Натиснете Enter ако смеете…

Първа глава

Синият микробус на Военновъздушните сили ги закара от базата „Кенън“ до Обединената банка в Кловис. Положението там можеше да стане доста напечено. Мъжът зад волана внимателно се взираше в ограниченията, поставени от двете страни на магистралата.

Тексас беше само на няколко мили на изток. Типичната за това време на годината суша беше изцедила и земята на Ню Мексико. Еднообразният пейзаж наоколо отегчи до смърт Питър Мартин. Той се чувстваше далеч по-добре из претъпканите улици на Източното крайбрежие.

И все пак не можеше да се отрече, че Кловис беше доста приятно градче. Улиците бяха широки, по лицата на хората грееха усмивки, а дърветата тъкмо започваха да сменят премяната си. Обагрените в червено, зелено и златистокафяво листа стоплиха по необясним начин душата му. Но нищо не можеше да се сравни с това, което изпитваше, когато се прибираше у дома, във Вермонт, за да се види с приятелите си. Помисли си, че напоследък тези срещи са пооредели. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Мартин стигаше до този извод поне веднъж месечно, но досега нищо не се беше променило. За амбициозен човек с толкова твърди принципи и позитивни идеи той беше странно нерешителен, когато ставаше дума за личните му и социални задължения. А след случилото се тази сутрин вече не беше толкова сигурен и в професионалните си качества.

Нямаше никаква представа защо бяха изпратили точно него в тази забравена от бога пустош. Но едва ли някой можеше да пренебрегне силните препоръки на президента. Преди да излети от военната база „Ендрюс“, се беше опитал да изкопчи някаква информация от двамата си сътрудници във Вашингтон. Остана с впечатлението, че те също са в пълно неведение. Единственият факт, до който успя да се добере, беше, че по електронната поща се е получило някакво съобщение, адресирано до Белия дом. Явно президентът беше преценил, че ситуацията е достатъчно сложна, за да си позволи да похарчи малко държавни пари и да го изпрати в Ню Мексико.

Нейтън Грей — напълно непознат за него консултант — седеше заедно с Луан Ръсел на средната седалка на микробуса. Мартин се беше настанил на мястото до шофьора и дискретно ги оглеждаше. По всичко си личеше, че Грей е някакъв компютърен специалист. Ръсел обаче определено хващаше окото. Президентът я беше поставил начело на групата. Тя работеше във Федералното бюро за разследване, ръководител на отдела по компютърни престъпления. Мартин я видя за пръв път в шест и половина сутринта, но беше чувал името й да се споменава и преди. Помисли си, че не би имал нищо против да я опознае по-добре, и мислено постави идеята в графата „неопределено бъдеще“.

Всички заедно трябваше да се опитат да разберат дали предсказанията — според него на някакъв побъркан психар — можеха да се сбъднат.

Шофьорът намери свободно място за паркиране близо до остъкления централен вход на банката. Тримата слязоха от микробуса.

На вратата ги посрещна лично президентът на Обединената банка. Човекът трепереше от вълнение. Мартин огледа строгия му официален костюм и едрата отпусната фигура. Веднага го определи като консервативен републиканец. Посещението на тримата непознати, но несъмнено важни клечки от Вашингтон беше нещо извън обичайното му ежедневие. Той кършеше смутено ръце с напрегнато изражение на лицето. Личеше си, че откакто от ФБР накратко го бяха уведомили за предстоящата визита, не беше успял да мигне.

Той нямаше никаква представа на какво дължи такова внимание. Съобщението, получено от президента, веднага беше засекретено. Мартин обаче добре познаваше Вашингтон и знаеше, че то едва ли щеше остане в тайна повече от четиридесет и осем часа.

Настаниха ги в залата за конференции на приземния етаж на банката. Луан Ръсел показа служебната си карта и представи Мартин и Грей, без да уточнява ведомствата, за които работят.

— А сега, господин Белц, бихте ли ни разказали накратко за дейността на вашата банка?

Той се изкашля, прочисти гърлото си и каза:

— Да, разбира се, с най-голямо удоволствие. Това тук е централният ни офис. Имаме и малък клон във военната база „Кенън“ и единадесет банкови автомата, разположени на подходящи места. Три от тях са на територията на базата, а един е в района на Източния университет на Ню Мексико.

— Като изключим собствените ви телекомуникации, поддържате ли контакти с други учреждения?

Белц вяло се усмихна:

— Разбира се. По един или друг начин ние сме свързани по електронен път с почти всички финансови институции на света. Основно, когато се касае за трансфер на фондове.

— Предполагам, че хората от персонала на военната база и студентите са разкрили доста банкови сметки при вас?

Мартин реши, че косата й много му харесва. Тя беше гъста и тежка, с цвят на тъмен лешник, подстригана малко под ушите. Искаше му се да я беше оставила по-дълга, но директорът на ФБР сигурно би поспорил с него по този въпрос.

— Да, точно така.

— Надявам се, че след снощното ни обаждане сте изпълнили указанията ни и сте направили копия на цялата си финансова информация?

Луан имаше студени зелени очи, леко подчертани с молив. Високите й скули хвърляха нежна сянка върху бузите. Приличаше по-скоро на ирландско момиче от реклама на сапун за ръце.

— Опитахме, госпожице Ръсел, но се сблъскахме с един наистина странен проблем. — Белц изглеждаше доста притеснен.

— А именно?

— По някаква необяснима причина компютърът ни отказва да прави копия на файловете с данни. Програмата не работи. Цяла нощ нашите специалисти се опитват да отстранят причината. Надявам се, че скоро ще ми представят резултатите.

Дано само да успеят навреме. Мартин погледна часовника: 14:40. Обърна се към Нейтън Грей:

— Нещата сериозни ли са?

— И още как! — отговори Грей. — С всеки изминал ден ще се натрупва все повече информация. Ако не могат да се правят копия, евентуалните загуби ще нараснат неимоверно. Лентовите носители и дисковите устройства ще се наситят и могат да се подменят, но без дублиращата програма рискът е прекалено голям.

Мартин попита:

— Не можем ли просто да инсталираме локални версии на програмата?

Белц слушаше разговора с нарастващо безпокойство.

— Може, но това много оскъпява нещата.

— Господин Белц, съветвам ви веднага да наредите на хората си да извадят всички ленти, дискети или каквито там носители използвате от копирните устройства — намеси се Ръсел.

Белц побърза към телефона в другия край на залата.

— Не ставаме ли малко параноични? — тихо попита Мартин.

— Просто залагаме на сигурно, Питър. Като се има предвид тази внезапна невъзможност на банката да борави с електронните си копия, мисля, че нашият… атентатор вече е започнал да действа.

— Атентатор!?

— Не мога да се сетя за по-подходяща дума в момента. — В студените й очи проблеснаха зелени пламъчета. Тази жена никак не обичаше някой да оспорва мнението й.

С други думи, истинско предизвикателство.

Мартин огледа строгия сив костюм на агентката. Сигурно беше избран специално, за да държи мъжките погледи на разстояние. Трудна работа, с тези хубави бедра и добре оформените гърди. Тя седеше леко приведена на тапицирания стол, поставила ръцете си с дланите нагоре върху облегалките. Позата му се стори твърде изкусителна.

Когато Белц отново се присъедини към тях, Луан го попита:

— Можете ли да ми кажете какъв точно е обемът на електронния ви трансфер?

— Аз, разбира се, не съм експерт в тази област, госпожице Ръсел. Ъъ… в трансферната ни система са включени и банковите автомати. В останалите области прехвърлянията рядко надвишават обичайните количества. Често работим с федералните ъъ… федералния банков резерв в Албъкърк. Обемът на плащанията се увеличава само в дните за получаване на заплати във военната база. Тогава и автоматите се използват най-много.

— Не извършвате ли големи трансфери и за други клиенти?

— Не, обикновено не. Може би за няколко автомобилни дилъри и две-три брокерски къщи.

— В какви количества?

— Понякога до двеста-триста хиляди долара.

— Разбирам — каза тя.

Мартин попита:

— Господин Белц, какъв е средният обем на сумите за базата „Кенън“?

— Хм. Вероятно се движи някъде между девет и десет милиона долара.

— Това е доста по-малко от очакванията ми.

— Включени са само парите в брой и под формата на чекове. Част от платежната ведомост е предназначена директно за служителите. Много от тях имат сключени договори и процент от доходите им отиват директно във финансовия център на базата. Оттам се разпределят в спестовни, разплащателни и други влогове из цялата страна. Ние, разбира се, непрекъснато увеличаваме участието си, за да можем да покриваме поне местния баланс. Част от персонала има открити сметки в нашата банка.

— Ще стане доста интересно, когато някой беден летец с жена и две деца внезапно остане без спестяванията си — каза Мартин.

Белц го погледна изненадано.

Когато часът стана три без пет, Луан Ръсел помоли президента на банката да ги придружи до компютърната зала, разположена в сутерена. Тримата го последваха по коридорите. Охраната провери документите им за самоличност няколко пъти. Явно посещенията в залата бяха максимално ограничавани.

Дузината експерти вътре работеха усилено на различните терминали. Върху лицата им беше изписана умора и отчаяние. Мъжете бяха леко брадясали, а очите на всички — зачервени от безкрайното взиране в мониторите. Мартин разбра, че решението на проблема все още им се изплъзва.

Белц застана до празния екран на един от компютърните терминали.

— Пуснете някаква програма — помоли Ръсел. — Без значение точно каква.

Белц се обърна към една от операторките:

— Синтия, покажи ни, ако обичаш, инвестиционната сметка на банката.

Мартин усети желанието на Белц да покаже на посетителите от ФБР, че в работата на неговата банка няма и не може да има нередности. Не дай си боже на някой да му хрумне, че Обединената банка в Кловис има проблеми, свързани с платежоспособността.

Синтия написа няколко команди и сивият екран на монитора се изпълни с черни символи. Дългите подредени колони с числа бяха мечтата на всеки счетоводител.

Белц започна да обяснява:

— Това тук е текущият баланс на инвестициите в…

Изведнъж написаното изчезна.

— Ъъ, Синтия, направи нещо!

Тя опита.

— Тогава ни дай да видим анализа на платежния баланс.

Нищо.

В залата цареше гробна тишина. Мартин се огледа. Всички екрани бяха абсолютно празни.

Нейтън Грей наруши настъпилото мълчание:

— Позволете ми да опитам, госпожице.

Синтия му отстъпи мястото си. Грей започна да натиска клавишите с невероятна скорост. Мартин би се заклел, че изписва стотици думи в минута.

След малко Грей се завъртя на стола си.

— Съжалявам. Банката вече не разполага с финансовите си данни. В компютърната памет няма и следа от оперативна система.

— Май ще ви се наложи да изкарате добрите стари калкулатори от чекмеджетата — отбеляза Мартин. Ръсел трепна. Зелените пламъчета просветнаха раздразнително.

Президентът на Обединената банка стоеше напълно вцепенен. Лицето му беше пребледняло. Мартин се уплаши да не получи инфаркт.

— Но… но… — заекваше Белц.

Мартин се чудеше как ще успеят да се справят в дадената ситуация.

Той беше изработвал военни стратегии във Виетнам, участвал в разузнавателни операции в Тайланд, Германия и Москва и дори издавал смъртни присъди на видни агенти от вражески страни. Обаче никога преди това не се беше сблъсквал с невидим противник, който можеше да достига навсякъде по света с електронните си пръсти.

Той се обърна към Ръсел и Грей:

— Тая работа започва да става дяволски сериозна.

Втора глава

Джек Крейн превключи скоростите от трета на втора и усети как големите гуми се впиха в заледената настилка. Блейзърът спря да поднася. Погледна в лявото огледало, за да се увери, че ремаркето още е отзад. Там беше.

Започна да си подсвирква някаква мелодия от петдесетте. Опита се да си спомни името й, но не успя. Може би „Разходката на слончето“?

Снегът заваля още по-силно. Големите мокри снежинки вече покриваха предния капак на колата. Върху стъклото те се стопяваха почти веднага от топлината вътре. Чистачките ритмично поскърцваха. Въпреки опасния преход Крейн беше в отлично настроение.

Блейзърът модел от седемдесет и трета година изглеждаше като току-що изваден от някоя автомобилна морга. Червената боя бледнееше до ръждивооранжево, но това не беше чак толкова лошо. Така поне прогнилите места по страничната броня и калниците не биеха на очи. Предният капак леко хлътваше от дясната си страна. Интериорът също беше в плачевно състояние. Седалките скърцаха, а от дупките на протритата тапицерия се подаваха парчета дунапрен. Беше купил джипа само за сто и петдесет долара без втора скорост и с повреден двигател.

И бездруго имаше нужда само от каросерията. Монтира я върху шасито на тежко катастрофирал GMC-Джими, модел 1993 година. Шасито, двигателят и това, което беше останало от скоростната кутия, му струваха почти четири хиляди долара. Но сега под капака на тази развалина се криеше петлитров осемцилиндров V-образен двигател в перфектно състояние. Радиото и отоплението също бяха на ниво. В момента слушаше някакво денвърско предаване и песента на Мери Карпентър безуспешно се опитваше да заглуши собствената му версия на „Слончето“ на Дейв Кортес.

Времето не го притесняваше ни най-малко. Истинската зима беше още далеч и снегът сигурно нямаше да се задържи дълго. Но дори и ако закъсаше някъде по пътя, щеше да се оправи. Като всеки добър колорадец, запознат с живота в планината, той носеше пакет с всичко необходимо за оцеляване при такива условия. Имаше одеяла, кибрит, електрическо фенерче, батерии, няколко консерви с храна и вода. Плюс продукти за още няколко седмици.

Всъщност Крейн не беше истински колорадец, но познаваше няколко такива. След два-три месеца, когато местните свикнаха с неговото присъствие, те го научиха как да се справя с трудностите.

Пътят, който следваше, се отклоняваше на около миля от Шосе 128 — връзката между високопланинското градче Карибу и Нидърленд. Нидърленд пък се намираше на петнадесет мили над каньона Боулдър, Колорадо.

Откакто бяха прокарали това отклонение сред гората, настилката не беше изравнявана, освен може би на едно-две места. Пътят следваше безумните извивки на терена — спускаше се през тесни каньони и пресъхнали дерета, после отново се изкачваше по самия ръб на стръмните скали. От лявата му страна наклонът достигаше пет-шест метра, от другата се издигаха тридесетметрови канари. Ако колата пропаднеше вляво, едва ли щеше да успее да я върне обратно на пътя, въпреки че на предната броня имаше лебедка. Наоколо растяха големи борове и смърчове. Гъстите им клони драскаха по покрива на автомобила. От време на време от дърветата падаха преспи сняг.

Мина покрай почти незабележимата отбивка към хижата на най-близкия си съсед — един мъж от Чикаго на име Марк. Марк идваше в планината само за няколко седмици през лятото.

Оставаше му още около половин миля.

Когато наближи до скалата, която той сам наричаше Каменния зъб, намали скоростта още повече. Това беше голям гранитен къс, покрит с тъмнозелен мъх и белезникави птичи изпражнения. Тук настилката ставаше особено хлъзгава. Пътят вървеше десетина метра покрай скалата, после рязко завиваше надясно. Крейн внимателно завъртя волана. Въпреки че караше само с пет мили в час, гумите забуксуваха върху мократа повърхност. Не сваляше поглед от огледалото вдясно. Ремаркето мина само на сантиметър от издадения напред връх.

Нататък наклонът ставаше равномерен. Покритият с чакъл и твърда планинска земя път пълзеше като змия по ръба на каньона още около четвърт миля. Стръмните склонове от дясната му страна бяха гъсто обрасли с борове. Тук-таме растяха и трепетлики, останали почти голи по това време на годината. Няколкото обагрени в златисто и оранжево листа се въртяха в лудешки танц заедно със снежинките. Намираше се на 2500 метра надморска височина. Първите два месеца дробовете му се адаптираха към разредения въздух и сега всичко беше наред.

На върха на билото — там, където планинските върхове се губеха в сняг и мъгла — пътят внезапно свършваше. Надолу продължаваше само стръмна, обрасла с бурени и храсталаци пустош.

Той завъртя волана рязко наляво, превключи отново на първа и внимателно премина през тесния каменен мост, който следваше извивката на една цепнатина в склона на планината. Стотина метра по-надолу навлезе в малък каньон насред гората. Мястото имаше мрачен и негостоприемен вид. През зимата слънцето успяваше да промуши лъчите си през клоните на дърветата само за около три часа на ден.

Хижата се гушеше в основата на билото. Беше построена от големи сиви тухли, облицована отпред с дебели загладени греди. Стръмният покрив, покрит с тъмнокафяви керемиди, се спускаше и над малката дървена площадка до по-близката стена. От късия комин към небето се виеше тънка струйка бял дим — единственият знак за топлина и уют наоколо. Хижата беше около двеста квадратни метра общо, с тесен, почти неизползваем таван. За някои хора тя би била идеалното място, където да прекарат няколко седмици в годината. Човекът, който я беше построил, починал малко след това. Хижата се предлагаше на пазара за недвижими имоти цели три години, преди Крейн да наброи шест хиляди долара за нея и прилежащите й тридесет и пет акра земя. Малко посреднически фирми биха се наели с продажбата на такива имоти. Рискът от пожар беше прекалено голям.

Отначало Крейн реши, че парите си струват дори и само заради тоалетната, кладенеца, електричеството и телефона. Кабелите бяха прекарани, вързани за дънерите на дърветата. Телефонният пост обаче се разделяше между четири домакинства и не му вършеше особена работа.

След няколко незначителни подобрения, хижата се превърна в удобно за живеене местенце и Крейн започна да я харесва. В покрития навес отдясно имаше достатъчно място за блейзъра и ремаркето. Разчистеното пространство отпред беше доста неудобно за маневриране. Той направи широк десен завой, така че носът на джипа опря в дънера на вековния бор, който растеше в основата на склона. Включи на задна и след няколко опита успя да вкара колата под навеса.

Изключи двигателя и се пресегна назад за кожената си шуба. Седалките бяха свалени и върху тях плътно един до друг стояха кашоните с храна. Крейн слизаше за провизии само веднъж месечно.

Той беше едър, сто и двадесет килограмов мъж, висок метър и деветдесет. Трябваше доста да се измъчи, преди да успее да навлече шубата си в тясното пространство. Закопча ципа догоре и нахлузи вълнената си шапка над ушите.

Тъмночервената му коса беше дълга и рошава. Обикновено се подстригваше сам. И бездруго нямаше желание да се харесва на някого. В момента изобщо не се интересуваше от тези неща. Навън сигурно беше двадесет градуса под нулата и леденият вятър режеше като с нож. Сложи си подплатените с кожа ръкавици и отвори вратата.

Студът веднага го ужили. Не след дълго дъхът му щеше да образува ледени кристалчета в брадата. И тя, както и косата, беше дълга и безформена. Занемареният му вид държеше хората настрана и те гледаха на него като на ексцентричен тип от планината, който не дава пет пари за нищо.

И това си беше самата истина. Когато ходеше в Нидърленд или по време на редките си пътувания до магазините в Боулдър, фигурата, видът и сдържаното му поведение отблъскваха опитите за сближаване на местните жители и туристите. Животът го беше научил да се пази от излишни познанства. Той хлопна вратата зад гърба си и нагази в петнадесетсантиметровия сняг, който стигаше точно до ръба на непромокаемите му ботуши. Ремаркето беше дълго около пет метра, с ниски канати, тежко натоварено с дърва за огрев. Развърза няколкото въжета, които придържаха камарата и започна методично да разтоварва. Подреждаше цепениците върху почти изчерпаната вече купчина до навеса.

Хората от планинската служба никак не обичаха да виждат дървата складирани в близост до постройките. При евентуален горски пожар това увеличаваше риска и те да бъдат обхванати от пламъците. Крейн упорито пренебрегваше съветите им. И бездруго наоколо гората беше толкова гъста, че хижата му не би имала никакъв шанс. А и нямаше желание да гази петдесет метра през снега, за да си донесе дървата за огъня.

След малко плувна в пот и брадата му натежа от натрупания скреж. Въпреки това работеше с удоволствие.

Жилището му може и да беше примитивно, но тук се чувстваше сто пъти по-добре, отколкото във федералния изправителен затвор в Ломпок, Калифорния. Бе лежал там два пъти, и двата пъти не му хареса. Нямаше да се върне.

За нищо на света!

