Ранчото Рокинг Ар се бе разпростряло в широка, обрасла с храсти долина на разстояние един ден езда на север от Санта Фе. Разгъната едноетажна къща от дърво приютяваше семейство Слейтър — Дерек, Джени и трите им деца, които посрещнаха Кристофър и Маги, подредени като аптекарски шишета пред широката покрита тераса.
Най-малкото момиченце, Марта, беше на три години. Когато я представиха, тя подаде едната си ръчичка — другата беше пъхната в устата й — и се разсмя от акцента на Кристофър. Ред Рой беше на седем. Лактите му бяха изподрани, по лицето му имаше лунички, а гъстите рижави коси направо закриваха очите му. Той също се разсмя, когато Кристофър го поздрави.
— Ти говориш смешно — каза момченцето с детска откровеност.
— Рой! — смъмри го майката.
— Говоря така, защото идвам от чужда страна — обясни му Кристофър.
— О! — Рой не изглеждаше твърде убеден. — Добре тогава.
Четиринадесетгодишният Бък беше почти метър и осемдесет висок. Той обясни със сериозен вид, че името му всъщност е Корнелиус.
След като децата се справиха с представянето, майката ги отпрати да вършат задълженията си, като им напомни да внимават да не се случи нещо с малката Марта.
— Какви прекрасни деца имате! — възкликна Маги, изпълнена с копнеж.
— Те са нашата гордост и нашата радост — каза. Джени я хвана Маги за ръка, сякаш виждаше своя отдавнашна приятелка. — Чудесно е, че дойдохте при нас! На мен рядко ми се удава възможност да ходя на гости у други жени! Понякога тук направо се чудим дали останалият свят все още съществува.
Маги веднага се привърза към тази жена. Тя беше висока и много слаба. Имаше червени коси като на Рой и множество лунички. Всички те разцъфнаха при широката усмивка, с която тя поздрави гостите.
— Много мило от ваша страна, че ни позволявате да ви се натрапим по този начин, госпожо Слейтър — каза Кристофър.
Лъскавите маниери и акцентът на Кристофър предизвикаха още по-широка усмивка върху лицето на Джени.
— Аз съм Джени — поясни тя. — Всички ми казват Джени. Всъщност това е най-респектиращото име, с което се обръщат към мен.
Единствено Маги долови удивлението на Кристофър. Той и Питър й бяха повтаряли до безкрай, че според етикецията никой не бива да бъде наричан на първо име, освен ако не става въпрос за близки приятелства и роднинство. А ето че Джени Слейтър, от която Кристофър съветваше Маги да се поучи, се държеше с тях приятелски и непресторено като кученце, което си търси белята. Маги на мига хареса Джени Слейтър, но тази дама едва ли можеше да я научи на нещата, които съпругът й имаше предвид.
Ако Кристофър беше разочарован от спартанския вид на домакинството на Слейтър, то той изобщо не се издаде. Дървената къща беше просторна и чиста. В нея имаше едно общо помещение, спални, „стая за гости“ на първия етаж и таван, който служеше за спалня на децата. Повечето мебели бяха изработени саморъчно от бор, дъб и кожа. Единственият белег за изисканост беше пианото, което Джени бе донесла от къщата на своята баба в Сейнт Луиз.
Джени им показа с гордост кухнята. Над горящата с дърва печка висеше красив комплект от бакърени тенджери, поръчка по каталог от „Сиърс енд Роубък“, а на откритите лавици бяха подредени обичайните железни скари за печене на месо и тенджери на крачета с дълги дръжки. В средата на стаята имаше голяма, блестяща от чистота борова маса с неподвижни пейки.
За Кристофър, който беше свикнал с прислуга, пухени легла, порцеланови сервизи и меки персийски килими, беше истинско приключение да бъде настанен в стая за гости с размерите на килер, с тясно въжено легло и тоалетна масичка от грубо борово дърво. Калаена кана и леген бяха единствените удобства, но Джени ги увери, че преди да си легнат, ще сложи нощно гърне под леглото им.
Когато домакинята излезе от стаята, Маги се хвърли със смях на леглото.
