На юг от Брод стрийт

18 „Ренегатите„

Първият училищен ден винаги се усещаше като малка смърт, продължително и мрачно падане в безсловесна празнота. Тъй като бях обикновено момче, винаги се страхувах от хапливите коментари на децата, които преди това не бяха виждали такова странно и немислимо лице. Въпреки че с черните рогови рамки на очилата си приличах на все още неидентифициран екземпляр от вида амфибия, те ми даваха възможност да се скрия зад тях, маска, зад която можех да стоя на разстояние и да запазя усещането си за нещо като анонимност. Но сега бях вече гимназист и „Пенинсула„ се беше превърнала в мой втори дом. Бях успял да се сприятеля с няколко души въпреки вродената ми стеснителност и зловеща известност като търговец на наркотици, затова в гимназията се чувствах на собствен терен, въобразявах си, че знам всички лостове, механизми и номера, за да избегна евентуални неприятности.

И, разбира се, се оказах дълбоко неправ.

Като ме изпращаше на училище през тази първа сутрин, майка ми ми натрапи неприятната задача да се навъртам край Ветровитото — парче ничия земя, където се събираха всички гамени, грубияни и нехранимайковци от двата пола, защото само там бяха далеч от полезрението и надзора на учителите. За момче като мен това беше опасна територия, страховитото царство, в което Уилсън „Уърми„ Ледбетър вилнееше и господстваше над свирепото си племе от провинциални човекоядци, които го боготворяха. Аз бях прикачил прякора „Уърми„, Червясалия, към фамилното дърво Ледбетър, заради което бях изял страхотен тупаник. В годините преди десегрегацията всяко училище с бели деца раждаше някакъв вариант на вида Уърми Ледбетър. В гимназията „Пенинсула„ Уърми представляваше този тиранозавър рекс, тоест класически пример на предубедения провинциален южняк. Той често ме пердашеше и това му доставяше огромно удоволствие. Миналата година ми счупи носа. Майка ми обаче го изплаши до смърт и не само него, а и родителите му, като му даде да разбере, че ако още веднъж посегне на когото и да било от учениците, на мига ще го изхвърли от гимназията. Уърми беше голям расист и в омразата си към чернокожите нямаше равен на себе си.

Този ден той беше събрал около себе си обичайната тълпа от тъпоумни кретени. Но не това ме притесни, когато свих към Ветровитото. Всички новопостъпили чернокожи ученици също се бяха събрали там, само че в другия край — неочаквано историческо събитие още през първия учебен ден. В числено изражение силите им изглеждаха изравнени с тези на Уърми и неговото преживящо дъвки опълчение. Двете групи се измерваха с апатични погледи. Усетих наелектризирания въздух, докато крачех помежду им. Би трябвало да се чувствам като на празник — все пак бе първият учебен ден, — но всъщност се чувствах като френски селянин с пика в ръка пред стените на Бастилията.

Бях на ръба да се паникьосам, когато зърнах Айк, застанал сред новите деца. Улових погледа му, после вдигнах ръка, дадох му знак да стегне редиците и той ми кимна. Тогава се обърнах към момчето, което представляваше моето възмездие и моят кошмар през всичките тези години в гимназията.

— Ей, Уърми! — извиках му с престорена сърдечност. — Божичко, как ми липсваше, човече. Цяло лято за теб съм си мислил. Твоето приятелство означава много за мен.

— Никога не сме били приятели с теб, няма и да бъдем — отвърна ми Уърми. — И да не си посмял да ми кажеш още веднъж Уърми.

— Всички ти казват така — рекох му. — Правят го зад гърба ти. Защо не дойдеш в отбора по футбол?

— Пръста си няма да мръдна за тренер чернилка — отсече Уърми, но сниши глас от страх да не го чуят набъбващите редици от чернокожи деца зад нас.

— Да, така ми каза, когато ти се обадих — продължих, — но отборът има нужда от теб, Уърми. Миналата година ти беше най-добрият пробивен бек в лигата, тази година ще те направим най-добрия в целия щат.

— Абе, Жабо, ти английски не разбираш ли? — продължи Уърми. — Няма да играя за чернилка и толкоз.

— Днес е последният ти шанс. Тренерът Джефърсън ще те включи в отбора само ако се явиш днес.

— Кажи му да си бръкне отзад — рече Уърми, тълпата зад него изригна в доволни възгласи, а той се усмихна.

— Сега, Уърми, ще ти кажа защо няма да играеш футбол.

— Целият съм в слух, Жаба.

— Защото много знаеш да плещиш, но всъщност си голямо шубе.

В последвалите няколко секунди реших, че ще бъда помлян. Застанах в очакване Уърми да ми налети и много се учудих, когато той не помръдна. Вместо това смени тактиката си и погледна покрай мен към неподвижното море от безизразни черни лица начело с Айк Джефърсън, които бяха само на метър от приятелите му.

— Мирише ми на риба — изкрещя Уърми. Бялата сган беше готова да отвърне в един глас: „Каква риба? Голяма или малка?„

Веднага се отдалечих, върнах се обратно по пътеката и застанах пред Айк, който стърчеше като буреносен облак и само чакаше да поведе половината отбор в щурм срещу изпречилата им се тълпа.

— Мога сам да се оправя — казах на висок глас, за да ме чуят и останалите му чернокожи приятели. Айк не беше никак убеден в това, затова се обърнах към другите: — Съученици, казвам се Жаба — и съм доста добродушен, макар и бял. Отстъпете назад и само гледайте как ще сритам задника на Уърми.

Казах го, колкото да се разреди напрежението, но нещата бяха вече отишли твърде далеч и Айк се обърна към мен с каменно лице.

— Направи го веднага, Лео! Не сме длъжни да търпим подигравките им.

— Дадено, Айк — отвърнах му, въпреки че опитът ми да внеса успокоение беше допълнително усложнен от появата на още една група ученици.

О, ужас! Господин Лафайет водеше целия си контингент от дванайсет сираци, облечени в издути оранжеви гащеризони с надпис: „Сиропиталище „Свети Юда„. Приличаха на тикви, строени в супермаркета за Хелоуин. Уърми и тайфата му взеха да ги освиркват, уж развеселени от гледката.

Изтичах до господин Лафайет, целият пламнал и разгневен от новото усложнение във вече и без това прегрелите първи десет минути на новата учебна година.

— Спокойно — обърна се господин Лафайет към групата и не им разреши да развалят строя.

— Майка ми изрично нареди на сестра Поликал да не облича децата в тези грозни униформи — казах му и в същия миг зърнах Старла, която ми се хилеше зад слънчевите очила, които Шеба й беше дала в деня на моето парти по случай Четвърти юли.

— Лео, Поликарп ми е шефка — отвърна ми господин Лафайет. — Правя каквото тя ми каже. Това е положението.

— Ей, сираци! — провикна се Уърми. — Много сте шик, бе. Кой ви наконти така елегантно? Виж ти, ама сред тях има и африкански маймуни.

Бях преглътнал колкото можах, но чашата преля и аз тръгнах решително към него с надеждата, че изглеждам страшен. Той разкрачи крака, готов да ме срази на място. И точно в този момент гимназията „Пенинсула„ и нейните бели и черни възпитаници станаха свидетели на нещо изумително: от групата се откъсна едно дребно бяло момче, крехко като елф, и се втурна към Уърми. Подскочи чевръсто и зашлеви шумна плесница на смаяния Уърми Ледбетър, която отекна из цялата ветровита пътека. Напълно втрещен, спрях неубедителната си атака в очакване да видя как Уърми ще убие клетия Тревър или просто ще зине да го погълне.

— Ти пък кой си? — изрева Уърми.

— Как смееш да се подиграваш с тия деца? Простак такъв! — извика му Тревър. Тогава си казах, че трябва да науча Тревър как се ругае провинциален южняк.

Уърми обаче се съвзе от окуражителните подвиквания на неговите хора.

— Ей, педерастче, искаш ли да ми го посмучеш, преди да ти отнеса главата?

Вторият шамар за Уърми дойде от настръхналата Шеба Поу, която си проби бързо път, за да защити своя брат близнак. Точно прицелената плесница с опакото на ръката, която му удари, едва ли бе много силна, но унижението от това, че едно момиче го злепоставя пред очите на всички, постави репутацията на Уърми под въпрос.

— Искаш някой да ти го посмуче ли? — попита Шеба на висок глас. — Дай на мен, аз ще ти го посмуча, пикльо! Но само ако ти е достатъчно голям. Извади го! Хайде де, давай, кирлив галфон!

През 1969-а в училищата на Юга, независимо дали за черни или бели деца, подобен език беше необичаен, да не кажа безпрецедентен. И именно той ми подсказа, че Тревър и Шеба можеше да са всякакви, но в никакъв случай не бяха южняци. Дори Уърми, в най-богохулните си и арогантни речи в уединението на съблекалните или на душ-кабините, никога не беше падал до нивото на цинизмите на Шеба Поу. По изражението му разбрах, че само споменаването на размера на пакета му го е вбесило. Въпреки че той имаше сърце на главорез, все пак импулсивните близнаци успяха да го направят за смях. И Шеба, и Тревър се нахвърлиха срещу него, безстрашни като гладиатори. Уърми заби едно кроше на Тревър и мигом го просна на земята. Шеба взе да дере лицето му с нокти. Уърми я удари така, че разкървави устата й, и тя се свлече, без да издаде нито звук. Когато удари Шеба, всъщност Уърми си навлече неукротимия гняв на всички сираци.

Дадох си сметка, че е дошъл моментът да събера физическата смелост, която не мислех, че притежавам или че някога ще притежавам. Убеден в малодушието си, аз все пак се обърнах към Уърми и се приготвих да бъда смазан от бой. Майките нямат никаква представа за ужасния свят, в който растат синовете им — свят, населен с тъпи и злобни здравеняци, с безбройни легиони от Уърми-Ледбетъровци. Побойникът вдигна юмруци и се усмихна, докато наблюдаваше боязливото ми настъпление.

Но очевидно днес не му вървеше. Изобщо не очакваше щурма на сираците фурии Старла и Бети, които му скочиха откъм гърба. Сиропиталището „Свети Юда„ влезе официално в битката и нападението им завърши с поваления на земята враг. Двете момичета издраха лицето му, а Старла дори направи опит да му извади очите. Паднал по гръб, той продължаваше да се отбранява и да рита, и така успя да отблъсне едно от момичетата. Аз им помогнах да станат, после ги изтласках в обсега на и без това изнервения до крайност господин Лафайет, на когото и двете ръце бяха заети с това да удържа Найлс. Участието на Бети в атаката превърна конфликта в расов и като се обърнах назад, видях, че чернокожите деца също напират да се включат в мелето. Отново вдигнах ръка и дадох знак на Айк, който вече се приближаваше със свити юмруци, готов да избие зъбите на дузина бели лигльовци.

— Стой там, Айк! Моля те! Остави ме да се оправя сам помолих го.

— Май не ти се удава, Стром — отвърна ми той.

Но преди някой от нас да успее да предприеме каквото и да било, Найлс Уайтхед се отскубна от ръцете на господин Лафайет. Озова се право пред Уърми и го сграбчи за ризата отпред.

— Махни си мръсните лапи от мен, сираче — озъби му се Уърми. — Не знаеш с кого се ебаваш.

— Грешиш, приятел. — Абсолютното му спокойствие и хладнокръвие правеха Найлс да изглежда много опасен. — Много добре знам кой си. Но ти не знаеш кой съм аз.

— Ще разбера, като те сритам така, че задникът ти ще цъфне и ще върже — отвърна му Уърми.

— Само да си докоснал сестра ми още веднъж, и ще ти прережа гърлото, разбра ли, дебилно копеле? — изсъска му Найлс. В гласа му нямаше и следа от страх. — А ако само вдигнеш ръка срещу мен, ще науча къде живееш и ще прережа гърлата на майка ти и баща ти, докато спят. Тогава ще си помислиш дали пак да ме наричаш „сираче„.

— Найлс, нека аз продължа оттук нататък — намесих се аз. — Ти се върни в строя.

— Мога да го пребия пред очите на бандата му — обясни ми Найлс делово, сякаш ме уведомяваше, че светофарът е светнал зелено.

— Добре се справи, приятел. Сега се връщай обратно при другите. Моля те! Учебната година трябва все някога да започне. Уърми, заведи неандерталците си пред училището. — Учудих се, като видях Чад Рътлидж и Моли Хъгър да наблюдават драмата от паркинга. Бяха седнали върху капака на колата на Чад.

В желанието си да спаси остатъците от реномето си Уърми се засили да ми забие едно дясно кроше, което, ако ме беше улучило, със сигурност щеше да ме просне на земята в безсъзнание. Но това лято ме беше променило. Бях пораснал с три инча и бях прекарал месеци наред да вдигам тежести в „Цитаделата„ и да тичам с Айк нагоре-надолу по стълбите на стадиона. Сутрин въртях като бесен педалите, докато разнасях вестниците. Баща ми беше приветствал това мое възмъжаване там, при „Батъри„, където Ашли и Купър вливат буйните си води една в друга, като бе вдигнал тост в моя чест. Най-вече от този негов жест бях изживял някакво преобразяване, сякаш бях получил покана за участие в рицарски орден. Вече не бях онова момче, което Уърми пребиваше от бой миналата година. Знаех го, но той не го знаеше. Прицели се, стегна се да ми нанесе най-добрия си удар, същия, с който ме беше повалял през предишните три години. Но повторението не е винаги най-добрата стратегия. Отстъпих назад, спрях удара му с лявата си ръка, след което му забих един юмрук право в лицето. От носа му рукна кръв и той се свлече сред радостните възгласи на чернокожите ученици.

В този момент вече и учителите бяха започнали да се появяват наоколо, затова вдигнах ръка в опит да въдворя ред.

— Дами и господа — обърнах се към учениците, — добре дошли в „Пенинсула„.

При тези думи училищният звънец се обади — милостив, навременен звън. Но там, където някои неща приключиха през този ден, започнаха други. Много други.

Това, че бях син на директорката на гимназията „Пенинсула„, невинаги работеше в моя полза. Копнежът ми да се забуля в анонимност се осуетяваше всеки път, когато някое от хлапетата научеше, че съм син на царствената и понякога зверски критична директорка. Днес цялото училище беше изправено на нокти още от първия час, когато майка ми започна да вика по високоговорителя имената на учениците, които трябва да се явят в кабинета й. Разбира се, първо беше името на Уилсън Ледбетър. После високоговорителят пак изпращя и тя извика Тревър и Шеба Поу. След още пет минути изреди имената на Бети Робъртс, Старла Уайтхед и Найлс Уайтхед. После Айк Джефърсън. И най-накрая с леден тон извика и мен.

Застанах пред секретарката Джулия Трамел и в същия миг зърнах главните действащи лица от Ветровитото да чакат наредени за разпит.

— Здравейте, госпожо Трамел. Как мина лятото?

— Стори ми се доста кратко, сладурче — отвърна ми Джулия. — Но трябва да ти призная, че това място се тресе, откакто пристигнах тази сутрин.

— Бихте ли уведомили нейно кралско величество, че принцът е пристигнал — казах.

— Момче, кажи по-скоро нейно селско вещерство — обади се Уърми, като продължаваше да притиска окървавената кърпа към носа си. — Никой не говори като Жабата.

— Уърми, а ти какво си се хванал за носа, останало ли е нещо от него? — попитах го.

— Твоята вещица току-що ме изхвърли от училище — каза той. — За цялата година.

Треньорът Джефърсън нахлу в стаята, тъмните му очи хвърляха мълнии. Отиде до сина си и се надвеси над него. С ниско наведена глава Айк не посмя да срещне изпълнения му с погнуса поглед.

— Така ли, сине, извикали са те в директорския кабинет още в първия час на първия учебен ден! — изръмжа той. — Спомняш ли си нашите разговори през лятото, че трябва да се държиш дисциплинирано и сдържано?

— Тренер, той не е направил нищо — обади се Шеба.

— Ако не беше той, щеше да се стигне до расови безредици — не закъсня и Тревър.

— Лео? — обърна се треньорът към мен.

— Айк спаси положението, тренер. Държа се мъжки.

— Тренер, Айк удържа черните момчета да не нападнат белите мазници — добави Найлс.

Майка ми излезе от кабинета си и каза:

— Доколкото разбрах, Айк е бил главатарят на чернокожите ученици.

— Нищо подобно. Той беше техният водач, майко — казах. — Ако не беше Айк, Ветровитото щеше да бъде потопено в кръв.

— В училище ще се обръщаш към мен с доктор Кинг — вбеси се майка ми. — Влез в кабинета да си получиш наказанието.

— Доктор Кинг — продължих аз, — бих искал да ме разпиташ за сбиването пред учениците.

— Аз вече съм ги наказала — отговори майка ми. — Сега е твой ред.

— Близнаците не трябва да бъдат наказвани. Децата от сиропиталището не трябва да бъдат наказвани. Те се държаха страхотно, майко. Бяха направо невероятни… както и Айк.

— Доктор Кинг — поправи ме тя.

— Единствените, които заслужават да бъдат наказани, сме ние с Уърми — казах. — А другите деца трябва да наградиш с медали. Те предотвратиха расови безредици.

— Доколкото разбрах, Шеба и Тревър са се нахвърлили срещу Уилсън Ледбетър — каза тя.

— Точно така и добре, че го направиха — отвърнах й.

— Освен това са използвали недопустим език и нецензурни думи.

— Точно така и това даде резултат.

— Двете момичета от сиропиталището са се опитали да извадят очите на Уилсън. Погледни издраното му лице.

— Майко, днес Уърми просто нямаше късмет, затова… искам да кажа, доктор Кинг — поправих се. — Но според мен дори Уърми ще се съгласи с мен, че сам си го изпроси.

— Да, госпожо — призна си Уърми и страшно ме изненада. — Жабата е прав.

— А ти не трябваше да изхвърляш Уърми от училище за цяла година — добавих.

— Кога училищният съвет те е назначил за директор? — изгледа ме учудено тя.

— Ама, майко, аз бях там и знам какво се случи. Уърми не бива да бъде изключван от училище само защото е Уърми.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Това, което ти винаги си ми повтаряла: че всеки мъж или жена е продукт на своето семейство. Че представите за живота и всяка черта на характера се формират от родителите. — Повтаряла си ми неведнъж, че това, което съм аз, говори много за моите родители. Ако важи за мен, значи важи и за Уърми, и за Айк. Но какво да кажем за деца като Шеба и Тревър, които си нямат баща да ги напътства? Или за Бети, Старла и Найлс — къде се вместват те в тая схема?

— Какво искаш да кажеш?

— Уърми е възпитан така, че да постъпва както направи днес. Родителите му са го учили да мрази черните. Не е отгледан от Мартин Лутър Кинг, нито от архиепископа на Кентърбъри. Той разсъждава като деветдесет процента от белите южняци и ние с теб го знаем много добре. Може да ненавиждаш начина, по който Уърми разсъждава, но не можеш да го обвиняваш. Виждал съм караваната, в която живее. Нищо особено.

— Искаш да кажеш, че Уърми не бива да бъде наказван, както и всички тук ли? Аз разполагам с описания на очевидци, че ти например си бил в центъра на кавгата и си се бил с Уилсън насред Ветровитото.

— Опитвах се да въдворя ред — отвърнах.

— Но не успя, така ли?

— Напротив, доктор Кинг, успях. Онези, които не успяха, са директорката и учителският състав. Защото нито един от вас не беше там, за да усмири взривоопасната обстановка.

— Бях свикала събрание, за да обсъдим учебната година — оправда се майка ми.

— Ние пък имахме нужда от масово присъствие на учители — отсякох. — Защото, ако положението беше излязло от контрол, някои хора щяха сериозно да пострадат.

— Аз ще бъда налице утре сутринта — каза треньорът Джефърсън.

— Ще изпратя и всичките мъже учители — каза майка ми. — Запиши си да ми напомниш.

— Вече записах — отговори й Джулия Трамел.

— А за Уърми? — намесих се пак.

— Нищо не може да се направи за Уилсън — отсече тя. — Вече съм взела решение.

— Промени го — казах. — Ето какво бих направил на твое място, майко…

— Доктор Кинг — поправи ме тя.

— Доктор Кинг. Според мен всички в тази стая си взеха поука от случилото се днес, включително Уърми. Прав ли съм, Уърми?

— Щом казваш — измънка той.

— Нека Уърми се върне в училище при едно условие казах аз.

— Дано си намислил нещо умно — изсъска тя.

— Да се включи в отбора по футбол на треньора Джефърсън и да доведе със себе си останалите бели момчета, които отказаха да се запишат само защото Джефърсън е чернокож.

Улових смаяния поглед на Джефърсън, който в същия миг се приближи да огледа атлетичното тяло на миналогодишния най-добър краен защитник.

— Ти ли си Ледбетър? — попита го Джефърсън.

— Аха — смотолеви Уърми, без да вдига очи.

— Отговаря се с „да, сър„ — скастри го треньорът.

— Да, сър — повтори Уърми.

— Изгледал съм всички записи от миналогодишните мачове — каза Джефърсън — и мисля, че от теб може да стане невероятен защитник.

— И аз мисля така, сър — каза Уърми. — Но моите родители…

— Сега, доктор Кинг, разбра ли за какво говоря? — обадих се.

— Ще играеш ли за мен, синко? — попита го треньорът. — Кажи ми истината сега.

— Предполагам — отвърна му Уърми.

— Това не е отговор — продължи Джефърсън. — Ще играеш или не?

— Ще играя, сър — каза Уърми. — Ако доктор Кинг ми даде тази възможност, ще играя за вас.

— Синко — обърна се треньорът към Айк, — ще играеш ли заедно с Ледбетър и другите бели момчета?

Айк се почувства неловко, но събра сили да каже:

— Щом цяло лято изтърпях Жабата, значи бих могъл да играя с всяко бяло момче.

Всички избухнаха в смях, който разреди натрупалото се напрежение.

— Доктор Кинг, може ли да се омъжа за вашия син? — обади се Шеба.

Лишената ми от чувство за хумор майка се притесни от въпроса на Шеба, но все пак отговори:

— Чакай малко, Лео още не е ходил на среща с момиче.

— Шеба, не я слушай — намесих се. — Приемам предложението ти.

— Тогава няма да има наказания за случилото се тази сутрин — обяви майка ми. — Но до края на годината, само да чуя, че някой от вас се е забъркал в някоя каша, свършено е с него. Разбрахте ли?

— И още нещо — обадих се пак. — Доктор Кинг, тези оранжеви гащеризони трябва да се махнат. Моля най-настоятелно. И ако е възможно, нека Поликал бъде убедена, че не е нужно бедният господин Лафайет да води децата на училище всяка сутрин.

— Тогава ти им намери дрехи — сопна се майка ми. — Вече съм водила този разговор с нея, но тя твърди, че няма средства за дрехи.

— Значи ние ще ги облечем — казах. — Шеба, ще можеш ли да облечеш Старла и Бети за утре?

— Смятай, че съм го направила — отвърна Шеба.

— Айк и Уърми, имате ли някакви дрехи, които да станат на Найлс? Аз самият ще му дам чифт панталони и ризи в цвят каки — казах.

— Вие, момичета, утре ще изглеждате като излезли от списание „Воуг„ — каза Шеба.

— Момичета, довечера ще ви направя прически — обеща им Тревър.

— Божичко! — промълви Уърми.

— Стига, Уърми — казах му. — Време е да забравиш, че си Уърми Ледбетър. Представи си, че си някой друг — прекрасен и неповторим. Отпусни се и си представи, че си най-чудесният мъж, когото някога си срещал. Представи си например че си Лео Кинг.

— О, ще повърна — обади се Айк.

Един по един излязохме от директорския кабинет и прекрачихме в историята на нашия живот. По-късно същия следобед Уърми Ледбетър и още седем бели момчета от групата на най-яростните противници на интеграцията се включиха в отбора ни по американски футбол.

В света на гимназиалния футбол в Южна Каролина нищо не може да изплаши едно момче повече от мисълта, че му предстои да се изправи лице в лице със страховитите играчи на „Грийн Уейв„ от гимназията в Съмървил. Легендарният Джон Маккисик тренираше „Грийн Уейв„, а неговите отбори бяха известни с безпощадната си игра. Предишната година ни смазаха с 56:0. Никога не съм се чувствал по-унизен на излизане от игрището.

Но треньорът Джефърсън успя да наложи страшно хитра отбранителна тактика и страшно сложна нападателна схема, които беше разработил още навремето в гимназията „Брукс„. Комбинациите в наръчника му приличаха на дял от висшата математика и всяка вечер трябваше да ги изучавам подробно, преди да започна да се усъвършенствам. Тренировките ни бяха безкрайно изтощителни и минаваха под знака на строгата дисциплина и уморителните упражнения. Чарлстънското слънце се блещеше зловещо в тропическата августовска жега. Трябваше неимоверна воля, за да издържиш първата седмица от тренировките — по две на ден; вечер хапвах с последни сили и заспивах като умрял. Всеки ден се отказваха по едно-две момчета и тимът ни се беше свил до двайсет и трима, когато Уърми и седемте други новопостъпили се явиха на терена.

Мислех си, че треньорът Джефърсън ще бъде по-снизходителен към нас, белите момчета, но се оказах дълбоко неправ. Той ни отдели от другите, крещеше ни всякакви ругатни и заплахи и, общо взето, ни правеше за смях. Десет минути след първата тренировка вече ни беше взел страха. Неговият помощник за защитата, Уейд Уилифорд, беше млад, бял и беше играл за тима на „Цитаделата„. Страшно ме изненада, като ме сложи да играя лайнбек заедно с Айк. Никога преди това не бях играл в защита, но най-неочаквано това ми хареса повече, отколкото играта в нападение. С Уърми и другите момчета, които се върнаха, смятах, че ще направим страхотен отбор. Единственото нещо, което ни липсваше, беше добър куотърбек, а това е все едно църква без олтар.

Един късен следобед обаче нашият треньор Джефърсън беше осенен от вдъхновение. Извика към Найлс:

— Ей, планинец, ти играл ли си някога куотърбек?

— Не, сър, играл съм само блокировач — отвърна Найлс.

— Я отиди да вземеш топката. А сега я хвърли насам, синко — каза му Джефърсън.

— Къде да я хвърля, тренер? — попита го Найлс, който стоеше заедно с останалия тим близо до петдесетте ярда.

— Няма значение къде — каза му треньорът. — Искам само да видя колко далеч можеш да я метнеш. Загледах се вчера, докато си подхвърляхте топката с Жабата. Добре мяташ. Можеш ли по-надалеч?

— Не знам, тренер — отвърна му Найлс. — Никога не съм пробвал.

— Хайде, хвърляй!

Преди да го видя как обви топката с пръсти, не бях забелязал колко голяма е ръката на Найлс. Имаше огромна, прекрасна длан. Уравновеси топката на нивото на ушите си и я метна с все сила.

— Боже всемогъщи! Синко, можеш ли да направиш същото, но и да улучиш точно? — попита го треньорът Джефърсън, а момчетата ахнаха удивени.

— Нямам представа, тренер.

— Май си намерихме куотърбек — обади се треньорът Уилифорд.

