Наследницата на Монтоя

Дванадесета глава

Кристофър въздъхна и разтри челото си с пръсти. От ранна утрин вършеше счетоводна работа и цифрите вече започнаха да играят пред очите му. Облегна се назад в стола си и погледна изкушен през прозореца. Беше красив юлски ден. Палещото небе бе лазурносиньо, осеяно тук-там с обичайните по пладне купчини пухкави облаци. Бризът внасяше през отворения прозорец аромат на слънце, трева и диви цветя. Денят изобщо не беше подходящ да диша застоялия въздух на кабинета и да се взира в сметките.

Кристофър разгледа внимателно редицата цифри, с които току-що бе приключил. Счетоводните книги бяха в добър вид. Той, Питър и Луиза, която притежаваше чудесна дарба за справяне с цифри, бяха свършили отлична работа през последните шест седмици. Хаосът, оставен от Теодор Харли, който беше проявявал слаб интерес към административната работа в управлението на ранчото, след коригиране, изчистване и организиране на сметките вече се бе превърнал в точна счетоводна книга за разходи и евентуални бъдещи приходи.

Имаше заявки от купувачи на добитък за есенния пазар. Армията се оказа голям клиент, а продажбите на Изток и на Запад също вървяха добре. Тази година ранчото щеше да даде значителна печалба, която да помогне на семейството му в Англия да излезе от настоящите си финансови затруднения и да позволи скромен план за разширяване на ранчото.

В края на краищата, помисли си Кристофър със задоволство, дължеше си няколко часа почивка. Рязко затвори счетоводната книга.

Луиза го срещна в салона точно когато се канеше да излезе.

— Излизам за малко — уведоми я той.

— Ако срещнеш Маги, моля те, припомни й да се върне за обяд в четири. Това момиче губи чувство за време, когато е навън с децата. Тя самата е едно дете.

— Хм — промърмори Кристофър.

Оседла коня си — дългокрак сив жребец, който бе купил в Санта Роса, и се отправи на север по реката. Нивото на водата бе спаднало от юни насам и сега тя течеше спокойно между двата си бряга. Няколкото кратки следобедни дъждове през изминалите седмици не й се бяха отразили. Спадаше с всеки изминал ден. Кристофър се радваше, че може да разчита повече на запасни кладенци, отколкото на реката.

През последните няколко седмици бе научил повече за управлението на ранчото, отколкото бе възнамерявал. Послуша съвета на Маги й назначи Мос Райли за управител, а мъжът се оказа ценен като злато. Мос посочи Грей Слийтърз за надзирател и няколко други работника. Препоръча пазач на Кристофър и предложи останалите да бъдат освободени. Относително лесно бе да заменят уволнените, Кристофър предложи добри заплати и сносни жилища.

Сега в ранчото работеха хора, на които може да разчита, мислеше си Кристофър със задоволство. Беше се научил да цени качествата на грубите мъже, населили Американския запад. Повечето бяха недодялани и необразовани. Маниерите им бяха отвратителни, езикът им — неприличен, личната им хигиена беше ужасна, а миналото им — под въпрос.

Маги бе не по-малко заета от него през изминалите седмици. Двете с Луиза бяха пренаредили къщата в мексикански стил. Жена му беше освободила икономката, помощник-готвачката и две от трите официални прислужници, смени часовете за хранене за удобство на работниците и инструктира готвачката да сервира на семейството същата храна, както на работниците. Кристофър се успокои, че Маги се приспособи към живота в Ранчо дел Рио с такъв ентусиазъм. Напоследък имаше угризения на съвестта заради нея и очевидното й щастие от новия й живот някак си го освободи от това бреме. Не можеше да проумее защо трябваше да изпитва вина пред Маги. Беше я издигнал от живот на отчаяна мизерия до положение на собственичка на недвижим имот в добро материално състояние. Защо, по дяволите, трябваше да се чувства виновен?

Кристофър признаваше, че е използвал безскрупулно момичето за своите собствени цели. Но по отношение на мотивите си беше честен с нея и се бе погрижил и тя да е облагодетелствана колкото него. Колко други мъже биха се отказали да задоволят физиологичните си нужди, за да са сигурни, че тя няма да бъде обременена допълнително от брака им.

