На юг от Брод стрийт

14 Пасифик Хайтс

Западното крайбрежие е жажда. Както и суха, странна безсезонна рядкост. В Калифорния влудяващият, дълбок дъх на пустинята е винаги наблизо. Често небето над Сан Франциско е така ослепително синьо, че може най-добре да илюстрира думата „небесносин„ или да бъде сравнявано с лапис лазули. Облаците се носят откъм морето и подчертават необикновената дълбочина на загадъчния залив, откъдето мъглата щурмува сушата като милиардоклетъчно безумно отровно създание с формата на амеба, сякаш мъртвороден член на семейството на беладоната. Южните мъгли обикновено ми действат успокоително, като ги гледам как галят блатистите местности с пръсти от млечнобял сумрак. Мъглата в Сан Франциско обаче е като сребрист ловец от семейството на хищниците и тя винаги ме тревожи. Когато се събуждам от сирената за мъгла, тя ми звучи като самотния, отчаян вой на град, изпаднал във вечна сексуална незадоволеност.

Като човек, роден в Чарлстън, от мен не се очаква да припадам от възхищение по хълмисти места в толкова странна и неубедителна пустиня. Но Сан Франциско ме прелъсти още при първото ми посещение в апартамента на Тревър Поу на Юниън стрийт. С изобилието си от рози, евкалипти и палми градът изглежда декадентски сладострастен във всяка своя пора — място, отдадено на безразсъдство, което се въргаля в покварата на всички човешки пороци. И е нещо като хибрид — приповдигнато настроение и живот на пълни обороти; всички гледки са смайващи и при вида им можеш само да ахнеш. Сан Франциско е град като восъчна пита, тръгнеш ли из него, ти трябват здрави крака, град на скали, неизвестно защо наречени хълмове, покрит с фина мрежа от показно бляскави къщи, притиснати една до друга по стръмните улици, впили се една в друга като рапани. Сутрин рано можеш да зърнеш кит, който пори водите между Президио и Сосолито, да обядваш жива змиорка в китайския квартал, следобед да се потопиш в уханието на градините на Шекспир в парка „Голдън Гейт„, да погнеш вълна в Тихия океан, която се носи успоредно на Голямата магистрала, да вдишаш незабравимите пръдни на големите тюлени на пристан 39, да погледаш част от фестивала на гей и лесбийските филми в кино „Кастро„, да си купиш книга, подписана лично от Лорънс Ферлингети в градската книжарница „Лайт Букс„, или да изпиеш едно питие в „Топ ъв дъ Марк„. Тревър Поу ни подари този изключителен град още щом ни напусна и ни остави на нашето далеч не толкова бляскаво ежедневие в Чарлстън.

Къщата му на Юниън стрийт ни служеше за убежище, когато някой от нас искаше да се махне от къщи и да си направи една ваканция в Страната на чудесата. Беше отворил вратите си за нас, освен това се оказа неуморим гид и любител на всички забележителности в града, който го беше осиновил. Затова, когато самолетът кацна в Оукланд и лимузината ни отведе в къщата на Вайехо стрийт, собственост на въпросния продуцент на име Сол Маркс, който я беше предоставил на Шеба, докато издирва своя брат близнак, усещането беше по-скоро за завръщане у дома. Къщата беше в италиански стил с изглед към залива, към моста „Голдън Гейт„, към Сосолито и бялото ленено великолепие на самия град. Лаконичният шофьор ирландец ни каза да му викаме Мъри.

— Какво е трябвало да правиш, за да накараш онзи продуцент да ти предостави такава къща? — попита Бети и изсвири с уста, докато Мъри ни помагаше да внесем багажа си в италианското преддверие на къщата.

— Трябваше да си играя с мъничкото му нещо — отвърна й Шеба.

Плати на Мъри, даде му щедър бакшиш и ни упъти към спалните. Извини ми се, че ме настанява в търбуха на къщата, в спалня без изглед, нито дори прозорец, след което добави:

— Поръчах китайско. Разопаковайте си багажа и ви чакам в трапезарията.

Когато тръгнах нагоре, видях, че шумната група от приятели вече се е събрала пред панорамния прозорец и се любува на залеза на фона на безоблачното небе сред необятност от синева. Слънцето жареше водната повърхност с пръсти от кипнало злато, после лумна в огненочервено, порозовя и изчезна.

— Залезите ме карат да вярвам в Бог — обади се Бети.

— Мен пък ме карат да си мисля, че един ден ще умра — добави Моли.

— Кажете ми, защо ни трябваше да мъкнем Моли с нас? — усмихна се Фрейзър и погледна своята най-добра приятелка и снаха.

— За разнообразие — подхвърлих аз.

— Още един ден, който никога повече няма да видим — продължи Моли. — Един ден по-близо до собствената ни смърт.

— Просто гледката си я бива и толкоз — отсече Айк и отиде до бара да си налее нещо за пиене. — Отдавна ми прави впечатление, че белите прекаляват с мисленето.

Седнахме около трапезата с готовата китайска храна, която бе далеч по-добра от всичко, което съм ял на юг, и се нахвърлихме с удоволствие върху неща, за които не бяхме и чували, преди Тревър да ни покани в Сан Франциско в началото на седемдесетте години. Найлс ми напомни, че бях критикувал малката китайска общност в Чарлстън, заявявайки, че всички китайци забравят как се готви, щом пресекат границата на щата Южна Каролина — това беше след първото ми двуседмично гостуване в апартамента на Тревър, където прекарахме медения си месец със Старла.

— Направо се разтапям — обади се Фрейзър. — Гледката е чудесна, виното — превъзходно. Но сме тук по работа, нали така? Вече ми домъчня за децата. Шеба, възложи ми някаква задача. Кажи ми какво трябва да правя утре.

Шеба ни раздаде копия от дълъг списък с имена. Нейната деловитост беше съвсем истинска и трогателна. С необикновено за нея търпение беше изчакала най-подходящия момент, за да започне издирването. Отвори красиво кожено куфарче и ни раздаде по една папка, пълна с евентуални възможности, съвети, идеи, дори слухове, свързани с Тревър и това кой и къде го е видял за последен път.

— Бети и Айк, искам да отидете в полицията и да се представите. Кажете им за какво сте тук и ги помолете за съдействие. Лео ще се срещне с неговия приятел и журналист Хърб Кан. Списъкът съдържа имената на всички педерасти, за които се знае, че са били приятели или любовници на Тревър през последните петнайсет години. Както и на всички музиканти, които са свирили заедно с него. И на всички домакини, които са го наемали да свири на техни приеми. Искам моите приятелки мажоретки Моли и Фрейзър да проучат всяка следа, която се съдържа в този списък. Нека ви покажа нещо. Ето снимка от последната ми среща с Тревър.

— Нима си му гостувала? — попита Айк, докато разглеждаше снимката.

— Аз съм звезда, скъпи — изсумтя Шеба. — Аз не отсядам в апартаменти, а на последния етаж на „Феърмонт„.

— Много си прост бе, Айк — подразни го Моли. — Да си мислиш, че филмова звезда ще си паркира задника в най-обикновен апартамент.

Шеба се направи, че не я е чула.

— Не забравяйте, че ние с Тревър не бяхме близки през всичките тези години. Той беше много по-близък с вас. Всяка среща ни напомняше за ужасното детство, което и двамата бързахме да забравим. Върху възглавницата на всеки съм оставила лист със задачи. Имате всички необходими карти и диплянки. Ще се наложи някои само да обикалят по улиците през първите ден-два. Това сте вие, момчета. Едно от най-лошите неща на умиращите от СПИН е, че накрая остават без пукната пара. Обикновено свършват в долнопробен хотел в някое затънтено място.

Фрейзър попита делово:

— Кой е последният човек, с когото Тревър се е виждал?

— Неговият лекар в клиниката за болни от СПИН в „Кастро„. Техния квартал — отговори Шеба. — Той ми каза, че през последните две години Тревър е отслабнал с десет килограма.

— Божичко! — извика Бети. — Той и без това беше една торба кокали.

— След което е изчезнал от лицето на Земята — продължи Шеба. — При последната им среща докторът всъщност го е лекувал от саркома на Капоши.

— О, не! — изпъшка Моли. — Това не е хубаво. Причинява рани и лющене на кожата по лицето.

— Кажи нещо за Бен Стайнбърг? За Джорджи Стикни? Или за Тилман Карсън? — подкани я Бети. — И тримата бяха постоянното присъствие, когато преди две години ние с Айк му гостувахме.

— И тримата починаха — отвърна Шеба. — Съвсем млади, почти деца, и вече ги няма.

Моли стана и отиде до огромния прозорец. Силуетът й, излъчващ отчаяние, приличаше на някоя от онези безпомощни свидетелки, които гледат мъките Христови в безбройните картини от времето на Ренесанса. Събрахме се около нея, сякаш в знак на солидарност. Градът блещукаше под нас като огромен кошер светулки. Зърнах моста „Голдън Гейт„ — истинско бижу, което свързва две музикални кутии. Единно трио от архитектура, изкуство и отчаяние, изтъкани от съвършенство. А ние си мислехме за нашия болен приятел.

Шеба ни изгледа един по един и отсече:

— А сега по леглата!

— Шеба — обади се Айк, — не исках да повдигам този въпрос. Мислех си, че просто ще си прекараме добре, но тъй като явно не става въпрос за никакво прекарване, я кажи, къде е баща ти?

Погледнах Шеба. Лицето й се изкриви в свирепа омраза, но тя бързо се съвзе:

— Не искам да говоря за този мръсник. И ти си наясно, Айк.

— Но ти знаеш защо те питам — настоя Айк. — Освен това знаеш, че е много важно.

— Всички трябва да сме наясно какво е правил баща ти през всичките тези години — намесих се аз, — въпреки че на никого от нас не му е приятно да се занимава с този въпрос.

— Шеба — каза й Моли, — ако е толкова болезнено за теб, не отговаряй.

— Моли, недей така — скастри я Найлс. — Трябва да знаем поне къде се намира.

— Прави сте — каза Шеба. — Ето ви историята с две думи: след като завърших гимназия, той ме проследи до Лос Анджелис. Но тогава нямах представа. Той е страшно изобретателен, по-умен от всеки друг. Скоро след това започнах да работя като актриса. Той откри апартамента в Уестуд, където живеех. И ме изнасили.

— Не, повече не ни казвай! — изплаши се Фрейзър.

— Не, момчетата са прави, вие трябва да знаете. Държа ме в плен, какво ли не прави с мен. Всъщност нищо по-различно от онова, което беше правил с мен и като малка. Отдавна съм се научила да се дистанцирам. Отново изключих. После ме пусна, замина за Сан Франциско, за да прави същите неща с Тревър. При следващия филм си наех бодигард. Баща ми едва не уби клетия човек. Какво име можех да дам в полицията? Какво описание? Той използваше стотици имена. Имаше червена коса, посивяла коса, никаква коса. Носеше дълги бради, кози бради, мустаци. Явяваше се с кафяви очи, със сини очи, със зелени очи. С чалми. С ярмулки. С барети. С бейзболни шапки.

— Сега — попита Айк. — Къде е сега?

— Сега е мъртъв, слава богу. Най-накрая допусна грешка. Преди пет години снимах филм в Ню Йорк. По онова време имах толкова бодигардове, че можеха да изземат функциите на тайните служби. Бях отседнала в тузарски небостъргач. Баща ми се яви преоблечен като раздавач. Когато портиерът го спрял, за да го пита къде отива, баща ми го намушкал с нож право в сърцето. Но алармата се беше задействала. И тогава го заловиха. Убийството беше заснето от охранителната камера. Джак Крос се призна за виновен в убийство и беше осъден да излежи доживотна присъда в „Синг-Синг„ без право на обжалване. Тогава обаче реши да се побърка и бе преместен в строго охранявана лудница, след което скочи от покрива й. Край на историята. До този ден никой не знае, че Джак Крос беше мой баща.

— Откъде знаеш? — попита Бети. — Това трябва да се потвърди.

— Джак Крос ми пишеше от затвора — каза й Шеба. — Почти всеки ден.

— Това ли е истинското име на баща ти? — попита Моли.

— Не, разбира се — отговори Шеба. — Когато ние с Тревър сме се родили, той се е казвал Хюстън Поу.

— И ти си сигурна, че е мъртъв? — попита Найлс.

— Държа тленните му останки във ваза в апартамента си в Санта Моника — отвърна Шеба. — Трябваше да ви разкажа част от историята преди това, но предпочитах да си мисля, че той никога не е съществувал.

— В леглата! — изкомандва ни Бети и всички се прегърнахме за „лека нощ„.

— Ще ми разрешиш ли да проверя тази история? — попита Айк, докато притискаше Шеба в мечешките си обятия.

— Разбира се, Айк — отвърна му тя. — Но той е вече прах, който пазя в дома си.

— Пазиш нечий прах — подхвърли Айк. — Дори може да е на Джак Крос, което не означава, че е на баща ти.

Когато влязох в тясната си бърлога без прозорци в сутерена, с удоволствие установих, че има добро осветление, удобно легло и цяла стена с внимателно подбрани книги. Шеба беше написала на машина инструкциите си върху лист за писмо с нейните инициали и докато се събличах, взех да ги чета.

Загасих осветлението и скочих в леглото, в тъмнината, която ми се стори по-тъмна от всякога, в живота, който по нищо не се различаваше отпреди.

Когато Тревър се премести в Сан Франциско, той непрекъснато се подиграваше на нас, жалките простосмъртни, обречени да живуркаме в тъпата Южна Каролина. Винаги бе имал рядката дарба да разговаря и през първите си години в града често ми се обаждаше и с часове ме държеше на телефона. Възхищавах се на красноречието му, на умението, с което използваше думите, и на точния му наблюдателен поглед, с който забелязваше всеки важен детайл. Първата му работа беше в един пиано бар в квартала на театрите, който се наричаше „Последни аплодисменти„. И никой от нас не се изненада, когато още от първата вечер Тревър се беше превърнал в най-голямата местна сензация. Големият журналист Хърб Кан беше увековечил успеха му, посещавайки „Последни аплодисменти„ на първата година след наемането му там. Беше писал за „млад магьосник на пианото от Юга, който си играе с клавишите с неимоверна лекота и освен това се е прочул с легендарните си остроумия и блестяща духовитост„. Попадането на Тревър в колонката на Хърб Кан се беше оказало повратна точка в кариерата му. Той редовно ми изпращаше колонките на Хърб, за да видя как един истински талантлив журналист описва града си с остроумие, изтънчен нюх и замах.

На следващата сутрин влязох в „Пери„ и веднага зърнах Хърб Кан. Масата му беше вече наобиколена от невзрачни подмазвачи и угодници, които го зяпаха ококорени, двамата захласнати по него собственици, както и туристи, които го снимаха. Аурата му произвеждаше вълни от емоции, които бяха нещо повече от култ към героя и нещо по-малко от дзенбудистко просветление. Тази сутрин задачата ми беше ясна. Още преди да замина от Чарлстън, се бях свързал с Хърб да го помоля за среща. Но сега трябваше отново да се опитам да го убедя да напише нещо за изчезването на Тревър Поу и за пристигналия тук издирвателен отряд от негови съученици от Южна Каролина.

Като ме забеляза, че го наблюдавам, той ми махна да се приближа.

— Лео, съжалявам, но не написах нищо за приятеля ти в неделната колонка. Нали разбираш, в историята му няма нищо интересно. В този град младите хора, умиращи от СПИН, са хиляди. Само тази сутрин на влизане в ресторанта видях поне шестима болни.

— По какво ги познаваш? — попитах.

— След ден-два и ти ще можеш. Трябва да си представиш, че си руски войник, току-що пристигнал пред портите на Аушвиц. Онзи изгладнял, обезумял поглед. Той е свидетелство за смъртта в нашия град.

— Но ти сигурно помниш Тревър Поу — казах. — Писал си за него.

— Беше страхотен. И страшно забавен. Невероятен пианист. Но на мен ми трябва история, разказ. Нямаш ли история, няма читатели. Музикант гей, който страда от СПИН, това ли? Голям праз!

— Седем от неговите съученици от гимназията в Чарлстън долетяха вчера, за да го търсят. Единият от тях току-що получи назначение като първия чернокож началник на полицията в Чарлстън. Историческо събитие.

— Прекрасно. Става за вестникарска карикатура.

Изсмях се. И сега, както и при предишни мои посещения Хърб винаги ме е забавлявал. Но той отиде и по-далеч, като ми подхвърли:

— Ти беше най-добрият гид, когото някога съм имал, когато дойдох в Чарлстън. Но за това вече ти се отплатих. Твоята история може да върши работа в Чарлстън, но в „Голдън Гей„ тя е стар мухъл.

— Може би си прав — продължих аз. — Хърб, нека те почерпя едно „Блъди Мери„. Заради старото ни приятелство.

— Значи не си ми казал всичко — досети се Хърб. — Какво друго имаш? Какво криеш от мен?

— Може да се окаже едно нищо. Голям журналист като теб. Голям град. Накъдето и да се обърнеш — големи имена. Едва ли ще опреш до мен. Сега трябва да тръгвам.

Хърб ме сграбчи за ръката.

— Преди да си тръгнеш, искам да знам какъв е големият кокал, който се канеше да ми подхвърлиш.

— Само ако влезе в колонката ти, Хърб — отвърнах му. Искам да му отделиш малко, но специално внимание. В противен случай се качвам на самолета и си го отнасям с мен на юг.

— След всичко, което съм правил за теб — възнегодува Хърб. — По дяволите! Ти просто не разполагаш с нищо, което мога да използвам. Най-голямата сензация в твоя живот не заслужава и един ред в моята колонка. Слушай, Лео, ние играем в различни отбори и ти си достатъчно умен да го знаеш.

— Така е, Хърб. Ти си симфоничен оркестър, аз съм окарина. Ясно ми е — съгласих се. — Но аз например никога няма да оставя една история да ми се изплъзне, както правиш ти в момента. Виж, приятел, имам нужда от теб. Ти си най-добрият в страната, няма друг като теб, но вече трябва да си тръгвам. Приятна закуска.

— Добре, утре ти давам един ред — провикна се Хърб. — Кажи ми какво имаш, Лео? Не се инати.

— Половин колонка.

— Губиш си времето, човече. Както и моето — изсмя се Хърб.

— Чао, Хърб. Ето ти номера, на който можеш да ме намериш — и му подадох къс хартия.

— Ти нещо ме баламосваш. За наивник ли ме смяташ? — попита Хърб и в гласа му се прокрадна неясно възхищение. — Виж какво ще ти кажа, Лео. Последно — половин колонка. Но трябва да е нещо голямо. Ако не е, получаваш ядец. Comprende?

— Ами аз говоря много чужди езици. Включително идиш и италиански.

— Изплюй камъчето.

— Тревър Поу е брат на холивудската звезда Шеба Поу. Всъщност тя организира това издирване. Пристигна в Чарлстън да ме помоли за помощ.

— Копеле такова!

— Учил съм се от теб и знам, че винаги трябва да държа няколко карти в ръкава си. Покажи им шапката. Никога заека.

— Откъде да съм сигурен, че не ме пързаляш? — попита Хърб.

— По две причини. Първо и преди всичко давам ти честната си дума.

— Разбира се, южняк, това ми е предостатъчно — възмути се той. — С кого си мислиш, че имаш работа? С някой балък от Конфедерацията ли?

— Ще се направя, че не съм чул обидата по адрес на родното ми място.

— Въздухът под налягане продава балони, не вестници — изрепчи се Хърб.

Извадих зеленото стръкче от неговото „Блъди Мери„ и отхапах горната част. При този сигнал една жена, облечена много скромно с черно кожено яке и копринени панталони, свали слънчевите си очила. Стана от масата в ъгъла на бара и развърза шалчето си „Армани„. След това отвори ципа на якето си, под което носеше тясна сребриста блуза, прозрачна като найлоново пликче. Тръсна глава и по раменете й се разля водопад от златни къдрици. Тръгна да прекоси помещението с решителна походка, без онази непринудена чувственост, която влагаше във всяка своя роля. Целият ресторант се хипнотизира от това преобразяване на дамата, която до този момент беше седяла в ъгъла в пълна анонимност. Думите „Шеба Поу„ плъзнаха от маса на маса, а тя впи зеления си взор в захласнатите очи на Хърб Кан.

— Лео, утре си на първа страница — каза ми Хърб, докато ставах да си вървя. — Браво, финяга, направи го с финт.

— Хърб, бих желал да те представя на легендарната Шеба Поу. Шеба, ето също толкова легендарният Хърб Кан.

