Натиснете Enter ако смеете…

Четиринадесета глава

Докато се свари кафето, Конрад прегледа още веднъж резултатите, които беше получил през нощта. От девет до два сутринта той няколко пъти влиза в определени компютърни системи.

— Държавния департамент, полицията в Литъл Рок, ЦРУ, „Пасифик Бел“, банката „Чейс Манхатън“, Вашингтонската електрическа компания, администрацията в Боневил, „Ю Ес Ей Тудей“ и още около десетина други.

Оставаше вътре в системите броени секунди. Целта му не беше да използва тези организации. Интересуваше се само от начина, по който е достигнал до тях. В маршрутите променяше само изходната позиция. При всяка поредица адреси тръгваше от различно място в Съединените щати — Сиатъл, Чикаго, Бостън, Маями, Далас, Луисвил и Солт Лейк Сити. Просто си „заемаше“ някой компютър, включен, но очевидно свободен. По същия начин беше изпращал първите си съобщения от Купъртино, Калифорния.

Маршрутът, записан от програмата, показваше само, че пътуванията в киберпространството минават откъде ли не. Пакетите се придвижваха по Продиджи, Компюсърв, Америка Онлайн, Делфи, Интернет Ем Си Ай, Нетком, Колорадо Супернет и още дузина други мрежи.

Когато свърши, прекара адресите през специалната програма за анализи, която беше написал. Така не стигна доникъде. Предната вечер беше казал на Ръсел, че Омаха и Атланта се появяват най-често. Днес новите данни показваха, че тези два града наистина доминират. Ако обектите бяха на запад от Мисисипи, повечето от маршрутите минаваха през насочващ компютър в Омаха. На изток от Мисисипи осемдесет и два процента се насочваха през или от Атланта.

Това беше така независимо от изходната точка.

Но нима доказваше нещо?

За да стигнат до „Чейс Манхатън“ от Солт Лейк Сити например, част от пакетите бяха насочвани към компютър, който според него се намираше в Огдън. После минаваха през Денвър, Де Мойн, Детройт и Ню Йорк. Няколко пакета се отклоняваха през Далас, Атланта и Филаделфия. Съобщението се комбинираше в Ню Йорк и продължаваше през домашния компютър на изпълнителния директор на „Чейс“. Така хакерът беше избягнал системата за трансфер на фондове Т-1. Конрад не се изненада. Той често използваше този похват при посещенията си до различни банки.

И за да станат нещата още по-неясни, маршрутът се променяше при всеки повторен опит. Всичко зависеше от натоварването на насочващия компютър. Ако дадена линия беше заета, той просто прехвърляше пакетите другаде.

Кейси искаше да направи карта на последователността на адресите. Страхуваше се, че в крайна сметка тя нямаше да му бъде от голяма полза.

Реши, че ще бъде по-добре да се откъсне от проблема за малко и да остави събраната информация да се подреди в главата му. Пътуването до банката го подсети, че има да върши и своя работа.

Първо отиде до кухнята за чаша кафе, после се върна и свърза с мрежата хард дисково устройство L. В него беше записана програмата за трансфер на фондове на „Датекс“.

Изкара баланса на финансите си на независимата система и провери всичките шестдесет и две банкови сметки. Тази на Джонатан Корд в Пеория беше прекалено набъбнала. Конрад активира „Датекс“. След половин час беше прехвърлил от сметката над седемнадесет хиляди долара. Направи го на части. Отделните суми не надвишаваха две хиляди долара, въпреки че банките обикновено не проверяваха трансфери, по-малки от десет хиляди долара.

Прехвърли парите под формата на дарения в размер хиляда или две хиляди долара на единадесет благотворителни организации. От „Юнайтед Уей“ в Гранд Айлънд, Небраска, до пансиона за жени, жертва на семейно насилие в Индианаполис, и едно училище за цветнокожи в Чикаго. Избираше имената от списъка на Кейси Конрад с одобрени организации, които внасят депозитите си същия ден. Когато счетоводителят получеше писмото от банката и установеше, че балансът е по-висок с хиляда долара, по всяка вероятност щеше да си помисли, че е объркал изчисленията на вноската или общата сума. Щеше да бъде доволен. На грешките за сметка на клиента не се обръщаше толкова внимание, колкото на тези, които ощетяваха банката.

Одобрените агенции на Конрад се подлагаха на дълго и съсредоточено проучване, преди той да се реши да им предостави парите си. Фондовете за тях идваха от лихви по спестяванията, паричния пазар и закрити сметки. Беше сигурен, че има жени и деца, които се нуждаят от тях повече от банките.

Тъй като вече се беше заел с агенциите, реши да провери няколко, които си беше набелязал. След като Арамъни ограби „Юнайтед Уей Америка“, Конрад започна да се интересува от счетоводството на благотворителните фондации. Страшно се вбесяваше от факта, че той самият отиде в затвора за — по негово собствено мнение — няколко закачки; а в същото време имаше хора, които си плетяха кошницата с парите на трепещите се американци години наред, без да ги хванат.

Влезе в системата на горещата линия в Мемфис и изкара счетоводния баланс на екрана.

Конрад вече се беше научил да чете между редовете на подобни анализи. Първо, предвидените приходи от дарения много изоставаха. Вероятно се дължеше на прекалено оптимистична оценка в началото на годината. Второ, размерът на разходите за персонала предполагаше съществуването на добре заплатен директор, асистент и доброволци за телефоните. Наемът изглеждаше нормален, но само при условие че църквата или общината поемат част от него. Обаче му беше много трудно да си представи, че такава малка организация се нуждае от толкова командировъчни. Похарчените финанси за оборудване също бяха много, освен ако агенцията не е планирала модернизиране на компютрите или телефоните през тази година. Непредвидените разходи обаче според него си бяха личен фонд на директора. Отгоре на всичко това се вършеше пред очите на борда. Темпът, с който се харчеше това перо, май щеше да ги лиши от тринадесетата заплата, освен ако не попълнеха фонда от дарения.

Потърси файловете с командировъчните и откри каквото очакваше — многобройни кратки пътувания до Нашвил, няколко до Ню Орлиънс и едно до Далас. От документацията не можеха да се разберат много подробности, но Конрад реши да не губи време с проверката. За себе си вече беше сигурен — директорът и любовницата му са изкарали няколко незабравими уикенда.

Имаше няколко чека, написани за плащане в брой без никакво обяснение. Никак не се учуди. Не му трябваше да живее в Мемфис, за да разбере, че бордът на директорите харесваше своя изпълнителен директор и вярваше на всяка негова дума.

Организацията получаваше и федерална, и държавна издръжка. Конрад написа кратко съобщение на държавния финансов ревизор в Тенеси.

След четири или пет седмици щеше да се върне и да провери дали има някакви промени. Ако ревизорът си беше на мястото, събитията щяха да се развият доста бързо.

Грей беше в хотелската си стая в „Мейфлауър“. Носеше фланелка на „Фелкънс“, избелели дънки и каубойски ботуши, които му бяха служили вярно повече от двадесет години — с доста износена кожа, но наскоро сменени подметки и грижливо лъснати до блясък. В свободното си време обичаше да се облича именно така, а и бездруго не планираше да излиза някъде следващите няколко часа.

Подносът със закуската чакаше на пода до вратата. Грей седеше наведен над преносимия си компютър на бюрото до прозореца и чакаше Бил Фореш да му се обади по телефона.

Непрекъснато обмисляше подробностите около снощния си разговор с Джорджия. Беше му се сторила страшно възбудена, гласът й издаваше колко се вълнува. Това му напомняше за добрите стари времена, когато двамата работеха заедно в „Датекс“-Атланта. Тогава без съмнение всички бяха по-наивни, идеалисти, но безкрайно доволни. Само дето сега тя беше много по-щастлива от него самия.

— Това е страхотна идея, Джорджия. Успя ли?

— „Даймлер“ вече са в Глоубнет и цялата им база данни е защитена. Оттогава не са имали никакви проблеми.

— Супер! Ти си истинско чудо!

— Ами! — не се съгласи тя, но Грей разбра, че е харесала комплимента. — Стана съвсем случайно, Нат.

Тя му разясни политиката на компанията. Гласът й му действаше по някакъв магически начин и той трябваше да полага големи усилия, за да разбере смисъла на думите й.

— Искаш да взимаме пари за услугата? — попита Грей, малко разочарован.

— И още как! Имаме много за наваксване, Нат. Петнадесет хиляди долара са нищо в сравнение с алтернативата. Парите ще ни помогнат да покрием текущите си разходи.

— Добре. Исках само да кажа, че това си е нещо като национално бедствие, Джорджия. Земетресения, урагани, наводнения, нали знаеш? Няма да ни навреди, ако помогнем, щом имаме възможност. Само връзките с обществеността могат да…

— Джером е на различно мнение — прекъсна го тя.

Решаващ фактор, разбира се.

Докато чакаше, Грей превключи на текстообработващата си програма и разгледа копието от съобщението до швейцарския Червен кръст, което му беше изпратила Джорджия. После се върна към управляващата програма.

Фореш се обади.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, Нат.

— Знам, че трябва първо да получиш разрешение, Бил.

— Работата е там, че не сме имали проблеми от почти цяла седмица и ръководството престана да се безпокои за случилото се. Трябваше да им докажа, че скритият файл все още е в системите ни. Президентът на банката се обади на „Даймлер-Бенц“ за потвърждение, после събуди останалите членове на борда да поиска съгласието им. Не искаше сам да поеме отговорността за експеримента. Не мога да го обвинявам.

— И?

— Ще опитаме. По дяволите, става въпрос само за някакви си седем милиона файла, нали така?

— Добре.

Фореш му продиктува нюйоркски телефонен номер и парола.

— Така ще влезеш в Т-1. Можеш да използваш управляващата програма. Кажи ми, че ще стане, Нат.

— Последния път нямаше проблеми. Шансът е петдесет на петдесет.

— Преди две седмици щях да се изсмея на подобно предложение. Днес съотношението ми се вижда съвсем прилично.

Грей беше свързан с Глоубнет. Използва комуникационната програма, за да влезе в Т-1. На екрана веднага се появи приветствието на „Чейс Манхатън“. Използва паролата, която му даде Фореш, прескочи няколко менюта и се спря на управляващата програма.

— Там съм — обясни той на Фореш.

— Ясно. Наблюдаващата програма показва, че в системата има някой. Дерзай!

Грей превключи на текстовия си редактор и копира символа на намръщеното лице. Върна се в управляващата програма, даде команда за изтриване и въведе знака. Без да изпуска от очи мегабайтовете на устройството, натисна клавиша, за да потвърди командата. Получи съответното предупреждение, въведе положителен отговор и щракна върху възможността за изтриване на директория с всички файлове в нея.

Секунда по-късно мегабайтовете на паметта станаха от 2,986,784 на 2,966,930.

— Е, Бил, мисля, че все още имаш всичко, с изключение на скритата програма.

— Чакай малко… Божичко! Как го направи?

— Търговска тайна. Слушай, Бил, колко от вас имат външен достъп до системата?

— Имаш предвид изпълнителните директори и прочие?

— Да.

— Ами сигурно са около двеста души. Аз редовно работя от дома си. Повечето от програмистите също. Шефовете искат непрекъснато да са в течение на пазарните условия и балансите.

— Ако бях на твое място, щях да изолирам външните линии. Поне докато не вкараме „Пелъс Гард“ във всички устройства.

— Мислиш, че Намръщения е получил достъп чрез… Добре, прав си. Ще видя какво мога да направя. Чакай малко. — Фореш викна нещо и след секунда екранът на Грей остана празен.

— Да не би да си прекъснал връзката с комуникационната мрежа?

— Аха. Никакви последствия. Не съм се чувствал толкова добре от абитуриентския бал в гимназията насам.

Грей се засмя.

— Тогава изобщо не можех да танцувам.

— Дикси Монахън чака на линия в Атланта. Той ще ти прехвърли защитния пакет. Изолирай едно от устройствата си за трансфера на програмата.

— Кажи каквато цена искаш, Нат.

— Няма да ти се размине.

Грей беше в отлично настроение. Изпрати кратко съобщение по електронната поща на Джорджия, в което се казваше само: „Ти си същинска сладурана!“ и изключи компютъра си.

Не му се губеше време за преобличане. Грабна износената си синя шуба, изскочи от стаята и се отправи към асансьорите.

— Ако направим проучване на общественото мнение — започна Рик Веласкес, — ще открием, че деветдесет процента от американците не дават и пет пари за обърканите телефонни линии и изчезналите бази данни.

— Освен ако не ги засягат лично — съгласи се Луан.

— Точно така. Тръгнем ли да пресмятаме общия брой на гражданите, засегнати по някакъв начин от случилото се, числото едва ли ще надхвърли петдесет хиляди. А това е капка в морето.

