Натиснете Enter ако смеете…

Двадесет и трета глава

Онези съобщения… Бяха навсякъде. Някой търсеше Ренегата. Какъв беше обратния адрес? Аха.

Познато място. Защитата им не струва нищо. Да проверим електронната поща… внимателно… ето го! А сега на работа.

Така. Да му пуснем Carp2! Боже, нищо не става!

Хайде де! Не може да е толкова трудно! Давай!

Ето! На екрана излиза нещо.

Добре тогава. F1! Да му покажем кой е по-добрият! Да? Не. По дяволите!

Мартин пристигна на летището „Шарл де Гол“ още в осем часа вечерта, но следващият полет от Париж до Цюрих беше чак в девет сутринта. Реши да не търси хотел. Отби се в ресторанта на летището да хапне. Храната имаше вкус на пластмаса въпреки безкрайните суперлативи за френската кухня.

Купи си „Ню Йорк Таймс“ и прочете всички статии, свързани с трагедиите в Южна Америка, Корея и Сингапур. Смъртните случаи не бяха малко. Едва ли можеха да се нарекат нарочни, но така или иначе бяха свързани по някакъв начин с компютърните инциденти. Най-много жертви бяха взели автомобилните злополуки и крахът на банковите институции. Чартърен „Боинг“-737 се беше опитал да се измъкне от летището в Сеул при гъста мъгла. Няколкото бизнесмени на борда му бяха загинали. Общо кризата беше отнела 532 човешки живота. Ранените наброяваха няколко хиляди, но точната бройка не се знаеше от никого. В Корея радиокомуникациите бяха възстановени. Демилитаризираната зона още се държеше.

Малко след три през нощта пейджърът му избипка. Трябваше да се обади у дома.

Предположи, че „у дома“ означава Ленгли.

Беше Креншоу.

— Станало ли е нещо, Том? — Мартин беше оставил подробни инструкции на заместника си.

— Може да се каже. Първо, забеляза ли модела на атаките?

— Какво имаш предвид?

— Южна Америка. Цял континент. Южна Корея. Държава. Сингапур. Град-държава.

Не, Мартин не беше обърнал внимание.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво следва според теб?

— Някой голям град.

— Някакви предположения?

— Не. Но нещо ми подсказва, че ще бъде в Щатите.

— Трябва да го обмисля. Друго?

— Давид Вайзнер е напуснал Тел Авив с тридесет дути от елитните части в два и половина твое време.

— Кучият му син!

— В два и четиридесет от Марсилия са излетели четири хеликоптера с още тридесет души от френската армия. Информаторът ни твърди, че Голоаз е с тях.

— И закъде са се разбързали?

— Помолих Агенцията за национална сигурност да ги проследи. Не знам след колко време ще получа доклада.

— А сети ли се да попиташ…

— Швейцарците ли? Разбира се. Измъкнах няколко души от леглата им. Май не им стана много приятно. Не са в течение. Не са променяли споразуменията си с Франция и Израел и не допускат присъствието на военни части в страната. Нямат уговорени учения. Успях да ги поразмърдам. Мисля, че доста се разтревожиха.

— Значи ще влязат тайно?

— Така изглежда. Вероятно очакват, че ще могат да се измъкнат най-много след час или два.

Мартин се опита да си представи картата на региона.

— А сега ме слушай внимателно, Том. Хеликоптерите няма да могат да направят курс от Марсилия до Цюрих и обратно.

— Знам. Ще трябва да заредят гориво някъде по пътя.

— И да се срещнат с израелците. Четири хеликоптера са прекалено много само за тридесет души. Значи двете групи ще пътуват заедно.

— Прав си. Картата е пред мен. Какво ще кажеш за Лион?

— Възможно е. Заеми се с това, Том. Ще ти се обаждам по телефона възможно най-често. Искам да знам какво става.

— Кога ще напуснеш Париж?

— Чак в девет сутринта. Но ще се опитам да направя нещо.

— Добре. Ще понатисна малко АНС. Искаш ли да говоря с шефа?

— Да. Човек винаги трябва да си пази гърба, нали така? Господи!

— Какво?

— Ще бъде щат.

— Не разбирам.

— Моделът, Том! Няма да е град. Щат!

— Чудесно. Това намалява възможностите до петдесет.

Нещо се въртеше в главата на Питър. Той дръпна слушалката настрана и се замисли.

— Питър? Питър, там ли си?

Как не се сети по-рано!

— Том, веднага се обади на Луан Ръсел от ФБР. Сигурно сега си е у дома. Кажи й за модела и я остави да определи щата. Трябва да ги предупредим!

— Да ги предупредим? Естествено. Но как ще определи щатът?

— Ще бъде този, в който живее информаторът й. Оня тип, който успя да проследи Намръщения. Той ще се опита да го отстрани, като удари целия щат.

— Звучи логично, Питър. Ще й кажа.

— Добре. Ще се чуем по-късно. — Мартин прекъсна връзката. Извади от джоба си миниатюрния си електронен бележник. Още един проклет компютър! Написа само „СО“. Синята Орхидея. На екрана веднага се появи телефонният й номер.

Питър старателно набра цифрите.

Телефонът иззвъня седем пъти, преди да чуе сънения й глас.

— Ало?

— Марго, любов моя.

— Кой е?

— Който те обича.

— Ще затворя!

— Който ти купува коли.

— Питър?

— Значи си спомни.

— Питър, къде си? Какво искаш? Защо се обаждаш?

