Натиснете Enter ако смеете…

Двадесета глава

Човек трябва да си пази силите. Тази основна максима Питър беше научил не само в училище, а и в джунглите на Тайланд, Камбоджа и Панама и горещите пустини на Средния изток. Можеше да заспива навсякъде. Често разполагаше например само с двадесет свободни минути. Обикновено се унасяше веднага щом затвори очи, независимо от преживяния стрес или обстановката.

Но сега беше различно. Цяла нощ напразно стискаше клепачи и се въртеше в леглото. Сутринта се чувстваше ужасно. Той стана и закрачи из кабинета си.

Не стига че беше забила нож в сърцето му, ами заплашваше да го завърти. И то без предупреждение. Как, по дяволите, се остави да го хванат така!?

Вината лесно можеше да се хвърли върху Кенеди и Спенсър, но те също бяха професионалисти. Първо, беше я подценил прекалено много. И второ, нямаше контрол върху собственото си досие.

Ръсел също притежаваше копие от него.

В момента беше трудно да се каже кое е по-опасно; дали досието му да стане достояние на вестниците, или Управлението да бъде обвинено, директно или не, за провеждането на вътрешна операция. И за намеса в разследване на ФБР. И в двата случая кариерата му беше обречена. Мери-Ан Мур Мартин щеше да се научи да харчи по-малко, ако не и нищо.

Не беше честно! Мартин полагаше огромни усилия да защитава страната си и да й служи. Ръководеше се единствено от желанието да използва уменията си за отстраняването, ако е възможно и контролирането на хората, които можеха да й навредят по някакъв начин.

Останалото бяха подробности.

Случилото се с Денис и Велма беше най-обикновено кръшкане. Беше имал кратка връзка едновременно и с двете. Естествено, още тогава си даваше сметка за рисковете, които крие любовта с две жени от един и същи отдел, но не вярваше някоя от тях да посмее да опетни името на шефа си.

И сгреши. После колелото се завъртя. Заваляха какви ли не обвинения, а Мери-Ан старателно ги събираше и съхраняваше. В интерес на истината цялата история беше абсолютна измислица, пък и нямаше как да се докаже, че е използвал принуда. Цялата работа приключи с едно мъмрене и повишение на заплатите и на двете.

Само че обвиненията останаха в досието му. Директорът искаше да има коз срещу него просто за всеки случай.

— Наближава седем и половина! — викна Норма от кабинета си.

— Добре, тръгвам.

Имаше уговорена среща с директора.

Проблемът не търпеше никакво отлагане. Питър трябваше да разкаже всичко на шефа си. Подозренията за връзката между Ръсел и Намръщения и начина, по който го беше хванала в капана си. Беше си приготвил оставката. Не вярваше, че директорът ще я приеме. Вероятно ще я държи в чекмеджето на бюрото си до деня, в който Ръсел се събуди с лошо настроение и предаде обвиненията си на федералния съдия.

Цял живот си патеше от жени!

Излезе от кабинета си и нареди на Норма:

— Кажи на Спенсър, че искам да говоря с него, когато се върна.

— Ясно.

Мартин възнамеряваше да поиска оставките на Спенсър и Кенеди. Поне нямаше да потъне сам.

На вратата се сблъска с Том Креншоу.

— Здрасти, Питър. Имам нещо за теб.

— Давай накратко. Ужасно бързам.

— От Синята Орхидея е.

— Слушам.

Синята Орхидея беше кодовото име на Марго Деньов — дясната ръка на Андре Голоаз. Много ценен сътрудник. Но непостоянен. Марго имаше свое виждане за нещата. Тя никога не изнасяше информация, която по някакъв начин можеше да компрометира службата или страната й. Уведомяваше ги само при условие, че Съединените щати могат да извлекат полза от нещо без значение за тях самите. Понякога просто решаваше да смени колата си или да се порадва на есенната колекция на модните къщи. Или беше ядосана за нещо на Голоаз. На нея не можеше да се разчита, но информацията й винаги беше достоверна.

— Колко иска този път?

— Две хиляди. Вече се съгласих.

— Добре. Дай да погледна.

Креншоу му подаде листа с дешифрираното съобщение. Франция и Израел са сключили тайно споразумение да споделят неустановена отбранителна система.

— Не разбирам какво общо има това с нас — каза Креншоу.

— Май напразно профукахме двете хиляди долара.

— Напротив, Том.

