На юг от Брод стрийт

8 Почукване на вратата

На вратата ми се почука. Погледнах календара: беше 7 април 1989 г. Нямах записани никакви срещи. Всички в нюзрума знаеха, че затварям вратата само когато ще пиша рубриката си, защото смятам тези отдадени на творчество часове за неприкосновени. На вратата ми стои надпис, закачен на кукичка, който гласи: „В момента Лео Кинг работи върху рубриката си, която го направи известен в Чарлстън, докато вие, останалите колеги, се трудите в напълно заслужена неизвестност. С други думи зает съм да пиша литература, която никога няма да изпадне в забвение, докато на този свят има мъже и жени, които милеят за човешкия дух. Затова дръжте жалките си задници по-надалеч, докато свърша.„ После следва подпис със завъртулка и „Божествения Лео Кинг„. В продължение на години колегите бяха издраскали посланието ми с най-гадни графити, от които то вече не се четеше. Почукването стана по-силно и настоятелно, освен това чух, че отвън се събира тълпа. Спрях да пиша, нахвърлих на един лист идеите, които ми бяха дошли наум, за да не дерайлират, и отидох до вратата. Отворих я със замах, готов да наругая натрапника.

На прага стоеше жена и нищо не беше в състояние да ме изненада повече от нейното присъствие в редакцията. Лицето й беше известно в целия свят; изящното й тяло със съвършени пропорции се беше появявало десетки пъти по филмови афиши, обикновено по дамско бельо или загърнато с животински кожи, както и на една скандална гола снимка с питон. Нямахме уговорка, но тя и без това никъде не се обаждаше предварително. Носеше бяла рокля, която едва удържаше пищните извивки на тялото й, които изглеждаха старомодни сега, когато повечето актриси се стараят да имат вид на недохранени. Очевидно, че се беше добрала до тук, съблазнявайки всичко живо по пътя си, беше успяла да привлече около двайсетина любопитни персони, главно разгонени мъжкари, но и известен брой звездобройки, както наричахме жените, които се захласваха по всичко холивудско.

Ако годината е 1989-а и не знаеш, че Шеба Поу е филмова звезда, значи си водил монашески живот. А нищо чудно и да не си се абонирал за „Нюз енд Куриър„, който отразяваше всяко свързано с Шеба събитие, независимо колко странно или скандално е то. Шеба беше единствената филмова звезда от Чарлстън, Южна Каролина. Ние следяхме най-щателно всяка новина за нашето момиче с благоговението, което смятахме, че й се полага. Чарлстън никога не е умеел да готви добра мексиканска храна, но когато експедирахме Шеба на Западното крайбрежие, ние всъщност им изпратихме най-страхотната енчилада.

— Простете, мадам — казах. — Но в момента съм зает с рубриката си и гоня срок.

Зад нея репортерите ме освиркаха. Тълпата беше набъбнала, тъй като се бе разчуло за появата на Шеба в сградата. Не мога да се сетя за нищо по-взривоопасно от Шеба и заобикалящата я тълпа.

— Лео, как изглеждам? — попита тя, флиртувайки с насъбралите се наоколо хора. — Бъди честен.

— Ставаш за ядене. — Съжалих за думите си още в мига, в който ги произнесох.

— Обещания, обещания — отвърна ми тя и тълпата изрева одобрително. — Лео, запознай ме с някои от твоите приятели.

Исках набързо да я обезоръжа, затова избрах няколко лица в тълпата.

— Онзи грубиян там е Кен Бъргър от бюрото ни във Вашингтон. До него е Томи Форд, зад него — Стив Мълинс. Жената, която след малко ще те помоли да се разпишеш върху сутиена й, е Марша Джерард. По-нататък е Чарли Уилямс, който пък ще ти поиска автограф върху една част от тялото си, но тя е толкова малка, че едва ще успееш да вместиш инициалите си.

— Не се безпокой, Чарли, ще намеря място за цяло любовно писмо — увери го Шеба.

Филмовата критичка Шанън Рингъл се провикна:

— Лео, не я дразни, искам да взема интервю.

— А, ти ли си кучката, която направи на пух и прах последния ми филм? — изрева Шеба и цялата стая притихна. Тя притежаваше глас, с който можеше да накара и семейство лъвове да млъкнат. В тона й нямаше никакво „мац, пис-пис„.

— Мисля, че си способна да изиграеш и нещо по-смислено — отвърна дръзко Шанън.

— Критици! — озъби се Шеба. — След всеки критик викам службите за обезпаразитяване.

— Вечно любезната Шеба — обадих се. — Извинете ме, дами и господа. Но госпожица Поу е прекарала цял ден в неистови усилия да си създава врагове за цял живот и сега е много уморена. А и мен ме чака работа.

— Ние с Лео бяхме гаджета в гимназията — провикна се Шеба.

— Не, не бяхме! — контрирах.

— Нерешителен е като носорог.

— Не е вярно! — Побързах да отведа Шеба в кабинета си и да затворя вратата.

Шеба беше развила у себе си почти планетарно его, което й помагаше да се задържи сред амбициозните звезди на Млечния път, по който най-красивите момичета и момчета се стичат към Холивуд всяка година — безкрайна река от хормони и самозалъгване, която е винаги налице и винаги за продан. Но когато затворих вратата, Шеба като змия захвърли кожата си на прочута дива и се превърна в тийнейджърката, която ме беше дарила с толкова много от своята радост и загадъчност през последната година в гимназията. Докато отивах до бюрото си, ме ощипа по задника, но го направи по-скоро закачливо, отколкото похотливо.

— Още се спичаш на тема секс, нали, Лео — каза тя.

— Някои неща никога не се променят — отвърнах. — Не съм те чувал от шест месеца. Не само аз, но и никой друг.

— Снимах филм в Хонконг с новия си съпруг, един вечно потиснат автор.

— Не си ме запознавала с последните си двама съпрузи.

— Повярвай ми, нищо не си изгубил. Сега се връщам от Доминиканската република, където успях да постигна най-бързия от всичките си разводи.

— Това значи ли, че Трой Спрингър е вече история?

— Истинското му име е Моузес Берковиц, в което няма нищо лошо, но има майка, пред която всяка разюздана курва изглежда като прилежна американска домакиня или като онази шведска мацка от „Спомням си мама„. Въпросната кучка си е сменила името на Клементайн Спрингър. Та хванах нейното момченце в леглото с шестнайсетгодишната актриса, която играе моя дъщеря във филма.

— Съжалявам, Шеба.

— Мъже! Кажи нещо в защита на твоя пол — предизвика ме тя.

— Всичко щеше да е наред, ако нямахме пишки. — Тълпата пред стаята ми не се беше разотишла съвсем и все още долавях ропота на разочарование сред репортерите.

Заслушах се в Шеба, която пред мен не се преструваше, и същевременно взех да я изучавам на спокойствие. Лесно е да забравиш за обилните сексапилни уплътнения по тялото й. Гласът й — дрезгав и до болка познат — ми звучеше като нещо по-прелъстително и от самото любене. Беше пленила цялата сграда на редакцията, без да си мръдне пръста, просто със самата си поява.

Само един човек беше забелязал, че е нахлула без разрешение. Чу се безапелационно почукване, без следа от плахост. Блосъм Лаймстоун, жената гладиатор, която бди на входа и проверява всички влизащи и излизащи от редакцията, си беше пробила път с помощта на мускулите си и с цялата ефикасност на инструктор на морски пехотинци, от чиито среди идваше, и се бе озовала в кабинета ми. Постави силната си чернокожа ръка върху дясното рамо на Шеба, но докато я смъмряше, ме гледаше право в очите:

— Твоята префърцунена приятелка, Лео, пак пренебрегна установения ред за влизане в сградата.

— Блосъм, тя не е идвала тук от три години — казах.

— Какво ще й стане, ако се разпише в книгата като всички останали?

— Харесва ми допира на ръката ти върху рамото ми, скъпа Блосъм — обади се Шеба, взе огромната ръка и я сложи върху напращелия си бюст. — Винаги съм харесвала нежния подход на лесбийките. Само те знаят как да накарат една жена да се почувства задоволена. Прицелват се право където трябва — без психотрикове и без преструвки.

Блосъм рязко отдръпна ръката си като опарена.

— Лесбийки ли? — възмути се тя. — Имам трима синове, а ти си ялова като самосвал. Затова подпиши тази хартийка и нанеси часа на влизане.

Шеба се подписа със замах и подписът й зае четири реда във въпросната книга. Бе дързък дори в своята нечетливост. После добави:

— Познавам дори мястото, където товареха камионите с вестници. Двамата с брат ми помагахме на Лео да ги разнася. Така че съм редовен посетител много преди ти, Блосъм, да пристигнеш тук. Разбра ли, ангелче?

— Така съм чувала и аз — отвърна й Блосъм. — Но въпреки това следващия път ще ми се подпишете, госпожице Поу, както правят всички останали.

— Последния път постъпи много хитро — продължи Шеба. — Продала си подписа ми за петдесет долара. Или бяха шейсет?

Блосъм се стъписа, но бързо се окопити:

— Аз ли съм го продала, или някой го е откраднал?

Пред вратата отново се беше събрала неголяма тълпа, която подслушваше огнената престрелка между двете неотстъпчиви жени. Шеба не беше забелязала хората, но в този миг се обърна и видя смълчаните им, изпълнени с очакване физиономии. Подготвих се за най-лошото и то се случи, преди да помисля как да го предотвратя.

— Блосъм, нека се разпиша върху лявата ти цица. Нямаш представа какви пари можеш да изкараш от това — каза й Шеба.

Репортерите до вратата възкликнаха шумно. Щяха да се изсмеят, ако не хранеха дълбоко уважение към Блосъм, която отбиваше ударите на всички откачени типове, които щурмуваха вестника при всяка поява на статия, обиждаща параноичната им чувствителност. Видях, че Блосъм се засегна от репликата.

— Тя не го мисли, Блосъм, само си приказва — казах й. — Види ли тълпа, Шеба автоматично започва да се прави на интересна, иначе е добро момиче.

— Лео, тя може да е много неща, но добро момиче не е — изсумтя Блосъм. — Дошла е при теб, за да иска нещо. Така че внимавай.

Плеснах с ръце и се разпоредих:

— Всички вън! Имам да пиша за неделното издание и трябва да се вместя в срока.

Когато отново останахме сами, Шеба ме погледна с единственото си изражение, което можеше да мине за стеснително. После и двамата се разсмяхме и се прегърнахме като брат и сестра.

— Лео, съжалявам, че се държа по този начин.

— Ще го преживея.

— Повярвай ми, с всички е така. Ти не си единственият — прошепна ми в ухото тя.

— Знам, Шеба. С мен можеш да бъдеш всякаква. Не забравяй, че знам коя си. По какъв повод си в града?

— Настрана от факта, че съм съсипана и разорена ли? И използвана като носна кърпа. Агентът ми не е получавал предложение за главна роля повече от година вече. На трийсет и осем съм. За жена в Холивуд това е все едно да си на хиляда години.

— И така да е — прекъснах я, — едва ли е причината, поради която си тук.

— Дойдох, за да се видя със старите си приятели — рече тя. — Лео, имам нужда да се върна към онова, което бях. Надявам се поне ти да ме разбереш.

— Да, но откакто сме завършили гимназия, никой от нас не те е виждал повече от десетина пъти.

— Нали се обаждах. Трябва да признаеш, че поне това правех — обаждах се по телефона.

Покрих очите си с длан.

— Шеба, обаждаше се мъртво пияна. Насмукана до козирката. Знаеш ли, че последния път ми предложи да се омъжа за теб?

— И ти какво ми отговори?

— Че ще се разведа със Старла и с радост ще го направя.

— Вие със Старла не сте женени, никога не сте били.

— Имам документи, с които мога да те опровергая — отговорих й.

Гласът на Шеба стана студен и пронизващ като стоманено острие:

— Това беше измислена любовна история. И по-лоша от неистински брак. А сега живееш измислен живот.

— Не можеш да ме заблудиш. Дошла си единствено да надуеш перките ми, нали? — рекох. — Преди да цъфнеш тук, се чувствах що-годе преуспял човек, Шеба. Тук, в Чарлстън.

— Никой от моите холивудски приятели не е чувал името ти.

— За същите ли говориш, които са престанали да се обаждат на агента ти?

— Да, за същите.

— Имаш две номинации за „Оскар„ за най-добра актриса — казах й. — Имаш „Оскар„ за най-добра актриса в поддържаща роля. Това вече се нарича успешна кариера.

— Но не съм спечелила „Оскар„ за най-добра актриса. Виж, номинацията е нещо като утешителна награда. Все едно ти пробутват да спиш с момче от персонала или дори с най-хубавото момче на снимачната площадка, вместо да се гушнеш с актьора в главната роля.

— С достатъчно главни изпълнители си се гушкала — подхвърлих й.

— Дори се омъжих за четирима от тях — усмихна се тя. — А спах с всички.

— Мога ли да те цитирам? — попитах и посегнах към пишещата машина.

— Разбира се, че не.

— Добре, Шеба. Искам толкова малко от теб — само една пикантна клюка или неподозиран слух, за да си приключа колонката за неделя. После край на тая боза и се напиваме с приятелите.

— Ха! — извика тя. — Искаш да ме употребиш, значи. Да използваш световната ми слава.

— Дори само намекът за подобно нещо ме обижда — заявих с пръсти, увиснали над клавиатурата.

— Никой не знае за развода ми с Трой Спрингър. Това е гореща новина — отсече тя.

— Кой поред беше? Твоят четвърти или пети съпруг? — попитах.

— Какво значение има бройката?

— Заради точността. Репортерите умират за точни числа. Защо се разведе с Трой? В списанията го наричаха един от най-красивите мъже на Холивуд.

— Купих си вибратор и установих, че в него има повече нежност и че се справя по-добре със задълженията си от съпруга ми.

— Кажи ми нещо, което мога да напиша в семеен вестник — скастрих я аз.

— Ами… кариерите ни се разделиха, особено след като го сварих да чука онова дете във ваната с топла вода.

— Прие го като проява на лош вкус ли?

— Да, защото точно тогава се опитвах да забременея — отсече тя.

— Можеш ли да си спомниш имената на всичките си бивши съпрузи?

— Аз дори не мога да си спомня как са изглеждали половината от тях.

— Най-лошият човек, когото си срещала в Холивуд?

— Карл Седжуик, първият ми съпруг — отвърна тя без миг колебание.

— А най-добрият?

— Пак Карл Седжуик. Което иде да покаже колко илюзорен и противоречив е този град.

— Какво те задържа там?

— Мисълта, че един ден ще ми предложат най-добрата роля, която някога е получавала американска актриса.

— Какво ти помага да не полудееш, докато чакаш?

— Големите членове. Силните питиета. И свободният достъп до изобретенията на фармацевтиката.

— Пиенето го има и тук, в Чарлстън.

— Мартинито има далеч по-добър вкус близо до Тихия океан, когато вълните се разбиват в скалите под теб.

— Мога ли просто да кажа, че в момента се срещаш с фармацевт? — попитах.

— В никакъв случай.

— Какво от Чарлстън ти липсва най-много?

— Приятелите ми от детските години, Лео. Липсва ми момичето, което бях, когато за пръв път дойдох в града.

— Защо?

— Защото тогава още не бях пропиляла живота си. Тогава все още си мислех, че съм свястно момиче. А ти, Лео, не мислеше ли така за мен?

Вдигнах очи и веднага видях изгубеното момиче, за което говореше.

— Шеба, никога не съм срещал жена като теб. Нито преди, нито след това.

Докато я наблюдавах, журналистът в мен воюваше с онова момче, което стана първият приятел на Шеба в този град. Журналистът е хладнокръвен и безскрупулен в професията си човек, на когото се плаща, за да бъде воайор, а не участник в сълзливите мелодрами, които записва в бележника си. Безпристрастието е моята тема. Съзерцавайки я как отваря раните си пред мен, се разчувствах не толкова за момичето, което срещнах в нейно лице навремето, а по-скоро за онова объркано, нещастно момче, което прекоси улицата, за да занесе сусамени сладки на изстрадалите близнаци и така да ги посрещне с „добре дошли„ в квартала. Когато обаче се превърнах в репортер, аз потуших огньовете на всички страсти, които бушуваха у онова момче и представляваха истинското доказателство за неговата морална стойност и човечност. Въпреки че можех да бъда съвсем обективен относно живота на Шеба, отдавна бях изгубил способността си да преценявам критично собствения си. Тя продължи да говори, разголвайки душата си по начин, на който не подозирах, че е способна.

— И какво направих с онова момиче? Онова, което ти толкова харесваше? Приятелката, която обикна? — попита тя.

— Взе ми думите от устата. Точно това се канех да те попитам — казах, без да спирам да тракам на машината. — Притежаваше талант и призвание, никога не си се съмнявала в това, никога не си поглеждала назад. Никой не беше в състояние да те спре или да застане на пътя ти. Ние, останалите, просто следвахме смирено съдбата си, както и повечето хора. Ти обаче се вкопчи стръвно в мечтите си. Махна се от града, стигна до крайност. Малцина го правят.

Шеба вдигна ръка над главата си, затвори очи и направи движение, сякаш да изтрие написаното върху невидимата черна дъска.

— О, от твоите уста прозвуча като нещо благородно. Ти много добре познаваш онова момиче. Лео. Тя смяташе, че актьорското майсторство е призвание от най-висок ранг, и на моменти се оказваше права. В Холивуд стана обект на всеобщо възхищение. Но ето че около очите й започнаха да се появяват ситни бръчици, кожата й взе да загрубява, после й забраниха да се смее в кадрите отблизо, защото три бръчки ясно се очертавали на челото й. Нямала съм нито един съпруг, който да не е настоявал да си направя лифтинг на лицето. И ето че момичето се изплаши по средата на пътя, непрекъснато се мъчеше да угоди на всички и започна да приема всяка предложена му роля: тъпанарки, нимфоманки, крадли, майки и анорексички, които се превръщат в серийни убийци.

— О, мисля, че това беше една от най-добрите ти роли.

— Сценарият беше преждевременно умрял — каза тя. — Но все пак ти благодаря. Спомняш ли си Лондон?

— Никога няма да го забравя.

— Играх Офелия на лондонска сцена. Бях на двайсет и четири години и цяла Англия настръхна, като разбра, че някаква никому неизвестна американска курва ще играе най-великата роля. Всичките ми приятели от Чарлстън пристигнаха за премиерата. Тревър долетя от Сан Франциско с новия си любовник. Как му беше името?

— Мисля, че тогава беше Джоуи — подсказах й.

— Не, Джоуи никога не ме е гледал в „Хамлет„ — отсече тя. — Май беше Майкъл Първи.

— Трябва да е бил Майкъл Втори, защото първият не съм го виждал.

— Както и да е. По онова време Тревър сменяше гаджетата си като носни кърпи — подметна тя. — Спомняш ли си партито, което направихме специално за мен след премиерата? Как се казваше ресторантът?

— Казваше се „Етоал„. И досега се храня там, когато отивам в Лондон. А спомняш ли си отзивите? Критиците твърдяха, че никога не са виждали по-добра Офелия. Ричард Бъртън и Лорънс Оливие дойдоха в гримьорната да те поздравят лично. Беше една от най-страхотните нощи в живота ни.

Шеба се усмихна, после отново помръкна.

— Миналата година ми се обадиха от Лондон, от същия театър. Този път обаче искаха да играя Гертруда, развратната майка на Хамлет. Не съм толкова стара, Лео. Имам още година-две пред себе си. Въпреки че доста съм злоупотребявала с това лице и тяло, те все още могат да изиграят млада, красива жена с помощта на моя убийствен ум и невиждана артистичност. Сега в Холивуд има само седем жени, които са по-красиви от мен, само седем. И мога да ги торпилирам със силата на волята и професионализма си. Дали виждам как лицето ми заприличва на стара вещица? Да, разбира се. Виждам всичко, което става с него. Всеки недостатък, всяка бръчка, всяко петънце, което се прокрадва, докато се боря с поредния махмурлук или се преструвам, че изпитвам оргазъм с последния холивудски „красавец на месеца„. Имам желание да се изправя пред всяко огледало с пушка в ръка.

— Ой, ой, момиче — прекъснах я, — от голямото майсторство май отидохме в голямата мелодрама.

— Лео, пред теб няма нужда да се преструвам. Което е и една от причините да съм тук.

— Ще станеш красива старица — подхвърлих и отново я погледнах.

Тя отметна глава назад и се изсмя.

— Никога няма да стана старица. Обещавам. И това, сър, можете да го напишете.

— Коя е истинската причина да се върнеш? — попитах. — За да видиш как е майка ти ли?

— Една от причините. Но има и друга. — Тя се умисли и в този момент телефонът иззвъня.

— Ало — казах. — Здрасти, Моли. Да, правилно си чула. В този момент седи пред мен в кабинета ми. Значи всички се събираме в твоята къща на вечеря, така ли? — Сложих ръка върху слушалката и прошепнах: — Вече се е разчуло. Имаш ли планове за тази вечер? Моли свиква тайфата и те вече са обсадили къщата й.

— Кажи й, че за нищо на света не бих пропуснала купона — рече Шеба.

— Да, Моли, с удоволствие ще дойде. Ще се видим в шест. Ще й кажа, че купонът се пече.

На вратата пак се почука. Усетих, че самата известност на Шеба тегне над нас и не дава мира на останалите. Моментът на задушевност, както беше дошъл, така си отиде. Провикнах се:

— Влез! — Очевидно най-младата журналистка в новинарския отдел бе събрала кураж да почука на вратата и да ме помоли да я представя на Шеба.

— Лео, ще ме уволнят, ако не взема интервю с госпожица Поу, преди да си е тръгнала.

— Шеба, това е Амилия Еванс. Току-що завърши „Чапъл Хил„. Главен редактор на „Дейли Тархил„. Най-кадърната ни репортерка сред новите постъпления. Имахме голям късмет с нея. Амилия, запознай се с Шеба Поу.

— Госпожице Поу, вярно ли е, че в гимназията сте били гаджета с Лео? — попита Амилия още преди да е получила разрешение за интервю.

Усетих как ушите ми пламнаха и скоро след това червенината се разля по цялото ми лице. Побързах да се намеся:

— Не, никога не сме били гаджета. Бяхме само приятели.

Закачлива усмивка цъфна на лицето на Шеба, като ме видя как премигвам смутено.

— Лео и неговата срамежливост! Току-що ме събори на това махагоново бюро, а после вика, че никога не сме били гаджета.

— Махагоново! Този вестник не може да си позволи клозетна седалка от махагон дори за издателя си. Амилия, заведи Шеба в залата да се види с феновете, после влезте в библиотеката за интервюто. Аз ще си довърша колонката и ще дойда да я взема. Шеба, дръж се прилично, моля те.

— Добре. Още от съвсем млад Лео винаги е имал сексуалния апетит на орангутан — каза невинно Шеба.

Елън Уокенхът, която постъпи на работа в една и съща година с мен и в момента беше нашият научен редактор, чу репликата, докато минаваше пред вратата ми. Надникна в кабинета и рече:

— Сексуален апетит на орангутан ли? Какво още не знам за теб, Лео?

— Че в училище имах лоши другарчета — отвърнах й.

— Коя е тази една-единствена дума, с която може да се опише Лео в гимназията? — продължи Елън.

Шеба се спря, после каза:

— Ядивен, защото ставаше за ядене.

— Да дойде Натали! — провикна се Елън. — Къде е редакторът по хранително-вкусовите въпроси? Имаме новина.

— Местен хумор — подшушнах на Шеба. — Бързо ти писва от него. Амилия, изведи Шеба от тук.

— Прекрасни хора — каза Шеба. — Искам да работя тук.

— Шеба, това са журналисти. Клети, отчаяни души. Мизерната заплата няма само за гримовете ти да стигне.

Шеба се надигна от креслото, после се обърна към мен.

— Скъпи, никога не нося грим. Това, което си взел за грим, е просто добра игра.

След като си предадох материала, се срещнах с Шеба на служебния паркинг, отворих вратата до шофьора, наведох се вътре и на бърза ръка прехвърлих всички празни бутилки, опаковки от сандвичи, полупразни кутии от пуканки и една бейзболна ръкавица на задната седалка. После с театрален жест я поканих да се качи. Тя огледа колата отвътре и влезе с безропотното изражение на турист, на когото току-що са предложили да яхне муле.

Като поех по Кинг стрийт, тя ме попита повече от любезност, отколкото от любопитство:

— Между другото що за кола е това?

— Казва се „Льо Сабр„. Буик.

— А, чувала съм го. Нито един от хората, които познавам, няма и да си помисли за такова нещо. Такава кола не се ли купува само за прислугата? Или когато си на социални помощи?

— Аз съм верен на буика. Дядо ми ги продаваше. С тях си изкарваше прехраната.

— Не го знаех. Ще се окаже най-досадният факт, който научавам.

— Аз притежавам огромна колекция от досадни факти, Шеба. А ти какво караш в село Холивуд, окръг Калифорния?

— Имам шест коли — отвърна ми Шеба. — Едно порше. Едно мазерати. И останалите четири са нещо друго.

— Май не си на „ти„ с колите.

— Последният ми бивш съпруг беше луд по тях. Говореше им, докато ги лъскаше.

— Готин ли беше? Искам да кажа, преди да започне да чука старлетки.

Тя се наведе към мен и хвана ръката ми — приятен, сестрински жест:

— Лео, никога не попадам на готини мъже. Трябва вече да си го разбрал. Както и ти не блестиш с избора си на жени.

— Пфу! — изпъшках.