— Налага се да пуснеш в ход връзките си, и то възможно най-бързо.

— Андре не е тук.

— Не ми трябва Андре. Ти познаваш достатъчно хора.

— Но Андре…

— Хайде още сега да изчистим едно недоразумение, Марго. Наясно съм, че Андре знае за Синята Орхидея.

— Какво?

— Играеш двойна игра, но това не ме притеснява. Щом продължавам да ти купувам нови ситроени…

— Питър, аз… Какво искаш?

— Самолет. Чартърен полет. Ще си платя.

— Остави ми телефона си. Ще видя какво мога да направя.

— Позвъни на пейджъра ми. Намирам се на „Де Гол“.

Мартин затвори телефона и се разходи из чакалнята. Когато минаваше край ресторанта, в който беше вечерял по-рано, усети миризмата на ароматизиран тютюн и надникна вътре.

Охо! Каубоят! Седеше на една от масите пред чаша кафе, пушеше лулата си и четеше нещо.

Какво по-хубаво от това! Голоаз трябваше тепърва да издири точното местоположение на „Датекс“-Цюрих. Мартин също имаше адреса, разбира се, но разполагаше с по-малко време.

Той бързо влезе в ресторанта, отиде до масата и почука с кокалчетата си.

Грей вдигна глава, намръщи се, после се усмихна.

— Здравей, Питър. Каква изненада!

— Закъде пътуваш, Нат?

— За Цюрих. Вчера изпуснах полета си. Следващият е чак в девет сутринта.

— Защо отиваш в Цюрих?

— Ами… по лична работа.

— Хайде стига. Трябва да знам.

— Нещо там не е наред. Искам да… измъкна един приятел, преди да е станало късно.

— Ела с мен. Уредих чартърен полет.

— Том Креншоу? Не се познаваме.

Луан се прибра в апартамента си едва преди петнадесет минути. Страхотно изморена. Дори не беше успяла да се съблече. Седеше в хола по сутиен и панталон. Искаше само да вземе душ и да си легне, не да говори с някакъв тип, когото отгоре на всичко не познава.

— Аз съм един от заместниците на Питър Мартин. Току-що говорих с него.

— Къде е той? Опитах се да се свържа…

— В Париж.

По дяволите! Той ще отиде направо в офиса на „Датекс“. И Намръщения ще даде ход на поредната верижна реакция!

— Трябва да говоря с него! — каза тя. — Веднага!

— Може да мине доста време, преди да се обади…

— Предайте му следното съобщение: Ако се опита да…

— АГЕНТ РЪСЕЛ!

Тя млъкна.

— Какво?

— Има някои неща, които не разбирате. Питър е изпълнявал такива задачи и преди. Той знае какво прави. Аз трябва да ви предам съобщение.

— Слушам.

— Първо, от време на време и на мен ми хрумват някои добри идеи. Питър обикновено ги доразработва и накрая влизат в работа.

Какви ги говори?

Той й обясни за модела в атаките на Намръщения. Тя се съгласи. Интересно беше задържането на нивото. Цяла Южна Америка разполагаше със същата по обем и сложност компютърна мрежа като Корея и Сингапур. На пръв поглед ефектът беше по-мащабен, но не изискваше по-високо ниво на намеса.

— Реших, че ще последва удар върху някой град. Питър обаче смята, че ще е цял щат.

— Да, но…

— Той е убеден, че ще бъде щатът на информатора. Склонен съм да се съглася с него. Ако Намръщения реши, че е застрашен по някакъв начин, той ще унищожи електронните и телефонни системи в щата и така ще го свали от Интернет.

— Боже! Звучи логично.

— Не знам доколко ще помогне, ако предупредите властите, но поне можем да опитаме.

— Най-много да мобилизират полицията. Или националната гвардия. Да поддържат реда и контролират движението по пътищата.

— Да, сигурно ще помогне. Само кажете щата.

— Не е ли по-добре да защитим всички?

— Съмнявам се президентът да стигне толкова далеч. Не го познавам много добре.

— Ясно. Ще видя какво може да се направи.

Тя хвърли мобифона на дивана, седна пред компютъра и написа адреса на Кейси.

Дълга пауза.

Луан си записа номера, взе мобифона от дивана и тръгна към спалнята. Още беше полуоблечена. Намери си джинсите и набра домашния номер на шефа си. Никога досега не се беше налагало да го безпокои по това време.

Обади се жена му. Луан се представи.

Директорът отговори почти веднага.

— Слушам, агент.

— Сър, налага се да се срещнем. Възникнаха някои усложнения, които изискват одобрение от най-високо ниво. И то бързо.

— Тръгвам веднага.

Тя потърси Монтгомъри. Още не се беше прибрал у дома. Набра номера на мобифона му.

— Връщай се в службата, Дарел. Трябва ни сателитен канал за Конрад. — Тя му обясни от какво точно се нуждае Ренегата и как може да се свърже с него.

Валеше силен сняг. Конрад се подхлъзна няколко пъти, докато се катереше по склона. Веднъж фенерчето се изплъзна от ръката му и трябваше да се върне назад, за да си го вземе. Джобовете му бяха претъпкани с различни инструменти и от време на време ги опипваше, за да се увери, че не е загубил нещо.

Беше тъмно като в рог. Нищо не се виждаше. Снежинките се блъскаха в лицето му. Виеше му се свят. Понякога дори не можеше да прецени дали се изкачва, или спуска.

