Натиснете Enter ако смеете…

Десета глава

Андре Голоаз измъкна плоската бутилка от най-долното чекмедже на бюрото и си наля един пръст коняк във високата чаша с плоско дъно, в която обикновено пиеше чай.

После се настани удобно в старомодния стол с облегалка от дървени дъсчици, който в продължение на двадесет години беше мъкнал със себе си от кабинет в кабинет, и вдигна краката си на бюрото.

Измъкна една пура от сребърната кутийка, която държеше във вътрешния джоб на сакото си, и я запали с клечка кибрит. Отгоре и отстрани върху махагоновата повърхност на бюрото му си личаха следите от хиляди кибритени клечки.

Малкият му кабинет беше потънал в планината досиета. Те го изпълваха целия — по пода, върху бюрото, на масата до стената и върху двата дървени стола. Някои от купчините бяха високи повече от метър и застрашително се поклащаха.

Над три хиляди досиета, и той беше прегледал внимателно всяко едно от тях. Винаги беше предпочитал сигурния допир на хартията между пръстите си. Ровенето из тънките, измачкани страници, прикрепени с кламер към папката, определено му се струваше далеч по-човешко, отколкото натискането на някаква стрелка и четенето върху екрана. Ръчно написаните бележки носеха информация както за обекта, така и за следователя. Той се огледа наоколо и със задоволство си помисли, че лично е прегледал всички папки.

Но все пак се чувстваше неудовлетворен.

Нещо липсваше.

Казаха му, че цялата тази информация е събрана в малката дискета в най-горното чекмедже на бюрото му. Именно тя щеше да пътува за Лондон, не папките.

Голоаз се наслаждаваше на пурата и коняка си.

И се чудеше какво може да липсва.

От една страна, знаеше, че папките и дискетата съдържаха всичко, с което Френското разузнаване разполагаше по въпроса. Малко след десет, тоест преди около четири часа, записаната в компютрите информация беше престанала да съществува. Знаеше, че това не бива да го изненадва. Рано или късно щеше да се случи. Всичките им любими компютри не можаха да се справят с един човек!

Сега съществуваха само той и тези папки срещу неизвестния противник. Беше му се случвало стотици, не, хиляди пъти в миналото.

И все пак инстинктът му подсказваше, че тези три хиляди досиета — на терористи, електронни експерти, анархисти и антивоенни активисти — не бяха достатъчни. Престъпникът не беше сред тях.

Инстинктът никога не го беше лъгал.

Е, почти никога.

Може би щеше да се почувства по-добре, когато се разрови и в досиета, които е събрал Хенри Содъби.

А може би не.

Содъби, Жувармов и Мартин разполагаха със същия тип заподозрени, каквито имаше и той в задимения си кабинет. Те можеха да му предложат само полицейски досиета на осъдени, обвинени или заподозрени в престъпления срещу високотехнологичния им свят.

— Марго!

След няколко минути тя отвори вратата и се опита да изгони с ръка гъстия дим, който се стелеше наоколо. Беше дребничка жена към четиридесетте, но лицето й все още беше гладко като на тийнейджър. Беше негова секретарка от двадесет години, свикнала да работи и нощем, когато шефът й е притеснен от някакъв случай.

— Андре? Вие не сте добре.

— Разбира се, че не съм.

— Защо ми крещите?

Той се усмихна. Беше й обещавал хиляди пъти през годините да не крещи.

— Съжалявам.

— Карате ме да седя часове наред, без да върша нищо, а сега изведнъж се сетихте, че има работа и за мен.

— Знаеш как е. Трябва да изпратиш съобщение — нека да бъде по факса — на генерал Жувармов, директор Содъби, директор Мартин и Вайзнер. Не мисля, че последният има някаква титла. Нека разширят базата данни с имената и цялата налична информация за всички компютърни шефове, известни програмисти и техници. Помоли ги да съберат всичко, с което разполагат.

Тя завъртя очи.

— Предполагам, че аз трябва да събера същата информация за Франция.

— Ще ти помогна — каза той.

Уестин не виждаше пълнолунието от прозореца си. Луната осветяваше снега навън и неравностите и дърветата край езерото изглеждаха тъмносини. Често му се искаше да е художник, за да може да улови тази неземна красота върху платното.

Телефонът иззвъня и той се обърна да вдигне слушалката. Единственото осветление в кабинета бяха промъкващите се през прозореца лунни лъчи, но Джером можеше да се оправи дори ако беше абсолютно тъмно. Той често работеше в мрак.

— Джером, тук е Нат. Пейджърът ми иззвъня и реших, че може и да е спешно.

— Исках да говоря с теб преди края на работния ти ден, Нейтън. Как вървят продажбите?

— Проверих само преди двадесет минути. За първите два дни сме подписали девет хиляди и шестстотин договора с частни лица и сто и дванадесет договора с различни компании.

— По дяволите! — Джером рядко си позволяваше да ругае.

— Знам. Това е с около седемдесет процента по-малко от очакваното. Как са останалите?

— Дарла е най-близо до предвижданията. Джийн и Меоши изостават с около шестдесет и пет процента. Джорджия твърди, че продажбите за Европа са още по-слаби.

— Налага се да изчакаме с плановете за навлизане и в пазарите на Южна Америка, Джером. Поне докато продажбите не се нормализират.

— Бях сигурен, че след настоящите проблеми в компютърните комуникации всички ще се втурнат към нашата мрежа. Очаквах, че досега ще сме поне десет-петнадесет процента напред. Напразни надежди, а, Нат?

— Има още един фактор срещу нас, Джером. Нямаше как да го предвидим в плановете.

— И той е?

— Говорих с Бил Фореш. Помниш ли го?

— Разбира се.

Грей му разказа за скритата директория в системите на „Чейс“.

— Нямам представа какво има там вътре, но ако бях на мястото на Фореш, щях да съм изплашен до смърт. Страх го е да напусне системата и да се включи в Глоубнет. Възможно е да загуби цялата си информация.

— Не може да няма копия — каза Джером.

— Всичките му файлове до тридесети септември са на дискети. Но оттогава с всеки изминал ден опасността става все по-голяма. Сигурен съм, че същото важи и за останалите компании, които очаквахме да привлечем.

— Говорил ли си и с други?

— С десетки, Джером. Знаеш, че се отказахме от агресивната концепция и решихме да не пришпорваме продажбите. След рекламата в „Уолстрийт Джърнъл“ получихме неколкостотин обаждания. Повечето искаха да знаят дали можем да ги откачим от мрежата, без да ги унищожим. Не можем да им гарантираме подобно нещо.

— Нейтън, ние сме на ръба. Забавянето на печалбите може да ни убие.

— Да, знам, Джером.

— Как върви разследването? ФБР?

— Правят онова, за което им се плаща. Опитват се да открият престъпника.

— Трябва да направиш всичко възможно, за да им помогнеш, Нат. Ако не излезем от мъртвото вълнение скоро, авантюрата ще ни излезе доста солена.

— Правя каквото мога, Джером.

Уестин остави слушалката на мястото й и се облегна на стола.

Проблемът беше, че му харесваше да бъде милиардер. Обичаше да мисли за себе си като за затворен в себе си, ексцентричен богаташ. Така журналистите непрекъснато се опитваха да разберат нещо повече за него и продължаваха да пишат какви ли не щуротии. Беше много забавно.

Той, разбира се, веднага можеше да им покаже приходите си. Беше сигурен, че в момента са доста над един милиард долара. Моментното забавяне едва ли им се беше отразило особено. Без да броим няколкото блестящи инвестиции — той притежаваше няколко важни сгради в Ню Йорк, Чикаго и Лондон, — беше вложил стотици милиони във фирмите на Нейтън, Джийн, Дарла и Меоши. И ако те не започнеха да се изплащат скоро, месечните му приходи щяха да стигат само за поддържането на някой неизвестен укротител на змии.

Е, ако всичко се провалеше, щяха да му останат няколко мизерни милиона. Това не беше достатъчно за Уестин. Милиардерът винаги трябва да поддържа имиджа си.

Джорджия сякаш се материализира в очертанията на вратата. Беше гола и лунната светлина съблазнително очертаваше всички извивки на тялото й. Пак му се прищя да е художник.

— Има ли някакви проблеми, Джером?

— Вчера говорихме за това. Нисък обем на продажбите.

— Ще се оправи.

— Надявам се. Много си красива, Джорджия.

Тя заобиколи бюрото и застана пред него.

— Знаеш ли какво ще направим?

— Какво?

— Ще се махнем за няколко дни.

— Джорджия…

— Точно от това имаме нужда. Не си излизал от замъка с месеци.

Вярно беше. Последните няколко месеца беше прекарал в очакване на двадесети октомври. Не можеше да се сети за нещо позитивно или творческо, което беше правил напоследък. Само чакаше.

— Трябва да разберем как ще потръгнат продажбите, Джорджия. Едва тогава можем да излетим за някъде.

— Все едно, не можеш да направиш нищо в момента.

— Можем да заминем за Ню Йорк и да се опитаме да помогнем.

— Нат ще се оправи. Да заминем за Париж.

— Ами…

— За три дни.

Уестин въздъхна дълбоко и взе ръцете й в своите.

— Само три.

Кейси Конрад паркира колата си в пристроения гараж от западната страна на терминала, взе раницата си и заключи вратата. Като се има предвид окаяния вид на автомобила, едва ли някой щеше да си направи труда да го разбива.

Той хвана раницата си в ръка и тръгна към терминала. Токовете на ботушите му отекваха в огромното помещение. Ботушите бяха направени от кожа на гърмяща змия. Беше се изръсил триста долара за тях. Освен това носеше тесни „Левис“, карирана каубойска риза тип „Гарт Брукс“ с разкопчана яка, дебело вълнено сако и бяла „Стетсън“ с широка периферия. Беше направил всичко възможно, за да се превърне в истински каубой.

Напусна хижата в три часа сутринта и през по-голямата част от пътуването непрекъснато се улавяше, че опипва бузите си с ръка. Чувстваше се доста странно без брада. До такава степен беше свикнал с нея, че сега сякаш бе гол. Трябваше да напрегне волята си до краен предел, за да държи ръцете си далеч от лицето.

При това се оказа доста трудно да се отърве от нея. Бяха му нужни пет самобръсначки и почти цял час, и то след предварителната работа с ножицата.

Хвана асансьора до шестото ниво и се отправи директно към гишетата. Беше си резервирал билета още предния ден с помощта на компютъра, затова застана направо пред гишето на „Юнайтид“.

— Мейнърд Уилсън — представи се той на служителя.

Мъжът написа името му в компютъра си и попита:

— Ще пътувате до Далас с нас, нали?

— Да, господине. Еднопосочен билет.

Плати в брой за билета, взе найлоновата си раница и влезе в голямата зала, която носеше името на Джепесън — един от пионерите в авиацията, конструктор изобретател. Спря да разгледа високия таван, който трябваше да символизира Скалистите планини и да пропуска повече светлина в интериора. Конрад реши, че изобщо не му пука за тавана. Много пари, хвърлени на вятъра от суета.

Слезе по стълбите до четвъртото ниво, където трябваше да почака около минута пристигането на специалната мотриса. Тя се движеше на всеки две минути. Само единият от двата вагона струваше 1,6 милиона долара. Качи се в мотрисата заедно с още около четиридесет пътници, намери свободно място и спокойно изчака да минат трите минути, след които трябваше да пристигнат в чакалня В. При скорост от петдесет километра в час изобщо не успя да разгледа направата на тунела. Беше чел някъде, че там са вградени 5280 огледала, и то във всяко едно от нивата.

В чакалнята видя, че има още шест минути до полета.

Цялото това проклето броене на всяка минута!

След Ломпок си беше обещал, че никога повече няма да се съобразява с времето. Никакво бързане! А сега чака тук, готов да се отправи към поредната си щуротия, този път в Тексас.

Вкопчил се в идеята, че може да има доверие на Ръсел.

Що за глупости! Та нали точно тая кучка го беше вкарала в затвора!

Сигурно полицаите ще го чакат. И ще го върнат в Ломпок за още някоя и друга година. А някой задник ще разбие хижата му и ще открадне всички компютри.

Как не!

Конрад извади билета си и съвсем сериозно се замисли дали просто да не го скъса.

Фредерик Делоринг стоеше на задната палуба на товарния кораб и чакаше Йън Ричардсън да отвори всеки един от проклетите сандъци и да провери съдържанието им.

Вятърът в пристанището беше доста студен. Валеше силен сняг, но светлините на отдалечения на осем мили Стокхолм въпреки всичко се виждаха. Наоколо се мотаеха няколко рибарски лодки и туристически моторници.

Делоринг пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си и търпеливо зачака. Според международните стандарти сделката не беше кой знае какво. Само 1,7 милиона американски долара. Но той беше доволен и от малко.

Най-после Ричардсън кимна и отиде при него под навеса на палубата. Посочи двата големи куфара.

— Ще ги преброите ли, господин Делоринг?

— Не, благодаря. Сигурен съм, че сумата е точна.

Така и беше, разбира се. До последния долар. И то в дребни банкноти, не повече от сто долара на цяло, основно в двадесетачки. Ирландската републиканска армия събираше средства от поддръжниците си в Америка само по този начин. Струваше си човек да носи неудобните тежки куфари.

Делоринг взе куфарите и се прехвърли на борда на наетата лодка. Вече можеше да се върне в Стокхолм. Товарният кораб на Йън Ричардсън се приготви да вдигне котва.

Радваше се, че сделката приключи. Калашниците АК-47, ракетните гранати, пистолетите „Макаров“, пластичният експлозив C-4 и амунициите бяха приготвени преди пет седмици. Не обичаше да затваря парите си за толкова дълго време.

Делоринг се върна в „Грандхотел“-Стокхолм за обилна закуска, плати сметката си и се отправи към летището. Замина от международното летище „Арланда“ на борда на собствения си „Гълфстрийм II“.

Пристигна в Женева около десет сутринта, а в единадесет вече беше в кабинета на банкера си. Изчака търпеливо пристигането му. Двата куфара лежаха на пода до стола му. Поднесоха му отлично кафе.

Когато банкерът най-после се появи, изглеждаше малко нервен. Лявата му буза силно потрепваше.

— Хер Фромберг? — поздрави малко разтревожено Делоринг.

— Добро утро, хер Делоринг.

Мъжът потупа двата куфара.

— Нося депозит за сметката си.

Сега балансът му щеше да стигне шестдесет милиона долара. Делоринг обичаше големите, кръгли цифри.

— Á, хер Делоринг, страхувам се, че, а-а, имам лоши новини за вас.

— Лоши? В какъв смисъл?

— Имаме известни проблеми с вашата сметка.

Сепнат, Делоринг скочи от стола.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ами вашата сметка вече не съществува. — Тикът на Фромберг се усили.

— Не съществува? Как така?

— В момента вашият баланс е равен на нула.

— Нула! Вървете по дяволите! Къде са парите ми?

Фромберг сви рамене и отстъпи назад.

— Ами изглежда, как да ви кажа, вашите пари са прехвърлени на Международния червен кръст.

— Червеният кръст! Не може да бъде! Аз не съм се разпореждал за подобно нещо!

— Знаем, хер Делоринг.

— Върнете ги обратно! Веднага!