Така и стана. И тъй като навремето Джефърсън беше играл куотърбек в щатския отбор на Южна Каролина, той взе да прекарва дълги часове с Найлс и да тренират различни пасове и тактики. С всеки изминал ден Найлс ставаше все по-добър, научи се как да преценява разпределението на играчите с един поглед и така вдъхна голяма надежда на съотборниците си за предстоящия сезон.

От съблекалните в подземието на стадиона чувахме рева на прииждащите фенове. Вече бяхме разбрали, че всички билети за мача са продадени. Позорът от унизителния разгром миналата година все още тегнеше над нас, но най-много се измъчваше Уърми Ледбетър — знаеше се, че тогава нещо бе сгафил. Повечето от миналогодишните защитници на „Грийн Уейв„ обаче бяха завършили гимназия и ние нямахме представа с какви играчи са били подменени. Треньорът Джефърсън влезе при нас, за да ни дръпне коронната си реч и да ни настърви за мача, и аз с нетърпение очаквах да видя дали го бива в това специфично изкуство.

Влезе в съблекалните с гордо вдигната глава и, разбира се, гордостта му беше заразителна. Изчака ни да млъкнем и остана така за миг, докато отвън продължаваха да долитат виковете на шумната тълпа. След това започна:

— Искам да ви кажа две думи за интеграцията. Ще го кажа само сега и повече никой от този отбор няма да я споменава повече. Никога преди това не съм тренирал бели момчета, нито съм играл срещу друг бял треньор. Но ето че тази вечер ми се случиха и двете неща наведнъж. Винаги съм искал отборът ми да излезе срещу отбор на Джон Маккисик, за да премеря силите си с него и да видя къде стоя аз. Сега с вас, момчета, вярвам с цялото си сърце, че ще можем да пометем „Грийн Уейв„ така, че да ги е срам да се върнат в Съмървил. Аз мисля, че този отбор е точно толкова добър.

Моите съотборници изреваха одобрително. След това Джефърсън продължи:

— Когато белите момчета отказаха да се присъединят към отбора ми, защото съм чернокож, се почувствах ужасно. Поболях се. Отношението им ме потисна, дълбоко нарани сърцето и душата ми. Затова бях прекалено взискателен към Уърми и приятелите му, като се върнаха в отбора. Опитвах се да ви съсипя, момчета, да пречупя духа ви. Не успях, въпреки че положих всички усилия. Сега обаче насреща имаме истински отбор. Отбор с кален дух, твърд характер и голяма издръжливост. Огледайте се. Огледайте съотборниците си. Ако виждате черни лица или бели лица, тогава пръждосвайте се от тук. Няма бяло. Няма черно. Онова време свърши. Ние сме един отбор и този път никакъв Съмървил не може да ни се опре. Изгледах много внимателно всички записи от мачовете на треньора Маккисик, но той не знае какво се каня да направя. Няма никаква представа, че тази година ще ги разгромим. Утре сутринта, докато си пият кафето, всички хора в този щат ще научат за успеха на гимназията „Пенинсула„. Духом и телом ние вярваме в този отбор. Повторете го в един глас.

— Духом и телом ние вярваме в този отбор! — изревахме всички заедно.

— На задниците от Съмървил ще им теглим балтията! — каза той. — Повторете.

— На задниците от Съмървил ще им теглим балтията! — извикахме ние.

— Тогава теглете я!

Втурнахме се навън. Двамата с Айк бяхме начело. Ярките светлини на стадиони ни ослепиха за миг, а от седалките ни посрещнаха с рев. Десетте мажоретки, които тичаха пред нас, се разпръснаха бързо, като подплашено ято яребици — пет бели момичета и пет черни момичета, както се беше разпоредила майка ми. Голямата изненада за публиката дойде от присъствието на едно дребно, нежно момче, което ги предвождаше — Тревър Поу, първият мъж „диригент„ на овациите в цялата история на щата ни. Шеба Поу пое лидерството по страничната линия, а Моли Хъгър и Бети Робъртс крачеха зад нея.

Докато тичахме към скамейките, Айк неочаквано сграбчи лявата ми ръка с дясната си, после и двамата вдигнахме свободните си ръце, свити в юмрук, във въздуха. Това изправи на крака феновете ни. Съвсем неочаквано за мен направо ги влуди. И тази традиция си остана до ден-днешен в „Пенинсула„: двамата капитани на отбора се хващат за ръце и размахват юмруци във въздуха при излизането си на игрището.

Обърнах се и в отсрещния край на стадиона видях огромните и страшни футболисти от Съмървил. Имаха шейсет и шест играчи, стегнати в екипите си, докато бедните „Ренегати„ разполагаха едва с трийсет и един. Превъзхождаха ни с по десет килограма на човек. Куотърбекът им Джон Макграт беше избран сред най-добрите играчи в цялата страна; бе имал възможност да отиде в Алабама или Южна Калифорния, които по онова време бяха номер едно.

Двамата с Айк отидохме в средата на игрището и се здрависахме с него. Джон Макграт се движеше с грациозната пружинираща походка, която всички големи атлети имат по рождение. Реферът хвърли монета във въздуха и противниците ни спечелиха първия удар. Казахме на рефера, че предпочитаме да защитаваме южната врата, двамата с Айк закопчахме шлемовете си и се върнахме при останалите.

Треньорът Джефърсън ни събра около себе си.

— Те са убедени, че ние нямаме никакъв шанс. Момчета, играйте чисто, но с настървение. След като Чад започне, дайте им да разберат, че оттук нататък ще си имат работа със сериозен отбор.

Именно Чад Рътлидж ме изненада най-много по време на нечовешките тренировки през август. Страшно го бях намразил след първата ни среща в яхтклуба. През годините бях срещал много момчета като него — изискани, нафукани, с малки имена, които звучат като фамилни, пълни с всевъзможни претенции. Но Чад се оказа доста жилав, гъвкав и голям спринтьор. Умееше да действа успешно като краен нападател. В деня на първата ни тренировка Джефърсън го сложи на сигурно в защитата, където Чад демонстрира страхотен нюх за движението и посоката на топката, така че в средата на полето беше незаменим. Макар и не веднага, но Чад успя да ме убеди, че е голяма грешка да се подценяват привилегированите копелета, родени на юг от Брод стрийт — в квартала, обитаван от галениците на съдбата.

Строихме се в очакване Чад да ни даде знак, че е готов. Извиках на Айк и той застана до мен.

— Обзалагам се, че пръв ще докопам топката, Айк.

— Мечтай си, скъпа Жабо. Ще креташ на петдесет метра зад мен, когато ще повикат линейката, за да прибере онова клето създание от игрището.

— Сега съм аз — извиках му.

Чад ритна топката, играч от Съмървил я спря при петнайсетярдовата линия. Светлини и цветове се размиваха пред очите ми, докато спринтирах. Противников играч се опита да ме спре, но се наведе прекалено ниско и аз го прескочих. Имах чувството, че се нося със скоростта на светлината, но не изпусках от погледа си тичащия пред мен номер двайсет. Спринтираше по лявата линия, но като видя пропуканата защита, се обърна и двамата се озовахме лице в лице. Нямаше накъде да мърдаме. Блъснах го, без дори да се опитам да спра, забих дясното си рамо в гърдите му и го повалих на земята. Изобщо не знаех, че Айк му беше отнел топката, но в този момент чух радостните възгласи, които изригнаха от нашата страна на стадиона. Бях ударил зле момчето, и то лежеше на тревата, а аз не спирах да го питам дали е добре. Инструкторът и неколцина от треньорите се скупчиха около него и му помогнаха да се изправи на крака.

— Без да искам — взех да се оправдавам аз.

— Няма нищо, синко, игра чисто — успокои ме мъжът до мен — първият и единствен случай в живота ми, когато великият треньор Джон Маккисик се обърна към мен лично.

Чад отбеляза допълнителна точка с помощта на Найлс. Подредихме се за втория кикоф. Противниците ни стегнаха редици, за да ни покажат защо се славят като толкова страхотни. Джон Макграт ги поведе с красиви и много точни пасове към крилата и защитата. Джефърсън не преставаше да ни крещи:

— Сега вече разбраха, че ще ги озорим. Вече го знаят.

Когато Айк отне топката и никой не успя да му препречи пътя, той атакува със страшна скорост, ефектно отстрани Макграт, който дори не го беше видял, после забеляза добрата позиция на Найлс и му подаде.

Нещата тази вечер се развиваха в наша полза, защото треньорът ни беше съставил много хитър план как точно да се противопоставим на „Грийн Уейв„. Ето че Найлс спринтира към страничната линия. Двамата с левия гард се оттеглихме от местата си, за да разчистим пътя пред Уърми. Аз успях да препреча пътя на един лайнбек и той не можа да настигне Найлс. Но защитата ни се огъна, Найлс очевидно се видя натясно и спря. Огледа се, зърна Айк, който беше останал съвсем сам и му махаше да му подаде. Айк се беше престорил, че пази поверения му играч от Съмървил, но всъщност го беше оставил да му се изплъзне. Затова беше съвсем сам, когато Найлс му подаде.

Поведохме с 14:0. Всички бяха изумени.

Беше невероятна нощ, пълна с възторзи и екстаз. Такава нощ се случва много рядко в краткия човешки живот. Спомням си всичко от нея, всяка добре изиграна или изпусната топка и от двата отбора, всеки успешен или неуспешен опит за препречване, всяка отнета топка. Спомням си усещането за съвършено опиянение и блаженство, което човек може да получи единствено от спорта или секса. Влюбих се в сърцето на собствения си отбор, като видях как момчетата се раздаваха в играта си срещу един многократно превъзхождащ ги отбор. И така се сближихме, между нас се създаде връзка, която смятах, че ще продължи цял живот. Тази нощ се сражавахме с лъвска смелост.

Резултатът беше 14:14, когато до края на мача оставаше само една минута. Втурнах се светкавично и блъснах Макграт точно когато мяташе, а в същия миг и Айк успя да се отърве от вкопчилия се в него противник. Нашите фенове полудяха. Погледнах към трибуните, където майка ми и баща ми седяха до монсеньор Макс, и видях как скочиха на крака и взеха да се прегръщат. Моята боготворяща Джеймс Джойс майка се въртеше като пумпал и крещеше като подивял фен.

Найлс бе запазил хладнокръвие и преди да се втурне към вратата, ни извика:

— Ей, хайде да победим тия скапаняци!

— Дадено! — отвърна му целият отбор.

— Те непрекъснато блокират Уърми — продължи Найлс. Дайте да им разкъсаме защитата, за да му дадем възможност да пробие.

Успях да съборя на земята един от защитниците им и Уърми проби. Оставаха двайсет секунди. Найлс му извика да продължава напред.

Отнех топката, блокирах играч от лявата ми страна и точно когато се оглеждах, някой ме удари отзад. Проснах се на земята. Светът се завъртя бавно пред очите ми, времето спря, а звездите и луните сякаш замръзнаха в движението си. Видях, че нещо лети към мен в нощта и протегнах ръка да го хвана, да го докосна. Улових го и на мига осъзнах, че това е топката — след полета си високо във въздуха беше тупнала право в протегнатите ми напред ръце. Уверих се, че е в крайната зона, и усетих върху себе си цялата тежест на момчетата, които скочиха върху мен да ми я отнемат.

Когато реферът обяви тъчдаун за „Пенинсула„, стадионът се взриви. Оставаха пет секунди. Хвърлих на Найлс, той обаче не постави топката в краката на Чад, а изтанцува последните пет секунди, преди играта да свърши.

Феновете се хвърлиха да ни прегръщат, наобиколиха ни, шляпаха ни по гърба, дори ни удряха доста силно, изпаднали в екстаз от неочакваната победа. Споменът за тази нощ и досега извиква сълзи в очите ми, и досега се превивам от смях, като се сетя как Бети Робъртс, обзета от див възторг, целуна Уърми Ледбетър по бузата, а той изтри целувката с потния ръкав на фланелката си.

Треньорите Антъни Джефърсън и Джон Маккисик си стиснаха ръце — пример за спортсменско поведение, от което се почувствах горд. Светът около мен се променяше.

През септември Чарлстън бе обхванат от гореща вълна, която направо ни задуши. Слънцето прежуряше и бавно прехождаше през полуострова. Поради близостта ни до Атлантика влажността във въздуха беше убийствена и аз едва издържах, докато се мъкнех като пребит от час в час. Но останах много доволен, като разбрах, че съм в един клас с близнаците, със сираците, с Айк Джефърсън, Чад Рътлидж и Моли Хъгър. Да, разбира се, че в това разпознах пръста на майка ми, която очевидно си беше наумила да ме използва като нейно вярно куче, тъй като продължаваше да смята въпросната конфигурация за взривоопасна. И, разбира се, Шеба Поу с нейната пламенна природа и чувствена красота се явяваше естествен враг на хладния интелектуален ум на майка ми, а Тревър пък изглеждаше като същество, внесено от неизвестна планета. Старла носеше своята ранимост като бюлетин за времето, излъчван от вечно посърналия й, блуждаещ поглед. Найлс играеше ролята на ангел-пазител на сестра си, но за майка ми си оставаше една загадка — млад човек, обърнат изцяло навътре в себе си, тъй като беше понесъл твърде много отговорности на твърде крехка възраст.

— Това хлапе никога не е имало детство — заяви майка ми веднъж по време на вечеря.

— Найлс е прекрасно момче — каза простичко баща ми.

— Жалко, че сестра му не е с всичкия си — продължи майка ми.

— Мамо, тя е много свястно момиче — възразих й. — Не избързвай в заключенията си, дай й шанс.

— Не ми харесва начинът, по който ме гледа — обясни майка ми.

— Така е, защото едното й око гледа встрани, а другото право напред. Тя не е виновна.

— Говоря ти за отношение, а не за разногледство, или както и да се нарича това болестно състояние.

— Доктор Коуел се съгласи да оперира едното й око — казах. — Обзалагам се, че тогава Старла ще изглежда другояче. Освен това страшно се притеснява от недъга си.

— С какво, за бога, ще си плати? — попита майка ми.

— Той няма да й иска пари.

— Ти ли каза на доктор Коуел за Старла? — попита баща ми.

— Да, сър. Казах му това лято, когато подновявах абонамента му една вечер. Той вече я прегледа и ще я оперира, когато намери пролука в графика си.

— Виждаш ли, Линдзи, твоето добро момче е уредило всичко — каза гордо баща ми.

— Самата същност на това момиче е от камък — изкоментира майка ми. — Главата й не е наред. Коригирането на очната й ябълка няма да промени положението. Помнете ми думите.

И в края на октомври моят футболен отбор продължаваше да бъде непобедим. Но треньорът Джефърсън ни даде да разберем, че то се дължи по-скоро на късмет, отколкото на добра игра. Твърдеше, че можем още, и с тренировките си ни изтощаваше до смърт. След всяка от тях се чувствах като пребит.

Но съдбата си има своите приумици, предизвикателства и съглашения, както ми предстоеше да науча на връщане от една такава убийствена тренировка. Щом влязох у дома, баща ми каза:

— Сине, вечерята ти е в хладилника. Освен това те търси онази красавица Моли Хъгър.

— Моли ли? — попитах. — За какво?

— Не знам — каза ми той. — Не с мен искаше да говори.

Вдигнах слушалката, за да се обадя от спалнята си, но изведнъж ме скова неистов страх. Дадох си сметка, че ще се обаждам на момиче. Притеснението ми идваше не от напрегнатост, а от липса на решителност. Ръцете ми трепереха, дланите ми се изпотиха. Изведнъж ми стана ясно защо съм обзет от тази неочаквана паника: никога преди това не се бях обаждал на момиче, никога не бях ходил на среща. Дори в моите очи този факт изглеждаше странен и нелогичен в живота на едно осемнайсетгодишно момче.

Двамата с Моли станахме приятели още от първия месец в училище, седяхме един до друг в три от класовете, но дружбата ни беше неангажираща. Затова събрах колкото кураж ми беше останал и набрах номера й. Майка й се обади още при първото иззвъняване. Като си казах името, гласът й стана леденостуден и сърдит.

— Лео, Моли я няма. Лека нощ — каза госпожа Хъгър и затвори слушалката.

Още не бях станал от стола, когато телефонът отново иззвъня. Вдигнах го и изрекох онова, което родителите ми ме бяха научили:

— Домът на семейство Кинг. На телефона е Лео.

Чух как Моли се изсмя отсреща.

— Винаги ли така се представяш?

— Невинаги — отвърнах й. — Понякога казвам „На телефона е Лео Кинг, а който се обажда — да го духа.„ Разбира се, че винаги се представям така. Нали вече се запозна с майка ми. В тази къща трябва да се спазват десет хиляди правила.

След което се чу размяна на гневни реплики. Моли беше покрила с ръка слушалката и не можех да разгранича отделните думи, но тонът беше яростен. Най-накрая долових по-отчетливо гласа на Моли:

— Мамо, мисля, че имам право на един личен разговор. Благодаря ти. Лео, още ли си там?

— Още — отговорих. — Май нещо не е наред.

— О, да. Много неща не са наред — каза Моли. — Скарахме се с Чад и той скъса с мен. Днес, всъщност преди броени минути.

— Какъв идиот! — казах. — Да не би да е превъртял?

— Защо мислиш така?

— Защото ти си… — казах смутено. — Ти си всичко на този свят.

— Много се надявах да ми кажеш нещо такова — продължи Моли. — Това беше една от причините да ти се обадя.

— Коя беше другата?

— Да те попитам дали би ме завел на танците след мача в петък вечер?

Изчервих се толкова силно, че си помислих как тая руменина ще остане върху лицето ми до края на живота. Потърсих думи да й отговоря, но езикът ми се оказа скован от няма безпомощност. Бързо се помолих за внезапен ураган, който мигом да скъса телеграфните жици в целия град. Обзет от безсловесен срам, изчаках намесата на Моли.

— Лео? Там ли си?

— Да, тук съм — успях да кажа с благодарност към гласа ми, който все пак благоволи да се върне на сцената.

— Е, какъв е отговорът? — попита тя. — Ще ме заведеш ли на танците или не?

— Моли, ти си гадже на Чад. Знам колко те цени. Знам и колко горд се чувства.

— Затова ли покани Бетина Траск на танците? — тросна се тя. — Затова ли покани тая курва с огромни цици на хип-хопа?

— Бетина Траск ли? — зяпнах, ошашавен от новината. — Чад написал ли си е завещанието? Тя е гадже на Уърми Ледбетър. Това е все едно да се самоубиеш.

— Много се надявам Уърми да му кръстоса сополите.

— Ако искаш, да обмислим погребението на Чад. Знам как ще свърши тая история.

— Не ми се говори за Чад. Ще ме заведеш ли или не?

— Моли, аз никога не съм бил на среща с момиче. Не знам как да се държа, нито какво да говоря, нито какво да правя — признах си, като всяка дума излизаше от устата ми бавно и мъчително като изваден зъб.

— Мога да те науча — рече тя.

— Тогава значи трябва да те поканя, нали така?

— Това би било нормалният начин — съгласи се тя.

— Моли Хъгър, би ли дошла с мен на танците петък вечер след мача?

— С голямо удоволствие, Лео — каза Моли. — Не бих могла да ти се отблагодаря за тази покана.

— Може ли да те попитам нещо лично?

— Давай!

— Излизала ли си с друго момче, освен Чад?

— Никога. — Тя се разплака и затвори телефона.

Потънал в мечтание, състоящо се от паника и екстаз, се отправих към кухнята, за да си стопля вечерята, която баща ми беше приготвил. Той седна при мен, както правеше всяка вечер, за да обсъдим събитията от деня.

— Как се е справил готвачът, сине?

— Така, че му удължавам договора за работа в кухнята отвърнах. — Котлетът е превъзходен. Плодовото пюре и аспержите просто няма как да бъдат по-добре приготвени. А от картофеното пюре можеш да си оближеш пръстите.

— Трябва от всичко да има по малко. Какво искаше госпожица Моли от нашето момче?

— Най-странното нещо в света — отвърнах. — Иска да я придружа на танците в петък след мача.

— Странно не е думата — каза баща ми. — По-скоро „невероятно„ или „прекрасно„, или „удивително„, а? Никак не е лошо най-красивото момиче, най-прелестното момиче в света да те покани на танци.

— Моли е прекалено красива за момче като мен — казах аз. — Днес Чад скъсал с нея и тя се чувства оскърбена, затова. Чад поканил Бетина Траск на въпросните танци.

— О-хо! — извика баща ми. — Ясно какво му се иска на момчето. Бетина има такава репутация.

— Тази година я опознах малко по-добре. Идва от бедно семейство, а баща й е истински непрокопсаник. Дори чух, че е в затвора. Но Бетина е умна и според мен амбициозна.

— Уърми Ледбетър не се класира много високо по скалата на амбициите — рече баща ми.

— Но да се срещаш с Чад Рътлидж — това моментално ще повиши социалния й статус — допълних аз.

Баща ми се изсмя.

— Обзалагам се, че като разбере, майката на Чад с нейните старомодни разбирания направо ще полудее.

— Майката на Моли — също. Като чу гласа ми, дори не си направи труда да запази благоприличие.

— На юг от „Брод„, сине, важи конспирацията на кръвта: произходът и обноските са всичко. Не, не съм съвсем прав. До кръвната банка трябва да стои и един камион пари.

— Затова майката на Моли е толкова разстроена. Ние нямаме пари. Божичко, та ние сме католици. За какво говорим? Слаба оценка по аристократичност. Слаба оценка по членство в светски клубове. От Чад Рътлидж до Лео Кинг. За Моли това изглежда като свободно падане.

— Обзалагам се, че е първата самостоятелна стъпка, която Моли някога е предприемала — беше отговорът на баща ми. — Може да се каже, че това е нейната декларация за независимост.

— Какво да правя, ако Моли поиска да танцуваме?

— Ще танцуваш. Танцът с красиво момиче те кара да усещаш как живееш.

— Аз не мога да танцувам, изобщо не умея. Шеба се опита да ме научи по време на купона това лято, но беше за кратко.

Баща ми се плесна по челото.

— Проклятие! Как само се танцуваше в тази къща — ти, стъпил върху обувките ми, а Стив — върху тези на майка ти. Точно така, Лео, това е причината. Престанахме да танцуваме след смъртта на Стив. Оставихме къщата да утихне край нас. Музиката спря. А теб изцяло те изгубихме от погледа си. За малко да те изпуснем. Божичко, още не си бил на среща с момиче! Какво, за бога, сме си мислели?

— Никой от нас не успя да преодолее това нещо със Стив — казах.

— Сине, утре вечер, щом се прибереш от тренировка, веднага слагаш обувките си за танци. Тази къща трябва да се пораздвижи.

Баща ми държеше на думата си. След тренировката на следващия ден качих Найлс в колата да го закарам до сиропиталището, а той ми каза:

— Баща ти ме е поканил заедно със Старла и Бети на вечеря у вас. Подхвърли нещо за урок по танци.

— Божичко, защо толкова се натяга?

— Късметлия си, че го имаш — обясни Найлс. — Защо не беше мой баща?

— Найлс, знаеш ли кой е баща ти?

— Да, и точка по въпроса — отвърна ми той.

— Добре — съгласих се.

Когато спрях пред къщи, всичко кънтеше от силната музика. Колата на майка ми я нямаше. Баща ми беше в задния двор и печеше на барбекюто бъргъри със сирене и кочани царевица, докато Айк обикаляше с една голяма дървена купа и сервираше на всички картофена салата и сурово зеле. Шеба и Тревър тъкмо хвърляха останките от чиниите си в алуминиевата кофа, когато двамата с Найлс влязохме.

— Хайде бе, бастуни — провикна се Шеба. — Трябва да разкършим вдървените ви щеки. Купонът е вътре.

Тревър помъкна Старла и Бети в къщата. Баща ми затвори грила, махна си престилката, както и голямата готварска шапка, с която се беше наконтил, и влезе в ролята си на дисководещ. Хилеше се от удоволствие, което не можеше да скрие.

— Къде е майка ми? — попитах го.

— Заяви, че не иска да има пръст в тая работа — отвърна ми той. — Беше бясна, че било делничен, учебен ден. И отиде в библиотеката.

Вътре Шеба и Тревър вече преподаваха „основи на танца„, по-точно рок, шаг, фиш и строл. Близнаците танцуваха с естествената грациозност на раздвижени от вятъра дървета. Като наблюдавахме стъпките им, цялата съгласуваност и сложност на танца ни станаха ясни и в същото време, като някакви воайори, не можехме да се нагледаме на красивите движения на телата им.

Но нямаше време за зяпане, трябваше да се усвояват движения. Тревър заведе момчетата в единия край на стаята и започна да им показва най-простите стъпки.

— Не се страхувайте да бъркате. Човек се учи от грешките си. След всяка грешка ще ставате подобри. Отпуснете се. Не мислете за нищо. Просто танцувайте. Оставете телата си да танцуват. Танцът е любов на тялото към тялото.

В продължение на три часа упражнявахме стъпки и подскачахме с комична непохватност и тромавост. Но благодарение на безкрайното търпение и доброжелателното отношение на близнаците най-накрая все пак усвоихме някакво механично, папагалско повторение, далеч от истинския дух. Полека-лека взех да се отпускам и танцът започна да ми доставя удоволствие. Тази нощ завинаги се разделих с нетанцуващото си тяло.

След това дойде ред на валса — на чистия финес, когато с една ръка държиш дланта на момичето, а другата си обвил през кръста и лекичко я придърпваш към себе си.

— Бавният танц е любим на всички тийнейджъри. И на момичетата, и на момчетата — каза Шеба. — Защото държиш в обятията си човек, когото обожаваш и искаш да притиснеш към себе си. Страните ви са долепени. Можеш да прошепнеш в ухото на партньора си какво усещаш при допира си с него. Или просто да се притиснеш още по-силно. Можеш да споделиш някоя тайна, без да изречеш и една дума. Когато булката и младоженецът се венчават, те винаги започват своя брак с бавен танц. И за това си има причина. Лео, ела да им покажем тази причина.

Шеба протегна ръка към мен и аз я взех, сякаш поемах пръчка динамит. Баща ми пусна „Любовна меланхолия„, инструментално парче, красиво като чарлстънска улица. Обвих ръка около кръста на Шеба, придърпах я към себе си и започнахме да танцуваме — без да мислим, само да танцуваме, и неизвестно как тя успя да ми внуши, че мога. Искаше ми се музиката да не спира. Но тя спря, времето спря и двамата с Шеба се разделихме. Тя направи реверанс, аз — поклон. Чувствах се въодушевен, красив и не-жабешки. Телефонът иззвъня и отидох да го вдигна.

— Лео Кинг ли е? — попита женски глас.

— Да — отговорих.

— Аз съм Джейн Паркър от кабинета на доктор Коуел. Имаме отложена операция и докторът може да поеме Старла Уайтхед утре, петък, в осем сутринта в Университетската клиника. Тя ще може ли да дойде?

— Да, Старла Уайтхед ще може да дойде — казах, после се обърнах към танцьорите и обявих на всеослушание: — Старла, доктор Коуел ще ти оперира окото!

Всички изръкопляскаха. Старла се притисна към Найлс и двамата се просълзиха. Тяхното бреме от мъка и тъга винаги изглеждаше непоносимо, дори във вечер, когато и двамата се бяха научили да танцуват.