— Лео, оттук нататък поемам аз — каза ми Шеба. — Ще се видим на обяд — и без да пропуска възможността, добави: — финяга. — После се обърна делово към Хърб Кан: — Изгубих Дирите на брат си, господин Кан. Нуждая се от помощта ви.

Махнах на едно такси, което ме спря пред стария апартамент на Тревър на Ръшън Хил. Повечето приятели на Тревър от Чарлстън бяха отсядали в добре обзаведената му стая за гости с изглед към вечно оживената Юниън стрийт. Тревър използваше огромната си дарба да се сприятелява и често предоставяше апартамента си на хора, които не му бяха близки, но бяха част от основната група негови чарлстънски почитатели. Ние пък му се отплащахме, като го канехме в скъпи, новооткрити модни ресторанти, които никнеха като гъби в град, който живееше заради едната нощ. В началото Тревър задължително ни водеше в „Кастро„, за да ни показва тамошната гей общност. Той страшно се гордееше с това, че действа като посланик на Юга в този гей демимонд. Югът го беше научил на изискани обноски и умението да прави цветисти коментари. С течение на годините ме беше запознал с много гейове от Юга, пристигнали тук от Тайдуотър във Вирджиния до Озаркските планини в Арканзас. Всички те имаха невероятни произношения, които смятах, че мога да окача да съхнат като пране; различаваха се единствено по географските особености и завалените или провлачени срички с всякакви окраски. Въпреки че съучениците на Тревър знаеха, че е живял в Чарлстън само една година, преди да отлети за „Кастро„ и неговите неописуеми наслади, трябваше да му се признае, че той беше усвоил най-автентичния чарлстънски говор, който някой от нас беше чувал. И умението му да го използва му беше послужило доста добре.

Спомням си как едно лято в градината си взе да философства пред развеселена група гейове от Чикаго:

— Гейовете от Юга са най-очарователните членове на нашето племе. Те умеят най-добре да водят разговор, те са най-изобретателните готвачи и най-много издържат на пиене. Освен това в леглото са престъпно разюздани. Никоя група в този град не струва пет пари, ако в нея няма поне един гей с невзрачен характер и неоспоримо потекло, стига да е роден в границите на добрата стара Конфедерация. Гей активисти с лош дъх и развалени зъби са ме критикували жестоко, че поддържам старите си приятелства с хетеросексуални мъже от Чарлстън. Но тези мои приятели винаги ми носят вести от онзи досаден, отегчителен, асексуален свят, който напуснах и където дори работата на мисионер се смята за революционно отклонение от нормата. Те ми напомнят, че животът е шведска маса с безброй ордьоври, а не кутия сухи бисквити от „Риц„. Освен това те са моите приятели от пясъчника. Казано метафорично, разбира се, но човек никога не напуска, нито унижава прекрасните момчета и момичета, с които си е играл в пясъчника като дете. Дори вие, еснафи от Чикаго, с вашите души, сковани от ледените ветрове на езерото Мичиган, сте в състояние да разберете силата на приятелството, което започва от пясъчника. Или вие, от Средния запад, се сприятелявате само в снежни преспи?

Тревър ми намигна любовно, аз също, макар и окован в моята безцветна, лишена от въображение сексуална праволинейност. Но от сърце се смеех на всичко, което Тревър можеше да каже, измисли или изимитира. Той винаги успяваше да ме накара — мен и, разбира се, всичките си приятели — да си мисля, че водя по-пълноценен и богат живот в неговата романтична и прекалено еротична компания. Той караше Фрейзър да се чувства, като че гледа пиеса на Бродуей, Моли — като че играе в нея. Тревър събуждаше у Найлс топлата му закрилническа природа, у Бети — майчинската, у Чад — вечното му желание да се конкурира, а у мен — склонността ми към мелодраматизъм. Само Айк гледаше отстрани на бравурните изпълнения на Тревър и се дразнеше от пресиления му акцент.

— Тревър, отърви се от този говор. Ти не си роден в Чарлстън. Не си от Юга. И в най-добрия случай звучиш като треторазреден прислужник негър.

— Акцентът ми е като мелодичното дрънчене на полилей от осемнайсети век — отвръщаше му Тревър. — Казвали са ми го дами с имена като Рейвънъл, Мидълтън и Приоло, разбра ли, новобранец?

Когато таксито ме остави на Юниън стрийт 1038, нямах никаква представа дали изобщо ще видя Тревър Поу отново, дали ще вляза в елегантния му апартамент, който беше означавал толкова много за мен през изминалите години. Колите профучаваха прекалено бързо или пък спираха и тръгваха на подскоци, очевидно шофирани от неопитни водачи, които натискаха ту газта, ту спирачките, стъписани от стръмния наклон на „Юниън„ точно там, където завиваше към Норт Бийч. Приближих се до вратата и натиснах звънеца без никакви очаквания, но за всеки случай си лепнах една южняшка усмивка на лицето. Шеба беше написала доста писма на новата наемателка, без да получи отговор; въпросната персона не беше благоволила да отговори и на серията съобщения, които беше записала на телефонния й секретар. Името й беше Анна Коул, млада адвокатка от Гранд Маре, Минесота.

— Анна Коул — провикнах се към един от красивите еркерни прозорци на гостната. — Аз съм приятел на Тревър Поу от Южна Каролина и трябва да говоря с теб. Би ли ми отворила?

Нервна, напориста, но иначе красива млада жена ми отвори с ненужна ярост и ме изгледа кръвнишки през пролуката между опънатата верига и вратата.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита ме Анна Коул. — Защо ме следиш?

— Мадам — отвърнах й и изкачих стълбите пред къщата. — Никога не съм ви виждал. Не ви следя. Моят добър приятел Тревър Поу живееше тук. Пристигнах с група приятели да го търсим.

Недоверчивият й поглед мина покрай мен.

— Помислих си, че си онзи перверзник, който върви по петите ми вече цяла седмица. Какво означава това „мадам„?

— Аз съм южняк — обясних й. — В кръвта ми е. Съжалявам, ако съм те обидил.

— Винаги съм смятала, че Югът е най-откаченото място в тая страна.

— Напълно съм съгласен. Но то е, защото не съм бил в Минесота — отвърнах, с което отново възбудих параноята й.

— Откъде знаеш, че съм от Минесота?

— О, ние винаги проучваме пиленцата от Минесота, които са изгонили нашия приятел от дома му.

— Слушай, расист такъв, Джордж Уолас, или каквото е там тъпото ти име, и без това са ми опънати нервите. Представи си, попаднах на някакъв ненормален перверзник. Обадих се в полицията, но те нищо не можели да предприемат, преди той първо да ме изнасили, изкорми и изхвърли в морето. А и аз не съм изгонила твоя приятел от апартамента. Не си беше плащал наема, това е. Къде е моята вина?

— Права си, мадам Гарисън Кийлър. Разбирам защо Минесота заема такова място в предаването му. Вината не е твоя.

— Ти ме шаблонизираш, което никак не ми харесва.

— Ние, Джордж-Уоласовците, имаме навика да шаблонизираме онези от Севера, които шаблонизират нас.

— Не биваше да го казвам — рече тя. — Съжалявам. А сега, ако обичаш, омитай се от тук.

— Трябва да намеря приятеля си — продължих да настоявам. — Имам само няколко въпроса, Анна Коул.

— О, божичко! — Ужасът й беше съвсем истински. — Ето го пак. В онази грозна хонда надолу по улицата. Сега се наведе. Не можеш да го видиш.

Тя ми показа пистолета, който криеше зад гърба си. Боравеше с него крайно неумело, както момиче хваща отровна змия за пръв път — или момче, ако трябва да сме точни.

— Знаеш ли как да използваш това оръжие? — попитах я.

— Ами насочвам го към топките му, натискам спусъка и готово! Той остава без топки. Какво толкова има?

— Може ли да го взема за малко, Анна? — помолих я много учтиво. — Аз знам как се използва. Но ако успея да прогоня онова приятелче, държа да получа отговор на няколко въпроса относно Тревър.

Тя ме изгледа, сякаш чак сега ме забеляза.

— Защо трябва да ти имам доверие?

— На онзи там ли имаш повече доверие?

— Ти би могъл да ме ограбиш. Да ме изнасилиш. Би могъл да ме убиеш, а после ченгетата ще кажат: „Тая тъпа кучка сама му е пъхнала оръжието в ръцете.„

— Точно така, мадам, това е сценарият — кимнах. — Но също така мисля, че бих могъл да те отърва от копелето. Защото имам богато въображение.

— Това как ще ми помогне?

— Е, сега е моментът да проверим дали изобщо имаш въображение. И ще проверим доколко умееш да преценяваш хората.

— Не ми харесва лицето ти — погледна ме тя в упор.

— И на мен. Никога не съм го харесвал.

— Ще гледам от прозореца — каза тя.

С разбираема нервност тикна в ръката ми малкия пистолет калибър.22, който прибрах в джоба на сакото си. Веднага забелязах, че не е зареден. Отново почуках на вратата и, демонстративно ядосана, тя я открехна едва-едва.

— Защо не вземеш да си купиш патрони за това чудо? — попитах я.

— Защото не вярвам в насилието, нито в проливането на кръв, нито в смъртното наказание — отговори Анна Коул с назидателен тон, който ми се стори доста отблъскващ.

— Ами ако твоят перверзник вземе, че ме убие? Няма ли да се молиш да си получи електрическия стол? Или газовата камера?

— Ще се моля да получи доживотна присъда без право на обжалване — отвърна ми тя.

— Значи смяташ, че за него ще е по-добре да прави пътни знаци и регистрационни табелки до края на живота си, така ли? Или може би да изкара курсове за кореспондент в общинския колеж, или да се запише в курса по поезия, в който ще му преподава някой битник на Телеграф Авеню?

— Смятам, че човешкият живот е нещо свято — озъби ми се тя.

— Гарисън Кийлър.

— Да не си посмял още веднъж да ми го кажеш — тросна ми се тя.

— Докато ние си говорим тук, жена ми умира от рак. Обещаваш ли да се погрижиш за моите дванайсет деца, ако останат сираци след престрелката на Юниън стрийт?

— Няма да има никаква престрелка — отвърна ми тя. — Нямаш патрони, забрави ли?

— Но перверзникът сигурно има. Обещаваш ли да помогнеш на сираците ми, ако се наложи?

— Абе, вие от Юга, не сте ли чували за противозачатъчни средства? — изсмя се тя, после съжали и додаде: — Добре де, обещавам да направя каквото мога.

— Сега, Анна Коул, отиди да гледаш през еркерния си прозорец. Време е за шоу. Последна серия от поредната сапунка.

Прекосих Юниън стрийт, тръгнах надолу по хълма и отминах хондата, без да я погледна. Но щом остана зад гърба ми, заобиколих и минах зад нея, записах си регистрационния номер и факта, че колата беше кафява, модел „Акорд„ от 1986 г. Докато си записвах тази доста обща информация, зърнах главата на мъжа, която отново се надигна. Когато тръгнах към него откъм страната на шофьора, той отново се скри. По всяка вероятност се беше проснал на пода отпред. Почуках на стъклото, за да привлека вниманието му, но той не помръдна.

Почуках по-силно.

— Сър, отворете прозореца. Трябва да говоря с вас.

— Майната ти, полицай — провикна се някой от пода. — Не съм направил никакво нарушение. На това място паркирането е разрешено.

— Изкарали сте акъла на една млада дама, която живее отсреща — обясних аз. — Отворете прозореца, сър.

— Майната ти продължава да е моят отговор. Дори втория път ми се струва по-основателно — каза ми той.

Извадих пистолета и с дръжката му пробих дупка в прозореца на колата. След това с мощен десен ритник избих останалите стъкла. Имам голям крак и за мое огромно удоволствие стъклата лесно се пръснаха. Все пак съм завършил военната школа „Цитаделата„ и мога да действам грубо.

— Дотук добре! Сега вече с теб е свършено.

Мъжът избръска парченцата стъкло от дрехите си. Изправи се, зачервен и бесен. Изгледах простата му, с нищо незабележима физиономия, докато той наместваше слънчевите си очила, вързани отзад на темето. Ако трябваше да го опиша в съда под клетва, бих казал, че лицето му е семпло, обикновено и функционално, също като хондата му. Опрях пистолета в челото му, но иначе се усмихвах, за да разберат минувачите, че държа положението под контрол. Свалих слънчевите му очила и ги пъхнах в джоба си. Веждите му бяха дебели и се извиваха над очите му като тлъсти гъсеници. Очите му бяха кафяви, горе-долу като цвета на хондата, а на темето си носеше малка черна евтина перука.

— Портфейла, сър — заповядах му. Като ми го подаде, казах: — Благодаря за високата степен на съдействие, господин Джон Съми. А! Това по всяка вероятност е прекрасната госпожа Съми. И трите ви красиви синчета. О, божичко, та вие сте член на „Американ Експрес„ от 1973-та. И вашата карта „Виза„ е все още валидна. Но трябва да ви предупредя, господин Съми, че сте оставили срока на картата „Дискавър„ да изтече. Ще задържа портфейла ви за месец-два. В това време ще проверя дали ще преустановите следенето на младата дама, която живее на отсрещната страна на улицата. Защото тя каза, че където и да отиде, навсякъде среща грозната ви мутра. След като вече имам вашата шофьорска книжка и знам, че живеете на Вендола Драйв 25710 в Сан Рафъл, може да се получи така, че по-често да срещате моята грозна мутра.

— Аз съм личен приятел на кмета — отвърна ми той. — Ще ти отнемат значката, задник такъв! Много скоро ще седиш и ще изчиташ колонките „търси се„ за някаква работа.

— Чухте ли този звук? Зъбите ми тракат от страх. Нещо не сте разбрали, мистър. Не съм ченге. Аз съм съпругът на онази жена и току-що излязох от „Сан Куентин„. Ключовете от колата у вас ли са, господин Съми?

— Да, сър.

— Имате ли нещо против да ви пусна да си вървите? Обещах на жена си да ви убия, но нали знаете какви са курвите? Сълзливи и сантиментални. Ще й разкажа за вашите три момчета и така ще докосна нежните струни на сърцето й. Нали разбрахте откъде излизам?

— Да, сър. — Той взе да мотае ключовете от колата между треперещите си пръсти, после се опита да запали.

— След месец ще ви върна портфейла по пощата — извиках му.

— Ще ви бъда благодарен.

— Слушайте, Съми, трябва да изиграем раздялата така, че жена ми да остане доволна. Разполагате с двайсет секунди. След това се прицелвам и започвам да стрелям. Две секунди вече минаха. — Никога не съм виждал кола, освен на рали, разбира се, да развива такава скорост.

Върнах се бавно до вратата на номер 1038 на Юниън стрийт и отново натиснах звънеца. Напрегнатият глас на Анна Коул отново прозвуча през заключената врата.

— Ти си по-голям глупак и от него — каза ми тя. Видях силуета й на фона на старите дантелени завеси, които навремето бяха собственост на Тревър Поу.

— Виж, оказа се по-трудно да те отърва от навлека, отколкото си мислех — признах си.

— Защо му счупи прозореца?

— Защото отказа да разговаря с мен и реших, че само така мога да му привлека вниманието.

— Махай се от тук на мига или ще извикам ченгетата. Очевидно си луд. Не искам да разговарям с теб и изобщо не знам какво е станало с приятеля ти. Ако знаех, щях да ти кажа. Върви си и толкоз.

— Окей — съгласих се. — Много благодаря за помощта ти.

Обърнах се и тръгнах да слизам по стъпалата към Юниън стрийт, когато чух, че вратата се отвори.

— Би ли ми върнал пистолета на татко? — попита тя.

— Не, защото ти не вярваш в насилието, нито в проливането на кръв, нали така? Като задържа оръжието, ще ти помогна да живееш благочестиво като истински либерал. Няма да получиш оръжието, както няма да получиш и регистрационния номер на твоя преследвач, нито портфейла му, който гъмжи от всякаква информация за престъпния му живот.

Застанахме настръхнали един срещу друг. Резултатът беше изравнен, но ми се стори, че тя размисли.

— Искаш ли чаша билков чай?

— Не, не искам — отговорих. — Имаш ли кафе?

— Не пия кафе.

— Аз пък не пия билков чай — казах. — Виж, трябва да тръгвам. Ето, вземи пистолета на баща си, но си купи патрони. Ако се окаже, че онзи не е перверзен сексманиак, значи си е сбъркал призванието. Ето и портфейла му. Изпрати копие от шофьорската му книжка на ченгетата.

— А не искаш ли чаша плодов сок?

— Да — отговорих. — Това може.

Когато влязох в гостната, бях изумен: тя не беше променила почти нищо в апартамента. Само дето върху пианото беше сложила снимки на семейството си от Минесота там, където преди стояха снимките на най-добрите приятели на Тревър, както и на знаменитостите, с които се беше срещал. Като й казах, че е собственичка на всяка мебел и произведение на изкуството, които някога са били притежание на моя приятел, тя се опита да ми обясни с разтреперан от паника глас:

— Нищо не съм откраднала. Наех апартамента мебелиран и с удоволствие установих, че мястото е обзаведено от мъж с безупречен вкус.

— Защо ли е оставил всичко? Той толкова обичаше всяка своя вещ, всяка своя книга и сребърен прибор.

— Нямам представа. Мисля, че е бил изгонен преди пет месеца. Аз съм тук от три. Не беше плащал наема си повече от година. Хазяинът му направо се поболя, че трябва да го изгони, но реши, че няма друг избор. Тревър не му беше казал, че е болен от СПИН, нито дори, че е болен. Господин Чао много се разстрои, като разбра, разплака се и настоя да не пипам мебелите му, да не смея да ги размествам. Те продължавали да са на Тревър. „Аз нося отговорност за тях„, така ми каза.

После се обърна към мен и ме попита:

— Случайно да имаш име?

— Лео Кинг. Съученик съм на Тревър.

— Изглеждал доста зле, когато напуснал. Съседите често говорят за него. Направо ме мразят, защото си мислят, че съм му отнела апартамента.

— Къде са албумите му със снимки? — попитах. — Бих искал да ги взема, за да ги разгледаме с моите приятели.

Тя отвори едно чекмедже и извади албумите, после ме попита с любопитство:

— Женен ли си, Лео?

— Да.

— Не носиш брачна халка.

— Жена ми иска развод. Последния път, когато се видяхме в Чарлстън, тя ми я сви, докато се къпех. Оттогава не съм я виждал — нито нея, нито халката.

— Деца?

— Винаги съм искал да имам, но Старла беше против — казах й аз.

— Старла ли? — учуди се Анна. — Какво странно име?

— Идва от езика на чероките.

— И какво означава в превод? — попита тя. — Интересувам се от всичко, свързано с американските индианци.

— Един съвсем буквален превод би звучал така: „Край бреговете на Гитчи-Гуми„.

— Пак минесотски шеги.

— Повече няма — обещах.

— Слава богу. Нито една не беше смешна. Кажи всичко, което знаеш за Минесота.

— Викинги. Градове близнаци. Сейнт Пол е столицата. Минеаполис мрази Сейнт Пол. И обратното. Брашното на Америка. Десет хиляди езера. Великанът Пол Бъниан. Бейб, Синия вол. Клиниката Майо. Горното езеро. Минога. Бобър. Гмурец. Няма отровни змии. Близо до сияйните морски дълбини. Вигвамът на Нокомис. Канадски гъски. Един милион шведи. Много норвежци. Ф. Скот Фицджералд. Езерото Итаска. Езерото Уобегон. И въпреки че не искам да го кажа, защото ще те вбеся… Писателят хуморист Гарисън Кийлър.

— Не е зле, Лео. Впечатлена съм.

— Добре. Чу гъсока. Сега е ред на гъската. Кажи ми всичко, което знаеш за Южна Каролина.

— Май вие започнахте Гражданската война, или нещо от този род — започна тя неуверено.

— Много добре. Знаеш ли нещо за Форт Съмтър?

— Паркът „Рисърч Трайенгъл„. Университетът „Дюк„. Тар Хийлс.

— Не, не. Това е вече Северна Каролина — поправих я.

— За мен няма разлика между двете. Изобщо пет пари не давам за Юга.

— Странно. Минесота пък е постоянна тема на разговор в светските салони на Юга. Слушай, може ли да взема тези албуми с мен?

— Разбира се. Ами другите неща?

— Кои други неща?

— Тук има над трийсет кашона. Опаковах всичко и го сложих в гаража. Дрехите му. Личните му вещи. И онези неща, които не са за казване.

— Ще изпратя хора да приберат кашоните. Какви са тези неща, дето не са за казване.

— Някои от тях… — започна тя.

— Какво?

