Наследницата на Монтоя

Девета глава

Теодор Харли бръсна една прашинка от палтото си и продължи да крачи нервно из стаята.

— Колко дълго ще трябва да чакам? — попита той дребничкия човечец, който седеше на също така малко бюро в прекалено малката чакалня.

— Не бих могъл да кажа, господине. — Мъжът дори не вдигна поглед от документа, който четеше. — Трябваше да поискате писмено среща. Губернаторът е зает човек.

— И аз съм зает, дявол да го вземе!

Служителят го измери с надменен поглед. Харли се прокашля и се опита да запази самообладание.

— Аз съм важен човек в Ню Мексико. Губернаторът ще иска да ме види.

— Както вече ви казах, той има среща.

— Кога ще излезе от срещата?

— Трудно е да се каже.

Харли продължаваше да кипи вътрешно.

— Защо не седнете, господин Харли? — Секретарят отново забоде поглед в книжата. — Губернаторът може би ще се забави.

След около час и половина губернаторът Шелдън влезе в приемната.

— Мак Нийли, дайте ми папката на… — Той спря, защото видя Харли. Негово превъзходителство се намръщи, след което се усмихна с престорена учтивост: — Здравейте, господин Харли. Мен ли чакате?

— Той няма назначена среща — поясни Мак Нийли злобно.

— Това не е добре. Кога е следващият ми приемен час?

— Утре.

— Утре ли? — извика Харли. — Губернатор Шелдън, трябва да говоря с вас за това писмо! Знам, че сте много зает човек, но това е изключително важно!

— Но аз тъкмо отивам на среща. Сигурен ли сте, че разговорът не може да изчака до утре?

— Ще ви отнеме само минутка от времето, господине. Уверявам ви!

Губернаторът въздъхна.

— Добре. Заповядайте.

Харли стрелна Мак Нийли с отровен поглед и последва губернатора в кабинета му.

— Предполагам, че писмото, което държите в ръката си, е от кабинета на главния инспектор — каза губернаторът.

— В такъв случай вие знаете за какво става въпрос!

— Разбира се, че знам. Нали съм губернатор. — Шелдън се отпусна тежко на стола зад огромното бюро от полиран орех. От дясната му страна беше флагът на Съединените щати, а от лявата — този на територия Ню Мексико. Библиотеката зад него бе отрупана с трактати върху законите, описания на Американския запад, публикуваните дневници на кампаниите срещу индианците, както и няколко тома американска поезия. Великолепен червен килим облагородяваше дървения под, а тежки завеси в същия тон преграждаха лъчите на яркото слънце. Това беше един впечатляващ кабинет, макар че се намираше във вековна сграда, която приличаше по-скоро на занемарена казарма. — Седнете, Харли. Кажете ми какво мога да направя за вас.

— Можете да ми кажете какво става. Някой иска някакво проклето мексиканско дарение на земя, в което влиза и моето ранчо!

Губернаторът въздъхна, а Харли закрачи нервно напред-назад пред бюрото му.

— Искът на фамилия Монтоя за възвръщане на правата и над земята е постъпил отдавна, Харли. По дяволите, няма ли да седнете, човече?

Харли седна.

— Никой не му обръщаше внимание. Монтоя никога не са се занимавали с тази земя, дори когато е била испанска и мексиканска. Но сега се появи една Монтоя; която си иска онова, което й принадлежи.

— Жена? О, господи!

— Искът й е законен.

— Законен ли? — Харли изсумтя. — Вие знаете така добре, както и аз, че всеки мексиканец в Ню Мексико и Аризона си фантазира, че може да заграби земя под претекст, че прапрадядо му бил получил дарение отнякъде или от някого. Стотици от тези искове се оказват фалшиви. А вие ми разправяте, че някаква мексиканка…

— Всъщност тя е от Денвър.