— Виждал ли си напоследък собствената си съпруга? — попита Шеба и ме изгледа изпитателно.

— Прибра се миналата година и остана няколко месеца. После пак изчезна. Докато беше тук, преживяхме приятни мигове.

— Трябва да й пуснеш Тами Уинет — каза Шеба и запя известния й хит „Развод„.

— Дал съм обет — обясних й. — А аз гледам сериозно на тия неща.

— И аз съм давала такива обети, и то неведнъж. В бедност и богатство, в беда и щастие. Знам ги тия глупости. Ама в тях не се казва нищо за изолатора, в който попадаш, като за душевноболни.

— Когато се ожених за Старла, знаех, че ще има проблеми. Така че не съм влязъл в този брак със завързани очи. Тогава вярвах в силата на любовта.

— Лео, беше просто наивен. Като всички нас. Но не по същия начин.

— Затова пък се превърнах в много печен, обигран светски лъв. Тук в града гледат на мен като на ренесансов тип.

— Как е майка ти — сестра Мери Гонзо граф Дракула Годзила Норбърта? — попита тя.

— Само моргата й е в главата. Искаш ли да отбия и да отидем да видиш твоята майка? — попитах я.

— Днес обядвах с нея — отвърна ми Шеба. — Лео, положението е сериозно. Както сам ме предупреди преди шест месеца.

— Хайде да оставим тая тема за майките — почти се разпоредих. — Нашите приятели се събират на юг от „Брод„, за да отпразнуват твоето завръщане в свещения град.

Заобиколихме Марион Скуеър и сградата на „Цитаделата„ и статуята на Джон Калхун, хвърлил мрачен поглед към пристанището от най-високия пиедестал в града. Шеба настоя да свалим прозорците, за да вдиша целия примес от аромати, и аз се съгласих мълчаливо, въпреки че според мен изобретателят на климатика не отстъпва по значимост на онзи пещерен човек, който е изобретил колелото. До мен Шеба вдишваше дълбоко миризмите на пристанищния град.

— Магнолиите са цъфнали. Ето, подушвам и жасмина. Изглежда, отливът е в най-ниската си точка, защото се усеща и миризмата на тиня.

— Всичко, което усещаш, е въглероден окис. Изпаренията на трафика.

Шеба ме погледна.

— Какво стана с романтика в теб?

— Порасна.

Префучахме край магазина на Хайман за морски деликатеси, покрай Слейв Маркет, който гъмжеше от туристи по бермуди, тениски и джапанки, после спряхме на светофара на пресечката, наречена „Четирите ъгъла на правосъдието„. Тук се издигаше епископалната църква „Свети Михаил„, грейнала в звездна белота с цялата самоувереност, която добрият вкус може да придаде на всеки молитвен дом. Веднъж си имах големи неприятности с католическия епископ на Чарлстън, защото писмено го помолих следващия път, когато реши да издига нова гротескна уродливост в покрайнините на Чарлстън, да наеме архитекти англиканци, тъй като моите съверци не спират да ме засипват с писма на възмущение, но тяхната язвителност с нищо не може да помогне църквите им да станат по-хубави.

Светна червено, аз спрях и зад мен зави сирена на полицейска кола със синя лампа. Стреснах се. Инстинктивно погледнах километража да проверя дали не съм карал с превишена скорост, но той показваше петнайсет мили в час. Мислено си преговорих списъка от евентуални нарушения, за които можеха да се заядат — застраховка, регистрация, удостоверение за платен данък, книжка с изтекъл срок. Бях сигурен, че за всички тези неща се бях погрижил навреме и по установения ред — голяма рядкост в моя живот.

— Ей, Шеба, да не си свалила онзи полицай, че е тръгнал да ни преследва? — попитах.

— Ако бях използвала ненагледния си задник да сваля някой в Южна Каролина, веднага щеше да се разчуе. Докато в Лос Анджелис само развратниците и лесбийките обръщат внимание на такива неща.

— Сър — ченгето се беше приближило. — Сложете ръце върху волана и излезте бавно от колата. Искам да виждам ръцете ви през цялото време.

— Но, полицай — попитах. — Какъв е проблемът?

— Въпросите задавам аз — отвърна ми той. Долових типичната за говора на чернокожите интонация — произнасяха по-меко края на думите. — Сложете ръце върху капака на колата и разтворете широко крака. Имаме сведения за отвличане на известна актриса от местен сексманиак.

— Майната ти, копеле! — извиках. — Шеба, това е онзи навлек Айк Джефърсън.

— Айк! — извика Шеба.

Изскочи от колата и се хвърли на врата му, а той я завъртя в кръг пред умилените погледи на дамите, които продаваха плетени кошници на туристи и местни. Айк отдавна беше станал нещо като герой сред своите, затова дамите не се изненадаха, че държи в обятията си най-голямата бяла знаменитост в новата история на Чарлстън. Тъй като винаги се шашардисвам по най-примитивен начин, когато ме спре полицай, без значение колко съм невинен или колко мнимо е спирането, трябваха ми няколко минути, преди ръцете ми да спрат да треперят. Свалих ги от капака на колата, но ето че в същия миг една палка се заби в бъбреците ми. Ченге жена, казах си, щом чух дрезгавия шепот:

— Не, белият, не мърдай! Казаха ти да си държиш ръцете върху капака на тая грозна кола, която само някой бял боклук би могъл да кара.

— Бети, посмей да ме удариш още веднъж с тая палка — възмутих се. — Ще ти забия един тук, насред Мийтинг стрийт.

— О, оказваш съпротива. Заплашваш полицай — извика Бети Робъртс Джефърсън, съпруга на Айк и сержант в полицията. — Капитане, чухте го, нали?

— Много добре — отвърна й Айк. — Претърси багажника му, сержант.

— Дано имаш заповед за обиск — подхвърлих. Разбира се, Бети завря един лист в лицето ми — подписан и подпечатан от Дезире Робинсън, първия чернокож съдия в историята на местното правосъдие.

— Най-лошата година в цялата американска история е 1619-а — казах, а тя се изсмя. — Тогава първите чернокожи роби са били внесени в колониите на Вирджиния. От тогава започва упадъкът на Юга.

Когато най-накрая спряха да се хилят, Айк рече:

— Шеба, идваш с мен в полицейската ми кола. Бети, ти се качваш при този бял нещастник.

— Не и преди да прегърна нашата звезда — каза Бети и се обърна към Шеба. — Здрасти, Шеба, как се чувства любимата ми бяла кучка?

Двете се прегърнаха, а Шеба й прошепна:

— Дай да те заведа на Западното крайбрежие. Режисьорите ще се изтрепят кой пръв да те покаже на големия екран.

— Така е, ама трябва да стоя тук, за да държа под око новия шеф на полицията — отвърна Бети и кимна към съпруга си.

— Шеф на полицията ли? — изкрещя Шеба с цяло гърло. — Ти си проклетият шеф на полицията в Чарлстън, Южна Каролина? Ти ли, Айк Джефърсън? Къде отиде добрият стар расизъм? Къде е добрата стара сегрегация? Чешми само за бели, маси само за бели? Къде са всички тези неща сега, когато най-много се нуждаем от тях? Шеф на полицията! Никога не съм се гордяла толкова много с друг човек, Айк.

— Чудно наистина — обадих се — колко малко рушвети, корупция, незаконна продажба на оръжие и търговия с наркотици са нужни, за да може едно лошо ченге да направи шеметна кариера.

— Няма да стане преди месец-два — обърна се Айк към Шеба, като демонстративно ми обърна гръб. — Тогава ще бъде голямата церемония и ще организират парад в моя чест. Ще бъда поласкан, ако и ти присъстваш.

— Нито диви коне, нито дори роля в следващия филм на Спилбърг ще ми попречат да дойда — каза му тя. — Не, всъщност лъжа за Спилбърг. Добре, значи само Спилбърг може да ми попречи. Обещавам ти. Кой друг ще поканиш?

— Все важни особи. Големи клечки — каза Айк и се разсмя. — Само каймакът на бялото общество. Слушай, дори Лео няма да бъде поканен.

— Защото съм зает през въпросния уикенд, ще си купувам паста за зъби — казах. — Няма да ми остане време за пиршества и мексикански буламачи с разни натегачи от пътната полиция.

— Жено, веднага закопчай това устато белокожо животно — разпореди се Айк. Отвори вратата на патрулната си кола, поклони се пресилено пред Шеба и я покани на предната седалка. — Писна ми от нахалството му.

Ние с Бети поехме след тях.

— Дали мъжът ми е в безопасност в компанията на Шеба? — попита тя.

— Никой мъж не е в безопасност в компанията на Шеба — отговорих. — И няма жива жена, която да не го знае.

— Винаги е приличала на филмова звезда, откакто я знам, се държи така. Имаше нещо неестествено в поведението й, нали? О, Лео, забравих, че бъдещият шеф на полицията ми нареди да ти сложа белезници. — С лекота на движението, която включваше опитност и сръчност, тя щракна белезниците на лявата ми ръка и волана.

— Махни ги веднага! Или искаш да се оплача от полицейска бруталност.

Обичах пискливия смях на Бети.

— Знаеш ли, Лео, много те харесвам с белезници, направо се възбуждам. Чувствам се като господарка на положението. Нещо като старите отношения бели-черни, но с променени роли.

— Расови предразсъдъци — казах. — Добре поне, че в Юга ги няма.

— Точно така — съгласи се Бети. — Тук винаги сме се погаждали добре, винаги са царели разбирателство и доверие между моите хора, Лео, и твоите.

Стигнахме до дома на Моли и Чад Рътлидж на Ист Бей стрийт. Шеба се втурна нагоре по стъпалата, двете с Моли се прегърнаха и огласиха площада с радостните си писъци. Ние с Айк и Бети бяхме още в колите — седяхме и им се любувахме.

Като се наведе да свали белезниците ми, Бети лекичко ме целуна по бузата.

— Знаеш ли защо обичам Шеба да се връща в града? — попита тя. — Действа ми стимулиращо. Имам усещането, че нещо голямо ще се случи.

— Бети, това, че е пристигнала, не е случайно — казах й. — Тази вечер покрай Шеба всички ще се озовем в светлината на прожекторите.

— Никога няма да бъде щастлива, нали, Лео? Какво ли ще иска от нас?

— Сигурен съм, че ще ни каже. При Шеба няма нищо безплатно.

— Според мен си има неприятности — намеси се Айк.

— Сподели ли нещо, докато бяхте в колата? — попитах.

— О, типичните й холивудски глупости — отвърна Айк. — Но мисля, че има някакви неприятности.

— Тя цял живот си има неприятности — рече Бети и поклати глава. — Наистина ли отиваме у Чад и Моли? Не мога да повярвам. Всеки път, когато прекрачвам прага им, се чувствам като Пепеляшка, която отива на бал в двореца.

— С полицейската си униформа — изсмя се Айк — и калните обувки ли?

— О, използвай въображението си — фръцна се Бети. — Това е моята бална рокля, а на краката си имам стъклени пантофки. Лео, нека те хвана подръка. Обичам белите южняци, те са кавалери със стил.

Усмихнах се и поведох Бети Джефърсън по извитата външна стълба на една от двайсетте и пет най-забележителни къщи южно от „Брод„ — дома на Моли и Чад Рътлидж. Моли излезе да ни посрещне на верандата.

— Здрасти, Моли Маус — казах й.

— Божичко, Моли — възкликна Айк, след което и тримата се изредихме да я прегърнем.

Неволно зърнах Шеба, която вървеше към къщата за гости. Моли рече:

— Шеба държи да си вземе душ на бърза ръка и да се преоблече, преди да пристигнат другите гости. Да излезем на балкона, където Лео може да ни приготви питиета. Купих месо от „Пигли-Уигли„. Лео, вие с Айк имате ли нещо против да го приготвите на барбекюто, ако вечно отсъстващият ми съпруг не успее да се върне навреме?

— Чад пак ли работи до късно? — попита Бети. — Греша ли, като си мисля, че прекарва повече време в луксозния си кабинет, отколкото вкъщи?

— Не си далеч от истината. Ей, Лео — подвикна ми Моли и се притисна в мен. — Имам нужда от истинско „здравей„, нещо от рода на целувка по шията.

Всички се разсмяхме.

— Шията ли? Мислех си за някое по-оригинално място. Какво ще кажеш за дясното бедро?

Влязохме в голямата къща и минахме покрай двеста години от историята на Чарлстън под формата на антики, прекалено ценни, за да може да се седи върху тях или изобщо да бъдат използвани по какъвто и да било начин. В средата на стаята висеше огромен полилей — същинска ода на шлифования кристал. Абаносов роял се мъдреше в единия ъгъл, сякаш надвесен над река Купър. Голяма арфа, като разперена папрат, се извисяваше елегантно в отсрещния край на залата. През всичките години, през които познавах семейство Рътлидж, не бях чувал някой да е свирил на един от двата инструмента. Лично аз никога не бях сядал на безценните им дивани и кресла, измайсторени от най-ранните мебелисти в колонията. В безбляскавата си инертност стаята ме натъжи, сякаш видях безпризорно дете; пианото и арфата като че умираха от липсата на музика. Чарлстън е пълен с такива мрачни стаи, страдащи от отсъствието на живот в тях. Огромната трапезария с голяма маса от махагон, около която стояха наредени двайсет и четири изящни, но крехки на вид стола, влизаше в употреба само при специални случаи, но и тя внушаваше усещането за стерилност и изоставеност. Бих заложил месечната си заплата, че от години никой не се е хранил в неприветливите й сенки.

Но виж, в библиотеката къщата оживяваше с всички атрибути на съвременното ежедневие — препълнени с книги рафтове, които покриваха една от стените от пода до тавана, голям телевизор, където се събирахме да гледаме ритуалните за нашия щат мачове, удобни столове и канапета, някои тапицирани с кожа, други — с дамаска с декадентски мотиви, мокър бюфет с безкрайни редици бутилки, открита камина, облицована от Томас Елф, един от най-известните майстори дърводелци в Чарлстън. Това е стаята, която пази в себе си нашите най-щастливи спомени, защото в нея се събирахме на купони, да разпускаме или, както се случваше понякога, да се скапваме. Точно тук дойдох след погребението на баща ми, а Моли остана с мен до полунощ и двамата не спряхме да плачем, разказвахме си истории за татко, за нашите детски и младежки години, за славните и страшни моменти, които, като натрупванията по рифовете, изграждат всяко приятелство. Именно в тази стая намерих убежище, защото изпитвах крещяща нужда да се отдам изцяло на скръбта си по моя баща. И това беше неотменната роля, която Моли играеше в живота ни, защото тя първа порасна, превърна се в нещо като майка за нас много преди наистина да стане майка. Единствено съпругът й Чад като че не можеше да оцени добротата и мъдростта на собствената си жена. Но всички сме вече достатъчно големи, за да знаем, че бракът е институция, която често поражда с нищо неоправдана враждебност и безразличие.

Моли веднага се разпореди да отговарям за напитките. Играех ролята на барман в нашата компания още от гимназията, когато бях единственият в нея, който не пиеше. Налях джин с тоник за Моли и Бети, после измъкнах една бира „Хайнекен„ от малкия хладилник за Айк. А той се провикна:

— Ей, жълто журналистче!

— Простете, сър — обърнах се към него, — но аз се смятам за живата съвест на този град. И негов всекидневен хроникьор. Негова душа и сърце. Искаш ли бира или не, копеле такова?

— Пиех бира, когато бях пътен полицай. Как мислиш, какво трябва да пие шефът на полицията, когато влезе във висшето общество?

— Аз ще трябва да се примиря с тази смес до края на живота си — обади се Бети, след което вдигна чашата си към Моли и двете се чукнаха в знак на солидарност.

— Ваша светлост дали ще приеме „Уайлд Търки„ с лед? Или маргарита в поръбена със сол чаша, или един добър стар Манхатън, или като мен — сухо мартини с „Бийфийтър„, добре разбъркано, а не както го правят простаците, раздрусано?

— Обичам разговори в стил 007 — каза Айк. — Точно така, дай ми едно питие като за Джеймс Бонд. Той ми напомня за мен самия.

Всички вдигнахме поглед, когато на прага ненадейно и без предупреждение се материализира едра фигура.

— Ей, планинец, кажи паролата! — извика му Моли. Найлс Уайтхед се усмихна и обходи всички ни с поглед.

— Моли Рътлижд е най-страхотното парче в историята на Чарлстън.

— Не е вярно — отвърна му Моли. — Такова парче е жена ти.

— След жена ми — съгласи се Найлс.

— Ами какво ще кажеш за моята жена? — попита Айк.

— О, най-накрая да се сетиш за мен — заяде го Бети и продължи: — Найлс, престани да флиртуваш с Моли.

— Бети, разрешено ми е да флиртувам със снаха си — каза й Найлс. — В Чарлстън е направо задължително. Но с жена, която е препасала ютия — това съм си го забранил. Особено пък когато мъжът й е наблизо и тя реши, че й трябва подкрепление.

— Задръж, Айк, не вади оръжието. Не стреляй по бедното селянче, то само си чеше езика. Освен това обичам, когато бели момчета флиртуват с мен — рече Бети.

— Всъщност Бети Джефърсън е най-страхотното парче в цял Чарлстън — заяви Найлс.

— Музика за слуха ми — каза Бети. — Вижда се, че момчето е искрено. И не плямпа простотии като други бели мъже в Чарлстън. Благодаря, Найлс. Каза го, сякаш е самата истина.

— Защото у него заговори сиракът — намесих се. — Найлс винаги разнежва жените заради съдбата си ала Оливър Туист.

— Оливър Туист ли? Откъде ми е познато това име? Сигурно сме учили заедно — каза Айк.

— Омъжила съм се за идиот — рече Бети и скри лицето си в шепи. — Айк, не забравяй, че и аз съм израсла в сиропиталище.

— Ей, вие, вървете да загреете барбекюто — подкани ни Моли. — Не знам къде ще вечеряме, защото Шеба още не ми е връчила сценария за вечерта. Между другото, Лео, и майка ти е поканена.

Направо ми прималя, докато Найлс и Айк се втурнаха към двора със зловещ смях. Изпъшках шумно и нямаше жив човек в стаята, който да не знае колко неподправен беше този звук.

— Защо го направи, Моли?

— Малодушието ми е в кръвта. Както и всяка човешка слабост. Истинските южнячки копнеят да бъдат харесвани и винаги се умилкват и любезничат, без да мислят за последиците. Монсеньор Макс ми се обади, каза ми, че е разбрал за пристигането на Шеба в града и че иска да дойде да я види. Предложи да го направи в компанията на майка ти. Изненада ме, Лео, не бях подготвена. Страшно съжалявам.

— Моли, според мен това е едно много неподходящо хрумване — казах натъртено. — Шеба и майка ми не се понасят. Ама никак.

Моли се приближи и ме клъвна с лека целувка по бузата.

— Но знам, че ти ще ми простиш. Каквото и да направя, ти ще ми простиш. Винаги си го правил, Лео.

— Винаги си била моята слабост, съкровище.

— Слабост! Само на мен не ги пробутвай тия — изсмя се Бети. — Погледни го в очите. Моли, та той е влюбен до уши в теб още от гимназията. И никога не е успявал да го скрие. И досега не може. Преди хитруваше, сега направо боледува.

Направих се, че не съм я чул, и се обърнах към Моли.

— Каза ли на Шеба, че и майка ми ще дойде?

— Да — отговори ми Моли. — И точно това ме тревожи.

Външният звънец проехтя и веднага разбрах, че майка ми и монсеньор Макс са вече тук. Потреперих при мисълта за безбройните експлозивни възможности, чието деликатно равновесие трябваше да се удържи. През всичките тези години след смъртта на баща ми ние с майка ми кръстосвахме шпаги за най-дребното нещо и на няколко пъти си обявявахме открита война по въпроси, които нямаха никакво значение за нас. Живеехме в толкова взривоопасна атмосфера, че всяко пламъче в нея, дори пилотна светлинка, можеше да лумне като огньовете на ада. Неотдавна майка ми лисна питието си в лицето ми, докато спорехме за мястото на двоеточието в английското изречение: тя твърдеше, че то представлява елегантна пауза и по един много артистичен начин дава възможност на изречението да си поеме дъх, докато аз смятах, че двоеточията са показни ефекти и нищо повече.

Когато баща ми умря, в негово лице ние с майка ми изгубихме своя рефер и посредник, както и най-големия си фен, който умееше да преведе на достъпен език нашите тесногръди доводи, от които мигновено се вбесявахме и избухвахме без предупреждение; изгубихме онази демилитаризирана зона, която ни пречеше да се хванем гуша за гуша. Въпреки това тя продължаваше да търси подстъпи към нашите отношения, чрез които да ме управлява, и аз вече знаех, че това събиране е последното бяло знаме, което можеше да развее от порутените стени на крепостта си. Оцених го като жест на добра воля.

Въведох майка ми и монсеньора. Въпреки че трябваше да проявя повече съобразителност, на пръв поглед не забелязах гаргойли да изскачат от водоливниците, нито тролове да се облизват заканително откъм чемшира.

— Знам, че съм последният човек, когото си очаквал да видиш тази вечер — каза майка ми, докато я целувах по бузата. Ние с нея сме толкова опитни в това отношение, че можем да водим университетски курсове по лицемерие и показна привързаност.

— Много се зарадвах, когато Моли ми каза — отвърнах й. — Добър вечер, монсеньор Макс. Радвам се да ви видя.

— Ако тази малка хитруша Шеба си мисли, че може да дойде в Чарлстън, без да ме види, много греши — каза той.

— Двамата с майка ми сте страхотна двойка — продължих аз. — Заповядайте. Ще ви налея нещо за пиене. Почетната гостенка още не се е появила на сцената.

— Единственото появяване, което умее — измърмори майка ми и тръгна към библиотеката.

Докато им приготвях питиетата — червено вино за майка ми и сухо мартини с водка и две маслини за отеца, — казах:

— Това мартини е сухо като Сахара или, да речем, като Гоби.

— Работата му е да ме приближи до Бога — рече монсеньорът, после отпи със задоволство. — То ме вдига на половината път, след което трябва да разчитам на вездесъщата сила на молитвата, за да изкача върха.

— Тогава, монсеньор, трябва да ме научите как да се моля — обади се мъжки глас откъм прага на стаята. Вдигнах очи и видях Чад Рътлидж, който тъкмо слагаше куфарчето си на пода. — Англиканците вярват, че пиенето е най-краткият път към Бога. Чарлстънци смятат, че това е единственият. Какво става с нашата теология?

— Седни да изпиеш едно с нас, Чад, и ще поговорим по въпроса — каза му монсеньорът.

— Ще позволите ли, сър? — казах. — Лично ще ви го поднеса.

— Лео, много обичам да ми се подмазваш — отвърна ми Чад. — Защото в наши дни толкова рядко се срещат подмазвачи.

— Ще се опитам да не ми стане навик, Чад, защото виждам, че много ти харесва.

— Според мен това е естественият порядък на нещата — каза той и намигна на майка ми.

Взех чашата от чисто сребро, част от сервиза, който Чад беше получил при напускането на поста си като най-младия председател на адвокатската колегия в цялата история на Южна Каролина. Сложих счукан лед, после я напълних до половината с уиски.

— Чад, къде са децата ти? — попита го майка ми.

— На заточение при баба и дядо — отговори й Чад. — Не мога да се начудя, че баща ми, когото с Фрейзър почти не виждахме като деца, сега е полудял по внуците си.

Монсеньор Макс се обади:

— Не е нищо ново. Наблюдавал съм го безброй пъти. Той вероятно си дава сметка, че е бил лош баща, и сега се мъчи да навакса с малките, за да си изкупи вината.

— Всяка нощ се моля за внуци — заяви майка ми.

— Човек не може да има всичко на този свят — казах, докато разнасях из стаята поднос, отрупан с мезета.

— Лео, огледай се наоколо — каза майка ми. Чухме как останалата част от групата се качва по задната стълба. — Не е чак толкова трудно да си намериш истинска жена. Жена, която ще живее с теб, ще спи в леглото ти и ще се посвети на това да те направи щастлив. Докато идвахме насам, монсеньорът ми подхвърли, че няма да му е трудно да ти издейства анулиране на брака.

— Ще ми коства само три обаждания по телефона — потвърди монсеньор Макс.

— Сега не му е времето да говорим за това — отвърнах.

— Кажи ми, сине, кога му е времето и аз ще дойда, където кажеш. Цяло племе канибали няма да ме спрат.

— Престани, майко!

Моли влезе първа и страшно се изненада, като видя съпруга си спокойно отпуснат в коженото кресло. Отиде при него и го целуна.

— Скъпи! Толкова се радвам да те видя. Как успя да намериш пътя към къщи?

— От офиса ми дадоха назаем компас и карта на града — отвърна й той добродушно. — Сега те моля да се държиш прилично. Според мен ни чака паметна чарлстънска вечер, стига да умеем да й се насладим.

— Паметна вечер ли? — обади се Фрейзър Уайтхед, която се появи след Моли. — Не беше ли това заглавие на филм?

— Разбира се, сестричке — гласът на Чад прошумоля ласкаво и меко като изпусната на земята копринена кърпичка. — Разказваше се за „Титаник„.

Майка ми се приведе и ми прошепна, но достатъчно силно, за да я чуе цялата стая:

— Странно, говорех за брака ти, а изведнъж стана дума за „Титаник„. Съвършена асоциация, нали така?

— Майко, не мисля, че сме се събрали да слушаме теб. — Гласът ми прозвуча рязко.

