Наследницата на Монтоя

Двадесета глава

Хубавото време в Ню Мексико продължи само до Коледа. На Бъдни вечер майката природа украси пасищата със сняг до коленете. Температурата падна толкова, че Кибола Крийк се покри с дебел лед, а Пекос беше замръзнала така, че можеше да издържи възрастен човек да я прекоси, без тя да се пропука. През първите две седмици от новата година севернякът вилня из равнините. Вятърът беше толкова силен, че издухваше сняг от Ню Мексико в Тексас. Навяваше високи преспи, като блокираше пътя и затрупа две бараки за инструменти в Ранчо дел Рио. Говедата обръщаха гръб към вятъра, лягаха на земята и търпяха. Хората — също.

Бурята отмина и слънцето огря един нов свят. Небето беше безоблачно синьо, а земята — ослепителна със студеното си бяло покривало. Говедарите от Ранчо дел Рио яхнаха конете си, чийто дъх наподобяваше облаци, които се кондензираха и замръзваха в тънки кристалчета. Ледени висулки красяха ноздрите на конете, а брадите и мустаците на говедарите бяха покрити със скреж.

Мос Райли потупваше тялото си, за да смекчи студа, и се усмихваше на Маги:

— Ще се сгреем, като тръгнем. Чака ни работа — да съберем добитъка, пръснат от бурята. Тия глупави животни могат да скитат с мили, ако такъв вятър ги шиба отзад.

Маги трепереше. Дори агнешкият й кожух и дебелите ръкавици не смекчаваха студа.

— Как може слънцето да грее толкова ярко, а въздухът да е толкова студен?

— На това едва ли може да се каже студ, госпожо. Ще видите, още малко да се вдигне слънцето и капчуците ще почнат да капят.

Седлото изскърца, когато Мос яхна коня и извика хората си.

— Довечера ще бъда в лагера до Кибола Спрингс. Оставих Тоби да помогне на Клийв и Джед да стегнат фургоните. Ако има нужда, можете да го изпратите да ме извика.

Маги махаше след работниците. Копитата на конете кънтяха по замръзналата земя. Когато заминаха, всичко наоколо стана много неподвижно и тихо. Тя пое дълбоко дъх и студът се впи в дробовете й. Някога, в не по-малко студени нощи, бе спала по улиците на Денвър. Сега имаше топло пухено легло и юрган, желязна печка, която топлеше стаята през цялата нощ, топла храна и напитки, дори приятели, на крито се доверяваше. Какво още можеше да иска една жена?

Притисна длан до корема си, който бе започнал да се закръгля от бременността; Наистина какво повече можеше да иска една жена от изобилието, което Маги притежаваше? Образът на Кристофър изникна в съзнанието й и тя се почуди дали съпругът й би намерил една такава студена ведра сутрин толкова свежа, колкото тя.

Предсказанието на Мос се сбъдна час по-късно. Слънцето се вдигна по-високо и висулките, които можеха да се видят на всевъзможни места, започнаха да капят. Стопанството се събуди. Клийв, ковачът, разпали огнището и с помощта на Джед и младия Тоби Рос започна да обкантва колелата на два фургона и да поправя оста на друг. От къщичките зад помещенията на слугите изскочиха деца и започнаха да се замерят с топки и да се опитват да направят снежен човек от хубавия сипкав сняг, който се плъзгаше между пръстите на ръкавиците им.

Луиза наблюдаваше лудориите на децата от прозореца:

— Скоро ще им омръзне и ще започнат да правят бели. Ако Тод донесе книгите тази седмица, можем да започнем училище в понеделник. Много се забавиха.

Маги погледна през прозореца към яркото слънце и остави метлата.

— Мисля да заведа децата на пикник.

— Ти си луда. Навън е адски студ.

— Децата нямат нищо против студа. Можем да ги заведем до дълбокия вир и там да се пързалят.