— Както значение има откъде е? Вие не можете просто ей така да дадете повече от сто хиляди — той провери отново цифрата в писмото, — не, цели петстотин хиляди акра от най-добрата земя за пасбища в Запада на някаква си жена, която се появява най-неочаквано.

Губернаторът погледна новия си часовник.

— Информираха ме, че искът на тази дама е напълно законен и според договорите ни с Мексико всяка законно дадена поземлена собственост по време на испанското и мексиканското управление трябва да се уважава от правителството на Съединените щати.

Харли имаше усещането, че говори на стена. Защо правителството не назначава по-умни губернатори?

— В писмото се казва, че въпросът все още не е решен.

— Решението бе взето преди няколко дни, както изглежда, преди вие да получите писмото. Навярно ще трябва да се преместите, господин Харли.

Харли забеляза лека доволна усмивчица върху лицето на губернатора и едва не излезе от кожата си.

— Всички да вървят по дяволите! Гражданите на Съединените щати нямат ли права?

— Предполагам, че бихте могли да се обърнете към правителството за компенсация.

Харли се хвана с две ръце за главата. Трябваше да обмисли всичко. Сигурно имаше начин да разреши проблема. Винаги имаше такъв начин. Не възнамеряваше да се прехранва отново като професионален комарджия; беше свикнал твърде много с разкоша.

— Според вас какво иска тази жена?

— Предполагам, иска земите на семейството си.

— Една жена не може да ръководи такова голямо ранчо. Как пък не! Никой не би могъл да го управлява! Колко мислите, че ще вземе за онази част, която аз обработвам?

— За това ще трябва да говорите със съпруга й.

— Съпруга й?!

— Наследницата на Монтоя се омъжи за един англичанин — истински лорд — преди няколко дни. Сега са на посещение у Дерек Слейтър на север. Всъщност очаквах да се върнат преди два дни, но, изглежда, са продължили престоя си там. Когато се върнат, те несъмнено ще пожелаят нещата да се придвижат и да влязат във владение на земята. Господинът, изглежда, гори от нетърпение да се превърне в американски ранчеро.

Някакъв англичанин! Харли имаше лошо предчувствие за това съвпадение.

— Как е името на англичанина?

— Кристофър Талбът.

Харли се опита да си спомни името на мухльото, от когото беше спечелил земята. Името Талбът му се стори познато.

— Оженил се е за момичето заради земята й, така ли?

Губернаторът отново погледна джобния си часовник.

— Не бих могъл да знам това. — Изправи се и приглади гънките на палтото си. — Талбът е достатъчно порядъчен мъж, както и умен, ако не се лъжа, макар че е чужденец. Не бих желал да имам разправии с него.

— Ако е умен, ще вземе една прилична цена за земята и ще си отиде в Англия. Тук не е място за глупаци. Ще бъдете ли така добър да ми уредите среща с господин Талбът, когато се завърне в Санта Фе? Мисля, че ще бъде от полза за щата собствеността над такава голяма земя да остане в ръцете на американец, а не на чужденец.

Шелдън въздъхна нетърпеливо.

— Ще видя какво мога да направя. — Губернаторът очевидно отпращаше Харли, без да се церемони.

— Благодаря ви, че ме приехте така бързо, губернатор Шелдън. Високо ценя вашата помощ. — Харли се усмихна раболепно. Не биваше да настройва губернатора срещу себе си. Въпросът не бе решен в никакъв случай. Като стар комарджия Харли знаеше, че загубване на една ръка карти не означава, че цялата игра е загубена.

Маги седеше в люлеещия се стол, оставен от Джени в стаята за гости. Замислено почукваше с нокът по плика в скута си, а очите й наблюдаваха мъжа, който спеше във въженото легло.

През изминалите няколко дни Кристофър само спеше. Спеше като мъртъв. Понякога поставяше ръка пред лицето му, за да се увери, че диша. Беше истинско чудо, че и двамата оживяха след онова приключение. Нейният ангел хранител отново се бе намесил навреме.