— Това ми напомня за вкъщи! — Тя видя въпросително вдигнатите вежди на Кристофър и поясни: — Имам предвид моята стая в „Лейди Лак“.
Кристофър огледа стаята.
— Спал съм и на по-лоши места — каза той.
— Така ли?
— Да, наистина. Веднага след като завърших Оксфорд, получих назначение в Кралската армия. Известно време бях в Африка, след това прекарах няколко години в Индия. Спал съм в палатки, на открито, в кал до коляно, в дъжд, а понякога и сред рояк от насекоми, по-настървени за кръвта ни, отколкото ние за бандитите, които преследвахме. — Той се усмихна. — Веднъж дори спах в клоните на едно дърво в джунглата.
— Аз също съм спала в дъжд и в кал, дори в сняг един или два пъти. Но не ми се е случвало да спя в клоните на дърво в джунглата — заяви тя.
— Не бих ти го препоръчал. — Кристофър изглеждаше отпуснат за пръв път след бала на Тейбър. Издяланите като с длето черти на лицето му се смекчиха от спомените. Но след миг очите му срещнаха нейните. Стягането на тялото и изражението му беше почти недоловимо, но разликата пролича веднага. Той отново се превърна в учтив джентълмен. Свали сакото си, подвоуми се за нещо и извади малка кутийка от вътрешния джоб.
— Забравих да ти дам това, преди да тръгнем тази сутрин — каза той.
Маги взе кутийката. В нея блестеше най-прекрасната огърлица, която бе виждала в живота си — черен оникс върху сребро.
— Когато се върнем в Санта Фе, ще ти купя рокля за нея. Ще ти трябва нещо по-специално, когато празнуваме връщането на земята ти.
Подаръкът внезапно загуби блясъка си. Кристофър бе мислил за земята, когато бе купувал огърлицата. Той винаги мислеше за земята.
Без да губи време, Дерек Слейтър въведе гостите си в суровия живот на ранчеро. Първата сутрин те се събудиха много преди изгрев от грубо блъскане с желязна тръба по триъгълното клепало, което висеше от покрива на верандата. Кристофър скочи, сякаш бе ухапан от змия, след това изръмжа и отново се отпусна в тясното легло.
— Добро утро! — пропя Маги, предизвиквайки го преднамерено с ведрото си настроение. Той бе прекарал, безсънна нощ, но вината беше само в неговото упорство. С нарочно премерена енергичност, която да контрастира на неговата инертност, Маги скочи от леглото и заподскача по студените дъски на пода. — Няма ли да ставаш? — попита го тя жизнерадостно. — Нали искаше да се учиш на скотовъдство и ранчерство!
— Дай ми само още една минутка — промърмори той.
— Усещам миризма на кафе!
— Мммм…
Маги се напъха в дрехите си и остави Кристофър сам да се измъква от леглото. Джени Слейтър я посрещна в кухнята с чаша димящо кафе. Тя изгледа неодобрително модния костюм на Маги — стегнато елече с дълги ръкави и пола от прекрасен лек вълнен плат.
Маги кимна с глава в знак на съгласие с нея.
— Знам, че е ужасен. Дори не мога сама да се закопчея. — Обърна се с гръб към домакинята. — Би ли ми помогнала?
Джени се зае с копчетата.
— Кристофър настоява да избира всички мои дрехи. Англичаните наистина нямат никаква представа кое е практично и кое не.
— Мислех си, че може би ще пожелаеш да пояздиш с мъжете днес. Всъщност имах предвид да пояздим двете. — Джени закопча последното копче.
— Много ще ми бъде приятно! — Маги беше прекарала няколко години в ранчото на Тони Алварез и не се учуди, че съпругата на Слейтър язди като мъж с каубоите. Самата тя беше вършила мъжка работа при Алварез и на никого не бе направило впечатление, че недораслото още момиченце пренася пълните чували и участва в преброяването на кравите. Така беше до момента, в който Алварез реши, че тя трябва да заеме мястото на жената в неговото легло. — Макар че не съм се качвала на кон, откакто бях на четиринадесет години.