— Не съм съгласен — намеси се Чад. — Тази вечер всичко е позволено; каквото решим, за това ще си говорим. Доктор Кинг, не позволявайте на сина си да ви спира. Аз винаги ще ви бъда благодарен, задето ни помогнахте с Моли, когато бяхме последен клас в гимназията.

— Вие с Моли доказахте, че рискът си струваше — отговори майка ми.

— Навремето й казах — обади се монсеньор Макс, — че ако не можем да имаме доверие на един Рътлидж и на една Хъгър, тогава по-добре всички да се изнасяме и да се местим в Мъртъл Бийч.

— Чад, не го слушай. Майка ми винаги е обичала да помага на загазили милионери — казах. — Това й е хоби.

— Доктор Кинг, кога за пръв път забелязахте тази черта у Лео? — попита Чад.

— Боя се, че още когато беше съвсем малък — отвърна тя. Някаква врата се отвори и затвори в дъното на къщата.

Найлс и Айк отново се появиха. Найлс държеше бутилка ледена бира, а Айк продължаваше да се бори с мартинито. Двамата поздравиха майка ми и монсеньора. Найлс се приближи до телевизора, сложи една касета, включи го и подкани всички ни да се настанят удобно и да гледат. Айк каза на глас:

— Както можете да си представите, Шеба не е дошла тук, за да се навечеря. От деня, в който се запознахме, Шеба винаги се е намирала „по време на представление„, което няма начало и със сигурност няма да има край, или поне не тази вечер.

Когато филмът започна, всички познахме началните надписи на първия голям холивудски пробив на Шеба, „Викът на момичето до нас„, в който участваха още Дъстин Хофман и Джейн Фонда. Докато надписите текат, камерата показва Манхатън — мястото на действието — на фона на музиката на Телониъс Мънк, която звучи като секс, изпълняван в три четвърти такт. Пред входа на скъп женски бутик камерата забавя ход. Вратата се отваря. Деветнайсетгодишната Шеба Поу — чувствена и привлекателна, но все още невинна като роса по нейния си начин, излиза бързо и неочаквано — както се разтваря окъпана в слънце орхидея. Същата тази камера регистрира почти бездушното удоволствие, което изпитва тя от въздействието на собствената си красота върху мъжете, край които минава по улицата. Облечена е в бяла лятна рокля с голямо деколте, която е прилепнала по тялото й като втора кожа. Камерата маневрира, излиза пред нея и улавя забързаната й, смайваща походка по Мадисън Авеню, сочната й фигура, която крачи право към обектива като някаква природна сила, неудържима като приливна вълна. Следва кадър с дългите й, пъргави като на жребец крака, обути в сандали, ноктите й с тъмночервен лак — навремето, като гледах филма, само тази гледка беше предостатъчна, за да ме превърне в скромен фетишист на обувни принадлежности. Окото на камерата се обръща към хората по Мадисън Авеню, които се заглеждат в нея, шофьорите на таксита й подсвиркват, строителните работници й подвикват, седнали на високите скелета, малки момчета се обръщат след нея и се изчервяват, елегантни стари дами й хвърлят погледи, разкъсвани между завист и възхищение. Ето че най-ненадейно тя спира и се оглежда в една витрина от шлифовано стъкло, където се виждат бляскави редици от диамантени пръстени, рубинени брошки, огърлици с аметист и часовници, които приличат на луксозни нашийници за чихуахуа.

В следващия кадър се вижда великолепният й задник от гледната точка на един от шофьорите на такси. Навсякъде надути клаксони и улично задръстване приветстват появата й. Тя се отдалечава от витрината, усмихва се на въпросния шофьор и му намига. Той нагласява огледалото си за обратно виждане, тя пък дооправя червилото си, докато той върти между пръстите си броеница и прехвърля зърната й все по-забързано в такт с учестеното си сърцебиене и натрапчивата музика, която звучи от екрана. Тя продължава напред. Много малко са филмовите разходки в историята на Холивуд, които са предизвиквали толкова много възторзи.

Когато надписите бяха вече към края си, чухме, че някой отваря задната врата — влизането не беше замислено да остане незабелязано. Всички се обърнахме и видяхме, че тя стои пред нас от плът и кръв: актрисата Шеба Поу, която носеше същата рокля, същите сандали и същите перли, същия цвят червило и лак на ноктите, както и същата прическа, с която бе във филма, който гледахме. Бързо синхронизира движенията си с тези от екрана и се озова насред стаята, а ние аплодирахме начина, по който бе решила да гастролира пред нас. Сега Шеба играеше пред публиката на родния си град, смееше се и крачеше под звуците на пулсиращата музика, сякаш писана за някакъв забранен ритуал за плодородие. Погледите ни прескачаха от екрана към живия модел, възхищавахме се не само на присъствието й, но и на тялото й, което беше постановило мерките на женската фигура за цяло едно поколение.

Докато младата Шеба прекосява Мадисън насред трафика, който е замрял, за да отдаде почит на красотата й, истинската жена взе да се провира между диваните и креслата в библиотеката. На екрана се вижда конна полиция, конете са се изправили на задните си крака, полицаите се опитват да ги обуздаят; един истински джентълмен се появява от цветарски магазин и се заглежда в нея, после се покланя и й поднася букет бели рози. Тя му отвръща с реверанс, слага в устата си една от розите, захапва я между зъбите, а останалите започва да раздава на бездомника наблизо, на майка, която бута количка с близнаци, на двама водопроводчици, които са вдигнали капака насред улицата, за да я погледат.

Същия ден Моли беше набрала бели рози от собствената си градина и Айк се възползва от момента, грабна ги от прекрасната им ориенталска ваза и докато още капеха по пода, ги поднесе на Шеба. Тя захапа една от тях, стисна я между зъбите си, а другите ги раздаде една по една на всички присъстващи, като последната запази за монсеньора, чието лице грееше в широка усмивка.

Наблюдавах чувствената й разходка между приятелите, които я бяха оценили много преди тези известни филмови кадри да я направят световна звезда. Нито един филмов критик не беше подминал името на Шеба и нейната еротична поява, в която тя като че за пръв път даваше определение на секса като нещо съвършено ново, като някакъв вътрешен плам, който бе откраднала и въплътила в собствения си образ. С тези начални кадри Шеба Поу прекрачи в студеното сърце на сложната си и объркана история, показвайки примамливост, така опасна в своята съблазнителност, както и в своята невинност.

Музиката бавно затихна, с което приключи и знаменитата екранна разходка на Шеба. Тя се приближи до телевизора точно когато по-младото й изображение влиза в скъп ресторант и камерата се спира върху Дъстин Хофман, който седи неспокойно пред маса с празна чаша вино и нервничи. Шеба вдигна поглед към по-младата си двойничка и изчака, докато той погледна ролекса си и каза: „Пак закъсня.„

Шеба от екрана и Шеба в библиотеката на Ист Бей стрийт заедно с нейните приятели от гимназията му отговориха в един глас:

— Скъпи, никой друг не е против това, освен теб.

Стаята гръмна от бурни ръкопляскания и Шеба се поклони с престорена скромност. След овациите застана мирно пред монсеньора, сякаш прехласнатото му по нея лице беше огледало. Откакто познавам Макс, той винаги, подобно на Шеба, е обичал да бъде в центъра на вниманието и очевидно много му допадна, че последното й представление е в негова чест. И това наистина би бил съвършеният завършек, ако Шеба не беше успяла да раздразни майка ми с безсрамното си кълчене.

— О, Шеба, престани, ако обичаш — рече тя. — Достатъчно ни занимава със себе си за една вечер.

Шеба обаче прецени, че сега е моментът да й го върне.

— Никой друг не е против това, освен теб.

Неодобрението на майка ми, изглежда, я зарадва и едновременно разтревожи, защото и двете останаха с изопнати физиономии.

— Бог ти е дал истински талант — продължи майка ми, — но ти предпочиташ да играеш улично момиче.

— Такава роля ми предложиха — отвърна й Шеба, — щеше ли да ти хареса повече, ако бях преметнала торба през рамо и обула войнишки ботуши?

— Чела съм всичко за теб, всичките ти холивудски истории — продължи майка ми. — Знам какви са били предпочитанията ти, знам също, че и ти като всички нас си родена със свободна воля.

Взех трескаво да мисля как да сменя темата на разговора и да разсея сгъстилото се напрежение.

— Майко — започнах неубедително, — чудя се как да ти кажа по-любезно да си затваряш устата.

— Лео, майка ти е моя гостенка — намеси се Чад. — А всеки мой гост има право на свобода на словото.

— Колко мило, наистина — подхвърлих. — Чад, що не си го начукаш.

— Лео, по-спокойно! — предупреди ме Найлс.

— Хайде да хвърлим мръвките на скарата — подкани ни Айк.

Но майка ми и Шеба още не бяха приключили. Ето че Шеба започна най-откровено да се заяжда:

— Майко игуменко, може ли да ми дадеш назаем един тампон? Забравих си моите в клиниката на Бети Форд.

— По-скоро бих ти измила мръсната уста с вода и сапун — възмути се майка ми. — Как смееш да говориш така в присъствието на монсеньор Макс?

Той обаче я потупа успокоително по ръката.

— Не забравяй, скъпа, че съм прекарал голяма част от живота си в изповедалнята. Нищо не може да ме шокира.

Шеба обаче не свали очи от майка ми.

— Това е игра, майко игуменко, най-обикновена актьорска игра. Отпусни се и се наслаждавай на илюзията.

— За никаква илюзия не става дума, скъпа моя — отвърна майка ми. — Това, което виждам, е как малко по малко си изгубила душата си. Аз никога не бих раздвижила и частица от тялото си, за да възбуждам похотливостта на всеки срещнат мъж.

— По дяволите, доктор Кинг — намеси се Фрейзър, опитвайки се да разведри атмосферата. — Аз например бих го направила, но изобщо не им действам на мъжете.

— На мен ми действаш — рече Найлс.

— Доктор Кинг, Шеба е филмова звезда — продължи Фрейзър, — да бъде сексапилна е част от служебната й характеристика.

— То е част от служебната характеристика на всяка жена — каза Бети и се изсмя.

— Да си сексапилна е едно нещо — отсече майка ми, — а да си уличница — съвсем друго.

Без нито миг забавяне Шеба грабна една малка ленена покривка от близкия бюфет и покри с нея главата и раменете си. Постоя известно време със затворени очи, после рязко ги отвори и отведнъж се преобрази, сякаш прилагайки методите на странна алхимия, които я превърнаха в нещо като девствена монахиня. Обърна лицето си към нас, вглъбено и бледо, сякаш живяло зад високите зидове на далечен метох. Превъплъщението беше изумително, сякаш райска птица се беше преобразила в най-обикновена гарга.

Но артистката сред нас не беше в закачливо настроение. Шеба изви лицето си на светица към майка ми и се озъби без никаква милост или въздържание:

— Майко игуменко, аз също съм посветила живота си на молитви и добродетелност. Мога да играя монахиня много по-добре от теб, дори в най-отдадените ти на Бога дни в онзи манастир. Защото Бог ме е дарил с талант и аз съм му вярна, затова мога да играя ролята на счетоводителка или астронавтка, на покорна съпруга и лесбийка. Но ти си права, мога да играя и уличница, стриптийзьорка, курва, прелъстителка на чужди мъже или луда.

— Някои от тези роли ти идват отвътре, Шеба — отвърна майка ми. — Не е нужно да играеш.

— Майко, моля ти се, би ли си затворила устата — извиках. — Моли, защо го направи, защо я покани?

— Погрешна преценка.

— Погрешните преценки са стихията на Моли — намеси се Чад и подигравателно вдигна чашата си към нея.

— Но само една от тях се оказа фатална — отвърна му Моли, преди Шеба отново да завладее сцената.

— Доктор Кинг, този прекрасен мъж, бащата на Лео, възбуждаше ли се от одеждите на монахиня? — попита я Шеба. — А на теб правеше ли ти кеф да държиш бащата на Лео натопорчен и съкрушен през всичките тези години, докато се подвизаваше в манастира? Кога разбра, че се възбужда от дрънченето на молитвени броеници под диплите на килограми от черни одеяния? Някои мъже харесват бикини с тънки връвчици. А на Джаспър какво му действаше? Скритото и недостъпното ли? Недостижимото момиче в манастира ли? Помислила ли си изобщо, че си вършила с него същото, което върша аз, като си въртя задника по Мадисън Авеню?

— Шеба, ти отиде твърде далеч! — отсече Бети.

— Тук аз съм адвокатът на Шеба — намеси се Чад и издрънча с леда в сребърната си чаша. — Засега не е нарушила никакви закони.

— Освен законите на доброто възпитание — подхвърли Фрейзър.

— Шеба никога не ги е спазвала — рече Найлс.

— Шеба — започна Бети, — всички в тази стая се отбиваме при майка ти от време на време, но най-често го прави Лео, затова не се нахвърляй срещу майка му. Не е честно.

— Да сменим темата — предложи Найлс. — Или ще ви завържа и двете. Шеба, остави на мира майката на Лео. Тя е забранена територия. Винаги е било така.

— Не и за мен, Найлс — сопна му се Шеба, — защото доктор Кинг ме мрази от деня, в който ме видя. Така ли е, доктор Кинг?

— Не, не е — каза майка ми. Долових убийствена и до болка позната нотка в гласа й, която — в това съм сигурен — друг не можеше да разпознае. Подготвих се за най-лошото и то дойде: — Трябваха ми два-три месеца, докато омразата ми се уталожи — продължи майка ми. — Но тя пак се върна, Шеба. И ти си права. Никога не ме е напускала. Винаги и всичко беше свързано с теб; ти беше центърът на вселената. Сигурна съм, че в най-затънтеното кътче на ада ще намериш да се курдисаш под някой прожектор.

Шеба стисна още по-силно покривката върху главата си. От гласа й въздухът се нажежи от омраза:

— Знам ти ролята, майко игуменко. Знам я от самото начало. Отдавна те дебна.

Монсеньорът, който изглеждаше преобразен и прехласнат, изведнъж се обади:

— Знам кога една вечер е стигнала момента, от който връщане назад няма. Линдзи, май трябва да оставим младите да се забавляват на спокойствие.

— Коя е Линдзи? — попита Найлс.

— Това е малкото име на доктор Кинг — отвърна му някой.

— А пък аз винаги съм си мислел, че е Доктор — додаде Найлс.

— Само една минутка, Макс — рече майка ми и вдигна пръст към монсеньора. — Шеба, спомняш ли си какво ти казах в деня, преди да завършиш гимназия?

— Как бих могла да забравя? — отговори й Шеба. — Бях хлапачка на осемнайсет години и бях имала труден живот. Единственото ми престъпление беше, че се сприятелих с твоя самотен син, на когото викахме Жаба. Така ли беше, Лео?

— Дотук няма грешка.

— Двамата с брат ми приехме Жабата в нашия живот и в нашите сърца, както и той нас — в неговите. Беше същата година, когато онова селянче се спусна от планината заедно с наранената си сестра, над която трепереше и я пазеше от целия свят. Спомняш ли си, майко игуменко? Всеки път, когато играя трагедия, си мисля за онова момиче от планината. Ако трябва да представя кураж, тогава мисля за брат й. Актьорът е роден крадец и аз крада на воля от всекиго. Когато трябва да съм мила и любезна, ставам Бети. Когато трябва да играя силна, черпя от Айк. Виждате ли Фрейзър? Крада от нейната честност и прямота, когато ми трябват за някоя роля. За красота си имам Моли. За успешен живот и самочувствие — Чад. За добро сърце затварям очи и виждам Жабата. Твоя невероятен син, който и сега се е изчервил ей там в ъгъла, момчето, което така и не намери сили в себе си да обикнеш.

— Кажи им какво ти казах тогава — заповяда й майка ми. — Речта ти е артистична, но се отклони от темата.

— Каза ми, че аз съм най-талантливото момиче, което някога е завършвало гимназията „Пенинсула„. — Шеба се развълнува, гласът й секна. Този път не играеше.

— Продължавай — настоя майка ми. — Беше първото нещо, което ти казах. Но не спрях дотам, нали така, скъпа?

— Някой няма ли да спре това нещо? — извика Фрейзър и си запуши ушите.

— Бети, застреляй Шеба — провикна се Найлс. — Айк, изведи от тук доктор Кинг. Ето го единствения начин.

— Каза ми, че мога да създам лекарство против рака или да стана най-голямата курва на света — рече Шеба и захвърли ленената покривка на земята зад себе си.

— Излязох наполовина права — продължи майка ми. — Ракът продължава да е заплаха за обществото.

— Боже господи, майко — изпъшках. — Монсеньор Макс, не си правете труда да я отвеждате до колата. Направо я хвърлете от балкона на улицата.

— Бях още дете — извика Шеба през сълзи.

— Ти никога не си била дете — отвърна майка ми светкавично.

— Добре, тогава сега се дръж като възрастна и забрави всичко, чу ли, Шеба? — каза й Моли. — А вие, доктор Кинг, трябва да се успокоите. Шеба е преживяла много и никой не знае това по-добре от Лео. Вие с Айк налейте на хората по още едно питие. Шеба, ела в кухнята да ми помогнеш да сложим масата за вечеря.

— Моли, кого се опитваш да баламосваш? — присмя й се Чад. — Ти и Шеба в кухнята! Няма да знаете за какво е масата, освен ако някой не ви катурне отгоре.

— Мери си думите, скъпи братко — извика му Фрейзър. — Не и пред монсеньора.

— Ето я съвършената реплика за довиждане — заяви монсеньор Макс и стана да си върви. — Ще се престоря, че съм смъртно засегнат от непристойния език на Чад, ще се обидя и ще изчезна от тук заедно с Линдзи.

— Мисля, че е страхотна идея — побързах да кажа. — Майко, онова, което каза на Шеба… трябва да се засрамиш.

— Тя започна първа — отговори майка ми. Но въпреки това забелязах, че вече беше охладняла и оглеждаше лицата наоколо, за да се увери в пораженията, които беше нанесла.

— И много се радвам — озъби й се Шеба. Майка ми отново се разгорещи:

— Не си мисли, че не знам кой отне девствеността на сина ми. Бял боклук! Уличница!

— Мили боже! — извиках и се изчервих до мозъка на костите си от унижение и ужас при вида на това изпортено до уродливост парти. Обърнах се към монсеньора. — Моля ви, изведете я от тук.

Айк зяпна Шеба, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ти си забола Жабата?

— Тя отне на Лео най-ценното нещо, което притежаваше — додаде майка ми. — Неговата невинност.

— Не, Линдзи! Не, майко игуменко! Не, доктор Кинг! — изрепчи й се Шеба. — Единственото най-ценно нещо, което той притежаваше, беше същото, което ти обичаше най-силно: синът, когото изгуби. Спомняш ли си го, Линдзи? Аз не. Никога не съм го виждала. Обзалагам се, че е бил сладур като Лео. Стивън, Стив, така ли се казваше? Доколкото знам, самоубил се е, преди да дойда в града. Не можеш да ме обвиниш за самоубийството на Стив, но бас държа, че би искала. Убедена съм, че винаги си предпочитала онзи с прерязаните вени да е бил Лео, Лео да е мъртвият. Но в твоя шибан, извратен и прецакан свят губиш винаги красивите момчета. Грозните оцеляват. Винаги си се отнасяла към Лео като към второразреден трофей, нещо като утешителна награда, задето си изгубила златното си момче.

— Зла си, Шеба — извика ужасена Фрейзър. — Ти си самото зло.

Айк сграбчи Шеба отзад, вдигна я със силните си ръце и я изведе през кухнята. Моли отиде да отвори външната врата, а Бети помогна на майка ми и монсеньора да се качат в неговата кола. Вечерта свърши, но още не беше приключила.

Отпуснах се в коженото канапе, затворих очи и се оставих да потъна в уюта на редиците добре подбрани книги. Миризмата на кожа ми действаше успокоително, защото имах чувството, че съм положил глава в меката вътрешност на бейзболна ръкавица. Доколкото знам, в продължение на всички тези години никой не се беше осмелявал да спомене името на брат ми Стив в присъствието на майка ми. Дори сега, насред отровата на отминаващата вечер, когато се опитвах да извикам в съзнанието си лицето му, единственото, което се мержелееше пред очите ми, беше някакъв призрачен портрет с размити очертания в червеникавокафяво. Всичко, което си спомням, е, че Стивън беше златното момче, красивото момче и че неговата загуба сякаш заби заострен кол в сърцето на моето семейство. Някак успяхме да оцелеем след онзи ден, но никой от нас никога повече не се съвзе, не оздравя напълно. И тогава разбрах, че човек може да остави зад гърба си всичко, но не и ранената си душа.

9 Нощ на забавления

До себе си чух драсването на клечка, после подуших миризмата на дим от скъпа пура. Отворих очи и видях Чад Рътлидж, който ме гледаше втренчено. Изпусна струйка уханен дим в лицето ми.

— На това му се вика купон с главно „к„.

— О, Чад, радвам се, че не си скучал.

— Само като си помисля какво можехме да изпуснем двамата с Моли, ако не ни бяха изритали от „Портър-Год„ през лятото преди последния клас на гимназията — ухили се той. — Не познавахме човек, който по нещо да прилича на теб, Найлс, Старла, Айк или Бети. За нас това беше прекрасният нов свят.

— Значи чрез нас за пръв път надникна в низшите недра на Чарлстън.

— Винаги си бил болен на тема класово разделение — изкоментира Чад.

— Невинаги, а след като се запознах с теб. Когато се срещнахме в яхтклуба — тогава за пръв път жив човек ме погледна така, сякаш съм най-долнопробен сорт миризливо сирене.

— Не е така. За мен ти беше камамберът на миризливите сирена.

Едра сянка се появи на прага и като вдигнах очи, видях, че е Найлс Уайтхед.

— А какъв сорт миризливо сирене съм аз, Чад? — попита Найлс.

— Ти, Найлс, си роднина. Моят възхитителен зет. Съпругът на единствената ми сестра. Бащата на моите красиви племенник и племенница.

— Но сигурно си даваш сметка, че семейството на Лео принадлежи към далеч по-висша класа в сравнение с мен. Нека ти припомня, че когато Лео ни видя за пръв път, ние със сестра ми седяхме закопчани с белезници за два стола.

— Възхищението ми към вас двамата е огромно — каза Чад. — И двамата се оказахте амбициозни млади мъже. Найлс се отличи много в училище. Ожени се в едно от най-старите семейства на Чарлстън, което не е никак лесно за момче с твоя произход. Лео пък стана известен журналист. Колонката му е едно от първите неща, които всеки изчита, щом отвори сутрешния си вестник. Това не е никак малко.

— Божичко! Чувствам се като кораб, който свещеникът благославя, преди да поеме на лов за скариди — казах.

— Уау! — извика Найлс. — Само като си помисля, че в очите на Чад изобщо притежавам нещо, достойно за уважение!

Чад се изсмя, след което погледна пурата си с видимо задоволство.

— О, тази Шеба! Страхотно представление ни изнесе тази вечер! Ако не ви познавах, щях да изпусна цялата тази мелодрама в живота, който вие смятате за нормален. Щях да изпусна раздорите, скандалите, виковете, с които посрещате всичко случващо се. Хората, сред които аз се движа, са до един от висшите класи, тоест цивилизовани, което е друг начин да се каже — досадни, поне така мисля аз. На нас всяко оплакване, мърморене и хленч са ни забранени по рождение. Тази вечер обаче беше истинска оперета.

— Чад, трябва да ти кажа, че и досега съжалявам, че още в гимназията не ти смених физиономията — каза му Найлс.

— След малко трябва да се връщам в кантората — рече Чад невъзмутимо. — Следващата седмица имам важно дело.

— Моли знае ли? — попита Найлс.

— Моли обича да живее в големи къщи. Обича живота, който моята адвокатска професия й осигурява. Обича да е омъжена за богатството на моята фамилия, както и ти, Найлс — продължи Чад.

— Отдавна съм те предупредил, Чад — намесих се. — Не се заяждай със селянчето. Не е никак безопасно.

— Кажете на Моли „лека нощ„ от мен — продължи Чад. — По всяка вероятност ще работя цяла нощ.

— Което страшно ще й хареса — казах.

— Това е положението — намигна ми Чад, махна с ръка и излезе.

Двамата с Найлс постояхме известно време в мълчание, но после подушихме миризмата на цвъртящите върху огъня котлети. Найлс се надигна, тръгна към бара и попита:

— Да ти налея ли нещо?

— Опитвам се да изчисля колко трябва да изпия, за да забравя всичко, което се случи тази вечер, и в същото време да успея да се повеселя все пак.

— Ако питаш мен, няма да ти стигне цялото пиене на света — отвърна ми Найлс. — Но засега Шеба и Чад се чупиха, което означава, че колкото са осрали кукувичето гнездо — толкова. Отлетяха.

— Шеба беше много зле. Никога не съм я виждал такава — казах.

— Обзалагам се, че и майка ти мисли така. Беше гадно.

— Шеба не е на себе си.

— А колко мило момиче беше навремето, нали? — попита Найлс.

— Най-милото момиче на целия свят — съгласи се Моли, която най-ненадейно се материализира и цъфна на прага на кухнята. — Къде е Чад? Не, нека позная! Върнал се е на работа, защото го чака важно дело. Ама много, ама дяволски важно дело. Спестете ми подробностите. Знам наизуст монолога му. Прави го от любов към мен и децата. Аз не мога да дишам без огромна къща и бронирана кола, фрашкана с пари. Найлс, би ли слязъл долу да помогнеш на жена си? Трябва на четири очи да поискам прошка от Лео, задето събрах Шеба и майка му на едно място.

— Огън и лед — каза Найлс. — Къде са Айк и Бети?