Откакто се бяха преместили в Ранчо дел Рио, спяха в отделни стаи и той нито веднъж не се бе поддал на изкушението да я посети нощем.

Кристофър признаваше, че страда от сляпа любов. Чудеше се дали Маги би го привличала също толкова силно, ако я бе срещнал в Англия, където изобилстваше от чаровни дами. Вероятно щеше. Маги бе уникална жена, също като земята, на която се бе родила — красива, открита, честна, издръжлива, лесно раздразнима. Щеше да е щастлива в Ранчо дел Рио — кралица е владение, по-голямо от някои европейски страни. Вече започваше да се държи като господарка. Тя беше тази, която предложи да се насърчава заселването на семейства в ранчото. Спретнатите каменни къщички зад спалните помещения на слугите бяха нейна идея, а сега настояваше Питър да й помогне да основе училище за децата в ранчото. Луиза я учеше на счетоводство и някои основни правила в управлението на имението, а Маги усвояваше тези нови умения по същия начин, по който бе поглъщала книгите, купени й от Кристофър.

Като че ли мислите заведоха мъжа й точно при нея. Той спря сивия си кон и се заслуша в смеха откъм водата пред него. Зад един завой на реката канадски тополи засенчваха дълбок вир, популярен сред работниците в ранчото й семействата им. Днес Маги беше извела децата на пикник. Една от каруците беше разпрегната под тополите и спънатите коне пасяха спокойно в сянката. Никой не забеляза Кристофър. Младата съпруга на един от работниците весело нареждаше пайове с пилешко месо, хляб, мед, мармалад, курабии и ябълки, докато Маги наблюдаваше децата във водата. Всъщност тя се явяваше повече другар в игрите, отколкото надзирател. Боса, в избелели панталони с крачоли, скандално навити над коленете, жена му беше не по-малко мокра от децата. Дори ризата й прилепваше по нея по най-предизвикателен начин.

Докато Кристофър гледаше, едно от момченцата, на около осем години, плисна вода като фонтан към Маги и я намокри още повече. Тя изпищя от удоволствие, а децата се засмяха буйно.

— Ще те науча аз! — Маги нагази във водата след смелия виновник и го потопи. Той изскочи, като се изтръскваше и се смееше. Децата се струпаха около нея като малки водни духове около водна фея.

— Сега мен! Сега мен! — крещяха те и я пръскаха, докато не подгизна цялата. Кристофър чу смеха й да се издига над детския — ясен и звучен като камбанен звън. Усмихнат, той обърна коня си и ги остави да се наслаждават на лудориите си.

Веселата глъч затихна и светът се умълча, с изключение на някой слаб полъх на вятър и случаен вик на птица. Кристофър спря и се остави безбрежността на равнината да го обгърне. Удивително беше, че тази дива земя бе започнала да му харесва. Обикна приглушеното кафяво и зелено, огромния син небесен купол, ясно доловимия дъх на прах и трева, носен от бриза. Колко различно беше от претъпкания Лондон със задушните салони и скучни хора!

На следващата вечер беше официалното обявяване на новия собственик на Ранчо дел Рио. Току-що завършеният хамбар, който Кристофър пожела да построят, за да прибере фургоните и други тежки стопански съоръжения, имаше идеалните размери за дансинг, фургоните и каретата бяха преместени в стария каменен хамбар, а новият беше безупречно изчистен и украсен за тържеството. Отвън половин вол се въртеше бавно над ямата с огъня. Вътре буренца е бира и уиски стояха редом с бутилки скъпи вина върху дървени маси, поставени на подпори, които служеха за бар. Дъсченият под беше изметен и после обилно поръсен със слама. Свиреше оркестър, съставен от необичайната комбинация от две цигулки, пиано, току-що пристигнало от Санта Фе, флейта и две китари, като караше и най-мудните крака да потрепват в ритъма на танца.

Кристофър стоеше близо до бара с чаша бренди в ръка и наблюдаваше присъстващите. Не приличаха на гостите на известните балове на майка му, но не си спомняше да е виждал някога хора да се веселят по-добре. Присъстваха и видни личности. Самият губернатор бе пристигнал от Санта Фе. Маги писа на семейство Слейтър, за да ги покани, но малката Марта била болна и те не можеха да присъстват.