— О, научиш ли се веднъж да яздиш, никога няма да забравиш как става. — Джени преценяваше дрехите на Маги през дима от кафето си. — Но не с тази рокля! Имам дебела памучна риза и пола — панталон, които ще ти дам да облечеш. На мен полата ми стига до средата на прасците. На теб сигурно ще ти бъде до глезените. Отначало се опитах да яздя настрани, когато подкарвах добитъка. Оказа се невъзможно. — Тя се засмя. — Не можех да седя на гърба на коня и да върша някаква сериозна работа. Затова си уших най-разнообразни поли — панталони.
— Какво казва съпругът ти по този въпрос?
В очите на Джени блеснаха искрици.
— Казва, че харесва как ми стоят отзад!
Маги се засмя. Искаше й се и Кристофър да възприеме по този начин съпругата си в пола — панталон, но се съмняваше, че това ще стане.
Слънцето едва се показваше на изток, когато работниците от Рокинг Ар тръгнаха на коне в групи от по двама-трима, за да вършат ежедневната си работа. Кристофър и Маги яздеха с Дерек, Джени, седемгодишния Ред Рой и един едър каубой с начумерено лице.
След като закусиха тиганици и яйца, те се отправиха към обора. Дискретният поглед на Кристофър към Маги, облечена във вълнената пола — панталон на Джени (тя й стоеше отзад почти толкова съблазнително, колкото и на Джени), го накара за пръв път да отвори широко очи тази сутрин. Тъй като домакинята също носеше такава дреха, той не можеше да смъмри Маги за непристойното й облекло. Маги отвърна на мигновения му поглед с дяволита усмивка и пирует, който даде възможност на Кристофър да оцени костюма й още по-пълно. Когато тя преметна крак над седлото, за да възседне коня, едната му вежда се изви в мълчаливо неодобрение. Повечето от работниците щяха да се занимавате изваждане на животни от блатата. Три двойки щяха да обиколят високите котловини и гористите хълмове, за да проверят за отлъчили се и изпаднали в летаргия животни. В откритите пространства всеки скотовъдец можеше да претендира за някое отлъчило се сукалче и да му сложи своя знак.
— Така може да се загуби много добитък — предупреди ги Дерек. — От тази пролет ще поставим знаци на телетата, но дори след преброяването на животните ще трябва да внимаваме някое от тях да не изчезне.
Маги слушаше мълчаливо разговора на мъжете, но не мислеше за отлъчилите се телета. Възхищаваше се на начина, по който Кристофър седеше на седлото — сякаш бе роден на кон! Когато тръгваха, той зададе няколко въпроса за предназначението на издигнатите части в задната и предната част на седлото, които говореха за непознаване на пастирското седло.
Яздиха равномерно повече от час, като се изкачваха от покритите с хвойна и храсталаци хълмове на високата пустиня към гористите възвишения на север.
— Удивлявам се как успявате да запазите стоката си в тези диви открити пространства — отбеляза Кристофър. — Нямате нито огради, нито някакви заграждения. Удивително!
Дерек направи гримаса при споменаването на огради.
— Някои ограждат територията си, но като цяло оградите излизат по-скъпи от земята. Засега пашата в откритите пространства е най-доброто. Разбира се, в Оградените долини, където ще бъдете вие, кравите не могат да се изгубят в шубраците или да скитат сами по хълмовете. Ако тръгнете на изток от Пекос, няма да видите нито дърво, нито храстче. Нищо, което да спре погледа ви. Доколкото разбирам, в онзи равен район в продължение на сто мили всичко е едно и също. Не ми е ясно как човек може да различи своята земя от тази на съседа си. Аз предпочитам хълмовете.
— Пасбищата в Ляно Естакадо все още ли са открити? — попита Маги.
— По-голямата част от тях са такива — отвърна Дерек. — Както и тук, малцина са онези, които смеят да ограждат пасбищата си, тъй като това не се приема особено добре. Има опасност оградите им да бъдат разрушени. — Направи пауза и погледна с присвити очи в далечината. — Вижте какво има там!
Маги проследи посоката на ръката му. Успя да различи само две кафяви точки.