Маги все още усещаше вкуса на ужаса и гнева, който я бе подтикнал да се нахвърли като безумна срещу мечката, и огромното си слисване, когато животното се оттегли. Щом мечката си отиде, Маги се свлече върху безчувственото тяло на Кристофър и изпадна в истеричен рев — докато изведнъж забеляза, че той все още диша: Спусна се неистово да разглежда раните му. Той беше издран от лявото рамо до ребрата, върху горната част на дясната му ръка имаше следи от мечешките зъби, а над главата му се бе появила кървава цицина от удара в скалата. Тя откъсна ивици плат от полата си и превърза раните му, след това сгъна вълнения си жакет и го постави под главата му като възглавница. Коленичила на мократа земя край Кристофър, Маги му обещаваше всичко, само да оживее: щеше да бъде най-добрата съпруга в света; щеше да бъде всичко, което той би пожелал у една жена…

Дерек Слейтър ги бе открил след по-малко от половин час. Водеше, конете им след себе си. След като прегледа набързо импровизираните превръзки на Маги, първоначалната уплаха върху лицето му изчезна. Той внимателно огледа дърветата наоколо.

— Какво стана с мечката?

Маги не попита Дерек как е узнал, че раните са причинени от мечка.

— Прогоних я — успя да каже тя през сълзи.

— Какво си направила?!

— Ами прогоних я. Ядосах се много и я прогоних.

— Мога да си представя… Господи, жено! Дано никога не се ядосаш на мен по този начин! — подкачи я Слейтър. — Мечката ще се срамува до края на живота си, че такова дребосъче като теб я е лишило от чудесния обяд.

Без да се церемони повече, Дерек хвърли Кристофър на гърба на коня и го пренесе в къщата, където Джени заши раните му. В продължение на три дни болният ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Щом разбра, че съпругът й няма да умре, нито да остане недъгав, Маги откри, че ситуацията й е приятна. Угаждаше му, хранеше го, миеше го, четеше му от книгата на Жул Верн, Която бе донесъл със себе си, и от каталозите „Сиърс Роубък“ на Джени, а веднъж дори му пя, за да го приспи.

Но радостта на Маги от тази ситуация си отиде, щом тя откри писмото, което сега лежеше на скута й. Докато търсеше чиста риза за своя пациент, тя бе попаднала на някои писма, които нейният съпруг бе прибрал при ризите и бельото си. Всичките бяха от Лондон. Върху едно от тях стоеше восъчният печат на херцогиня Торингтън; другото беше от някакъв мъж на име Джон Питни; третото — от един адвокат. Но писмото, което бе привлякло погледа й и тя бе дръзнала да прочете, беше от някоя си Амелия Хоторн.

Амелия Хоторн явно беше добра приятелка на Кристофър Талбът. При това много добра, фрази като „Скъпи мой Кристофър“ ясно показваха това. Амелия тъгуваше по „прекрасните мигове“, които бяха прекарали заедно. Тревожеше се за благосъстоянието му в тази „дивашка страна“ и се надяваше той да завърши мисията си и да се завърне — да се завърне в сладките прегръдки на Амелия без съмнение, помисли си Маги язвително. Представи си как би могла да изглежда прекрасната Амелия — руси коси, порцелановосини очи, бледа кожа, устнички като розови пъпки, закръглени женски форми, накичени с коприна, дантели и панделки. Дали Кристофър обичаше тази жена? Дали тя го обичаше?

Маги продължаваше да потропва с пръст по писмото, докато се вглеждаше в спящия си съпруг. Джени бе казала, че той ще се изправи на крака след няколко дни и ако раните му не загноят, което до този момент не се бе случило, той ще има само белези, с които да се хвали. Маги раздразнено сбърчи чело. Нямаше нищо против да добави още няколко белега към тях. Дали пликът в ръката на Маги бе студен, или ръката й се бе вледенила при мисълта за безспорно прекрасната, мила, слаба, добре възпитана и тъпа дама, която бе написала писмото? Тя ли е причината, поради която той се държи тъй хладно с нея, откакто се ожениха? Може би му беше прекалено тежко да пожертва Амелия?

