Натиснете Enter ако смеете…

Шеста глава

Целият свят се парализира от ужас. Отначало реакцията не беше особено силна, защото управляващите се опитаха да скрият фактите от широката общественост. После журналистите успяха да надушат историята, заровиха носове в нея и се започна. И малкото, което откриха, беше достатъчно, за да хвърли хората в паника.

Отначало никой не обърна внимание на времето, защото събитията се случиха в различни часови пояси. После разбраха, че всичко е започнало в 12:01 източно време и е продължило точно седем часа.

Някой се опита да търси символика и в датата — 17 октомври, но така и не се доказа нищо.

Мъже и жени с различна вяра, различни професии и дори тези, които си изкарваха хляба с предсказване на бъдещето, останаха като гръмнати.

Това бяха хора, които се бяха вкопчили в долара, лирата, франка, йената или марката и се кълняха в тяхната стабилност. Те се осланяха на могъществото на многомилионните корпорации, на силата на ценните си хартийки и властта, която те им даваха. Да се разклати тази религия, и то с очевидна лекота, беше като удар с нож в сърцето.

За някои вероятността да попаднат на отровна стрела насред улицата в Стокхолм или превантивното притежаване на ядрено оръжие за подсигуряване на държавната граница бяха реално възможни. Дори изстрелването на разрушителен лазарен лъч от масивен комплекс в Калифорния, отразяването му от огледалото на орбитален сателит и насочването му към балистична ракета, скрита в уралските планини или полуостров Шандун, беше в кръга на нормалното. А стабилността и прогресът изискваха жестоки жертви.

Това, което хората упорито отказваха да повярват, беше, че тези действия могат да бъдат замразени.

И то само с натискането на един клавиш.

В Токио министърът на търговията се срещна с няколко души, които при нормални обстоятелства не биха се събрали заедно. Тук бяха председателите на банковите и индустриални гиганти, висши офицери от министерството на отбраната, служители от разузнаването и политически съветници, които макар и в сянка разполагаха с реалната политическа власт в страната.

Министърът не желаеше да губи никакво време. Той започна направо:

— Господа! Днес получихме инструкции, които, веднага щом е възможно, ще бъдат потвърдени и с извънредна заповед на правителството. Те се отнасят до всички производители, финансови институции и военни формирования. Службите за сигурност ще следят за стриктното спазване на заповедта. Инструкциите са следните: незабавно да бъдат прекратени всички търговски операции, свързани с износа на страната!

Такамо Ямура, главен изпълнителен директор на най-голямото автомобилно предприятие, не се сдържа:

— Но, господин министър! Тази политика е самоубийствена! Помислете само за безработицата, ако производството бъде намалено! Помислете за положителния платежен баланс! Хората ще излязат на улиците, ще започне революция!

Министърът глухо отговори:

— Вие се докоснахте до същината на проблема, господине — платежният баланс на плащанията. След продължилото седем часа прекъсване на комуникациите и компютърните операции този баланс вече не съществува…

В Либия дребничкият полковник беше бесен:

— Бяхме обещали тези оръжия!

Секретарят трепереше.

— Но, господине…

— Значи ще ги доставим! Чрез посолството ни в Западна Германия, както беше планирано.

— Но калашниците не са на разположение — възрази секретарят. Той вече се страхуваше за продължителността на скромния си живот. И добави това, което отчаяно се надяваше някой най-после да разбере: — Грешката не е моя.

— Не са на разположение! Не са на разположение! И защо не?

— Защото не можем да ги платим, уважаеми господин полковник.

Лицето на полковника почервеня от гняв. Той процеди саркастично:

— А, ясно. Хазната ни е празна. Нима толкова скоро?

— Не, не, имаме много пари, господин полковник. Но няма как да ги прехвърлим зад граница…

Когато телефоните в Мадрид отново започнаха да функционират, уредникът на музея „Прадо“ веднага се обади във вътрешното министерство. Той искаше да излее гнева си на някого, но попадна само на дребен чиновник.

— Предайте на господин министъра — каза той, — че хиляди часове човешки труд отидоха на вятъра! Изчезнал е целият ни компютъризиран инвентар от паметници на културата!…

В административните офиси на „Селюлър Уан“ в Ню Йорк скоро бяха открили нов софтуер, който можеше да се справи с кражбите на клетъчни телефонни и серийни номера от електронните крадци, които дебнеха непрекъснато с високотехнологичните си скенери. Управителят въздъхна с облекчение, когато необяснимото прекъсване на излъчванията най-после от само себе си спря. Лампите на таблото светеха, хората искаха някакво обяснение за случилото се, но управителят беше доволен. Той смяташе, че ще успее да запази работата си. Тогава главният програмист го уведоми, че новият софтуер е изчезнал…

Във Великобритания Харолд Торънс от престижната лондонска Търговска банка не можеше да бъде притиснат до стената от идиотските технологични щуротии. Той беше сигурен, че нещо такова рано или късно ще се случи.

Сега разговаряше с вицепрезидента, който отговаряше за междубанковите трансфери.

— Много добре. Ако не можем да прехвърлим парите — които между другото бяха двадесет милиона лири — по електронен път, тогава ще го направим както в доброто старо време. И това, по мое лично мнение, въпреки всичко си е за предпочитане. Наемете подходяща фирма за охрана и дайте необходимите нареждания.

— Сър Харолд, страхувам се, че това е абсолютно невъзможно.

— Е, млади човече, забравяте, че аз съм от старата школа. Няма невъзможни неща, стига човек да иска да намери решението.

— Би било добре, ако наистина е така, сър Харолд. Но разбирате ли, ние всъщност не разполагаме с двадесет милиона лири. Това количество надвишава обичайния ни резерв. Фондовете трябваше да постъпят по сметките ни от „Чейс Манхатън“, а те не могат да ни ги преведат…

„Чейс Манхатън“ също беше в безизходица. Бил Фореш, ръководител на компютърните операции, няколко пъти опита да извърши трансфера, поискан от Търговска банка, Лондон. Беше стигнал дотам, че би им изпратил двойно по-голямо количество, ако можеше да го направи.

Всъщност трансферът не беше толкова проста работа. Половината от парите бяха вложени в девет банки в Южна Африка, а балансът се разпределяше между седем европейски финансови институции.

Фореш свика извънредно заседание. Присъстваха всички вицепрезиденти, техните съветници и съветниците на съветниците.

— Дами и господа, аз лично нищо не разбирам. Разговарях по телефона с всички банки, от които зависи трансферът. Те са готови да сътрудничат. Съгласни са с обема на сумите в нашите депозити до последната нула и въпреки всичко всеки път, когато подадем команда за електронен трансфер на фондовете, тя се отхвърля.

— И кой по-точно я отхвърля? — попита изпълнителният вицепрезидент.

Фореш не се опита да скрие истината.

— Откъде, по дяволите, да знам?!…

В щабквартирата на НАТО в Брюксел шефове от различни националности, които се славеха с хладнокръвие и студен разум, сега бяха обхванати от паника. Цели седем часа те бяха слепи и глухи, без да имат представа какво може да се случи във вражеските територии, за които носеха отговорност. Информацията от разузнавателните операции не можеше да достига до тях. Разработването на военни стратегии беше замразено. Телефоните предлагаха само гробовно мълчание. Портативните радиостанции работеха, но големите предаватели можеха да приемат само обикновени радиовълни. Сателитните връзки се разпадаха. Може би бяха подложени на атака. Нямаше как да разберат. Побеснелите офицери пришпорваха техниците чак до ранните сутрешни часове, но отговорът така и не се намери.

Когато работата на системите беше възстановена, машините забълваха купища съобщения, които трябваше да се декодират. Висшите офицери получиха още толкова информация, предназначена за няколко европейски столици и военни организации.

В целия цивилизован свят репортерите, които първи разбраха какво става, се видяха в чудо. Те просто нямаше как да го съобщят в редакциите. А когато най-после успяха да се свържат с „Поуст“, „Хералд“, „Таймс“ и „Диспетч“, историята вече не беше тайна за никого.

Но един репортер на „Лос Анджелис Таймс“ все пак откри нещо, което замести търсената сензация. Той случайно затиснал ръката си с вратата на автомобила, решил да се обади в болницата и така изненадващо установил, че телефоните за връзка със службите за спешна медицинска помощ функционират без всякакви проблеми.

Други няколко милиона души щяха да открият колко са зависими от телефоните си.

След пътуването Нейтън Грей поспа само пет часа, после веднага се върна в кабинета си в центъра „Пийчтрий“. „Компсистемс“ заемаше четири етажа от високата сграда. Грей се беше разположил на най-горния. Само за себе си той разполагаше с почти толкова пространство, колкото беше малката къща на родителите му в Монтана. Понякога този факт гризеше съвестта му.

Тежките сиви мебели в кабинета — избрани специално, за да впечатляват клиентите — бяха стрували на компанията повече от годишния доход на родителите му, и то ако годината беше добра и цените на добитъка — високи. Грей имаше широка душа и можеше да си позволи да се притеснява и за това.

Югоизточната стена на кабинета беше цялата от стъкло. Така можеше отвисоко да наблюдава един град, който с всички сили се опитваше да бъде приятен за окото. Есента беше прибавила малко кафяво към пейзажа, но то почти не се забелязваше. Затова пък в кабинета кафявото преобладаваше, но то беше резултат от лулата, която Грей пълнеше още в седем сутринта. Тя му помагаше да се съсредоточи.

Грей дойде по-рано, за да има време да прегледа брошурите и информацията за пресата, които трябваше да бъдат предадени на 20 октомври. Те щяха да представят на световната компютърна общност една нова, по-бърза и по-евтина магистрала за общуване, въпреки че думата „магистрала“ не беше особено подходяща. Тя предполагаше движение само в две посоки, а компютърната мрежа можеше да осигури достъп по хиляди начини. Грей реши да остави погрешната терминология на политиците.

За да отнеме пазарните дялове на „Продиджи“, „Джени“, „Компюсърв“, „Нетуърк Ем Си Ай“, „Интернет Ем Си Ай“, „Делфи“ и прочие, първоначалните такси на „Компсистемс“ за достъп до Глоубнет бяха много по-ниски от тези на конкурентите. Освен това „Компсистемс“ предлагаше директна връзка със системите в Африка, Великобритания и Япония, а чрез „Датекс“-Цюрих и Европа. Всички те работеха със собствени версии на Глоубнет.

Досега тази информация не беше разпространявана, така че компютърната общност щеше приятно да се изненада. Частните компании на Самсън, Лафлин, Йошима, Уестин и Грей така и не прибягнаха до оправдаване на цените с внимателно съставени изявления в пресата през нито един от етапите на икономическото развитие на проекта.

Малко след седем Грей разбра за комуникационното и компютърно затъмнение и веднага забрави за пресата. Телефоните звъняха почти непрекъснато.

Първото обаждане беше точно в седем и пет. Секретарката му го прехвърли с обяснението:

— Господин Грей, настояват, че разговорът е много важен.

— Добре, Бела.

Той почеса мустаците си и натисна светещия бутон.

— Нат Грей.

— Здрасти, каубой! Обажда се Бил Фореш. Сещаш ли се?

— Разбира се, Бил. Ти си от „Чейс Манхатън“.

— Имаме проблеми с „Датефт“.

— С „Датефт“? Бил, аз вече не работя в „Датекс“.

— Не можем да се свържем с „Датекс“ — обясни Фореш. — Не смогват да приемат всички обаждания. Спомних си, че точно ти ни инсталира „Датефт“. Имаме нужда от помощ.

— Какъв е проблемът?

— Не приема командата за трансфер. Сега вече всичко е наред, но цяла нощ отказваше да изпълни инструкциите.

Грей се учуди.

— Това е много интересно, Бил. Провери ли кодовете за достъп?

— Няколко пъти.

— Може би номерът на сметката е бил сгрешен?

Фореш въздъхна.

— Не става въпрос само за една сметка, Нат, а най-малко за седемдесет. Или поне толкова успях да проверя.

— Консултира ли се с ответните институции?

— Разбира се. И те имаха точно същия проблем. Честно казано, Нат, всички, с които говорих, хвърлят цялата вина на софтуера на „Датекс“.

— По дяволите! Това не може да е вярно! — Нейтън наистина се уплаши. Той лично беше отделил няколко години от живота си за разработването и продажбата на тази трансферна програма. — Виж, ще се опитам да се свържа с някои хора. Да видим какво мога да разбера по въпроса. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Ще ти бъда много задължен — отговори Фореш. — Не мога да позволя случилото се да се повтори.

Грей едва успя да постави слушалката на мястото й, когато телефонът отново иззвъня. Бела делово съобщи:

— Търси ви онази жена от ФБР. Ръсел.

Затъмнението не беше засегнало голяма част от мрежата.

Няколко търговски обединения от Уърлд Уайд Уеб — още едно от разклоненията на Интернет — бяха блокирани, но Крейн успя да говори с много от хората, които прекарваха цели нощи пред мониторите си. Те бяха истински маниаци.

Когато го хванаха втория път, федералният съдия мотивира присъдата си с пристрастяване към компютрите. Той му определи и програма на дванадесет нива, съставена по образец на дружеството на анонимните алкохолици.

Програмата нямаше ефект, защото отношението му към компютрите едва ли можеше да се нарече „пристрастеност“. Крейн гледаше на машините само като на средство, с което може да подобри живота си, а може би и този на останалите.

Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн — връзката между хижата и микровълновата антена в планината — и „Ю Ес Уест“ не бяха засегнати ни най-малко, така че той остана да наблюдава мрежата. Седя до три часа сутринта. Понякога, когато не можеше да заспи, той ставаше посред нощ, хвърляше някое дърво в печката и включваше компютъра за малко.

Реакцията на хората по повод случилото се не можеше да се определи еднозначно.

Бюлетините най-често бяха откривани, за да задоволяват нуждите на тясно специализирана част от обществото. Те предлагаха безплатен достъп за един от членовете на определена дискусионна група, наричан „сисоп“18. Стари автомобили, гувернантки, почитатели на Шекспир, еротични филми, юридически проблеми — всичко това можеше да бъде обект на бюлетините. Много хора ползваха тези услуги, някои доста активно, други се спотайваха в киберпространството и само следяха съобщенията.

Тази сутрин основната тема във всички бюлетини беше спонтанното прекъсване на голям брой телефонни и компютърни системи от неизвестен извършител. Прекъсването беше толкова всеобхватно, че дори и Крейн се впечатли от перфектната организация. Той също предполагаше, че интервенцията е била планирана от доста време, програмата е чакала скрита в избраните системи и се е задействала едва тази сутрин.

Половината от съобщенията в бюлетините бяха в подкрепа на случилото се. В тях се казваше, че е крайно време някой да покаже на правителството и големите монополисти, че не са толкова неуязвими, колкото си мислят. Крейн също поддържаше това мнение. В крайна сметка той беше пострадал именно от смешните правила и закони, които Вашингтон налагаше в киберпространството. Политиците и бюрократите нищо не разбираха от компютри и нямаха право да се намесват.

А на останалата половина от хората просто им беше дошло до гуша от всичко. Не че подкрепяха правителството или фирмите. За тях това беше въпрос на солидарност. Мрежата съществуваше, за да направи живота им по-добър, отколкото е бил вчера. Така че всеки, който я използва с намерението да навреди на компютрите и комуникационните системи, вреди и на останалите.

Едно от съобщенията беше от Непал, подписано от човека, който познаваха като Хеър — сигурно бивш хипар:

Този задник ще изпорти цялата работа!

Ако искате повече контрол и цензура в мрежата, това е начинът да си го получите.

Крейн беше изненадан от тази реакция. Той по-скоро подкрепяше противоположното становище. Преди време, когато беше известен като Ренегата, голяма част от действията му бяха насочени именно срещу правителството. Той искаше да унизи така наречените власти, да им покаже колко са невежи и неспособни да контролират мисълта. Виртуалната реалност беше чертата, зад която човек можеше да прояви истински индивидуализъм. Но когато въпросните благодетели усетеха, че някой се забавлява или се опитва да научи нещо, или просто помага на себе си и на останалите, веднага налагаха проклетите си изкуствени ограничения. ФБР и тайните служби направиха много глупави грешки, предявявайки обвинения, които не можеха да докажат в съда.

Според Крейн така нареченият суперчип беше поредното доказателство за некадърността на правителството. През 1994 година вицепрезидентът Ал Гор и директорът на ФБР Луис Фрийч се опитаха да прокарат в Конгреса законопроекта за дигиталната телефония и използването на суперчипа. Когато електронният чип се вкараше в телефоните, факсовете и компютърните модеми, той можеше да декодира гласови и текстови данни с помощта на специален алгоритъм, разработен от Агенцията за национална сигурност и наречен „скипджак“. И в това по принцип нямаше нищо лошо, само дето така се отваряше вратичката на капана. Правителството под предлог, че търси държавни престъпници или е застрашена националната сигурност, щеше да получава подробна информация за абонатите. Разузнавателните служби лесно можеха да си издействат разрешително и да получат и двете половини на шифъра, които щяха да се съхраняват във финансовото министерство и Министерството на търговията.

Агенцията за национална сигурност и ФБР се кълняха, че единственото, което ги интересува, е безопасността на държавата. Ураганите от протести не спряха чак до момента, когато някакъв инженер от лабораториите на „Бел“ доказа, че алгоритъмът може да бъде разрушен. Скандалът постепенно отшумя. Агенцията за национална сигурност продължи да търси съвършения алгоритъм. И въпреки всичко експортните стоки задължително бяха с внедрен суперчип. Като че ли някой щеше да ги купува. Правителствените агенции също използваха такива уреди. Бяха паднали в собствения си капан.

Въпросният законопроект се сдоби с доста странни поддръжници. Фондацията за електронни граници — специалист по правата на личността в киберпространството — започна съвместна работа с Федералното бюро за разследване. След много компромиси законът най-после се прокара. Първоначалният текст беше изменен така, че забраняваше на правителството да се меси в Интернет. Споровете доведоха до проблеми в рамките на фондацията. Някои от членовете й се преместиха във Вашингтон и създадоха Центъра за демокрация и технология.

Крейн следеше развитието на тези закони и теории с интерес и известно безпокойство. Страхуваше се, че рано или късно свободата на Интернет изцяло ще бъде погълната от онези задници във Вашингтон.

А бъдещето лежеше именно в киберпространството. Всяка година все повече и повече хора се ползваха от услугите на телекомуникациите. Много хора предпочитаха да работят от домовете си, като по този начин намаляваха замърсяването на околната среда с вредни автомобилни газове, спестяваха си разходите за гориво и напрежението от постоянните задръствания. Така имаха и време да се грижат по-пълноценно за децата си. Някои проучвания доказваха, че се повишава и работоспособността, тъй като пътуването обикновено отнема между десет и петнадесет часа всяка седмица. Крейн беше склонен да се съгласи с това изследване. Той познаваше мъж, който живееше близо до Естес парк, Колорадо, и поддържаше телефонна и компютърна система във Флорида. Нима някой с нормален разсъдък щеше да приеме да живее във Флорида?