— Това са първите клиенти за днес. — Слейтър махна на гостите си да го последват и пришпори коня си в лек галоп.
Двете кафяви точки се оказаха крава с теленце. Тя се бореше да излезе от дълбок кален гьол, образуван от наскоро стопилия се сняг. Телето стоеше до ръба на гьола и тъжно мучеше.
— Късметлии сте — каза Слейтър, докато развиваше ласото си. — Сега ще видите с очите си как се извлича затънало животно. Когато земята е мокра, както сега, глупавите криви се набутват в калта и затъват. Обикновено не приемат особено вежливо усилията да бъдат извадени оттам, което още веднъж доказва колко малко мозък имат. — Той завъртя два пъти ласото и го метна точно върху рогата на кравата. — Джени, любов моя, защо не вържеш телето, да не вземе от глупост и то да се хвърли след майка си в калта?
Джени разви ласото си и го подаде с усмивка на Маги.
— Нали ми каза, че преди време си хвърляла ласо? Искаш ли да опиташ отново?
— О, да!
Кристофър ги гледаше с невярващи очи, от което на Маги й се прииска по-скоро да върже съпруга си, а не телето.
— Надени го внимателно върху главата на телето — посъветва я Джени. — След това завържи ласото за предницата на седлото.
Маги усмихната се запъти към телето. Усещането за примката в ръката й беше познато. То й напомни за ранчото, в което бе прекарала четири години от живота си. Маги завъртя примката над главата си, прицели се внимателно и я метна. Ласото се задържа върху едното ухо на телето. То врътна глава и примката падна на шията му.
— Това беше добре! — възкликна Ред Рой.
— Свърши добра работа — съгласи се Слейтър.
На Маги й се стори, че фермерът й намигна. Лицето на съпруга й беше удивено, точно както се бе надявала. Тя си позволи малка доволна усмивчица.
— Издърпайте телето от ръба на локвата! — нареди Слейтър. — Рой, върви да помагаш!
Малкият Рой без особено усилие хвърли ласото си върху главата на телето и двамата с Маги затеглиха непослушното животно далеч от опасността, а Слейтър започна битката си с майката. Кравата мучеше и въртеше рога, докато добре обученият кон на Слейтър постепенно опъваше въжето. Вместо да излезе от гьола, тя затъна по-надълбоко.
— Кърли, хвърли още едно ласо на кравата. Ще се наложи да я теглим двамата. Наистина е затънала дълбоко.
— Какво ще направите, ако не успеете да я извадите? — попита го Кристофър.
— Ще я застрелям — заяви Слейтър невъзмутимо. — Няма смисъл да я оставя да умира бавно и да се мъчи. Но тази ще я извадим по един или друг начин.
Когато двата коня започнаха да я теглят, кравата се задърпа още по-ожесточено. Но когато коремът й излезе от лепкавата кал, силите я напуснаха. Тя се прекатури и легна на едната си страна.
Слейтър изруга с преценяващ поглед.
— Тя се предаде и реши да мре! Кристофър, влезте в гьола и застанете зад гърба й. Бутайте я отзад, а ние ще я теглим. Това може да помогне.
Маги сподави смеха си. Кристофър вдигна вежди.
— Това да не би да е отмъщение за онези четирийсет долара, които спечелих от вас на покер?
Слейтър се усмихна.
Маги очакваше Кристофър да си намери някакво учтиво извинение. Един истински английски лорд не можеше да се вре в калта, за да бута задницата направата. За нейна изненада, той слезе от коня и се отправи към мръсния гьол.
Усмивката на Слейтър стана още по-широка.
— Извийте й опашката един-два пъти! Това ще направи впечатление на старата кранта.
Кристофър направи, каквото му нареди Слейтър, и кравата измуча и се изправи.
— А сега я бутнете хубавичко. — Слейтър се смееше с глас, докато двамата с Кърли пришпорваха конете си, за да я теглят. Въжетата се опънаха. — Бутайте! — подкани той Кристофър.