Маги се изкушаваше да покаже на Кристофър писмото, но реши, че това не би помогнало много. Ако той изпитваше тайни чувства към английската девойка, кавгата щеше само да влоши положението. Тя направи гримаса на съжаление, отиде тихо до шкафа от суров бор и сложи писмото при останалата кореспонденция под сгънатите ризи.

— Маги…

Тя се обърна и видя намръщеното лице на Кристофър, който току-що се бе събудил. Гласът му беше дрезгав от дългото мълчание.

— Какво търсиш там?

— Нищо. — Бързо затвори чекмеджето. — Аз… оправям ти ризите.

— Какъв ден е днес? — попита той раздразнено.

— Ами днес сме… вторник. — Отиде при леглото и нагласи възглавниците му. — Не, не се опитвай да ставаш, Кристофър. Джени каза, че трябва да лежиш и да почиваш.

Цветът на лицето му е по-добър, отбеляза Маги, когато той неохотно се отпусна на възглавниците.

— Трябва да се връщаме в Санта Фе.

— Точно така. Веднага ще кажа на Дерек да докара колата.

Кристофър се усмихна на саркастичния й тон.

— Не сега, след два или три дни. Във всички случаи скоро. Може би трябва да пиша на Питър и да му обясня защо се забавихме.

— Аз ще му пиша. След като Питър изгуби толкова много време, за да ме научи да пиша, мога да направя нещо полезно с тези умения.

— Пиши му, че ще се върнем до една седмица.

— Няма да си тръгнем, докато Джени не каже, че можеш да пътуваш. Не би желал да развалиш бродерията, която тя направи по теб, нали така?

Маги отиде до леглото и постави ръка на челото му.

— Нямаш треска. Това е добре.

Преди тя да успее да отдръпне ръката си, Кристофър сграбчи китката й твърде силно за човек, който едва успява да помръдне пръста си.

— Седни, Маги.

Тя погледна към люлеещия се стол, който беше на метър и половина от нея.

— Ще трябва да пуснеш ръката ми — каза тя.

— Не на стола… Седни на леглото.

Тя седна, като внимаваше да не причини болка на израненото му тяло.

— Мисля, че не съм ти благодарил както трябва за това, че спаси живота ми.

— Няма нищо…

— Защо не бях на себе си, за да видя как ругаеш мечката! Ако човек не те познава, изобщо няма да повярва на тази история.

— Ами ти и Питър сте ми казвали, че когато се разсърдя, езикът ми става убийствен. Доколкото разбирам, той не се е харесал и на мечката.

— А доколкото аз разбирам, би трябвало да съм доволен, че си била ядосана.

— Бъди доволен, че проклетата мечка не беше много изгладняла. — Разбра какво е казала и направи гримаса. — Извинявам се.

Кристофър се засмя.

— Маги, ти наистина си изключителна, жена. — Пръстите му обхванаха цялата й ръка. — Искам да знаеш, че много добре съзнавам какво ти дължа за изключителната смелост, с която спаси живота ми. Заклевам ти се, че никога няма да съжаляваш за това, че ми довери своите дела и земята си. Доколкото това е по моите сили, нищо няма да ти липсва.

Тя се усмихна.

— Всъщност ти не знаеш какво искам аз, нали така?

— Кажи ми какво е! Ако е по възможностите ми, то ще е твое.

Той навярно щеше да й се изсмее, ако Маги му кажеше, че желае сърцето му.

— Когато разбера какво искам, ще ти кажа.

Кристофър продължаваше да държи ръката й, сякаш изобщо не желаеше да я пусне.

— Ще отида в кухнята и ще ти донеса нещо за ядене.