Ръсел знаеше, че Рик вероятно е абсолютно прав. На бюрото пред нея беше последният брой на „Вашингтон Пост“. Една от водещите статии се опитваше да направи разбор на пораженията, причинени от човека, когото наричаха Намръщения. Медиите винаги бързаха да лепват разни прозвища на банковите обирджии и серийните убийци, при това далеч не толкова нецензурни като имената, с които обикновено ги наричаха ченгетата. Двамата сега обсъждаха написаното във вестника.

Рик беше поискал позволението да качи краката си на бюрото й. Седеше удобно на един от столовете за посетители и държеше чашата кафе в ръце. Ръсел никога преди това не го беше виждала с очила. Сега кафявите му очи изглеждаха по-големи и далеч по-изразителни.

— Потърпевшите в голямата си част са различни компании и корпорации — продължи тя.

— Да, но точно те звънят непрекъснато в Белия дом и настояват за незабавно решение на проблема.

— Виж, Рик, ако оплакванията идваха от обикновените граждани, Бюрото едва ли щеше да похарчи годишния си бюджет по този случай. По него работят повече хора с допълнително възнаграждение и транспортни разходи, отколкото отделяме за всичките ни останали задачи, взети заедно. А те никак не са малко.

— Навсякъде е едно и също — каза той. — Ако ти кажа с колко сме надхвърлили бюджета до този момент, няма да ми повярваш. Получи ли информация от екипите?

Веласкес имаше свои хора там, но всички доклади се обработваха от Сесили Амброуз в Бюрото.

— Момчетата дебнат неуморно като тигър плячката си. Засега имаме само един улов.

Рик вдигна едната си вежда. За компютърен специалист, чиито играчки са в опасност, той се владееше отлично, помисли си тя.

— Някакво хлапе се е опитало да получи безплатен междущатски телефонен разговор от „Пасифик Бел“.

— Едно от предимствата от залагането на капаните е — започна той, — че ще хванем хора, които не сме успявали да пипнем досега.

Беше напълно прав. И в най-смелите си мечти Ръсел предполагаше, че само десетина процента от всички компютърни престъпления — безобидни или по-сериозни — бяха изобщо регистрирани.

— Ние предполагаме — продължи той, — че някой се е опитал да влезе в системите ни.

— Само се е опитал?

— Търсим скрити файлове, но досега така и не сме открили такива.

— Тогава откъде си толкова сигурен?

— Но да си остане между нас двамата!

— Разбира се. — Тя се облегна с лакти на бюрото.

— Провеждаме един експеримент във виртуалната реалност. Имаме договор с хора от Министерството на отбраната.

Програмите за виртуалната реалност бяха факт едва от няколко години. В най-общи линии потребителят носеше шлем, който го свързваше с компютъра и програмата. Така на малките екрани във вътрешността на шлема той виждаше определена среда и се чувстваше част от нея. Повечето програми бяха създавани за пазара на компютърните игри. Луан беше чела редица научни доклади за случаи, в които виртуалната реалност успешно се използваше за лечението на различни фобии. Например пациенти, които страдаха от непоносимост към височини, без да мърдат от мястото си, се издигаха до петдесетия етаж в остъклен асансьор или вървяха по въжени мостове над дълбоки каньони. След няколко сеанса състоянието им значително се подобряваше.

— Опитай се да си представиш ситуацията — каза Веласкес. — Не мога да ти разкрия всички подробности. Имаш стая с няколко обекта…

— Стига, Рик!

— Добре де. Имаш оръжия, екрани, навигационни уреди. Потребителят може да получи директен образ от космическото пространство, реален или модифициран.

— Изпробвали ли сте го вече?

— Да. Ефектът е като да висиш в околоземна орбита и да наблюдаваш нещата долу. Все едно че си самият Бог.

— Ще ми уредиш ли да опитам някой път?

— Хей, Луан…

— Имам най-високата квалификация!

— Ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам.

Тя поклати глава в знак на съгласие.

— Естествено. Продължавай.

— Та значи, ти си в стаята. На задната стена е системата за сигурност на агенцията. Можеш ли да го видиш?

Тя затвори очи и се опита да си представи зала, пълна с монитори и странни на вид оръжия. И ускорители. Отзад имаше стена.

— Какъв цвят е?

— Кое?

— Стената.

— О! Ами май беше сива.

— Никакво въображение, а?

— Както и да е. Едно от момчетата ни е сложило шлема и е погледнало към стената. Тя започнала да се огъва, сякаш някой отвън искал да премине през нея.

Тя отвори очи.

— Само толкова? И това ли те притеснява?

— Никога не се беше случвало преди.

— О, по дяволите! Какво ще правим оттук нататък, Рик?

— Нямам представа.

— Минавало ли ти е през ума, че нашият човек може да се е позабавлявал достатъчно и да е решил просто да се оттегли? Не сме получавали оплаквания от няколко дни.

— Не бих се обзаложил за това. Той вече ни показа на какво е способен, Луан. Сега ще изчака да види какво можем ние. Следващият му ход ще е унищожителен. Спомни си само за пораженията, когато Грей се опита да направи нещо за „Бетър Бизнес Бюро“ в Тампа.

Тя вдигна глава и с периферното си зрение видя някой да влиза в залата.

— Говорим за вълка…

Веласкес свали краката си от бюрото и се обърна към стъклената врата точно когато Нат влезе.

Той хвърли шубата си на един от шкафовете в кабинета.

— Хей, каубой — поздрави Рик. — Най-после те виждам в истинската ти светлина.

Грей се ухили:

— Извинете ме за прекъсването. Излязох от хотела бързо, нямах време да се обадя.

— Изобщо не ни притесняваш — успокои го Ръсел. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш много доволен.

— Успяхме!

— Сядай на стола и разказвай.

— Ще ми трябва компютър.

Луан и Рик го последваха в залата. Ботушите го правеха да изглежда малко по-висок.

Сесили беше на телефона и записваше данните от докладите на екипите. Четиримата агенти в другия край на залата обработваха досиетата на заподозрените. Бяха успели да намалят броя им до петстотин.

— Решението откри Джорджия Тейлър — обясни Нат.

— Коя е тя?

— Преди време работехме заедно в „Датекс“. Сега е главен асистент на Джером Уестин.

— Добре. Продължавай.

Грей седна пред терминала и им разказа за символа на намръщеното лице и успешното унищожаване на програмата — фантом в системите на „Даймлер-Бенц“ и „Чейс Манхатън“.

— Има и още нещо. Не трябваше да разкривам тайната на никого.

— Защо? — учуди се Ръсел.

— Вече е патентована. — Той им обясни за таксата, която „Компсистемс“ и другите компании на Глоубнет щяха да прибират за изчистването на системите.

— Как може да сте толкова себични и алчни?!

— Права си.

Веласкес прояви повече разбиране.

— Виж, Луан, ако аз имах собствена фирма и знаех решението, със сигурност щях да искам повече. Засегнатите компании са заплашени от загуби в размер на милиони долари.

— Както и да е. Казал съм го само на вас и ще ви бъда много благодарен, ако не го споделяте с никого. Поне засега.

Луан си помисли, че ще трябва да съобщи на Ренегата за този напредък. Тя все още не беше говорила нито с комитета, нито с Монтгомъри или Веласкес за съвместната си работа с Конрад. Много късно осъзна каква грешка е направила, като се е обърнала към него. Не очакваше някой да я разбере. Хаосът в обществото и натискът отгоре я бяха накарали да предаде на човек, съден за компютърни престъпления, вътрешна информация на Бюрото, без да споменаваме хилядите тайни адреси и пароли. Когато каза на Конрад, че рискува работата си заради срещата си с него, смяташе, че преувеличава. Тогава не мислеше толкова за паролите. Обаче ако сега Конрад внезапно изчезнеше и започнеше да тормози големите корпорации, с нея беше свършено.

Донякъде Питър Мартин също имаше вина за това. Ако той не се беше оказал такъв задник, като накара да я проследят, тя може би щеше да се реши да сподели с останалите за срещата с Конрад. Обаче щом ЦРУ поставя професионалните й качества под въпрос, тя със сигурност нямаше да им достави удоволствието да я хванат в нарушение.

Обаче ужасно съжаляваше, че позволи на гнева си да надделее. Никак не й се искаше да изпусне шанса тя и Питър да станат повече от приятели. Рано или късно трябваше да му се извини. Вече му беше изпратила съобщение, в което го молеше за списъка с европейските адреси за Конрад. Може би това щеше да стопи леда между двамата.

— Коя система искате да изчистя? — попита Грей. — Само като демонстрация.

— Ами — засмя се Рик — ти нали вече изчисти „Бетър Бизнес Бюро“?

— Боже, съжалявам за това — каза Грей. — Какво откри Дарел?

— Хард дискът е непокътнат. Няма механични повреди. Само дето си изтрил цялата постоянна памет на компютъра — отговори Луан.

— И унищожих вашия монитор.

— Ще си купим друг, Нат.

— „Чейс Манхатън“ имат доста голяма система — каза Веласкес. — Искаш ли да опиташ с някоя от телефонните компании?

— Добре, обаче трябва да бъдем в състояние веднага след това да ги изолираме от телекомуникациите.

— Какво ще кажеш отделът по компютърни престъпления да се присъедини към Глоубнет? — попита Ръсел.

— Нямам нищо против. Поне ще бъдете на сигурно място.

— Първо ще ми трябва разрешението на шефовете. Но временно можем да се откачим от мрежата. Действай!

Тя застана зад него и впери поглед в монитора. Рик застана от другата му страна. Приближи се и Сесили Амброуз.

Грей повика управляващата програма и даде команда за изтриване. Въведе ":-(" за име на файла.

Натисна enter, потвърди командата и я допълни за цялата директория.

В продължение на две секунди не се случи нищо.

После мониторът присветна, екранът побеля и угасна.

— Мамка му! — каза Грей.

Когато Мартин отби от булевард „Джордж Вашингтон Мемориал“ в Рослин, корветът поднесе по почернелия от автомобилните газове лед. До обяд температурите бяха над нулата и снегът по улиците и магистралите се беше стопил. После времето отново се смрачи, водата замръзна и покри асфалта с тънък хлъзгав слой.

Водите на река Потомак изглеждаха по-сиви и от асфалта.

Той пресече булевард „Къстис Мемориал“, зави по Деветнадесета улица и спря пред бара две пресечки по-надолу. Заведението носеше обикновеното име „При Мак“ и беше любимо място за срещи на хората от тайните служби и военното разузнаване. Паркингът беше претъпкан. Успя да намери място чак в самия му край.

Барът също беше пълен. Вътре цареше тайнствен полумрак. Носеше се тежката миризма на бира и дървени стърготини. Масите бяха направени от различни по големина парчета дъска, загладени само отгоре. Стените, които едва се различаваха през гъстия пласт дим, бяха облицовани с орехови плоскости. Цялото място приличаше повече на тъмна пещера, отколкото на бар.

Най-после успя да види вдигнатата ръка в другия край на заведението и се отправи натам.

— Сядай, Питър. Какво ще пиеш?

— Уиски.

Адмиралът кимна към сервитьора и той мълчаливо се отдалечи.

Адмирал Никълъс Уендоувър не носеше униформата си. По всичко си личеше, че не е в особено добро настроение. Широкото му лице, белязано от годините, прекарани под слънцето и вятъра на световните океани, беше мрачно и навъсено. Вината за това вероятно трябваше да се търси в подчинените му от разузнавателното управление към министерството на отбраната.

Мартин мълчаливо го оглежда и каза:

— Обзалагам се, че не си спал спокойно, Ник.

— Изобщо не съм спал. За какво искаше да говориш с мен?

— Ти как мислиш?

— Ясно. Извън моите правомощия е. Заповед отгоре.

— Стига, Ник. Това не е среща между представители на различни агенции. Исках да поговорим като стари приятели. Нали още сме такива?

Уендоувър изкриви лицето си в измъчена полуусмивка. Изчака сервитьорът да остави чашите и да се отдалечи достатъчно и каза:

— Всички там са изплашени до смърт.

„Там“ беше Пентагонът.

— Сигурно е така.

— Не мисля, че която и да е служба работи макар и с един компонент, който да не е свързан по някакъв начин с компютрите. Всички, от началника на личния състав надолу, направо са полудели. Можеш ли да си представиш в каква ситуация се намира в момента страната ни, Питър.

Мартин отпи от уискито.

— Знам. Същото е и в Ленгли.

— Много ли е зле?

— Досието ми е в ръцете на „Уошингтън Поуст“.

— Без майтап!

— Шегата би била доста неуместна. Според мен едва ли ще се решат да го използват, но човек никога не знае.

Уендоувър се умълча. Вероятно се опитваше да си спомни какво може да има в неговото собствено досие и да прецени евентуалните последствия.