Кристофър буташе. Кравата мучеше и въртеше рогата си. Опашката й пляскаше напред-назад, разкрасявайки лицето и раменете му с кал и всякакви други мръсотии.
— Господи! — Маги прехапа устни, за да не се разсмее.
— Той се справя страхотно! — каза Рой с убедителната преценка на седемгодишно дете.
Кравата бавно се измъкваше от гьола, като двата коня едва не откъснаха главата й от тялото с ласата, а Кристофър буташе с рамо задницата й. Когато кравата най-после излезе, той сграбчи опашката й и тя го извлече от калта.
— Не е зле като за новак — заяви Слейтър с усмивка, докато двамата е Кърли прибираха ласата си от рогата на кравата.
— Пуснете телето!
Маги слезе от коня, за да махне ласото си от главата на телето. Когато приключи, тя видя как Рой само с едно бързо движение на китката си освободи своето ласо.
— Не е зле, хлапе! — пошегува се тя.
Рой се засмя.
— Маги, внимавай!
При вика на Кристофър тя се обърна назад. Кравата се носеше срещу нея с приведена глава и насочени напред рога. Маги се затича към коня си.
Кристофър се хвърли след преследващата я крава, хвана калната опашка — единственото нещо, което можеше да докопа от нея — и я дръпна назад, като заби пети в земята.
Като по някакво чудо животното се спъна и падна настрана. Кристофър прелетя във въздуха и се приземи по задник на около три метра разстояние. Кравата се изправи отново, но ласата на Кърли и на Дерек се увиха около рогата й и я укротиха.
Слейтър се разсмя с глас.
— Мили боже, каква история ще стане от това!
Маги притича до Кристофър, който простена на земята. Тя коленичи до него и започна да го опипва, за да види дали няма нещо счупено.
— Зле ли ти е? — попита тя.
Той изръмжа и затвори очи в отчаяние. От главата до краката беше покрит с кал, кравешки лайна и треволяци. От крайчето на лявата му вежда се стичаше струйка кръв, примесена с мръсотия.
— О, Кристофър! Зле ли си ранен? Кажи ми нещо!
Слейтър не изглеждаше чак толкова разтревожен.
— Още не мога да повярвам, че спряхте кравата, като я хванахте за опашката! Никога не съм виждал такова нещо!
Маги се разнежи. Кристофър се бе опитал да я спаси. Може, би все пак не му беше толкова безразлична… — Ти добре ли си? — дрезгаво попита той.
— О, да, добре съм! — Изведнъж се притесни, тъй като усети, че очите му я поглъщат жадно изпод маската от нечистотии. — Благодаря ти, че ме спаси от кравата!
Кристофър премести погледа си от нея върху лицата наоколо. Слейтър, Кърли, Джени и Ред Рой го бяха наобиколили и му се присмиваха.
— Аз нападнах кравата! — В гласа му прозвуча изненада. — Аз нападнах кравата за опашката!
За удивление на Маги, Кристофър се разсмя с глас. Слейтър му подаде ръка, за да се изправи. Кристофър му намигна, поклати глава и погледна към разярената крава, която беше озаптена от двата добре обучени пастирски коня. Макар и без ездачи, те държаха въжетата така опънати, че кравата не можеше да направи нищо.
Слейтър се подсмихна.
— Както вече ви казах, глупавите крави са направо неблагодарни, когато им подадеш ръка за помощ.
— Или ги буташ отзад. Мисля, че това беше достатъчно за вашите четиридесет долара! — Кристофър направи гримаса и изплю кал от устата си.
— Е, никога не бих направил нарочно нещо толкова гадно и подло.
— Ако вярвам на думите ви, сигурно ще ви се намери някое шишенце змийска отрова, която да ми продадете — отвърна приятелски Кристофър.
Слейтър свали кърпата от врата си и я подаде на Кристофър.
— Знаете ли, господин Талбът, вие не сте и наполовина така изнежен, както изглеждате на пръв поглед…
Кристофър гледаше Маги изпод леко вдигнатите си вежди, докато бършеше с кърпата калта от лицето си. Очите му се смееха. Сърцето й направо ликуваше.