— Мен не ме брой. Аз имам работа. Вземи жената на Клийв. Луда е като теб, и то по същата причина… — Луиза клатеше глава със съчувствие, докато Маги навличаше жакет и ботуши и после се отправи към вратата. — Винаги е така. В момента, в който една жена забременее, не може да се насити на деца. Сигурно е заговор на майката природа, за да запълва света с бебета.

Пикникът на Маги пожъна огромен успех. Вирът, който служеше за сенчест плувен басейн през лятото, беше покрит със здрав лед. По-големите деца се пързаляха с кънки, с шейни и падаха върху гладката повърхност на леда, от който бяха измели всякаква следа от сипкавия сняг. Пързаляха се на ръчно изработени дървени и купени стоманени кънки, а тези, които нямаха кънки, импровизираха с въображение, присъщо само на децата. Едно момиче използваше стара греда за заместител на шейна, осемгодишната къдрокоса дъщеря на Клем седеше на парче непромокаема мушама, а десетгодишната Хуана Ортега я въртеше върху леда.

От брега на вира Маги наблюдаваше лудориите и се грижеше за тригодишния Джейк и четиригодишната Сара. Малките се забавляваха, като се опитваха да се задържат върху хлъзгавата повърхност. Държаха се здраво за ръцете на Маги, увисваха по полата й и прегръщаха краката й. Високият им смях изпълваше студения въздух. От другата страна на горичката Сади, съпругата на ковача, беше запалила огън, а Тамара, жената на един от работниците, приготвяше горещ шоколад. Във фургона студено пиле, бисквити, топчета от стафиди с портокалови корички и ябълкови пайове чакаха децата да огладнеят.

Малката Сара се подхлъзна и седна върху леда. Нададе силен вой и протегна ръчички към Маги. Малкият Джейк наблюдаваше с презрение, типично за мъж, как я успокояват. Но когато Сара отново заигра щастлива на леда, той дръпна полата на Маги, за да получи своята прегръдка.

Маги с удоволствие го прегърна. Момченцето миришеше на мокра вълна. Изведнъж се зарадва, че детето, което наедряваше в утробата й, щеше да порасне в Ню Мексико, а не в Лондон. Лондон беше красив град и Англия беше много хубава страна — за англичаните. Маги бе дете на по-сурова, по-свободна земя. Тя искаше детето й да споделя нейната радост от земята. Единственото нещо, свързано с Англия, което й липсваше, беше Кристофър. След време щеше да настъпи ден, когато нямаше да изпитва болка при всяка мисъл за него.

Обяд! — извика Сади. — Идвайте за обяд.

Децата откликнаха веднага. Малкият Джейк се залепи за по-големия си брат, който го плъзна по леда пред себе си към отсрещния бряг. Сара обаче, изглежда, не се интересуваше от храна. Беше открила удоволствието да подтичва по леда, после да се плъзга на подметките на обувките си. Провикваше се от удоволствие и дори не й правеше впечатление, когато падаше на добре подплатеното си дупенце. Маги се включи в играта, като се смееше не по-малко от момиченцето. Чак когато за трети път се озова на задните си части, си призна, че подобен род игри са по-подходящи за децата.

— Виждам, че си все същата мъжкарана.

Отначало Маги си помисли, че е сънувала гласа на Кристофър, но когато вдигна поглед, го видя да седи върху дългокрак черен жребец на брега на вира. Сърцето й подскочи. Гласът и замря в гърлото. Взря се един момент в него, като че ли беше видение, което можеше да изчезне всяка секунда, но той отвърна на погледа й с настойчивост, която надхвърляше мираж.

— Мъжкарана? — Гласът й сякаш искаше да стресне тишината. — Много добре знаеш, че никога не съм била нещо друго. — Тя се опитваше да говоря спокойно и безразлично, сякаш внезапната му поява не караше сърцето й да се мята в гърдите като риба на сухо. Но думите звучаха заядливо и прекалено високо. Попита по-спокойно: — Какво правиш тук, Кристофър?