Разбира се, в мрежата се срещаха и пълни идиоти. Те говореха за порнография, превъзходството на бялата раса и цял куп подобни глупости. Мнението на Джак за тях беше като за книгите или лошите телевизионни програми. Ако не ти харесват, просто не ги купуваш или сменяш канала. Но ако едно дете не прочете „Хъкълбери Фин“, как, по дяволите, ще се научи да взема решения само? Никой няма нужда от праведен сенатор или родител, който да нарежда какво може и какво не може да чете.

Струваше му се, че през целия си живот е наблюдавал как правителството постепенно поглъща дните му. Всеки градски съвет, общинска и щатска комисия непрекъснато налагаха все нови и нови правила и закони и после ги подплатяваха с допълнителни данъци. Когато в Англия се опитаха да направят същото, няколко души се вдигнаха и го нарекоха революция. А когато го направи правителството на Съединените щати, никой даже и не забеляза.

Това беше една от причините, поради които Крейн потърси убежище в мрежата. Именно там той намери сродни души, които споделяха жаждата му за свобода. Сприятели се с тях бързо и все пак всички си даваха сметка, че правителството и корпоративният свят бавно ги поглъщат. Непрекъснато ги облагаха с допълнителни данъци и такси за информация, достъпът до която би трябвало да е безплатен за всички. Уърлд Уайд Уеб даваше убежище на хиляди търговци на продукти и услуги. Беше повече от лесно да се изгубиш в света на продажбите.

В интерес на истината, Чък Атлас се въздържаше от покупки, но часовете, прекарани в разговори с далечни събеседници и ровичкането в платена информация, оказваха своето влияние върху бюджета му. Чък плащаше около четиристотин долара на месец от кредитната си карта в Лейкуд само за абонаментни такси. Джак Крейн имаше доста екстравагантни информационни нужди.

Всъщност той спокойно можеше да си спести голяма част от тази сума, като просто прониква нелегално в базите данни, но обикновено избягваше да го прави. Преди да влезе в дадена система, Крейн много внимателно преценяваше възможните рискове. Споменът за онази женска ръка, която се протегна през прозореца му с карта за самоличност на ФБР, не го оставяше на мира.

Дългата ръка на закона? Глупости!

След като помисли малко, той реши да не спори с Хеър и се премести в колорадски бюлетин за радиолюбители. Там също се споменаваше за сутрешния инцидент. Някой от Берлин с не особено добър английски беше написал, че много източногерманци са на ръба на паниката и могат да започнат улични безредици. Компютрите в Западна Германия бяха изгубили данните за социалните им помощи.

Така им се пада!

Крейн не смяташе, че държавата е длъжна да се грижи за всички. Той беше намерил начин да се справя сам и смяташе, че и останалите трябва да опитат. Конгресът на Съединените щати беше създал отвратителна система. Имаше хора в градовете, които бяха изцяло зависими от седмичните помощи за семейства с деца и изобщо нямаха намерение да си търсят друг източник на доходи. Сега времената се промениха и държавата трудно се справяше с тази допълнителна тежест в бюджета.

Проклетите политици и бюрократи!

Крейн можеше да побеснее само при споменаването на Вашингтон или съдебната система.

Той погледна следващото съобщение:

По дяволите! Ето пак!

Какво иска от него тази кучка? Да го измъкне от убежището му? Сигурно има заповед за залавянето му, след като не се беше явил за подпис в полицейското управление.

Но тя едва ли би го търсила за това.

Или може би…

Не.

Той много добре знаеше защо тя иска да говори с него. Ръсел сигурно си мислеше, че той е свързан по някакъв начин с последния инцидент в телефонните компании. Сигурно психолозите са работили върху профила и накрая са изплюли неговото име.

Крейн стана и отиде до кухнята, без да изключва компютъра. Сложи вода на печката, изчака я да заври и чукна вътре две яйца. Разбърка жълтъците с една лъжица, за да се сварят добре. Напълни чашата си с кафе и извади хляба. Направи си два сандвича с яйцата, облече се, взе чашата и излезе навън.

Отдавна не беше валял сняг. В кратките часове, когато огряваше хижата, слънцето беше оставило големи кални петна по ливадата отпред. Крейн започна обичайната си сутрешна разходка. Тръгна бавно по пътеката, мина край цепнатината в билото на планината и стигна до каменния мост. Седна на широкия парапет, за да довърши закуската си и да погледа обраслите с борове сиви скали на каньона. Вятърът беше много слаб и освен лекия шепот на клоните не се чуваше нищо друго. Въздухът беше толкова чист, че Крейн сякаш гледаше към близкия хоризонт с бинокъл.

Тук горе той нямаше нужда от никого.

И никой нямаше нужда от него. Освен може би Ръсел.

На нея изобщо не пукаше за неявяването му в полицейското управление.

Не, тя го беше набелязала заради проблемите на телефонните компании.

И искаше да знае къде се намира сега.

Но това беше смешно.

Той можеше да изпрати съобщение откъде ли не. Така нямаше да успее да го намери.

Крейн се сети за „търсачките“. Базите данни на Интернет бяха толкова обширни, че дори и за най-квалифицираните потребители беше трудно да открият нужните им сведения. За това някои компании предлагаха услугите на „търсачките“. Тези електронни роботи бяха създадени само за издирване на информация. Потребителят казваше от какво точно има нужда и „търсачките“ влизаха в мрежата, ровеха се из базите данни, докато изпълнят задачата. Накрая само уведомяваха къде може да се намери информацията.

Крейн беше разработил собствени „търсачки“. Можеше да продаде идеята, но, по дяволите, това бяха само пари. Крейн вече нямаше такава нужда от пари. Трябваха му само колкото да продължи със заниманията си.

Други компании пък бяха създали програми за дигитално търсене. Скоро щеше да дойде денят, когато нито един потребител на мрежата нямаше да е сигурен в своята анонимност. Всеки компютър оставяше дигитална следа, различна от тази на останалите, на принципа на матрицата на ДНК. Програмите за търсене можеха да идентифицират именно тези следи.

Може би ФБР вече разполага с такава програма.

Не, това беше малко вероятно. Тази организация беше толкова мудна, че виртуалната общност щеше да открие заплахата много преди да е станала реалност.

Възможност?

Какво, по дяволите, означаваше това?

Ръсел много добре знаеше, че неговите възможности са вече минало. Птичето каца само веднъж.

Нали така?

Джером Уестин често се измъкваше от леглото още в ранни зори, като внимаваше да не събуди Джорджия. Той беше от хората, за които четири или пет часа сън бяха напълно достатъчни.

Именно по това време той беше създал най-успешните си програми. Страхуваше се да промени навиците си. Струваше му се, че така ще изгуби контрол над творческите си възможности. Но ранното ставане не беше само въпрос на суеверие, а и на дисциплина. През последните няколко месеца свикна да си поспива около половин час следобед. Действаше му като допълнителна таблетка витамини. Така беше максимално работоспособен през целия ден.

Спалнята им беше много мажа. Джером стана, отиде до кухнята за кафе без кофеин. Изчака в каничката на машината да се събере поне колкото за половин чаша и отиде в кабинета си. Слънцето вече се беше показало над езерото и лъчите му хвърляха сребърни отблясъци върху набраздената от студения северен вятър повърхност.

Обичаше да гледа езерото. То беше различно всеки ден. Имаше известна ирония във факта, че именно собственото му правителство беше причината да открие езерото и замъка и да стане гражданин на света, а не на Америка.

Той включи компютъра, отпи от кафето си и се загледа в езерото.

Когато отново се обърна към монитора, екранът беше пълен със съобщения, при това спешни.

Дежурният оператор беше направил списък с учудващо голям брой инциденти, случили се около пет часа тази сутрин. Джером набързо го прегледа, за да добие представа за какво точно става въпрос. Няколко пъти едва се сдържа да не се разсмее.

Натисна бутона за връзка с контролната зала и изчака две секунди.

— Тук е Адам, Джером.

— Изпратил си ми цял каталог, Адам.

— Май на някого му е избил балансът, господине.

Адам Мур беше англичанин и обикновено му личеше.

— Никаква намеса по Глоубнет, разбира се?

— Никаква, Джером.

Сигурност. Безопасност. Явно това беше.

— Ако Джорджия е горе, помоли я да слезе при мен.

— Добре.

След няколко минути Джорджия Тейлър се появи. Беше ядосана и изнервена. Носеше тесните си дънки, плътно прилепнали към задника и краката й. Синият пуловер с бяла лента подчертаваше извивката на гърдите.

Тя дръпна един стол до бюрото и седна.

Уестин й показа монитора.

— Погледна ли списъка?

— Изпипана работа, Джером.

— Програмата или програмистът?

— И двете, предполагам.

Той се облегна на стола си.

— Къде е успял да влезе?

— От това, което проучих до този момент — без определени ограничения. От обикновената Пи Джи Пи19 до някои високо охранявани търговски програми.

Пи Джи Пи беше съкращение за защитна програма и буквално означаваше „много добра сигурност“. Тя беше създадена от един умен мъж, на име Филип Цимерман, и съдържаше отлични криптографски алгоритми, пригодени за обща употреба с няколко прости команди за потребителите. Оперативната система или процесорът не бяха проблем за Пи Джи Пи. Но откакто Цимерман я пусна за безплатна употреба в мрежата, тя се използваше навсякъде по света. Всеки, който разполагаше с Ай Би Ем-съвместим компютър или „Макинтош“, използващ „Уиндоус“, „Юникс“ или „ДОС“, можеше си да я запише от Интернет и да я използва безплатно.

Пи Джи Пи позволяваше кодиране на личните файлове или на електронната поща. Изпращаната информация се записваше с дигитален код, който преставаше да бъде валиден, ако съобщението се промени по маршрута. Само получателят можеше да разбере съдържанието. В основата на приложението на програмата седеше личен и общ ключ. Общата версия беше достъпна за всички, с които човек нормално комуникира. Ако обаче съобщението се кодираше с личен ключ, притежателите на общия ключ можеха да прочетат оригиналния текст само ако разполагат и с личния.

Общата версия на Пи Джи Пи беше позната като Ар Ес Ей (Ривест — Шамир — Едълман) от „Ар Ес Ей Дейта Секюрити“. Оттук идваше и големият проблем. Безплатният модел на Пи Джи Пи беше създаден и се разпространяваше без лиценз за Ар Ес Ей, който се изискваше в Съединените щати. Продажбата на същата програма се реализираше от „Виакрипт“ и включваше и лиценза за използването на Ар Ес Ей. Масачузетският технологичен институт пък произвеждаше по-новата версия на продукта. Поради законите за експорта нито една от утвърдените програми не се разпространяваше извън Съединените щати. Правителството искаше да има контрол над шифъра и формално не позволяваше на чужди компании да работят с нелегални продукти, като им отказваше лиценз. Това беше поредният пример как Интернет не признава националните граници и така създава неприятности на бюрократите.

Хората обичаха оригиналната версия на Пи Джи Пи, защото тя можеше да се пригоди към различни нужди, а и правителството нямаше как да я контролира. Освен това тя наистина предлагаше защита на данните. Използваше не само Ар Ес Ей, а и международните алгоритми за кодиране на информация (ИДЕА)20 и Ем Ди 5. Но експортните ограничения спъваха онази част от потребителите, които искаха да работят хем законно, хем в международен мащаб.

Ето защо Уестин трябваше да се премести в Швейцария. Той не искаше да се ограничава само в Съединените щати заради старите бюрократични закони, регламентиращи изнасянето на кодирана информация. Схемата на „Касъл Моут“ — защитната програма на „Датекс“-Цюрих в Глоубнет беше разработена именно в Швейцария. Съвсем „случайно“ в Съединените щати се появи и беше патентована подобна програма, наречена „Пелъс Гард“. Тя принадлежеше на „Компсистемс“ и Нейтън Грей. Дарла, Джийн и Меоши също имаха подобни системи, но с различни имена. Съвпаденията явно биеха на очи, но Уестин въобще не го беше грижа.

— Минал е и през „Лок“ — добави Джорджия.

— В министерството на отбраната?! По дяволите! Чудна работа. Досега се е случвало само два пъти. Сигурна ли си?

— Аз също хвърлих едно око.

Той изобщо не се съмняваше, че тя може да мине през системата за охрана, наречена „Лок“, и да прегледа операциите на министерството на отбраната. Самият факт, че е назначена в „Датекс“, предполагаше блестящ ум, когато става въпрос за компютри и програмиране. Сегашният й статут на вицепрезидент и главен асистент на Уестин подсказваше на служителите, че интелектът й е оценен по достойнство и от шефа.

— Има ли някакви поражения?

— Доколкото забелязах, не. Оставени са следи, вероятно за да се види дали компютърните гении на Пентагона ще успеят да ги открият.

— Какви следи?

— Например в програмите за танковете М-1 думата танк навсякъде е написана погрешно.

Уестин се ухили.

— Сещам се за няколко генерали и адмирали, на които никак няма да им е смешно, Джером.

— Сигурно ще се уплашат до смърт. Какво пък, няма да им се отрази зле.

— Може би и нас също. Сигурно правителството ще се обърне към Нат за нова система за сигурност.

— Нямам никакво намерение да се тревожа за правителството на Съединените щати. Съсипаха ни цял куп програми. Но може и да си права. Всичко това се случи в особено подходящо за нас време. Когато на двадесети октомври Глоубнет отвори врати за фирмите, кандидатите може и да са повече, отколкото очакваме.

— Ако повярват в гаранциите ни.

— Ще повярват, скъпа, ще повярват. Този инцидент ще ги накара да си потърсят по-сигурно място за бизнеса.

Сутрешният брой на „Вашингтон Пост“ днес излезе доста по-късно от обикновено. Питър Мартин погледна заглавието на първа страница: КОМПЮТРИТЕ ПОБЕСНЯВАТ!

Въпреки енергичните обвинения репортерите не бяха в състояние да предложат по-вероятен отговор от този на експертите. Мартин прочете цялата статия много внимателно. За момент дори си помисли колко хубаво ще бъде, ако някой друг успее да реши загадката вместо него.

Откакто дежурният офицер на Агенцията изпрати куриер да го повика от апартамента му в четири сутринта, Мартин не беше спирал да мисли. От Ленгли не можеха да се провеждат никакви телефонни разговори. Когато таблото отново светна в седем, той изпита известно облекчение. И въпреки всичко над столицата сякаш беше надвиснал невидим облак.

Кога ли ще се случи отново?

От седем часа насам той беше говорил с всеки, за когото можа да се сети. Непрекъснато изпитваше странното усещане, че разговорите му се подслушват. Веласкес от Агенцията за национална сигурност му каза, че те не са били засегнати от затъмнението. Може би защото системите им са много добре подсигурени от „непробиваеми“ защитни алгоритми.

Мартин говори с колегите си и разбра, че на научния отдел на Агенцията е било наредено веднага да зареже текущата си работа и да се заеме с проучването на възникналите проблеми в комуникациите.

Няколко пъти се опита да се свърже и с Ръсел, но не успя да я открие. Вече започваше да си мисли, че тя го отбягва нарочно. Миналата вечер отказа поканата му да излязат, а той не беше свикнал на такова отношение.

Докато преглеждаше вестника, го потърси директорът на Централното разузнаване. Той не само беше негов пряк началник — човекът над заместник-директора и изпълнителния директор, но и ръководеше цялото разузнаване на Съединените щати. Това включваше всички от Бюрото за разследвания при Държавния департамент до военното разузнаване.

Мартин вдигна слушалката на секретния телефон, въпреки че вече изобщо не беше сигурен в механизмите срещу евентуално подслушване.

— Да, сър?

— Питър, линиите вече прегряват от обаждания.

— Мога да си представя. — Мартин погледна купчината доклади, които беше получил от почти всички началници в ЦРУ Светът беше в паника. Анализите бяха по-скоро отчаян опит да се оцени потенциалната заплаха за президента.

— Какво знаем до този момент?

Мартин обобщи сведенията от заместник-директора на научния отдел и Веласкес.

— Още търсят навсякъде. Веласкес ми каза, че в компютрите на телефонните мрежи е вкарана някаква програма. Тя непрекъснато се възпроизвежда, така че линиите не могат да се затворят. Или поне ефектът е такъв.

— Добре, Питър. Много се разтревожих от случилото се. Не можех да се свържа с никого.

— Честно казано, аз също се уплаших. Връзката на президента с военните не беше засегната. Пентагонът също разполагаше с няколко радио и сателитни канала — около четиридесет процента от нормалната ефективност на комуникациите. Ако някой в този момент беше предприел атака срещу „Конус“21, не знам какво щяхме да правим.

— Това само потвърждава казаното от административния директор. Неговите специалисти твърдят, че министерството на отбраната също е пострадало от вирусните програми в комуникациите, но секретните файлове не са засегнати. От друга стана изглежда, че потенциалните ни врагове са имали подобни проблеми. Така че са били прекалено заети със собствената си сигурност и не са се сетили за нас.

— Ще се радвам, ако наистина е така.

— А какво ще кажеш за вътрешния фронт?

— Още не съм говорил с Ръсел. Очаквам да ме свържат всеки момент. Получих няколко доклада. Никак не са приятни.

— Разкажи ми повече!

— Добре. В единия от трите случая момчетата от отдела по стратегически науки в Джорджтаун са решили да се изхитрят и да откачат машините от мрежата. Цялата им текуща информация е изчезнала.

— Господи!

— Някой явно се опитва, и то доста успешно, да демонстрира превъзходството си над нас.

— Засега пораженията са незначителни — отговори директорът. — Току-що се върнах — той предпочиташе сегашния си кабинет пред централния офис в Ленгли — от едно съвещание на съвета за национална сигурност. Военните твърдят, че след затъмнението няма никакви драстични промени в международен мащаб. Руснаците и китайците са повишили бойната си готовност с една степен. За щастие ние съвсем навреме успяхме да разубедим нашия президент.

— Да. Съобщението, което ви изпратих по куриера, беше в същия смисъл. Хората ни успяха да открият липсата на заплаха четири часа след началото на кризата, но нямаше как да разпространим сведенията.

— Има и още нещо, Питър. Налага се да заминеш за Лондон.

Нима Мартин искаше да заминава за Лондон? Категорично не!

— В духа на световното сътрудничество президентът предложи да вземем участие в международния съвет, свикан във връзка със случилото се.

Значи още едно проклето съвещание. По всяка вероятност поредното, в което никой не можеше, а и не искаше да постигне съгласие с останалите.

— Кой още ще присъства?