Искаше му се да беше получил информацията поне няколко часа по-рано, но оценяваше старанията им да накарат техниците да се размърдат. Знаеше само, че след малко ще бъде на един от сателитите на Агенцията за национална сигурност.

Лъчът на фенерчето неотлъчно следваше кабела. Това беше единственият му ориентир. Стори му се, че вървя два часа, преди да стигне до антената. Всъщност знаеше, че не може да са били повече от двадесет минути.

Зад дърветата под снега имаше стара стълба. Той я измъкна и след няколко минути успя да я изравни върху антената. Чинията беше три метра в диаметър и стълбата му трябваше, за да стигне до централната ос. Извади отвертката и ключа от джоба си. Наложи се да свали ръкавиците и студът веднага скова пръстите му.

Целият трепереше. Минаха цели двадесет минути, преди да успее да махне модула. Прекара кабелите към гърба на чинията и ги пъхна в специалната дупка.

После хвърли стълбата обратно сред дърветата и отдели още десетина минути за дооправяне на кабелите. Когато се увери, че са свързани както трябва, изолира внимателно жиците. С помощта на ключа разхлаби всички болтове, които държаха чинията. Захапа фенерчето в уста и се опита да я завърти в правилната посока с помощта на компаса. Отне му доста време, докато успее.

Затегна болтовете и внимателно я провери пак. Работеше безпогрешно.

Готово.

Докато слезе по склона и се върне в хижата, лицето му беше изтръпнало от студа. Беше съдрал шубата си на някакъв клон. Застана пред печката, докато се постопли.

Отиде при компютрите и изгуби още цял час в доизкусуряване на нещата. Изпрати съобщение на Юпитер само за да провери как действа. Всичко беше наред.

Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн току-що беше модернизирана.

Андре Голоаз смяташе, че вече е прекалено стар за подобни приключения.

Жан Дювалие беше очарован.

— Ето! Ето! С всеки изминал ден вярата ми в теб нараства, Андре. Давам ти тридесет дни, и ти никога не превишаваш срока!

— В момента не разполагаме с никакви доказателства. Този Уестин е само предполагаем заподозрян.

— Ти го хвани, после ще намерим доказателства. Заставаш начело на френската група. Това ще бъде наградата ти.

— Предпочитам да мина без награда — запротестира Андре.

И ето сега беше тук, мръзнеше на изоставената магистрала близо до Безансон на четиридесет километра от швейцарската граница и на около двеста километра от Цюрих. Като за почетен лидер на групата Андре беше прекалено незаинтересован от подробностите на операцията. Беше оставил всичко в ръцете на полковника и сега чакаше на студа, загърнат в старото си палто. Отказа да облече топлата черна униформа на командосите. Той беше следовател, а не войник.

До него отстрани на магистралата стоеше огромният C-130 „Херкулес“, с който пристигнаха Давид и израелците. По-нататък в редица чакаха хеликоптерите. Командващите от двете националности разучаваха картите, преценяваха внимателно всеки ход и пресяваха информацията, събрана от шпионите им. И естествено, се опитваха да свикнат един с друг в името на общата им цел. Според Голоаз не биваше да се стига до ситуацията, когато едната ръка няма да знае какво прави другата. Такова развитие на нещата не беше от полза за никого.

Командосите се бяха събрали близо до хеликоптерите и усърдно почистваха и проверяваха оръжията си. Андре знаеше, че сред тях трябва да има пет или шест първокласни компютърни експерти.

Небето беше оловносиво, всеки момент заплашваше да завали сняг. Но сега нищо не можеше да ги спре.

Вайзнер беше в отлично настроение. Той излезе от самолета и застана до него. Носеше специалната черна униформа. Никой сякаш не си даваше сметка за опасностите и усложненията от такава военна инвазия посред бял ден.

— Това е замък, Андре.

— Не те разбирам, Давид.

— „Датекс“ е разположена в стар замък. Военните още работят по стратегията. Всичко ще мине гладко.

— Аха. Значи ще трябва да превземем някаква крепост? — Голоаз по-скоро очакваше огромен небостъргач от бетон и стъкло.

— Ще бъде истинско предизвикателство. В каменната стена има масивна врата, която може да ни затрудни малко. Дворът е прекалено тесен за хеликоптерите. Покривът е стабилен, но прекалено стръмен. Сигурно ще атакуваме кулите.

— Докато аз се разхождам из парка — каза Голоаз. — Но това е смешно, Давид. Шестдесет въоръжени до зъби мъже срещу само един очилат експерт и неговия компютър.

— Забрави ли какво може този компютър, Андре?

— Не съм. Но не ми се вярва да го е пригодил и за ръкопашен бой.

— Има сензори.

— Сензори?

— Разузнаването доложи, че цялата околност е натъпкана с камери и сензори. Което означава, че той е предвидил и е готов за бъдеща атака.

— Може би този човек все пак знае какво върши, Давид.

След реконструкцията на антената Конрад прегледа внимателно цялата информация, с която разполагаше за Глоубнет.

Търсеше някаква улика.

Не можеше да няма. Подсъзнателно хората често допускаха грешки. Като оня тип от „Компсистемс“ например, чийто потребителски код беше Монтана. Паролата за достъп беше съставена от разбърканите букви на Билингс, естествено плюс добавени произволни цифри.

Егоистите — а Конрад не си правеше илюзията, че е изключение — ужасно се гордееха с работата си. Дали по-натрапчиво или не, те винаги намираха начин да се рекламират, търсеха признание и слава. В далечното минало, още когато потребителският му идентификатор беше Ренегат, и той се ръководеше от същите мотиви.