Той вдигна вежди:

— Не можеш ли да познаеш? Искам извинение.

— Какво?

Слезе от коня, тръгна по леда и протегна ръка на малката Сара, която седеше и го наблюдаваше подозрително.

— Ще се възползвате ли от ръката ми, за да станете, малка госпожице?

— Ти говориш смешно — обвини го тя.

— Да, така е. Трябва да се науча да говоря… по-цветисто.

Сара се намръщи комично, но пое ръката му и позволи да я изправи на крака.

— Имаме училище. Можеш да ходиш там, ако Маги ти позволи.

— Така ли? Може и да стане.

Момиченцето се обърна към Маги:

— Може ли да отида да обядвам?

— Тичай. Внимавай, докато стигнеш на другия бряг. Аз ей сега идвам.

— Да, госпожо.

Още веднъж се взря в Кристофър, после внимателно се отправи към твърдата земя, където я чакаха горещ шоколад, пиле и пай.

Кристофър подаде ръка, за да помогне на Маги. Тя я пое предпазливо, като че ли докосването му можеше да я опари даже през дебелите ръкавици, които носеха и двамата, но той хвана здраво китката й и я изправи на крака. Позната топлина обгърна Маги, като го видя да стои там — висок, строен, с широки рамене и язвителна усмивка. Опита се да не й обръща внимание. Само защото той беше в Ранчо дел Рио не означаваше, че нещо се е променило. Досега трябваше да се е научила да не се надява.

— Не очаквах да те видя тук. — Отбягваше погледа му. Лукавите му черни очи винаги й бяха причинявали неприятности. Притежаваха силата да омаловажават логиката й и да възпламеняват не много разумни чувства.

— Не очакваше или не искаше?

Тя мълчеше.

— Маги, дойдох отдалеч, за да чуя лично от теб дали наистина мислиш, че е по-добре да сме разделени!

— Нали ми повтаряше това през цялото време, докато бяхме заедно?

— Повтарях го и на двама ни. — Поколеба се. — Изглежда, че теб съм убедил по-добре, отколкото себе си.

Маги бе обзета от слаба надежда. Кристофър се облегна небрежно на едно дърво и й отправи дяволита усмивка.

— Познавам, че няма да ме улесниш.

— Да те улесня за какво?

— Да се извиня. Маги, ти ще станеш свидетел на рядък феномен: един англичанин признава, че е сгрешил. Държах се глупаво и срамно с теб и тук, и в Англия. Умолявам те да ме извиниш. Надявам се, че е останала искрица привързаност към мен и тя ще те въодушеви да ми простиш.

Маги не можеше да повярва на ушите си. Ако това беше сън, то той беше най-невероятният. Започваше да се забавлява.

Кристофър продължи:

— В писмото си много ясно заявяваш, че не искаш повече да живеем като съпрузи. Май още пишеше, че е било детинско от твоя страна да се обвързваш с мен и вече си помъдряла или нещо подобно.

Маги помнеше много добре писмото. Спомни си как плака над лъжите, които написа — лъжи, предназначени да свалят от Кристофър бремето на отговорността за нея. Беше искала да го убеди, че няма нужда от него, а може би да убеди и себе си.

— Надявам се, че писмото ти не казва какво е наистина в сърцето ти…

— Защо? — попита тя.

Кристофър се чувстваше неловко. Маги се надяваше да е така. Заслужаваше да се чувства неловко заради всичката мъка, която й бе причинил. От друга страна, Кристофър заслужаваше малко милост заради всичко, което й бе дал — един нов свят, земята, върху която стоеше, поглед към любовта, страстни нощи и детето в утробата й.

— Кристофър, защо си тук?

Той пое дълбоко дъх. Маги можеше да види как търпението му се изчерпва.