19 Пилигрими

Тъй като разказвам много важна част от миналото на онези от нас, които оцеляха, се улавям как искам да постигна максимална, макар и недостижима, точност. Цветовете, миризмите и музиката винаги са успявали да разтворят прозорците, задънените улици и заключените люкове на миналото по удивителен за мен начин. Маршрутът ми като вестникарче сега прорязва спомените ми като поредица от аромати, разлаяни кучета, ранобудни пешеходци и тичащи по „Батъри„ младежи; както и с обсъждането на новините с Юджин Хавърфорд и с това как, унесен в мечти за хубавия живот, който ме чакаше, въртях педалите и хвърлях вестниците наляво-надясно. Спомените ми са вечнозелени и свежи и аз без страх влизам през парадния вход на моето минало, уверен в смисъла и формата на всичко, което съм взел от онези дни.

В деня на операцията на Старла раздадох вестниците с необичайна скорост и деловитост. След това пропуснах църквата, както и закуската с родителите ми при Клио и поех направо към сиропиталището, където Старла и Найлс ме чакаха. Господин Лафайет отвори портите с ключ колкото джобно ножче, прегърна Старла и й пожела късмет. Тогава за пръв път си дадох сметка, че откакто Шеба беше подарила на Старла слънчеви очила, тя не ги беше сваляла пред никого. Двамата с Найлс се качиха отпред и тогава забелязах, че ръцете на Старла треперят, а брат й се чудеше как да я успокои.

— Старла много се страхува — каза Найлс вместо нея, както често правеше, когато тя се чувстваше зле.

— Всеки би се страхувал на нейно място — казах. — Това е нормално.

— Старла иска да вляза в операционната заедно с нея — продължи Найлс.

— Доктор Коул си има строги правила по време на работа. Няма да те пусне.

Старла се обади със слаб, разтреперан глас:

— Няма да издържа без Найлс. Само като си помисля, че някой ще ми реже окото, и се вцепенявам. Не искам да ходя.

Опитах се да я успокоя.

— Доктор Коуел каза, че когато операцията свърши, ще имаш най-красивите очи. Нима искаш да носиш тези очила до края на живота си? И като спиш ли не ги сваляш?

— Да — каза тя и наистина ме изненада с откровения си отговор. — Махам ги само като се къпя. Всеки път като видя Шеба, ми се иска да я разцелувам от благодарност. Нямаш представа какво значи да ти има нещо.

— Обещавам ти, че още днес ще ги изхвърлиш — казах й аз. — Старла, чуй ме, доктор Коуел ще те направи като нова.

— Ти не слушаш ли бе, човече? — обади се Найлс. — Тя ти каза, че не иска да се оперира. Че не иска да отива в болницата.

— Слушам бе, човече — казах и натиснах спирачките. Водя Старла при най-добрия очен хирург в Чарлстън. Ще я оперира безплатно. Знам какво преживява сестра ти в момента. Моят прякор е Жаба, защото стъклата на очилата ми са толкова дебели, че през тях очите ми изглеждат изпъкнали като на жаба. Всичко ми е ясно. Представи си, разполагам с огледало. Ако очите ми можеха да се оправят с операция, щях веднага да изхвърля сестра ти от колата и да помоля доктор Коуел да вземе мен вместо нея. Затова, ако не ти харесва, Найлс, чупката! Остави ни насаме. След няколко часа всичко ще приключи. Край.

Найлс погледна сестра си, а тя промълви:

— Найлс, той май е прав.

— Настоях само защото така ме помоли — обърна се Найлс към нея. — Разбира се, че е прав. Нали това е Жабата, как няма да е прав?

Отдъхнах си и казах на Найлс:

— Безсърдечната ми майка каза ние да чакаме пред операционната, докато всичко приключи.

— Много мило от нейна страна — обади се Старла.

— Тя никога не ви е казвала, но всъщност прави всичко възможно за ваше добро. Смята, че Бог ви е отредил сурова участ — казах. — Ето, пристигнахме. Вие двамата слезте, аз ще паркирам колата. Отидете в хирургическото отделение. Старла, там те очакват.

— Доктор Коуел извършвал ли е такава операция преди това? — попита изнервената докрай Старла. — Исках да го попитам по време на прегледа, но той се държа толкова мило, че не посмях.

— Как да ти кажа, оперирал е и преди това, но никога не се е занимавал с очи. Искам да кажа до днес — отвърнах й. — Той е специалист по премахване на старчески брадавици.

— Нещастник гаден! — озъби ми се Найлс. — Как смееш да се шегуваш в такъв момент! Ти ще видиш, като останем сами в чакалнята.

— Шегува ли се, наистина? О, слава богу! — обади се Старла. — Имах нужда от една шега. Имам нужда да се посмея. Но дали ще мога?

— Защо не опиташ, момиче? Нищо няма да ти стане.

— Жаба, не ми давай акъл какво да правя — рече Старла, ощипа ме по рамото и излезе от колата, — само ми обещай, че ако операцията излезе несполучлива, няма да ми викаш Циклопката.

— Обещавам!

Мина цял час, откакто я бяха взели, и Найлс взе да крачи нервно и напрегнато като лъв в клетка. Очите му бяха трескави. По едно време вратата на чакалнята се отвори и най-неочаквано влезе Фрейзър Рътлидж, отиде право при Найлс и го прегърна сестрински. Болницата се намираше на една пряка северно от „Ашли Хол„, частното училище, което посещаваше; Фрейзър беше взела разрешение да отсъства, за да посети болната си приятелка. Пошепна няколко думи на Найлс, които не чух, но забелязах как мускулите на раменете му се отпуснаха. Тя дойде при мен, прегърна ме набързо и каза:

— Лео, през последните ден-два у дома ти си главната тема на разговор, докато вечеряме.

— Защо, за бога? — попитах.

— Чад ни каза, че е скъсал с Моли. Божичко, това ни порази. Като че атомна бомба падна у нас. Майката на Моли се обади на мама, да й каже, че Чад е поканил Бетина Траск на танците в петък.

— Бетина е готина — подхвърлих. — Идва от простолюдието, но пипето й сече като бръснач и е много упорита. Записала се е при майка ми в курса за напреднали по английски. Питай Найлс, ако не ми вярваш.

— Бетина винаги се е държала много мило с мен и Старла — каза Найлс. — Дори след като се сбихме с гаджето й през първия учебен ден.

— Е, аз пък чувам, че се предлага наляво-надясно като ментови бонбони — каза Фрейзър. — Освен това, Жаба, чувам, че се каниш да влезеш в ролята на лигаво-сантиментален заместител на Чад.

— Фрейзър, родителите ти вече знаят ли, че ние с теб се срещаме? — попита Найлс.

— Още не — призна си тя. — И точно сега не му е времето да узнаят.

— Първо сиракът, после Бетина Траск — продължи Найлс. — Ще им дойде твърде много за една седмица, нали, твърде много срам.

— Найлс Уайтхед, не започвай пак да се самосъжаляваш — сряза го Фрейзър. — Аз не ти се правя на глезена богаташка, затова имай добрината да не ми натякваш за твоето сирачество, става ли?

В този момент доктор Голдин Коуел влезе в чакалнята, все още въоръжен с четка за миене на ръце, както и с онова войнишко хладнокръвие, което представлява най-голямото му предимство като лекар. Беше красив, с аристократична осанка и като че беше роден да носи стетоскоп около врата си. Самото му присъствие внесе успокоение и аз видях как Найлс се отпусна и забрави за арогантното си поведение.

Наобиколихме го и той започна с тих, компетентен глас:

— Според мен операцията мина успешно, но ще можем да бъдем съвсем сигурни, след като минат четирийсет и осем часа. Засега всичко изглежда наред. Тази седмица ще я наблюдавам всеки ден, за да видя как върви възстановяването й. Ще я държим под упойка през цялото време. Не искам пациентите ми да се измъчват от болки. Преди да си тръгнете, трябва да се научите как точно се слагат капки в очите.

— Аз знам, докторе — обади се Найлс. — Аз съм й брат.

— Така разбрах и аз — каза доктор Коуел, като се обърна към Найлс. — Дължиш голяма благодарност на Лео Кинг. Той ме помоли да направя тази операция.

— Има я, докторе — отвърна му Найлс. — Има я, докато сме живи.

— И вие имате нещо от мен, докторе — казах аз.

— Какво е то, Лео? — попита той.

— Безплатни вестници до края на живота ви.

— Не е нужно, моето момче — каза. — Но все пак ти благодаря.

Младата му асистентка Джейн Паркър, красива като цвете, влезе в чакалнята и попита:

— На кого трябва да покажа как се слагат капки в очите?

— Покажи на всички — обади се докторът. Тръгна да си върви, но се спря и каза: — Господин Уайтхед, предполагам, че в живота на сестра ти ще навлязат много нови неща.

— Какви например, докторе? — попита Найлс.

— Например нови ухажори — отвърна той. — Много ухажори.

— Не разбирам — призна си Найлс. Джейн Паркър се изсмя.

— Сестра ти е много хубаво момиче. Сега ще стане още по-хубава и това ще промени живота й.

Същата вечер в съблекалните се усети атмосферата на потискани разногласия, които се отприщиха още докато завързвахме корите на раменете и бедрата си. Нещо невидимо беше изсмукало духа на отбора ни и всички бяхме като изпаднали в летаргия, докато навън стадионът „Стоуни Фийлд„ се изпълваше с ентусиазирани запалянковци. По всичко личеше, че отборът на „Ханахан„ вървеше в крак с обзелия ни нихилизъм и маршируваше в ритъма на смъртоносния крах, който щеше да сложи тъжен край на досегашната ни поредица от победи. През този петък пламенното ни настървение, с което обикновено се хвърляхме в игра и което ни беше поставило на девето място сред отборите на най-големите гимназии в нашия щат, си беше взело болнични или пък почивен ден. Още докато се обличах, усещах как първата ни загуба за сезона витае във въздуха. За щастие обаче не бях единственият.

Айк се огледа наоколо.

— Какво става бе, Жаба?

— Всички сме като умрели — казах. — Имаме нужда от инжекция.

— Ей, ренегати! — провикна се Айк, вече напълно облечен и готов за излизане. Продължихме с обичайните си потупвания по раменете и задниците, опитвахме се да раздухаме състезателната жар в стая без съчки и без кислород. — Я запалете по едно пламъче в очите! — призова ни той. — Приличате на плашила. Подплашени пиленца. Забравихте ли кои сме? Ние сме страховитите „Ренегати„! Ние поведохме съмървилския „Грийн Уейв„, бофортския „Тайдал Уейв„ и „Рокс„ от Сейнт Андрюс. А тази вечер се изправяме срещу безмилостните ханаханци — другия тим без загуба в първенството. Къде ви е стръвта за победа? Кажете ми къде се е скрила и веднага ще сформирам отряд за издирването й.

Един глас отвърна на Айк — бунтарски и непримирим:

— По-добре сядай и млъквай! Напразно се хабиш. — Гласът беше на Уърми Ледбетър, който седеше до шкафчето си наполовина облечен.

Непокорството му подейства разложително на всички нас. Отидох при него с вдигнати във въздуха юмруци и ги стоварих върху раменните му подплънки. Той скочи, готов да се нахвърли срещу мен и Айк.

Найлс обаче ме хвана за фланелата и ме издърпа назад.

— Свикай събрание на отбора, преди да дойдат треньорите — обърна се той към Айк.

— Всички да се облекат моментално! — заповяда Айк. — След минута в заседателната зала!

Заповедта предизвика известно недоволство както сред белите, така и сред чернокожите играчи, но поне беше знак, че отборът не е изпаднал в клинична смърт. След по-малко от шейсет секунди целият тим се изправи срещу нас двамата с Айк. Бяхме застанали пред черната дъска — личното царство на треньора Джефърсън.

— Дайте да приключваме с това — каза Айк, — каквото и да е то. Не мога да ви позная.

— Момчета — обадих се и аз, — какво става с ренегатите? През толкова изпитания преминахме заедно.

Мълчанието беше глухо и ненарушимо. Тъкмо да кажа още някоя глупост в стила на спортното насъскване, когато Найлс взе думата:

— Уърми е бесен, защото след мача тази вечер Чад е поканил гаджето му на среща.

Айк изсвири продължително с уста.

— Чад, да не си се чалнал или какво? Доколкото знам, Бетина и Уърми движат заедно от сто години.

Чад, изнервен и несигурен, отвърна:

— Реших, че Бетина иска да опита малко бяло месо екстра качество.

Доколкото познавах Чад, отговорът му представляваше отчасти перчене, отчасти нестратегическо използване на чувството му за хумор. Докато се опитвах да го затапя с нещо по-остроумно, видях как Уърми скочи, отскубна се от тримата съотборници, които се опитаха да го спрат, и като носорог се хвърли срещу Чад. Сред размахани юмруци и изблици на находчиви ругатни успяхме да разделим двамата съперници. Чад имаше късмет, че се намесихме; Уърми за малко да разкъса сънната му артерия с кривите си пожълтели зъби, толкова се беше разгорещил. Двамата с Айк едва го удържахме, а когато най-накрая седна, не изглеждаше никак доволен, за разлика от Чад. Двамата с Айк все пак овладяхме положението, но вълнението, което бе сменило духовната празнота, беше заразило всички ни.

Когато Айк започна да говори, треньорът Джефърсън и двамата му помощници се появиха отнякъде. Изтичах да ги спра.

— Тренер, дай ни пет минути. Трябва да изчистим някои недоразумения. Дребни неприятности, ще се справим сами.

Въпреки че той много се учуди, прояви разбиране.

— Четири минути — отсече и заедно с помощниците се оттегли в малкия си, задушен офис, а аз изтичах при черната дъска.

— Уърми — каза Айк, — не е редно да жертваме отбора заради нашия любовен живот. Твърде много дадохме от себе си, за да стигнем дотук. Ти знаеш какви са моите чувства към Бети, но ако те с нещо попречат на отбора, ще я изоставя, или поне докато трае сезонът. Всички момчета тук си имат гаджета. Ние сме футболисти и момичетата си падат по нас. Всички, с изключение на Жабата.

Дори Уърми Ледбетър се изсмя заедно с останалите. Аз също се разсмях, възхитен от блестящата стратегия на Айк.

Гласът на Чад прогърмя над общия смях:

— По дяволите! Точно затова поканих Бетина на танците, защото Жабата го беше направил с Моли! Бетина и без това ми се обажда от седмици.

Айк не скри сарказма си:

— Чад, не искаш да кажеш, че те е прецакало някакво земноводно, нали? — Всички пак се запревиваха от смях, най-вече Уърми.

— Жените просто не могат да ми устоят — провикнах се аз. — Това ми е проблем още от дете. Вие може и да ми викате Жаба, ама жените ми викат Бобър-Добър.

— Стига, бе! — присмя ми се Чад. — Ти още не си целувал момиче.

— Което ще се промени още тази вечер, след като се види с Моли — ухили се Найлс и всички пак се разсмяха, с изключение на Чад. Айк вдигна ръка, за да въдвори ред.

— Стига толкова. Имаме достатъчно хъс, за да разпердушиним „Ханахан„. Уърми, използвай гнева си срещу Бетина и Чад, за да ни покажеш на какво си способен. Нападението ще ти осигури достатъчно големи пролуки в защитната им стена, че и слон да мине през тях. Но трябва да запазим гнева у себе си и да го насочим срещу противниците. Този тим тук е нещо свещено за мен. Знайте, че ще разгоня фамилията на всеки, който още веднъж се опита да си разчиства сметките тук. Уърми, чу ли ме добре? Чад, чу ли ме добре? Сега да използваме яда си и да разбием противника на пух и прах.

Всички викнахме в един глас и когато треньорът и помощниците му влязоха през задната врата, веднага разбраха, че сме се настървили за победа. Това, което направи Айк, бе в стила само на най-добрите треньори.

Мачът срещу „Ханахан„ ни даде онзи мощен импулс, който ни изпрати на щатския шампионат в Кълъмбия. Когато се строихме вечерта, почувствах първия есенен полъх във въздуха. Какъвто и зъл дух или болест да се беше опитал да порази съблекалните ни този ден, той беше бързо прогонен и свирепата решителност на момчетата си остана нашата запазена марка.

Когато изсвири последният сигнал, бяхме победили отбора, класирал се на пето място в щата, с 56:3. Ликуващите ни привърженици нахлуха на терена и едно стана ясно — те вече бяха свикнали ние само да печелим.

Докато се движех сред шумната тълпа, си мислех за нещо съвършено различно. Толкова дълго време бях копнял за нормален живот, че той беше започнал да ми изглежда като непостижим идеал. И ето че го имах — да, точно така, футболният терен, здрависването с опонентите, получаването на поздравления от запалянковци и съотборници, прегръдките на момичета, които дори не познавах, както и на мажоретките с униформи, по-потни и от нашите — това беше моята нова нормалност, а не лежането, заключен с белезници към легло в заведение за душевноболни, парализиран от успокоителни. Харесваше ми да бъда част от отбора. Поех към съблекалните с мисълта, че вкусвам екстаза на победата, докато в един момент не си дадох сметка, че просто се мъча да отложа неизбежното. Истинската причина за моето нежелание да се присъединя към празнуващите съотборници беше страхът ми от предстоящата среща с Моли Хъгър.

Когато влязох в слабо осветения гимнастически салон, една ужасна мисъл ме улучи по главата като добре прицелил се метеорит — никога преди това не бях ходил на танци в гимназията и нямах представа как трябва да се държа. Нито с каква физиономия трябва да се представя — дръзка усмивка, небрежно равнодушие или прикрита предпазливост. Открих, че се чувствам напълно беззащитен с моето потно, напълно объркано лице.

Видях как Моли идва към мен. Беше сменила мажоретската си униформа с обикновена пола и блуза, както и с бели къси чорапи, без които треньорът по баскетбол не пускаше никой да влезе в салона. Спусна се да ме посрещне и ме изненада с прегръдка и закачлива целувка по бузата.

— Лео, страхотна игра! Този отбор има всички шансове да стигне далеч.

— Той вече е стигнал, поне в моите очи.

Песента спря. Дисководещият за тази вечер, както и до края на годината, беше невъзмутимият Тревър Поу. Чух го да казва:

— Един човек от нашия звезден отбор, Лео Кинг, току-що влезе в салона. Искам да го помоля — него и красивата му дама — да започнат следващия танц. Бих искал да поканя и другия капитан на отбора, Айк Джефърсън, и неговата красива дама Бети Робъртс да се присъединят към тях за първия блус тази вечер. Блус! Сигурно вече потръпвате сладострастно. Сега нека чуем вашите аплодисменти за двамата капитани на отбора. Точно така! Миналата година „Пенинсула„ беше на последно място в лигата, а ето ни сега — непобедими в очите на хората и на Бога. С този танц поздравявам капитаните. Дансингът е техен, докато не дам знак с дайрето. Сега нека дисководещият покаже на какво е способен.

Тревър сложи игличката върху плочата и „Нощем в Страната на чудесата„ на Бърт Кемпфърт изпълни салона със звуци толкова чувствени и романтични, сякаш бяха напоени в мед. Взех Моли в обятията си и това беше един от големите мигове в моя живот. Бузата й докосна моята, ръката й ме придърпа по-близо. Усетих свежия й, ментов дъх, когато ми пошепна:

— Обичам тази песен.

Исках това да продължи вечно. Докато танцувахме, смълчаното мнозинство ни наблюдаваше със затаен дъх. Улових погледа на Айк и той ми намигна. За пръв път се почувствах, макар и малко, секси и също му намигнах с щастливата увереност на световноизвестен женкар или дебнещ коцкар по Левия бряг на Сена, а не като истински нещастник на първата си среща, какъвто бях. Моли ухаеше като пълзящия жасмин от градината на майка ми през лятото. От косата й вдишвах слънце и балсам, усещах гърдите й, меки и податливи, но неприкосновени.

Тревър удари с дайрето и всички останали излязоха на дансинга. „Нощем в Страната на чудесата„ ще си остане моята любима песен до края на живота ми заради Моли Хъгър и нейните грейнали очи, сочни устни, мило лице и красиво тяло, но и защото почувствах как душата ми напусна крепостта от мъка и страдания и за тези деветдесет секунди от началото до края на песента се рееше щастливо във въздуха. Още бях като замаян от любовта на Моли, когато зърнах Найлс и Фрейзър, които ни махаха откъм вратата. Хванах Моли за ръка и я поведох през блъсканицата от ученици, които вече танцуваха на „Сарджънт Пепърс„ на „Бийтълс„.

Въпреки че не би трябвало, се изненадах, като видях как Фрейзър и Моли се прегърнаха и едва забележимо се просълзиха. Извиниха се и тръгнаха към тоалетните от другата страна на салона. Останах насаме с Найлс.

— Току-що бяхме при Старла, отидохме да я видим в болницата — каза Найлс. — Още е отпаднала, но ние й разказахме за мача. Много се смя, като чу, че Чад има среща с Бетина, а Моли му го връща, като е поканила теб на училищната забава.

— И какво толкова смешно има в това?

— Старла винаги си е била такава — каза Найлс. — Пада си по парадокси и поразии, обича изчанчените неща и всичко да е с главата надолу, да ври и кипи.

— Защо Чад и Бетина не са тук? — попитах.

— Фрейзър е убедена, че Чад я е завел в къщата на остров Съливан, за да я чука.

— Айк се справи много добре с кризата днес, нали? — казах.

— Истински лидер — отвърна ми Найлс. — В кръвта му е.

— Защо Фрейзър и Моли се насълзиха, като се видяха?

— Ами те винаги са били първи приятелки — продължи Найлс. — Фрейзър се разплака още като те видя, че танцуваш с Моли. Каза, че откакто ги знае, Чад и Моли винаги са били гаджета.

— Мисля, че Моли наистина ме харесва — казах. — Сериозно.

Найлс ме изгледа за миг, аз него — също, докато той се опитваше да формулира правилните думи в ума си, верните думи, а не онези, които биха могли да засегнат една вече наранена душа.

— Жаба — започна той, — ние не сме в категорията на тези момичета. Ние сме само техни играчки. Не сме момчетата, към които ще се обърнат, когато се замислят за сериозните неща в живота. Чад е успял да внуши на Фрейзър, че е най-грозното момиче на света. Сега тя има нужда от мен, защото аз смятам, че е най-прекрасното същество, което съм виждал, и при това е хубава. Винаги съм попадал на момичета, които са се смятали за грозни като смъртта и винаги са ми били благодарни за вниманието. След което Старла винаги нещо се бъзваше и пак тръгвахме да бягаме от сиропиталище на сиропиталище.

— Защо си винаги до нея? — попитах.

— Защото няма да оцелее без мен.

— Защо не я научиш на повече самостоятелност?

— Ти някога проверявал ли си способността на сестра ми да се вслушва в чуждо мнение?

— Не, защо?

— Защото тя няма такава — отвърна Найлс.

— Но защо трябва да живеете заедно?

— Защото само нея имам — отговори Найлс. — Засега, а вероятно и завинаги.

— Не ми се вярва — казах. — Ти си най-добрият куотърбек, а те добре се котират.

— Тази година тръгна твърде добре — оживи се Найлс. Това ужасно ме тревожи.

— Наслаждавай се, докато можеш.

— Не мога. То е нещо вкоренено в моя живот и в този на сестра ми: ние не можем да се наслаждаваме на нищо. Виж, Жаба: две хубави момичета са с нас сега, но по-далеч няма да стигнат.

— Аз повече и не искам.

Моли взе ръката ми и ме поведе обратно към дансинга. До края на тази приказна вечер не пропуснахме нито един танц — бърз, бавен или по средата. За мен танцуването с Моли се превърна в мерило за и без това редките мигове на вълшебство в живота ми. Тя беше много разпалена танцьорка с вродена грациозност, в която се прокрадваха леки сексуални нотки. Тази вечер, докато слушах Тревър да обявява песните с кратко, остроумно и понякога цинично въведение, разбрах, че всъщност обичам да танцувам, и докато нощта напредваше, установих, че ставам все по-добър. Да се отпуснеш — това е най-важното в танца, най-важният компонент, за да може кръвообращението ти да се завърти в ритъма на музиката, както и на момичето, чиято ръка държиш: две кръвоносни системи, две тела едно до друго — докато свободата вземе връх и ги завърти във вихъра на ефирната лекота.

При вратата се чу някаква тупурдия. Шеба Поу се появи шумно, в стил филмова звезда, което й беше станало нещо като запазена марка, и брат й, разбира се, не закъсня да оповести знаменития миг. С барета и слънчеви очила Тревър раздрънча дайрето си, докато Шеба излезе да танцува в средата на салона. Разбира се, тя не можеше да пристигне с някакъв си президент на благотворително дружество в града или пък с някакъв си капитан на отбор. Не, Шеба Поу беше довела полковия командир на „Цитаделата„ и това беше първата й среща за тази година.

— В средата на дансинга, дами и господа, можете да видите все още неоткритата старлетка на сцената и сребърния екран, страстната сирена на забранената нощ, незабравимата скандалджийка, известна на всички вас като възхитителната Шеба Поу. Мъжът с нея е забележителният полкови командир на „Цитаделата„, полковник Франклин Лимингтън от Деветдесет и шести южнокаролински полк. Нали го знаете Деветдесет и шести! Намира се до Деветдесет и седми, надолу по улицата, като тръгнете от номер сто в Южна Каролина.

Публиката избухна в одобрителни възгласи. Хората наистина се възхищаваха на това, че Тревър, макар и толкова отскоро в щата, вече умееше да извлече комичното и типичното за нас. После той пусна „Двайсет и четири часа рок„ на Бил Хейли, придърпа Шеба към себе си и двамата близнаци изпълниха най-сексапилния, най-еротичния танц, който някога бях виждал. Това накара и всички чернокожи ученици да се впуснат в луди танци, а кълченето на близнаците ги освободи от всякакви задръжки, които бяха потискали в това доскоро „бяло„ училище. Бедният командир на Деветдесет и шести полк гледаше как любимата му извива гъвкавото си като на леопард тяло в танц, който беше нещо средно между зулуски ритуал и нервен припадък.

Тревър сложи следващата плоча и извика:

— В салона забелязвам хора, които още не са танцували. Свенливостта е забранена! По-смело! На тази песен всички до един трябва да танцуват. Пригответе се. Ние с Шеба ще ви покажем как. Вие ще повтаряте след нас.

В салона гръмна музиката на танца строл и Тревър, лек като перце, скочи право в средата на дансинга. Спомних си брат ми Стив, който се опитваше да ме научи да танцувам, когато бяхме още малки, и как двамата се кълчехме и пристъпяхме важно-важно пред майка ми и баща ми, които ръкопляскаха на маймунджилъците ни. Моли взе ръката ми и двамата се впуснахме в собствена версия на танца с добавени нови чупки, поклащания и спонтанни тласъци, които бяха нещо съвсем ново за телата ни. Другите започнаха да аплодират възторжено нашия начинаещ дует. Видях как Шеба и Тревър се разделиха и всеки отиде да издърпа от тълпата най-срамежливите и най-незабележимите ученици, за да ги поведе в танца.