— Приспиват госпожица Шеба. Зле й се отрази завръщането в родния град. Не стана, както го искаше.

— След малко идваме с мръвките — каза Найлс и го чух как изтрополи по стълбата.

Моли отиде до бара.

— Лео, жената понякога има нужда от цветя. Понякога — от масаж или някой да подържи ръцете й, да я приласкае до себе си. Понякога има нужда да се обади на стара приятелка, с която не се е чувала от години, или да прочете тъпа книга, наблъскана със секс сцени. Понякога има нужда някой да я изчука. Или да потича, или да изиграе три сета тенис. Но има нощи като тази например, когато жената иска да се напие.

Моли си наля една водка и сложи лед в чашата.

— Искаш ли да ти приготвя нещо по-специално? — попитах я.

— Чаша арсеник, ако обичаш, може и с тоник, ако не те затруднява, а за мезе — кутия от пури, пълна с хапчета за сън. Отдавна не бях присъствала на по-грозна сцена.

— О, не говори така, Моли — предупредих я. — Бог слуша. А Той обича предизвикателствата.

— Бог няма нищо общо с онова, което каза Шеба.

— Напротив, има.

— Наистина ли си ходил с Шеба в гимназията? — Само при мисълта за това Моли не успя да сдържи усмивката си.

— Познаваше ме, докато бях в гимназията. Би ли тръгнала тогава с мен?

— О, след време се разхубави — призна тя.

— Никога не съм се разхубавявал.

— Знаеш ли, Лео, по едно време ти бях хвърлила око и много ми се искаше да се пробвам с теб.

— Сега не говори твоето либидо — отвърнах й. — А алкохолът.

— Понякога е нужен алкохол, за да проговори либидото.

— Моли Рътлидж, това е най-мръсното нещо, което съм чувал от теб.

— Сигурно е така — каза тя и се замисли. — Но ми хареса, докато го изричах.

— Колко жалко, че и двамата сме женени — подхвърлих.

— Може и така да е, Лео — продължи тя. — Но аз не съм сляпа.

— Да не би аз да съм?

— Вие със Старла нямате истински брак — напомни ми Моли. — Вярно, тя се появява понякога, живее с теб известно време, после нещо я прихваща и пак хуква нанякъде.

— Бях наясно, че Старла има проблеми, още преди да се оженя за нея. Знаех в какво се вкарвам.

— Наистина ли?

— Не, всъщност нямах никаква представа какво ме чака — признах си.

— Както стана и при мен.

— Моли, ти си омъжена за един от най-преуспяващите адвокати в града. Потомък на стар и уважаван чарлстънски род. Била си определена да се омъжиш за Чад Рътлидж още в деня на раждането си.

— Колко трогателно! — Забелязах, че гласът й прозвуча по-различно от друг път. — Но невярно. — Взе един стол и го сложи срещу мен. — На Чад му бе писнало от мен много преди да се оженим. Ти го знаеш, както и аз; всички мои приятели го знаят. А най-лошото е, че и Чад го знае.

— Моли, всеки, който те познава, е влюбен в теб. Това е всеизвестен факт. Знае го и Чад.

— Милият ми Лео — усмихна се тя. — Никак не умееш да лъжеш. Забрави! Дай да си говорим за нещо по-приятно, като тази вечер например. Смяташ ли, че ще успеем да преглътнем случилото се?

— Страшно се изненадах, не бях никак подготвен за онова, което стана — казах. — Не знаех, че лошите чувства са така неизкореними. Нито че продължават вечно.

— Не бяха точно лоши чувства. — Моли прокара пръст по ръба на чашата си. — А чиста проба омраза, като в Шекспирова пиеса. Лео, за Шеба могат да се кажат много неща, но тя никога не е била зла и злобна. Всички я помним като добро и мило момиче.

— Аз продължавам да вярвам в нейната доброта.

Бети се появи с първия поднос скара. Сложи го върху голямата кухненска маса на семейство Рътлидж, след което атакува бара.

— Как е възможно да седите тук като влюбени птички и да си гукате след всичко, което стана? Не мога да повярвам на очите си. Налей ми чаша бяло вино. Ето какво се получава, като дружиш с бели хора. Сто пъти предпочитам гадното си черно гето. Като подивеем до такава степен, ние най-откровено се стреляме. Лео, съкровище, никога не съм знаела, че си имал брат. Винаги си ми приличал на единствено дете.

— Трябвало е да ти кажа — обадих се. — Но ми е трудно да говоря за Стив. От друга страна, ако ей сега влезе в стаята, не мисля, че бих го познал.

— Тревожа се за Айк — обади се Бети. — Твърде дълго вече слага Шеба да спи.

— Скоро ще се върне — успокоих я. — Благодаря ти, че изведе майка ми от тук и я придружи до колата. Чувствах се като парализиран, не можех да помръдна.

— Всъщност черната работа я свърши монсеньорът. Никога не съм виждала майка ти толкова разстроена. Но негово преподобие пусна в действие цялото си красноречие. Не мога да не му го призная — как умее с голи думи и лайно да позлати. Говори точно както човек си мисли, че трябва да звучи Бог, ако Бог беше католик, но, разбира се, Той не е.

— Само неговите проповеди пълнят катедралата — намесих се.

— А какъв хитрец е в същото време. — Бети седна до мен, хвана ме за коляното с едната ръка, а с другата надигна чашата си. — Преди да се върна в къщата, монсеньорът ме попита дали Шеба може да му вземе четири билета на първия ред за „Танцьорите„, който ще се играе следващия месец на Бродуей. Какво общо има Шеба с Бродуей?

— Известно време беше любовница на един от продуцентите на въпросното шоу — отвърна й Моли. — Поне така пишеше в „Пийпъл„.

— Ти си абонирана за „Пийпъл„? — удивих се аз.

— Не, прочетох го, докато чаках пред лекарския кабинет — каза Моли. — Срамно удоволствие, но все пак удоволствие. Това е единственият начин да поддържам връзка с Шеба.

— Винаги съм се чудела какво четете вие, аристократичните дами на юг от „Брод„ — намеси се Бети. — Говоря за сериозни книги, когато си в тоалетната например. Имам усещането, че всички вие, белите момичета, сте зарязали книгите още с настъпването на така наречения „южняшки начин на живот„, където най-важното нещо е да излезеш сутрин рано в градината и да садиш далии, ароматен грах и какво ли не още.

— Вечерята е готова — извика Найлс и двамата с Фрейзър внесоха останалата част от скарата, както и картофи с лук в алуминиево фолио.

От силните емоции на вечерта всички бяхме изгладнели. Бяхме почти приключили с яденето, когато Айк се върна. Красивото му чело бе прорязано с дълбоките бръчки на тревогата.

— Скъпи, сложи ли Шеба да нанка? — попита го Бети.

— Трябваше и аз да дойда да ти помогна — обади се Моли.

— Наистина трябваше — каза й Айк. — Всички вие трябваше да дойдете. Но никой не си помръдна задника.

— Защо говориш така — рече Фрейзър, — искаш да ни накараш да се чувстваме виновни ли?

— Шеба си мисли, че сте взели страна в спора — поясни Айк. — И сте предпочели доктор Кинг пред нея.

— И двете бяха откачили — отсече Найлс. — Не можех да избирам между тях.

— Айк, кажи какво да ти налея — стана от стола си Моли. Докато си миеше ръцете, Айк се замисли върху предложението й.

— Май искам един коктейл „Куба Либре„.

— Ром и кола — извика Фрейзър. — Не съм го чувала от времето, когато непрекъснато се наливахме с него в гимназията.

— Моят съпруг Че Гевара — рече Бети.

— Твоят съпруг Пилат Понтийски — рече Найлс. — Би ли престанал да си миеш ръцете?

— Нашето момиче е загазило. Много е загазило — каза Айк. — Шеба припадна в банята. Влязох да видя какво става и целият под на банята, както и всичко наоколо, беше в кокаин. Хвърлих в тоалетната две пакетчета и пуснах водата. От носа й течеше кръв и не можех да я спра.

— Трябваше да ни се обадиш — казах му.

— Трябваше да я арестуваш — намеси се Бети. Правотата на думите й, както и тихият настойчив глас, с който бяха произнесени, ни изправиха на нокти и ни потопиха в напрегнато мълчание. — Ако я беше заловил някой от нашите хора с толкова много кокаин, вече да е зад решетките.

— И за това си помислих — каза Айк. — И за какво ли не още. Така би трябвало да постъпя. Но не и според вас, нали? Не и заради нашето общо минало. Реших да предпочета миналото пред значката.

Фрейзър изрече на глас онова, което останалите си мислехме:

— Може да те уволнят, Айк. Точно преди да станеш шеф на полицията. Ще бъде нечуван скандал.

— Затова пък от него ще излезе чудесен материал — подхвърлих.

Всички погледи в стаята се обърнаха враждебно към мен. — Ето един от недостатъците на чувството за хумор. Моите приятели ме приемат буквално, когато им говоря смешки.

— Защо Шеба е решила да се върне? — попита Моли. — Лео, на теб каза ли ти защо си е дошла?

— Мисля, че е нещо, свързано с Тревър — казах. — Мисля, че нещо се е случило с него.

— Тя ли ти каза? — попита Фрейзър. — Или просто гадаеш?

— Нито веднъж не спомена името му — отвърнах. — Според мен именно това е най-странното.

— Ти кога последно си се чувал с него? — попита Найлс. — А ти, скъпа, кога получи онази картичка?

— Преди повече от година — отвърна Фрейзър. — Беше от аквариума в Монтерей, където, както пишеше, бил с приятеля си за този месец. На картичката имаше морска видра, на която той беше нарисувал огромен член.

— Типично в негов стил — каза Моли.

— Тревър ми се обади миналата година някъде по това време — намесих се аз, — искаше да му дам хиляда долара назаем. Било спешно. Но не ми каза за какво са му.

— Хиляда долара взе и от нас назаем — каза Моли. — Не си спомням точно кога беше, преди известно време.

— И вие, идиоти, изпратихте ли му? — попита Бети.

— Разбира се — отговорихме едновременно с Моли.

— За какво ли са му трябвали пари на нашето момче? — зачуди се Айк. — Винаги е печелил добре с пианото.

— Новините, които пристигат от Сан Франциско, не са никак хубави — казах аз. — Особено сред гей обществото.

— Тревър гей ли е? — попита Фрейзър с пресилен южняшки акцент, докато си вееше със салфетката.

— Лео, спомняш ли си, когато доведе Тревър в къщата на родителите ми на остров Съливан? — обърна се Моли към мен. — Бях легнала да се пека по бикини. Лео и Тревър вървяха по пътеката към плажа. Тревър ме погледна и веднага се обади с онзи негов, уж учуден глас: „Лео, Моли е повече от прекрасна. Защо не съм лесбийка?„ Не бях чувала друг човек да говори като него. Двамата с Шеба бяха неимоверни чешити. Мисля, че Чарлстън не е виждал такива образи нито преди, нито след тях.

— Спомняш ли си телефонните му обаждания? — попита Найлс. — Изтръпвах, когато чуех гласа му. Беше готов да говори с часове.

— Беше невъзможно да го откъснеш от телефона — съгласи се Бети. — Можеше да плямпа с часове, без да казва нищо, и да звучи, сякаш ти споделя най-интересните неща на света.

— Лео, как смяташ, възможно ли е да има СПИН? — попита Фрейзър.

— Тревър не е нито целомъдрен, нито предпазлив — каза Моли.

— Ако няма, ще е цяло чудо — свих рамене.

— Не е само Сан Франциско — обади се Айк. — Болестта е пристигнала вече и в Чарлстън и едва ли скоро ще си отиде. Имам две ченгета със СПИН.

— Значи в града си имаме полицаи педерасти, така ли? — попита Фрейзър.

— Имаме си всичко в този град — отговори й Айк.

Фрейзър се замисли, после рече:

— Когато бях малка, си мислех, че светът се състои от бели хора и черни хора, и това беше единственото нещо, което знаех със сигурност.

— Нали бяхме момичетата на Чарлстън — добави Моли. — Отглеждаха ни така, че да се превърнем във възможно най-очарователните идиотки. От нас се очакваше да бъдем сладураните, бонбончетата, захарчетата, които са гордостта и радостта на едно умиращо общество. Мисля, че родителите ми дори не са подозирали, че са съконспиратори в проекта за изглаждане на мозъчните ми гънки.

— Не знам какво чувствате — обади се Бети, — но отстрани ми се струва, че вие, белите момичета, си живеете прекалено добре.

— Но на каква цена? — обади се Фрейзър. — Единственото, по което ние с Моли се различаваме от момичетата, с които сме израснали, е това, че познаваме вас — приятелите, с които сме се събрали тук тази вечер.

— Фрейзър, ти не се вместваш в клишето — каза й Найлс. — Омъжи се за мен, а аз не бях в списъка на предпочитаните кандидати в годината, когато се венчахме.

— Така е, но затова пък пипнах най-доброто парче — усмихна се Фрейзър. — Въпреки че родителите ми и досега отказват да го признаят. — След което отиде и седна в скута на мъжа си. Двамата се целунаха лекичко. Виждаше се, че са родени един за друг.

— Страшно се радвам, че бракът ви проработи — каза Айк. — Едва не припаднах, когато Найлс ме покани да му стана шафер.

— Ти едва не припадна! — рече Бети. — А какво да кажа аз, която бях първата чернокожа шаферка в цялата история на църквата „Свети Михаил„?

— Изглеждахте прекрасно онзи ден — каза Фрейзър. — Мисля, че от всички на сватбата вие двамата бяхте най-готините.

— Ами какво ще кажеш за Тревър и Шеба? — попитах.

— Те не се броят. Шеба беше вече известна. А Тревър винаги е бил красавицата на бала — рече Моли. — Негови думи, не мои.

— Едва ли ще ви изненада — продължи Фрейзър, — но родителите ми не бяха никак доволни от нашия избор на шафери и шаферки.

— Бъди откровена, скъпа — каза Найлс. — Истинският проблем беше твоят избор на съпруг.

— Да, ти изобщо не влизаше в сметките им — призна Фрейзър.

— Ей, селянче — извика му Айк. — Според мен господин и госпожа Рътлидж биха предпочели по-скоро мен за неин съпруг, отколкото теб.

— Айк, май прекали в предположенията си — присмя му се Моли.

При тези думи нашата компания избухна в добронамерен смях, както често ставаше при нашите сбирки. Защото самото отпускане и разтоварване действаха като балсам върху раните ни.

— Айк — обади се Бети, — дай да разкажем на белите хора тук как се почувствахме, като отидохме на сватбения прием в Мидълтън Плейс Плантейшън.

— Бети, те не се интересуват от такива глупости.

— Точно така — извика Найлс. — Обзалагам се, че не сте се чувствали по-кофти от мен, а аз бях младоженецът.

— Значи помниш всичко — рече Бети. — Преди да ви срещна в гимназията, смятах, че всички бели са абонирани за седмичника „Ку-клукс-клан„. Какво ли знаех тогава изобщо? Смятах, че там се дават съвети как мъжете да си ушият по-изразителни и страшни костюми. Как да се приготвят за пикника, преди да поемат със семейството към мястото на линча и така нататък.

— Ей, колко ми липсват тези линчове — обадих се аз. — Те бяха най-хубавото нещо в младостта ми.

— Двамата с Айк цъфнахме на рецепцията с чувството, че ще бъдем обесени на първото дърво отвън. Ей така, за десерт — продължи Бети.

— Колко ужасно наистина, че изобщо сте си помислили такова нещо — рече Фрейзър. — Добре ли се държаха гостите с вас?

— Повече от добре, сякаш бяхме невидими — продължи Айк. — Само веднъж през цялата вечер бях забелязан. Младоженците вече идваха към масата ни и аз отидох да донеса пиене за всички. Наредих пълните чаши върху един поднос и тръгнах да се връщам, а белите започнаха да си вземат от подноса, докато чашите свършиха, защото ме взеха за келнер.

— Тогава Жабата се напи и ме покани на танц — обади се Бети. — Казах му: „Махай се, бял оръфляк, стой далеч от мен.„ Но Жабата ме вдигна на ръце от стола и ме завлече на дансинга.

— Старла ми каза, че ще ми се разсърди и няма да ми говори, ако не стана да танцувам с теб — признах й. — Не спря да ме рита под масата, докато не те взех в обятията си.

— Тогава пък Старла покани мен — обади се Айк. — Какъв кошмар!

— Знаех много добре, че с брака си бях прекрачила границите на обществената поносимост в Чарлстън — каза Фрейзър. — Но не знаех, че съм станала родоначалник на междурасовото танцуване.

— Маловажни неща — подхвърли Найлс. — Коя беше песента, на която белите и цветните боклуци танцуваха за пръв път заедно под небето на Чарлстън?

— Беше блус — спомни си Моли. — Опитах се да изкарам Чад на дансинга, но той не искаше и да чуе.

— Пиян до козирката, Жабата дори се опита да танцуваме буза до буза — припомни им Бети.

— Бети, похотливостта действа странно на мъжете — казах й.

— Много хубава песен — каза Моли. — Сетих се… казваше се „Нощем в Страната на чудесата„.

Тя стана от стола си и прекоси стаята.

— Бърт Кемпфърт, нали така? — Отвори грамофонния шкаф, сложи една плоча и ние се пренесохме във времето на нашите гимназиални години.

Айк и Бети станаха да танцуват, Найлс и Фрейзър също се надигнаха от стола си. Много скоро двамата с Моли долепихме страни един до друг, сякаш бяхме родени да сме заедно. С танцова стъпка тя ме поведе встрани от останалите към голямата гостна на къщата. Озовахме се между рояла и арфата. Усетих топлината на тялото й, както и сладкия й дъх, когато прошепна в ухото ми:

— Лео, наистина ли си падаше по мен в гимназията? Всички казваха, че си хлътнал по мен, дори Чад го твърдеше.

— Не. Съвсем честно, не.

— Лъжец! — възмути се тя. — Знаеш отговора, от който имам нужда тази вечер. И знаеш защо имам нужда.

— Не лъжа, Моли. Кълна ти се.

— Тогава ми кажи истината. Имам нужда да ми я кажеш сега. Ти, Лео Кинг, си най-добрият приятел, когото някога съм имала. Само ние двамата го знаем. И като твоя най-добра приятелка трябва да науча истината от теб: беше ли хлътнал по мен в гимназията или не?

— Не, не бях. Това е горе-долу истината. А цялата истина е следната: цял живот съм бил влюбен в теб. Започна от срещата ни в яхтклуба и свършва с танца под звуците на „Нощем в Страната на чудесата„.

— Съжалявам, Жаба — отвърна ми тя. — Започва с „Нощем в Страната на чудесата„.

Целуна ме — дълга, дълбока целувка, която исках да продължи завинаги, но песента свърши и я прекъсна.

Вдигнах очи и зърнах лице, което ни зяпаше през един от високите прозорци на гостната с изглед към площада. Лице налудничаво и дрогирано, непознато дори на себе си, лицето на Шеба Поу, която изпиваше с поглед и Моли, и мен с концентрацията на актриса, която се подготвя да излезе на сцената.

10 Махмурлук

На следващата сутрин се събудих в празната ми къща на Трад стрийт с леко главоболие и очевидно раздразнение, когато видях, че е пет часа сутринта и слънцето не беше дори започнало да изгрява. Тъй като съм женен за вечно отсъстваща, неспокойна и непоносима жена, никога не знам кога или откъде Старла може да ми се обади. Опитах да се разсъня докрай, но оставих телефона да иззвъни още четири пъти, преди да го вдигна. Тогава чух Чад с напълно овладян и хладнокръвен глас да казва:

— Лео, съжалявам за безпокойството в този ранен час. Може ли да говоря с Моли?

Светнах нощната лампа до леглото, направих опит да си събера мислите и да разбера какво означава всичко това. Откакто познавам Чад, той никога не си е позволявал нетактични постъпки. И въпреки че умът ми беше размътен и сякаш покрит с мрежа против комари, му отвърнах:

— Чад, приятелю, трябва да има някаква грешка. По последни сведения, доколкото си спомням, Моли беше женена за теб, а не за мен.

— Недей да ми се правиш на шут от сутринта — в гласа на Чад за пръв път се прокрадна гняв. — Искам да разменя две думи с жена си.

Сега вече моят глас стана строг и категоричен:

— Чад, не мога да ти опиша колко много бих искал Моли да е в леглото до мен, да я побутна лекичко, да я събудя и да й кажа: „Съкровище, Чад е на телефона.„ Но по някаква случайност Моли е свястна жена и невероятна съпруга. Знам, че още не си го забелязал. Моли си е внушила, че ти работиш твърде много. Представи си, дори каза, че трябвало да останеш на партито за Шеба.

— Аз наистина работя много и го правя за семейството си. Имам и много неприятности, които спестявам на Моли. Оставям я да се занимава с дребните проблеми — десени, кройки, платове, къде ще играем карти, на кои приеми ще присъстваме, на кои не, както и съдбоносните решения на благотворителната й организация. Тя води пълноценен живот и има важна роля в обществото, защото аз прекарвам дълги часове в моята най-голяма и най-важна адвокатска кантора в този град. Не правя нищо, което да не е в интерес на нея и децата.

— Чудесно, Чад. Но защо се обаждаш тук посред нощ и искаш да говориш с жената, която е имала невероятния късмет да се омъжи за страхотен пич като теб?

— Дай да се държим като зрели хора — каза Чад. — Просто подай слушалката на Моли.

— Целуни ме отзад — по кралския ми червен ирландски задник. Как да ти го кажа бе, Чад? Тя не е тук. Никога не е била и никога няма да бъде за мое най-голямо съжаление.

— Завиждам ти, Лео — Чад повиши глас и долових злоба. — Имаш жена, която вечно отсъства, и вестникарска колонка, с която всяка седмица разбиваш нечий живот.

— Е, и на теб не ти липсва щастие, приятел, щом, както изглежда, и твоята жена не си е вкъщи. Сестра ти прави пикник за Шеба в неделя вечер. Така че, дотогава.

— Нищо не мога да обещая. Затънал съм до гуша в работа.

— Аз ще бъда там — казах му. — Един съвет от приятел, Чад, от човек, който те обича, макар че общуването с теб е като вдигане на тежести.

— Не знаех, че е толкова рано. Просто се паникьосах, като видях, че Моли я няма.

— А може би искаш да говориш с Шеба? — попитах го. — Прекарахме нощта в страстен, див, животински секс.

Чад се изсмя гръмогласно:

— Тя е тук, спи като заклана в къщата за гости. Знам, защото отидох там да търся Моли. Съжалявам, Лео. Лъжата ти не мина.

— О, няма нищо. Обичам събота сутрин да ставам рано — казах му. — За да мога да злорадствам на воля по повод поредния живот, който съм разбил с колонката си.

Чад затвори. Пак заспах, но беше кратък, неспокоен сън. В седем чух как „Нюз енд Куриър„ тупна пред прага и това ме зарадва. За мен е голямо удоволствие, че живея в къща, която навремето обслужвах като вестникарче — от онези, които никога не съм си мислел, че мога да притежавам. Когато излязох навън, първите розовопръсти лъчи на слънцето вече разбуждаха заспалото сребро на тъмно листата мирта отпред. Къщите на Трад стрийт винаги са ми приличали на изящна и в същото време разкривена шахматна дъска, върху която човек не може да направи царски гамбит, нито сицилианска защита, защото архитектът на творението беше отрупал улицата с толкова много топове, офицери, коне и царе, че не беше останало място за пешките. Оригиналната архитектура приличаше на фина дантела; градините бяха невидими, но уханието им се долавяше навред.

Седнах да изчета вестника си в градината с чаша кафе, както правя всяка сутрин. Първо изчитам собствената си колонка и се свивам от притеснение при всяка спъната и неизразителна фраза. Текстът тази събота ми изглеждаше отегчителен, с пресилено чувство за хумор. Но аз добре познавах приливите и отливите при този вид писане, те са като при водите в чарлстънското пристанище. Затова си мислех как всички ще говорят за мен, като излезе материалът ми за Шеба в неделното издание.

Разгърнах спортните страници и в този момент чух как задната врата на градината се отвори. Обърнах се и с учудване видях Айк Джефърсън. Носеше си кафе.

Погледнах часовника.

— Айк, идваш цял час по-рано.

— Трябва да поговорим — каза той и седна до мен. — Ти си единственият, с когото мога да го направя.

Веднага разбрах, че е разстроен. Вдишах аромата на слънчевите градини, които обграждаха дома ми. Докато седяхме, потънали в мълчание, усетих навсякъде край мен силата на земята и нейното плодородие; почти чувах как поникват растенията. Корените, още крехки, си пробиваха път през черната пръст. Отидох в края на градината, където има най-много слънце, и откъснах три напълно узрели розови домата. След това влязох в кухнята, обелих ги и ги нарязах. Блестяха с червените си бузи и розови семки като самото съвършенство. Взех солница и подадох чинията на Айк. Щом първата хапка освежи небцето му, той забрави за новините от деня.

— По дяволите! Страхотни са тия домати — затвори очи моят приятел.

— Началник на полицията — възхитих му се — в най-красивия град на света.

Айк се ухили.

— Когато бях малък, цветнокожите дори нямаха право да гласуват. В „Улуърт„ на Кинг стрийт нямаше да ни дадат да си купим млечен шейк, ако двамата сме заедно.

— А сега, я се погледни! Важна клечка! Май при теб ще идвам с глобите за паркиране. Но ти си заслужи поста. Никой не е работил по-усърдно за него. Затова се разтревожих снощи. Трябваше да арестуваш Шеба. Вкарала те е в опасна дилема.