Беше сигурен, че рано или късно ще успее да открие слабото място. Погледна часовника на втория монитор. Вероятно нямаше да има достатъчно време да попречи на Намръщения да удари щата.

Няколко часа отдели само за структурата на софтуера на „Компсистемс“, но остана разочарован. Нищо интересно.

После прочете договора и инструкциите за абонатите на Глоубнет.

Два пъти.

Нищо.

Вече имаше представа за програмирането на „Пелъс Гард“ с изключение на блокираните файлове. Прочете съсредоточено всеки ред, сякаш цифрите изведнъж можеха да му подскажат отговора.

Но сгреши.

Върна се в хола. От уредбата гърмеше гласът на Алън Джексън. Конрад застана до печката и се опита да подреди мислите в главата си.

Вече беше прочел абсолютно всичко за новата мрежа.

Или може би не?

Смътно се сети за рекламата в бюлетините преди откриването на Глоубнет.

Не беше ли в Уърлд Уайд Уеб?

Конрад забърза обратно към компютъра и стартира програмата-навигатор.

След няколко минути получи номера на страницата в Уеб. Извика я на екрана. Голямата жълта пеперуда размаха крила и отстъпи място на някакъв тип, който се представи за Нейтън Грей и под ритмичния приглушен музикален съпровод започна да изброява вълшебствата на Глоубнет.

И изчезна.

Конрад го пусна отново. Наведе се близо до монитора и впери поглед в образите.

Изгледа го цялото до края.

И после пак.

И разбра.

Беше толкова просто!

Облегна се назад и шумно въздъхна. Сега щеше да пипне Намръщения на собствената му територия. Щеше…

Светлините в къщата примигнаха и угаснаха.

Алън Джексън млъкна.

Не беше честно!

До 08:01:01 имаше още толкова време!

Двадесет и четвърта глава

Бялата лампа на покрива на международното летище в Денвър, която се виждаше от стотици мили разстояние и помагаше на пилотите да се ориентират, угасна. Светлините край пистите също.

Пилотът на самолет, излетял от летището в Аспен, тъкмо приземяваше машината си в Денвър. Той внезапно загуби ориентация и самолетът тежко се блъсна в гладката бетонна повърхност на пистата и продължи да се влачи по корем. Дясното крило се пречупи и корпусът се преобърна.

Генераторите се включиха почти веднага, но светлините бяха значително по-слаби отпреди. Пожарните коли веднага бяха алармирани.

Телефонната система на „Ю Ес Уест“, която покриваше района на целия Среден запад изгуби контрол върху линиите. Хората, които говореха в момента, а сред тях имаше и доста дежурни от редица държавни и правителствени учреждения, не бяха прекъснати. Компанията успя да предупреди голяма част от тях да не затварят след приключване на разговорите. Тази нощ всички компютърни системи, които използваха телефонни връзки — от Колорадския университет в Боулдър до Отдела за обработване на информация — останаха включени в мрежата. Техните оперативни системи и бази данни започнаха да се саморазрушават и след пет минути вече не съществуваха.

Компютърът на Националния център за атмосферни проучвания, свързан с новата високоскоростна мрежа заедно с останалите четири суперкомпютъра, остана незасегнат. Машините бяха отделени от Интернет само преди няколко дни.

Компютрите, които контролираха движението по пътищата, оправдаха опасенията и блокираха, но в крайна сметка това се оказа по-скоро второстепенен проблем. Тези, които регулираха снабдяването с електричество в „Руръл Илектрик Асосиейшън“ и „Пъблик Сървис Къмпани“, бяха унищожени. Процесорите им изгоряха и десетки градове останаха на тъмно, включително и уличното осветление и светофарите във Форт Колинс, Лавлънд, Грийли, Денвър, Лейкуд, Ингълуд, Орора, Касъл Рок, Колорадо Спрингс и Пуебло. По цялото протежение на Фронт Рейндж на Роки Маунтинс.

Болниците веднага се прехвърлиха на резервните генератори, но сметките и диагнозите в компютрите отначало се объркаха, после окончателно изчезнаха.

Този път частните потребители също не бяха пощадени. Всеки персонален компютър, свързан с мрежата, изгуби зрението си — монитора, а малко след това и процесора. „Гуд Таймс“ се разпространи със светкавична скорост. Пораженията бяха огромни.

Седемнадесета улица, финансовият център в Денвър, беше ударена особено тежко. Банки, собственици и брокери останаха на нула. До следобед същия ден пазарът престана да съществува.

Федералният център, където бяха разположени дузина различни агенции, изгуби всичко. Информация, събирана години наред и отнасяща се за различни изследователски проекти в области от селското стопанство до социологията, беше безвъзвратно унищожена. Файловете на държавния институт за горите и Министерството на земеделието, свързани с федералните гори и национални паркове, се превърнаха в електронни безсмислици.

Централизираната административна система изгуби данните на стотици граждани. Вноските за пенсионните фондове, годините трудов стаж, всичко просто изчезна от паметта на компютрите.

Големите корпорации — „Локхийд-Мартин“, „Гейтс Ръбър“, „Ай Би Ем“, „Теледайн“, „Хюлет-Пакард“ и стотици други наеха компютърни професионалисти, които щяха да останат шокирани от загубата на административните, изследователски и прочие бази данни. Тъй като голяма част от информацията беше останала само в писмена форма, щяха да са им нужни години, преди да успеят да възстановят всичко.

