Натиснете Enter ако смеете…

Седемнадесета глава

Големият комплекс на Агенцията за национална сигурност във форт „Джордж Дж. Мийд“ беше заобиколен от цели мили места за паркиране, което предполагаше дълга разходка до съответната сграда. Мартин обаче получи разрешение да остави колата си в забранената зона близо до главния вход.

Той заключи корвета и тръгна към охраната. Хрумна му мисълта, че ако човек погледне по-назад в цялата тази история, именно тези хора тук бяха отговорни за настоящата криза. Първият голям компютър беше разработен именно в лабораториите на Агенцията за национална сигурност в Балтимор. Ако специалистите им не се натягаха толкова, сега светът можеше и да е по-просто устроен.

Агенцията за национална сигурност и ЦРУ винаги бяха работили заедно при събирането на електронна информация, въпреки че АНС фактически беше сътрудник на министерството на отбраната. Доктор Рикардо Веласкес обаче непрекъснато търсеше тесен контакт с Ръсел и Мартин. Той явно никак не беше убеден в правотата и ефикасността на политиката на изолация на министерството.

Всъщност именно Рик беше поканил Мартин в светая светих.

Охраната вече беше получила пропуск за него, но това не помогна особено. Мартин трябваше да изчака документите му щателно да бъдат проверени. После се обадиха на Веласкес за потвърждение и го повикаха лично да съпроводи Мартин до кабинета си.

Когато тръгнаха по дългия коридор, Мартин попита:

— Напрежението от последните дни май си казва думата, а?

— Имаш предвид охраната ли? Така е. Само че за нас продължава вече цяла година. Нормално е случилото се напоследък да засили параноята ни.

— И от какво толкова се страхувате?

Рик спря и го погледна. Явно се опитваше да си спомни квалификацията му.

— Работим по един проект с молекули ДНК.

— ДНК!? Откога Агенцията за национална сигурност се занимава с генетика!?

Веласкес се ухили:

— Става въпрос за компютър, естествено.

— Я стига!

— Не се шегувам, Питър. Молекулите ДНК се означават с формули. Ето ти връзката с математиката. ДНК съдържа цялата информация, необходима за изграждането на живия организъм, значи имаме памет. Някакъв учен синтезирал молекули с определена последователност и дефинирал задачата. После ги оставил в епруветка и те сами произвели молекула, в чиято последователност се съдържал отговорът.

Мартин не вярваше на ушите си.

— С две думи, в момента се опитваме да изградим компютърна памет от молекули ДНК. Достатъчното количество разтвор се побира в резервоар метър на метър.

— Но защо, за бога!?

— Заради скоростта. Химичните реакции са много по-бързи от електронните. Ако успеем, и най-сложните математически задачи могат да бъдат решавани за по-кратко време, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Най-сложната задача, с която съм се сблъсквал досега, е изчисляването на бакшишите в ресторанта — каза Питър.

— Да, но голяма част от световните учени са спъвани в работата си заради времето, необходимо за математически изчисления дори и с помощта на суперкомпютри. Помисли си само. Ако на всички съществуващи в момента компютри се възложи задача, която те могат да решат за времето от създаването на компютъра въобще досега, устройство на основата на ДНК ще стигне до отговора само за два-три месеца.

Питър не можеше да си го представи.

— Дори не подозирах, че има изчисления от такъв мащаб.

— Докато хората не са се отказали да използват главата си, непрекъснато ще възникват все нови и нови проблеми. Машините все още не могат да дефинират въпросите, но поне дават отговорите. Ако някой ден изкуственият интелект стигне до точката, когато ще започне да мисли самостоятелно, веднага ще се пенсионирам.

Продължиха надолу по коридора до кабинета. Рик представи Мартин на секретарката си и го въведе в светла стая. Големите прозорци гледаха към заснеженото поле навън. Двамата седнаха край малката масичка и изчакаха секретарката да им донесе кафе.

— Другото предимство на изкуствената памет на основата на ДНК е, че тя ще увеличи способността ни да дешифрираме кодирана информация с около сто пъти. Това вече трябва да ти говори нещо, нали, Питър?

— А ще ни помогне ли да надхитрим скритата програма на Намръщения?

Веласкес примигна.

— Вероятно не. Всеки опит да се докоснем до нея завършва катастрофално.

— Значи все пак сте се занимавали с нея?

— Ами да. Най-добрите специалисти са ангажирали суперкомпютрите ни „Крей“ и работят по въпроса. Експериментите продължават. До този момент обаче не са постигнали никакъв успех.

— А министерството на отбраната?

— Нямам представа какво правят в Пентагона. Изпратили са един екип при нас, за да използват „Крей“. Подозирам, че действията им са в същата насока, но не споделят резултатите с никого.

— Искат всичко за себе си? — внимателно попита Питър.

— Сигурен съм. — Веласкес изобщо не изглеждаше шокиран.

— Нима ти не би задържал софтуера?

— Е, мислил съм по въпроса — съгласи се Мартин. — Ако можех просто да си седя в кабинета и да получавам стратегиите, военните планове и разработките наготово, нямаше да имам нужда от половината си персонал. Нито от Агенцията за национална сигурност.

Рик се облегна назад и се засмя.

— А това ще те накара ли да се чувстваш всемогъщ?

— Ти какво? Индивидуална терапия ли прилагаш?

— Отговори ми.

Мартин се замисли.

— Да, предполагам. То е като да можеш да четеш мислите на хората. И да ги манипулираш.

Веласкес отново се засмя.

— Добре де. Какво целиш? — попита Мартин.

— Господарят на света, а?

Ако въпросът не беше подхвърлен по-скоро шеговито, Мартин сигурно щеше да се обиди.

— Така ли мислиш?

— Не си само ти. Хора като нас умират да събират информация. Знанието е власт, то помага да се вземат правилни решения. Човек с твоето положение наистина може да манипулира събитията. В политиката, разбира се.

Какво ли се опитваше да му каже Веласкес? Мартин си даваше ясна сметка, че действията му по-често от допустимото бяха надхвърляли рамките на политиката. Понякога го притискаше липсата на време. Друг път предварително знаеше, че ако поиска одобрението на висшестоящите инстанции, няма да го получи. Сети се за разработването на идеята на Том Креншоу за създаването на псевдофронт в Средния изток. Или опетняването на професионалната репутация на Ръсел.

— Предполагам, че си абсолютно прав, Рик. При мен е по-скоро подсъзнателен рефлекс. И какво следва?

— Мислех си за Намръщения. Има впечатляващо его, не мислиш ли?

— Смяташ, че това е основната причина?

— Сигурен съм. Той страшно се забавлява от нашата безпомощност. Влиза в системите, играе си със строго секретна информация и манипулира хората.

— Имаш предвид Хенри Содъби?

— Говорих с Луан за него. Някакво развитие?

— Пуснаха го от Скотланд Ярд, но според мен продължават да се съмняват в невинността му.

— Ето ти добър пример. Намръщения много държи да ни покаже колко е добър. Това е единственият му мотив.

— Чакай малко, в случая със Содъби ставаше въпрос и за някакви си седемдесет хиляди английски лири, които изчезнаха от Швейцария.

— Когато разберем къде са отишли, ще знаем повече. Ти работиш в разузнаването, Питър. Каква е обикновено движещата сила на колегите ти от двете страни на бариерата?

— Най-често идеологията.

— Да, но сигурно няма да пропуснат да приберат и златното кюлче, ако случайно се спънат в него, нали?

— Вероятно не.

— Може би точно това е станало и със Содъби. Както и да е, исках да поговорим за Намръщения. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Ако в различни точки на света започнат да избухват ядрени ракети и загинат милиони, ще имаме абсолютно безрезервна обществена подкрепа. Но сега паниката е обхванала единствено икономическите, правителствените и политическите кръгове. Намръщения води война именно с тях, не с обикновените хора.

И тук Мартин направи грешка, въпреки че като всички в разузнаването умееше да крие притесненията си.

— Какво има, Питър? — Веласкес веднага забеляза объркването му. — Има ли нещо, което още не знам?

Нямаше смисъл да отрича.

— Нямаме контрол над ядрените си оръжия.

— По дяволите!

— Не съм много сигурен. Предполагам, че това е една от причините министерството на отбраната да не иска да работи с останалите.

— Напълно ги разбирам. Ако тази информация се разчуе, хората ще излязат на улицата. Ще се разбунтуват.

— Да се върнем на темата.

— Ами тъй като са засегнати различни сектори по целия свят, всеки е избрал свой подход. Пентагонът прави едно, ФБР — друго, и понеже си нямаме пълно доверие, АНС — трето. Не знам за теб и създадения международен екип, но всички нации са в паника и вероятно не се държат много по-разумно от нас.

— Това не е само твоето мнение, разбира се?

— Не — отговори Рик. — Знаеш, че ушите ни са навсякъде.

— Добре, мога да ти кажа каква е идеята в Лондон. — Мартин му разказа за базата данни. — Виталий Жувармов е пристигнал там сутринта. Вайзнер и Содъби вече също са се включили в помощ на Андре Голоаз.

— Не разбирам.

— Доколкото знам, французинът ще разчита на инстинкта си. Останалите са съгласни да опитат.

— Начинът има шансове за успех, колкото и всичко друго. Значи сте прибавили в списъка и компютърни експерти?

— Аха.

— Добре. Съмнявам се, че агентите на Ръсел ще успеят да припишат инцидентите на обикновен хакер.

— Да, но са хванали оня тип в Канзас Сити. Оттогава няма докладвани инциденти.

— Нагласено е. Точно както с Хенри Содъби.

— Така ли мисли Луан?

— Просто ще чакаме.

— Какво? — попита Мартин.

— Ами да стане нещо голямо.

— Надявам се да не е голямо колкото атомна бомба.

Да видим последното.

Да им дадем номера в Ингълуд.

Стана от стола и отиде до телефона в хола. Нямаше опасност някой да проследи разговора. Беше само един от многото клиенти. Даде им номера на кредитната си карта и се върна при компютъра. На екрана вече го чакаше следното съобщение:

Той щракна с мишката и зачака.

Конрад реши да прочете инструкциите. Вниманието му веднага беше привлечено от няколкото параграфа, посветени на технологията на кодиране.

Боже, тия хора не се шегуват!

Конрад отново внимателно прочете инструкциите. Значи кодирането на съобщенията само по себе си е достатъчно безопасно?! „Компсистемс“ бяха приели прекалено строги мерки за защита на собствения си софтуер.

Но той никак не беше очарован от факта, че в паметта на компютъра му има нещо, което не може да анализира. Добре поне, че предварително беше свалил от този хард диск по-важните си файлове и програми.