— Някои от тях представляват най-гнусната порнография, която съм виждала. Не ми пука дали един човек е педераст или не. По дяволите, нали живея в Сан Франциско. Но някои от тези неща могат да те вкарат във федерален затвор.

— Тревър обичаше собствените си порно касети. Наричаше ги „моята колекция от чуждестранни филми„. И тях ще приберем.

— Изгледах няколко ленти. Не е желателно да се пренасят през щатска граница.

— Ще рискуваме. Защо си гледала порнофилмите на Тревър?

— От любопитство — призна си тя. — Мислех, че ще ми подействат възбуждащо. Но се получи точно обратното.

— И на мен не ми действаха добре. Тревър обичаше да ми ги показва, когато му гостувах. Казваше, че се опитва да ме спечели за тъмната страна на живота.

Някаква мисъл осени Анна, а тя имаше от онези изразителни лица, по които можеш да прочетеш всяко идващо отвътре послание.

— Знаеш ли онази снимка, която Тревър държи в тоалетната? Дали е от Чарлстън?

— Да, Чарлстън е. Може ли да я погледна, докато ти ми сипваш обещания плодов сок?

Тръгнах по дългия коридор, после завих надясно към тоалетната, където се намираше увеличената снимка на редицата разкошни къщи в южната част на Батъри стрийт. Те блестяха сред пъстрото великолепие на един съвършен слънчев следобед. Снимката винаги разсмиваше гостите му от Южна Каролина, защото Тревър имаше навика да се провиква през затворената врата на тоалетната: „Винаги си мисля за Чарлстън, като ми се досере.„

Взех снимката със себе си, върнах се в гостната и разказах това на Анна Коул, докато пиех сока, в който беше сложила „Табаско„ и лимон.

— Анна, може ли да взема тази снимка? Тя ще повдигне духа на хората, с които имам среща на обяд.

— Разбира се — каза тя, но с известно неудоволствие. — Ще ми липсва. В коя от тези къщи е израсъл Тревър?

Щях да й кажа истината, но реших, че хората често се нуждаят от митовете, които сами си създават.

— Ето в тази. На ъгъла на „Мийтинг„ и Батъри стрийт отговорих.

— Знаех си, че има аристократично потекло.

— Което невинаги означава пари — подхвърлих. — Между другото, Анна, ще ми разрешиш ли да си запиша данните на твоя преследвач? Тук съм с две ченгета и искам да ги пуснат в системата.

Преписах си цялата информация, която се съдържаше в портфейла му, след това й благодарих за помощта и й дадох нашия адрес.

— Ако си спомниш нещо, което може да ни помогне да намерим Тревър, ние сме тук. Съжалявам за прозореца на копелето. Самият аз се изненадах от себе си и сигурно съм те изплашил.

— Реших, че си поредната откачалка — съгласи се тя. — Знаеш ли, Лео, цялата тази история е много странна.

— Какво имаш предвид?

— Получих две писма от жена, която се представя за Шеба Поу. Както и телефонни обаждания… пак от жена. Можеш ли да повярваш?

— Пази писмата. Един ден ще станат колекционерска ценност. — Станах да си вървя и взех албумите и снимката. — Благодаря ти за помощта. Ето телефонния номер, където сме отседнали. Обаждай се, хлапе.

По пътя се замислих за Анна Коул и нейното отношение към мен като южняк. Дори и не подозирах колко странна порода е това южнякът, преди да започна да пътувам из страната. Чак тогава научих, че южнякът представлява някакъв недъг в душата на нацията, брадавица или цирей, които трябва да бъдат или подробно обяснявани, или надлежно изрязвани, когато се случи да попаднат на американец от Върмонт, Орегон или Небраска. Ставах ужасно сприхав при среща с хора, чиято враждебност към Юга почиваше върху чисто невежество. Затова веднъж във вестникарската си колонка съставих списък на причините, поради които хората ненавиждат Юга, и поканих моите читатели да дадат своя принос към литературата на презрението, с която един южняк може да се сблъска по пътищата на страната. Списъкът ми беше много простичък:

Тази публикация така нажежи страстите в общността, че получих повече от хиляда писма „за„ и „против„ нея. Реакцията на Анна Коул не беше безпрецедентна.

От първия си ден в града Тревър Поу беше направил заявка за главен ексцентрик сред пъстрото племе, което посещаваше „Уошингтън Скуеър Бар & Грил„.

В цялата си сподавена странност и еклектичен декор то винаги ми е изглеждало като прозрачна снимка на душата на Сан Франциско. Поради известността на Тревър като редовен посетител и чест изпълнител в него, за нас заведението беше нещо като дом, когато бяхме далеч от дома. Тревър имаше запазено място до прозореца — чест, с която кварталът го беше удостоил — и в известен смисъл той никога не отстъпи тази почетна маса, от която съзерцаваше големия карнавал на града, целия този превъзбуден сюрреализъм, с който се славеше Норт Бийч.

Веднъж, когато Лесли Аш — най-великата келнерка на света, по думите на Тревър — дойде да вземе поръчката ни, той й посочи през прозореца кулата „Койт„, която стърчеше еротично върху самия връх на Телеграф Хил, и я попита:

— Скъпа, смяташ ли, че Кулата е просто упражнение по фалически символизъм или буквално изображение на пенис в ерекция?

— Сладурче, аз съм само келнерка — отвърна му Лесли. — Нося ти каквото искаш да ядеш и да пиеш, а за онова там трябва да си наемеш професионален гид.

Няма нищо по-хубаво на света от остроумния и неочакван отговор на нахакана жена.

— Вашият барман тук ще може ли да ми направи такова „Блъди Мери„, че да го помня цял живот?

— Майк, в града е пристигнал някакъв селяндур. Пита дали можеш да правиш „Блъди Мери„.

— Блъди какво? — попита Майк Маккорт (най-великият барман в света, пак по думите на Тревър). — Чакай да проверя в наръчника за бармани.

Тъй беше започнала дългата връзка на Тревър с така наречения „Уошбег„, който се превърна в негова щабквартира, убежище и скривалище от дома, който никога не бе имал.

Днес аз пристигнах пръв. Лесли ме прегърна, притисна ме към себе си и ме целуна като сестра. Майк Маккорт ми изпрати въздушна целувка и веднага ми забърка едно „Блъди Мери„. Целият ресторант беше забелязал липсата на Тревър и всички бяха много обезпокоени както за болестта му, така и за изчезването му. Разчувствах се, когато Лесли ми донесе питието и ме покани да седна на неговата маса.

— Ще те държа в течение за всичко, което се чуе за Тревър — каза ми тя. — Лично аз му се чудя — не можеше ли да дойде да живее у нас?

— Нали знаеш как, преди да умрат, котките си намират скришно място, за да са сами.

— Всичките ни посетители питат за него. Освен това имаме хора, които го търсят из целия град.

— Значи ще го намерим — отвърнах.

Скоро групата от Чарлстън започна да пристига и сценката с Лесли и Майк се повтори на няколко пъти. Ние им бяхме устройвали празненства, когато идваха с Тревър на гости в Чарлстън в началото на осемдесетте, още преди епидемията от СПИН да избухне и да плъзне в кръвта на нищо неподозиращото гей население. Сега вече вестниците в цялата област край Залива бяха станали по-дебели, препълнени с некролози, написани от партньори и оцелели, много от които продължаваха да носят вируса у себе си. Когато ги четях, направо ми се доплакваше и в страшните им думи вечно ми се привиждаше лицето на Тревър. Тези некролози представляват нова и ужасна литература, която разкрива болката от загубата и безнадеждната скръб по мъртвите момчета.

Поръчахме си лек обяд и започнахме да сравняваме записките си от сутрешната работа. Шеба влезе в ресторанта, облечена в стила на сивото ежедневие, и, разбира се, никой не я позна. С учудване установих, че не поздрави нито Майк, нито Лесли, и побързах да я смъмря.

— Но аз никога не съм ги виждала — оправда се тя. — Никога не съм идвала тук.

— Как мина срещата с Хърб Кан, след като си тръгнах? — попитах я. — Обещаваше да се превърне в нещо греховно.

— Материал на цяла страница. Утре сутринта. Хърб ще разкаже историята на известната актриса и съучениците й от гимназията в Чарлстън, които са пристигнали да търсят нейния умиращ от СПИН брат. Много му допадна това, че Айк и Бети са чернокожи, Фрейзър и Моли са дами от висшето общество, Найлс е бил сирак, а Лео е събрат журналист.

Всички изръкопляскахме, с изключение на Найлс, който се нацупи.

— Защо е трябвало да му казваш, че съм сирак? Защо не му каза, че съм директор по спортна подготовка в „Портър-Год„ или че преподавам история на спортните отличия и награди?

— За да се получи добър материал — обясних му аз. — Момче сирак търси приятеля си от детство, който умира от СПИН. Ние, журналистите, обичаме патешката.

Шеба се подразни от този аргумент.

— Лео е хермафродит, Моли — лесбийка и курва, аз имам любовна връзка с президента Рейгън, нали! Разбери, че просто искам да намеря брат си. Нямала съм никакво намерение да нараня чувствата ти, Найлс. Ти много добре знаеш какво е нашето мнение за теб.

— Нямам никаква представа какво мислиш за мен, Шеба — отвърна й Найлс.

— Мисля каквото мислят и останалите: ти си най-свестният от всички нас. Най-добрият, Найлс! Имаш характер, кален в огъня, през който си минал като дете. И твоята сестра е луда по същата причина. Ние с Тревър сме гранични случаи, тоест на ръба, защото не успяхме да се справим така успешно с въпросния огън. Но ти и Бети — вас огънят ви направи по-силни. Той разкри вашата издръжливост и стоманен дух.

През следващите няколко минути продължихме да се храним в пълно мълчание. Накрая Айк се прокашля и рече:

— Ето какво открихме двамата с Бети. Шефът на полицията ни представи на един полицай, който в продължение на години е патрулирал в „Кастро„.

— Но Тревър живееше на Ръшън Хил — намеси се Фрейзър.

— Не се безпокой — отвърна й Бети. — Нашето момче е било добре познато и в „Кастро„. Този полицай беше невероятен. Щом се запознахме, веднага ни каза, че е гей и че Тревър има дебело досие. Дори ни обясни как в един момент двамата с Тревър си имали закачка и самият той си мислел, че може да се стигне до нещо по-сериозно. Тревър му признал, че много си пада по мъже в униформа.

— Обзалагам се, че именно затова винаги е харесвал Айк — подхвърлих.

— Млъкни, Жаба! — скастри ме Айк. — Тревър е бил арестуван на два-три пъти за пиянство на обществено място. Веднъж е бил заловен да кара в нетрезво състояние. Платил си глобата, след което посещавал съответния брой опреснителни часове. Четири-пет пъти е бил арестуван за притежание на марихуана, но в този град това е, все едно да те обвинят в притежание на магданоз.

— Най-сериозното нещо в досието на Тревър е обвинението в притежание на кокаин с цел продажба — изчете Бети от тефтера си. — Отново е бил глобен за притежание, но пред съдията не се признал за виновен, като заявил, цитирам: „Господин съдия, възнамерявам да използвам всеки грам от кокаина лично за себе си.„ Което разсмяло съдията.

— Това е то нашето момче — усмихна се Найлс.

— Отбихме се при полицая, който беше арестувал Тревър за шофиране в нетрезво състояние — продължи Айк. — Разбира се, ядоса се, че го викат по никое време и така нататък. Но аз му обясних кои сме и защо го търсим. Тогава ни каза, че Тревър бил най-вежливият, най-любезният, възпитан и смешен пияница, който бил виждал. Тревър му казал: „Виж, полицай, мъже като вас само развалят удоволствието от шофирането в нетрезво състояние. На ваше място щях да се засрамя.„

— Боже господи — скри лицето си в ръце Фрейзър, — ако някой ми беше казал, когато бях на петнайсет години, че един ден ще тръгна да търся болен педераст, който взема наркотици и е правил секс със стотици мъже, сигурно щях да подпиша клетвена декларация, че който го твърди, е луд.

— Защото си родена със сребърна лъжица в гъза, разбра ли, Фрейзър? — сопна й се Шеба и внезапният й гняв ни накара да млъкнем смутено.

— А пък ти, Шеба, си родена красива — отвърна й Фрейзър, доста разстроена. — Бих се сменила с теб, когато кажеш.

— Да не си въобразяваш, че красотата ме е направила щастлива? Да не би някой от вас да си мисли така? Не съм била щастлива и един-единствен ден в живота си! Да не би да си казвате, като ме видите: „Божичко, нека бъда като Шеба Поу„?

— Шеба, остави Фрейзър на мира — скастри я Моли с нетърпящ възражение тон. — Нека чуем какво е успял да научи Лео в апартамента на Тревър.

Започнахме да разглеждаме албумите със снимки, които се оказаха истинско съкровище. Видях десетки мъже, които бях срещал през годините, да се усмихват от миналото — развеселени и неизразимо красиви.

— Мили боже — възкликна Бети, докато двамата с Айк прелистваха албумите, — има ли изобщо грозен гей? Това са най-красивите мъже, които съм виждала.

— Разкажи ни за Анна Коул — подкани ме Моли. — Научи ли нещо от нея?

Предоставих им редактирана версия на срещата ми с Анна Коул и развратника, който й се беше лепнал. Вече се чувствах доста глуповато и неуверено по повод изблика ми на мачизъм. Бях се държал неадекватно, да не кажа, че направо ми идеше да потъна в земята от срам, когато трябваше да опиша сблъсъка си с нейния мрачен преследвач с надвисналите вежди. Изобщо не споменах за пистолета, но прочетох на глас регистрационния номер на колата на Джон Съми, номера на застраховката му и на шофьорската му книжка. Мислех си, че геройският ми подвиг ще предизвика заслужени овации от страна на моите приятели, и техният гняв ме изненадаха.

— Правил си се на полицай, така ли, тъпо копеле? — изкрещя Айк.

— Счупил си стъклото му с ритник? — не успя да скрие възмущението си Моли.

— Жаба, да не си изперкал? — попита Найлс.

— Ще бъде голям късмет, ако Джон Съми не отиде право при ченгетата — обади се Шеба.

— Лео, откъде знаеш, че я е преследвал? — скочи Фрейзър.

— Тя ми каза — обясних. — А той лежеше на пода на скапаната си кола. Кой би направил подобно нещо?

Бети побърза да се намеси:

— Лежал на пода в колата си! Не знам щат, където това да е незаконно. И си счупил прозореца на колата му с ритник! Преднамерено посегателство на лично имущество.

— Лео, ти си журналист — обади се Моли. — От „Нюз енд Куриър„ ще те уволнят на мига, ако тази случка стигне до ушите им.

— Абе, я ми се махайте от главата! — извиках аз. — Никой от вас не е бил там и нищо не знае. Постъпих по възможно най-добрия начин.

— Лео, мъчил си се да свалиш майката, нали? — попита Бети. — Поне беше ли красива?

— Какво значение има? Изпъдих натрапника. Жената остана доволна, толкова доволна, че ме пусна да вляза в апартамента и ми даде тези албуми. Каза ми, че в гаража си има трийсет кашона с вещи на Тревър, и ми обеща да помогне с каквото може. Да ви кажа право, мисля, че се справих много добре.

— Бети, ти си права — обади се Моли с погнуса в гласа. — Лео се е опитвал да я свали и да я изчука.

— Какво ви става бе, жени? Всичко ли на този свят се върти около секса?

— Всичко! — отвърна Бети. И другите жени кимнаха в знак на съгласие.

— Жаба, тук плуваме в непознати води — каза Найлс. — Всички сме в пълно неведение. Трябва да вземаме безпогрешни, умни решения. А ти, приятел, си се осрал. Но нищо, вземи си поука. За всички нас е добре да се научим как не бива да се действа.

Фрейзър се помъчи да отклони вниманието от мен.

— Утре ще раздаваме храна на местни пациенти, страдащи от СПИН, и на изпаднали в крайна нужда от името на група, която се нарича „Подадена ръка„. Жената, която отговаря за тази инициатива, ни каза, че Тревър вероятно живее на социални помощи и се спотайва в някой долнопробен хотел за бедни. Най-вероятно в „Тендърлойн„. Най-развратния квартал. Ще раздаваме храна за обяд в най-ужасните вертепи там. Посъветва ни още с нас да има и мъже, тъй като е опасно. Много често гейовете се подвизавали под чужди имена, за да се скрият от хора като нас, които ги търсят. Ще раздаваме храна на тия типове и ще ги разпитваме. Трябва да съберем адреси, телефонни номера, всичко възможно. По този начин рано или късно ще открием Тревър.

15 „Тендърлойн„

Неделя дойде за нас не като ден за почивка, а като сънливо, меланхолично и в най-добрия случай принудително бездействие. От дете чувствам този Божи ден като пълен с тревожност; от неделната следобедна нервност винаги ми се е свивал стомахът. Станах и отидох на ранната служба. Когато се върнах в къщата, другите се събираха около масата за закуска. Отворих неделното издание на „Егзаминър енд Кроникъл„, и по-точно на колонката на Хърб Кан, за да прочета материала му, наречен „Савската царица„. Ставаше дума за Шеба, естествено. Виждаше се, че наистина го бива, и цялата му колонка представляваше похвала за героичните усилия на секс символа Шеба Поу да открие своя брат близнак Тревър, изчезнал в отписания от всички подземен свят на болните от СПИН.

Шеба отвори голям пакет с листовки, които бяха пристигнали от Лос Анджелис. На тях беше отпечатана красива снимка на Тревър в разцвета на силите си, от която наистина се натъжих.

— Наех цял взвод момчета да разлепят снимката му из града — каза ни Шеба. — Прекрасна снимка, нали? Страшно прилича на мен.

Отвън шофьорът на лимузината натисна клаксона три пъти.

— Мъри ще ни закара до Поуел стрийт — казах.

— Защо не си останем да се излежаваме край басейна и да се напием? — попита Шеба. — Много мразя, като Жабата ни подкара по обекти.

— Ще ти бъде интересно — обещах й. — Ще обядваме, после ще се върнем тук и пак ще се излежаваме край басейна.

— Какво толкова има на Поуел стрийт? — попита Фрейзър.

— Изненада — отвърнах, — но обещавам, че ще ви хареса.

На Поуел стрийт Мъри се облещи само като чу, че предложих на приятелите си да вземем трамвая и да отидем до Рибарския пристан. Очаквах да се разбунтуват, защото и без това се разпъшкаха демонстративно, когато трябваше да излязат от лимузината и да се смесят с тълпата туристи, окичени с фотоапарати. В голямата блъсканица едва успях да скоча на стъпалото и да се хвана за някаква дръжка; увиснах почти на косъм. Въодушевената тълпа вътре очевидно се забавляваше, докато трамваят пълзеше с поклащане нагоре по хълма. Като изкачихме Поуел стрийт, погледнах към залива с разпенените вълни — целият кипеше от платноходки и яхти, които се носеха по водата. Но изведнъж се уплаших, като си дадох сметка, че няма къде да стъпя, за да прехвърля тежестта си на другата ръка. Чак след като отминахме Китайския квартал с типичната му миризма на супа от тестени топчета, соев сос и яйчени рулца и взехме да се спускаме стремглаво надолу към залива, вече взех да се съмнявам в гениалността на идеята си да се повозим на, както се оказа, доста опасния трамвай.

По средата на най-стръмното спускане по хълма чух женски глас, който изкрещя възмутено. За мой ужас го разпознах веднага.

— Махни си гадната ръка от чантата ми, миризливо копеле!

И пътниците, и ватманът, и кондукторът замръзнаха на място. Ето че тя отново изкрещя:

— Глух ли си бе, говедо? Казах ти да си махнеш гадната лапа от чантата и да пуснеш портмонето ми. Недей да ми се правиш на утрепан. Или по-добре да уточня: махни си гадната черна лапа от чантата ми. Това стига ли ти, оръфляк такъв?

Гласът на Шеба Поу е безпогрешно разпознаваем, досущ като във филмите й — задъхан, зноен и театрален, а в този момент на суматоха — и изнервен. Когато трамваят стигна следващата пресечка, повечето пътници слязоха и се разбягаха във всички посоки. Очевидно не искаха да имат нищо общо с драмата, създадена от Шеба. Малкото, които останаха, бяха тези, които се познаваха от гимназията, с изключение на най-едрия чернокож мъж, когото бях виждал: с къдрава разрошена коса и обезумял поглед, почти два метра висок и с тегло около сто и петдесет килограма.

— Ей, лигло — обърна се той към Шеба, като едва сдържаше гнева си при създаденото положение. — Лошо ти се пише, ако не млъкнеш. Чуваш ли бе, врескало такова! Не мога да си издърпам ръката от чантата, защото си стегнала дръжката й около китката ми.