— Ще има представители на Великобритания, Франция, Израел и Русия. Предполагам, че по-късно ще се присъединят и от други държави. До тази сутрин президентът успя да говори с ръководствата само на тези четири.

— Надявам се броят им да не стане прекалено голям.

— Ще направя всичко възможно да огранича участието. От теб искам да се заемеш с това, и то бързо.

Мартин затвори телефона и отново насочи вниманието си към вестника. По-голямата част от написаното предлагаше само вариации на основната тема. Имаше няколко анекдота за това как някой не се обадил до дома си навреме; имена на летища, чиито системи за резервация на полетите са напълно съсипани, и списък на юридическите фирми, лишени от възможността да следят счетоводството си.

Натискът от страна на пресата вече не можеше да се избегне. Хубавото беше, че журналистите се намесиха сравнително по-късно, отколкото беше очаквал. Проблемите на банката в Кловис и държавния департамент така и не станаха достояние на големите всекидневници, или поне не в истинския им вид. Банкерите, правителството и военните имаха интерес да държат тази история далеч от пресата. Сега обаче американският президент и колегите му по света трябваше да си стиснат ръцете и заедно да изфабрикуват някакво приемливо обяснение за репортерите и обществеността.

Можеше даже да им се наложи да кажат истината.

— Спомняте ли си случая Шимомура преди няколко години? — попита Ръсел.

— Не. Тогава още не бях назначен. Разкажи ми.

Директорът на Федералното бюро за разследване беше тук по политически причини. Иначе човекът притежаваше пъргав ум. От време на време обаче му се налагаше да поиска информация за работите на Бюрото. Ръсел и Рик Веласкес бяха повикани в кабинета му именно във връзка с последния инцидент. Рик присъстваше съвсем случайно. Той просто беше в кабинета на Ръсел, когато директорът се обади и го помоли също да присъства на срещата.

— Цутому Шимомура е един от асовете в света на компютърните защитни системи. Работи в Суперкомпютърния център в Сан Диего.

— Значи е много добър.

— Агенцията за национална сигурност би дала какво ли не, за да може да го наеме — каза Веласкес.

Ръсел случайно знаеше, че Агенцията за национална сигурност вече е наела Шимомура и го използва като консултант. Военновъздушните сили и ФБР също бяха работили с него.

— Точно на Коледа през 1994 година — продължи Ръсел — някой е преминал през защитата на домашния му компютър и оттам е получил достъп до Суперкомпютърния център. Успяхме да открием, че е използван компютър от университета „Лойола“. След двадесет и осем часа…

— Двадесет и осем часа?! — учуди се директорът.

— Точно така. За това време от центъра са измъкнати над двадесет хиляди файла. Почти всички се отнасят до документацията и непубликувания софтуер в сферата на компютърните защитни системи. Включително и файлове, в които се посочват големи дупки в сигурността на Интернет.

— Успяхте ли да откриете кой го е направил?

— По случая беше арестуван Кевин Митник. Той ни се изплъзваше цели две години. Шимомура ни помогна да го заловим. Той заложи капана и после само издебна Митник — или някой друг — да влезе във файловете на „Нетком“.

— „Нетком“? — попита директорът.

— „Нетком комюникейшънс“. Служба с достъп в Интернет чрез Сан Хосе, Калифорния. Някой беше откраднал от файловете им най-малко двадесет хиляди номера на кредитни карти на клиенти.

— Господа!

— Номерата на картите, както и останалият краден софтуер бяха записани и съхранявани в „Уел“ в Сосалито. Митник просто не е разполагал с достатъчно дискова памет. Или не е искал тази информация да бъде открита в неговия компютър.

— Какъв софтуер?

— Оперативни програми за клетъчните телефони на „Нек“, „Нокиа“, „Новател“, „Моторола“, „Оки“ и „Куалком“.

— Продължавай.

— Шимомура отдели голяма част от свободното си време, за да ни помогне да пипнем Митник. Накрая откри разклонение на клетъчен телефон в Рали, Южна Каролина. С помощта на насочваща се антена, настроена на същата честота, Бюрото успя да открие апартамента на Митник. Веднага го задържахме.

— Радвам се, че всичко е свършило добре.

— Господин директор — прекъсна го Веласкес, — важното тук е, че нашественикът не само е открил слабите места на Интернет, но е получил достъп и до последните открития в областта на шифроването на информация. Никой не знае с кого още е споделил плячката си, нито къде може да е изпратил копия от нея. В нашия случай би било добре да приемем, че освен Митник и друг е получил тези важни технологии. Това му дава възможност да преминава през най-съвършените защитни системи, използваш от правителството и големия бизнес. Далеч по-сигурни от тези, в които хакерите нормално проникват за удоволствие или печалба.

— Като „Лок“?

— Агенцията за национална сигурност използва някои от механизмите на Шимомура за проверка на „Лок“. Успяхме да проникнем в охраняваните системи, затова предложихме подобрения за подсилване на сигурността. Струва ми се обаче, че който и да се е ровил във файловете на Пентагона снощи, явно е имал предвид и откритията на Шимомура.

— Боже! И какво още?

— По това време — продължи Ръсел — кражбата забави осъществяването на няколко търговски операции, които трябваше да се извършат по електронен път. Хората се разтревожиха за сигурността на съхраняваната информация. Бизнесът по Интернет беше застрашен.

— Защо?

— Вие бихте ли продиктували номера на кредитната си карта на някакъв невидим продавач по Интернет, ако не сте сигурен кой още може да го получи?

— Не, разбира се — отговори разсеяно директорът.

Той внезапно се намръщи и Луан Ръсел разбра, че се опитва да си припомни дали някога е използвал номера на кредитната си карта, когато е работил с компютъра.

— Малко след кражбата от Шимомура имаше няколко инцидента, които показаха, че липсващата информация вече се използва. Част от файловете се появиха в паметта на компютрите в университета в Лойола. Освен това беше преодоляна и защитата на компютрите в университета в Рочестър. После постепенно всичко отшумя и се забрави.

— До тази седмица.

— Точно така. Рик и хората от Агенцията за национална сигурност смятат, че работата на Шимомура стои в основата на всичко това.

— И какво може да спре този човек? Или организация може би? — попита директорът.

— От една страна — започна Веласкес, — криптографията. Това ще рече, че ако не сме в състояние да обезопасим мрежата, можем поне да защитим информацията. През последните шест-седем години усилено се работи по проблема. От тази гледна точка вече не е нужно да се тревожим за мрежата. Ако някой се опитва да шпионира и да краде информация, ще поучи само неразгадаема и безсмислена комбинация от букви и цифри. Според мен кодирането може да се окаже единственото приемливо и сигурно решение. Що се отнася до бизнеса, много от фирмите, които продават по Интернет, и бездруго прибягват до телефона, когато се стигне до номера на кредитната карта. Една компания, „Фърст Върчуъл“, по своята същност е виртуална банка. Покупките обаче се осъществяват извън мрежата. Трудно ми е да кажа точно кое от двете ще се окаже в крайна сметка окончателното разрешение на проблема с кражбите.

— Но това не ни засяга в момента — прекъсна го Ръсел.

— Някой се опитва да разруши компютърния свят — съгласи се директорът. — Нашия свят, ако трябва да бъдем съвсем точни. — Изведнъж той се вцепени. — Боже мой! Нашите машини засегнати ли са?

— Още търсим следи — отговори Ръсел. — По всичко изглежда, че телефонната система включително и секретните директни линии за комуникация са засегнати. Засега не сме открили нищо в базите данни.

— Искаш да ми кажеш, че не трябва да говоря за поверителни неща, свързани със сигурността, по телефона?

— Опасно е да използвате даже и защитените линии.

— По дяволите! Ще трябва да побързаме с изясняването на проблема.

— Да, наистина. Отделът по компютърни престъпления успя да елиминира шестдесет и пет имена от списъка с профилите, но ни остават още много.

— Нима можете да кажете със сигурност, че нашият човек фигурира в списъка?

— Не. Със същия успех той може и да работи извън страната. Част от следите ни насочват към Канада, Великобритания и Франция.

— Нека все пак да не…

— Разбира се. Ще предам сведенията на директор Мартин. Той може да ги представи на международния съвет, свикан по въпроса.

— Много добре.

На директора никак не му стискаше да настъпва политическите интереси. Луан напълно го разбираше, въпреки че не можеше да се съгласи с подобно поведение. Всеки добър детектив иска да реши задачата си докрай, без да се съобразява с въображаемите, често спорни ограничения на пълномощията.

Тя представи пълен доклад за последствията от инцидентите в рамките на Съединените щати, а Веласкес ги осведоми за събитията, които Агенцията за национална сигурност следеше на международно ниво. Обикновено различните агенции пазеха ревниво информацията, която притежават. Желанието на Веласкес да сподели сведенията си с тях само доказваше сериозността на проблема.

По всяка вероятност обаче той не казваше всичко, което знае. Луан трябваше да си държи очите отворени и да провери данните по свои канали.

Двамата напуснаха кабинета на директора и се върнаха с асансьора до нейния етаж. Всичките й агенти бяха заети с настоящата задача, без да се интересуват от работното време. В залата нямаше никой. Повечето се занимаваха с издирването на известни престъпници в района на Вашингтон. Помагаха им назначените по случая агенти от вашингтонския градски оперативен отдел. Сътрудничеха и отделите в Ню Йорк, Далас, Атланта, Лос Анджелис и Сан Франциско.

Монтгомъри ги посрещна на вратата.

— Закарахме Чу в стаята за разпити на втория етаж. Искаш ли да говориш с него?

— Да вървим.

— Може ли и аз да дойда? — попита Рик.

— Защо не?

Тримата слязоха по стълбите до втория етаж. Ръсел вървеше между двамата мъже. Усещаше миризмата на парфюма на Рик. Струваше й се, че го беше сменил от последната им среща.

— Къде намерихте Чу?

— Томпкинс и Стивънсън го откриха почти веднага. Беше в дома на родителите си. Пак си играеше с компютъра.

— Мислех, че му забраниха да притежава компютър.

— Така нареди съдията. Явно не го е разбрал. Конфискувахме му и този, макар да твърди, че е на баща му.

— Беше ли включен?

— Всъщност да, беше. — Монтгомъри й подаде доклада и тя го прегледа набързо.

— Открихте ли нещо в паметта?

— Само стандартните програми — отговори Монтгомъри. — Нямаше скрити файлове, изобщо нищо, което може да е откраднато отнякъде.

— Кой е този приятел? — попита Веласкес.

— Ким Чу. Натурализиран кореец, активист с много дълго досие. Много е добър. Получил е докторат по математика, когато е бил само на двадесет и две.

Монтгомъри отвори вратата на стаята и тримата влязоха. Вътре имаше само една дълга маса от ламинирана пластмаса в орехов цвят и шест стола. Чу беше слаб, с кръгло лице и дълга сплъстена коса. Когато ги видя, той се облегна назад и се усмихна.

— Здравей, Ким! — поздрави Ръсел.

— Здравейте, агент Ръсел. Приятелите ме наричат доктор Чу.

— Не се и съмнявам. — Тя седна точно срещу него, а Монтгомъри и Веласкес се настаниха от двете й страни.

Чу, изглежда, никак не се притесняваше от това височайше посещение.

Тя реши да го притисне веднага. Нямаше време за любезности.

— Да не би случайно гаджето ти да е в „Джолиет“?

Лицето на Чу се сгърчи от ужас.

— Какви ги говорите?

— Май доста ти се иска да се върнеш там. Не се притеснявай, ще видя какво може да се направи.

— Вижте, агент Ръсел…

— Нарушил си съдийското нареждане и условията за пускането ти под гаранция.

— Но това беше най-невинно…

— Слушай внимателно, задник такъв! Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Беше ти забранено да се докосваш до компютър. Щом си нарушил закона, ще те върнем в затвора.

Веласкес се беше вцепенил от изненада. Той никога не беше виждал другото лице на специален агент Луан Ръсел.

Чу наведе глава и впери празен поглед в плота на масата.

Тя продължи с малко по-любезен тон, колкото да привлече отново вниманието му.

— Какво правеше в мрежата?

Той я погледна изненадано. В кафявите му очи проблесна искрица надежда.

— Нали знаете, прегледах това-онова.

— Къде?

— Нищо интересно — няколко бюлетина, линиите за разговори…

— Без трансфер на файлове?

— Честно! Нито един. Не съм се ровил никъде. Ако не вярвате, прегледайте хард диска. Чист съм.

Тя погледна доклада.

— Пуснали са те преди девет месеца. Не ти ли се иска да си прехвърлиш малко фондове от „AT&T“ на сметката?

Той беше задържан по обвинение за кражба. Беше прехвърлил половин милион долара от сметките на „AT&T“ на свое име. Защото „AT&T“ имали много пари, а той нямал. Успя да похарчи само петнадесет долара, преди да го пипнат.

— Не.

— Къде работиш сега?

— При баща си. Той има магазин за хранителни стоки. Никой друг не иска да ме наеме.

— Не ме е грижа, Ким. Бяхме ти дали право на избор, ти не се възползва.

— Кълна се, че не съм направил нищо нередно.

— Какво прави последните четири дни?

Той завъртя очи и се опита да си спомни.

— Ами… Нищо интересно. Работа. Ядене. Спане.

— Сега ще ти дам един лист. Искам да ми напишеш с точност до петнадесет минути къде си бил и какво си правил. Започни от тринадесети октомври. Пресметни колко часа си прекарал пред компютъра.

— Нали не мислите, че съм отговорен за онази бъркотия в мрежата? Стига, агент Ръсел! Нямам нищо общо с това!

— Ти веднъж наруши правилата, Ким. Е, ще го напишеш или не?

— Това ще ме спаси ли от затвора?

— Ще видим. Може и да помогне.

— А компютърът на баща ми?

— Ще го задържим.

— По дяволите! — Той отново наведе глава.

Тя изчака малко, после попита:

— Ким?

— Ще го направя.

— Искам също да знам с кого си говорил? Ренегата? Пауъртауър? Чикша?

Той я погледна право в очите.

— Говорих с Пауъртауър. Ренегата не се е обаждал от четири години. Никой не знае къде изчезна Чикша.

— Добре. Напиши ми имената на всички, с които си успял да се свържеш. Плюс истинските им имена, ако случайно ги знаеш.

— Не искам да се връщам в „Джолиет“.

— Ще видим.

Тримата станаха и излязоха в коридора. Монтгомъри затвори вратата.

— Какво мислиш, Дарел?

— Не е нашият човек.

— Съгласна съм. Но може да е свързан по някакъв начин с него.

— Нали не мислиш, че ще издаде приятелите си? — попита Веласкес.

— Не и съзнателно. Но може случайно да ни даде име или код на потребителя, който нямаме. Така ще разширим собствените си данни.

— Да наредя ли на агентите да използват същата техника при разпитите? — попита Монтгомъри.

— Направи го, Дарел. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заекът.

Монтгомъри тръгна веднага. Веласкес се обърна към нея.

— Ти си опасна жена, Луан.

— Ами, кротка съм като котенце.

— На което не са изрязали ноктите.

— Точно така — засмя се тя. — Опитвам се никога да не го забравям.

— Какво ще кажеш за една вечеря?

— Разбира се. Умирам от глад.

Седма глава

Свръхзвуковият „Конкорд“ леко се отдели от пистата на международното летище „Дълес“ само една минута след посочения в разписанието час. Снежинките се завъртяха за момент пред кръглите прозорци и бързо изчезнаха. Скоро пилотът съобщи, че са стигнали височина десет хиляди метра. Голямото дигитално табло, на което се изписваше скоростта, престана да сменя цифрите така бързо. Мартин вече се беше заровил в купчината документи, които носеше със себе си.

Томас Креншоу беше готов с бюджета за операцията, която сам беше нарекъл „Македония“. Ставаше въпрос за разузнавателния фронт в Средния изток. Редовете и колоните бяха кодирани много внимателно, в противен случай Питър едва ли би си позволил да ги чете в самолета или изобщо да ги вземе със себе си. В интерес на истината, предложените разходи бяха повече от приемливи. Идеята можеше да се окаже по-евтина от всички досегашни предложения. Мартин отдели доста време за проучването на разходите за заплащане, преди да разбере какво всъщност е направил Креншоу. След като прегледа и списъка, всичко му стана ясно. Креншоу беше намалил броя на агентите до минимум. Новата организация щеше да привлече само най-добрите и най-умните. Голяма част от старите им пионки, които не бяха допринесли почти с нищо за развитието на операциите, а продължаваха да ги врънкат за пари, щяха да бъдат зарязани във вакуума след оттеглянето на ЦРУ.

Мнението му за Креншоу неочаквано се подобри. Освен това работата върху нещо различно от онази объркана компютърна история му се отрази много добре. През последните пет дни не беше мислил за нищо друго. Докладът на Креншоу му помогна да слезе на земята и да си спомни, че освен виртуалния свят на Ръсел и Веласкес има и друг — истински.

Той остави бюджета настрана. Още не беше решил дали ще го приеме. После се зае да преглежда купчината писма, които Норма Уайлд му беше приготвила. Започна да ги подписва, като предвидливо закриваше с лявата си ръка адресите. Нямаше намерение да парадира с името на агенцията, в която работи.

Възрастната, но очевидно богата госпожа — ако се съди по кожената яка от норка, която от суета не беше свалила, — седяща до него, крадешком се опитваше да надникне в кореспонденцията му. Мартин не понасяше любопитството.

Норма обикновено му резервираше мястото до прозореца. Той хвърли поглед през пътеката и усилията му бяха възнаградени. Точно насреща седеше момиче като от „Космополитен“, или поне четеше списанието. Беше зашеметяваща брюнетка. Мартин неволно си спомни популярната кънтри песен „Умирам за брюнетки“.

— Обзалагам се — каза той на съседката си, — че ви се иска да погледнете през прозореца.

— Ами аз всъщност…

— Така и аз ще мога да поработя на спокойствие.

Жената не улови сарказма.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна.

Двамата разкопчаха коланите, станаха и размениха местата си. Разстоянието между седалките в конкорда беше прекалено малко и Питър с удоволствие протегна краката си на пътеката.

Движението привлече вниманието на момичето. Мартин улови погледа й и топло й се усмихна.

Тя се усмихна в отговор.

Стюардът се появи тъкмо когато беше успял да се настани удобно на мястото си.

— Ще желаете ли нещо за пиене със закуската, господине? Конкордът поне разполагаше с много добра кухня. Нали все пак нещо трябваше да оправдае високата цена на билетите.

— В Лондон вече е следобед, нали така?

— Да, господине.

— Тогава ми дайте „Блъди Мери“.

Съседката му си поръча сок от грейпфрут.

Момичето крадешком му хвърли един поглед и също поиска „Блъди Мери“.

Когато стюардът се отдалечи, Мартин се наведе през пътеката и протегна ръка.

— Питър Мартин — представи се той.