— Страхувам се, хер Делоринг, че в момента това е невъзможно…

— Какво мислиш за новата мрежа на Грей? — попита Мартин, когато двамата с Веласкес излязоха от асансьора и тръгнаха по дългия коридор. Коридорът беше доста мрачен, с традиционните светлобежови стени. Вратите обаче бяха боядисани в червено, синьо, жълто и оранжево, сигурно за да се борят с естествената потиснатост на това място. Отстрани един върху друг бяха натрупани големи кашони и чакаха някой да ги прибере на по-подходящо място.

— Да не е опитвал да ти продаде абонамент?

— Не, не директно. Видях рекламите във вестниците. Снощи пуснаха съобщение и в новините на „Ен Би Си“. Такава промоция сигурно им струва доста пари.

— Да, и аз ги видях. За съжаление не мога да ти кажа нищо повече, Питър.

— Мислиш ли, че говорят сериозно за сигурността?

— Досега никой не е успял да го постигне. Може те да са първите.

— Преди Агенцията за национална сигурност?

— Случвали са се и по-странни неща. Луан знае ли нещо за Глоубнет?

— Как, по дяволите, да разбера?! Трябваше да се срещнем снощи, но тя се обади, че не може да дойде.

— Да, мен също ме отряза тази сутрин — каза Веласкес.

Мартин беше много ядосан. Наложи му се да отмени уговорената вечеря с Джаред и Мери-Ан Мур Мартин направо побесня. Вечерта два пъти звъня да му трие сол на главата.

— Спомена нещо за някакъв полет до Далас — добави Веласкес.

Далас? Каква работа имаше тя в Далас?

Мартин мина през отворената врата с надпис: „Директор, компютърни операции“.

— Лем, водя ти посетител.

Лем Крайдър беше нисък, но добре сложен мъж. Той стана и стисна ръката на Веласкес. Очите му автоматично потърсиха задължителния за посетители стикер, закачен на джоба.

— Мисля, ле сме се чували по телефона няколко пъти, Рик.

— Така е. Идвам да хвърля едно око на скрития ви файл.

— Заповядай.

Двамата тръгнаха към компютърния център. Мартин остана назад.

— Може ли да използвам телефона ти, Лем?

— Давай. Струва долар на разговор.

Когато вратата се затвори, Питър вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Стая 406.

— Тук е Мартин. По някое време снощи една жена на име Луан Ръсел — руса, зелени очи, около метър и шестдесет и пет, към тридесетте — е хванала самолета от „Дълес“ или националното летище за Далас. Искам да знам с кого ще се срещне. Или се е срещнала, по-вероятно.

— Аз съм Роджър. Ще проверя двете летища, после ще се обадя на Кенеди в Тексас.

Мартин остави слушалката и тръгна към компютърния център. Това беше светло и приятно място, с боядисани в приятни цветове шкафове. Всички служители тук имаха на табелката с името си и знака за най-висока секретност в Управлението.

Веласкес и Крайдър бяха наведени над един от асистентите. Мартин застана зад тях и се заслуша, обаче всяка трета дума му беше абсолютно непозната. Тримата гледаха някаква разклонена диаграма на екрана. Единственото, за което можеше да се сети Мартин, беше родословното дърво.

След малко те се изправиха, видяха го и се обърнаха към него.

— Е? — попита той.

— Не можеш да го видиш — каза Веласкес, — но е там. Заема двадесет мегабайта памет. Напомня на рибите паразити, които живеят с акулите.

— Махнете го!

— Не е толкова просто, Питър — каза Крайдър. — При нормални обстоятелства, ако човек иска да се отърве от файла X, той просто въвежда командата: „Изтрий файла X“. Ние обаче не знаем името на файла. Нито директорията.

— Ако не броим името, повече от сигурно е, че има и някакви пароли — допълни Веласкес. — Ако се опитаме да му пуснем декодиращата програма, може и да загазим.

— Значи е капан? — попита Питър.

— По всяка вероятност. Не можем да рискуваме да унищожим цялата система.

— Имате ли такъв проблем в Агенцията за национална сигурност?

— Доколкото знам, не. Сигурно защитата ни се е оказала по-добра. Поне така се надявам, иначе ударът върху самочувствието ни ще е жесток. — Веласкес поклати глава. — Нямам представа колко дълго можем да издържим. Този тип е дяволски добър.

— Интересна работа — каза Крайдър. — Това е като да си болен от рак. Не знаеш още колко ще живееш. Трябва всички да стъпваме на пръсти.

— Ами файловете?

— Бил е и там.

— По дяволите! До какво ниво е стигнал?

— До най-високото. Според наблюдаващата система някой е копирал досието ти, Питър.

— Моето досие? Защо?

— Не знам. Следи вестниците.

Господи! Какъв ден само!

— Защо точно аз?

— Копирани са още няколко.

— Шефът няма да е във възторг. Трябва да се връщам на работа. Имате ли нужда от мен тук?

— Не мога да си представя, че точно ти можеш да ни бъдеш от полза — ухили се Лем Крайдър.

— Благодаря.

Мартин напусна центъра, взе асансьора до първия етаж и мина през рутинната проверка. Десет минути по-късно вече беше в кабинета си на петия етаж.

— Десет обаждания — уведоми го Норма. — Нищо важно.

— Провери дали ще можеш да откриеш Давид Вайзнер. На секретната линия.

След десет минути телефонът му иззвъня. Мартин вдигна слушалката и чу младежкия, боботещ глас на Вайзнер. Не можеше да си представи какво толкова поддържа настроението му винаги добро.

— Здравей, Питър! Да не си намерил престъпника?

— Още не. Ще опитам пак утре.

— Обичам оптимистите!

— Слушай, Давид, получи ли съобщението от Андре?

— Да. Мисля, че идеята никак не е лоша.

— И аз от това се страхувам. Събираш ли данните?

— Точно това правех, когато се обади секретарката ти. Ти ще се присъединиш ли?

— Предполагам. — Трябваше първо да поговори с Луан и да уточнят кой ще се заеме с тази работа.

— Как се справят руснаците?

— Преди малко говорих с Жувармов. Каза, че ще се опита да събере нещо.

— Хващам се на бас, че в списъка му с компютърни специалисти ще има само американски имена — каза Вайзнер.

Мартин се засмя. В интерес на истината, руснаците бяха откраднали повече компютърни технологии, отколкото сами бяха създали.

Опипваше почвата внимателно. Искаше да провери какво може да се измъкне от Вайзнер.

— Виталий ми каза, че базата данни в неговото министерство е почти унищожена. Ще му се наложи да състави списъка на ръка.

Младокът веднага реагира:

— Разбирам го напълно. На мен също ми се наложи да повикам десетина специалисти от други отдели, за да прибавя новите имена в дискетите за Содъби.

Мартин беше готов да заложи десет долара срещу сто, че компютрите на Мосад също са пострадали. Всички бяха на борда на една лодка. Освен това не можеше да не забележи, че Давид следва неговата предпазливост и не се отпуска дори и по секретната телефонна линия. Нито един от двамата не спомена за какви точно имена става въпрос в искането на Андре.

— Добре, Давид. Щом всички сте съгласни, май и аз трябва да се заема с работа.

— Преди да затвориш, Питър! Помисли ли си за онова, което ти споменах след срещата?

— Разбира се, Давид. Ще ти се обадя.

— Чудесно!

Мартин се обади в административния отдел и нареди на шефа да започне да събира данни за всички американски компютърни специалисти. Обикновено този отдел се занимаваше с цялата вътрешна работа, тъй като ЦРУ официално нямаше право да действа на територията на Съединените щати.

Като чу нареждането, мъжът започна да се смее и спря чак когато разбра, че Мартин говори сериозно.

Две минути след десет му се обади Норм Спенсър, чийто кабинет беше с номер 406.

— Позвъних в Далас и изпратих Кенеди на летището. После проверих полетите от Вашингтон. Тръгнала е рано сутринта със самолет на „Делта“. Хей, шефе, нали разбираш, че тя е от ФБР?

— Да, знам.

Кучка! Щом е заминала чак сутринта, защо й трябваше да отменя срещата! Можеха да вечерят заедно, след това да отидат в апартамента му… Кой знае? Вероятно щяха да пристигнат там тъкмо навреме за злобното обаждане на Мери-Ан.

— Преди малко ми се обадиха от Далас. Мотае се в чакалнята на „Америкън Еърлайнс“. Пие кафе, чете вестници…

— Значи чака някого?

— И нашият човек мисли така.

— Обади ми се веднага, щом направи контакта.

— А после какво? Да проследим ли човека? Ако искаш да наблюдаваме и двамата, ще ми трябват още хора там.

— Не. Щом срещата се състои, оставете я на мира и поемете новото лице.

— Ясно.

Двете минути минаха.

Или часовникът й не беше верен?

Ръсел сгъна вестника и го остави на пластмасовата седалка до себе си. Стана и отиде до кошчето да хвърли празната си картонена чашка. Говорителката с мек и провлачен южняшки акцент съобщи, че самолетът на „Америкън Еърлайнс“ е готов за излитане.

Хората зад гърба й вкупом станаха и се наредиха пред изход 21. Изчака тълпата да се поразреди и огледа чакалнята. Нямаше го.

Десет и двадесет и пет.

Беше я изиграл.

Върна се на мястото си и остави чантата на коленете си.

Две минути по-късно едно момченце изтича до нея, хвърли й един полупразен плик с пуканки, изкикоти се и избяга.

— Благодаря, хлапе.

Тя започна да събира разпилените пуканки в плика.

Случайно забеляза, че отстрани беше написано нещо. Прочете го, докато вдигаше останалите пуканки от пода:

Господи! Той има ли представа колко хора в Тексас носят ботуши?!

Тя хвърли плика в кошчето и продължи да чете броя на „Вашингтон Пост“, който беше донесла със себе си. Сега, когато компютърните инциденти вече бяха поотшумели, първата страница не предлагаше нищо интересно. В крайна сметка бомбардировките и убийствата винаги са били тема номер едно. Освен ако читателят не е останал без банковата си сметка.

Тя се опита да разбере кой я наблюдава. Не успя. Имаше прекалено много хора. А и човекът явно беше професионалист.

Ренегата наистина си го биваше!

Кой, по дяволите, може да я следи?! Веднага щом приключи с Ренегата, ще се заеме с тази работа.

Девет минути по-късно тя стана и се отправи към тоалетната.

Вътре имаше една жена, която съсредоточено оправяше грима си пред огледалото. Една от кабините беше затворена. Под вратата се виждаха чифт ботуши от змийска кожа. Луан влезе в съседната кабина и седна на чинията.

След няколко минути жената приключи с тоалета си и излезе. Хидравличната брава със съскане затвори вратата.

— Който и да е той, не е от моите хора — прошепна тя толкова тихо, че сама едва успяваше да се чуе.

Измина цяла минута, преди той да отговори:

— Налага се да ти вярвам.

— Как си, Кейси?

— Бях много добре, преди да започнеш малката си игричка.

— Нали знаеш, че си в нарушение на…

— Знам. За това ли си тук?

— Не. Интересувам се от друго.

— Чист съм. Не съм се занимавал с нищо нередно.

— Сигурно е така — каза тя. — Иначе щях да знам.

— Какво искаш?

— Не се ли досещаш?

— Тия щуротии напоследък не са моя работа.

Някой влезе и двамата млъкнаха. Успяха да продължат разговора чак след десетина минути.

— Вярвам ти, Конрад.

— Предполагам, че искаш да ти помогна.

— Точно така. — Тя извади дискетите от чантата си, наведе се и му ги подаде.

Конрад ги взе. Сега кариерата й беше заложена на карта. Беше прекарала почти цялата нощ, включително и времето на отменената вечеря пред клавиатурата. Тези седем дискети съдържаха цялата информация, с която разполагаше отделът й в момента. При копирането беше използвала само два преносими компютъра, свързани един с друг.

— Предполагам, разбираш, че с това рискувам работата си — обясни тя. — Данните са секретни.

— Ясно. И каква полза ще имам от всичко това?

— Каквото поискаш. Пари? Мога да се опитам да измъкна…

— Не пари! Искам спокойствие!

— Добре, мога да отменя условната ти присъда.

— Чудесно.

— Предизвикателството е голямо, нали?

— Ще погледна дискетите. Нищо не обещавам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Как ще поддържаме контакт?

Той протегна ръка под преградата и й подаде кутия кибритени клечки. Вътре имаше листче с електронния адрес, който беше използвал при първото си съобщение. Явно нямаше намерение да издава физическото си местонахождение.

— Не го давай наляво-надясно.

— Ще го запазя за себе си — обеща тя.

— И по-добре си намери нов адрес. Системите на ФБР приличат на швейцарско сирене.

— Знам. Изгубихме много информация. Как изглежда онзи човек?

— Кой? А, да. Около метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице, сив каубойски костюм и черни ботуши. Носи големи очила с рогови рамки, но стъклата са без диоптър. Няма белези по лицето.

— Много си наблюдателен.

— Научих се в Ломпок. Благодаря за образованието.

— Съжалявам, че се получи така.

— Не, не съжаляваш.

Прав беше. Системата изискваше типове като него да стоят зад решетките, въпреки че често това се оказваше недостатъчно.

— Просто си вършех работата.

— Да. И как ще се измъкнем оттук?

Тя му обясни.

И тръгна първа точно когато вътре влязоха три жени. Явно беше кацнал поредният самолет.

Отправи се по широкия претъпкан коридор към вагоните, които кръстосваха между отделните чакални. Вървеше бавно. Нямаше закъде да бърза. Спря до една от будките, купи си новия брой на „Нюзуик“ и го разлисти. Погледна над ръба на списанието надолу по коридора.

И го видя. Чакаше зад една от колоните пред дамската тоалетна.

Виждаше се, че е раздвоен. Чудеше се дали да последва Ръсел, или да провери тоалетната.

Ръсел не помръдваше.

Мъжът също.

Трите жени излязоха от тоалетната.

Луан бързо се шмугна сред поредната тълпа пътници. Измина около десетина метра и се обърна тъкмо навреме. Конрад излезе. Мъжът с очилата с рогови рамки също го видя. Луан застана зад една от колоните.

Извади огледалцето и червилото си и под предлог, че си оправя грима, хвърли един поглед по коридора. Изненада се от вида на Конрад. Дългата тъмна коса се подаваше под периферията на бялата каубойска шапка. Страните му бяха доста бледи. Тя можеше да се хване на бас, че съвсем скоро е обръснал брадата си. Носеше синя платнена раница и вълнено бяло сако, преметнато през ръката. И преди си беше едър, но тя го помнеше като непохватен, сто и четиридесет килограмов дебелак. Огромен пояс тлъстини около кръста, увиснали бузи… Вярно е, че в Ломпок спазваха известен режим, но той явно беше продължил с упражненията и след това. Дънките и ризата му стояха много добре. Фигурата му можеше да уплаши някои хора, особено вечер в някоя тъмна алея на парка.

Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ясно се виждаше полуусмивката на лицето му. В очите му имаше мекота, която не бе забелязала преди. Може би просто не я е имало.

Тя смени ъгъла и забеляза мъжа със сивия костюм, който го следваше двадесетина метра по-назад.

Щракна огледалцето, пусна го в чантата си и я затвори.

Конрад вървеше, без да я поглежда.

Тя започна да брои крачките.

Стигна до дванадесет.

Видя сивия костюм.

И се хвърли напред.

Силно го блъсна и го събори на земята.