Когато Кристофър и Маги се завърнаха в Санта Фе, там ги очакваше съобщение от кабинета на главния инспектор. Магдалена Талбът, по баща Монтоя, се утвърждаваше като наследница на мексиканско поземлено дарение, възлизащо на петстотин хиляди акра, в източната част на територия Ню Мексико. Имаше и известие за Кристофър от губернатора, който го питаше дали е съгласен да се срещне с Теодор Харли.

На сутринта след среднощното им пристигане вкъщи Кристофър седеше с Маги, Питър и Луиза на масата. Той смачка в ръка бележката от губернатора, и се усмихна.

Маги го изгледа многозначително.

— Приличаш на котка, която току-що е глътнала цяло канарче. Възстановена ли е най-после безценната ви семейна чест?

Кристофър изпитваше зловещо задоволство.

— Който е казал, че отмъщението е сладко нещо, е бил божествено прав. — Взе ръката на Маги и поднесе пръстите й към устните си.

Маги се изчерви и се дръпна назад.

— За отмъщението се казват и други неща, съпруже!

— А именно? — подкачи я Кристофър.

— „Отмъщението е мое“, каза Господ.

Едната му вежда подскочи въпросително нагоре.

— Библията ли цитираш, Маги?

Тя повдигна рамене.

— След като прочетох „Осемдесет дни около света“, в дома на Слейтър не открих нищо друго за четене, освен каталога на „Сиърс енд Роубък“ и Библията.

— Отмъщението може да е на Господ, но Бог помага на онези, които си помагат сами — възрази Кристофър.

— Библията ли го казва?

— Майка ми го казва — призна Кристофър. — Но не го е измислила тя.

— Щом не е казано в Библията, откъде знаеш, че е така наистина?

— Майка ми е винаги права — каза Кристофър.

— Наистина е така — съгласи се Питър с кисело лице.

Маги, която не разбра за какво става въпрос, намръщено погледна двамата мъже.

Кристофър изпрати писмо до губернатора още същата сутрин и получи отговор следобед. На вечеря съобщи, че ще се срещне с Теодор Харли същата вечер.

— Смятате ли, че трябва да отидете там във вашето състояние? — попита го Луиза.

— Чувствам се добре. Може все още да се движа като старец, но не смятам, че ще се изискват кой знае какви усилия да поседя в салона на губернатора.

— Виждате ли, драга моя Луиза? — каза Питър. — Не само вие, американците, притежавате издръжливост. Кристофър вече се е справил с мечка гризли и само седмица след това ще уреди сметките си с един долен, подъл и лъжлив комарджия.

Кристофър се развесели от образния жаргон на Питър.

— Питър, мисля, че остана твърде дълго в Американския запад. Трябва да те върнем в цивилизования Лондон.

— Да ти кажа истината, момчето ми, тук започва да ми харесва. Много е колоритно.

— Определено беше колоритно, когато гризлито реши да изяде Маги и мен за обяд.

— Като заговорихме за гризли — каза Питър, — какво очакваш от разговора с господин Харли?

— Предполагам, че ще ми предложи някаква сделка.

— Сделка ли? — попита Маги. — За какво ще се пазари? Земята е моя, нали така?

— Така е наистина. Но ако американските комарджии приличат по нещо на англичаните, очаквам, че ще се опита да блъфира. Ще се радвам да сключа с него сделката, която е направил със Стивън, но се боя, че да поканиш един човек да се застреля не е спортсменско.

— Той може би има някое асо, скрито в ръкава — предположи Маги, като сбърчи чело.

— За да се спаси, ще му трябва нещо повече от, асо.

— Ще разберем какво е то тази вечер.

Кристофър усети надвиснала беда във въздуха.

— Аз ще разбера какво е то, Маги. Аз отивам на срещата. Ти оставаш тук.

Маги примига от изненада.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз оставам тук? Вие ще говорите за моята земя!

— А аз съм твой съпруг. Мое задължение и право е да управлявам земята ти както сметна за необходимо.