— Пусни ми портмонето и ще разхлабя хватката, разбра ли, миризливо черно копеле?

— Все едно не сме чули намеците за цвят и мирис — предложи Моли тихо с чист чарлстънски акцент.

— О-хо! — обади се огромният мъж, доста окуражен. — Имаме си работа с девойки от Юга. Далеч от мама и татко, а? Внимавайте, пудри, че може да ви се случи нещо, като размахам един нож, което възнамерявам и да направя, за Да науча госпожица Златни къдрици на обноски.

— Слушай, тигре, освен момичетата от Юга имаш и друг проблем — каза му Бети спокойно и опря 38-калибровия си пистолет в главата му. — Аз съм законът.

Без да иска помощ от никого, тя подходи съвсем професионално, като издърпа чифт белезници и ги подаде на Айк зад гърба си с плавен отработен жест. Айк ги взе, после избута мъжа от трамвая и го притисна в една малка уличка. Ватманът и кондукторът, които бяха залегнали в предната част на вагона, сега се надигнаха, както и още шест-седем любопитни пътници. Скоро след това трамваят продължи по пътя си към Рибарския пристан, докато ние седмината се изправихме срещу гнева на мъжа, който ни гледаше кръвнишки.

— Не знаех, че сте ченгета — каза той, като ни обходи с налудничавия си поглед, но всъщност говореше само на Айк и Бети.

— Тук сме по една програма за обмен на кадри — каза Бети.

Видях, че двамата с Айк вече се чудеха какво да правят с арестанта, когото бяха закопчали, без да имат право. По изражението на лицата им се виждаше, че бяха направили нещо толкова незаконно, колкото беше и самата кражба на портмонето на Шеба.

— Нали чухте как тая ме нарече чернилка — извика мъжът. — Това си е чиста проба расистки инцидент. Аз съм жертва на престъпление от омраза.

— Млъквай, кретен! — извика му Бети. — Чакай да помислим.

Шеба обаче притежаваше таланта да влоши докрай всяко объркано положение.

— Точно така, тъпунгер: престъпление от омраза. Винаги съм мразела копелета като теб. Виж си необятния задник, бе! Защо не се хванеш да работиш, да бичиш трупи в някоя дъскорезница или нещо друго, от което се отслабва?

По неясни за нас причини Шеба произнесе въпросните слова с повече от чист чарлстънски акцент, което още повече изостри расисткото напрежение. Направи ми впечатление, че рискува да развали прикритието си от ежедневен тоалет, слънчеви очила, шал и широки дрехи, които правеха както славата, така и красотата й невидими за невъоръжено око.

— Господа полицаи, чухте ли тия приказки — рече мъжът. — Бели боклуци от Юга. Да, сигурно членуват в Ку-клукс-клан. Много добре знам за какво говоря, защото съм отрасъл в Каролина. Мога да разпозная всеки расист, щом го зърна, и два пъти повече — щом го чуя.

— Коя Каролина? — попита Айк. — Южна ли? Откъде си?

До този момент вече всички се бяхме успокоили достатъчно, за да се заслушаме в познатата интонация на неговия глас.

— Там, откъде съм, не сте го чували — отсече мъжът.

— Нищо, пак опитай — подкани го Айк.

— „Гафни„.

— „Гафни„ ли? — извикахме едновременно.

И най-ненадейно, като се обърна да ме погледне, се сетих, че съм виждал някъде тези очи.

— Май познаваме този човек — заявих аз. Обърнах се към Найлс и Айк. — Опитайте да си го представите без мазната коса и брадата, петнайсет години по-млад и трийсет килограма по-лек. Целият само мускули. Щатските четвъртфинали в Кълъмбия.

— Точно така… ти си прав — извика Айк, който още не можеше да повярва на очите си.

Найлс обаче все още не се сещаше и само промърмори:

— Какво, бе?

— Напрегни си мозъка, Найлс — каза му Айк. — Бяхме напълно подготвени да бием „Гафни„. Но не успяхме и защо? Бяхме по-добрият отбор и освен това фаворити. Погледни тези очи.

— Вие сте от Южна Каролина, така ли? — попита мъжът с плаха надежда.

— Маклин Тихуана Джоунс! — извика Найлс най-накрая, удивен от собственото си откритие.

— Биха ни шест на пет — напомних на жените, които ни гледаха, като че сме откачили. — Оставаха петдесет и осем секунди до края на мача. Ах, тези очи. Нашият човек проби линията им на три пъти и всеки път този тук го спираше. Накрая и Айк, и ти, Найлс, имахте само една задача — да го извадите от строя, тоест от играта. Но, както се оказа, Маклин Тихуана Джоунс ни разпердушини всички.

— Баща ми и досега смята, че ти си един от най-добрите футболисти, които някога са излизали от този щат — каза му Айк. — Бети, свали му белезниците. Той е наш човек.

— Не и преди да обещае, че ще се държи прилично — изсумтя тя.

— А, спомням си, вие, момчета, играехте за „Пенинсула„, нали? — попита Маклин. — Точно така, тогава ви скрих топката.

— Така си беше — съгласих се аз. — После игра за Джорджия.

— Отиде при професионалите, нали? — обади се и Найлс. — Ама май нещо стана с коляното ти.

— И с двете ми колена и това ме довърши. „Сейнтс„ ме продадоха на Оукланд и затова се озовах тук. Но вече бях труп.

— Така се получава — от лаврите до лайното — обади се Айк.

— Лош късмет — обади се Маклин. — На всеки може да се случи.

— В какво се упражняваме сега тук? В изкуството на разговора ли? Бийте му шута и да вървим да обядваме — намеси се Шеба.

— Да не би и с нея да съм извадил лош късмет? — попита Маклин и всички се разсмяха.

— Е, човек никога не знае, приятел — рече Найлс.

— Къде живееш сега, Маклин? — попита Бети, без да сваля гарда.

— В „Тендърлойн„ — отвърна й той. — В една изоставена кола, собственост на мой приятел. Паркирана е в задния двор на сградата, която същият приятел притежава. Бил фен на „Рейдърс„, затова се смили над мен.

— Дрогираш ли се? — попита Айк.

— Така се говори — призна си Маклин.

— А навремето беше невероятен спортист. — Айк поклати глава, после го изгледа продължително. — Добре ли познаваш „Тендърлойн„?

— Аз съм „Тендърлойн„ — похвали се Маклин. — Това е моят базов лагер.

— Търсиш ли си работа? — попита го Айк.

— Айк, да не си си изгубил акъла? — извика Шеба.

— Не, но ми хрумна блестяща идея — отговори Айк. — Маклин ще ни помогне да открием Тревър Поу.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала — разсърди се Шеба.

— Стига, Айк! — възропта и Найлс.

— И без това задачата ни е достатъчно тежка — намеси се Моли. — Дай да не я утежняваме допълнително.

— Какво правят моите брат и сестра от Южна Каролина в компанията на тия бели скапаняци? — озъби се Маклин на свой ред.

— Браво бе, Маклин, прецака нещата точно когато поеха в твоя полза — казах му.

— Не го разбирам това Тихуана — намеси се Фрейзър, обаждайки се за пръв път. — Фамилно име ли е?

— Божичко! — изпъшках аз. — Ако Чарлстън беше змия, няма начин да й видиш сметката с тояга.

— Старецът на майка ми беше мексиканец — отговори й Маклин спокойно, сякаш това беше най-естественият въпрос на света. — А родата на баща ми са Джоунс.

Айк се изсмя гръмогласно при тези думи и добави:

— Бети, свали му белезниците. Той е Джоунс от Южна Каролина.

— Все още не ми е обещал, че ще се държи прилично — отвърна му Бети. — Трябва да ми каже нещо, с което да ме убеди.

— Страшно ми се иска да й го начукам на тая кучка — каза той и погледна Шеба право в очите.

— Изглежда, белезниците му харесват — отвърна Бети.

— Още веднъж кажи нещо по адрес на моята приятелка, Маклин — обади се Айк, — и ще ти пусна един куршум в коляното. И понеже съм справедлив по природа, ще ти разреша сам да си избереш кое от двете.

— Нищо няма да направя, бе — рече Маклин. — Само си говоря. Винаги е така, плещя си и толкоз.

— Добре, поне веднъж си затвори плювалника и слушай. В Чарлстън ние с Бети знаем улиците наизуст. До една. Освен това знаем и хора, които могат всичко да ни кажат: слухове, клюки, имената на търговци, корабите, с които се очакват доставки с дрога. Но в Сан Франциско нямаме наш човек. Досега. Но ето че вече разполагаме с господин Маклин Тихуана Джоунс. Нали всички разбират за какво говоря? — И Айк ни изгледа един по един.

— Едно ще ви кажа — обади се Маклин в тишината, която последва обяснението на Айк. — Повече няма да ме видите. Беше ми много приятно, радвам се, че осъществихме тази междурасова среща, но ако нямате нищо против, аз съм дотук, прекрасни хора.

— Ако това е окончателното ти решение, чао — каза му Айк.

— Ами белезниците? — попита Маклин.

— О, задръж ги — провикна се Бети. — Подарявам ти ги. Порадвай им се.

Докато групата ни се отдалечаваше от Маклин, той изведнъж се развика:

— Не можете да ме оставите тук окован. Нали сме събратя.

Нашият смях го вбеси и той започна да ни ругае с цветиста изобретателност и настървение, с които, вместо да ни уплаши, ни развесели. От самата странност на срещата ни с него на човек можеше да му се завие свят.

След което Айк се обърна рязко и го стисна за гърлото.

— Имаме нужда от помощта ти, Маклин. Ще ни помогнеш ли или не? Решавай бързо! И този път се опитай да бъдеш по-умен.

Маклин се замисли и си пое дъх.

— Какво мога да направя за вас, прекрасни дами и господа?

Бети го обърна с гръб към себе си и му свали белезниците, а Айк се обърна към Шеба.

— Шеба, дай ми портмонето си.

Макар и с неудоволствие, тя сложи портмонето си в протегнатата длан на Айк. Без да свали очи от Маклин Джоунс, той извади триста долара и с театрален жест му ги подаде.

— Ще има и още. Издирваме човек на име Тревър Поу. Свирил е на пиано за повечето тузари в тоя град. Ето ти една листовка, Маклин. Той е болен от СПИН. Ако го откриеш, имаш пет хилядарки, без да задаваме въпроси. На листовката е написано всичко необходимо, за да ни откриеш, докато сме тук. Ако искаш да започнеш отначало скапания си живот, ние сме насреща. Маклин, хиляди благодарности, задето днес се опита да ни ограбиш. Мисля, че сам Бог ни събра.

— Аз пък мисля, че беше Сатаната — измърмори той.

— Съгласна съм с него — намеси се Шеба, свали очилата си и го изгледа злобно.

Маклин също се вторачи в нея. Видя се, че и двамата страшно ги биваше да гледат кръвнишки.

— Виждал съм някъде тая патка — каза той най-накрая и премести погледа си от Шеба към нас. — В реклама или нещо подобно.

— В нещо подобно — отвърна му Шеба и всички хукнахме да хванем трамвая надолу по Поуел стрийт.

Всеки град си има своя „Тендърлойн„. Това е тази част на града, където усещаш как въздухът се променя, докато преминаваш през някакъв невидим епидермис от нищета и окаяност. Онова безрадостно място, където градът е кривнал от правия път и връщане назад няма. Въпреки че „Тендърлойн„ е в самия център, той прилича на изгнил плод, оставен прекалено дълго на слънце, който събира край себе си мухи и стършели. И макар навремето да е бил красив и голяма част от архитектурата му да продължава да привлича погледа с изяществото си, кварталът е западнал от всички онези интриги, които придружават разгула и безпътството. В Сан Франциско веднага разбираш, че си прекрачил в бедняшки квартал, по това, че стаите нямат изглед. В „Тендърлойн„ пък всички възможни изгледи са грозни и потискащи; всички улички вонят на урина, разпилян боклук и евтино вино. През първия си ден там трябваше да раздадем обяд в седем хотела — общо над сто обяда. Нашият план беше да не се отделяме един от друг и да работим колкото е възможно по-бързо. Влязохме в „Кортес„ и Шеба отиде на регистрацията да успокои дежурния, докато ние се пръснахме в хотела, който най-точно отговаряше на думата долнопробен„. Миришеше на плесен, която вирее по скъпите сирена, но също така и на нейните по-неясни метастази, поникнали във влагата, в шахтите и други затънтени дупки, до които дезинфектантите не стигат.

Натоварен с шест кутии обяд, изтичах нагоре по стълби, които като че щяха да се срутят всеки момент под тежестта ми. Зад мен Моли, Найлс и Фрейзър изкачваха стъпалата в такт. Почуках на първата врата и чух плахо помръдване, но с много предпазливи движения. Най-накрая отпаднал глас попита:

— От „Подадена ръка„ ли?

— Обядът е сервиран — извиках в отговор.

Мъжът се изсмя и отключи вратата. И това беше моята първа среща с жив скелет, така опустошен от СПИН, че според мен нямаше да дочака следващия изгрев.

— Ти ли си Джеф Макнотън?

Поставих храната върху олющено бюро. Мъжът беше толкова слаб, че изглеждаше като прозрачен, и наистина забелязах как кръвта пулсира във вените на челото му. Кожата му беше като ципата на лук.

— Бях поръчал хайвер от моруна с блини. Както и изстудена бутилка „Финландия„. Надявам се, че не е станала грешка.

— Джеф, няма да те лъжа, но някой е сменил менюто в последния момент. Чисто безобразие, разбира се. Но аз съм само един прост келнер. Казвам се Лео Кинг. Ще ме виждаш през следващите седмица-две.

Мъжът се разкашля.

— Лео, няма да изкарам цяла седмица с тая бронхопневмония. Тъкмо я преборя, и тя вземе, че пак ме докопа.

— Искаш ли да се обадя на някого? — попитах го. — На твоите родители? На семейството?

— Всички обаждания са вече направени — отвърна ми той. — Никой не отговаря.

— Аз пък търся един приятел. — Измъкнах листовката. — Казва се Тревър Поу. Знаеш ли го?

— Пианистът ли? — Джеф се загледа в снимката. — Виждал съм го да свири в различни барове в „Кастро„, но никога не сме се запознавали официално.

— Ако разбереш къде се намира, ще ми кажеш, нали? — попитах го. — Можеш да звъннеш на номера под снимката.

— В „Кортес„ няма телефони — отвърна ми Джеф. Помогнах му да седне пред бюрото и му отворих кутията с обяда. — Лео, не съм в състояние да излизам навън. Пък и ти си ми единственият почитател. Благодаря за обяда.

Почуках силно на следващата врата. Отвори ми по-възрастен мъж, който обаче имаше много поздрав вид от младия си приятел. Рекс Лангфорд беше по-възрастният, а Бари Палумбо — по-младият. Очите на Бари бяха отворени, но не показваха никакъв признак на живот; ако не беше хрипливото му дишане, щях да си помисля, че е кукла.

— Подранил си. Което е нечувано — каза Рекс.

— Нов съм, затова. Но и така със скоростта, с която действам, някои от момчетата ще получат обяда си в полунощ.

— А, значи си нов — каза той. — Някой в „Подадена ръка„ те мрази, така да знаеш. В „Кортес„ не търпят забавяния в обяда.

— Казвам се Лео. Мога ли да направя нещо за теб?

— О, музика за ушите ми, симфония, концерт. Сякаш братовчед от провинцията е дошъл да ме види.

— Откъде си?

— Озарк, Алабама — отвърна ми той. — Недалеч от Ентърпрайз, известен с това, че на главната му улица се издига скулптура на мексикански хоботник.

— Шегуваш се, нали?

— За съжаление ти казвам самата истина. Лувърът си има Венера Милоска, а Ентърпрайз, Алабама — мексикански хоботник. И двете неща изобразяват нещо съществено от душата на съответното място.

— Сигурно е странно да израснеш в Озарк, Алабама — подхвърлих.

— Да израснеш изобщо си е странно, независимо къде. Това е моята изстрадана мъдрост. Подарявам ти я — каза ми той.

— Харесва ми. Приемам подаръка ти.

— Откъде си, бледолики братко? Не долавям ли нещо от говора на Мобийл?

— Чарлстън, Южна Каролина. Но и в двата говора има хугенотско влияние. — Пъхнах листовката в ръката му. — Търся един приятел. Казва се Тревър Поу. Случайно да го знаеш?

— Отбивал ли се е в „Баните„? — попита Рекс.

— Тревър живееше в „Баните„.

— Тогава може и да сме се отъркали един в друг — рече Рекс. — Ако разбираш намека ми.

— Ако имаш приятели, които ти идват на гости, би ли ги попитал за Тревър Поу?

— Повечето от моите приятели са мъртви. Освен Бари, ей го там. Бари, кажи „здрасти„ на Лео. Той ни е донесъл обяд и това е чудесно, нали?

— Здрасти, Лео. — Гласът прозвуча като от отвъдното.

— Бари е сляп — каза ми Рекс. — Аз го храня, той повръща. После пак го храня и той пак повръща.

— Рекс, вината не е в мен — прошепна Бари.

— Много мило, Рекс, че му помагаш — казах му.

— Никак не е мило. Нищо друго не мога да направя — каза той и сви рамене. — Той ще си отиде, след него и аз. Но на мен няма да има кой да ми помага.

— Имаш ли пари, Рекс? — попитах го.

— Разбира се, че нямам. И двамата с Бари сме на социални помощи, но те буквално изтичат между пръстите ни. Лекарства, наема за този луксозен апартамент и така нататък.

Бари се обади от леглото:

— Питай тоя, дето ни донесе обяда, дали би се обадил на сестра ми Лони?

— С удоволствие ще се обадя на Лони — казах.

— Бяхме толкова близки като малки. Никоя сестра не е обичала брат си така, както Лони ме обичаше.

— Ще й се обадя още тази вечер, Бари.

— Съпругът й ме ненавижда, затова затвори, ако той вдигне. Бих искал тя да дойде още веднъж за последно. Рекс, дай му номера й.

Рекс написа нещо върху листче хартия и ми го подаде на излизане. Тръгнах по коридора към следващия обект и междувременно разгънах листчето: „Не си прави труда — пишеше вътре с нечетлив почерк. — Тя твърди, че той умира по Божията воля, и казва, че това заслужава всеки перверзник. Все пак благодаря.„

Всеки ден се прибирахме в луксозната къща на Вайехо стрийт скапани и разстроени. Старателно проследявахме стотиците сведения, които потекоха към нас след колонката на Хърб Кан. Получихме три писма от мъже, които твърдяха, че са Тревър Поу, както и пет искания за откуп от хора, които настояваха, че го държат като заложник. След което ми се наложи да разговарям с какви ли не побъркани, ексцентрични типове, с петима частни детективи, десетки негови бивши любовници, с неговия масажист, с неговия бръснар и кварталния бакалин, както и с трима луди, които ми обещаха да разберат къде се намира.

В края на първата седмица, по-точно в неделя вечер, се събрахме на сериозен разговор. Бяхме работили усилено и целенасочено, но въпреки това не бяхме по-близо до целта, отколкото като напуснахме домовете си в Чарлстън. Дадохме си клетва да не се отказваме и да удължим престоя си с още една седмица. Легнахме си изтощени, копнеехме за малко почивка.

В понеделник изобщо не очаквах онова, на което попаднах в стая 487 в края на поредния неосветен коридор в хотел „Девъншър„. Вече бях забелязал, че нито един от тези хотели не дава никаква надежда на изпокрилите се в тях обитатели, но в това отношение най-лош беше хотел „Девъншър„. Щом почуках на вратата на стая 487, веднага усетих, че нещо не е наред.

Посрещна ме тишина, от която изтръпнах — никакво прошумоляване, размърдване или бавно тътрене на чехли. Завъртях топката на дръжката и тя остана в ръката ми, но вратата се отвори и изскърца на ръждясалите си панти. Вътре спеше младо момче; с русите си къдрици и пълни устни приличаше на статуетка, застинала в неестествен покой. Не беше повече от двайсетгодишен, но красотата му беше помрачена от вонята на екскременти, петна от които се виждаха върху копринената му пижама и евтините завивки, с които беше покрит. Поставих храната върху едно шкафче, после сложих ръка върху челото му. По мраморната студенина, която усетих, разбрах, че е мъртъв от няколко часа. Спокойното изражение на лицето му беше резултат на онова милосърдие, с което смъртта понякога дарява умрелите в мъки. Дрехите му висяха подредени в мръсния, пълен с миши барабонки гардероб и в задния джоб на най-хубавия му костюм открих портфейл. Снимката на шофьорската му книжка показваше младеж с престорено свенлива и малко дяволита усмивка. Името му беше Арън Сатърфийлд и бе живял в апартамент на Сакраменто стрийт.