Да си незабележим и неудачник на тази възраст не е престъпление, а опасно и тежко изпитание. То е като криво огледало, в което странните форми и загадките често водят до горчиви заключения, които понякога изкласяват в самопознание. Времето е единственият съюзник на унижения и оскърбен младеж, който един ден по време на събирането на класа по случай двайсетата годишнина от дипломирането открива, че златното момче от горния клас се е превърнало в плешив, подпухнал пияница и че кралицата на красотата се е омъжила за съпруг, който я бие и й кръшка, след което научава, че е починала в център за лечение на наркомани, преди да навърши трийсет. Принцът на акнето обаче се окопитва след време и става шеф на неврологията, най-грозното момиче се разхубавява на двайсет години, омъжва се за банкер и когато се връща за въпросното събиране, тя вече е спонсор и президент на местния младежки клуб. Но тъй като тийнейджърът не разполага с кристално кълбо за предсказване на бъдещето, той винаги има усещането за нещо насилствено и страшно, докато крачи към ритуала на прехода. Когато момичето усети първите капки менструална кръв, то не знае, че това е свещеният поток на живота, трепетът на нейната пробуждаща се плодовитост, че това е гръмкият отговор, който светът отправя към разложението и смъртта. А какво да си мисли момчето, когато с удивление разглежда спермата в шепата си, освен че тялото му се е превърнало в гневен протест и неизригнал вулкан, където лавата се сгъстява в пещта на слабините му? За всеки младеж би било истинско престъпление да не си прости, че е бил смешен и жалък в най-опасния период от живота си.

Когато танцът приключи, Моли се повдигна на пръсти и ми прошепна:

— Умирам от глад. Искаш ли да хапнем в Пиги Парк?

— Защо не?

— Там е най-доброто барбекю в града, нали?

— Не съм опитвал по-добро — излъгах аз.

Тъй като преди това не бях излизал на среща с момиче, не бях ходил и в това легендарно сборище на бушуващи хормони, което по посещаемост можеше да съперничи единствено на самата гимназия. Безспорните господари на Пиги Парк бяха Уърми Ледбетър и неговата тайфа от гадняри с напомпани мускули и съмнителна интелигентност. Но щом Моли Хъгър ме молеше с нежния си глас, бях готов да я заведа и до Берлинската стена.

Найлс и Фрейзър дойдоха при нас, както и Тревър, който подскачаше и дрънчеше с дайрето си, издавайки звук като от хвърлени зарове. Преди още да чуем думата си от шума, пред нас цъфнаха Айк и Бети.

— Жаба, в Пиги Парк ли отивате? — попита Айк.

— Да, Моли току-що ме изкомандва.

— Там никога не съм виждала чернокожи — обади се Моли малко обезпокоена.

— По-скоро бих отишъл на сборище на Ку-клукс-клан — изсмя се Айк. — Но Уърми ни покани — мен и всички чернокожи от отбора. Каза, че всичко ще е наред.

— Тревър, защо не се качиш при Айк и Бети? — предложи Фрейзър. — Къде е Шеба, с нейния полкови командир ли? Между другото голяма риба е хванала.

— Още утре ще го чупи — каза Тревър. — Вече каза, че бил голям селяндур и танцувал като извънземен.

— Карай след мен — обърнах се към Айк. — Ще паркираме един до друг и взаимно ще си пазим гърбовете.

— Умно! — рече Айк, но усетих, че е неспокоен. Не беше много убеден в това премахване на сегрегацията, извършено по заповед. — Само нещо да се случи на Бети…

Бети обаче му се присмя:

— Айк Джефърсън, ти по-добре се погрижи за себе си. Искам само да ме въоръжиш с бутилка кока-кола и стой, та гледай! Мога самичка да се справя с трима бели наведнъж.

— Много ти е голяма устата, момиче — каза Айк и се усмихна за пръв път.

— Не те лъжа, съкровище.

— Сексуалното напрежение е толкова провокативно — изкоментира Тревър и раздрънча дайрето. Разсмяхме се и поехме към парка.

В Пиги Парк на Рътлидж Авеню, на хвърлей разстояние от Хамптън Парк, закарах колата в най-отдалечения край на алеята, като оставих място за Айк да паркира до мен. Видя се, че Моли е редовна посетителка тук. Веднага си поръча кола и сандвичи. Изведнъж ми просветна, че Найлс живее в сиропиталище и, естествено, няма пукната пара у себе си.

— Нека бъдат четири порции — намесих се бързо. — Аз черпя, чухте ли, Найлс и Фрейзър?

— Жаба, ти си добро момче — обади се Найлс и аз долових облекчението в гласа му.

Уърми Ледбетър дойде да ни посрещне заедно с антуража си от нискочели дебили. Замръзнах на място при вида му. В очите му винаги блещукаше пламъчето на линчуващата тълпа. Но тази вечер той просто беше един от нашите съотборници. Двамата с Найлс излязохме от колата, той ни прегърна и каза, че победата ни над ханаанци е превърнала деня му в празник. После погледна към Айк и рече:

— Излизай от тъпата кола, Джефърсън.

Айк излезе и Уърми се втурна да го прегърне пред очите на всички бели момчета в Чарлстън. И с този един-единствен жест нещо се пречупи завинаги във вечната мистерия на Юга.

— Мамка му, Айк, беше страхотен тая вечер — каза му Уърми. — Както и Найлс, и Жабата. Абе, всички бяхме страхотни.

— Ама баща ми на теб връчи топката от мача — напомни Айк. — Цяла година не го беше правил.

— Най-високата чест, с която някой някога ме е удостоявал — каза Уърми. Не бях виждал тоя канибал толкова развълнуван и разнежен. — Кажи на баща си какво съм казал, чу ли?

— Ще му кажа.

Уърми се върна в собствената си Уърмиландия и в същото време пристигнаха нашите порции. Колата се изпълни с миризмата на печено месо, която беше като химн на изгладнелите. Излапах сандвича си за нула време, също както и Найлс отзад на седалката. Бяхме изиграли четирийсетминутен мач, бяхме танцували на забавата, а нашият първобитен, мъчителен глад ни бе лишил от обноски.

— Мога да изям цяло прасе, и то заедно с очите и опашката — обади се Найлс.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала — възмути се Фрейзър. — Моли, ти как смяташ?

— Смятам, че не беше много изискано — отговори Моли и се разсмя.

Изведнъж изражението й се вкамени от страх. Проследих погледа й, обърнах се и видях стария модел крайслер „Льо Барон„ с Чад Рътлидж зад волана да влиза в Пиги Парк. Бавно обиколи алеята два пъти, за да е сигурен, че всички са го забелязали. Два пъти мина точно пред нас и наду клаксона си, за да привлече вниманието на Моли. Но не успя да я накара да вдигне очи от сандвича си. До него седеше Бетина Траск, а на лицето й грееше евтина, изтъркана усмивка в стил Клеопатра.

— Копеле! — процеди през зъби Фрейзър.

— Божичко, присмива се на Уърми в лицето му — изпъшка Найлс.

Чад отиде да паркира най-близо до мястото, където бяха пейките на Уърми и тайфата му, както и цяла тумба момичета, които пушеха и пиеха бира наравно с приятелите си. Въпреки че се чувствах като недостоен воайор на надвисналото бедствие, не можех да откъсна очи от тази драматична пиеса на отмъщението, която очаквах да се разиграе всеки миг. Не бях чул кога Айк е излязъл от колата и е застанал до прозореца ми.

— Дай да се омитаме — предложи той. — Това тук е все едно да дразниш кралска кобра. Каквото и да стане обаче, Чад направо си го проси.

— Защо го прави? — учудих се.

— Защото си знае мястото в този град — обади се Моли. — Той е недосегаем и иска да го докаже на Уърми. И на вас, Лео и Айк. И на теб, Найлс.

— Нека ви попитам вас двете, Моли и Фрейзър — много съм любопитен да разбера какво всъщност мисли Чад за нас — каза Найлс.

— Всъщност той много ви харесва — отговори Моли. — И е благодарен за начина, по който сте го приели в отбора.

— Това за пред хората — настоя Найлс, — а аз питам дълбоко в себе си.

Фрейзър затвори очи и отвърна спокойно:

— Мисли, че стоите много ниско. Много, много под него.

— Приятно е да си оценен по достойнство — каза Айк и продължи да гледа към мястото на действието в началото на алеята.

Това, което се случи, стана светкавично, с опустошителната сила на всяка неочаквана атака. Уърми скочи от масата, на която седеше, и се втурна към колата на Чад, отвори предната врата, сграбчи Чад за косата и го издърпа навън. Виковете на Чад обаче бяха заглушени от ликуващите възгласи, смеха и аплодисментите на приятелите на Уърми, за които това беше сигнал да бъдат нащрек. С два силни шамара с опакото на ръката си Уърми предизвика Чад на честен двубой, вдигна свитите си юмруци във въздуха и зае боксьорска поза.

Ако Чад беше приел предизвикателството на Уърми като мъж, тогава според мен вечерта щеше да свърши по-почтено. Но вместо и той да вдигне юмруци, Чад заговори високо с глас, който проехтя из целия полуостров:

— Уърми, баща ми ме е учил никога да не падам толкова ниско. Не се бия с бели боклуци.

— Нима? Така ли те е учил? — каза Уърми. — Леле, не знаех. Моята версия обаче е по-различна. Ти си просто голям бъзливец, тресе те лудо шубе и целият трепериш от главата до петите. Ти си едно мац-пис-пис, което не може дори себе си да защити, защото е родено на юг от „Брод„.

Уърми пристъпи напред и започна да го шамаросва по лицето с отворена длан — пляс, пляс, пляс, докато Чад накрая изрева:

— Уърми, мога такъв кьотек да ти хвърля, че да останеш без дъх, но майка ми и баща ми са ме учили винаги да обръщам гръб на такива като теб и никога да не падам на нивото на жалките селяндури.

— Хайде, госпожичке, вдигни юмруци! Иначе не е гот. Не се получава. Как да се биеш срещу мъж без капка гордост? — обърна се Уърми към насъбралата се тълпа, след което изненада всички, като разкъса скъпата тузарска риза на Чад и го остави да стърчи полугол като градински плужек.

Не е лесно да си единственият полугол сред облечени, защото тогава ставаш за посмешище и никой не те взема на сериозно. Дотогава не ми беше хрумвало подобно унижение.

Като огледа царството си и прецени възможните варианти, Уърми отиде до захвърлената риза, стъпка я, после в миг на изобретателност — нещо, което рядко му се случваше — я вдигна, изсекна си носа в нея, смачка я и я зарови в колкото кал и мръсотия имаше по земята. После, без да се поколебае, отиде до колата на Чад, отвори вратата на мястото до шофьора и подаде ръка на Бетина. За мое най-голямо учудване тя я пое и се остави той да я поведе победоносно към близкото заведение.

Докрай унизен, с напълно смачкан фасон, Чад наблюдаваше сценката, разтреперан от безсилен гняв. Размаха юмрук към небето и изкрещя:

— Ей, Уърми, шибано селянче! Връщам се вкъщи и ще вдигам гири цяла година. Тогава ще се върна и тежко ти! Запомни, точно след една година. Обещавам ти. А аз държа на думата си. Аз съм потомък на човек, подписал Декларацията на независимостта, което значи, че съм човек на честта. Една година, Уърми, и тогава ще те въргалям из целия Пиги Парк.

Уърми се показа за последно, тъжно поклати глава, отиде до него и го цапардоса така, че Чад падна на колене.

— Млъквай, Чад! — каза му. — Искам да вечерям на спокойствие с приятелката си.

Смехът, който се разнесе, беше направо непоносим. От колата си наблюдавах Чад, който седна зад волана, даде на заден, после тръгна право към нас вместо към изхода при Рътлидж Авеню. Като стигна отпред, ми се закани с юмрук, после легна върху клаксона. Не беше на себе си, направо бе бесен. До мен нещо се размърда, обърнах се и видях Моли, която излезе от колата ми, затвори вратата и спокойно отиде при Чад. Той й отвори вратата със замах и я покани да влезе. Моли седна на мястото, на което беше родена да седи.

Въпреки умората почти цяла нощ се мятах неспокойно и заспах чак призори, един час преди будилникът да иззвъни в четири. Събудих се в обичайния си осеян със звезди свят на момчето, което разнася вестници. Спуснах се бавно с колелото към езерото, всеки мускул в тялото ме болеше от изтощение и всяка клетка се свиваше от унижението, което ми беше причинила Моли, като ме бе напуснала пред очите на всички. Докато въртях педалите едва-едва, си казах, че току-що съм преживял една от най-неуспешните първи срещи в историята на двата пола. Тъй като не можех да се отърва от мисълта за случилото се, опитах се да си припомня всеки по-важен детайл в моето поведение от мига, в който Моли ме целуна по бузата, до нейното премерено и целенасочено преминаване от моята кола в далеч по-познатата кола на Чад. Онова, от което ме беше заболяло най-много, беше неестественото й, ледено безразличие, с което си тръгна. Безмълвно и бездушно, без „довиждане„, без въздушна целувка или някакъв опит за обяснение. Предпочитах да беше провалила вечерта ми с повече финес, да ми беше разрешила да я закарам у тях, да изживея отново мъчителната си непохватност и чак след това да се обади на Чад и двамата нежно да се съберат отново. Фактът, че ме напусна публично пред очите на целия отбор, ме нарани болезнено и сам по себе си беше достатъчно кошмарен, но като се вземат предвид Найлс и сестрата на Чад на задната седалка в колата ми, това вече добавяше известна доза злонамереност и високомерие, които смятах, че не заслужавам.

Спомних си как Найлс и Фрейзър седяха като попарени на задната седалка — парализирани и смълчани.

— Виж ти — бях казал най-накрая, — мислех си, че ще се гаджосваме по двойки, а изведнъж се оказа, че съм просто вашият шофьор.

Тогава на стъклото се почука и Тревър скочи вътре да заеме току-що опразненото от Моли място.

— Всичко видях. Беше като елизабетинска драма, подправена със сос за барбекю. Живеем сред тесногръдие, в провинциален град, който е предубеден и настроен срещу културните, изтънчените и женствени мъже като мен. Позволете да обясня. Откакто съм пристигнал тук, в Чарлстън, непрекъснато ме описват като педераст, педал, дупе, гей, сестричка, швестер, вазелинче, обратен, хомосексуален, перверзен, изобщо с един пребогат асортимент от непростими обиди. Разбира се, в моя случай те отговарят на истината. Лео, мога да разсея всичките ти лоши мисли по отношение на Моли.

С невинно учудване Найлс се обади от задната седалка на колата:

— Тревър, как си стигнал до тази възраст, без никой да те убие?

— Владея хватките на занаята — отвърна му Тревър толкова добродушно, че се разсмях.

— Тревър — попитах го аз, — дори не знам какво точно си правят педерастите един на друг.

— Аз пък не искам и да знам — обади се Найлс.

— Аз също — каза Фрейзър и запуши ушите си с ръце.

— Ами разни неща, които включват ченгели за месо, бръснарски ножчета, огнепръскачки и дилдо членове от бикове.

— Какво е дилдо? — попита Найлс.

— Бедният ми селски идиот — въздъхна Тревър.

— И аз не знам — обадих се.

— Виж какво, Лео. След това, което току-що преживя, ще ти дам един безплатен урок, при това ще ти спестя обичайната просветителска такса като личен жест от моя страна.

— Благодаря ти, Тревър — казах. — Дори само с влизането си в колата ми вече ме спаси от срама. Няма да го забравя.

— Нали ти ми беше опекъл курабийки — каза Тревър. — При пристигането си в Чарлстън първото нещо, което направихме, беше да похапнем сусамени сладки, приготвени от най-самотното момче в света. Моли не трябваше да постъпва така с теб. Трябва да се срамува от себе си.

— Лео не очаква момиче като Моли да ходи с момче като него — намеси се Фрейзър.

— И защо не? — попита Найлс.

— О, Найлс, не си го изкарвай на мен — озъби му се тя. — Различията са прекалено големи и тъй като е родом от Чарлстън, Лео го знае много добре. Чарлстънското общество се спотайва в сенките, но продължава да бъде най-могъщият фактор в живота на града.

— Имам ли думата ти за това? — попита я Найлс.

— Внимавай, скъпа, ще влезеш в капана — предупреди я Тревър.

— Винаги можеш да вярваш на потомък на човек, подписал Декларацията на независимостта — присмя се Найлс с хладнокръвието на влечуго. — Тази вечер научих този факт от един велик човек. Момче, което може да си чеше езика, но не може да използва юмруците си.

— Чад е възпитан да бъде джентълмен — опита се да го защити Фрейзър.

— Престани, скъпа, просто престани! Нещата вече излизат от контрол — простена Тревър.

— Аз произлизам от семейство, което никога не е чувало за Декларацията на независимостта — каза Найлс. — Моите роднини няма да прочетат книга дори животът им да зависи от това. Но умеят да разчитат хората и в това си познание никога не са бъркали.

— Найлс, май се каниш да изтърсиш нещо, за което ще съжаляваш — прекъсна го Тревър. — Нека да сменим темата и да обсъдим цените на мангото в Аржентина или пък продължителността на живота в еди-коя си страна.

— Значи ми се фукаш, че твоите роднини умеят с един поглед да преценяват хората — Фрейзър се обърна към Найлс.

— Брат ти Чад не е и наполовина мъж в сравнение с Жабата, Тревър или Айк — продължи Найлс. — И това е голямата изненада на вечерта за теб, Фрейзър. Както и за мен. Той имаше пълната възможност да се покаже като мъж, но се показа като лайно. Жаба, би ли закарал Фрейзър у тях? Аз ще се прехвърля в колата с негрите, където ми е мястото.

Найлс излезе от колата ми, въпреки че разстроената Фрейзър се опита да го спре. После го чух да се обръща към Айк:

— Ще закараш ли и мен в сиропиталището заедно с Бети?

— Нямах предвид това — изплака Фрейзър през сълзи, докато гледаше как Найлс се качва на задната седалка при Айк. — Казах го неволно.

— Защо не му го кажеш? — попита Тревър. — Скъпа, трябва да знаеш, че езикът е най-силният и най-коварният орган в човешкото тяло.

Айк се отправи към Рътлидж стрийт. Тръгнах след него и закарах Фрейзър у тях. Тревър слезе да я изпрати до вратата с безпогрешното си усещане за драма, след което се повдигна на пръсти и с елегантен танц се върна в колата.

Паркирах колелото си до камиона на „Нюз енд Куриър„, взех първата партида вестници и разрязах телената им връв с ножицата, която си носех. Започнах бързо да ги сгъвам и да ги разпределям на купчини, които стягах с ластици. Огромната сянка на господин Хавърфорд падна зад мен и аз му пожелах „добро утро„, без да вдигам глава.

— Някога излизали ли сте с жени, господин Хавърфорд? — попитах го.

— Отдавна скъсах с този лош навик.

— Защо?

— Ами направих си сметката. На младини излизах с много жени. Сто процента от тях бяха или тъпанарки, или фльорци. Тъпанарките по ги приемах, но фльорците могат да ти разбият сърцето, което вече е вредно. Страданието нанася големи щети.

— Не мога да си представя как страдате от любовна мъка?

— Навремето бях женен — рече. — Казвал ли съм ти?

— Не, сър — отвърнах учудено. — За кого?

— За госпожа Хавърфорд, глупако — усмихна се той самодоволно. — Дори имахме дете, момченце. Трябва вече да наближава трийсет години. Жена ми се влюби в един заварчик от флотата. Преместиха се в Сан Диего. И оттогава не съм ги чувал — нито нея, нито момчето.

— Не поддържате ли връзка със сина си?

— Дори не знам дали е жив — каза господин Хавърфорд. — Отблъскваше всеки мой опит да се сближим. Що за дете е това, дето няма да иска да познава баща си?

— Някое лайно — отвърнах му. — Всеки, който не се гордее с баща като вас, е лайно.

— Ама снощи ти направо го закла онзи нещастен бек — смени темата той. — Ако питаш мен, най-добрата ти игра за сезона.

— Бяхте ли на мача?

— Имам карта за целия сезон.

— Следващата седмица ще играем срещу гимназията „Уондо„.

— Ще ги смачкате — каза уверено. — Много ми харесва вашият черничък треньор. Допуснахте само две засади. Вижда се, че си разбира от работата. А неговото момче, този Айк. Истинско лъвче!

— И освен това е много свястно момче — додадох.

— Абе то всички са свестни, докато не се опариш — каза той. — Лошавината е навсякъде.

— Юджин Хавърфорд, професия философ — подхвърлих.

— Юджин Хавърфорд, професия реалист. Щом ти се прииска да поговорим за момичето, аз съм насреща.

— Момичето ли? Кое момиче?

— Онова, дето разбива мъжки сърца — каза той тихо. — Случило се е снощи, нали, хлапе? Изчакай, не бързай. Аз съм тук всяка сутрин. Полупиян, но винаги готов да поучавам от гледна точка на изпортения си живот и на този, който ми предстои, нищо че малко ми е останало. Сега бягай, че Чарлстън тръпне да научи световните новини.

20 Пигмалион

На следващата сутрин, все още с дълбоко наранено его и обсебен от мисълта за това как Моли ме изостави, реших да се отбия при Харингтън Канън. При последното ми посещение при него бях забелязал, че има лош цвят на лицето и цяла седмица не беше излизал навън. Беше ми направило впечатление, че в кранчетата на сухите му очи е легнало пълно безразличие. Единственото нещо, което ми каза тогава, беше:

— Забравих да си взема лекарството, Лео, затова съм така.

— Нека ви заведа на доктор — помолих го аз, защото се уплаших от вида му.

— Изчезвай от къщата ми, натрапнико! — сряза ме той.

Тази сутрин, още докато приближавах къщата му на Трад стрийт, усетих някакъв разпад, края на една цивилизация. Отворих вратата и мигновено бях заобиколен от сюрия квартални котки, които отдавна бяха станали както хоби, така и обект на предани грижи от страна на господин Канън. Взеха да се навъртат около мен, мяукаха и виеха нетърпеливо. Животът на господин Канън винаги е бил педантично подреден, дори часовниците си сверяваше до секундата. Затова веднага разбрах, че тук вилнее някаква разруха. Първо трябваше да нахраня пощръклелите животни, след което тръгнах нагоре, за да видя как е домакинът. Миризмата на изпражнения ме блъсна в носа, но аз се стегнах и почуках на вратата му.

— Лео, остави ме на мира — каза той със слаб глас. — Не ми трябва помощта ти.

— Не ви вярвам, господин Канън. Нека вляза, колкото да почистя.

— Не, това е нещо много лично — обади се той. — Прекалено горд съм, за да ти позволя да ме гледаш в този вид.

— Гордостта си е гордост. Дори ще си взема назаем от вашата, но според мен е много трудно да се правиш на горд, когато по краката ти се стичат лайна.

— Нямам сили да се изправя — каза ми той. — Просто не мога. Май съсипах хубавото си легло с балдахина.

Отворих вратата и господин Канън се разплака. Запретнах ръкави и на секундата го вдигнах на ръце, занесох го в банята и му свалих пижамата. Пуснах душа и е все дрехите си влязох под него заедно със стареца. Насапунисах го от главата до петите и взех да го мия, докато кожата му порозовя като на бебе.

— Заповядвам ти да престанеш. Това не е твоя работа.

— Напротив, това е единствената ми работа. И пред кого точно протестирате, тук няма друг, освен мен.

Избърсах го с чиста кърпа, поръсих тялото му с талк, след което му помогнах да си измие зъбите и да се обръсне. Сложих го да седне на тоалетната чиния, закрепих го така, че да се подпира на мивката и на ваната с лъвски крака, след което прекрачих в тежко пострадалата спалня, за да намеря нова пижама и чифт кожени чехли. Въпреки че трябваше да се гърча като акробат, най-накрая успях да облека господин Канън в чистите дрехи. Чак тогава усетих как паническият му страх като че понамаля.

— Сега трябва да ми помогнете да направя нещо — казах.

— Не приемам заповеди от самозванци — тросна ми се той, след като очевидно си беше възвърнал бойния дух.

— Няма да продължи повече от час-два, но стаята ви трябва да се оправи. Нека ви настаня в гостната, докато почистя.

— Звучи добре — каза той. — Отпаднал съм. Ще ми донесеш ли хапчетата?

— Да, и ще ви приготвя закуска — продължих, — след което ще извикам доктор Шермата.

Спалнята на господин Канън приличаше на полеви лазарет след кървава битка. Занесох му хапчетата и останах при него, докато изпие няколко чаши вода, защото тялото му беше дехидратирано.

Върнах се в стаята, събрах пижамата, чаршафите, одеялата и калъфките за възглавници, занесох ги на долния етаж, накиснах ги в двата големи умивалника, след което сипах огромно количество прах за пране и дезинфектанти. Върнах се горе и започнах да вършея с парцали, гъби, четки, кърпи и ухаещи на цитруси препарати. В продължение на цял час търках засъхнали петна от изпражнения, повръщано и кръв, които покриваха почти целия под.

Като се изморих, слязох долу да си направя кафе, освен това изпържих малко бекон, направих яйца на очи, извадих бисквити и чаша портокалов сок и ги занесох на господин Канън. Звъннах на доктор Шермата, защото се бях изплашил от петната кръв. Съпругата му каза, че са го извикали по спешност в болницата, и обеща да му предаде, щом успее да се свърже с него.

Обзе ме паника. Обадих се у дома и страшно се зарадвах, когато баща ми вдигна.

— Слушай — казах му, — защо не дойдеш в къщата на господин Канън. Тук съм затънал до шия в мръсотиите му. Трябва да ми помогнеш. Чуваш ли ме?

— Чувам те — отговори той. — Тръгвам. Вие се дръжте. Всичко ще се оправи.

— По цялото му легло имаше кръв — казах. — Това май не е хубаво, нали?

— Ще се обадя на „Бърза помощ„ за линейка — реши баща ми.

— Той сигурно ще побеснее — казах.

— Едва ли ще има сили да беснее.

Нахраних господин Канън, накарах го да хапне колкото е възможно повече. Още преди да пристигне линейката, той заспа в гостната, а когато санитарите се качиха горе с носилката, успях да нахраня още една дузина котки. Като го изнасяха, се появи баща ми. Отвън се беше събрала малка тълпа.

През следващите два часа двамата с баща ми изчистихме цялата къща от тавана до мазето. Когато я заключвахме отвън, баща ми каза:

— Докато господин Канън се оправи и отново поеме грижата за тях, ти си отговорен за тези котки. А сега да се връщаме у дома, за да сменим майка ти от домакинските й задължения.

Майка ми и баща ми бяха поели грижите по възстановяването на Старла след очната операция и бяха поканили двамата с Найлс да останат у нас. Като стигнахме у дома, отвън, както и надолу по улицата имаше страшно много чужди коли. Човек можеше да си помисли, че това е някакъв главен път, а не забутана задна уличка; имаше, изглежда, нещо в думите „болно сираче„, което бе докоснало сърцата на всички в родителско-учителския комитет.

Цял ден къщата ни беше пълна с посетители, които бяха засипали стаята на Старла с цветя и достатъчно шоколади, за да може да си отвори собствена сладкарница. Когато влязохме в къщата, майка ми, скапана от досада, вече гледаше като обезумяла.

— Оттук поемате вие — отсече. — Повече не издържам.

— Прибери се в стаята си — каза й баща ми. — Сложи си тапи в ушите. Гледай да подремнеш. Ние с Лео ще се оправим с пълчищата.