Останалата част от седмицата беше по-малко болезнена. Кристофър яздеше всеки ден със Слейтър и с работници от ранчото. Вечер се връщаше уморен и мръсен. Периодът на отелване не беше приключил и в допълнение към обичайните задачи цялата територия трябваше да се претърсва за нуждаещи се от помощ крави с новородени теленца. Долините бяха кални и трудно проходими от топящия се сняг, горите бяха влажни и студени. Кравите и бичетата бяха раздразнителни, биковете — направо опасни. Каубоите бяха непрекъснато заети да изваждат затънали животни, да гонят хищници, да се борят с храсталаците й с постоянно дебнещите крадци на добитък.
Кристофър яздеше наравно с тях и не се оплакваше. Всъщност на Маги й се струваше, че работата го поглъща. Кой би помислил, че лордът, свикнал да бъде обслужван от отлични камериери, с готовност ще се облече във взети назаем прости панталони и памучна риза и ще подринва на мръсния, вонящ, зъл и раздразнителен добитък? Маги започваше да си мисли, че Кристофър Талбът има някои страни, които не бе забелязала, преди да дойдат в ранчото.
Понякога Маги и Джени излизаха заедно с мъжете. Друг път оставаха вкъщи и се занимаваха с домакинската работа. Освен че умееше да хвърля ласо и да язди наравно с най-добрите каубои, Джени смяташе по-добре от когото и да било в ранчото и водеше счетоводните книги. Беше отлична готвачка, макар една германка на име Гертруд да й помагаше в кухнята и за останалата домакинска работа. Джени приготвяше голяма част от ястията за двете хранения, които се поднасяха всеки ден — закуска и вечеря в средата на следобеда — на семейството й работниците. Домакинските й способности, както и каубойските й умения, бяха изключителни, но тя не беше толкова ентусиазирана по отношение на шиенето, биенето на масло, приготвянето на консерви и чистенето. Гертруд с желание се грижеше за дрехите, спалното бельо, хавлиите и завивките на семейството, както и за всичко онова, което фермерските съпруги правеха сами, гледайки от каталозите на „Сиърс енд Роубък“.
— Моята Джени е най-ценният работник в ранчото — каза веднъж на вечеря Слейтър. — Ако не беше тя, никога нямаше да знам дали печелим пари, или губим, нито какви хранителни запаси да поръчам да ни докарат. Сигурно щеше да ми се наложи да наема за тази цел още някой, когото да храня й обличам. Имам някои приятели в града, които се отнасят към жената като към нежно цвете, което клюмва, щом бъде докоснато от истинския живот. Но те не живеят в ранчо. Моята Джени е по-умна от много мъже, че и по-силна от някои. — Очите му се присвиха в усмивка, обветрена от работата на открито. — Но не от мен, разбира се!
Джени удостои съпруга си с широка предизвикателна усмивка.
— Това все още не е доказано — заяви тя.
Кристофър се подсмихна.
— Госпожо Слейтър, вие сте изключителна жена! Моята майка счита себе си за стожер на силата, но ако разбере какво се очаква от вас, тя направо ще припадне. Боя се, че англичанките са по-деликатни от вас, американките.
— Може би е така, защото от тях се очаква да бъдат такива — отвърна Джени малко грубо. — Мъжете и жените, общо взето, се развиват според образеца, който е предвиден за тях.
— Може би имате право — заяви Кристофър и се усмихна.
Маги забеляза, че той не изглежда много убеден. Неочаквано изпита любопитство да се запознае с някое от тези деликатни английски „цветя“, които според съпруга й бяха върхът на женското съвършенство. Не беше срещала жена с прословутите качества, за който Кристофър и Питър постоянно й говореха, че било желателно да овладее слабост, деликатност, приветливост и чувствителност. Може би сега, когато Кристофър е далеч от подобни английски „кукли“, вкусът му ще стане по-добър и ще види, че съвсем не съм толкова лоша партия, размишляваше тя.