— Я, стига глупости! Това не може да бъде! — Потърси с поглед подкрепата на Луиза.

— Той е прав, Магдалена. Съпругът е отговорен за всяка собственост на жена си.

— Но това е смешно!

— За жената има по-подходящи занимания от скучните разговори и деловата работа каза Кристофър.

— Като какви например?

Кристофър отвори уста, за да изрецитира стандартните думи за отглеждането на деца и създаването на спокоен и приятен дом, но преди да ги изрече, се сети колко безсмислено биха прозвучали те. Той определено нямаше никакво намерение да създаде с Маги деца, а тъй като все още не се бяха установили да живеят на едно място, нямаше и какво да нарече свой дом.

— Жените нямат място на делови срещи, Маги.

— Не чух причината — каза тя с подигравателна усмивчица.

— Това не е прието.

— Земята е моя — напомни му тя.

— А аз съм твоят съпруг.

Тя изсумтя презрително.

— Ти оставаш тук — заяви той категорично.

— А, така ли било?

Кристофър не обърна внимание на ироничната й усмивка. Тя не каза нищо повече и дори не се намръщи. Когато приключиха вечерята, Маги се извини и се качи горе. Луиза я изгледа подозрително.

Един час по-късно Кристофър си сложи палтото и шапката и се приготви да тръгва за губернаторската резиденция.

Педро чакаше, с каретата пред къщата:

— Сигурен ли си, че не желаеш да дойдеш с мен, Питър? Ти се труди толкова дълго, за да се стигне до тази вечер.

— А ти ми плати много добре за този труд — каза Питър с усмивка. — Не, ще ти доставя удоволствието сам да наблюдаваш как господин Харли връща онова, което е придобил по нечестен начин. Единственото ми желание е Стивън да можеше да се завърне заедно със земята.

Кристофър усети познатата болка от загубата на брат си.

— Ако можех да разменя проклетата земи срещу живота на Стивън, бих го направил.

— Готови ли сме за тръгване?

Мъжете вдигнаха глави и видяха как Маги слиза по стълбите. Облечена в тъмносиня рокля с дълги ръкави и висока яка, с предизвикателно килната напред шапка и наметало в ръка, тя изглеждаше досущ като изтънчена дама.

— Маги! — Кристофър се опитваше да звучи застрашително. — Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.

Тя не изглеждаше впечатлена.

— Дискусията не ме удовлетвори.

— Но мен ме удовлетвори!

— Това е моята земя и аз ще дойда с теб, за да чуя как господин Харли я връща.

— За съпругата не е подходящо да присъства на такива срещи.

— Неподходящо ли? Ти наистина употребяваш тази дума твърде често, Кристофър — подкачи го тя.

Кристофър я изгледа кръвнишки. Питър се усмихна й поклати глава.

— Е, момчето ми, доколкото имам бегла представа за упоритостта на твоята съпруга, не виждам какво би могло да я накара да остане тук, освен ако я заключиш в килера или я завържеш за стола.

— Добре — съгласи се с нежелание Кристофър. — Можеш да дойдеш.

— Благодаря ти.

— Но няма да говориш нищо.

— Не бих и помислила да те притеснявам.

Икономът въведе Кристофър и Маги в салона. Губернаторът Шелдън дойде при тях и ги поздрави сърдечно. Дори да беше изненадан и шокиран от присъствието на Маги, беше достатъчно дипломатичен, за да не го покаже.

— Маги, скъпа моя! — голямата му ръка грабна нейната. — Чух за смелата ви постъпка при река Рокинг. Когато новината се разнесе из града, ще се превърнете в истинска героиня. А вие, Кристофър, изглеждате непокътнат. Мисля, че бихме могли да ви направим почетен американски гражданин, след като се справихте с гризлито. Малцина биха могли да се похвалят с такова нещо.

— Бих предпочел мечката да си беше вървяла по пътя, господине.