Изкачих стълбите тичешком, за да видя как е Старла, и какво заварих?! Тревър и Шеба Поу бяха превърнали болничната й стая в импровизиран салон за красота. Всички мажоретки на гимназията „Пенинсула„, без Моли, бяха полегнали на пода с топчета памук между пръстите на краката, докато Тревър им правеше педикюр и лакираше ноктите им в цвят, който наричаше „крещящо червено, тип пожарникарска кола„. Беше вече приключил с ноктите на ръцете им, освен това и двамата близнаци се бяха постарали да подстрижат, измият и изсушат косите им, след което всяко момиче от отбора на мажоретките — чернокожо или бяло — се беше сдобило с шеметна прическа. В момента Шеба ги гримираше, преобразявайки ги във фантастични същества, които нямаха нищо общо с момичетата, които виждах всеки ден в училище.

— Лео, нямаш работа тук — извика ми Шеба. — Това е салон за съвършенство и ние с Тревър ще превърнем тези „Ренегатки„ в богини.

— Исках да видя как е Старла — казах.

— Мен са ме оставили за най-накрая — обади се нещастно Старла, — но по-скоро ще отида на разстрел. Никога не съм влизала в такъв салон.

— Нямаш представа колко хубава ще те направим — каза й Тревър.

— Бог ще си помисли, че на земята се е появил нов ангел — додаде Шеба. — Хайде, Лео. Чупката!

— Вземи ме със себе си, Лео — примоли се Старла.

Открих Айк и Найлс в задния двор. Баща ми отново се вживяваше в ролята си на дисководещ. „Ролинг Стоунс„ гърмяха с такава сила, че сигурно бяха подплашили раците в реката.

— Момчета, трябва да ви питам нещо — започнах, седнах до тях и погледнах на север. Приливът прииждаше бързо, набъбнал от луната.

— Питай! — подкани ме Айк.

— Къде, по дяволите, Тревър се е научил да подстригва, да прави прически, педикюр и маникюр и да гримира, сякаш е най-големият корифей в жанра?

— Обзалагам се, че нито веднъж в живота си не е хващал топка — обади се Найлс. — Както и че пет пари не дава за футбол или бейзбол.

— Никога не съм виждал такова чудо — призна Айк. — Сякаш три четвърти от него е момиче.

— А какво е останалата четвъртинка? — попита Найлс.

— Пак момиче — отвърна му Айк.

— Въпреки това е толкова свястно момче — каза Найлс. — Само той може да ме разсмее истински. И участва във всички училищни мероприятия. Двамата със сестра си повлияха на цялото училище, както и на нас, разбира се.

— Майка ми твърди, че коефициентът им за интелигентност е извън всякакви таблици. — Обърнах се и казах: — Баща ми май трябва да изпрати някои от децата до вкъщи.

— Знаеш ли какво ми прави впечатление — намеси се Айк. — Децата много обичат да се мотаят в къщата на директорката си. Сякаш надничат в някаква друга част от нея, която е тайна или забранена. Същото съм го наблюдавал и когато татко канеше отбора у дома на вечеря. Всички бяха много учудени, че той има и друг, така да се каже, истински живот извън игрището и кабинета си.

— Майка ми никога не е пускала ученик в къщата си, преди да се появят Тревър и Шеба — казах. — Те просто не й оставиха възможност за избор. Най-безцеремонно нахлуха в дома й, но не и в сърцето й.

— Защо го казваш? — попита Найлс.

— Защото тя не харесва близнаците и аз се сещам за причината. Тя винаги е обичала артистични деца и макар сама да признава, че двамата са най-талантливите актьори, които е виждала, според мен е убедена, че те като магнит привличат беди и нещастия към себе си и към хората около тях.

— Нямат баща, нали? — попита Айк.

— И да имат, не съм го виждал — излъгах.

— А ти, Найлс, имаш ли баща? — попита Айк и веднага се сконфузи.

— Не, приятел, заченат съм непорочно — отвърна му Найлс. — Чувал си за такова нещо, нали?

— Чувал съм за един — каза му Айк.

— Е, аз съм вторият.

— Айк, Найлс не иска да говори за семейството си, не виждаш ли? — спрях го аз.

— О, Жаба, колко си схватлив — обади се Найлс. — Добре го даваш.

— Просто исках да знам как със Старла сте се озовали в това положение, нищо повече — подразни се Айк.

— Ти питал ли си Бети как се е озовала в сиропиталището? — рече Найлс.

— Щом реша да я попитам, и тя се разплаква — каза му Айк. — Затова вече не любопитствам.

— Нека ти кажа нещо — продължи Найлс. — Ти дори няма да искаш да чуеш историята ми. Никой от вас няма да иска.

— Защо не? — попитах. — Нали сме приятели.

— Ако сте ми приятели, тогава ме чуйте: не желая да ви я разкажа. Това е гадна история с много лош късмет и още по-лоши хора. Твърде много ви харесвам, за да ви занимавам с живота си.

— Как иначе да те опознаем — попитах, — ако не сме наясно откъде идваш и какви са били вашите?

Найлс ме сграбчи за врата и завря лицето си в моето.

— Жаба, ти не разбираш ли, бе? Ние не знаем кои са нашите. Защо мислиш, че сме се докарали дотук? Защото не знаем нищо, абсолютно нищо. Аз бях на пет години, когато ме дадоха в проклетото сиропиталище. Старла беше на четири. Един ден ще ви разкажа на вас двамата какво представляваха тези първи години. Ще ви кажа какво се е случило с майка ми и баща ми. Но ще започна с това: майка ми е била на тринайсет години, когато аз съм се родил. Можеш ли да си представиш да имаш майка, само тринайсет години по-голяма от теб? Двамата със Старла цял живот я търсим. Старла затова бяга непрекъснато. Тя си мисли, че майка ни сигурно е жива, но не знае как и къде да ни намери.

— Би могла да провери в разни архиви — обади се Айк.

— Айк! — ядоса се Найлс и поклати глава. — Бедничкият Айк. Ама ти наистина не разбираш: как да провери, като тя не е могла нито да чете, нито да пише. Не би могла да попълни никакви документи, за да ги подаде.

— Найлс, това е ужасно — казах. — Съжалявам, че те тормозим с толкова лични неща.

— Един ден ще ви разкажа всичко — обеща той. — Но и Старла трябва да е до мен.

— Защо е необходимо? — поиска да разбере Айк.

— Защото това е последната ни година — отвърна му Найлс. — От следващата край на сиропиталищата. Ще бъда вече голям за тях. Бягали сме от всички възможни места, ама дори те вече свършиха. Твърде много години прекарахме в търсене на миналото си и нито веднъж не помислихме за бъдещето. Сега обаче то чука на вратата и това ни плаши, човече. То е по-страшно от всичко преживяно досега.

— Трябва ви план — намесих се аз.

— План ли? — учуди се Найлс. — Животът се върти в омагьосани кръгове и ние със Старла успяваме да се качим само когато намали скорост. Това винаги е бил нашият план.

— Следващата година ние с Жабата ще кандидатстваме в „Цитаделата„ — подхвърли Айк. — Би могъл да дойдеш с нас.

— Струва пари, а аз ги нямам — каза той.

— Виж, Ред Паркър много те цени като футболист — каза му Айк. — Казвал го е на баща ми.

— Сигурно ще има стипендии — продължих да го убеждавам аз. — Обзалагам се, че и монсеньорът ще може да измисли нещо по въпроса.

— О, за такъв план ли говориш? — каза Найлс с умислен поглед, втренчен във все още надигащия се прилив.

Баща ми си подаде главата през задната врата и ни извика да влезем. Долових вълнение в гласа му. Цветята, подредени във вази или празни буркани от конфитюр, бяха потопили къщата в уханието на истинска оранжерия. Наредиха ни да заемем местата си с лице към стълбата. Дори майка ми беше напуснала леговището си, примамена от дивото въодушевление на баща ми.

Откъм върха на стълбата се дочуха оживление, шепот, после някакво раздвижване. Тревър се спусна надолу с грациозната си като на елф походка и седна пред пианото. След него слезе Бети и Айк я заведе до близкия стол. Дойде ред на Шеба и тя се понесе надолу като лебед. Обърна се да погледне нагоре и даде знак на брат си. Тревър засвири „Триумфалният марш„ от „Аида„ с топла приглушеност.

Всички стояхме с вдигнати нагоре лица, когато Старла Уайтхед се появи свенливо и заслиза към света, облян в светлина и обзет от нетърпеливо очакване. Когато прекоси сянката, която хвърляше горния ред стъпала и прекрачи в сиянието на полилея от трапезарията, спря за миг, за да може новоизлекуваното й око да свикне със светлината.

Гледахме като омагьосани паметната метаморфоза, която близнаците бяха постигнали със Старла. Тя се опита да скрие неудобството, което изпитваше от това, че е център на внимание. Продължи да слиза бавно с непохватна грациозност, а Тревър веднага смени ритъма на марша в тон с очевидната й неохота. Превръзката върху окото я нямаше, както и вездесъщите й слънчеви очила. Лъскавата й черна коса беше подстригана късо и тази весела прическа я правеше неотразимо привлекателна. Приличаше на една френска актриса, която страшно харесвах и чието лице винаги търсех да открия в списанията, когато баща ми ме водеше на бръснар да ме подстрижат, но чието име сега ми убягваше, тъй като се бях вторачил в напълно преобразеното момиче. После името изведнъж цъфна на езика ми като награда от паметта — Лесли Карон. Колко ли тайно влюбени мъже са припадали по нея в тъмните киносалони из целия свят, привлечени от нейното момчешко, малко гаменско лице, почудих се аз.

Но не друго, а очите на Старла Уайтхед грабнаха и задържаха вниманието ми. Гледаха право напред и изглеждаха съвършени. Много скоро щеше да й се наложи да свикне с новия факт, че светът ще я възприема като красавица, и аз, разбира се, се чувствах много горд. Шеба първа изръкопляска и ние я последвахме. Направи го дори майка ми. Черните очи на Старла грейнаха, а самоувереният й, тъмен като обсидиан взор като че беше в състояние да отрази с еднаква сила и страст, и гняв. От една страна, близнаците, които във всичко търсеха драма, и, от друга — аз с вечното ми желание да коригирам един несъвършен и опасен свят, бяхме успели да сътворим от това отритнато момиче смайваща красавица.

— Виждали ли сте нещо по-прекрасно на този свят? — обади се Шеба. — Лъскава мацка за лъстиви очи. О, простете, доктор Кинг, простете, господин Кинг! Увлякох се.

Майка ми я стрелна с ледено изражение и остави баща ми да замаже положението.

— А сега ви каня всички на вечеря. С Лео ще спретнем някаква кльопачка.

— Кльопачка ли? — извика майка ми презрително.

— Нещо за ядене — поправи се баща ми. — В каубойските филми така казват.

— Ненавиждам каубойски филми — каза майка ми и се прибра в стаята си.

Докато се хранехме, върху водата танцуваха лунни лъчи. Луната придаваше бляскаво-копринен ефект на река Ашли, която се прокрадваше сред прилива като нещо живо, пълно с незнайни легенди. Всички се чувствахме щастливи, беше една от най-щастливите вечери в моя живот. Баща ми се изправи да каже благодарствената ни молитва и в нея спомена момчетата ни във Виетнам и Харингтън Канън, и Моли, и Фрейзър, и Чад и колко съжалявал, че тях ги няма в момента. Благодари на Бог, че операцията на Старла е минала успешно, благодари за победите на нашия отбор. Беше дълга и подробна молитва, дори благодари на Бога, че ме е направил негов син и че му е дал Линдзи Уийвър за съпруга.

— О, да, Господи и най-накрая, да не забравя, благодаря ти за храната на тая трапеза.

Като свърши, чухме влака, който прекосяваше Ашли на път към „Цитаделата„.

— Израсъл съм с тракането на този влак — обади се Айк.

— Влаковете винаги ме изпълват с надежда — каза Шеба. — Най-вече този.

— Защо точно този? — попита Бети.

— Защото това е влакът, който ще ме отведе към новия ми живот — отвърна й Шеба. — Това е влакът, който един ден ще ме откара на запад. В Холивуд.

— Скъпа, този влак върви на север — прекъсна я баща ми.

— Не, не. Грешите, господин Кинг — каза му Шеба и затвори очи. — Върви към Тихия океан. Тоест на запад.

— От теб учен няма да стане — отсече баща ми и се усмихна.

— Не ми е нужно — отвърна му Шеба. — Аз съм вече готова актриса.

21 Молитвеник за пустошта

Беше станало полунощ, когато тръгнах по сумрачните коридори на институцията, наречена Университетска болница. Търсех стая номер 1004, където, както ми каза нощният пазач, се намирал Харингтън Канън. Докато крачех към стаята на сестрите, гуменките ми скърцаха по пода като гризачи и по този начин оповестяваха появата ми, все едно на рамото ми беше кацнала свадлива сврака. Бях ужасно притеснен, а любопитството на дежурните сестри, възбудено от шумните ми стъпки, ме накара да се почувствам още по-зле.

— Кажи, младежо? — попита ме една от тях с табелка на престилката, на която пишеше Верга.

— Искам да разбера как е господин Канън — казах. — Той няма много роднини и затова ми се щеше да знае, че някой се интересува от здравето му.

— Ти ли си Лео Кинг? — каза тя, като прегледа някакъв списък.

— Да, сестро.

— Ти си единственото име, което е дал за евентуални посещения — каза ми тя. — Освен това е упоменал и три братовчедки от северната част на страната, но те не фигурират в списъка.

— Те са в старчески домове — отвърнах. — И са много немощни, за да пътуват.

— Разбирам. А каква е твоята връзка с господин Канън?

— Помагах му в неговия магазин за антики на Кинг стрийт — отговорих. — Били ли сте там?

— Аз съм медицинска сестра, а не милионерка — сопна се тя и няколко от безличните сестри изхихикаха доволно при тези думи.

— Ще се оправи ли господин Канън? — попитах. — Не е нещо сериозно, нали?

— Доктор Рей ще го прегледа утре — отвърна ми сестрата. — След това вече ще знаем повече.

— Каква специалност има доктор Рей?

— Онкология — отговори ми тя.

Не можех да повярвам, че тази петсрична дума не беше попаднала в списъка от „пет-думи-на-ден„, който моята неуморима майка ми съставяше за усвояване, а тя звучеше зловещо като бодлива тел.

— Не знам какво означава това.

— Рак — поясни тя и пред мен изникна безпощадното значение на думата. — Той е в ей онази там стая. Дали сме му лекарства, но въпреки това е доста неспокоен.

Надникнах в стаята, но трябваше да мине известно време, докато очите ми свикнат със затворническия мрак вътре.

— Момче, какво ме зяпаш, като че съм нова порода пор?

— Мислех, че спите, господин Канън. Реших, че са ви дали нещо за заспиване.

— Прекалено съм разтревожен, за да спя.

— За какво се тревожите?

— Ами за дреболии. За изпускането в кревата, за деменцията, парализата, непоносимата болка и най-накрая за самата смърт.

— Не се безпокойте. Всичко по реда си.

— Ти си последният човек, когото искам да виждам — отсече той. — Колко време ти трябваше, за да се наканиш да дойдеш?

— Ами първо ходих у вас да нахраня котките.

— Ще заприличат на прасета, ако ги тъпчеш по два пъти на ден.

— Не знаех. Никога не съм имал домашен любимец — казах. — Майка ми е алергична към животинска козина.

— Един път на ден е предостатъчно.

— Ще имам грижата — обещах му.

— Ще трябва да наемеш чистачка — нареди ми господин Канън. — Боя се, че оплесках цялото легло. Умирах от срам, че онези приятни момчета в линейката трябваше да ме заварят в това състояние.

— Те са виждали какво ли не — успокоих го. — Така ми каза и моят баща, докато почиствахме у вас.

— Почиствали сте?

— Къщата е като нова. Не можахме да спасим чаршафите, но всичко друго блести. Бърсахме, михме, лъскахме. Двамата сме страхотен отбор. Дори набрахме цветя от градината.

— Благодаря ти, негоднико — промълви той. — Благодари и на баща си от мое име. Не сте били длъжни да го правите.

— Баща ми казва, че ние двамата сме единствените хора, които са в състояние да правят какво ли не. Вие бяхте в безсъзнание и се борехте за живота си.

— Нищо не си спомням — призна си той. Сестра Верга надникна в стаята.

— Господин Канън, досажда ли ви това момче? Ако искате, можем да го изгоним.

— Вие и целият ви некомпетентен екип ми досаждате. Вие не сте сестри, а мажоретки — изръмжа недоволно господин Канън. — Това момче е нахранило котките ми и току-що е почистило цялата ми къща. Защо не мога да заспя? Плацебо ли ми давате вместо истински лекарства, които да ми действат?

— Значи е време за една инжекцийка, от която ще спите непробудно цяла нощ — каза му тя. — И тя ще ви отърве от момчето.

— Той ми трябва още малко — каза господин Канън. — Лео, утре трябва да се обадиш на адвоката ми Кливланд Уинтърс. Трябва да взема няколко много важни решения, и то бързо.

— Докторът ще ви прегледа утре сутрин — казах му. — Той ще ви помогне и след нула време ще се върнете вкъщи.

— Това става в книгите и по филмите — отвърна ми господин Канън. — Но тази сутрин нещо у мен се прекърши. Нещо сякаш се счупи и каквото и да е, то ще ме убие. Смени, моля те, това угрижено изражение на лицето си. Ще съставя дълъг списък от неща, които трябва да свършиш. Клиенти, на които да се обадиш. Сметки, по които имам да получавам пари, търговци, от които съм взел стока на консигнация. Искам да даря всичките си книги на Чарлстънската библиотека. Трябва да говоря и с уредника на Музея по изкуствата „Гибс„. Ти трябва да се обадиш на енорийския пастор от „Свети Михаил„, за да дойде да ми даде последно причастие. Освен това искам да ми донесеш и моята „Книга за обща молитва„. Тя е в първото чекмедже на нощното ми шкафче. Моят прапрадядо Канън я е носил със себе си по време на Битката за превземане на пустошта.

— Не! — казах ужасен. — Няма да го направя. Отказвам да приема това положение. Доктор Рей ще се погрижи за вас още утре. Ще видите. Утре вечер ще се смеете на собствените си думи. Има да ви се подигравам по този повод през следващите трийсет години.

— Лео, Лео, чуй ме, това не съм го казвал на никого. Нямам близки хора, затова. Бях си избрал този отшелнически живот, защото ми харесваше, или поне така си въобразявах. Аз много разочаровах майка си и баща си. А когато си единствено дете, не можеш да си простиш. Раната гнои и забира през годините, няма лек за нея, дори времето не помага. Не съм казвал на никого в Чарлстън, нито дори на моя любим пастор, нито на адвоката си: преди две години ми сложиха диагноза левкемия. Няма да изляза от тази болница.

— Не говорете така — казах. — Най-лошото нещо е да се предадеш!

— Какво ли съм взел да те слушам, господин Никой? Дори настинка не знаеш какво е.

— Но знам какво е да вдигнеш ръце и да се предадеш.

— О, вярно, понякога забравям за твоята борба с пристъпите на лудостта — подхвърли той. — Много трябваше да мисля, преди да се реша да взема един откачен в магазина си. Но моите високи чарлстънски добродетели надделяха над страха от лудостта ти.

— Да, сред хората все още има светци като вас.

— Сега е време да се прибираш — подкани ме той. Забелязах, че бързо отпада.

— Ще остана тук тази нощ — казах му. — Ще спя на стола.

— Немислимо! Забранявам ти.

— Майка ми и баща ми смятат, че не бива да оставате сам. Поне първата нощ.

— Бил съм сам цял живот — отвърна ми той. — Ще сключа сделка с теб: върви да спиш в леглото си тази нощ, а утре рано-рано ми донеси един вестник, преди да отидеш на училище.

— Сигурен ли сте, че не искате да остана?

— Какво още трябва да направя? — избухна господин Канън. — Да пусна димна завеса? Ти трябва да си у дома при семейството си, а аз трябва да остана насаме с мислите си.

— В случай че имате нужда от мен, можете да ми се обадите по всяко време на нощта — казах му. — Аз съм на десет минути път от тук.

— Освен това хъркам — добави той.

— И какво от това?

— Такова просташко нещо, да хъркаш. Водопроводчиците хъркат, търговците на стари коли хъркат, заварчиците хъркат, профсъюзните членове хъркат. Но чарлстънските аристократи не бива да хъркат. Струва ми се непростимо за човек с моето положение да хърка.

— Сестрите точно за това говореха, когато пристигнах — казах му.

— И какво казаха тия перачки и мърлячки? — поиска да узнае той.

— Че сте по-гръмовит и от вулкан. По-шумен от дъжд върху тенекиен покрив.

— Ще видят те, като се оплача — рече той, видимо огорчен, че личният му живот е станал обект на женски клюки. — Тези свраки има да съжаляват, че изобщо са ме познавали.

Пред вратата нещо изтрополя и сестра Верга внесе поднос с малка картонена чашка, пълна с хапчета, и една доста страшна на вид спринцовка. Знаех, че господин Канън не си пада по спринцовките, затова не се изненадах, като изплака:

— Божичко, тази доза може да приспи цял кит!

— За кит не знам — каза сестрата, — но вас със сигурност ще приспи.

— Момче, помниш ли на кого трябва да се обадиш? — попита ме той.

— На адвоката, на пастора, на някого в Чарлстънската библиотека и на представител на галерията „Гибс„. И да храня котките.

— По един път на ден. Не по два пъти. И да им сменяш пясъка.

— Да ви донеса онази „Книга за обща молитва„, която вашият прапрадядо е носил със себе си по време на Битката за превземане на пустошта.

— Засега само това се сещам. Капнал съм от умора.

Лекарството подейства бързо и Харингтън Канън заспа за броени секунди, а ръката му остана в моята. Въпреки категоричното му разпореждане останах да спя на стола до леглото му. Разбира се, не спря да хърка цяла нощ — странно приглушено ръмжене. По едно време се събуди и поиска чаша студена вода. Дадох му, като повдигнах главата му, докато пиеше. В пет часа сестра Верга ме събуди, както я бях помолил, за да поема по маршрута за раздаване на вестници. Целунах господин Канън по челото, прошепнах му добро утро„ и „довиждане„. Имах късмет, че го бях срещнал. Знаех го много добре. Тази сутрин ме чакаха много задължения, свързани с него.

В края на часа по френски — език, който говорех много трудно и пишех почти като неграмотен — ми предадоха бележка от директорката. Прекрачих в бойното поле на майка ми в предната част на сградата. Замислих се какво ли съм направил, за да предизвикам гнева й, но не се сетих за нищо съществено.

Майка ми седеше и пишеше така съсредоточено, като че съчиняваше последния абзац на Магна Харта. Този заплашителен вид беше доста в стила на монахинята у нея. Най-накрая се обади, без да спира да пише:

— Лео, Харингтън Канън е починал тази сутрин. Малко след като си си тръгнал. Смятат, че е от сърдечен удар. Отишъл си е бързо, умрял е спокоен. Адвокатът му Кливланд Уинтърс ми се обади да каже, че ти ще си главният носач на ковчега. Господин Канън го е упоменал в завещанието си, както и това, че ти трябва да избереш останалите петима.

Отпуснах глава върху писалището и тихо се разплаках. Майка ми изсумтя недоволно.

— Лео, не го вземай толкова навътре. Знаеш, че му беше дошло времето. Всички ще умрем един ден.

Без да й обръщам внимание, продължих да плача. Най-накрая тя не издържа:

— Според мен беше страшно превзет и неприятен мъж.

— С мен, майко, се държеше мило — отвърнах й. — И то когато това можеше да се каже за много малко хора.

— За това сам си си виновен, господинчо.

— Казвала си ми го няколко милиона пъти.

— Опитай се да запазиш почтителност в мъката си — скара ми се тя. — Господин Канън беше известен със своята стиснатост. Години наред работеше при него без заплащане. Хубаво му беше да си има роб.

— Защо ти е толкова неприятно, когато някой ме харесва? Защо това толкова те ядосва?

— Говориш глупости, сине.

— Не мисля, Линдзи — зад гърба си чух гласа на баща ми, който тъкмо влизаше. — Каквото и да направи нашето прекрасно момче, ти си все недоволна.

— Имам по-големи изисквания от теб, Джаспър — каза му тя. — Моите очаквания по отношение на Лео са високи и не се срамувам от тях.

— Може би са непосилно високи за когото и да е — каза й той.

— Той никога не е бил идеалният син — продължи тя. — И ти го знаеш много добре.

— Никога не съм искал идеален син — отвърна й той. — Добър и човечен ме задоволяват напълно.

— Харингтън Канън беше опак човек и мърморко, освен това използваше Лео — заяви майка ми. — Мисля, че не заслужава чак толкова скръб.

— Майко, господин Канън винаги се е държал добре с мен — извиках аз. — Човек трябва да го познава отблизо, за да го разбере.

— Според мен имаше нещо похотливо в интереса му към теб.

— Искаш да кажеш, че господин Канън е искал да ме чука, така ли? — попитах наивно, както обикновено.

— Забранявам ти да използваш такъв език в кабинета на директорката — скара ми се отново тя.

— Но директорката намекна точно за това.

— Така е — съгласи се баща ми.

— Винаги съм мразила стари дегенерати — обобщи майка ми.

— Господин Канън беше джентълмен — обади се баща ми. — Нямаме причина да го смятаме за дегенерат.

— Току-що стана вторият човек, който ще носи ковчега му — казах.

— За мен това е висока чест, сине.

Същия следобед след убийствената тренировка се метнах на колелото и се спуснах по Брод стрийт в свежия здрач, който носеше в себе си първия полъх на идващата студена зима. Усещах вятъра в лицето си и това ме ободри. Заключих колелото си на паркинга и влязох в адвокатската кантора на „Рейвънъл, Джоунс, Уинтърс & Дей„. Беше след работно време, но Кливланд Уинтърс ми беше казал, че ще работи до късно вечерта и че трябва непременно да отида.

Кантората му беше на третия етаж в красива сграда отпреди Гражданската война, в която се усещаше приятният мирис на кожа, типичен за всички адвокатски фирми. Господин Уинтърс беше съвършен пример за чарлстънски аристократ с буйната си, прошарена коса и вежливи царствени обноски — същински принц на Крайбрежното царство.

— Здрасти, Лео — каза той и се усмихна, като ме видя. — Изчакай да дочета този документ и ще ти обърна внимание.

Когато най-сетне вдигна очи и затвори писалката си, аз му казах:

— Обзалагам се, че сте купили това писалище от господин Канън.

— Харингтън твърдеше, че съм му го откраднал преди четирийсет години — отвърна господин Уинтърс. — Истината е, че моите родители ми го купиха от него, когато завърших юридическото си образование. Мисля, че му бяха платили сто долара.

— Значи наистина са го откраднали — казах. — Обзалагам се, че сега струва четири-пет хиляди.

— А, значи Харингтън те е научил да разпознаваш антиките, така ли? — попита господин Уинтърс.

— Ако питате него, той ме е научил на всичко — казах. — Разбира се, няма нищо общо с истината. Но господин Канън си беше жива енциклопедия на всякакви антики. Наистина го харесвах.