Когато мъжът падна, тя се поколеба, после скочи върху него. Започна да маха с ръце и крака, да търси чантата си и да се опитва да се изправи.

Той изпълзя встрани.

— Какво, по…

— Боже! Много съжалявам, господине. Не исках…

Мъжът се притесни малко, когато я позна, но не можеше да си позволи да провали прикритието си.

— Не, не, аз съжалявам, госпожо. Ето, дайте да ви помогна.

Той стана и й протегна ръка.

Истински професионалист.

Огледа се наоколо в опит да открие обекта си.

Който отдавна беше изчезнал.

— Ужасно съжалявам — продължи Ръсел. — Трябваше да гледам къде стъпвам.

— Няма нищо. Добре ли сте? — Мъжът явно се съобразяваше с многото хора, спрели да погледат.

Тя опипа ръцете и краката си. Много бавно.

Той беше този, който трябваше да бърза.

— Нищо изкълчено. Нито драскотина.

— Извинете ме, но имам важна работа.

Ако не намереше друг начин, Ръсел твърдо беше решила да извади документите си от чантата и да повика охраната.

— Можехте поне да ме почерпите чаша кафе — предложи тя.

— Наистина бих искал, но…

— Чудесно!

Той погледна към спирката.

— Влаковете вървят постоянно.

Мъжът я погледна.

Тя вдигна чантата си и започна да я отваря.

Той разбра.

И въздъхна:

— Да, наистина, постоянно.

Следващите минути щяха да бъдат особено неприятни за него. Тя беше сигурна, че знае коя е. И че не иска да разбере кой е той.

Затова трябваше да играе ролята си.

Докато хубавичко запомни лицето му.

Нейтън Грей седеше на малко бюро в залата на отряда по компютърни престъпления. Беше получил преносим компютър и собствен терминал, свързан с мрежата на ФБР.

В залата беше тихо. Повечето от екипите, събрани от ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ и тайните служби бяха изпратени в различни части на страната, за да възстановят компютърните операции. Бяха останали само дванадесет души, които работеха по събирането на данните за Содъби. От агентите в страната непрекъснато се получаваха телефонни обаждания с нови сведения.

Бяха стигнали до седемстотин заподозрени.

Грей никак не беше доволен от положението си. Беше потърсил Джорджия, но Адам Мур му каза, че двамата с Джером са заминали за Париж.

О, Джорджия, в Париж сега трябваше да сме аз и ти…

Позвъни и в Атланта. Имаше нови продажби, но нещата вървяха прекалено бавно. Хубавото беше, че системата си оставаше непокътната въпреки новите клиенти.

— Как си, каубой?

Грей вдигна глава. Монтгомъри тъкмо влизаше в залата.

— Здрасти, Дарел. Исках да се срещна с Луан, но агент Амброуз — той посочи към една наперена брюнетка — ме попита дали мога да работя с компютър. За нещастие казах да, и тя веднага ме избута пред монитора.

— Имаш ли някаква идея?

— Ами Луан…

— Тя има друга работа. Не съм сигурен кога ще се върне.

Монтгомъри явно нямаше намерение да го посвещава в тайните на Бюрото.

— Хрумна ли ти нещо?

— Ами мислех си за „Бетър Бизнес Бюро“ в Тампа.

Очите на Монтгомъри светнаха. Той грабна един стол от съседното бюро, завъртя го, седна и провеси ръце над облегалката.

— Разказвай.

— Всъщност операцията е малка, пък и бездруго те вече са изгубили данните си, нали така?

— Всичко, включително и счетоводството си.

— Какво е останало в сървъра им?

— Приложните програми. Текстообработка, формати, базата данни на персонала и данъчната програма, ако си спомням правилно.

— Добре тогава. Обади им се и им кажи, че ще влезем в системата им. Ако изгубят още нещо, ще им го подменим.

Монтгомъри се наведе и дръпна телефона от съседното бюро. Трябваха му десет минути да открие телефонния номер и да получи одобрението им. Нат включи терминала, взе адреса от Монтгомъри и влезе в системата в Тампа.

Намери помощната програма и изкара списъка на директориите.

— Ще ни трябват всички директории, Дарел.

Грей извикваше имената на екрана, докато Монтгомъри старателно си ги записваше.

— Системата е „Уиндоус“ и може да работи в режим „ДОС“. Минавам на „ДОС“.

Дисковата операционна система беше основна за „Ай Би Ем“ и съвместимите с тях компютри. Беше разработена от „Майкрософт“ и носеше пълното име „Ем Ес — ДОС“.

Когато на екрана остана само символът на хард диска „С:“, Грей написа:

— Аха! Искаш да изтриеш всички файлове и директории — разбра Монтгомъри.

— С изключение на „ДОС“. Така ще останем само с въпросната скрита директория.

Не след дълго в системите на „Бетър Бизнес Бюро“ нямаше нищо освен базовата операционна програма.

Грей провери използваната памет.

— Достатъчна е за „ДОС“ и скритата директория — каза Монтгомъри.

Прегледаха хард дисковото устройство.

— Няма нито един файл и все пак използваната памет надвишава с 19,8 мегабайта необходимата само за „ДОС“, Дарел.

— Добре, знаем, че е там. Какво ще правим сега?

Грей извади една дискета от джоба на сакото си.

— Случайно имам тук една декодираща програма.

— По дяволите! Откъде я взе?

— Сам съм я писал. Някога обичах да си играя с тези неща.

Той зареди програмата в паметта на терминала. На екрана се появи надпис за въвеждане на команда.

Грей набра адреса на „Бетър Бизнес Бюро“ и предполагаемия път до скритата директория. Натисна клавиша „Enter“.

Хиляда и едно… Хиляда и две… Хиляда и три… Хиляда и…

Хард дискът на „Бетър Бизнес Бюро“ се самоунищожи.

А съвършеният, високотехнологичен монитор на ФБР просто изгоря.

Норма му прехвърли телефонния разговор точно когато двамата с Креншоу тръгваха на обяд с шефа.

— Чакай малко, Том.

Вдигна слушалката.

— Тук е Спенсър.

— Слушам те.

— Ами, шефе, нещата малко се объркаха…

— По дяволите! Какви ги говориш!

— Тя го пипна.

— Я стига! В края на краищата нали сте професионалисти!

— Тя също, шефе. Изкарала е акъла на Кенеди.

Кенеди беше много добър. Мартин не очакваше, че някой изобщо може да го разкрие. Не и след операциите в Никарагуа, Гватемала и Сан Салвадор.

Спенсър му разказа подробностите поне от гледната точка на Кенеди.

— Накрая го принудила да й купи две чаши кафе. Докато го изпие, успяла да го разпита за работата, семейството, очакванията му от живота и прочие. Казала му, че си търси съпруг.

— Само не казвай, че е изплюл всичко.

— Разбира се, че не. Кенеди много добре знаел какво се опитва да направи тя. Било ясно, че е разбрала, но се страхувал да не извика охраната. Не искал да се стига до показване на документи.

— И правилно.

— Обаче мъжът успял да избяга.

— С нищо ли не разполагаме?

— Само с описание. Тук пред мен е.

— Ще разберете ли кой е?

— Работим по въпроса. Само дето имаме малко проблеми с компютърната идентификационна система.

— Да, знам.

Единадесета глава

Кейл Аймри занесе бекона, яйцата, сиренето и кафето на една от масите и се тръшна на пластмасовия стол. Скъса капачката на чашата кафе и отпи първата глътка, разлиствайки броя на „Ю Ес Тудей“ до подноса.

Тъй като беше брокер, смяташе за задължително първо да прегледа бизнес-страниците. Намери икономическия раздел и прегъна вестника. Прочете началната статия още докато разопаковаше закуската си.

По дяволите!

Остави всичко на масата.

Втурна се към беемвето на паркинга, разрови жабката и измъкна клетъчния телефон. Набра домашния номер на брокера си. Аймри не се занимаваше със собствените си акции. Беше прекалено зает.

— Джеф, веднага щом стигнеш в кабинета си, продай акциите ми на „AT&T“. — Той имаше две хиляди акции в компанията.

— Хей, Кейл, да не си полудял?

— Прави каквото ти казвам, човече!

Прекъсна връзката и се обади на телефона за информация на „AT&T“. Беше се прехвърлил в „Ем Си Ай“ още преди седем месеца, но смяташе, че ако успее бързо да се върне обратно, ще може да се включи в плащанията. Това щеше само да улесни удара, който смяташе да предприеме на борсата.

Още тридесет и пет хиляди американци чакаха като него отварянето на пазара, за да се освободят от акциите си. Почти триста хиляди бяха взели твърдото решение веднага да напуснат „Ем Си Ай“ и „Спринт“.

Повечето от хората, прочели статията за „AT&T“, така и не стигнаха до втората страница, където вестникът беше отпечатал с големи букви:

А тези, които прочетоха опровержението, така и не му повярваха.

— Как, по дяволите, е възможно да се случи! — чудеше се Мартин. — Нали казвахте, че вирусът може да разрушава само софтуера — информация или програма.

Двамата с Рик Веласкес бяха в кабинета на Ръсел и слушаха обясненията на Рик за експеримента на Грей и Монтгомъри.

— Аз самият щях да постъпя по същия начин — каза специалистът от Агенцията за национална сигурност. — Но да се върнем към въпроса ти. Нещата стоят горе-долу така: Вътре в компютъра има електронна част, наречена видеокарта. Тя свързва системата с монитора. Сам по себе си мониторът има голям брой характеристики. Две от тях са хоризонталното и вертикално разгръщане, или така наречената честота, да кажем тридесет килохерца хоризонтално сканиране. Тези две характеристики определят диапазона. Един добър монитор може да има диапазон около сто например.

— Правиш всичко възможно, за да се почувствам като пълен глупак, нали? — попита Мартин и се ухили на Ръсел. Тя изглеждаше много добре тази сутрин. В нея сякаш имаше нещо различно, но то все му убягваше.

Луан също му се усмихна.

— Не се разсейвай, Питър. Ще схванеш за какво става въпрос. За да могат всички компоненти на хард диска да работят заедно, съществуват софтуерни програми, наречени видео драйвъри. Те изравняват несъответствията, така че програмата за текстообработка, играта или графичната приложна програма да излизат на монитора правилно. С точните хоризонтални и вертикални честоти. Видео драйвърът не може да увеличава диапазона на монитора, без това да предизвика някакви нарушения. — По време на този монолог Мартин съсредоточено зяпаше Луан и от време на време кимаше с глава на Рик. Тя все още му дължеше обяснение за пътуването си до Далас. Беше пристигнала на „Дълес“ още вчера следобед. — Причината за повредата е — продължи Веласкес, — че те са използвали за защита специално създаден видео драйвър, който умишлено е увеличил диапазона на монитора с цел да го унищожи.

— Значи са можели да причинят и по-големи щети — обясни Луан.

— Точно така. Ако програмата се използва срещу цяла компютърна система, може да я изкара от строя за известно време. Възстановяването може да струва милиони долари.

— За един монитор? — попита Мартин.

— В научните кръгове има монитори от много висока класа, Питър. Те нямат нищо общо с онези за домашна употреба, които струват триста-четиристотин долара. Тук говорим за цени от хиляда и петстотин до четири хиляди долара на монитор.

Питър можеше да си представи реакцията в Конгреса, ако всяко учреждение с правителствен договор предяви искания за възстановяване на подобни щети с парите на данъкоплатците.

— Ами дисковото устройство?

— В Тампа ли?

— Да. Нали Грей каза, че е вън от строя.

— Дарел взе двама техници и замина за Флорида да хвърли едно око — каза Ръсел. — Възможно е да е свързано със софтуера и да е изтрита оперативната програма. Не ми се вярва проблемът да е чисто механичен. Ще разберем повече днес следобед.

— Значи — започна Мартин, — когато са се опитали да открият този… скрит файл, той се е самоунищожил и е взел със себе си толкова, колкото е могъл.

— Може и така да се каже — съгласи се Рик. — Ако в системите имаше и други файлове, по всяка вероятност те също щяха да бъдат изтрити. И все пак сега знаем едно много важно нещо.

— И какво е то?

— Аз също забелязах — каза Луан.

— Давай тогава — подкани я Веласкес.

— Нат е успял да изтрие файловете, без това да предизвика по някакъв начин скритата програма.

— Това е.

— Нима е важно? — попита Питър.

— Да видим какво знаем до този момент — започна Луан. — Първо, най-големият ни проблем е, че има пробиви в сигурността на компютърните системи. Е, такива винаги е имало. Но някой се е научил да го прави с учудваща лекота — даже банковата система Т-1 не му се опъва.

— Чакай малко, Луан!

Тя се усмихна.

— Банковите трансферни системи използват специални линии, не тези на Интернет. Тези тромави системи са наречени Т-1. Натрапникът е успял да се справи и с тяхната защита. Вероятно е използвал компютър, свързан с някоя банка, и оттам е получил достъп навсякъде.

— Добре.

— Второ, щом натрапникът влезе в системата, той прикрепва към нея скрита програма. Тя няма име, нито вероятен адрес. Изпълнява няколко функции. Ако обобщим всичко, което знаем до този момент, можем да кажем, че основната й функция е защитната. След това идва възможността за осъществяване на диалог…

— С какво? Или кого? — попита Мартин.

— С този, който я е инсталирал. Тя му позволява да влиза в системата по всяко време и да я променя. Следва наблюдението. Програмата следи задачите, с които е натоварен съответният компютър, и му позволява да изпълнява само основните команди. При опит да се въведе непозволен режим на работа резултатите са катастрофални. Друга функция е свързана със специфична вторична програма за разрушение. Ако тя е внедрена в телефонните системи, може да обърка насочването на разговорите. В банката блокира трансфера на фондове. Изпълнява се или в момента с активното участие на нарушителя, или в предварително заложено време. Освен това тя не позволява на потребителите да правят каквито и да е промени в системата.

— Като изтрива цялата информация, щом компютърът се откачи от мрежата? — предположи Мартин.

Беше подстригала косата си! Ето какво му беше убягвало досега. Не много. Пак се полюляваше тежко, когато тя разтърсваше глава, пак изглеждаше ужасно женствена.

— Точно така — каза Луан. — Но ние току-що открихме, че е допуснал грешка.

— Не те разбирам — призна си Мартин.

— Изтриването на файловете! — подсети го Рик. — Не е кой знае какво, но нарушителят би трябвало да го предвиди. Това е пропуск от негова страна.

— Значи предполагате, че може и да не е единственият?

— Аха. Ако има още, ние ще ги открием.

— Възхищавам се на самоувереността ти, Рик — каза Мартин.

— Последната функция на скритата програма — продължи Ръсел — е самоунищожението. Ако нищо друго не помогне и някой, тоест ние, се опитаме да го открием, файлът се разрушава. Дизайнерът е напълно защитен.

— Как така?

Отговори му Веласкес:

— Ако си чел „Моби Дик“, знаеш какъв е стилът на Мелвил. Тук се получава същото. Програмистите често проявяват собствен стил, когато пишат програмите си. Понякога не е толкова лесно той да се определи, защото законите на програмния език са строго регламентирани. Възможно е софтуерът да е създаден от група хора, работещи заедно. И все пак, ако успеем да влезем в скрития файл и разберем как са написани кодовете, какъв език е използван, основния формат, същността и философията на дизайна, можем да се насочим в правилната посока.

— Към нарушителя?