Бутна стола си до стената, облегна се назад и се втренчи в монитора.

Не му харесваше.

Не мониторът.

Не понасяше мисълта за трите или четирите мегабайта, които не можеше да погледне. Реши да изчака малко, преди да инсталира програма и да опита.

Грешката си беше лично негова. Цяла сутрин той непрекъснато беше атакувал Глоубнет. И след като няколко пъти беше отблъскван със съобщението: „Съжалявам, приятелче!“ и прочие, той се отказа и реши да се абонира само за да види как е от другата страна на барикадата.

Искаше да разбере какво става в Глоубнет, като влезе вътре. Не предполагаше, че вместо това Глоубнет ще влезе в компютъра му.

Погледна часовника си. Във Вашингтон беше почти четири, но не му се чакаше още няколко часа, докато Ръсел се прибере у дома. Бутна стола напред, стартира своята комуникационна програма и въведе адреса й във ФБР.

Минаха двадесет минути, преди тя да отговори. Конрад дъвчеше сандвича си, когато екранът оживя.

Трябваше да внимава с майонезата. Избърса си пръстите.

Дълга, дълга пауза.

Поредната пауза.

— Дарел! — викна Луан от вратата на кабинета си.

Монтгомъри вдигна глава, кимна и стана от мястото си. В залата имаше общо четиринадесет души. Повечето изглеждаха безкрайно изтощени от денонощните безплодни усилия пред компютрите. Върху таблото на стената бяха подредени докладите на работните екипи. Нищо, което поне малко да ги приближи към престъпника.

Тя се върна и седна зад бюрото. Изчака го да влезе и нареди:

— Затвори вратата, ако обичаш!

— Охо! — каза той. — Дошло е времето за анализ на професионалните ми качества, така ли?

Тя се усмихна.

— Този път ще ти се размине. Мисля да изчакам поне докато се сдобием със заподозрян.

Всички бяха дълбоко разочаровани, че Фарън Джеймс Елбърт се оказа чист. Ръсел имаше известни резерви още от самото начало, но липсата на инциденти беше събудила надеждата й. Веласкес й съобщи последните новини малко преди разговора й с Ренегата. Рик накратко преразказа срещата си с Питър Мартин, като на няколко пъти я предупреди да запази информацията за неустойчивостта на отбранителните системи само за себе си.

Луан страшно се разочарова, че Питър не е споделил притесненията си с нея. Агенциите често се държаха нагло и собственически, когато бяха засегнати въпроси от национално естество. Тя реши да не говори с Монтгомъри за това.

— Дарел, какво знаем за Нат Грей?

Очите му се разшириха.

— За Грей? Да не мислиш, че той…

— Просто ми хрумна, че Грей е блестящ компютърен специалист, а не разполагаме с почти никаква информация за него. Нито за „Компсистемс“. Глоубнет остана незасегната от инцидентите. Не ти ли се струва странно съвпадение, че новата мрежа беше открита точно когато Интернет загуби доверието си в световен мащаб?

Тя представи подозренията на Конрад като свои. Когато беше потърсила помощта му, не допускаше, че ще й се наложи да я държи в тайна.

Монтгомъри вдигна глава и се замисли.

— Аз също не го познавам много добре. Предполагам, че е минал през стандартното проучване, но агентите обикновено не се престарават без специално нареждане.

— Добре тогава. Пак ще го проверим. Заедно с колегите му в Атланта. И, Дарел, не искам да се вдига излишен шум. Не използвайте компютър.

— В случай че някой има големи уши?

— Точно така.

Тя се завъртя на стола си и дръпна клавиатурата.

— Можем да започнем с дейността на Глоубнет.

Дарел заобиколи бюрото и седна на ръба.

Тя влезе в Уърлд Уайд Уеб и стартира насочващата програма. Тук кипеше усилена търговска дейност. Страниците рекламираха всичко от фотографски принадлежности до последните модели компютърни игри. Имаше статии, посветени на науката, литературата, математиката… Беше невъзможно потребителят да открие нещо конкретно без търсачка. Програмата, инсталирана в компютъра на Ръсел, работеше задоволително бързо.

Тя избра „Търсене на мрежа“, щракна с мишката и въведе „Нови мрежи“.

Съответните страници веднага изпълниха екрана, като последователно се сменяха. Значи не беше само Глоубнет. Когато стигна до нея, Луан щракна и на екрана излезе целият файл.

— Прилична реклама — обади се Дарел.

— Не е лоша.

Бяха създадени цели компании, които се занимаваха само с графичното оформление на страниците за реклама в Уърлд Уайд Уеб. Жълтите страници в Интернет имаха редица предимства. Таксата от сто долара за шест месеца реклама осигуряваше достъп до милиони потребители и така наречените сърфисти в мрежата.

На екрана се появи първо голяма жълта пеперуда със знака на Глоубнет. Втората страница беше посветена на предлаганите услуги. Следваше аудио и видео представяне на Нат Грей. Тя откри нужния адрес и закри файла.

След двадесет минути отделът по компютърни престъпления вече беше организация от семейството на Глоубнет. Когато двете програми им бяха прехвърлени, Монтгомъри се наведе да прочете инструкциите.

— Извикай списъка на директориите, Луан.

Тя намери в управляващата програма c:/globenet и щракна. Отдясно на екрана излезе списъкът на файловете. Придвижи курсора надолу. Имаше четири блокирани файла.

Ръсел се обърна и погледна асистента си.

— Какво мислиш за това, Дарел?

— Много и-н-т-е-р-р-е-с-н-о, както казваше немецът в оня филм.

— В какъв смисъл?

— Ами първо, изглежда, че това е една съвършено защитена система. От опит знам, че всяко смесване на криптографията и глобалната комуникация е твърде подозрително. Ако тази технология се използва извън границите на Съединените щати, това може да доведе до нарушение на федералния закон за защитния хардуер и софтуер. Законът гледа на тях като на потенциална заплаха за националната сигурност.

— Така мисли полицаят в теб — засмя се Луан. — Вероятно имаш право. Нищо друго ли ни ти прави впечатление?

Той се замисли за минута, после поклати глава.

— Не разбирам за какво говориш.

Отново се налагаше да представи съмненията на Кейси за свои.

— В моя компютър в момента има четири файла, които не мога да отворя. Ако опитам, те ще се саморазрушат.

— По дяволите! Скритата програма!

— Според мен работи на същия принцип.

— Веднага ще накарам двама агенти да се заемат с Грей.

— Страхувам се, че идеята ти е добра.

Монтгомъри излезе от кабинета й. Известно време Луан обмисляше варианта да се обади на Мартин и да го уведоми за новото положение на нещата. Накрая се отказа. След като той беше решил да я държи настрана от последните събития в положението на отбраната, тя също нямаше да му разкрива всичките си карти.

Но тази сутрин, когато говори с него за ареста в Канзас Сити, само гласът му беше достатъчен, да се свие стомахът й. Сети се за вилата му в залива Чесапийк.

Снегът пада бавно на едри парцали. Луната осветява студената, гладка повърхност на водата. В камината пращят дъбови цепеници и синьо-жълтите пламъци разливат топлината си в стаята. Почти недоловимата миризма на дим придава неповторимо усещане за уют. Горещата му кожа…

Проклетият телефон!

Тя рязко вдигна слушалката.

— Какво сега?

— Добре ли си, Луан?

— О, извинявай, Рик. Имах лош ден.

— Още не е приключил. Можеш ли да дойдеш при мен към седем часа?

— Предполагам. Много ли е важно?

— Да. Ще се обадя и на Мартин. Трябва да говоря и с двамата.

— Открил ли си нещо?

— Не по телефона, моля те. Новините не са добри.

Целият му професионален живот беше свързан с компютрите, и по-точно със софтуера, който ги правеше да изглеждат така магически. Изведнъж той си даде сметка, че напоследък се е отдалечил от призванието си.

Седеше в кабинета си, наблюдаваше езерото и отпиваше малки глътки от чашката коняк, която си позволяваше всеки ден. Тази стая всъщност беше и нещо като хол, тъй като единствено оттук можеше да се види прекрасният пейзаж около замъка. Мисълта, че от три години не се е докосвал творчески до компютър, направо го ужаси. Последната му работа беше създаването на защитата на „Касъл Моут“. Естествено, неговите идеи лежаха в основата на проекта за „Пелъс Гард“ и патентованите варианти на Дарла, Джийн и Меоши. Джером беше развил схемата за кодовете. Останалите програмисти само й придадоха завършен вид, като уточниха подробностите. Семето вече беше хвърлено в целия свят и скоро щяха да берат плодовете на едно организирано, безопасно и демократично киберпространство.

Но от самото начало Уестин беше започнал да се отдалечава от ядрото на бизнеса си. Предполагаше, че това е нормално за един милиардер. Да сключва сделки, да купува недвижима собственост и после да я продава… Да наблюдава отдалеч развитието на Глоубнет. Беше оставил другите и по-специално Джорджия да се занимават с детайлите и организацията в Европа. Като програмист беше свикнал да обръща внимание на всяка дреболия и все пак от две години стоеше настрана от проектите на компанията. Сега сякаш пълната връв се беше скъсала и той беше останал да плува в безтегловността на собствените си желания. Трябваше само да произнесе някое мъгляво становище и то веднага се превръщаше в задача и малко след това в готово решение. Без да взима каквото и да е участие. Дистанционен контрол.

Прекарваше доста време пред компютъра, без да създава нищо. Рутинни занимания, съставяне на съвършени финансови проекти и сценарии, договаряне на дългосрочни заеми и тяхното изплащане, изгодни покупки и продажби. Изследваше защитните системи на разни организации, но само с образователна цел. Изпитваше усещане за невероятна власт от факта, че може да седи пред клавиатурата и да контролира събития на две, три или десет хиляди мили разстояние. Но всичко, което правеше, беше в името на успеха на Нейтън, Джийн, Дарла, Меоши и Джорджия.

Е, усилията му не бяха съвсем безвъзмездни. Та нали техният просперитет гарантираше неговия.

Но отдавна не беше подлагал творческия си гений на изпитание. Всяка сутрин се измъкваше от леглото и започваше работа по някоя нова програма, но бързо се отегчаваше. Недовършените му проекти събираха прах в паметта на компютъра.

Трябваше да даде простор на въображението си, а не да седи и да чака безучастно поредния голям успех на компанията. В противен случай Джорджия много скоро щеше да го надмине. Тя прекарваше дълги часове в кабинета си и правеше всичко възможно Глоубнет на „Датекс“-Цюрих да постигне набелязаните цели. Спомни си за епизода с „Даймлер-Бенц“. Беше се справила отлично.