В портфейла му открих и няколко интересни снимки, на които се виждаха Арън и четирима негови приятели, преоблечени като каубои на парти по случай Хелоуин. После същата групичка гримасничеше пред обектива в една от онези жалки кабини със завески, които се виждат по евтините автогари. Върху обратната страна на снимката Арън беше написал: „Всички са мъртви, освен мен.„

В горното чекмедже на тоалетката му открих две писма — едното от майка му, другото от баща му. И тъй като аз стоях пред смъртното ложе на сина им, а тях ги нямаше, реших, че имам право да ги прочета. Обзе ме любопитство да узная защо това прекрасно дете е умряло самичко. Тъй като не аз, а семейство Сатърфийлд от Стюарт, Небраска, би трябвало да бди над тялото му. И докато тази мисъл ме измъчваше, усетих как сълзите се стичат по лицето ми, но не знаех дали са сълзи от жал, от гняв или опасна комбинация от двете.

Писмото на бащата беше сдържано, сбито и категорично: „Педал, ако наистина умираш, както твърдиш, значи е по Божията воля. Защото в очите на Бога ти си мръсно и нечестиво създание и това не ме учудва. Каквото повикало, такова отговорило. Няма да ти изпратя и цент, защото ги изкарвам с непосилен труд във фермата. Дано Бог се смили над душата ти. Аз не мога. Твой баща, Олин Сатърфийлд.„

Просълзих се и взех да се моля на Бог, ако нещо подобно ме сполети, да не ми позволява да разсъждавам като Олин Сатърфийлд. Независимо какво повеляват твоите писания, Господи, аз няма да го направя. Отворих писмото на майката.

Смъртта на това красиво момче ми показа, че хотелите — в този град на опустошението ми бяха дошли в повече. Ако исках да прекарам живота си в правене на чудеса сред мъртвите и умиращите, щях да следвам медицина, но аз съм роден да пиша лекомислени, остроумни колонки за ритъма, с който пулсира животът в Чарлстън. Престоят ми сред тези млади мъже, умиращи от слабост, защото някакъв безпощаден вирус се беше развихрил в кръвоносната им система, започваше да ми действа страшно зле. Имах желание да се махна от Сан Франциско и колкото по-скоро, толкова по-добре. В момента не ми беше до Тревър Поу, изобщо не ме интересуваше дали ще го намерим или не. Исках само едно — да спя в собственото си легло, да работя в градината си, да крача по улиците, където всяка къща ми е добре позната. Най-вече исках да избягам от това мъртво момче от Небраска, ала въпреки това седнах на кревата до него и се загледах в красивото му неодушевено лице. После миризмата на лайна ме удари в носа и скочих. Задействах се с енергичност, която изненада и самия мен.

Махнах чаршафите и долнището на пижамата му и го измих с влажна хавлиена кърпа, която намерих в умивалника. Събрах кърпата, чаршафите и долнището, отворих прозореца и изхвърлих вонящия вързоп долу на улицата. Намерих един афтършейв „Пако Рабан„ в чантичката му с тоалетни принадлежности, обръснах го и го полях обилно — от лицето до краката. Внимателно сресах косата му по начина, по който изглеждаше на снимката в портфейла. Покрих го с едно одеяло, което беше изритал на пода и изпитах някакво удовлетворение от свършената работа. Сега вече Арън Сатърфийлд беше готов за всичко — кръщене, погребение или среща с Бога. Като приключих, отново се разплаках и точно така ме свари Моли Рътлидж.

— Къде ли не те търсихме — каза ми тя, после осъзна ситуацията. Отиде до леглото и с покъртителна нежност докосна лицето на Арън. — Божичко, колко е красив!

Подадох й двете писма и тя ги изчете без проява на емоции, без коментар.

— Сякаш е умрял, докато е сънувал нещо хубаво — каза след малко.

— Да, отначало и аз си помислих същото.

— Искам да кажа, радвам се, че мъките му са свършили — рече Моли, като явно предпочете да не реагира на язвителния ми тон. Сълзите ме притесняваха и много ми се искаше да бяха изсъхнали, преди тя да влезе в стаята.

— Трябва да се обадим в полицията — продължи Моли. — Да го откарат в моргата. А ние ще телефонираме довечера на родителите му.

— Тях защо ги няма тук? — попитах гневно. — Защо не са го прибрали в дома си по-рано?

— От срам. Обикновен човешки срам от страна на бащата. А от страна на майката — страх от бащата. Обзалагам се, че бащата е тормозил бедното хлапе, откакто се е родило. Хайде, Лео, ще ти помогна да приключим с последния етаж. Чакат ни. Ако всички се туткаме като теб, останалите момчета в „Тендърлойн„ ще умрат от глад. — Моли взе списъка ми и добави: — Само още три стаи и приключваме за днес.

Тя докосна още веднъж челото на Арън с меките си пръсти с изящен маникюр.

— В какво се забъркахме, а, Лео? Времето, прекарано тук, ще ни промени завинаги. Ще ни повлияе по начин, за който и не подозираме.

— Как беше долу в дупката?

— Ужасно. Няма красива смърт, щом е от СПИН. Всички до един изглеждат еднакво. Не могат да мръднат от леглата си.

— Няма да открием Тревър, нали? — казах. — Цялото това шоу е, за да може ние да се почувстваме по-добре. За да може Шеба да се самозалъгва, че прави нещо.

Моли попи сълзите от лицето ми с кърпичка.

— Не забравяй кои сме, Лео. Заловим ли се за нещо, вършим го докрай. Ще намерим Тревър и ще го заведем у дома. В края на краищата може и да го изгубим, но на смъртния си одър ще бъде заобиколен от хора, които го обичат. Няма да го оставим да умре като Арън Сатърфийлд. Ясно ли ти е?

— Да, малката. Ясно ми е.

Моли облиза с език последните сълзи, които се търкулнаха по бузата ми.

Опитах да възвърна самообладанието си в този ужасен момент във всеки човешки живот.

— Защо го направи?

— Защото ми се прииска. Пък и вкусът беше приятен. Като на стриди. Или на перла от стрида. Солени като океана край остров Съливан. Браво, че си измил момчето — каза тя.

— Откъде знаеш, че съм го измил?

— Айк и Бети са били долу точно когато си изхвърлил вързопа през прозореца. Тогава Бети изтича да ми каже, че трябва някой да ти помогне. Айк събра нещата и ги сложи в контейнера за боклук. Каза, че вонята била непоносима.

— Защо Бети не дойде да ме потърси?

— Реши, че аз мога да свърша тази работа — отговори Моли. — А тя отиде да се обади в полицията. Линейката вече пътува насам. Дай да свършваме и да се махаме от тук.

— Добре. Съжалявам, че се забавих толкова дълго.

— Простено ти е, Жаба — каза тя и се усмихна, — но да не се повтаря.

Същата вечер пренесох телефона в малкия кабинет до кухнята и се обадих на „Справки„ в Стюарт, Небраска. Попитах ги за номера на Олин Сатърфийлд. Водена от състрадателната си телепатия, заради която приятелите й я обичат толкова много, Моли Рътлидж влезе в стаята след мен с две чаши, в които имаше по два пръста „Джак Даниълс„ с лед. Телефонът иззвъня два пъти, преди да се обади бащата.

— Господин Сатърфийлд — казах, — казвам се Лео Кинг и се обаждам от Сан Франциско. С новина за сина ви.

— Сигурно е грешка — отвърна ми той. — Аз нямам син.

— Арън Сатърфийлд не е ли ваш син?

— Вие английски разбирате ли? Казах, че нямам син.

— А имате ли съпруга на име Клия Сатърфийлд? — попитах, изчитайки името от второто писмо, което държех в ръка.

— Може да имам, може и да нямам — отговори ми той.

Едва сдържах гнева си, но все пак продължих:

— Сър, ако Клия Сатърфийлд има син, може ли да говоря с нея?

Последва кратка, но яростна кавга, след това от другия край на линията, която я държеше като вързана към няколкото акра живот, който водеше там, чух гласа на жена, очевидно развълнувана.

— Говори Клия Сатърфийлд — каза тя. — Аз съм майката на Арън.

— Госпожо, боя се, че имам лоши новини за вас — казах. — Арън почина днес в хотел в Сан Франциско.

Тъкмо да продължа, когато се чу писък на неописуема мъка и известно време гласът й звучеше като нещо диво, древно и нечовешко.

— Сигурно има някаква грешка — промълви през задавените си хлипове тя. — Арън винаги е бил много здрав.

— Арън умря от СПИН, госпожо Сатърфийлд — казах. — По всяка вероятност се е притеснявал да ви каже.

— Искате да кажете рак — поправи ме тя. — Казвате, че Арън е умрял от рак?

— Казах СПИН. Не съм лекар, но такава беше диагнозата му.

— Ракът е масов убиец — продължи тя. — Не познавам семейство наоколо да не е било засегнато от тази болест. Истинска напаст. Арън каза ли нещо, преди да умре? Не чух името ви?

— Лео Кинг — отговорих. — Да, каза да предам на родителите му, че много обича и двамата. И двамата. И майка си, и баща си.

— Моето мило момче! — изхлипа тя. — Винаги мисли за другите. Къде е сега? Искам да кажа, тялото му?

— В градската морга. Ето и името на погребална агенция, на която да се обадите. Те могат да подготвят тялото и да го транспортират за погребението където кажете.

Продиктувах й името и номера на агенция, която се занимаваше само с починали от СПИН.

— Той беше красиво момче, нали? — промълви госпожа Сатърфийлд.

— Не съм виждал по-красив мъж — отговорих й.

— Дори ракът не е поразил красотата му, нали?

Чу се странен звук откъм нейната страна и попитах:

— Какво беше това?

— Съпругът ми Олин. Бащата на Арън. Плаче, затова трябва да затварям. Господин Кинг, сигурен ли сте, че Арън е казал, че много обича мен и баща си?

— Това бяха последните му думи — излъгах. — Довиждане, госпожо Сатърфийлд. Аз съм католик и ще поръчам служба в памет на сина ви.

— Ние сме петдесетници. Моля ви, никакви служби — каза ми тя. — Нека само се помолим. Нека го погребем. Ще го направим според стария обичай, както трябва. Едва ли ще ме разберете.

— Госпожо Сатърфийлд — кръвта ми отново кипна, — вие и вашият съпруг трябваше да бъдете до леглото на Арън, когато умря. Не аз. Така е според стария обичай. Така трябва.

Тя ми затвори телефона и аз закрих лицето си с ръце.

— Нямах право да говоря по този начин на клетата майка — казах на Моли.

— Ами да — съгласи се Моли. — Тя имаше късмет, че не бях аз на телефона. Щях много точно да й обясня какво мисля за нея и за ужасния й съпруг.

— Той също беше скапан.

— Много е лесно да си скапан някъде далеч в Небраска — поклати глава Моли. — Да беше дошъл тук, в стая 487 в хотел „Девъншър„. Да го видя тогава. Да вървим да нахраним останалите.

Точно след полунощ вратата на стаята ми се отвори. Протегнах се да светна нощната лампа. Моли Рътлидж влезе, понесла със себе си красотата, която можеше да съсипе един мъж или да промени живота му завинаги. Държеше две чаши, които остави върху масата. Подуших „Гран Марние„. Свали пеньоара си, под който се видя копринена прозрачна нощница, а аз за пореден път прославих Господа за тези невероятни женски извивки. Никак не ми хареса, че Моли поставя и двама ни в това неловко положение, но и не можех да й се сърдя. И все пак нашето приятелство бе така пълноценно, здраво и непоклатимо, че не исках да го излагам на риск само защото нейният заблуден съпруг е развил вкус към дългокраки бразилки на половината на неговата възраст.

Докато Моли можеше да се похвали с класическа красота — невъзмутима и естествена, — аз имам лице, което не би трябвало да се мярка близо до нейното. Тя е една от големите красавици на своето поколение в Чарлстън, докато аз съм само пехотинец, който си знае мястото в йерархията на нещата.

Моли ме погледна и отпи от чашата си.

— Е?

— Мога да ти изброя хиляда причини, поради които това не трябва да се случва, Моли.

— Само толкова ли?

— Снаха ти е на горния етаж. Спи до моя шурей. При дадените обстоятелства според мен е проява на лош вкус да си позволяваме лудории един етаж по-долу.

— На мен пък ми се струва съвсем естествено — каза тя. — Всъщност какво трябва да направи едно свястно момиче, за да преспи с някого? Искам да кажа, на тези географски ширини?

— И двамата сме женени. Аз съм кръстник на дъщеря ти. Бях шафер на сватбата ти.

— Кажи ми, че не ме обичаш, и веднага ще си тръгна.

— Моли, аз не те обичам. Всъщност винаги съм си падал по Тревър Поу.

— Знаех си, че ще пуснеш някоя от твоите тъпи шеги. Сега обаче внимавай. Ще легна до теб.

— Страхувам се повече за теб — заявих аз.

— Защо? Аз горя от нетърпение.

— Защото, боя се, след това светът вече няма да е същият.

— Аз не искам да бъде същият. — Тя се приближи до леглото и загаси лампата.

Тази нощ отново разбрах защо големите световни религии осъждат сладкото, вълшебно престъпление, наречено страст. Когато бях вътре в нея, когато клетките на плътта ми пламтяха в екстаз с огнената истина на тялото, почувствах раждането на цял един нов свят, докато се движехме заедно, стенехме заедно, въздишахме заедно. Моят език стана част от нейния, устните ни горяха в съзвучие, сърцата ни пулсираха в такт. Когато изригнах във вулкан от огнен потоп, от нея се откъсна вопъл. От устата ми ливна порой от думи, които бях премислял през тези двайсет години, но никога не бях вярвал, че ще ги пошепна в ухото на тази жена, а ето че тя ги прие и откликна с порой от свои забранени слова. С вик се откъснах от нея. Тя ме целуна за последен път. Събра ефирните си дрехи в тъмнината и ме напусна гола. Онова, което започна като най-обикновен грях, завърши като тайнство. Докато лежах сам, си дадох сметка, че е права: светът ми никога повече нямаше да е същият.

16 Случаят „Пател„

Когато в понеделник приключихме с работата си за „Подадена ръка„, една полицейска кола стоеше паркирана и ни чакаше пред къщата на Вайехо стрийт. Айк и Бети отидоха да размахат значките си и да поговорят с детектива. Но вместо пробива, на който се надявахме, ни очакваше нова изненада: полицията искаше да ме разпита във връзка с убийство, в което се оказах главният заподозрян. И точно тогава видях Анна Коул да върви към мен.

Детективът от отдел „Убийства„ се казваше Томас Стърнс Макгро, син на влюбени в поезията родители. Баща му преподаваше американска литература в Бъркли, бащата на майка му пък бил трети братовчед на автора на „Пустата земя„. Тъй като да бъда главният заподозрян в убийство беше ново изживяване за мен, не научих тези вълнуващи биографични подробности при нашата първа среща, а много по-късно, тъй като Том Макгро беше блестящ събеседник и човек със странен характер.

Представих Анна Коул на всички и им обясних коя е. Анна беше силно смутена от последното развитие на събитията и ръцете й трепереха видимо. Обърна се към мен и във внезапен изблик на гняв рече:

— Знаех, че не трябва да ти отварям вратата.

— Детектив Макгро, нека влезем вътре да обсъдим нещата на спокойствие — предложи Айк.

Неочакваното пристигане на Том Макгро наруши обичайния ни ритъм, който ни сплотяваше през тази първа седмица. Всички искаха да присъстват, когато детективът ме разпитва, но Айк пое контрола на положението и ги изпрати да поработят с телефоните в трапезарията, тъй като и без това трябваше да се проверят стотиците подхвърлени ни сведения.

Шеба ме целуна по бузата.

— Детектив, ако Лео Кинг е извършил убийство, аз ще скоча от „Голдън Гейт„ и ще ви дам разрешение да снимате самоубийството ми. Дори ще ви предоставя световните права върху лентата.

— Как може да се шегувате с толкова ужасно нещо? — попита Анна Коул, след което избухна в плач.

— Може, тъй като никой от нас не знае за какво става дума — отвърнах й. — Никога не съм убивал никого и се чувствам съвършено спокоен.

— Трябва ли да наемем адвокат за Лео? — попита Шеба.

— За какво му е адвокат — каза Айк. — Той няма дори една глоба за неправилно паркиране.

Анна Коул изглеждаше много разстроена и се наложи да почакаме, докато се успокои, преди да започне разпита.

— Мадам, да ви дам ли чаша вода? — попита я Айк внимателно. — Може да приключим много бързо, ако се овладеете.

Анна се обади през сълзи:

— Единственото нещо, което направих, бе да изпратя в полицията фотокопие от снимката на мъжа, който ме преследваше, както ме посъветва ти, Лео.

— Той беше от Сан Рафъл, нали? — попитах я. — Забравих името му.

— Името му е Джон Съми — подсети ме детектив Макгро. — Живял е на Вендола Драйв 25710 в Сан Рафъл. Работил е като терапевт в център за възрастни хора тук, в града.

— Но имал лошия навик да дебне млади жени от Минесота — добавих аз.

— Така твърди госпожица Коул — продължи детективът. — Но ето че изникна един проблем.

— Какъв проблем? — попита Айк.

— Онзи ден Джон Съми беше открит мъртъв в багажника на собствената си кола, оставена на един от градските паркинги. Ударен по главата с тъп инструмент така, че черепът му беше хлътнал. Беше започнал и видим процес на разложение — с други думи лошата миризма накарала някой да се оплаче. Отне ни цял ден да търсим номера на колата. Разпитахме разстроената госпожа Съми, която още миналата седмица беше уведомила полицията за изчезването му. И тогава, хоп, пристига и оплакването от Анна Коул. Посетихме я и тя ни даде твоето име, Лео Кинг, като последния човек, който е видял господин Съми жив.

— И всичко това, защото направих тая глупост да ти отворя вратата — извика истерично Анна. — Никога през живота си не съм отваряла вратата си на непознат. И после тръгна по петите на онзи и го уби, така ли?

— Спокойно! — обади се Айк. — Да не правим прибързани заключения.

— Госпожица Коул каза, че сте заплашили човека с пистолет — обърна се детектив Макгро към мен. — С оръжието на госпожица Коул. Вие сте го поискали, когато сте тръгнали към Съми.

— Анна изглеждаше уплашена до смърт — обясних. — Държеше пистолет в ръката си, когато позвъних на вратата. Каза ми, че въпросният мъж я преследвал. Аз взех оръжието от нея, в случай че ми се наложи да го заплаша, както и стана.

— Госпожица Коул твърди, че сте счупили прозореца на колата му с ритник — продължи детективът. — И това беше потвърдено от огледа на колата. Бихте ли обяснили защо?

— Отказа да свали прозореца си, а пък аз трябваше да привлека вниманието му с нещо. Освен това исках да узная кой е той.

— И затова сте го заплашили с пистолет.

— Да, заплаших го с пистолет.

— Лео, най-тъпото и упорито бяло копеле — изпъшка Айк.

— После сте му откраднали портфейла и слънчевите очила, така ли е?

— Конфискувах портфейла му с надеждата да остави госпожица Коул на мира — казах аз.

— И сте успели — заключи господин Макгро. — Последният път, когато е бил видян жив, е бил, когато вие сте насочвали пистолет в главата му.

— Да, така е, но после както аз, така и госпожица Коул видяхме как господин Съми полетя по Юниън стрийт с пълна газ и тогава си беше съвсем жив.

— Всъщност, господин Кинг, ние смятаме, че точно в този момент господин Съми вероятно е бил вече мъртъв — каза детективът. — Според нашата хронология на събитията господин Съми сигурно е бил вече мъртъв и напъхан във въпросния багажник. Бихте ли описали човека, който шофираше колата?

— Бял мъж, висок около метър и осемдесет. Черна коса — казах.

— Възможно ли е да е бил с боядисана коса?

— Нямам представа. Не съм фризьор — отвърнах. — Но носеше перука. Само за темето. Евтина.

— Не се опитвай да остроумничиш, Жаба — скастри ме Айк.

— Съжалявам, полицай Макгро — казах, — но истината е, че не го огледах добре.

— На каква възраст беше според вас?

— Приличаше на възрастен мъж, който се прави на по-млад. Хлътнали кафяви очи. Рунтави вежди. Със здраво и силно тяло, но очевидно не беше в разцвета си.