— Би било много добро начало за нас, Питър — отговори Луан.

Абсолютно вярно. Можеше да започне, като обясни тайната си мисия.

И да продължи с нова покана за вечеря.

Супер! През следващите няколко дни цифрата драматично ще набъбва. Електронна поща за управителя.

Когато Веласкес излезе, Ръсел каза:

— Съжалявам, че не можахме да вечеряме заедно, Питър. Изглеждаше толкова сърдит, като малко момченце, на което са взели играчката.

— Аз също. Трябва да е било много спешно, а?

— Служебна задача. Знаеш как е.

— Разбира се. Какво ще кажеш за довечера?

— Дадено. Позволи ми да се реванширам, като ти сготвя. Обичаш ли мексиканска кухня?

— Обожавам я — ухили се той. — Аз ще донеса текилата.

— Добре. Нека да е бира „Карта Бланка“.

Сега вече беше доволна от работата си след завръщането от Далас. Радваше се, че е успяла да се срещне с Конрад, и особено се гордееше от начина, по който беше успяла да се справи с оня мъж.

От летището беше отишла направо при фризьора си за нова прическа. После се отби в автомивката и супермаркета. Когато се прибра се зае с прахосмукачката, препарата за почистване на стъкла и мебели. До единадесет беше успяла два пъти да зареди пералнята и веднъж сушилнята. Сложи чисти кърпи в банята и смени чаршафите.

Искаше всичко да свети от чистота. Просто за всеки случай.

— Слушай, какво беше онова за Голоаз?

— Той мисли, че нашата международна база данни би трябвало да включва не само престъпници. Помоли за имената на магьосниците в компютърната индустрия.

Тя помисли малко и се съгласи:

— Може и да е прав, Питър. Работата никак не е малко, но според мен е хубаво да се свърши.

— Нашите служители вече събират информацията.

— Как ще подходите?

— Лем Крайдър ще изготви досиетата на автономен компютър. Изпратили сме хора във всички професионални компютърни и комуникационни асоциации. Първоначалните данни могат да се вземат от разните му там годишници, журнали и прочие. Крайдър ще отсее плявата и ще прехвърли останалото на дискети.

— Не ти ли се струва, че задачата е извън компетенцията на Управлението? Все пак нямате право на дейност на територията на страната?

— Пет пари не давам! — ядоса се той. — Ситуацията е повече от критична. Пък и в крайна сметка досиетата ще се използват зад граница.

— Защо не поискаш сътрудничество с ФБР? Така поне ще си имаш извинение, ако журналистите успеят да надушат нещо.

Усмивката му изчезна за момент.

— Защо ми се струва, че съвместната работа между Управлението и Бюрото отива прекалено далеч?

Луан едва се сдържа да не избухне. Понякога Мартин беше наистина арогантен!

— Питър, аз също се тревожа за станалото. Прав си. Исках да изпратя агентите си при теб, за да получа достъп до информацията. Но ако държиш да не я споделяш с нас, проблемът си е твой.

— Аз…

— А и с твоя ранг едва ли ще искаш да обсъждаш нещата с дребен, служител като мен. По-добре говори с шефа.

— Луан…

— Заета съм. Ще се видим по-късно.

Двамата се гледаха няколко секунди, после той кимна и излезе.

На вратата веднага се появи Сесили Амброуз.

— Имам новини.

— Добри или лоши?

— Не са добри.

— Продължавай.

— Прегледа ли сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“?

— Не.

Агент Амброуз описа статията за „AT&T“ и опровержението на втора страница.

— Обадих се на издателя, отговорен за икономическата информация. Той твърди, че днес имат пълен контрол над ситуацията. Утре проблемът ще излезе на първа страница.

— Провери какво става на борсата!

— Добре. Има и още нещо. От „Ем Си Ай“ се обадиха и докладваха за пробив в управленските файлове. Оставено е съобщение.

— Съобщение?

— За управителя. Цитирам: „Ха-ха, задник.“

— Включи това в досието, Сесили. Ако не е имитатор, имаме късмет. Това е един от редките случаи, когато е показано отношение и емоционалност. — Останалите бяха инцидентът с Швейцарския червен кръст и предупреждението. Поне толкова бяха отбелязани със символа на намръщеното лице.

— Съобщението подписано ли е по някакъв начин?

— Не мисля.

— Значи може и да е имитатор.

— На кого да изпратя копие от доклада?

— На Мартин от Управлението. — Ръсел хвана облегалките на стола си и се изправи. — Ако някой ме търси, ще се върна след около двадесет минути.

Мина през залата и се отправи към асансьорите. След четири минути вече беше в контраразузнавателния отдел.

Специален агент Майкъл Уингстром беше в кабинета си. Луан почука на рамката на вратата и той вдигна глава.

— Хей! Та това е Луан!

— Здрасти, Майк. Ще ми отделиш ли секунда?

— За теб винаги. Влизай.

Тя седна на един от двата свободни стола.

— Имаш ли подръка нещо за писане?

Уингстром взе една химикалка и драсна в полето на бележника си.

— Да, пише.

— Метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице — повтори тя описанието на Конрад. — Наближава петдесетте, около седемдесет и пет килограма. Мисля, че е американец, акцент от средния запад — Индиана, Охайо. Видян за последен път на летището в Далас, облечен в сив костюм и черни ботуши.

— Шпионин ли е? — попита Уингстром, докато записваше подробностите.

— Точно това бих искала да разбера.

— Каква е историята?

— Следеше ме.

— Без майтап?

— Без майтап. Имах среща с информатор. Наложи се да притисна малко мъжа, за да успее моят човек да се измъкне.

Уингстром се ухили.

— Сигурен съм, че оня никога няма да го забрави.

— Той знаеше коя съм. Чакаше ме.

— Добре. На кого се обади, че отиваш в Далас?

— Ами на Монтгомъри. На шефа. На Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. — Беше ли споменала за Далас на Питър? Не. — Това е.

— Много ли ти трябва отговорът? Тоест сигурно ще се наложи да говоря с Монтгомъри и Веласкес. Обаче съгласи се, че не мога да разпитвам директора.

— Опитай се да избегнеш всякакви разговори, Майк. Виж дали ще можеш да измъкнеш нещо от регистрацията на колата.

— Пълна си с изненади!

— Проследих го до паркинга. Сив олдсмобил седан, нов, тексаска регистрация. — Тя издиктува номера.

— Ще видя какво мога да изровя.

— Моля те.

— Само защото те обичам, нали знаеш?

Вярно беше. Тя го отряза и той се ожени за една адвокатка от Министерството на правосъдието.

— И аз те обичам, Майк.

Кейси Конрад не се качи на мотрисата. С огромно нежелание смачка шапката си за двеста долара и я хвърли в едно от кошчетата за боклук. Влезе в магазинчето за сувенири и си купи преоценена бейзболна шапка на „Далас Каубойс“.

Обърна сакото си така, че да се вижда тъмнокафявата подплата, преметна го през ръката си и се върна в чакалнята.

Когато минаваше край кафенето, видя Ръсел.

В компанията на мъжа, който я следеше.

Пиеха кафе.

Смееха се.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Никой от двамата не го видя. Стигна до изход 19, седна на един от столовете до стената и зачака. Вече си беше купил билет за Атланта на „Боинг“-737 на „Америкън Еърлайнс“. Предполагаше, че може да възникнат усложнения, и предварително си подготви няколко маршрута за бягство.

Единственото, което му идваше наум, беше, че Ръсел е решила да се подсигури и сама е организирала наблюдението. Нищо друго не се връзваше. Ако някой беше разбрал за срещата им, едва ли щеше да вложи толкова усилия по залавянето му. Полицията да го издирва толкова настоятелно? Как не!

Но нали именно Ръсел му помогна да се измъкне! Значи дори и да е организирала всичко, направи всичко възможно да го оставят на мира.

Предполагаше, че просто трябваше да й се довери. Но и да си държи очите широко отворени.

След четиридесет минути обявиха полета му. Той се качи на боинга и излетя за Атланта.

Цели два часа обикаляше международното летище в Атланта. Искаше да провери дали някой не проявява интерес към скромната му особа. Когато се увери, че не го следят, се почувства много по-добре.

Само дето никак не понасяше компанията на толкова много хора. Те миришеха, бяха груби, говореха прекалено високо. И занимаваха всеки, който им се изпречи на пътя, с жалките си житейски проблеми.

От Атланта се качи на самолета на „Саутуест Еър“ за Албъкърк. Пристигна към пет часа следобед. Винаги беше харесвал местното летище с неговите тухлени, пясъчножълти постройки.

Изчака десетина минути и хвана фирмения микробус на „Хилтън“ до хотела на булевард „Юнивърсити“. Пренебрегна любопитния поглед на администратора, взе си раницата и се качи в стаята. Взе душ и се обръсна. „Пфу, пак старата история с бръсненето.“ После слезе до ресторанта „Каза Чако“ и си поръча телешко и сирене.

Върна се в стаята и си пусна телевизора за компания. Не му обръщаше особено внимание. Започна да го измъчва някакво особено усещане. Не беше докосвал компютър почти цял ден. Ако в момента имаше отворен магазин, веднага щеше да излезе и да си купи някой преносим.

Искаше да провери какво има на дискетите, които му беше дала Ръсел. Отново ги прегледа. Беше ги номерирала. Диск едно, диск две и така нататък. Все едно да получиш коледен подарък и да не можеш да го отвориш. Макар да си даваше сметка, че съдържанието едва ли ще оправдае очакванията му.

Почеркът й му харесваше. Буквите „о“ и „д“ бяха големи и закръглени. Не беше специалист, но реши, че вероятно това би означавало открит и прям характер. Може би всеотдайност?

Кой, по дяволите, знае със сигурност?

Беше доволен, че е в Албъкърк. Далеч от нея.

Все пак разговорът им не му беше неприятен. Помнеше я по-различна по времето, когато го арестува.

Но кой беше оня тип?

Щеше да я попита направо. Да видим как ще се измъкне.

Прекара цял час в премисляне на работата си през следващите няколко дни. Накрая реши, че ще му е нужно допълнително оборудване. Планира всичко до най-големите подробности.

Легна си рано, но не можа да заспи веднага. Имаше нещо в цялата тази история, което дълбоко в себе си намираше за изключително вълнуващо. Тайна среща на непознато летище… Шпиони, които дебнат наоколо… Агенти на ФБР, които му помагат да се измъкне… Цял куп секретна информация на дискети… Като на филм!

Сутринта слезе в ресторанта на хотела и си поръча голяма закуска. Наденички, яйца и палачинки. Когато пътуваше извън дома си, обикновено ядеше много.

Точно в девет влезе в банката. Представи шофьорска и банкова книжка на името на Едуард Мейси Кук и изтегли девет хиляди и петстотин долара в брой. Така избягна излишните усложнения, защото банките бяха задължени да докладват за изтеглени суми над десет хиляди. Натъпка пачките банкноти от по сто и петдесет долара в джобовете си и излезе. Касиерът не го удостои с по-особено внимание.

Върна се в „Хилтън“ и разпредели пачките на различни места. Плати сметката и взе микробуса обратно до летището. Следващият полет беше чак след два часа и половина.

Пътуването мина сравнително гладко, като се изключат последните няколко минути успоредно на планините. Най-после беше в познатата прегръдка на седалката на собствения си автомобил. Двигателят изръмжа без допълнително подканяне. Остави го да позагрее. Междувременно пъхна касетата на Сузи Богъс в касетофона.

От колоните се разнесе „Някой ден скоро“. На излизане плати такса осемнадесет долара за престоя на колата в гаража.

Мина по булевард „Пина“, излезе на междущатски път 70 и пое на запад. Страшно му се искаше да се прибере направо в Боулдър при планините, но отби по магистрала 25 към Денвър и спря в компютърния център.

Отдели необходимата сума в джобовете си, за да не му се налага да рови из пачките в магазина. Не обичаше да се мотае, когато пазарува, затова направо потърси продавача.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Надявам се. Включете терминала си.

Мъжът мина зад щанда и натисна няколко клавиша.

— Явно сте от хората, които знаят какво искат.

— Точно така. Два 1,2 гигабайтови външни хард диска. Марката няма значение. От най-евтините.

— Две? Боже, трябва да имате тонове информация!

— Да. Компютър „Пентиум 200“. Искам 128 мегабайта памет и триметрови кабели.

— Да, господине. Какъв монитор?

— Монитор не ми трябва.

— О! А видеокарта?

— „Трайдънт“. Два мегабайта памет.

— Ясно. Ще си купите ли някакъв софтуер?

— Имам каквото ми е необходимо.

Продавачът успя да сглоби поръчката чак след четиридесет минути. Конрад плати, натовари всичко в количката и го прехвърли в колата си.

Продължи по магистрала 25 на север и излезе на разклонението Денвър-Боулдър-Търнпайк. Щом Боулдър остана зад гърба му и изкачи каньона, почувства приятната близост на дома си. Когато пое по черния път, вече беше тъмно. Намали скоростта и превключи задвижването и на четирите колелета.

Снегът почти се беше стопил. Само в сянката на скалите и дърветата бяха останали големи буци лед. Конрад внимателно ги заобикаляше. Мина по каменния мост и излезе на полянката пред хижата. На светлината на фаровете огледа внимателно постройката. Имаше следи само от посещенията на миещите мечки и сърните. Отдъхна си.

Паркира под навеса, угаси двигателя и пренесе кашоните на верандата. После отключи катинара, светна лампите и ги прехвърли на масата вътре. Накрая се върна в колата за раницата.

Вътре цареше неописуем студ, затова първо се зае с печката. Докато огънят се разгори хубаво, свали сакото си и измъкна една бира от хладилника. След петнадесет минути вече беше разопаковал покупките си. Смачка кашоните, пъхна ги в печката и прехвърли новите компоненти в специалната стая.

Сложи новия компютър на пода до шкафа с останалите три машини. Качи устройствата на полицата при другите, издърпа кабелите отдолу и ги свърза с третия компютър. Следващите три часа прекара в подробен преглед на цялата си информация. Прехвърляше данните на хард дисковите устройства, доколкото позволяваше обемът на паметта им, после ги свързваше с новия компютър. Той нямаше да е включен в мрежата. Вторият монитор и клавиатурата също бяха прикачени към него. Пъхна кабелите във втория модем, записващите устройства и флопитата. Когато свърши, трите компютъра бяха свързани паралелно и притежаваха изключителна мощност. Двата нови хард диска бяха включени в системата. Устройствата съдържаха само програмите, които не му бяха необходими за работа в мрежата. Всичко останало можеше да се рискува.

Ако възникнеха някакви проблеми, поне щеше да запази програмите и данните, които беше събирал години наред. Който и да тормозеше компютърните системи, очевидно изобщо не се интересуваше от „чатлас“. Конрад не срещна проблеми при прехвърлянето на файловете си на автономна машина.

Когато свърши, отиде в кухнята за нова бутилка бира, изу каубойските си ботуши и се върна в стаичката по чорапи. Тръшна се на стола и превключи системата на „Юникс“. Обикновено работеше в режим „Дос“, но сега искаше по-голяма мощност. После зареди файл X, графичния интерфейс на „Юникс“, който му позволяваше да използва мишката.

Щракна върху менюто с игрите, избра си „купа“ и започна да играе карти срещу останалите три компютъра.

Боже, колко е хубаво да се прибереш у дома!