— Да, знам. Разбира се, че знам. И ако си вършиш работата както трябва, ще напишеш за това как не съм я арестувал.

— Няма да стане.

— Знам, знае го и Шеба. — После продължи: — Искам да говоря с теб за нещо сериозно.

— Нека позная — казах. — Става дума за Чад.

— Откъде знаеш?

— Нали пиша колонка пет пъти в седмицата — отвърнах. — Всичко знам и всичко чувам.

— Чад чука една от секретарките в кантората си. Тя има апартамент на Фоли Бийч.

— Коя от многото — онази от Грийнуд, която му помага с правната работа ли? Или момичето от Бразилия?

— Момичето от Ипанема му е любовница — каза Айк. — На деветнайсет години е. Току-що завършила гимназия. От съвсем порядъчно семейство.

— Откъде знаеш?

— Портиерът в комплекса, в който живее, ходи в нашата църква. Откъде иначе?

— От анонимни писма например — отговорих. — Получавам ги с купища.

— Кой според теб ги изпраща?

— Хора, които не знаят дали щастливката е от Грийнуд или от Бразилия.

— Грийнуд беше миналата година — поясни Айк. — Вие, белите, сте много изостанали.

— Да, бе, трябва да вземаме уроци при вас, черните, как да живеем прилично и пълноценно.

— Лео, Моли не заслужава това.

— Сигурно вече е свикнала. Не му е за първи път. Искаш ли още кафе — попитах и побързах да добавя: — началник?

Върнах се в кухнята и сварих Найлс да си налива кафе.

Вече беше омел на бърза ръка доматите в чинията. Обърна махагоновия си поглед към мен — изпитателен и непроницаем. И той беше подранил. Беше го направил или за да ми даде съвет на четири очи, който не искам, или за да ми каже нещо, което изобщо не желая да чуя. Възхищавах се от простодушната откровеност на Найлс, но нуждата му да споделя истини, които понякога съдържаха семената на отчаянието, беше отблъснала някои от близките му хора. По принцип е мълчалив и интуитивен, затова най-много се боя, когато се разприказва.

— Извинете, сър — казах му. — Приличате ми на планинска горила. Кога слязохте от Апалачите?

— Винаги съм харесвал хумора ти, Жаба. — Той отпи от кафето си. — Понякога е хамалски и хаплив, но, общо взето, си го бива.

— Айк е в задния двор.

— Видях колата му — отвърна Найлс. — Снощното събиране никак не ми хареса.

— О, и на мен ми се е случвало да бъда на по-готини купони — съгласих се с него.

— Шеба ни спретна страхотна сценка — каза Найлс. — Както и майка ти.

— Майка ми мрази жени като Шеба.

— Чад обади ли ти се тази сутрин? — попита Найлс.

— В пет нула нула.

— Какво искаше?

— Да разбере дали „Брейвс„ са спечелили. — Налях си още кафе, но веднага забелязах, че небрежно подхвърлената ми реплика ядоса Найлс. — Да излезем в градината. За да може и Айк да чуе каквото имаш да казваш.

Айк продължи да чете вестника, когато Найлс се появи. После вдигна очи и му кимна.

— И ти си подранил, а, Найлс? — каза Айк. — Защо ти е притрябвало да говориш с Лео на четири очи?

— Чад ни събуди рано-рано тази сутрин. Фрейзър се обади. Чад смята, че Лео спи с Моли — обясни Найлс.

— Истината е, че снощи Жабата и Моли танцуваха заедно и се натискаха в тъмното — отсече Айк. — Ей, приятел, продължихте ли с Моли след това?

— Разбира се, че не.

Найлс отпи бавно от кафето.

— Той е женен за сестра ми, Айк. Старла ми звънна тази седмица, Лео.

— Много ти благодаря за информацията — отвърнах.

— Затова дойдох тук по-рано — продължи Найлс. — Не знаех, че Айк ще ме изпревари.

— О, както съм дошъл, така мога и да си отида — обиди се Айк.

— Не, остани — помоли го Найлс.

— Какво ще кажете за една закуска, а? — попитах ги. — Искате ли?

— И още как — съгласи се Найлс. — И без това трябва да подредя мислите си. Не съм скорострелен дърдорко като теб и Айк.

— Ти си просто тъпо бяло копеле от планинския гъз на географията — каза му Айк и пак отвори вестника. — Такъв си беше и такъв ще си останеш.

Докато закусвахме, подхванахме разговор на спортни теми — белият заглушителен шум, който произвеждат мъжете, когато искат да изразят напиращите в тях чувства, но без агресията, която често съпътства по-дълбоките страсти. В сравнение с останалите ми приятели Найлс беше забил най-голям брой стопове и други предупредителни знаци по пътя към сърцето си. Болезненото му детство беше превърнало мълчанието в първи негов инстинкт и главно убежище. Но когато Найлс си отвори устата, знаеш, че винаги има какво да каже. Той е един от онези мрачни търпеливци, които чакат първо торбата им да се напълни догоре, преди да я изсипят на земята, за да видиш какво са таили у себе си.

— Лео, страхотна закуска. Благодаря ти — каза Айк и се облегна назад в стола си. — Сега, Найлс, хайде да изплюеш камъчето и да приключваме с тая работа.

— Мисля, че Шеба здравата го е загазила.

— Изчакай да изтичам за репортерския си тефтер — подхвърлих. — Не може новина от такъв порядък да остане премълчана.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Айк.

— Чад цъфна вкъщи и вдигна скандал на Фрейзър — продължи Найлс. — Каза, че щом се събуди Шеба, веднага ще я изхвърли от къщата за гости. Направо полудя, като чу за кокаина.

— Кажи на Шеба, че винаги може да отседне при мен — подметнах. — Имам прекрасна стая за гости на третия етаж.

— Може да дойде и у дома. Бети ще бъде страшно доволна, както и децата — каза Айк.

— Фрейзър му се озъби и каза, че ако се наложи, Шеба може да остане у нас до края на живота си — поясни Найлс.

— Тогава на кого му пука какво мисли Чад? — попита Айк. — Момчето обича да си чеше езика. Винаги си е падал по гръмки изказвания. По-скоро гръмотевици, отколкото светкавици.

— Лео, Чад току-що разбра, че ти се обаждаш на Моли всеки ден да си говорите — каза ми Найлс.

— Стоп. Малка корекция — намесих се. — Обаждаме се един на друг. Понякога аз се обаждам на Моли, но често се случва и тя да ме потърси. И не го пазим в тайна. Говорим си всеки ден от много отдавна. Между другото, Найлс, през всички тези години съм си говорил и с Фрейзър, както и с Бети.

— Непрекъснато се мъчи да изкопчи някаква клюка от тях — поясни му Айк.

— Тези момичета знаят всичко, което става в Чарлстън допълних.

— Може и да е така, но Чад не иска повече да се обаждаш на жена му — каза Найлс и видимо се почувства неловко.

— Тогава Чад може да ми го каже в лицето — отвърнах. И един съвет, Найлс. Недей да адвокатстваш на Чад.

— Направих го, защото реших, че ако той ти го каже, може да го ступаш. Беше ужасно ядосан.

— Добре, сега казвай за Старла — смених темата с друга, още по-болезнена.

Найлс поклати глава.

— Лео, трябва да зарежеш сестра ми — рече с умолителен тон той. — Трябва веднъж завинаги да се отървеш от нея. Знаеш какво ми коства да ти го кажа. Но бракът ти със Старла те убива по малко с всяка изминала година. Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Примирил съм се с това положение — заявих аз.

— Заслужаваш да имаш нормален живот. Да имаш деца. Всички го виждаме. Нищо не може да бъде нормално, преди да се отървеш от откачената ми сестра. Лео, нещата вървят на по-зле, не на по-добре.

— И какво ти каза тя? — попитах. — Всъщност къде е?

— Не ми обясни. Спомена, както винаги, че току-що влиза в някакъв хотел. Искаше да научи всички новини. Искаше да знае как я караш.

— И ти какво й отговори?

— Че само чакаш някоя жена в града да се разведе и веднага й скачаш. Но тя се изсмя.

— Изсмя ли? — попита Айк. — Че защо?

— Защото познава Лео. Нали е католик, дал е обет. Все още й превежда пари всеки месец. Лео, казах й да те остави на мира. Знаеш ли какво има наглостта да ми отговори?

— Не — казах. — Умирам от любопитство.

— Че щяла да те остави, когато престанеш да я обичаш.

Айк изсвири продължително с уста.

— Сестра ти е умна жена.

— И отвратителна съпруга. Питай Жабата — рече Найлс. — Тя не е с всичкия си, а пък ти си кръгъл идиот. Разведи се с нея, Жаба. Приятелите ти веднага ще ти намерят нови, готини гаджета. Всички сме потиснати покрай тая история и лично аз направо не знам какво да правя. Но повече така не може. Кажи му, Айк.

— Лео, току-що установих, че малката ми дъщеря Вернеата смята, че ти не си женен — потвърди Айк. — Знаеш ли, май Найлс е прав. И освен това сигурно не му е никак лесно да ти го каже.

— Бас държа, че ако остане на майка ти, тя веднага ще я затвори в лудница — подхвърли Найлс.

— Не е честно — намеси се Айк, — знае се, че доктор Кинг е винаги против всичко, на което Лео държи, а това включва и нас.

— Майка ми не мрази всички вас. — Ала в същия миг си дадох сметка, че Айк беше изрекъл истина, която по всяка вероятност отдавна е носил в себе си. — Или поне невинаги.

— Тя ни обича, когато спи. Или когато е в безсъзнание. Или когато ние спим или сме в безсъзнание. Но тя ненавижда Старла и никога не го е крила — продължи Айк.

— Така е. Тя мрази сестра ти, Найлс, мрази съпругата ми — признах аз.

— Старла не е никаква съпруга и никога не е била. Случиха й се много неща, когато беше още съвсем малка. На двамата ни се случиха. Неща, които не бива да се случват на никого. Но с течение на времето те взеха да ни се струват естествени. Нещо като насъщния ни хляб, Жаба. Израснахме с мисълта, че светът е възможно най-лошото място за едно дете. После попаднахме в света на Жабата. Той ни прие. Ти самият беше още дете тогава — грозно дете. Но отвори сърцето си за нас, както и за Айк. Което беше повече от достатъчно. Не беше нужно да се жениш за изперкалата ми сестра. Никой не може да й помогне, ако не си помогне сама. Но тя е последният човек, който е в състояние да си помогне.

В последвалото умълчаване тримата останахме край масата, а аз си сипах последното кафе. Избягвахме погледите си; обърнах очи към двете птички колибри с рубинени нагръдничета, които се караха за нещо над хранилката на японския клен.

— Айк? — попитах най-накрая.

— Съгласен съм с всичко, което Найлс каза. Ако Бети беше тук, и тя щеше да ме подкрепи. — Той протегна ръка и ме потупа по рамото с онази нежност, която едрите мъже могат да показват с едно докосване.

— Ама наистина ли бях толкова грозен? — престраших се да ги попитам.

— Приличаше на дрисня — отвърна ми Айк.

— С тия цайси, дето ги носеше — кимна Найлс. — Бяха като фарове на главата ти.

— Косата ти стърчеше неестествено назад — добави Айк.

— Ама това коса ли беше? — изсмя се Найлс. — Тия джамове на главата ти бяха като лупи, с които можеш да преброиш луните на Юпитер.

Айк погледна часовника си.

— Господа, разполагаме с петнайсет минути. Време е да се размърдаме.

— Днес аз ще играя куотърбек — отсече Найлс.

— Не, туземец — каза Айк. — Ти беше миналата седмица.

— Защо аз никога не стигам до куотърбек? — попитах.

— Защото си Жаба — отвърна ми Найлс.

— На жабите им е забранено да играят куотърбек. Такива са фактите — присмя ми се Айк.

Всяка събота точно в десет Айк, Найлс и моя милост играем футбол на стадиона на „Цитаделата„. Играем яростно и енергично. Всеки, който мине, е добре дошъл да се присъедини към нас, но броят на желаещите варира всяка седмица. Обикновено разчитаме на курсантите или пък на изпадналите от класацията помощник-треньори от различни спортни тимове в града. Но днес бяхме само тримата, оставени на собствените си сили.

Тази сутрин всички играхме куотърбек, дори Жабата.

11 Еванджелайн

Гледах поне веднъж в седмицата да се отбивам при Еванджелайн Поу и да преценявам, макар и аматьорски, здравословното й състояние и относителния порядък или безпорядък в къщата й. Когато почуках на вратата й този съботен следобед, изведнъж си дадох сметка, че не я бях посещавал почти месец. Винаги когато приближа тази врата, си представям призрачното присъствие на транспортния фургон на фирма „Атлас„, който докара близнаците в самия център на нашата история, промени житейския път на всички, до които те се докоснаха. От отсрещната страна на улицата виждам построената от баща ми къща, в която бях израсъл — едно объркано, стреснато от провала си момче. Загледах се в двете високи магнолии, символ на любовта на родителите ми един към друг, преди баща ми да получи фаталния си сърдечен удар. Знаех, че все щеше да се намери някой, който да каже на майка ми, че съм посетил враговете от отсрещната страна на улицата, за което имаше да ми трие сол на главата. От деня, в който я беше видяла, тя смяташе Еванджелайн Поу за нещо по-долно и от конска фъшкия и нищо, случило се през изминалите години, не беше в състояние да промени мнението й.

Когато госпожа Поу ми отвори, тя се втренчи в ослепителната светлина навън през веригите на четири заключалки, на които можеше да завиди всеки апартамент в Гринич Вилидж.

— Аз съм, госпожо Кикимора — казах й. — Твоят любимец.

— Мога да те съдя за пренебрегване на задълженията — бавно отключи вратата тя. — Помислих, че си умрял.

— Нали четеш колонката ми — подсетих я. — Знам, че не си съгласна с почти всичко в нея.

— Никога не публикуват моите писма до редакторите. — Отвори широко вратата, целунах я по бузата и продължих към кухнята.

— Напазарувал съм ти от „Бърбидж„ — казах.

— Лео, докато си тук, трябва да ми помогнеш да си намеря очилата за четене — нареди ми тя, докато крачеше подир мен.

— Те са на главата ти, съкровище. — Видях огромната й изненада, като ги напипа сред буйните си прошарени къдрици.

— Напоследък толкова много забравям. Отново си изгубих ключовете от колата.

— Не си карала кола от две години. Нали ти взеха книжката, не си ли спомняш?

— Тия копелета! Да, сега се сещам. Обадих се на онзи негър, по когото всички вие припадате, но и той не ми помогна.

— Виж какво, ако добре си спомням, ти блъсна и одраска над двайсет коли, паркирани на Кинг стрийт, на няколко пъти беше минала на червено, после се заби във вратата на един антикварен магазин, май беше на Джордж Бърлант. Освен това се провали и на алкохолната проба. — Прибрах домашните супи. — Дай да сложи тия чинии в миялната машина, преди да е пристигнала Шеба. — Започнах да събирам чаши и чинии, оставени навсякъде из къщата. — Тази седмица госпожица Симънс не е ли идвала?

— Тя ме напусна преди две седмици — отвърна тя. — Реших да се откажа от цялата негърска раса. Сега си търся сръбкиня, за да ми готви и чисти. Прочетох някъде, че в Ню Йорк всички са луднали по сръбкини.

— В Ню Йорк ли? Май никога не съм виждал сръбкиня.

— Предпочитам ги, защото са бели хора. И с възрастта ставам все по-пристрастна към белите.

— Да не би да си се държала зле с госпожица Симънс? — попитах я.

— О, това е нейната версия, но, изглежда, цениш нейното мнение повече от моето.

— Тя твърди, че непрекъснато си я обиждала с расистки епитети.

— Нищо, което да не е чувала и преди — изсумтя госпожа Поу. — Виж, бях много любезна с нея. Раздразни се веднъж, като й казах „негърка„, което, както знаеш, е израз на голямо уважение, но тя ми се озъби и аз я пернах през устата. Признавам си.

— Ще ти потърся някоя сръбкиня.

— Чувам хубави неща и за мексиканките — продължи госпожа Поу, — но съм твърде стара, за да уча езика им тепърва.

— Имаш ли нещо против да мина една прахосмукачка в гостната? — попитах я.

— Моля, заповядай! Вчера се видях с Шеба. Каза ли ти, че се скарахме?

— Изобщо не знаех, че сте се видели — заявих аз, но тя не ме чу от шума на прахосмукачката.

— И двете ми деца са такива, че само като ги видя, искам да поема.

— Така ли? И накъде? — опитах се да надвикам прахосмукачката.

— Към барчето с бутилките. Разговарям с Шеба и в същото време искам да се напия. Разговарям с Тревър и трябва да се напия.

Отиде до барчето, което винаги бе добре заредено с алкохол, и си наля от една кристална гарафа. Прибрах прахосмукачката в килера, взех един парцал и се опитах да избърша пластовете прах от всички шкафове и маси. В този момент чух, че Шеба влиза през задната врата. След снощното парти си мислех, че ще изглежда по-зле, но тя се появи в целия си блясък — свежа и стилна. Заради майка си тук се обличаше като истинска дъщеря на почтена дама от старата генерация. Трябваше да я заведе на обяд в яхтклуба — благодарение на любезното ходатайство на Моли.

— Мамо, изглеждаш повече от великолепно — каза й Шеба.

Забелязах, че в присъствието на майка си беше смекчила неспокойната си острота. Нямаше я звездата от снощи, която флиртуваше със съучениците си. Двамата с Тревър винаги стигаха до крайност, когато се опитваха да угодят на супер критичната си майка, макар че, доколкото знаех, никога не успяваха. Еванджелайн беше от онези ексцентрични жени, които престават да бъдат майки, когато децата им стигнат определена възраст и трябва да се заемат с неблагодарната задача да се грижат за родителите си. Докато пиеше чистата си водка от голяма чаша, Еванджелайн огледа изпитателно дъщеря си и каза:

— В последния си филм се появи гола. Цял месец не смеех лицето си да покажа в Чарлстън. — После добави подличко: — Гърдите ти бяха доста увиснали.

— Шеба, не я слушай. На мен ми харесаха — обадих се аз.

— Винаги съм разчитала на любезността на най-добрия приятел, когото някога съм имала — каза Шеба и направи реверанс.

— Мразя тия глупости в стил Тенеси Уилямс — рече Еванджелайн. — Като стана дума за педерасти, къде е Тревър? Имам чувството, че е изчезнал от лицето на Земята.

— Говорих с него преди шест месеца — отговори й Шеба, но веднага долових фалшива нотка в думите й и разбрах, че лъже. — Най-накрая Тревър е на прага на голям пробив в музикалната си кариера, мамо. Някакъв тлъст баровец му е възложил да напише концерт за симфоничния оркестър на Омаха. Един приятел му е предоставил къщата си в Мендосино и той каза, че няма да излезе от там, докато не напише нещо, с което да се гордее. Сподели ми, че твори в спартански условия. Пиано, каменна камина и мелодия, която звучи в главата му, преследва го още от детството. Мамо, това е възможност, която отдавна чака.

— Знам, че беше полово извратен още когато беше на една година. За тия неща майката има шесто чувство. Молех се да не се получи така, но от ябълково пюре ябълка не става, нито… — По средата на изречението Еванджелайн изгуби мисълта си.

Винаги се бе отличавала от другите майки, тъй като неизменно гледаше с жестоко пренебрежение на кариерите на децата си; в същото време забелязах как очите й помръкнаха от паника, която не бях виждал преди. Почудих се дали годините, през които беше злоупотребявала с водка, най-накрая не са си казали думата. Отпи голяма глътка от чашата си и се опита да прикрие факта, че е изгубила демоничното острие на словесната си атака.

— Лео, бях на път да кажа нещо от огромно значение. Спомняш ли си поне подлога или сказуемото?

— Коментираше качеството на циците ми — подсети я Шеба.

— Спомням си как ги разголваше още на двайсет години, но тогава бяха съвършени — каза майка й. — Ама сега са провиснали като циркаджийска шатра…

Още една глътка и Еванджелайн допи първата си водка за деня — питие без лед, без тоник или лимон, без вермут или какъвто и да било друг разредител; чиста огнена вода, която беше целият смисъл на живота й. Погледнах Шеба и в лицето й прочетох истински ужас. Бе забелязала онова, което всички ние наблюдавахме у Еванджелайн в продължение на повече от година: пиенето беше започнало да я убива и се беше превърнало в сериозен проблем. Въпреки тежкия грим леко жълтеникава бледност беше изместила естествения тен на кожата й, с който навремето толкова се гордееше. Очевидно черният й дроб не спираше да роптае срещу високия градус на размесената й с водка кръв. Последния път, когато говорих с Шеба, я предупредих, че имам мрачни предчувствия — нещо, всъщност не знам дали алкохолът, депресията или отчаянието на проваления й живот, но нещо беше започнало да опустошава онези меки тъкани, които контролираха връзките и захранването в самия й мозък.

— Имам да кажа още много неща, но няма да се унижавам, няма да стигам дотам, че… — Отново блокира по средата на изречението. Еванджелайн се изправи и с видимо усилие на волята тръгна, но не по съвсем права линия, за да си налее второ питие. — Лео? Бъди кавалер и заведи дамата обратно до канапето.

— Лео, моля те, анулирай резервацията в яхтклуба — помоли ме Шеба тихичко.

— Моли изобщо не я е направила — отвърнах й. — Нали знаеш, че ние всички често се отбиваме при майка ти и сме наясно с положението.

— Трябваше да ми се обадиш по-рано — каза ми Шеба. Още при първите тревожни признаци.

— Обадих ти се, щом чух, че снимките за последния ти филм са приключили. А първите тревожни признаци се появиха още в деня, когато се преместихте в тази къща. Имаш ли номера на Тревър в Мендосино?

— О! Тревър. Да, концертът. Утре вечер ще се видим у Фрейзър и Найлс. Сутринта ще водиш ли майка си на църква?

— Разбира се. Майка ми си е все още моята предишна майка. И аз все още съм нейният малодушен син.

— Само питам, скъпи Лео. Винаги има шанс да направиш нещо неочаквано и да пораснеш. — Докато ме изпращаше до вратата, тя ми каза: — Не ми хареса начина, по който го каза.

— Всичко е наред, Шеба. Погрижи се за Еванджелайн. Скоро ще се превърне в голям проблем за всички. Най-вече за себе си.

От всички подозрителни жители на Чарлстън най-голямо удоволствие съм получавал от дългогодишното изучаване на адвокатите на Брод стрийт. За първи път се влюбих в тази група хора като цяло, когато бях вестникарче и всеки ден ги наблюдавах как флегматично се мъкнат от къщите до канторите си, костюмирано племе, което изкарваше прехраната си с това да заговорничи със съдии и беше винаги налице, когато се появи възможност за лесни пари. Истинският радикал сред тях може да се познае по папийонката или панамената шапка към летния костюм. Или по вярата си в смесените бракове (разбирай съюза, да речем, между англиканка и унитарист), но по принцип те всички завършват един и същ юридически факултет, женят се за един и същ тип момичета, създават едни и същи деца, отглеждат една и съща порода кучета, посещават една и съща църква, карат едни и същи коли, членуват в един и същ клуб, играят голф до дълбока старост (и винаги си служат с измами) и до един са абонирани за „Нюз енд Куриър„.

Веднъж годишно си позволявам пародия на тема адвоката от Брод стрийт в неделната си колонка. Тогава редакторите ми се подготвят за огнен обстрел от сприхави, разпалени писма, които изобличават моята палячовщина и наивност в обрисуването на стереотипа. Някои от отговорите са остроумни и спорни; обикновено публикувам най-добрите и най-смешните от тях още на следващата седмица. Възхищавам се на това племе, но с известни резерви. Резервите идват от близкото ми приятелство и личното ми познанство с Чад Рътлидж и от голямата порция мрак, която носи у себе си.

Часът бе шест без петнайсет, когато се опитах да вляза в луксозната кантора на „Дейвис, Рътлидж & Синклер„ в една от най-красивите сгради на Кинг стрийт. Портиерът се приближи и ми каза, че фирмата ще бъде отворена в понеделник. Дадох му визитката си заедно с пет долара и го помолих да се обади на Чад. Докато се обаждаше, не ме изпусна от погледа си нито за миг, после ми посочи един от малките асансьори, които водят до последния етаж. Озовах се в царството на дебели томове юридическа литература, лампи „Тифани„ и удобни кожени кресла, които изпускат нещо като църковна миризма. Отидох до кабинета му и почуках на вратата. Чад беше разтворил пет книги върху бюрото си и записваше нещо в бележника си с огромно старание. Репутацията му на страхотен работяга беше напълно заслужена. Чувал съм други адвокати да говорят със страхопочитание за щателния и прилежен начин, по който подготвя делата си. Когато спря да записва мислите си, вдигна глава и ме изгледа продължително.

— Лео, съжалявам за обаждането тази сутрин — заяви Чад. — Притесних се за Моли. Оказа се, че се качила на колата и отишла до баба си на остров Съливан.

— Е, нали за това са приятелите — подхвърлих. — Страшно обичам да ми звънне приятел в пет сутринта, а още повече — да ме обвини в прелюбодеяние с неговата съпруга.

— Разбери, притесних се, паникьосах се.

— Не трябваше да бягаш от събирането снощи.

— До гуша ми е дошло от тези събирания — каза той. — Имах работа и още имам.

— Цял ден не си мърдал от тук, така ли?

— Лео, аз съм амбициозен човек. И преуспяващ. Стигнах дотук, защото работих повече от всичките си колеги. В съда вече нищо не може да ме изненада. Но твоята поява тук все още може. На какво дължа това удоволствие?