— Голямо честване, Талбът. — Губернаторът Шелдън го потупа по рамото. — Не съм виждал толкова много важни персони, събрани на едно място, откакто бях за последен път във Вашингтон.

— Не чак толкова голямо — отговори Кристофър с учтива усмивка. — Въпреки че исках всички в областта да са съвсем сигурни в смяната на собственика.

— Е, след това тук, няма да има съмнение. Срамно е, че Харли е бил толкова озлобен. Да си призная, никога не съм харесвал много този човек, но не мислех, че би прибягнал до убийство.

— Хиляди мъже са били убивани заради много по-малки парчета земя.

— Предполагам, че е истина. Толкова много земя имаме тук, че понякога забравяме колко ценна е тя. Харли беше прехвърлен в областния затвор миналата седмица, но предполагам, вие знаете това. Ще стои зад решетките доста време. Не съм сигурен къде отиде Тод. Благородно беше от ваша страна да не предявявате обвинения срещу него.

— Маги ме убеди, че той не е играл голяма роля в заговора. Без баща си е нищо.

— Съпругата ви е забележителна жена, Талбът. Кристофър зърна Маги, която изпълняваше ролята на домакиня. Изглеждаше поразително в зелената си копринена рокля и с високо прибраните си непокорни къдрици. Спомни си колко изненадана бе, когато той поръча дузина рула плат на амбулантен търговец, минаващ през форт Съмнър. Беше наел шивачка, за да поднови напълно гардероба на Маги.

— В Англия — каза й той — дамите сменят гардероба си два пъти в годината.

— Това е смешно, а и тук не е Англия. — И все пак се беше усмихнала и погалила фините платове. Бе поръчала практични рокли, поли, поли — панталони и ризи, предназначени за ежедневна употреба в ранчото. Но беше задоволила и женската си суетност с две официални рокли — от зелена коприна изчервена дантела, с която можеше да съблазни и дявола — поне така изглеждаше в очите на Кристофър. Радваше се, че е избрала зелената коприна за тази вечер. Подхождаше й, но не възпламеняваше кръвта му като червената. Оставаха още няколко дни и нямаше да има нужда да се тревожи за желанието, което изпитваше към нея.

Губернаторът продължи да хвали Маги:

— Щастливец сте вие, Талбът. Земя, ум и добър характер — всичко заедно. Щастливец наистина.

Кристофър се съмняваше, че губернаторът би хвалил характера на Маги, ако трябваше да живее с нея. Въпреки това бе обладан от дълбоко съжаление, че не е и никога няма да бъде обикновен стопанин в Ню Мексико, който да може да изживее остатъка от живота си в тази красива страна с очарователните й, макар и трудни жени.

— Наистина съм щастливец, Ваше Превъзходителство. Ако ме извините, мисля, че ми се полага един танц с жената, която ме ощастливява толкова много.

— Разбира се! — каза губернаторът със смях. — Бъдете млад, докато можете.

Кристофър едва ли щеше да се ограничи само, с един танц. Маги го привличаше, както пламъкът привлича нощната пеперуда. Изглеждаше като завършена дама, но очите й блестяха дяволито. Това значеше, че няма да играе тази роля много дълго. Докосна ръката й точно когато тя се извиняваше на възрастна миловидна дама — съпругата на единствения лекар в Санта Роса.

— Мисля, че този танц е мой — каза той.

— Така ли? — Част отблясъка изчезна от очите й. Напоследък лицето й твърде често застиваше безрадостно, щом го погледнеше. Не знаеше какво точно е сторил, за да бъде тя толкова нещастна; беше направил всичко възможно според обстоятелствата да не я нарани. И все пак тя без съмнение щеше да ликува, когато й кажеше, че до седмица ще потегли за Англия. Нямаше причина да остава по-дълго, беше изпълнил задачата си.

— Бих искал да бъде мой танц — нежно промълви той.

Без да пророни и дума повече, тя се озова в ръцете му за валса, който долиташе от пианото. Кристофър веднага разбра, че е направил сериозна грешка. Жена му беше топла и мека под зелената коприна. Долови слабото ухание на люляк, възбуждащ нюанс на аромата, съчетан с остротата на свежия въздух и примес от виното, което беше пила. Валсът едва бе започнал, а той вече я желаеше до болка. Би трябвало да приключи с танца и да я пусне, но не можеше. В края на краищата беше мъж, а не светец.