— Господин Съми е роден в Ню Дели, Индия. Пристигнал е тук със студентска виза и се е оженил за Изабел Съми. Съвсем законно променил името си от Пател на Съми, за да звучи по американско. На ръст не повече от метър и шейсет и с тегло около седемдесет килограма.

— Това не е човекът, пред когото аз се изправих — казах натъртено.

— Шофьорската книжка е била подправена. Смятаме, че снимката е на убиеца. — Подаде ми копие от книжката и аз се взрях в снимката, която бях зърнал съвсем бегло по време на инцидента на Юниън стрийт.

— Не мога да кажа дали е същият човек или не. Не съм се заглеждал в него и всичко свърши много бързо.

Детектив Макгро ми подаде втора снимка на дребен индиец.

— Тази е правена наскоро. Снимка на господин Джон Съми, който преди се е казвал Анджит Пател.

— Не, това не е човекът, който шофираше колата — казах. — Няма дори приблизителна прилика с него.

— Госпожице Коул, кога забелязахте, че мъжът ви следи? — попита детектив Макгро.

— Преди два дни. В четвъртък вървя след мен до работата ми. Забелязах го, докато чаках автобуса. А после на излизане от автобуса, близо до кантората ми в центъра, направо се стъписах, като отново го видях. На връщане ме чакаше пред къщи. После същото нещо се повтори и в петък. Изчезна през нощта, но на сутринта, щом се събудих, той беше там. Стоеше и чакаше. В петък вече се обадих в полицията. После Лео звънна на вратата.

— Но не се е приближавал до вас, не ви е заплашвал директно, нали? — попита детективът. — Прав ли съм в предположението си, че не ви е закачал, не ви е заговарял? Възможно ли е да е преследвал някой друг в същия квартал?

— Той ме зяпаше право в очите. Мен преследваше — каза Анна, напълно убедена в правотата си, макар и силно разтреперана.

— Когато тръгнах към него — казах на детектива, — той легна на пода в колата. Очевидно се криеше от някого, освен ако не си бе разсипал фъстъците на пода.

— Имате ли разрешително за пистолета, който сте използвали, господин Кинг? — попита мъжът.

— Той не е мой, взех го от госпожица Коул — отговорих.

— Пистолетът ми е подарък от татко — каза Анна. — Не ми го е дал с разрешително. Пък и не притежавам патрони за него.

— Ще може ли някой от вас да го разпознае, ако ви извикаме на оглед в полицията? — попита детектив Макгро.

— Не — отвърнахме почти едновременно двамата с Анна.

— Ако го видите отново, ще ми докладвате ли веднага? — И той ни подаде две визитни картички, после връчи една и на Айк. Преди да си тръгне, детектив Макгро ме попита: — Пазите ли онези слънчеви очила?

— Мисля, че да. Нека изтичам да проверя. Хвърлих ги в чекмеджето на нощното си шкафче.

— Ще дойда с вас — каза Макгро. — По тях може да има пръстови отпечатъци от човека.

Светнах лампата в моята спалня без прозорци и с учудване установих, че стаята е обърната с краката нагоре. Преди да успея да преценя пораженията обаче, детектив Макгро ме спря с ръка. Избута ме назад и влезе в стаята много предпазливо. Извади тефтер и си записа няколко неща, после ме попита:

— Това ли е шкафчето, в което сте сложили очилата?

То лежеше на земята счупено, а чекмеджето беше захвърлено върху леглото, което пък беше разрязано с нож. В къща, пълна с картини на Пикасо, Моне и Миро, със сребърни сервизи и свещници, както и всевъзможни антики, които бяха безценни дори на черния пазар, изглеждаше направо невероятно, че само най-скромно обзаведената стая е изтърбушена.

— Дошъл е за въпросните очила — отсече детективът. — Откъде знае, че сте отседнали в тази къща?

— Нямам представа. По дяволите! Сигурно от статията на Хърб Кан.

— Ще запечатам тази стая. Утре ще изпратя момчетата от лабораторията да й хвърлят един поглед. Това не ми харесва. Ще огледам банята. Дали друг я е използвал?

— Не, сър.

— Казвам се Том. Не е нужно да ми викаш „сър„. — Извади носна кърпа и бутна полуотворената врата на банята. Видях, че съдържанието на несесера ми за бръснене е пръснато по пода.

— Лео, би ли влязъл? — подкани ме детектив Макгро. — Само не пипай нищо, не размествай нищо. Но ми обясни това, ако можеш.

Ядосах се, като видях съдържанието на всяко шишенце от аптечката разпиляно по пода. Мъжът беше изпразнил флакона ми с крем за бръснене в умивалника, беше счупил одеколона ми и изстискал докрай пастата ми за зъби. Вратичката на шкафчето беше широко отворена и всички скъпи мазила, които продуцентът беше оставил за своите гости, бяха изхвърлени. Но най-обезпокоителното нещо в това посещение не стигна до мен, преди Макгро да затвори въпросната вратичка и тогава видях листовката, в която уведомявахме Сан Франциско за изчезването на Тревър Поу. При вида на рисунката кръвта ми се смръзна. Както и от спомена, предисторията и загадъчната митология, която образуваше гротескната основа на нашето търсене, което се оказа смъртоносно.

— Може ли да поискаме полицейска охрана на къщата? — попитах. — Още от тази вечер.

— Ако има защо — отвърна ми детектив Макгро.

— Нека дойдат Шеба, Айк и Найлс — казах. — Но не и другите жени, ако обичате.

Айк и Найлс дотичаха на мига. Чух как Шеба се съпротивява, докато Том Макгро я дърпа за ръката.

— Какво има, Жаба? — попита Найлс.

— Кой, по дяволите, е направил това в стаята ти? — извика Айк.

Чух как Шеба продължава да се опъва, но най-накрая влезе. Видът на обърнатата наопаки стая я стъписа и тя едва не изпадна в несвяст, като видя ветреещото се парче хартия със снимката на брат си, залепено върху огледалото в банята.

С яркочервен лак за нокти някой беше изрисувал усмихнато лице. От лявото око капеше сълза, преди да се търкулне надолу по безизразните черти.

— Божичко! — каза Айк.

— По дяволите! — ахна Найлс. — Какво означава това?

— Шеба — обадих се аз, — баща ти е още жив. Той е бил човекът в колата.

На следващия ден Айк оглави нашата разбита команда от уплашени до смърт изгнаници. На сутринта вече имаше патрул пред къщата ни, който крачеше напред-назад като пехотинец на пост. Нападателят беше влязъл през оградата на задния двор, което се доказваше от безжизненото тяло на отровения ротвайлер. Полицията обаче не намери никакви отпечатъци, никакви косми или друго доказателство за влизане с взлом. Откри обаче един-единствен отпечатък от гуменка „Ню Баланс„ номер 11 на долната тераса. Разпитваха Шеба цели два часа, изслушвайки подробностите на нейната бурна семейна история, в която се съдържаха съществени парчета от пъзела, който ние години наред се опитвахме да разгадаем. Всички ние знаехме по нещо, но никой от нас не знаеше всичко.

Налях чаша черно кафе на Шеба, когато се присъедини към нас на закуска. Напрежението трептеше в сумрачния, пропит от мъгла въздух. Беше студено в града, който се оказа, че не храни голяма привързаност към лятото, нито вярва в него. Напрегнатата, изпълнена с въпросителни тишина тегнеше над нас, затова, когато Айк реши да оглави бандата ни и да състави план за действие, това беше нещо като спасителен акт на милосърдие.

— Шеба, от снощи всичко се промени — започна Айк. — И ти го знаеш по-добре от всички.

— Не бих изложила на опасност никого от вас — каза Шеба. — Надявам се, че поне за това ми вярвате.

От всички Моли изглеждаше най-разстроена. Нито веднъж не беше споменала за нашата нощ, нито беше направила опит да ме заговори насаме или дори да ме докосне окуражително. Трудно ми беше да си обясня хладния начин, по който ме избягваше, тъй като по природа не е студена жена. Тя е внимателна, грижлива, мила и отзивчива, може би затова през последните няколко дни в Калифорния полека-лека си дадох сметка, че също така е и жена, у която всичко е подредено по категории и важност. Имаше си чекмедже за семейството, чекмедже за приятелите, чекмедже за къщата и ремонтите в нея, чекмедже за Лео, нейния верен слуга и предан любовник. Помислих си, че мълчанието й е продиктувано от факта, че още не е решила какво да прави с чекмеджето, наречено Чад — дали да го изхвърли, или да го реорганизира? Изглежда, цялата тази несигурност я парализираше, а повторната поява на Поу-старши беше изострило усещането й за пълзящ хаос.

Нейният ентусиазъм в общото начинание определено беше угаснал и гласът й прозвуча рязко, когато се обърна към Шеба:

— Идването ни тук, за да открием Тревър, беше много приятно. Беше удоволствие. Даде ни възможност да си докажем нещо един на друг, да изживеем заедно едно приключение. Но ти изобщо не ни предупреди, че това може да ни коства живота.

— Смятах, че баща ми е мъртъв — отговори й Шеба.

— Шеба, ние имаме деца и трябва да мислим за тях — обади се делово Фрейзър.

— Тогава всички се омитайте от тук. Ще открия проклетия си брат сама — извика Шеба, обзета от отчаяние, което идваше от най-тъмните кътчета в душата й.

— Нека ви предложа план за действие — намеси се Айк. — Мисля, че рискът е минимален. Двамата с Бети го измислихме снощи.

— Не е съвършен, но все пак е нещо — добави Бети.

— Да си дадем срок до неделя — започна Айк, — което означава, че сме останали повече от две седмици. Досега се скъсахме от работа. Пускахме обяви по вестниците, разлепвахме листовки по улиците, да не забравяме и статията на Хърб Кан. Шеба беше интервюирана от всички радиостанции и телевизионни канали в града. Цялата гей преса писа подробно защо сме тук. Тоест положихме всички усилия.

— Ние с Фрейзър бяхме готови да се качим на самолета още тази сутрин — каза Бети, — но планът на Айк изглежда смислен. Той винаги успява да запази самообладание.

— Защото не е майка — обади се Моли. — Както и Шеба. Нито Лео е баща. Лично аз по-скоро бих взела една смъртоносна доза хероин, отколкото да оставя Чад и бразилската му кукла да отглеждат децата ми.

— Не забравяй, че по някаква случайност Чад ми е брат — намеси се Фрейзър. — Той обича тези деца не по-малко от теб.

— Точно сега нямаме нужда от женски кавги — каза Найлс, като се опита да тушира напрежението. — Имаме си достатъчно други проблеми.

— Онази нощ те видях да се измъкваш от сутерена — обърна се Фрейзър към Моли. — Бях отишла до тоалетната в хола, за да не събудя Найлс. Предполагам, че двамата с Лео сте обсъждали нуждата от икономически реформи в Шри Ланка.

— Бях слязла да си стопля чаша мляко в микровълновата печка — отвърна й Моли, но лъжата й не прозвуча убедително. — Не можех да заспя.

— По-скоро ми замириса на секс — продължи Фрейзър.

Всички ахнаха. Фрейзър нямаше навика да употребява подобни думи и ако не ги бях чул със собствените си уши, нямаше да повярвам, че ги е казала. По изражението на лицето й видях, че и самата тя е шокирана от себе си.

— А, значи кланът Рътлидж стяга редици, така ли? — попита Моли. — Малкият Чад си прави каквото поиска, а Моли и децата трябва да си държат езиците зад зъбите и да се усмихват пред камерите, докато къщата гори.

— Извини се на Моли — обърна се към Фрейзър с блеснали от гняв очи Найлс.

— Нямам за какво да се извинявам — отвърна му тя. — Трябва да си сляп, за да не виждаш какво вършат двамата с Лео. Освен това не съм дошла тук, за да направя децата си сираци.

— О, какво имаш против сираците? — попита жена си Найлс.

Стаята се завъртя в някакъв вихър и всичко излезе от контрол, сякаш една малка планета се беше отскубнала от законите на гравитацията.

— Съвършено нищо, скъпи — каза Фрейзър и като че ли успя да се овладее. — Просто не бих избрала такава съдба за децата ни, независимо че според теб тя калява характера.

— Никога не съм я възприемал по този начин — каза Найлс. — Това беше най-ужасното нещо в живота ми. Всеки ден се събуждах със страх. Отивах на училище със страх, както и сестра ми. Това съсипа живота й. Твоята любов обаче спаси моя, Фрейзър. Сестра ми беше така жестоко наранена, че дори любовта на Лео не можа да й помогне. Но колкото и голям да беше страхът, в който живеехме със Старла, мисля, че изобщо не може да се сравнява с този на Шеба и Тревър. Аз нямах кой знае какъв баща и това ми се отрази много зле. Докато те са имали баща, който години наред ги — е тормозил и малтретирал. Не знам цялата история, Шеба, не и в подробности. Но знам, че е наистина зловеща.

Айк се изправи. Гласът му беше твърд и успокояващ:

— Ето плана, който според мен и Бети ще проработи. Обещахме на „Подадена ръка„, че ще разнасяме храна във въпросните хотели до неделя. Но сега ще променим начина, по който го правехме. Ние с Бети няма да се занимаваме с храната. Вместо това ще влезем в ролята си на полицейски служители. Ще се движим заедно, хотел по хотел. Полицията на Сан Франциско ще охранява къщата ни денонощно. Първо да свършим тази работа и да я свършим добре. Жаба, ще ни сготвиш ли вечеря, като се приберем?

— С удоволствие.

— Ще се храним тук при спуснати транспаранти и затворени завеси. Никакво плуване, никакви горещи вани.

— Тогава къде отива моят меден месец с Лео? — обади се Моли.

— Моли, млъкни! — скара й се Айк.

— Уплаших се — обясни й Фрейзър, — затова го казах.

— Фрейзър, за пръв път в живота си се показа дребнава и злобна — каза Найлс и погледна жена си, която обаче не намери сили да отвърне на погледа му. — Божичко, ако не те познавах, щях да кажа, че говориш като някой сирак, а сираците са отрепките на обществото, нали?

— Найлс, не е честно! — разсърди се Моли и изненада всички нас, но най-вече Фрейзър. — Нали току-що ти каза, че е уплашена. И това ни оправдава и важи за всички нас.

Шеба най-неочаквано застана на нейна страна. Седеше на стол в дъното на стаята, прегърнала коленете си с ръце.

— Баща ми е в състояние да убие всички нас, без да му мигне окото — намеси се тя. — Аз съм причината за всичко това; мога да поправя стореното. Кълна се, че мога.

— Преди това обаче ни чака работа — каза Бети. — Трябва да разнесем храната на онези клетници. Сигурно вече едва изтрайват.

— Нямам сили да помръдна от тук — каза Шеба. — Имам желание да се върна в леглото, да се напия и да гледам старите си филми. Може би това ще ми помогне да забравя, че баща ми, този психопат и убиец, когото смятах за мъртъв, не само е жив, но и знае адреса ми.

— Лео — подвикна ми Айк, — да ни нахраниш добре. С нещо екзотично. А междувременно ние трябва да си изясним доста неща. Шеба, хайде, момиче, стегни се. Утре всеки един от нас ще знае цялата проклета история от А до Я. Преди двайсет години вие нахлухте в живота ни като гангстери. Никой от нас не знаеше откъде дойдохте, нито защо се настанихте в къщата срещу Лео. Не знаем нищо за майка ви, освен че е родена да създава неприятности. А трябва да научим всичко. Не бива да криеш нищо от нас, защото този човек и преди ни е заплашвал. За нас твоят татко е самият граф Дракула, или прословутият Циклоп, или Франкенщайн, или Чарли Менсън и въпреки това, ако в този момент влезе в стаята, никой от нас не би го познал. Дори името на баща ти не знам.

— Казах ти, Айк, и аз не го знам — извика Шеба, с което изненада всички ни. — И Тревър не го знае.

— Тази вечер, Шеба Поу — продължи Айк, — ще ни разкажеш всичко. Ще свалиш всички карти на масата. Нямам нищо против да умра за теб. Наистина. Но трябва да знам защо го правя.

Тази вечер Шеба зае централното място в разкошната си спалня, която заемаше целия най-горен етаж на къщата. Навсякъде се виждаха възглавници и удобни кресла. Потънали в тях, всичките жени изглеждаха дребни, с изключение на Фрейзър, която се извисяваше над Найлс. Ние с Моли се настанихме на десет метра един от друг, преструвайки се, че населяваме два различни свята.

— Ние с Тревър никога не сме знаели нито къде сме родени, нито кога — започна Шеба.

— Нямате ли свидетелства за раждане? — попита Айк.

— Имаме няколко — отговори му Шеба. — На едно от тях моето име е Каролин Абът, а на брат ми Чарлз Ларсън Абът. Рождените дати си бяха същите. Но на първото свидетелство бяхме родени в Сейнт Луис, а на второто — в Сан Антонио.

— А баща ви? — попита Айк.

— Той променяше името и работата си при всяко преместване.

— Защо, по дяволите? — попита Моли.

— Нямам никаква представа. Когато се местиш всяка година, когато пътуваш от град на град, когато всеки срещнат е непознат, тогава в главата ти всичко се обърква. Като живеехме в Шайен, Уайоминг, баща ми се казваше доктор Боб Марчезе. Говореше с италиански акцент и работеше като ветеринарен лекар. В Питсбърг обаче се наричаше Пиер ла Давид и продаваше коли, главно „Ягуар„. В Стоктън, Калифорния, продаваше застраховки. Аз дори не знам дали истинското ми име е Шеба Поу. По едно време Тревър твърдеше, че е намерил четири или пет фалшиви свидетелства за раждане и три паспорта на татко, в които е използвал три различни фамилни имена, но нито едно от тях не било Поу.

— Не разпитвахте ли майка си? — попита Фрейзър.

— Не много. Ако за нас беше странно, за нея беше истински кошмар. Когато бяхме вече достатъчно големи, за да разбираме някои неща, виждахме, че тя се страхува от него. Естествено, тогава вече бяхме наясно, че има всички основания за това.

— Биеше ли я? — попита Айк.

— Не и така, че да си личи. Но измисляше хиляди начини да я измъчва. Понякога я тормозеше, като не й даваше пари за храна. Винаги сме живеели в провинцията, далеч от населени места и никога не сме имали радио, телевизор, съседи или кола. Татко беше единствената ни връзка с външния свят.

— Спри, спри веднага! — извика Фрейзър. — Нещата не се връзват. Такъв живот, какъвто се опитваш да ни опишеш, не съществува в Америка. Тук никой не расте по този начин. Къде са били твоите баби и дядовци, твоите лели и чичовци? Нали са ви идвали на гости, какво са казвали след това?

— Дядо и баба ли? Лели ли? Чичовци ли? Ако съм имала такива, скъпа Фрейзър, не са дошли да ми се представят. Смяташ ли, че мога да си измисля всичко това и да го повторя хиляда пъти? Да знаеш как само съм се молела някой да види филмите ми и да каже: а, значи това е нашата Шеба. Но очевидно тези митични роднини никога не са чували за близнаци с името Шеба и Тревър. Може би за тях ние сме били Мери и Бил Робъртс от Бъфало, Ню Йорк. Не мислиш ли, че е възможно мама да се е влюбила в татко и да е казала „сбогом„ на семейството си? Има хиляди сценарии, Фрейзър, и толкова по-зле за теб, ако мислиш, че възможният е само един.

— Изобщо не е по-зле за мен — възрази й Фрейзър. — Аз имам късмета да знам с точност кои са моите роднини и къде са живели от триста години насам. Стабилността е най-важното нещо, което съм получила от малка. И именно тази стабилност ще дам и на моите деца.

— Но не знаеш къде е живяла другата половина от роднините на децата ти — напомни Найлс на жена си. — Защото те са наполовина мои. И защото сред предците си имат селяндури от най-дивите планински места, контрабандисти и неграмотни момичета, които не са завършили и трети клас. Нашите деца имат в родословното си дърво не по-малко призраци, отколкото Шеба и Тревър. Баба ми беше убила човек и двете с майка ми влязоха в затвора. И това е само едно от нещата, които знам със сигурност.

— Тази тъжна история няма нищо общо с нашите деца отсече Фрейзър.

— Има много общо с нашите деца — отвърна й той. — Тя е основната история в живота им, но те още не го знаят.

— Аз съм ги предпазила от всичко, свързано с твоето минало — каза Фрейзър.

— Моето минало ще ги намери — отвърна й Найлс. — Защото така действа миналото.

— Така е действало за Старла — призна Фрейзър. — Но аз предпазих и теб от миналото ти.

— Няма такова нещо да се предпазиш от миналото си — изсумтях аз.