Луан Ръсел сравни впечатленията си с тези на Мартин и Грей и набързо нахвърли основните моменти в доклада си. Малко след това специалният военен „Боинг“-137 се приземи на летището в базата „Ендрюс“. Все още беше твърде рано да се правят каквито и да било заключения. В записките само се даваше отчет за напрегнатата им работа от вчерашния следобед до тази сутрин. Налагаше се да представи нещо на шефа си, за да може той да докладва в Белия дом.

Грей беше прекарал цялата нощ с хората от компютърния център на банката. Заедно преровиха цялата документация за софтуера, хардуерните и защитните системи. Ръсел и Мартин прегледаха договорите на служителите и разпитаха всички, които имаха някакво отношение към електронните комуникации на банката.

Тя беше сигурна, че Мартин не се е занимавал с такава рутинна работа от години. В крайна сметка той заемаше поста заместник оперативен директор в Централното разузнавателно управление и присъствието му в Кловис беше резултат от някаква странна прищявка на президента. Човек с неговия ранг имаше пълното право да претендира за водещото място в групата. Той обаче с нищо не показа, че нейното лидерство му е неприятно. Може би, защото ЦРУ изобщо нямаше право да се намесва в проблеми от вътрешен характер. Тя остана приятно изненадана от начина, по който Мартин се справи със задачата. Водеше разпитите по изключителен начин. Умееше да предразполага хората, без обаче да се отклонява от целта на въпросите. В своята част от доклада само той беше изказал мнението, че нито един от служителите не е замесен в саботажа. В интерес на истината нито тя, нито Грей бяха заподозрели някой от разпитаните. Компютрите на банката проработиха малко преди тримата да излетят от базата „Кенън“ и да оставят случая в ръцете на агентите от Албъкърк. Част от данните бяха изтрити — напълно достатъчно, за да започне федерално разследване. Президентът Белц ги уверяваше, че след четиридесет и осем часа информацията ще бъде напълно възстановена. Мълвата за проблемите на банката се разпространяваше с мълниеносна бързина и телефоните му вече прегряваха от обажданията на разтревожени вложители.

Когато самолетът кацна, Грей попита:

— Мислиш ли, че скоро ще има съвещание, Луан?

Нейтън Грей беше президент на „Компсистемс“, Атланта. Тя знаеше много добре, че той е ангажиран човек. И все пак на няколко пъти в миналото беше намирал време да й помогне при разрешаването на по-заплетените случаи. Грей познаваше компютрите и софтуерните системи по-добре от всеки друг.

— Предполагам, че президентът доста ще се разтревожи от случилото се, Нат. Но не мога да знам колко бързо ще се развият нещата. Защо питаш?

— Налага ми се да замина за Европа за два-три дни. Имам уговорено участие в една среща.

— Заминавай спокойно. Ако нещо се случи, ще намеря начин да те открия.

— Много добре.

— Имаш ли някакви предположения, Нат? Нещо, което не си споменал в доклада?

— Не, Луан, първо искам да обмисля проблема на спокойствие.

Поставиха стълбата на мястото й и стюардът отвори вратата. Тримата станаха и събраха ръчния си багаж. След убийствената жега в Ню Мексико и приятната топлина в самолета нощта във Вашингтон им се стори студена и влажна. Есента се беше проточила по-дълго от обикновено и Луан вече очакваше приближаването на зимата. Според прогнозите на изток от Монтана, Уайоминг и Колорадо имаше снежни бури.

Грей им пожела лека нощ и се отправи към стоянката на такситата.

Мартин обаче тръгна редом с нея и каза:

— Храната в самолета не беше кой знае какво. Не искаш ли да отидем да вечеряме някъде?

Тя забави крачките си, после спря и се замисли. Огледа внимателно лицето му. Изглежда, реакцията й го развесели. Не беше особено притеснен. Луан реши да пренебрегне упоритите слухове, които се носеха из града по негов адрес. Вашингтон гъмжеше от клюки, някои от които дори бяха верни.

— Добре. Къде?

— Обичаш ли китайска кухня? Какво ще кажеш за „Каулун“?

— Колата ми е наблизо. Ще се видим направо там.

Мартин отвори вратата на буика и й помогна да се качи. После се отправи към корвета си по-надолу в редицата. Тази марка пасваше идеално и на характера му, и на хорските приказки. Той потегли пръв по „Сютланд Паркуей“, мина под тунела и продължи по „Ейч Стрийт“. Явно дамите не бяха с предимство в мъжкия свят на автомобилите. Местата за паркиране, които успяха да открият, бяха на една пресечка едно от друго. Ръсел едва успя да провре своя „Регал“ в тясното пространство. Мартин вече вървеше по тротоара към нея.

— Не те ли е страх да се движиш из града по тъмно? — попита той.

— Въоръжена съм.

— Останалите също.

Настаниха ги на малка маса, върху която в червена стъклена купа трепкаше запалена свещичка. Поръчаха си хар гау и печено свинско с грейпфрут.

Тя сърбаше мълчаливо билковия си чай и го изучаваше.

— Справи се отлично със задачата — похвали я той.

— Какво имаш предвид? — Тя разкопча късото сако на костюма си. Отдолу носеше дантелена бяла блуза. Веднага съжали за постъпката си. Ами ако Питър Мартин я изтълкуваше погрешно?

— Вярно е, че никой от нас не очакваше да открие престъпниците направо в Кловис, Ню Мексико. Но ти започна разследването и събитията се развиха доста бързо. Беше ми много приятно да работим заедно. Не се бях занимавал с такива неща от години.

Значи беше преценила правилно.

— И къде са престъпниците според теб? — попита тя.

— Откъде да знам. Даже не съм видял оригиналния текст на съобщението. Но щом е компютърно, географски ограничения не съществуват. Може да е изпратено откъде ли не, по всяка вероятност зад граница. Предполагам, че това е причината президентът толкова да настоява и за моето присъствие. Какво ще кажеш за японците?

— Възможно е. Играта едва сега започва. Все още не знаем какви са правилата. Когато компютрите отново проработиха, страшно се изненадах. Вече бях започнала да си мисля, че всичко е загубено.

— Да, Белц направо се прероди — засмя се Питър. — Виждала ли си някога такова ангелско изражение? И то на лицето на републиканец?

— Но какво означава всичко това?

— Да пукна, ако знам. Отначало си помислих, че е някакъв майтап. Компютърните маниаци направо умират да се бъзикат с хората.

— Не е майтап — каза тя. — Никак не ми е смешно.

— Какво е станало с оптимизма ти?

— Два месеца след като започнах работа, той хвана идеализма ми за ръка и заедно изчезнаха. Не съм ги виждала от години.

— Значи си циник?

— А нима ти не си? — попита Луан.

Мартин сви рамене.

— Защо му трябва на някой да се занимава с онази мизерна банка на края на света?

— Мислиш ли, че е мъж?

— Мъж, жена, няма значение.

— За мен това си беше чиста демонстрация на сила — каза тя. — И правилата никак не ми харесват. Не искам да играя по тях.

— Правила? Какви правила?

— Натрапникът ни показа, че може да мине през една съвършена система за сигурност и да прави каквото си иска.

— И къде тук е правилото?

— Ако не му играем по свирката, той разрушава базата данни.

— В такъв случай съм съгласен с теб. Нямам никакво желание да участвам в неговите… или нейните игрички.

— И двамата нямаме друг избор.

— Знам. Вчера направо ми дожаля за Белц. Трябва да ти призная, че рядко изпитвам съчувствие към губещите.

Тя му повярва.

— Най-лошото в случая беше, че ние предварително знаехме какво ще се случи. Значи пристигат някакви бюрократи от Вашингтон, въртят се из банката му няколко минути и целият му свят се разпада.

— Да, сигурно още не може да си обясни какво точно стана. Вероятно си мисли, че ние имаме пръст в тая работа.

Разговорът секна, когато им донесоха кифличките с плънка от скариди. Едва когато приключиха и с основното ястие, сервитьорът разчисти масата и им сервира чашките коняк, Луан каза:

— Май имах нужда от това.

— Тогава защо се поколеба, когато те поканих?

— Ще си говорим направо, нали? — попита тя и го погледна право в умните сини очи. Помисли си, че те сигурно изглеждат съвсем различно пред огъня в някоя камина… или дулото на пистолет. — Добре. В града се разправят разни работи за теб…

— Не искаш да те виждат в компанията на шпионин?

— Не ме разбра. Носи ти се славата на голям женкар.

Той се ухили:

— Напълно неоснователно, уверявам те.

— Така ли? Жените от Министерството на правосъдието предлагат да завържат краката им, когато ти си в сградата.

Питър се засмя:

— Слухове, разпространявани от двете ми злобни бивши съпруги.

— Колко бивши? — Не трябваше да го пита. В крайна сметка това не й влизаше в работата. Не искаше да разваля чисто служебните им отношения. И все пак в него имаше нещо…

— С Мери-Ан бяхме женени четиринадесет години. Дороти се задържа само шест месеца. Явно най-после се убеди, че не разполагам с милиони. Сега се опитва да се докопа до малкото, което имам. Подала е искане до съда за процент от всичките ми доходи. По-точно би било да се каже, че съм доста наивен, когато става дума за жени. — Но точността и клюките са взаимно изключващи се понятия.

— Май си доста скромен?

Той се ухили в отговор и попита:

— Ами ти?

— Аз ли? Родена съм в северната част на Мейн, близо до Канада. Учих в местния университет, после завърших право в Харвард и започнах работа във ФБР. Така и не разбрах кога започнах да се интересувам от компютри и получих ръководното място в отдела по компютърни престъпления. Закономерен прогрес за една отдала се на кариерата си жена.

— Нищо не каза за мъжете в живота ти?

— За мен не се носят слухове. Предпочитам това да си остане така.

Съдържанието на директорията запълни екрана. Ето, това е.

Спокойно, спокойно. Програмата е дълга…

Трета глава

Лицевата страна на хижата гледаше на югоизток. Тъй като се отопляваше само с една печка на дърва, пространството вътре не беше разградено. Стаята беше разположена по цялата ширина на сградата — около седем метра и половина. Печката стоеше по средата откъм външната стена. Сводестият таван увеличаваше още повече вътрешния обем. В южната част на източната стена имаше врата и прозорец. Там бяха наредени кръгла дъбова маса и четири стола, издраскани от употреба. Зад масата, заградена само с извит плот, беше кухнята. Печката и хладилникът си бяха тук още когато купи мястото. Към тях Крейн беше добавил само една микровълнова фурна.

Цялата къща имаше два прозореца. Вторият беше на северната стена и гледаше към разчистеното пространство отпред. Вътре имаше още стар, но много удобен диван, две също толкова избелели кресла и няколко лакирани масички от борово дърво. В ъгъла до дивана се намираше телефонът. Той никога не звънеше. Крейн си беше купил скъпа стереоуредба, един висок шкаф, пълен с компактдискове, и още два, претъпкани с книги. Той обичаше да слуша музика и почти непрекъснато четеше.

Стълбата до импровизираната кухня водеше към още недовършения таван. Там имаше само няколко кашона, които не бяха отваряни, откакто преди няколко години ги остави на съхранение в Кънектикът. Вътре имаше вещи, принадлежали на семейството му. Крейн нямаше желание да си припомня миналото.

За да не се катери по стълбата всяка вечер, беше преместил голямото легло долу, до задната стена. Вратата от лявата страна на леглото водеше към тесен, но дълбок килер. Отдясно беше банята, а точно до нея имаше помещение, което отначало явно бяха използвали като склад. То беше широко седем метра, дълго само два, отчасти вкопано в склона на планината с дебели бетонни блокове. Когато Крейн купи хижата, там имаше само няколко изпочупени мебели и електрически бойлер. Мебелите отдавна изгоряха в печката, а вратата към банята беше скрита зад няколко панела. Между два от панелите умело бяха прекарани кожени ремъци, така че ако някой натиснеше силно закачалката за кърпи, към складовото помещение се отваряше тесен проход. Крейн беше построил стена, която разделяше склада на две части — едната широка два, а другата пет метра. Отделно откъм южната страна на хижата беше избил врата, така че в по-малката стаичка се влизаше отвън. Сега там освен бойлера имаше и електрически генератор, захранван от бензинов двигател с мощност десет конски сили.

Високо в склона на планината Крейн беше монтирал антена, която му позволяваше да хваща няколко УКВ радиопредавания от Денвър и четвърти, седми и девети телевизионен канал. На една от кухненските лавици имаше осеминчово телевизорче. Повечето от денвърските радио и телевизионни предаватели бяха разположени на планината Лукаут в Голдън, а това не беше чак толкова далече. Крейн обикновено гледаше само новините, докато вечеряше, седнал на дъбовата маса в кухнята. Забавните предавания толкова го отегчаваха, че отдавна вече не ги следеше. Особено се дразнеше от филмите с надпис: „Направено по истински случай.“ Но не бяха чак толкова истински.

Крейн се имаше за голям кулинар, въпреки че рядко му се случваше да демонстрира уменията си на друг. Доставяше му удоволствие да рискува с нови рецепти. Днес обаче се чувстваше прекалено уморен след дългото пътуване до града и разтоварването на дървата за огрев. Приготви си два препечени хамбургера, натъпка ги с резенчета домати, лук, кашкавал и туршия и извади една бира от хладилника. Седна на масата пред телевизора и ги изяде, докато гледаше местните новини.

Нищо интересно. Няколко престрелки, опит за изнасилване, сигурно петнадесетото поред разследване за нередностите в денвърското международно летище и неувяхващата вяра, че тази година „Бронкс“ сигурно ще спечелят Суперкупата. Светът такъв, какъвто винаги е бил, на път да се превърне в едно голямо сметище.

Когато приключи с вечерята си, Крейн стана, изключи телевизора и изми съдовете и тигана. Развърза връзките на ботушите си, събу ги и ги остави под закачалката в ъгъла на трапезарията.

Дълго гледа през прозореца към „двора“ си. Джипът и ремаркето бяха паркирани на местата си под навеса. Задното стъкло на блейзъра не се виждаше от снега. Вече беше наваляло около двадесет сантиметра и следите от гумите започваха да се губят. Клоните на дърветата се превиваха от тежестта на падналия сняг.

Както си беше по чорапи, отиде до печката и пъхна вътре още две дълги цепеници. Те бяха още мокри от снега и изсъскаха, когато огънят ги облиза. Голямата нощна лампа на масичката в ъгъла светеше и придаваше на стаята неповторим уют. Във въздуха се носеше лекият аромат на борова смола.

Подът беше покрит с големи груби талпи от дъбово дърво. От тях на места стърчаха малки тресчици и Крейн обикновено обуваше дебели вълнени чорапи. Имаше два ръчно тъкани килима. Единият в синьо и бежово седеше под масата, а по-големият в синьо, черно и сиво беше постлан в хола. Гредите на стените бяха абсолютно голи, като се изключи закачалката и една гравюра на Бев Дулитъл, за която се беше изръсил хиляда и двеста долара. Гравюрата представляваше брезова горичка през зимата. Но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи, че между брезите умело са прикрити няколко индианци върху петнистите си понита.

Крейн обичаше такива неща. Сюжети, различни от това, което се вижда на пръв поглед. Много харесваше и ефективността. Пестеливост на движенията и изразходваната енергия. Да рисуваш брезички и индианци едновременно. Да слезеш до града за дърва, но и да си накупиш продукти, да напълниш резервоара на джипа и тубата с гориво за генератора. Нито секунда пропиляна на вятъра.

Печката също беше икономична. Тя изгаряше дървата бавно. Последните две цепеници щяха да стигнат за цялата нощ. В хижата беше топло и уютно. Крейн съблече пуловера си и остана само по риза. Отвори вратата на килера и метна пуловера в коша с мръсните дрехи. Скоро трябваше да се погрижи за тях. Переше на ръка в кухненския умивалник. Беше си опънал простор между две дървета в края на полянката.

Прането никак не му тежеше. В Ломпок работеше в пералнята. Виж, там определено се справяше доста зле.

Крейн заобиколи леглото, влезе в банята и натисна дървения панел, докато механизмите се освободиха и отвориха процеп към един съвършено различен свят.

Неговият свят.

Стаичката беше само пет на два и нямаше прозорци. Върху стените беше закована поне десетина сантиметра изолация, покрита с бели дъбови плоскости. Така малкото пространство се отваряше и изглеждаше по-светло. На тавана бяха монтирани две лампи. Светлокафявият мокет беше залепен за шперплатовия под. Подовото отопление в основата на двуметровата стена поддържаше температурата на постоянно ниво. Насреща от край до край бяха вградени етажерки. Точно в средата под етажерките имаше направено по поръчка дъбово бюро, върху което седяха два самостоятелни седемнадесетинчови цветни монитора. Имаше също две клавиатури и също толкова входни устройства. От лявата страна на бюрото беше поставена дъбова масичка с малък ксерокс, скенер за трансформиране на текст и графика в дигитални импулси и два лазерни принтера „Самсунг Финали 8000i“. Всеки един от принтерите имаше капацитет осем страници в минута и съвършена точност на изображението.

Отдясно, в специално направен за целта дъбов шкаф, зад трите пирамидално разположени витрини седяха три компютъра „Пентиум“. Всеки имаше 128 мегабайта оперативна памет, 1,6 гигабайта хард диск със 166 MHz процесори и 4 мегабайтови видео платки. И трите компютъра бяха с изходи за който и да е от двата монитора. В случай че му трябваше повече мощност, можеха да се свържат и паралелно. Беше платил за всичко това цели двадесет хиляди долара.

Върху най-високата лавица по цялата дължина на стаята бяха наредени различни консумативи: тонер, касети и хартия за ксерокса и принтерите. Останалите три етажерки бяха претъпкани с книги, учебници и папки със списания и всички данни, които си беше позволил да изкара на принтер. Точно над бюрото беше подредил най-различни периферни устройства: 5,25-инчово флопи (в случай че някога му потрябва), две 3,5-инчови дискови и две 1-гигабайтови лентови устройства, три мултидискови CD-ROM устройства и два 28,8 kbps (килобайта за секунда) факс-модема. Върху една от лавиците имаше десет 4,3 гигабайтови хард диска.

Крейн знаеше, че в тази малка стаичка можеха да се поберат голяма част от информационните данни на Пентагона, стига само да поиска да са му подръка.

В малкия шкаф в ъгъла имаше непрекъсваема захранваща система, снабдена със стабилизатори на напрежението. Тя можеше да работи както на батерии, така и с електрическия генератор. Крейн не можеше да разчита особено на централното електрическо захранване, така че тази система презастраховаше чувствителните му компютри. Високо в планините на Колорадо кабелите често се късаха от тежестта на падналия сняг или прекършените клони на дърветата. Той живееше тук вече двадесет и два месеца и за това време външното електрозахранване беше прекъсвано три пъти, макар и най-много за четири часа.

Единственият въртящ се стол в стаята беше също от дъбово дърво, тапициран с мека сива кожа. Само за него Крейн беше платил 600 долара, но затова пък беше изключително удобен. Така и трябваше да бъде. Крейн прекарваше върху него дълги часове.

Той седна, пресегна се под бюрото и натисна главния бутон, който включваше всички устройства.

Най-хубавото на това, че живееше на 2500 метра надморска височина в заснежените колорадски планини, беше, че никой на света нямаше и най-малката представа къде точно се намира.

Поне в географския смисъл на думата.

Въпреки че беше доста глупаво за човек с неговия ранг в професията, Нейтън Грей изпадна едва ли не в детинско въодушевление при вида на френското крайбрежие. Пътуваше първа класа в „Боинг“-747 и току-що беше навлязъл в чуждо въздушно пространство! Той се залепи за стъклото, за да не изпусне нищо от гледката.

— Господин Грей?

Той се обърна и се усмихна на френската стюардеса, която доливаше кафе в чашата му.

Тя също му се усмихна в отговор:

— За пръв път ли пътувате за Европа, господин Грей?

— Не, за втори.

— Ще обиколите ли континента? — Тя явно се опитваше да поддържа разговора.

Грей изобщо не си падаше по флиртовете. Той беше свикнал да приема и нещата, и хората, ръководен от първото си впечатление за тях. Затова сега веднага разбра, че тя просто се опитва да бъде учтива, нищо повече.

— Този път ще разгледам само Швейцария. Ако изобщо ми остане време.

— Сигурна съм, че ще си прекарате чудесно. — Стюардесата се обърна и тръгна по пътеката, размахвайки нечупливата каничка кафе наляво и надясно като шпага. Грей отново се загледа през прозореца.