Маги позволи на надеждата да възкръсне, докато Кристофър я въртеше по дансинга. Хамбарът беше претъпкан. Блъскаха ги други двойки. Над музиката се извисяваше весела глъч, но всичко, което Маги можеше да почувства, чуе или види, беше Кристофър.

Толкова отдавна не я бе докосвал. Когато се преместиха в Ранчо дел Рио, той се настани в стаята на Тод срещу господарския апартамент. Прекалено горда, за да покаже болката си, Маги не се противопостави. Нито Луиза, нито Питър изкоментираха това и въпреки че най-добрата й приятелка й отправяше съчувствени погледи. Маги не сподели колко наранена е дори с нея. Липсваше й присъствието на Кристофър в леглото и в стаята им. Въпреки че той се отвращаваше да прави любов с нея, изпитваше удоволствие просто да лежи до него.

Сякаш с всеки изминат ден Кристофър се отдалечаваше от нея. Ангажираше се с превръщането на ранчото в добре смазан печеливш бизнес, като прекарваше времето си над книгите с Питър и Луиза, на пасището с Мос Райли, но никога с нея. Понякога не се появяваше дори по времето за хранене.

Кристофър Талбът не искаше да я обича. Не беше достойна за любовта му. Маги предпочиташе да може да го намрази за тази обида. Но не беше по силите й да мрази Кристофър Талбът.

— Тази вечер изглеждаш чудесно. — Той погледна надолу към нея. Не беше виждала толкова топлина в очите му от седмици. — Имаш дарбата да бъдеш истинска дама, когато поискаш.

Почувства се засегната.

— Не е необходимо да ми правиш комплименти за поведението. Досега не съм научила какво значи добро държане и кога трябва да се демонстрира.

— Не исках да те обидя, Маги — заяви той искрено.

— Съжалявам. Корсетът ме убива — отвърна тя, за да обясни настроението си. Главната причина за нейната хапливост беше той, но като се добави и един убиващ корсет.

Кристофър се засмя.

— Маги, ти си уникална.

— За твой късмет — каза тя с нотка на горчивина.

Ръцете му я обгърнаха по-здраво. Пулсът й се учести при допира със стегнатото му тяло, което се движеше в такт с нейното. Тя се остави на редкия момент, представи си, че вижда отражението си в очите му — красива, желана, любима. За миг си представи, че двамата имат истински брак, а не просто делово споразумение. Тази вечер, когато празненството свършеше и гостите заспяха, той щеше да я вземе в обятията си и те щяха да създадат своята малка собствена вселена от вплетени тела и слети в неотразима любов души. Може би ако го желаеше достатъчно силно, фантазиите й щяха да се сбъднат.

Луиза и Питър стояха отстрани на дансинга. Кристофър се носеше с Маги — странно явление, заслужаващо внимание от страна на познатите му. Лицето му беше като издялано от камък — маска, която според Луиза повечето англичани използваха при опитите си да скрият това, което считат за неподходящи емоции. Маги приличаше на замечтано дете.

— Кристофър е глупак. — Луиза се обърна, шепнешком, към Питър. — Странно. Предупреждавах Магдалена много пъти, но даже аз вярвах, че няма да й устои дълго. Той наистина е магаре.

Питър изпъна рамене, показвайки английската си гордост.

— Лорд Кристофър е благородник. Той взима интересите на Маги присърце по възможно най-добрия начин.

Луиза се намуси.

— Може би трябва да попита Магдалена какво мисли тя за своите интереси.

— Ела с мен отвън, Луиза.

Тя се поколеба.

— Бих искал да поговорим, без тълпата наоколо да ни подслушва.

Предложи й ръката си и тя я прие.

Слънцето отдавна бе залязло, но дневната жега все още се чувстваше. Млечна лунна светлина заливаше къщата, оградите за добитъка и пристройките.

— Наистина това е красива земя — въздъхна Питър. — Ще съжалявам, че я напускам. Мисля, че Кристофър също ще съжалява по много причини.

— Значи той все още възнамерява да замине? Мислех, че може би ще реши да остане. Изглежда, тук му харесва. Сигурно Маги се надява, че той ще остане.