От своя страна, Кристофър беше учуден, че престоят в ранчо Рокинг Ар му харесва толкова много. Семейство Слейтър бяха очарователни. Майка му би ги нарекла обикновени, а модните кръгове в Лондон не биха се надпреварвали да се запознаят с тях. Но Кристофър ги харесваше, колкото и неочаквано да бе това за самия него. Те бяха честни, работливи, умни и изобретателни хора, които притежаваха удивителен дух и сила. Децата спечелиха изцяло сърцето му. Бък, който всеки ден излизаше на кон заедно с работниците и на четиринадесет години се трудеше като истински мъж; палавникът Ред Рой с лудориите си; Марта, която щапукаше след него сякаш той бе някакво чудо, току-що открито от нея самата. Първата вечер й разказа една приказка, с която бавачката на семейство Талбът бе приспивала него и брат му Джеймс като деца, и оттогава момиченцето му се възхищаваше.
С всеки изминат ден бракът му с Магдалена ставаше по-сложен от онова, което бе имал предвид, когато се бе договорил е нея. Нощем почти не спеше, държан буден от мисълта, че тя лежи до него. Под благородния предлог, че иска да остави повече място на съпругата си, най-накрая започна да спи на пода, което беше много по-неудобно, но все пак поне по-малко разстройващо.
В края на седмицата Кристофър обяви, че двамата със съпругата му се връщат в Санта Фе. Той не се изненада от разочарованието, изписано на лицето на Маги.
— Скоро ще имаш възможност да живееш в твоето собствено ранчо — каза й той нежно. — И може би ще успееш да убедиш госпожа Слейтър и децата да те посетят там.
Лицето на Маги разцъфна на мига.
— Ще дойдете ли? — попита тя Джени.
— В никакъв случай няма да пропуснем тази възможност! — отвърна тя с усмивка. — Никога не съм ходила в онзи район. Чувала съм да разправят, че там от единия край на хоризонта до другия можело да се види на разстояние сто мили. Иска ми се да го проверя!
— Тъй като това е последният ви ден тук — каза Дерек, — защо не се разходим с конете до източните ливади? Това е най-прекрасното местенце на няколко мили разстояние оттук, а освен това Кърли ми каза преди два-три дни, че няколко юници се скитали в горите нататък, но той не успял да ги открие. Искам да видя сам как стоят нещата. Ще си вземем храна и ще отидем с няколко каубои.
На три часа езда от ранчото, източните ливади наистина се оказаха едно от най-прекрасните кътчета, които Кристофър бе виждал. Ливадите с буйни пролетни треви се редуваха зигзагообразно с гъсти тъмнозелени борови гори.
— Някой разчиствал ли е специално ливадите за пасбища? — попита Кристофър.
— Не — отвърна Слейтър. — В тези ливади просто не растат дървета, макар че ги има в изобилие между тях. Никой не може да обясни това явление, поне доколкото на мен ми е известно. Мексиканците наричат ливадите ceinagas — голямата пасбищна земя. Бедата е, че кравите излизат от тях и обичат да скитат из горите, а там всичко може да им се случи, особено когато са с теленца. Сега нека се разделим на групи, за да претърсим околността. Кристофър, вие се справяте доста добре с ласото. Защо не отидете с Маги до височинката отсреща? Ние с Джени ще се заемем с горичката от другата страна на потока. Бък, ти вземи Ред и тръгнете нагоре по потока. Ще се срещнем отново тук, да речем, след един час.
Групата се разпръсна и Кристофър и Маги се отправиха към покритата е дървета височина, която започваше постепенно от потока. Кристофър вдишваше аромата на новопоникналите треви и силното ухание на боровите дървета. Не само Маги съжаляваше, че си тръгват на следващия ден.
Докато яздеха през дърветата, Маги сякаш поде мислите му.
— Предполагам, утре ще трябва да си тръгнем?
— Трябва да проверим докъде са стигнали нещата с твоя иск за земята. Освен това не мислиш ли, че Луиза вече се е затъжила за теб? Тя е съвсем сама вкъщи и има за компания само слугите и Питър.
Маги се усмихна дяволито.
— Не мисля, че й е неприятно да се усамотява с Питър. Не вярвам да има нещо против да останем тук поне още една седмица.