Чад се отпусна назад във въртящия се стол, сложи ръце зад тила и вторачи зелените си очи в мен. Жестът му целеше да изглежда обезоръжаващ, но повече ми напомни отровна змия в убежище от зелени листа, която се готви да атакува.

— Тъй като работя по случай, който е страшно важен, казвай за какво си дошъл и после се омитай възможно най-бързо. Таксувам клиентите си на всеки петнайсет минути, а сега ти предоставям безценното си време безплатно.

— Ами нашето приятелство, Чад? Ти май не се интересуваш от мен. От това какво мисля и чувствам, от моите идеи и схващания, нито дори накъде е тръгнал светът според мен.

— Лео, какво искаш? Утре и без това ще се видим на пикника. За какво става дума, толкова ли не може да почака?

— Чад, в града се носи някаква мълва, че пак си тръгнал да чукаш когото ти падне — започнах. — Пак си излязъл на лов. Изключително рядко и необикновено явление сред адвокатските среди в Чарлстън.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — каза Чад, — но в мълвата няма нищо вярно. Сега бъди добро момче и се изнасяй от тук. Върви да си кажеш молитвата, а може да я проточиш и до девет дни. Нали така правите вие, католиците. Новена.

— Слушай, Чад, аз непрекъснато се мотая нагоре-надолу, обикалям територията. Източникът ми не е само един. И то не от вчера.

— Тогава какво те накара да дойдеш точно днес?

— Помоли ме Найлс.

— Любимият ми зет. — Дясната вежда на Чад помръдна нервно и това беше само външен израз на неудобството, което изпита. Правеше се на отегчен от моите безпочвени обвинения. — Доколкото знам, той е прост треньор. Двамата със сестра си — най-обикновен бял боклук — са израснали в някакво сиропиталище за негри и аз вече не помня къде, нали така? Ти, доколкото знам, добре познаваш сестра му. Не беше ли именно ти, който се ожени за малката бяла курва?

— Стига, Чад! — прекъснах го. — Просто се мъчиш да ме ядосаш, нали така, стар мошенико?

— Какво се мъча да направя, не е твоя работа — заяви той с категоричен глас, от който пролича, че иска да сложи край на разговора. — Нито на когото и да било друг.

— Мисля, че на жена ти вече й е писнало. Поне така ми каза, докато се любехме снощи.

Чад се изсмя гръмогласно. Винаги съм се възхищавал на решителността и хладнокръвието му, особено когато е под обстрел.

— Благодаря ти, Лео, но мога и сам да се оправя в тоя живот. Както и с жена си. Сега чупката. Дребен писач на клюкарски колонки! Остави ме на мира най-после. Ще се видим утре у сестра ми. Дори възнамерявам да притисна Найлс и да му скръцна със зъби да си гледа само своята работа.

— Чад, Чад. Много хора знаят. Ставаш небрежен с тези рандевута. Защото малкото ти синьо порше много често е паркирано пред нейния апартамент.

— Значи е време за нещо ново. Виж, Лео, дал съм колата си назаем на една колежка от кантората. Нейната е на поправка. Аз и без това ходя пеш.

— Трябва да погледнеш сериозно на въпроса — предупредих го.

— Тези слухове ме преследват още от гимназията. Да си го кажем открито, Лео. Завиждат ми. Имам страхотна работа, пари — с лопата да ги ринеш, а освен това съм потомък на едно от първите семейства в Чарлстън и по бащина, и по майчина линия. Аз съм част от хайлайфа на Чарлстън, откакто съм се родил. Около мен винаги ще има слухове и клюки.

Държането на Чад, както и гласът му могат да бъдат заплашителни, а и той умееше да подбира оръжията си, когато възникне критична ситуация. Изненада ме, като бръкна в бюрото си и извади от там богато украсена Библия от осемнайсети век и я размаха пред очите ми, сякаш бе нещо като безценна наследствена вещ или филмов реквизит в нравоучителната драма, в която и двамата участвахме.

— Давам ти честната си дума, Лео — продължи той. — Ето ти Библията. В залата на чистите измислици и простотии, която ти организира в качеството си на строг съдия, аз, Чадуърт Рътлидж Десети, се заклевам тържествено, че никога не съм изневерявал на жена си и не съм престъпвал обета, даден от мен през лятото на 1974-та в църквата „Свети Михаил„. Доколкото си спомням, този католик и досадник Лео Кинг също присъстваше на въпросната тържествена церемония.

— Булката беше прелестна, младоженецът — красив.

Чад ме изгледа продължително, после каза с равен тон:

— Не се ебавай с мен, приятелче. Може всеки ден да се маскираш, да се правиш на иподякон и да не пропускаш служба, но въпреки това аз много добре знам как понякога охотно скачаш в леглото на доста странни котенца. Аз също дочувам разни работи за теб, приятелю, както и ти за мен. Но съм доста по-дискретен и толерантен, защото знам, че си все още женен, макар и за освидетелствана откачалка, която прекарва живота си, като бяга от теб.

— Чад, понякога ме мъчи самотата. И тогава си лягам с жени, които са ми приятелки. Неомъжени жени, разведени жени, вдовици, дори някои, които са все още омъжени. Но както сам се изрази така красноречиво, нито една от тях не ми е съпруга.

— И това те прави гаден лицемер — извика победоносно той като при гол на препълнен стадион.

— Тук няма нищо лицемерно — отвърнах му. — Признах си, че съм спал с жени, за които не съм женен. А ти си се клел върху Библията, че ще бъдеш верен на Моли от деня, в който се сгодихте. Аз ли съм лицемерът? Съжалявам, готин, но мога да ти изредя имената поне на осем жени, с които знам, че си спал. Чад, просто се опитвам да ти помогна, не разбираш ли? Засилил си се като лавина. Дай да сменим посоката, докато все още е възможно.

— А що да не си поговорим за лавината, която падна, а? — попита Чад. — Твоята проклета жена. Разведи се със смахнатата си съпруга. Готов съм лично аз да напиша молбата ти още сега. Няма да ти взема и цент. Заради старото ни приятелство.

От всички приятели, които имам, двамата с Чад Рътлидж се разбираме най-добре по всички дължини и ширини на меланхоличните си сърца, както и по знойния екватор на клетите ни, наранени души. Не се харесваме много-много, но в същото време и двамата храним уважение към достойнствата и слабостите на другия, тоест и двамата признаваме родството си в нашето изпълнено с напрежения, несъвършено братство. Никой от нас не се бои от другия, но знае, че в комбинация и двамата сме взривоопасни.

Никога не съм показвал онова уважение към Чад, което той смята, че му се полага по рождение. Защото той държи в ръцете си всички аса на съдбата — възможности, положение, семейство, — ала в същото време никога не подценява нарастващата сила у онези от нас, които идват от низините на обществото; дори напротив, винаги е смятал, че удаде ли ни се случай, на него няма да му се размине. Чад е арогантен и не умее да се прикрива, не умее да свежда аристократично навирения си нос. Въпреки това, ако наистина изпадна в сериозна беда, веднага се обаждам и искам среща с Чад Рътлидж. Той е човек, на когото не можеш да имаш доверие по отношение на жените, но иначе е воин, който на мига ще излезе от непристъпната си крепост, за да застане до теб в името на старата мъжка дружба и да те защити.

— Исках да ти помогна, нищо друго — казах му. — Правя каквото мога, за да разсея слуховете, които стигат до мен. Но тази твоя небрежност наистина ме учудва.

— Затова пък да си пъхаш носа, където никой не те е молил… да душиш хорските задници, това е смисълът на живота ти, нали, Лео? — отвърна ми Чад. — Защото за теб гадният слух е колонка на седмицата, нали така?

— Никога не съм писал нищо такова за теб. Никога няма да напиша и ти го знаеш.

— Но не се поколеба, когато ставаше дума за приятеля ми Банкс Приоло.

— Банкс беше подал иск за пет милиона долара срещу любовника на жена си за уронване на семейното достойнство. Щом такова нещо стане публично достояние, сезонът е открит и Банкс го разбра, но на цена, която не беше готов да плати.

— Заради теб беше лишен от адвокатски права — озъби ми се Чад и тогава разбрах, че кръстосаният разпит е в разгара си.

— Той сам се лиши от тях, Чад. Беше наел частен детектив да подслушва разговорите на жена си, на нейния любовник, на бившата жена на любовника, на собствените си родители и семейното куче. А самият той държеше апартамент в хотел „Форт Съмтър„ за любовницата си и с лекота крадеше пари от завещанието на Гъртруд Рагсуърт, чийто алцхаймер беше в напреднала фаза. Когато данъчните започнаха да душат около него, откриха сметка в офшорна фирма на Бермудските острови. Както и че Банкс дължи няколко стотици хиляди долара от укрити данъци. Беше се забъркал в страшна каша, Чад, самичък се беше постарал да оплеска всичко. Нямаше нужда от моята или друга чужда помощ.

— Как се почувства, когато Банкс се самоуби?

— На седмото небе, нещастнико! Почувствах се ужасно. Той беше много свестен човек, но попадна в капана на най-лошата човешка дилема. В края на краищата стигнал е до заключението, че е опозорил себе си и семейството си. Решил е, че куршумът ще поправи нещата. Което, разбира се, не е вярно.

— Децата му са съсипани, още не могат да дойдат на себе си. Не мисля, че някога ще се съвземат — въздъхна Чад. — Ако питаш мен, ти също помогна да се зареди оръжието, което го уби. Да се опозориш е едно нещо. Да се опозориш публично — съвсем друго.

— Ето от това съм дошъл да те предпазя. Защото ти също си на крачка от публичното опозоряване, което ще е твоят най-черен кошмар и едва ли ще ти се хареса. Нямаше да бия път чак до тук, ако Найлс не ме беше помолил.

— Планинската горила! — процеди Чад и поклати глава.

— Найлс не обича много този прякор — напомних му. — Бети, Айк и Фрейзър също не го смятат за много остроумен.

— Дори и ти можеш да видиш иронията на съдбата в случая. Едно сираче от планината Блу Ридж някъде на майната си пристига в Чарлстън и се жени за сестра ми само защото тя има пъпчива конска физиономия и рамене на борец тежка категория. Найлс стигна от нужника до резиденцията в рамките на едно-единствено поколение. Иска ми се да стана на крака и да изпея „Бог да благослови Америка„.

— Найлс и Фрейзър са от малкото добри хора в нашия живот. И двамата го знаем. Цяло щастие е, че ги има.

— Божичко, ти толкова приличаш на майка си, че чак е престъпление. Наследил си от нея педантичната набожност, която тя ни натресе тук направо от манастира. Но при майката ти благочестието е истинско. При теб обаче е фалшиво и ме кара да си повърна червата ей тук насред съвършено обзаведения ми кабинет. Може ли да ти кажа няколко думи за мен, за теб и за този град? Как стоят нещата тук и сега? Мога ли да ти кажа истината, Лео?

— Моля, заповядай. — Леко ме втресе, но в същото време бях любопитен да го чуя.

— Точно сега се чувствам, сякаш ти си едновременно моят тъмничар и изповедник. Аз съм маймунката на твоя латернаджия, която трябва да танцува под аплодисментите на добрите хора. А аз, Лео, стигнах дотам, че мразя добрите хора. Мога да си го призная пред теб, защото смятам, че и ти си същото лайно. Вече мразя да съм добър, да се преобличам за църква всяка неделя, да ходя в клуба за обяд два пъти седмично, да си слагам черна вратовръзка за всяка идиотска благотворителна проява в този град. Нали е в името на нещо добро, ще кажеш ти. Разбира се, че е в името на нещо добро. Кой ще дава пари да подкрепи нещо лошо? Обличам се официално и написвам тлъст чек за фондацията, която подпомага бъбречно болните. Или асоциацията, която подпомага сърдечно болните. Или диабетиците. Или страдащите от множествена склероза. Или рак на пъпа… всичко е прекрасно и толкова жизнеутвърждаващо. Но е в коловоза на клишето, нали? Аз го живея това клише. Събуждам се с него. Дишам го. Тъпча се с него… семейството, за него става дума. Единствената цел, единственото всичко… Обществото. Трябва да се отплатя. Ако го чуя още веднъж от поредния самодоволен никаквец в този град, ще започна да крещя. Да се отплатим на обществото. „Чад, Чарлстън винаги е бил добър към теб, стари приятелю, време е да му се отплатиш.„ Мразя го тоя свят, Лео, а той ме е хванал за гушата и няма мърдане. Добре познавам тази хватка на удушвача. Твърде добре. Но ето че сега се събуждам всяка сутрин и откривам, че искам да се отплатя на себе си, да дам нещо на себе си. Да дам нещо на Чад Рътлидж, който умира бавно поради факта че е само един Чад Рътлидж. Умирам от това, което съм роден да бъда.

Опитах се да осмисля всичко, което Чад ми изповяда. Той е човек, когото лесно можеш да намразиш, ако не бяха тези чести изненади с отровни, скорпионски откровения, които говореха за мъчителен вътрешен живот, за разстроен човек с неведома, но истинска дълбочина. Онова, което ми призна, разбира се, ме трогна. Дори ме жегна едно болезнено утешение заради жена му.

— Чад, аз само предадох съобщението. Не съм се натискал да го направя, дори не съм искал. Защото изобщо не ми влиза в работата. Постъпи както намериш за добре. Ако държиш на любовната си връзка, препоръчвам ти дискретност. Трябва да кажеш на приятелката си да не обсъжда връзката ви със секретарката на Томи Аткинсън. — И веднага извадих тефтера от джоба си и го отворих на мястото, което си бях отбелязал предварително. — Нейното име е Кристин Еймар и тя е тази, която говори наляво-надясно. Не ти отива да се хващаш с някаква си секретарка.

— Тя не е секретарка — заяви Чад с метален блясък в погледа. — Тя е помощник-юрист. Какво още знаеш, Лео?

— Много. Проверих я. Изглежда свястно момиче от добро семейство. Но си е избрала неподходящ душеприказчик в лицето на госпожица Еймар. Плъзнал е слух, че ще напуснеш гадната си съпруга до края на следващата учебна година. После двамата ще се ожените в Лас Вегас и ще прекарате медения си месец на Хавайските острови. Чад, направо се надървям, като си представя как ще танцуваш хула-хула. Но Лас Вегас? Лас Вегас? Един Рътлидж от Чарлстън да се венчае в някоя от онези долнопробни църкви, облицовани с червено кадифе?

— Лео, писна ми от теб! — изпъшка Чад и в думите му усетих нов полъх на гняв.

— Това е положението. Историята е вече на пазара. От теб зависи как ще свърши.

— Вече знам как ще свърши. Винаги съм имал повече въображение от всички вас, взети заедно. Утре няма да дойда на събирането у сестра ми, Лео. Ще се обадя, разбира се, в последния момент, за да вбеся Моли. За да могат Фрейзър и Найлс да се чудят какво става и да се пекат на бавен огън. Случаят, върху който работя, е най-големият в цялата история на тази адвокатска кантора — включва морското право на три континента и на повечето големи пристанищни градове в света.

— Обзалагам се, че знам къде да открия синьото порше, когато цялото това изпитание приключи.

На вратата се почука тихо. Видях, че това изненада Чад въпреки смелите му опити да прикрие раздразнението си.

— Влез!

Красива млада жена от южноамерикански произход закрачи енергично към бюрото на Чад и докладва:

— Господин Рътлидж, направих копия на трите дадени под клетва показания, както искахте. Освен това прегледах преводите от адвокатите в Неапол и Лисабон. Засега не съм открила никакви несъответствия.

— Соня Бианка — каза Чад, — запознай се с моя стар приятел Лео Кинг. С Лео сме съученици от гимназията.

Бях станал още при влизането й и с един поглед оцених екзотичната й, невероятна красота. Здрависахме се, ръкостискането й беше здраво и без следа от смущение. Нещо ми подсказа, че още преди да влезе така делово, е знаела, че тя е главната тема на нашия разговор.

— Господин Кинг — усмихна ми се тя. — За мен е удоволствие. Всяка сутрин ви чета.

— Откъде сте, госпожице Бианка? — попитах.

— Родена съм недалеч от Рио де Жанейро — отговори ми. — Но баща ми беше дипломат, така че съм израсла в много страни.

— Соня владее пет езика — съобщи ми Чад.

— Това ли е всичко за днес, господин Рътлидж? — попита тя. — Имам среща по-късно за вечеря.

— Кой е щастливецът? — попита Чад.

— Просто приятел. Господин Кинг, надявам се отново да се видим — каза Соня.

— Наричайте ме Лео.

— Лека вечер, господин Рътлидж. Лека вечер, Лео.

Чухме как токчетата й потракват по дървения под на сградата от осемнайсети век. И ето ни отново сами с Чад, оставени на собствените си прибързани заключения. Седнах и поднових неприятната си задача.

— Кога за последен път си се любил с жена и си я накарал да вика от чисто удоволствие? — попита ме Чад. — Кога за последен път жената в леглото ти е изживявала повече оргазми, отколкото си могъл да преброиш?

Погледнах часовника си.

— Преди час-два. Забравих името на жената, но тя определено умееше да се забавлява.

— Колко странно.

— Значи, ако кажа на Моли да вика и да крещи от удоволствие, така че да събуди децата и всички кучета в квартала, и да се престори, че е стигнала до повече оргазми, отколкото можеш да преброиш, тогава има шанс за брака ви, така ли излиза?

— Никой не трябва да се преструва, никога повече. Дължа го на себе си — продължи той. — Лео, хрумвало ли ти е, че този разговор ти доставя удоволствие само защото винаги си си падал по жена ми?

Дръпнах се назад от бюрото му и двамата безмилостно впихме погледи един в друг. Лицата ни останаха безизразни като на картоиграч, който е броил картите наум и в момента знае точно кой колко държи в ръцете си. Чад ме гледаше мрачно.

— Сигурно е трудно да си грозен — каза той и демонстративно ме премери с погледа си на всепризнат красавец. — Не че в това отношение не си постигнал много през годините. Хенри Бърлин те научи как да се обличаш, за да има у теб поне известна доза изисканост. И, слава богу, някой вече измисли контактните лещи, за да се коригира зрението ти като на прилеп. Очевидно някой полага грижи за косата ти, въпреки че продължава да стърчи на къдрави стружки като на рошав териер. Но да се родиш грозен в град, където красотата е на почит — и това важи еднакво за мъже и жени, — е истинска трагедия. От първия ден, в който те срещнах, не съм чувал някоя жена да каже, че би искала да спи с теб. Разбира се, навремето никога не би ми хрумнало — нито на мен, нито на когото и да било, — че ще станеш една от знаменитостите на града. Спомняш ли си допитването, което излезе миналата година във вестника? Ти беше на пето място сред най-известните хора в Чарлстън. Това вече не е моят град, не е градът, в който съм израсъл.

— Vive la difference! — казах. — Да извикам ли Соня да ти го преведе?

— Не съм докрай честен с теб, Лео. Не казвам цялата истина. Знам много добре, че жените, които ще присъстват на вечерята утре, страшно си падат по теб. Именно те те обичат най-много — моята скъпа съпруга, моята грозна сестра и най-прелестната негърка, която някога е работила в пътната полиция. Признавам, че винаги си се държал кавалерски с тях. При това от дълго време, от толкова много години, че започвам да смятам отношението ти за искрено. Държиш се добре и с техните съпрузи, помниш рождените Дни на децата им, носиш кокали на кучетата им и шоколадови бонбони на прислужничките им. Умееш да обграждаш приятелите си със специално внимание. Това е дарба. Дарба, за която истински ти завиждам, Лео.

— А какво ще кажеш за себе си? Кажи, Чад, как те карам да се чувстваш?

— Като човек, на когото държиш. Аз съм от категорията на знаменитостите. Не сме много на брой. Това причинява известно неудобство и трябва време да се приспособиш. Научих се да живея с усещането, защото нямах избор.

— А мислил ли си някога за възможността да станеш по-добър с хората? Да гледаш на тях по-приятелски?

— Не, тази възможност съм я оставил на по-издигнатите в света, тези като теб. Подлизурковците. Подмазвачите. Не е в стила ми. Но затова пък преуспявам далеч по-бързо от моите съвременници. Повечето от онези, които ме мразеха и подценяваха, сега се страхуват от мен. Което ми доставя огромно удоволствие. Вдишвам страха им, Лео. Усещам го и за мен той е като чист кислород. Но ти като че ли се радваш на успеха ми. Това ме озадачава. Лично аз винаги съм искал да те видя как се проваляш, как се издънваш. С нетърпение очаквах пълното ти фиаско, надявах се скромният ти талант бързо да изтлее. Но трябва да призная, че ти много ми помогна в моята собствена кариера. Често ме споменаваш в колонката си. Хората непрекъснато ме разпитват за нашето приятелство. Кога и как е започнало, какво го поддържа — онова, което всъщност искат да знаят, е, как добро момче като Лео Кинг може да харесва задник като Чад Рътлидж.

— Много смислен и честен въпрос — казах. — Въпрос, който сам си задавам все по-често. Какъв е твоят отговор?

— Мълчание — отвърна ми той. — Отговарям им с мълчание.

— Знаеш ли, имам един съвет към теб. Обади се на Моли и я изненадай. Заведи я на вечеря още днес. После ела на събирането у сестра ти утре.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— И още един съвет — продължих. — Ако дойдеш, сложи си една усмивка на лицето.

В неделя сутринта поведох майка си по стъпалата на катедралата „Свети Йоан Кръстител„. Под лъчите на яркото слънце сградата от червен пясъчник сякаш кървеше в оттенъци от променливо златисто. Влязохме в преддверието и видяхме как вътрешността на катедралата блещука с презрялата красота на всяка европейска църква. Пътят ни сред богомолците минаваше покрай слепите очи и безмълвните лица на светци, властващи над страничните олтари в познатите ни пози на религиозен екстаз.

Когато двамата с майка ми заехме местата си, дочух припрян шепот зад гърба ми. Обърнах се и едва не избухнах в смях, като зърнах Шеба Поу със слънчеви очила и възможно най-безформения и престорено скромен тоалет от целия й репертоар. Тази безсрамна кралица на възбудата и екстаза се опитваше да влезе в катедралата незабелязано, да се прокрадне ненатрапчиво по пътеката и да се озове право в изповедалнята.

Със съвършен усет за драматичността на момента, който можеше да съперничи единствено на усета на Шеба, монсеньор Макс изскочи от една почти неизползвана врата в задната част на катедралата с цялото великолепие на неделните си одежди с цвят на злато и слонова кост. Движеше се като райска птица под извисяващите се олтарни свещи и стигна до кабината за изповядване в същия миг, в който Шеба се скри зад тежката тъмночервена завеса, и откъм енориашите се разнесе дружно ахване. Поради голямата известност на Шеба сред жълтите вестници тази реакция на нескривано учудване можеше да бъде простена на богомолците в „Свети Йоан Кръстител„, тъй като пред тях стоеше една от най-дръзките грешници на нашето време, която беше престъпила прага на изповедалнята със смирението на августински отшелник.

— Ако е искрена, ще трябва да се изповядва поне седмица — подхвърли майка ми на достатъчно висок глас, за да последва сподавен смях около нас. Смушках я да мълчи.

— Ако се наложи, още днес мога да се изправя пред Божия съд, да погледна Бог в лицето и да му кажа, че неговата смирена робиня е сторила каквото е било по силите й. А ти, Лео, ти какво ще кажеш в Деня на Страшния съд?

— Че майка ми е като трън в задника — прошепнах.

— Как смееш, такива думи в молитвен дом!

— Добрият наш Бог ще ме разбере. Нали и той е бил от плът и кръв като мен. Но си е избрал Дева Мария да го възвиси. Докато аз си имам теб.

Майка ми забеляза някакво раздвижване от лявата си страна и каза:

— Боже Господи, още не са минали пет минути, и тя вече излиза. Кого баламосва?

— Това е нещо лично — между нея, Бог и изповедника й.

— О, божичко — изпъшка майка ми, — идва насам. Ако се опита да седне при нас, напускам. Сериозно ти говоря, Лео.

Най-обикновено черно було покриваше косата на Шеба и тя изглеждаше ангелски красива, докато се приближаваше към нашата пейка. Преместих се да й направя място, но от едната си страна срещнах непоклатимата съпротива на майка ми, чието тяло стоеше като вкаменено. Блъснах я с лакът и успях да направя място за Шеба, която ми намигна съзаклятнически и коленичи в знак на покаяние, преди да седне.

Изпаднала в неконтролируем гняв, майка ми стана — видима отвсякъде като гърбат кит в тихи води — и ме помоли за разрешение да седне другаде, за да може по този начин да унижи Шеба пред голяма част от католическото население на Чарлстън. Сграбчих китката й и процедих през зъби:

— Майко, сядай долу и се моли. Трябва да се радваме. Шеба се завръща към вярата. Погледни я. Коленичила е в основата на кръста с вдигнати към разпнатия Христос очи.

— Много лоша актриса е — изсъска майка ми и седна. — Кариерата й бързо залязва. Вече има два лифтинга на лицето си.

— Три — обади се Шеба, без да отваря очи.

Когато монсеньор Макс тръгна да излиза, паството се изправи на крака. Гледах го в захлас. Дори като момче, когато самият аз служех в църквата всеки ден, бях страстен почитател на цялата тази показност в католическото богослужение. Католическата църква има много недостатъци, но на моите хора трябва да им се признае едно — умеят да правят шоу. Въпреки че през годините вярата ми неведнъж е страдала от отливи и охладнявания, аз продължавам да се възхищавам на нетлеността на нейните ритуали и завинаги ще си остана в плен на божественото величие на Евхаристията.