Тя стисна топло ръката му.

— Кони Андерсън.

— По работа или за удоволствие отивате в Лондон, Кони?

— И двете.

— Аз също.

Справочният файл 47 съдържаше над 17 000 адреса. Програмата щеше да набере всеки от тях поотделно и да изпрати съобщение по електронната поща. Освен това тя ще изтрие адреса opcit.org, преди да изпрати съобщението. Адресът, разбира се, беше измислен, но защо трябваше да им се дава надежда, била тя и лъжлива.

Ръсел искаше да говори с Мартин, но когато се обади в кабинета му, секретарката й каза, че рано сутринта е заминал за Лондон.

Двамата се разхождат в Хайд парк. Вятърът си играе със сухите оранжеви и златисти листа. Ръката й търси сигурност в неговата. Очите му блестят, когато я гледа. Хладният въздух приятно гали зачервените им лица.

Треперят от мисълта за предстоящото. Топлината на огъня в камината, брендито и…

Луан разтърси глава, за да се отърве от тези натрапчиви видения. Вече й беше доста трудно да контролира чувствата си. Умът й работеше като прожекционен апарат на фестивал на чужди филми.

Тя прегледа още веднъж съобщението, което светеше на екрана:

… си отива. Край. Много жалко. Мислех, че ще ти бъде интересно.

Натисна клавиша и го изпрати в киберпространството.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Дарел Монтгомъри. Той току-що беше влязъл в кабинета й.

— Защо си тук днес?

— Само военните почиват в събота и неделя, Луан. Аз не съм военен. — Той се тръшна на стола до бюрото.

— И все пак имаш нужда от няколко часа…

— Ще се наспя по-късно. Какво изпрати по електронната поща?

— Опитвам се да се свържа с Ренегата. Само дето нищо не се получава.

— Той е само един от деветстотинте, които не можем да открием — оплака се Монтгомъри.

— А тези, които намерихме?

— Момчетата в Далас и Лос Анджелис се справят много добре. Досега са разпитали около осемстотин души. Лошото е, че след интервютата с тези умници успяхме да се сдобием с още шестдесет имена.

— Стари познати ли са?

— Може би не всички са имена. Някои са идентификатори. Обаче до един пасват на първоначалния ни профил.

— Докъде стигна отделът по поведенчески профили?

— Снощи говорих с доктор Крол. Още са по средата на анализите. Обещаха да представят пълния профил най-късно във вторник.

— И за да си спасят шибаната репутация, ще ни представят толкова обширен профил, че ще трябва да разширим списъка си с още пет хиляди имена.

— С възрастта ставаш особено цинична.

— Нима възрастта ми си личи?

Той се ухили.

— Не, разбира се.

— Какво измъкнахме от Ким Чу?

— Повече, отколкото очаквахме. Направил си е няколко екскурзии в системите на „Смитсън“ и „Дженерал Илектрик“. Още проверяваме, но явно няма никакви поражения. Било е само въпрос на навик.

— Пусна ли го?

— Да. Сигурен съм, че не е нашият човек. Освен това сега ни е толкова признателен, че няма да ни откаже някоя дребна услуга, ако го помолим.

— Каза ли имена?

— Около четиридесет. Повечето са идентификатори. Само „чатлас“ ни е непознато. Вече го дадох на Джими.

Джими Морган ръководеше набързо събраната група в рамките на отдела. Тя включваше седем агенти, които се занимаваха с издирването на новите имена и идентификатори. Те преглеждаха различните мрежи и бюлетини и ако срещнеха някое от имената на заподозрените, проследяваха съобщенията. Част от тях бяха писани преди няколко години. Агентите четяха всичко и търсеха уличаващи становища и мнения. Все още не бяха открили нищо конкретно, но пазеха информацията за бъдещи разследвания. Можеше да се окаже доста полезна.

— Получаваме много заплашителни съобщения — каза Монтгомъри. — Кресльовците са в стихията си.

Имаше хора, които се занимаваха само с изпращането на жлъчни съобщения по мрежата. Те използваха какви ли не епитети по адрес на хора, чието мнение се различаваше от тяхното. Луан обаче никак не се смущаваше от такива послания.

— Нас ли не харесват, или липсата на напредък в решаването на проблема?

— Осемдесет-деветдесет процента се изказват в полза на нашественика.

— Глупаци! — отговори тя. — Те не виждат реалната заплаха, радват се, че е засегнато правителството.

— Какво друго можем да направим? — попита Монтгомъри.

— Да се молим. Вторият рунд едва ли ще се забави.

— Сигурна ли си, че ще има втори рунд?

— И още как.

Сър Харолд Торънс нямаше достатъчно търпение за бюрократичните канали. Затова пък беше влиятелен човек. В петък той беше отишъл направо при министър-председателя, който в резултат на една злощастна сватба преди няколко столетия се оказа негов далечен братовчед.

Министър-председателят увери сър Харолд, че ще отдаде на проблема цялото дължимо внимание и скоро ще му представи решението. Сър Харолд обаче си тръгна неудовлетворен.

Някои неща се нуждаеха от време. Затова, когато представителите на съвета, парламента и разузнаването успяха да се съберат на „Даунинг Стрийт“ 10, вече беше неделя.

Сър Чарлс Дантън, министърът, който отговаряше за разузнавателните операции, изслуша оплакванията от страна на вътрешното и външното министерство. Той прояви толкова търпение и внимание, колкото преди два дни беше проявил и министър-председателят по отношение на сър Харолд. Накрая предложи следното:

— Случилото се не е обикновен шпионаж или разузнавателна операция, насочена срещу сигурността ни. Признавам, че ни хвана напълно неподготвени. От познатите ни организации не дойде никакво предупреждение. Това, от което се нуждаем най-напред, е повече информация. И тъй като пораженията са в международен мащаб, бих препоръчал на външното министерство да назначи комисия по въпроса. Аз, естествено, не се наемам да изказвам предположения само на базата на малкото, което ни е известно до този момент.

Министър-председателят се обърна и каза:

— Вече дадохме съгласието си да изпратим представител на международната среща, която ще се състои тук утре. Ще приемете ли тази чест, сър Джонатан?

Сър Джонатан Уилъби, шефът на външното разузнаване, беше говорил с Чарлс Дантън и предложението всъщност беше негово. Ето защо той веднага се съгласи.

— Да, разбира се. Вече помолих господин Содъби да ме придружи.

Той кимна към Хенри Содъби, който веднага стана и самоуверено се усмихна на министър-председателя.

Уилъби го изчака да седне и продължи:

— Господин Содъби ръководи електронното разузнаване и компютърните операции в нашата служба. Той наистина няма опит като действащ агент, но сър Чарлс преди малко спомена, че проблемът е необичаен и изисква по-различен подход. Господин Содъби има обширни познания в областта на технологиите. Бих го препоръчал за председател на комисията по случая. Не очаквах такова международно сътрудничество, но ние сме длъжни да си свършим работата.

Хенри Содъби беше безличен мъж, висок само метър и шестдесет. Сивият вълнен костюм беше специално съобразен с ниския му ръст — тънките кафяви райета визуално увеличаваха височината му с няколко сантиметра. Оредялата му кестенява коса беше внимателно пригладена, а сутринта маникюристката се беше погрижила и за ръцете му. Той беше изключително суетен по отношение на външността си, но не и на професионалната си компетентност. Хенри беше уверен в уменията и качествата си. Ето защо не изпитваше необходимост да разкрасява тази част от личността си. В резултат на професията си (а може би именно за това я беше избрал) той се чувстваше по-удобно в присъствието на машините, отколкото в компанията на големи групи хора. И особено на такива влиятелни политици.

Содъби не отговори, но мислено си отбеляза две неща: Ако се справи със задачата успешно, титлата му е в кърпа вързана. Тази бленувана награда беше много по-важна за социалното му положение, отколкото едно увеличение на мизерната заплата.

Освен това върху широкото, намръщено лице на сър Хю Мъри се изписа такава кисела гримаса, че решението дойде от само себе си. Като шеф на вътрешната безопасност сър Хю трябваше да се лиши от един изключително апетитен залък.

По всичко си личеше обаче, че тази операция никак нямаше да бъде приятна.

В докладите за проникването в системите оценките варираха от обикновена шега до истинска катастрофа.

Ако не успееше да се справи, кариерата му щеше да е свършена.

Светът на компютрите също.

Андре Голоаз беше избран за председател на френския вариант на британската експертна група по най-различни причини. Той беше изключително самодисциплиниран и бе превърнал изучаването на хората в своя професия. Катерил се бе по стълбицата на SDECE — френската разузнавателна служба — цели двадесет и четири години.

Красив, мургав мъж с очарователна усмивка, той предразполагаше събеседниците и ги подтикваше да му разкрият и най-интимните си тайни. Чекмеджетата в главата на Андре бяха претъпкани с какви ли не пикантни истории.

Той с носталгия си спомняше времената, когато съобразителността, логиката и анализът на човешките емоции бяха в основата на професията. Голоаз беше разкрил много престъпления срещу френските военни и политически бастиони, поставяйки се на мястото на престъпника и предугаждайки бъдещите му ходове.

Той ненавиждаше разширяващото се подценяване на човешкия ум и дух за сметка на студената логика на компютъра. Мозъкът, съставен от жици и силикон, беше чужд на обикновените човешки слабости.

Голоаз обясни на шефа си:

— Каквито и средства да са използвани, в основата на всичко стои човек. Само един човек, mon ami22. Той може да е изключително интелигентен, може да е събрал край себе си десетки специалисти и цяла планина от чипове, но си остава човек. А човекът може да бъде намерен. И съден, разбира се.

Жан Дювалие се съгласи с него:

— Точно това се иска от теб, Андре. Намери го. Ще получиш неограничени пълномощия, но разследването трябва да остане в рамките на нашата агенция. Можеш да се консултираш с експерти от полицията.

— Не мога да се ангажирам с определен срок — предупреди Голоаз.

— Това не е проблем. Ще ти помогна. Имаш тридесет дни.

Андре въздъхна. Е, добре, той работеше най-съсредоточено под напрежение.

— Денят на онази смешна среща в Лондон брои ли се?

— Естествено. Президентът вече даде съгласието си за участие, а аз не съм човекът, който може да оспорва решенията му.

Министър-председателят на Израел се срещна с Исак Липцин, не особено популярния шеф на Мосад (Централния институт за разузнаване и технологии) и младият му сътрудник Давид Вайзнер.

Младежът много му напомняше за Ари от киноверсията на „Изходът“ на Леон Урис. Той беше слаб, мургав, с къдрава коса, светли очи и прекалено самоуверен.

Министър-председателят изгони неподходящото сравнение от главата си и внимателно започна:

— Първото и по всяка вероятност най-мощното оръжие, с което разполагаме, е икономиката. Технологиите, които поддържаха икономическата ни независимост, бяха парализирани за момент. Сигурен съм, че и двамата си давате сметка до каква степен това застрашава съществуването ни.

Израел почти непрекъснато беше на ръба на заплахата не само от агресивните си съседи, но и от оскъдните запаси енергия, недостатъчния годишен доход и паричен поток. Компютрите регулираха икономическите системи. За това правителството се вцепени, когато научи за инцидента. Цели седем часа страната се люлееше в неизвестността и никой не искаше да го преживее отново.

Липцин беше стар и мъдър евреин с отдавна побеляла коса. Той кротко отговори:

— Всички осъзнаваме опасността, господин премиер.

Вайзнер беше прекалено млад и неопитен. Светлокафявите му очи се разшириха и той не се сдържа:

— Е, ако банките спрат работа поне за един месец, инфлацията чувствително ще намалее.

Министър-председателят не повярва на ушите си. Що за несериозно отношение! Опита се да проумее какво беше накарало Исак да спре избора си на този младок. Ако не вярваше сляпо на неговата преценка, щеше да ликвидира Вайзнер на място.

Нима бъдещето на Цион щеше да зависи от действията на този идиот?

Липцин сякаш прочете мислите му и избута Вайзнер навън.

— Хайде, Давид, ще закъснееш за самолета.

Вайзнер се ухили:

— Не бих го изпуснал за нищо на света.

Докато пресичаха моста „Куинсбъро“ в Манхатън, Грей продължаваше да мисли за проблема. Преди да хване самолета, се беше обадил в „Датекс“-Атланта. Бившите му колеги казаха, че е засегната цялата страна. Получили са обаждания от „Кемикъл Банк“, „Уелс Фарго“, „Фърст Интърстейт“. Програмата „Датефт“ просто е отказала да работи.

Когато Грей спомена, че е повикан в „Чейс Манхатън“, от „Датекс“ обещаха да му платят като на консултант, ако ги уведоми за разкритията си.

Лимузината пое по „Франклин Рузвелт“ надолу към Долен Манхатън. Шофьорът явно беше забравил, че на покрива няма синя лампа и сирена. Той натискаше педала на газта докрай, минаваше от едната лента в другата, като подканяше по-недосетливите с клаксона. Грей се чудеше кой беше номерът на полицейския код. Може би две?

Шофьорът беше олицетворение на паниката и чувството на безнадеждност, които бяха обхванали финансовия район.

Подминаха отбивките за моста „Бруклин“ с пълна пара и завиха към „Мейдън Лейн“ така, че гумите изсвириха. Грей едва не се просна на седалката. Колите предвидливо се отдръпваха пред сивия линкълн, който накрая зави по „Уилям Стрийт“ и рязко спря. Нат Грей слезе и изчака на тротоара, докато шофьорът измъкне от багажника тежкото му дипломатическо куфарче.

Погледна нагоре. „Чейс“ имаше цели шестдесет и пет етажа, пет от които под земята. Банката заемаше първите тридесет и пет, включително и най-горния. Беше наистина впечатляващо. Нещо повече, нейната история започваше още преди сливането на Националната банка „Чейс“ и компанията „Манхатън“. Нейтън Грей тайничко се гордееше, че е поканен в институция, сред чиито основатели са и имената на Арон Бър и Александър Хамилтън. Истински революционери! А нима това, което се беше случило вчера, не беше революция?

Може би скоро Салмън Чейс — сенатор от Охайо, губернатор, министър на финансите в правителството на Линкълн и съдия във Върховния съд — щеше да стане много популярен. Не само защото банката носеше неговото име. Ликът му беше на банкнотите от десет хиляди долара. Ако банките се откажеха от електронните канали за извършване на сделките си, плащането в брой щеше отново да дойде на мода.

Бил Фореш беше свикал около двадесет банкови чиновници — всичките свързани с информационните операции на банката — в голямата съвещателна зала близо до компютърния център. Фореш беше едър, прям и интелигентен блондин. Ръцете му бяха прекалено големи за клавиатурата и човек би си помислил, че работи доста тромаво. Което, разбира се, изобщо не беше вярно.

Той стана и стисна ръката на Грей.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Нат.

— Ще се радвам да ви помогна, ако мога.

Фореш му представи колегите си и Грей седна.

— Добре. Доколкото разбрах, проблемите са засегнали всички електронни сделки, нали така? — попита той.

Всички поклатиха глава, а вицепрезидентът поясни:

— Не, не всички. Когато не успяхме да осъществим първите няколко сделки, проверих банковите автомати. Там всичко вървеше абсолютно нормално. Хората продължаваха да правят депозити, използваха кредитните си карти, теглеха пари и сметките им автоматично се актуализираха по електронен път. Когато вестниците и сутрешните телевизионни програми гръмнаха за инцидента, обемът на теглените суми се увеличи многократно. Хората бяха изключително внимателни, но продължаваха да използват компютрите. Всички теглеха максимално възможните количества. Искаха да получат парите си, преди корабът да е потънал — обобщи той. — Така че се върнах в кабинета си и проверих по-големите трансфери. Всичко под половин милион минаваше. Останалото не се помръдваше.

Грей сви устни.

— Значи може и да е обикновена грешка в програмата, която отхвърля трансфери над половин милион.

— Въпреки че никога не се бяхме сблъсквали с подобно нещо, това беше първата ни реакция, Нат — отговори Фореш. — Девет от най-добрите ни програмисти не откриха никаква грешка в програмата. Странното е, че същият проблем е засегнал цялата страна. Ако трябва да бъдем точни, и целия свят.

— Целият свят?! — Грей учудено вдигна вежди. — Нямах представа. Хората от „Датекс“ ми казаха само, че подобно нещо се е случило в Тексас и Калифорния. Засегнати ли са други системи освен „Датефт“?

Фореш отговори:

— Да. Малко попрекалихме, когато за всичко обвинихме „Датекс“. Всички са пострадали. Телефонните системи, резервациите на летищата и прочие.

Грей обаче не се съгласи:

— И все пак, ако някой е пробил системите ви, „Датефт“ би трябвало да го отхвърли впоследствие.

— Ами ако е вирус? — попита вицепрезидентът. — Нарочно или не, но може да ни убие.

Вирусите бяха истинско проклятие за компютърните системи, които общуват една с друга. Те бяха самоконтролиращи се програми, анонимно вкарани в софтуера. Обикновено започваха да действат след известно време. Можеха да трият информация, да фабрикуват фалшиви данни, дори напълно да унищожават дадена програма.

— Подобренията, които „Датекс“ инсталира на всички трансферни програми миналия февруари, би трябвало да повишат устойчивостта срещу вируси — припомни Грей.

— И аз си помислих същото. Нат, преди да продължим нататък, искам да те попитам за „Компсистемс“. Секретарката ми те откри именно там.

Грей се усмихна.

— Това е моята нова компания.

— Твоя собствена? Каква е основната дейност?

Нат погледна датата на часовника си и поясни:

— Е, съобщението ще се появи чак вдругиден, но това вече е без значение. Ще открием нова комуникационна мрежа.

— Доколкото те познавам, ще е нещо наистина добро.

— Точно така. Ще покрием Съединените щати, Канада, Мексико и Централна Америка. Напълно сме отделени от съществуващите мрежи и имаме договори за директна връзка с подобни системи в световен мащаб. Търговските й предимства са повишената сигурност и ниската цена.

Фореш махна с ръка към папката с материалите за „Датефт“.

— Сигурност? Нима има някакво значение?

— Проблемът, с който се сблъскваме сега, не може да се случи в Глоубнет. Това е повече от сигурно.

— Трансферите на фондове се извършват само по специализирани линии.

И по-точно тромавите системи, известни като T-1s.

— Глоубнет предлага по-голяма сигурност от специализираните линии, Бил. Нали все пак някой вече проби защитата им.

— Разкажи ми по-подробно.

— Ще ти изпратя информацията допълнително.

— Добре. Сигурен ли си, че искаш да продължим?

— Известно време не съм се занимавал с програмиране. Но ще се опитам да помогна.

— Чудесно! Да се захващаме за работа!