— Тук съм, сладка женичке, защото съм влюбен в теб, по дяволите! Ето защо. — Отблъсна се от дървото и разтвори широко ръце, сякаш се предаваше. Не беше вече безразличният уравновесен аристократ. — Не мога да изкарам и ден, без да помисля за теб. Не мога да си легна, без да пожелая и ти да си в леглото ми. Обладаваш сънищата ми. По дяволите, Маги! Ти си сънищата ми.

— Боже мой! — тя го изгледа изпод гъстите си мигли. — Ругаеш пред дама! Ау!

— Проклятие, Маги! Ти не си никаква дама, но на мен това ми харесва. Аз те харесвам, не — обичам, те. Точно такава, каквато си.

— И аз те обичам — призна Маги. — Обичам те толкова отдавна — може би откакто те видях за първи път да седиш в „Лейди Лак“. Приличаше на риба на сухо.

Кристофър я хвана за раменете като че ли дай попречи да избяга.

— А онова проклето писмо?

— Излъгах.

Очите му проблеснаха заплашително.

— Ти си излъгала?

Маги се усмихна широко.

— Защо ме излъга? Не! Не ми казвай, непоправима малка хитрушо. По-късно ще ми обясниш. Точно сега имам малко неотложна работа с теб.

Усмивката на Маги загуби част от блясъка си. Току-що бяха признали взаимната си любов, а Кристофър вече се готвеше да избяга и да се заеме с някаква работа.

— Най-добре е да ме представиш на тези две дами до огъня. Гледат така, сякаш ще ме застрелят, ако направя само едно движение към теб.

— В такъв случай се дръж прилично. Знаеш какви варварки сме ние, американките. — Отправи му непочтителна усмивка и взе ръката му.

Сади и Тамара гледаха любопитно и подозрително, докато тя го водеше към огъня.

— Дами, този приятел тук е съпругът ми, Кристофър Талбът. Кристофър, дамата, която е хванала лъжицата като оръжие, е Сади, съпругата на ковача ни, а чернокосата дама е Тамара. Омъжена е за един от нашите работници.

Подозрителността на жените веднага се разтопи в радушни усмивки. Те направо зачуруликаха, когато Кристофър демонстрира най-добрия си английски чар.

— Той говори смешно — припомни малката Сара. — Казах му, че може да ходи на училище с нас.

Сади погледна детето сърдито, но Маги се засмя.

— Позволено му е да говори смешно, Сара. Когато бях в Англия, там мислеха, че аз говоря смешно. Всъщност мислеха, че съм по-смешна и от крава с две опашки.

— Наистина ли? — попита Сара със светнали очи. — Къде е Англия?

Маги не искаше да мисли за Англия. Кристофър я обичаше. Беше изминал пелия този път, за да й каже, че я обича такава, каквато е. А тя наистина го обичаше.

— Някой ден, скоро ще ти разкажем за Англия — обеща Кристофър. — Може да напалим голям огън в някоя студена нощ и да разкажем на всички за Англия.

— Обещаваш ли? — настоя Сара.

— Обещавам. Но точно сега Маги и аз имаме малко работа. Надявам се, дами, нямате нищо против да ви я отнема.

Кристофър вдигна Маги на седлото на коня си и се качи зад нея. Тя се чудеше каква работа има предвид. Дали искаше да прегледа счетоводните книги, или да говори с Мос за плановете за разширение? Толкова ли беше нетърпелив да види в какво състояние е скъпоценната му земя?

Кристофър не насочи коня към къщата. Извади компас от чантата на седлото си, внимателно го разгледа и се отправи на североизток. След двадесет минута езда видяха пред себе си заслон.

— Надявах се да е все още тук.

— Заслон? Кристофър, каква работа имаш със заслона? — Маги изведнъж разбра. Сърцето й подскочи. — Трябва да си полудял. Толкова е студено. Вътре няма отопление.

Кристофър гледаше самодоволно.

— Екипирал съм се с одеяла, а и възнамерявам да произвеждам своя собствена топлина.