Започнах молитвата си, която ме обърка и изплаши, защото идваше от най-черните ми дълбини, дойде неканена, връхлетя ме с неочаквана сила. Но веднъж споходила ме, не бях в състояние да направя нищо друго, освен да се вслушам в настойчивото й послание: „Господи, нека помагам на приятелите си. Но се нуждая и от друго и го искам от теб: нека същите тези приятели подкрепят и мен. Дари ме със смирението, за да приема помощта им. Нека ме спасят от мрака вътре в мен, от страховете и тъгата ми. Носих ги в себе си твърде дълго. Моля те, подкрепи ме, дай ми цялата си помощ. Трябва да се хвана за нещо, да се уловя за нещо, което да ме спаси. Дай ми знак. Простичък знак, но отчетлив. Моля те, дай ми го.„

Като отворих очи, ме скова страх, защото почувствах молитвата си по-скоро като нервен припадък, отколкото като разговор с Бога. Опитах се да успокоя дишането си, докато чаках да ни призоват за вземане на причастието. За голямо мое учудване обаче Шеба се изправи, преди да прозвучи въпросното повикване. Тя се наведе, целуна ме по бузата и ми прошепна:

— Доскоро, сладък.

После пристъпи вдясно, където монсеньор Макс слезе по стъпалата от олтара, за да я посрещне. Шеба падна на колене и той постави хостията върху езика й. Тя я прие, помоли се, прекръсти се и после беше придружена да излезе през една странична врата, докато цялото паство гледаше как тази сценка се разиграва пред очите му. Ето че богомолците от първите редове бяха подканени да приемат причастието, а в същото време свещеници, досущ като ято врабчета, се пръснаха навред, понесли в ръце потири, препълнени с бяла като слонова кост хостия.

Майка ми долепи устни до ухото ми и рече:

— Нашият монсеньор е егоманиак. Беше грозно и ненужно.

— Истински театър — прошепнах й.

— Това е храм за прослава на Бога, а не на силиконовите цици на Шеба — каза тя.

Отидохме до олтара и приехме хостията от свещеника, който беше венчал моите родители и ме беше кръстил. После заедно с цялото множество излязохме на Брод стрийт. Майка ми обаче продължи да коментира Шеба.

— Това момиче е същинска Вавилонска блудница. Рожденото й място е Содом и Гомор.

— Точно така, много е готина, нали? — не се стърпях да я подразня, защото в такива моменти става ужасно сприхава.

— Намирам вътрешната красота за далеч по-привлекателна. Говоря за духовната красота, като тази на света Тереза, на Лимската роза, на свети Франциск Асизки.

— Не и аз — отвърнах. — Аз си падам по силикона.

Тя ме ощипа по ръката и двамата избухнахме в смях, докато се спускахме по стъпалата на катедралата. Макар и да е приятно да чуеш майка ми да се смее, бях сигурен, че в същото време крои нещо.

12 Найлс и Фрейзър

Бракът между бедния планинец Найлс Уайтхед и чарлстънската дебютантка Фрейзър Рътлидж с нейното безупречно родословно дърво и най-искрени намерения разтърси града със силата на земетресение, което бързо покачи степените си по неумолимата скала на Рихтер. Беше 1974 г. Ударните вълни се разляха във всички къщи и за пореден път доказаха, че бурната ера на шейсетте беше успяла да проникне дори през границите на Чарлстън, щом един безимотен сирак, роден в пълна анонимност, можеше да спечели сърцето на булка, сред чиито предци има човек, подписал Декларацията на независимостта и чиито дядовци и по бащина, и по майчина линия са били президенти на дружеството „Света Сесилия„. Това вече беше удар по всички правила на порядъка и добрите обноски. Въпреки че нищо в потеклото на Фрейзър не говореше за революционна или опозиционна жилка, тя мигом разпозна превъзходните качества в характера на Найлс още при първата им среща. Като една от най-добрите баскетболистки в щата Фрейзър знаеше много добре как трябва да се позиционира и какво да брани на живот и смърт. Нейната скромност и духовен финес бяха пленили Найлс, който дори не беше чувал за просто нещо като танцова забава например, преди да ги запозная през лятото на последната ни година в гимназията.

Уърт и Хес Рътлидж бяха подели мощна, но безплодна кампания, с цел да ги разделят, но техните неудачни, груби и често недостойни опити само засилиха решителността на дъщеря им, както и пламенната страст на Найлс. Дори в Чарлстън старите достолепни семейства започнаха да разбират, че когато младите се обичат и тази любов се окаже трудна, но затова пък устойчива и калена, обществените правила и семейните закони не струват пет пари. Найлс и Фрейзър се нуждаеха единствено от споделената си страст. Фрейзър го хвана за ръка и двамата прекосиха невидимата, но отдавна установена граница на юг от Брод стрийт. Той вдигна булката на ръце и я пренесе през прага на къщата, която нейните родители й бяха подарили за сватбата. В сърцата си обаче и майка й, и баща й се молеха за брак, който ще бъде кратък и бездетен. Щяха да минат много години, преди майката на Фрейзър, Хес, да признае, че любовта на дъщеря й към Найлс се беше оказала нещо, което не можеш току-тъй да отмиеш или да изхвърлиш със сутрешния боклук.

От собствената си къща на Трад стрийт поех на запад към Чърч стрийт и тогава усетих как чарлстънското лято ме лъхна с горещата си вълна от влага и безветрие. Къщите от двете страни на „Чърч„ блестяха като скъпоценни камъни върху тротоара; пчелите очевидно полагаха извънреден труд, за да обходят всички сандъчета с цветя, а уханието на жасмин и момина сълза ме изненада със силата на аромата си, докато чувственият мирис на портокалите направо ме опияни.

Пристигнах по-рано, за да помогна в подготовката на вечерята и освен това да се опитам да разбера дали Фрейзър е чула слуховете за брат си. Сварих я да чисти скариди в просторната им кухня с изглед към съвършено подредена и поддържана градина.

— Хей, Фрейзър, светлолилавото страшно ти отива. Какво ще кажеш да се изчукаме набързо, преди да са дошли другите? — попитах и я целунах по бузата.

— Говори си, говори си — усмихна се Фрейзър. — Ти само това правиш. Плямпаш, без да действаш.

— Ще го направим на бърза ръка, или по-скоро на крак.

— Ама трябва да е много бърз крак — отсече тя.

— Чух те какво казваш, жено — извика Найлс, който се появи от стаята си, където все още се чуваше гласът на баскетболния коментатор по телевизията.

Вдигна ме във въздуха със силните си ръце, завъртя ме веднъж и после внимателно ме положи на земята. Това е поздравът на Найлс, неговото здрависване както с мъже, така и с жени.

— Здрасти, дребен — казах му. — Улови ли нещо снощи?

— Толкова червена сциена, че да има за всички и да остане. Освен това децата хванаха доста раци.

— Каква е моята роля? — обърнах се към домакинята.

— Ако направиш твоята специална супа от раци, то стига.

— Тогава отивам да ги чистя.

— Вече съм го направил — и раците, и рибата — успокои ме Найлс.

— Децата ги няма, Лео, изпратихме ги да си играят на басейна у братовчедите — започна Фрейзър. — Кажи сега, говори ли с Чад?

Погледнах към Найлс, тъй като нямах представа доколко Фрейзър е запозната с въпроса, а той ми каза:

— Целият град знае, приятел. На мен първо Фрейзър ми каза. Не се изненадах, като разбрах, че двамата с Айк също сте чули.

— Мисля, че Чад и Моли ще дойдат днес — казах им. — Някой от тях обаждал ли се е?

— Поне засега не са отказали поканата — каза Фрейзър. — Изглежда, Чад те е послушал.

— Не бих казал — продължих. — Със сигурност не му стана никак приятно, че знам.

— А на нас, да не би да ни е станало приятно — обади се Фрейзър. — Мисля, че ако Моли научи, ще й призлее. Както и че този път няма да стои със скръстени ръце.

— Мисля си дали пък да не му клъцна кренвирша — рече Найлс. — Ще го използвам за стръв.

Фрейзър продължаваше да чисти скаридите, но ето че пак се обади:

— Не съм ти казвала, Найлс, но миналата седмица отидох при Чад в кантората му.

— Обзалагам се, че не се е зарадвал на сестричката си — изсумтя Найлс.

— Мисля, че му се прииска да ме изхвърли през прозореца — изсмя се Фрейзър. — Разбира се, отрече всичко. Работел от сутрин до вечер за благото на семейството си. Абе, неговите познати до болка приказки.

— А как реагира на твоето посещение, Лео? — попита Найлс.

— Сякаш бях конска фъшкия, която някой е подхвърлил в стаята му. Но за да бъдем справедливи към Чад, бих казал, че всеки би се подразнил от мисълта за подобен разговор.

Когато в пет гостите започнаха да пристигат, на нас ни оставаше само да сложим филетата на скарата и да поднесем яденето. Айк и Бети донесоха салата, която стигаше да нахрани цял футболен отбор. Айк залиташе театрално под тежестта на огромната купа. Шеба танцуваше наоколо, фръцкаше се с тесните си шорти и жълта блуза, на която горните три копчета бяха небрежно разкопчани, с колан в цвят нефрит и балетни обувки. Тъй като не можеше да се появи без показност, завъртя се като балерина в кухнята, после направи дълбок реверанс пред гостите, а ние пък — както винаги играехме ролята на публика — взехме да й ръкопляскаме.

Качихме се на верандата на втория етаж, където ни лъхна ветрец откъм пристанището, а в далечната зърнахме кораб. Двамата с Найлс сервирахме на всички джин с тоник, чукнахме се и вдигнахме тост в чест на завръщането на Шеба. Усетила вниманието ни, тя веднага се оживи и ни оказа привилегията да ни разкаже задкулисни слухове за смахнатия свят на Холивуд. Каза ни кой актьор в света на киното има най-голям пенис и как една от най-мачо звездите пък го вади най-малък. Въпреки че на всички ни беше интересно да слушаме холивудски клюки, нито един от нас не посмя да я попита откъде, по дяволите, е толкова сигурна за въпросните размери.

Чу се клаксон откъм алеята за коли — две леки бибиткания, да се покаже, че идват свои хора. Надигнахме се и видяхме Чад и Моли, елегантно облечени, да излизат от синьото порше със свален гюрук. И двамата с шапки и модни слънчеви очила — страхотно изтупани, сресани, лъснати. Тръгнаха към вратата от ковано желязо, която водеше към градината. Взаимно се допълваха в своята изтънченост, сякаш искаха да подчертаят съвършенството на връзката си — чифт изящни канделабри.

Моли изглеждаше царствено и в същото време бе винаги някак свита и притеснена. Говореше тихо и сдържано и може би затова силният й заразителен смях често изненадваше. Имаше буйна коса с цвета на ирландски сетер. Когато Чад застана до нея, двамата ми заприличаха повече на брат и сестра, отколкото на съпруг и съпруга. Но като си помисли човек, в чарлстънския лабиринт от преплетени кръвни родства с участието само на посветени избраници, такава картина не се среща никак рядко.

— Чад! — извика Шеба. — Не съм те виждала вече двайсет и четири часа. Криеш се от единствената си истинска любов.

— Тези дни проклетото право е моята единствена истинска любов, Шеба — отвърна й Чад, а тя се хвърли в обятията му. — Питай Моли, тя ми е свидетел.

— Амин! — процеди Моли.

Тогава Шеба отвори голямата си чанта и измъкна от там режисьорско кепе и чифт слънчеви очила, след което заметна един шал около врата си.

— Шоуто започва! — обяви тя с безапелационен тон. — Всички вън на ливадата! Бегом марш, статисти! Ако трябва да ви плащаме според препоръките на профсъюза, трябва да се изпотите и под езика.

— Стига, Шеба! Дай да се напием и толкоз — изпъшка Айк.

— Млъкни, сенегалски принце — сряза го Шеба.

Мърморещи и недоволни се изнизахме към ниско окосената ливада с размер на средно голямо игрище. Шеба плесна с ръце и ни изкомандва да се наредим в две редици — момичетата отпред, момчетата отзад, после се разпореди:

— Сега живо и енергично започваме „Любовният зов към „Ренегатите„.

Всички се размрънкаха отегчено в хор, но Шеба ни спря, като размаха във въздуха въображаемата си палка и насила подкара жените към отдалечения край на ливадата. Раздели ги на разстояние от приблизително метър една от друга, после ги аранжира в предизвикателните пози, които заемаха преди футболните ни мачове, докато невидимият говорител изброяваше имената ни. Мина покрай тях, извади от косите им по един кичур — да увисне небрежно над дясното око — и после ги донагласи в най-сексапилните пози на мажоретки. Любовният зов на момичетата на „Ренегатите„ към момчетата от отбора на „Ренегатите„ в гимназията „Пенинсула„. Хореографията беше дело на Шеба, а думите, отделно казани към всяко едно от момчетата, си беше личен неин принос още когато най-ненадейно се беше появила в последния клас на гимназията. Препълненият стадион винаги потъваше в благоговейно мълчание, когато тези красавици излизаха заедно с играчите. Шеба започна първа като разкърши ханш, протегна ръка към мен и ме посочи с пръст. Поклати глава, отметна коса назад и започна да скандира:

— Аз подкрепям Лео, цялата съм „за„, три пъти ура за победителя!

Като чух името си, тоест знака за излизане напред, изтичах до Шеба. Като бяхме в гимназията, тя обикновено ми лепваше лека целувчица, след което се връщах на мястото си и заставах с лице към публиката. В този случай обаче Шеба ме изненада с дълбока френска целувка, като напъха езика си почти до сливиците ми, с което така тотално ме стъписа, че аз взех да се дърпам и да се давя за голяма радост на останалите. Погледнах ги убийствено и се върнах на мястото си с демонстративно залитане.

После дойде ред на Бети, която излезе напред и също отметна коса. Никой не можеше да изглежда по-секси от Бети Джефърсън, когато посочи своя избраник и извика:

— Аз подкрепям Айк, знам, страшно си го бива и ако играе с Лео, победа — да, ще има!

Айк изтича до жена си и двамата се целунаха, след което той тръгна бавно към мен. Чукнахме си челата, какъвто беше ритуалът, и той се обърна към публиката, която бе изчезнала от живота ни преди осемнайсет години. Хванахме се за ръце, когато Фрейзър излезе напред — неуверена в себе си, по-атлетична от всички мъже, но начинаеща в изкуството на мажоретките. Провикна се:

— Аз подкрепям Найлс, той е супер на терена, няма ли го Найлс, няма и победа!

Найлс изтича до жена си и я целуна. Целувката им продължи толкова дълго, че взехме да дюдюкаме. После той се върна при нас и пак си чукнахме челата и си стиснахме ръцете.

Дойде ред на Моли и тя започна веднага:

— С две ръце подкрепям Чад и такива сме вече милиони; без него ще бъде ад, с него ще станем шампиони.

Докато стоях заслушан в гласа й, се разчувствах от този сблъсък на събитията, който бе пълен с толкова много спомени за мен — едни от тях прегръщам с изненадваща дори за мен нежност; от други обаче кръвта ми изстива и падам на колене пред прага на агонията. В гимназията одобрителните възгласи и аплодисментите ми изглеждаха безкрайни и безсмислени, защото горях от нетърпение да започне играта. Сега, в този момент, ми се искаше радостните викове да нямат край, тъй като това беше единственото извинение да стисна ръцете на тези толкова важни за мен мъже и да погледам чувствено разкършените тела и разпилени коси на тези толкова важни за мен жени. Гласовете им сякаш ме зовяха, като в далечните дни на моето отчаяние и ето че за малко да ме обземе носталгия.

Наблюдавах Чад, който се запъти към Моли, след като възгласите стихнаха. Не е лесно да забравиш, че още навремето Чад беше олицетворение на добрия вкус; бавно прекоси двора, самоуверен до мозъка на аристократичните си кости. Застана до Моли, сви пресилено устни и същевременно намигна съзаклятнически на своите приятели. Всички бяхме в страхотно настроение.

Но ето че останахме като гръмнати, когато Моли Рътлидж сви ръката си в юмрук и го заби право в носа на съпруга си с удар, който ни изненада не само със силата си, но с постигнатия резултат. Във въздуха се разхвърчаха капки кръв и опръскаха лицето и блузата на Моли. Нашата онемяла група, стаила дъх и замръзнала на място, приличаше на лоша картина. Никой нищичко не каза и най-накрая се обади Шеба:

— Май това е краят на веселбата.

Моли избухна в гняв, който очевидно дълго време беше държала под карантина:

— Ти, долен гадняр! Как смееш да ме унижаваш пред най-добрите ми приятели, пред семейството ми, пред хората от града, в който сме израснали! Въртиш любов с деветнайсетгодишно момиче, развяваш се с нея по купони, плащаш й наема, специално държиш стая в „Милс-Хайат„ в случай че ти се причука. Смятах, че съм се омъжила за един от най-изисканите мъже от висшето общество в Чарлстън, а се оказа, че е най-долнопробният женкар в целия щат.

— Всичко това е едно голямо недоразумение — прекъсна я Чад, но се обърна към нас, не към Моли. — Мога да обясня.

— Няма какво да обясняваш, те знаят всичко — изкрещя му Моли. — Ти си толкова недискретен, че и чайките знаят любовните ти връзки. Всички знаят. Четирима от адвокатите в твоята кантора ми се обадиха, както и три от техните съпруги. Но моите най-добри приятели — тези прекрасни, повече от прекрасни хора — не ми казаха и една дума. От месец виждам как те усещат, че в живота ми става нещо ужасно. Истинските приятели биха ми подхвърлили нещо. Това се отнася за всички вас, поне толкова заслужавам… нали така?

Моли се обърна и избяга от градината. Зави надясно към „Ист Бей„ и изчезна от погледите ни.

— Тя просто си въобразява — каза Чад. — Нещо е мръднала. Следващата седмица ще я водя на лекар.

— Не е ли време за истината, Чад — обади се Бети. — След като я кажеш обаче, ще трябва да се отървеш от онази курва, която и без това носиш на гърба си.

— Моли е в нервна криза — продължи да настоява Чад, но човек трудно можеше да му повярва, като гледаше разкървавения му нос. — Сигурен съм, че още следващата седмица ще се обади да ви се извини. Отдавна проявява тези симптоми. Ще ми трябва помощта ви, на всички вас.

— Чад, защо не я догониш и не си поговорите сериозно? — предложи му Фрейзър, след което отиде до съда с лед и натопи една салфетка във водата.

Много внимателно започна да почиства носа и шията на брат си от кръвта. Той обаче изтръгна салфетката от ръцете й и сам я притисна към кървящия си нос. Разбира се, ние всички знаехме, че Чад е избухлив човек, освен това не обичаше да го докосват.

Фрейзър продължи с най-мекия си, сестрински глас:

— Чад, просто се прибери вкъщи. Все още можеш да поправиш нещата. Не е късно. Моли нямаше да е толкова бясна, ако не те обичаше.

— Млъквай, Фрейзър! Поне веднъж в живота си се опитай да млъкнеш! — озъби й се той като приклещен натясно рис. — Винаги и във всичко вземаш страната на Моли.

— Само се опитвам да помогна — каза му тя. — И аз като нея те обичам.

— Тогава го покажи. Започни да ми вярваш. Поне веднъж приеми, че съм прав — изкрещя в лицето й той, после направи тактическата грешка да добави: — Госпожо Кривокракова!

Ако двамата с Айк не се бяхме хвърлили едновременно към Найлс, Чад щеше да получи далеч по-тежки физически травми. Въпреки че с Айк сме по-тежки от Найлс, той е по-висок, по-едър и много по-опасен, когато се разяри. Забавих безразсъдния му щурм към Чад, като го улових за колана и по този начин дадох възможност на Айк да го хване в мечешка прегръдка.

— Ако те докопам — изкрещя Найлс към Чад, — ще ти отхапя носа. Заклевам се, че ще го направя, без да ми мигне окото.

Фрейзър изтича и застана между двамата, като по-скоро гледаше да предпази брат си от гнева на Найлс.

— Да щракна ли белезниците на Найлс? — обърна се Бети към Айк със строг професионален тон.

— Не, захарче — отвърна й той. — Найлс ще кротне. Я по-добре ми донеси палката от колата, за да мога да халосам Чад.

— С удоволствие. — Бети забърза към колата.

— Чад — каза му Айк, — днес май не си в настроение за съвети, но въпреки това ще ти дам един.

— Не ми е до съветите ти, полицай — скастри го Чад. Никога преди това думата „полицай„ не е била изговаряна с такова презрение.

— Съветът ми е следният: бягай, копеле! Изнасяй се от тук колкото можеш по-бързо, защото не мисля, че двамата с Лео сме достатъчно силни да удържим Найлс задълго.

При тези думи Найлс се отскубна от ръцете ми, а Айк падна на земята. Затича се, преди двамата с Айк да го настигнем и да го повалим на земята. Всъщност и тримата се затъркаляхме и след десет секунди вече го бяхме приклещили здраво. В това време Чад беше успял да проумее мъдрия съвет на Айк и да изтича до поршето, като продължаваше да притиска окървавения парцал към носа си. Колата му изръмжа и потегли драматично с шумно свистене. Предположихме, че Чад ще завие наляво по Чърч стрийт и ще потърси Моли, но той включи на втора и зави надясно по Мийтинг стрийт, след което даде газ и продължи със скорост, която е доста безразсъдна за улиците на Чарлстън.

Бети се обади първа:

— Въпреки всичко той все пак ще отиде при приятелката си.

— Знаете ли какво — обади се Шеба, която винаги си е падала по хаоса, по най-неконтролируемия хаос. — Вие, южняците, наистина умеете да правите купони.

13 Шеба моли за услуга

След вечерята разговорът тръгна вяло и напосоки. Прескачаше от тема на тема, докато Шеба изпълняваше на пианото онези известни забавни мелодии, които за пръв път научихме от нея и брат й, когато цъфнаха в живота ни. Започнаха танци, аз си налях чаша коняк и се облегнах на малкия роял. Трудно бе човек да повярва, че Шеба не бе най-добрата пианистка в семейството и че в сравнение с виртуозния си брат нейното свирене бе аматьорско. Но затова пък гласът й бе божествен.

Когато приключихме с танцуването, се настанихме в удобните тапицирани кресла под редиците книги, които стигаха от пода до тавана по три от стените на стаята. Найлс грижовно ни поднасяше чаши с портвайн и коняк, а когато нощта навън взе да замира, свещниците ни обляха с приказно бледна светлина. Двамата с Шеба седяхме един срещу друг. Тя искаше да ми каже нещо, но забелязах как преглътна думите си.

— У мен има нещо отровно — реши се да заговори най-накрая тя и стаята утихна. — И винаги е било така. Във всяка стая, в която влизам. Не умея да оставям нещастието си у дома. Винаги върви по петите ми, преследва ме навсякъде. И тази вечер, още като пристигнах, то вече ме чакаше тук.

— Глупости — казах й. — Въобразяваш си. Моли и Чад са достатъчно големи, за да могат сами да си прецакат живота. Ние просто се оказахме всмукани в техния водовъртеж. Това, скъпа, изобщо не променя факта, че си липсвала на всички ни.

— Никак не съм ви липсвала — отсече Шеба. — Изобщо не си е струвало да ме познавате през тези последни десет години. Сериозно ви говоря. Не се правя на интересна. — Тя се изсмя, но толкова силно и безрадостно, че смехът й бързо се превърна в нещо тежко и мрачно.

После тихо заплака. Жените в стаята веднага я наобиколиха, за да я утешат. Ние, мъжете, останахме като парализирани по местата си, поразени от въздействието на тези няколко сълзи от очите на жена, която обичахме още от деца. Бети й подаде носна кърпа и Шеба май се поуспокои.

— Ужасно съжалявам. Ужасно — разхълца се отново тя.

— Пред нас не е нужно да се извиняваш — каза й Фрейзър. — Ние сме твоите истински приятели. Или поне така си мислим.

— Беше ме страх да ви поискам услуга — продължи Шеба, — а всъщност се върнах затова.

— Искай! — каза й Найлс.

— За теб — всичко — подкрепи го Айк.

— Кога за последен път някой от вас се е чувал с Тревър? — попита тя и отново се разплака, но този път без задръжки. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе.

Ние се спогледахме. Пръв заговори Найлс:

— Ами той се обади тук преди година. Беше поискал разговор за наша сметка.

— Вие приехте ли да платите? — попита Шеба.

— Разбира се, че приехме — кимна Найлс. — Беше Тревър. Но истината е, че беше толкова пиян, че изобщо не му се разбираше, затова дадох слушалката на Фрейзър.

— Предимно пиянски приказки — продължи Фрейзър. — Нали ги знаете, от типа „обичам ви„, но завалено и повторено по сто различни начина. „Ужасно ми липсвате„ — пак заваляно и пак повтаряно до безкрай. Типичен Тревър. Ако се беше родил мъж, щеше да се ожени за мен или за Моли. Ако се беше родил жена, щеше да се омъжи за Лео. Съвършено пиянски приказки, нищо конкретно, но в неговия типичен стил. Опитах да се обадя на следващия ден в апартамента му на Юниън стрийт, но телефонът беше изключен. Написах му писмо, но то се върна с надпис „неизвестен адрес„. Затова реших, че се е преместил.

— Беше изхвърлен за неплатен наем — поясни Шеба.

— Защо не се е обадил на нас? — попита Бети.

— Въпросът е защо не се е обадил на прочутата си сестра? — каза Шеба.

— Ти знаеш ли защо? — попитах я. — Тъй като наистина е чудно.