Той напускаше Съединените щати за трети път, ако се брои и пътуването му до Югоизточна Азия. За неговите четиридесет и пет години не беше успял да отиде дори до Канада или Мексико. Всъщност милиони американци също не бяха напускали страната си, но малкото пътувания се виждаха някак смешни на Грей, като се има предвид, че от двадесет и три години той работеше в международни компании. Петнадесет в „Ай Би Ем“, четири в „Датекс“ и още четири в неговата собствена.

В продължение на цели деветдесет минути той не откъсна поглед от зелените и червеникавокафяви петна, които се сливаха пред очите, му от 9000 метра височина. Накрая самолетът бавно започна да се спуска към Цюрих. Покритите със сняг върхове на Алпите го ужасиха за момент. Развълнува се при мисълта, че най-после се приближава до центъра на международната търговия. На двадесети този месец той наистина щеше да вземе участие в нещо със световно значение. Искаше му се да може да сподели ентусиазма си с някого.

Носът на боинга леко подскочи, когато се приземи на пистата в Клотен. По-нетърпеливите пътници зачакаха реда си на пътеката. Грей остана на мястото си. Едва когато всички слязоха, той се изправи, взе куфарчето и ръчната си чанта, пожела довиждане на вечно усмихнатата френска стюардеса и се отправи към терминала.

Трябваше да го посрещнат на летището. Някой сигурно вече се оглеждаше за висок метър и осемдесет, с кестенява, леко прошарена коса, кафяви очи и големи мустаци бивш каубой от Монтана. Грей беше слаб, с изпито лице и поглед чист като планинска вода. Хората, които не го познаваха, трудно можеха да повярват, че е доктор по програмиране. Но той изобщо не се интересуваше какво мислят (или не мислят) останалите за него.

— Хер Грей? — обади се някой от другата страна на митническата бариера. Грей се обърна. Ниският мургав възрастен мъж с идеално изгладен черен костюм и фуражка гледаше въпросително към него.

— Аз съм.

— Приятно ми е, Франц Мюлер. Последвайте ме, ако обичате. Имате ли друг багаж?

— Само този.

Мъжът взе ръчната му чанта и го поведе към сребрист мерцедес 500SEL. Отвори му задната врата и Грей се настани на удобната седалка. Минаха през целия Цюрих и продължиха на юг. Дългото пътуване не го отегчаваше ни най-малко.

Имената му се струваха ужасно интересни. Може би защото работата му беше тясно свързана с киберпространството, а там зад всяко екзотично име, хрумнало на компютърните маниаци, обикновено се криеше конкретен образ. Преминаха през Вализелен над река Лимат, „Рамищрасе“, „Банхофщрасе“, „Талщрасе“… Искаше му се да слезе от колата и да се разходи. Щом напуснаха града, край пътя се заредиха изумруденозелени полета. От време на време отляво се откриваше изглед към езерото. Грей беше очарован.

След двадесет и две мили Мюлер зави на изток, към езерото. Няколко минути по-късно минаха през масивна порта и продължиха на юг. От двете страни на портата върху каменните колони бяха поставени табели с надпис: „Verboten!“3

Дългата чакълеста алея се виеше през тъмнозелени борови гори и поляни, отрупани с вече поувехнали червени, жълти и сини диви цветя. Лятото беше към своя край. Пътят постепенно се изкачваше над езерото. Замъкът изникна пред тях изведнъж. Той се издигаше самотен на върха на хълма с лице към кристалната повърхност на езерото.

Неизвестно защо Грей реши, че му прилича на средновековна крепост. Не че имаше ров и подвижен мост, както си беше представял. Вярно, че от двете страни на големия западен вход се издигаха две островърхи кули, но само толкова. Десетметрови назъбени стени се виеха около масивната постройка. На места, там, където камъните на зида бяха възстановявани, светлееха петна хоросан.

Колата мина под свода на централния вход и спря в павирания двор. Грей сам си отвори вратата, слезе и любопитно се огледа. Цялата сграда беше опасана с високи корнизи. Край северната стена се виждаха гаражите. Шест от тях бяха построени няколко столетия след основното здание. Етажът над гаражите също беше пригоден за живеене. Вратите на един от тях бяха отворени и вътре се виждаха двама мъже, които усилено лъскаха още един сребрист мерцедес. От южната страна нагоре се виеха солидни каменни стълби. Отпред, с лице към езерото, главната резиденция запълваше почти цялото пространство между стените. Трите етажа бяха изградени от покрити с мъх сиви камъни. Тесните прозорци гледаха надолу, към двора. Най-горният ред беше вграден в стръмния, покрит с плочи покрив. Стената на приземния етаж беше скрита зад каменни арки. В средата, точно срещу него, имаше масивни, резбовани дъбови врати, обковани с боядисано в черно желязо. Зелен бръшлян се виеше по фасадата.

Лявото крило на огромната врата се открехна и в процепа се показа женска фигура.

— Здрасти, Нат!

Джорджия Тейлър изчезна от живота му преди близо две години. Почти беше забравил вече чаровната усмивка и детския израз на лицето й. След всичкото това време обаче спомените за краткия им роман не бяха преставали да го измъчват. Тогава Уестин я командирова в Северна Африка заедно с Дарла Самсън и връзката им приключи от само себе си. Уестин понякога беше ужасно разсеян и рядко се интересуваше от личния живот на подчинените си. В противен случай едва ли щеше да ги раздели толкова нетактично. Така поне си мислеше Грей.

Тя носеше маратонки, светлокафяви дънки и развлечена мъжка риза на сини райета. Не можеше да се каже, че е красива, но имаше нещо в очите и изражението й, на което не можеше да устои. Винаги му беше напомняла за момичетата в гимназията.

Въпреки че ужасно се зарадва на срещата им, изпита странно притеснение и я поздрави доста по-сдържано, отколкото му се искаше:

— Здравей, Джорджия. Не очаквах да те видя тук.

— Заповядай вътре. Сигурно си изморен от пътуването. — Гласът й звучеше по-самоуверено отпреди. Нещо в живота й явно се беше променило.

— Не се чувствам изморен. Полетът беше много приятен. — Грей веднага усети някакво скрито напрежение, но нямаше ни най-малка представа на какво може да се дължи. Със сигурност обаче не беше заради неговото пристигане.

— Това е, защото не пътуваш достатъчно често.

Грей пристъпи към нея. Докато се чудеше какво точно да направи, тя му спести неудобството. Хвана ръката му и топло я стисна. Той потрепери при допира.

— Франц, би ли занесъл багажа на господин Грей в стая 214?

Дългият коридор, в който влязоха, беше единствената част от интериора на сградата, останала непроменена от времето на германските обитатели през петнадесети век. Поставени в позлатени рамки маслени портрети на непознати мъже висяха по облицованите с черешово дърво стени. От двете страни на коридора имаше около десетина врати. Релефният рисуван таван беше опасан с позлатени корнизи. Имаше и две голи златни фигури, които държаха по един факел.

— Бил ли си някога тук? — попита Джорджия. Помогна му да си свали шлифера и го метна на закачалката до вратата.

— Не.

Тя му махна да продължи наляво. Ръката й беше нежна, с дълги, красиви пръсти.

— Апартаментът на Джером заема половината от този етаж. Вдясно са складовете, кухнята и няколко трапезарии. На целия втори етаж са разположени стаите на персонала и местата за почивка. Лабораториите и оперативните зали са на последния етаж.

Тя млъкна и го погледна:

— Много бърборя, нали?

— Да, но ми харесва. Липсваше ми.

Някаква сянка от миналото премина за миг през лицето й.

— Да, добре. Джером те очаква.

Срещата им не протичаше по начина, който Грей толкова пъти си беше представял. Тя тръгна по коридора, без да го поглежда, и той послушно я последва. Спомни си за колито, което имаше като малък. Почувства се глупаво.

Минаха край масивните черни дъбови стълби в средата на залата и продължиха наляво през отворените двойни врати. Краката му потънаха в дебелия светлобежов килим. Стаята, в която влязоха, беше десетина метра широка и около петнадесет дълга. Стените бяха покрити с кафява коприна на тънки сини ивици. Цялата Източна част беше остъклена и гледаше надолу към езерото. Дебелата три метра каменна стена направо биеше на очи. Имаше няколко стола от хром и морскосин плат. Масите пък бяха от хром и стъкло. Край стените лежаха жълти възглавнички. Бяха окачени и няколко абстрактни картини с преобладаващ жълт цвят. На стъклената извита масичка до прозореца седеше Джером Уестин. Пред него имаше компютърен терминал и телефон — единствените аксесоари в стаята, които подсказваха с какво се занимава.

Уестин рязко се изправи и на лицето му грейна ослепителна усмивка.

— Господи, Нат, страшно се радвам, че успя да дойдеш.

Грей се наведе над масата и здраво стисна ръката му.

— Аз също, Джером, аз също.

— Добре, сядай. Джорджия, мислиш ли, че ни е останало малко кафе?

— Ще отида да проверя. — Тя безшумно напусна стаята.

— Къщата ти си я бива, Джером.

Уестин беше поласкан.

— Харесва ли ти, Нат? Ремонтът ми отне близо година, но си струваше. Чакай само да я разгледаш цялата. Ще ти падне шапката!

Грей наистина се радваше на срещата си с Уестин. За последните две години Уестин беше посетил Щатите само няколко пъти. През останалото време двамата бяха контактували главно чрез телефона, телекса или електронната поща.

Джером изглеждаше много добре. Грей знаеше, че наближава шестдесетте, и въпреки това не би му дал повече от четиридесет. Беше слаб, със стегната фигура, без излишни тлъстини. Носеше жълт пуловер и сини панталони. Светлосиньото спортно сако не можеше да скрие широките му, силни рамене. Приятното му лице беше гладко, с нежен загар. Възрастта и грижите не бяха оставили никакви следи по него. В кафявите му очи винаги горяха малки весели пламъчета, сякаш светът около него е безкрайно забавен. Годините бяха успели само да посребрят слепоочията му, нищо повече. Целият му вид сякаш излъчваше жизнерадост и успех. Сигурно затова се появяваше толкова често по страниците на международните бизнес-издания. Журналистите страшно си падаха по лъчезарни, стъпили здраво на земята милиардери.

Като изключим прошарената коса, той изглеждаше абсолютно непроменен от времето, когато се запозна с Грей в бара „Себастиан“ в Боулдър, Колорадо. Тогава Нейтън още работеше в заводите на „Ай Би Ем“ в Лонгмонт. В този петък Джером с мъка си проправи път през тълпата компютърни специалисти и седна до него на бара.

— Вие ли сте Нейтън Грей? — попита той, като едва успяваше да надвика шума наоколо.

Въпросът изненада Грей. Помисли си, че си има работа с някой от сътрудниците на фирмата.

— Пипнахте ме.

— Чакам ви от доста време. Името ми е Джером Уестин. Бих искал да си поговорим.

Нейтън сви рамене и последва Уестин в едно от сепаретата. Седна, стиснал чашата уиски в ръце.

Уестин се ухили:

— Не вярвам да има някой друг Грей с такива мустаци наоколо, но все пак искам да се уверя, че разговарям с този, който ми трябва. Вие сте инженер в „Ай Би Ем“?

— Точно така.

— Работите за фирмата-майка петнадесет дълги, дълги години? Не сте женен и се чувствате ужасно отегчен?

— За последното не съм толкова сигурен — сопна се Грей. Този мъж се опитваше да обиди работодателя му.

— След петнадесет години в „Ай Би Ем“ аз лично вече умирах от скука — поясни Уестин. — Преди това същото стана и в „Ейч Пи“ и „Ен Ар Си“.

Накъде ли биеше?

— Е и?

— Открих собствена компания.

Грей отново сви рамене.

— Как върви?

— Не е лошо. Е, още не мога да се сравнявам с Рос Перо, но не е далеч времето, когато и това ще стане.

Перо беше напуснал „Ай Би Ем“, за да открие „Електронни информационни системи“ в Далас, защото беше решил, че бъдещето е в програмирането и софтуерните пакети, а не в хардуера. Компанията постигна баснословни резултати и му донесе милиарди долари, ако парите са мерило за успех. А те са.

Грей попита:

— За какво искахте да говорим?

Очите на мъжа закачливо проблеснаха:

— За положителни неща.

— Какво означава това?

— Аз ще ви помоля да напуснете работа и да постъпите в моята компания. Вашият отговор трябва да бъде положителен.

Нат си спомни ентусиазма, който се излъчваше от Уестин тогава. Изобщо не се беше променил.

Джорджия се върна със сребърен поднос, върху който имаше порцеланови чашки и инкрустирана сребърна каничка. Наля три кафета и седна. Уестин отпи и се усмихна:

— За отличен инженер по електроника и вицепрезидент на фирмата тя прави хубаво кафе. Не мислиш ли?

Грей не знаеше, че Джером я е назначил за вицепрезидент на „Датекс“-Цюрих.

Той кимна и опита кафето. Беше без кофеин, както и очакваше.

Джером попита:

— Преди да те разведа из къщата, кажи ми накратко как вървят нещата при теб?

— Готови сме повече от всякога. Няма никакви проблеми — самоуверено заяви Грей.

— Ами Глоубнет?

Докато разработваха основните концепции, откриха, че комуникациите придобиват огромно значение в световен мащаб. Софтуерът, или компютърното програмиране на системите за сигурност, все още беше основен приоритет, но мрежата Глоубнет вече погълна двеста и петдесет милиона долара само в Съединените щати.

Мрежата беше работа на Нейтън. Неговата компания „Компсистемс“, подкрепяна и финансирана главно от „Датекс“, се създаде именно с тази цел.

— Миналата седмица проведохме последните тестове — докладва Грей. — Седемте операции бяха изпълнени със стопроцентова точност. Що се отнася до сигурността, наех четирима от най-добрите и ги накарах да дешифрират кодовете. Не успяха.

— Чудесно! Същите резултати бяха получени и на Континента, в Африка, Великобритания и Азия. Ако бяхме в Хюстън, щях да кажа: „Всички системи работят!“

Уестин се завъртя на стола си и погледна през прозореца.

— Виж какво езеро! Толкова е красиво и спокойно! Повърхността му е гладка като стъкло. Невероятно!

— Да, наистина. — Е, не можеше да се сравнява с Монтана, но Грей оценяваше великолепието му.

Уестин се обърна и каза:

— Точно такъв трябва да бъде нашият свят. Спокоен.

Грей погледна към Джорджия. Лъчите на утринното слънце се отразяваха във водите на езерото и пълнеха очите й със светлина.

И с възхищение.

В Москва президентът беше събрал всички министри в кабинета си. Вътре беше прекалено топло. Не достигаше въздух. През прозореца Жувармов видя как уличното осветление край Кремъл се включи. Лампите едва се забелязваха през гъстия сняг, който валеше целия следобед. Отново се заслуша в доклада на секретаря:

— … са напълно прекъснати!

Генерал Виталий Иванович Жувармов оглавяваше руското министерство на сигурността и вътрешните работи — наследника на КГБ. Преди време генералът ръководеше второ главно управление в Комитета за държавна сигурност. В продължение на шест години той беше отговарял за контраразузнаването и сега въпреки безупречната си характеристика непрекъснато трябваше да доказва, че работата му е била в интерес на държавата, а не на въпросната организация. Много хора продължаваха да се съмняват във верността му и да го подозират в някакви скрити лични интереси.

Тъй като проблемът явно засягаше и неговото министерство, той се намеси:

— Обяснете по-подробно, ако обичате.

— Всички средства за комуникация са прекъснати — търпеливо отговори секретарят. — Системите за предаване на информация не функционират. Компютърните трансферни програми са блокирани. Не можем нито да предаваме, нито да получаваме данни по електронната поща.

Жувармов се усмихна:

— Защо не опитате с телефона?

— Опитахме! Също не става!

Генералът погледна първо към президента, после към тъмночервения телефон на бюрото му.

— Моля, генерале, проверете сам — съгласи се президентът.

Жувармов стана от мястото си и отиде до бюрото. Вдигна слушалката и продиктува на дежурния секретар директния номер до Ленгли. По времето, когато работеше в КГБ, беше немислимо да разполага с директна телефонна линия с колегите си в Щатите. Сега това му се струваше съвсем естествено.

— Генерале, връзката не може да се осъществи.

— Дайте ми линия. Ще набера номера сам.

Когато чу сигнала, Жувармов натисна съответните числа.

Сигналът изчезна.

В слушалката цареше абсолютна тишина. Сърцето му се сви.

Той се обърна към мълчаливите мъже, седнали край масата вдясно от бюрото на президента.

— Защо американците биха прекъснали така внезапно връзката си с нас?

Никой от присъстващите не знаеше отговора. Или ако го знаеше, не беше готов да предложи решение на проблема, нито някаква обоснована теория.

Всички гледаха към него с надежда. Силните на деня се бяха уплашили от факта, че американците не искат да разговарят с тях.

Генерал Жувармов се замисли. Той беше едър, космат мъж, с широки рамене и гърди. Черният му костюм беше много зле скроен и не му стоеше добре. За разлика от мъжете в стаята той не признаваше западните дизайнери. Тясната дреха създаваше впечатление, че под нея се крият много излишни тлъстини, но това не беше вярно. Мускулите на ръцете, бедрата и стомаха му бяха по-твърди и от стоманеносивите му очи. Лицето му беше широко, с гъсти черни вежди и синкави от наболата брада страни. Косата му растеше ниско над челото. Жувармов беше политик от старата школа и нямаше вяра на чужденците. Новата линия в Русия много го притесняваше, но би дал и живота си в името на нейния успех.

Той се обърна към президента и каза:

— Вижда ми се невероятно всички форми на комуникация да откажат по едно и също време. Възможностите са две.

— Слушам.

— Първата е американците, незнайно защо, изведнъж да са решили да ни изолират. Може би заради употребата на сила в Азербайджан. Но това е малко вероятно. Диалогът в останалите области не е прекъснат, а американският президент публично заяви, че разговорите между двете държави трябва да продължат. Втората, по-вероятна възможност е саботаж.

— Саботаж в техните системи? — попита секретарят.

— Или в нашите. Голям процент от хората у нас все още не одобряват отношенията ни със Запада.

— Ако проблемът идва от тяхна страна, не можем да направим нищо — каза президентът. — Генерале, погрижете се да проверите дали връзката се разпада на наша територия.

— Разбира се — обеща Жувармов.

Въпреки че не разбираше почти нищо от компютри.

Работата на заместник-оперативния директор никак не беше лесна. Тя струваше на Питър Мартин хиляди безсънни нощи, две съпруги и вероятно едно дете. Синът му вече беше на осемнадесет и сериозно обмисляше предложението за работа в Анаполис. Безусловното влияние на Мартин седеше в основата на това предложение, но Джаред Мартин се разкъсваше между желанието си да приеме работата и гордостта. Беше наследил от майка си вечното подозрение към него.

Мартин затвори телефона след двадесетминутен дебат със сина си. Опитваше се да го уговори да обядват заедно и да обсъдят проблема. Беше сигурен, че това което иска да направи за него, е правилно, но влиянието на Мери-Ан Мур Мартин се усещаше непрекъснато. Тя се спотайваше в сенките на скъпия си нюйоркски апартамент и следеше всеки негов ход. Това беше доста изморително и за Питър, и за Джаред Мартин. Все едно Том Брокоу, Дан Радър и Питър Дженингс едновременно да ти надничат през рамото, докато се опитваш да начертаеш политическите стратегии за Ирак. Тя никога не беше съгласна с решенията му.

Мартин посегна към бутона на интеркома точно когато вратата на кабинета му се отвори и влезе Норма Уайлд с димяща чаша в едната ръка и стенографски бележник в другата. Енергичната блондинка работеше за него вече пета година и му беше безусловно вярна.

— О, господи!

— Помислих си, че може да имате нужда от още едно кафе. — Тя остави чашата пред него и седна на стола отсреща.

Мартин отпи от силната гъста течност.

— Да, наистина. Какво ми остава за днес, Норма?

Тя остави бележника си на бюрото.

— Направих няколко промени. Имате уговорена среща с директора в два часа. По негово настояване. Заради Кловис, Ню Мексико. Наложи се малко да поразместя останалите ангажименти. Срещата със сенатора Уилямс от надзорния комитет по разузнаването се отлага за четири и половина. Били Мойгън ще бъде тук в пет. Обади се Том Креншоу. Настоява да се види с вас, преди да замине за Атланта.

Креншоу беше негов стар познат, още от времето когато Алън Дълес шпионираше Обединението на североизточните университети. Освен това работеше за Мартин в тайната секция, наречена оперативен директорат — един от общо четирите в ЦРУ Мартин оглавяваше оперативния, а колегите му със същия ранг стояха начело на разузнаването, наука и технологии, и администрацията.