Грей и около половината от мъжете в стаята станаха и се отправиха към компютърния център. Започнаха с проверката на интерфейса. Фореш извади копия от „Датефт“ на „Чейс“. Като изключим някои малки промени за пълно покриване на специфичните операции на банката, тя се използваше в същия вид навсякъде. Всяка от две хиляди и седемдесет и двете тридесетсантиметрови страници бледозелена компютърна хартия съдържаше петдесет и осем реда инструкции. Грей и останалите експерти прегледаха всички трансфери. Около шест часа им донесоха сандвичи с телешко месо и голяма кана кафе.

В осем и половина един от принтерите в залата неочаквано изплю някакво съобщение. Операторът веднага им го донесе.

Грей го прочете два пъти и се обърна към Фореш:

— Бил, защо не се обадиш на няколко банки. Да проверим дали са получили същото съобщение.

След десетина минути Фореш потвърди опасенията му.

— Какво е това за Джорджтаун и Тампа?

— От ФБР ми казаха, че са изгубили базите данни, когато са отделили системите си — отговори Грей.

— По дяволите!

— Това може да ни извади от бизнеса — обади се един от програмистите.

— Значи война?! — ядоса се Фореш.

Грей си помисли същото. Само дето не разполагаха с никакво оръжие.

Барът на „Шератон Парк Тауър“ беше пълен с хора, чийто късмет в казиното не беше проработил тази вечер. Уискито обаче беше изключително. Мартин допиваше вече втората си чаша.

Беше отсядал в „Шератон“ само веднъж. Той лично предпочиташе „Кларидж“ или „Конот“, но новата политика на агенцията изключваше възможността да се порадва на удобствата в тези суперлуксозни хотели. Собствената му банкова сметка също едва ли щеше да успее да покрие разликата. Исканията на Мери-Ан, удвоени с тези на Дороти, стопяваха парите му доста по-бързо, отколкото можеше да ги печели. Не беше сигурен точно с каква сума разполага в момента, но знаеше, че е на косъм от разоряването.

Особено след тези омари в „Уилтънс“, които щяха да блокират неговата „Мастъркард“ за няколко седмици напред. Управлението със сигурност щеше да откаже да възстанови сумата като оправдани разходи.

— Цялата вечер непрекъснато ме разпитваш за живота ми — каза Кони Андерсън. — Кога ще ми разкажеш нещо за себе си?

Тя пиеше мартини с водка, без това да й се отразява ни най-малко. Единственото нещо, от което искрено се изненада, след като слязоха на „Хийтроу“, беше, че и двамата са отседнали в един хотел. Всъщност Мартин взе решението в последната минута. „Шератон Парк Тауър“ изискваше задължителна резервация най-малко две седмици предварително. Или дискретно проучване на документите му. Администраторът веднага предложи свободна стая.

От летището Андерсън беше заминала на следобедната сесия на конгреса си. Мартин успя да свърши всичко преди нейното завръщане.

Сега двамата седяха приведени на малката масичка, избутали свещта встрани. Атмосферата беше особено предразполагаща. Кони имаше искрящи тъмни очи, които поглъщаха алчно пламъка на свещта. Питър хареса резултата.

— Биографията ми ще те отегчи до смърт — настоя той. — Много по-вълнуващо е да слушам за живота ти на търговец на модна конфекция.

— Глупости! — отговори тя. — Струва ми се, че пътуваш доста. Банкер ли си? С какво се занимаваш?

— Внос-износ.

— Законно ли? — ухили се тя.

— Почти винаги.

— Хващам се на бас, че работата ти е свързана с компютри.

— Боже, защо го каза!

— О! Значи съм права.

— Всъщност се занимавам с други неща. Просто напоследък компютрите ми причиняват големи главоболия.

— Да, четох вестниците. Вътрешното ни министерство е имало някакъв проблем, но вече всичко е наред.

— Много си осведомена. Значи си тук, за да купиш дрехи?

— Основно ще гледам. Утре следобед има едно ревю. Не искаш ли да позяпаш малко кльощави жени със странна походка?

— С удоволствие. Но шефовете ми очакват да прекарам деня в компанията на далеч не кльощави господа, дискутирайки вечната тема за печалбата.

— Боже! Финанси!

Мартин отпи от пълната си с кубчета лед чаша.

— Възможно е. Още не знам.

— Каза, че идваш тук по работа и за удоволствие. Кога ще започне удоволствието?

Той улови погледа й и я дари с най-искреното си изражение.

— Може би още тази вечер.

Момичето се усмихна.

Мартин отвърна на усмивката й. С периферното си зрение вече беше фиксирал младия мъж с официален костюм, който влезе в бара откъм казиното. Мъжът застана на входа и огледа хората в бара.

Естествено, той можеше да бъде красив и вероятно богат наследник на някоя кралска фамилия, дошъл просто да разгледа Лондон. Но имаше нещо в стойката му, в линията на брадичката и острия поглед на тъмните очи, които предполагаха връзка с нещо далеч не толкова невинно. Мартин можеше безпогрешно да идентифицира типа.

Твърдо решен да избегне контакта, Питър съсредоточи вниманието си върху Кони Андерсън. Тя продължаваше да си играе с маслината в празната чаша.

Младият мъж го забеляза, усмихна се съучастнически и тръгна право към него.

— Какво ще кажеш да минем на шампанско?

— Обзалагам се, че имаш една бутилка в стаята си.

— Ако не, нали е въпрос на едно обаждане по телефона.

— Тогава да вървим.

Мартин стана и заобиколи масата, за да й помогне със стола. Когато мъжът стигна до масата, тя вече беше станала и държеше чантата си.

— Господин Мартин?

Добре, че поне беше използвал истинското си име пред Андерсън.

— Потърсете ме утре в кабинета — отговори той и тръгна след момичето.

— Боже, как само го отряза — прошепна му тя.

— Сигурно се интересува от компютри.

— Ами ти?

— Аз ли? Със сигурност не и в момента.

Осма глава

Генерал Виталий Жувармов по принцип беше студен и самоуверен човек. Пет минути след началото на съвещанието той вече се чувстваше особено некомфортно. Питър Мартин предполагаше колко му е трудно да превъзмогне основните принципи, насаждани в съзнанието му в продължение на цели тридесет години. Жувармов беше научен да мрази мъжете в тази стая. Променените обстоятелства едва ли се отразяваха на отношението му. Няколко години Мартин беше правил всичко възможно, за да го извади от черупката му, но и сега го познаваше толкова малко, колкото и в самото начало.

Жувармов сигурно изпълняваше директната заповед на своя президент, но изглеждаше крайно недоволен от инструкциите. Той не беше от хората, които биха си признали, че имат нужда от помощ, още повече от страна на Америка или Израел. Питър напълно влизаше в положението му. Той самият не бе особено щастлив и със сигурност не му беше приятно да моли за сътрудничество агенти от другата страна на Атлантическия океан.

Бяха се събрали в една приятна вила с големи прозорци, които гледаха към отскоро занемарена градина. Настъпващата есен вече беше попарила цветята. Някой трябва да ги подреже, помисли си Мартин. Спомни си как майка му всяка есен с часове оправяше градината си. Вилата се намираше в Челси и принадлежеше на една от британските разузнавателни служби. В камината горяха дъбови цепеници и хвърляха весели червени и сини отблясъци наоколо. На полицата плътно един до друг бяха наредени томове с кожена подвързия. Мъжете се бяха разположили точно срещу камината върху износените кожени столове с високи облегалки. Лицата на всички бяха мрачни.

Пръв взе думата Андре Голоаз. Започна на английски, защото този език се говореше от всички присъстващи.

— Господа, предлагам първо да изберем един от нас за председател на събранието.

— Добра идея — съгласи се Хенри Содъби, техният домакин.

— Ние, разбира се, разполагаме с дневния ред, съгласуван от нашите лидери. Методологиите обаче са толкова различни, че предполагат безкрайни и безсмислени спорове. Ще се наложи някой да преодолее миналата ни… завист и разбираемите ни интереси, за да има срещата някакъв смисъл. Едва ли имаме друг избор; всеки от нас е дошъл след пряко разпореждане от страна на правителството си.

Содъби също не се чувстваше добре. Непрекъснато опъваше с показалец прекалено стегнатата си яка. Мартин разбра, че той е дребен чиновник, избран да присъства, защото никой от шефовете му няма понятие от компютри. Но вероятно той беше единственият в тази стая, който познава работата на тези мистични машини. Мартин знаеше само това, което му бяха казали Ръсел и Веласкес.

Той беше сигурен, че останалите гледат на задачата си със същите резерви като него самия. Французин, британец, руснак, израелец и американец не можеха да си имат пълно доверие. Френското, британското разузнаване, Мосад и ЦРУ често бяха работили заедно, за да се противопоставят на бившия Комитет за държавна сигурност, или КГБ. Но дори и тези приятелски настроени една към друга служби не горяха от желание да споделят трудно събираната информация. Беше повече от абсурдно една операция, проведена в такава атмосфера на недоверие, да постигне някакви положителни резултати.

Мартин позна в израелеца Давид Вайзнер младия мъж, който се опита да говори с него миналата нощ в бара на „Шератон“. Той обаче с нищо не показа, че го познава. Беше седнал в самия край на тъмнозеления диван и любопитно оглеждаше останалите. Ако имаше някакво отношение към темата, явно предпочиташе засега да го задържи за себе си. По всяка вероятност се чувстваше като тийнейджър, принуден да се примирява със слабостите на възрастните.

Мартин внимателно започна:

— Бих искал да кажа нещо, ако не възразявате.

— Моля! — подкани го Голоаз.

Мартин махна с ръка към обзаведения с тъмно дърво и кожа кабинет, в който се бяха разположили.

— И петимата сме принудени да споделяме британското гостоприемство само защото големите шефове са се договорили по червените си телефони. Както се изрази Хенри преди малко, едва ли имаме някакъв избор. Трябва да намерим начин да се сработим. Това беше споменато най-изрично в указанията.

Мартин отпи глътка кафе от изящната чашка от китайски порцелан и продължи:

— Времето, с което разполагаме, никак не е много. Целта на операцията е изключително важна. Някои от нас са работили заедно в миналото. Познавам Виталий и Андре. Уверявам ви, че не съм натоварен с изпълнението на друга, задача. Просто искам отговора на този проклет проблем. Готов съм, ако се наложи, да ви запозная със съдържанието на особено секретни документи. Имам разрешение от страна на своето правителство да споделя с вас всичко, което може да ни бъде от полза. С изключение, разбира се, на шифрованите файлове. В името на успешната ни съвместна работа предлагам генерал Жувармов за ръководител на малката ни група.

Да сложим вълка начело на стадото и да видим дали ще ни попречи взаимно да си прегризем гърлата.

Жувармов се обади:

— Доколкото знам, на Запад председателят трябва да бъде неутрална фигура и да играе ролята на арбитър между различните мнения в групата. У нас, в Русия, този пост често има малко по-друго значение.

Мартин знаеше — въплъщение на абсолютната власт.

— Приемам отговорността — продължи генералът. — Ще се опитам да не забравям западната дефиниция.

— Някой има ли нещо против? — попита Мартин.

Останалите само поклатиха глави.

— Слушаме те, Виталий.

— Откъде ще започнем? — попита Давид Вайзнер.

Дебеловратият генерал седеше почти на ръба на стола, скръстил ръце върху стомаха си. Не беше изправен, но и не смееше да се отпусне. Руснакът явно още се чувстваше леко напрегнат, но се опитваше да не прави такова впечатление на останалите. Неподвижните му зеници издаваха, че той никога няма да преодолее недоверието, което изпитва към мъжете в тази стая.

— Нека всеки от нас последователно запознае колегите с инцидентите в страната си. Моля ви да бъдете кратки — каза Жувармов.

— Питър, имаш ли нещо против да ни запознаеш с проблемите в Америка?

Питър извади списъка, който беше използвала Ръсел по време на съвещанието, и започна. Останалите продължиха. Навсякъде беше едно и също. Голяма част от инцидентите вече му бяха известни от докладите на шефовете на отдели в Управлението, но реши да не споделя този факт с колегите си.

— Смея да предположа — започна Жувармов, когато всички приключиха с докладите си, — че поради обстановката в страните и изискванията на правителствата ние самите сме изключително загрижени за политическите последствия и тяхното влияние върху отбраната. Но след като се запознах със специфичните проблеми, не мога да не забележа огромния социален и икономически ефект на инцидентите.

— Абсолютно вярно! — обади се Содъби. — Правителството на нейно величество е притиснато от представители на големия бизнес. Банкерите и адвокатите предлагат какво ли не, за да се запази старото положение на нещата. Предполагам, че с всеки изминал ден те виждат как печалбите им изтичат в канала.

— Добро сравнение, Хенри — каза Голоаз. — Някой наясно ли е със случилото се в Червения кръст?

След отрицателния отговор Голоаз продължи:

— В централата в Женева се е получило съобщение, в което се твърдяло, че настоящата дейност на Международния червен кръст не отговаря на идеите на организацията. Ето защо всички фондове били прехвърлени в страните от Третия свят, без значение дали са в криза или не. Цитирани са няколко племенни общности в Кения. Подпомагането на икономически развити страни, пострадали от наводнения или земетресения, според нашественика трябва да се поема от засегнатите правителства, а не да се покрива със средства на Червения кръст.

— Този човек иска да прекрои света според собствения си идеализъм — обади се Мартин.

— Трябва обаче да се съгласите, че разполага с най-подходящото средство — подчерта Вайзнер.

— Струва ми се, че идеята е плод на болно съзнание — каза французинът.

Жувармов ги прекъсна:

— Струва ми се, че от всички ни Хенри е най-запознат с технологиите. Хенри, ще бъдеш ли така добър да ни запознаеш накратко с проблемите?

Содъби отдавна очакваше този въпрос.

— С удоволствие, генерале.

Той скочи, угаси повечето от светлините и включи проектора. Мартин усети как му прилошава само при вида на дългата редица компютърни символи, които се появиха върху екрана в ъгъла на кабинета.

Самотната лампа върху масичката в другия ъгъл изобщо не смущаваше Хенри Содъби. Той размахваше показалката си от слонова кост и неумолимо им разкриваше чудесата на компютърното програмиране, минавайки последователно по редовете на екрана. Облечен беше в ослепително бяла риза и безупречно ушит бежов костюм. Продължи лекцията си повече от час, като почукваше от време на време с показалката върху различните групи цифри.

— Ред 260075 казва на компютъра да отпечата на екрана: „Въведете сумата, която ще бъде преведена!“ Програмата е била въведена точно на този етап. Нарушителят е използвал свой собствен команден ред, вероятно 260076, така че ако въведената сума надвишава…

Мартин стана и отиде да напълни чашата си с кафе.

Върна се и застана зад Жувармов.

Голоаз се наведе и потупа генерала по ръката. Жувармов се сепна, сякаш беше полузадрямал. Андре му прошепна:

— Не научи ли вече достатъчно за компютрите, Виталий?

Той изненадващо се ухили:

— Аз самият се превърнах в компютър.

— Може би ще успеем да убедим Хенри, че вече сме наясно със същността на програмирането.

— Нима?

— Разбира се, че не, приятелю. Обаче си губим времето, разглеждайки проблема само от техническата му страна.

Жувармов потисна усмивката си, кимна и се обърна към проектора.

— Извинявай, Хенри, мисля, че всички вече получихме необходимата основа, за да продължим. Имате ли някакви въпроси?

Мартин затвори очи.

Въпроси нямаше. Давид Вайзнер стана и запали осветлението. Хенри спря апарата. Изглеждаше малко разочарован. Той очевидно беше планирал още поне три часа за семинара си.

Генералът примига срещу ярката светлина и се обърна към Андре:

— Какво мисли SDECE?

— Сигурно е много важно да знаем какво точно се е случило с тези компютри. Аз обаче трябва да си призная, че мозъкът ми веднага блокира, когато стане въпрос за нещо по-голямо от джобен калкулатор. — Той ги дари с една от най-очарователните си усмивки и продължи: — Винаги съм смятал, че тези чудовища от пластмаса и метал са работа на дявола. И като се има предвид абсолютната ми техническа непросветеност, реших да заложа на друга карта и да потърся конкретната личност. За мен така е по-лесно. Достатъчно е да дам необходимите нареждания и хората ми сами се оправят с компютрите.

Мартин попита:

— На какъв профил се спряхте, Андре?

— Като начало ще се опитаме да издирим всички криминално проявени пацифисти. Те поне фигурират в картотеките ни. Вашето Федерално бюро за разследване сигурно ще се опита да направи същото. След управлението на Никсън поне не можете да се оплачете от липса на досиета.

Мартин се ухили.

— Предполагам, че голяма част от тях вече са закрити. Но на теб изобщо не ти трябва компютър, Андре. Мога да се обзаложа, че целият списък вече е в главата ти.

Голоаз прие комплимента с кимване на глава и продължи:

— Вярно е, но знанията ми са доста ограничени. Разполагам само с френски и няколко европейски имена. А инстинктът ми подсказва, че нашият човек не е французин.

— Защо търсиш пацифисти?

— За себе си почти съм изградил образа на нарушителя. В момента той се опитва да демонстрира сила. Съвсем скоро обаче ще се представи като идеалист с мечтата за съвършен и мирен свят. Вземете например случилото се в Червения кръст или знакът, с който се подписва — намръщено лице.

— Намръщено лице ли? — попита Вайзнер.

— Съобщенията бяха подписани именно така. Някой явно е недоволен от съществуващия световен ред.

Питър направи кратко резюме на профила, който развиваше Ръсел.

— Ще я уведомя и за твоята гледна точка.

— Добре, но те предупреждавам, че се осланям единствено на инстинкта си.

— Що за мнение е това? Защо да не е замесен французин? — попита Вайзнер.

Той беше най-небрежно облечен от всички. Носеше маркови дънки и лъскава копринена риза, наполовина разкопчана. Върху голите му почернели от слънцето гърди висеше голяма златна древна монета, закачена на дебела верижка. Ако Мартин не го беше видял в официален костюм предната вечер, щеше да си помисли, че хлапето изобщо не знае как да се облича.

— Французинът е по-емоционален, по-прям. Той по-скоро би взривил банка, за да защити каузата си. Спомнете си за противниците на аборти, които убиват лекарите специалисти. Действията му невинаги са логични. Не, мисля, че трябва да търсим по-хладен ум, склонен към рационални действия. Някой, който не търси известност. Именно този факт прави работата ни толкова трудна.

— Съгласен съм — каза Мартин. — Ще проверя какво могат да направят нашите служби. Има ли още нещо, Андре?

— Ако на този етап разполагам с имената на заподозрените, бих отделил тези с компютърни познания. Естествено, в случая те не са задължителни. Специалистите може и да са били наети. Да се надяваме, еднократно. — Андре млъкна, погледна всички последователно и продължи: — И сега стигнахме до най-важното. От опит знам, че ако ми се предостави възможност да проуча досиетата на заподозрени по даден случай лица, в крайна сметка интуитивно отделям това на извършителя.