Джером рязко се обърна, остави чашата на стъкленото бюро и включи терминала.

Докато загрее, се замисли кой е най-костеливият орех в световните системи. Нещо, което би могло да бъде истинско предизвикателство за ума.

Решението дойде от само себе си. Уестин бързо написа адреса:

Към средата на следобеда Кейси вече беше постигнал известен успех. Той инсталира комуникационната програма на „Компсистемс“ и в продължение на четиридесет минути внимателно я изучава. Беше впечатляваща. Графичният интерфейс правеше работата и с най-отдалечените райони на киберпространството детска игра. Беше достатъчно едно щракване в менюто и потребителят получаваше незабавен достъп до електронната поща, трансфера на файлове, дистанционното управление, режима на комуникации или четеца, наречен „Глоубгайд“.

Програмата „Пелъс Гард“ не кодираше задължително всички трансмисии, а само онези, които операторът смяташе за прекалено чувствителни. Стартира „Глоубгайд“ и прегледа бюлетините. Всички бяха във възторг от новата мрежа. Накрая избра Глоубмарт. Преди да получи достъп, трябваше да въведе потребителския си код и паролата. Това беше втората барикада. Човек трябваше да разполага с парола, за да влезе в самата мрежа и после, за да преодолее допълнителната защита на търговските предприятия. Глоубмарт беше клон на Уърлд Уайд Уеб. Тук вече гъмжеше от рекламите на големи и по-малки фирми.

Конрад реши да провери как действа. Щракна върху произволна страница, наречена „Видеопродукция“, и каталогът веднага излезе на екрана. Цените бяха съвсем прилични, без никакво доплащане. Избра си копие на филм с Лий Марвин и Клинт Истуд за 16,95 долара. Наложи се отново да въведе потребителския си идентификатор и паролата. Секунда по-късно покупката му беше потвърдена.

Я виж ти! Дори не поискаха номера на кредитната му карта. Предположи, че бяха проверили надеждността му в централния компютър на „Компсистемс“ и уредили сметката направо с тях.

Така и беше. Първо получи квитанция с данните от кредитната карта без номера, а после послушно я прехвърли в специалния файл в програмата на „Компсистемс“.

Видеопрограмата му беше предоставена поне два пъти по-бързо, отколкото би било възможно в Интернет. Тъй като трансферът на дигитални аудио и видеосигнали изискваше по-голяма честота, Конрад предположи, че Глоубнет разполага с удивителна мощност. Невероятно! Това беше едно от нещата, които намаляваха месечната такса. Бавният трансфер задържа линията по-дълго.

Накрая на екрана се появи любезното съобщение, че господата Марвин и Истуд вече са на негово разположение в специален файл.

Реши да провери качеството на филма, който си беше купил току-що. Превъртя напред до песента на Лий Марвин „Блуждаеща звезда“ и внимателно изгледа цялата сцена. Кейси много харесваше Марвин и особено тази песен. Тъй като мониторът му беше висококачествен, картината беше кристална. Звукът не го биваше особено, но колоните не бяха кой знае какво.

Върна се в комуникационната програма, влезе в Интернет и опита достъп до Вашингтон. Въведе адреса на главното полицейско управление и, бум, беше там.

После ФБР.

Паролата, която беше записал при последното си посещение, му свърши добра работа. Нямаше нищо интересно. Явно вече внимаваха каква информация въвеждат в свързаните с мрежата компютри.

Промъкна се и в системите на ЦРУ. След като така и така беше там, сравни досието на заместник-оперативния директор с това, което взе от машината в Канзас Сити.

Точно както си мислеше. Копието от Канзас Сити беше редактирано. Малко вероятно беше ЦРУ да промени досието. Във всеки случай двете не съвпадаха.

Не можеше да има доверие на никого.

Накрая се зае и с Агенцията за национална сигурност. Години наред безуспешно се беше опитвал да преодолее защитата им. Написа адреса:

Отдолу за огромна негова изненада ясно беше написано:

На екрана веднага се появи запитване за следващото ниво. Фасулска работа. Паролите вече бяха известни. Кейси си ги записа.

Питър и Рик вече чакаха в кабинета на Веласкес, когато униформеният пазач я въведе вътре.

Веласкес изглеждаше много притеснен. Беше само по риза, с разхлабена вратовръзка. Питър, както винаги, беше облечен безупречно. Тя не се съмняваше, че е намерил време да се обръсне и да се преоблече преди срещата. Усмихна й се топло и приятелски.

— Благодаря ти, че дойде, Луан — започна Рик.

— Какво друго може да прави човек петък вечер — недоволно промърмори тя и седна до Мартин.

— Спомена ли на някого за нашия разговор?

— Не.

— Добре. Всъщност трябваше да говоря първо с Питър. Той не беше много съгласен да те замесваме.

Тя се обърна към Мартин:

— Виж ти! Бях сигурна, че и двамата получаваме парите си от едно и също място.

— Извинявай, Луан! — отговори Мартин. — Темата е много деликатна.

— Нещо повече — продължи Веласкес. — Хакерите така са се развихрили, че още един едва ли е от значение.

Ръсел вдигна въпросително вежди.

— Е, събрах всичките си професионални умения и хвърлих едно око на военните ни системи.

— Имаш предвид министерството на отбраната? — попита Мартин.

— Ами да. След онова, което ми каза тази сутрин, Питър, реших, че човек не бива да разчита само на слухове. Трябваше лично да проверя какво става в „трите К“.

Луан знаеше, че така наричат системата за контрол, командване и комуникации. Тя свързваше главнокомандващия и преките му подчинени с ключови отбранителни и оръжейни съоръжения. Военновъздушните подразделения E-4B и НОРАД, както и останалите стратегически бойни единици бяха свързани помежду си с компютърна комуникационна мрежа.

— Искрено се надявам да съм сгрешил! — обади се Питър.

— Не си.

— По дяволите!

— Министерството на отбраната се опитва да изолира ядрените ракети от системата.

— Какво?!

— Предполагам, че просто са си затворили очите и са дръпнали шалтера. По всяка вероятност това е причинило загубата на операционните и насочващи програми. Постъпили са по единствения възможен начин и сега полагат дяволски усилия да го държат в тайна. Не искат целият свят да разбере, че отбранителната ни сила практически е сведена до нула.

— Господи! — Мартин не вярваше на ушите си.

Луан също. Най-могъщата армия в света е напълно обезвредена?!

— Нищо ли не е останало?

— Повечето са унищожени. Доколкото мога да преценя, подводниците не са засегнати. Или поне са на отделна линия. Както и десетина ракетни установки в Небраска, Уайоминг и Монтана. Предполагам, че са ги оставили, защото целите им са отдалечени и ако се случи нещо непредвидено, ще загинат по-малко хора.

— Провери ли софтуера?

— Скритата програма е инсталирана навсякъде.

— Божичко! — възкликна Луан. — Не могат ли просто да източат горивото от ракетите, или нещо подобно?

— С такива неща шега не бива — обясни Питър. — Не мисля, че е възможно да се изстрелят.

— Тогава да ги взривят на място! — настоя Ръсел.

— Може. Има няколко защитни бариери, като отчитането на атмосферното налягане например. Бойната глава се активира само на определена височина, но предполагам, че се контролира от софтуера.

— Така е — съгласи се Рик. — Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре, надникнах и в системите на руснаците и китайците. В същото положение са.

— Руснаците вече свалят бойните глави — каза Питър. — Или поне така ме увериха.

— Нищо чудно. Не останах в системата достатъчно дълго. Преброих само тридесет и пет активни ракети.

— А китайците?

— Стигнах до шестдесет.

— Да не искаш да кажеш — попита Луан, — че ако Намръщения се ядоса, може да започне световна война?

— Не знам. Дано никога не разберем — тихо отговори Веласкес.

Осемнадесета глава

Нейтън Грей си беше у дома, ако това изобщо можеше да се нарече дом. Напоследък отсъстваше толкова често, че мястото беше заприличало на поредната хотелска стая.

Въпреки че прекарваше тук малко време, къщата напълно се вместваше в представите му за уют. Беше голяма. Горе имаше две спални и също толкова бани. На долния етаж бяха кухнята, трапезарията, кабинетът и холът. Беше я обзавел сам без претенцията за нещо специално. Големите дивани, столовете и килимите в синьо, тъмнозелено и бежово бяха избрани напосоки от мебелните салони. Все пак навсякъде се усещаше духът на Запада. Маслените платна, акварелите и бронзът му напомняха за родния щат. Беше платил 45 000 долара за бронзовата скулптура на Ремингтън. Вече не си спомняше колко даде за мебелите. В хола от двете страни на камината имаше големи прозорци, които гледаха към оградения с каменна стена заден двор. Сред храстите се виждаше малко езерце, в което плуваха златни рибки.

Беше се прибрал късно вечерта и не успя да отиде до магазина. Стана рано, облече дънките и една тениска и слезе в кухнята, но не намери нищо за ядене. Размрази една кутия портокалов сок в микровълновата фурна и я отвори.

Наля си една голяма чаша и бос тръгна към кабинета. Измъкна преносимия компютър от бюрото и се върна в хола. Седна на единия диван и остави чашата на масата отстрани. Полюбува се няколко минути на стария си „Ремингтън“, после се пресегна за дистанционното и включи уредбата. Избра желаната комбинация между стоте компактдиска и от скритите тонколони се разля мелодичният глас на Сузи Богъс. „Пепеляшка“.

Нямаше Пепеляшки в неговия живот.

Поне не още.

Включи компютъра към телефона. По време на полета си от Вашингтон беше съставил няколко нареждания до секретарката и директорите на отдели. Изпрати ги по електронната поща, за да знаят какво да правят в понеделник, в случай че не му се ходи на работа. Напоследък го беше обхванало някакво странно безразличие и реши, че малка почивка няма да му се отрази зле.

После провери собствената си поща. Имаше петнадесет съобщения и седмичния доклад. Прехвърли набързо писмата и се зае с доклада.

Броят на постъпващите заявления за абонамент беше започнал да се покачва, но изоставаше с тридесет процента от предвиденото. Съотношението между организациите и частните лица още беше отчайващо.

Постъпващите средства далеч не отговаряха на очакванията, но все пак ги имаше. И това беше нещо.

Операциите вървяха гладко. Хардуерът не създаваше никакви проблеми, но софтуерът се нуждаеше от някои малки поправки. Бяха работили доста напрегнато, преди да пуснат програмите в употреба. Проявеното нетърпение и липсата на достатъчно време сега си казваха думата. Грешките трябваше да се оправят бързо, преди да са се отразили на печалбата.