— Имаш ли представа какво означава?

— За нещастие, да.

— Няма ли да го споделиш с мен? — обидено попита Креншоу.

— Ще говорим след срещата ми с директора.

Мартин тръгна към асансьора. Чувстваше се малко по-добре. Може би срещата нямаше да протече както си беше представял. Лошите новини се преглъщаха по-леко, гарнирани с някоя добра.

Всъщност времето щеше да покаже.

След четирите дни спокойствие в света на комуникациите администраторите и операторите бавно започваха да си възвръщат самоувереността. И тогава цяла Южна Америка беше разтърсена из основи.

Първо изгърмя Богота.

Точно в 8:01 сутринта всички правителствени бази данни и оперативни системи бяха безвъзвратно деформирани. Компютрите замръзнаха. Всички законопроекти — които и бездруго служеха на интересите на висшата класа — изчезнаха от екраните на мониторите. Счетоводните програми се разпаднаха. Бюрократите във всички отдели останаха на тъмно по отношение състоянието на бюджета. Върховният съд загуби документацията си и вече никой не знаеше кой трябва да бъде оправдан и кой обвинен. На един от мониторите се виждаше символът на намръщено лице.

В 8:04 колумбийската телефонна система беше прекъсната. Компютризираните линии се разпаднаха. Операторите бяха засипани от многобройни обаждания. Богота и Меделин безпомощно си прехвърляха вината. Радарите и навигационните системи на всяко летище, свързано с мрежата, отведнъж спряха работа. Повечето летища бяха принудени да прекратят всякаква дейност и да върнат всички пристигащи полети. Уличното движение на „Маями Интернешънъл“ започна да се задръства.

Потокът от самолети, върнати от Южна Америка, продължи да се увеличава, когато летищата на Венецуела, Аржентина, Бразилия и Чили последователно затвориха пистите си.

Банковата система на целия континент излезе от строя в 8:12. В Каракас не позволиха на Хуан Перес да изтегли седемдесет и седемте боливара от сметката си, защото банката не беше наясно дали наистина той има толкова. Сеньор Хесус Монтавалдо също не получи достъп до банковата си сметка, въпреки твърденията му, че притежава единадесет милиона само в американски долари, без да се броят боливарите. Монтавалдо заплаши управителя със съд.

В Буенос Айрес военният пенсионен фонд сякаш се изпари в нищото, което беше добре дошло за няколкото полковници, похарчили повече от позволеното. В Рио де Жанейро спирането на светофарите причини стотици автомобилни катастрофи. Изнервените шофьори започнаха да решават споровете си с ръкопашен бой.

Служителят на Корпуса на мира в Гвиана работеше върху доктората си по социология и изпращаше готовите страници на приятелката си в Лос Анджелис по Интернет. Цели единадесет месеца къртовски труд отидоха по дяволите. Сега трябваше да започне всичко отначало.

Болницата в Кито, Еквадор, изгуби внедрената само преди година контролна система в интензивното отделение. Двама души се простиха с живота си.

До десет часа сутринта в резултат на нефункциониращите системи и горещата латиноамериканска кръв жертвите станаха четиридесет и седем. Голяма част от хората тук дори не подозираха, че компютрите контролират телефоните, светофарите, електро и водоснабдяването.

До обяд вестниците и радиостанциите разгласиха името на виновника за катастрофата на континента. Намръщения.

Конрад силно се съмняваше в оценката й за Грей. Спести й някои подробности, за да не я тревожи. Беше сигурен, че се натъкна на Намръщения в централния компютър на „Компсистемс“. Всички следи водеха натам. Глоубнет се свързваше с Интернет в Омаха и Атланта. Движението между двете мрежи беше възможно само в тези райони. Маршрутите, които проследи, минаваха точно оттам.

Затова реши да създаде собствено оръжие. Написа програма, която включваше елементи от много системи. Вече знаеше, че защитната програма „Пелъс Гард“ е съставена от две части. Първата осигуряваше кодирането на изпращаната по мрежата информация. Тя не го интересуваше в момента.

Другата блокираше нежеланите посетители най-малко на две нива. Като абонат той автоматично получаваше достъп зад първата преграда и влизаше в Глоубнет с помощта на предоставената му парола. Освен това потребителите по желание можеха да се възползват от допълнителна защита. Така хората, които искаха да влязат във връзка с него, като Ръсел и Юпитер например, също трябваше да разполагат с парола.