— Този… Намръщения — започна той, — е използвал сателитните канали и сега има абсолютна власт над флотата.

— Не може да бъде!

— Питър, самолетоносачите отказват да изстрелват ракети!

— Президентът знае ли?

— Естествено. Министерството на отбраната е в паника. Помисли само какво може да стане, ако тази информация излезе на бял свят.

— Има ли още?

— Системите за въздушен контрол и приземяване. Ами ако те откажат по средата на някоя буря? Самолетите ще започнат да падат като камъни.

— Искаш да кажеш, че Съединените щати са лишени от всякаква отбранителна възможност?

— Не съвсем. В момента апаратурата работи безотказно. Но всички мислят само за едно — вероятността системите да рухнат точно когато имаме най-голяма нужда от тях. И изстреляната ракета се насочи към самолетоносача.

— Другите държави са в същото положение, Ник.

— Кои по-точно?

— Не мога да ти кажа със стопроцентова сигурност. Виталий Жувармов е прекалено изнервен. Подозирам, че руснаците имат същите проблеми. — Той се сети за обаждането на Липцин. — Включи в сметката и Израел.

— Дори и така да е — каза Уендоувър. — Най-страшното сега е, че по-малко развити армии без връзка с комуникационните канали в момента имат пълно надмощие. Не можем да им позволим да го разберат, нали, Питър?

— Хей, Ник, аз съм на твоя страна, не забравяй! Предполагам, знаеш за скрития файл, или програма, или каквото там е?

— Обадиха ни се от Агенцията за национална сигурност. Открихме го. Отбраната има много различни системи. Ще отнеме време, докато успеем да проверим всичките. Обаче не ми се вярва да е пропусната някоя. Файлът е навсякъде.

— Опитахте ли да го изтриете?

Уендоувър се намръщи.

— Някакъв кретен от техническия отдел решил да вземе инициативата в свои ръце. Изгубихме страшно много данни за оръжия, които още са в процес на разработване.

— Положението никак не е розово, Ник.

— На мен ли го казваш? Как мислиш, лесно ли е да се примириш с факта, че някакъв кучи син държи под свой контрол най-добрата армия в света? Как върви разследването?

Мартин го запозна с работата на международната група.

— Току-що изпратих поредната пратка документи за Лондон. Честно казано, не знам дали това ще помогне. Досега вече трябваше да сме се срещнали пак. Очевидно Содъби има някакви затруднения с довеждането на базите данни до състояние, когато филтрирането ще може да започне. Доколкото знам, ФБР също не е постигнало някакъв напредък.

Двамата едновременно се заеха с питиетата си.

Питър се огледа наоколо. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Навсякъде в бара явно се водеха подобни разговори. Хората бяха навели глави по двама или по трима и оживено обсъждаха нещо между глътките уиски. Всички тук бяха свързани с разузнаването по един или друг начин.

После внимателно засегна темата.

— Носят се слухове, че отбраната иска системата само за себе си.

— Каква система?

— Софтуерът на Намръщения.

— Виж ти!

Уендоувър нямаше да му каже нищо повече, но Питър разбра.

— Питър, нима смяташ, че някой вече е на път да го хване?

— Доколкото знам, не. Утре ще питам където трябва. Ще те държа в течение.

— Можем да обединим усилията си за решаване на проблема — предложи Уендоувър.

— Шефовете казват, че първо трябва да елиминираме престъпника.

— Знам каква е политиката. Обаче руснаците и китайците ще си съдерат задника, за да се докопат до програмата преди нас. Не искам да прекарам останалата част от живота си в постоянен стрес.

— Правим каквото можем. — Мартин беше изпратил до всеки един от шефовете на отдели нареждане по факса да усилят наблюдението на всички приятелски и неприятелски разузнавателни служби. Ако някой откриеше Намръщения преди тях, те щяха да са следващите. Още не беше направил уточнения колко далеч могат да стигнат съответните агенти, за да вземат софтуера. След този разговор обаче твърдо реши да поиска от директора разрешение за сваляне на ограниченията. Ако в играта се намесеха Русия или, да кажем, Ирак, нямаше да мине без военен конфликт.

Конрад спря за малко и капна няколко капки в зачервените си очи. Клепачите му горяха. Мониторът вече прегряваше. Никога не беше работил толкова дълго без прекъсване.

Използваше програмата за автоматично търсене. За целта беше заредил в едно от хард дисковите устройства списъка на базите данни. Когато прибавяше нещо към каталога, включващ между другото какви ли не енциклопедии и цялата библиотека на Конгреса, програмата автоматично преглеждаше новата информация.

Беше лесно. Комуникационната програма му отваряше прозорец с дата и номер. Това улесняваше търсенето. Записваше на съответния ред за информация исканата дума, натискаше клавиша за изпращане и… готово.

Програмата първо проверяваше адресите на всички бази данни, после преглеждаше цялото киберпространство. Ако откриеше нова информация, я прибавяше към предварителния списък.

Сложното беше правилното задаване на командата. Ако въведеше нещо отвлечено, като например „Гражданска война“, щеше да бъде затрупан от входящи данни. От всичко, написано някога за Гражданската война в Америка до известните факти за подобни войни по целия свят.

Конрад беше поискал „Пробивите в сигурността на Интернет от 10/1“. След около четири минути в паметта на компютъра се изсипаха 7964 доклада за такива случаи заедно с адресите. Плюс коментарите от бюлетините и по-любопитните подробности. Имаше и списък на 227 бази данни, при които опитите не бяха успели. В голямата си част това бяха засекретени системи или просто такива с ограничено право на достъп. Конрад влезе в по-интересните от тях, за да потърси повече информация. Прегледа и архивите на компютърния отдел за извънредни престъпления, но не откри нищо по-актуално. Вероятно държаха данните от скорошните разследвания на автономно устройство.

Все пак попадна на нещо. С изненада установи, че може да влиза в системите на ФБР и ЦРУ без никакъв проблем. Тоест програмата за пробиването на кодовете изобщо не му беше необходима. Цялата им защитна схема беше отишла по дяволите, а те явно изобщо си нямаха понятие. Бяха се примирили с факта, че са уязвими от страна на Намръщения, но не допускаха атака и от другаде. След като така и така вече беше там, Конрад си записа всички досиета на служителите в двете разузнавателни служби с по-висока квалификация.

В крайна сметка човек никога не знае какво може да стане утре. Някой ден досиетата можеха да му свършат добра работа.

ЦРУ и ФБР също нямаха важна информация на разположение. Всички вече използваха автономни устройства.

Агенцията за национална сигурност обаче си оставаше все така недосегаема. Някой ден щеше да изпробва уменията си срещу тях. Но не сега, реши той. Не и докато работи с Ръсел.

Вече имаше няколко файла с последните данни от пробивите, адресите на компютрите в Омаха и Атланта, постиженията на няколко компании за подобряване на сигурността и детайлите за произшествието в суперкомпютърния център в Сан Диего преди години. Естествено, си записа най-важната част за свое ползване.

Беше преглеждал упорито обема събрана информация, като изтриваше ненужните подробности, за да получи възможно най-удобна за ползване база данни.

Оставаше му още почти толкова. Основният проблем при съвременния начин на боравене с компютрите беше времето. Човек получаваше невероятно количество данни, за обработката на които нямаха да му стигнат няколко живота.

Взе шубата си и излезе навън. Вече беше почти тъмно. Тъй като беше разположена на източния склон на планината, хижата оставаше в сянката й още в два часа следобед. В четири настъпваше полумракът.

Обиколи полянката няколко пъти. Земята още беше покрита с няколко сантиметра сняг. При всяка следваща обиколка Конрад внимателно стъпваше в следите, оставени от ботушите му при предната. Не му се искаше да разваля бялата девственост на пейзажа. Чистият въздух сякаш проясни главата му.

Но от какво? Беше обхванат от ловна треска. Понякога му се струваше, че жертвата е съвсем наблизо, друг път почти губеше надежда.

Все още му се струваше странно, че в голяма част от случаите проверките показаха маршрути през Омаха и Атланта. Проблемът обаче беше, че тестовете така или иначе започваха с неговия адрес. Намръщения спокойно можеше и да е в Мексико Сити, а трансмисиите му да заобикалят Небраска и Джорджия.

Конрад се качи на верандата и влезе обратно в хижата. След разходката вътре му се стори горещо и задушно. Свали шубата си, реши да отложи вечерята за по-късно и се върна при компютъра.

Оставаше му още много за четене.

Когато телефонът иззвъня, Луан се беше изтегнала във ваната и се наслаждаваше на горещата сапунена вода. Избърса ръката си в хавлията и вдигна слушалката от пода.

— Луан, тук е Дарел.

— Още ли си в службата?

— Ами да, върнах се да довърша нещо. Слушай, май вече имаме нещо.

Тя веднага излезе от унеса си.

— Какво имаш предвид?

— Нали помниш, че изпратихме екип в „Локхийд-Мартин“ в Колорадо? Преди малко се обадиха, че са станали свидетели на пробив в системите.

— Разказвай!

— Случило се е преди около петнадесет минути. Джъд се обади да ни уведоми.

— И?

— Наблюдавали са работата на главната административна система. След пет часа са проверявали всички потребителски идентификатори. Появил се е нов потребител, който използвал една от старите пароли.

— Сменили са паролите?

— Да, но без да анулират старите. Непознатият е поискал достъп направо до секретните файлове, свързани с космическите програми.

— Джъд опитал ли се е да го спре?

— Естествено. Вкарал е във файловете нов защитен екран и е объркал натрапника за момент. После мониторът му е изгорял.

— Разполагаме ли с нещо?

— Опитахме се да проследим линията, но успяхме да получим само кода на района. 402.

— Отлична работа, Дарел! Все пак е някакво начало.

— Искрено се надявам, Луан.

След разговора тя излезе от ваната, изтри се набързо и се уви в хавлията. Отиде в хола и седна зад бюрото. Компютърът и мониторът бяха включени, в случай че Конрад реши да се свърже с нея. Екранът беше празен.

Тя написа адреса му и почака.

Луан наведе глава и замислено огледа символа накрая. Конрад й се усмихваше, значи имаше надежда.

Върна се в банята и вдигна телефона. Досега непрекъснато беше отлагала разговора с Мартин за онези адреси. Не искаше тя да го търси първа.

Но въпросът касаеше националната сигурност. Това беше по-важно.

После се сети, че не знае домашния му телефон.

Обади се на Монтгомъри.

— Дарел, преди малко се свързах с един човек, който твърдеше, че защитната програма на Бюрото е унищожена и всеки може да проникне в системите ни.

— По дяволите! Веднага ще предупредя хората от компютърния център!

— Добре.

Ръсел затвори, преди той да се е сетил да я попита откъде има такава информация.

Цели пет минути обикаля нервно из стаята.

Реши да отиде да си измие зъбите.

Погледна телефона.

— О, по дяволите!

Дежурният офицер в Ленгли каза, че ще предаде на Мартин да й се обади.

Минаха двадесет минути.

— Здрасти, Луан. Какво има?

— Трябва да поговорим, Питър.

— И аз мисля така. Искаш ли да дойда при теб?

— От апартамента си ли звъниш?

— Да, не е далече.

— Много добре. И бездруго ми останаха още две бутилки „Карта Бланка“. Но първо се обади на хората си и им кажи, че защитната програма на ЦРУ вече не съществува.

— Какво?

— При нас е същото.

— Добре. Ще се видим след малко.

Луан върна телефона на масичката и се зачуди какво да облече.

Навреме се сети да изключи компютъра.

Щеше да е голям майтап Ренегата да я потърси, докато Питър е при нея.

Не за друго. Просто й се струваше, че Конрад няма да одобри посещението му.

Хенри Содъби беше обезопасил един голям склад в Челси. Цялото компютърно оборудване беше преместено там. До една от стените, облицована с талашитени плоскости, имаше около четиридесет походни легла за онези, които искаха да подремнат няколко часа. Отсреща бяха подредени няколко сгъваеми маси, два хладилника и четири микровълнови фурни за желаещите да се подкрепят.

Содъби не беше предполагал, че операцията ще се разгърне в такива мащаби. Но сега към неговия екип се бяха присъединили още двадесет и пет специалисти от Москва, Йерусалим, Париж и Вашингтон.

Въпреки сериозните и разнообразни проблеми, които срещнаха при координирането на данните, нещата вече започваха да се изглаждат. Край дългите маси с компютърните терминали седяха мъже и жени от пет различни нации, носеха папки и дискети, спореха помежду си, уточняваха преводите и въобще, кипеше усилена работа.

Хенри се обръсна, облече чиста риза и вратовръзка и излезе от банята тъкмо навреме, за да чуе силното и настоятелно почукване на вратата.

Зачуди се кой ли може да е по това време. Целта на задачата и правомощията им не бяха широко разгласявани. Вероятно беше някой от външното министерство. Или куриер, който носи поредния куп сведения.