— Както и той теб — каза адвокатът. — Лео, знаеш ли защо те повиках днес тук?

— Предполагам, за да уточним кой ще носи ковчега му — отвърнах.

— Не, извиках те тук по съвършено друг въпрос. Аз съм единственият изпълнител на завещанието на Харингтън. Той иска една аукционна къща от Кълъмбия да извърши търга на вещите в магазина му. Ти трябва да изготвиш опис на всичко налично и после да го сравниш с техния опис.

— Сър, това не е никакъв проблем — заявих важно аз.

— Той има далечни братовчедки, които живеят в старчески домове. Някъде на север. Обезпечил ги е щедро, така че да нямат грижи, докато са живи.

— Нямам търпение да отида да го кажа на майка ми прекъснах го. — Защото тя винаги го е смятала за стиснат мошеник.

— От днес нататък вече няма да говори така — каза господин Уинтърс и се усмихна.

— Никой не може да затвори устата на майка ми — заявих примирено аз.

— Обещавам ти, че аз ще го направя — каза адвокатът и се подсмихна.

Погледнах го учудено — физическата му привлекателност допълваше самочувствието му.

— Лео, Харингтън ти е завещал магазина на Кинг стрийт. Освен това и къщата на Трад стрийт с цялата мебелировка.

— Боже Всемогъщи! — промълвих.

— Знаел е, че не разполагаш със средства да поддържаш магазина и къщата, затова ти е оставил двеста и петдесет хиляди долара в облигации и двеста и петдесет хиляди долара в брой — нещо като начален капитал, когато завършиш колежа. Къде възнамеряваш да продължиш образованието си?

— В „Цитаделата„ — казах.

— Ще имам грижата — каза господин Уинтърс. — И това фигурира в завещанието.

— Исусе Христе! — ахнах. — Но защо? Аз работех в магазина му по решение на съда.

— Той винаги е гледал на теб като на свой собствен син — обясни господин Уинтърс.

— Но аз не съм му никакъв — казах. — Абсолютно никакъв.

— Очевидно си му бил някакъв, щом е решил да те направи толкова богат — рече той, пресегна се към кутията за пури и ми подаде една. — Кубинска е.

— Не са ли забранени за внос? — попитах.

— Да — кимна той, докато палеше собствената си. — И затова са по-сладки.

Приведе се над писалището, взе пурата от ръцете ми и отряза върха й с елегантен, приличащ на гилотина инструмент. После взе инкрустираната си с перли запалка, поднесе ми огънчето и каза да дърпам силно. Главата ми изчезна зад облак синкав дим. След няколко минути вече повръщах в тоалетната на господин Уинтърс. Като дойдох на себе си, дробовете и очите ми пареха, като че съм излязъл от горяща къща.

— Трябва време, докато свикнеш — каза господин Уинтърс.

— Сега разбирам защо са забранени.

— Въпрос на вкус — подметна той. — Като коняка и мартинито. Лео, чакат те пари и това ще стане доста бързо. Първо ще платя данъците върху наследството. Може би ще минат пет-шест месеца, докато имотът се прехвърли на твое име. Винаги съществува възможността някой отдавна забравен пети братовчед да оспори завещанието.

Приведох се напред, стиснах ръката на Кливланд Уинтърс и му казах:

— Наети сте, господин Уинтърс. Щом Харингтън Канън ви се е доверил, няма причина да не го направя и аз. Съжалявам, че ви изхабих пурата.

— Не се тревожи. Куба няма къде да избяга — каза той.

След тази вечер при всяко мое пътуване в Канада или Европа винаги се връщах с кутия кубински пури за моя чарлстънски адвокат. Треперех от страх, чувствах се като контрабандист при всяко прекосяване на границата и при всяка митническа контрола, но знаех, че нищо друго не може да зарадва господин Уинтърс повече. Когато той умря през 1982 г., наследих кутията му с пури, както и писалището, на което беше подписал документите, които пък щяха да променят посоката на живота ми. Пренесох въпросното писалище на работното си място в „Нюз енд Куриър„ и оттогава, щом седна да пиша статиите си, все се сещам за Кливланд Уинтърс и винаги изпращам по една благодарствена молитва към Харингтън Канън.

Паркирах велосипеда си пред къщата на господин Канън на Трад стрийт и за миг се опитах да си представя, че е моя. Сега, като се връщам мислено назад, май знам какво се е мъчило да проумее онова момче, загледано в дома, който вече му е принадлежал. Въпреки че не е бил в състояние да изрази ясно мислите си, нито да ги подреди така, че да извлече смисъл през онази пълна с изненади нощ, вярвам, че вторачен в неясния десен на килима, се е опитал да го свърже със собствената си неведома съдба. Независимо каква гледна точка е избрал, внушителната сграда нямаше да бъде негова, ако не беше отказал да издаде на полицията кой му е подхвърлил кокаина през първата седмица от първата му година в гимназията. Какво би трябвало да направи едно момче със забранената информация? Как би могла тя да му помогне да си изгради философия, с която да живее достойно и да разчита на себе си? Какво правиш, като научиш със сигурност, че съдбата може от раз да те направи собственик на една от най-красивите къщи на Трад стрийт? Това не приличаше на Божия намеса, но можеше да се приеме като произведение на един весел Бог с чувство за хумор, на един танцуващ Бог, който обича пакости не по-малко от молитви, един закачлив и дяволит Бог. Затова Лео Кинг стоеше пред дома, който най-ненадейно се беше врязал в живота му като метеор. Не можеше да намери никакво обяснение, никаква причина. Струваше му се невероятно, че едно грозно момче, което беше прекарало почти цялото си детство в заведения за душевноболни, което бе открило тялото на своя брат самоубиец във ваната, може да възвърне усещането си за смисъла на живота и дори да повярва, че изневиделица късметът му е проработил.

22 Номер 55

След тренировката за полуфинала срещу „Гафни„ се изкъпахме, облякохме и тръгнахме към къщата на треньора Джефърсън за вечерята с печени стриди, която ни беше обещал още в началото на годината, ако успеем да се класираме за плейофите. Собствениците на „Боуенс Айланд„ бяха поели кетъринга, а от родителите си знаех, че те правят най-добрите печени стриди в страната. Задният двор беше изпълнен докрай с моите съотборници, техните приятелки и родители. Махнах на Старла Уайтхед, която ходеше с Дейв Бриджес, един от най-добрите ни защитници.

След операцията Старла започна да привлича погледите на десетки младежи, включително моя. Обадих й се да я попитам дали иска да отидем заедно на партито довечера, и разбрах, че четирима от моите съотборници ме бяха изпреварили. Тя изглеждаше доста объркана и притеснена от това внимание.

— Как смяташ, какво толкова искат от мен? — попита ме съвсем искрено.

Нямаше как да й отговоря в лицето на този въпрос, най-вече защото не исках да я лъжа.

— Попитай Шеба — посъветвах я, на което тя ненадейно се изсмя — прекрасен звук, който бях чувал толкова рядко преди операцията й.

Тръгнах към отрупаната със стриди маса с ръкавица на лявата ръка и нож за стриди в дясната. Скоро Найлс и Айк цъфнаха от двете ми страни. Бети застана до Айк, което пък ме накара да се учудя защо я няма Фрейзър да застане до приятеля си Найлс.

— Защо не виждам Фрейзър?

— Каза, че не може да дойде — отвърна ми Найлс.

Отскочих до мястото, където седеше Моли заедно с останалите мажоретки. След като се бяха събрали с Чад миналия месец, тя най-старателно ме избягваше, дори в часовете, в които седяхме един до друг. Постепенно се бях примирил с факта, че тя е част от живот, в който за мен няма място, но дори и в най-голямото си разочарование не можех да я мразя. Изглеждаше ми толкова беззащитна и толкова свястна, независимо от начина, по който се беше отнесла с мен, че не можех да й се сърдя. Гласът ми прозвуча по-скоро спокойно, отколкото агресивно, когато я попитах:

— Къде са Чад и Фрейзър? Болни или какво?

За пръв път от онази вечер в Пиги Парк насам тя ме погледна в очите и сви рамене.

— Не знам, Лео. Мисля, че баща им е против идването им тук.

— Мислиш или знаеш? — попитах.

— Знам — отвърна ми малко гузно тя.

— Защо? — отговорът ми беше известен още преди да попитам.

— Защото господин Рътлидж тропнал с крак, като чул, че партито ще бъде в дома на чернокож — каза тя и пак сви рамене.

— А вашите как реагираха?

— Казах им, че съм на тренировка с мажоретките — отговори ми Моли с нетрепващ поглед. Очите й сякаш ме молеха да си върнем старото приятелство.

Леко смутен, побързах да изтичам в кухнята, където госпожа Джефърсън приготвяше огромна купа със салата от нарязано прясно зеле и печен боб. Помолих я да използвам телефона.

— Скъпи, има един в спалнята. От там ще можеш да говориш на спокойствие — каза ми тя.

Набрах номера на Чад. Както и очаквах, обади се баща му.

— Господин Рътлидж, може ли да говоря с Чад? — попитах го, като умело преправих гнева си в любезност.

— А може ли да те попитам защо го търсиш? — отвърна ми с въпрос господин Рътлидж. Изведнъж си дадох сметка, че още не съм преодолял онази интуитивна омраза, която изпитах към него при първата ни среща в яхтклуба.

— Лично е.

— Всички телефонни обаждания са лични. Но точно тези обаждания за Чад и Фрейзър минават през мен. Това е прерогатив на всеки баща. Един ден, като имаш деца, ще го разбереш.

— Сигурно. Тогава може ли да предадете нещо на Чад от мое име?

— Лео, ще му кажа, че си го търсил — отсече господин Рътлидж.

— Не, искам да му предадете нещо.

— Казвай, ето ме с лист и молив в ръка.

— Кажете му, че няма да играе в щатския полуфинал тази събота — казах. — И утре да върне униформата си. Да повторя ли?

— Не, копеле такова. Разбрах всяка дума — отвърна ми той. — Знаеш много добре, че още тази вечер мога да се обадя тук-там и майка ти, баща ти и онзи черен треньор ще бъдат уволнени.

— Обадете се — казах. — Но синът ви няма да играе в мача срещу „Гафни„.

— Жаба, не притежаваш такава власт — каза господин Рътлидж, използвайки прякора ми със саркастичен тон.

— Аз съм един от двамата капитани — продължих. — Ако и другият капитан се съгласи с мен, че Чад влияе зле на единството на отбора, можем да отидем при треньора и да поискаме неговото отстраняване.

— Моят син не общува с негри.

— Тогава няма и да играе футбол с тях — отсякох.

— Лео, нямаш полза да ме превръщаш в свой враг.

— Ние сме врагове от деня на първата ни среща — заключих аз и затворих телефона.

Върнах се при останалите, но изведнъж се усъмних в смисъла на онова, което бях извършил на своя глава, и извиках треньора Джефърсън, Айк и Найлс, за да им кажа за станалото. Опитах се да им предам разговора ми с Уърт Рътлидж дума по дума и зачаках гневното избухване на Джефърсън. Такова обаче не последва. Айк и Найлс изглеждаха обезпокоени, но не и засегнати.

Треньорът обаче ме изненада. Погледна часовника си.

— Обзалагам се, че Чад ще цъфне тук след по-малко от пет минути. Познавам си момчетата, познавам и бащите им. Всички момчета и всички бащи искат да участват в мачовете на шампионата. Знаете ли кое е най-смешното в тази работа? Знаете ли кой ще е най-доволен сега?

Огледахме се и чух как Айк се изсмя, после и Найлс. И двамата изрекоха името в един глас:

— Уърми Ледбетър!

Не бяха минали и десет минути, когато колата на Чад спря пред дома на Джефърсън. Чад и Фрейзър изтичаха през задната врата, а Чад отиде право при треньора, като междувременно ми хвърли убийствен поглед.

— Тренер, съжалявам, че закъснях. Колата ми погоди номер.

— Няма нищо, Чад, на всекиго може да се случи — каза му той. — Хайде, хапнете малко стриди със сестра си. — После се обърна към нас тримата и ни намигна. — Момчета — каза ни, — това, което видяхте току-що, се нарича добра треньорска работа. Много добра. Защото в мача срещу „Гафни„ ще имаме нужда от Чад.

И наистина имахме. Пробивният бек на „Гафни„, когото бяхме гледали на записи цяла седмица, изглеждаше пет пъти по-висок в действителност. Гледаше мръсно, сякаш обладан от зъл дух, а тялото му беше подплатено с мускули дори и там, където такива не трябваше да има. През първото полувреме отбеляза четири тъчдауна и „Гафни„ ни водеха с 28:0, когато влязохме в съблекалните. Върху черната дъска треньорът Джефърсън вече беше начертал новите размествания, с цел да парираме неестествено агресивния противников играч. Номерът му беше 55, а сатанинските му всевиждащи очи дълго пронизваха с взора си нощните ми кошмари. Прегази ме, като че бях малко дете. Когато се опитах да му отнема топката — нещо невиждано по време на този мач, — сякаш се блъснах в канара. Отбелязахме точки на три пъти през второто полувреме, а Уърми дори успя да се отскубне в един момент за два тъчдауна, но все пак изгубихме с 43:35. Това беше най-лошият мач в цялата ми кариера.

Помъчих се да забравя числото 55 и непрекъснато си повтарях, че не трябва да мисля за него, дори когато стана номер едно в професионалния отбор на Джорджия. Но мигом разпознах тези гневно пламтящи очи, когато двайсет години по-късно ги видях отново в една уличка в Сан Франциско и отново се срещнах с Маклин Тихуана Джоунс.

Първата събота на последния ми януари в гимназията отидох с колата до сиропиталището „Свети Юда„ и паркирах до шевролета на сестра Поликарп. Вписах името си в дневника за посещения, както и времето на пристигане, след което изтичах нагоре по стълбите към залата за игри. Айк и Бети играеха билярд с осем топки, а Старла четеше книга на едно момиченце, което не бях виждал преди.

— Грабвай една щека и да видим какво може белият човек — подвикна ми Айк и се ухили. — Ще ти покажа как се използва.

Мразех този вид билярд, защото беше агресивен, мъжкарски и опасен. Но най-вече защото изобщо не ме биваше, докато Айк го играеше страшно артистично и виртуозно. После Бети се включи в играта, а той остана да я наблюдава с окото на познавач и с нескрито възхищение.

— Къде е това място, където Шеба и Тревър ще бъдат главната атракция тази вечер? — попита Бети.

— „При Биг Джон„ — каза Айк. — На „Ист Бей„.

— Вие ще ходите ли? — попитах.

— Ти, Жаба, май нещо не разбираш, затова сега слушай. Аз съм на „ти„ със соул музиката. Владея ритъма, стила, имам страхотна външност и страхотна пластичност. Искам да кажа, всичко, което трябва за танца, както и Бети. Но съществува една голяма пречка. Живеем в Юга, където нашите хора си имат малко неприятности с вашите. Защото вашите хора много обичат да ги бесят по дърветата. Затова моите хора гледат да стоят настрана от вашите. Разбираш ли какво ти казвам? „При Биг Джон„ е бар за бели. Затова няма да ходим да гледаме Шеба и Тревър.

— Аз познавам самия Биг Джон. Той е бивш играч от професионалната лига. Мъж и половина. Бил съм в неговия бар и знам, че там ходят и цветнокожи. Една вечер бяхме там с баща ми и влязоха трима от бившите му съотборници, и тримата чернокожи. Ще обидим близнаците, ако не отидем.

— Вие двамата с Найлс ще ходите ли? — попитах Старла.

— Найлс ще ходи с Фрейзър — каза ми тя.

— Тогава ти ще дойдеш ли с мен? — попитах я, уж небрежно.

— Тоя любезничи ли или какво? — обади се Айк.

— На среща ли ме каниш? — изненада се Старла. Когато я бях канил преди, тя все си мислеше, че го правя заради приятелството ни.

— Не, само като шофьор.

— Жаба, кажи й, че я каниш на среща — подкани ме Бети и въздъхна.

— Да, каня те на среща — кимнах аз. Напоследък често се улавях, че си мисля за Старла, особено след като Моли се върна окончателно в светското си стадо. Всъщност доста често.

— Среща — извика тя. — Звучи ми съвсем естествено. Да бе, Жаба, с удоволствие ще дойда. Благодаря. Знаеш ли, че с Найлс ще ни изхвърлят от тук веднага, щом се дипломираме? Сестра Поликарп току-що ни съобщи радостната вест. Още на мига, в който ни връчат дипломите, сме на улицата. Тя непрекъснато ни дразни, като ни пита на колко сме години, а ние не знаем. Представа си нямаме. Може да съм и на четирийсет. Никой не успя да открие свидетелствата ни за раждане. Единственото, което знам, е, че Найлс винаги е бил до мен. Винаги.

— Къде е сега?

— Напоследък е станал много гъст с Чад — подхвърли Айк откъм билярдната маса. — Двамата са като дупе и гащи.

— Това никак не ми харесва — изсумтя Бети. — Нямам никакво доверие на Чад. Държи се предизвикателно като всички бели. Дори когато се усмихва, усещам колко е озлобен.

— Вие двамата ще дойдете ли с мен и Старла? — попитах аз.

— Като нищо — каза Айк. — Ще те взема в седем. Сигурен ли си за Биг Джон?

— Ще кажа на баща ми да му се обади предварително — успокоих го. — За да сме сигурни.

— Защото нашите няма да са никак доволни, ако утре трябва да ходят да идентифицират трупа ми в моргата — каза Айк.

— Това обаче не важи за нашите родители — обадиха се в един глас Бети и Старла и всички сираци наоколо избухнаха в смях.

Проехтя звънец. Включихме се в групата, която пое надолу по стълбите към голяма, но много занемарена градина; виждаше се, че е била проектирана с много вкус и навремето сигурно е била красива. Тухлените блокчета, с които бяха павирани алеите й, издаваха вкус към реда и порядъка. Състоянието й вбесяваше майка ми, но тя знаеше, че възстановяването в целия й предишен блясък би струвало много пари и усилия. Сега се използваше от сираците като място да се поразтъпчат, което и правеха всеки божи ден, докато някоя от по-младите сестри заставаше на пост до прозореца в библиотеката. При всеки дори и най-плах опит за допир или само хващане за ръце, тя надуваше реферската си свирка и пронизителният й звук на мига слагаше край на всички раздвижени хормони долу.

Айк и Бети вървяха на няколко метра зад нас под орловия взор на монахинята. Отначало двамата със Старла крачехме мълчаливо. Тъй като майка ми беше луда по цветята, аз знаех всичко за тях — в момента обаче минавахме край свят от коренища, грудки и семена, които напролет щяха да избуят в ярки цветове. Под нас земята спеше, но корени и стъбла чакаха с безкрайното си търпение април и прииждането на светлината. Вървяхме по пътеки без никаква зеленина, а и градът отдаваше почит на неизменния период на умърлушено повяхване. Мълчаливо отминавахме папрати и голи стръкчета.

— Трябва да говоря с теб за Найлс — каза Старла, като завихме по алеята, която разполовяваше градината.

— Какво за Найлс?

— Нещо става с него — рече явно обезпокоена тя. — Непрекъснато се мъкне с тоя Чад. Бети е права: това е безобразие.

— Понеже е хлътнал по Фрейзър — отговорих. — Няма нищо чудно.

— Не, има нещо друго — продължи Старла и поклати глава. — Найлс винаги е споделял с мен. Всичко. А сега си има тайни. Неща, които не ми доверява.

— Откъде знаеш?

— Знам, и то с такава сигурност, с каквато знам как да напиша името си с кръв върху тази стена — каза тя и посочи тъмночервения тухлен параклис на „Свети Юда„.

— Найлс знае какво върши — казах. — И ти си наясно с това повече от всеки друг.

— Изчезва всеки уикенд. Той с Фрейзър и Чад с Моли. Нали знаеш, че Чад и Моли са отново заедно?

— Разбира се — отвърнах. — Винаги вървят така притиснати един към друг, че и цигарена хартия не можеш да провреш помежду им.

— Винаги ми изглежда много подозрително, когато влюбени двойки демонстрират чувствата си на публично място — каза тя. — Сякаш крият нещо. Или по-скоро прикриват истината.

— Нямам представа. Ние с Моли така и не стигнахме до този етап. Никъде не сме ходили само двамата.

Тя кимна, черните й очи останаха непроницаеми. Преди да я попитам какво мисли, Старла ме изненада. Протегна ръка към лицето ми, повдигна брадичката ми и ме целуна по устата. Не беше сестринска целувка. Беше целувка, която ме удари чак в петите.

Отдръпна се назад и попита:

— Лео, искаше да ме целунеш, нали? Хареса ли ти?

Бях като онемял, затова само кимнах. Тя се изсмя с ръце все още на раменете ми.

— Тогава защо да не се влюбим един в друг? Като Найлс и Фрейзър. Като Айк и Бети. Можем да бъдем щастливи като тях. Погледни ги. — Обърнах се и видях, че Айк и Бети стоят прегърнати, страстно впили устни един в друг.

В средата на градината се издигаше дъб, който сигурно беше на повече от сто години. Мислех, че може да ги скрие от наблюдателницата в библиотеката, но ето че свирката проехтя пронизително. Айк и Бети се пуснаха неохотно и продължиха да се разхождат, без дори да се държат за ръце, но лицата им грееха. Старла беше права — изглеждаха щастливи.

Двамата със Старла ги настигнахме и четиримата си разменихме съзаклятнически усмивки.

Барът „При Биг Джон„ не беше по-голям от железопътен вагон и когато пристигнахме, вече беше пълен с курсанти от „Цитаделата„. Публиката се състоеше предимно от бели и Айк ме изгледа така, сякаш го бях поканил за почетен гост на собственото му линчуване. Но влязоха и двама чернокожи курсанти; по някакво съвпадение Чарлз Фостър и Джоузеф Шайн бяха първите двама чернокожи, постъпили в „Цитаделата„. Зарадваха се, като разбраха, че Айк току-що е спечелил стипендия за академията. Седнахме на тяхната маса отвън, докато вътре вреше и кипеше от курсанти, които не спираха да се наливат с бира. В отсрещния край на малкия двор зърнах Чад и Моли заедно с Найлс и Фрейзър. Седяха на маса с още две двойки, които не познавах, но всички имаха онзи издайнически тен, който говореше за яхтклубове и регати, както и за лични впечатления от кокосовите палми в Мартиника по време на коледната ваканция. Заведението беше достатъчно претъпкано, затова никой не обърна внимание на шефа на пожарната, който застана на външната врата, запуши я с тялото си и повече не пусна никого. Както беше предсказал Айк, новината за красивата Шеба се беше разпространила като вирус.

Тревър се появи от една задна врата и веднага се упъти към пианото. Седна и засвири химна на „Цитаделата„, при което всички кадети скочиха на крака, застанаха мирно и нахлупиха шапки. Шеба влезе през същата врата и запя химна на тяхната алма-матер с еротично задъхан глас — нещо нечувано и невиждано в историята на тази песен. Въздухът в бара се наелектризира от странната смесица на потрес с похот. Когато Шеба стигна до последния куплет, курсантите вдигнаха шапки и ги размахаха във въздуха. Тревър бързо смени тенденцията на вечерта, като заудря дивашки по клавишите, изпълнявайки най-пламенната версия на „Дикси„, която бях чувал. Врявата беше такава, че гласът на Шеба не беше в състояние да я надвика. Но много скоро тя укроти положението с вълнуващата си интерпретация на „Ние ще победим„. Да сме наясно с музиката на нашето време беше един от белезите на моето поколение, затова си дадохме сметка, че тя всъщност ни представяше една Американска трилогия, която свърши с „Бойният химн на републиката„, при което повечето янки скочиха на крака.

Докато Шеба държеше публиката в плен, Старла се обърна към мен, обви шията ми с ръце и започна да ме целува. Беше страхотно наистина, но аз се притесних от тези целувки на публично място. Лицето ми гореше, когато се отдръпнах и се огледах наоколо, за да проверя дали някой не ни наблюдава. Доколкото видях, единственият човек, който ни фиксираше, беше Моли. Тя улови погледа ми и изръкопляска бавно и подигравателно.

— Какво толкова, Лео? — попита Старла. — Повечето хора се целуват на обществени места. Нали съм ги виждала.

— Хора като нас ли?

— Да, хора като нас — отговори ми тя. — Между другото ще ходиш ли на бала на гимназията?

— Миналата година не бях.

— Но тази година ще дойдеш — каза ми тя.

Шеба започна собствената си версия на „Балада за зелените барети„, която отново подлуди курсантите и Биг Джон вдигна огромната си дясна ръка, за да възстанови някакво подобие на ред в заведението си. Шеба и Тревър флиртуваха безсрамно с тълпата, нещо естествено за тях.

— Не съм мислил по въпроса — признах аз. — Има време, нали е чак през май.

— Айк вече е поканил Бети.

— Така ли? Това значи ли, че ти искаш да отидеш с мен? — попитах.

— Не значи, защото не мога — отвърна ми тя.

— За какво намекваш? Защо не можеш да дойдеш с мен?

— Защото нямам подходяща рокля — каза тя.

Една идея ме озари като мълния и аз бързо изрекох:

— Аз ще ти ушия рокля.

— Какво?

— Майка ми ме е възпитала да бъда, както тя казваше, феминист, каквото и да означава това. Преди две години за Деня на майката й уших рокля. Шеба също умее да шие. Тя ще ми помогне.

— Ами обувки? — попита Старла. — Майка ти научила ли те е да правиш обувки?

— Шеба има цяла стая, пълна с обувки — казах й. — Не се тревожи, ще те издокараме от главата до петите.

Старла се пресегна и потупа Бети по рамото.

— Лео ме покани на годишния бал!

Двете се прегърнаха, след което Бети ме удари по рамото с юмрук, който не беше никак приятелски, защото после цял ден ме боля ръката и дори не можех да се прицелвам точно, като мятах вестниците на следващата сутрин. Айк се обърна да ме поздрави, после ме попита дали искам да се срещаме по двойки. Малко неуверено и доста случайно, но ето че навлязох в нормалния живот на моите връстници и всичко ми изглеждаше чудесно. Оставих зад гърба си годините на Жабата. Казах сбогом на момчето, което дълго време се беше измъчвало от този точно прилягащ му прякор. Не ми беше и минавало през ум, че мило момиче като Старла може да ме харесва толкова много. Продължихме да се целуваме, а когато се отдръпнах, усетих как прималявам, обзет от желание. Загледан в тъжните очи на Старла Уайтхед, тази вечер аз се влюбих в нея и поради това невнимание поех по дългия и мъчителен път, който съсипа живота ми.

През зимата, когато баща ми палеше огъня в камината, обикновено започваше със стърготини, прозрачни като люспите на скарида, след което го приласкаваше да забумти с помощта на по-солидни подпалки. Вдишвах аромата, затварях очи и си мислех, че този дим е най-богатият парфюм на света. Баща ми ни беше издялал в работилницата си гладки дъски, които подпирахме върху двете странични облегалки на кожените кресла и там обикновено си пишех домашните. Майка ми се занимаваше с кореспонденцията си, с която едва насмогваше, а баща ми четеше научните си списания и ги издраскваше с бележки в полето. Самият огън пееше приспивно, а баща ми се грижеше да не угасне, преди да е станало време за лягане.