Отношенията им се бяха обтегнали, когато Креншоу предаде приятелите си и получи научна степен на запад от Масачузетс. Самият Мартин, въпреки че беше роден и израсъл във Върмонт, завърши право в Калифорнийския университет. Обществената и политическа реакция след Уотъргейт и последвалата чистка в Управлението отвориха пътя за хора като Мартин. Томас Креншоу веднага го обяви за предател.

— Каза ли какво иска?

— Не, не пожела. Още ми няма доверие.

— Добре, провери дали ще успее да дойде, преди да съм излязъл.

Норма си записа инструкциите, после набързо нахвърли и тези за следващите два дни. Напълни отново чашата му и излезе. Мартин се зае да сложи в ред кореспонденцията, натрупала се по време на двудневното му отсъствие.

Отбелязваше и записваше кратки въпроси в полетата. Кодира телекс до нелегалния агент в Куета, Пакистан, с който искаше повече информация за местното производство на плутоний.

Креншоу пристигна точно когато привършваше втората купчина писма.

— Кафе, Том?

— Мога да мина и без тази гадост, която тук наричате цивилизовано питие.

Креншоу носеше бутиков морскосин вълнен костюм, снежнобяла риза и елегантна вратовръзка на тънки райета. Беше на петдесет и шест и годините му си личаха, но гарвановочерната му коса беше грижливо пригладена назад. Косата подчертаваше тъмните му очи, твърде малки за широкото, отпуснато лице.

— Тогава ще си останем жадни. — Мартин нямаше намерение да изпраща Норма до автомата за безалкохолни напитки само заради Томас Креншоу. — Какъв е проблемът, Том?

— Президентът прекара няколко безсънни нощи заради бъркотията в Средния изток. Медиите непрекъснато се опитват да уронят престижа му. — Креншоу винаги говореше така, сякаш е в директен контакт с нещата. В този случай коментарът му създаваше впечатление за близки отношения с президента. Мартин реши все пак да не рискува.

— Знам.

— Имам идея как да отклоним напрежението.

— Целият съм в слух — подкани го Питър с нежелание. Креншоу имаше нюх за операциите и беше доста добър в занаята, стига някой покрай него от време на време да го връща на земята. Идеите му бяха новаторски и смели и обикновено, поизчистени от това-онова (естествено след бурните му протести), можеха да се приложат на практика. Мартин винаги се беше удивлявал на интересните му хрумвания.

— Нека официално изтеглим хората си оттам. Да вдигнем шум в пресата, че се съобразяваме с вълната от критики и да позволим на движенията за мир да се развиват.

— И да оставим съюзниците си да се оправят, както могат?

— Не, не. Преди да се оттеглим, ще създадем нова организация. Няма значение как ще се казва, да речем Фронт за равенство. Нещо такова.

— И Фронтът за равенство е…?

— В него ще влизат хора от различни националности. Имаме обучени агенти, внедрени къде ли не — виетнамци, тайванци, кубинци, нигерийци, аржентинци и с каквито още там разполагаме. Ще ги оставим да изпълняват мисията вместо нас.

— Но те всички са наясно за кого работят, Том. Представяш ли си какво ще стане, ако заловят един от тях и той изпее: „ЦРУ“?

— Да, но те ще бъдат наново завербувани във Фронта и ще останат с впечатление, че са напуснали Управлението. Ще им предоставим сигурно прикритие и голяма заплата. Така ще си мислят, че работят за Фронта за равенство, без да знаят кой стои зад него.

Мартин се замисли. Идеята никак не беше лоша.

— Не мога да отрека, че има логика в това, което казваш, Том. Като изключим липсата на средства, останалото ми харесва. Продължавай с аргументите.

Креншоу въздъхна дълбоко. Палавата усмивка сигурно трябваше да покаже, че Мартин е изпуснал най-важното.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно средства от частни и обществени сдружения, Питър. Както и да е, най-хубавото в цялата работа е, че ако се случи хеликоптер да бъде взривен или някой остане без крака след акция, медиите няма да притискат нас. На никого не му пука, ако виетнамец или тайванец загуби живота си.

— Прав си, това е още едно предимство. Защо не ми съставиш примерен бюджет и програма?

Така поне щеше да го остави на мира няколко дни.

Мигащата лампичка на телефона привлече вниманието му. Норма го търсеше на вътрешната линия, вместо както обикновено да използва интеркома. Сигурно беше нещо наложително.

Той вдигна слушалката.

— Питър, имаш две спешни обаждания. Луан Ръсел чака на другата линия. Казва, че е много важно. Търси те и секретарят на Държавния департамент. Всички са в паника.

Четвърта глава

— Без съмнение компютрите контролират всичко — каза мъжът от Агенцията за национална сигурност. — От автоматичното запалване в двигателите до — както е и в нашия случай — телефонните връзки.

Агенцията за национална сигурност се намираше във Форт Джордж Дж. Мийд, Мериленд. Това беше разузнавателното управление с най-широк обхват на действие в света. Агенцията следеше всички радио, микровълнови и сателитни предавания, които бяха свързани по някакъв начин с националната сигурност. Тя разполагаше с най-напредналите технологии за кодиране и дешифриране на информация. Там работеха най-добрите експерти в съответните области или най-малкото бяха привлечени като консултанти.

Веднага щом стана ясно, че комуникациите между Съединените щати и Русия са прекъснати, Луан Ръсел се обади в Мериленд. Проблемът беше извън нейната компетентност. От агенцията й изпратиха Рикардо Веласкес, шеф на един от компютърните им отдели. Той беше леко закръглен мъж с дълга кестенява коса и спокойни кафяви очи. Носеше очила с дебели стъкла и тъмни рогови рамки. Луан остана приятно изненадана от учтивото му сдържано поведение на семеен мъж.

Веласкес и Мартин бяха прекарали цялата нощ в кабинета й, разсъждавайки над проблема. Отделът по компютърни престъпления на Ръсел, или „компбригадата“, както я наричаха работещите в нея, заемаше целия трети етаж в сградата „Дж. Едгар Хувър“ на авеню „Пенсилвания“. И въпреки това мястото едва стигаше за всичките стъклени клетки, бюра и хора, натъпкани на всеки квадратен метър. В момента шестнадесет от общо тридесет и петимата й подчинени бяха заети в централната зала. Компютърните терминали и телефоните се използваха с пълна пара.

Ръсел, Мартин и Веласкес седяха в остъкления й кабинет в ъгъла на ярко осветената зала, така че тя можеше да следи отблизо дейността на „бригадата“ си. Мартин й се виждаше доста изтощен. Умората му личеше: вече не я гледаше с онази недвусмислена дързост, която беше забелязала по време на вечерята им след Ню Мексико.

Тя можеше да разбере как се чувства след такава нощ.

— Може би преувеличаваме малко нещата — каза Мартин. — Нали всичко отново си е наред.

— Не съм чак толкова сигурен — отговори Веласкес.

— Рик е прав, Питър — съгласи се Ръсел. — Това беше поредната демонстрация на сила. Още веднъж той — или тя — ни показа, че може да нахълтва в системите ни, когато си пожелае. Същото беше и в Кловис.

— Онова, което ми разказахте за банката — продължи Веласкес, — никак не е маловажно. Унищожаването на цялата база данни е катастрофално. За обикновения гражданин това може би не е така. Поне докато не открие, че спестяванията му са на нула.

— Има едно нещо — обясни Ръсел, — което страшно ме притеснява. Всичко е прекалено очевидно. Обикновено хората, които се вмъкват в компютърните системи, го правят възможно най-дискретно. Опитват се да скрият следите си. В нашия случай обаче това не е така. Сякаш той иска да го хванем.

Веласкес кимна:

— Дано да си права. Най-големият кошмар е, че не можем да разберем как точно го прави.

— Не е ли вирус? — попита Мартин.

— В общи линии, да. Но изобщо нямаме представа каква е природата му. Другото, което ме смущава, господин…

— Питър е достатъчно.

Веласкес кимна и продължи:

— Засегната е държавната сигурност. А това е, или по-скоро беше, една високообезопасена система.

Ръсел погледна към копието на предупредителното съобщение. Беше изпратено по електронната поща на адреса на президента: president@whitehouse.gov. Не че той четеше лично цялата си кореспонденция. За това си имаше специален екип, който преглеждаше постъпилата информация и отговаряше, ако сметнеше за необходимо. Такава беше философията на „откритостта“ на администрацията. Всеки трябваше да има достъп до президента. Същата практика се прилагаше, макар и по-ограничено, и в Сената. Обемът на получените съобщения беше удивителен, така че се налагаше въвеждането на специална процедура за пресяване на фалшивите данни и тематично обобщаване на останалите. Малко от тях стигаха до върха на пирамидата.

Предупреждението беше кратко: „ОБЕДИНЕНАТА БАНКА В КЛОВИС, НЮ МЕКСИКО, ЩЕ ПРЕТЪРПИ КАТАСТРОФА. ИЗПРАТЕТЕ НЯКОЙ ДА НАБЛЮДАВА КОМПЮТРИТЕ ИМ ПРЕДИ 15:00 ЧАСА НА 13 ОКТОМВРИ.“

Белият дом получаваше цяла камара заплашителни писма, но някой от екипа явно беше решил, че точно това е достатъчно сериозно, за да го пропусне нагоре. Може би, защото носеше символа на намръщеното лице, а не както обикновено съответния потребителски идентификатор. Но служителят, обърнал внимание на съобщението, в никакъв случай не беше сбъркал.

— За какво използваш компютъра си, Питър? — попита Веласкес.

Мартин се ухили:

— Имаш предвид, когато не го ползва Норма?

— Точно така.

— Често казано, не разбирам много от тая работа. Имам няколко електронни таблици, които ми помагат да следя развитието на проектите. Бюджетът и разпределението на сумите също са там. Често търся информация в базата данни на ЦРУ Изпращам доста неща по електронната поща. Получавам повече, отколкото ми се иска.

— Дай ми някакъв пример, и тъй като и тримата разполагаме с необходимото разрешително, мога да ви покажа копия на кореспонденцията ти, които пазим в Мийд.

— Вярвам ти.

— Добре. Поддържаш постоянни контакти с хора от Управлението. Това е първото ниво на засекретеност. От време на време излизаш извън тези рамки — или огнения кръг, както се изразяваме понякога, — за да се свържеш с някой друг. И тъй като вчерашният случай беше такъв, да вземем за пример руското министерство на сигурността.

Мартин се поколеба за момент, после каза:

— Генерал Жувармов.

— Адрес?

— Жув-процент-милнет-ет-руснет-точка-ру.

— Страшен си — усмихна се Веласкес. — Звучиш като специалист.

— Винаги съм искал да бъда.

Мъжът от Агенцията за национална сигурност написа адреса в бележника си върху бюрото на Ръсел:

— Това е директната връзка — обясни той.

Ръсел наблюдаваше минисеминара с известно забавление. Питър Мартин явно не гореше от желание да му показват подробностите. Той, както много като него, искаше да натисне копчето и колелото да се завърти. А ако нещо не вървеше, някой все щеше да го поправи.

— Как стига дотам съобщението ти?

— О, боже! Трябва ли да знам?

— Ако искаме да намерим решението заедно, това може да ти бъде от полза — каза Веласкес, като хвърли бърз поглед към Ръсел. Гледани отдясно, стъклата на очилата отразяваха ярката светлина и напълно скриваха очите му. Тя предположи, че той се притеснява дали не е прекалил малко с Мартин, като се има предвид, че той все пак е заместник-оперативен директор.

Тя изведнъж разбра, че отношението й към Мартин се е променило. Неговата репутация, месторабота и пост вече не я впечатляваха ни най-малко. Прекараното време с него и, разбира се, вечерята бяха развенчали мита.

— По дяволите, Питър! — каза тя. — Някой в Белия дом е бил особено прозорлив, като е настоявал да присъстваш още от самото начало. Това фиаско в Държавния департамент е толкова твоя работа, колкото и моя.

Мартин повдигна едната си вежда. Имаше хубави очи.

— Е, добре. Нямам никаква представа. Чрез Интернет, предполагам.

— Отлично! — похвали го Веласкес. — Точно това биха си помислили повечето хора. Такава е и идеята. Работи без грешка! Същността на процеса трябва да бъде прозрачна за потребителя. Важно е усещането. Изпращаш съобщението, без да си даваш сметка за всичките сложни маршрути, изработвани от десетки компютри освен твоя.

— Значи не е Интернет?

— Не, не съвсем. Луан, ще му разкажеш ли малко история?

— Продължавай ти, Рик.

— Добре. Още в каменната ера — петдесетте, шепа прозорливи люде в страната смятали, че бъдещето на компютрите не е само в оръжейните системи…

Мартин изръмжа. Той явно не обичаше история, по-стара от десет години. Ръсел му се усмихна.

— … Те сглобявали и разглобявали фантастични машини, много от които били големи колкото цели сгради. Такива е имало в Масачузетския технологичен институт, в Станфорд и прочие. После се случили няколко неща, които страхотно допринесли за развитието на компютрите. Едно от тях е разработването на пряк контакт с потребителя.

Мартин се намръщи.

— Преди, Питър, са били необходими няколко дебели купчинки с перфорирани карти, за да се вкара информацията в компютъра. После е трябвало да изчакаш една нощ и да провериш какво е изплюла машината на сутринта. Айвън Съдърланд от университета в Юта например започнал разработването на графичен интерфейс. Данните вече се появявали на екран. Така потребителят вече имал възможност да работи с клавиатура. Истинска революция.

Министерството на отбраната е финансирало и е било основен поддръжник на тези проекти. Те виждали приложението на компютрите само за военни цели. И тъй като машините все още били невероятно скъпи, а специалистите работели из цялата страна, министерството основало Агенцията за съвременни изследователски проекти — АРПА4. Една от основните цели на АРПА била да свързва изследователите с огромните компютри, вместо да купува много такива. Първата голяма мрежа, наречена АРПАНЕТ, била създадена през 1969 година. С течение на времето към нея били присъединени множество по-малки структури. Обособила се отделна мрежа — Милнет5, специално за нуждите на отбраната. Именно чрез нея твоето съобщение достига до генерал Жувармов. И понеже броят на присъединяващите се към централата непрекъснато нараствал, накрая тя станала известна като ДАРПА Интернет.

Натискът от страна на някои групи — независими изследователи, академици и частни лица, основали собствени мрежи — бил прекалено голям. В крайна сметка тези обединения, като това на потребителите — Юзнет6, или на компютърните специалисти — КСНЕТ7, също получили право на достъп до главната структура. През 1986 година били основани Националната научна фондация и мрежата НСФНЕТ8, която свързвала три суперкомпютъра. Тя постепенно изместила АРПАНЕТ, която била закрита през 1990 година.

И така, гръбнакът на цялата система се нарича Интернет, но тя от своя страна е разделена на отделни подсистеми за обслужване на военните, космическите проекти и прочие. Те обработват информацията изключително бързо. Скоростта на трансферите нараства непрекъснато, като към момента е около четиридесет и пет мегабита, или пет хиляди страници за секунда. Няма да е далеч времето, когато ще можем да прехвърлим цялото съдържание на библиотеката на Конгреса за броени минути.

Към Интернет са свързани хиляди по-малки мрежи. Ако се включиш там и искаш да изпратиш съобщение на Луан например, нещата са от прости по-прости. Обръщаш се към нея на адрес…

— Луръс-ет-сисиес-точка-ефбиай-точка-гов — издекламира Ръсел.

— Което изглежда по следния начин — каза Веласкес и му показа бележника си:

По всичко си личеше, че Мартин също го знае.

— Но ако искаш да изпратиш нещо по електронната поща на Жувармов, а той е към отделна система в Русия, съобщението ти първо минава през Милнет. Там компютър го насочва към неговата мрежа, често наричана външна, и едва след това към крайния приемник. Такъв адрес се нарича входен. Цялата тази конгломерация, която никой не е в състояние да определи точно, защото се променя и разширява с часове, е просто Мрежата. Джон Куотърман я нарече в справочника си Матрицата.

— Не мога да разбера за какъв дявол ми беше… — започна Мартин.

— Още само две неща, Питър, и ще можем да кажем, че основата е положена. Пакетирането на данни.

— Пакетирането на данни! Винаги съм се чудел как става.

— Още една огромна крачка напред. Преди много години, когато телефонните линии били замърсени с всякакви смущения, информацията се придвижвала със скорост триста бита за секунда, или триста бода9. Съобщенията се получавали силно изкривени. Единственият изход бил да се раздели текстът на по-малки пакети от по неколкостотин знака с отделни идентификатори и да се изпраща на части. Получателят сам сглобявал съдържанието на съобщението. Най-интересното в случая е, че пакетите не се движат непременно по еднакъв маршрут. Компютрите сами решават как да ги насочат. Ако някоя от линиите се разпадне, останалият текст спокойно може да бъде изпратен по друг път. Или чрез микровълнови и сателитни връзки. Потребителите не си дават сметка за това, компютърът взема решението вместо тях. Така процесът се ускорява неимоверно.

— Значи, ако изпратя на Луан писмо, дълго една страница, то може да се прехвърли на два или три пакета.

— Точно така.

— Разбрах. Ще пиша по-кратки писма.

Веласкес се ухили.

— Минаваме нататък. Трите най-употребявани услуги в Интернет, а и останалите мрежи са следните:

Първо идва електронната поща, която се използва най-често от потребителите. Още с включването на компютъра символът започва да мига. Извикваш съобщенията, оставени за теб на екрана, прочиташ ги и отговаряш. Изчислено е, че общо дванадесет милиона души в четиридесет и пет страни имат електронна поща.

После стигаме до протокола за предаване на файлове — ФТП10. Написано с малки букви — фтп — обикновено означава програма за предаване на файлове.11 Те се използват за трансфер на информационни и графични файлове и дори на аудио и софтуерни програми от един компютър до друг.

За да направиш това обаче, използваш една друга услуга — дистанционното влизане в системата.12 Ако ти, като независим компютърен оператор, си свързан с някакъв друг компютър, можеш да влизаш в неговите програми, да бърникаш из директориите и файловете му и да прехвърлиш каквото ти трябва в твоята информационна памет или на диск. И обратно, възможно е да прехвърляш твои файлове в чужда памет.

— Това ли е всичко? — попита Мартин.

— В общи лиши. Ето защо глобалното свързване на компютрите е толкова възбуждащо, Питър. Знания, които са достъпни за всеки, независимо къде се намира. Огромен обем информация, която всъщност никой не може да прегледа. Съществуват и множество услуги, които само помагат на хората да търсят каквото им е необходимо. Ще ти разкажа някой друг път.

— Но не всеки може да влиза навсякъде, нали?

— За това са системите за сигурност, паролите и така нататък. Има кодове, които могат да ти дадат достъп до изключително поверителни бази данни. Но и ти, и всички останали в мрежата можете да ползвате общия обем без парола. Достатъчно е да „кажеш“ на компютъра да се свърже с интересуващата те система и да дадеш команда за прехвърляне на файла. От друга страна, ЦРУ, ФБР, Агенцията за национална сигурност и хиляди други корпорации са достъпни само за хора, които знаят необходимите кодове и пароли.

— Точно в това е проблемът, Питър — намеси се Ръсел. — Някой е разполагал с информация, която му е позволила да нахълта в системите на Държавния департамент, Обединената банка в Кловис и телефонните мрежи. И за мен, и за Рик е повече от ясно, че в компютрите е прехвърлен файл, който е нарушил нормалната им работа.

— Хакер? — попита Мартин.

— Думата често се употребява погрешно — обясни експертът от Агенцията за национална сигурност. — Хакер с уважение са наричали млад компютърен гуру от шестдесетте и седемдесетте. Именно на тях дължим всичко, с което разполагаме днес. Една от основните ни задачи в Мийд е да откриваме различни кодове, нещо като самопроверка. Само дето за нас е законно. Точно с това се занимават и разни неориентирани маниаци с персонални компютри. Те се вмъкват в университетските дневници, за да променят оценките си, или анулират сметките си в електрическите компании. Но тези хора, Питър, обикновено не разполагат нито със знанията, нито с нужната суперкомпютърна мощ и не могат да разгадават кодовете. В повечето случаи просто са се докопали до списъка на паролите.

— Списъците струват цяло състояние на черния пазар — допълни Ръсел. — При някои акции сме конфискували цели купища незаконно придобити кодове. Ще позволиш ли аз да попълня познанията му по философия, Рик?

— Ама разбира се.