— Да, но сега става въпрос за огромен брой досиета, Андре — каза Мартин.

— Това е без значение. Може да са хиляда или петдесет хиляди. Само че имената ми трябват. Затова предлагам всеки да определи списъка за собствената си страна. Накрая ще обобщим резултатите и ще съставим една интернационална група, която вероятно ще включва и търсения от нас човек.

— Само че ние представляваме само пет нации — отбеляза Жувармов.

— Е, да. Но всички разполагаме с досиета и на чужди граждани. Нима не събираме информация за терористичните групировки? Има ли разузнавателна служба, която не съхранява данни за ООП, Червената бригада или японските анархисти? Сигурен съм, че никой не би изпуснал възможността да натъпче джобовете си с бележки за участниците в различни протести. — Андре говореше на всички, но гледаше към Жувармов.

Шефът на руското разузнаване започна с нежелание:

— Като говорим за националност, сигурен съм, че не е замесен и руснак. Извън разузнавателните служби и новоизлюпените бизнесмени използването на компютри е твърде ограничено. Обикновените граждани нямат възможност да работят с тях. Така че нашият човек не е руснак, вероятно не е и французин. Колкото до досиетата, нямам представа дали разполагаме с информация за чужди граждани. Ще направя запитване.

Мартин беше сигурен, че никой от мъжете в стаята не повярва на руския министър. Едва ли Русия можеше да се оплаче от оскъдни данни, освен ако не са ги унищожили при разпадането на КГБ. По-важното беше Жувармов да не откаже да сътрудничи.

— Предполагам — намеси се Хенри Содъби, — че заедно ще успеем да съберем доста имена. Ако искаме да работим с тях ефективно, ще трябва да разчитаме на компютър.

— И да оставим воинът от киберпространството да стигне до тях? — попита Вайзнер.

— Разбира се, че не. С позволението на нашето външно министерство вече съм осигурил самостоятелна система. Ще се радвам да се заема с администрацията на комитета.

Жувармов ги огледа един по един. Явно никой не беше против. Той каза:

— Добре, Хенри. Трябва да се съставят две неща — каталог на инцидентите и списък на всички заподозрени.

— Никакъв проблем, генерале.

— Чудесно. Имам доверие в способностите ти.

— Предполагам — каза Питър, — че ще трябва да изпращаме информацията с куриер, а не по Интернет.

— Да, така е по-сигурно. Върху дискета или лента, ако е възможно. Така ще мога да прегледам магнитните носители за вируси, преди да ги заредя в системата.

— Несъответстващите формати ще представляват ли някакъв проблем? — попита Вайзнер.

— Мога да се справя с всичко, което ми изпратите — увери го Содъби.

— Задачата никак не е лесна — каза Жувармов. — Особено от езикова гледна точка. Ще ви бъде ли възможно да изпратите екип от чиновници и преводачи в помощ на Хенри?

Всички се съгласиха.

— Колко време ще отнеме? — попита Мартин.

— Трудно е да се каже, но с цялата тази помощ едва ли ще продължи дълго. Можем да се срещнем отново след около седмица, може би десет дни.

— Много добре — съгласи се Жувармов. — Има ли още нещо, господа?

Мартин отчаяно се молеше никой да не задава допълнителни въпроси. Копнееше да се върне в хотела и да научи повече за модните специалисти.

Явно всички споделяха настроението му, защото никой не се обади.

Когато излязоха от вилата и тръгнаха към колите, които вече ги чакаха, Давид Вайзнер тръгна редом с Мартин.

— Извинете ме, господин Мартин…

— Питър.

— Питър. Съжалявам, ако снощи съм ви притеснил. Предполагам, че съм малко емоционален. Все пак не вярвам срещата ви да е била професионална.

— Просто не исках прикритието ми да отиде по дяволите. За какво трябваше да говорим?

— Ако имаш малко свободно време, ще се радвам да обсъдим някои алтернативи.

— Алтернативи?

— На работата ни тук.

— Не те разбирам, Давид.

— Компютърният гений, който обърна света надолу с главата, разполага с невероятно мощно оръжие.

— И какво от това?

— Ами ако това оръжие попадне в други ръце?

Централната улица в Боулдър бързо се пълнеше с жени и мъже, чиито половинки вече бяха заели местата си зад бюрата в лабораториите на „Ай Би Ем“, „Сторидж Тек“, „Бол Аероспейс“ или университета в Колорадо. Те работеха, за да спечелят пари, които малко по-късно щяха да се превърнат в потребителски разходи за този социален сегмент.

Кейси Конрад… По дяволите! Отново мислеше за себе си като за Конрад! Та той изобщо не се интересуваше от икономическия цикъл. Не беше от хората, които биха обикаляли магазините в търсене на последния модел дънки или машина за еспресо. Е, може би проявяваше известна суетност по отношение на хардуера, но то си беше напълно разбираемо. Тази индустрия се развиваше с шеметна бързина. Първата фаза беше продължила тридесет години, втората — само десет. Третото поколение схеми бяха заменени с четвърто след още пет години. Не беше далеч времето, когато хората, които сериозно се занимаваха с компютри, щяха да подменят оборудването си няколко пъти годишно.

Конрад не обичаше да зяпа по витрините. Той мина по дългия коридор, без даже да погледне малките котенца или зимните модни аксесоари. Зави наляво по главната пряка. Когато пазаруваше, той никога не се отклоняваше от набелязаното. Днес трябваше да свърши две неща. Може би и трето. За последното още се колебаеше.

Кабелът и свързващите елементи за триметровата секция на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн, които вятърът беше повредил, вече бяха купени от „Макгъкинс“ — магазин от известната верига за хардуерни продукти.

Той мина по алеята и се отправи директно към магазина „Уолдънбукс“. Влезе вътре и без да се оглежда, отиде до щанда и попита за последната книга на Хауърд Рейнголд. Продавачът хвърли един поглед на брадясалото му, съсредоточено лице и веднага каза:

— Сега ще я донеса.

Рейнголд беше журналист, който работеше за „Уел“ в Сосалито. Той неуморно бдеше за правителствени и търговски намеси в мрежата и беше отявлен защитник на виртуалното общество. Конрад с интерес следеше работата му.

Той плати за книгата в брой, тръгна към хранителния сектор и си купи чаша кафе. Хората се блъскаха край него и засилваха клаустрофобията му. Вече отдавна беше разбрал, че не е социално същество. Не искаше да бъде една от многото човекомравки. Предпочиташе да ги наблюдава отстрани. И сега гледаше щастливите им лица, когато носеха найлоновите си чанти с надписи „Гап“, „Сиърс“ или „Кинис“.

Откъде идват всички тези хора? Наистина ли има нужда от тях?

Той се настани на една от малките масички и се опита да помисли за бъдещето си, докато отпиваше от кафето си. Перспективите изобщо не му харесваха.

Като Джак Крейн той вече беше успял да получи известна стабилност. Не му се ходеше никъде, камо ли пък в затвора. Животът му беше еднообразен, но за това пък предвидим. Тъкмо започваше да се забавлява и не искаше усложнения.

Мислех, че може и да ти хареса.

И точно сега изскочи оная кучка Ръсел и започна да го предизвиква.

Няма нужда да доказвам способностите си на някого.

По дяволите, нима не им беше показвал многократно на какво е способен?! Имаше време, когато държеше останалите да се възхищават на начина му на действие. Не и сега.

Единствено неговото мнение беше от значение. Останалите не го интересуваха.

Нали така?

Допи кафето си, хвърли чашката в кошчето за боклук и тръгна към изхода. Когато видя телефона, краката му омекнаха. Веднага се разколеба. Погледна към телефона.

Тръгна към вратата.

Погледна към телефона.

Обърна се, измъкна малък бележник от джоба на шубата си и вдигна слушалката. Намери един телефонен номер и номера на кредитната карта на Макс Едълман, който имаше сметка в Канзас Сити, Мисури.

Набра цифрите и пъхна няколко монети в процепа.

— Добър ден. Тук е Джим. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да си открия сметка при вас.

— Много добре. Кажете номера на кредитната си карта? Конрад използва личността и номера на картата на Едълман, както и допълнителния телефонен номер, открит специално за случаи като този. Мъжът в Купъртино, Калифорния, прилежно ги записа и попита:

— Как да се обръщаме към вас?

— Ренегата.

Пауза.

— Знаете ли, че името е използвано?

— Знам.

— Нали не сте…

— Записахте ли всичко, което ви трябва?

— Да, шефе.

Той затвори. Чувстваше се някак особено.

Не беше планирал това обаждане.

Не съвсем.

Наистина ли не беше?

— По дяволите!

Ръсел тръшна слушалката.

Монтгомъри стоеше до вратата и чакаше да приключи разговора.

— Какво има пак?

— Обади се шефът. Някой е прецакал входните вериги на „Саутуестърн Бел“ в Арканзас.

— Много ли е зле?

— Всеки разговор от администрацията и кабинета на губернатора се насочва директно към службата за семейно планиране, хуманитарните служби, специалните горещи телефонни линии за самоубийства и други социални организации.

— Някой е решил, че в Арканзас трябва да обръщат повече внимание на нуждите на хората.

— Да, Дарел. Проблемът обаче е, че не е бил нашият човек. Монтгомъри влезе в кабинета.

— Имитатор?

— Точно така.

— Е, рано или късно щеше да се случи.

— Ако продължава, ще ни провали разследването — възмути се тя. Щяха да преследват толкова фалшиви следи, че накрая истинската можеше да се изгуби.

— Как разбрахте, че не е бил той?

— Инженерите от „Бел“ са наблюдавали системите непрекъснато. Явно случилото се преди два дни им е дало добър урок. Така са успели да забележат натрапника. Проследили са телефонния номер, от който се е обадил. Полицията го е хванала на местопрестъплението. Бил е само на тринадесет години.

— По дяволите!

— Хлапето е убедено, че действията му са в полза на социалната справедливост. Претендира, че не е извършено никакво престъпление.

— Може би, ако живееше в Литва.

Тълкуването на подобни случаи наистина можеше да се окаже проблем. Мрежата не признаваше национални граници. Голяма част от страните изобщо не разполагаха със закони, предвиждащи наказания за престъпления като намесата в компютрите на телефонна компания например. Дори някои от световните суперсили отказваха да признаят, че техни граждани се занимават с пиратски записи на защитен софтуер, както и други литературни и художествени произведения. А ако съществуваха подходящи закони, правителството на Съединените щати едва ли можеше да преследва чужди граждани извън собствената си територия. Опитите да се охранява мрежата можеха да се сравнят с усилията на петгодишно дете да хване двестакилограмово прасе.

— Ако има господ — каза агент Монтгомъри, — ще ни даде закони, които биха позволили да осъдим родителите. В крайна сметка именно те носят отговорността за деянията на детето си.

— Двамата с теб няма да го доживеем, Дарел.

Малкият Джими е толкова умен! Страшно се гордеем с него! Луан беше чела докладите. Малкият Джими беше пораснал, без даже да подозира, че е възможно да се живее и без компютри. Киберпространството беше неговият истински дом, което обаче не можеше да се каже за родителите му. Те бяха твърде объркани и изобщо не разбираха какво точно се случва, когато Джими седи пред клавиатурата до четири-пет часа сутринта. По-лошо, те не искаха и да разберат.

— Тази седмица ме научи никога нищо да не планирам.

— Добра идея. Как върви работата? — Ръсел кимна към залата.

— Горе-долу. Още сме в процес на опознаване.

Тя и Веласкес бяха решили да обединят силите си за решаване на проблема. Отначало идеята не се прие от преките им шефове. После се намесиха Белият дом и директорът на Централното разузнаване и нещата се оправиха. Ръсел беше изпратила половината от хората си в Агенцията за национална сигурност. Оттам пък бяха дошли около двадесет от учените на Рик. Към тях се бяха присъединили и няколко души от научния отдел на ЦРУ Пентагонът твърдо стоеше зад гърба на административния директор, който пък имаше влияние върху самия президент. В министерството на отбраната твърдо бяха решили да се оправят сами. Не можеха да позволят на никого да се рови в супертайните им.

Което си беше направо смешно. Един полковник на своя глава беше подшушнал този факт на директора на Централното разузнаване. Полковникът сигурно никога нямаше да види генералски звезди на пагоните си.

— Получи ли списъка? — попита тя.

— Само част от него.

Монтгомъри отиде до бюрото и й подаде листа, после се настани на един от столовете.

Ръсел го прегледа набързо.

— Включени ли са и хората от Мийд?

— Да. Преди четиридесет минути говорих с Рик. Съгласен е.

Бяха решили да съставят петнадесет екипа от по трима души. Агент от отряда по компютърни престъпления с изследователски познания и влияние върху изпълнителните органи, компютърен специалист от Агенцията за национална сигурност, запознат с методите на декодиране, и представител на ЦРУ Екипите трябваше да започнат работа в петнадесет от най-важните управлявани от компютри центрове — Федералния резерв, Суперкомпютърния център в Сан Диего, „Пасифик Бел“, информационния център в Белия дом, системата за резервации на „Юнайтид Еърлайнс“ и прочие.

Целта беше да се открие евентуалното нашествие навреме, без натрапникът да може да ги забележи.

— Надявам се все пак да постигнем нещо — каза тя.

— Идеята ти никак не е лоша, Луан. Ако се бяхме опитали да наблюдаваме системите оттук, едва ли щяхме да успеем. Мисля, че той ни наблюдава, когато се включим в мрежата.

— Мислиш ли, че имаме някакъв избор, Дарел? Чака ни цял куп рутинна работа.

— Ще се справим. Защо не поискаш хора от другите отдели?

— Ще го направя. — Тя записа идеята в бележника си.

Телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Ръсел.

— Крейг Мофит, специален агент в Сиатъл. Заместник-директорът ми каза да ви се обадя.

— Не искам да слушам още лоши новини, Крейг.

— Електрическата мрежа на „Пасифик Нортуест“ току-що беше изключена.

— О, по дяволите! Много ли е зле?

— Намирам се в центъра на Сиатъл и гледам навън през прозореца. Тук е малко след седем сутринта, има и мъгла. Обаче не виждам никаква светлинка. Светофарите също не работят.

— Колко голям е засегнатият район? Имате ли информация?

— Според първоначалните доклади Монтана и Айдахо са в същото положение. Може би и северната част на Невада. Електрическите компании правят каквото могат, но са сигурни, че проблемът е в компютрите.

— И още как.

— Много е страшно — каза Мофит. — Животът на хората е в опасност.

— Знам.

— Тогава направете нещо — каза Мофит и затвори.

Автобусът докара Тим и Ърлийн вкъщи много преди времето за обяд. Децата бяха развълнувани, защото днес училището беше приключило по-рано.

— Няма осветление, мамо! Нищо не свети! Госпожица Дикерсън не можа да включи прожекционния апарат.

Шарлийн Ингерсол вече беше разбрала. Ранчото се намираше на шестнадесет мили от Тедфорд, Небраска, и също беше без електричество. Хладилникът не работеше, въпреки че това едва ли имаше някакво значение. Беше преместила млякото, сладоледа и месото на задните стълби, където температурата по обяд беше двадесет и три градуса под нулата и северният вятър навяваше снега срещу стената на къщата.

Готварската печка беше електрическа, така че вечерята щеше да бъде студена, освен ако Майк не запали грила навън. Той работеше на газ.

Това, което истински я тревожеше, беше отоплението. Парното също работеше на газ и се захранваше от големия резервоар до хамбара. Тя провери. Котелът си беше наред, но помпата не помръдваше.

А в къщата започваше да става студено.

— Обсъждали сме тези неща многократно, господин председател.

— Не и пред тази комисия, доктор Веласкес — каза председателят на бюджетната комисия. — Ако се съди по случилото се, време е да се заемем сериозно с проблема. И то бързо.

Рикардо Веласкес вече не помнеше колко пъти беше говорил пред най-различни държавни комисии за компютрите и нуждата от сигурност на системите. Фактът, че влиятелната бюджетна комисия беше решила да се заеме със случая, означаваше, че засегнатите избиратели бяха попритиснали представителите в Конгреса. Конгломератите притежаваха милиарди долари и заплашваха да бойкотират избирателната кампания, ако някой не защити търговските им интереси в мрежата и телефонните системи.

Веласкес беше повикан пред комисията съвсем изненадващо едва в девет и половина сутринта. Може би същото се отнасяше и за представителите на ЦРУ Пентагона и министерството на финансите, които седяха зад него от дясната му страна.

Отляво бяха представителите на другия фронт. Веласкес позна Джо Вилапанда от комитета за защита на данъкоплатците, създаден от Ралф Нейдър и познат повече като ТАП23. Имаше също хора от фондацията за електронни граници и от организации, които бяха готови да се противопоставят при най-малкия намек за контрол на мрежата. Никой от тях вероятно не беше поканен или призован като Веласкес, но те разполагаха с източници на информация почти навсякъде. Всеки път, когато думата Интернет беше дори и прошепната на Капитолийския хълм, те сякаш се материализираха от нищото.

Преди години имаше една предприемчива конгресна комисия, чиято избирателна кампания се финансираше от „Уест Пъблишинг“. Издателството се занимаваше с юридическа литература и вероятно по негово настояване комисията успя да вмъкне един мъничък текст в невинния на пръв поглед законопроект за съкращаване на администрацията. Текстът предлагаше приватизирането на някои правителствени бази данни. По-точно правителството трябваше да ги продаде на „Уест Пъблишинг“, а то от своя страна щеше да предостави информацията на заинтересовани клиенти срещу заплащане. Законопроектът получи одобрението на представителите и беше прехвърлен в комисията в Сената, която подготви гласуването му само след рекордните четири дни. Непрекъснато бяха изтъквани положителните му страни, а именно премахването на някои съществуващи бариери и ускоряването процеса на правораздаване. Никой не си направи труда да забележи, че законопроектът е в противоречие със закона за свободата на информацията и че въпросните бази данни се изграждат с парите на данъкоплатците. Хората не искаха да плащат два или три пъти за информация, която правителството събираше с техните пари и която по право вече им принадлежеше.

Измамата обаче не убягна от острия поглед на комитета за защита на данъкоплатците и на служителите във вашингтонския филиал на американската библиотекарска асоциация. Чрез мрежата, използвайки всички Интернет-организации те незабавно алармираха обществеността. Сенатската комисия беше залята от протестите на една изключително влиятелна група — избирателите. Спорната част от законопроекта веднага беше премахната.

И деветимата членове на бюджетната комисия, седнали пред Веласкес, бяха наясно, че разширяването на Интернет създаваше едно изключително мощно лоби. Дори не беше задължително неговите членове да живеят близо до Вашингтон. Те не се страхуваха да се изправят и срещу най-силните поддръжници на всяка индустрия или професионална група.