В графата „Административни услуги“ беше отбелязана приятната сума от 67 000 долара. Парите бяха натрупани от половината процент такса, която „Компсистемс“ прибираше от търговците в Глоубмарт. Приходите надвишаваха предвижданията за първата седмица, но това беше добър знак. Значи бизнесът им има доверие и клиентите в крайна сметка ще спечелят.

Като произшествие беше отбелязано отстраняването на шест абоната от мрежата. Двама бяха написали неприлични расистки лозунги в бюлетините, останалите четирима се занимаваха с разпространяването на порнографски материали. Грей подозираше, че голяма част от потребителите не четат договора, когато плащат първоначалната такса, и не си дават сметка за сериозността на предупрежденията. Договорите влизаха в сила три дни след получаването на сумата. Джером много държеше на стриктното спазване на забраните и Грей беше напълно съгласен с него. Не виждаше защо малка част от членовете на Глоубнет трябва да тормози и обижда останалите.

Правилата бяха съобразени с морала, но все пак това беше частен бизнес.

Онези шестимата сигурно са останали като гръмнати, когато са включили компютрите си и са открили, че половината им файлове липсват. Когато някой биваше отстранен, това ставаше сериозно. Беше достатъчна една команда от централния офис в Атланта, и комуникационната програма и защитната „Пелъс Гард“ автоматично се саморазрушаваха. Всички кодирани данни също. След изтичането на шестте месеца, ако обещаеше да бъде послушен, потребителят отново можеше да получи достъп до собствените си файлове.

Членовете, съзнателно или не, се съгласяваха с тази малка подробност, сключвайки договора.

Тия шестимата можеха да се върнат в Интернет и там да си разпространяват мръсотиите. Нат знаеше, че мълвата скоро ще се разнесе и беше сигурен, ще им направи добра реклама. Хората, които не искаха да четат глупости в бюлетините или се страхуваха децата им да не се натъкнат случайно на някой порнофилм, щяха просто да се присъединят към Глоубнет.

Нат остави компютъра на дивана, вдигна чашата и преполови портокаловия сок.

Нещата се развиваха отлично. По-бавно може би, но в правилна посока.

Само дето изобщо не му пукаше.

Предложението, което направи на Джорджия, беше много сериозно. Беше готов да й остави управлението на компанията и да се върне към програмирането. Призванието му беше да преодолява препятствията към един по-достъпен, по-демократичен и безопасен компютърен свят.

Но тя беше по-важна от всичко.

Мартин прекара цялата сутрин в кабинета на директора. Трябваше да докладва за промяната в ситуацията.

— Много интересно, Питър.

— Интересно ли, сър? Според мен е направо катастрофално! Абсолютна безизходица!

— Интересно е, че нито министерството на отбраната, нито началникът на обединените щабове са споделили подробностите със Съвета за национална сигурност.

Съветът за национална сигурност нямаше нищо общо с Агенцията за национална сигурност, въпреки че хората често ги бъркаха.

— Ами ако тайно са уведомили президента — предположи Мартин.

— Възможно е. Веднага ще направя запитване. Независимо дали намеренията им са били добри, обещавам ти, че до пет часа днес шефовете на военновъздушните сили, армията, флота и разузнаването на отбраната ще си подадат оставките.

Или той ще даде своята на президента. Мартин веднага долови нюанса. Директорът отговаряше за цялото разузнаване и никой не можеше да си позволи да го държи настрана по този начин.

Да, Мартин повече никога нямаше да се среща с адмирал Ник Уендоувър като с приятел.

— Как върви работата в Лондон? — попита директорът.

— Проверката е в разгара си. Имената никак не са малко.

— Дръж ме в течение, Питър.

— Разбира се, сър.

Мартин напусна сградата, качи се в колата и пое на запад по Ню Йорк авеню. Мина през тунела и продължи по моста „Теодор Рузвелт“. Чудеше се как би се справил Теди с настоящата криза. И с този невидим враг…

Реши да продължи по „Джордж Вашингтон Мемориал“. По това време нямаше много движение и корветът можеше да покаже на какво е способен. Широките гуми осигуряваха достатъчно стабилност. Мартин настъпи педала и вдигна скоростта до сто и двадесет — истинско предизвикателство за пътната полиция. Снегът вече почти се беше стопил, но тъмносивото небе обещаваше нови валежи съвсем скоро.

Напоследък живееше в непрекъснат страх, въпреки че работата му едва ли беше под въпрос. Беше се погрижил, като изпревари събитията и лично информира шефа си. Уендоувър никога нямаше да му го прости, но това изобщо не го интересуваше.

Имаше си други проблеми. На първо място, естествено, беше Намръщения, но тук разчиташе повече на ФБР, Веласкес и онези идиоти в Лондон. Беше мобилизирал всичките си подчинени в търсенето на подозрителни компютърни специалисти, до момента без определен резултат. Беше се примирил с факта, че решението ще дойде извън рамките на Управлението. Трябваше да бъде готов. И да си присвои поне част от лаврите по залавянето.

Особено се тормозеше от проклетия софтуер. Министерството на отбраната го искаше за себе си. Беше повече от сигурен, че Веласкес ще направи всичко възможно да не го изпусне. Израелците даваха мило и драго за него, ако се съди по поведението на Вайзнер и Липцин. А Вайзнер беше буре с барут. Хлапето нямаше да се спре пред нищо. Трябваше да не изпуска от очи цялата мила компания. Агентът им в Израел вече беше предупреден веднага да докладва за всяко съмнително раздвижване.

И накрая идваше досадната възможност досието му да бъде публикувано в „Ел Ей Таймс“ или „Ю Ес Ей Тудей“. Не всички репортери можеха да се похвалят с отчайващата глупост на наивния Удроу Гарлиц от „Уошингтън Поуст“. Мартин, естествено, знаеше, че досието му в ЦРУ и копието на Гарлиц са предварително редактирани. Директорът никак нямаше да бъде очарован от разгласяването му, но истината беше, че Мартин изобщо не се притесняваше от публикуването на онези убийства. Безпокоеше го единствено фактът, че истинското му досие също може да е някъде там. А там бяха и онези гнусни писма в отговор на жалбите на двете кучки от разузнаването. Ето какво не биваше да достига до „Ню Йорк Таймс“. Веднъж вече беше платил за грешката си. Бракът му с Мери-Ан Мур Мартин се разпадна. Не искаше животът му да се обърква допълнително.

И бездруго си беше достатъчно сложен. Оня задник, Джералд Кенеди, напълно беше провалил шансовете му с апетитната госпожичка Ръсел. И точно когато вече се беше отказал, тя изведнъж направи първата крачка. Акциите му можеха и да се вдигнат.

В Ленгли Мартин паркира на запазеното си място и хвана асансьора до етажа. Норм Спенсър вече го чакаше в коридора пред заключената врата на кабинета.

Когато работеше по задача, Спенсър не признаваше почивните дни.

Мартин извади ключовете си.

— Здрасти, Норм.

Двамата минаха край празното бюро на секретарката. Мартин отиде направо до шкафа и приготви две уискита със сода.

Спенсър пое чашата.

— Благодаря, шефе.

— Имаш ли нещо за мен?

— Абсолютно нищо.

Питър въздъхна:

— Добре, изчезнал е, без да остави следа. Но все пак знаем, че е някъде наблизо, нали така?

— Кенеди е сигурен в идентификацията. Смята, че е имал брада, но я е обръснал. Трябва да е червеникава, като косата му.

— Не можем да приберем всички мъже с рижи бради.

— Не.

— Някакви предложения?

— Може би — каза Спенсър. — Обаче първо искам да си осигуря гърба. Операцията е в границите на Щатите и трябва поне да знам защо рискувам работата си.

Логично, помисли си Мартин. Заобиколи бюрото си и седна. Спенсър се настани на стола за посетители.

— Ти как мислиш, Норм?

Спенсър отпи голяма глътка от чашата си и каза:

— Отначало реших, че проверката е от интимен характер. Малко разузнаване преди решителния ход.

Питър се ухили.

— И да използвам агентите си за това?!

— Ами откъде да знам! После, когато идентифицирахме Конрад, ми хрумна, че срещата им е доста любопитна на фона на компютърните инциденти.

— Продължавай, Норм.

— Доколкото успях да разбера, той е напълно способен да го извърши. Обаче тя няма никакъв мотив.

— Може да иска да разреши случая сама.

— Вярно! Ще получи похвала, бързо повишение… Добро начало за политическа кариера.

— Точно така. Може и да греша, но не искам никакви изненади. Щом се е срещнала с Конрад и продължава да го държи в тайна, значи нещо не е наред.

— Но защо той ще играе ролята на жертвено теле?

— Не е задължително, Норм. Конрад може просто да изчезне. Достатъчно е тя да събере доказателства срещу него, да унищожи софтуера и да каже, че е успял да се изплъзне.

— Ако искаме да я пипнем, първо трябва да хванем него.

— Може и да не е замесена — предпазливо отговори Мартин.

— Но тогава щеше да докладва. И в двата случая ни е нужен Конрад.

— В Интернет е известен като Ренегата. Вече проверих. Името не се използва. Извадих от криминалното му досие имената на пет-шест бивши приятели. Ако още е във връзка с тях, ще ги притисна за новия му идентификатор.

— Действай, Норм. Доведи ми го. Имаме да си говорим за много неща.

Спенсър допи уискито си и стана.

— Ще го намеря, шефе. Останалото е твоя работа.

Джером и Джорджия се разхождаха по брега на езерото, загърнати в шубите си. Вятърът свистеше в голите клони на дърветата зад гърба им. Тук-таме езерото беше покрито с лед.

Уестин беше в отлично настроение. Едва сдържаше усмивката на зачервеното си от студа лице.

— Радвам се, че си толкова щастлив, Джером. Ежедневните разходки ти се отразяват много добре.

Той хвана ръката й, пъхна я под мишницата си и я прегърна през кръста.

— Да, наистина, чувствам се превъзходно. Но разходките нямат нищо общо.

— Какво тогава?

Той нямаше намерение да й казва, но изведнъж му се дощя да сподели радостта с някого.

— Предполагам, че си забелязала как напоследък… оръжието ми събираше прахта по рафтовете.

Джорджия внимателно обмисли отговора си. Това беше една от причините да я обича безумно.

— Знам, че продуктивността ти е малко по-ниска от нормалната. Просто не ти остава достатъчно време.

— Е, реших да направя нещо по въпроса и да възвърна вярата в собствените си възможности.

— Страхотна новина, Джером. Какъв е проектът?