Дванадесета глава

— Оплакванията стават все по-настойчиви — каза президентът.

Да, но чии, зачуди се Жувармов? От почти всеки сектор на икономиката постъпваха толкова много жалби, че им беше трудно да ги обработват. Беше сигурен обаче, че президентът има предвид банкерите и новоизлюпените капиталисти с техните наскоро закупени компютърни системи. Вероятно западните компании и консултанти, които наводняваха Русия и се опитваха да я издърпат до технологичното ниво на настоящото столетие, също бяха изпращали ултиматуми до администрацията. Той можеше да назове поне пет чужди фирми, които бяха пострадали от пробива в базите данни.

— Не мога да контролирам оплакванията — отговори генералът. С носталгия си спомни за времената, когато това беше част от задълженията му. — Правителството също е под обсада. Едва ли в момента е особено разумно да се тревожим за някаква си банка.

— Какво ще правим тогава?

— Имаше строго секретен файл с досиетата на дисиденти, събирани от КГБ още преди…

— Имаше?

— Беше унищожен. Данните са объркани до неузнаваемост.

— Може би така е по-добре.

— Останали са ни само писмените доклади, а те не са подновявани от 1988 година насам. В разузнаването ни има огромни пропуски, и то само защото се предоверихме на компютъризираната информационна система.

Президентът обаче явно беше на различно мнение и не се притесняваше особено от пробивите в компютрите.

— Защо тогава се ровите из старите папки?

Жувармов отговори:

— Мислех си, че част от тях могат да бъдат предоставени на международната база данни.

— Как върви работата?

— Изпратих им екип от преводачи и компютърни специалисти за първия етап от създаването й. Хенри Содъби ще предостави част от хората си на наше разположение.

— Разбирам. Нуждаем ли се от тази помощ?

— Те разполагат с нов, по-ефективен скенер. Всъщност с няколко. Те ще улеснят работата по прехвърлянето на досиетата върху електронни носители.

Президентът не откъсваше очи от него.

— Не ви е приятно да споделяте проблемите с чужденците. Нали, генерале?

— Разбира се, господин президент.

— Нашата република има толкова много затруднения, че поредното ще остане почти незабелязано. Кажете ми, вашите досиета могат ли да ни доведат до човека, който причини тези световни катаклизми?

— Искрено се съмнявам — отговори Жувармов.

— А имат ли изобщо някаква стойност?

— Сега ли? Вероятно почти никаква. Подозирам, че голяма част от фигуриращите в тях вече са покойници или имигранти. Но в бъдеще, кой знае?

Президентът свали очилата си и разтърка уморено очи. Изглеждаше доста изтощен. Остави очилата и погледна Жувармов. Сега очите му изглеждаха по-големи.

— Най-важното за нас сега е изграждането на положителен имидж, Виталий.

Поредният страничен ефект на капитализма — връзките с обществеността.

Жувармов не отговори.

— Предайте им всички досиета.

— Но, господин президент…

— Нали сам казахте, че са без значение.

— Анализите могат да покажат…

— Че старият режим е бил пълен с изстъпления, Виталий. И двамата го знаем. Така поне ще мога да обясня на онези, които ни притискат, че правим всичко по силите си за залавянето на престъпника и сме предали досиетата си на Запада. Направете го!

Жувармов се уплаши. Много скоро в този свят нямаше да има никакви тайни.

После си напомни, че за човека, който стои зад тези престъпления, тайни отдавна не съществуват.

Петъчната вечер беше много приятна.

Целият следобед Ръсел търпеливо беше слушала докладите на комбинираните екипи, които наблюдаваха операциите в Сиатъл, Сан Хосе, Феникс, Денвър, Омаха, Чикаго и къде ли още не. Веднага след последния телефонен разговор тя повери работата на дежурния агент и предприе ежедневното си пътуване до Вирджиния.

Апартаментът й миришеше на свежо, мебелите блестяха. Да не повярваш! Изкъпа се набързо, облече дънките и ръчно бродираната блуза, която си беше купила при едно пътуване до Санта Фе. Застана пред огледалото и пооправи деколтето. Май беше прекалено изрязано. Провокативно? О, по дяволите!

Помисли си, че Мартин сигурно не е от хората със строги музикални предпочитания. Зареди уредбата с дисковете на Мантовани, Дийн Мартин, Пати Пейдж, „Милс Брадърс“ и Бет Мидлър, без да определя реда на пускане.

Следващия един час прекара в рязане, кълцане и белене под съпровода на Пейдж и Мидлър. Наля фъстъчено масло във фритюрника и затопли чилито, което беше приготвила преди два месеца. До седем и половина успя да почисти цялата бъркотия след готвенето. Имаше домати, сирене, лук, салата, кълцано телешко, чушки и тортили. Тестото беше готово.

Мартин закъсняваше.

Пристигна в осем без десет и прилежно се извини.

— Шефът не ни пусна навреме. Натискът наистина е огромен.

— Да, директорът ми се обади днес. Защо не свалиш сакото и вратовръзката? Вечерята е неофициална.

Той й подаде стекчето бира, свали палтото и сакото и ги остави на един от столовете.

Луан сложи четири бутилки в хладилника и измъкна две високи чаши от шкафа.

Мартин отвори двете бири и напълни чашите, като внимаваше да няма много пяна. Беше облечен в сиви панталони и синя риза с разкопчана яка. Ръсел за пръв път го виждаше така отпуснат и без вратовръзка. Тъмните косми на гърдите му я влудяваха.

— Харесва ми апартаментът ти, Луан.

— Не прекарвам много време тук. Не съм готвила от няколко седмици.

Той заобиколи плота и седна на един от високите столове.

— Аз пък не съм ял домашно приготвена храна горе-долу от около година.

— Нима не си прикрит чревоугодник? — Тя уви една чушка в тесто и я пусна във фритюрника. Маслото изсъска. Пусна и следващата.

— Аз изобщо не съм прикрит.

— Представях си те в някоя тузарска къща, само кожа и дърво, с невероятна кухня с медни тигани. Нима приготвянето на изтънчени френски ястия не ти е хоби?

Той се засмя.

— Имам обзаведен двустаен в „Уесли Хайтс“, с гледка към „Америкън Юнивърсити“. Откакто Мери-Ан ме изхвърли от къщи, не съм имал време да си купя нови чаршафи и кърпи.

— Охо, истински Джеймс Бонд.

— Не е вярно.

Тя сложи чилито в микровълновата.

— Надявам се, че нямаш язва и обичаш люто. Когато готвя с подправки, не си поплювам.

— Забравяш, че съм работил години наред в страните от Третия свят. Стомахът ми не реагира на никакви провокации. Пък и майка ми винаги ми е казвала да си изяждам каквото имам в чинията.

— Аха, една от онези майки.

— Същата. А твоята?

— Жена на свещеник. Възможно най-типичната.

Тя се облегна на хладилника и отпи от бирата си. Въпреки всичко Питър изглеждаше малко притеснен. Имаше нещо, което не му позволяваше да се отпусне напълно. Вероятно шефът му е поставил някакви срокове.

— И къде живее твоята деспотична майка?

— С големия диктатор във Вермонт.

Двамата продължиха разговора в същия дух. Тя извади чушките от фритюрника и пусна вътре още две. Звънецът на микровълновата я подсети да извади купата с чили. Когато всичко беше готово, подреди две чинии и надвеси соса над тях.

— Имаш последен шанс, Питър.

— Сипвай спокойно.

Тя заля ястията.

Преместиха се на малката маса. Луан сложи чиниите върху дървени подложки. Мартин донесе чашите.

— Изглежда вкусно.

— Видът често лъже — отговори тя.

Той й помогна да се настани, после сам седна и опита.

— Не и в този случай, Луан. Страхотно е.

— Благодаря, господине.

Тя набоде една чушка на вилицата си. Наистина беше вкусно.

По някое време Питър стана и отвори още две бутилки бира. Когато приключиха с вечерята, Мартин настоя да зареди чиниите в машината. Луан занесе чашите в хола и се настани на дивана. Облегна се в ъгъла. Защитна поза? Може би.

Защо? Не беше съвсем сигурна.

Когато приключи с почистването на масата и плота, Питър влезе при нея в хола и седна в другия край на дивана.

— Не беше в реда на нещата ти да чистиш след вечеря.

— Напротив — усмихна се той.

Тя харесваше малките бръчици край очите му. В работата си Луан често се беше сблъсквала с компетентни и сигурни в себе си мъже, но Питър просто излъчваше самоувереност. Така и трябваше да бъде на поста, който заемаше.

Отново започна да вали. Големи снежинки се блъскаха в стъклата. Луан съжали, че няма камина, нещо, пред което да се съблечеш.

— Е — попита той, — какво става с „Редскинс“?

— Изобщо не гледам футбол. В службата често се развиват далеч по-интересни двубои.

— Така е наистина.

Започнаха предпазлив разговор за променящата се политика на правителството и за нещата, които бяха константа в бранша — вечната битка за надмощие и законодателна подкрепа; желанието да се завреш на някое топло местенце в Конгреса. Тя не се движеше в тези среди, но предполагаше, че на него не са му съвсем чужди. Питър стана да напълни чашите, върна се и седна до нея.

Холът на малък апартамент във Вирджиния не беше романтичен колкото морски бряг при пълнолуние, но какво пък. Тя постави ръка на по-близкото му рамо. Струваше й се, че усеща вибрациите на магнитно поле.

И проклетият телефон иззвъня.

Неговият мобифон.

Той стана, измъкна слушалката от джоба на сакото си и дръпна антената.

— Нали ви казах да не ме безпокоите за глупости!

Пауза.

— Така ли? Кой?

Друга, по-дълга пауза.

— О, по дяволите! Добре, дайте ми петнадесет минути. По-добре двадесет, в този сняг…

Мартин пъхна мобифона обратно в джоба си. Луан попита:

— Нужен си в службата?

— Предполагам, че и на теб ти се е случвало.

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалих хубавата ни вечер. Налага се да отида в Ленгли и да се обадя по секретния телефон. Между другото, готвиш страхотно.

— Само един от многобройните ми таланти.

Той се поколеба как да приеме забележката й.

— Ако успея да заблудя пазачите си, можем да се видим в неделя към три следобед.

— Добре.

— Ще дойда да те взема.

Тя го изпрати до вратата и му помогна да си облече палтото. Раменете му бяха силни и топли.

Тази нощ дълго не можа да заспи.

В събота прекара целия ден в кабинета си. Нямаше нови инциденти.

В неделя спа до късно — лукс, който не си беше позволявала от много време насам. Измъкна се от леглото в девет и половина. Дълго стоя под горещата вода, изми косата си, оправи си ноктите, обръсна си краката, даже използва овлажнителя за тяло.

Очакваше следобеда с голямо нетърпение. От време на време стомахът й се присвиваше.

Питър се обади към единадесет да потвърди срещата.

— Предупредих ги, че ако се опитат да ме безпокоят след три, ще бъдат екзекутирани.

— Иска ми се и аз да имах такава власт.

— Не обличай кой знае какво. Имам една вила в Мериленд, на брега. Какво ще кажеш да отидем там?

— По дяволите!

— Нещо не е наред ли?

— Знаех си, че някъде все ще има кожа и миризма на пури. Да донеса ли нещо?

— Не, накарах да ми приготвят храна за двама.

Пак власт.

До обяд тя вече беше облечена, а шубата, ботушите и ръкавиците бяха приготвени до вратата. Следващите три часа щяха да се точат изключително бавно.

Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Извинявай, че те безпокоя в неделя, Луан. Обажда се Майк.

— И бездруго нищо не правех. Какво има?

— Нали помниш оная кола в Тексас? Проследих регистрацията. Колата е собственост на някаква компания в Далас, „Екзотик Ънлимитид“. Внасят разни неща. Или поне така казват.

— Което означава?

— Фирмата е прикритие на ЦРУ.

Тя млъкна. Трябваше й малко време да асимилира информацията.

— Сигурен ли си?

— Наблюдавали сме ги няколко години. Доколкото си спомням, осигуряваха помощ за операциите в Централна Америка.

— А мъжът?

— Агентът ни в Далас успя да изрови името. Джералд Кенеди, вицепрезидентът на „Екзотик“. Работи в Управлението почти двадесет години. Естествено, те не го признават.

— Нали не си ги питал?

— Разбира се, че не. Може би трябваше да кажа, че не биха си го признали даже и ако направим запитване.

— Благодаря ти, Майк. Много ми помогна.

— Така ли?

— Задължена съм ти.

— Няма да го забравя.

Тя бавно остави слушалката на мястото й.

Стомахът вече не я присвиваше.

Мартин бавно намали и спря корвета на „Маунт Върнън Мемориал“. Обядът им беше на задната седалка в кутии от стиропор. Имаше филе, всъщност полуготово. Бяха го инструктирали: за пет минути в микровълновата фурна на средна температура. Носеше и омари. Тях знаеше как да ги приготви. И вълшебната салата на мама.

Следобедът обещаваше да бъде изключителен.

Не като петъчната вечер. Беше се върнал в Ленгли в отвратително настроение и разговорът му с Исак Липцин не можеше да се отличи с особена продуктивност. По всичко си личеше, че Вайзнер се е обърнал към него, за да попритисне Мартин. А едно телефонно обаждане от шефа на Мосад едва ли можеше да се отклони току-така.

— Здрасти, Исак. Как си?

— Задоволително, Питър. Как вървят работите?

— Както винаги. Какво мога да направя за теб?

— Говорил ли си с моя нетърпелив млад приятел?

— Няколко пъти.

— Харесва ли ти идеята му?

Липцин говореше с пълното съзнание, че секретната телефонна линия не може да му осигури защитата, която би задоволила двете им разузнавателни служби. Питър напълно разбираше неговата резервираност. Напоследък той също нямаше доверие на нищо електронно.

Помълча известно време, после каза само:

— Ами доста е интересна.

— Това ли е всичко? Интересна?

— Исак, не може да не си даваш сметка, че при сега съществуващия хаос нашата първа задача е да хванем копелето и да възстановим реда.

— Разбира се. И аз мисля така. Но човек трябва винаги да мисли и за бъдещето. Възможностите не бива да се изпускат.

— Не виждам как можеш да наричаш случилото се възможност. За мен то е по-скоро поражение.

— Питър, отбраната ни има общи интереси.

— Ами… идеята ви няма да остане без отговор — отстъпи Питър. — Тя вече беше обсъждана на най-високо ниво.

Сигурно ония говеда от Пентагона още се занимават с това, след като директорът ги уведоми за предложението.

— Дискусиите често се проточват със седмици и месеци. Ние трябва да действаме сега.

— Първо ще открием виновника за сегашното положение. Остави плановете за после.

— Късогледството не е предимство, Питър. Приятна вечер.

Липцин сигурно си мислеше, че Съединените щати отдавна вече се занимават с проблема. И са решили да пипнат софтуера само за себе си. Всъщност Питър Мартин изобщо не можеше да допусне съществуването на някакъв друг вариант. Не виждаше смисъл да споделя плячката нито с чужда разузнавателна служба, нито с ония идиоти в Пентагона.

Чудеше се само с кого още са говорили Вайзнер и Липцин. Когато стигнеха по-близо до решението, ще трябваше да държи останалите членове на международната група под око. Може би всички без Андре Голоаз. Човекът наистина не понасяше компютрите.