Преди Кристофър да успее да проумее думите на Маги, неприятна миризма привлече вниманието му. На десетина метра от тях мухи жужаха над малка купчинка мърша в кафяво и бяло. Кристофър се приближи до нея с коня си. Животното изпръхтя и се изправи на задните си крака. Конят на Маги подуши с разширени ноздри миризмата, довеяна от вятъра, и понечи да се върне назад.
— Конете не искат да се приближат към мършата. — Кристофър слезе от коня, подаде юздите на Маги и се приближи към купчинката, като разпъждаше налитащите го мухи. — Това е теленце. Било е съвсем малко. Мъртво е. Изглежда, някакво животно го е ръфало. — Той се отдръпна и се огледа. — Питам се къде ли е отишла майка му?
— Трябва да се опитаме да я намерим!
Конят на Кристофър внезапно подскочи уплашено, изтръгна юздите си от ръцете на Маги и побягна в галоп.
— Какво? — Маги се зае да успокоява коня си и не видя кошмарния звяр, който се бе приближил през гъсталака и вече се бе изправил на задните си крака за скок. Но Кристофър го зърна. И застина от ужас.
— Маги, махни се оттук! Освободи поводите на коня!
При ужасения вик на Маги мечката обърна масивната си глава към нея и изрева.
— Не! — Кристофър изрева не по-малко страховито от мечката. — Тръгвай, Маги!
Пушката, която му бе дал Дерек, беше в калъф, прикрепен към седлото на коня — в този миг поне на една миля разстояние от Кристофър. Маги не носеше оръжие. Двамата бяха с голи ръце срещу мечката.
— Качи се зад мен на седлото! — Маги пищеше и се опитваше да задържи коня.
Макар че беше новак в Запада, Кристофър знаеше, че мечката може да победи и най-силния кон. С двама души на гърба, за него щеше да бъде още по-трудно да спечели битката.
— Върви, по дяволите! Направи това, което ти казвам!
— Не!
Времето летеше. Мечката подгони Кристофър. Той се затича към най-близкото дърво, макар че според него мечката навярно можеше да се изкатери по стъблото дори по-бързо от него. Един излязъл на повърхността корен се заплете в крака му. Земята се надигна срещу него, за да го посрещне; главата му се удари в нещо твърдо, пред очите му се появиха звезди и той усети отвратителния дъх на мечката върху лицето си. Времето сякаш се разтегли и му даде възможност да изпита съжаление, че никога повече няма да види Маги Монтоя, нито да я докосне или да я люби. След това настъпи милостива тъмнина.
Кръвта на Маги се вледени, когато видя как огромната гризли се насочва към Кристофър. Съпругът й нямаше никакъв шанс срещу чудовището, което можеше да убие с един удар на лапата си бик в разцвета на силите му. И тя никога нямаше да опознае мъжа, който се бе оженил за нея. Щеше да стане вдовица, преди да е била истински женена, и топлината, грижата и любовната нежност, които бе успяла да зърне само за миг, щяха да изчезнат завинаги.
Причерня й пред очите. Главата й се завъртя от гняв. Скочи на земята и остави подплашения кон да избяга. Грабна един камък и го запрати към гризлито.
— Пусни го, гадна мечко!
Гризлито завъртя към Маги огромната си глава.
— Махай се! Разкарай се оттам!
Мечката раззина паст с остри зъби и изрева. Маги взе първото попаднало й чепато дърво и го насочи срещу мечката в изблик на ярост. Гризлито изръмжа учудено.
— Махни се от него, гадна дърта кранто!
Мечката махна към дървото с лапа и отстъпи назад. Маги държеше тоягата насочена като копие срещу животното, а със свободната си ръка го подгони:
— Върви си! Хайде!
С едно последно възмутено изсумтяване и с поглед, който ясно издаваше, че според нея нападателката й е откачена, мечката се отдалечи тромаво. Маги се обърна, за да види Кристофър. Той лежеше безжизнен. Гърдите му бяха целите в кръв, кръв се стичаше също по врата и лицето му.
— Господи! — Силите напуснаха Маги. Тя се свлече на земята и зарида.