— Кристофър не може да остане, Луиза, така както и аз. Нашият живот е в Лондон. Лорд Кристофър каза на Маги в началото на това начинание, че щом нещата тук потръгнат, той ще се върне вкъщи.

Луиза смътно си спомни, че Кристофър бе направил такова изявление. Подозираше, че след всички промени в живота Маги изобщо не си спомняше за това.

— Не мислиш ли, че е доста хладнокръвно от негова страна да я остави просто ей така?

Питър въздъхна:

— Луиза, наистина ли мислиш, че Маги ще бъде щастлива в Лондон? Мислиш ли, че ще й е приятно да живее сред хора, където една-единствена неподходяща дума или грешка в поведението изхвърля човека от обществото?

— Не мога да си представя подобно място.

— Защото никога не си била в Европа или в Англия и не си бъбрила хиляди глупости. Под изтънчените маниери и знатния произход се крие много злоба.

Луиза смяташе, че Магдалена може да се справи с всеки, дори с глутница вълци.

— Поне се надявам, че Кристофър възнамерява да съобщи намеренията си на Марк, преди да започне да стяга багажа си — отбеляза тя остро.

— Луиза, остави Кристофър да се оправя с Маги. Независимо какво става между тях двамата… е, то си е тяхна работа. Исках да поговорим за мен. Както знаеш, тръгвам утре.

— Разбира се, че знам — отговори тя резервирано.

— В Ню Йорк искам да се срещна с някои колеги, преди да отплавам обратно за Англия, й да уредя пътуването ни с Кристофър.

Луиза мълчеше. Беше се страхувала от момента, в който Питър Скарбъроу щеше да напусне живота й. Разбира се, между тях нямаше нищо. Нищо — освен няколко погледа, един-два танца, приятелство между сродни души, което не бе прерасло в нещо по-дълбоко, защото и двамата знаеха, че възможност да продължи такава връзка няма.

— Луиза, от известно време искам да ти кажа какво удоволствие ми доставя твоята компания. Помогнах на Кристофър в това начинание от добри чувства към него и неговото семейство и отчасти защото ми стана навик да се впускам в авантюри, които биха направили живота ми по-малко скучен. Виждаш ли, аз нямам семейство и никога не съм се женил. Никога не съм имал особен успех сред дамите. Предполагам, не притежавам нужния чар.

— Мисля, че подценяваш чара си.

Питър прочисти гърлото си:

— Много си любезна, мила моя. Но това, което се опитвам да изясня, е, че ще ми липсваш. Искам да знаеш, че този стар ерген ще помни нашето кратко сътрудничество като връх в живота си.

— Аз също не бих се вписала в живота в Лондон — сряза го Луиза.

— Човек трябва да е роден от странностите на аристократичното общество, за да оцелее. Бих желал да не е така.

Луиза му отправи продължителен поглед. Знаеше, че не след дълго той ще излезе от живота й завинаги. Сива коса, топли сини очи, бръчици около устата и очите, донкихотовска усмивка. Беше един от най-привлекателните мъже, които някога бе срещала, независимо от изявлението, че му липсва чар.

Помежду им пламна искра. Питър леко се наклони напред, готов да я целуне. Луиза го желаеше повече от всичко друго, но той спря, преди устните им да се докоснат, и неохотно се отдръпна.

— Ти си най-сладката и най-щедра дама, която някога съм срещал — промълви той. — Но аз не мога да ти предложа бъдеще. Така че ще се въздържа да се възползвам от честта ти по този начин.

Луиза се опита да прикрие силното си разочарование.

— Кристофър би трябвало да е честен като теб — прошепна тя.

— А Маги би трябвало да е мъдра като теб, скъпа Луиза.

Луиза не се чувстваше мъдра. Чувстваше се стара, тъжна и глупава.

Тържеството свърши. Гостите бяха наредени като дърва за огрев във всяка стая на тъмната къща. В господарския апартамент три жени хъркаха високо в леглото с балдахин, а още две се въртяха на пода. Само Маги не спеше. Завивките й бяха захвърлени в един ъгъл на стаята, докато тя седеше до прозореца и гледаше луната. Изживяваше отново танца с Кристофър, усещането от силните му ръце, допира на твърдия му като скала гръден кош до гърдите й, преливащата топлина на усмивката и очите му. Колко още щеше да позволява на Кристофър да трови живота й?