— Ако знаеше колко темпераментна е съпругата ви, мечката нямаше изобщо да се приближи — заяви Шелдън със смях.

Това беше самата истина, каза си Кристофър. Мечката бе постъпила разумно в края на краищата.

— Моля седнете и се разположете удобно — Шелдън посочи плюшеното викторианско канапе. — Господин Харли ще дойде всеки момент, сигурен съм в това. Марта ще ни донесе кафе, освен ако вие не желаете чай, драга моя.

— Ще пием кафе.

— Много съм доволен, че вашето дело бе разгледано толкова бързо от главния инспектор. Някои дела се проточват с години, както знаете. Хубаво е, че една такава добра и стара испанска фамилия все още пази корените си в Мексико. Именно испанското и мексиканското наследство правят тази територия уникална, не съм ли прав?

Преди губернаторът да се впусне в речи, Кристофър успя да смени темата.

— Вие разговаряхте ли с господин Харли?

— Ами… да. Дойде при мен, когато вие се намирахте при реката Рокинг. Тогава ме помоли да уредя тази среща. Човекът е разстроен, защото трябва да напусне онази земя, но всъщност не е вложил кои знае колко много пари, за да я купи. — Погледна многозначително към Кристофър.

— Ваше Превъзходителство, вие знаете историята. Казал съм ви открито какви са мотивите ми.

С крайчеца на окото си Кристофър забеляза как Маги сбърчи чело. Какво я беше подразнило?

— Не бих казал, че някой ще съжалява, ако Харли се махне. Той е по-добър комарджия, отколкото ранчеро, а земята, която е спечелил от брат ви има определено влияние за територията. Считам, че вие ще управлявате това владение по-добре. За щастие той е единственият, който живее в границите на дарението. Няма да е необходимо да се преместват други хора.

Марта влезе с поднос с кафе и сладки.

— Току-що пристигна един човек на кон, господине. Може би е господинът, когото очаквате.

— Можеш да го доведеш тук, Марта.

Кристофър се изправи, когато Теодор Харли влезе в стаята. Мъжът не изглеждаше точно така, както бе очаквал, но и той самият не беше съвсем сигурен какво точно бе очаквал. Висок, слаб, с прошарени коси и приятно лице, Харли беше облечен в консервативен, добре ушит кафяв костюм и кожени ботуши с високи токове, каквито носеха повечето каубои.

— Лорд Кристофър Талбът, позволете ми да ви представя господин Теодор Харли. Господин Харли, тази дама е Магдалена Монтоя Талбът, съпругата на лорд Кристофър.

— Лорд Талбът. Госпожо Талбът.

— Можете да се обръщате към нас с господин и госпожа Талбът — поправи грешката му Кристофър.

— Значи тази прекрасна дама е последната от фамилия Монтоя. Човек не може да изпитва омраза, ако трябва да загуби земя за сметка на такова очарователно създание.

Кристофър не хареса откритото възхищение, с което Харли изгледа Маги. В отговор тя му се усмихна с целия чар на светска дама.

Кристофър седна отново.

— Губернаторът Шелдън ми каза, че вие сте го помолили за тази среща, господин Харли. Предполагам, известно ви е, че дарението на Монтоя беше потвърдено и в момента главният инспектор пише акта за земята.

Харли не можеше да свали поглед от Маги. Кристофър сложи собственически ръка върху талията й. Маги го изгледа учудено.

— Информиран съм по въпроса. — Харли седна и се усмихна непринудено на Маги. — Това е твърде много земя за такава малка дама.

— Малката дама разполага с хора, които да управляват земята й разумно вместо нея.

— Разбирам — каза Харли. — Вие, Талбът, сте човек, който пристъпва направо към въпроса. Това ми харесва. Самият аз не обичам да съм в неведение. Затова помолих губернатора да уреди тази среща. Имам предложение за вас.

— Слушам ви.