Кристофър удържа на думата си. Имаха достатъчно топлина, така че едва ли им трябваха одеялата, прикрепени към седлото. Проснати на пръстения под, те им служеха за по-удобно легло от сламения дюшек на нара. Смъкнатите дрехи станаха възглавници, в страстта, сдържана толкова дълго, прогони студа.

Кристофър се бореше с нуждата си. Не бе спал с жена, откакто Маги го бе оставила, и сега кръвта му кипеше. По време на пътуването през Атлантическия океан и после из континента бе живял в терзание от острата нужда да я люби и да изкрещи на целия свят, че Маги Монтоя Талбът е негова жена, а той е нейният мъж.

Сега в студения заслон копринената мекота на кожата й, сладката топлина на устата й, уханието на тялото й го подлудяваха. Искаше веднага да намери облекчение в сладката й женственост и да удължи страстта им в дълъг възхитителен акт на любовта.

Маги го доведе до края. Целувките й бяха сладка агония, очите й — тъмни езера, изпълнени с желание, които го омайваха и го лишаваха от воля. Както винаги, сливането им беше по-скоро битка, отколкото любовна сцена. Прикова я под себе си, като се опитваше да забави темпото. Тя се извиваше, за да получи още. Успя да го обвие с крака.

— Ти си една малка вещица! — прошепна той. — Самото дяволско изкушение.

В очите й блесна пламъче.

— Трябваше да се ожениш за дама.

— Не трябваше. — Цялото му същество бе съсредоточено в жената под него и в нуждата да е дълбоко в нея — по-силно, по-бързо. Мъркащите звуци, с които тя изразяваше желанието си, го насърчаваха. Болката от драскането по гърба му само засилваше страстта. Никога не бе чувствал толкова мощ и в същото време толкова нежност.

Блаженият вик на Маги възпламени собствения му оргазъм. Като че ли всеки мускул на тялото му се топеше. Изведнъж Кристофър се почувства като необуздана река, която най-накрая е намерила покой в спокойните дълбини на океана. Беше се завърнал вкъщи.

По пътя към къщи Маги яздеше на седлото пред Кристофър. Беше я увил добре с одеяло, но тя едва ли се нуждаеше от него. Новата топлина в душата й щеше да я грее много зими напред — дотогава, докато имаше Кристофър. Чудеше се защо изобщо бе позволила на гордостта си да я лиши от мъжа, когото обичаше.

— Кажи защо ме излъга — прошепна Кристофър.

— Какво? — Това не бяха любовните думи, които бе очаквала.

— Кажи защо ме излъга в онова ужасно писмо, когато избяга от мен в Англия. Между другото това ще ти е за последно. Толкова ли ми се сърдеше, че бях груб с теб?

— Изобщо не съм се сърдила на теб. Сърдех се на себе си, защото се направих на глупачка заради теб.

— Не беше глупачка.

— Да, бях. Направих всичко, само дето не стоях на главата си, за да ме обичаш — или поне се опитах. Не можах да направя нищо както трябва. Всички бяха нещастни, включително и ти. Мислех, че никога не ще ме обикнеш. Писмото трябваше да ти покаже, че вече не е необходимо да се тревожиш за мен.

Погледът му улови нейния и го задържа.

— Обичах те много преди да напуснеш Англия, Маги. Само дето бях прекалено глупав, за да го осъзная, и прекалено голям инат, за да ти го кажа.

— Толкова голяма трагедия ли е да ме обичаш, та се бореше така?

— Да те обичам е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Топлината, която изпълваше Маги, се превърна в лъскаво чисто злато.

— Ако наистина ме обичаш, Кристофър, ще дойда с теб навсякъде. Дори бих понесла онзи стар дракон — майка ти.

Кристофър се засмя с глас.

— Обичам те истински, Маги. Но ако нямаш нищо против, ще живея тук. Страхувам се, че ме разглези за лондонското общество. Ти правиш такава великолепна реклама на своя собствен свят, че реших да стана отшелник. Мислиш ли, че можеш да ме научиш как да стана говедар?