Съпругата на един от директорите на железницата изхърка силно и се обърна. Двете й другарки по легло я последваха като в припев. Маги въздъхна. Тази нощ наистина искаше да е сама. Изведнъж си спомни, че нарът в плевнята е временно свободен. Ковачът беше напуснал преди седмица, а новият човек, който Мос бе наел, щеше да пристигне в ранчото едва след десет дни.

Наметна роба върху памучната си нощница и излезе на пръсти от стаята. В преддверието нахлузи чифт ботуши върху босите си крака. Бяха прекалено големи, но нямаше намерение да рови в килера си в тъмното, за да намери своите обувки. Тихо отвори предната врата и се промъкна навън, без да погледне към библиотеката и да види тъмната фигура, която седеше на бюрото и я наблюдаваше.

Кристофър поседя за момент, след като Маги излезе. Трябваше да спи с още шестима мъже в една стая и беше дошъл в библиотеката, за да остане насаме с мислите си. Би трябвало да мисли за Англия и за приятното си завръщане у дома. За нещастие умът му постоянно се занимаваше с Маги. Тази вечер тя беше като дама — красива и достолепна. Обикновено изглеждаше като мъжкарана, но дори и тогава му се струпваше красива. Щеше да му липсва. Господи, как щеше да му липсва! Тя беше неудовлетвореност, смях, досада, смелост, предизвикателство, сладост — пеперуда, която човек нито може да хване, нито да притисне.

Кристофър въздъхна. Тази вечер Маги беше дама и изглеждаше щастлива в тази роля. Може би сега беше времето да поговори с нея за намеренията си.

Последва я навън, като очакваше, че тя ще е в двора и ще гледа звездите, както бе правила няколко пъти, но Маги не се виждаше никъде. Кристофър бе озадачен и малко разтревожен, но светлината от фенера в прорезите на вратата на плевнята разкри скривалището й. Свари я да разстила одеяло върху нара на ковача в малкото помещение, преградено от общото.

— Маги?

Тя се сепна и подскочи.

— О, Кристофър! Стресна ме.

— Съжалявам.

Гледаше го като привидение, внезапно появило се от сън или може би от кошмар.

— Видях, че и ти не можеш да заспиш. Може пък това да е тъкмо моментът да си поговорим. Изглежда, през деня и два мата сме толкова заети…

— Да говорим за какво?

Той придърпа една дървена табуретка и седна.

— Утре Питър тръгва за Ню Йорк.

— Знам.

— Разбираш, че и аз ще замина след около седмица.

Погледна го слисана.

— Така ли?

— Нещата тук са уредени. Собствеността над земята ти е потвърдена. Ранчото е в добър вид, а Мос Райли е хванал здраво юздите. Имам му доверие. Ти започна добър живот тук — такъв, какъвто ще те ощастливи. Няма повече причина, която да ме задържа тук, а и доста неща в Лондон чакат да се заема с тях.

Маги отвори широко очи.

— Мислех… е, аз…

— Знаеше, че планирах да тръгна веднага щом всичко се уреди, Маги. Обещах ти, че ще се махна от погледа ти, когато се уверя, че нещата тук вървят добре.

— Е, аз… Ти наистина каза нещо такова, нали? Когато се оженихме, предположих, че всичко се е променило. Трябваше да бъда по-проницателна.

— Маги, винаги съм бил честен с теб.

— Глупости! — За миг объркването й се преобрази в гняв. — Не си честен дори със себе си.

Кристофър почувства нотка на раздразнение в гласа й.

— Какво искаш да кажеш?

— Идваш в бедната примитивна Америка, за да отмъстиш на хазартната акула, която се е възползвала от брат ти. Измъкваш ме от кръчмата и си казваш, че точно аз съм залогът в твоята глупава лична война. Но аз съм повече от залог и ти не можеш да го приемеш. После взимаш това ранчо и откриваш, че отглеждането на добитък в Ню Мексико не е просто инвестиция за високопоставеното ти аристократично семейство, но и това не можеш да приемеш. Единствено Лондон струва нещо. Лондон е целият свят и нищо друго не заслужава вниманието ти. Бягаш от едно предизвикателство точно когато започваш да откриваш колко много го харесваш. Бягаш от мен, защото се страхуваш, че може случайно да харесаш прекалено много една нищо и никаква мръсна уличница. Не е ли това, от което най-много се боиш, Кристофър?