Първокласната отбранителна база на северноамериканските отбранителни военновъздушни сили в планината Шайен Маунтин в Колорадо също пострада. Всички видео, аудио и информационни връзки се разпаднаха. Голяма част от антените се стопиха от свръхелектричеството, което ги удари.

И, естествено, някои групи — като Колорадските патриоти — останаха много доволни от случилото се. Те никак не обичаха правителството.

В единадесет и половина вечерта Ръсел и директорът на ФБР се срещнаха с директора на централното разузнаване, началника на президентската канцелария и съветника по въпросите на националната сигурност в кабинета в източното крило на Белия дом.

Мъжете сякаш приеха с нежелание предвидения сценарий, базиран само на недоказаната теория за съществуването на модел при атаките. Единствените аргументи в полза на твърдението бяха, че Конрад живее именно в Колорадо и че няколко района в света продължаваха да страдат от действията на Намръщения.

— Значи разполагаме с няколко часа? — попита съветникът.

— Доколкото знам, атаките започват в осем часа сутринта.

— Да, сър, но този случай е малко по-различен. Досега Намръщения е действал импулсивно и не е бил в конфликт с никого. Няма начин сега той да не поиска да го обезвреди възможно най-бързо.

Съветникът отиде да събуди президента. До полунощ той беше говорил по телефона с губернатора на Колорадо, а шефът на личния му щаб предупреди федералните части в щата, включително и онези във Форт Карсън, близо до Колорадо Спрингс. Кадетите от военновъздушната академия и пилотите от базата „Питърсън“ бяха вдигнати на крак. Националната гвардия получаваше нареждания.

Луан се опита да си представи телефонните разговори в Денвър. Обаждаха се на полицейски началници, пожарникари и шерифи. Полицаи, детективи и какви ли не експерти бяха измъквани от леглата си посред нощ. Войници, полицаи и пожарникари щяха да са нащрек в целия район.

Федералните служби също реагираха. Агенти на ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, и представители на Министерството на финансите веднага се отправиха натам.

Обаче времето, с което разполагаха, се оказа крайно недостатъчно. Когато Колорадо беше ударен, нещата още далеч не бяха подготвени.

Ръсел и Монтгомъри се върнаха в кабинета й. Голяма част от агентите вече бяха там, когато докладите започнаха да пристигат. Линиите с отделите в Денвър и Колорадо Спрингс бяха заети в момента на удара и останаха отворени. Бяха в пряк контакт и с екипа в „Локхийд — Мартин“. Най-голямата отбранителна компютърна система беше съсипана.

Кабинетът й се беше превърнал в команден център, но нямаха абсолютно никаква власт. Луан и Дарел нервно се щураха нагоре-надолу и четяха набързо скалъпените доклади. Шефът непрекъснато говореше с директора на централното разузнаване и съветника.

— Току-що по радиото получихме информация от международното летище в Денвър — каза Дарел. — Четирима са загинали и още петима са ранени на самолета, който не успя да се приземи.

Сесили Амброуз откъсна най-горната страница на бележника си и й я подаде.

— Повечето шерифи и полицейски началници докладват, че радиостанциите в колите им не работят. Компютъризираната система за идентификация на престъпници вече не съществува.

— Електрическите компании не са в състояние да функционират — обади се и Джими Морган. — На много места подстанциите са се запалили, опитват се да изключат външните захранващи източници.

Друг агент извика:

— Полицията в Денвър е регистрирала повишена криминална активност. Бандите започват да се развихрят.

— Станциите в планината Лукаут са унищожени от свръхнапрежение на тока. Няколко радио и телевизионни станции буквално са изолирани.

„Хайде, Ренегат! Направи нещо!“ — каза Луан на себе си.

Дарел я погледна въпросително.

— Но това е замък! — учуди се Мартин и намали скоростта на взетия под наем фиат, когато наближиха огромната порта.

— Не ти ли казах? — попита Грей. — Пропуснал съм. Защо? Толкова ли е важно?

— Някои хора май доста ще се изненадат.

Двамата с Грей бяха прекарали ужасна сутрин. Питър си беше представял как тържествено се приземява в Цюрих на борда на някой луксозен самолет. Оказа се обаче, че Марго успя да им намери само някакъв потрошен „Пайпър Чероки“, пилотиран от бивш легионер, който явно обичаше силните усещания.

Мартин се чувстваше малко неадекватно от адреналина, отвратителното пътуване, недоспиването и занемарения си външен вид.

Хубавото беше, че мястото още не гъмжеше от въоръжените сили на двете съюзили се нации.

— Мога ли да вкарам колата вътре?

— Разбира се.

И Мартин просто мина през широко отворената порта, като не забрави да отбележи, че тя беше направена от двадесет сантиметра дебели греди и висеше на четиридесетсантиметрови железни панти. Влезе в малкия двор. Зави наляво, паркира фиата пред гаража и двамата с Нат слязоха.

Когато наближиха масивната входна врата, тя се отвори и на прага застана мъж, облечен със сини панталони, светложълта риза и синьо сако.

— Нат! Каква приятна изненада!

— Добро утро, Джером.

Грей ги представи един на друг.

— С компютри ли се занимавате, господин Мартин?

— Напоследък повече от обикновено — отговори Питър.

Уестин тъжно поклати глава.

— Да, разбирам. Особено след случилото се в Съединените щати.

— Какво? — извика Грей.