— Философия?! — извика Мартин. — Какво общо има тук философията?

— Опитваме се да те научим на нещо за компютрите, Питър — отговори тя. — Не протестирай!

— Първо имам нужда от малко кафе.

Мартин събра трите чаши и излезе. На масата отвън сребристата машина бръмчеше двадесет и четири часа в денонощието. Някой беше поръчал понички. Той сложи няколко в една от картонените чинийки, закрепи я върху пълните чаши и се върна обратно.

— Аз не искам кафе, благодаря — промърмори Ръсел и побърза да вземе поничката с най-дебелата шоколадова глазура.

Отхапа едно голямо парче, преглътна го и продължи лекцията си. За нея това не беше нищо ново. Същите проблеми бяха обяснявани многократно на най-различни аудитории.

— Става въпрос за виртуалното общество.

— Май съм чувал нещо подобно.

— Наричат го още съвършената демокрация. По правило, а и според идеологията на онези млади учени, за които ти говори Рик (а повечето от тях са смятани за бунтари), почти всички мрежи са децентрализирани. Няма да повярваш колко от тях са били в основата на Хейт-Ашбъри по време на виетнамската война или в комуните — например Хог Фарм в Тенеси. Питър, тези хора не просто са създавали компютърни системи. Те са изграждали, или поне така са си мислели, „глобалната общност“. Маршал Маклуън посочва същото в книгата си. Те са искали да бъдат възможно най-независими от големите правителства.

— Може ли да те прекъсна за малко? — попита Мартин.

— Да, и бездруго не е възпитано да се говори с пълна уста. — Тя отново се зае с поничката си.

— Как така знаеш всичките тези неща?

Луан преглътна залъка си и отговори:

— Работя в отдела по компютърни престъпления. Трябва да знам какво правя. А това означава да разбирам причината за различните мотивации. В миналото Федералното бюро се провали на няколко пъти. Проведоха се акции срещу така наречените хакери и се конфискува апаратура, без да се знае какво, по дяволите, става и защо е всичко това. Вбесихме доста хора, някои от които се оказаха важни. Те основаха Фондация „Електронни граници“, за да се пазят от намесата на ФБР и тайните служби. Мичъл Капор, който се прочу и забогатя с „Лотус 1-2-3“, Стив Вожняк — един от създателите на „Епъл“, и Джон Гилмор — човекът, който разви телекомуникациите „Юникс“, използвани в Интернет — това са бащите на тази фондация. Те застанаха срещу нас в съда. А ние нямаме нужда от подобни врагове, Питър.

— Добре де.

— Както и да е, в повечето случаи мрежите нямат централизирана администрация. Хората, които ги използват, независимо дали са десет или десет хиляди, определят как ще се управляват. Както е със Световната електронна мрежа „Уел“13, възникнала алтернативно в Сан Франциско.

— Ами Световният каталог?

— Създаден е от същите среди. Всъщност повечето от идеите са надживели контракултурата. Демократичният принцип при използването на мрежата е друг голям феномен. Когато включиш компютъра си и започнеш разговор или изпратиш електронна поща например на адрес: крейт-ет-питиемпи-точка-ейол-точка-ком, няма как да разбереш дали Крейт е мъж или жена, черен или бял, млад или по-стар. Крейт е просто човек и нищо повече. Не знаеш дали той или тя е на инвалидна количка. Ако адресът завършва с „яп“, може би означава Япония, но няма как да си сигурен.

— Виртуалното общество е без лице — допълни Веласкес.

— Напълно анонимно. Ще се изненадаш как тези хора се познават, как се грижат един за друг. Обикновено приятелите от мрежата могат да ти окажат спешна медицинска помощ или да решат възникнал криминален проблем. И това става доста по-бързо, отколкото ако се опиташ да звъниш в болницата или на 911.

— Медицинска помощ? — учуди се Мартин.

— Сред тях има лекари. Има полицаи, водопроводчици и автомеханици. Само че обществото не знае. Всички са абсолютно равни.

— Добре. Вече започвам да схващам. Потребителите смятат, че мрежата е най-демократичната структура.

— И то такава без много граници, без особени географски ограничения. Изградили са я само за две десетилетия, Питър. А тя непрекъснато се разширява. Сега можеш да говориш с приятели от Непал, Израел или Франция. Откъде събираше сведенията си по време на студената война?

— КГБ контролираше разпространяването на пресата и телефонните линии. Всъщност повечето бяха ръчно свързани телефонни комутатори. Както и да е… Радиовълните се заглушаваха. Поддържахме сателитна връзка с посолството, но наистина получавахме голяма част от информацията чрез Интернет.

— По-точно — прекъсна го Веласкес — данните са пристигали чрез Релком14 — малка комуникационна мрежа в Русия. Абонатите са събирали сведенията и са ги изпращали по Юнет-Хелзинки, която пък има връзка с Интернет.

— В крайна сметка — допълни Ръсел — имаме една голяма група добри хора, които се опитват да информират друга група добри хора. Те се грижат за себе си дори тогава, когато онези на върха не могат.

— Аха, започвам да разбирам накъде биеш — каза Мартин. — Искаш да си говорим за големите шефове.

— Не може и без това, Питър. И между другото, Луан, искам да изнесеш някоя и друга лекция в агенцията.

— Дадено, Рик. — Тя приключи с поничката си и едва успя да се пребори с изкушението да си вземе още една. Пък и Мартин далеч не знаеше всичко.

— Първо на първо, Питър, изпускаме нещо много важно. Голяма част от мрежата е създадена и финансирана от министерството на отбраната и Националната научна фондация. Това напомня ли ти нещо?

Този път Мартин отговори веднага:

— Правителството не притежава мрежата, тя е собственост на хората и се издържа от данъци.

— Точно така. Голям плюс в полза на принципите на виртуалното общество. Те си плащат за услугите, знаят как да ги използват и не искат никой друг да им се бърка. Още една особеност има в съкращенията, използвани най-често при писането на адресите. Забелязал ли си ги?

— Разбира се. Образователните институции използват „edu“15, правителството — „gov“16 и така нататък.

— Още от самото начало търговските организации са били изключени от Интернет.

— Чакай малко! — прекъсна я Мартин. — Виждал съм и съкращението „com“17.

— О, само че не в Интернет. Америка Онлайн, Продиджи, Компюсърв и други такива наистина са търговски компании, свързани с Интернет. Ако си техен абонат, имаш право да се свързваш с останалите. Но по мрежата не могат да се предлагат търговски продукти или информация. Само се следи за нивото на потребление на собствените им клиенти. Или те затрупват с рекламни съобщения.

— Ако съм разбрал правилно, голяма част от хората не искат търговските организации да се намесват в общността.

— Според мен е точно така. Тези структури, заедно с правителството са един вид заплаха за потребителя. А сега слушай внимателно. Поддържането на мрежата е много скъпо. Правителството постепенно намалява финансирането. Националната научна фондация официално прехвърли разходите по поддръжката на „Съвременни системи и технологии“, които и бездруго работеха с договор. А тази компания е създадена от „Ай Би Ем“, „Ем Си Ай“ и „Мерит“.

— Търговски организации.

— Наскоро и друга фирма също е закупила дялове.

— Още комерсиализиране.

— Което означава…? — попита тя и отпи от кафето.

— Че в цялата работа трябва да има някаква печалба.

— Това е едната страна на въпроса. А каква е другата?

Мартин мълчеше.

— Рик?

— Демографията.

— Не виждам връзката — учуди се Мартин.

— Ако аз знам кой си, знам и какво да ти продам. И можеш да бъдеш сигурен, че все ще успея да ти продам нещо — обясни Веласкес. — Когато се свържеш с Америка Онлайн, те научават нещичко за теб. И няма да се опитват да ти пробутват кожени шуби, ако живееш в Хавай. Фактически няма да те включат в списъка, който ще продадат на производителя на шуби. Но те получават информация и за потребителските ти навици, за финансовата ти стабилност и прочие, и прочие. Всичко това се записва в личното ти досие, а то се продава за страшно много пари.

— В „Уел“, а и в останалите мрежи — продължи Ръсел — хората се чувстват свързани един с друг. Те се засягат, когато се намеси правителството или някоя търговска организация. А на обикновения гражданин му харесва да си мисли, че когато се включи в Компюсърв и прочете информацията там, получава нещо. Само че той плаща много повече от месечната си такса. Неволно съобщава за себе си неща, които старателно се съхраняват. И някога, независимо кога, ще донесат печалба на някого.

— Има още една група особености във връзка с Продиджи — продължи Веласкес. — Когато подписваш договор с тях, трябва да се откажеш от някои права. Касае се за цензурата. Интернет страшно се гордее със своята свобода на словото. Там няма цензура, освен ако не си я наложиш сам. Продиджи обаче имаха доста проблеми, защото поддържат група от така наречени експерти, които орязват част от съобщенията. Така че дори и да не си съгласен с Първата поправка, подписвайки договора, щеш не щеш, я приемаш. Втората част от оплакванията са свързани с начина на функциониране на системата. Когато потребителят се включи в Продиджи, той също така позволява да се използва и част от неговия собствен компютър. Това е записано в договора. Но ако ти си член на виртуалното общество и си приел неговите принципи, работата веднага ще ти замирише. Няма да имаш никаква представа какво точно прави Продиджи в компютъра ти. Може да копира данъчните ти формуляри, информация за банковите сметки, писмото до любовницата ти… Така се създава личното досие. И всичко това в името на търговията.

— Боже господи! — искрено се изненада Мартин.

Ръсел му се усмихна:

— Хайде стига, Питър. Нали и ти правиш същото.

— Това е различно. Националната сигурност и прочие! Ти не работиш по-различно.

— И аз — съгласи се Веласкес. — Но всички ние сме защитени по един или друг начин от политиката и указанията на президента или Конгреса. Съгласен съм, че не е особено справедливо. Но от време на време ми харесва да си мисля, че не нарушаваме закона.

— Самоволната кражба на данни от личния живот на хората е незаконна! — възпротиви се Мартин.

— А нима можеш да я докажеш? — попита го Ръсел.

— Вероятно не.

— Някой ден ще си поговорим за тези неща. А сега нека да се върнем към нашия човек. Той не прави нищо по-различно от Продиджи например — вмъква се в държавните системи, във файловете на банката в Кловис. Какви са неговите мотиви?

— По дяволите. Сигурно си мисли, че малко или много е прав.

— Може би това не е чак толкова далеч от истината, Питър.

— Само че онова с банката си е федерално престъпление.

— А нима разполагането с личните данни на хората не е? В този случай законът е доста разтегливо понятие — отговори тя. — Що се отнася до компютърните мрежи и системи, те се развиват с невероятна скорост. Правителството и агенциите просто не могат да се справят с това. Авторското право, патентите и правата за собственост са мъгляви понятия. Но поне се споменават в законите, отнасящи се до новите технологии.

— Значи търсим някой, който си мисли, че Бог и правото са на негова страна. Той определя правилата. А ако се опиташ да му играеш номера, ще извади душата на компютъра ти, нали така?

— Може и така да е. Още нищо не знаем. И докато не научим повече, това ще бъде профилът на търсения от нас човек. Рик, имаш ли да допълниш нещо?

— На този етап не, Луан.

Тя махна с ръка към прозореца, който гледаше към компютърната зала. Сътрудниците й още седяха наведени над машините и се опитваха да изтръгнат от тях всичко, което можеха да се сетят. Към екипа непрекъснато се присъединяваха нови специалисти и веднага се включваха в работата.

— Търсим, Питър. Търсим между известните ни и/или осъждани компютърни… нека ги наречем активисти, а не хакери. Опитваме се да си обясним как точно го е направил. Тези хора никак не са малко, а някои от тях са истински гении.

— Добре, Луан. Такова е положението у дома. Ами ако той се окаже в Лондон? Или в Тел Авив? И намесата в работата на Държавния департамент е всъщност заплаха за националната сигурност?

— Това не ми влиза в работата — отговори тя. — Нали за това ви плащат на двамата с Рик?

Когато Джером Уестин заряза добре платената си работа и основа собствена компания, той твърдо вярваше, че програмирането е по-добрият от двата варианта, които имаше пред себе си. Той беше убеден, че името на фирмата върху хардуера — или самия компютър — няма достатъчна тежест и е преходно. В крайна сметка компютърът беше само средство, оръдие за постигане на целите.

От първостепенно значение беше геният на създателя на системата, написал оперативните инструкции. Ако програмата е ефективна и творческа, компютърът я изпълнява и толкова. Много хора не си дават сметка, че единствената функция на машината е да извършва повтарящи се изчисления и задачи с невероятна скорост. Такава е нейната същност. Компютърът със сигурност не може да мисли.

Като изключим правителството и военните, банковата индустрия с множеството си периферни връзки с кредитни, финансови и бизнес-институции предлагаше най-големия потенциален пазар. Уестин беше решил да посвети таланта си именно на тази специализирана област. Освен това пренебрегването на министерството на отбраната като клиент автоматично го освобождаваше от необходимостта да спазва многобройните сложни правила за защита на сигурността. Сега поне не беше нужно да си проправя път през джунглата на държавната бюрокрация. Винаги беше презирал писарушките и не понасяше някой да се бърка в личните му дела. Не можеше да се отърве от усещането, че всеки, който се рови из миналото или финансите, непрекъснато се опитва да оспори легитимността, етиката и морала му. А той смяташе, че животът му се крепи на тези три неща.

„Датекс“ беше създадена от Уестин, Дарла Самсън и Джийн Лафлин. В продължение на цяла година тримата упорито работиха по усъвършенстването на софтуера и едва тогава го предложиха на банките. Счетоводната система на „Датекс“ — „Дейтас“ — имаше четири огромни предимства на пазара. Не беше нужно банката да купува или заема нови компютри, за да се включи към нея. Системата работеше със скорост три пъти по-голяма от тази на съществуващия счетоводен софтуер. Цената на услугата се фиксираше предварително, като достъпът до нея не струваше почти нищо. И накрая — въвеждането на данните беше максимално опростено, а това пък намаляваше допълнителните разходи по обучението и преквалификацията на банковите чиновници.

След безплатните демонстрации и първата продажба на системата на една малка банка в Мариета, Джорджия, „Дейтас“ пожъна огромен успех. Поръчките заваляха толкова бързо, че „Датекс“ едва смогваше да инсталира новия продукт. В централния офис на фирмата в Атланта вече работеха доста специалисти. Имаше най-различна апаратура. Бяха формирани и обучени три екипа, които разработваха многобройните идеи на неизчерпаемия Джером Уестин и се опитваха да ги доведат до успешен край.

Така се роди „Датауд“ — системата за редактиране, която закупиха почти всички национални финансови и счетоводни компании. После се появи „Датефт“ — за прехвърляне на фондове между институциите. Тя беше отлично приета на пазара и бързо прескочи границите на Атлантическия и Тихия океан. „Датпро“ беше модел за прогнозиране на финансите. „Датсек“ улесняваше сделките с ценни книжа и облигации. „Даткред“ пожъна не по-малък успех сред кредитните бюра в страната. Тя разработваше критерии за платежоспособност въз основа на минали задължения. Тази система определяше кой може да получи персонално предложение за теглене на кредити до 5000,00 долара, безплатна пътническа застраховка, чекова книжка или кредитна карта „Шанс“…

„Датекс“ реализира стотици милиони долари печалба само от продажба на софтуер.

Компанията не продаваше компютри. Тя не се интересуваше с какви машини работи.

Тази политика на фирмата се следваше дори и в замъка в околностите на Цюрих. Джорджия Тейлър показваше на Нейтън Грей компютърния център, разположен в северната половина на най-горния етаж. Развеждаше го между светлосините, червени и сребристи бюра.

— За комуникациите разполагаме с два „Хюлет-Пакард“, като единия е само дублиращ. „Бъроуз“ извършват постоянните анализи и се комбинират с „Контрол Дейта“. „Ай Би Ем“ и „Харис“ се използват за контролиране на вътрешните операции. Имаме даже и няколко микрокомпютъра „Епъл Макинтош“ като терминали за графични продукти.

И Нат като Уестин не даваше и пет пари за компютрите. Вниманието му беше наполовина погълнато от краката й в тесните дънки. А стегнатият й задник развихряше въображението му до краен предел.

Джорджия рязко се обърна и Нат виновно вдигна погледа си нагоре. Тя се усмихна.

— Слушаш ли ме изобщо, Нат?

Той се ухили в отговор:

— И преди съм виждал компютри.

Очите й за момент проблеснаха, но в тях отново се появи онова странно отчуждение.

— Мен също си виждал преди.

— Но не чак толкова скоро. — Той послушно огледа отново лабораторията и облечените в бяло техници, които се суетяха около апаратурата и следяха състоянието и работата на всяка една от машините.

— Искаш ли да разгледаш и залата за комуникации?

— Бас държа, че не е много по-различна от тази, която имам в Щатите.

Грей пръв беше изградил такава в Атланта. Имаше и още една в Омаха. В крайна сметка всички бяха създадени по основния модел, залегнал в първоначалните планове и прилаган както тук, така и навсякъде по света.

— Но едва ли имаш и контролен център?

— Не, такъв нямам.

Той я последва обратно през остъклената лаборатория по пътеката между компютърните терминали. Пресякоха коридора и влязоха в една огромна, около 1200 квадратни метра зала, покрита с дебел килим. Вътре имаше тапицирани кожени столове, а точно в центъра се намираше голяма маса с формата на ботуш. Покрай една от стените бяха наредени компютърните терминали, на другите две светеха електронни карти и информационни табла. Над картите, под самия таван висяха петнадесет първокласни монитора. Грей си помисли, че северноамериканското въздушно отбранително командване със сигурност щеше да умре от завист, ако можеше да види това.

Джорджия обясни:

— Оттук утре сутринта трябва да проведеш тестовете си.

— Дарла и Джийн пристигнаха ли вече?

— Дарла не успя да се измъкне от Кайро навреме. Самолетът й ще пристигне едва към полунощ. А Джийн ще бъде на летището след два-три часа.

Дарла Самсън беше управителен директор на „Транс-Африка Инкорпорейтид“. Фирмата й изграждаше компютърна мрежа, и то на континент, където осемдесет процента от хората не знаеха какво е компютър. Нейната компания също беше основана и финансирана от „Датекс“-Цюрих — централния офис на империята на Уестин. „Датекс“-Атланта още съществуваше, но като дъщерна фирма.

Джийн Лафлин пък беше управител на „Бритиш Компкомюникейшънс“. Голяма част от тази организация принадлежеше на правителството, но имаше и други акционери. Лафлин беше един от тях.

— А какво става с Меоши?

Джорджия погледна часовника си.

— Вероятно вече е пристигнал в Рим.

Меоши Йошима също беше работил в „Датекс“. Сега ръководеше „Азиатската комуникационна корпорация“.

— Значи ще се срещнем най-рано на сутринта?

— Да, предполагам.

— Ще ме разведеш ли из Цюрих?

Тя се поколеба.

— Ами…

— Само за два-три часа. Можем да отидем да обядваме някъде.

— Добре. Само да се преоблека и да се обадя на Джером, че излизаме.

Грей беше очарован от града, от неговата старинност и традиции. Топлият октомврийски следобед и разходката из тесните улички го изпълниха с въодушевление, което скоро зарази и Джорджия. Когато седнаха да обядват на открито с бутилка хубаво вино, той осъзна колко много му е липсвала през цялото това време.

— Бих искал още да си в Атланта — каза той.

Тя работеше в офиса на „Датекс“ в Атланта още когато той беше централен за компанията, много преди Грей да напусне, за да основе „Компсистемс“.

— Времената се менят, Нат. Както и всичко останало. Ти можеше още да си в Монтана.

— Монтана е вече в миналото.

— Да, за мен Уичита също. Връщане назад няма. Нито за теб, нито за мен.

Но Грей осъзна колко далеч бяха отишли нещата за нея едва когато се върнаха в замъка. Той изкачи две стъпала и се обърна. Тя стоеше долу в тъмното.

— Не искаш ли да пием по едно кафе? — попита той.

— Не, благодаря. Ще се опитам да поспя малко, преди да са пристигнали останалите.

— Добре. Тогава ще те изпратя до стаята ти.

— Аз живея на първия етаж, Нат.

— О! — Усмивката му бавно се стопи. — Разбирам. Ще се видим по-късно.

Той също си легна, но сънят все му се изплъзваше. Стая 214 беше удобна, но прекалено тясна. Имаше и собствена баня. Грей стана и закрачи нервно из помещението. Липсваше му прозорец, за да може да погледа новия свят наоколо. Бяха му се събрали прекалено много преживявания през този ден. Ето че най-после пристигна в Цюрих, но животът му някак не беше поел посоката, която очакваше.