Айк вдигна ръка, за да сложи край на спора.

— Темата сега е Шеба. И Тревър. И баща им. Сега се опитваме да си изясним всичко, свързано с нейното минало. А за другите неща можем да говорим и като се върнем в Чарлстън.

— Усмихнатото лице? — обърна се Моли към Шеба. — Не мога да разбера по какъв начин е свързано с появата на баща ти и със злото у него.

— Когато бях малка, обичах да гледам усмихнати лица — каза Шеба и сви рамене. — Нямахме пари, затова си изрязвах усмихнати лица от вестници и списания. Откривах ги и на други места — по картонени чаши и чинии, панделки и балони. Татко обаче не искаше ние да имаме друго хоби, освен свиренето на пиано. Той ни беше учител. Освен това държеше да бъде центърът на нашата вселена. Един ден се връщам от училище и виждам, че върху всяко от моите усмихнати лица той е нарисувал по една червена сълза. Беше използвал червения лак за нокти на мама. Но тогава нещата бяха станали ясни. Мама вече кроеше планове за бягство.

— Какво беше станало ясно? — обади се Моли.

— Той беше започнал да ни насилва — и мен, и Тревър. Особено Тревър. Винаги съм смятала, че предпочита малки момченца пред малки момиченца, но не се отказваше и от двете.

— Достатъчно! — извика Фрейзър. — Не желая дори да се преструвам, че ме интересува краят. И мисля, че говоря от името на всички.

Мълчанието се измерва с малки чашки или с високи халби време. Нашето продължи достатъчно дълго, за да може Фрейзър да се почувства в изолирана и отбранителна позиция. Очите й святкаха като на лъвица, която е подушила миризмата на хиена близо до малките си. Изповедта на Шеба смути и разстрои всички ни, но за прословутото самообладание на Фрейзър тя се оказа тежко изпитание. В сложния колаж, който представляваше нашето приятелство от години насам, Фрейзър беше олицетворение на нормалност в най-висока степен. Човек винаги можеше да разчита на нейното чувство за отговорност и на нейната доброта, независимо колко силни бяха турбуленциите в атмосферата наоколо. И затова беше толкова болезнено да видиш как светът й потъва в плаващи пясъци.

— Найлс, идваш ли с мен? — попита Фрейзър. — Чух достатъчно. Подробностите ще оставя на въображението си.

— Нека чуем всичко до края — отвърна й Найлс внимателно. — Ние всички трябва да запушим тази амбразура в живота ни, особено Шеба.

— Шеба, не е нужно да ни рисуваш всички гнусни подробности как баща ви ви е насилвал — възмути се Фрейзър. — Вече разбрахме. Ти пък трябва да разбереш, че ние се опитваме да живеем прилично и нормално. Ние не живеем в свят, в който възрастните изнасилват децата си. Това ни е чуждо, непонятно и противно. А и едва ли ще ни помогне да намерим Тревър.

— Фрейзър — обади се Найлс, — в сиропиталището например всичко може да се случи на едно дете. Бил съм изнасилван от двама мъже, преди да навърша и десет години, но оцелях. И аз, и Старла оцеляхме.

— Найлс, сестра ти изобщо не е оцеляла. Сестра ти е развалина и ние не знаем кога и как ще свърши — процеди Фрейзър.

— Фрейзър, ние с Найлс знаем много добре какво може да направи сиропиталището с психиката на едно дете — обади се Бети. — Някак се опазихме, но ни предстои още много път.

— Лека нощ на всички — отсече Фрейзър.

Стъпките й по стълбите се отличаваха с онази атлетическа грациозност, която си остана нейна запазена марка. Под нас се затръшна врата.

— Добре ли си, Шеба? — попита Айк.

— Не — отговори му тя. — Усещам как се отчуждаваме и скоро ще започнем да се мразим. Затова нека спра. Съжалявам, че баща ми е изнасилвал мен и Тревър, но това са фактите. Когато се случи, дори не знаех, че е нещо лошо. Той ми каза, че момичетата и момчетата са длъжни да го правят с бащите си. Дължат им го и по този начин се отплащат, че бащите ги издържат. Откъде можехме да знаем, че нещата не стоят така? Сега знам, че е нещо отвратително и недопустимо, но когато бях на пет или шест години, не го знаех.

— Шеба — Бети застана на колене пред разстроената си приятелка и взе ръката й. — Същото се случи и с мен. Приятелят на майка ми. Правеше го, докато не дойдоха социалните служби да ме отведат. Пристигнах в Чарлстън същата година, когато дойдохте и вие двамата с Тревър, от същото сиропиталище, в което бяха Найлс и Старла. Всички си помагахме. Аз бях толкова потънала навътре в себе си, че мислех, че никога няма да се съвзема. Хайде да приключваме, скъпа. Ако някога баща ти попадне в обсега на мерника ми, веднага ще го изпратя на оня свят. Както ще направят и Айк, и Найлс, и Жабата.

— И аз храня същите чувства към него — обади се Моли, — но не мисля, че бих му теглила куршума. Просто не ми е в природата да убивам.

— Така е, Моли — намеси се Шеба. — И аз не бих могла да го направя. Поради най-тъпата причина на света, която, ако си призная, ще ме намразите.

— Можеш всичко да споделиш — каза й Айк. — Няма да те намразим.

— Защото той ми е баща. Ето докъде ме е докарал, докъде ме е извратил — да продължавам да го обичам само и единствено поради това че ми е баща. Да, той е мой баща и баща на Тревър. Бих искала да го видя как ще изчезне, но не и как ще умре.

Тя се разплака и тогава си казах, че Шеба беше измислила себе си от толкова много маски, че вече не можеше да различи собственото си лице сред цялата галерия, която сама си беше създала, за да се прикрива. И тъй като е артистка, беше моделирала цялата си кариера от откраднати идентичности. Докато я съзерцавах — седнала срещу мен, — се хванах, че напълно й вярвам, без да съм убеден, че казва истината. Трудно е да имаш доверие на жена, която идва от къща с много изходи и нито един вход.

— Какво още трябва да знаем? — попита Айк групата. — Шеба, ще гледаме да приключим колкото е възможно по-бързо. Защото положението е страшно — и за теб, и за всички нас.

— След като познаваш баща си, Шеба, какво те накара да повярваш, че наистина е мъртъв? — попита Бети.

— Така ми казаха в Ню Йорк — рече Шеба и сви рамене. — В стаята намерили документите му за самоличност и копие от завещанието му. След това получих урната с праха му.

— Кога се случи това? — попита Айк.

— Преди няколко месеца — отговори тя.

— Тогава той откъде знае, че си тук? — попита Найлс.

— От статията на Хърб Кан, в която се споменаваше адресът на Шеба — подхвърли Моли. — Преди това е тършувал в стария апартамент на Тревър. Защото Лео го беше описал в цял куп статии.

— Шеба, за днес достатъчно — отсече Айк.

— Но ще има още разговори — добави Бети.

— Откъде обаче идва тази мания по отношение на теб и Тревър? — попита Моли.

— Просто е. Абсолютен контрол. Игра, която не предполага бунт — отвърна й Шеба. — Баща ми винаги е наричал себе си господар. А нас наричаше роби. Твърдеше, че това е най-простата, най-древната и най-почтената игра в света. Веднъж дори ни каза: „И ви обещавам, че тя никога няма да приключи.„ Когато ме изнасили в Лос Анджелис, ми призна, че единствената причина да има деца била, за да може да ги чука до края на живота си. „Като ми се родиха близнаци — каза ми, — беше голяма изненада за мен. Двойно удоволствие, двойно забавление.„

17 Нов обитател на „Уошбег„

В петък започнахме мъчителното сбогуване с умиращите мъже, на които бяхме носили обяд две седмици. Прощаването беше почти непоносимо и много емоционално. Въпреки че „Подадена ръка„ ни предупреди да не се привързваме, самата същност на сериозните ни задължение ни промени. Докато се разделяхме с всеки един от тях, прекарахме почти целия ден облени в сълзи. В хотелите, които обслужвахме в „Тендърлойн„, вече бяхме открили четирима умрели. Това, че не успяхме да намерим Тревър, също ни потискаше, а усещането за надвиснал провал ни караше да се чувстваме съвсем безпомощни. Единствено Шеба имаше сили да недоволства. Преди това никой от нас не се беше сблъсквал с такъв несломим кураж, безжалостно остроумие и жажда за живот, които видяхме, откакто пътищата ни се пресякоха с тези опустошени от болестта мъже.

Душата ми беше вече изморена, когато поехме към „Уошбег„. Келнерката Лесли ни посрещна с прегръдка; сред редовните клиенти на заведението вече се беше разчуло, че все още не сме открили Тревър.

— Прахосах времето на всички, като ви накарах да дойдете тук — каза Шеба. — Освен това изложих живота ви на опасност. И все още нямаме никакъв резултат. — Млъкна и се разплака. Не беше проява на актьорско майсторство, а на отчаяние. Преди да се намесим, Лесли задъхана изтича от предната стая.

— Някакъв вонящ и зловещ тип идва насам — уведоми ни тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Айк и стана от мястото си.

— Огромен чернокож. Очевидно бездомник. Каза, че иска да говори с вас.

Междувременно Шеба се беше овладяла и именно тя първа направи връзката.

— Сигурно оня идиот от трамвая! Дето се опита да ми открадне чантата.

Обърнах се към Лесли.

— Приготви възможно най-големия стек с планина от гарнитури. Донеси го на пейката на площада.

Найлс и Айк бяха вече излезли на улицата и разговаряха с най-пробивния нападател на „Оукланд Рейдърс„, който живееше на задната седалка на изхвърлена от употреба кола.

— Може би ни носи някаква новина — казах на жените, които тръгнаха след мен. — Поръчах обяд за нашия човек — обясних на Айк и Найлс.

— Опитах се да вляза — каза Маклин Тихуана Джоунс, истински възмутен, — но те ме заплашиха, че ще извикат ченгетата.

— Не отговаряш на профила на клиентелата им — каза му Айк с успокоителен тон.

— Обещахте пет бона, ако някой намери малкия ви педераст. — Маклин седеше на пейката в парка, а ние го бяхме наобиколили прави. — Къде са ми парите?

— Къде е нашият приятел? — попита Айк. — Парите няма да сменят собственика си, преди да видим Тревър Поу.

— Открих го — рече Маклин. — Както ви обещах. Значи съм надежден. Сега си искам парите. — Извади листовката, която бяхме разпространили из целия град, и се загледа в нея като че ли беше карта на Острова на съкровищата. — Той е, същият. Видях го със собствените си очи. Видях го вчера.

Лесли пристигна с поднос, отрупан с храна, и кашонче с шест бири. Тържествено го постави в скута на Маклин и заяви:

— Стекът не е алангле, а средно препечен. Така ли го предпочиташ, сладур?

— Да, мадам, точно така — отговори й той. — Предайте моите любезни поздравления на готвача и си добавете трийсет процента бакшиш към сметката.

Докато наблюдавахме изгладнелия Маклин, ми направи впечатление колко изискано и културно се храни. После се сетих, че той все пак беше играч от Националната футболна лига и знаеше как да се държи в най-добрите ресторанти на всеки град.

— Дами, господа, прекрасен обяд, много добър.

— Видя ли Тревър Поу? — попита Айк, вече изгубил търпение.

— Със собствените си очи — отговори Маклин между две хапки.

— Можеш ли да ни заведеш при него? — продължи Айк.

— Полицайче, вашето момче го е закъсало — отвърна му той. — Да, мога да ви заведа при него. Но да го измъкнете от там ще бъде много трудно.

— Къде е той? — извика Шеба.

— Бъни го е спипал — отвърна Маклин.

— Кой е Бъни? — попита Айк.

— Хич не ви трябва да знаете — каза бившият футболист и ни посочи с вилицата си. — Ето какво ще ви кажа. Утре в осем сутринта се срещаме на ъгъла на „Търк„ и „Полк„.

— И тогава ще ни заведеш при Бъни ли? — попита Айк.

— Не, разбира се! Бъни ще ме убие, ако разбере, че водя в къщата му ченгета.

— Страхуваш ли се от някого? Не ти прилича.

— Бъни играеше за „Рейдърс„ две години преди мен — каза му Маклин и пак се наведе над чинията си. — Бъни Бънкъм с номер 89. Бяло момче, играеше за Флорида. Тогава тежеше сто и петдесет килограма. Обзалагам се, че вече е двеста. Не е с всичкия си. Абе, откачил е, ама не готино, а гадно. Способен е да пречука собствената си майка и да продаде старите й дамски превръзки за една доза.

— Колко нестандартен образ — обади се Фрейзър.

— Мери си думите пред жена ми — изръмжа Найлс.

— Дойдохме в Сан Франциско, колкото да отморим и разпуснем — намесих се аз. — А виж кого виждаме пак, нашия приятел Маклин. Бащата на Шеба се появи изневиделица да покани дъщеря си на още един танц. Сега пък разбираме, че Тревър се е сприятелил с някакъв чалнат двестакилограмов идиот на име Бъни.

— Защо Тревър ще отсяда при някакъв си Бъни? — попита Бети в пълно недоумение. — Той винаги е ненавиждал подобни типове.

— Госпожо, ти нищо не си разбрала — каза й Маклин. — Вашият приятел Тревър е пленник, да не кажа военнопленник. Както и останалите педали там. Стоят заключени в къщата на Бъни. Той не може да излезе. Не му е разрешено.

— Но той е пълнолетен — намеси се Фрейзър. — Може да се махне, ако поиска.

— Вижте какво, ваше светско величие, нагледал съм се на хора в „Тендърлойн„, които пропадат до дъното. По дяволите, нали и аз от там идвам. Но тук Бъни си е изградил един собствен ад. И в него със сигурност е по-зле, отколкото в истинския. Но първо трябва да умра, за да разбера със сигурност. Както и да е — той си довърши яденето и постави салфетката върху подноса. — Прекрасни бели хора, с вас ще се видим утре в осем и тогава ще видим какво може да се направи. Има едно кафене на източната страна на „Полк„, близо до „Голдън Гейт„. Ще се видим там.

— Откъде да знаем, че ще дойдеш? — попита Айк.

— Пет хиляди причини. Но да знаете, че без тупаник няма да мине. Бъни ще ви натръшка до един, ако се опитате да нарушите спокойствието му. Между другото точно на вашето педалче онзи живот не му понася много добре. Освен това съм готов да се обзаложа, че поне един от вас ще иде зян.

Срещнахме се с Маклин Тихуана Джоунс в кафене в най-мизерната част на „Тендърлойн„, чийто собственик се представи като Джоу Блоу. Ветеран от Виетнам. Маклин всъщност спеше в задния му двор, в една ръждясала мазда на трупчета.

— Поръчвайте си — каза Айк. — Маклин, искаш ли още един стек?

— Хубав начин да започнеш деня — отвърна му Маклин.

— Кажи сега къде се намира Тревър Поу — притисна го Айк. — Нали каза, че знаеш.

— Смятай, че съм мъртъв, ако Бъни разбере — предупреди ни Маклин и внимателно огледа помещението.

— Никой няма да разбере, че имаш пръст в тая работа — успокои го Бети.

— Донесохте ли петте бона? — попита Маклин.

— У нас са — отвърна му Шеба. — Къде е брат ми?

— О, малкото педерастче ти е брат? — учуди се Маклин. — Да знаеш, че няма да го бъде дълго. Целият се е разкапал от тоя СПИН. Били ли сте в „Кастро„? Там се мотаят всички маргаритки. Когато се надървя яко, отивам право в „Кастро„ при някое сладурче да ми го изсмуче.

— Каква мила картинка! — просъска Шеба.

— Ти май си расистка — изсумтя Маклин.

— Точно така, шибана чернилка такава! — озъби му се Шеба. — Няма да ти бутна пет бона, та ако ще да доведеш брат ми с цилиндър и златен бастун.

— Отведи Шеба от тук — обърнах се към Моли. — Къде е Тревър, Маклин? Защо мислиш, че точно него си видял?

— Нали ви казах, че Бъни е невменяем — продължи Маклин. — И е много умен. Учеше бизнес във Флорида. И успя да се дипломира, копелето. Междувременно пострада в един от мачовете. Използва парите от обезщетението да си купи порутен пансион в „Тендърлойн„. Прави по малко от всичко. Аз например си купувам дрогата от наркоман, когото той спонсорира. Никой не смее да мами Бъни. Ако решиш да го правиш, трябва бързо да ти поникнат хриле.

Айк си записваше всяка дума на Маклин.

— Какво искаш да кажеш? — попита го.

— Ами че иначе трудно се диша на дъното на залива обясни му Маклин.

— Да се върнем на Тревър — изнерви се Найлс.

— Бъни беше достатъчно умен, за да види, че може да печели от СПИН. Когато маргаритките взеха да окапват един по един и болестта плъзна навсякъде, той измисли начин да им прибере парите.

— Онези, с които се срещнахме, бяха съвсем обеднели подхвърлих. — И бездомни.

— Да, но получават помощи от държавата — каза Айк и изгледа Маклин. — Както и ти, предполагам?

— Моята се изпарява за нула време. Затова смятам, че наркотиците трябва да бъдат легализирани — отсече Маклин.

— Божичко, сега ми се прави на реформатор — изпъшка Найлс.

Но Маклин не му обърна никакво внимание.

— Бъни знаеше, че и бездомните кучета няма да дойдат да живеят в пансиона му. Затова си намери достатъчно на брой болни от СПИН сестрички, тоест млади момчета, дето няма да ги бъде дълго, без роднини, без приятели, само с един талон за социални помощи в джоба. Започна с двайсет. Събра им талоните. Даде им подслон и храна, колкото да не пукнат от глад, и ги изолира от външния свят. В края на краищата не ти трябва диплома, за да видиш, че се получава прилична печалба.

— Болните от СПИН умират — казах аз. — Това е пропускът в постановката.

— Разбира се, че умират. Но той веднага излиза на улицата и замества умрелия с нов. И прибира следващия талон. Освен това Бъни си има другарче в Отдела за социални помощи, който отговаря точно за „Тендърлойн„. И той насочва всички талони към пансиона на Бъни на „Търк„. Бъни дава на копелето процент от всеки талон. Нали ви казах, че му сече пипето.

— Откъде знаеш, че Тревър живее там? — попита го Найлс.

— След като ми предложихте пари да открия Тревър Поу, отидох право при Бъни да си купя дрога и да огледам наоколо. Бъни вече знаеше, че някакви хора търсят Тревър. Той ме заведе при него, за да се изфука, нали разбирате, че той го държи. И тогава Бъни му вика: „Ей, пианистче, кажи едно „здрасти„ на Маклин.„ Той го нарича така, защото в стаята му има едно раздрънкано пиано, на което педалчето свири от време на време. „Здрасти, Маклин, изглеждаш страхотно — каза ми той. — Мъже като теб ме карат да благодаря на Бога, че съм се родил гей.„ Абе, за малко да си изповръщам червата върху него.

— Това е Тревър — казах.

— Да, нашето момче е — съгласи се Найлс.

— И всичко заради шибаната статия на Хърб Кан — Айк поклати глава.

— Точно така — кимна Маклин. — Бъни чете Хърб Кан всяка сутрин. Затова не ви изпуска от очи.

— Трябва да си поговорим насаме, Маклин — каза Айк, извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.

— Къде са ми петте бона? — разсърди се Маклин.

— Като си приберем Тревър. Това е аванс. Сещаш ли се нещо друго, което може да ни е от полза?

— Само едно: на покрива в къщата на Бъни има счупена врата. На няколко пъти съм пушил трева там заедно с портиера. А откъде да знам, че няма да офейкате от града с вашето педи?

— Няма, защото не сме отрепки като теб, човече — озъби му се Найлс.

— Мога още сега да отида при Бъни и да му кажа, че съм говорил с вас — продължи Маклин. — Нищо чудно той да ми предложи по-изгодна сделка. Човек трябва да се грижи преди всичко за себе си. Ето моята бизнес философия.

— Бъни ще те пречука на място — каза му Айк.

Маклин се замисли върху дълбоката мъдрост на тази реплика и се обърна към Айк.

— Вашето вазелинче живее на третия етаж. Вратата е боядисана в синьо.

— Върви да изпиеш бутилка вино, Маклин — подкани го Найлс. — Ще се свържем с теб след купона.

Маклин ни махна и си тръгна.

— Бих искал да му помогна с нещо — обади се Айк.

— Пусни му куршум в главата — посъветва го Найлс. — Ще направиш голяма услуга на целия свят.