Базата данни се разширяваше с бързи темпове. Разполагаха с дванадесет хиляди имена с досиета, простиращи се на, от една до над двадесет страници. Нямаше търпение въвеждането да приключи и да започнат филтрирането и обработката на данните.

Махна дебелото резе и внимателно отвори вратата.

Вън чакаха двама мъже. Лицето на единия му се стори някак познато.

— Да?

— Господин Содъби, аз съм Нелсън Харкорт.

От външното министерство.

— Да, вече сме се виждали някъде.

— А това е инспектор Чайлдрес от Скотланд Ярд.

— Добро утро, инспекторе. Какво мога да направя за вас?

— Да ме придружите, господин Содъби. Вие сте арестуван.

Петнадесета глава

Притесненото изражение на Виталий Жувармов говореше, че генералът не понася добре свръхнапрежението. Само преди десет години той с ентусиазъм щеше да приеме предизвикателството да отговори на такава добре премерена атака срещу империята.

Питър Мартин виждаше тъжното му лице на един от дъгообразно подредените монитори в залата за телеконференции на Управлението. Руснакът явно се чувстваше допълнително унизен и от факта, че беше принуден за разговора да използва оборудването на американското посолство в Москва. Собствените му комуникационни системи бяха извън строя.

Следващият монитор показваше лицето на напълно непознат за Питър човек. Казваше се Мазакин и беше руски компютърен специалист. Третият и четвъртият монитор предаваха от Тел Авив — Давид Вайзнер и неговия експерт Бекер. Следваше Андре Голоаз. Той беше пристигнал в Лондон предната вечер, за да започне предварителната обработка на събраните досиета. Французинът не водеше със себе си консултант. Щеше да говори с тях от центъра на Содъби в Челси.

Пред камерите в залата в Ленгли бяха само Мартин и Лем Крайдър. Питър стискаше в ръка листчето, на което беше нахвърлил най-важните въпроси, които трябваше да обсъдят. Присъстваше и един от техниците, за да обслужва камерите.

— Къде е Хенри? — започна Жувармов.

Отговори му Голоаз:

— Казаха ми, че са го извикали на разпит в Скотланд Ярд.

— Защо, за бога?! — попита Вайзнер.

— Никой не пожела да ми разясни подробностите. Аз обаче имам някои познанства тук — хора, които ми дължат разни услуги, нали разбирате? Така научих, че Содъби е бил арестуван…

— Арестуван?! — Мартин не можеше да си представи, че самоувереният дребосък е обвинен в нещо. Освен може би в прекален оптимизъм.

— Oui25. За злоупотреба. Излиза, че той е получил неограничен достъп до една солидна правителствена сметка. Обаче сто хиляди лири от този фонд са били прехвърлени в банката „Мейфеър“, а малко след това седемдесет хиляди лири са напуснали страната в посока Швейцария. Както разбирам, основното им доказателство е, че паролата е била известна само на Хенри и на външния министър. Освен това от банката „Мейфеър“ в личната сметка на Хенри по електронен път са били преведени хиляда лири.

— Що за глупости! — викна Вайзнер.

— Съгласен съм, Давид. Показателното в случая е, че в Скотланд Ярд са научили за така наречената злоупотреба от анонимно съобщение по електронната поща — продължи Голоаз. — Сигурен съм, че скоро ще го освободят. Аз лично написах писмо до началника на Скотланд Ярд, в което изложих становището си по въпроса и нелепостта на подобни обвинения.

— В момента думата секретна парола едва ли означава нещо — отбеляза Лем Крайдър.

— Ясно е, че Намръщения знае за съществуването на нашия комитет — прекъсна го Мартин. — Досега само е изчаквал подходящ момент. Аз лично ще се обадя в Скотланд Ярд и на някои хора във външното министерство.

— Откъде ти хрумна да го наричаш Намръщения, Питър? — попита Вайзнер.

— Името излезе от американските журналисти. Вече свикнах с него.

— Това не е добър знак — намеси се Жувармов. — Имам предвид случилото се с Хенри Содъби.

— Ще помоля шефовете си да се застъпят за него — каза Вайзнер.

— Поуката тук е — започна Питър, — че трябва да се подготвим за неочаквани атаки.

Разказа им за аферата с личното му досие.

— Той явно се опитва да дискредитира мен, а сега и Хенри пред широката общественост.

— Но как е научил имената ви, Питър? — попита Жувармов. — Дали това означава, че знае и за нас?

— Предполагам, че е подслушвал телефонните разговори. Или е следял полетите до Лондон. Всичко е възможно, след като е имал достъп до досиетата и телефоните ни.

— Значи сега също не сме в безопасност? — уплаши се Вайзнер.

— Вече изобщо не ме интересува — каза Мартин. — Той знае с какво разполагаме срещу него. Когато дойде времето да го заловим, ще се наложи да шепнем, за да сме сигурни.

— Добре тогава — прекъсна ги Жувармов. — Да се върнем към причините за свикването на тази среща. Питър, нали ти поиска да се съберем?

— Да. Има няколко проблема. Андре, последното съобщение от Хенри гласеше, че базата данни е почти готова.

— Хората тук ме уверяват, че до края на работния ден в досиетата ще бъде въведена цялата налична информация. Класификацията на случаите ще pim отнеме малко повече време. Тази нощ вероятно ще успеят да проведат необходимите тестове. Утре ще започнем обработката.

— Андре, аз имам пълно доверие в инстинкта и преценката ти за нещата. Ако нямаш нищо против, мисля да поотложа пристигането си с някой и друг ден.

— Разбира се, Питър.

— Много ти благодаря. Обади се, ако имаш някакви въпроси. Луан Ръсел, агентът от ФБР, ангажиран по случая в Съединените щати, е открила нещо много интересно снощи. В Управлението вече се бяхме примирили с мисълта, че някой се е ровил в архивите ни. Случаят с моето досие го доказва. Преди престъпникът да се оттегли, е разрушил и защитната програма за всичките ни операции. Не се бяхме сетили да проверим, преди Ръсел да се обади. ФБР и министерството на отбраната имаха същия проблем. Това означава, че всеки с компютър и модем можеше да влезе в системите ни. Все още се изисква парола, без обаче тя да бъде задължителна. Получаваш достъп, ако напишеш каквото ти падне. Джо Блоу например.

— По дяволите! — викна Мазакин и погледна към Жувармов. Генералът също потърси с очи компютърния си специалист. После само сви рамене.

— Лем Крайдър ще ви обясни подробностите.

Крайдър започна лекцията си с доста технически термини, но беше спрян, докато Голоаз включи записващото си устройство. Французинът нямаше намерение да търси помощта на присъстващите британски и френски компютърни специалисти.

— Готово, господин Крайдър. Продължете, ако обичате.

— Отначало се опасявахме, че ако се опитаме да възстановим софтуера, можем да активираме скритата програма и да унищожим всичко. Точно за това изброихме възможните решения на шефовете и ги оставихме те да решават. Изводът беше следният: по-добре Управлението да не разполага с никаква разузнавателна информация, отколкото тя да стане достояние на всички. Така че ние просто си затворихме очите и опитахме. Нямахме абсолютно никакви проблеми. Тестовете показаха, че сигурността е напълно възстановена. Като изключим, разбира се, Намръщения. ФБР Направи същото, отново успешно. Министерството на отбраната в момента проверява системите си.

Крайдър продължи да обсъжда въпроса с другите компютърни специалисти и разговорът стана неразбираем за останалите. Мартин намали звука.

Искаше само да огледа лицата на колегите си.

Ако бяха обезпокоени от развитието на нещата или се притесняваха дали Мартин е прочел досиетата им, преди да ги уведоми, Голоаз и Жувармов не го показваха по никакъв начин. Те бяха професионалисти с дългогодишен опит и умееха да играят покер на най-високо ниво, без да разкриват картите си. Вайзнер беше по-лесен. От време на време той нервно примигваше и поглеждаше встрани, сякаш няма търпение да вдигне телефона и да съобщи новините на Липцин. Компютърните експерти бяха превъзбудени. Те искаха само да се върнат при машините си и да проверят лично пораженията.

Мартин беше поискал телеконференцията именно с тази цел. Трябваше сам да опипа почвата.

Особено по последния въпрос.

Андре и Виталий вероятно вече подозираха нещо и търпеливо очакваха развръзката.

Когато Крайдър свърши, Мартин взе думата:

— Един от консултантите на ФБР е постигнал известен успех с елиминирането на скритата програма. Лем?

Крайдър накратко разказа за експеримента с „Даймлер-Бенц“ и, „Дейс Манхатън“.

— Нямам представа какъв ключ е използван, господа, но и бездруго хората от „Компсистемс“ са го приложили само два пъти. Намръщения явно е разбрал каква е работата и веднага е променил скритата програма. Трябва да е въвел и нов ключ, защото съм дяволски сигурен, че старият вече не е валиден. ФБР изгуби няколко монитора и част от архивите си в потвърждение на думите ми.

— Ами двете корпорации, господин Крайдър? — попита Голоаз. — Системите им защитени ли са в момента?

— Да, господине. Веднага след изтриването на скритата програма те са напуснали мрежата, без да загубят нито ред от архивите си. Както разбирам, вече работят с нормални темпове и са свързани с новата мрежа Глоубнет. Не съм говорил с представител на „Даймлер-Бенц“, но обсъдих нещата подробно с компютърния директор на „Чейс Манхатън“.

— Значи има надежда? — зарадва се Голоаз.

— Така излиза — отговори Крайдър. — Сега поне знаем, че скритата програма може да бъде изтрита. Трябва само да открием какъв е новият ключ.

— Какво разбирате под „ключ“? — попита Жувармов.

— Не съм бил свидетел на експеримента. Предполагам, че става въпрос за името на скрития файл.

Компютърните специалисти отново се разгорещиха и забълваха техническите си безсмислици. Този път Жувармов ги прекъсна, преди останалите да са се отегчили напълно:

— Има ли още нещо, Питър?

— Да. — Мартин доближи лицето си до мониторите, без да ги изпуска от очи. — Това, което ще ви кажа след малко, е строго поверително. С тази проява на доверие разчитам изключително на дискретността ви.

Той млъкна. Реакциите бяха различни — от леко кимване и вдигната въпросително вежда до отворената уста на Вайзнер.

— Някои, естествено не всички отбранителни системи на нашето военно министерство са унищожени. Онези, свързани с компютърната мрежа.

Жувармов не трепна. Мартин разбра, че същото се е случило и с руските отбранителни съоръжения. Това обясняваше изключителната нервност на генерала в началото на разговора.

Голоаз запази спокойствие. Само устните му леко се свиха. Питър предположи, че ако французите наистина имаха проблеми със системите на армията, по някаква причина не го бяха уведомили. Вероятно веднага след срещата той щеше да поиска обяснение от шефовете си. Но това не даваше отговор на въпроса дали френската армия е компрометирана или не.

Израелецът беше по-емоционален. Питър го отдаде на възрастта. Вайзнер разшири очи, облегна се назад и зарови ръце в гъстата си коса. Той явно едва сега си даде сметка колко уязвим би станал Израел за по-малко компютъризираните си арабски съседи. Може би нямаше да се стигне дотам. Питър обаче беше сигурен, че Намръщения не е отминал и техните оръжейни системи.

— Това, което се опитвам да ви кажа, господа, е, че всички се намираме в пълна безизходица. И сега повече от всякога трябва да внимаваме за поведението на тези около нас. Разбирате ли ме?

— Китайците?… — плахо попита Виталий.

— Технологиите им са доста изостанали — обясни Питър. Голяма част от отбранителните им системи имат комуникационни връзки. Мисля, че и те вече са се сблъскали със същите проблеми като нас. Не разполагам с подробни сведения по въпроса. Утре ще знам със сигурност.

Жувармов се наведе напред и лицето му изпълни екрана. Малките бръчици край очите му се превърнаха в дълбоки каньони. Тъмните кръгове се открояваха върху бледата от преумора кожа.

Вайзнер започваше да нервничи. Нямаше търпение срещата да свърши.

Жувармов мълча дълго и накрая се реши:

— Част от… оръжейните ни системи в известна степен предизвикаха нашата загриженост. Отбранителни съоръжения, които нямам право да назова…

Русия, преди това и Съветите винаги бяха наричали ядрените си оръжия отбранителни. Питър усети как тревогата му нараства.

— Взехме решение да свалим бойните им глави. Процесът продължава и в момента. Така поне ще можем да ги обезвредим, ако бъдат изстреляни. Ще ги унищожим във въздуха.

Голоаз и Вайзнер се вцепениха от това признание.

Мартин се чудеше колко подробности му беше спестил директорът на разузнавателното управление към министерството на отбраната. Нима американските ядрени ракети също бяха извън контрол и можеха да бъдат изстреляни от Намръщения? Погледна към Крайдър; лицето му беше отражение на това на Вайзнер.