Късно една вечер телефонът иззвъня. Баща ми го вдигна и заговори тихо в слушалката. След като затвори, ми каза:

— Беше Шеба. Отиди у тях, защото Тревър не е добре. Бил много разстроен от нещо.

Взех си якето и излязох в студения чарлстънски въздух. Миризмата на дим от комина на нашата къща беше по-силна от тази, която изпускаха реките и мочурищата — носеше се на талази над целия квартал, пръскаше тайнственото си ухание като от нощна градина. Чух плача на Тревър, който седеше на верандата. Шеба го беше прегърнала. Изкачих стълбите и седнах от другата страна на разстроения си приятел. Взех ръката му, стиснах я и попитах Шеба:

— Любовна свада ли?

— По-лошо — каза ми тя. — Наплачи се, скъпи. Наплачи се на воля.

Когато тя изтича в къщата, за да донесе чаша вода на брат си, аз го притиснах към себе си. Водата помогна, но мина известно време, преди да проговори. Цялото му тяло се тресеше. Най-накрая проговори:

— Преди един месец двамата с Найлс бяхме номинирани за членство в едно братство. Момчетата от всички гимназии около Чарлстън, общински и частни, дават мило и драго да влязат в него. Това е голяма чест.

— Нищо не си ми казвал — рече Шеба.

— Защото се заклехме да пазим тайна. Организацията води началото си още от 1820 година.

— Мидълтънският сбор ли? — попитах.

— Откъде знаеш? — учуди се Тревър.

— Майка ми отдавна подозира присъствието им в гимназиите на града, дори в „Пенинсула„, но така и не успя да се добере до доказателства.

— Чад Рътлидж ни беше предложил и тази вечер беше церемонията по официалното ни приемане. Бях страшно развълнуван. Найлс пък не можеше да повярва на късмета си. И двамата бяхме много изненадани, че ни се оказва такава чест въпреки скапаното ни потекло.

— И какво провали нещата? — попита Шеба.

— Заведоха ни в една къща на Мийтинг стрийт — продължи Тревър. — В нещо като тържествена зала се бяха събрали стотина момчета на нашата възраст. Всички бяха облечени със смокинги, а на лицата си носеха черни маски. Приличаха на филмови статисти. Цареше пълна тишина, докато въвеждаха кандидатите. Те се изправяха пред едно пъпчиво момче на катедрата. Новобранците бяха осем. Първите шест минаха безпроблемно. Събралите се гласуваха „да„ с вдигнат нагоре палец. Характеристиките им бяха безупречни. Обичайните чарлстънски копелета от фамилиите Приоло, Рейвънъл, Гейлиар и Уорлис. Повечето бяха в роднински отношения с тях и всичко представляваше един нагласен маскарад. После превключиха на друга скорост и купонът започна.

— Къде беше Чад? — попитах с леден глас.

— Предполагам, сред тях — каза Тревър. — Но не го видях. Може и изобщо да не е присъствал.

— О, присъствал е и още как — подхвърлих. — Продължавай, Тревър.

— Ами дойде моят ред. Мислех си, че ще ме посветят в старата история на Чарлстън, за да съм наясно със смисъла на братството — нещо, което ми беше напълно неизвестно. Тогава момчето от катедрата заяви: „Господин Тревър Поу е първият номиниран за членство, който е отявлено хомосексуален. Майка му е обикновена алкохоличка, сестра му — обикновена курва, и освен това, колкото и да търсехме, не успяхме да открием какъв е произходът му. Как ще гласува събранието за членството на известния педераст Тревър Поу?„ Бурно „не„ прогърмя сред море от палци, сочещи надолу. След това се хванаха с бедния Найлс.

— Е, казали са нещо вярно — поне за сестра ти — извика разтреперана Шеба. Едва сдържаше гнева си.

— Шеба, това не е вярно — казах й. — Не говори така.

— Пъпчивият на катедрата, божичко колко грозен беше, прочете от къс хартия с ужасния си, монотонно сериозен глас: „Найлс Уайтхед е прекарал живота си в местене от едно сиропиталище в друго, търсел е майка си Брайт Уайтхед, както и баба си Ола Уайтхед. Но в опитите си да открием нещо повече за него попаднахме на съобщение за смъртта и на двете жени в „Чимни Рок Таймс„. Господин Уайтхед очевидно не знае името на истинския си баща. Роден е в колиба някъде в планината Блу Ридж — В гимназията „Пенинсула„ са му измислили прякора Планинска горила. Как ще гласува събранието за селяндура, наречен Планинска горила?„ И отново силно изревано „не„ и палци надолу. След което двамата с Найлс бяхме изведени от залата от четирима души, които ни захвърлиха на Мийтинг стрийт като сутрешен боклук. Бяхме толкова сащисани, че не знаехме какво да си кажем.

— Сега къде е Найлс? — попитах.

— Бях толкова скапан, че си тръгнах към къщи, а когато след малко се огледах за Найлс, него го нямаше. Може би плачът ми го е разстроил, както и самата церемония.

— Не, казали са на Найлс нещо, което той не е знаел — обясних аз. — Старла и той винаги са бягали, защото са вярвали, че майка им и баба им са живи. Знаеш ли, че Найлс е бил роден, когато майка му е била едва на тринайсет години? А баба му — на двайсет и седем. Тези копелета са убили нещо в него, когато са ги обявили за мъртви.

— Ще кажа на Чад, че искам да ме чука — обади се Шеба. — А след това ще клъцна пишката му с градинска ножица.

Баща ми се появи на нашата предна веранда и се провикна между двете високи магнолии:

— Всичко наред ли е, деца?

— Всичко е ненаред — извиках му. — Ела тук, ако обичаш.

Баща ми прекоси улицата тичешком. Надве-натри, много пестеливо му описах събитията от вечерта. Видях, че се ядоса, защото бръчките на челото му се вдълбаха още повече.

— Елате у нас да седнем край камината. Трябва да се обадя по телефона на няколко души — каза той.

Седнах до камината заедно с измъчените близнаци и наистина се трогнах, като ги видях как си държат ръцете и не се пускат нито за миг. Когато баща ми дойде да разбута огъня, им донесе по малка чашка коняк, за да се успокоят.

— Тревър, тежка нощ — каза му той, — но сутринта ще бъде още по-тежка за Чад Рътлидж — Ето какво ти обещавам: Чад няма да страда от запек през следващите няколко седмици. Ще дам на негово височество един добър урок. Мисля, че директорката ще му даде друг.

Шеба отпи от коняка и, загледана в пламъците, каза:

— През целия си живот никога не съм се чувствала в безопасност, но сега се чувствам — тук, в тази къща.

Чух шум и отидох до вратата. Погледнах през пердето на прозореца и видях сериозното лице на Фрейзър Рътлидж. Отворих й и тя се втурна към Тревър, а като го вдигна, за да го прегърне, той увисна като играчка в ръцете й. Приличаше на крехко и невинно безгръбначно.

— Току-що се сдърпахме с Чад и аз го шамаросах така, че свитки му излязоха — изплака тя. — Като чух какво са направили ония момчета с Найлс, побеснях. Казах му колко се срамувам, че във вените ми тече кръвта на рода Рътлидж, и се изплюх в лицето му.

— Значи Чад е участвал в това дело, така ли? — попитах.

— Чух ги двамата с баща ми да се смеят толкова силно, че изтичах да разбера защо. Чад разказваше на татко какво се е случило на събранието. Тревър, само като го слушах, нещо ме преряза. Повярвайте ми. Чад каза, че го е направил, за да защити фамилната ни чест. Защото нито един Рътлидж не може да се омъжва за някакви селяндури.

— Добре, тогава защо са хванали и Тревър? — попитах.

— За фон. Той е бил десертът. Освен това е послужил за заблуда на Найлс, който не се е усъмнил в нищо, тъй като е бил предложен заедно с Тревър.

И тя метна една маска, която улових във въздуха.

— Ето един сувенир от незабравимата нощ на Чад. Не се е поколебал да злепостави и унизи единствения приятел, който грозната му сестра е имала някога.

— Ти не си грозна, бейби — каза й Шеба и я прегърна. — Избий си го от главата. Ей, Лео, кажи, не се ли надървяш само като си помислиш за Фрейзър?

— Всяка нощ.

— У мен пък Фрейзър възбужда цялата половин десета от единия процент мъжественост, който притежавам — обади се Тревър.

Фрейзър се разсмя. Последва ново почукване на вратата. Станах да отворя и докато минавах покрай Тревър, му подхвърлих:

— Следващия път, като решиш да влизаш в някой клуб, Тревър, не го прави тайно от мен. Я виж сега, напълни къщата с хора.

Под светлината на лампата отвън Старла хвърляше сянка по дължината на целия двор. Прегърнах я, заведох я до огъня, но тя отиде да целуне Тревър. Когато баща ми се върна в стаята, Старла каза:

— Найлс ми се обади от някаква будка по пътя към Кълъмбия. Каза да предам на всички вас по едно „благодаря и сбогом„.

— Каза ли ти къде отива? — попита баща ми.

— Не — отговори му Старла. — Но не е нужно. Аз знам къде отива — в Северна Каролина. Момчето се връща у дома, в къщата, в която сме родени.

— А ти знаеш ли къде се намира тя? — попитах.

— На двайсет мили от една голяма скала — каза Старла. — Бях съвсем малка, когато дойдоха да ни отведат двамата с Найлс.

— Да не е Чимни Рок? — попита баща ми.

— Точно така — кимна Старла. — Откъде знаете?

— Лео, утре тръгваш на екскурзия в планината — отсече той. — Трябва да върнеш Найлс.

— Ще тръгна пеш към Чимни Рок, ако не ме вземете със себе си — закани се Фрейзър.

— Аз съм бегълка по природа — каза Старла.

— И ние искаме да дойдем — обадиха се Тревър и Шеба.

— Ставате прекалено много — поклати глава баща ми. — Нека се ограничим до Старла и Фрейзър. Лео, вземи комбито на майка си. Аз ще се обадя на Бърни да те замести с вестниците. Старла, сигурна ли си, че ще можеш да го намериш?

— Почти сигурна.

— Аз ще се обадя на Поликарп — осведоми я той. — Сега вървете с Фрейзър в спалнята за гости. Фрейзър, ще звънна на вашите да им кажа, че си добре. Край на приказките. Вървете да спите. Трябва да върнете момчето тук, където му е мястото.

— Господин Кинг, той е тръгнал закъдето му е мястото — каза Старла.

— Сега вече Чарлстън е в кръвта на Найлс — усмихна се баща ми. — От дълго време си е у дома, но още не го знае.

В шест сутринта поех с колата на майка ми по тъмните улици на още неразсънения град, а когато излязох на шосе 1-26, дадох газ и се отправих на запад, в сърцето на Южна Каролина. Старла седеше до мен на предната седалка и дремеше. Слънцето се показа от морето. На задната седалка Фрейзър спеше непробудно върху възглавниците, които баща ми ни беше дал заедно с хладилна чанта, пълна със сандвичи, печени яйца и печена шунка, обвити в алуминиево фолио, както и пакет шоколадови бисквити. Преди да потеглим, ми бе подал и две нови стодоларови банкноти, както и ловджийската ми пушка с пълна кутия патрони.

— За всеки случай — ми каза. — Освен това съм ти сложил въдицата и рибарските такъми.

— Връщаме се в неделя — казах му, — с Найлс или без Найлс. Ако не го намерим, не съм сигурен дали Старла ще иска да дойде с нас.

— Няма — отсече баща ми.

След като излязохме от Кълъмбия, спрях на една бензиностанция и им казах, че правим кратка спирка за зареждане. Моите спътнички излязоха от колата да се поразтъпчат в още студеното утро. Взех картата на двете Каролини и я сравних с тази, върху която баща ми беше очертал път през лабиринт от горски пущинаци с жълт флумастер — чакаше ни изкачване сред хълмовете на Северна Каролина. Беше оградил с кръг едно място, което се наричаше Лейк Люър, през което, поне така изглеждаше, се влизаше в Чимни Рок. Стигнем ли Чимни Рок, ме бе предупредил той, оттам нататък ни чака чисто детективска работа. Каза ни, че трябва да се разпръснем и да започнем да разпитваме планинците, известни с двусмислените си отговори и пълното си недоверие към всякакви непознати. Като видя отчаянието, което се бе изписало на лицето ми, той ми напомни, че Старла все пак се връща в родния си край и ще бъде сред свои.

След като напуснахме Спартанбърг, влязохме в онази мистериозна земя, която за мен винаги е представлявала истинският Юг — място на призрачни отбивки по пътя, от които ти прималява, и малки белосани църкви, в които почитат един далеч по-безпощаден Христос от моя. Навлязохме в царството на ловците на змии, контрабандистите и канибалите, където земята е твърда, камениста и неподатлива на обработка. Преди обед минахме през Лейк Люър и напрежението в колата нарасна, докато следвахме предварителния си план, съставен в пълно неведение по отношение на терена и недружелюбните, необщителни хора, които ни предстоеше да срещнем.

— Какво представляват планинците? — попитах Старла.

— Хора като всички останали — отговори ми Старла, — много по-готини от тия в Чарлстън.

— Едва ли — обади се Фрейзър. — Ние в Чарлстън сме известни с добрите си обноски.

— Как смяташ, дали Тревър и Найлс са харесали добрите ви обноски снощи?

— Това е просто традиция — каза Фрейзър и впери очи право пред себе си. — Винаги се нарочват две момчета, които да не бъдат приети. Записано е дори в правилника на Мидълтънския сбор. Чад каза, че без изгонването на неподходящите това би било най-отегчителната церемония в света.

— Колко мило от страна на Чад да сервира такова преживяване на Тревър и Найлс — обади се Старла. — Много е печен, като трябва да се измислят гадости. Бих искала Бог да белязва такива хора. Нали разбирате, например да ги създава грозни като смъртта, така че подлостта да е изписана на лицата им. Мислех си, че Уърми е такъв, но, по дяволите, сто пъти го предпочитам пред Чад.

— Бял боклук и нищо повече — обади се Фрейзър.

— Фрейзър — озъби й се Старла, — ние с Найлс стоим много по-долу от всякакви бели боклуци. За нас бял боклук е едно стъпало по-нагоре в обществото.

— За теб може и да е — отвърна й Фрейзър, — но не и за Найлс. Той поне притежава гордост.

Долових припрян шум като от щурец, който се мята в буркана за стръв. Погледнах и зърнах метален блясък в ръката на Старла. Беше вдигнала ножа така, че Фрейзър да го види.

— За Бога, Старла! — извиках.

— Цяла сутрин си мисля как ще ти прережа гърлото — започна Старла с равен тон — заради това, което брат ти стори на Найлс. Така че, префърцунена кучко, хич не ми плямпай за гордост. И друг път хубаво си помисли, преди Да се заяждаш със селянче като мен.

Отбих встрани, спрях колата и им креснах на двете:

— Целта на това пътуване е да върнем Найлс. Не искам Да чувам никакви приказки по въпроса кой е селянин и кой е гражданин, или и двете слизате от колата. Старла, дай ми тоя нож.

Тя го сгъна и ми го подаде. Пъхнах го в джоба си и отново излязохме на пътя. Като минахме по един мост, го хвърлих във водата.

— Това трябва да е Чимни Рок — казах и им посочих една оголена скала, която стърчеше някак неуместно, като че напук на всичко останало, сякаш някой слабоумен създател я беше забучил тук, след като се е уморил да сътворява звезди.

Градът Чимни Рок беше място, от което да си купиш томахавка на индианците чероки, индианско украшение за главата, камшик от кожа на бизон или буркан пчелен мед от кошерите в земята на рододендроните. Без туризъм Чимни Рок щеше да представлява самотно планинско селище, изникнало край осеяната с огромни камъни река Брод. Една част от магазините бяха затворени за през зимата, но имаше и доста отворени, които се опитваха да примамят заблудени пътешественици като нас, тръгнали да изкачват планината на път за Ашвил. Бяха от двете страни на главната улица и като че продаваха едни и същи стоки. Спрях Старла и Фрейзър пред един от тях. Двете слязоха от колата и тръгнаха да разпитват от врата на врата дали някой знае нещо за семейство Уайтхед, като частни детективи.

Паркирах колата в другия край на града и влязох в една бръснарница. Докато бръснарят ме подстригваше, го попитах за семейство Уайтхед. Каза, че името му звучи познато, но не беше сигурен дали изобщо е срещал човек с тази фамилия. Със сигурност знаеше обаче много истории за въпросните люде; били типични планинци и имали репутацията на свадливи, упорити и непреклонни мъже, които хранели особена неприязън към блюстителите на закона. Май били наполовина чероки и наистина, като се замисли човек, нищо във физиономиите на Найлс и Старла не можеше да опровергае тази информация. Но той беше почти сигурен, че отдавна са се изнесли от тук, вероятно да търсят работа. Каза още, че макар повечето планинци да са дръпнати и вироглави хора, сред тях трудно виреела подлостта и точно там май се криела причината за изчезването на рода Уайтхед.

Отидох да потърся моя издирвателен отряд и много скоро зърнах Старла и Фрейзър, които тичаха към мен.

— Жената в онзи магазин за сувенири се обади по телефона и се разбра, че имам трети братовчед, който всеки момент ще дойде да ни види — извика Старла възбудено.

След малко до нас спря един пикап и в него видяхме единствения си шанс за връзка с Найлс. Малко необичайно, мъжът носеше мека шапка и работен гащеризон и първо ни изгледа, после се обърна само към Старла:

— Ти трябва да си Уайтхед — рече той и ни метна по един свиреп поглед. — Кои са тия?

— Те са с мен — каза му Старла. — Заедно сме. Знаеш ли къде е живеело семейството ми?

— Ей там — и той посочи с палец зад гърба си. — Нагоре по склона. Не може да се стигне до там.

— Защо да не може? — попита го Старла. — Искам да видя мястото, където сме израсли заедно с брат ми.

— Има само черен път, който върви по ръба на склона и е много опасен. Косите ти да настръхнат. Само веднъж съм бил горе. Преди няколко години буря предизвика голямо свлачище. Оттогава никой не е виждал онези къщи.

— Как се стига до там? — настоя Старла.

— Първо трябва да излезете на Ашвилската магистрала. Практически вие сте на нея. След това тръгвате да се изкачвате. Река Брод ще ви остане вляво. Като стигнете до мястото, където Потокът на пъстървата се влива в Брод, огледайте се за черен път, който води нагоре в планината. Много е стръмен. Внимавайте. Стигнете ли до свлачището, оттам нататък вече само пеш — до къщата е около километър и половина. Навремето му викаха пътя Уайтхед.

— Благодаря, братовчеде — каза Старла.

— Щом е за семейството — отвърна той, докосна меката си шапка за поздрав и потегли с пикапа.

Винаги съм се възхищавал от хора, които умеят правилно да те упътят, а те са малко. Третият братовчед на Старла ни даде толкова точни указания, сякаш ни начерта карта. Още щом излязохме от границите на Чимни Рок, тръгнахме да катерим стръмния склон и много скоро вече лъкатушехме по острите завои, след което стигнахме гъста гора, а слънцето клонеше към залез. Карах колкото е възможно по-бързо, исках да стигнем до къщите на Уайтхед, преди да мръкне; комбито се задъхваше нагоре по стръмното. Изведнъж Старла изкрещя, че вижда потока, който се спускаше стъпаловидно към Брод. Навлязохме в местност с планински водопади, които вдигаха пръски от млечна пяна и препускаха по огромните камъни на реката.

Завих по път, който изглеждаше недовършен, пропаднал или изронен. Превключих на втора, докато се движехме на зигзаг към неизвестния финал. Продължавахме да изкачваме склона и Потокът на пъстървата остана под нас — първо на трийсет метра, после на триста, а отвесният път ставаше все по-опасен. После започнахме да се спускаме към потока, а колата беше толкова близо до ръба, че чак се изсмях, като погледнах Фрейзър в огледалото за обратно виждане и видях, че е затворила очи и не смее да погледне.

— Сега Найлс ми харесва повече от всякога — казах.

Натиснах рязко спирачката, щом видях свлачището, което се появи изневиделица, след което пак се приближих до реката. Хлътването на земята беше толкова силно, сякаш цялата планина се беше изместила вляво.

Паркирах.

— Хайде да отидем първо до потока и от там — до къщите. Би трябвало да са съвсем близо. Фрейзър, вземи въдицата. Аз ще нося храната.

На фона на последните отблясъци на залязващото слънце зърнах тясна пътечка, по-скоро просека, която водеше към потока, и тръгнах по нея, нарамил чантата с храна. Като стигнах до водата, тръгнах нагоре към извора. Вече се беше стъмнило, когато чух спасителните думи на Старла:

— Подушвам огън.

Ускорихме ход и скоро пред нас изникнаха силуетите на четири къщи, построени като наколни жилища насред потока. Поехме към порутените и изоставени сгради, следвайки миризмата на дим, която идваше от последната. Отворих вратата и влязохме в напълно занемарена стая, проядена от гъби и плесен. Самотен мъж седеше до огъня.

— Найлс? — извика Старла.

— Защо се забавихте толкова? — попита той. Не бях чувал по-тъжен глас.

Седнахме пред каменната камина, нахвърлихме се на сандвичите и се заслушахме в припряната песен на потока под нас. Найлс изяде три сандвича един след друг, без да пророни дума. Виждаше се, че не е слагал залък в устата си след онази злополучна церемония. Фрейзър се настани до него, но като че ли не смееше да го докосне. Огънят, студът и влагата ни караха да тръпнем от лоши предчувствия, докато чакахме Найлс да наруши мрачното си мълчание. Той се надигна от пода и хвърли в огъня няколко дървета. Тишината като че вдигаше нови прегради между нас и ни отдалечаваше един от друг.

Фрейзър се престраши първа и сложи край на мълчанието и гузното ни смущение.

— Значи тук сте отраснали със Старла?

— Аз съм роден тук, а двамата израснахме в първата къща, която сте отминали — каза Найлс — Но там няма под.

Фрейзър се озърна в мрака, който беше така непрогледен, че огънят не можеше да го разпръсне.

— Много е хубаво. Харесва ми.

Двамата със Старла избухнахме в неудържим смях. Тънка усмивка пробяга дори по мрачното лице на Найлс.

Не това искаше да каже Фрейзър, но беше страшно притеснена — виждаше се по нервния жест, с който ту сваляше, ту слагаше сапфирения си пръстен.

— Друго исках да кажа — продължи тя, — ама не се получи. Мислех си, че е много екзотично, особено отпред с водопада.

Отново прихнахме да се смеем със Старла, а огънят хвърляше олюляващи се, гротескни сенки върху стената, докато вечерта потъваше все по-дълбоко в собствения ни смут и неловкост. Въпреки това раздразнението ми от Найлс растеше. Винаги съм смятал, че мълчаливият човек е най-прехвалената форма на съществуване.

— Как така се решихте да дойдете? — попита Найлс най-накрая.

— Ами — започнах аз, — защото чухме, че сега е най-доброто време за излети в планината. Дори можело да падне сняг. Освен това тази планина, както знаеш, предлага луксозно пребиваване с обслужване по стаите, пухени завивки, горещи вани, сауна и приятни разговори със стари приятели.

— Защото искаме да се върнеш, Найлс — каза му Фрейзър. — Без теб отборът ни е непълен.

— Те винаги могат да се изгаврят отново с мен — каза й Найлс, — защото знаят, че те обичам.

Фрейзър го придърпа към себе си и погали косата му с трогателна нежност. Порив на вятъра нахлу през счупените стъкла и ни накара да се сгушим по-плътно един към друг. Хвърлих още дърва в огъня.

— Найлс, няма да им дам с пръст да те докоснат, кълна ти се — каза му Фрейзър. — Да знаеш само каква плесница зашлевих на Чад, като се изфука вкъщи за случилото се. Родителите ми страшно се паникьосаха, като видяха колко съм разстроена. Чарлстънското общество е ужасно жестоко, но никой не си дава сметка за това. Преди двайсет години Мидълтънският сбор е бил на път да се разпадне. Церемонията по приемането на нови членове била много скучна и членската им маса започнала да се топи. Една година например само девет от старите членове се явили на церемонията по приемане на новите. Тогава на някого му хрумнало да се номинират и по двама безнадеждни случая, за да си правят майтап с тях. Найлс, истината е, че родителите ми винаги са били против нашата връзка. И ти го знаеш. Като напусна Чарлстън, ти само наля вода в тяхната мелница.

— Целият този разказ е много красив и трогателен — обади се Старла, — но на мен ми се пикае.

— Използвай клозета при втората къща — каза й Найлс. — Вътре има и вестници.

— Пикае ми се, не ми се чете — отвърна му тя.

— Личи си, че отдавна не си живяла сред чукари — каза й Найлс. — Ела, ще ти покажа пътя.

Когато Найлс и Старла се върнаха, ние с Фрейзър му разказахме всичко, което беше станало след изчезването му. Той се изсмя на случката с братовчеда. Един спомен го подсещаше за друг и много скоро Найлс се потопи в миналото. В порутената къща започна да се чува само неговият глас. Мисля, че пристигането ни беше отприщило нещо у него, беше докоснало нещо дълбоко заровено, което сега сам бе решил да разкрие. Душата му оживя край огъня. И той ни разказа своята история — онази, която дори Старла не знаеше.

Бил роден в къщата, в която се намирахме сега; тринайсетгодишната му майка, която се казвала Брайт, отишла в къщата на майка си по обед, когато водите й изтекли. Съпругът й — едър здравеняк — работел като пазач в лудницата в Ашвил и рядко се прибирал у дома. Кръстили Найлс на реката Нил, която се споменава в Библията, след като научили за нея от проповедника в църквата. Когато Старла дошла на бял свят година по-късно, нея кръстили на Витлеемската звезда.

Двайсет и седем годишната му баба сама изродила Найлс, защото била акушерка. Двамата му вуйчовци, вечно навъсени, но много работливи мъже, живеели в къщите по средата. Синовете на дядо Пикърил варели най-добрата контрабандна ракия в тази част на Северна Каролина и за това свидетелствала присъдата, която имали. Майката на Найлс била много мила жена, която се разплакала от радост, като родила Старла, защото така вече щяла да си има две кукли, с които да си играе — едно момче и едно момиче. Самата тя никога не била имала кукла като дете. Найлс и Старла твърдяха, че майка им и баба им ги обожавали и, разбира се, ги разглезили. Никой в семейството не можел да чете или пише, но всяка вечер се събирали да си разказват поверия, предания и случки за лов, диви зверове и семейни разпри. Вуйчо Фордам свирел на банджо и те пеели старите църковни химни, както и планински песни, които поколенията си предавали от уста на уста.

Найлс пазеше малко спомени от баща си, и всичките лоши. Когато благоволявал да се прибере вкъщи, обикновено бил пиян. Между другото, каза Найлс, името му било Уайтхед Крийк, след което добави, че за закуска ще ни хване пъстърва.

— Ако оцелеем дотогава — обади се Фрейзър и всички се сгушихме по-плътно край огъня. Хвърлих още дърва в него.