Търговските организации, които се нуждаеха от максимална сигурност на данните си — секретни досиета или друга информация, — задължително издигаха и втората преграда. Както беше направила и „Компсистемс“.

Конрад отдели четири часа за проучването на защитната система на Агенцията за национална сигурност. Наистина беше непробиваема, освен, естествено, за него. Накрая стигна до извода, че „Пелъс Гард“ на „Компсистемс“ работи на същия принцип. Значи му трябваше декодираща програма с изключителните качества на правителствената система. При контакт тя трябваше незабавно да атакува защитата с пароли, близки до действителните. Разполагаше само с десет секунди за откриването на ключа, преди „Пелъс Гард“ да го изхвърли.

Алгоритмите, използвани от АНС, създаваха пароли с осем символа, два от които цифрени и два — гласни. Така комбинациите се увеличаваха, което пък оправдаваше съществуването на програмата за генериране на пароли. Конрад я намираше за особено полезна.

Още от самото начало имаше за какво да се хване. Според собственото му копие на „Пелъс Гард“ трябваше да използва девет символа. Протоколът беше в сила само за дребните риби като него. Търговските интереси вероятно се защитаваха от друг протокол, а операторите на Глоубнет, например „Компсистемс“, сигурно имаха доста по-сложна система. Реши все пак да разчита на приликата с АНС и се спря на две цифри и две гласни. Паролите трябваше да варират в тези граници. После разгледа Монтана.

С помощта на генератора състави списък с имената на различни градове, забележителности и прочие в щата, които съдържаха осем, девет или десет букви. После програмира системата да въвежда случайно две цифри и остави вариантите само с две гласни.

Накрая получи общо дванадесет хиляди възможности.

Помисли малко и написа адреса:

„admin@compsys.globenet.com“.

Блъсна се в защитната преграда.

Активира програмата.

Седем секунди по-късно беше вътре.

Веднага разбра, че се е включила алармата.

Потърси наблюдаващата система и успя да я открие за дванадесет секунди. Имаше тринадесет посетители, двама неидентифицирани.

Знаеше, че единият е той.

Провери списъка на линиите за комуникация. Видя, че е на 27.

Някой се опита да го проследи.

Веднага се махна оттам.

Беше сигурен, че Намръщения вече има поне кода на района му. Колорадо.

В бъдеще се налагаше да избира по-дълги маршрути, поне през шест или седем различни централи.

В главата му назряваха различни идеи. Искаше да разработи субпрограма, която да дезактивира алармата при следващото му посещение в Атланта. Нямаше търпение да се захване за работа. За няколко часа можеше…

На външната врата се почука.

Господи! Пак ли?!

Луан не знаеше какво да си мисли след разговора с Конрад. Значи беше проследил Намръщения до Глоубнет и Атланта. Това беше добре.

Но ако Грей наистина беше замесен, тя нямаше защо да се радва. Луан харесваше Нат.

И в двата случая проблемите бяха няколко.

Тя беше недооценила нещата още преди да замине за Далас. Тогава изобщо не помисли как ще представи информацията, получена от Ренегата, без да компрометира нито Конрад, нито себе си. Рик вече знаеше за него, но беше достатъчно тактичен да го запази за себе си и я остави сама да избере момента.

Номерът с достоверния източник можеше и да мине, въпреки че бяха свикнали да се отнасят скептично към подобни сведения. Но при всички положения щяха да я натиснат да каже името му. Високопрофесионална помощ като неговата не можеше да се скрие толкова лесно.

Налагаше се много да внимава с кого споделя сведенията си. Желанието й да пипне Намръщения беше съвсем естествено. Никак не й се искаше друг екип да се увенчае със славата след залавянето му. А някой можеше да използва постигнатото, да го прибави към собствените си проучвания и така да я изпревари.

Трябваше бързо да изплюе камъчето. Ако се съди по катастрофата в Южна Америка, играта загрубяваше с всеки изминал ден. Над целия свят беше надвиснала заплахата от унищожаването на съвременните стандарти. Паниката вече взимаше жертви.

Луан рязко се изправи, излезе в залата и седна пред пишещата машина „Ай Би Ем“. Скоро подобна остаряла техника можеше да изживее втори разцвет. Двадесетината служители изненадано я погледнаха, после всеки се върна към работата си.

Първо написа доклада за архивите. Спомена за сътрудничеството с Конрад и информацията, която беше получила от него. Така при проверка не можеха да я обвинят за действия зад гърба на ръководството.