— Ясно, Виталий. Андре, Давид, искате ли да добавите нещо?

— Предстои ми един дълъг и особено неприятен телефонен разговор, Питър — каза Голоаз.

— Аз трябва да обсъдя нещата с по-горните инстанции. Възможно най-бързо — обади се Вайзнер.

— Добре. Всички вече знаем в какво положение се намираме. Информацията трябва да стигне до най-високите етажи на властта. Нека оставим отворена линията за връзка. Ако възникне нещо, обадете се. Ще се опитаме да помогнем. Виталий?

— Мисля, че засега това е достатъчно — каза председателят.

Техникът изключи системата и напусна стаята.

— Изведнъж ме обзе невероятен ужас — обади се тихо Крайдър. — Изобщо не ми беше минавало през ума, че и балистичните ракети може да са засегнати.

— Министерството на отбраната твърди, че това не е вярно, Лем. Честно казано, се съмнявам. Казаха ми, че защитата на тези системи е непробиваема. Освен това могат да бъдат изстреляни само на определена височина. Има свръхсекретни кодове. Иска ми се да вярвам, че не сме изгубили контрол.

— Но не знаем нищо за руснаците, французите или китайците. Ами Индия, Пакистан?

— Нямам представа.

— Жувармов изглеждаше искрен.

— Виталий наистина ще направи каквото е по силите му, за да спре евентуално изстрелване. Но нима можем да се доверим на Намръщения?

— О, по дяволите! По-добре да се върна в дупката си и да се тревожа на спокойствие.

Мартин остана в залата. Нямаше повече работа. Трябваше само да изчака директора да се върне от закуската в Белия дом. Там щяха да обсъждат всички възможности със Съвета за национална сигурност.

Адмирал Ник Уендоувър щеше да се нахвърли върху Мартин като парен локомотив с твърдението, че ЦРУ нямаше да повдига тези въпроси, ако той не му се беше доверил като на приятел. Ако министерството на отбраната беше споделило проблемите си с Белия дом, срещата щеше да мине без особени сътресения.

Но при всички положения Никълъс Уендоувър никога повече нямаше да си пие уискито с него.

Единственото хубаво нещо беше, че Ръсел отново му говори.

Мартин успя да стигне в апартамента й чак след единадесет, защото Крайдър и директорът бяха заети с решаването на компютърния проблем. Пък и остана само колкото да си изпие бирата.

И двамата избягваха темата за следенето — и проклетия Кенеди! — и обсъждаха списъка, който й беше нужен. Значи му се беше обадила само заради адресите. Мартин беше готов да приеме всякакво обяснение.

На два пъти тя едва се сдържа да не спомене за Далас, но Мартин деликатно отклоняваше темата. За негово щастие Луан сякаш се колебаеше да повдигне въпроса направо. Точно сега той изобщо не беше в състояние да измисли прилично оправдание.

Беше облечена с джинси и тениска, на която беше написано нещо много дълго и смислено, но Мартин така и не успя да го прочете. Тя седеше от дясната му страна и редовете примамливо изчезваха зад прекрасните заоблености. От нея се носеше свежата миризма на шампоан и сапун. Когато дойде време да си тръгва, Мартин едва стана от мястото си.

Започваше полека да си връща благоразположението й, но трябваше да бъде особено внимателен. Тя никак не беше глупава. Поведението й в Далас и случилото се с Кенеди доказваха, че не е лесна плячка. Освен това имаше пистолет. Мартин никога не беше преследвал жена, която знае да стреля.

Щеше просто да й даде проклетия списък, да стъпва на пръсти и скоро природата щеше да си каже думата.

Списъкът! По дяволите, трябваше да накара Норма да го подготви. Беше й го обещал до девет часа.

Мартин стана и забърза към кабинета си.

— Номерът на „Локхийд-Мартин“ е набран директно от района с код 402 — каза Монтгомъри на Рик Веласкес.

— Интересно защо не е използвал мрежата? — попита Ръсел. — Така никога нямаше да успеем да го проследим.

— Има възможно обяснение — отговори Рик. — Ще трябва да го проверим. Да предположим, че „Локхийд-Мартин“ имат два достъпа до системите си. Всъщност вероятно са много повече. Единият е свързан с мрежата, а другият — с директна телефонна линия. Всеки се контролира от различни защитни програми…

— А той е имал парола само за директната линия и е бил принуден да я използва — завърши Луан.

— Такова е моето предположение.

— Значи тоя задник се намира някъде в Северна Небраска — ентусиазирано добави тя.

— Може само да се е обадил оттам — напомни й Монтгомъри.

— Да, вярно. — Тя се сети за Конрад и неговия адрес в Купъртино. Та той сигурно изобщо не беше стъпвал в Калифорния!

— Как успяхте да го проследите? — попита Веласкес.

Монтгомъри му разказа.

— Веднага след пристигането на екипа паролите за достъп на всички служители били сменени. Компютърът обаче продължил да приема и старите. Така било възможно веднага да се идентифицира всеки нов потребител, който не знае за нововъведенията. Останалите ни екипи на практика правят същото.

— Значи натрапникът е унищожил монитора и е изчезнал?

— Да. Вероятно е предположил, че може да бъде проследен.

— Много добре — каза Рик. — Радвам се, че най-после копелето издаде географското си разположение. Въпреки че мястото може да е било временна спирка. Все пак е някакъв прогрес, макар и само за повдигане на духа.

Веласкес беше намерил време да се преоблече. Носеше памучни панталони, вълнен пуловер и избеляло, очевидно любимо сиво спортно карирано сако. Издаваха го само червените жилки в меките му кафяви очи. Както и повечето хора, работещи по случая, той също нямаше много време за сън.

Уведоми ги за последните операции в Агенцията за национална сигурност. Бяха съставили екипи, които използваха различен подход в търсенето на отговора. Част от тях се опитваха да проникнат в системите на „Пасифик Бел“, Вашингтонската електрическа компания, министерството на отбраната и прочие. Надяваха се да открият общото между всички пробиви и да идентифицират престъпника въз основа на използваните методи.

Другите изграждаха скритата програма и създаваха софтуерен пакет с обем приблизително двадесет мегабайта. Той трябваше да има всички функции, който Рик беше изброил на Питър преди няколко дни. Те търсеха престъпника според философията на дизайна.

Когато Веласкес свърши, Луан дръпна средното чекмедже на бюрото си, извади една дискета и му я подаде.

— Подарък за мен? — ухили се той.

— Да. Искам да хвърлиш едно око на програмата и да ми кажеш дали да я пуснем в широка употреба.

Веласкес взе ненадписаната дискета и я огледа.

— Какво имаш предвид?

— Това трябва да е защита на видео драйвера. Регистрира постъпващите сигнали с честота по-голяма от допустимата и ги блокира.

— Господи! — изненада се Веласкес. — Защо аз не се сетих! Утре вече щях да съм милионер и да зарежа тая скапана, работа.

— Откъде го имаш, Луан? — попита Дарел.

Тя очакваше подобен въпрос.

— Даде ми го един от хората в екипа. — Хм, Конрад едва ли беше в нейния екип. Тя намери програмата и съобщение от него в компютъра си, когато се събуди сутринта. Трябваше само да запише софтуера на дискета.

— Но защо той не…

— Малко е особен. Споменах му за монитора, който изгубихме при опита на Грей със системите в Тампа. Идеята за защитната програма е негова. Иска само да знае дали ще ни свърши работа.

— Ако е така, ще я купим, както му е редът.

— Предложих му пари, но той иска да я подари на американското правителство. Държи да остане анонимен и програмата да се разпространява безплатно. — Луан бранеше Конрад със зъби и нокти. Уважаваше желанието му никой да не го притеснява, където и да се намира сега. Пазеше го като своето тайно оръжие. Може би беше егоистично от нейна страна. Като защитаваше него, всъщност подсигуряваше гърба си.

— Тогава да проверим какво има на дискетата — предложи Веласкес.

Двамата с Монтгомъри излязоха да потърсят свободен компютър. Приличаха на хлапета, нетърпеливи да изпробват новата си играчка. Ръсел ги остави. Реши да излезе по-рано за обяд.

Пътьом спря до бюрото на Амброуз.

— Сесили, свърши ли вече с дискетите, които ти дадох?

— Разбира се, Луан. Направих десет комплекта, така че има достатъчно за всеки, който прояви интерес.

— Аз ще взема един. — Ръсел взе двете дискети и се отправи към вратата.

Дискетите бяха изпратени от кабинета на Мартин. Те съдържаха каталог с известните им компютърни инциденти от всички краища на света. Без излишни подробности, само пострадалите организации.

Тя избягна обедните задръствания и успя да стигне в апартамента си само за двадесет и пет минути. Седна пред компютъра, преди още да свали палтото си.

След няколко минути на екрана се появи отговорът.

Тя пъхна първата дискета в процепа.

Светна зелената лампа и устройството забръмча.

Луан смени дискетата.

Ето, върна му го!

Кейси прехвърли адресите, които получи от Ръсел, на хард диска и веднага забрави за тях.

Беше го обхванало творческо вдъхновение и не му се занимаваше с проблемите на държавата.

Когато научи за изгорелия монитор и снощния инцидент с телефонната линия в Омаха, едва се сдържа да проучи район 402. Вместо това му дойде по-добра идея. Прекара почти цялата нощ над защитната програма.

Оня задник, Намръщения, можеше да унищожи собствения му монитор, ако някой ден двамата се срещнат в киберпространството. Все едно да изгубиш очите си. Продължаваш да бъдеш свързан с мрежата, без да виждаш къде си, нито какво прави противникът. Нямаше да позволи това да се случи!

Чувстваше се като средновековен рицар. Току-що си беше изковал нов щит, за да го пази от копието на врага. Набързо написа кратка програма за унищожаване на чуждия монитор, но подозираше, че Намръщения едва ли действа без защита.

Кейси остави втората програма само за себе си. Даде на Ръсел щита, но не и копието.

В седем сутринта започна да претърсва адресите в Омаха. Насочи усилията си към телефонните номера в района с код 402. Така влезе и в няколко търговски бази данни, свързани с Интернет.

За нещастие програмата избълва няколко хиляди номера, като вероятно имаше и още.

Е, все трябваше да започне отнякъде.

Последните час и половина Конрад упорито напредваше в списъка и проверяваше адресите един по един.

Нищо.

Част от адресите можеха да бъдат отхвърлени веднага. Ако Намръщения беше в район 402 или използваше местно устройство, сигурно имаше защитна програма. От най-добрите.

Пак тези! Значи Глоубнет има насочващ компютър в Омаха. Първият път не постигна успех с тях, но някой ден пак щеше да опита. Само за да им натрие носа.

Никакъв отговор. Беше забравил, че хората обикновено са на работа през деня.

Охо! Расистка групировка. Беше срещнал такива хора в Ломпок. Лошото беше, че пропагандата на тия гнусни копелета на пръв поглед изглеждаше безобидна. Не предявяваха претенциите си публично. Никакви лозунги за насилие и прочие. Тогава да проверим какво имат в архивите!

Начало! Край! По-малко от тридесет секунди.

Би оставил съобщение, но предпочете да използва програмата копие. Какво по-добро място да я изпробва! Натискаме F12 и готово!

Кейси истински се забавляваше, въпреки че работата беше сериозна. Продължи проверката на адресите, като елиминираше безобидните, отбелязваше си част от тях за по-внимателно проучване и маркираше със звездичка тези, които разполагаха с прилична защитна система. Не искаше да губи време и да се занимава сега с пробиването им. По-късно, когато изчерпаше списъка, щеше да дойде и техният ред.

Да види какво толкова криеха.

С новите си оръжия се чувстваше неуязвим.

Джорджия Тейлър и Франц Мюлер взеха една от колите и отидоха да попълнят хранителните запаси. Джером помоли Адам Мур да го придружи на кратката му разходка.

Двамата напуснаха замъка и се отправиха към езерото. Обувките им скърцаха в снега. Беше студено, но не чак толкова. По-скоро приятно, помисли си Уестин.

— Да не си решил да отделиш време и за здравето си, Джером?

— Джорджия смята, че стоя в замъка прекалено дълго. Права е, както винаги. Ще се постарая да променя режима си поне за малко. Неприятното е само, че никак не обичам да се разхождам сам.

— Нямам нищо против да ти правя компания. Действа ободряващо.

Тръгнаха надолу по хълма до скалата над водите на езерото, после поеха на север успоредно на брега. Джером се обърна и погледна към замъка. Беше изключително внушителен. Сградата и разчистената площадка около нея доминираха на хълма. Мястото беше изключително подходящо. Бяха го построили съвършено защитен от евентуално външно нашествие дори без технологиите на Уестин. Сега той разполагаше с камери и детектори, които го предупреждаваха за посетители, желани или нежелани. До този момент не беше имал много неканени гости. Изпитваше ужас, че някой ден ще бъде нападнат от група безразсъдни терористи с искане за пари или компютърни програми.