— Не знаете ли?

Мартин беше говорил с Креншоу два пъти през нощта, последния път малко преди да наемат колата. Креншоу не спомена нищо за Щатите.

— Доколкото разбрах, в Колорадо има някакви проблеми — каза Уестин. — Хайде, заповядайте вътре. Сигурно сте гладни.

Изведнъж Мартин изпита сериозни съмнения. Този тип да е компютърен маниак? Невероятният ум, който седи зад разрушаването на Интернет?

Повече му напомняше за продавача в магазина, откъдето купуваше ризите си.

Последваха Уестин през дъбовата врата в уютния коридор. Мартин и Грей свалиха палтата си. Обстановката беше повече от впечатляваща.

Тръгнаха надолу и наляво и влязоха в удивителен кабинет. Мартин не беше виждал нищо подобно. Помисли си, че ще падне голям майтап, ако Вайзнер и Голоаз се опитат да минат пред онези двадесетсантиметрови порти, при условие че отзад има огромен прозорец, който може да се счупи само с един удар.

Уестин махна към столовете край стъкленото бюро и изчезна зад вратите в задната част на кабинета. След няколко минути се върна със сребърна каничка и чаши. Наля им кафе.

— Тук ли е Джорджия? — попита Грей.

— Трябва да е някъде горе. Напоследък непрекъснато си блъска главата над онези скрити програми. Всички решихме, че е разрешила загадката още когато откри символа на намръщеното лице. Вече й позвъних. След малко ще слезе при нас. Заповядайте, господа.

Съмненията на Мартин се увеличаваха с всяка изминала минута.

Той взе чашата си и опита кафето. След дългите часове на онзи малък самолет му се стори направо божествено.

— И така, господин Мартин, сам ли работите или за някоя по-голяма агенция?

— Е, не е чак толкова голяма — пошегува се Мартин. — Централното разузнавателно управление.

— О! — усмихна се Уестин. — Започвам да разбирам.

— Проследихме Намръщения. Всички следи водят към „Датекс“-Цюрих.

— Сериозно!?

— Напълно. Източниците ни…

— Оттук ли работи, или само използва системите ни?

Мартин не знаеше как да отговори на въпроса му. Грей му помогна:

— Още не знаем, Джером. Говорихме с Питър на път за насам. Наистина има основание за тревога. Французите и израелците скоро ще бъдат тук.

Уестин се усмихна.

— Значи трябва да сложим допълнителни прибори за обяд?

Ревът на моторите и шумът от въртенето на перките не позволяваха да се води никакъв разговор. Вайзнер и Голоаз седяха в мълчание близо до вратата на хеликоптера.

Наблюдаваха мълчаливо красивия пейзаж, тъй като пилотът държеше машината възможно най-ниско, за да избегне засичането на радарите. Вайзнер беше сигурен, че фермерите обаче веднага ще уведомят властите и скоро швейцарците ще са по петите им.

Военните вече бяха разработили стратегиите и когато жълтата лампа над задната врата светна, войниците станаха и хванаха въжетата, готови за скок.

Когато хеликоптерът намали скоростта, Вайзнер се обърна и погледна през тясното прозорче. Дръпна Голоаз и извика:

— Ето го замъка!

Сградата беше особено внушителна. Успяха да я разгледат добре, когато хеликоптерът закръжи над нея. Останалите три машини бяха точно зад тях.

Вайзнер забеляза грамадния прозорец отзад, изрязан в каменната стена. После видя, че огромната порта отпред е широко отворена. На входа на замъка чакаха трима мъже.

Пилотът не знаеше какво да прави. Той попита нещо френския полковник и полковникът се наведе въпросително над Голоаз.

— Нека просто го приземи! — нареди Андре.

Когато хеликоптерът докосна земята, Вайзнер хвана дръжката на вратата и я дръпна встрани. Двамата с Голоаз слязоха първи. Скочиха на покритата със сняг площадка. Перката беше вдигнала истинска вихрушка. Нямаше никаква видимост.

Мъжете несъзнателно наведоха глава и се затичаха към замъка.

Вайзнер напрегнато се взираше през снежната пелена. Когато най-после позна човека на входа, извика:

— О, по дяволите!

— Да — каза Андре. — Удивително как винаги успява, нали?

Джером безкрайно се забавляваше от всичко това.

Когато двамата мъже тръгнаха към тях, останалите три хеликоптера също се приземиха и вдигнаха огромен облак сняг. Единият беше облечен с черна униформа, барета и стискаше под мишницата си автомат. Другият пък носеше обикновени панталони, скъпи обувки и доста износено палто.

Когато стигнаха до вратата, мъжът от ЦРУ попита:

— Закъде си се издокарал така, Давид?

Онзи само поклати глава.

Мартин ги представи:

— Господин Джером Уестин, Андре Голоаз от френското разузнаване и Давид Вайзнер, представител на правителството на Израел. Андре, Давид, това е Нат Грей от „Компсистемс“, Атланта.

— Добре дошли в „Датекс“, господа — поздрави ги Джером.

— Както разбирам, преследвате някакъв престъпник.

Не искаше да прозвучи толкова саркастично, но при дадените обстоятелства нямаше друг начин.

Французинът въпросително погледна Мартин.

— Вече обясних на господин Уестин какъв е проблемът — каза Мартин.

— Ще имате ли нещо против — започна Голоаз — малко да поразгледаме замъка?

— Но моля ви, стига да не вкарате цялата тази армия вътре.