Къщата на Бъни беше порутена викторианска постройка на две врати разстояние от хотел „Делмонико„. Бяхме минавали покрай нея десетки пъти, докато разнасяхме храна от името на „Подадена ръка„. Мизерията биеше на очи още по-силно на фона на тези полуразрушени къщи, които навремето са били неимоверно красиви. Външната врата приличаше повече на вход на провинциален затвор. Всички прозорци бяха с решетки. Не се забелязваше никакъв признак на живот. Пететажната сграда би струвала милиони в „Президио Найтс„, но насред печалния „Тендърлойн„ за нея не бих дал и долар.

Двамата с Найлс легнахме на тротоара от двете страни на входа, и двамата облечени като бездомници със скъсани обувки, плетени шапки и тесни сака като от благотворителна разпродажба. Моли и Шеба обаче носеха прилични дрехи, като делови дами. Изкачиха стъпалата и натиснаха звънеца. Дълго време нищо не последва. Натиснаха го отново.

Гигантската фигура на Бъни цъфна на прага. Макар и да се преструвах на заспал, не откъсвах очи от вратата — светът изглеждаше странно през присвитите ми очи. Бъни беше направо страшен и очевидно побъркан.

— Какво искате, бе? — попита. Гласът му беше учудващо писклив на фона на огромното му туловище.

Шеба се беше облякла съвсем простичко, като скромна домакиня, и беше оставила Моли да играе главната роля.

— Добър ден, сър — започна Моли. — Ние сме от Дамското сдружение към катедралата „Света Богородица„ и извършваме преброяване на цялата енория. Епископът иска да знае дали Католическата църква прави всичко възможно, за да посрещне нуждите на своите енориаши. Удобно ли е да влезем и да ви зададем няколко въпроса? Обещаваме, че няма да ви отнемем много време.

— Я се разкарайте! — отвърна им Бъни.

— Католик ли сте, сър? — попита Шеба.

— И още как — отговори й Бъни. — Не само католик, ами аз съм самият шибан папа.

Точка две от нашия импровизиран план се появи по улицата под формата на кола от полицията на Сан Франциско, която паркира отсреща. От нея излязоха две ченгета. Айк и Бети застанаха до колата и погледнаха към двете жени, които разпитваха бившия играч на „Оукланд Рейдърс„. Всичко у тях говореше красноречиво за служители на реда с будна съвест.

— Да поканим ли полицията да поговори с вас, господин Бънкъм? — попита Моли.

— Откъде знаете името ми? — попита Бъни, без да сваля очи от Айк и Бети.

— Целият квартал се гордее, че имат за съсед бивш нападател на „Рейдърс„ — отговори му тя.

— Кой ви е дал името ми? — не мирясваше Бъни. — Ще го убия.

Без да обръща внимание на заплахата, Моли продължи:

— Вашите съседи ни казаха, че имате известен брой наематели. Бихте ли ни казали точно колко?

— Кой ви го е казал? — Параноята на Бъни всеки момент можеше да излезе от контрол.

— Трябва ни бройката за нашата статистика, нищо повече — каза му Моли, готова да запише всяка излязла от устата му дума.

Премерих човека от моята легнала позиция и прецених, че е в състояние с лекота да пречука Найлс, Айк и мен, без дори да се изпоти. Изглеждаше страховито и излъчваше миризмата на самородно зло. Уплаших се за живота на двете ни дами.

— Запознати ли сте с проекта „Подадена ръка„? — намеси се Шеба с равен и лишен от театралност глас. — Според тях вие се грижите за известен брой хомосексуални мъже. Те са ви много благодарни и питат дали имате нужда от помощ за изхранването им.

— Мразя педерасти, освен това живея тук съвсем сам — озъби се Бъни. — Сега, малки — ей, още ставате за ебане, — дим да ви няма! И за ваше сведение никога не съм разговарял с вас и вие никога не сте ме виждали. Какво зяпат ония двамата патладжани отсреща?

Той закри очи с ръка колкото палачинка и се втренчи в отсрещната страна на улицата. Айк и Бети го гледаха в упор. Не мога да кажа дали безстрашието им беше нещо заучено или вродено.

— Кажете на „Подадена ръка„, че се надявам всички педали да пукнат от СПИН. А на вашия шибан епископ кажете, че му пожелавам да пипне СПИН час по-скоро.

— Наистина ли сте католик? — попита го Моли.

И тогава някъде от вътрешността на къщата дойде доказателството, че Тревър Поу е жив. Чухме звука от пиано, но не красивото и артистично изпълнение ни увери, че сме на прав път. Той ни даде знак, че знае за нашето присъствие, като изсвири песен, която беше станала емблематична за всички нас. От дълбините на запуснатата, грозна и обезчестена викторианска къща невидимото пиано изсвири известната мелодия „Лили Марлен„. Видях как Найлс се надигна неспокойно, забелязах и едва доловимата промяна в изражението на Айк и Бети.

— Така ли, Бъни? — извика Шеба. — Сигурно имате пианола. Щом живеете съвсем сам и така нататък.

— Престани с това пиано! — извика Бъни назад към къщата, протегнал шия към стълбите. — Откъде знаете, че ми викат Бъни?

— Всички на тази улица ви викат Бъни — каза му тя.

— Благодаря за времето, което ни отделихте, господин Бънкъм — рече Моли. — Благодаря от името на епископа и на Дамското ни сдружение.

Двете се спуснаха по стълбите, прекосиха улицата и влязоха в магазина за сандвичи, минавайки покрай Айк и Бети, които на свой ред тръгнаха да поемат случая. Двамата с Найлс изкуцукахме до хотел „Делмонико„. Найлс бутна петдесет долара на момчето на регистрацията.

— Утре заминаваме за Южна Каролина — казах му аз. — Само да се сбогуваме още веднъж с някои от приятелите.

— За петдесет гущерчета можете да се сбогувате и с целия град, ако щете. Изобщо не ми пука — каза той и целуна банкнотата с нескривана любов.

Двамата с Найлс изтичахме нагоре по стълбите. Найлс вземаше по две-три стъпала наведнъж. Когато стигнахме последния етаж, видяхме, че вратата към покрива е заключена. Найлс й удари едно рамо и тя се счупи на три. Бръкна в торбата си и се въоръжи с ловджийски нож колкото рога на носорог, а на мен ми тикна в ръцете една щанга. Затичахме се по покривите, докато се озовахме точно срещу магазина за сандвичи. Шеба излезе и вдигна високо палец, а ние чухме как Бъни, Айк и Бети се надвикват. Айк крещеше с цяло гърло и тонът му не предвещаваше нищо добро за Бъни.

— Слизам долу да взема Тревър — каза ми Найлс. — После ще го кача тук горе и по покривите ще го изнеса през Делмонико„ долу на улицата. Ако Бъни тръгне да ме гони по стълбите, трябва да ми осигуриш време, за да го измъкна. Чуваш ли, Жаба? Трябва да го задържиш. Ако се наложи, използвай щангата, не се колебай. Прасни го по главата. Може да е двеста килограма, но челюстта му е чуплива като на всички други. Ама видя ли какъв умник се оказа Тревър? „Лили Марлен„, божичко!

— Сякаш изписа името си във въздуха — казах, все още под впечатление на мелодията.

Всички тийнейджъри си имат списък от символични песни на своето съзряване, но случаят тук беше по-различен — тази песен от Втората световна война, станала популярна в изпълнението на Марлене Дитрих, се беше превърнала в мелодията на нашата група заради пристигането на близнаците Поу. Тревър и Шеба участваха в конкурс за млади таланти още през първия месец в гимназията, и спечелиха първото място с неизвестната „Лили Марлен„, която скоро доби популярност в целия ни град.

На вратата висеше евтин катинар. Найлс взе щангата от ръцете ми и го разби с един замах. Шумът обаче беше доста силен и в миг ругатните на Бъни по адрес на Айк секнаха. Чух как Айк се развика още по-силно, за да заглуши незаконното ни проникване:

— Бъни, ще извикам всички полицаи тук и ще им заповядам да изтарашат цялата ти къща. Разбра ли, тлъстако?

— Хайде, побързай! — подкани ме Найлс. — Трябва да стигнем до третия етаж преди Бъни.

Найлс хукна надолу по стълбите със скорост, на която не бях в състояние да насмогна, но адреналинът ми се вдигна и кръвта ми взе да пулсира, защото положението беше наистина опасно. Че нахлуването ни беше абсолютно незаконно, се сетих чак като видях как Найлс се засили да разбие с рамо синята врата на третия етаж. След като рамото му не постигна желания ефект, ритна вратата, от джантите се разхвърчаха трески и той се втурна вътре. Вдигна на ръце скелет, който приличаше на детски, след което го чух да прошепва:

— Казах ли ти аз на тебе, Тревър Поу, че с това смучене на патки далеч няма да стигнеш.

— Ти си моят герой — чух отговора. Въпреки че това нещо в ръцете му не приличаше на Тревър Поу, винаги щях да разпозная гласа му. След това чух тежки стъпки нагоре по стълбите.

— Задръж го, Жаба! — каза Найлс и ме отмина тичешком.

Заех позиция най-горе на стълбата. Когато Бъни стигна третия етаж, се помолих мислено на старозаветния Бог, дал сили на Давид да убие гиганта Голиат, помолих го за същата сила, която бе дал и на слепия Самсон да срине храма върху главите на Далила и нейните кохорти. Когато Бъни вдигна очи и ме видя, просъска:

— Копеле, мъртъв си! Кажи поне кой си.

Бившият нападател изкачваше стъпалата бавно, съсредоточено и много предпазливо. Размахах щангата, сякаш не ми е за пръв път. А отговорът ми изненада и самия мен. Извиках с все сила:

— Абе, ти наистина си превъртял — изрева Бъни, но продължи да напредва. — Кой си ти, бе?

— Хорейшо, на Портата пазител — изкрещях му отново.

Отдавна не се бях сещал за този основен период от детските ми години. Баща ми имаше навика да ни чете поезия преди заспиване. Стив се беше влюбил в „Хорейшо на Портата пазител„ от Томас Бабингтън Маколи и двамата знаехме наизуст стихотворението. Именно една част си спомних, когато се изправих срещу този Гаргантюа, който бавно се приближаваше към мен. Сигурно съм изглеждал като луд, докато бълвах рими в пълната с умиращи мъже къща. С крайчеца на окото си зърнах как някои от тях взеха да излизат с олюляване от стаите си, за да погледат шоуто.

Искаше ми се да помнех повече, но това едва ли щеше да промени нещо, защото точно тогава Бъни се засили да щурмува най-яростно. Грешката му обаче беше, че се хвърли към краката ми, но като протегна напред огромните си ръце, оголи лицето си и аз се възползвах, за да му нанеса къс, отсечен удар по дясната скула. Щангата раздра лицето му със сила, която учуди и двама ни. Той залитна назад и в последния момент се хвана за перилото, което обаче се откърти под тежестта му. Той полетя надолу, а дясната страна на лицето му не се виждаше от кръв.

И това е всичко, което Хорейшо видя, защото в същия миг си плю на петите. Изненадах се колко бързо мога да бягам, когато ме преследва двестакилограмов убиец. Чух сирените на полицейските коли, които прииждаха отвсякъде. Направо прелетях стълбите на „Делмонико„, като че ми бяха поникнали криле, чувствах се лек и неуловим. Мъри ме чакаше и скочих право в колата, докато Моли държеше вратата отворена. Шофьорът даде газ и ние потеглихме с летящ старт към болницата на Калифорния стрийт, където Шеба беше вече уведомила персонала за пристигането ни. Найлс притискаше Тревър в скута си, Шеба плачеше и му държеше ръката. Аз го целунах по бузата, но бях твърде изтощен, за да му кажа нещо.

— Добре ли чух, но май рецитираше поезия на Бъни? — попита Найлс.

— Млъквай, Найлс! — казах му. Още треперех целият.

— Жаба, винаги си бил чалнат — не млъкна Найлс, — но да редиш стихове пред психопат…

— Не ти разрешавам да злословиш по адрес на Леополд Блум Кинг, единствения човек, кръстен на герой от книга, която не се чете — обади се Тревър с отмалял глас.

— Стига, Тревър! — казах му дрезгаво, защото чак сега започнах да възвръщам гласа си. — Току-що цапардосах човек с щанга по главата. Аз съм уважаван журналист и работя в порядъчен вестник, а ето че претрепах един психопат с щанга. Може да свърша в затвора, където разни тежкоатлети има да ми се изреждат.

— Звучи ми като райско блаженство — обади се Тревър. Шеба се изсмя.

— Има неща, които никога не се променят.

— Тревър, липсваше ми извратеното ти чувство за хумор — въздъхнах аз. — Ужасно ми липсваше.

— Тревър, утре сме в Чарлстън — каза му Моли. — Ще се погрижим за теб. Отиваме си у дома, Тревър.

През последната ни нощ в Сан Франциско се събрахме в салон „Секвоя„ на хотел „Клиф„, за да изпълним тайнствения ритуал по сбогуването с Калифорния. Повече от две седмици душите ни витаеха и страдаха в най-златния град на обвеяния с митове, невероятен щат, който се къпе в приливите на Пасифика. Салон „Секвоя„ винаги е бил последната спирка, последният обред, на който Тревър много държеше, когато някой от гостите му си тръгваше от Сан Франциско, за да потъне отново в мрачния си, намусен, еснафски живот в някой от по-тъпите градове на страната.

Пристигнах пръв, облечен официално според най-стриктните правила на протокола, който навремето Тревър Поу беше постановил като задължителен при всяко сбогуване с приказния град. Сега щяхме да се съберем в „Секвоя„, сякаш нищо не се беше случило. Но този път бяхме дошли, за да проверим дали все още сме способни да обичаме с онова простодушие, което беше свързало съдбите ни като тийнейджъри, и да преценим себе си на фона на онези хлапета, които навремето се озоваха като изолирани във времето в една и съща затворническа килия, наречена Чарлстън. Когато утре напуснехме Сан Франциско, нямаше да се сбогуваме с любимия на Тревър град, нито да гледаме с копнеж към него по пътя към летището. Златният, разгулен град на Тревър се беше превърнал в място на агонизиращи гласове и изцъклени от ужас очи, на красиви мъже, които очакваха онзи наказателен отряд, който не носи оръжие и не знае точния час на екзекуцията. Щяхме да напуснем тези отчаяни нещастници, които промениха всичко у нас.

Някой ме целуна леко по устните и седна до мен. По ефирното ухание на „Шанел №5„ познах, че е Моли, още преди да отворя очи.

— Току-що разбрах, че Тревър е доста добре въпреки всичко преживяно — каза ми тя.

— Това е чудесно — отвърнах и се съсредоточих върху питието си.

Двамата с Моли все още не бяхме говорили на четири очи след онази божествена нощ, когато беше дошла в леглото ми; бяхме твърде улисани в суматохата по издирването на Тревър. Дори и сега, когато той беше вече спасен, продължаваше да ни мъчи някаква нерешителност — повече от нейна страна, отколкото от моя. Не бяхме говорили за случилото се и аз не знаех дали тази нерешителност се дължи на преосмисляне, на това, че в крайна сметка е решила, че обича повече Чад, или на факта, че Фрейзър беше разкрила тайната ни на всеослушание. Не знаех и не питах, защото ме беше страх от отговора.

Засега ми стигаше, че намерихме Тревър. Седяхме на бара като непознати и отпивахме от питиетата си, докато в един момент останалите не нахлуха шумно и не се скупчиха около нас. Шеба, цялата обляна в сълзи, започна да ни целува и прегръща един по един. Бети, пламнала от вълнение, се зае да разказва на Фрейзър онези събития, които беше изпуснала. На пианото някой засвири „Декемврийска песен„ и Айк ме повлече към лъснатия до блясък дансинг.

— Айк, хората ще си помислят нещо лошо за нас — казах му.

— Да си мислят каквото щат — ухили се той. — Това е единственият град в света, където ние двамата изглеждаме като нормална двойка. Отпусни се и се наслади на танца.

— Къде е Бъни?

— В затвора, бейби. Това ще бъде неговият дом до края на дните му. Арестуваха и социалния работник, който му е бил съучастник в престъплението, и той, разбира се, си изпя всичко, щом му щракнаха белезниците.

— Как Бъни се е добрал до Тревър?

— Спипал го, докато нашичкият се мотаел из улиците. Според Тревър по някаква случайност Бъни може и да е спасил живота му.

— Айк, не искам да наранявам чувствата ти към мен, но нека спрем да се натискаме, а?

Айк се изсмя гръмогласно.

— Тъкмо взе да ми харесва начинът, по който гърдите ти докосват моите.

Разсмяхме се, върнахме се на масата и веднага се включихме в разговора. Бети беше взела думата и преразказваше в сочни подробности разпита на Бъни Бънкъм.

— Жаба, чуй най-забавната част — засмя се тя. — Бъни каза, че полицията в Сан Франциско е организирала хайка за твоето залавяне, за лудия, който го бил нападнал в неприкосновения му дом. Непрекъснато повтаряше, че си луд, освен това, че си бил огромен на ръст, че си буйствал и че си крещял мръсотии в лицето му. Бъни твърди, че си го удрял с бокс.

Айк се изсмя.

— И не спираше да говори за „неприкосновения„ си дом. Като го каза първия път, двамата с Бети се хванахме за патлаците. Когато детективът поиска от него да те опише, той каза, че си над два метра и тежиш сто и петдесет килограма, с две думи дебелогъз бял главорез. Кълна ти се, Лео, не си измислям: каза, че си имал изцъклен налудничав поглед като на крастава жаба.

Всички се запревиваха от смях, включително и аз, и то ми подейства добре. Почувствахме облекчение от пълното ни несходство с този град.

— Тревър е по-добре, отколкото се очакваше — каза Шеба. — Докторите го прегледаха от главата до петите. Умира от СПИН, но няма да е скоро. Някой от вас спомня ли си Дейвид Бидерман? Дребен зубрач, който беше в девети клас, когато ние бяхме в горните класове на гимназията. Много си падаше по мен, но това е разбираемо.

Последва бурно хихикане, а тя продължи:

— Доктор Бидерман ще изпрати линейка при пристигането на самолета утре вечер, когато кацнем в Чарлстън. Лично ще се заеме с лекуването на Тревър. Току-що говорих с него по телефона.

— Значи, свърши се — каза Моли с натежал от сложни чувства глас. — Наистина всичко свърши.

Айк вдигна ръка и каза тихо:

— Има един малък проблем, свързан с бащата на Шеба. В полицията смятат, че вече е напуснал града.

— Слава богу! — обади се Фрейзър.

— Това е хубавата част — каза й Бети. — Но има и друга, която е страшна. Те смятат — а и ние с Айк сме съгласни с тях, — че вече пътува към Чарлстън. Ще издебне Шеба и Тревър, защото е убеден, че те ще се върнат в къщата на майка си.

— Тогава всички можете да отседнете у дома — казах им аз. — Място — колкото щеш. Ще купя доберман, кобра, огнепръскачка и ще наема девет нинджи да охраняват къщата.

— Моите хора вече патрулират около къщата на госпожа Поу — каза Айк. — Като се върнем, трябва да съставим план. А сега да вървим да спим. Утре ни чака тежък ден.

— Между другото днес настанихме Маклин в център за лечение на наркомани — каза ни Бети. — Айк обеща да му намери работа в Чарлстън, ако се изчисти. Обадих се на лелята на Маклин. Тя ще го приеме при себе си.

— Мога ли да попитам къде е съпругът ми? — тихичко се обади Фрейзър. — С което не искам да развалям празненството ви.

Шеба стана, отиде до Фрейзър, седна до нея и я прегърна.

— Не пожела да се откъсне от Тревър. Найлс си е сложил матрак на пода до леглото му и тази вечер на излизане от болницата ги оставих и двамата заспали. А най-милата гледка беше, че Тревър си бе пуснал ръката надолу и Найлс я държеше. Двамата здраво заспали, хванати за ръце.

— Съвсем в стила на моя прекрасен съпруг — каза Фрейзър.

— Днес разговарях с Анна Коул и се уговорихме тя да ни изпрати всички вещи на Тревър — каза Шеба. — Между другото каза нещо много приятно: че никога не е виждала толкова предани приятели като нас. Искаше да знае как се получава така.

Почувствах се страшно неловко, защото, когато допих питието си и вдигнах поглед, с учудване видях как петимата ми елегантно облечени приятели ме сочат с пръст. Махнах с ръка и поклатих глава в знак на категорично несъгласие, но те продължиха да ме сочат. Разбира се, не можех да ги спра, но в същия миг мислите ми яхнаха въздушните течения над Сан Франциско и ме върнаха двайсет години назад в щастливото безветрие на онова, което и досега наричаме Лятото на Блумсдей.