— Докладът ти тази сутрин беше доста обнадеждаващ, Адам.

— Да, абонаментите рязко започват да се покачват. Ако продължава така, ще наваксаме изгубеното.

Успехът им се дължеше на Меоши Йошима. Той беше последвал примера на Грей с „Чейс Манхатън“. Няколко големи токийски корпорации се присъединиха към тях, преди символът на файла да бъде променен. Накрая обаче Меоши също понесе жесток провал, като унищожи базата данни на компания с три милиарда долара годишен оборот.

Но той беше открил една много интересна подробност.

Не всички компании имаха в системите си скрития файл. Но дори и фирмите, свободни да правят каквото си искат, се страхуваха да се прехвърлят в новата мрежа, за да не изгубят ценна информация.

Така че „Компсистемс“, „Транс-Африка“, „Бритиш Компком“, Азиатската комуникационна корпорация и „Датекс“-Цюрих промениха стратегията си. Те обещаваха на потенциалните абонати да прегледат системите им и да помогнат — което, разбира се, невинаги беше възможно — срещу петнадесет хиляди долара. Ако техниците им откриеха скрития файл, изказваха съжаление и си тръгваха. Ако системата беше чиста, просто им изпращаха сметката и веднага ги прехвърляха в Глоубнет.

Номерът минаваше навсякъде. Търговските абонаменти непрекъснато се покачваха. И тъй като индивидуалните потребители изобщо не бяха засегнати, фирмените продажби продължаваха да поддържат очаквания обем.

Нейтън никак не хареса новата им тактика. Нарече я неетична. Джером трябваше да го убеждава, че в любовта и бизнеса всичко е позволено. Пък и в противен случай начинанието им щеше да претърпи пълен крах.

Парите започваха да се стичат в сметките им макар и само от страна на по-малките търговски предприятия. Гигантите от рода на „Дженеръл Моторс“ и свързаните с отбраната организации неизменно носеха скрития файл в системите си и засега оставаха извън обсега на Глоубнет.

Джорджия работеше по разрешаването на проблема, но до този момент не беше постигнала никакви резултати.

Въпреки всичко вече разполагаха с известно влияние. Джером беше направил няколко екскурзии до архивите на различни мрежи, за да се увери лично, че членовете им ги напускат.

Когато изминаха около миля в дълбокия до глезените им сняг, двамата мъже тръгнаха обратно към замъка.

— Адам, прегледа ли системите ни за следи от вируси?

— Тази сутрин отново отделих време за това. Проверих само „Датекс“-Цюрих. Всичко е наред.

— Много добре. Значи ме очаква дълъг и интересен живот!

Каква бъркотия само! Човек би си помислил, че струпването на блестящи умове в института за стратегически проучвания към университета в Джорджтаун предполага внимателно проучване на предупрежденията и алтернативна преценка на последствията преди изключването от мрежата. Та нали тези хора бяха в основата на всички предполагаеми военни и политически стратегии. А не успяха да предвидят дори собствената си гибел.

Сега отново бяха в мрежата, вероятно с надеждата да възродят миналата си слава.

Всички файлове бяха объркани, най-обикновено струпване на буквени и цифрени символи без каквато и да е връзка помежду им. Експертите им продължаваха безсмислените опити да измъкнат нещо от този хаос. Бяха създали нови директории. Карибската секция. Избираме случаен файл и въвеждаме командата:

Думите бързо започват да се подреждат. Да видим какво имаме тук.

Да, това ще свърши идеална работа.

Давид Вайзнер напусна кабинета си и влезе в приемната на туристическата агенция. Работният ден още не беше започнал, но фоайето на „Хилтън“ беше пълно с ранобудници, които напускаха хотела или просто отиваха в бара за кафе.

Той седна пред един от терминалите и го включи. Докато мониторът загрее, въведе кода на „Ел Ал Еърлайнс“ и поиска днешното разписание на полетите. Трябваше да намери свободно място и да излети от „Лод“ възможно най-бързо.

Само че разписанието не се появи на екрана.

Вайзнер опита отново.

Нищо.

Натисна F1, за да получи помощ, но вместо това излезе следното съобщение:

Какво, по дяволите!…

Започна безразборно да натиска клавишите.

Съобщението остана на екрана.

Изведнъж Вайзнер се сети, че имаха два монитора, обърнати към фоайето на хотела. Те бяха поставени така, че клиентите да могат да виждат през витрината кои полети са отложени или отменени.

Той скочи от мястото си, изтича към тях и ги завъртя.

И на двата светеше следният надпис:

Шестнадесета глава

Самолетът на Бюрото плавно се приземи на „Даунтаун“. Това малко летище се намираше далеч по-близо до целта им от международното в Канзас Сити.

Бежовият шевролет „Каприс“ вече ги чакаше. Ръсел и Грей се качиха на задната седалка и колата потегли.

Агентът до шофьора се обърна назад и протегна ръка.

— Дик Мелкуайър. Зад волана е Грег Бабкок.

Ръсел представи себе си и Грей.

— Какво знаем за заподозрения? — попита тя.

— Доста. Фарън Джеймс Елбърт, на тридесет и пет години, кафяви очи, кестеняв. Блестящ компютърен специалист. От шест години работи за компанията за автомобилни части „Ел Ти Си“. Няма минали провинения. Неплатена глоба за превишена скорост отпреди две години.

— Къде е сега?

— На работа. Двама от хората ни го наблюдават.

— Получихте ли разрешение за обиск?

Мелкуайър потупа джоба си.

— И още как. При сегашните обстоятелства съдията прояви голямо разбиране.

В седем и двадесет тази сутрин екипът им в Чикаго беше засякъл поредното произшествие. След гафа в „Локхийд-Мартин“ решили да не се опитват да се намесват. Само са наблюдавали как Ф. Дж. Елбърт намалил цената на акциите с по долар и десет цента на парче и направил голяма покупка. Цялата операция му отнела по-малко от две минути.

Но времето било повече от достатъчно за засичане на номера.

— Елбърт е провел един телефонен разговор от работното си място в десет и петнадесет — продължи Мелкуайър. — Обадил се е на брокера си и наредил продажбата на акциите. Проследихме разговора и се свързахме с брокера, за да задържим операцията. С новата цена Елбърт би спечелил две хиляди долара. В противен случай ще загуби около осем хиляди.

— Интересно наистина — каза Грей. — Само че нещо не се връзва.

Мелкуайър, който очевидно нямаше много добро мнение за консултантите, изненадано го погледна.

— Нещо не се връзва?

— Човекът, когото търсим, има достъп до места, откъдето може да измъкне милиони, Дик.

Мелкуайър сви рамене.

С мигаща лампа на покрива шевролетът пресече Мисури и тръгна по „Бродуей“ към Канзас Сити. Почти бяха стигнали центъра на града, когато колата пое на изток по междущатски път 70. След широк завой на юг и после пак на изток шофьорът излезе от магистралата и подкара по „Труман Роуд“.

Отбиха на юг по Монтгол авеню и завиха по Двадесет и първа улица. Няколко пресечки по-надолу Бабкок изключи сирената и паркира до тротоара. Двама агенти в подобна кола спряха от другата страна на улицата и тръгнаха към тях.

Луан отвори вратата и излезе.

— Тука ли е?

— Така твърди телефонната компания. Освен това ни уведомиха, че той разполага с две линии.

Къщата приличаше на бунгало. Вероятно беше строена в началото на шестдесетте. Не можеше да има повече от две спални. Две асфалтирани пътеки водеха от улицата към гаража отзад.

— Не е женен, нали, Дик?

— Доколкото знам, не. Може обаче да има приятелка.

— Веднага ще разберем.

Мелкуайър и Бабкок тръгнаха към вратата с извадени пистолети. Другите двама агенти заобиколиха къщата и завардиха задния вход.

Бабкок натисна звънеца. Не работеше. Почука на бялата рамка на мрежата. Част от боята се олющи.

Никой не отговори.

Мелкуайър дръпна мрежата и опита топката на бравата.

— Заключено е. Да я разбием ли?

— Давай — съгласи се Ръсел.

Той се дръпна назад, вдигна десния си крак и ритна вратата до ключалката. Тя веднага поддаде.

Грей се ухили.

— Значи така се прави, а?

— Само когато имаме заповед за обиск и е спешно.

Агентите от Канзас влязоха първи и бързо обиколиха стаите, като проверяваха гардеробите и зад вратите.

Ръсел и Грей ги последваха.

Отвън къщата не изглеждаше особено добре. Килимите също бяха доста износени, на около десет години, но останалите мебели бяха нови. Изчистени съвременни линии — диван, два стола, уредба, телевизор. Малко аксесоари. Типична ергенска квартира.

— Насам! — извика Бабкок.

Ръсел тръгна по късия коридор към задната спалня. Стаята беше малка. Вътре имаше голямо бяло бюро, шкаф, въртящ се стол и компютър. С много устройства.

Грей мина покрай нея и клекна пред двете големи кутии на пода до бюрото. Прегледа и устройствата на долните лавици на шкафа.

— Прекалено е мощна за домашна система — учуди се той. — Работи с „Пентиум 150“. Има девет или десет гигабайта външна памет.

Той дръпна пластмасовите кутии с дискети и се зачете в ръчно написаните етикети.

— Дик! — обади се Луан. — Проверете къщата!

— Какво търсим?

— Нещо подозрително. Вероятно свързано с компютрите.

— Тук няма нищо интересно — заключи Грей и се изправи. — Освен ако нарочно не е поставил погрешни названия.

— Искаш ли да прегледаш системата?

— Нали за това сме тук?

— Добре. Давай, Нат.

Грей свали сакото си, метна го на облегалката на стола и седна. Поглади мустаците си с палеца и показалеца на лявата ръка и огледа устройствата на бюрото — монитор, клавиатура, мишка и принтер. Наведе се и погледна отдолу. Откри стабилизатор на напрежението с няколко допълнителни изхода и бутон за включване. Компютърът забръмча.

Ръсел застана зад него и впери поглед в монитора.

— Аха!

— Какво има, Нат?

— Използва „Юникс“. Не е много обичайно за работа в домашни условия.

— Още ли мислиш, че не е нашият човек?

— Вече не съм толкова сигурен.

Курсорът бързо се стрелна по екрана. Грей уверено преглеждаше съдържанието. Извика управляващата програма, прелисти файловете, като изваждаше съдържанието им в специален прозорец. Вършеше всичко с по-голяма скорост, отколкото Луан изобщо можеше да си представи. Хвърляше по едно око на текста и програмния език и преминаваше на следващия файл.

— Аматьорски поглед върху софтуера… Всичко в тази директория е свързано със счетоводството… Тук имаме програми, върху които още работи… Кореспонденцията му. Май има приятелка в Корпуса на мира… Погледни това.

Луан съсредоточи вниманието си върху текста.

— По дяволите! — извика тя. — Това е строго секретно, Нат. Принадлежи на института за стратегически проучвания.

— Тогава няма да гледам.

— Да не го изгубиш.

Грей затвори файла и продължи търсенето.

Мелкуайър се върна и застана до Ръсел.

— В къщата няма нищо, което може да ни свърши работа.

— Това тук е повече от достатъчно, Дик.

— Тоест?

— Част от архивите на Вашингтон.

— Сега вече повярвахте ли, господин Грей?

— Почти. Ето още един, Луан.

Тя погледна монитора.

— Министерство на отбраната. Свръхсекретно.

— Добре — примири се Грей и затвори файла. — Явно всички в директорията „Изнудване“ са такива. Има още няколко дузини, но ще ги оставя на някого с нужната квалификация.

— Правилно, Нат.

— Продължавам с директорията „Защита“. Първият файл е направо чудовищен по обем… Хайде, покажи се… По дяволите!

— Какво е?

— Кодове.

Имаше десетки файлове.

— Знаеш ли, Луан…

— Досещам се — въздъхна тя.

— Май голяма част от тази информация идва от Шимомура.

— Винаги сме предполагали, че Митник е споделил кодовете. Съзнателно или не, няма значение. Той е съхранявал данни за някои доста интересни места.

Грей спря на екран един от файловете, наведе се и внимателно огледа списъка на програмите.

— Бива си го! — В гласа му се долавяше известна завист. Мелкуайър също се опитваше да го прочете, но Ръсел разбра, че няма да може да хване двата края.

— Дик, обади се на хората си да приберат Елбърт.

Агентът се завъртя на пети и тръгна към телефона в хола.

— Луан — притеснено започна Грей, — ще конфискуваш ли този компютър?

— И още как!

— Значи ще трябва да го изключим от мрежата, за да го вземем с нас?

— Защо? Проблеми ли има?