Израелецът обясни:

— С нас има компютърни експерти, които ще се радват да хвърлят едно око на софтуера ви.

— Това — каза Джером — е съвсем друга работа. Моят софтуер е защитен от закона за авторските права и всички останали закони на тази страна. Той е частна собственост и нямам намерение да ви го показвам.

— Значи не можем да видим програмите?

— Не, господин Вайзнер, не можете.

Давид присви очи.

— Съветвам ви добре да си помислите!

Мартин ги прекъсна:

— Давид, господин Уестин е в Швейцария напълно законно. А ти?

— Питър, на чия страна си? — ядоса се Вайзнер.

— Мога, естествено, да ви предложа алтернатива — обади се Уестин. — Ще продам софтуера на Франция или Израел, както се разберете.

— Какво? Колко?

— Мисля, че два милиарда американски долара са напълно достатъчни.

Голоаз и Вайзнер се спогледаха.

Мартин каза:

— Ето, вече имаме диалог. Андре, би ли заповядал на хората си да изключат двигателите на хеликоптерите, за да се чуем. Предлагам всички да влезем вътре и да видим дали разстоянието между нула и два милиарда може да се понамали малко.

— Отлично предложение, господин Мартин — съгласи се Джером.

Когато Джером поведе мъжете към кабинета си, за да преговарят за нещо, Грей се втурна нагоре по стълбите, като изкачваше по две наведнъж и профуча през стъклената врата на контролната зала.

— Нат! — извика Адам Мур. — Какво, по дяволите, става навън? Всички сензори са активирани!

Грей се огледа. Половината от хората се бяха струпали в задната част на залата и зяпаха през прозорците, които гледаха към двора. Бяха чули хеликоптерите, но сега не можеха да видят нищо от стените.

— Май Джером прави някакви сделки, Адам. Къде е Джорджия?

— В четвърта стая. Ами ти защо си тук?

— Минавам да ви видя — промърмори Грей и се затича по коридора.

Дръпна вратата на четвърта стая.

Джорджия уплашено вдигна глава, после натисна един клавиш и затъмни екрана. Грей изобщо не обърна внимание на действията й.

— Нат! Каква изненада!

— Здравей, Джорджия.

— Ти ли си причината за това раздвижване?

— Боже, надявам се, че не. — Грей седна до нея. Тя изглеждаше много добре. Е, може би като изключим тъмните кръгове под очите, резултат от дългите часове пред монитора. — Джорджия, истината е, че искам да те помоля да дойдеш с мен.

— О, Нат! — Тя се пресегна и стисна ръцете му.

— Знаеш, че за мен светът винаги се е въртял около теб. Какво ще кажеш да преместим този център в Атланта?

Тя въздъхна.

— Нат, ти си един от най-прекрасните мъже, които познавам. Обичам те, но не по начина, по който обичам Джером. Не мога да приема.

— Моля те, Джорджия!

— Нат, силата и властта са тук. Не разбираш ли? Аз трябва да бъда до Джером. — Тя стисна ръцете му.

Грей замълча.

После стана.

— Нали не се сърдиш? — попита тя.

Той излезе и бавно затвори вратата. През прозореца видя колите на швейцарската полиция. Армията и правителството. Започваше да става много интересно.

Но не и за него.

Сякаш нещо у него беше умряло.

Въпреки че още когато напускаше Атланта, знаеше, че ще стане така.

Той е в системата. В „Датекс“! Не е възможно! В Колорадо няма електричество. Телефонните линии са пълна бъркотия. Тогава как е влязъл тук? А може би наистина живее в Калифорния?!

Защитата пази ядрото — административната система на „Датекс“. Продължава да опитва. Може би има паролата? Или защитата не работи?

Чао, Калифорния!

Паролата на Уестин върши идеална работа. Да проверим монитора. Всичко е наред.

Както и очакваше. Паролата е сменена. Тогава да активираме програмата. Хиляда и едно… хиляда и две… хиляда и… Готово! Вътре сме.

Сега да прегледаме списъка. Празният ред още е там.

Зареждаме графичния образ на жълтата пеперуда, а после:

Господи, било е толкова просто! Пред очите на всички! На целия свят. В крайна сметка Намръщения се беше оказал голям хитрец. През цялото това време се опитваха да открият паролата с типичните символи, а тя беше графична. И изложена в Уеб като пеперуда. Ключът беше в дизайна на крилото. Ако човек се вгледаше по-внимателно, не можеше да не забележи наклонените черти — типични за разделянето на директории и файлове.

Естествено, не всяка пеперуда можеше да свърши работа. Копието трябваше да е абсолютно точно, а той беше сгрешил фатално с излагането му в мрежата.

Бързо, F12.

Боже, всичко свърши.

Най-после.

Двадесет и пета глава

Наложи се преговорите да бъдат прекъснати за половин час, докато Джером успее да убеди швейцарските власти да не предприемат нищо по повод нарушаването на въздушното им пространство. Съгласиха се едва след като три от хеликоптерите излетяха с голяма част от мъжете в черни униформи.

Когато жената влезе, край стъкленото бюро отново се водеха разгорещени пазарлъци.

Питър усети как Грей се напрегна. Нат веднага стана и отиде до прозореца, който гледаше към езерото. Мартин се досети, че той беше дошъл заради нея и че нещата явно не бяха потръгнали.

Уестин я представи:

— Господа, това е Джорджия Тейлър — вицепрезидент на „Датекс“.

— Какво става тук, Джером?