Рик знаеше, че предложенията на Агенцията за национална сигурност много пъти бяха променяни и отхвърляни заради хора като Джо Вилапанда.

Ето защо той започна предпазливо:

— Комисията, разбира се, си дава сметка за огромните размери на мрежата и за пробивите в системите за сигурност през последната седмица?

— И още как! — отговори председателят. — Едва ли има телевизионно предаване или вестник, които непрекъснато да не напомнят случилото се, и то с най-болезнени подробности. Въпросът е какво правите вие?

— Господин председател, Агенцията за национална сигурност работи в тясно взаимодействие с ФБР и тайните служби за по-бързото разкриване на човека или хората, отговорни за случилото се. Според мен вече е постигнат известен успех. Няма да споменавам подробности, защото заседанието е открито и съществува риск да се попречи на разследването. Ние…

— А министерството на отбраната? — прекъсна го един от по-младите членове.

— Министерството провежда собствено разследване — отговори Веласкес. — Сигурен съм, че генерал Ногорд сам ще ви обясни причините по-късно.

Девет чифта очи пронизаха седналия зад Веласкес генерал. Истинско възмездие!

Ако не искат да се включат в отбора, опитай се да ги прецакаш!

— Добре, доктор Веласкес. Днес сме се събрали, защото искаме да създадем подходящо законодателство и да се предпазим от подобен хаос занапред. Държим да чуем и вашето мнение по въпроса.

— Да, господине. Като начало искам само да отбележа, че Интернет, както обикновено я наричат, не се контролира нито от правителството, нито от някоя подправителствена агенция. Няма дори наблюдатели като комисията за ценните книжа на стоковия пазар. Несъмнено съществуват редица предимства — каза той, за да угоди на Вилапанда и да го привлече на своя страна. — Свободната обмяна на информация и идеи допринасят за изграждането на едно по-образовано и социално насочено общество.

Но на тази отворена политика винаги противостои малка група, която по различни причини се опитва да вреди на останалите. Най-често под формата на някаква измама — с цел извличане на печалба или чист вандализъм. Именно тази група подтиква Агенцията за национална сигурност и други организации към създаването на някаква форма на задължителен контрол.

— Можете ли да ни кажете дали някой от скорошните инциденти е довел до финансови загуби?

— Доколкото знам, не, господине. Поне мога да твърдя със сигурност, че извършителят не се е облагодетелствал материално. Засегнатите учреждения, естествено, са понесли известни загуби. Възстановяването на щетите ще отнеме време и човешки труд. Разходите ще се поемат от правителството на Съединените щати. Всички агенции, с които сме свързани, работят извънредно. Мобилизирани са служители от други, по-маловажни проекти.

— Благодаря.

— Ако можехме по някакъв начин да съберем всички комуникационни и информационни трансфери на Интернет, които пресичат границите на Съединените щати, в своеобразни контролни пунктове, проблемът щеше да се реши от само себе си. Това, разбира се, не е възможно. Такава е красотата и слабостта на мрежата. Тя наистина е световен феномен и не може да се подчинява на закони, създадени само от американското законодателство. От тази гледна точка осигуряването на контрол и безопасност може да се осъществи единствено на международно ниво.

Тъй като киберпространството е свободна зона и вероятно ще остане такава още дълго време, сигурността се превръща в основен проблем.

Веласкес млъкна и отпи глътка вода. Хората зад гърба му се раздвижиха неспокойно.

— При тези условия една защитена комуникационна мрежа би била истински рай както за търговските организации, така и за обикновените граждани. Съществуват няколко подобни системи, но всички имат недостатъци от друг род. Компютърният отряд за извънредни престъпления (козип) е правителствена организация, която се опитва да осигурява поне минимална сигурност в Интернет. Те могат да ви представят списък на рисковите пунктове.

Днес сме се събрали тук, защото обществеността силно е разтревожена от инцидента миналата седмица. Хората от отряда за извънредни компютърни престъпления обаче могат да ви кажат, че подобни пробиви не са рядкост в Интернет. Много от жертвите от гиганти като „Локхийд-Мартин“ и „Ем Си Ай Комюникейшънс“ до обикновени граждани така и не разбират за проникването в системите им. Това се случва непрекъснато. С разрастването на мрежите компютърните престъпления също прогресивно се увеличават. Отрядът по принцип не обича да дава гласност на видовете и детайлите на криминалните пробиви.

Председателят вдигна ръка и го прекъсна:

— Тези пробиви са дело на така наречените компютърни гении, нали така?

— Не е задължително, господине. Необходима е само паролата. Ако хакерът успее да се добере само до една, тя ще му осигури достъп до системи, откъдето ще си копира още. Всяко нормално десетгодишно дете може да го направи.

Веласкес не беше женен и нямаше деца, но реши, че примерът е подходящ.

— Моят син вероятно вече го е правил — съгласи се конгресменът.

— Докато не създадем безопасна система, която задоволява нуждите на всички организации, ползващи услугите на Интернет, аз ще поддържам позицията на Агенцията за национална сигурност. Знам, че господин Вилапанда няма да е съгласен с мен. В тази ситуация ние сме изправени пред един вид компютърно изнудване. Първо, мрежата не се контролира по никакъв начин. Второ, това едва ли ще се случи скоро. Трето, всеобхватната система за сигурност е само сън. При това положение не мога да не поддържам мнението на агенцията.

Наистина решението идва доста късно и няма да спре напълно компютърните престъпления. И все пак Съединените щати могат да приемат предложението всички комуникационни уреди — от телефона до модема, — използвани от местни фирми и от такива, които провеждат търговска дейност на наша територия, да бъдат оборудвани със суперчипа или някаква негова версия. Така ще успеем поне да ограничим престъпленията. Достатъчна гаранция за защита на личността ще бъде изискването на съдебно решение за подслушване с чипа.

— Обяснете по-подробно! — помоли председателят.

— С одобрението на съда Агенцията за национална сигурност може да получи личните кодове, пазени от финансовото министерство и Министерството на правосъдието. С тяхна помощ можем да проследим компютъра, използван от хакера.

— Добре, докторе. Ако тази система беше въведена, сега престъпникът щеше ли да бъде заловен?

— Да, ако е на територията на Съединените щати. В противен случай зависи от комуникационната система, която е използвал. Може тя да не е оборудвана с чипа.

— Но все пак е някакво начало.

— Точно така.

Веласкес отговаряше на въпросите им в продължение на още двадесет минути. Накрая го освободиха. Той събра документите, които беше донесъл, натъпка ги в дипломатическото си куфарче и отстъпи мястото си на генерала. Човекът никак не изглеждаше доволен.

Когато излизаше от стаята, Вилапанда го потупа по ръката. Веласкес спря и се наведе.

— Можем пак да спрем тези глупости, Рик.

— Сигурно. Въпросът е дали искате?

— Положението не е розово, съгласен съм.

— Съвсем скоро, Джо, ти и аз ще трябва да намерим някакъв компромис.

— Членовете ни ще ме екзекутират. Ще остана без работа.

— Виждаш ли онези деветимата, седнали на гравираното бюро? Те също могат да останат без работа. Кой ще се натиска, повече да запази мястото си, как мислиш? Просто нямаш шанс.

Уестин прекара един приятен следобед. Беше си пуснал дебатите в американската Камара на представителите. Гледаше заседанието, което „Си-Спан“24 беше избрала да предава. От време на време проверяваше на монитора си и записите от обсъждането в Сената.

Джером беше защитник на демократичните средства за решаване на проблемите, но пръв щеше да се съгласи, че извънредните ситуации оправдават всякакви методи. Незабавният отговор на възникналата криза всъщност можеше да отнеме месеци. Натискът върху американските политици ги беше накарал както никога да се интересуват повече от намирането на изход от ситуацията, а не от набирането на актив пред телевизионните камери.

Джорджия влезе в кабинета му с две чаши ликьор.

— Наближава осем и половина — каза тя.

— Значи е време да започваме. Какво си донесла?

— „Айриш Мист“.

— Чудесно! — Той вдигна едната чаша. Джорджия придърпа стола си по-близо. — Добре, скъпа. Имаш честта.

Тя се усмихна и се настани удобно пред стъкления плот на бюрото. Сложи клавиатурата пред себе и натисна няколко клавиша.

Плъзгащите се записи от заседанието на американския Сенат изчезнаха от екрана на компютъра. На тяхно място се появи надписът:

Тя написа:

После натисна клавиша за изпращане и изчака десетина секунди. Индикаторът на менюто в горния край на екрана започна да мига. Цифрите се сменяха, докато и четирите връзки не бяха направени.

— Попитай Нат какво прави в Ню Йорк! — каза Уестин на Джорджия.

Тейлър погледна Джером. Той я помоли:

— Бъди така добра да разбереш дали ще се прибере в Атланта за началото!

Джером с умиление гледаше редовете на екрана. Всички бяха страхотни!

— Какво става с рекламните кампании, Джорджия?

— Може ли да я покаже?

Няколко секунди след обещаната на екрана се появи голямата жълта пеперуда, символ на Глоубнет.

После очертанията й се размиха и излезе следното съобщение:

— Харесва ми! — каза Джером.

Останалите също представиха мострите на рекламните си съобщения. Меоши и Дарла трябваше да им помогнат с превода. Промоциите на Йошима щяха да се състоят в Япония, Корея, Китай, Филипините и в цяла Индонезия и Югоизточна Азия. Дарла също беше затрупала с работа рекламната си агенция в Кайро. Бяха създадени варианти на дузина различни племенни африкански езици, както и версии на арабски и еврейски за кампанията в Средния изток. Джорджия отговаряше за разпространението в Европа и беше подготвила реклами за Гърция, Италия и Австрия.

Когато приключиха, Джером дръпна клавиатурата пред себе си и написа:

Във Феникс, Аризона, седемнадесетте членове на Централното аризонско компютърно общество (ЦАКО) седяха край дългата маса в малката заседателна зала в мотела „Сендс“. Повечето довършваха топлите сандвичи с говеждо, останалите вече се потяха над черешовия пай.

Дик Маури, тазгодишният президент, каза:

— Аз мисля, че е много опасно, по дяволите!

Боб Флейк отговори:

— Не мислеше така, преди да говориш с жена си, а, Дик?

— Добре де! Това не ви влиза в работата.

— Колко пъти си бил във файловете на пътната полиция? — попита Флейк.

Маури смутено го погледна.

— Май не е само веднъж, а?

— Не съм променял нищо.

— Още ли няма нито едно нарушение в досието ти?

Маури не отговори.

— И сега някой просто е влязъл в твоите файлове, изтрил е цялата информация за спестяванията ти и ти няма да направиш нищо?!

Тази сутрин Маури се беше събудил рано. Всеки понеделник, преди да отиде на работа в завода за рециклиране на отпадъци в Солт Ривър, той включваше компютъра и отваряше счетоводната си програма. В понеделник въвеждаше всички чекове, написани през уикенда.

— Цели седем години си водя счетоводство. Нищичко не е останало! Цялата информация за данъците!

Едва ли сумата е била голяма, помисли си Флейк.

— Какво искаш да направим сега, Дик? — попита секретарката Мерилу.

— Трябва да свалим този нахалник от мрежата!

— Само ми кажи кой е и веднага ще напиша писмо до… кого?

— Полицията във Феникс едва ли ще го пипне — каза Флейк.

— Глупости! Това не е малка работа. Федералните ще го поемат — настоя Маури.

Флейк го посъветва:

— По-добре напиши писмо до своя конгресмен.

Съветът не беше лош, но Флейк и за секунда не повярва, че ще помогне.

Ето го. След кратък преглед на информацията става ясно защо досието е погребано именно тук с най-висок гриф на секретност. Нима мястото на един обикновен оперативен заместник-директор не е при администрацията? Нека да го копираме на флопито в устройство A и да го сложим под друга графа — убиец.

Девета глава

Предния ден Конрад не се беше докоснал до компютъра. Подобно въздържание никак не му беше присъщо. Успя да смени повредения кабел към микровълновата антена на склона зад хижата, после се изкачи високо в планината. Прекара часове в безплодни опити да открие леговището на пумата, която живееше наоколо. Попадна само на няколко следи от лапите и видя дългите дири там, където беше влачила опашката си през топящия се сняг. В крайна сметка остана доволен, че не е намерил жилището й. Планинският цар имаше право на свой живот.

Нали Конрад беше избрал планината по същата причина.

И нищо на света не можеше да го накара да се забърка в тъпите социални проблеми на агент Ръсел.

Следобед пъхна няколко сандвича и термоса с кафе в малката си раница, измина половин миля по протежението на каньона и продължи нагоре към хижата на съседа си от Чикаго. От време на време предприемаше този поход. Не само за да не губи форма. Трябваше да се увери, че никой не е влизал в хижата.

Всичко си беше наред. Вратата и прозорците бяха непокътнати. Миещите мечки редовно обикаляха наоколо в търсене на нещо за ядене из боклуците. Няколко сойки и свраки прелитаха от дърво на дърво и разтревожено крещяха при вида му.

Хижата беше подобна на неговата. През прозорците се виждаше, че вътре още не е напълно завършена. Мъжът от Илинойс идваше за две-три седмици през лятото и уплътняваше времето си с ремонта.

Конрад седна на верандата и извади обяда си. Започна да вали. Снегът непрекъснато се засилваше. Тежките мокри снежинки бързо покриваха земята. Помисли си, че сигурно от такъв сняг стават най-хубавите снежни топки. Всъщност нямаше никаква представа. Като дете никога не беше участвал в редовните зимни битки на улицата. Приятелите му обикновено бяха на другия край на телефонната линия.

На поляната излязоха шест сърни. По-точно четири кошути с две малки. Пристъпваха бавно и пасяха малкото останала трева. Забелязаха го едва когато стигнаха на десетина метра от верандата. И шестте сякаш го видяха едновременно. Трепнаха уплашено, но не побягнаха. Конрад седеше абсолютно неподвижно. Държеше наполовина изядения си сандвич в ръка и не помръдваше. След малко те продължиха да пасат. Две от сърните усърдно скубеха листата на червения храст френско грозде.

Лятото беше сухо и повечето от дивите животни вече се бяха преместили по-надолу в планината. Конрад с мъка приемаше фактите. Голяма част от Колорадо, от Форт Колинс на север до Колорадо Спрингс на юг, се заселваше с шеметна бързина. Новите поселища никнеха като гъби почти всяка седмица. Заедно с тях се появяваха и нови улици, шосета, магистрали. Броят на убитите по пътищата животни — бобри, лосове, диви овце — непрекъснато нарастваше. Гладните пуми все по-често стигаха чак до покрайнините на Денвър.

Конрад остана на верандата и в продължение на четиридесет минути неподвижно наблюдаваше сърните и падащия сняг. Нямаше закъде да бърза. Скоро сърните напуснаха поляната и изчезнаха в обраслата с дървета клисура. Четиридесет минути той си наложи да не мисли нито за агент Ръсел, нито за Ренегата.

Накрая събра хартиите от сандвичите, вдигна пластмасовата чашка и ги пъхна обратно в раницата. Отправи се към дома, като със задоволство тътреше краката си през тънкия слой сняг, покрил земята. Каньонът, по който вървеше пътеката, изглеждаше недокоснат от отровата на човешкия свят. Надяваше се това да си остане така.

Когато се прибра, хвърли шубата и ботушите и веднага се зае с почистването на хижата. След цял час неуморна работа с парцала, четката и прахосмукачката стаята светна. Той смени чаршафите, изпра мръсното бельо и кърпите в умивалника на кухнята и ги просна навън да се сушат. После прочете няколко страници, стопли си малко чили за вечеря и изгледа новините. Легна си рано.

И се събуди в четири часа сутринта.

Опита се да заспи отново, но не успя. Стана, навлече си дънките, тениска и пуловер с надпис в подкрепа на Аризонските диви котки. Обу си дебели вълнени чорапи и запали печката. Докато огънят се разгори, свари кафе, седна пред прозореца и се загледа в тъмнината. Снегът продължаваше да вали. Вече беше натрупал петнадесетина сантиметра. Чувстваше се отлично, после си спомни, че чаршафите и кърпите все още са навън. Нищо, все някога ще се изсушат.

Наля си кафе в голямата керамична чаша и започна да крачи нагоре-надолу пред печката. Стаята вече се затопляше.

Можеше да почете още малко. Оставаше му почти половината от последния роман на Стивън Кунц.

— О, по дяволите! — изпъшка той, мина през банята и влезе в стаичката с компютрите.

Третият беше включен, за да може да получава електронната си поща и други съобщения. Включи и останалите и се настани удобно на мекия си стол.

Остави чашата върху малката масичка и прегледа пощата си, докато компютрите загреят. Имаше шест съобщения за „чатлас“. Нито едно не беше кой знае колко спешно.

Около десетина минути се колеба дали да използва новия телефонен номер. Връзката щеше да му излезе доста солено, тъй като трябваше да мине през Ингълуд до „Портъл Ком“ в Купъртино, Калифорния. Телефонната линия, която използваше, можеше да бъде проследена до Ингълуд, но оттам следите се губеха. Все още никой не подозираше намесата на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн в телефонните системи на страната.

Той набра номера и на екрана веднага светна въпросът:

Минават няколко секунди. Машината проверява досието и телефонния му номер.

Получава достъп до Интернет. Няма да ходи далеч. Това беше първата му разходка под името Ренегат от четири години насам. Само ще провери бюлетините.

Ще разгледа.

Използва клавиша със стрелка надолу, за да прочете съобщенията. Пълни глупости. Някои идиоти си мислеха, че са дар за жените, щом те не могат да ги виждат. Нищо от „луръс“. Сигурно тя използваше идентификатор, който не издава пола й, точно за да избегне посланията на тези идиоти. Повечето от жените, нови за мрежата, не бяха запознати с капана, който криеше адрес с името шарън или линда. Луръс беше друга работа. Само че беше изтрила всичките си съобщения. Сделката си е сделка. Имаше реклама на някаква нова мрежа. Глоубнет на „Компсистемс“ от Атланта. Гарантирана безопасност? Как не! Да проверим тогава.

О! На екрана се появява рисунка. Хубава малка пеперуда.

Използваме мишката, избираме Информация за системата и щракаме. Изображението се стопява, точките постепенно се събират и оформят думите. Не е лошо.

Не звучи лошо. Тези момчета моментално ще лапнат пазара. Тогава да изравним точките. Към главното меню! Щрак! Въвеждане на парола. Щрак!

Свързваме първия и втория компютър за по-голяма мощност. Избираме устройство G и търсещата програма. Програмата е заредена, готова да намери какво се крие зад „???“ — поредица от букви или цифри. Тя проверява три комбинации всяка наносекунда. Понякога процедурата отнема пет-десет минути, друг път час или два. Няма закъде да се бърза. Времето е…

Думите останаха на екрана само три секунди, колкото да ги прочете, и изчезнаха.