— Може да се каже. Скрита програма, 19,8 мегабайта.

— Какво ще правим тогава, Нат?

Марго му донесе следобедното кафе. Голоаз отпи малка глътка. Вкусът на добавения коняк едва се долавяше.

— Чудесно е, скъпа.

— Приеми го като знак за моята благодарност, Андре. Толкова рядко те придружавам на служебни пътувания…

— Предполагах, че ще имам нужда от знанията ти. Хареса ли ти да превеждаш за неопитните ми колеги?

Цялата сутрин Марго упорито се беше борила с езиковите различия.

— Справям се — промърмори уморено тя.

— Ела, седни до мен.

Тя се отпусна на стола до масата.

— Освен това исках да видиш при какви условия ми се налага да работя понякога.

— Направо съм изумена.

Складът на Хенри Содъби сякаш беше продукт на сливането на идеите на Марат26 и Маркиз дьо Сад. Беше пълно с хора, облечени с каквото им падне — от лабораторни престилки до джинсови якета, които говореха на няколко коренно различни езика и неуморно се щураха нагоре-надолу в изпълнението на необясними задачи. Масите се огъваха от тежестта на компютри, монитори и принтери, да не говорим, че Голоаз трудно можеше да каже кое какво е. Подът беше заринат от странни купища хартия и компютърни разпечатки. Край тях се въргаляха картонени чаши за кафе, чинии, празни кутии от безалкохолно и останки от сандвичи и понички. Беше му трудно да разбере дали администраторите и техниците наистина вършеха нещо, или само обикалят напред-назад, за да изглеждат заети.

— Следващия път, когато ми се наложи да замина някъде, не искам да те чувам да се оплакваш, че не те взимам със себе си.

— Но на мен ми харесва тук! — запротестира тя.

Жени!

— Много добре. Тогава да се заемем за работа.

— Какво трябва да правя?

— Аз ще чета, а ти се оправи с тази дяволска машина.

Марго дръпна клавиатурата и мишката пред себе си. Мониторът беше голям, седемнадесетинчов. Техниците му го бяха дали специално, за да не напряга зрението си.

— Откъде да започнем?

— Прегледах криминалните досиета, но те ме отегчиха. Един от онези млади мъже там ми каза, че има нещо като… аа… като филтър. Можеш да извадиш само досиетата на компютърни специалисти, които не са осъждани. Действай!

— Какво трябва да направя, Андре?

— Ако знаех, щях да те изпратя обратно да превеждаш.

Голоаз се зае с кафето си, докато тя опита няколко команди. На екрана се появяваха различни неща, но той не им обръщаше никакво внимание.

Накрая тя извика:

— Готово! Нали това искаше?

В горния десен ъгъл на екрана със сини букви беше написано: „Компютърни компании, главни експерти“.

Бяха подредени по азбучен ред. Първото досие беше на човек на име Аарон, Вернер Л., президент и главен оперативен директор, „Канадиън Рокис Периферъл“.

Включени бяха основните биографични данни и един параграф, посветен на постиженията му. Голоаз предположи, че информацията е взета от някое списание или молба за постъпване на работа. Голоаз го прочете само колкото да свикне с екрана.

— Следващото! — нареди той.

Тя натисна някакъв клавиш и изскочи ново досие. Актън, Силвия Сара.

Четеше раздела за постиженията, когато нечия ръка го потупа по рамото.

Голоаз се обърна.

— Здравей, Андре.

— Давид! Кога пристигна?

Вайзнер дръпна един стол и Голоаз го представи на Марго Деньов.

— Самолетът ми се приземи преди малко. Цяло щастие е, че изобщо успях да дойда. — Израелецът обясни за проблемите с пътуването. — Просто не можеха да ми издадат самолетен билет. Грешка в компютъра, така ми обясниха хората от „Ел Ал“. — Той се засмя.

— Как се измъкна?

— С друга самоличност. Компютърът веднага прие името на Максуел Бекер.

— Значи Намръщения знае, че си член на международната група?

— Така изглежда. Какво стана с Хенри?

— Нямам представа. Френското посолство ще ме уведоми за подробностите веднага щом е възможно. Предполагам, че още е в Скотланд Ярд.

— Да се надяваме, че скоро ще го освободят. Сигурен съм, че някой го е натопил. Нали същото се случи с Питър, а сега и с мен.

— Никак не е забавно.

— Напълно съм съгласен с теб, Андре. О, Марго, защо не отидеш да изпиеш едно кафе с другите. Искам да говоря с шефа ти насаме.

Голоаз очакваше реакцията й. Тя погледна презрително младия нахалник, но стана и тръгна към масата в ъгъла.

— Виж, Андре, мислил ли си за вероятността…

Норм Спенсър влезе в кабинета му, затвори вратата и се тръшна на стола до бюрото.

— Навън Том Креншоу притеснява Норма, Питър. Умира от яд, че ме повика преди него.

— Разговорът ни ще бъде кратък. Къде е Конрад?

— Той не съществува.

— Глупости!

— Поне така изглежда, шефе. Знаеш, че излизаме от правомощията си, като го търсим. Не искам после да си платим за своеволията с лихвите.

— Колко си прав! — каза Питър с надеждата, че Спенсър ще долови сарказма.

— На два пъти ми се наложи да се представям за агент на ФБР…

— Защо?

— Иначе нищо нямаше да ми кажат.

— И какво научи?

— Конрад е излязъл от Ломпок преди две години, качил се е в едно такси и просто е изчезнал. На негово име няма нито адрес, нито телефонен номер или поне шофьорска книжка. В нито един от петдесетте щата. Социалната му осигуровка не е пипана. Няма паспорт, но ако е получил туристическа виза за Мексико, никога няма да разберем. Предполагам, че в затвора е научил някои трикове, сменил си е името и е отпрашил за Перу или Чили.

— Имал ли е спестени пари?

— Да. Изтеглил ги е същия ден, в който е излязъл от затвора.

— На двадесет и втори е бил в Далас. Малко е далечко от Чили.

— Не знам как е стигнал до Далас. Прегледах списъка на пътниците за всеки пристигащ полет на двадесети, двадесет и първи и двадесет и втори. Проверих и излитащите самолети за следващите три дни. Нищо. Не можех просто да започна да разпитвам екипажите, нали?

— Правилно.

Спенсър съучастнически се наведе напред.

— Защо го търсим, шефе? Заради миналото му ли? От това, което прочетох за него, той има нужните качества и спокойно може да е Намръщения.

— Мина ми през ума.

— Защо Ръсел се среща с него? Наясно ли е какво става?

— Нямам представа.

— Може да не се е представил като Конрад. Сигурно я използва за нещо.

— Тя го е тикнала в затвора последния път. Много добре знае кой е.

Спенсър поклати глава. Нищо друго не му идваше наум.

Мартин мълчеше.

Накрая се реши:

— Продължавай да търсиш.

— Къде?

— Опитай в Интернет. Преди време се е подвизавал като Ренегата. Не може да няма някакви приятели. Сигурно още поддържа връзка с някои от тях.

Спенсър стана. Креншоу ядосано нахлу в кабинета.

— Сядай, Том. Трябва да се обадя по телефона.

Набра номера. Отговориха му почти веднага.

— Отдел, по компютърни престъпления. Агент Амброуз.

— Агент Амброуз, тук е Питър Мартин.

— Здравейте, директоре! С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с Луан Ръсел.

— Съжалявам, господине. Тази сутрин тя замина за Канзас Сити.

— О? Добре тогава, ще я потърся по-късно.

Мартин веднага затвори и набра друг номер.

— Стая 406.

— Опитай Канзас Сити. Тя е някъде там.

Грей се умори да наблюдава разпита през специалното стъкло и излезе в коридора. Огледа се и видя телефона до асансьора и стълбите. Тръгна към него. Подът имаше нужда от почистване. ФБР явно спестяваше от парите за поддръжка.

Използва кредитната си карта, за да се обади до Швейцария. Попадна на един от техниците и го помоли да повика Джорджия.

Минаха пет минути, преди да чуе гласа й.

— Здрасти, Нат.

— Намирам се близо до родния ти щат и се сетих за теб.

— Какво правиш в Уичита?

— Всъщност съм в Канзас Сити, Мисури.

— По работа ли?

— Попаднахме на следа.

— Имаш предвид ФБР?

— Да. Пипнаха един, който може и да е Намръщения. Сега е в стаята за разпити, изтръгват му ноктите.

Не правеха нищо такова, естествено. Но Грей искрено се удивляваше на способността на Луан Ръсел коренно да се променя, когато говори със заподозрени. Тя можеше да бъде нечовешки жестока. Именно за това Грей реши да говори с Джорджия Тейлър. Спокойният й характер му липсваше до болка.

— Но това е чудесно! Ако хората престанат да се паникьосват, продажбите ни веднага ще нараснат. Ти как мислиш, той ли е наистина?

— Трудно ми е да преценя, Джорджия. Той отрича всичко.

— Като се има предвид какво е направил, мога да го разбера. Ами софтуера? И него ли намерихте?

— Да, прегледах програмите.

— Така ли? Предполагам, за това си консултант. Научи ли нещо?

— Достатъчно, за да се съмнявам.

— О! И в какво?

— Ами първо на първо не мога да запиша файловете на дискети, нито да ги изкарам на принтера. Не вярвам, че Намръщения би направил такова нещо със собствения си компютър. Второ, в системата имаше скрита програма. Като онези, които откриваме навсякъде. Трудно ми е да си представя, че ще иска да я скрие и от самия себе си.

— Може би иска да унищожи софтуера? Да се защити?

— Възможно е. Не посмяхме да го изключим от мрежата. Според мен обаче това е подарък от Намръщения. Сигурен съм, че програмата, която причини проблемите в световен мащаб, не може да е толкова малка. Двадесет мегабайта не са достатъчни за такова нещо. Трябва да е петдесет, шестдесет пъти по-голяма.

— Вероятно си прав. Има ли друго?

— Няколко файла. Свръхсекретни. И прекалено много информация за кодовете — програми, проучвания, проекти…

— Добри ли са?

— И още как! Не съм специалист в тази област, но се обадих на Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Нямаше как да извадя копия от компютъра и се наложи цели два часа да му описвам данните. Според него това е част от работата на Шимомура, но изобщо не е актуализирана. Всичко е прекалено старо, поне отпреди две години.

— Според теб това не е човекът, когото търсим, нали?

— Съмнявам се, Джорджия.

— Ако инцидентите спрат, ще повярваш ли?

— В случая времето не значи нищо. Може да са отложени по дата или час.

— Да, наистина. Разумен довод.

Сега или никога!

— Ужасно ми се иска отново да се заема с истинска работа, Джорджия. Проучване, програмиране… Не съм роден за търговия.

— Глупости! Справяш се отлично!

— Какво ще кажеш да дойдеш в Атланта и да станеш изпълнителен директор на „Компсистемс“? Така ще мога да се върна към компютрите. — Тя никога нямаше да може да заеме директорското място в „Датекс“. Не и докато Джером е там. Може би щеше да поиска да стане президент на „Компсистемс“. Пък и близостта им със сигурност щеше да промени нещата в негова полза.

— Невъзможно е, Нат. Кокалът в „Датекс“-Цюрих никак не е малък.

— В „Компсистемс“ ще получиш по-голям.

— Нейтън! Това просто няма да стане!

Някаква жена подаде главата си от кабинета надолу по коридора, огледа се и му махна.

— Господин Грей! Търсят ви по телефона.

— Помисли си, Джорджия. Моля те!

— Защо не си вземеш една седмица отпуска, Нат? Ще се почувстваш по-добре.

— Помисли си! Трябва да вървя.

Той побърза по коридора, влезе в кабинета и вдигна слушалката.

— Грей.

— Нат, тук е Рик Веласкес.

— Не говорихме ли достатъчно за днес?

— Иска ти се! Сравних онези програми с оригиналите на Шимомура. Няма никаква разлика.

— Интересно.

— Да, наистина — съгласи се Рик. — За две години, ако са използвани изобщо, би трябвало да има доста промени.

— Значи смяташ, че не може да е той?

— Трудно е да се каже. Има и още нещо.

— Слушам те.

— От осем часа тази сутрин никъде по света не е докладвано за нов инцидент.

— Това е чудесно.

— Така е. Не твърдя, че не е имало проблеми. Вече не знам какво да си мисля. Но продължавам да съм скептичен.

— Аз също. Ще отида да говоря с Луан.

Грей се върна в стаичката до тази за разпити. Вътре беше тъмно. Четирима мъже напрегнато следяха развоя на събитията през стъклото. Бойното поле беше ярко осветено.

Мелкуайър играеше доброто ченге. Беше относително спокоен, говореше тихо и от време на време молеше Луан за повече разбиране.

