Наследницата на Монтоя

Осемнадесета глава

— Маги. — Кристофър опря длани на раменете й и започна бавно да я масажира. Мирисът на бренди се усещаше силно, но ръцете му бяха сигурни и нежни. Топлината му проникна коварно в плътта й и заплаши да заглуши гнева, който бушуваше в нея. Гняв и болка, че той никога не ще отвърне на любовта й.

Тя затвори очи, като се опитваше да овладее първите тръпки на страстта.

— Маги, не се извръщай. — Обърна я към себе си, докато я навеждаше към леглото. Нежни ръце отметнаха непослушните тъмни къдрици от лицето й. — Знаеш ли, че от ден на ден ставаш все по-хубава!

Маги се чудеше дали Кристофър вижда нея или Амелия. Целуваше челото, носа, ъгълчетата на устните й. Тя прочете болката в очите му и се отдаде на нуждата да я облекчи. Докосна бузата му, изглади напрегнатата линия на челото, после вплете пръстите си в гъстата му черна коса, за да привлече устните му до своите. Маги почувства как светът изчезва, като отнася със себе си гнева и болката. Знаеше, че това е краят. Искаше той да е добър и да го отнесе със себе си, за да я утешава, когато в бъдеще празнотата се настани в душата й.

— Кристофър — прошепна тя. — Моля те, люби ме. Сега. Моля те.

— Ще те любя до полуда, сладка Маги. — Сръчно се справи с копчетата на нощницата й и я разтвори, за да вижда гърдите й. Бяха горещи и напрегнати и го подканяха да ги докосне. — Маги. Сладка Маги. — Дъхът му пареше кожата й, а нежният допир на устните му до гърдите й я изпълваше с желание. Всяка фибра на тялото й напрегнато очакваше утехата на ласките му, усещането на плътта му до своята.

Накрая той я покри с тялото си и намести стройните си крака между бедрата й.

— Толкова много те искам — призна Кристофър до устните й. — Откакто те видях за първи път, гориш като огън в кръвта ми.

Отново я целуна — бавно, страстно, после изръмжа почти нечовешки, като проникна дълбоко в нея.

Светкавица разкъса Маги. Удоволствие, остро като болка, разтърсваше цялото й тяло при всяко проникване на твърдата му плът. Всички мисли се разтопиха в усещане, когато тя попадна в отчаяния ритъм на страстта му. Светът се завъртя и отдалечи, като ги остави в тяхната собствена вселена.

Когато отвори очи, Маги намери мъжа си заспал, въпреки че все още я държеше здраво. Чертите му бяха отпуснати в много невинно изражение. Маги не можеше да не се усмихне. Любовта й към този мъж бе наистина далеч по-силна от страстта, което се възпламеняваше помежду им, когато той го позволеше. Обичаше го заради глупавия му идеализъм по отношение безпомощността и чистотата на „дамите“, заради хумора, който се бореше да пробие сериозната му душевност, заради прехласването му по красотата на една чужда земя и приятелството му с хора, които трябва да са му изглеждали груби и нецивилизовани. Обичаше го заради лоялността към семейството му и лоялността към задълженията му, поети към нея. Обичаше го заради странните му и неразбираеми понятия за чест.

Внимателно, за да не го разбуди, тя слезе от леглото. Очакваше я решение, а не можеше да мисли ясно в стая, изпълнена е топлото присъствие на Кристофър, което я изкушаваше да се сгуши до него и да се предаде на съня с надеждата, че гордостта и нуждите й ще изчезнат.

Мина през тъмната къща и излезе в градината. Въздухът, беше студен, Маги уви халата по-плътно около себе си и седна на една каменна пейка.

Внезапно закопня за танц. Пренебрегвайки студа, изрита меките си чехли и свали халата, който покриваше нощницата й. Изправи се и пристъпи по плочите около фонтанчето — точно както беше, пристъпвала толкова често по сцената на „Лейди Лак“. Собственият й глас изпълняваше музиката, която звучеше в ушите й. Маги танцуваше, а ръцете и дланите й плетяха магическа паяжина в млечната нощ. Босите й крака отмерваха ритъма, тялото й се люлееше, очите й бяха затворени.

Изведнъж ритмичните й стъпки се забавиха и спряха. Завъртанията и извивките замряха. Постоя за момент неподвижна, после бавно се олюля и се строполи на каменната пейка. Покри лицето си с ръце и затвори очи. Беше загубила танца точно както беше загубила себе си.