— Скоро ще го разработя.

Тя спря и го погледна.

— Май криеш нещо от мен. Продължавай.

— Разбих защитата на Агенцията за национална сигурност.

Лицето и се изкриви.

— Какво?!

— Взривих стените на цитаделата, влязох в светая светих! Победих псевдоекспертите, които определят правилата в киберпространството.

— Господи, Джером! Как го направи?

— Оказа се много лесно.

— Хайде де! — Очите й горяха от възбуда.

— Спомняш ли си оня чип, който агенцията разработи преди време? Проучих въпроса още когато работех върху „Касъл Моут“. Предполагам, че част от идеите са намерили отражение в проекта ми. Снощи ми хрумна, че специалистите на агенцията също са се повлияли от основната схема при изграждането на защитната си система. С други думи, реших да приема „Касъл Моут“ за сходна на тяхната програма. Моята, естествено, е по-добра.

— Разбира се. Иска ми се аз да се бях сетила за това.

Той хвана облечената й в ръкавица ръка и нежно я стисна.

— Възхищавам се на възможностите ти.

— И какво направи после?

— Използвах декодиращия сегмент на „Касъл Моут“, принизих го до техния начин на мислене и го пуснах срещу системата. Получих паролите след по-малко от четиридесет и пет секунди.

— И влезе?

— Да, скъпа.

— Нали не… Искам да кажа…

— Нали не съм повредил нещо? Разбира се, че не. За мен беше просто упражнение на ума. Нищо повече.

— Значи никой няма да разбере, че си ги посетил?

— Ами всъщност не успях да устоя на изкушението. Оставих малък знак, за да не си вирят толкова носа.

Джорджия му се стори някак резервирана. Вероятно ревнуваше. Всички добри програмисти обичаха непрекъснато да се доказват, а той току-що беше превзел най-високия връх.

Двамата тръгнаха обратно към замъка.

— Знаеш ли, мислех си за онази програма. Може чувствително да намали правителствените разходи. Ти как…

Дълга пауза. Вече започваше да разбира значението им. Това беше информация, която трудно щеше да изкопчи.

Конрад се протегна. Стана и се върна в хола. Сложи поредното дърво в печката. Включи уредбата и послуша Рик Травино. Застана до прозореца и огледа поляната. Това не беше ли рис?

Не беше сигурен. Между дърветата за миг се мярна кафеникава козина, после изчезна.

Въпреки това той реши, че е било рис. Харесваше мисълта за тези диви, волни приятели.

Не говореха, но поне не му противоречаха.

И все пак Ръсел му харесваше. Беше много умна. Така и трябваше да бъде. Нали именно тя го беше заловила.

Сутринта най-после беше отделил малко време за кореспонденцията на „чатлас“. Обичаше да разменя съобщения с тези хора, но беше особено приятно, че има конкретна представа за „луръс“. Вече започваше да разбира нейните паузи. Тя не искаше да му предостави определена информация, но все пак се предаваше, за да продължат да работят заедно.

Искаше непременно да се свърже с Джъстин — Дорис беше починала. Това го беше натъжило, но Ръсел донякъде оправи настроението му.

Кейси се загледа в сенките на поляната, в неговата планина…

И се почувства самотен.

В Япония министърът на търговията се свърза по телефона с основните фигури в икономиката на страната и си позволи да изрази известен оптимизъм. Мораториумът върху износа можеше вече да бъде вдигнат. Не, счетоводството още не беше наред, но тъй като инцидентите спряха, нормалната търговска дейност може да бъде възстановена. Но в никакъв случай, посъветва той, не използвайте електронните пътища за финансовите си трансфери.

Използвайте добрата стара хартия! По-безопасно е.

По някаква причина сметките на Либия останаха замразени. Светът наоколо започваше да се раздвижва, а полковникът беше с вързани ръце. И страшно ядосан.

Файловете на музея „Прадо“ се върнаха в системите по някакъв магически начин. Директорът изпадна във възторг, но реши, че няма време за губене.

— Махнете всичко от машината веднага! — изкрещя той.

Опитаха и файловете отново изчезнаха.

В Лондон сър Харолд Торънс пренебрегна уверенията, че програмата за електронен трансфер на фондове отново работи безотказно и нареди парите да се прехвърлят в брой, когато е възможно. Той по принцип презираше машините. Отгоре на всичко му обясниха, че оня цирей още е в паметта на компютъра. Това никак не му харесваше.

Докато то е там, нищо не можеше да е наред. Той очакваше вирусът отново да се активира.

И то всеки момент.

Давид Вайзнер извади пилето от микровълновата фурна, сложи го в пластмасовата чиния и взе вилица. Останалите вече бяха на масата.

Давид седна до Марго. От известно време полагаше големи усилия за подобряване на отношенията им. Знаеше, че тя не го харесва особено.

Хенри Содъби вече привършваше дроба с лук и си наля още чай. Генерал Жувармов не ядеше. Нервен стомах. Андре Голоаз дъвчеше вафли с малини.

— Някой от вас смята ли, че сме постигнали нещо до момента? — попита той. — Защото, ако е така, аз не съм забелязал.

Содъби се намръщи. Британецът беше в отвратително настроение, откакто го пуснаха от Скотланд Ярд. Сигурно смяташе, че репутацията му е опетнена безвъзвратно.

Генералът се обади:

— Изглежда, всички тук са убедени, че руснаците, украинците и грузинците не могат да бъдат отговорни за компютърните инциденти.

— Да не сте разочарован, генерале?

— Е, щеше ми се в страната ми да има поне един компютърен гений.

Той още не можеше да преглътне заповедта да признае пред всички окаяното състояние на файловете си. Половината от досиетата на еврейските дисиденти бяха толкова стари, че хората вече или бяха мъртви, или имигрирали.

— Доколкото знам, нямате данни за дейността на руската мафия — изтъкна Голоаз.

— Не вярвам проблемите да идват оттам — отговори Жувармов. — Не бива да подценяваме криминалния елемент. Ако ги обвиня без доказателства, последиците няма да са от най-приятните.

— Така е — съгласи се французинът. — Мога да разчитам единствено на инстинкта си. За щастие вече отхвърлихме над девет хиляди имена.

— Току-що Питър Мартин ни изпрати още две хиляди досиета — обади се Содъби. — Всичките са на хора от компютърната индустрия.

— Ще трябва да ги прегледаме — зарадва се Андре. — Сигурен съм, че нашият човек е сред тях.

Давид каза:

— Виж, Андре, склонен съм да разбера мнението ти за егото на престъпника. Нима смяташ, че е възможно той да е уважаван член на компютърното общество? Според мен е по-скоро един от онези ексцентрични маниаци, които вече отхвърлихме.

Голоаз се намръщи.

— Може и да имаш право, Давид. Но ако е така, шансовете ни да го пипнем значително намаляват. Все пак четиристотин шестдесетте и пет възможности, които отделихме, са добър старт.

Вайзнер силно се съмняваше, че той, Содъби или Жувармов допринасят кой знае колко за пресяването на файловете. Тримата бяха прочели досиетата, които им връчи Андре, и послушно се съгласиха, че визираните в тях мъже и жени заслужават по-внимателна проверка. Но може би разчитаха прекалено много на преценката на Голоаз. Единственото сигурно нещо в случая беше, че посочените им лица имат дълъг списък лични постижения в областта на програмирането. Те бяха по-добри и от най-добрите, едно ниво пред останалите. Андре се пошегува, че оттук нататък всички те са обречени на скука. И ако бяха изчерпали възможностите в рамките на закона, сигурно се изкушаваха да опитат и някой забранен плод. Но в тази категория влизаше и Бил Гейтс — мултимилиардерът, основател на „Майкрософт“. Давид изобщо не можеше да си го представи скрит нейде в дебрите на киберпространството, заложил капан за случайните пътници.

Голоаз, естествено, не беше единственият им коз. Бяха изпратили по факса или телеграфа доста имена до Интерпол, Скотланд Ярд, Москва, Киев, Вашингтон, Тел Авив и други столици с молба за повече информация. Отговорите продължаваха да пристигат и досиетата или се отхвърляха, или се прибавяха към тези на заподозрените. Отделът по компютърни престъпления към Федералното бюро за разследване също пресяваше файловете и ги държеше в течение на работата си.

— Андре, мислиш ли, че сме постигнали някакъв напредък?

— Разбира се, Давид. Времето напредва.

— Значи вече му се вижда краят?

— Естествено. До седемнадесети ноември всичко ще е приключило.

— Как може да си толкова сигурен?!

— Така нареди шефът ми, Жан Дювалие.

Луан прекара целия следобед в апартамента си, премисляйки многобройните задачи, които чакаха някакво разрешение. Оправи си педикюра, помечта си малко за Мартин и се опита да прочете последните поправки във федералния закон, отнасящи се до компютърните престъпления. Потърси Монтгомъри, но не успя да се свърже с него. Изяде половин кутия кашу, пребори се с желанието да се обади на Мартин и се зачуди как да съобщи на Рик, че системите му са незащитени. Искаше й се да не намесва Конрад.

По някое време й се обади Монтгомъри.

— Защо си ме търсила, Луан?

— Къде беше?

— В Министерството на правосъдието. Правните специалисти ми обясниха, че договорът, който „Компсистемс“ сключва с клиентите си, е произведение на изкуството. Никой не би се наел да го оспорва.

— Дори по отношение на ограничаване свободата на личността?

— Не. Според тях е съставен от каймака на адвокатското съсловие.

— Добре. Откри ли нещо интересно за Грей?

— Също не. Говорих с бившите му съседи, началници, учители, професори и командири. Всеки от тях е опознал различни черти на характера му. Рутинната проверка е направена преди осемнадесет месеца. Въпреки че е доста повърхностна, досега не сме открили нищо в противоречие с първоначалното разследване.

— Командири?!

— Грей е ветеран от Виетнам. Участвал е в някаква срамна акция, за което е получил Бронзова звезда и Пурпурно сърце.

Я виж ти! Герой от войната!

— Добре, Дарел. Благодаря ти.

Луан нервно закрачи напред-назад. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурна какво. Отиде до бюрото и включи монитора да провери за съобщение от Ренегата.

Екранът беше празен.

Дръпна стола и седна пред компютъра. Можеше просто да се поразходи малко из мрежата.

Взе мишката, стартира комуникационния режим и написа адреса на първия бюлетин, за който се сети. В продължение на половин час преглеждаше написаното. И тук основната тема беше Намръщения, но имаше толкова мнения за, колкото и против действията му. В „Блу Брадърс“ попадна на нещо много интересно:

Какво, по дяволите, беше това?!