После продължи.

Луан издърпа листа от машината, завъртя се на стола и извика:

— Чуйте ме всички!

В стаята стана тихо.

— Сесили, затвори вратата към коридора, ако обичаш. Изчака агент Амброуз да се върне на мястото си и продължи:

— След няколко минути ще представя този доклад за одобрение в кабинета на директора и ще го изпратя. Искам преди това да ви го прочета.

Когато свърши, огледа лицата им. Повечето бяха скептично настроени, но имаше и такива, които изглеждаха окуражени.

— Имаш ли доверие на източника? — попита Сесили Амброуз.

— Да.

— Тук става въпрос за политика. Има някои процедурни проблеми — отбеляза Дарел Монтгомъри.

— Знам.

— Нат Грей е член на комисията. Започнахме да го разследваме, както излиза не без основание.

— И на мен ми е много трудно — съгласи се тя. — Налага се непрекъснато да си напомням, че е невинен до доказване на противното. Можем все пак да му изпратим копие, но по пощата. Така ще спечелим още няколко дни.

Никой не възрази.

— Разполагаме ли вече с нещо срещу него?

— Не. Главните му асистенти са чисти. Позволих си да проверя и тях.

— Добре. Възможно е намесата на „Компсистемс“ да е само съвпадение. Не е задължително Намръщения да действа от Атланта.

— Така е.

— Ами Глоубнет? Проучи ли защитната програма? Как й беше името?

— „Пелъс Гард“ — отговори Монтгомъри. — Сесили се занимаваше с нея.

— Готова съм — обади се Амброуз. — „Пелъс Гард“ е разработена в Съединените щати и се използва само тук. Не противоречи на законите за износа. Странно съвпадение е, че се сработва отлично с чуждестранни програми, използвани в Глоубнет. Вариантът за Европа се нарича „Касъл Моут“.

— Значи Глоубнет не е само собственост на „Компсистемс“?

— Съвсем не, Луан. Мрежата е притежание на няколко компании. — Амброуз прелисти страниците на бележника си. — „Бритиш Компкомюникейшънс“ във Великобритания, „Транс-Африка Инкорпорейтид“ в Африка. Азиатската комуникационна корпорация покрива Япония, Китай, двете Кореи и Югоизточна Азия. В Европа се контролира от „Датекс“-Цюрих.

— Имаш предвид „Датекс“? На Джером Уестин?

— Точно така. Все още имат офис в Атланта, но централата е преместена в Швейцария.

Ръсел знаеше, че Нейтън Грей е бивш служител на „Датекс“, но не предполагаше, че още е свързан с Уестин.

Амброуз продължи:

— Още не съм проверила всички асистенти в изброените корпорации. Не мога да разбера защо досега не сме им обърнали внимание. Открива се нова, огромна по мащаби мрежа, а ние не знаем нищо за нея.

— Права си, Сесили. Продължавай проучването.

— Какво ще правим с доклада? — подсети я Дарел.

— Ще изпратим копие и на Грей. Ако го познавам добре, той сам ще ни предложи списъка с абонатите.

Монтгомъри сви рамене.

— Докъде стигнахте със заподозрените?

— Намалихме броя им до двеста. Искаш ли да се съсредоточим върху югоизточния район?

— Все още не смятам, че географията е от някакво значение, Дарел.

— Ясно.

— Пък и не съм сигурна, че сме на правилната следа. Решението да търсим сред традиционните хакери беше базирано на предишния ни опит и преди две седмици ми изглеждаше логично. Но може би международната група има право. Те се концентрират върху хора от компютърната индустрия.

— Значи вместо да стесним кръга, трябва да го разширим?

— Да, за съжаление. Как върви работата на екипите?

— Ами като се вземе предвид ситуацията на юг — отговори Монтгомъри, — ще се наложи да ги разделим, за да наблюдават повече системи. Така ще имаме малък шанс да го спрем навреме, ако се появи.

— Но не и ако активирането е предварително заложено във вирусната програма. Да кажем за трети. Или четвърти.

Луан остави хората си да обмислят бъдещите възможности и се отправи към кабинета на директора. Обясни на секретарката, че е спешно, и веднага беше приета.

— Здравей, Луан. Надявам се, че ми носиш добри новини.

— Не съвсем, сър. — Тя му подаде листа и остана права до бюрото му. Напрежението беше голямо.