Паркира пред блока на Ръсел, слезе и заключи колата. Температурата се колебаеше някъде около нулата. Слънцето беше стопило леда по главните улици, но страничните все още бяха покрити със сняг. Спортният автомобил едва ли беше подходящият избор за едно такова пътуване. Последните няколко километра към брега на Чесапийк бяха по несигурен черен път. Ако имаше много сняг, колата трудно щеше да се справи.

За подобни преходи Мартин притежаваше прекрасен джип „Форд Експлорър“, но изобщо не можеше да се докопа до него. Мери-Ан Мур Мартин смяташе за особено важно Джаред да има собствена кола, въпреки че той изобщо не шофираше в Ню Йорк. Така че в крайна сметка джипът прекарваше най-хубавите си години в един гараж, а Мартин трябваше да плаща допълнителни шестстотин долара на месец само за такса.

Питър прескочи локвата киша пред входа, влезе в сградата и позвъни на Луан. Ключалката избръмча почти веднага. Тя дори не попита кой я търси. Щеше да поговори с нея за това.

Хвана асансьора до нейния етаж и почука тихо, но настоятелно. Вратата се отвори.

— Ти, кучи сине!

Зелените очи святкаха гневно. Той с мъка успя да сдържи усмивката си.

— О! Нещо не е наред ли?

— Накарал си да ме следят!

— Ами виж сега…

— Изобщо не ме интересува нито кой си, нито за какъв се мислиш…

— Изслушай ме, Луан. Не знам за…

Изведнъж страхотно му се дощя да я прегърне. Идеята вероятно не беше много добра.

— Аз съм професионалист. Работя за страната си и няма да позволя на някакъв самодоволен скептик да поставя под съмнение мен и моите методи и мотиви. Ясно ли ти е?

— Да, разбира се. Виж, трябва да има просто обяснение за…

— Довиждане.

Тя понечи да затвори, но Мартин не й позволи.

— Хей, в колата има омари!

— Яж си ги сам!

И хлопна вратата под носа му.

Нейтън Грей се чувстваше ужасно самотен. Стаята му в „Мейфлауър“ го потискаше. Както и повечето места в източната част на Съединените щати. Изтокът имаше по-дълга история и по-голяма доза цивилизация. Тук сградите бяха по-стари, улиците — по-тесни, стаите — по-малки и хоризонтите — по-близки. За човек като него, израсъл сред хиляди километри засята пшеница и разтягащи се във вечността равнини, всичко на изток от Мисисипи действаше клаустрофобично.

Следобед цели три часа говори по телефона с управителните, финансови и оперативни ръководители в Атланта. Доколкото можеше да прецени, те правеха каквото трябва, и то добре. И въпреки всичко клиентите не се редяха на опашка пред вратата им. Отделът по маркетинг го отдаваше на съобщението на ФБР и Агенцията за национална сигурност, което предупреждаваше хората да не се опитват да се отделят от съществуващите системи. Хората му бяха провели стотици телефонни разговори, разпратени бяха около двадесет хиляди брошури без допълнително поръчаните. Интересът беше огромен, но нямаше продажби.

Грей знаеше за предупреждението и пръв щеше да се съгласи, че е напълно логично. Оперативният директор го увери, че до този момент в Глоубнет не са прониквали вируси. Бяха регистрирани 764 опита за нелегално влизане. Повечето от тях вероятно бяха дело на разни аматьорчета от Интернет, нетърпеливи да се заемат с новото предизвикателство. Успяха да разочароват всички.

Грей се надяваше, че ако хората разберат колко сигурна е новата мрежа, веднага щяха да си купят абонамент. Както вървяха нещата, май всяка покупка можеше да бъде от значение. Проучванията им показваха, че около тридесет милиона потребители — частни лица, организации и търговски предприятия в Северноамериканския континент — имат връзка с Интернет. Целта на „Компсистемс“ през първата година — до края на декември — беше да привлече в Глоубнет поне една шеста от тях. От петте милиона клиенти половин милион се полагаше на фирмите.

Приходите само от първоначалната такса трябваше да достигнат 750 милиона долара. Месечните вноски варираха около 38 милиона долара. Това не бяха джобни пари.

Текущите разходи по поддържането на системата — сумите за възнаграждение на персонала, таксите за сателитните канали, базите данни и техническата част — възлизаха на 40 милиона на месец. Това оставяше два милиона долара пасив, ако не се броят парите от първоначалната такса. През втората година клиентите трябваше да достигнат десет милиона и балансът щеше да стане положителен. Предвидената за годината печалба беше седемдесет милиона долара. През третата година, когато „Компсистемс“ вече щеше да притежава по-голям пазарен дял, можеше да си позволи да увеличи цената на месечната услуга с десет процента.

Първоначалните загуби щяха да се покрият от 750-те милиона долара, събрани през първата година, и от печалбата от продажбите и лицензирането на софтуер. Голяма част от тази сума щеше да отиде за покриване на дълговете. Той дължеше двеста милиона долара само на Джером. Половин дузина банки чакаха да им напише чекове за още осемдесет милиона. Трябваше да покрива и разходите по амортизацията и развитието, отрицателния баланс, производството на софтуера, непрекъснато нарастващия персонал по поддържането на разширяващата се система и подготвянето на южноамериканския пазар. Трябваше да плати на Джером и стоте милиона за кодирането с „Пелъс Гард“. Всъщност голяма част от тези пари бяха за Джорджия, тъй като тя беше работила по първоначалния проект — „Касъл Моут“.

И все пак, ако всичко вървеше добре, Нейтън Грей щеше да прибере в джоба си около двеста милиона долара само за първите две години. Без данъците. След пет години щеше да бъде милиардер, а притежаваше само шестдесет процента от компанията. Шефовете на отдели си разделяха останалите четиридесет. По собствените му изчисления Джером щеше да прибере пет милиарда от печалбите на „Датекс“, плюс изплатените дългове на Меоши, Джийн, Дарла и него самия.

Очакванията бяха, че след шест до седем години Интернет ще престане да съществува. Когато там останеха само ограничен брой неподатливи потребители, правителството и големите икономически структури щяха да оттеглят подкрепата си. Глоубнет със своята гарантирана сигурност и ефективен контрол щеше да остане единствената възможност за всеки, който иска място в киберпространството.

И Джером, естествено с подкрепата на Нат, Джийн, Дарла и Меоши, можеше да диктува условията си на правителствата. Глупавите митнически ограничения щяха да отпаднат в името на свободната световна търговия. Хората от Испания до Нова Зеландия щяха да могат да общуват помежду си, да споделят и обменят националните си богатства. Мрежата щеше да се превърне в един огромен магазин. Уърлд Уайд Уеб трябваше или да престане да съществува, или да води преговори за прехвърлянето си в Глоубнет.

А явлението електронни терористи беше обречено на гибел. Една от хубавите малки вторични програми в „Пелъс Гард“ можеше да идентифицира кретените, чието хоби е да тормозят останалите. Програмата щеше да бъде активирана през третата година. Тогава всички, които нарушаваха нормалните правила на етиката, моментално щяха да бъдат лишавани от абонамент. Тогава спокойно можеха да се върнат в Интернет и да изчезнат заедно с нея.

За хакерите също идваха тежки времена. Беше невъзможно да се дешифрират кодовете, а всеки опит щеше да бъде регистриран и нарушителят — временно отстранен. Така че този вид занимания също бяха обречени.

Ако след шест месеца хакерът пожелаеше да се върне, беше добре дошъл. Но вторият опит се наказваше по-сурово.

Грей вече виждаше в мечтите си как с помощта на Глоубнет светът се смалява и хората стават по-близки. Отдавна копнееше това да се случи.

Именно тази мечта беше основният му мотив. Не го беше грижа особено за парите. Всъщност мислеше, че вече си има достатъчно. Не беше от хората със слабост към лукса. Притежаваше един апартамент близо до Лейкуд парк в Атланта и петгодишен „Джип Уегъниър“. Изобщо не можеше да си се представи в лимузина. Беше особено щастлив, че след като спечели първите си половин милион долара, успя да изплати ипотеката на родителите си. Не им каза веднага. Първо изчака да пристигне писмото от банката.

Не че не се тревожеше за изоставането в продажбите. Ужасно му се искаше Глоубнет и Джером да постигнат голям успех. Един милион абонати нямаше да свършат работа. Нито два милиона.

Трябваше да се направи нещо за решаването на световната криза в компютърните системи, и то скоро. Повтаряше си го непрекъснато. Само да можеше да преодолее депресията, която го измъчваше последните няколко дни… По дяволите, трябваше да се вземе в ръце!

Но какво можеше да направи в шест часа следобед, и то в неделя?

Не беше гладен. Напоследък нямаше апетит.

Искаше му се да излезе, но разходката във Вашингтон след залез-слънце не беше особено здравословна.

Крачеше нагоре-надолу из стаята и се опитваше да мисли за скритата директория.

Но изобщо не можеше да се концентрира.

Спря до леглото, вдигна слушалката и позвъни в замъка.

Адам Мур му каза, че Джером и Джорджия още не са се върнали от Париж.

Грей беше сигурен, че ще съкратят пътуването си. През последните няколко години Джером не обичаше да си губи времето със сантименталности.

Обади се в отряда по компютърни престъпления и се представи. Дадоха му домашния телефон на Луан едва когато му позвъниха обратно в хотела, за да се уверят, че наистина е той. Набра цифрите веднага, преди да ги е забравил.

— Какво има? — сопна се тя.

— О, боже! Май не си в много добро настроение.

— Нат?

— Аз съм. Ако моментът не е подходящ…

— Не, не. Откъде имаш домашния ми телефон?

— Не ми беше лесно да го получа. Виж, не се чувствам добре в тази стая. Ако още не си вечеряла, ще излезеш ли да хапнем някъде заедно.

— Нат, това е най-хубавото нещо, което чувам днес. Може би и през цялата седмица.

Той искрено се изненада. Беше очаквал да му сервира някакво алиби.

— Знаеш ли какво? — продължи тя. — Аз ще дойда да те взема от хотела. Ти реши къде ще отидем.

— Дадено.

Кейси си наля чаша мляко, сложи няколко курабийки с фъстъчено масло в една картонена чиния и ги занесе при компютрите си. Беше пренаредил стаята така, че клавиатурата на новата машина да му е подръка. Така можеше да отбелязва прогреса си.

Седна, качи обутите си в чорапи крака на бюрото и се облегна назад. Започна да дъвче бавно курабийките, докато разучаваше екрана. Върху монитора на свързания с мрежата компютър се виждаше графичният файл X на „Юникс“. Новият показваше списък от адреси, подредени схематично, свързани един с друг, изписани с дребен шрифт, за да се съберат повече на екрана.

Цели дванадесет часа беше преглеждал дискетите, които му даде Ръсел. Получи основна представа за подхода на отдела по компютърни престъпления и реши, че така едва ли ще стигнат донякъде. То беше, като да търсиш игла в купа сено.

Прочете досиетата на всички заподозрени, включително и своето собствено. Не се задълбочи много, за да не губи излишно време. Обаче остана впечатлен от детайлите, които бяха успели да съберат. Имаха дори оценките му от началното училище. Средна работа с изключение на тази по математика. Бяха включени и докладите на психолозите от Ломпок. Конрад нямаше високо мнение за психолозите.

Натрапчиви идеи, обсебващи… Що за глупости!

Имаше общо над 1500 досиета. Той лично познаваше около триста от тези хора, по имена или идентификатори. Част от останалите бяха истинска загадка, но повечето би могъл да идентифицира само по начина им на действие. Беше се натъквал на работата им в мрежата. ФБР със сигурност щеше да удари джакпота, ако го наеме за консултант. Можеше да им достави на табла поне няколко дузини от издирваните нарушители. Но никога нямаше да го направи. Това, което правителството смяташе за престъпление от углавен тип, за него беше ежедневие. От всички заподозрени нямаше нито един достатъчно добър, за да го е извършил.

По-важни от негова гледна точка бяха файловете, документиращи пробивите в различни компютърни системи из цялата страна. Те включваха не само адреса и детайлите на престъплението, а и съответните пароли. Той, разбира се, ги прибави към своята база данни. Защо да се хвърля на вятъра целият труд на Ръсел по съставянето на докладите?

Паролите бяха много важни. Тя беше извършила сериозно нарушение с разкриването им. Когато му каза, че рискува работата си, не го беше излъгала.

От събота следобед насам той се опитваше да възстанови пробивите във всяка от засегнатите системи и компютри. Старателно си записваше адресите и приемниците, през които трябваше да мине, за да се добере, да кажем, до полицията в Литъл Рок. Обикновено те оставаха невидими при работа в мрежата. Потребителят просто въвеждаше крайния адрес и, хоп, вече беше там.

На практика нещата далеч не бяха толкова прости. Когато човек изпращаше съобщение по мрежата, или се включваше в разговор с някоя от новите групи, отделните трансмисии често се насочваха по съвсем различни маршрути. Конрад беше въвел адреса на полицията в Литъл Рок и после специалната програма, която беше написал сам, проследяваше стъпка по стъпка различните етапи. Тя просто идентифицираше адресите по пътя.

За да стигне до Литъл Рок, той първо минаваше през връзката на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн с Ингълуд, после през Купъртино, Калифорния, и влизаше в Интернет през компютъра на „Портъл Ком“. По време на пътуването пакетите се придвижваха през шест различни мрежи. Невинаги беше възможно да се определи къде е географското местоположение на приемника. Имаше един в Чикаго, друг в Омаха и, разбира се, в Литъл Рок. Но ако географията беше неясна, киберпространството се поддаваше на класификация. Адресите, които изпълваха екрана, бяха от рода на: jawbone@barge.org, millhouse@binary.wilcom.com и прочие.

Конрад се занимаваше с това от часове. Беше работил почти цялата нощ и през деня. Успя да влезе в „Саутуестърн Бел“, „Пасифик Бел“, Вашингтонската електрическа компания, Скотланд Ярд и още около двеста различни учреждения.

Търсеше общия модел.

Тъй като не знаеше адреса на изходния компютър, а и още никой не беше написал дигитална проследяваща програма, това беше единственото, което му оставаше.

Все още нищо не му идваше наум.

Нямаше закъде да бърза.

Някой ден щеше да намери отговора.

Например можеше да се окаже, че до всички поразени системи първоначално води определена поредица от адреси. В такъв случай можеше да проследи нещата в обратен ред. А ако много се потруди — да определи и географското местоположение на компютъра.

Идеята сигурно щеше да свърши работа. Или не.

Той дояде курабийките, свали краката си от бюрото и се наведе напред, за да включи комуникационната си програма.

Погледна списъка с адресите на Ръсел и написа:

Това можеше да се окаже доста интересно. Да видим що за хора защитават държавата на международно ниво.

До утре, помисли си той, щеше да приключи с адресите в Съединените щати.

До вторник — с целия свят.

Тринадесета глава

— Не печеля достатъчно, за да си водя счетоводство — каза Луан на продавача. — Парите идват и си отиват.

— Счетоводната програма върви заедно със системата. Няма да ви струва нищо — отговори той. — Опитайте!

Е, безплатното си е безплатно.

Тя му подаде кредитната си карта и мислено събра длани в молитва. Всичко мина нормално.

Страхотно! Току-що един компютър ми позволи да взема 2800 долара назаем от друг компютър. Какъв свят!