Опита се да бъде логичен и цивилизован пред смешното й гневно избухване:

— Маги, не знаеш какво говориш.

— О, така ли, Ваше пъзливо сиятелство?

— Аз изобщо не те считам за — каква цветиста фраза използва? Мръсна…

— Уличница! — рязко довърши изречението му тя.

— Никога не използвай тези думи за себе си! Разбира се, че не си уличница! — Той се разгневи по-скоро от имената, с които Маги наричаше себе си, отколкото от обидите, с които го обсипваше.

— Но, разбира се, не съм достойна да бъда твоя съпруга! Нали в това вярваше през цялото време? Постара се всеки да разбере, че си се оженил за мен заради земята. Не можеш да се унижиш да ме докоснеш, освен когато сключването на брака те задължаваше. А сега бягаш в твоя скъпоценен Лондон, за да позволиш на благородните дами там да ти помогнат да забравиш, че някога се е наложило да се принизиш да играеш ролята на съпруг на мръсна танцьорка в бар.

— Маги, предупреждавам те! По-умно ще бъде да не ме предизвикваш.

Но по пламъка в очите и можеше да познае, че гневът й се надига. Накрая тя изпъна рамене, твърдо решена.

— Да предположим, че искам да дойда с теб в Лондон. В края на краищата аз съм ти жена. Това е ужасната цена, която трябваше да платиш, за да получиш тази земя. Имам право да бъда с теб.

Кристофър виждаше катастрофата да се приближава към него като гигантска смазваща вълна.

— Ще оставиш упорството ти да ограби щастието ти. — Опита се да говори разумно, но нещо вътре в него не се подчиняваше на разума. Колкото и да бе странно, една недисциплинирана и глупава част от сърцето му се зарадва на предложението й.

— Не се плаша от Лондон.

— Повярвай ми, в Ню Мексико ще бъдеш много по-щастлива.

— Вие, англичаните, винаги си мислите, че знаете кое е най-добро за човека. Приеми, че аз решавам за себе си.

— В този случай наистина знам какво е най-добро за теб. Няма да те взема в Лондон.

Маги се подсмихна. Едно опасно пламъче се присъедини към гнева в очите й.

— Ако ме оставиш тук, ще се разведа.

— Какво?

— Както знаеш, разводът в Ню Мексико не представлява трудност. Тогава ще изгубиш тази земя. Цялата ще бъде моя. Магдалена Монтоя, богата дама — собственичка на ранчо. Може би накрая ще се омъжа за някой, който не се страхува да обича бивша танцьорка.

Кристофър не знаеше дали да й вярва, но беше чувал, че областният съд е странно предразположен към разтрогването на бракове. След като той беше чужденец, а и ставаше въпрос за толкова много земя, можеха да бъдат повече от склонни да освободят Маги и принадлежащата й земя.

Опита се да бъде логичен:

— Маги, защо искаш да дойдеш в Лондон? Тук имаш всичко, което пожелаеш.

Очите й потъмняха.

— В Лондон няма да си щастлива.

— Може пък да копнея да подружа с аристократите.

— Няма да ги харесаш.

— Достатъчно е, че харесах теб. Но е без значение. Ако ти отидеш в Лондон, идвам и аз. Искаше да имаш съдружник, но аз реших, че искам брак. Ожени се за мен, за да се докопаш до тази земя. Вързан си за мен.

Тя решително скръсти ръце на гърдите си, а Кристофър почувства, че безсилието засилва гнева му. Не беше свикнал на поражения, а това нахакано момиче като че ли го надвиваше ту по един, ту по друг начин, откакто я бе намерил. Надсмиваше се над добрите му намерения и презираше усилията му да подреди нещата така, че тя да не пострада от раздялата им. Но в много от обвиненията й имаше зрънце истина. Изведнъж той почувства, че тревогите и премеждията през последните няколко месеца бяха достигнали критичната си точка и избухна:

— Искаш истински брак, а, Маги? Тогава ще имаме истински брак. Ако ти искаш да бъдеш съпруга, може би аз ще се възползвам от правата си на съпруг.