Директорът на централното разузнаване беше изключително интересен човек с кариера в дипломацията и политиката. Той беше педантичен по отношение на облеклото си и абсолютен перфекционист. Ето защо недостатъците на другите често го разочароваха. А когато тези други бяха негови началници, той страдаше още повече, защото нямаше възможност да поправи грешките им.

Питър Мартин знаеше, че директорът има невероятен ум. Но за неговата професия това беше съвсем естествено и задължително изискване. Той непрекъснато пришпорваше армията асистенти и секретарки, които работеха за него във Вашингтон и Ленгли.

Двамата седяха край масата в огромния кабинет на директора. Мартин току-що го беше информирал за подробностите около срещата в Лондон.

— Да, добре. Какви са впечатленията ти, Питър?

— Жувармов е много нервен, но едва ли защото крие нещо.

Директорът вдигна добре оформените си вежди.

— Нима си подозирал руснаците?

— И още ги подозирам, до доказване на противното. Но генералът просто се притеснява да работи с нас. Вайзнер, представителят на Израел, е прекалено млад. И неопитен. Голоаз, е, знаете. Хенри Содъби прави всичко възможно, за да се хареса. Далеч не е толкова опасен, колкото са например шефовете му.

— А под повърхността?

— Две неща. Първо, те искрено са загрижени и уплашени след компютърните инциденти, въпреки че правят всичко възможно да го скрият. Предполагам, че натискът е страхотен.

— Белият дом е под обсада — каза директорът. — Всички институционни и корпоративни шефове чукат на вратите. И, разбира се, президентът чука на моята. Какво е второто?

— Вайзнер говори с мен след срещата. Иска да пипне програмата за себе си.

Директорът не беше изненадан.

— Да, Питър. Мисля, че точно това става и в министерството на отбраната. Те продължават да се спотайват, но мисля, че това е една от причините, поради която не искат да работят с нас.

— Да, същото ми хрумна и в самолета вчера. Изправили сме се срещу някого, може би цяла организация с невероятен софтуер. И най-секретните кодове явно не представляват никакъв проблем.

— Невероятно наистина — съгласи се директорът.

— Предполагам, че и ние, и Агенцията за национална сигурност не бихме имали нищо против да го притежаваме.

— Без съмнение.

— Какво да правя тогава? — попита Мартин.

Директорът огледа лявото си копче за ръкавели, изтри полираната златна повърхност с палеца си и вдигна глава.

— Ако се вярва на думите на президента, нашата първа работа е да хванем кучия син. Това е задача номер едно. Няма да обръщаме внимание на администрацията.

— Ами ако случайно успеем да се докопаме до софтуера? Да кажем, преди Пентагона?

— Това е задача номер две.

Нат Грей пристигна по-рано в залата за конференции в „Хувър“ и прекара десетина минути в разговор с някои от членовете на комитета, преди да пристигне Ръсел. Хауърд Зоерн от федералната комуникационна комисия се пошегува, че оплакванията, които комисията е получила, били толкова много, че се наложило да отворят нова база данни. За нейното съществуване не били взети никакви мерки за сигурност с тайната надежда, че някак случайно ще бъдат изтрити. Брус Бауърс се оплака от постоянния натиск, който оказваха влиятелни бизнесмени и политици върху Министерството на търговията.

Ръсел също изглеждаше доста обезпокоена. Беше облякла поредния си костюм, този път с цвят на карамел. Нат се възхити от начина, по който подчертаваше тялото й. После си спомни за дънките и карираните ризи на Джорджия и реши, че небрежният й стил му харесва повече.

Когато Ръсел се появи, всички се придвижиха към масата и заеха местата си.

Заседанието започна с преглед на дневния ред. Питър Мартин отсъстваше.

Ръсел представи Грей:

— Ако още ле сте се срещали, Нат работи като консултант за Бюрото. Ние много ценим неговия опит. Както разбирам, Нат, твоята нова мрежа е била активирана вчера.

— Да. През последните няколко дни бях много зает.

Което си беше абсолютно вярно. След завръщането си от Атланта в Ню Йорк почти не беше спал. Но Глоубнет вече беше факт и парите започваха да се стичат, макар и не в количествата, които беше очаквал.

— Предполагам, че още не сте се сблъсквали с проблема, който засегна Интернет?

Грей огледа мъжете край масата и обясни:

— Трябва да знаете, че Глоубнет няма никаква връзка с Интернет. Нашата програма за сигурност е истинско произведение на изкуството. Не съм уведомен за възникването на такива проблеми, но съгласете се, че мрежата съществува едва от двадесет и четири часа.

Грей се въздържа от коментар за състоянието на продажбите. Ако някой искаше повече информация, трябваше да попита. В крайна сметка като консултант на Бюрото не можеше да си позволи да проявява лични търговски интереси.

— Има ли нещо друго? — попита тя.

— Преди два дни прекарах известно време с компютърните специалисти на „Чейс Манхатън“. — Той разказа за засичането на програмата за трансфер на фондове. — Накрая успяхме да открием нещо много интересно.

Вероятно знаете, че по-голямата част от вирусите се вкарват в системата като файл, който често се прикрепва към някоя програма или поддиректория, вече съществуваща в компютъра. Обикновено това са скрити файлове, тоест те не могат да се открият, когато потребителят преглежда съдържанието. В „Чейс“ не успяхме да открием никаква промяна в програмата за трансфер на файлове. Нямаше и скрити файлове. Така че от целия обем на дисковото пространство извадихме онази част, която използват оперативните системи, приложните програми и файловете с данни. Получи се разлика от почти двадесет мегабайта.

Рикардо Веласкес, експертът от Агенцията за национална сигурност, сви ъгълчетата на устата си. Вероятно това вече му беше известно.

— За система с размерите на „Чейс“ този обем е незначителен. Страхувам се обаче, че е от изключителна важност. Според нас — продължи Нат — към главната оперативна система като тумор е прикрепена скрита директория.

— Невидима, но не съвсем, така ли? — попита Веласкес.

— Да. Предполагам, че в тази скрита директория има програма, която наблюдава останалата част от системата и се намесва, когато някой прецени за нужно.

— А не убеди ли хората от „Дейс“ да се преместят в твоята нова мрежа? — попита Брус Бауърс.

Грей се усмихна.

— Може и да съм. Подозирам обаче, че няма да успеят да напуснат сегашната си мрежа без сериозни последици.

— Нали не си опитал да изтриеш скритите файлове? — попита Ръсел.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Освен това хората от банката се притесняват, че могат да изгубят всичко само ако опитаме. Засега не сме предприели нищо. Ще продължат работата си и така. В крайна сметка с програмата за трансфер на фондове отново всичко е наред.

— Допускате ли — попита Гари Хамър, — че същото се е случило и със системите на електроцентралата „Нортуест“? Електричеството беше прекъснато за десет часа, но за това време сенаторите от района са получили десет хиляди телеграми, факсове и телефонни обаждания.

— Повече от сигурно е! — отговори Грей. — Може би няма да е лошо този комитет или ФБР, или някое друго учреждение да изпрати съобщение, в което да обясни на потребителите как да проверят системите си за скрити директории. С необходимата предпазливост, разбира се.

— Веднага ще се погрижа — предложи Веласкес. — Всъщност така само ще потвърдим предупреждението, подписано със символа на намръщеното лице.

— Нат, ще ми нахвърлиш ли най-същественото? — помоли Луан.

— Разбира се.

Нейтън видя как вратата тихо се отвори и в стаята се промъкна Питър Мартин. Всички вдигнаха поглед към него.

— Съжалявам за закъснението. Изникна нещо неотложно.

Луан му се усмихна и му подаде копие от дневния ред. Мартин го взе и се настани на мястото си. Грей забеляза някаква промяна в Луан Ръсел. По време на пътуването им до Кловис тя му беше направила впечатление на студена и решителна жена, напълно отдадена на кариерата си. Дори и тази сутрин тя се държеше доста резервирано. След появата на Мартин поведението й стана съвсем друго. Грей поклати учудено глава. Не можеше да си обясни с какво Мартин може да предизвика подобен ефект. Накрая се върна към обмислянето на поведението на машините. То му беше по-близко.

Грей никога не си беше имал работа с високите етажи на властта. Джером му беше казал, че при наличието на някакъв проблем първата им работа ще бъде да създадат комисия. Така бюрокрацията се оплиташе в собствените си мрежи. Можеха да минат години, преди да намерят изход от ситуацията. Уестин беше уверен, че всички правителства са засегнати в еднаква степен. И беше абсолютно прав. А тази комисия все още се занимаваше с изясняването на собствения си статут.

— Питър — помоли Ръсел, — ти току-що се върна от Лондон. Ще ни кажеш ли какво стана на срещата?

— Разбира се. — Мартин разкопча сакото си и облегна ръце на масата. Той беше от хората, които можеха да носят костюм за хиляда долара толкова естествено, сякаш изобщо не ги интересуваше как точно са облечени. Грей винаги се беше чувствал неудобно в официален костюм, дори и сега, когато можеше да си позволи личен шивач.

Мартин изреди имената на присъстващите на срещата и продължи:

— Всички са се сблъскали със същите трудности като нас. Вече говорихме за това по-рано. Руснаците вероятно са по-малко засегнати, но само защото разполагат с ограничен брой системи и бази данни.

Що се отнася до решенията, вариантите са различни. Британците вероятно ще се заемат с хардуера. Французите ще търсят престъпника. Що се отнася до Жувармов, според мен той просто ще изчака да види нашата реакция. За израелците не съм много сигурен. Като начало решихме да създадем база данни с вероятните заподозрени. Идеята не се различава особено от твоята, нали, Луан?

— Искаш ли копия от файловете ми?

— Да, ако обичаш.

Тя се усмихна:

— Значи французинът ще я кара постарому?

— Така казва. Трябва да се запознаеш с него. Мисли, че може да се търси елемент на пацифизъм.

— О?!

Мартин им разказа за случилото се в Международния червен кръст.

— Било е подписано със символа на намръщено лице? — учуди се Зоерн. — Точно както и предупредителното съобщение.

— Не съм видял съобщението, но мисля, че символът е същият.

Грей каза:

— Не знам дали е насочено срещу войните, но по някакъв начин засяга общественото съзнание. Спомнете си за инцидента в Литъл Рок с членовете на Ку Клукс Клан.

— Или голф клубовете в Палм Спрингс — допълни Гари Хамър.

— Може да се наложи да разширим кръга на заподозрените — съгласи се Ръсел. — Току-що получих доклада на отдела по поведенчески профили. Пред всеки от вас има копие. Профилът не се различава особено от предвидения. Отделът не смята, че нашият човек има някакво отношение към мира.

— Докладът ще стесни ли обръча около престъпника? — попита Брус Бауърс.

— Възможно е. Още не знам.

Телефонът в другия край на стаята иззвъня. Веласкес стана и вдигна слушалката. Каза името си, изслуша човека отсреща и съобщи:

— Луан, отделът по компютърни престъпления е останал без базите си данни.

Давид Вайзнер беше прекарал цялата нощ в кабинета си. Успя да подремне за около час след полунощ.

Кабинетът му беше разположен близо до тайната квартира на Централния институт за разузнаване и технология. Той се намираше на гърба на една пътническа агенция във фоайето на „Хилтън“ в Тел Авив. Повечето му приятели и познати смятаха, че Давид работи в туристическата индустрия. Пътуванията му бяха достатъчни, за да поддържат това мнение.

Очите му вече сами се затваряха и той поглеждаше от време на време към кожения разтегателен диван до стената. Едва успяваше да си наложи да върне вниманието си отново към екрана.

Мониторът беше част от компютър Ай Би Ем, свързан само с електрическата мрежа. Информацията на екрана идваше от едно от дванадесетте флопита, предоставени от директора на архивите. При това предоставени с хиляди предупреждения и резерви. Директорът никак не беше доволен от факта, че тази информация може да излезе от прекия му контрол. Вайзнер знаеше, че всъщност данните далеч не покриват всички досиета в института. Базата данни му даваше само онези имена, които са свързани по някакъв начин с компютрите или високотехнологичните престъпления.

Вече преглеждаше досиетата под буква „Т“. До обяд щеше да е приключил. Тъкмо навреме, за да изпрати дискетите до Лондон с куриера на посолството.

На вратата не се почука. Всъщност щеше да е доста странно в четири часа сутринта. Вайзнер чу как в ключалката се превъртя ключ и веднага се разсъни. Стана от стола и отвори чекмеджето, в което държеше беретата си.

В кабинета влезе Исак Липцин и затвори вратата след себе си.

Вайзнер с облекчение се отпусна и затвори чекмеджето.

— Добро утро, Давид. Впечатлен съм, че работиш толкова рано.

— По-скоро късно, шефе. Силите ми са на привършване.

Възрастният човек махна със слабата си ръка към компютъра.

— Как върви задачата?

Давид взе бележника, чиито страници бяха покрити със ситно изписани имена.

— Това са файловете, които изтрих от диска.

Липцин прегледа набързо първата страница и обърна втората.

— Осемдесет имена?

— Да, господине.

— Много добре. Не мисля, че някой трябва да знае за досиетата на тези хора.

Изтритите файлове от дискетите за Лондон включваха имената на учени и администратори, които работеха за някои от най-големите компютърни и софтуерни корпорации в света — „Ай Би Ем“, „Хюлет-Пакард“, „Майкрософт“, „Диджитал“, „Сторидж Дейта“ и други. Вайзнер разбираше защо институтът събира подобна информация и нежеланието на Липцин да популяризира този факт.

Но едва ли само това можеше да бъда причина за личното посещение на шефа в кабинета му, и то по такова време.

— Има ли някакъв проблем, господине?

— Да, така изглежда. Направи ли копия на файловете, преди да ги изтриеш?

— Не. Директорът на архивите ме увери, че това не са единствените екземпляри.

— Да, но това беше вчера сутринта.

— Какво?!

— Изглежда, че сега ти притежаваш цялата ни електронна база данни и току-що си изтрил осемдесет от най-важните ни файлове.

Статията беше кратка, но интересна. Щяха да изникнат доста противоречия. Ефектът можеше да е зашеметяващ.

Сега остава само да се прехвърли в оперативната система. Трансфер на файл „Глиган“. Добре. „Ю Ес Ей Тудей“ ще си има доста проблеми, ако се опита да не отпечата тази статия. Ако искат да я изтрият, няма да могат да отпечатат нищо друго.

Ръсел внимателно прочете съобщението и го върна обратно.

— Добре, Дарел. Изпрати го.

— Да се надяваме, че нашето компютърно чудовище няма да го изяде.

— Да се надяваме.

— Добре е, че успя да накараш другите също да го подпишат. Трябваха й почти три часа, за да убеди представителите на виртуалното общество, че е в техен интерес този път да застанат на страната на правителството. Компютърният отряд за извънредни престъпления искаше да играе по-голяма роля. В замяна на това обеща да представи списък на пробивите в сигурността на компютърните системи за всички засегнати агенции.

— Как върви работата?

Монтгомъри погледна към работната зала. Хората се бяха пръснали на малки групи. Включваха новите компютри, зареждаха приложния софтуер и правеха копия на дискети. Върху бюрата и пода бяха разхвърляни кашони, целофан, стиропор и малките книжки с упътвания за работа.

— Тези компютри стопиха целия ни бюджет, Луан.

— Ще се намери кой да ги плати.

— Извадихме страшен късмет, че копирахме повечето от файловете си на дискети за разузнавателните екипи. Според мен ще успеем да възстановим всичките си досиета.

— Нареди на екипите да държат компютъра с данните далеч от мрежата. Нека се свързват в системите само с устройство, което не съдържа никаква информация.

— Вече го направих.

— Извинявай. Този тип ме прави истинска параноичка.

— Вярвам ти.

Монтгомъри се върна в работната зала. Ръсел вдигна телефона и набра Ленгли.

— Кабинетът на господин Мартин.

— Норма, тук е Луан. Шефът ти там ли е?

— Ще го открия.

След няколко минути Луан най-после чу гласа му. Стомахът й се сви. Питър често я караше да се чувства така.

— Здрасти, Луан.

— Съжалявам, че не можахме да поговорим повече сутринта.

— Много ли е лошо? — попита той.

— Ще се оправим. За щастие почти цялата информация за заподозрените беше на дискети.

— Обаче здравата се уплаши, нали?

— Повече ме е яд. Толкова съм свикнала, че съм в безопасност, че данните ми са в безопасност. Дори и не се сетих да се защитя.

— Да. Момчетата от отдела по наука и технологии са в кабинета ми. Искаме да защитим някак Управлението.

— И вие ли сте загазили?

След дълга и звучна въздишка Мартин продължи:

— Да, така е. Опитват се да ми кажат, че в оперативната ни система има двадесетмегабайтов файл, който не могат да открият. Не само че не знам какво е това мегабайт, а и изобщо не разбирам за какво, по дяволите, говорят!

Ръсел се опита да му обясни за какво беше говорил Грей преди появата му сутринта.

— Знаеш ли къде е отседнал Грей?

— В „Мейфлауър“.

— Ще накарам някое от тези момчета да му се обади.

— Добре, тъкмо ще си поделим таксата за консултация.

— Значи може да ми излезе много скъпо — предположи той.

— Той взима по долар на година.

— Боже, ще обеднея с половин долар.

— Струва си. Ще ме заведеш ли на вечеря?

Той изобщо не се поколеба.

— Ще те чакам пред сградата в пет и половина.

— Ще бъда там.

Тя затвори и се наслади на предстоящото. Не беше много сигурна какво точно очаква. Знаеше, че е нещо хубаво, а в момента наистина имаше нужда от нещо такова.

Завъртя се на стола си и погледна навън през прозореца. Късното следобедно слънце се криеше зад бетонните сгради. Сигурно след час щеше да започне да вали сняг. Гледката обаче ни най-малко не понижи настроението й.

С периферното си зрение видя мигащата лампичка на компютъра. Завъртя се отново с лице към монитора. Имаше електронна поща.

Извика съобщенията на екрана.

Първото беше от Веласкес. Искаше да се срещнат в десет сутринта на другия ден. Бързо написа отговора си и го изпрати.

Второто беше с номер 6AB11897, но останалото нямаше никакъв смисъл. Няколко минути тя се взираше в безсмислиците и се опитваше да разбере какво означават.

Колкото и внимателно да се взираше, не успя да проумее нищо. За това продължи да чете:

Ренегата!

Луан бързо извика комуникационната си програма. Щракна върху менюто с файлове и прегледа съдържанието. Там беше, файл с име „ren“.

Прекара съобщението през декодиращата програма, като използваше ключа „ren“. Буквите веднага се подредиха:

По дяволите!

Никак не й се искаше да отлага срещата си с Питър.