Луан веднага потърси Ренегата.

Трябваха му няколко минути да се увери лично.

Луан грабна мобифона си и се обади за допълнителна информация в университета в Мериленд. Докато обличаше джинсите, пуловера и шубата, успя да измъкне цялото му име — доктор Джъстин Уилкинс — и адреса в „Колидж Парк“.

Пое на север по „Джордж Вашингтон“ до „Кепитъл Белтуей“ и зави на изток. Минавайки през Ленгли, се сети за Питър. Сигурно работеше до късно и сега седеше гладен и изморен в кабинета си.

Движението не беше много натоварено. В седем и тридесет и пет стигна до „Колидж Парк“. Измъкна картата от жабката и се лута цели десет минути, преди да открие адреса. Къщата беше малка, разположена сред дъбовете и брястовете на тиха уличка. Външната лампа не светеше, въпреки че вътре имаше някой. Пред гаража беше паркиран сив форд „Торъс“. Луан можеше да се обзаложи на месечната си заплата, че е собственост на правителството.

Отмина колата и спря до тротоара няколко къщи по-надолу. Слезе и се върна назад, стиснала здраво чантата в дясната си ръка.

Започваше да вали сняг.

Дворът беше заграден с ниска бяла ограда. Луан отмина централната алея и заобиколи откъм гаража. Извади бележника си от джоба на шубата и старателно си записа регистрационния номер на форда.

После се качи на верандата и натисна звънеца.

Известно време нямаше никакъв отговор, после зад пердетата на прозореца се мярна някаква сянка. Тя измъкна документите си и ги премести в лявата ръка. Пъхна дясната в чантата и стисна пистолета.

Сигурността на първо място.

Вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж с оредяла бяла коса. Носеше рогови очила с дебели стъкла.

— Да?

— Д-р Уилкинс, аз съм агент Ръсел от ФБР. Може ли да вляза?

Той понечи да поклати глава, но след това нещо се обърка. Отстъпи и й кимна да влезе.

Тя се озова в малка всекидневна, а оттам се влизаше в столова и кухня. Отляво изпод затворената врата на съседната стая струеше светлина. Вероятно това бе кабинетът му.

Луан побърза да влезе и минавайки покрай него, извади браунинга си. Както го държеше с две ръце, се извъртя надясно, после наляво.

Той беше там.

Пъхнал ръка в десния джоб на сакото си.

— Само опитай! — изкрещя тя. — Няма да ми мигне окото!

Мъжът бавно вдигна ръце. Лицето му беше почервеняло. Едва ли причината беше само една, помисли си тя.

— На пода! Веднага!

— Вижте, агент… Нека ви обясня…

— Веднага, по дяволите!

Очите му се стрелнаха към пистолета й. Вероятно се опитваше да прецени възможностите. Свлече се на колене и легна по очи на пода.

Луан насочи браунинга към главата му и се приближи предпазливо.

— Доктор Уилкинс? Бихте ли дошли за малко?

Възрастният мъж се появи на прага. Очите му се разшириха от изненада.

— Не разбирам…

— В десния джоб на сакото му има пистолет. Подайте ми го, ако обичате.

— Но, агент Ръсел, това е ваш колега!

— Мога ли да разчитам на показанията ви, докторе?

— Хей, чакайте малко! — викна мъжът.

— Вземете пистолета, докторе.

Уилкинс бръкна в джоба му и с очевидно отвращение й подаде полуавтоматичен „Берета“. Тя го прибра.

— А сега документите.

— Момент моля! — Мъжът се надигна.

Луан направи две крачки напред и силно го ритна с десния си крак. Тъй като беше обута с маратонки, ударът не можа да го зашемети. Той отново залепи лицето си за пода.

Палецът й започна да пулсира.

Уилкинс откри документите в същия джоб.

Луан набързо ги прегледа. Или бяха истински, или съвършена фалшификация. По-вероятно второто, реши тя.

— Няма начин да не успеем да свалим отпечатъци от това.

— Ръсел, нека се договорим — помоли той.

— А сега бавно, само с едната ръка изпразни всичките си джобове!

Операцията отне известно време. В купчината имаше дребни монети, кибрит, ключове и портфейл. Тя ритна нещата по-надалече и вдигна портмонето.

— Норман Грегъри Спенсър. Може би това е истинското ти име? Нищо, ще свалим отпечатъци и оттук.

Хвърли му ключовете.

— Изчезвай, Норман Грегъри.

Той вдигна глава.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— Ами портфейла и…

— Конфискуват се от правителството на Съединените щати. Махай се от очите ми, Норман.

Тя се дръпна настрани и махна на Уилкинс да се отдалечи от вратата. Изчака го да се качи в колата и не откъсна поглед от него, докато светлините не изчезнаха зад завоя.

После пусна пистолета в чантата си и се върна при Уилкинс.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ами той ви е подвел, докторе. Ако искате, можете да се обадите във Вашингтон. Оттам ще потвърдят самоличността ми. Страхувам се, че същото не важи за… — Тя погледна картата в ръката си. — Агент Рос Армънд.

Уилкинс се отпусна в олющения стол, който се залюля от тежестта му.

— Искаше от вас да изпратите едно съобщение, нали?

— Всъщност, да. Как разбрахте?

— Ренегата ви изпраща много поздрави.

Той изненадано я погледна.

— Не съм говорил с Ренегата от… почти четири години. А днес дойде този човек и…

— Разбирам, докторе. Следващия път, когато ви се случи подобно нещо, не отваряйте, преди да проверите името по телефона. Въпреки че, честно казано, не вярвам това да се повтори. Обещавате ли?

— Да, добре.

Тя отвори вратата и се обърна.

— Между другото, съжалявам за съпругата ви.

— Вие… благодаря.

— Ренегата ме помоли да ви предам искрените му съболезнования.

Уилкинс остана като гръмнат.

Ръсел бавно обиколи квартала. Сивата кола не се виждаше никъде. Значи си беше отишъл.

Да докладва за случилото се на Питър Мартин.

Какъв задник!

Деветнадесета глава

Конрад се наспа, направи обичайната си сутрешна разходка и едва тогава се върна при компютрите си. Прехвърли програмата „Сейтън“ от автономната система на тази, свързана с мрежата с помощта на лентов носител. Все още не беше готов да рискува ценния си софтуер с директно свързване. Ако Намръщения го открие по някакъв начин, със сигурност ще получи като подарък копие от любимия му вирус.

Тъкмо се задълбочи в работата, когато в хижата проехтя ужасен звук.

Никога преди не го беше чувал и отначало направо се вцепени. После бавно осъзна, че някой чука на входната врата.

Конрад уплашено се измъкна в банята и тихо затвори панела към скритата стая. Бръмченето на четирите компютъра сега му се струваше отвратително шумно. Притвори вратата и влезе в хола.

Лъчите на слънцето се отразяваха в снега на полянката. Ярката светлина болезнено се блъсна в очите му. На тази височина атмосферата беше разредена и слънцето грееше особено силно. През прозореца се виждаше само дясната ръка на някой, който търпеливо чакаше на верандата. Отпред нямаше паркирана кола.

Никога не му се беше случвало подобно нещо. От две години насам никой не го беше посещавал.

ЦРУ? Ръсел се свърза с него предната нощ. ЦРУ вървеше по петите му, но поне Юпитер вече знаеше какво става.

Беше ли сресал косата си? Смутено прокара пръстите си през нея. Брадата му изглеждаше ужасно, изобщо не я беше подстригвал.

Той отвори вратата и застана лице в лице с натрапника.

Мъжът беше среден на ръст, добре сложен, въпреки че беше трудно да се прецени през дебелата шуба. Изглеждаше му някак познат.

— Господин Крейн? Аз съм Марк Себастиан. Запознахме се миналото лято.

А, да. Съседът от Чикаго.

— Влизай, Марк.

— Не искам да досаждам…

— Ще ти налея чаша кафе.

Себастиан влезе и свали шубата си.

— Хей! Добре си се наредил. Надявам се някой ден и моята хижа да стане толкова уютна.

— Сядай.

Конрад не знаеше какво друго да каже. Никога не беше поддържал връзка със съседите си. Преди да дойде тук, беше живял в апартамент. В Колорадо хората долу в града бяха общителни и се държаха приятелски, но само защото бяха прекалено зависими от парите на туристите. А тук съседите бяха на мили разстояние един от друг.

— Ще остана само три дни. Тази сутрин спрях пред хижата, забелязах стъпки и ги проследих дотук.

— От време на време минавам оттам да проверя дали всичко е наред.

Марк Себастиан се усмихна.

— Много благодаря. Непредвидени срещи?

— Нищо на два крака. Според мен миещите мечки са се опитали да влязат няколко пъти.

— Тия проклетници правят много бели. Не мога да разбера защо хората ги намират за мили животинки.

— Предполагам, защото не им ровят в боклука непрекъснато — предпазливо отговори Кейси.

— Как върви книгата? — полюбопитства Себастиан. Очите му се стрелнаха към лавиците на библиотеката.

Конрад почти беше забравил предишния им разговор. Значи пишеше книга. За какво? Не можеше да се сети за нищо на света.

— Бавно. Проучванията отнемат страшно много време. Двамата разговаряха близо четиридесет минути. Конрад напълни чашите още веднъж. Чувстваше се неловко, но не можеше просто да изгони човека навън. Себастиан беше доста общителен, работеше в рекламния бизнес в Чикаго. А Конрад отчаяно се опитваше отново да влезе в кожата на Джак Крейн.

— По дяволите, Джак. Няма да те задържам повече. Исках само да ти благодаря за хижата.

— Дребна работа, Марк. И бездруго често се разхождам натам.

Себастиан взе шубата си и се сбогува. Конрад с удоволствие го изпрати.

Господи! Тук взе да става прекалено пренаселено! Скоро щеше да се наложи да си инсталира алармена система.

Себастиан беше първият човек, който влезе в дома му. Само мисълта за това го накара да потрепери. Усещането за сигурност и уют изведнъж се беше изпарило.

Изчака Себастиан да изчезне от погледа му и се върна при компютрите.

Веднага забеляза, че има електронна поща за „чатлас“. Прочете съобщението.

По дяволите!

Джъстин се беше досетил. От четири години Кейси не се беше свързвал с него като Ренегата. Вероятно, когато мъжът от ЦРУ го е накарал да изпрати съобщение с този идентификатор и Ръсел е реагирала така бързо, той е съобразил какво става. Ренегата нямаше откъде да знае за смъртта на Дорис. Освен ако не е говорил с него под друго име. Джъстин трябваше само да се сети на кого беше казал за смъртта на жена си.