Нейтън Грей се измъкна от Монтана и влезе във водовъртежа на големия бизнес абсолютно случайно. Бивш сержант от американската армия, той имаше собствено мнение за химическите оръжия, мините, бомбите и лаещите М-60. Когато се прибра у дома и влезе в университета, отказа да се присъедини към антивоенната кампания, въпреки че напълно споделяше идеята. За себе си беше поставил на първо място запазването на мира на технологично ниво. Това беше една от причините, поради които реши да говори с Уестин за създаването на „Компсистемс“ — неговата собствена компания за софтуерен дизайн и интегрирани системи. Така Грей виждаше начин за сближаването на хората, за тяхното сътрудничество независимо от териториалните, етнически и религиозни спорове. Уестин ентусиазирано прие предложението му и веднага се съгласи да го финансира. Всъщност начинанието толкова много му хареса, че той накара Самсън, Лафлин и Йошима да започнат работа в същата насока. Глоубнет излезе от прекия контрол на Грей и се превърна в програма от световен мащаб, доминирана от личността на Уестин. И от неговия гений, разбира се. Системите за сигурност „Касъл Моут“ и „Пелъс Гард“ бяха изцяло негови творения.

Грей беше твърдо убеден, че трябва да свърши своята част от работата. Не само за себе си, а по-скоро в името на бъдещето на света.

Размишлявайки за всичките тези неща, той отчаяно се опитваше да не мисли за Джорджия, въпреки че на няколко пъти образът й успя да се промъкне в главата му. А когато най-после се предаде, спомените за нея нахлуха като късчета от мозайката на миналото. Центърът „Пийчтрий“… ръка за ръка по алеята… надстройката на „Хайът“… светлините на града… пламъчетата в ясните й очи… смехът в напоената с аромат на жасмин нощ…

Абсурд. Между тях вече не беше останало нищо. След няколкото години раздяла нещата се бяха объркали. Тя беше работила в Африка, после в Швейцария и в други страни на Континента. Имаше само две-три писма, никакви обещания за вечна любов. Беше предпочела Джером. Грей можеше да я разбере, въпреки че от това болката му не намаляваше.

Грей отвори куфарчето си, намери лулата и тютюна, но после ги върна обратно. Ароматът можеше да се усети във филтрирания въздух на замъка, а това никак нямаше да се хареса на Джером. Той се мушна отново между чаршафите на единичното легло, затвори очи и се опита за мисли за предстоящата среща.

Горната част от съобщението се изписваше автоматично от компютъра на Крейн. Това го освобождаваше от излишни усилия всеки път, когато искаше да драсне няколко реда на Джъстин.

Той натисна клавиша за изпращане и писмото му се изгуби в киберпространството. След секунди получи потвърждението, че е пристигнало на адреса. Утре или най-късно вдругиден щеше да има отговор от Джъстин.

През последните осемнадесет месеца, откакто се засели в планината, Крейн беше завързал приятелски отношения с над двеста души. Заедно обсъждаха най-различни теми — от защитата на информацията до стари коли или болести. Дорис например страдаше от левкемия.

Всъщност никой не го познаваше като Крейн. Всички те го смятаха за Чък Атлас, защото под това име той беше направил абонамента си в колорадската Супернет — собственост на минно-геоложкото училище в Голдън, Колорадо. А от Супернет не можеха да го открият по никакъв начин. Те получаваха чекове всеки месец от банковата сметка на Ч. Атлас в Лейкуд чрез електронен трансфер. Телефонният номер на Ч. Атлас всъщност отговаряше на една телефонна централа в Орора. Ако някога някой успееше да открие този факт, щеше да отнеме страшно много време да се установи линията, по която се насочваха обажданията му. Крейн беше препрограмирал системата на „Ю Ес Уест“ и сега тя прехвърляше разговорите на негова собствена линия.

Общата телефонна връзка, която му беше предоставена от компанията, не ставаше за информационен трансфер. За тази цел Джак Крейн си имаше цяла телефонна централа. Той беше инсталирал един микровълнов предавател високо в планината над хижата. Кабелът пълзеше надолу по склона и се свързваше с електронния шкаф под принтера и ксерокса. Така съобщенията му се изпращаха директно в кулата в Боулдър, без „Ю Ес Уест“ да подозира за съществуването им. Поне до този момент.

Още не му бяха изпращали никаква сметка.

А той ровеше из файловете им достатъчно често и знаеше, че засега няма опасност да го открият.

По едно време даже беше решил да се откаже от посредничеството на „Ю Ес Уест“ и да се включи в Супернет директно чрез микровълновата си антена. Само че имаше един проблем. Супернет не, разполагаше с възможности за микровълнов трансфер. А освен това понякога му се налагаше да се включва и към други системи.

Създаването на телефонната линия му беше отнело доста време и усилия. Кевин Митник, отличен компютърен специалист и бивш служител на ФБР, веднъж беше опитал да направи нещо подобно, но го хванаха. Той беше сменил телефонните линии в Ралей, Южна Каролина. Така от „Джи Ти И“ смятаха, че разговорите му от клетъчния телефон идват от „Спринт“, а в „Спринт“ мислеха, че са от „Джи Ти И“. Но в крайна сметка той беше проследен от Цутому Шимомура — един от детективите в киберпространството — и ФБР го пипнаха.

Крейн беше свикнал да се учи от грешките на другите.

В продължение на осемнадесет месеца системата му работеше успешно, затова не смяташе скоро да я сменя.

Той поддържаше връзка и с някои от хората, които познаваше ПЛ. Преди Ломпок. През последните години много се беше променил и не предполагаше, че те могат да го свържат с човека ПЛ само по начина му на мислене. И въпреки това напоследък някои от тях като че ли започваха да подозират нещо. В съобщенията им се промъкваха фрази, които той си спомняше от разговорите им преди време. Те го провокираха с надеждата, че може да се издаде.

Крейн се изкушаваше да прекъсне играта с тях, но предизвикателството му харесваше.

В ранните години славата работеше в полза на собственото му его. Той беше известен надлъж и нашир в мрежата, но в крайна сметка точно това го провали. Този път Крейн беше решил на всяка цена да избягва каквато и да е популярност.

В кошмарите си често се връщаше към онази гореща августовска нощ, малко след като го бяха освободили от Ломпок. Тогава още живееше в Кънектикът. Седеше пред компютъра в спалнята си, а прозорецът беше широко отворен заради жегата.

Тя му показа картата си за самоличност направо през прозореца.

— Господин Конрад, аз съм специален агент Луан Ръсел. Вие сте арестуван. Компютърното ви оборудване ще бъде конфискувано.

Никога повече!

Луан Ръсел седеше със заместника си Дарел Монтгомъри на масата точно пред кабинета. Двамата заедно преглеждаха списъка на възможните извършители, изготвен след внимателно пресяване на имената, включени в базата данни. Водещият критерий беше извършеното в Кловис и Държавния департамент. Тепърва трябваше да получат сведенията от „AT&T“ за намесата в работата на външните им компютърни системи.

— Колко са, Дарел?

— Обещай ми, че няма да плачеш! — пошегува се той. Монтгомъри беше само на двадесет и осем години, но косата му вече започваше да пада. Той много се гордееше от мястото си в Бюрото. Както и повечето нови агенти той не беше завършил право. Технологиите се развиваха с такава скорост, че в разузнаването непрекъснато навлизаха все по-широк набор специалисти. Монтгомъри беше по компютърната част.

— Колко?

— Шестстотин двадесет и девет.

— По дяволите! И всичките са чак толкова добри!?

— От това, което знаем за тях, да.

— Добре. Сега ще трябва да ги намерим, да проверим къде са… Боже!

— Да… Къде са били по това време, не би имало никакво значение. А ако са използвали програми с отложено действие, тогава разбираш какво се получава.

— Шефът направо ще полудее, ако го накарам да извърши разследване на шестстотин човека.

— Е, и какво ще правим сега? — попита той.

— Добре. Нека започнем с установяване на контакта. Накарай регионалните клонове да им изпратят по един агент за разговор. Само да проверят каква ще бъде реакцията им. Някои от тях може вече да са в затвора, да са изгубили компютрите си или да са направили нещо, което да ги извади от списъка. С малко късмет може имената да намалеят поне наполовина.

— Да, не е лошо като начало. Ами после?

— Изпрати копие на списъка заедно с досиетата, които имаме, на отдела по поведенчески науки. Да видим дали психолозите ще набележат някой с по-специално отношение към банките или Държавния департамент.

— Няма да имат кой знае колко изходна информация.

— Нищо не пречи да опитаме. Директорът вече обяви този случай за приоритетен, така че психолозите сигурно очакват да потърсим мнението им. Можем да изпратим електронна поща до най-големите хардуерни и софтуерни компании. Нека ги попитаме дали напоследък не са отказвали работа на някой с първокласна квалификация. Често се случва хакерите с криминално минало да не успеят да получат мястото, за което са кандидатствали.

— Но това означава публично да си признаем за проблемите в Кловис и Вашингтон.

— Да, прав си. Първо ще говоря с директора.

Ръсел взе списъка и влезе в кабинета си. Тръшна се на стола и натисна специалния бутон, който я свързваше с директора на ФБР. Когато той се обади, докладва накратко докъде са стигнали с разследването.

Докато разговаряше с него, очите й се плъзгаха по имената в списъка. Много от тях познаваше лично, за други беше чувала. А някои й бяха създавали доста проблеми в миналото. Разследванията и процесите се бяха проточили достатъчно дълго, за да може да ги опознае добре.

Боингтън… Брайън… Кеш… Конрад… Икър… Фрийд… Гелуей…

Конрад.

— А, господин директор, имам един въпрос относно задържането на информация. До каква степен да се ограничаваме по време на разследването за случилото се в Кловис и Държавния департамент?

— Отличен въпрос. Ние, разбира се, не искаме да паникьосваме хората, нали? Не мога да взема такова важно решение сам. Ще се консултирам с Белия дом и ще ти се обадя за резултата.

— Благодаря, господине.

Ръсел затвори и потъна в размисъл.

Кърк Конрад. Кучият му син си беше истински гений. Хитър като самия дявол. Бъркаше се в комуникационните мрежи, крадеше софтуер, пароли, кодове. А мотивацията му… Правеше го по-скоро за да докаже на себе си колко е добър, а не заради завистта на останалите.

Тя се завъртя на стола си и извика базата данни на криминално проявени лица. Най-отгоре написа: „Кърк Кейси Конрад“.

Компютърът откри файла му почти веднага.

Освободен от Ломпок преди около две години. Не се е обадил в полицията в Кънектикът. Регистриран като беглец. Местонахождение — неизвестно.

Но тя беше сигурна, че не са го търсили кой знае колко старателно. В крайна сметка той бе престъпник от висока класа, такива като него ставаха любимци на хората. Въпреки че големите конгломерати, които бяха пострадали, едва ли му се възхищаваха особено. Доколкото им беше известно, Конрад не трупаше състояние от заниманията си. Полицаите можеха да се закълнат, че е абсолютно безвреден и кротък като агне.

Беше излежал само деветнадесет месеца от присъдата „три до пет години“.

Ръсел затвори очи и хвана главата си в ръце. Опита се да възстанови случая. Беше прекалено уморена. Спомените непрекъснато й се изплъзваха.

Тогава спомена ли нещо за отмъщение?

Например, че ще им го върне по някакъв начин?

Или друго подобно?

Неговият идентификатор беше ренегат. Успя да се сети само толкова, но знаеше, че той едва ли го използва сега. Ако не се забъркаше в някакъв проблем, щеше да е дяволски трудно да го открият. Беше напълно възможно даже да е напуснал страната. Можеше да е навсякъде по света, далеч от мрежите й.

Нито един агент нямаше да го спипа, беше прекалено умен.

Освен ако не отговореше на пусната обява.

Имаше хиляди подобни бюлетини. Всеки компютър можеше да създава собствена система за оставяне на съобщения или изпращане на отговорите.

Тя се обърна, отвори най-долното чекмедже на бюрото си и изрови списъка с адресите на по-големите системи за оставяне на съобщения. Отрядът по компютърни престъпления често имаше нужда от актуализиране на сведенията за това с какви хора си има работа и разполагаше с имената на по-известните бюлетини.

Ръсел искаше да остави съобщението от свое име, така че произволно избра няколко адреса.

Върна се при компютъра си и бързо написа бележката:

Само адресът й беше достатъчен, за да изплаши повечето хора. Някой ден щеше да си купи домашен компютър и да си има свой адрес. Ако не беше сбъркала в мнението си за Кейси Конрад, той нямаше да се отдръпне от предизвикателството. Дори напротив.

Поне така се надяваше. Ако той не беше проблемът, можеше пък да стане част от решението.

Ото фон Вернер, генералният директор на най-голямата банка в Дюселдорф, крещеше на своя заместник, който отговаряше за работата на информационните системи.

— Хер Кантор, обадихте ми се преди полунощ и ми казахте, че има някакъв проблем. Но аз не мога да разбера какво точно ви притеснява? Искам нещата да са наред до утре по обяд.

— Но, господин генерален директор, ако въпросът беше само в…

— Не искам никакви обяснения! Накарайте играчките си да работят както трябва!

— Хер фон Вернер, проблемът не е в моите играчки! Това по-скоро прилича на…

— Не искам да слушам повече! Или до утре ще оправите тази бъркотия, или ще си търсите нова работа!

Пета глава

… светлината на кръглата луна над трите големи бора. Лекият топъл вятър носи сладникав аромат от езерото и гали кожата й с нежните си пръсти. Светлината се прецежда през клоните на боровете и се разпилява по тъмната гладка повърхност на водата.

Сребърни акули. Не. Водата се раздвижва, вълни. Слаб плясък, когато той се изправя и тръгва към белия пясък на брега. Тя го чака.

Гола.

Свободна, настръхнала от хладния нощен въздух.

Луната беше точно зад него, не можеше да види лицето му.

И все пак го виждаше. Спомени или просто игра на светлината?

Върху широкото гладко чело беше прилепнал мокър кичур стоманеносива коса. Малки, изразителни бръчици около сините очи. Очите бяха топли, загрижени, искрени, любознателни. Бебешко синьо, Синатра. Чувствена уста, понякога тъжна, сега с въпросително извита полуусмивка. Широки, широки рамене. Лунната светлина релефно извайваше мускулите на ръцете му.

Тесни бедра, стегнат корем.

Той излезе от водата. Приближаваше се към нея.

Беше възбуден.

Тя също.

Изправи се на треперещите си крака и тръгна да го посрещне.

Към гърлото й полази топла вълна.

Изпъшка…

И се събуди. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Челото й беше мокро от пот.

Ръсел се обърна по корем и зарови лицето си във възглавницата.

Господи! Само това ми трябва сега! Непрекъснато да сънувам Питър Мартин.

Само дето Мартин притежаваше всичко, за което можеше да се мечтае. Сигурно беше някъде към четиридесетте, зад гърба си имаше поне двадесет години служба при военните и ЦРУ. Но двадесет години с неговата професия означаваха натрупани знания за още четиридесет. Мартин излъчваше невероятна зрялост и мъдрост, които, прибавени към перфектния му външен вид, го правеха съвършен. Той не се и опитваше да го показва по някакъв начин, човек просто знаеше, че е така. Тя беше сигурна, че по време на работата си като агент той е убивал и е бил мишена. Но това само прибавяше към излъчването му и усещане за опасност и сила. Той притежаваше живота и смъртта, а постът, който заемаше, му даваше власт и влияние от световен мащаб.

Жените обожаваха силата и опасностите.

Или поне с нея беше така.

Нали за това си избра такава професия.

Дълбоко религиозният й баща въобще не беше предвиждал военна кариера за дъщеря си.

Той изобщо не харесваше работата й. Нямаше да хареса и Питър Мартин, особено ако чуеше и приказките по негов адрес.

Според легендите Питър беше преспал с половината млади красавици в щата. А те трябваше да са поне три пъти повече от красивите млади мъже, също минали през леглото му.

Глупави и безпочвени слухове, разбира се.

Но там, където има дим…

Ръсел се обърна и стана от леглото. Зърната на гърдите й болезнено пулсираха след еротичния сън. Отвори вратата, влезе в банята и завъртя крановете. Подложи тялото си под горещата струя и след около три минути усети живителния ефект. После остана още тридесетина секунди под леденостудената вода. Накрая успя да се разсъни достатъчно. Изми си зъбите, среса косата (която между другото вече имаше нужда от подстригване) и се гримира.

Върна се в декорираната в розово и бледозелено спалня. Разрови се в гардероба и измъкна бежова вълнена рокля и чифт тъмнокафяви обувки. Взе си един сутиен и чорапогащник, седна на ръба на леглото и започна да се обува.

Стана, наведе се напред, за да сложи сутиена си, после се пресегна назад и го закопча. Когато беше на четиринадесет години, гърдите й впечатляваха всички момчета, включително и нея самата. Сега вече й се искаше да не бяха чак толкова големи. Мъжете, с които й се налагаше да работи, обикновено се разсейваха и не успяваха да се съсредоточат върху проблемите. Но може би това не беше чак толкова лошо. Понякога едно такова предимство никак не й беше излишно.

Облече роклята, дръпна ципа и си обу обувките. Мина през хола и влезе в кухнята, където вече я чакаше каничката кафе, автоматично приготвена от кафе машината. Напълни си чашата, изключи машината и застана на прага. Забеляза покрития с прах шкаф до прозореца и реши, че апартаментът й има нужда от почистване. Повечето от мебелите бяха от светло дърво, в стил близък до идеите на френските дизайнери. Майка й много харесваше жилището, но Ръсел го беше обзавела, без да се съобразява с нейното мнение. Тя просто искаше да се отдалечи максимално от средата, в която беше отрасла. Мразеше спомените от детството си.

И все пак когато накрая приключи напълно с апартамента, атмосферата носеше белега на силното влияние на почтената госпожа Елмър Ръсел.

Изобщо не успя да разбере защо се получи така.

Мога да се хвана на бас, че апартаментът на Питър Мартин е обзаведен с тежко дърво и сива кожа, а по стените висят военни реликви и медали за проявена храброст. А въздухът е пропит с миризмата на добро уиски и хавански пури.

Тя допи кафето си и остави чашата на плота. После отиде в антрето, облече палтото си и измъкна от шкафа тъмнокафявата чанта, напълно в тон с обувките. Предварително беше прехвърлила вътре гримовете, ключовете, няколко дребни монети, портмонето, кредитните карти, клетъчния телефон и един полуавтоматичен деветмилиметров Браунинг. Ръсел не обичаше малокалибрените оръжия.

Апартаментът й беше на четвъртия етаж. Тя взе асансьора и слезе до приземния гараж, където беше оставила колата си. Тя също имаше нужда от почистване.

Нещата започваха да й се изплъзват от контрол. Имаше да свърши толкова много неща, за които все не достигаше време — да отиде на фризьор, да почисти колата и апартамента си… Малките всекидневни задължения започваха да я задушават.

Кварталът „Вирджиния Хайлендс“ се намираше на един хвърлей място (което шумът непрекъснато й напомняше) от вашингтонското национално летище. Самолетите влизаха и излизаха от летището, използвайки късия коридор над река Потомак. За четирите години, прекарани тук, Ръсел се беше научила да не обръща внимание на постоянния шум на реактивните двигатели.

Пое към града по магистралата „Маунт Върнън Мемориал“, като пресече реката при моста „Арланд Д. Уилямс младши“. Нямаше никаква представа кой е бил този Уилямс, въпреки че минаваше по този мост почти всеки ден. Искаше й се скоро да промени маршрута, защото беше започнал да й омръзва, но само по този път можеше да достигне зашеметяващата скорост от петдесет километра в час в сутрешните задръствания. Напрегнато се взираше в светлините на колата пред нея. Намали, после пак потегли.

Мобифонът й иззвъня. Тя бръкна в чантата си и го измъкна.

— Ръсел.

— Тук е Монтгомъри. Помниш ли Кловис?

Бяха свикнали много да внимават, когато говорят по клетъчните телефони. Разговорите лесно можеха да бъдат засечени.

— Как бих могла да го забравя.

— Случило се е почти същото в Дюселдорф.

— Какво знаеш по въпроса?

— Малко. ИНР — тамошното Бюро за разузнаване и разследване се е заело със случая. Изпратили са ни само обичайния сбит набор от информация. Става въпрос за голяма финансова институция. Има изтрити данни.