Маги се притисна силно до него.

— Не, но Мос Райли може.

— Тогава ще дадем шанс на господин Райли.

Когато час по-късно пристигнаха в къщата, Луиза ги поздрави троснато:

— Канехме се да изпращаме спасителна команда.

— Не, не сте — присмя й се Маги. — Знаеше, че съм с Кристофър. Значи съм добре.

— Слънцето вече залязва.

Маги погледна изненадаш хоризонта на запад, където слънцето лежеше като сплескана червена топка.

— О, да. — Сгуши се в палтото си, но веднага отпусна ръце от изненада. Питър Скарбъроу излизаше от къщата.

— Питър!

— Здравей, Магдалена. Реши ли да дадеш още един шанс на това магаре — съпруга ти?

Маги се изчерви и погледна Кристофър.

— Ще му позволиш ли да те нарича магаре?

Кристофър само се подсмихна. Питър се засмя.

— Досещам се, че ще му простиш. Английският чар трябва да е неотразим. Не само Кристофър е примамил прекрасната Магдалена да погледне снизходително към него, но и аз убедих красивата Луиза да ми стане съпруга.

Маги зяпна от изненада. Кристофър застана зад нея и затвори устата й с пръст.

— Бих казал, че чарът на дамите е неотразим.

Луиза се усмихна нежно на Маги:

— Реших, че щом ти можеш да понесеш брака с един надут англичанин, може пък и аз да успея.

— О, Кристофър не е надут, това е само…

Ръката на Кристофър запуши нежно, но твърдо устата й.

— Шшт, любов моя. Ще провалиш репутацията ми. Освен това Питър е много по-надут от мен. Защо, мислиш, е останал ерген толкова време?

— Няма да трае дълго надуването му, щом попадне в ръцете на Луиза — промълви Маги.

Питър взе ръката на Луиза и я поведе към къщата.

Кристофър дръпна Маги от вратата й я притисна до стената.

— Искаш да кажеш, че бедният Питър ще има същата нещастна участ като мен?

Маги се усмихна.

— Само ако има късмет.

Кристофър я целуна, като я притисна така, че телата им почти се сляха. Когато я пусна, тя се задъхваше.

— Още ли не съм ти омръзнала?

— Няма да ми омръзнеш дори когато съм на осемдесет.

— Това обещание ли е?

— Обещание.

Прекараха вечерта с Питър и Луиза пред камината. Светът изглеждаше безопасен и много сигурен даже когато студеният вятър блъскаше по прозорците и вратите и заплашваше с нова буря. Кристофър и Питър разказваха истории за Маги, които я караха да се изчервява. Луиза поклати тъжно глава, когато чу за дивата езда на лейди Кристофър Талбът през Хайд Парк. Кристофър се усмихваше на Маги, докато разказваше. Тя прочете извинение в очите му. Не за това, че разказва истерията за нейната необузданост, а за това, че е станал причина за нея.

— Магдалена никога не се е съобразявала много с правила — каза Луиза.

Маги се намръщи.

— Това не е истина. Мога да се държа толкова добре, колкото и всички останали. Но англичаните се разстройват от най-малкото нещо. Ако се оставиш Питър да те замъкне там, ще видиш какво имам предвид. Никой не прави нищо полезно. През цялото време мислят как да попречат на хората да се веселят. Особено дамите. Господата понякога се отскубват и отиват на лов или да играят хазарт, но дамите, по цял ден само седят и обсъждат кой какво глупаво правило е нарушил. — Погледна Кристофър с присвити очи. — Като говорим за дами, как се чувства госпожица Идеална сега, когато е херцогиня Торингтън?

— Чувства се като риба във вода.

— Сигурна съм, че е така — отбеляза Маги кисело.

— И ръководи Торингтън Хаус и Джеймс с твърда ръка.