Сега сигурно си мислеше, че Конрад е в програмата за защита на свидетелите или нещо такова. Хубаво е човек да има приятели като него.

Обаче с всеки изминал ден анонимността му отиваше по дяволите. Започнаха да му идват гости, Юпитер го разконспирира и — за бога! — работеше за проклетото ФБР!

Единственото, което искаше, беше само да си играе с компютрите, да подготвя малки изненади на разни хора, да обира скапаните банки и да прехвърля парите им там, където има по-голяма нужда от тях.

А сега едва ли не работеше в полза на обществото.

Ужас!

Кейси се върна на „Сейтън“.

Програмата беше създадена от Дан Фармър, вече бивш служител на „Силикън Графикс“. Използвана за анализ на компютри и мрежи, „Сейтън“ посочваше слабите места в защитните им системи. Фармър и „Силикън Графикс“ обаче имаха различни идеи за нейното разпространение. Фармър искаше програмата да се пусне безплатно в мрежата, „Силикън Графикс“ предпочитаха да напълнят джобовете си. Фармър загуби.

Кейси беше уважил желанието му и получи копието си безплатно направо от „Силикън Графикс“. Успя да открие пролука в сигурността им, и то без помощта на „Сейтън“.

Когато програмата се появи за пръв път на пазара, предизвика истински фурор. Задачата й беше да помогне на търговските предприятия да подобрят сигурността си, но веднага възникнаха опасения, че хакерите могат да я използват за собствените си цели. В крайна сметка станаха и двете неща. Защитните системи видимо се подобриха, а част от хакерите някак все успяваха да се промъкнат вътре, и то не без помощта на „Сейтън“.

Конрад, както и много от неговите събратя, обичаше да събира разни програми. Имаше хора, които купуваха за библиотеката си само книги с кожена подвързия. Не беше задължително човек да чете всичко. В хард дисковете му се пазеха програми, които дори не беше погледнал. Притежаваше файловете на Шимомура и прегледа голяма част от тях, за да добие представа за начина му на мислене. Същото се отнасяше и за „Сейтън“. Никога досега не я беше използвал.

Реши, че за „Сейтън“ няма по-голямо предизвикателство от защитната система на Агенцията за национална сигурност. Вече беше копирал схемата при предишното си посещение.

Случваха се и такива неща.

Искаше само да поупражни ума си.

Луан седеше в служебната си кола в забранената за паркиране зона пред „Дж. Едгар Хувър“. На седалката до нея имаше преносим компютър, свързан с клетъчния й телефон. Локалната ниша тип PCI27 позволяваше включване на модема към различни периферни устройства.

Пред главния вход на сградата спря такси и от него слезе Рик Веласкес. Луан изчака да плати на шофьора и натисна клаксона.

Рик погледна към колата, позна я и смени посоката.

Когато отвори вратата, тя каза:

— Благодаря, че дойде, Рик. Не исках да те откъсвам от семейството ти в неделя.

— Семейството ми е по-възрастно от мен. — Той се усмихна и седна до нея.

— Какво означава това?

— Аз не съм женен, Луан. Родителите ми живеят в Сан Хуан, Порто Рико, където съм роден.

— Винаги съм мислила за теб като за солиден семеен мъж.

— Обикновено оставям такова впечатление у хората — обясни той. — Не е нарочно.

— Е, все пак ти благодаря.

— Ако ти кажа, че имам папагал, ще се почувстваш ли по-добре?

Тя се усмихна.

— Как се казва?

— Крал Едуард Седми. Наричам го просто Седем.

— Така…

— Ще ми кажеш ли защо съм тук?

— Ами има няколко причини. Първата ще ти я демонстрирам. Тя вдигна компютъра, сложи го на коленете си и се обърна така, че Рик да вижда екрана. Комуникационната програма вече беше стартирана, но се наложи допълнително да въведе телефонния номер.

— Знам го, естествено.

— Не се и съмнявам.

После написа: „xpacta91“.

— По дяволите! — каза Рик.

На всяко следващо ниво Луан последователно въвеждаше паролите, които й беше дал Конрад.

Когато излезе менюто с набора от възможни операции, тя спря.

— Имам достъп до най-секретните ви файлове, Рик.

— Знам. Как го направи?

Луан излезе от системите на Агенцията за национална сигурност.

— Аз не съм компютърен специалист, Рик. Разследвам престъпления.

— Направо ме съсипа! Но това е невъзможно!

Тя обърна екрана, написа адреса на Конрад и изчака осъществяването на връзката. После изтри адреса и показа отговора на Веласкес.

Рик се пресегна и взе компютъра от Луан.

Луан си взе обратно компютъра.

— По дяволите, Луан! Кой е този тип?

— Моето тайно оръжие.

Рик разбра и престана да задава въпроси.

Каза само:

— Според него не е бил Намръщения.

— Във всеки случай няма скрита програма.

— Лоша работа. Мога ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Той изключи модема и се обади в службата си. Нареди незабавна промяна на паролите и събиране на екипа.

После обясни:

— Това е само временна мярка. Трябва да подсилим стените, преди да получим двадесет мегабайта от онова нещо.

— Ще те закарам дотам, но първо искам да ми направиш мажа услуга.

— Слушам.

— Да присъстваш на един разговор.

— Не си падам по такива неща, Луан.

— Моля те.

Тя погледна часовника си и подкара колата. После разказа на Веласкес за Ренегата, за Далас и за доктор Джъстин Уилкинс. Изведнъж почувства нужда да сподели грижите си с някого. Рик изглеждаше най-подходящ за целта.

— Боже! Сигурна ли си, че Мартин стои зад всичко това?

— Напълно. Само не разбирам какви са мотивите му.

— Добре де, защо просто не кажеш на шефа си?

— Una problema28. Работя с Ренегата само на базата на доверието помежду ни. Престъпих границата, Рик. Дадох му секретна информация. Ако шефът разбере, веднага ще изхвърча от мястото си.

— Мислиш ли, че човекът си струва?

— Той те предупреди за състоянието ви, Рик.

— Така е. Какво ще правим сега?

— Ще се срещнем с Питър. Поканих го да пийнем по нещо. Не знае, че ще присъстваш.

— Може да се е настроил за друго.

— Съмнявам се. Не и след последния доклад на агента му.

— Защо съм ти аз?

— Искам да присъстваш. Не е нужно да казваш нищо.

— Според теб нормално ли е правителствени агенции да воюват помежду си?

— Разбира се. А според теб?

Той се усмихна. Беше забравил, че й разказа за малката си тайна разходка в Пентагона.

Тя паркира колата зад ъгъла до джаз клуба „Топ О’Фулъри“. Заключи компютъра в багажника. Двамата се върнаха по тротоара до клуба и се качиха на втория етаж. Програмата в неделя започваше по-рано, така че мястото беше претъпкано. Настаниха ги на една маса в дъното, далеч от сцената. И бездруго целта на посещението им съвсем не беше джазът. Тя си поръча водка, а Рик — уиски.

Веласкес се заслуша в музиката и каза:

— Жалко, че Мартин ще идва. Следобедът можеше и да е приятен.

— Няма да остане дълго.

Рик се усмихна.

— Аз също. Почти забравих колко работа ме чака.

— Скоро ще пипнем копелето и целият ни кошмар ще свърши.

— Дано да си права. Значи скоро…

Вътре цареше полумрак и Питър остана до вратата, докато очите му се приспособят.

Беше прекалено шумно. На сцената се кършеше някакъв дебелак и надуваше саксофон.

Не си представяше така мястото на срещата си с Луан Ръсел. Беше сигурен, че тя търси конфронтация и затова е избрала този претъпкан и шумен бар.

Оказа се, че доста я е подценил. Моравата подутина на челото на Спенсър беше поредното доказателство. Норман беше опитен агент с дългогодишен стаж в Управлението и не можеше да преглътне толкова лесно подобно унижение. Отгоре на всичко Мартин едва не го уволни. Толкова се вбеси от доклада му, че го изхвърли от кабинета си, преди да го е застрелял.

В дъното се изправи някаква фигура и му махна. Мартин с мъка си проправи път през навалицата.

По дяволите! Веласкес беше с нея!

Интересно дали предварително беше планирала присъствието на трети човек. Сигурно.

— Сядай, Питър. Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря. Здрасти, Рик.

— Здравей.

— Предполагам, че вече знаеш за снощния инцидент — започна тя.

— Норман си иска обратно портфейла и пистолета.

— Конфискувани са. Ето ти заповедта.

Тя му подаде официалния формуляр. Съдържанието на портфейла беше подробно описано — 604 долара в банкноти, четири кредитни карти, удостоверение от ЦРУ Седемдесет и шест цента в дребни монети.

— Защо?

— Като доказателство, разбира се. Заедно с фалшифицираната карта на ФБР със снимката на Норман Спенсър. Срамота, Питър!

Мартин можеше да й каже доста неща по този въпрос, но не и пред Веласкес. Пък и не разполагаше с абсолютно никакви улики. Ами ако Рик е в комбина с нея? И с Конрад?

— Луан, мисля, че…

— Изобщо не ми пука какво мислиш. Образовай се малко.

Тя подхвърли някакъв лист на масата. Питър го взе, но беше прекалено тъмно, за да прочете нещо.

— Това е копие от свидетелските показания, които ще бъдат предадени на съдебните власти — поясни му тя. — В прокуратурата са сигурни, че федералният съдия ще разпореди да бъдат издадени заповеди за задържане на Джералд Кенеди, Норман Спенсър и Питър Мартин.

Кучка! Нямаше да й мигне окото.

Но сега все още бяха в процес на преговори. Ако той отстъпеше достатъчно, тя нямаше да предприеме нищо.

— Как мога да го откупя?

— Не можеш. Норман Спенсър ще обеднее с шестстотин и четири долара.

— Нямаш нищо срещу Кенеди.

— Освен няколко благонадеждни свидетели.

С това не можеше да докаже нищо, но вестниците щяха веднага да лапнат историята и тя го знаеше. Удроу Гарлиц щеше да направи бляскава кариера.

— И какво общо имам аз?

— Не ме карай да ти обяснявам.

— Не мисля…

— Казах ти, че не ме е грижа какво мислиш. Ето.

Тя му подаде една дебела папка. Той я прелисти под оскъдната светлина. Досието му! Погледна последните страници. Нередактираният вариант. Значи тя вече знаеше.

— Откъде имаш това?

— Въпросът е на кого ще го дам.

Господи, нима можеше да се играе без никакви козове!

— Какво искаш от мен, Луан?

— Само да си вършиш работата.

— Тоест?