— Обади се на Мартин и го уведоми за случилото се — отговори тя, без да се замисля. Всъщност нищо не пречеше да говори с него лично.

— И още нещо, Луан. Назначено е съвещание под твое ръководство. Започва в десет часа тази сутрин.

— По дяволите! До гуша ми дойде от тези съвещания. И кой точно го назначи?

— Белият дом свиква всички под знамената.

Джек Крейн хвърли въдицата.

Вече не го правеше толкова често, защото сега не беше кой знае какво предизвикателство за него. Пък и нямаше значение за съществуването му. Е, може би съвсем мъничко…

Най-интересното в цялата тази работа беше, че човек никога не знае какво точно може да се хване. Дали само дребна риба, или пък някой огромен сом.

Беше сигурен, че именно това непреодолимо усещане кара мъжете с въдици, макари и разноцветни примамки да клечат с часове край бреговете на някоя река, нахлупили идиотските си шапки.

Само че в момента неговата въдица беше една дълга софтуерна програма, записана на устройство L — допълнително включено към основната памет. Програмата се изпълняваше от първия и третия компютър. Двата заедно имаха невероятна мощ. Втората машина се свързваше с чудовищната по обем сравнителна база данни, която Крейн беше създал и написал сам. Тя беше на устройство E и съдържаше 765 мегабайта информация, включваща имена, адреси и пароли, които беше събирал години наред. Тези данни непрекъснато се допълваха и актуализираха. Всъщност този компютър използваше втория модем и втората линия на международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн и изпълняваше поддържаща функция. Съответната програма също беше създадена лично от него. Тя следваше доста оригинална идея, като междувременно осъществяваше телефонните му разговори, осигуряваше достъп до различни мрежи, бази данни и търсеше нови имена и пароли. Някои компании променяха паролите за достъп често, но програмата се справяше с кодовете и сама актуализираше данните. Ако автоматичното сондиране се сблъскаше с непреодолимо препятствие, като напълно обновена система за сигурност например, програмата прекъсваше работа и започваше търсенето в съвсем друга посока. Същевременно оставяше и съобщение в специално създаден файл, така че той лично да се заеме с въпросната система, когато има повече време. Защото по-голямата част от времето и интелекта му отиваха за разработването на нови програми, които можеха да се справят с различните защитни компютърни системи. За него това си беше хоби, при това далеч по-интересно от събирането на марки или пеперуди например.

Програмата, която се изпълняваше в момента от първия компютър, беше така наречената програма за електронен трансфер на фондове. Той често се възхищаваше от съвършенството, с което беше създадена и работеше тя. Дори беше стигнал дотам, че възстанови защитните й кодове и я записа в собствените си архиви. Програмата разполагаше с графичен интерфейс, така че работата с нея беше детска игра. Трябваше само да щракне с мишката и избраната команда се изпълняваше.

Екранът беше светлосин, с бяло за цифровите данни. Изборът на потребителя пък светеше в жълто:

Крейн премести курсора върху „ПРОДЪЛЖЕНИЕ“, щракна с мишката и изчака част от секундата, докато на екрана се появи следващото съобщение.

Той се обърна към втория си компютър, погледна списъка, предварително изкаран на екрана, и реши този път да посети Първа национална банка в Чатфийлд. Провери датата на последната актуализация. Беше от 14 октомври, което му се стори достатъчно приемливо. Едва ли бяха успели да сменят кода за толкова кратко време.

Въведе паролата:

На екрана веднага се появи продължението:

Той вече беше успял да прегледа какво съдържа индексът „ПОМОЩ“. Стори му се доста полезен при запознаването със софтуера. Програмата беше либерална; тя позволяваше да се правят някои грешки, с надеждата че потребителят постепенно сам ще схване какво точно се иска от него.

Избра си режим „ТЪРСЕНЕ“ и истинският лов започна. Първо посети няколко американски банки, после се прехвърли в Англия и Франция. Накрая откри една, която му се стори достатъчно интересна, пък и кодът за достъп беше включен в списъка, с който разполагаше. Влизането беше лесно — трябваше само да прекрати изпълнението на програмата и отново да се включи, използвайки новата банка като база. Защитните системи на банките бяха, меко казано, наивни. Те не позволяваха на никакви външни институции да навлизат в собствените им бази данни. Но за да избегне всякакво взаимодействие с чуждия компютър, Крейн просто работеше от името на банката, която го интересуваше. Обикновено програмата му вървеше паралелно на банковите оперативни системи. В този конкретен случай Крейн представляваше една мажа банка в Луизиана.

Проучи новото меню на екрана:

Преди години Крейн често преглеждаше влоговете. Нередностите направо го шокираха. Голяма част от нещата се правеха през главата на надзорните съвети. Най-често се манипулираха кредитите. Оттам изтичаха огромни суми, използваха се някъде другаде и се връщаха обратно. Никой не подозираше за тези машинации.

Но Крейн знаеше.

Пазеше доказателствата в архивите си.

Когато беше на лов, както сега, той винаги избираше срочните влогове.

Разполагаше със списък, който включваше имената на вложителите, номера и вида на сметката, нейния баланс и последната дата на тегленията.

Прегледа данните и накрая намери това, което му трябваше:

Изкара на екрана развитието на сметката по дати и се намръщи за момент. Беше повече от ясно, че Мейбъл вече не е между живите. Госпожата беше внасяла малки суми на всеки три месеца в продължение на години, а после изведнъж беше спряла. Никой не беше предявил претенции за парите й, а главният касиер още не беше започнал издирването на законните собственици. Банките често протакаха разгласяването на такива сметки и междувременно използваха парите както намереха за добре.

Крейн избра командата за трансфер на фондове и прехвърли баланса на сметката във вида й от 10 януари 1989 на името на Джонатан Корд в една банка в Пеория, Илинойс. Сумата възлизаше на $2124,34 без лихвите. Крейн познаваше Джонатан много добре; той сам беше измислил името и номера на социалната му осигуровка.

Накрая изтри всички промени в сметката на Мейбъл от съответната дата и допълни: „Лихвите са в полза на банката, прехвърлено от главния касиер 1/21/89“.

Излезе от оперативната система. Тъй като беше използвал своята програма за трансфер, номерът на сметката нямаше да бъде включен в списъка на прехвърлянията на луизианската банка. Крейн знаеше, че „ДАТЕФТ“ автоматично изготвя подобен списък за всички банки, в които е инсталирана.

В края на деня счетоводният баланс на изплатените лихви и наличните фондове щеше да се отклони леко от предвидения. Имаше и нещо още по-лошо — тази разлика щеше да се отрази и няколко години назад. А това бяха години с приключено счетоводство. Някой вицепрезидент можеше да възложи на младши сътрудник да провери откъде идва грешката, но работата никак нямаше да бъде лесна. Имаше хиляди номера на сметки, които се променяха в рамките само на една година. А за такава малка сума банката можеше да си затвори очите и да приеме несъответствието. Крейн силно се съмняваше, че някой ще успее да стигне до сметката на госпожа Мейбъл като източник на това несъответствие. Но дори и при такова положение никой нямаше да се обади на държавните служби за проверка. Беше му се случвало само веднъж, и то преди много години. Компютрите караха хората да вярват само в това, което искат.

Бюлетините за финансовото състояние, които банките периодично публикуваха, забавляваха Крейн. Те бяха толкова изрядни, по нищо не можеше да се разбере за многобройните грешки, които се правеха с банковите сметки на хората. Вярно е, че и чиновниците, и клиентите не бяха застраховани и често допускаха неточности. Част от тях биваха поправяни, но повечето оставаха незабелязани и се включваха в графата: „Ние прецакахме вашата сметка.“

Преди да изключи програмата, Крейн реши да провери сметката на Джонатан в Пеория. Сумата вече възлизаше на $36 821,19. Скоро щеше да му се наложи да я понамали малко. Големите сметки носеха повече вреда, отколкото полза. Рискът така някой педантичен служител да забележи какво става многократно се увеличаваше.

Крейн беше достоен собственик на шестдесет и две спестовни и разплащателни сметки в четиридесет и един щата. Той разполагаше и с шестдесет и две различни имена и номера на социални осигуровки. Беше разработил собствена счетоводна програма, която следеше балансите вместо него и го предупреждаваше кога трябва да прехвърли пари от някоя сметка или да си открие нова. Всяка година той плащаше данъци върху доходите си от лихви, въпреки че собствениците на влоговете бяха фиктивни. Попълваше данъчните си формуляри по електронен път. Никой не се интересуваше как точно става всичко, стига парите да пристигаха навреме. Част от депозитите бяха присвоени съвсем случайно и не му носеха никаква печалба. Всъщност от тях печелеше единствено банката, въпреки че Крейн си оставаше законният им собственик. Адвокатите на министерството на правосъдието така и не успяха да докажат противното, колкото и да се ровеха във файловете на банката.

През ПЛ1 — или преди да влезе в Ломпок първия път — Крейн беше успял да създаде няколко програми, които се продаваха на черния пазар като топъл хляб. Основно това бяха програми, които разбиваха защитата срещу копиране на софтуерните продукти на „Епъл“, „Комодор“, „Танди“ и „Ай Би Ем — Ем Ес-Дос“. Така потребителят можеше да си направи собствено копие на програмния продукт. Когато ченгетата го пипнаха първия път, той вече беше успял да натрупа едно малко състояние от продажбата на тези програми. Дори и сега, въпреки че те си бяха направо архаични на фона на светкавично развиващия се пазар, той продължаваше да получава малки чекове от дистрибуторите си. Е, само от време на време. Чековете бяха адресирани до едно малко предприятие в Кънектикът.

Когато го арестуваха първия път, Крейн откри един нов житейски закон. Нямаше никакво значение колко си добър в професията; времето, прекарано в затвора, отблъскваше хората и те бягаха от него като от чумав. Нито един собственик или дистрибутор, нито едно предприятие не му позволи даже и да припари до компютрите им. Крейн така и не успя да си намери работа. Той прекара цели десет месеца сърдит на света, предприятията и на самия себе си. Именно тази омраза накрая го върна в Ломпок. И този път съдията му лепна шестмесечна присъда и програма, включваща дванадесет нива, която трябваше да му помогне да преодолее пристрастеността си към компютрите.

По дяволите! Мислеха се за много умни!

Крейн се научи да не мрази.

Научи се и да не обича. Чувствата непрекъснато му навличаха неприятности по един или друг начин.

В горния ляв ъгъл на екрана на втория компютър светеха малки сини цифри, които му показваха времето. Беше още много рано за обяд. Крейн превключи на програмата за комуникации — между другото също негово дело — и влезе в мрежата. Искаше само да провери дали има нещо интересно за него от хората такива, каквито им се искаше да бъдат. От време на време проверяваше всички съобщения и търсеше някое, адресирано до „чатлас“.

Някой беше написал много забавна история за един инцидент в Арканзас. В историята ставаше дума за компютри и Ку Клукс Клан. Не я дочете.

Това, което откри след малко, обаче истински го озадачи. Съобщението беше от Минесота.

Крейн почти никога не говореше на глас в убежището си в планината. Понякога само си подсвиркваше по време на работа. Случваше му се да каже нещо на някоя минаваща сърна, ядосан рис, миеща мечка или старата пума, която владееше планинския връх над хижата.

Но това съобщение заслужаваше да му отговори на глас.

— Кучка! — изсъска Крейн и изключи мониторите, като остави само втория компютър.

Днес щеше да обядва по-рано.

Джером беше заел обичайното си място край стъклената маса. Компютърният терминал беше избутан малко встрани. Джорджия седеше точно срещу Нат и той не можеше да се въздържи да не я поглежда скришом от време на време. Спомни си деня, когато тя постъпи на работа в „Датекс“ — Атланта. Абсолютна новачка. Джорджия израсна във фирмата. Сега успехът сякаш се излъчваше от цялото й същество. Обикновеното й лице светеше с красотата, която само щастието от един по-добър живот можеше да й даде. Несъзнателно Нейтън се опитваше да си ги представи двамата с Джером в леглото. Не се получаваше. Беше все едно да мисли за същите отношения между двамата си вече седемдесетгодишни родители. Това просто не можеше да е истина!

Нейтън седеше в самия край на бъбрековидната маса до Дарла Самсън. Тя беше висока, много красива жена, получила докторска степен по математика от университета във Фордъм. Ситните къдрици на късо подстриганата й абаносова коса се виеха около главата в типична африканска прическа. Дарла често се шегуваше и се наричаше „черния демон“ на фирмата, но тя много добре знаеше колко огромен беше приносът й за развитието на компанията. И днес тя им помагаше изключително много с африканските операции дори и след като създаде собствената си „Транс-Африка Инкорпорейтид“.

На другия край на масата седяха Меоши Йошима и Джийн Лафлин. Йошима беше толкова нисък, че трябваше да се подпира на самия крайчец на стола, за да е близо до масата. Той имаше тъмни, живи очи, които сякаш непрекъснато подлагаха всичко наоколо на подробен анализ и съмнение. Йошима заекваше от време на време, но щом човек откриеше веднъж огромния интелект, скрит зад вече пооголеното му чело, всичко останало преставаше да бъде забелязвано. Той беше на петдесет и пет години.

Лафлин имаше червеникава коса и докторска степен по математика от Оксфорд. Умът му работеше много бързо и той успяваше да запази доброто си настроение и оптимизма при почти всякакви обстоятелства.

Джером отпи глътка от кафето без кофеин и каза:

— Не сме се събираш заедно вече повече от година. Липсваха ми тези срещи.

Грей знаеше, че любовта на Джером към всички тях е съвсем искрена.

Лафлин се усмихна и спокойно отговори:

— По всяка вероятност ще мине цяла вечност, преди отново да се съберем.

— О, Джийн, да бъдем оптимисти! Хайде сега набързо да си свършим работата и да вечеряме заедно, преди да сте се пръснали по света. Нат, искаш ли да започнеш?

Грей се облегна на масата и поглади краищата на увисналите си мустаци.

— Разбира се. „Компсистемс“. Главният ни офис е разположен в Атланта, част от работата се извършва в Омаха. И на двете места всички трансмисии на петте сателита на Глоубнет са извършени без всякакви трудности.

Сателитната система на Глоубнет работеше със сателити „Джи И“, собственост на друга фирма. Всички компании — „Компсистемс“, „Транс-Африка“, „Бритиш Компком“, „Азиатската корпорация“ и „Датекс“ — плащаха огромни абонаментни суми за каналите на тези сателити. В крайна сметка конгломератът разполагаше със система за комуникации, по-бърза от всичко съществуващо досега. Грей скоро щеше да стигне обем на прехвърлената информация пет гигабайта за секунда. Джером сигурно щеше да продължава да доминира на пазара, като прекрати някои по-непечеливши производства.

— Нашите главни програмни продукти вече са разпространени и в най-отдалечените територии. Разполагаме с отделни кодове за по-големите населени места, така че абонатите да нямат проблеми с комуникациите. Почти навсякъде са инсталирани базови компютри с отделни кодове.

Потребителите обикновено не се интересуваха как се придвижват пакетите с информация, стига само да пристигаха навреме.

Грей отпи от портокаловия сок и продължи:

— Тестовете, които проведохме, потвърдиха ефикасността на програмите. Те бяха инсталирани и позволяват достъп до данните за всички наши клиенти. Автоматично се създават и актуализират каталози с директории за всяка база данни. Никой не е правил подобно нещо преди нас. Каталозите се обновяват на всеки двадесет и четири часа. Компютрите ни са в състояние да идентифицират само за три секунди всеки потребител, включен в мрежата. Системите ни в Атланта ще продължават да актуализират данните за клиентите. Готови сме да прибавим и бази данни за събиране на таксите, които въведохме през юни. Така че когато най-после приключим с въвеждането на широкия набор от услуги, и то на символични цени, веднага ще издухаме конкурентите. Само след около година останалите търговски мрежи ще ни дишат праха. А след още пет години Интернет ще е само спомен.

Джером искаше да чуе точно това. Той се развълнува.

Грей също беше запален от идеята.

Джером му се усмихна:

— Проведе ли тестовете тази сутрин?

— Да. От контролната зала горе получих достъп до бази данни в Азия и Южна Америка. Средното време при използвани два сателита на Глоубнет е 6,3 секунди.

— Нали нищо не си прехвърлял по мрежата, Нат? — попита през смях Лафлин.

— Изкушението наистина беше много голямо, Джийн — отговори Грей. Фактът, че всички те бяха бивши служители на „Датекс“, при това прекрасно запознати с всички програми за трансфер на фондове, често ставаше повод за неуместни шеги. От етична гледна точка Грей приемаше подобни забележки като обида.

И все пак той много добре знаеше, че преди години, когато компанията имаше нужда от допълнителни капитали, Джером беше „заемал“ фондове от страните на третия свят. Там финансовите операции се движеха толкова мудно, че парите се връщаха на мястото си, без никой да е забелязал отсъствието им. Е, вярно е, че имаше и периоди на съмнение в правотата на действията им. Джером обаче успя да го убеди, че след няколко успешни инвестиции парите наистина се връщат на законните им собственици.

— 6,3 секунди! — възкликна Джером. — Това е повече, отколкото бяхме очаквали! Гордея се с теб, Нат. Има ли нещо друго?

— Всъщност има един проблем, който изникна наскоро. Министерството на правосъдието ме извика като консултант. — Грей им разказа за случилото се в Кловис. — Знам, че излизам от рамките на дневния ред, но ударът беше наистина голям. Реших, че е по-добре да ви кажа.

Уестин се намръщи, после лицето му се проясни.

— Радвам се, че помагаш на правителството, Нат. Продължавай да ни информираш, ако има нещо, което ни засяга.

— Сигурно е бил някой вбесен вложител — каза Лафлин.

— Тази банка работеше ли с продукти на „Датекс“? — попита Самсън.

— „Датефт“ и „Датауд“.

— Джорджия — намеси се Уестин, — отбележи си да им се обадим по-късно. Искам да им направим предложение да подменим целия им софтуер безплатно, ако е повреден по някакъв начин. Трябва да разберем как е преодоляна защитната им система. Това би могло да засегне всичките ни продукти.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Добре. Какво става във Великобритания, Джийн?

Лафлин веднага започна с доклада си. Останалите го последваха.

Джером беше повече от възхитен.

Първоначално съвещанието беше насрочено за десет часа сутринта. После го отлагаха два пъти, за да се съобрази времето с възможностите на участниците.

Мартин остана с впечатлението, че тази среща наистина е от голямо значение. Президентът очакваше всички те просто да зарежат това, с което се занимават в момента, и да бъдат на разположение. Само че явно някой беше създал проблеми с времето. Мартин не знаеше заради кого се отлага срещата. Той беше прекарал достатъчно време сред тези надути бюрократи и предполагаше, че може да е всеки един от тях.

Бяха се събрали в една от залите за конференции на третия етаж на сградата „Дж. Едгар Хувър“. Надолу по коридора бяха офисите на отдела по компютърни престъпления. Ръсел беше сложила на масата пред всеки от тях табелка с името му, така че разговорът да не се затруднява.

Луан носеше вълнена рокля и според него изглеждаше очарователно. Тя седеше начело на масата. Заместникът й, Монтгомъри, седеше от дясната й страна, въпреки че не беше член на комитета. Мартин вече познаваше Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Там бяха и Гари Хамър, и Стив Рос. Двамата работеха съответно в администрацията на Сената и правителствената комисия по разузнаването.

Четиримата, които не познаваше, бяха Брус Бауърс от търговското министерство, Хауърд Зоерн от федералната комисия по комуникациите, Роланд Омото от федералната търговска комисия и Дел Симънс от Държавния департамент. Всички те бяха от такъв ранг, че можеха да се приемат като преки представители на големите шефове. Евентуалните поражения от този комуникационен срив можеха да засегнат всички аспекти на правителствената дейност. Ето защо агенциите бяха силно заинтересовани от бързото решаване на проблема.

Нат Грей не присъстваше на съвещанието, въпреки че името му беше включено в списъка, който Ръсел им раздаде. Вероятно още не се беше върнал от Европа.

На Мартин вече му беше пределно ясно, че нещата започват да излизат от контрол. Той беше живял достатъчно дълго и знаеше, че изходът от дадена ситуация се отлага във времето с всеки нов ентусиаст, готов да я реши. Преди се надяваше всичко да приключи до Коледа. Сега и 4 юли му се виждаше доста оптимистично.

Ръсел откри съвещанието, като ги представи един на друг и накратко изложи фактите. Мартин усети, че всички предварително са се запознали с проблема. Никой не изглеждаше изненадан.