Въпросите заваляха бързо.

— Кой е информаторът?

— Кърк Кейси Конрад.

— Престъпник?

— Излезе от затвора преди две години. Аз го вкарах там.

— Може ли да се разчита на него?

— Според мен, да, сър.

— Изпрати го.

Тя излезе от кабинета му с въздишка на облекчение. Трите въпроса, от които най-много се страхуваше, като по чудо й се разминаха — доколко е замесен Кърк Конрад, кой още знае за него и какво общо има Грей.

Върна се в залата, нареди на Дарел да изпрати доклада по факса и влезе в кабинета си. Предстоеше й един особено неприятен телефонен разговор.

Казаха й, че Грей ръководи важно съвещание. Луан настоя, обясни, че е ужасно спешно, и след няколко минути успя да ги накара да го повикат.

— Здравей, Луан.

— Май имате някакви проблеми?

— О, сложна история. Вътрешна криза, свързана с политиката на компанията.

— Нат, всеки момент ще получиш един доклад по факса. Искам, когато го прочетеш, да не ми затваряш телефона.

— Толкова ли е страшно? — засмя се той.

Но като прегледа копието, престана да се шегува.

— Искаш ли да се оттегля от комисията и работата си на консултант? — попита Грей след дълго мълчание.

— Много ли си сърдит?

— В момента, да. Но не съм този, който ви трябва.

— Тогава няма защо да се оттегляш. Опитай се да ме разбереш. Всички следи водят към теб. Вече започнахме разследване.

— Това не ме притеснява, Луан. Нито аз, нито хората ми имаме причина да се тревожим. Прав ли съм?

— Ако не беше така, щях ли да говоря с теб?

— Ясно. В интерес на истината, аз също бях в системата снощи и станах свидетел на контакта. Знам, че сигурността на мрежата ни е нарушена, но повярвай ми, бях готов да се закълна, че това е невъзможно. Значи информаторът ти е влязъл?

— Да.

— Бих дал всичко, за да разгледам програмата му.

— Не мисля, че някога ще стане.

— Предполагам.

— Виж, Нат, ще ти бъда страшно благодарна, ако не споменаваш на никого за него и за това, че е бил вътре в системите ви.

Той се поколеба.

— Добре, така да бъде. Искаш ли абонатите?

— Разбира се.

— Ще ти ги изпратя още тази вечер. Вече нямам доверие на собствената си мрежа! Ще се изненадаш, но аз също ги прегледах обстойно. Според мен списъците са променени. Един от двамата снощи не си е губил времето.

— Значи телефонните номера няма да ни доведат доникъде?

— Само ще си загубите времето, Луан. Не можеш да си представиш колко обаждания имаме. За последните десет-дванадесет дни са над тридесет хиляди.

Все едно да търсиш игла в купа сено.

— Добре, Нат. Благодаря за разбирането. Исках само да знаеш, че съм на твоя страна.

— Оценявам загрижеността ти.

Но не звучеше много искрено.

Значи беше главният заподозрян на ФБР?

И най-лошото — изобщо не му пукаше.

Вероятно защото не беше заплашен ни най-малко. Само виновните имаха гузна съвест.

След завръщането си от Швейцария Грей беше станал особено апатичен. Вече нищо не можеше да го развълнува. Дори случаят с Намръщения, който трябваше да събуди у него интерес поне от професионална гледна точка, сякаш изобщо не го засягаше. Даваше си сметка, че не е допринесъл с нищо за разследването. Е, тогава ще им върне таксата от един долар годишно.

Грей осъзнаваше, че в дъното на всичко стои разбитото му сърце. Мечтите за щастлив и спокоен живот с Джорджия Тейлър рухнаха. Връзката й с Джером го съсипа.

Последните няколко седмици отминаха сякаш в мъгла. Полагаше огромни усилия да успокои нараненото си самолюбие.

И така до този момент. Сега истински се развълнува. Направо се вбеси.

До един часа всички успяха да се съберат в кабинета му. Грей седна начело на масата и каза:

— Надявам се, че всички сте прочели седмичния доклад. Отстранихме шестима агенти.

Останалите кимнаха. Повечето все още търкаха сънено очите си.

— Как?

За момент изглеждаше, че никой не е чул въпроса, но после Ковънтри, шеф на отдела по абонамента, стана и застана до терминала в ъгъла на стаята и го включи. След няколко минути каза:

— Линда е забелязала първа съобщенията в бюлетина. После е сигнализирала на Карл, който пък каза на мен. Проверих списъците и започнах отстраняванията.