Беше решила да провери дали Конрад не е оставил съобщение на компютъра в кабинета й. Стигна на половината път до река Потомак, когато се сети, че системата в службата й не можеше да се похвали с кой знае каква сигурност. Беше странно човек да не може да се довери на защитата на ФБР, но щом някой можеше да влезе в компютрите им веднъж, нямаше никаква гаранция за безопасността на данните. Съобщенията на Ренегата бяха кодирани с Пи Джи Пи, но това едва ли беше достатъчно.

На вечерята снощи Нейтън Грей беше споменал, че обикновените потребители, главно частни лица, не бяха обект на проблемите, засегнали голяма част от индустрията. Това предполагаше съществуването на няколко възможности: нарушителят възприема себе си като един от тях, тоест е член на виртуалното общество; той се интересува само от по-мащабните търговски и социални организации или просто няма необходимите ресурси, за да тормози всички. Наистина беше доста за някого, или група лица, да следи дейността на петдесет милиона души дори и с помощта на компютър.

Повечето правителства не биха могли да се справят с подобна задача, независимо колко усилия ще им струва.

Ръсел отби в първото разклонение, излезе от магистралата и потърси най-близкия търговски център. Първият, който откри, не предлагаше електроника, но във втория имаше щанд с офис техника. Тя измъкна своята „Мастъркард“, влезе и обясни на продавача какво й е нужно.

Избра си малка система с осем мегабайта памет и 540 мегабайтов хард диск. Купи си CD-ROM и евтин матричен принтер. Успя да устои на примамливите описания на мултимедийната звукова система, но си взе добра комуникационна програма, текстов редактор и електронна таблица. И безплатната счетоводна програма, разбира се. Основният пакет включваше операционна система, „Уиндоус“ — графичен интерфейс и няколко компактдиска, — енциклопедия, игри и още няколко, които не я интересуваха особено. Плюс програмите, осигурени от по-популярните комуникационни мрежи.

Продавачът й помогна да натовари всичко в колата си. Луан се обади в службата, че ще закъснее, и се прибра в апартамента си. Четири пъти се връща до колата, докато пренесе всички кашони в хола си.

В който, разбира се, не беше предвидено място за такава дейност. Тя махна дреболиите от бюрото и намести там компютъра, монитора, клавиатурата и мишката. Включи стабилизатора. Засега нямаше да пуска принтера. Книжките с упътванията, които никога нямаше да прочете, хвърли на шкафа зад един стол.

Включи компютъра и четиридесет минути зарежда новите програми в паметта. После се запозна с различните предложения и накрая се спря на Америка Онлайн. Отиде до малката масичка, вдигна слушалката и набра съответния номер. След десет минути, с още едно не толкова скъпо използване на кредитната карта, вече беше включена в мрежата.

Щракна два пъти с мишката и извика съответната програма за електронна поща. После взе чантата си, намери кутията кибрит и я отвори, за да се увери, че е запомнила адреса правилно.

Ръсел изпрати съобщението в този му вид, защото нямаше кодираща програма. Разчиташе, че Конрад ще я снабди с някоя подходяща, както беше направил с компютъра й в службата. Всъщност тя беше сигурна, че той е направил доста модификации в стандартната Пи Джи Пи и сега тя е много по-добра от оригинала.

Изключи монитора, грабна чантата си и изхвръкна навън. Чак на входната врата се сети за всички онези долари, с които трябваше да се раздели преди час. Върна се обратно в апартамента, разрови упътванията и попълни всички регистрационни и гаранционни карти, които успя да намери. Щеше да ги изпрати на път за работа. Можеха да са й от полза, в случай че прекрасните й устройства се окажат негодни още преди края на деня.

Джером дръпна тежката стъклена врата и влезе в оперативния център. По това време сутринта лампите бяха затъмнени и стаята се осветяваше главно от петте контролни монитора. Пред тях седеше Адам Мур. Всъщност той обожаваше нощните смени.

— Добро утро, Адам.

— Здрасти, Джером.

— Някакви проблеми?

— Дребна работа. Един от компютрите в Кайро беше объркал адреса на няколко пакета за Дарла. Оправихме го почти веднага.

— Отлично. Продажбите?

— Бавно се покачват. Продължаваме да използваме едва два процента от възможностите ни за континента. Новите клиенти още се приспособяват, но доверието им расте с всеки изминал ден.

— Комуникациите?

— Те са най-интензивни между Европа и Азия. След няколко дни слуховете за нас ще се разпространят достатъчно и ще обърнат нещата.

— Да се надяваме, Адам.

Уестин продължи по широкия коридор към предната част на замъка. От дясната му страна зад стъклените прегради бяха главните компютърни системи, поддържани от двама оператори. Отляво се намираха кабинетите на програмистите.

Под вратата на една от стаичките се процеждаше светлина. Никой в „Датекс“ нямаше определено работно място или кабинет. Тази стая обаче се ползваше основно от Джорджия. Стана му интересно кой може да е вътре, отвори и надникна.

— Здрасти, Джером — каза Джорджия.

Той влезе и затвори вратата след себе си.

— Скъпа, знаеш ли колко усилия положих да се измъкна от леглото възможно най-тихо! Облякох се на тъмно, а ти дори не си била там!

— Знам. Хрумна ми една идея и нямах търпение да я изпробвам. Запознай се с хер Коплер.

Уестин мина зад нея и погледна големия, двадесет и пет инчов монитор. Веднага разбра, че тя използваше М-структурата.

Структурата М, или многорежимният гръбнак на Интернет и Глоубнет, вероятно най-пълно олицетворяваше онова, което политиците обикновено наричаха информационна супермагистрала. При работата в мрежите съществуваха три основни режима: диалог само между два компютъра; връзка на едно устройство с две или повече такива и активна комуникация на равноправни начала между няколко компютъра. Многорежимната структура често използваше както аудио, така и видеосигнали.

Проблемът в Интернет беше, че обхватът често не позволяваше пренасянето на дигитално кодирани сигнали. За разлика от текста те се нуждаеха от доста по-голям диапазон. Така разговор между десет души от десет различни страни фактически можеше да претовари мрежата и да предизвика колебания и неточности при пренасянето на информацията. Образът на екрана щеше да бъде некачествен, още повече ако няколко души се опитат да направят това по едно и също време.

Въпреки всичко около 1500 организации в Интернет често използваха тази система. Най-често специалисти контактуваха помежду си за решаването на по-сложни научни проблеми и обменяха наблюдения и изчисления. Подводните кадри, направени от роботи на океанското дъно, и спътниковите снимки от космоса се споделяха от всички.

Структурата в Глоубнет беше далеч по-съвършена от тази на Интернет. Тя позволяваше пренасянето на огромна по обем информация. Техниците на Уестин бяха изпробвали системата с петдесет активни потребители от различни страни. Единственият ограничаващ фактор беше броят на мониторите, които показваха участниците в експеримента.

Джорджия Тейлър беше разделила своя на две части. Отляво имаше някакъв текст. На дясната страна на екрана се виждаше отчаяното лице на въпросния господин. Той беше само по риза, с разхлабена вратовръзка. Черната му коса беше разрошена, под зачервените му очи се виждаха тъмни сенки. Не се беше бръснал от няколко дни.

Джером дръпна един стол и седна до Джорджия, така че да влезе в обсега на видео лещите на монитора.

— Добро утро, господин Уестин. Веднага ви познах.

— Добро утро и на вас, хер Коплер.

Ако знаеше, че Джорджия води разговор с мъж от Германия, нямаше да си позволи онази забележка за леглото. Джером много държеше на имиджа си.

— Признавам си — каза той, — че се намесвам в разговора ви, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос.

— Хер Коплер — обясни Джорджия — е директор на компютърните операции в „Даймлер-Бенц“.

— О! Сигурно е голяма отговорност. Никак не ви завиждам, хер Коплер.

— Страхувам се, че положението ми в момента наистина никак не е розово. Моля да ме извините за ужасния вид. Не съм спал от няколко дни.

Уестин се почувства гузен за трите дни, които прекараха с Джорджия в Париж. Беше възстановил силите си напълно.

— Не се притеснявайте. Мога да си представя на какво напрежение сте подложен.

— Положението е по-лошо, отколкото предполагах. Вчера се опитах да изкарам всичките си файлове на принтер. Поне щях да имам копия на хартия, преди да се опитам да се откача от мрежата. Предполагах, че ако паметта на компютрите бъде изтрита, си струва да поемем разходите по ръчното въвеждане на данните в независима система.

— Стана ли?

— Не. Принтерите отказват да изпълнят командата. Така че информацията ми остана на електронни носители и не виждам друга алтернатива, освен да я загубя.

— Възможно е — обади се Джорджия. — Хер Коплер и аз тъкмо обсъждахме провеждането на един малък експеримент.

— Разбирам. И в какво се заключава експериментът? — попита Уестин.

— Докато ни нямаше, Нейтън е оставил съобщение за мен. Открил е съществуването на скрит файл в скрита директория. Току-що се потвърди, че „Даймлер-Бенц“ имат двадесетмегабайтова скрита програма в системите си.

Уестин веднага разбра.

— Нат също ли е опитал да направи нещо?

— Аха. С разрушителен ефект.

Джером примигна.

— Системата е била сравнително малка. На мен обаче ми хрумна нещо друго и искам да го изпробвам, с разрешението на хер Коплер, разбира се.

— Да, вече се споразумяхме.

— Точно така. Джером, ако нещо се обърка, му предложих да поемем половината от разходите по възстановяването на информацията.

Коплер си позволи малка усмивка.

— Сделката напълно ме устройва. Ако изключа системата и изгубя всичко, ще трябва да платим сами всички разходи. И аз ще се простя с работата си. Ако госпожица Тейлър не успее, остава ни само половината сума. Тогава може би няма да ме уволнят.

Уестин усети как нещо го стиска за гърлото. За корпорация с размерите на „Даймлер-Бенц“ сумата нямаше да е по-малка от няколко милиона долара.

Погледна лявата страна на екрана. На пръв поглед реши, че това е хиперкодиращият език, който се използваше в Уърлд Уайд Уеб и приличаше малко на „Уиндоус“.

Джорджия обясни:

— Хер Коплер ми предостави достъп до системите си. Това е файловият оператор.

— Разбирам. Е, аз лично имам доверие на госпожица Тейлър — каза Уестин.

— Това е единственият ми шанс — обади се хер Коплер.

— Има и още нещо, Джером. Всъщност две неща. Първо, хер Коплер не може да види какво точно правя. Така ще защитим правата си, ако успея.

Уестин искрено се възхити на предвидливостта й. Ако наистина беше открила някакъв начин за елиминирането на вируса, можеха да спечелят цяло състояние.

— Второто е част от споразумението ни. Ако успея, „Даймлер-Бенц“ незабавно ще се присъединят към Глоубнет. Ще му заредя кодиращата програма за бъдеща защита на файловете, а той ще ни изплати сума, сто пъти по-голяма от нормалната абонаментна такса.

— Петнадесет хиляди американски долара са напълно приемлива цена — съгласи се Коплер.

— Да започваме ли? — попита Джорджия.

— Ще затворя очи и ще се помоля номерът да мине.

Коплер наистина затвори очи.

На Джером също му се прииска да затвори своите.

Но искаше да види какво става. Джорджия премести стрелката на „файл“, щракна два пъти върху „изтриване“ и изчака появяването на въпроса дали наистина иска да изтрие файла. Тя въведе символа ":-(" и натисна „enter“.

После отговори положително на въпроса на компютъра.

Бяха й дадени различни възможности с няколко клавиша.

Тя избра тази за директория с всички съществуващи в нея файлове и щракна два пъти с мишката.

Следващите три секунди нищо не се случи.

После въпросът изчезна.

И всичко друго си остана на мястото.

— Хер Коплер, бихте ли проверили паметта си и целия обем на диска?

— Толкова бързо?! Нима свършихте? — Коплер отвори очи.

— Надявам се.

Той натисна няколко клавиша и се вцепени.

— Няма го!

— Дайте команда на принтерите.

След няколко секунди той каза:

— Командите се приемат. Принтерът работи! Но това е невероятно!

— Хер Коплер, сега ще ви свържа с Адам Мур и ще го накарам да ви зареди кодиращата програма. Добре дошли в Глоубнет.

— Госпожице Тейлър, вие сте гений. Задължен съм ви до гроб!

— Радвам се, че успях да ви помогна.

Тя позвъни на Мур по интеркома и няколко секунди по-късно Коплер изчезна от екрана.

— Джорджия, това беше удивително! Как се сети?

— Знаеш как става понякога, Джером. Струва ми се, че съм го сънувала. Събудих се посред нощ, замислих се за проблема и така и не успях да заспя отново. Съобщенията за Червения кръст са били подписани със символ на намръщено лице. Както и предупрежденията по Интернет.

— Наистина те обичам, нали знаеш? Не само заради блестящия ти интелект.

Тя се усмихна и го потупа по ръката.

— Още нещо, Джером. Трябва да запазим случилото се в тайна.

— Какво?

— Ще говоря с Нат, Меоши, Дарла и Джийн и ще им дам решението. Ако успеем да привлечем по-големите корпорации в Глоубнет, нещата веднага ще потръгнат.

— Подозирам, че хер Коплер ще се обади на всичките си приятели. Ще ни затрупат със запитвания.

— Ще им кажем, че формулата е ефективна само при определени условия. Нека помислим за бъдещето, Джером.

Уестин се облегна на стола си и се усмихна. Тя наистина беше успяла да го впечатли. Гордееше се, че е негова.

— Оставям всичко на теб, скъпа.

Поспа пет часа сутринта и се отправи на петкилометрова разходка. Не искаше да загуби формата си.

Отиде да провери хижата на съседа си, но този път не си взе храна. Стоенето на едно място и курабийките с фъстъчено масло вече бяха оказали влияние на фигурата му.

Видя четири сърни и успя да зърне за миг бягащия рис, изплашен от присъствието му. Пумата беше слизала тук през нощта, ако се съди по оставените следи. Конрад се надяваше, че е успяла да си намери храна.

През последните няколко дни не беше валял сняг. Небето беше оловносиво и температурите си оставаха далеч под нулата. Конрад не намали крачките си, докато успя да се постопли малко от движението. Страните упорито го сърбяха. Не се беше бръснал от завръщането си от Тексас.

На връщане спря на каменния мост и огледа царството си. Гледката го накара да се почувства дребна и незначителна частичка от вселената. Върховете на дърветата край него сякаш опираха в небето. Каменната пропаст на запад го поглъщаше. А великолепната тишина се нарушаваше само от вятъра в клоните на боровете и писъка на ястреба високо в небето.

Обичаше планината.

Конрад беше много щастлив в света на Джак Крейн. Цялото това спокойствие и вратата, която му отваряше мрежата, бяха напълно достатъчни. Джак Крейн нямаше нужда от повече.

Специален агент Ръсел беше променила живота му.

И защо?

За да преследва някакъв вманиачен хакер, който беше надхитрил всичките й специалисти?

Защо той трябваше да се тревожи? Проблемът си беше техен, не негов. Нека си го решават тогава. И бездруго имаха нужда от повече опит.

Застана по средата на моста и ритна с върха на ботуша си преспата сняг отстрани. Вътре имаше малко камъче, което полетя надолу.

Конрад мислено се усмихна. Това ли беше? Страхът от неизвестното? От неуспеха? Нима не можеше да се справи с човека, скрит зад намръщеното лице?