До момента, в който Ръсел извади един лист и започна да чете:

— Кловис, Ню Мексико, разрушаване на банковите системи.

Държавният департамент на Съединените щати, прекъснати компютърни системи и комуникации.

Тампа, Флорида, принтерите на „Бетър Бизнес Бюро“ започват да бълват плакати с надпис: „Стига собственост за черните!“ Изключили са всички системи, спрели са принтерите, сменили са хартията. Всеки път, когато ги пускали, се появявали същите плакати. Изгубили са всякакъв контрол над компютрите, затова са решили да ги откачат от комуникационната мрежа. С това моментално всичките им бази данни били изтрити.

Денвър, Колорадо. Един поверителен доклад на общинския съвет, отнасящ се до политиката за наемане на хора от малцинствата при строежа на денвърското международно летище, бил изпратен с електронна поща в редакцията на „Денвър Пост“.

Палм Спрингс, Калифорния. Четири голф клуба, често обвинявани в тесногръдие при подбора на членовете си, изгубили всичките си телефонни и компютърни връзки, включително и покритието за клетъчните телефони. Комуникациите още не са възстановени.

Пайндейл, Уайоминг, ранчото на Джон Барлоу, който, ако не знаете, е компютърен журналист, един от основателите на Фондацията за електронни граници. Господин Барлоу получил повишение. Бил назначен за флотски адмирал в Небраска. Това е голяма чест. Само дето Барлоу не живее в Небраска, а оттам си нямат и понятие за случилото се. Както вече споменах, Барлоу е компютърен експерт и решил, че е по-добре да ни уведоми. Бил сигурен, че не става въпрос за обикновена шега.

Литъл Рок, Арканзас. Член на Ку Клукс Клан се обадил в полицията, че някой се е вмъкнал в собствения му компютър. Всъщност вирусът засегнал общо седемдесет компютъра. На екраните непрекъснато се появявали снимки на смесени двойки. Голи, и то в най-различни пози.

Брус Бауърс се засмя.

— Полицията в Литъл Рок — продължи Ръсел — веднага го арестувала. Те пък получили по електронната поща списък на целия инвентар автоматични оръжия, притежавани от местния Ку Клукс Клан, както и точните местоположения на тайните складове.

— Някой май работи за нас — не се сдържа Мартин.

— Ню Йорк, сградата на ООН. Днес, в два и половина, на общо събрание на членовете системата за автоматичен превод отказала да работи. Проверих какво е положението преди двадесет минути. Още не бяха успели да разберат какво става.

Тук, в този списък, са включени още дванадесет подобни случая, господа. Можете да ги прочетете в почивката. Нещата не вървят на добре. Късно този следобед получих доклада на господин Мартин. Проблемите не засягат само Съединените щати.

Мартин се облегна на масата. В стаята беше много задушно. Искаше му се да свали сакото си, но останалите явно не се притесняваха особено от топлината.

— Най-голямата банка в Дюселдорф е извън строя. Не могат да се извършват никакви финансови операции, нито да се правят промени в банковите сметки. Фондовите трансфери са замразени. Към единадесет говорих с генералния директор Ото фон Вернер. Човекът е в паника. Уволнил е всичките си компютърни специалисти.

— И с право. Подобни проблеми отблъскват вложителите от банките — вметна Бауърс. — Ако това се разчуе, хората ще загубят доверие и банката на Вернер вече няма да е най-голямата в Дюселдорф.

— Точно така — съгласи се Мартин. — Продължаваме с Амстердам. Най-големият всекидневник не е могъл да излезе тази сутрин. Като основна причина била посочена отказ в работата на компютрите. Един от нашите хора успял да се вмъкне вътре и да разговаря с репортерите. Компютрите контролират всички операции по печатането. Оказало се обаче, че каквито и данни да въвеждат, на първа страница винаги се появявала статия, разкриваща финансови и сексуални престъпления във висшите политически кръгове. Вестникът просто не е искал името му да бъде замесвано в подобен скандал.

Лондон. От паметта на компютрите във всички полицейски участъци е изтрита цялата информация за мъже и жени, арестувани за проституция. Скотланд Ярд е на мнение, че данните не могат да се възстановят.

Буенос Айрес. Цялата комуникация между правителствените организации била блокирана за четири часа.

Претория. Всички радио и телевизионни станции, обвинени в пристрастност при представяне на новините, били свалени от ефира.

— Пристрастност от чия гледна точка? — попита Хауърд Зоерн от федералната комисия по комуникациите.

— В интерес на истината, от наша — призна си Мартин.

— Нима си позволявате да взимате страна по случая?

— Повечето от специалистите ни са на същото мнение, господин Зоерн. Аз просто се съгласявам с тях.

Ръсел предвидливо се намеси, преди разговорът да е прераснал в безсмислен спор.

— Има ли още нещо, господин Мартин.

— О, да, около двадесет подобни случая. По-късно ще направя копия от доклада за всички.

— Аз ще се заема с това, директоре — предложи Монтгомъри. Взе папката от Мартин и излезе.

Хауърд Зоерн — едрият, мургав представител на федералната комисия — поясни:

— Причината не е в компютърните системи. Техниците не са регистрирали видимо вмешателство в комуникационната мрежа. Няма претоварване, изтичане на информация или недостиг на такава.

— Ами сателитите? — попита Мартин.

— Комуникационната мрежа използва хиляди канали. Увеличихме броя на наблюдаваните, но не разполагаме с достатъчно хора, за да ги покрием всичките.

— Я ми обяснете още веднъж как точно стоят нещата. Хич не ги разбирам тия технологични истории. — Брус Бауърс имаше вид на застаряващ професор по икономика. Преди време той наистина преподаваше в „Сити Колидж“ в Ню Йорк. Сега беше третият по важност човек в Министерството на търговията.

Ръсел драскаше нещо в жълтия си бележник. От мястото си Питър не можеше да види рисунките й. Той знаеше, че понякога такива драсканици разкриват неподозирани черти на характера.

Тя вдигна глава и погледна Бауърс.

— Много ми е трудно да отговоря на въпроса ви, господин Бауърс. Като специалист в случая мога да правя само предположения. Сигурно е само едно — престъпленията са извършени с помощта на компютър. След днешния доклад започвам да си мисля, че не става въпрос само за едно устройство. Ако това е така, много е вероятно техните действия да се координират отнякъде. Значи би трябвало да имаме и комуникационна мрежа, също контролирана по някакъв начин.

— Значи един човек седи в основата на всичко? — попита Бауърс.

— Може би. И все пак първоначалният анализ не показа никаква връзка между отделните инциденти. Единственото общо нещо между тях е времето. Всичките са се случили през последните няколко дни. В момента работим по изграждането на психологическите профили.

Мартин харесваше изражението на лицето й, когато се обсъждаха сериозни неща. Твърдо стиснатите й устни му се струваха особено съблазнителни.

Бауърс изпъшка:

— По дяволите, все още нищо не мога да разбера. Значи този главен компютър може да се намира в другия край на света?!

— Или дори в космоса, ако искаме да бъдем съвсем точни — намеси се Рик Веласкес. — Агенцията за национална сигурност и НАСА проверяват всички правителствени и частни хардуерни устройства в орбиталното пространство, включително и чуждестранните сателити. Издирваме сведения за всичко, изстреляно през последните пет години. До утре ще разполагам с пълните сведения и ще изпратя копие по факса на всеки от вас.

— Ако това е организирано само от един човек — обади се Мартин, — той трябва да е голяма работа, нали така?

— Да, профилът, с който се занимават в отдела по поведенчески науки, вероятно ще покаже висок коефициент на интелигентност — съгласи се Луан.

— Имайте предвид — продължи Веласкес, — че инцидентите може да са били програмирани преди доста време, да кажем година, и сега само да се изпълняват. Ако предположим, че това е дело на един човек, независимо дали е мъж или жена, не е задължително той още да седи пред клавиатурата. Реално това не би имало никакво значение.

— Мога ли да попитам — намеси се и Роланд Омото, — какво точно очаква от нас президентът?

— Още не съм получила инструкциите от Белия дом — отговори Ръсел. — Директорът обаче ми намекна, че оттам ще искат имена.

— Имена?! — учуди се Хамър.

— Като използваме потенциала на всичките ни агенции, трябва да успеем да изградим профила на престъпника, или престъпниците; да определим мотива и да предложим линия на поведение. Федералната комисия по комуникациите например може да прегледа проблемите в комуникационната система и да им направи анализ. Министерството на търговията може да събере информация за нередностите във функционирането на компютърната система в Щатите.

— Ами правителственият разузнавателен комитет и Сенатът? — попита Стив Рос.

— Предполагам, че вие с господин Хамър трябва да бъдете готови, когато успеем да научим нещо повече.

— И кога ще стане това? — попита Бауърс.

Мартин реши, че бившият професор е станал човек на действието. Питър обичаше да наблюдава финансовия си асистент по време на работа с колеги от другите отдели. Хората, занимаващи се с бизнес, можеха да включат в дневния си ред списък от четиридесет и шест различни задачи и да приключат с тях само за един час. И обратно, академиците, които Управлението наемаше за някои специализирани проучвания, можеха да се мотаят цяла година с решаването само на един проблем.

За да подкрепи енергичната позиция на Бауърс, той попита:

— Луан, разполагаш ли вече с някакви данни по психологическия профил?

— Успяхме да съставим списък от седемстотин души. Всички те са потенциални извършители. Сега се опитваме да намалим броя им. Психолозите усилено преглеждат досиетата и скоро ще имаме някакви резултати.

— Но сигурно в главата си вече имаш някакво предположение?

В красивата си глава…

— Ами… Добре, ще ви разкажа за един от случаите, с които съм запозната. Кърк Кейси Конрад, за Интернет само „Кейси“. Известен е още като Ренегата. Такъв беше и потребителският му код. Не сме му правили тестове, но съм сигурна, че коефициентът му на интелигентност е сред най-високите. Има научна степен по компютърни науки от „Сити Колидж“ в Ню Йорк. Роден и израсъл в Кънектикът…

Бауърс хареса споменаването на колежа в Ню Йорк. Той се усмихна.

— След колежа е започнал работа като програмист в „Хюлет-Пакард“ в Сан Хосе. Само след осем месеца са го уволнили. Според изготвената характеристика не е успял да се приспособи към работата във фирмата. Не се е подчинявал на нарежданията. Един от шефовете спомена, че е обичал да се занимава повече със собствените си програми и не е обръщал внимание на фирмената политика.

Мартин познаваше доста програмисти. За себе си знаеше, че ако му се наложи да прекара осем часа, преглеждайки хиляди редове, за да открие накрая сгрешена запетая, със сигурност ще полудее. Затова напълно разбираше защо някой може да предпочете да се занимава със странични неща.

— Накрая е решил да започне собствен бизнес. Основал е компанията „Кейси фрийк софтуер“. — Ръсел продиктува името буква по буква. — Доколкото си спомням, успял е да спечели около един милион долара без данъците, които платил за осем или десет различни програми. Сигурно е щял да постигне огромен успех.

Неговата голяма страст са компютрите. По време на разследването се установи, че още през втората си година в училище е можел да дешифрира строго секретни кодове. Било е голям майтап. Намалил е всички оценки на съучениците, с които е имал проблеми.

Има слабост и към телефонните системи. Обаждал се е на служители в телефонните компании, представяйки се за шефа им, и е измъквал от тях пароли и кодове за достъп. Влязъл веднъж в системата, е имал възможност да научи всички кодове и да разшири територията на електронното си пътешествие.

— Мисля, че си спомням този случай — прекъсна я Зоерн. — Не беше ли прекъснал телефоните на „Хюлет-Пакард“?

— След уволнението му имаше подозрения, че е препрограмирал телефонните им линии. Разговорите с директора били насочвани към поддържащия персонал. Секретарките вдигали слушалката и чували следното съобщение: „Всички международни разговори са отложени с двадесет години. Моля, опитайте пак след двадесет години…“ Така и не можахме да докажем, че Конрад има пръст в тая работа. Обаче успяхме да открием, че той подслушва телефоните на ФБР и тормози следователите, които се опитват да съберат доказателства срещу него.

— И за какво го пипнахте? — попита Мартин.

— Първия път аз не работех по случая. Беше обвинен в кражба на софтуерни програми от голяма компютърна фирма и от компания за клетъчни телефони.

— Сигурно е направил цяло състояние от това — каза Омото. — Тези кодове вероятно струват милиони в Далечния изток или Европа.

— Доколкото разбрах от досието му, Конрад не е спечелил пари от действията си. Освен ако няма задгранични сметки, които не сме успели да открием. Очевидно го прави само за да докаже на себе си, че е добър. И в двата случая той се защитаваше сам, защото отказа да плаща на, както той сам се изрази, „алчната законодателна система“. За първия случай обясни, че само е взимал назаем софтуера, за да го прегледа и обогати собствените си познания. Както да вземеш книга от библиотеката. Каза, че е имал намерение да върне програмите. Или по-точно да изтрие копията си.

— За какво се отнася вторият случай? — попита Бауърс.

— С него се занимавах лично. Получихме сведения, че някой се е ровил из базата данни на нюйоркската полиция и телефонните компании на Източното крайбрежие. Конрад беше включен начело на списъка на заподозрените. Хванахме го по време на действие в апартамента му в „Бриджпорт“, Кънектикът. По-късно успяхме да прегледаме всичките му файлове. Имаше богата колекция краден софтуер, част от програмите бяха на министерството на отбраната.

— Господи! — възкликна Гари Хамър. — Той се е ровил в системите на министерството на отбраната!

— По всичко личи, че не се е затруднил особено — поясни тя. — Ренегата е един от най-добрите. Разбира си от работата. Делото му се разглеждаше от федерален съд. За незаконно влизане в компютърни системи получи присъда „от три до пет години“.

— Струва ми се — намеси се Мартин, — че тоя тип отново е на свобода. Прав ли съм?

— От почти две години, Питър. Пуснали са го, но не се е подписал в полицията в Кънектикът нито веднъж.

— Но сигурно знаете къде е сега?

— Не.

— Каза, че е спечелил един милион долара. Още ли ги има?

Тя му се усмихна. Мартин харесваше усмивката й.

— Когато влезе в затвора втория път, имаше около четиристотин и тридесет хиляди долара в банката. Останаха му само защото не плащаше на адвокати. Аз също се сетих за тези пари, така че реших да проверя сметката му. Докато е излежавал присъдата си, сумата е нараснала до четиристотин седемдесет и няколко хиляди долара. Два дни след излизането му парите са изчезнали и сметката е закрита. Напълно е възможно сега да размахва дебелия си портфейл някъде из Таити.

— Проблемът на тази проклета страна е — обади се Бауърс, — че годишно плащаме по тридесет и пет хиляди долара от парите на данъкоплатците, за да държим хора като него в затвора. А той може да изкара много повече навън. Защо съдията не му е определил по-висока гаранция?

— Не зная, господин Бауърс. Наистина нямам никаква представа.

Ако Бауърс е решил да се заяжда, нека си избере по-подходящ момент, а не да губи времето на всички, помисли си Мартин. Той се намеси в разговора:

— Луан, едно от нещата, които каза, ми се стори доста интересно. Защо Конрад се е ровил в телефонните компании?

— Така и не ни каза. Предполагам, че просто му харесва да си играе на шпионин. Ако си спомняш, той е влизал във файловете на полицията, на агентите на ФБР, намесвал се е в телефонните разговори и прочие.

— Това май е по твоята част, Питър — каза Стив Рос. — Можеш да го наемеш. Така поне ще работи на наша страна.

— Ще си помисля по въпроса, Стив. Това ли е главният ни заподозрян, Луан?

— Не. Споменах Конрад само за да илюстрирам профила, базиран на информацията, която имаме. Всъщност той не би могъл да бъде типичният пример — прекалено е умен. Психолозите могат да ви предложат напълно различен модел по случая.

— Нашият човек единак ли е?

— Конрад е. Както и повечето от тях. Предпочитат да общуват само с киберпространството.

— Какво ще кажеш за егото му? — попита Делбърт Симънс. Той правеше впечатление на вечно съмняващ се човек. Сигурно пренасяше скептицизма си и в политиката. Защо арабинът иска това? Французинът каза така, но какво всъщност имаше предвид?…

— Добър въпрос, господин Симънс. Много от тях се опитват да си изградят някаква репутация. Например, че могат да надхитрят правителството. Преди време Ренегата имаше многобройни почитатели. Откакто влезе в затвора, не сме чували нищо за него.

— Имах предвид самохвалството — поясни Симънс. — Много от терористичните групировки, с които си имаме работа, обичат да поемат публично отговорността за деянията си.

— Единственото, за което се сещам, е съобщението до Белия дом, което ни предупреждаваше за проблема с банката в Кловис. Не беше подписано, вместо код на потребителя имаше само намръщено лице.

Мартин мислено си отбеляза да провери дали при задграничните случаи също не е имало някакво предупреждение или поемане на отговорността. Как не се сети по-рано!

— Значи все пак имаме предупреждение — каза той. — Този, който го изпраща, ни уведомява, че може да пътува в света на компютърните и комуникационни системи без никакви ограничения. Мерките за сигурност не могат да го спрат.

— Има и още нещо — съгласи се Ръсел. — След случилото се в Кловис и флоридската фирма „Бетър Бизнес Бюро“ вече знаем, че ако не правим това, което иска, трябва да платим жестока цена. Базата данни изчезва от паметта на компютрите.

— Може ли да стане по-лошо? — попита Зоерн.

— И още как! — обади се Веласкес. — Изнудване в киберпространството. Ако си имаме работа с мистър Добро сърце, надявам се все пак да ни предупреди, ако смята да ни лиши от Държавния департамент, Централното разузнаване или министерството на отбраната. Може да реши да подари на някого половин милион долара от сметката на „Рокуел интърнешънъл“ или да му изплати ипотеката. Не мислите ли, че „Ес & Ел“ също са застрашени? Какво ще стане, ако всеки вложител получи върху парите си петнадесет процента лихва със задна дата и после данните бъдат изтрити? Ще отнеме години, докато успеят да се съвземат.

— Но, разбира се, трябва да има някакъв изход? — попита Бауърс.

Веласкес кимна:

— Можем да инсталираме нови компютри, които не са свързани с телефонните комуникации. Машините могат да работят паралелно, докато постепенно успеем да извадим старите от системата.

— И наричаш това решение? — учуди се Омото. — Аз не мисля така.

— Да, наистина. От финансова гледна точка държавата ще трябва да плати милиарди долари за оборудване, препрограмиране и преквалификация. Повечето институции не разполагат с подобен капитал. Освен това не разполагаме и с необходимото количество за подмяна. Този начин на действие ще ни върне назад с поне две десетилетия. Пак ще трябва да разчитаме на пощите за банковите трансфери. Във финансовите среди вече са свикнали на моментално обслужване. Всяка година се прехвърлят около триста трилиона долара. Финансистите са готови да приемат предложение за стотици милиони долари, ако банката им предложи само четвърт процент повече от фиксираната лихва. Промени ли се процентът, те просто прехвърлят парите си другаде. Тези хора правят цяло състояние само на базата на потока финансови средства. Времето, което им се дава за работа с чужди капитали, варира от половин час до половин година.

— Значи целият свят ще се парализира? — попита Хамър.

— Може би точно това е целта — отговори Ръсел.

Мартин не мислеше така. Сега, когато беше сигурен, че тези компютърни истории са далеч от обикновените шегички, някак не му се вярваше да са насочени към разрушаването на съществуващия ред. По-скоро случилото се беше чисто и просто демонстрация на сила.

Налагаше се да обсъди с Ръсел тази идея по-подробно.

Може би на вечеря с чаша в ръка.

Имената на приемащите компютри изпълват екрана, когато програмата автоматично претърсва базата данни за адреси, кодовете и паролите за достъп до всеки от тях.

„Ай Би Ем“… „Саутийст Бел“… „Сюрете“… Италия, Министерство на информацията… Народна република Китай, Министерство на отбраната… „Ю Ес Уест“… Австралия, кабинетът на министър-председателя… Шри Ланка, Национална полиция… Колумбия, Върховен съд… „Аероспейшъл“… „Бритиш Лейлънд“… Сан Франциско, руско консулство… Израел, Министерство на търговията…

Списък от 640 адреса. За две минути.

Изпратено.

Четири минути.

Потвърждение.

Трансферът на файла е потвърден… Файлът е приет… Carp4 е инсталиран… Трансферът на файла е завършен…

След десет минути част от света ще разбере какво значи истинска власт.