Фарън Джеймс Елбърт никак не изглеждаше добре. След дългите часове тормоз спортната му риза беше подгизнала под мишниците. Светлокестенявата му коса, модно подстригана, падаше на мокри кичури над челото. Очите му приличаха на тъмни сухи кладенци.

— Нещо ново? — попита Грей Бабкок.

— Не. Продължава да настоява, че няма нужда от адвокат. Не е много разумно от негова страна.

Нат познаваше доста хора като него. Блестящи технологични гении, абсолютно лишени от предвидливост, когато става въпрос за социални или юридически проблеми.

Разговорът вътре се чуваше от малкия говорител на стената.

— Казах ви, казах ви, казах ви!

— Кажете ми пак, господин Елбърт! — безмилостно изсъска Ръсел.

Мъжът умолително я погледна. Не можеше да повярва, че нормално човешко същество е способно да го измъчва по такъв начин.

— Промених цената. Само цената. Нищо повече!

— Извършиш сте федерално престъпление, господин Елбърт. Щатските закони не важат. Използвали сте телефонна линия. Прокурорът направо ще ви унищожи. Аз лично ще се погрижа. Задници като вас правят живота ми труден, а аз ще се постарая да си платите!

— Само заради някакви си мизерни две хиляди долара!

— Вашите сметки не ме интересуват. За мен това си е загуба. Голяма загуба. Ще се наложи да се запознаете с едни мили, едри момчета. Знаете къде.

— Не съм го направил! Обвиненията ви са направо смешни.

— Ние не смятаме така, господин Елбърт. Компютърът ви го доказва.

— Нямам представа откъде са се взели онези неща!

— Колко програми сте откраднали?

— Не съм!

— Имате съкратен вариант на „Уърд Пърфект“. Регистрирана ли е на ваше име?

— Заех я от един приятел.

— Как не! Лъжете, господин Елбърт. И искате да ви повярвам, че за останалото казвате истината?!

— Агент Ръсел — обади се Мелкуайър. — Предлагам кратка почивка.

Тя му хвърли поглед, който можеше да убие и динозавър. Грей потрепери. После се завъртя на петите си и излезе от стаята. Беше дяволски добра актриса.

Мелкуайър предложи на Елбърт кока-кола.

Грей смяташе, че представлението е прекалено пресилено и заподозреният ще разбере каква е работата. Но след няколко часа непрекъснат тормоз границите на реалността сигурно започват да се огъват.

Ръсел се приближи до него.

— Ще си помисля, преди отново да те поканя на вечеря — каза й той.

— Да не те е страх от мен, Нат? — Тя уморено се усмихна.

— И още как!

Луан беше капнала. Напрегнатият разпит напълно беше изцедил силите й.

Бабкок й подаде студена кутия „Севънъп“ и двамата с Грей седнаха на столовете отстрани. Той й разказа за последния разговор с Веласкес.

— Значи няма повече инциденти?

— Точно така. От осем сутринта нито един.

Тя погледна към стъклото.

— Накарах хората да проверят кога е отсъствал от работа. Предполагам, че само си губим времето. Може спокойно да е бил навсякъде, когато са ставали инцидентите.

Грей вяло се усмихна.

— Добре, да чуем какво мислиш?

— Това си е твоя работа, Луан. Не съм достатъчно компетентен, за да си позволя да давам мнение.

— Но двамата с Рик продължавате да се съмнявате?

— Така е.

— Аз също. Той се кълне, че не знае нищо за директориите „Изнудване“ и „Защита“. Склонна съм да му повярвам.

— Не твърдя, че изобщо не е виновен — уточни Грей.

— Ще го обвиним за промяната на цените на борсата, но няма да можем да го хванем за пиратски софтуер. Почти съм сигурна, че компютрите му са крадени. Значи ще му лепнем и закупуване на крадена собственост. И нищо повече.

Нат кимна с разбиране.

— И сега какво следва?

— Ще се върна да го поизмъча още половин час. После прокурорът ще му предложи да се признае за виновен по обвиненията, които ти изброих. А преди да хванем самолета, ще ти позволя да ме заведеш на вечеря.

— Аз съм консултант, ти плащаш.

— Не си играй с огъня, Нат! — засмя се тя.

— Вярно, забравих.

Рано тази сутрин Кейси Конрад получи съобщението и телефонния номер от Ръсел. Беше ги изпратила от кабинета си. Конрад предположи, че просто не е имала време или възможност да отиде до другия си компютър, където и да се намираше той. Вероятно в дома й.

Едва сега осъзна, че тя си беше направила труда да се сдобие с нов адрес, и то само за да уважи решението му да стои настрана. Така рискът някой случайно да попадне на адреса му и да започне да го притеснява беше значително по-малък. Мнението му за нея за пореден път се покачи с няколко пункта.

Конрад не разполагаше с адреса в Канзас Сити, но телефонният номер беше повече от достатъчен. Когато включиха компютъра на Елбърт, той веднага се настани в системата.

Мина известно време, докато човекът на клавиатурата свикне с нея. Значи машината беше непозната за оператора. След това обаче скоростта му значително се повиши. Работеше почти без грешки. Конрад винаги с удоволствие наблюдаваше стила на операторите. Този тук плуваше в свои води, дори в среда като „Юникс“. Не му се вярваше да е Ръсел.

Опитваха се да разберат какво има в паметта на компютъра. Отваряха директориите една по една и преглеждаха файловете. Накрая решиха да копират данните, но операционната система отказваше достъп както до дискетите, така и до лентовите носители и принтера. Операторът приложи няколко номера, като заобикаляше управляващата програма на принтера, но без успех.

Човекът наистина беше добър, но не чак толкова. Беше си позволил до такава степен да бъде погълнат от задачата, че изобщо не забелязваше присъствието му.

Конрад изтегли програмата и внимателно я проучи. Не забеляза нищо нередно, нямаше прибавени или променени редове. По всяка вероятност скритият в устройство C вирус засичаше активирането на програмата, проверяваше заредения за печат файл и решаваше дали командата да се изпълни или не. Копирането можеше да се отмени само с няколко цифри за част от секундата.

Замисли се за вирусите. Преди време Ръсел му беше изпратила съобщение за тях. Той започна да ги търси и успя да открие няколко. Досега не се беше занимавал с тях, защото нямаше ясна представа как точно трябва да подходи. Луан Ръсел вече му беше обяснила, че са особено чувствителни.

Някой ден щеше да опита. Не сега.

С огромно удоволствие прегледа директориите „Изнудване“ и „Защита“. Имаше няколко интересни файла, останалите му се виждаха глупави. ИСП например нищо не му говореше. Успя да разбере само, че става въпрос за разработването на сценарий за поведението на правителството, в случай че старият Фидел ритне камбаната. Изглеждаше прекалено лесно. Превземане на радиостанциите, вестниците и източниците на енергия?!

Нима някой плаща на тези извратени идиоти шестцифрени суми за подобни щуротии?

Досиетата бяха друга работа. Зачете се в това на Ръсел. Нейният старец е свещеник? А тя беше решила да стане ченге. Боже, заплатата й беше само шестдесет хиляди годишно! С това образование можеше да си докарва много повече. Защо тогава…

Чудна работа.

Конрад веднага си даде сметка, че парите също не го интересуват. Сигурно просто иска да направи света по-справедлив? Това пък съвсем не можеше да го разбере.

Имаше и няколко анализа на професионалните й качества. Виж ти! Стреляла е по някакъв тип. Не пишеше дали е оживял. Залавянето на Кейси Конрад изобщо не се споменаваше. Не беше получила дори похвала.

Друго досие принадлежеше на някакъв тип от ЦРУ — Питър Мартин. Конрад вече беше срещал това име сред файловете, които си открадна от Управлението. Човекът май беше важен, имаше цял куп отличия, за които Кейси дори не беше чувал. Всичките му анализи бяха с надпис „Строго секретно!“ или „Само за четене!“ Три оплаквания — едно за проявено насилие и две за сексуален тормоз. И трите потулени.

Прочете още няколко досиета, включително и това на директора на централното разузнаване. Зад гърба му стояха най-влиятелните хора в страната.

Излезе от директорията „Изнудване“, извика комуникационната програма и прегледа списъка с автоматичните телефонни кодове. Имаше седем, които започваха с 402. Записа си ги. Беше възможно предаванията да се насочват от Омаха. Номерата бяха само директни, а Конрад обикновено използваше Продиджи за тази цел.

Откри директорията с личните му разработки и погледна няколко от тях. Само след минути вече знаеше, че Ръсел е хванала не когото трябва. Като програмист този беше кръгла нула.

Конрад изключи компютъра и остави експерта на Ръсел сам да стигне до този извод. Излезе на дълга разходка, изяде обяда си и дремна няколко часа.

Късно следобед отново се зае за работа. Продължи с проверката на номерата с код 402 плюс седемте, които си взе от Канзас Сити. Изглеждаха съвсем невинни — два бюлетина, частни адреси и Глоубнет.

Към единадесет спря да похапне. Направи си няколко сандвича със салам и ръжен хляб и си наля чаша студено мляко. Вечеря до прозореца. Навън валеше сняг, но нямаше да натрупа много, може би два-три сантиметра, не повече.

Върна се при компютъра и провери дали устройството в Канзас Сити още е включено в мрежата.

Оказа се прав.

След няколко минути разбра, че никой не работи със системата. Бяха я оставили само за да не изгубят ценните си доказателства.

Нямаше да им е никак лесно да ги представят в съда, помисли си той и се засмя. Щяха да са им нужни десетки мили кабели.

Вече знаеше, че секретните файлове и кодовете не могат да бъдат копирани. Обаче разработките на Шимомура страшно го изкушаваха и се реши да опита. Вече имаше достатъчно пароли от суперкомпютърния център в Сан Диего, но какво пък.

Първо провери размера на файловете в директорията „Защита“ — 1,127 мегабайта. Удивително! Нищо, той имаше много място.

Даде команда за прехвърлянето на цялата директория в собствената му система.

Натисна Enter.

Да!

Стана! Тоест щеше да стане.

Тая скръндза имаше модем само 9600 бода, така че копирането щеше да отнеме известно време. Конрад се върна в кухнята и взе купата сладолед от хладилника. Седна на стола до печката и се опита да си спомни подробностите около един от инцидентите в дискетите на Ръсел. Някакъв консултант на ФБР беше влязъл в засегната система и изтрил всички програми в нея с изключение на скритата. Накрая се опитал да изтрие и нея. Пораженията никак не бяха малки.

Но малко след това същият тип беше изчистил банката „Чейс Манхатън“, като използвал символа на намръщено лице вместо име на файл. Ръсел твърдеше, че този номер вече не минава.

Конрад изми купата и я остави на плота да се изсуши. Случилото се не му излизаше от ума. Оправи си леглото, съблече се и взе един душ. Брадата му растеше бавно. Щеше да мине цяла вечност, преди отново да достигне предишните си размери. Точно сега с нея приличаше на брадясал скитник.

Облече чисти джинси и пуловер и провери компютъра. Трансферът беше приключил.

Седна и последователно изтри всички файлове от машината в Канзас Сити без скритата програма. Изненада се, че изобщо успя да го направи. Доказателствата им могат да вървят по дяволите! Ако можеше да измисли някакъв начин, щеше да прехвърли и скритата програма в някое от изолираните си устройства. И да й направи дисекция, когато реши.

Предполагаше, че е създадена на принципа на приложните програми. Беше истинско чудовище, защото реагираше на най-различни дразнители. Конрад си я представяше като октопод, протегнал пипалата си към операционните, приложни и информационни сектори на заразения компютър. Работеше във всички среди — „Дос“, „Юникс“, вероятно и „Епъл“. Изпълняваше многобройни функции. Регистрираше както посегателствата върху себе си, така и дейността на оператора на системата. Прави това, не прави онова! Не позволявай копиране на файловете в същото устройство. Не се намесвай, ако някой влезе отвън и измъкне каквото си иска. Стой спокойно, ако операторът изтрие другите файлове.

Значи програмистът не е чак толкова добър. Беше направил няколко големи пропуска.

Ами ако има и още?

Когато човек не разполага с графичен интерфейс, където едно щракване с мишката е достатъчно за активирането на дадена програма, той използва оперативни команди. При работа с „ДОС“ след знака на съответното устройство трябва да се изпише пътят до съответния файл.

Консултантът на ФБР веднъж успешно беше изтрил скритата програма, използвайки стандартната команда.

Ами „Юникс“?

Ако не искаш да изтриеш октопода? А само да го разгледаш?

Конрад мина на „Юникс“.

Написа: LS :-(.

Кучият му син!

Образът потрепери за секунда.

Изчисти се.

Конрад знаеше, че вече не е свързан с компютъра в Канзас Сити.

И че по всяка вероятност е съсипал постоянната му памет.

Добре поне, че защитната му програма се оказа на ниво.

Все пак е нещо, нали?