— Точно това му трябваше на Джеймс.

— Амелия не е чак толкова лоша — обади се Питър. — Определи строга издръжка на Родни, с което намали значително пиянството и хазарта му. Предсказвам, че преди края налятото ще го е сгодила за някое енергично момиче, което ще се заеме с него. Убеди Джеймс да даде зестра на Катерина, което значително подобри темперамента й.

Маги изръмжа одобрително.

— А Елизабет? Луиза, трябва да се запознаеш с Елизабет, сестрата на Кристофър. Тя е едно от най-сладките момичета, което някога си срещала. Може да рисува такива хубави картини — ще си помислиш, че са истински.

— Елизабет те поздравява сърдечно — каза Кристофър. — Помоли да ти благодаря за това, че си я научила да използва и да се наслаждава на дадения й от Бога талант. Портретите на малките момичета на Холоуей станаха великолепни. Получи и някои други поръчки, и предложение за брак от Холоуей.

— О! Ще се омъжва за доктор Холоуей! Каква чудесна новина! Разбрах, че я обича в момента, в който ги видях заедно. Радваш ли се, Кристофър?

Мисля, че няма никакво значение дали аз се радвам или не. Елизабет стана много самостоятелна, откакто ти я зарази с идеите си, а малката Рейчъл върви по петите й, за ужас на Катерина. — Кристофър се усмихна, като видя, че Маги смръщи вежди. — Е, да, много съм доволен. Елизабет заслужава да е щастлива повече от всички.

— Обзалагам се, че майка ти не е много щастлива за доктор Холоуей. — Маги обясни на Луиза: — Томас Холоуей е най-добрият мъж, но мисля, че ако проследиш потеклото му, то е толкова обикновено, колкото и моето.

Кристофър се усмихна иронично.

— Майка ми откри, че в сърцето се крие повече мощ, отколкото в потеклото. Не й е дадена думата за много неща, откакто Амелия пое кормилото. Амелия убеди Джеймс да ремонтира наследствената къща, така че мама може да се оттегли и спокойно да се наслаждава отново на аристократичния си живот.

Маги се замисли за момент върху иронията, че Амелия, дамата, не нетактичната обикновена жена от Америка, най-накрая е сложила херцогинята — дракон на място. Като седеше, в къщата си в Ранчо дел Рио, семейство Талбът изобщо не й изглеждаха така страшни, както в Англия, Изненада се да открие, че желае доброто на всички. Дори на стария дракон и киселата Катерина. Изведнъж светът на Маги бе станал почти толкова идеален, колкото може да бъде един свят. Беше невъзможно да изпитва неприязън към когото и да било.

На следващия ден обаче светът на Маги не беше вече толкова идеален, когато Тод Харли достави няколко сандъка с книги за училището. За късмет, Кристофър бе останал в къщата тази сутрин, за да прегледа счетоводните книги. Седеше на верандата с Маги и пиеше горещ сайдер, когато Тод спря фургона си отпред.

Маги не можеше да каже кой от двамата гледа по-страшно, когато се разпознаха. Никой не беше доволен.

— Е… ъ… здравей, Талбът. Маги ми каза, че си в Англия.

Кристофър се изправи, настръхнал като куче по следата на скункс.

— Какво правиш тук?

— Дойдох на гости на дамата. Сама жена понякога се нуждае от помощта на мъж.

— Тя, по дяволите, няма нужда от твоята помощ!

— Зарежете тая работа и двамата! — настоя Маги. — Тод, престани да се преструваш, че си ми помагал за нещо друго, освен за училището. Кристофър, престани да се правиш на разярен бик. Тод ми помага да набавя някои книги за училището. Има приятел в издателска къща. Тук е, за да ми достави книгите, нали, Тод?

Мъжете се гледаха свирепо.

— Нали, Тод?

Постепенно Тод омекоти погледа си.

— Книгите са във фургона отзад. Пет сандъка.