Той бързо й обясни.

Джорджия се засмя.

— За бога, Джером! Остави ги да погледнат програмите. Двамата с Адам ще се погрижим да не вземат нищо със себе си.

Уестин с облекчение се съгласи.

— Господа, последвайте я, ако обичате.

Вайзнер отиде да доведе компютърните си експерти.

Андре се наведе към Мартин и тихо го попита:

— Питър, моля те, кажи ми, че вече не си го взел!

— Защо трябва шефовете ти да спят спокойно, Андре?

Голоаз изръмжа.

Мартин само му намигна. Двамата станаха и се присъединиха към Грей.

— Прекрасна гледка — каза Мартин.

— Свикнал съм с по-различна — отговори Грей.

— Да, аз самият предпочитам Вермонт. Може би някой ден ще се върна там. — Той твърдо си обеща да посети родителите си. Може би Луан ще иска да се запознае с тях.

— Аз също мисля да се върна в Монтана. Ще се занимавам с добитък.

Наложи се да чакат до три следобед. Мартин се обади на Креншоу за повече информация от Колорадо. Новините никак не бяха добри, но поне проблемът не се разпространяваше и в другите щати. Защитните системи във въздушните контролни центрове бяха възстановени. В три часа всички компютърни експерти се отказаха от търсенето. В системите на „Датекс“-Цюрих нямаше абсолютно нищо подозрително.

После хапнаха сандвичи с пушено месо, които им приготви жената на име Тейлър.

Когато се разделиха, Питър покани Грей да пътуват заедно до Щатите.

— Само да не е в оная двуместна бракма.

— Този път ще се опитам да намеря нещо по-добро.

Креншоу й се обади да й каже, че Питър не е намерил нищо в „Датекс“. Намръщения беше успял да се измъкне от капана.

Тя се обади на шефа си, после той дойде лично да съобщи новината на останалите агенти. Разочарованието беше искрено.

Нима това никога няма да свърши?!

Положението в Колорадо не беше чак толкова лошо, колкото в Сингапур например, но само защото бяха разполагали с няколко часа преднина. Най-оптимистичните прогнози предвиждаха поправките на компютрите, инсталирането на новия софтуер и възстановяването на електричеството да приключат едва след няколко дни.

Луан отчаяно се отпусна на стола и се втренчи в монитора си.

— Здрасти, Луан!

Тя се обърна.

— Здравей, Рик.

— Отпусни се, скъпа. Всичко свърши!

— Свърши? Кое по-точно?

— Кошмарът ти. Моят също.

— Слушай, не съм в настроение за…

— Гаджето ти се свърза с мен.

— Нямам гадже! — дръпнато отговори тя, но все пак попита: — Кой?

— Ренегата. Влязъл е направо в системите на Агенцията за национална сигурност, сигурно за да ми докаже, че може да го направи. Оставил ми е кратко съобщение заедно с една хубава малка пеперудка. Според него тя може да изтрие скритите програми. Поставил е изрично условие да се разпространява безплатно. Вече започнахме.

— Боже господи! Знаех си, че може да го направи!

— Мога ли вече да те поканя на обяд?

— И още как! След пет минути съм готова.

Кейси се чувстваше отлично.

Според него щяха да минат няколко седмици, преди нещата отново да се нормализират. Естествено, доколкото това е възможно. Глоубнет едва ли някога щеше да превземе киберпространството. Проблемите им бяха станали обществено достояние и вероятно по-големите им клиенти отново щяха да се върнат в Интернет. В крайна сметка виртуалното общество щеше да разбере какво точно се е случило.

Макар че беше трудно да се предвиди какво ще се случи с Интернет.

Но това вече не беше негов проблем.

И дори мъничко съжаляваше, че Марк Себастиан се беше върнал в Чикаго. Иначе щеше да вземе няколко бутилки бира и да отиде просто да си побъбрят.

Генераторът му тихо бръмчеше и произвеждаше достатъчно електричество за компютрите и уредбата. Реба Макинтайър тихо пееше нещо.

Сега искаше само да зареди печката и да поспи поне шестнадесет часа.

Тъкмо понечи да изключи компютъра, за да пести енергия, когато комуникационната програма му сигнализира, че на линията има някой. Той щракна с мишката.

Конрад помисли за секунда, после реши, че няма за какво да се тревожи.

Конрад изключи компютъра и се върна в хола. Валеше сняг, но сега това му се стори по-скоро приятно. Застана на прозореца и се загледа навън.

Край хижата мина старата пума. Козината й беше опърпана. Явно не беше в най-добрите си години, но се движеше с достойнство, сякаш всичко наоколо й принадлежи.

Пък и така си беше.

Джером и Джорджия седяха в сумрака на кабинета му и гледаха езерото. Тя беше наляла по чашка „Айриш Мист“.

— Не мога да се сетя някога да съм се забавлявал повече от днес — започна той. — Истинско приключение!

— Беше доста забавно, нали?

— Е, трябва да си призная, че по едно време никак не ми беше до смях.

— Защо, Джером?

— Бях абсолютно сигурен, че именно ти се криеш зад Намръщения.

— Джером! Как можеш да си помислиш подобно нещо!

— Както и да е. Знам, че обичаш властта. И искаш непрекъснато да се доказваш?

— Затова ли им се противопоставяше толкова упорито.

— Естествено. Не можеш да си представиш колко се зарадвах, когато не успяха да открият нищо.

Джорджия се усмихна в тъмното.