— Кабинетът на главния инспектор ми съобщи, че легитимността на дарението Монтоя няма да бъде оспорена от правителството на Съединените щати. Петстотин хиляди акра е огромна площ. Сега аз използвам за пасбища по-малко от сто хиляди акра и ранчото ми е едно от най-големите на територията. Готов съм да ви направя добро предложение за тези сто хиляди акра. Без тях ще ви останат четиристотин хиляди акра, което е предостатъчно за един ранчеро, камо ли за англичанин, който не познава добитъка и земята… — Той остави очевидното недоизказано.

— Дарението Максуел е над един милион акра — обади се Маги с добре премерен и уверен глас.

Двамата мъже я изгледаха изненадано.

— Готов съм да ви предложа петдесет хиляди долара.

— Това е далеч по-малко, отколкото струва земята — заяви Маги.

Респектът на Кристофър към деловата съобразителност на съпругата му достигна връхната си точка. Въпреки това той я предупреди с поглед да запази забележките за себе си.

— Страхувам се, че земята не се продава, господин Харли. Нито една частица от нея. Щом актът бъде готов, ние бихме желали да влезем във владение. Естествено ще ви дадем разумен период от време, за да напуснете.

Гневното изражение се задържа върху лицето на Харли за миг и чертите му отново се отпуснаха.

— Мога ли да приема, че нежеланието ви да продавате земята има нещо общо със случая с брат ви Стивън?

Лицето на Кристофър помръкна.

— Определено има.

— Ясно е, че сте тук, за да… изравните резултата?

— Ние от фамилия Талбът не смятаме, че загубата на такава ценна земя на хазартната маса е сделка, с която можем да се примирим.

— В измама ли ме обвинявате?

Помещението изведнъж стана тясно.

— Едва ли бих могъл да ви обвиня в измама, щом не съм присъствал на играта. Не мога да ви обвиня и в това, че сте помогнали на брат ми да се напие. Но аз искам да си взема обратно земята на брат ми. Моята земя.

Харли изглеждаше доста замислен. Погледна Маги, след това отново Кристофър.

— Чух, че Стивън се е застрелял. Нямах представа, че загубата ще му се отрази толкова тежко. В Америка, когато човек играе с такъв залог, обикновено е подготвен за последствията.

— При положение че е трезвен и разсъждава. — Очите на Кристофър се впиха в Харли с цялата горчивина, натрупана в сърцето му.

В стаята беше тихо. Губернаторът изглеждаше неспокоен, Маги всеки миг щеше да захапе долната си устна. Харли най-после въздъхна.

— Е, разбирам, че загубих тази игра. Но съм бил комарджия през целия си живот и съм се научил да приемам злото с добрите му страни. Господин Талбът, искрено се надявам да не вярвате, че аз съм измамил брат ви или съм допринесъл за неговата загуба — и смъртта му — по някакъв неетичен начин. Това, че човек изкарва прехраната си на игралната маса, не означава, че не се подчинява на законите или е безчестен.

Кристофър мълчеше.

— За да ви покажа, че нямам лоши чувства, защо вие и съпругата ви не дойдете в Ранчо дел Рио — между другото това с името, което брат ви е дал на мястото. На сина ми и на мен ще е необходимо малко време, за да уредим подробностите по заминаването ни и докато сме все още там; ще можем да ви покажем хубавите и лошите страни на онова, което искате да навлечете на главата си. — Той се усмихна. — Може пък да промените решението си.

Кристофър беше предпазлив. Видя съмнението върху лицето на Маги. Но колкото по-скоро вземеше земята, толкова по-скоро щеше да се прибере у дома. Нямаше съмнение, че Харли е твърд и изобретателен мошеник, но Кристофър предполагаше, че той не е човек, от когото можеше да очаква пряка заплаха. Навярно през цялото време щеше да го убеждава да му продаде стоте хиляди акра, които разработваше. Това можеше да се окаже приятно забавление.

— Идеята изглежда разумна — съгласи се Кристофър.