Бащата често биел майка им и другите мъже се намесвали да я защитят. Найлс си спомняше колко разпалени и противни били техните скандали. Баща му обикновено оставал за уикенда, след което се връщал в Ашвил на автостоп. След време съвсем разредил посещенията си, което било добре дошло за Найлс и Старла. Майка му Брайт имала кошери, с които се издържали; бурканите с нейния мед се продавали в магазините чак до Роли. Освен това притежавали две крави, от които си правели масло, мляко и сирене, а прасетата, които гледали, колели за месо. Баба им била превъзходна готвачка. В неделя вземали едно муле, впрягали го в каруцата и така минавали двете мили до Чимни Рок, за да отидат на църква. След службата обикновено обядвали в двора на църквата и в това се състоял целият им обществен живот.

— Като малък — каза Найлс — човек не си дава сметка дали е щастлив или не. Ние със Старла бяхме сигурни, че сме обичани, обожавани и винаги добре нахранени. Мама беше решила, че ние ще бъдем първите деца в рода им, които ще получат образование. Загубата й беше тежък удар за нас и тази мъка продължи много по-дълго, отколкото си мислехме. Тъкмо харесаш собствения си живот, и все ще се намери някой демон да реши, че всичко трябва да ти се отнеме.

Ето че един ден баща му отново се върнал от града. Найлс не знаел малкото му име, тъй като със Старла му викали „тате„, а майка им го наричала „миличък„ и други гальовни имена. Този път донесъл документи, попълнени от адвоката му, и поискал развод. Посочил на Брайт едно място и й казал да сложи там кръстче, за да може да се освободи от нея и да се ожени за друга. Като чула това обаче, Брайт побесняла, изтичала до къщата на майка си, грабнала пушката на баща си от бюфета и хукнала обратно, но успяла да зърне само как съпругът й бяга колкото го държат краката. Кучетата го погнали и нахапали. Тъй като майка им се бояла да не улучи някое от тях, изпразнила пушката в реката, колкото да го подплаши и да го накара да се замисли, преди пак да дойде да я врънка за подпис. Но всъщност приела случилото се доста по-тежко, отколкото показала. Найлс бил сигурен в това, макар и дума да не обелила срещу баща им. Би било под достойнството на една Уайтхед.

Няколко месеца по-късно баща им умрял в Ашвил. Семейният свещеник получил обаждане от града и отишъл до къщата на Уайтхед да им занесе тъжната вест. Майка му взела да вие от мъка и тогава преподобният Граб й предложил да заведе цялото семейство на погребението и те се съгласили.

— Облечени в най-хубавите си дрехи стояхме и чакахме на пътя към Ашвил да дойде свещеникът и да ни качи в колата си — каза ни Найлс. Баба му била единствената възрастна, която тръгнала да придружи дъщеря си, тъй като мъжете решили, че всяко краставо куче заслужава повече почит от въпросния съпруг. По завоите към Ашвил на Старла и Найлс им прилошало.

Църквата се оказала прекалено луксозна и претрупана за провинциалния вкус на майка им. Преди това Брайт не била срещала презвитерианци. Макар и малко объркани, двете с майка й сложили по едно кръстче в книгата за гости и отишли да се простят с тялото.

Найлс преглътна с мъка. Разбута огъня, после продължи.

Майка му паднала на колене и започнала да ридае и оплаква мъжа си, както било според древния им обичай, който обаче нямал нищо общо с презвитерианските традиции. Хората зяпнали цялата им групичка, като че били извънземни. Когато Брайт започнала да целува студеното лице на съпруга си, една жена се приближила до нея и й скръцнала със зъби. Попитала я какво си въобразява, че прави. Брайт изгледала жената и се разкрещяла насред църквата: „Оплаквам мъртвия си съпруг, бащата на двете ми деца. Разбра ли, госпожо гражданко?„ Тогава Найлс зърнал ужаса, изписан върху лицето на преподобния Граб, докато разговарял с един от пазачите, и веднага разбрал, че става нещо страшно. Още преди преподобният да успее да стигне до Брайт, друга жена се приближила до нея и казала: „Аз се омъжих за този човек в същата тази църква преди осемнайсет години. Там на първия ред седят тримата ми синове. Веднага напуснете този молитвен дом. Нямате работа тук.„

„Отец Клайд Граб ме венча за този мъртвец пред взора на Бога и в присъствието на цялото ми семейство преди шест години, когато бях бременна със сина си Найлс — отвърнала Брайт. — А това там е неговата дъщеря Старла. Затова не ми викай, че нямам работа тук. Аз съм неговата законна съпруга.„

Тогава обаче госпожа Съмърс допуснала сериозна грешка, като се обърнала към главния пазач и рекла: „Изхвърлете я от тук. И без много шум.„ Въпреки че Ашвил се намира нависоко, градът отдавна бил забравил манталитета на планинските жени. Във високите планини гордостта избуява като листата на лавъра и точно това изпитала на гърба си госпожа Съмърс, когато обезумялата майка на Найлс извадила ловджийски нож и я намушкала. Раната била дълбока, но не смъртоносна. Найлс не можел да направи нищо друго, освен да гледа безпомощно как двамата пазачи сграбчват майка му и извиват ръцете й назад. Скоро единият от тях паднал на земята, а от едното му рамо стърчал ловджийският нож на баба му. В църквата настанала страшна олелия.

— Повече не видяхме мама. Нито баба. През онази нощ започна дългото ни скитане от сиропиталище на сиропиталище. Ние със Старла си мислехме, че един ден те ще ни намерят. Знаехме, че и двете са в затвора. И бяхме сигурни, че като излязат, ще ни открият. Вярата ни крепеше през всичките тези години. Тази вяра и нищо друго — отсече Найлс.

— Продължавам да вярвам, че ще стане — обади се Старла. — Имам нужда от тях, болезнена нужда.

— Утре ще те заведа при двата гроба — каза й Найлс. — Те са в семейния ни парцел нагоре по склона.

Неистов вопъл огласи къщата. И той ни разкри със зловещо красноречие мъката, която разби сърцето на Старла. Всички се изредихме да я утешаваме, но има рани, които никога не зарастват, има оскърбления, които притежават нечовешка издръжливост. Тази вечер Фрейзър притисна Найлс към себе си и повече не го пусна.

Преди да тръгнем на следващата сутрин, отидохме до гробовете и казахме по една молитва за двете жени, които в съзнанието ми бяха добили обаянието на богини.

След това Найлс и Старла се умълчаха. Закарах ги в един ресторант в Лейк Люър и казах на всички да си поръчат по нещо. После се обадих на родителите си с добрата новина, че се връщаме в Чарлстън заедно с Найлс. Майка ми ме увери, че Найлс е оневинен и нито сиропиталището, нито гимназията, нито полицията ще му търсят отговорност. Няма да има никакви последици за това, че е избягал. Тя самата беше отстранила Чад Рътлидж от училище за една седмица и за малко не се бе сбила с родителите му в кабинета си. Карай внимателно, сине, страхотна работа свърши! При тези техни думи се почувствах замаян и разнежен от любовта им. И досега твърдя, че съм имал най-добрите родители на света.

По-късно Найлс ми каза нещо, което ни беше спестил тогава. Когато излязла от затвора, майка им дълго и безрезултатно търсила децата си, след което се обесила на едно дърво недалеч от къщата, в която бяхме отседнали през нощта. След погребението майка й отишла на гроба на дъщеря си и се простреляла в главата. Найлс смяташе, че Старла е твърде неуравновесена, за да преглътне този ужас. Съгласих се с него и никога не казах на Старла каква е била съдбата на майка й, дори след като се оженихме и започнахме обречения си живот заедно.

23 Мрак и мъгла

Една вечер на външната врата се позвъни. В този момент баща ми помагаше на Айк Джефърсън със задачите по тригонометрия и на Бети Робъртс с домашното по физика. Стана и тръгна да отвори. На пианото Тревър свиреше Шуберт, защото, както сам каза, нощта била Шубертова — една от онези негови фрази, които ние повтаряхме до края на живота си. Двамата с Шеба работехме един до друг, приведени над шевните машини, изцяло погълнати от роклите, които трябваше да ушием на Бети и Старла за годишния бал. И двете прекъсваха домашните си от време на време, за да може Шеба да им вземе поредната мярка. По всичко личеше, че роклите ще станат „трепачи„ по думите на Шеба. Найлс беше на горния етаж и зубреше на моето бюро в спалнята. Музиката беше пропита с болезнен копнеж и прочувствена меланхолия.

Баща ми отвори вратата. В процепа светлина стоеше Чад Рътлидж, а от двете му страни бяха сестра му и гаджето му. С Шеба бяхме забили очи надолу и изобщо не вдигнахме поглед, но се сепнахме, когато музиката спря внезапно. Чад, Моли и Фрейзър влязоха в стаята и в същия момент майка ми се появи от спалнята си в задната част на къщата. Затисна ни неловко мълчание. Найлс, очевидно усетил, че нещо става, се спусна по стълбите и при вида на Чад замръзна на място.

— Аз помолих Чад и момичетата да се отбият — обади се майка ми. — Откакто се върнахте от планината, никой вече не говори с Чад. В училище се чувства изолиран и съучениците му го отбягват. Да, постъпил е глупаво, извършил е нещо непростимо, но всяко престъпление заслужава прошка. На това ни учи литературата, както и изкуството, и религията. Чад?

Чад излезе напред. Виждаше се, че е страшно смутен от враждебните ни погледи. Понечи да каже нещо, млъкна, прокашля се и отново започна, а в треперещия му глас нямаше и следа от присъщата му арогантност.

— Дължа извинение на всички тук. Не очаквам да ми простите. Но исках да ви го кажа в очите, исках да ме изслушате. Найлс и Тревър имат право да се изплюят в лицето ми, както вече направи Фрейзър, и ще бъде напълно заслужено. Нямам обяснение за онова, което направих, дори пред себе си нямам. Найлс, откакто си се върнал, не се обаждаш на сестра ми. Всяка нощ я чуваме как плаче в стаята си. Родителите ми ще откачат. Тя не знаеше нищо за Мидълтънския сбор. Съжалявам. Моля те да ми простиш. Не знам какво друго да кажа.

Аз се обърнах с гръб към Чад и продължих да подшивам подгъва на роклята за Старла. Шеба също. Тревър отново засвири Шуберт. Найлс се върна обратно в стаята и Чад остана да стърчи по средата на стаята като ударен от гръм.

— Момент, момент! — провикна се майка ми. — Найлс, слез тука! Тревър, спри за малко. Лео, Шеба, погледнете ме. Разбира се, че може да решите да не приемете извинението на Чад, но трябва да му го кажете в лицето. Няма да търпя такава проява на грубост. Тук всъщност не става въпрос толкова за Чад, а за вас и за това какви хора сте.

— Найлс, защо не ми се обаждаш? — изплака Фрейзър, когато той слезе по стълбите. — Отидох в планината да те търся и мислех, че всичко помежду ни е като преди.

Найлс заби поглед в пода и сви юмруци.

— Как бих могъл да дойда пред къщата ти отново? Ами ако майка ти ми отвори или баща ти? Или дори брат ти? Как мога да кажа на тия хора: „Здравейте, аз съм Найлс, кварталният сирак. Може ли да говоря с дъщеря ви Фрейзър, която живее в тази разкошна къща и чието семейство ненавижда всичко, което олицетворявам сега и завинаги.„

— Но аз не мисля така — каза му Фрейзър. — И изобщо не ми пука какво мислят те.

— Сега го казваш — продължи Найлс. — Но дай да погледнем напред. Какво ще стане, ако решим да се оженим? Можеш ли да си представиш лицата на твоите родители и на техните надути приятели, ако една чарлстънска Рътлидж реши да се омъжи за сирак от дълбоката провинция, по-презрян и от негър? Айк и Бети, простете, не искам да ви обиждам и това не се отнася за вас.

— Разбираме — каза Айк и изгледа Чад.

— Господин и госпожа Рътлидж също се чувстват ужасно — рече Моли. — Иска им се това да не се беше случвало.

— Ако Тревър ти прости, Чад, ще ти простя и аз — обади се Шеба. — Дълго мислех за онова, което стори на брат ми и Найлс. Най-много ме отвращава, че си избрал двете най-свестни, чувствителни и уязвими момчета на света. Изобщо имаш ли представа какво детство е изкарал Тревър? Винаги да му се присмиват — женчо, момиченце, кокона, педераст, сестричка. Цял живот е бил като магнит за грубияни като теб. А те са навсякъде, във всеки град и във всяко училище — само чакат да им падне някой като брат ми. За да го пребият. Или да го съблекат гол и да му вземат парите.

— О, много ми харесва да ме събличат гол — обади се Тревър и ни намигна, с което поразреди напрежението.

— И ето ти, пристига Чад Рътлидж — продължи Шеба. Красни, суетен, аристократ, роден със сребърна лъжица в устата, която засега стои по-естествено в задника му. Чад, който няма никаква представа какво значи страдание, какво значи лишение. Най-лошото нещо, което някога му се е случвало, е, че на шибаната им регата е финиширал трети.

— Шеба, не с този език! — прекъсна я майка ми.

— Съжалявам, доктор Кинг — отвърна й Шеба. — Ти, Чад, нарочваш моя мил и чувствителен брат да бъде осмян от стотина чарлстънски задници с маски. Подвеждаш го да смята, че ще бъде приет в отбраното общество, защото хората били възхитени от таланта му. Тревър беше толкова поласкан, мислех, че ще се пръсне от гордост. Чад, трябва да знаеш, че ние с Тревър си имаме баща, който е луд, изнасилвач, а май ще излезе и убиец. Само семейство Кинг знаят за него. Те са готови да ни защитават на всяка цена. Онова момче там, което ти наричаш Жаба — да, точно така, Лео. Баща ми се появи в Чарлстън веднага след пристигането ни, за да ни малтретира отново. Беше ни проследил. Откакто се помним, все бягаме от него. Но той пак ни беше открил и тогава дойдохме тук за помощ. И знаеш ли какво? Господин Кинг зареди пушката си и подаде друга на Лео. Двамата тръгнаха посред нощ да гонят мръсното копеле.

— Шеба — каза Чад, — не мога нищо да сторя за това къде и как сте се родили. Нито мога да помогна на Найлс и Старла. Не мога да променя факта, че с Фрейзър сме Рътлидж. Само мога да съжалявам за едно наистина ужасно нещо, което извърших. Не мога да върна стореното назад. Но мога да помоля за прошка.

— Ако семейство Кинг и Тревър искат да ти простим, ще го направим. Дължим им го и много повече, разбира се. Но Жабата трябва да е пръв — каза тя.

— Съгласен съм — обади се Айк.

— Аз също — каза Бети, макар и неохотно.

— Нищо не съм направил на Жабата — избухна Чад и за миг влезе в старата си форма.

Старла наруши мълчанието си:

— Онова, което ти направи, Чад, е позор за цялото училище. Позор за всички нас.

— Не беше нарочно — отвърна й Чад. — Не се замислих. Беше грешката на човек, който не е научен да мисли за никой друг, освен за себе си. За моите родители винаги съм бил центърът на вселената им. Дори внуших на родната ми сестра, че е грозна. Нещо, което никога няма да си простя.

— Някой да има торбичка за повръщане? — попитах. — Ще си изповръщам червата заедно с цялата вечеря.

— Чад, лесно е да се каже — рече Айк. — По-трудно е да се направи. Можеш ли да ми обясниш например защо ние с Бети изобщо не знаем къде живееш?

— Нашите не ни разрешават да ви каним у дома — намеси се Фрейзър. — Те не вярват в интеграцията, никога няма да повярват. Но ние с Чад не мислим така.

— Хората се променят — обади се баща ми. — Това е най-хубавото нещо, докато растеш.

— Татко, трябва ли да простя на Чад още тази вечер? Или може да продължа да си го мразя още месец-два?

— Ето нещо, което не знаеш за времето, сине — отвърна ми той. — Движението му е непредвидимо. Понякога ти се предлагат стотици възможности да направиш каквото трябва, друг път обаче ти се дава само един шанс. Сега е твоят шанс. На твое място не бих го пропуснал.

Под смразяващия поглед на моите родители отидох при Чад и двамата се прегърнахме. Усетих дълбочината на неговата мъка. Хладното мълчание на съучениците му го беше съсипало. Дотогава не бях виждал Чад да страда истински.

Той се обърна към Найлс, Тревър и Старла и им протегна ръка. Сякаш беше вдигнал бяло знаме, а гласът му прозвуча като писклив хленч, като вик на отстъпление:

— Вижте, Найлс и Тревър, дълго търсех нещо, с което да обясня на себе си защо го направих, защо избрах вас. Единственият мотив е, че това е най-подлото нещо, което можах да измисля. И че точно вие двамата сте толкова далеч от обществото, в което съм израсъл, че не би могло да ми се случи нищо. И е най-отвратителната ми постъпка. А ето и кое е най-ужасното: че ми хареса, всеки миг от нея ми достави удоволствие. Докато разбрах, че Найлс е избягал.

Айк и Бети се престрашиха, прегърнаха Чад и така го върнаха в кръга на нашата наранена, разпокъсана група. Шеба прекоси стаята с няколко прескока и го целуна по двете бузи с целомъдрието на европейска монахиня.

— Чад, бъди по-добър. Ако успееш да го направиш, ще станеш почти съвършен.

— Ще се опитам. Но вие трябва да ме научите как.

Найлс бавно се приближи към Чад и го изгледа с очи на ястреб, студени, непримирими. Вторачи се в зениците му, сякаш се мъчеше да разчете някакъв шифрован текст и да намери ключ към сърцето и ума му. Накрая каза:

— Този път от мен да мине. Но не го правя заради теб. Обичам сестра ти. От деня, в който я видях. Има и още нещо. Успях да намеря майка си. Както и баба си. Двамата със Старла ги търсим, откакто се помним. По време на Мидълтънския сбор, когато онзи задник спомена „Чимни Рок Таймс„, за пръв път ми просветна къде да отида. Така че сега двамата със сестра ми вече може да спрем. Когато си сирак, Чад, не вярваш в щастливия край.

— Найлс — обади се Фрейзър, — мисля, че нас двамата ни чака щастлив край.

— Ще видим — каза Найлс. — В нашия свят ние вярваме в лошия късмет. Чад, Старла няма да ти прости и ще те мрази до края на живота си, така че не си прави труда да я молиш за прошка. Тя така е устроена.

— Разбирам — каза Чад. Найлс отиде да прегърне Фрейзър, а тя отпусна глава на рамото му и се разплака.

— Добре го каза, братко — поздрави го Старла.

Вниманието се прехвърли върху Тревър, който през цялото време седеше с гръб към нас, а ръцете му бяха застинали над клавишите. Не вдигна очи от пианото, но беше попил всички разменени в стаята думи. Надигна се с театрална помпозност, готов да се озове в светлината на прожекторите. Тръгна към Чад с лека, превзета походка; Тревър винаги създаваше впечатление, че ходи по въздуха. Върху лицето му се мъдреше лукаво изражение, като на вале спатия в някои тестета.

— Съжалявам, Тревър — промълви Чад. — Не знам как другояче да се изразя.

— Няма нищо, скъпи — каза му Тревър. — Дай да се целунем и да се сдобрим.

Той наистина целуна Чад в устата и му пусна език чак до гърлото. Чад заотстъпва назад, блъсна се във вратата, след което взе един пепелник и започна да плюе в него, сякаш го бе ухапала змия. Ние се запревивахме от смях.

— Отдалеч надушвам почитателите си — каза Тревър. Върна се при пианото и засвири „Една последна целувка„ от мюзикъла „Бай, бай, Бърди„.

После родителите ми отвориха задната врата, монсеньор Макс нахлу вихрено в стаята и захвърли квадратната си католическа шапчица, като че беше фризби. Баща ми му връчи чаша сухо мартини.

— Семейство Кинг ме поканиха да извърша ритуал по прогонването на зли духове. Къде е обектът, би ли се представил? Кой е клетият грешник, от когото дяволът трябва да бъде прогонен?

Чад излезе напред.

— Сър, предполагам, че търсите мен.

— Ела, синко, и да свършваме по-бързо. Разкажи ми само най-важното от това, което си извършил. И не съм сър, а монсеньор — поправи го Макс с властен тон.

— Монсеньор — каза Чад. — Държах се като задник.

— Не с този език, Чад! — смъмри го майка ми.

— Простено да ти е — рече монсеньорът. — Душата ти е пречистена. Задник е само едно от имената на всичко човешко. Означава, че си от плът и кръв като всички нас. Сега продължавай напред очистен и повече без прегрешения.

Монсеньор Макс благослови стаята, като я прекръсти. Вечерта приключи с усещането за поправено зло.

Тази година април беше мрачен и променлив, а май — обвит в мъгла. Но аз имам стари снимки, които ми служат за ориентир. На бала стисках ръката на Старла, която сияеше в новата си рокля. Шеба и Тревър дойдоха заедно и камерата се лепна за чувствената красота на близнаците и отказа да се занимава с други лица наоколо. Найлс гледаше строго и сериозно, а Фрейзър седеше в скута му — много елегантна с марковата си рокля, която двете с майка й бяха купили от бутик в Ню Йорк. Докато разглеждах тази снимка, за пръв път забелязах колко красиви рамене има Фрейзър, както и безупречния тен на лицето й. Айк и Бети гледаха един към друг вместо в обектива, както Моли и Чад. Двайсет години по-късно осъзнах колко сплотена е нашата група и колко ведро е излъчването й. Изглеждахме така, сякаш никога няма да умрем. Изведнъж си дадох сметка, че всички двойки от снимката, с изключение на близнаците в крайна сметка се ожениха за училищните си гаджета.

Дали ние със Старла вече бяхме разменили любовните слова, които в крайна сметка щяха да ни отведат до параклиса „Съмърол„, където монсеньор Макс щеше да ни свърже в свещен съюз в деня, в който завърших „Цитаделата„? И Айк се ожени в този параклис по-късно същия ден. Шеба и Тревър долетяха от Калифорния. Шеба беше шаферка на Старла. Найлс и Фрейзър се ожениха в „Свети Михаил„ следващата събота, а Чад и Моли последваха примера им по-следващия уикенд.

Взех друга снимка и се усмихнах, като си спомних как точно я беше направил баща ми. Макар че едва не се убихме, докато ни гласеше да му позираме. Снимката наистина излезе прекрасна и стана любима на всички ни. Бяхме със студентските си шапки и тоги, когато татко ни накара да се качим на магнолиите от двете страни на верандата. Дърветата бяха покрити със снежнобели цветове. Излазихме нагоре с известна трудност и много пъшкане, като момичетата се покатериха на дървото вляво, а момчетата — вдясно. Баща ми ни нареди да надничаме между клоните, но преди това всеки да откъсне по един цвят и да го стисне между зъбите си. Минаха петнайсет минути, докато се настаним, но резултатът беше невероятен: приличахме на нова порода горски елфи с грейнали лица. Тази абсурдна снимка се оказа артефакт от една неповторима, вълшебна година. Дори непознати се разсмиваха гръмогласно при вида й, а ние, разбира се, оценявахме своеобразния й хумор, както и факта, че баща ми беше успял да доведе идеята си докрай.

Джоузеф Райли-младши, бъдещ политик и отличен оратор, увековечи дипломирането ни с незабравимо слово. Моли покани целия клас в къщата на баба си — бели и черни, бедни и богати, — и даде да се разбере, че не робува на предразсъдъци. Тя покани и всички учители. Чух майка ми да казва на семейство Хъгър, че с жеста си Моли е дала чудесен пример и че тя не била виждала нищо по-прекрасно в цялата си учителска кариера. Това много зарадва родителите на Моли. Но сините очи на Чад помръкнаха, сякаш засенчени от тъмен облак. Иначе нямам много спомени от тази вечер, освен че плувахме, водата беше топла и приятна, приливът силен и прибоят шумен. Вълните галеха телата ни. Опиянявах се от впитите в мен устни на Старла. По изгрев трябваше да си тръгна, тъй като закъснявах за раздаването на вестниците.

Когато пристигнах, Юджин Хавърфорд ме смъмри за закъснението, но веднага след това се размекна и ми поднесе подарък по случай дипломирането ми, увит в стар брой на „Нюз енд Куриър„. Разопаковах го — съвършено нова електрическа „Оливети„, която сигурно бе струвала цяло състояние.

— Знам, че искаш да станеш журналист един ден. Ще ми се да работиш за този вестник — каза ми той. — А пък аз да разнасям проклетите ти писания из целия град.

И до ден-днешен използвам тази пишеща машина.

Голяма тълпа се беше събрала на гарата по обед, за да изпрати Шеба и Тревър за щата на техните мечти — Калифорния. Шеба щеше да плени южната му част, а Тревър северната. Майка им Еванджелайн също беше там; ако не се лъжа, и моите родители. Спомням си рева на множеството, когато близнаците започнаха да раздават въздушни целувки.

Ето че отново мятах вестници под звездното небе и вдишвах божественото ухание на градините. Препусках в мрака, улиците бяха като лабиринт, а слънцето изгряваше над окъпания в розово град; спусках се по Чърч стрийт, после към „Ист Бей„ и надясно към Мийтинг стрийт. Можех да измина този маршрут с вързани очи и никак не ми се искаше да се разделям с него.

След като хвърлих и последния вестник, продължих по Брод стрийт, за да се срещна с родителите ми и да отидем заедно на църква. Бях малко закъснял и се приближих на пръсти до майка ми, която седеше на първия ред. Тогава забелязах, че баща ми го няма.

— Къде е татко? — попитах шепнешком.

— Не му беше добре тази сутрин — отговори ми тя.

Необяснимо защо ме обзе сковаващ страх. Скочих на крака и се затичах. Метнах се на колелото и полетях към къщи. Чак по-късно съседите ми казаха, че докато съм се мъчел да отключа външната врата, съм пищял неистово. Втурнах се към спалнята и намерих баща ми паднал на пода по лице. Когато го обърнах, вече беше студен. Започнах да правя изкуствено дишане и да масажирам сърцето. Когато издишвах в устата му, имах чувството, че вкарвам въздух в продупчена книжна кесия. Въздухът ми не се връщаше от дробовете му, а оставаше там в притихналия мрак, който беше самата смърт. После се озовах в прегръдките на съседите. Еванджелайн Поу извика линейка, а аз седях на пода и се чудех какво ще правя оттук нататък.

След края на опелото в петък вечер се приближих до отворения ковчег. Целунах татко по двете бузи и безмълвно му благодарих за всичко, което беше сторил за мен, и най-вече за това, че ме беше обичал, когато дори аз самият не можех да се понасям. Свалих от дясната ръка пръстена му от „Цитаделата„ и го сложих в джоба си.

— Защо не си го сложиш на пръста? — попита майка ми.

— Защото още не съм го заслужил — казах. — След като го заслужа, ще си го сложа и ще го нося до края на живота си.

И сега, докато пиша тези думи на моята „Оливети„, гледам пръстена на баща ми.

На погребението се стече целият град. Монсеньор Макс започна словото си с думите:

— Джаспър Кинг беше най-прекрасният човек, когото съм срещал на земята. Обзалагам се, че ще бъде и най-прекрасният, когото ще срещна в рая.

Много хора присъстваха и когато тялото беше положено в двора на църквата „Дева Мария„. До гроба на Стив. Помислих си, че майка ми ще припадне при вида на надгробния камък с името на Стив; чак тогава си дадох сметка, че никога не беше ходила на гроба на големия си син. Аз често го посещавах и всеки път плачех.