Глупости!

Компютрите нямаха никакви тайни за него. Двете години в Ломпок и двете в планината бяха променили начина му на мислене. Вече не изпитваше необходимост непрекъснато да се доказва. Сам решаваше по кое време на денонощието да спи и какво да прави. За него нямаше правила. Не се съобразяваше с никого и не търсеше одобрение. В мрежата просто спазваше добрия тон. Не беше в негов стил да обижда хората или да ги тормози. Не се бъркаше в живота на другите и очакваше същото и от тях.

Ако поискаше да намери Намръщения, нищо не можеше да го спре. Търсенето още не го беше довело доникъде. Прегледа всички досиета, които му даде Ръсел, включително и малкото доклади от Азия и Европа. Стори му се, че за момент видя някаква закономерност в адресите, които програмата му идентифицира, но веднага му се изплъзна.

Стоп!

Това не го засягаше. Нека Ръсел се погрижи. В крайна сметка заплатата й се осигуряваше от парите на хората — включително и тези от неговите собствени фиктивни данъкоплатци.

Освен това пострадалите напълно си го заслужаваха — задниците от Ку Клукс Клан, банките, скапаните бюрократи. Крайно време беше някой да ги постави на мястото им. Доколкото знаеше, никой от свободната виртуална общност, в която и той членуваше, не беше засегнат.

Отделът по компютърни престъпления щеше да се справи.

Въпреки че той лично беше на друго мнение.

Конрад най-после взе правилното решение. Пресече каменния мост и тръгна по тясната алея към полянката пред хижата. Сякаш беше свалил камък от плещите си. Чувстваше се лек като перце и пълен с енергия. Обиколи два пъти полянката тичешком, като прескачаше бурените и преспите сняг. Движението му се отрази много добре.

Вътре свали палтото, вълнената шапка и ръкавиците и застана за няколко минути пред печката, докато се постопли. После се върна при компютрите.

Седна, включи монитора и изчака спокойно да загрее. Имаше съобщение за Ренегата.

Не беше получавал електронна поща с този идентификатор от дълго време.

Прочете го.

Жалко, госпожо. Наистина сте много настоятелна!

Сети се как двамата седяха на чиниите в съседни кабини в дамската тоалетна на летището в Далас. Приличаше на откъс от глупав детективски роман.

И оня идиот, който я преследваше.

Защо я следяха. Нали беше от добрите? Поне от тяхна гледна точка.

Тя го защити.

Даде му секретни материали.

Това беше една нова Ръсел.

Тя му вярваше.

Отдавна никой вече му нямаше доверие. Родителите му се отказаха от него втория път, когато го хванаха да се рови в компютрите на училището. Беше им обещал, че няма да го прави, а после ги предаде. Не можеше да ги обвинява за решението им.

Не искаше да поема ангажименти.

Поне не сега.

— О, по дяволите!

Конрад дръпна клавиатурата и написа новия адрес. Остави й копие от своята По Джи Пи 100, както сам я нарече след подобренията.

И й изпрати кратко съобщение.

Мартин никога не даваше интервюта. Със същия успех това можеше да бъде написано на челото му. До този момент всички репортери наоколо се бяха съобразявали.

С изключение на този. Той седеше във фоайето вече почти цял час. Охраната не го пускаше да мине, но въпреки всичко продължаваше да тормози Норма по телефона през десетина минути.

Тя влезе в кабинета му.

— Току-що се обади пак.

Мартин вдигна глава.

— Много е напорист. Не разбира от дума, а?

— Иска само да ти спомена „Омикрон“.

По дяволите!

— Как му беше името?

— Удроу Гарлиц.

— От „Уошингтън Поуст“?

— Обадих се в редакцията за проверка. Политически репортер.

— Добре, добре. Накарай някой да го доведе.

На лицето й се изписа огромна изненада. По-голяма глупост не беше чувала през живота си.

След десет минути тя бутна Гарлиц в кабинета. Мъжът беше облечен в представителен тъмнокафяв костюм, с бяла риза и вратовръзка. Беше около петдесетгодишен, с многобройни белези по лицето. Мартин беше очаквал някой по-млад.

Махна към стола.

— Интересно защо не съм чувал за вас досега, господин Гарлиц?

— Работя тук едва от няколко месеца. По-голямата част от кариерата ми мина в Орегон. Радвам се, че отделихте време да се срещнете с мен, директоре. Зная, че сте много зает човек.

— Няма да ви дам интервю — отряза го Мартин. — Можем да поговорим, но при едно условие. Не искам да виждам нищо в пресата.

Мъжът не се изненада.

— Очаквах такава реакция.

Той се наведе и му подаде една дебела папка. Мартин хвърли поглед на първата страница и разбра. Това беше копие на секретното му досие.

— Вие сте убили девет души, директоре.

Най-малко. Мартин реши, че няма смисъл да отрича.

— Аз служа на своята страна.

— Сигурно. Както разбирам, били сте награден с почетен кръст и звезда.

Най-високите отличия в ЦРУ Съществуването им никога не беше признавано публично. Едва ли можеше да си позволи да се гордее с тях.

— Освен това сте участвали в някои доста съмнителни разузнавателни операции.

Мартин беше отделил години от живота си за създаването на съвършени разузнавателни мрежи, каквато беше „Омикрон“ в Тайланд. Те предоставяха на Съединените щати изключително ценни сведения.

— Това е вашето мнение. Откъде имате тази информация, господин Гарлиц?

Репортерът въздъхна.

— Иска ми се да ви кажа, че съм стигнал до нея с цената на много труд и блестящо журналистическо разследване. Истината е, че досието просто излезе на компютъра ми.

— Някой друг виждал ли го е?

— Във вестника ли? Не, не мисля. Но може да е изпратено и в други редакции.

— Разбира се, аз знаех, че досието липсва заедно с още няколко други. Информацията е свръхсекретна.

— Естествено в интерес на националната сигурност.

— Точно така. Поне от моята гледна точка.

— Хората няма да го харесат.

— Случва се. През седемдесетте разкритията на комисията Чърч — сенатора Франк Чърч — доведоха до смъртта на няколко добри граждани.

— Знам тази история — каза репортерът. — Това тук е единственото копие, директоре. Изтрих файла в компютъра.

Мартин беше скептично настроен, но оцени жеста.

— Значи няма да има заглавия на първа страница?

— Не ми се вярва. Само не мога да разбера кой има полза от публикуването на досието.

— Аха. И каква е цената?

Гарлиц се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще поискам вътрешна информация за Намръщения.

— Намръщения?

— Погледнете заглавията в утрешния брой. Получихме копие от съобщението на Червения кръст и предупреждението, изпратено до вестника. Изглежда, че виновникът за компютърния хаос се подписва със символа на намръщено лице.

При тези обстоятелства Питър едва ли имаше някакъв избор. При това човекът изглеждаше почтен. В крайна сметка можеше да постъпи и по друг начин и да спечели слава.

— Вие може и да сте първият, на когото ще дам интервю, господин Гарлиц.

— Благодаря.

Когато той си тръгна, Мартин изгори папката в кошчето за боклук и се обади на Лем Крайдър в компютърния център.

— Досието ми се намери.

— Много ли е лошо? — попита Крайдър.

Мартин му разказа.

— Възможно е да е изпратено и в други редакции.

— Извадил си голям късмет, Питър. Сега се тревожа повече за останалите.

— Изпрати ли доклада на шефа?

— Да. Даже се срещнах с него. Белият дом вече знае за случилото се. Очевидно другите агенции имат същите проблеми. Отбраната и военното разузнаване със сигурност.

— Свали ли досиетата от мрежата?

— Не смея, Питър. Говорих с шефа и той е на същото мнение.

Червената лампичка на телефона започна да мига.

— Добре. Благодаря ти, Лем.

Той прекъсна връзката и прехвърли разговора.

— Тук е Спенсър, шефе. Готови сме с идентификацията.

— На кого?

— Оня тип от Далас, с когото се е срещнала Ръсел. Джери Кенеди огледа снимките, които му изпратих по факса.

— О! Слушам те.

— Бивш затворник. Кърк Конрад. Лежал е два пъти във федерален затвор за компютърни престъпления.

Мартин си спомни. Ръсел беше споменала веднъж за него, когато обсъждаха профилите.

— ФБР знае за Кенеди. Измъкни го зад граница — нареди той. — И намерете Конрад.

Тръшна слушалката.

Интересна работа. Значи тя хлопна вратата под носа му, а в същото време се среща тайно с компютърен хакер извън закона. Понеделникът му тръгна добре. Настроението му започна да се оправя след проваления неделен следобед. Съсипаните планове и очаквания как щяха да прекарат заедно го тормозеха почти колкото факта, че е успяла да се справи с Кенеди. Чудеше се само откога Бюрото знае за дейността им в Далас и дали това означава, че трябва да закрие търговската компания, която им служеше за параван. Щеше да им излезе доста скъпо.

И всичко заради Ръсел.

Конрад. Нима е случайно, че Ръсел спомена именно него като човека, който вероятно се крие зад… Как го нарече Гарлиц? Намръщения.

Нещо не се връзваше.

Обади се в отряда по компютърни престъпления и потърси Дарел Монтгомъри.

— Монтгомъри. Какво има, директоре?

— Ще провериш ли, ако обичаш, докъде сте стигнали със списъка на заподозрените?

— Работата се забави малко, защото изпратихме екипите по задачи. Чакай, ето го. Намалили сме броя до петстотин и седемдесет. Това означава с около хиляда по-малко.

— Много добре, Дарел. Още ли включвате в профила Конрад?

— Ами… не. Той не показва никакви признаци на живот. Не се е появявал почти две години.

— Така си и мислех.

Ейби Фароу беше главен координатор на религиозния канал на Боб Еди Мейсън, който се излъчваше по националната телевизия. През последните десет часа той се занимаваше със съставянето на писмата, които им докарваха огромни приходи от благотворителност. Подобни писма се изпращаха на всеки три месеца.

Всеки път, когато въвеждаше списъка с адресите, Фароу си спомняше ужасните времена, когато плюнчеше пликовете и марките, слагаше печати и лепеше етикети. Беше изключително благодарен на автоматизацията. Сега текстът се съставяше на екрана, компютърът автоматично променяше обръщението персонално според адреса и поставяше подписа на Боб Еди. После писмата минаваха от принтера в машината за сгъване, струята въздух ги вкарваше в пощенския плик, където вече чакаше пликът за даренията с обратен адрес. Друга машина ги залепваше, поставяше марките, стягаше ги с хартиена лента в пакети по сто и ги пускаше в чувала.

Всичко можеше да се свърши само от един човек. Беше фасулска работа. Трябваше само да се провери лепилото, мастилото за печата, да се състави текстът и да се натисне един клавиш.

И хоп! 825 000 писма бяха готови!

Фароу стегна последния чувал, постави го на количката и я пусна по еднометровия наклон от рампата към каросерията на пощенския фургон.

— Това е всичко, Фред.

Шофьорът хвърли чувала вътре и отстъпи назад, докато Фароу издърпа количката обратно горе.

После затвори вратата на фургона и я заключи.

— Добре, Ейби. Ще се видим следващия път.

Когато фургонът замина, Фароу затвори склада и се върна да изключи компютъра. Първо спря конвейера и машината за сгъване. Записа в бележника си сумата от брояча. Изпращането на пратката щеше да им струва почти двеста хиляди долара. Махна касетите на седем от дванадесетте принтера и също ги изключи.

Избърса всички уреди с мек парцал, после смаза лагерите и частите на конвейера. Разгъна найлоновите предпазители и ги постави по местата им. Пренесе останалите кашони с хартия за писма и пощенски пликове и извади метлата и кофата от килера. Старателно измете циментовия под. Под шкафа с принтерите откри няколко листа, паднали от машината за сгъване.

Вдигна ги и се зачете, като доволно се усмихваше. Текстът беше изключителен. Ейби се гордееше със себе си. Имаше дванадесет години практика в бранша и беше сигурен, че писмата ще им докарат не по-малко от седем-осем милиона долара.

Последният параграф привлече вниманието му точно когато се канеше да смачка листовете и да ги хвърли в кофата.

Ейби Фароу го прочете два пъти. Той не беше писал такова нещо! Това беше някаква ужасна грешка!

Цяла минута стоя напълно неподвижен с глупава физиономия на лицето. Погледна към вратата, където преди малко чакаше пощенският фургон. Погледна към уредите, които току-що прилежно бяха подготвили 825 000 писма.

Провери адреса.

Прочете отново параграфа.

Погледна към вратата.

После хукна към асансьора, който водеше към луксозния апартамент на шефа му. Още преди да стигне дванадесетия етаж, започна да крещи:

— Боб Еди! Боб Еди!

На екрана минава безкрайна редица от имена, подредени по дата и азбучен ред.

Ето го. СТОП.

Писмото излиза на екрана.

Боже, винаги правят по някоя грешка!

Ръсел влезе в апартамента си и хвърли палтото и чантата на един стол. Отиде до бюрото и включи монитора. Докато загрее, мина през кухнята и си наля чаша сок от кутията в хладилника. Намери едно парче сирене и също го взе. Събу обувките си, ритна ги настрани и се върна при бюрото.

Имаше електронна поща. Премести курсора и щракна с мишката.

Какво, по дяволите, означава това?

Луан огледа екрана и забеляза картинката на телефон в менюто. Сутринта го нямаше там. Значи Конрад все пак й е записал програмата. Тя щракна два пъти върху символа, отчупи парче от сиренето и го пъхна в устата си.

Написаното на екрана се смени. Имаше няколко възможности: електронна поща, разговор, трансфер на файл и дистанционно влизане. Тя щракна на „разговор“. Екранът се раздели хоризонтално на две. Явно постъпващите съобщения щяха да се изписват в горната половина, а нейните собствени — отдолу. Появи се въпросът:

Изчака няколко секунди. Нищо. Може би беше излязъл някъде. На среща?

Хапна още малко сирене.

Отново нищо.

Луан приключи със сиренето, върна се в кухнята и сложи замразената пържола в микровълновата фурна. После отиде в банята.

Когато се върна, вечерята още не беше готова, но на горната част на екрана се виждаха няколко букви. Тя седна и дръпна клавиатурата пред себе си.

Микровълновата фурна звънна.

Луан се облегна и продължи да гледа последните няколко реда, останали на екрана. Подходът на Конрад да проследи маршрутите й се стори доста интересен. Не й беше хрумнало да го направи. Не смяташе, че ще даде резултат, но ясно показваше разликите в начина им на мислене. Тя събираше заподозрени, а той — адреси. Може би, ако намери модела, ще успее да го проследи в обратен ред.

Нямаше представа как ще го направи. Неговите съобщения идваха от Калифорния. Възможно беше да знае повече, отколкото искаше да сподели в момента.

Калифорния. Изобщо не можеше да си представи Конрад в Калифорния. Знаеше, че е живял на североизток.

Може би престоят в Ломпок му се е отразил по някакъв начин. Луан изчисти екрана и отиде в кухнята за вечерята си. Скъса найлона, остави подноса върху една чиния и си взе вилица.

Е, не е като да ядеш омари.

Как можа Мартин да се окаже такова копеле! Какво искаше да постигне, като кара хората си да я следят!

И как да му се обади сега за адресите в Европа?!

Кучият му син!

Сънят й предната нощ беше напълно объркан.