Седя дълго, докато студът проникна в костите й, после се стегна и придърпа дрехата около себе си. Знаеше какво трябва да направи, а това едновременно я плашеше и натъжаваше. Маги Монтоя все още бе някъде вътре в нея, но за да я извика обратно, трябваше да се върне в своя собствен свят. Мисълта да изостави Кристофър прободе като стрела сърцето й.

Маги обу чехлите си и се изправи. Можеше да отложи раздялата, да се задържи в сянката на Кристофър и да преглъща редките залъци на случайна привързаност, които той щеше да й подхвърля. Или можеше да събере кураж и да си тръгне. Предишната Маги Монтоя не би се поколебала. Агонията на бавната раздяла не беше по вкуса й.

Кристофър стоеше на малкия балкон, който гледаше към симетрично подредената градина. Кръвта във вените му лудуваше в ритъма на танца на Маги. Мекият й глас изпълваше нощния въздух е песен. Косата й улавяше лунната светлина в блясъка на черна коприна. Голите й ръце и овалното й лице проблясваха като слонова кост.

Танцът тъкмо набираше скорост, когато Маги забави темпото и го доведе докрай. Отметна главата си назад и протегна ръце, сякаш се предлагаше на луната. Внезапно Кристофър се почувства като натрапник на нечия молитва. Тихо се върна през двойната френска врата в спалнята им.

На него самия му се искаше малко да се помоли. През последните няколко седмици бе преминал през ада. Животът му се бе променил, макар да се бе борил срещу това с мълчалива ожесточеност.

Тази Англия, в която бе довел Маги, не беше страната, която помнеше. Това, което бе ценил най-много в живота си, стана фалшификат. Стари идеали се разпаднаха, стари цели внезапно изгубиха значение, а бъдещето му се простираше напред в неочертан хаос. Ударът на баща му, изглежда представляваше сгромолясването на света, който винаги бе смятал за свой. Смъртта на херцога го бе освободила от верността му към стария живот, която беше обвързана с верността му към един човек, на когото се възхищаваше и когото уважаваше.

Странно защо винаги се бе възхищавал на хората, вместо да ги обича. Беше се възхищавал на баща си. Беше се възхищавал и на Амелия.

Възхищавал! Дума, бледа в сравнение с любов. Необходимо беше Маги Монтоя да го научи, че любовта си струва напрежението на сърцето и разума. Той я обичаше. Обичаше усмивката й, топлината й, силата й, куража й, пламъчето в очите й, предвещаващо неприятности, й палавия й дух.

Маги искаше истински брак? Щеше да й даде истински брак. След погребението на баща си и сватбата на брат си щеше да отведе съпругата си в Ню Мексико. Щеше по някакъв начин да компенсира седмиците, през които я бе оставил на произвола на съдбата в Лондон. Щяха да забравят нещастното пътуване до място, на което никой от тях не принадлежеше, и щяха да си изваят ниша, която и двамата да нарекат дом.

Когато се настани отново в леглото, което до неотдавна беше стопляно от страстта на съпругата му, умът на Кристофър кроеше планове. Ранчо дел Рио щеше да бъде само началото. Щеше да продаде съдружието си в „Питни й Талбът оувърсиз фрайт“ и да обедини този капитал с прихода от ранчото, за да се разшири в други области — дървен материал, а може би и мини.

Кристофър се засмя и остави мислите си да се занимават със съпругата му, с неговата малка, среднощна танцьорка. Трябваше да й каже, че я обича, и то възможно най-скоро.

Събуди се от бледата светлина на утрото. Леглото до него бе празно и студено. На възглавницата на Маги лежеше сгънато парче хартия. Кристофър разтърси глава, за да прогони сънливостта и прочете написаното. Всичките му надежди бяха унищожени.

Кристофър смачка бележката в ръката си и я запрати в стената.

— По дяволите!

Скочи от леглото и отвори гардероба. Той не изглеждаше пълен, както преди. Липсваха любимите й обувки, както и дебелото вълнено палто, което й бе купил за предстоящата зима. Разгледа внимателно. Нямаше я обикновената зелена рокля, която тя толкова харесваше.

Кристофър започна да ругае високо, с възможно най-неблагозвучни изрази. Портретът на Маги го гледаше с тъмни закачливи очи от полицата над камината. Изразителните устни оформяха усмивка, която съперничеше с тази на Мона Лиза, а слънчевата светлина проблясваше в черните, навити на масури къдрици. Елизабет бе уловила духа на Маги — дете — жена, искряща от живот и енергия.

През цялото време си бе казвал, че Маги не трябва да идва в Англия. Никога не му беше хрумвало, че може да я напусне без него.

Погледна портрета и отново изпсува.