— Тревър отдавна ме мрази — започна тя. — Спомняте ли си моя първи ангажимент в Лас Вегас? Трябваше да го моля на колене да дойде и да седне на пианото. Всъщност единствената причина, поради която склони, беше заради възможността да се види с всички вас. Отдавна ме е изключил от списъка на любимците си.

— Но защо, Шеба? — попита Фрейзър. — Двамата бяхте толкова близки. Никога не съм виждала брат и сестра да се обичат толкова много. Може би само Найлс и Старла в един определен период. Чад например винаги се е държал с мен, сякаш съм сътворена в лабораторията на Франкенщайн. Докато вие с Тревър бяхте всеотдайни един към друг.

— Тревър имаше много причини да ме мрази. Като се почне от моя успех, та се стигне до самоубийствения ми начин на живот. Винаги е казвал, че не може да ме гледа как се убивам бавно, но сигурно. Пък и аз не съм се държала много добре с него. Както и с никого между другото. Дори с вас. Единственото нещо, което истински ми се удаваше, беше да се държа като безподобна гаднярка. Тревър ми действаше на нервите, особено когато и без това бяха опънати докрай от кокаина. Казвала съм му неща, които не биваше да му казвам. А един от съпрузите ми направо го пребиваше от бой.

— Блеър Ъптън ли? — попита Бети.

— Същият. Знам, че това беше най-големият актьор, който успях да заведа до олтара, и за нищо на света не исках да се откажа от него заради тази нежна фея, брат ми.

— Тревър ми се обади преди шест месеца и ми поиска хилядарка назаем — казах аз. — Прозвуча ми някак уплашен. Разбира се, веднага след това добави, че ако аз съм бил гей, никога нямало да търси друг приятел. Щял съм да задоволя и най-похотливите му желания. И оттогава не съм го чувал.

— Къде изпрати чека? — попита Шеба.

— До пощенска кутия на Полк стрийт.

— Наех частен детектив по случая — продължи тя. — И научих нещо много лошо: Тревър умира от СПИН.

— Обади ли се на приятелите му? — попитах. — Те ще ни помогнат да го открием.

Шеба взе да рови в бездънната си чанта. Извади червила, кутийки с козметика и опаковка от сандвич, пълна с марихуана.

— Сушен риган — обърна се тя към представителите на закона. — Напоследък си падам по италианска храна.

Айк затвори очи, а Бети погледна към Найлс с молба да й долее чашата. Най-накрая Шеба измъкна една снимка от страничния джоб на чантата и ми я подаде. Снимката беше правена през 1980-а и на нея бях аз в трапезарията на Тревър — прегърнал него и Том Бол, любовника му в онзи момент. Дванайсет други гейове гримасничеха срещу апарата и аз веднага си спомних налудничавата вечер — една от най-забавните в живота ми. Двамата с Тревър приготвихме типично южняшка храна за всичките му приятели в Сан Франциско. Бях пристигнал в града с такова количество скариди, риба, раци, домати и царевица, че можех да нахраня всички вярващи богомолци и случайни зяпачи от Проповедта на планината. През онази вечер Тревър беше в супер форма, разговорът беше бляскав и високоинтелектуален. След вечеря той седна пред пианото и свири с часове. Всички гости имаха приемливи гласове, с изключение на мен, а някои направо пееха превъзходно.

— От утре започвам да им звъня — казах аз. — Обзалагам се, че не знаят, че Тревър е в беда.

— Вече го направих. Опитах да им се обадя — каза ми Шеба.

— Бяха ли се чували с него? Поне някои от тях? — попита Айк.

— По-лошо, Айк, всички те са мъртви. Всеки един от тях вече не е между живите.

— Шеба, къде смяташ, че може да е Тревър? — попита Найлс, отиде до нея и седна върху подлакътника на креслото й.

— Предполагам, че се е скрил като болна котка някъде надалеч, за да умре. Не знам какво друго да мисля. Един продуцент ми е оставил къщата си в „Пасифик Хайтс„. И съм дошла тук да поискам нещо, което нямам право да искам. Ще се радвам, ако един-двама от вас ми помогнат да го открием.

— Аз и без това щях да излизам за малко в отпуск — казах. — Но чак след четвърти юли.

— Нали се канихме да заведем децата в „Лисни Уърлд„ — обърна се Айк към Бети.

— Твоите родители с радост ще ни отменят — подхвърли тя. — Самите те харесват „Дисни Уърлд„.

— Найлс, бейби, и ние можем да се освободим, нали? — попита Фрейзър. — Можем да направим това за Тревър.

— За мен е идеалният момент — отвърна й Найлс. Той беше директор по спортната част в „Портър-Год„, а учебната година току-що бе приключила. — Още утре ще купя билети.

— Ще открием Тревър и ще го върнем у дома. Ще го доведем в Чарлстън — казах аз.

— Ще бъдем край него, когато умира — рече Фрейзър. — Ще му помогнем в изпитанието.

— Разполагам със самолет — каза Шеба. — Реактивен, марка „Лиър„. Пак подарък от продуцента.

— Какво толкова му правиш на тоя продуцент? — попита Бети.

— Достатъчно за една къща в „Пасифик Хайтс„ — отвърна й Шеба. — И за един „Лиър„, който ни чака на летището в Чарлстън.

— Първо да мине четвърти юли — казах. — Това устройва ли всички?

— Да — съгласиха се те.

След като думите ни огласиха въздуха и се издигнаха като белия пушек при избора на нов папа, Шеба отново избухна в плач. Фрейзър я прегърна от едната страна, Найлс — от другата, а тя взе да се люлее напред-назад и да стене.

— Защо плачеш, момиче? — попита я Айк.

— Защото знаех, че всички ще кажете „да„ на молбата ми — отвърна му Шеба. — Бях сигурна. А аз се държах с вас като истинско лайно.

Вместо да се върна вкъщи, поех към реката. Когато имам нужда да помисля сериозно, винаги отивам там, за да ми олекне, макар и малко. Завръщането на Шеба отприщи нещо в мен и аз отново трябваше да започна да се боря със задънени улици, безизходици и барикади, които бях издигнал като защитна преграда пред убийствената самота, която бях приел като моя подреден начин на живот. Докато крачех по южната стена на „Батъри„, забелязах сърпа на луната, който блещукаше по водите на неспокойния прилив. Като типичен жител на Чарлстън аз познавам приливите и отливите и във всеки момент мога с точност да кажа колко ниско или високо е нивото на водата в пристанището. Голямата жега през деня се беше предала на прохладния бриз, който духаше откъм Атлантика. Въздухът ухаеше на орлови нокти, куркума и сол. Главата ми се проясни и аз се опитах да си изясня какво означават събитията от тази вечер. Освен това направих един съвсем честен преглед на собствения си живот и резултатът от него никак не ми хареса.

Още от самото начало бракът ми със Старла Уайтхед беше едновременно майтап и измама. Когато се втурнах в тази прибързана и недообмислена връзка, бях съвсем наясно с неуравновесената и крехка природа на Старла. Онова, което не успях да преценя обаче, бяха мащабът на нейната лудост и силата на онези вътрешни демони, които правеха нощите й безсънни, а дните — пълни с изтощение и отчаяние. Когато съм честен пред себе си — а аз мога да бъда честен пред река Купър, която се е втурнала към морето от лявата ми страна, както и пред господарската самоувереност на къщите по протежение на Ист Бей стрийт от дясната ми страна, — мислите ме осеняват с пареща яснота. Навремето си въобразявах, че съм се оженил за Старла от любов, но сега, когато поглеждам към миналото под един друг, по-безпощаден микроскоп, си спомням как любовта ме навести по един разхвърлян и хаотичен начин: тогава имах проблеми със самия смисъл на любовта, най-малкото защото така и не бях усвоил докрай изкуството да обичам себе си. През по-голямата част от живота ми за мен любовта представляваше по-скоро мъчителна непохватност. Доколко една жена бе в състояние да ме привлече, зависеше от това колко отворени рани можех да видя по нея, колко слабост и ранимост можех да открия, докато прокарвах пръст по отломките от преживяната разруха. Реших, че променливата нестабилност на Старла е най-очарователната страна на характера й. Лудостта й възприех като гениалност. Неведнъж бях чувал приятелите ми да се оплакват, че са се оженили за дословни копия на своите собствени майка или баща. При мен положението беше още по-страшно, защото аз се бях оженил за своето детство, което бях прекарал в усмирителни ризи след самоубийството на брат ми. Това беше и най-големият ми страх по отношение на Старла — че съм се оженил за брат ми Стив, защото така и не можах да се примиря с ужасния си провал, че не успях да даря родителите си с едно, макар и бледо, подобие на изгубения им син, след като знаех, че от мен те очакваха само това и нищо друго. Когато си дадох ясна сметка за голямата апатия у Старла, за нейния отпаднал дух и нездрав разум, най-големият ми страх беше, че може да се самоубие и отново да ме захвърли в ада, на който бях станал вече поданик след погребението на Стив. Но реката е край мен и солената вода винаги е изпълвала душата ми с лечебен балсам. Сега вече мога да си кажа — с пълното съгласие и подкрепа на реката, — че бих искал да живея с жена, която да ме обича, която да споделя къщата и леглото ми, която да ме гледа така, както Фрейзър гледаше Найлс, на която моята компания ще й е скъпа, както и моята къща, така както това се случваше с такава лекота между Айк и Бети. И, да, бих искал да имам дете — момче или момиче, — едно от двете или пет на брой, бих искал да стана баща и да показвам снимките на децата си в редакцията, както правеха другите татковци във вестника. Стоях с лице към Форт Съмтър, към Маунт Плезант и остров Джеймс. Вятърът задуха на пориви и донесе уханието на рози, по улиците нямаше никакво движение и звездите бледнееха като нощни пеперуди.

Разходката ми помогна да си изясня нещата и на връщане към къщи спрях да мисля. Наслаждавах се на щедрата красота на моя град, на неговите палми. Въпреки че през годините стотици пъти съм писал любовни оди за Чарлстън в моята вестникарска колонка, май нито веднъж не бях успял да разкрия докрай неуловимата му мистерия. Докато вървях по северната страна на „Батъри„, си дадох сметка, че думите някак не стигат — те се спъват и залепват по небцето ми точно когато искам да лумнат и да излетят от устата ми като отмъстителен рояк оси. На връщане към къщи не оставих нито едно усещане да мине покрай мен незабелязано — нощта, тази невероятна нощ, която възкреси въображаеми мажоретки, бойни песни, спортна злоба, рани и кръв, преследване на победата, приемите на нашата аристокрация. Богата, преливаща от задоволство нощ, която ме изпълни до пръсване с нещо, което мога да опиша единствено като радост.

Трад стрийт беше европейска улица, не американска. Къщите издаваха напред фасадите си с декоративна мазилка до самия тротоар. Ако не бяха уличните лампи, тъмнината на нощта щеше да изглежда зловеща и клаустрофобична. Външната лампа пред къщата ми откъм южната страна светеше, въпреки че не си спомнях да съм я палил на излизане. Такава немарливост беше нетипична за мен. Отключих тайната врата, която водеше към верандата на първия етаж, и видях, че в гостната, която никога не използвах, свети. Чух музика, която идваше от моя кабинет на третия етаж.

— Ехо! — провикнах се. — Надявам се, че вие сте добронамерен крадец, а не някой главорез като Чарли Менсън.

Чух звънливия смях на Моли, който не можех да сбъркам с нищо друго, а от това, че тя все пак се смееше, ми олекна. Качих се при нея и я сварих да седи в едно от кожените кресла, от което имаше изглед към покривите на града. Тъй като виждах съвсем ясно камбанариите както на „Свети Михаил„, така и на „Свети Филип„, се считах за голям щастливец.

— Може ли да се преоблека в нещо по-удобно? — попитах. Видях красивите крака на Моли, вдигнати върху табуретка.

— Разбира се, нали си си вкъщи — усмихна се тя.

— Ще бъде ли неприлично, ако си сложа костюма „както ме е майка родила„?

— О, несъмнено. Но това, разбира се, може да направи вечерта по-интересна — отвърна тя и отново прозвуча красивият й смях, не онзи тъжният, който можеше да разбие сърцето ти.

— Надявам се, че си си наляла вино.

— Допих отворената бутилка и сега имам значителна преднина.

— Кажи ми, защо ние в Чарлстън пием толкова много? — попитах и си сипах малко „Хенеси„.

— От човещина — отвърна ми тя. — Като всички останали. И колкото повече остаряваме, толкова по-човечни ставаме. Колкото по-човечни ставаме, толкова по-болезнено понасяме всичко. Днес сценката беше ужасна, нали?

— Ще се запомни завинаги.

— Какво се случи, след като си тръгнах? Ужасявам се от отговора, но трябва да знам.

— Ами Чад продължи да кърви в обятията на сестра си. Фрейзър стоеше като Дева Мария и го прегръщаше в стил „Пиета„. Преди да издъхне от загуба на кръв, погледна към мен и каза: „Лео, малък ти е камъкът, ала върху него ще издигна своята църква.„ Айк и Бети се втурнаха навън да преследват убийцата. Хрътки обикалят и душат из целия квартал на юг от Брод стрийт.

— Попитах те съвсем сериозно.

Седнах в креслото до нея. И двамата се загледахме навън през прозореца към покривите, които се сливаха в начупена линия до камбанарията на „Свети Михаил„, която я прекъсваше.

— Ударът ти беше превъзходен. Отначало си помислих, че си успяла да счупиш носа на Чад. Нали знаеш колко трудно понася всяко публично унижение. Отрече да има каквато и да било връзка. Каза, че си луда. Но добрата новина е, че следващата седмица ще те заведе на психиатър и много скоро ще бъдеш подложена на шокова терапия и ще заживееш в изолатор за душевноболни.

— Той ли го каза?

— Не, но това имаше предвид.

— И към болницата ли тръгна?

— Нямам представа. Но тръгна нанякъде. Много бързаше.

— Отишъл е при бразилската си курва, нали?

— Не остави адрес.

— Ти откога знаеш? — попита ме Моли, като продължаваше да не ме гледа.

— Не е честно — отвърнах й. — Аз съм вестникар. Чувам всевъзможни слухове — и верни, и неверни. Например че кметът Райли се е появил в рокля на заседанието на градските съветници. Или че директорът на Националната асоциация за напредък на цветнокожите е претърпял операция за промяна на пола. Ако баща ти превърне дома си в публичен дом, бъди сигурна, че ще разбера.

— Вчера Сара Елън Дженкинс те е видяла да влизаш в кантората на Чад — каза ми тя и ме погледна сърдито, което веднага ми подсказа, че трябва да сменя тактиката. — За неговата любовна връзка ли говорихте?

— Казах му какви слухове съм чул.

— Защо не дойде при мен? Нашето приятелство е по-голямо от твоето с Чад. Или бъркам?

— Не бъркаш. Това е самата истина.

— Никога не си харесвал Чад — каза ми тя.

— Не е вярно — защитих се. — Просто ми трябваше време, докато свикна с него.

— С коя част от него?

— С гаднярската. Здрава наследствена черта, която върви в мъжката половина на целия им род. Между другото отрече да има любовна връзка.

— Видя ли младата бразилка? — попита ме Моли. Трепнах за миг, но все пак кимнах.

— Красива ли е?

— Ами истината е, че имаше много красиви мустаци, които идеално покриваха заешката й устна. Разбира се, протезата й не беше от най-добрите, но затова пък дъхът й ухаеше като торба скариди, престояла на слънце цял месец.

— Толкова ли е хубава наистина?

— Прииска ми се да съм се родил в Бразилия.

Тя ме плесна по ръката и двамата се изсмяхме. Отново погледнахме към бялата кула и чухме как камбаните на „Свети Михаил„ удариха дванайсет. Тя се завъртя в креслото и подпря босото си стъпало върху моя глезен. Допирът на плътта й ми подейства като електрически ток.

— Спомняш ли си танца ни в петък вечерта?

— Не — излъгах аз.

— Спомняш ли си как се целунахме, щом се отдалечихме от другите?

— Не — казах й отново.

— Шеба ни е видяла — каза Моли. — Каза, че сме се целували доста дълго.

— Бях пиян. Нищо не си спомням.

— Тогава нека ти припомня, Лео. Целуна ме така, сякаш отдавна си копнял да го направиш. Сякаш за теб съм единствената жена на света. Целуна ме, сякаш винаги само това си искал. Ти си вторият мъж, който ме е целувал. Много ми хареса. Сега е твой ред да кажеш нещо.

— Радвам се, че ти е харесало. — Станах да си налея още коняк. — Беше един от големите мигове в живота ми. Откакто те видях за пръв път, си мечтая да те целуна. Никога обаче не съм си мислел, че ще се случи. И двамата сме женени. И двамата. Аз само на хартия, но ти си истински омъжена, освен това си давам сметка, че все още обичаш Чад. Знам и нещо друго, в което точно сега едва ли ще повярваш: и той все още те обича и винаги ще те обича. Той е мъж, Моли. Оная му работа не му дава мира и като всички нас понякога прави глупости.

С изненадваща скорост и грациозност Моли стана от креслото и се настани в скута ми. Остави чашата вино настрана, обви ръце около врата ми и доближи лицето си до моето. Очите й бяха бистри, бледи и решителни. Цялата постановка изглеждаше прекрасна и опасна, като молитва от ученическите години, която чак сега е стигнала до Божия слух.

— Лео, смяташ ли, че Старла някога ще се върне при теб? — попита ме тя. — Да те няма цяла година е много време. Преди изчезваше само за по един-два месеца. Нещата стават сериозни и това сигурно те тревожи.

— Моли, тя ми се обажда всяка седмица. Всъщност вече не. Отначало се обаждаше. Сега звънва веднъж на месец-два. Плаче по телефона. Чувства се виновна. Умолява ме да я чакам. Аз й казвам: „Ти си ми съпруга. Винаги ще те чакам.„ Което неизвестно защо я вбесява. Сякаш е последният отговор, който е очаквала. Много често започва да ми крещи. Казва ми с колко много мъже е спала. Изброява ми имената им. Професиите. Имената на съпругите им. После се сепва. Идва на себе си. Истинската Старла. Отново се разплаква. Пак се чувства виновна. И така цяла нощ. И винаги свършва по един и същ начин. Губи съзнание и припада.

— Лео — Моли ме целуна по носа. — Какъв прекрасен, глупав мъж. Не, нека кажа друго. Ще бъда по-ясна: какъв глупав, глупав, глупав мъж.

— Аз знаех много добре какво ме чака — казах, след това се размислих. — Всъщност бях достатъчно глупав, за да си въобразявам, че знам.

— Искам да ми отговориш на един въпрос — рече Моли. — Но сериозно.

— Питай.

— Влюбен ли си в мен?

Наместих се в креслото, ужасно притеснен, опитах се да стана, но тя ми хвана раменете и ме натисна надолу и ме погледна изпитателно с изражение, което не търпеше отказ.

— Мисля, че в петък вечер ти отговорих на този въпрос. Защо продължаваш да питаш? И защо сега? Защо точно тази вечер? Защо не ме попита в най-щастливия ден от живота си, когато се омъжи за Чад? Защо не ме попита в деня, когато смяташе, че си взела най-прекрасния мъж в целия град и бракът ви ще е съвършен? Не е честно да ме питаш сега. Виж, ти току-що разби носа му, изцапа цялото купе на поршето му с кръв и го накара да се откаже от пътуването си до Бразилия.

Тя ме удари с все сила по рамото и изпищя от болка. Беше използвала същия юмрук, с който беше разбила чушката на Чад, и май наистина щеше да се разплаче, толкова я заболя.

— Дай да видя ръката ти — наведох се и обърнах светлината на лампата към нас. Ръката й беше подута и вече посиняла. Опипах я лекичко, но май нямаше счупени кости, въпреки че не можех да кажа дали е сериозно ударена. Помислих си, че Чад е извадил късмет, когато Моли го е праснала с дясната ръка, защото на лявата си носеше голям венчален пръстен, който можеше да му извади окото.

— Утре трябва да отидеш на рентген.

— Наистина ли си влюбен в мен? — продължи да настоява тя. — Отговори на въпроса ми, по дяволите! Всички винаги са ме занасяли на тази тема. Особено Фрейзър, дори Чад. Ами Старла, тя непрекъснато ми го повтаряше в началото, когато на практика живееше с теб.

— Влюбен съм в теб от деня, в който те видях за пръв път, както ти казах и онази вечер — признах си.

— Защо? Това е глупаво. Нечувано. Не ме познаваше, нищо не знаеше за мен.

— Познавах стила ти. Начина, по който се държеше. Твоята любезност и вниманието, с което се отнасяш към всичко наоколо. Хареса ми начина, по който защити Фрейзър, в деня, когато се видяхме за пръв път. Знаех, че си най-добрата партия за Чад. Както и за много други. Усещах силата ти. После да не забравяме и красотата ти, твоята невероятна красота. Моли, отговорих ли ти на въпроса? Досадница такава! Няма ли и мен да халосаш?

— И още как. Този път ще използвам другата ръка.

— Защо си седнала в скута ми? — попитах я.

— Стига, Лео! — рече тя и се разсмя. Протегна ръка и изгаси лампата. Останахме загледани един в друг на лунната светлина. — Нека да измислим нещо заедно. Да погледнем фактите. Аз се скарах, да не кажа сбих, с моя съпруг донжуан пред най-добрите ми приятели. Разкървавих носа му и изтичах вкъщи да го изчакам. Защото съм глупачка. Въобразявах си, че ще дойде да ми се извини, задето ме е накарал да изживея този срам. Но не, мина цял час и тогава си дадох сметка, че той е отишъл да търси утеха в обятията на пина коладата. В Бразилия пият ли пина колада?

— Не съм бил там.

— След това реших, че няма да има нежности и помирение, няма да има любовни думи. Затова излязох да прочистя ума си от лоши мисли и най-ненадейно се озовах в твоята къща. Като всички нас и аз знам къде криеш резервния си ключ — в чучура на водоливника — и влязох. Взех бутилка вино, пропълзях в леглото ти, спах два часа. Почувствах се по-добре и на сигурно място. Отпуснах се. Станах, взех си душ, измих си косата и се настаних като у дома. Застанах пред тоалетката на Старла, гримирах се и си сложих парфюм. След това си пуснах телевизора да гледам мача на „Брейвс„ и зачаках да се прибереш.

— Кой спечели?

— Млъкни! — продължи тя. — Въпросът във въздуха е все още във въздуха. Защо седя в скута ти?

— Опитай ти първа да отговориш — предложих.

— В петък вечер, както ти казах, Шеба ни видяла да се натискаме, след което се върнала в къщата за гости. Сутринта се появи на закуска. Поговорихме си по женски. И какво излезе? Чад се промъкнал скришом и отишъл при нея в къщата. Шеба му казала, че се чувства страшно поласкана и че никога не е получавала по-голям комплимент. Но според нея било проява на лош вкус да се чукат, докато гостува в неговата къща. Която е и на жена му. Той признал, че е права, нацупил се и поел към кантората си. Защото, нали знаеш, работи върху страшно важно дело. Върху голямо, голямо дело.

— Много меко го е отрязала. Чад, вечният кавалер.

— Ние всички знаем кой е Чад — продължи Моли. — И винаги сме знаели. Единствен сред нас, той никога не се е преструвал на добър. И лично аз винаги съм се възхищавала от него. Чад гледа на човешкия род през черни очила. В крайна сметка успя и мен да убеди в схващането си. Но ето че неговата Моли се промени. Ерго, затова, дебелоглав глупако, в момента Моли се е настанила в скута ти.

— Много добър юридически аргумент, но лоша идея.

— Лео, забелязал ли си, че напоследък те гледам с онзи поглед, с който ти винаги си гледал мен? — Тя ме целуна по устните, по двете бузи и по върха на носа.

— Не искам да обвързваш гнева си към Чад с чувствата си към мен — по никакъв начин, форма или поведение.

— Ти нищо не разбираш от жени.

— Запознат съм с някои техни лоши навици — отвърнах й. — Познавам и някои добри.

— Не, чуй ме. Ти си кръгла нула, когато трябва да разчувстваш една жена. Нямаш никаква представа какво привлича жените, какво ги отблъсква, какво ги неутрализира, какво ги възбужда и какво ги кара да се владеят или не, или каквото там се опитвам да кажа.

— Май Чад доста те е изтормозил. Може ли да ти предложа нещо? — попитах.

— О, най-накрая покана за будоара ти?

— Ни най-малко. Ето какво искам да знаеш: ако Чад те напусне, ако Старла напусне мен, както се е заканвала поне хиляда пъти, най-много от всичко бих искал да се оженя за теб. Никога няма да бъда достатъчно достоен за теб — знам го по-добре от всеки друг. Но ако целувката онази вечер е била началото, тогава бих искал това чувство да продължи до края на живота ни. Заедно.

— А какво ще правим междувременно?

— Нека първо ти направя едно кафе — предложих. — Да слезем в кухнята. Защото трябва да ти съобщя нещо важно, нещо, което ще промени целия ни живот. И ще докаже дали Чад е прав в мрачните си предчувствия за човечеството — за неговото тъмно невежество и безнадеждност, — или пък ще докаже, че има защо да се надяваме, че можем да бъдем подобри, отколкото ни мислят.

Моли ме целуна за последен път, но този път някак сестрински, колкото да скрепи приятелството ни и да отвори врата към бъдещето.

— Казвай тогава. Какво може да ни обърне към светлината? Откъде започва този път към доброто?

— От Сан Франциско — отговорих. — Походът на „Ренегатите„. Трябва да намерим Тревър Поу. Той умира от СПИН. Ще го върнем у дома, Моли. Няма да го оставим да умре сам.