Докато се приближаваше към нея, тя стоеше неподвижна като статуя, като изправена пред ловец кошута, която не може да реши дали да побегне, или да остане.

— Положих огромни усилия, за да ти спестя усложненията от брака, защото мислех, че не бива да създам живот в утробата ти. Но един истински съпруг не трябва да се страхува от противното, нали?

Кристофър видя собствения си гняв, отразен в лицето й. Тя отстъпи крачка.

— Мислиш да ме накажеш, като ме любиш! — възкликна тя възмутено. — Колко пъти доброволно се предлагах, и то само за да бъда отхвърлена?

— Приемаш вниманието ми за наказание? Затова ли ме изкушаваше така умело през последните няколко седмици? Мисля, че прекалено дълго съм се въздържал. Престани да отстъпваш и ела тук, Маги!

— Въздържал си се прекалено дълго, така ли? Е, аз не съм жена! Аз съм проклетата ти съпруга! — В очите й блещукаше отмъстително пламъче. — Мисля, че ще ти дойде добре да получиш доза от собственото си лекарство. Лека нощ, Кристофър.

В думите й позна себе си, когато по същия начин я бе отблъсквал през всичките нощи.

— Съпругите не могат да избират кога и къде да се отдадат на съпрузите си — заплаши я той. Гневният й поглед само подхранваше раздразнението му, а разгорещеността разпалваше още по-бързо страстта му.

— Аз винаги имам избор.

— Току-що направи избора си, съпруго.

Маги замахна към него — не слаб, а силен удар, изпълнен с женска ярост. Целият гняв, объркване и съжаление от изминалите няколко седмици бяха събрани в този едничък удар. Кристофър улови ръката й, преди да се стовари върху лицето му.

— По-кротко, по-кротко! — каза той и се подсмихна. — Дамите не се опитват да бият съпрузите си.

Маги издърпа ръката си и го изгледа презрително. После сви устни, но накрая се предаде и се разсмя.

Като че ли гръмотевичната буря бе отминала и на нейно място се появи дъга.

Гневът на Кристофър веднага се превърна в страст. Маги искаше да бъде негова жена. Малката магьосница настояваше да му бъде жена. Стоеше мълчалив и се опияняваше от смеха й, бузите й аленееха от страст, образът му се отразяваше в очите й. Приближи се. Тя постепенно престана да се смее, но не отстъпи. Устните й се отвориха. Чакаше, наблюдаваше го, а той така изгаряше от желание, че почти виеше от болка.

Като че ли здраво стегнатата пружина изведнъж ги освободи и те се хвърлиха едновременно в обятията си. Това, което последва, беше неочаквано и жарко. Нужни бяха само секунди, за да я съблече, докато тя трескаво смъкваше дрехите му. Паднаха заедно на нара, устните им бяха слети и всепоглъщащи.

Кристофър се опитваше да бъде нежен, но Маги беше прекалено нетърпелива, за да чака милувки.

— Сега! — подканяше го тя. — Кристофър, моля те, сега.

Молбите й преляха последната капка самоконтрол. Той я облада и остави тялото си на воля. Светът престана да съществува. Пътят им до рая беше кратък, но изпълнен със страст. Едновременно стигнаха до оргазъм и се сляха в кратък, но изключително силен екстаз.

Няколко часа по-късно Маги се събуди замръзнала. Топлината на нощта бе отстъпила място на хладината преди зазоряване. Кристофър спеше до нея. Мускулестото му бедро притискаше венериния й хълм — все още възбуден от енергичната инвазия.

Не помръдна, тъй като не искаше да събуди мъжа си. Краят на нощта й се струваше като сън. Ако не беше мускулестото тяло, все още вплетено в нейното, и болката от необичайната интимност, не би повярвала на спомена за случилото се.

Кристофър отиваше в Англия и тя щеше да го придружи. Беше извоювала правото да замине с него. Може и да беше глупачка, но обичаше този мъж и не искаше да се откаже. Отказът не беше в природата й. И все пак се питаше със страх на каква чужда земя и чужд живот се бе обрекла.