 16 юни 1990-а. Какво научихме, откакто сме заедно?

— Жаба, кажи го ти — усмихна се Тревър.

Просто е, обърнах се към приятелите си. Проумяхме силата на ненадейните съвпадения и магията на човешките отношения. Всички ние, които сме тук сега, се събрахме съвсем случайно на Блумсдей през лятото на 1969-а. Знаем по-добре от всеки друг огромните, неведоми сили на съдбата и как един-единствен ден може да преобърне живота на хиляди хора. Съдбата може да ги катапултира така, че да заживеят, както изобщо не са предполагали, преди да се сблъскат с този един-единствен безсмъртен ден. Онова, което Тревър се опита да направи, като извика у нас спомена за Шеба, представлява опит за молитва. Но в това няма нищо лошо, защото днес е Блумсдей, а в този ден и идващото след него лято всичко е възможно. Да, това е: всичко може да се случи. Да.