— Да стоиш далеч от мен! Хората ти пречат на федерално разследване. Това обвинение също е включено в доклада.

— Значи смяташ да ме държиш в шах?

— Можеш да заложиш живота си. Или поне кариерата.

Битката свърши. Можеше вече да се заеме с раните си.

Резерватът за фазани на „Кинг’с Роуд“, любимо място за лов на Чарлз II, сега предлагаше отлична френска кухня. Голоаз с удоволствие се лиши от храната, която предлагаше Содъби в ъгъла на отвратителния си склад. Може би си внушаваше, но там всичко имаше вкус на пластмаса.

Той беше сигурен, че Марго също не би се отказала от една прилична вечеря, но срещата насаме с темпераментния млад израелец Давид Вайзнер не търпеше отлагане.

Докато се хранеха, Андре категорично отказа да обсъждат компютрите и всичко свързано с тях. Едва когато в чинията му останаха само костите на фазана и им сервираха ароматно кафе с чашка превъзходен коняк, той се отпусна.

Вайзнер вдигна чашката към носа си, после отпи малка глътка и въздъхна:

— Отличен е, Андре.

— Бях сигурен, че тук ще ти хареса.

— Предполагам, че няма да развалиш удоволствието от хубавата вечеря с лоши новини.

— Днес следобед ми се обади Жан Дювалие. Говорил е с някои хора, които са проявили известен интерес.

— Това означава ли, че ще се обсъди на най-високо ниво?

— Така предполагам.

— Сделката е сключена?

— Да, може да се каже.

Джером седеше зад бюрото си, погълнат от разработването на новия си проект. Беше прекарал над него целия ден, дори се отказа от обичайната си разходка. Към шест часа Джорджия му донесе сандвич със салам и чаша мляко и го остави. Тя също беше заета със своите планове.

Щеше да нарече тази програма „Гавърнмънт Исеншъл“ или нещо подобно. Беше огромна по мащаби. Когато дойдеше време да се пишат кодовете, щеше да се наложи да поиска програмисти от Дарла, Нат, Джийн и Меоши. Но дори и с тяхната помощ първата проверка в реални условия щеше да е възможна най-малко след година.

Основната идея беше проста и поради това съвършена. Една база данни за цялото правителство. Но не каква да е. Тя трябваше да контролира разходите за покупка и подмяна на инвентара. Човек можеше да определи финансовите ограничения на дадено министерство за една година напред, като раздели бюджета на нива при разходи над петстотин долара. Ако някой отдел си поръчаше нови джипове, без покупката да е предварително предвидена, системата просто щеше да откаже да приведе парите. Или обратно — можеше автоматично да я извърши при фиксиране в бюджета.

Никакви обстоятелства и опити да се заобиколи законът не минаваха.

Всички отдели щяха да бъдат включени в една база данни. Така Конгресът и данъкоплатците получаваха реална представа за правителствените разходи. Кои функции се изпълняват с предимство? Как и за какво се харчат парите?

Освен това програмата чувствително щеше да намали бюрокрацията. Джером предвиждаше икономии от порядъка на петдесет милиарда долара годишно само от съкращаването на административния персонал и дублиращите отдели.

Спокойно можеше да им поиска петдесет милиона за програмата си и всички щяха да бъдат доволни. Особено данъкоплатците.

Удивително, помисли си той. Отново се чувстваше щастлив. Можеше да демонстрира на целия свят силата на ума си и да я превърне в пари. Ще започне с пилотна серия. Например за областния правителствен отдел в Тексас. Съвсем безплатно, само за да им покаже колко е съвършена. По същия начин беше пробил на пазара с програмите за банките.

Всичко беше въпрос на контрол. Човек трябва да се научи да контролира живота си, чувствата си и ако е възможно, средата си. Той непрекъснато се удивляваше на несъвършенствата в някои големи корпорации и правителството. Те функционираха като олицетворение на некадърността. Цялата им дейност беше белязана с непрекъснати грешки при взимането на решения.

Примерът с Интернет беше особено показателен. В името на децентрализацията и егоистичните цели на прекалено много организации бяха позволили на мрежата да се разрасне без никакъв контрол. Донякъде намеренията им бяха благородни, но сега никой не можеше да се справи с престъпността. Сигурността не беше взета предвид още от самото й създаване. Глоубнет коренно се различаваше от всички съществуващи мрежи.

Напоследък беше позабравил невероятното усещане да държиш козовете в ръцете си. Както когато влезе в системите на Агенцията за национална сигурност. Или съзнанието, че повечето банкови учреждения в света разчитат на неговите счетоводни и трансферни програми.

А сега щеше да контролира и правителствата не само по отношение на разходите. Програмата можеше да влияе върху покупките. Беше напълно възможно. Можеше да му отнеме десет, дори петнадесет години, но скоро всички щяха да живеят според неговите представи.

Беше сигурен, че ще успее.

Достатъчен беше един малък капан там, където никой няма да се сети да погледне.

Движението в Глоубнет не представлява никакъв проблем. Преградите са за глупаците. А сега пак в Интернет.

Много файлове. Интересно, че въпреки кризата отделът продължава работата си. Банка, обрана с помощта на компютър. Нарушение на държавен служител. Намеса на борсата — горкия Фарън Елбърт. Жалко, че номерът не мина. Нищо ново за Намръщения. Информацията сигурно беше на автономно устройство. Би било добре да се разбере какво точно стана в „Локхийд-Мартин“ Досие на Нейтън Грей? Но защо? Нищо особено. Миналото му. Има Бронзова звезда? Сигурно е убивал малки дечица, за да си я заслужи. Ето и потребителския му код.

Какви ги върши Нейтън Грей? Системата за сигурност, F11, вътре. Комуникационните му файлове? Не. Файловете на персонала? Отново нищо. Но защо ФБР го разследва? Нали работи за тях.

Как е маркетингът? Абонаментите се покачват. Ами кореспонденцията? Много имена. Не, и това не е. Комуникационните системи? Всичките са заети, голямо търсене. Голяма част от съобщенията са кодирани. Има и четими, главно в Глоубмарт. Въртят се големи пари…

Алармата. Визуално и аудио.

Има хакер е административния сектор на Глоубнет.

Минава първата преграда, значи е абонат. Но какво търси тук?

Излиза списъкът на директориите. Добре. А сега защитата. Телефонно преследване. Бавно, бавно. Хайде де! Още малко. Готово! Район с код 303, телефон 72…

По дяволите! Изчезна.

Файловете се сортират според кода и първите две цифри. Районът е някъде в средата на Колорадо. Обаче местните явно са фенове на Глоубнет. Повечето са в… Ингълуд. Единадесет. Имената и адресите се копират в специален файл. Ако този тип смята да създава проблеми на мрежата, трябва да се обезвреди незабавно.

Но защо ще иска да влиза в „Компсистемс“? Може да е от ФБР. Какво си направил, Грей?

Може би ще е най-добре да се пообъркат малко файловете на Глоубнет, за да се успокоят търсачите на предизвикателства.

Не! Бизнесът си е бизнес! Усещането за сигурност е в основата.

Добре тогава.

Exit.

В кабинета още се носеше силна миризма на череши от ароматизирания тютюн, въпреки че Грей беше угасил лулата си преди половин час.

Опитваше се да състави списък с предстоящите задачи за служителите си, когато усети, че компютърът реагира малко по-бавно от обикновено. Разликата беше от порядъка на части от секундата. Някой друг дори не би забелязал.

Сякаш паметта му беше заета с изпълнението на някаква програма.

Нямаше такова нещо. Грей провери.

Тогава трябваше в системата да има още някой!

Което пък беше абсолютно невъзможно. Тя беше защитена от „Пелъс Гард“.

Пусна анализ на паметта, но всичко изглеждаше да е наред. Пък и текстовият редактор отново заработи нормално. Каквато и да беше причината, очевидно вече я нямаше.

Странно. Имаше някакво странно усещане. Почти полунощ, навън цари абсолютен мрак, силен вятър превива дърветата. Слабата светлина на настолната лампа сякаш още повече подчертаваше сенките. От хола слабо долиташе гласът на Винс Джил.

И все пак сякаш се натрапваше нечие присъствие.

Майчице! Достойно за роман на Стивън Кинг!

Нат стартира комуникационната програма и въведе адреса на „Компсистемс“. Провери системата за сигурност. Алармата се включи. Някой се опитваше да влезе без парола.

Дежурният щеше да се погрижи за него. Веднага разбра, че е абонат. Беше минал първата преграда.

Когато лампичката спря да мига, продължи с проверката.

В момента централната система се използваше от дванадесет души.

Но имаше само единадесет пароли. Всичките му бяха познати — програмисти, ръководители на отдели и финансовият шеф.

Един не беше идентифициран.

Невъзможно.

Прегледа входовете. Имаха петдесет, за да могат да посрещнат нарасналото търсене. Част от връзките бяха телефонни. Накани се да нареди проследяване на всички, когато една внезапно прекъсна.

Погледна пак хората в системата.

Натрапникът беше изчезнал.

Грей се облегна назад, качи босите си крака на бюрото и се втренчи в монитора.

Опита се да обмисли случилото се. Приглади мустаците си с палец и показалец.

„Пелъс Гард“ не би трябвало да допусне подобно нещо.

До този момент Глоубнет не беше засегната от проблемите, сполетели другите мрежи.

Изправи се, щракна няколко пъти с мишката и извика управляващата програма. Мегабайтовете не бяха променени. Нямаше скрита програма.

Значи не беше Намръщения.

И все пак някой се разхождаше в системите им с очевидна лекота.

Нат спусна краката си на пода и отвори един от блокираните файлове. До него имаха достъп само той и четирима от ръководителите. Там се съхраняваха конфискуваните при нарушение на договора файлове, в случай че се стигне до съд.

Имаше два доклада за някакви идиоти, оставили неприлични съобщения заедно с копия на самите съобщения. Не бяха кодирани. Прочете ги набързо. Тия май смятаха, че холокостът е само гадна измислица. Единият дори предлагаше черните и евреите да бъдат отстранени от държавна работа.

Порнографските нарушения заемаха повече място, защото включваха дигитално аудио и видео кодиране. Грей хвърли едно око, но не знаеше какъв е ключът и ги остави.

Това поставяше един голям проблем пред него.

Когато хората кодираха информацията си и я изпращаха в Глоубнет, тя по принцип се адресираше за определен кръг получатели, които притежават съответния ключ. При нормални обстоятелства никой друг не можеше да ги разшифрова.

И все пак по време на предаването си тези файлове бяха регистрирани.

Как, за бога, някой е разбрал, че става въпрос за порнография?!

Грей веднага се свърза с дежурния.