— Кристофър, ще ми помогнеш ли да ги донесем на верандата?

Мъжете се дебнеха, докато разтоварваха фургона.

— Тук си, за да наглеждаш капиталовложенията си, така ли? — попита Тод.

— Установявам се тук. — В гласа на Кристофър прозвуча безпогрешно предизвикателство.

— Мислех, че ще строиш империята си от Англия.

— Реших, че мога да построя империя и оттук.

— Не думай.

— Кристофър! — Маги прекъсна нова размяна на убийствени погледи. — Тод наистина ми помогна много да започна училището. Има стопанство на юг от нас и всички казват, че се справя добре.

Тод се въздържа да погледне Маги. Веднага се отпусна и се усмихна.

— Земята не е толкова хубава като тази, а и нямам толкова много, колкото ти имаш, но ще направя нещо от нея.

Кристофър го гледаше втренчено, но Тод бе спокоен.

— Аз не съм престъпник като баща си.

— Тод ни е съсед, Кристофър. Трябва да се държим дружелюбно.

— Не трябва да сме приятели с някой, който някога се е целил в нас. Между неговата къща и нашата има много земя.

Лицето на Тод беше непроницаема маска.

— Ако така приемаш нещата, тогава можем да продължим враждата. — Кимна към Маги и докосна периферията на шапката си. — Ако ти трябва нещо друго, съобщи ми. На твое разположение съм.

Когато фургонът му се отдалечи, Кристофър се обърна към Маги:

— Би лиси направила труда да ми обясниш защо мислиш, че трябва да се държим дружелюбно точно с Тод Харли?

Маги подозираше вещо.

— Ти не изглеждаше много изненадан от появата му.

— Луиза писа на Питър, че е купил земя на юг оттук и се навърта като муха около захар.

— Затова ли се върна? Защото научи, че Тод е тук? — Гласът на Маги режеше като стоманен нож.

— Върнах се, защото те обичам, по дяволите. — Стисна здраво устни. — И… защото се страхувах, че Тод може пак да е хвърлил око на земята… и… че може да ти причини нещо лошо.

За миг Маги мислеше дали да се разяри, но не можеше истински да го вини, че се е втурнал да пази вложенията си. Хубаво щеше да е, ако Кристофър бе дошъл само за нея, но достатъчно беше, че призна любовта си. Въздъхна.

— Тод е безобиден. Баща му е змията.

Кристофър все още кипеше от гняв, независимо от примирителния тон на Маги.

— Змиите обикновено отглеждат малки змийчета. Доста добре се сработваше с баща си. Ако не го беше улучила в такова стратегическо място на тялото, той щеше да позволи на баща си да те убие.

— Мисля, че нямаше да го направи. — Маги се усмихна подмамващо. — Мисля, че ревнуваш, Кристофър.

— Маги, не се опитвай да ме придумваш. Принуждаваш ме да ти държа лош език, задето си допуснала тази гадина близо до себе си.

— Ооо! Наказание с език. — Дръпна се, когато той посегна да я хване в яда си. — Звучи интересно.

— Ела тук, хитрушо! По дяволите, Маги!

Позволи му да я притисне в една ниша между стената на къщата и хранилището за зимнина. Когато Кристофър я сграбчи, тя с готовност се разтопи в прегръдката му.

— По дяволите, Маги! За какво говорехме?

— Обещаваше да ме накажеш с език. — Вдигна се на пръсти и го целуна по шията, като мъркаше от удоволствие. — Мислех, че трябва да удържиш обещанието си.

— Ти си най-невъзможната жена, която някога съм виждал.

— Ъ-хъ-м-м — съгласи се Маги и захапа ухото му.

— Печелиш. — Вдигна я на ръце и тръгна решително към задната врата. Маги доволно зарови лице в топлото му рамо.

Нещо леко помрачаваше насладата й, но си каза, че не си струва да се притеснява за Тод Харли. Той не беше опасен. Изобщо не беше опасен.