— А четирите порнокасети?

— Това се опитвам да разбера, Нат. Намерих докладите в компютъра си и наредих отстраняването. Вече имах номера на предаванията, така че само ги попълних и изключих адресите от списъка. Ето виж, докладите са изпратени от „Датекс“-Цюрих.

— От кого по-точно?

— Не пише.

— Значи не си видял предаванията с очите си?

— Не.

— Защо?

— Не си падам по такива работи, Нат. Честно казано, просто нямах време.

— Добре, дай да ги видим.

Няколко минути в стаята се чуваше само щракането на клавиатурата. Шефовете на останалите четири отдела нервно се споглеждаха.

— Готово. По дяволите! Но това е… Боже! Сега разбирам какво имаш предвид.

Финансовият директор заинтригувано попита:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Ами кодирано е — отговори Ковънтри. — Няма начин да се разбере дали е порнография.

Сам Едисън, програмният директор, стана и погледна монитора.

— Никой не може да твърди със сигурност, че не е конно състезание, фантастичен филм или анимация. Но това е невъзможно, Нат.

— Все пак някой го е направил. Сам, събери всичките си хора и веднага се заемете с проверка на документацията на „Пелъс Гард“. Искам отговора на бюрото си до обяд. — Обърна се към административния директор и продължи: — Джанис, опитай се да разбереш повече за докладите на „Датекс“-Цюрих. Но не се свързвай с тях. После направете преоценка на политиката на отстраняване. Оправете нещата преди три следобед.

— И как според теб да ги оправим? — попита тя.

— „Компсистемс“ е независима компания. Имаме си собствена политика и не разбирам как можем да реагираме на предложения, дошли отвън, без дори да ги проверим. Това се отнася и за четирите случая.

В единадесет и половина сутринта след почти десет часа напрегната работа на целия екип програмисти Сам Едисън се появи в кабинета на Грей. И двамата изглеждаха както в далечните им дни на млади, ентусиазирани програмисти — небръснати и със зачервени очи.

— В обслужващата програма е — каза Едисън.

— Да чуем.

— Ами там има цял куп допълнителни услуги за диагностициране, сортиране и изтриване на ненужни файлове и прочие. Повечето от тях почти не се използват. И точно в средата на един от редовете има нещо без всякакъв смисъл. Не е свързано с друго в програмата.

— Какво тогава?

— Връзка с програма, наречена „Куиксилвър“.

— Разполагаме ли с информация за „Куиксилвър“?

— Не.

— Някакви предположения, Сам?

— Според мен „Пелъс Гард“ е свързана с още една програма, наречена „Куиксилвър“, за чието съществуване не подозирахме до този момент. Дори и когато е активирана, не можем да разберем, че в системите ни има още някой.

— Точно от това се страхувах.

— Това е тайна врата. Подозирам, че този някой има ключовете за всички кодирани съобщения.

— И може да разбере кои са неприлични.

— Боже, може даже да има контролна програма, която записва номерата на видеопредаванията, така че да могат да бъдат проверени и по-късно.

— Кажи на останалите какво става, Сам. И изчисти всичките ни копия на „Пелъс Гард“.

Към средата на следобеда всички се преместиха в съвещателната зала и започнаха разгорещен спор за политиката на компанията. До този момент бяха работили в пълен синхрон с останалите собственици на Глоубнет. Джером държеше мрежата да е подчинена на общи принципи. Грей реши да отхвърли покровителството му, да запази доброто от старите правила и да разработи нови за „Компсистемс“.

— Ами ако Джером не хареса промените? — попита Джанис.

— Аз ще се погрижа за това.

Точно по средата на съвещанието се обади Ръсел и му каза, че е главният им заподозрян.

Грей остана няколко минути в кабинета си, за да съсредоточи мислите си отново върху политиката на компанията.

Всичко беше толкова объркано.

Но вратата, наречена „Куиксилвър“, можеше да се окаже доста опасна.

Значи Джером Уестин иска да наложи своя морал на целия свят?!

Вероятно трябваше да се обади на Содъби. Но въпреки тайното споразумение между Франция и Израел Мартин все още имаше доверие на Голоаз. Дадоха му номера на стаята му в хотела.

— Андре, защо не си на работа?

— О, Питър, аз винаги съм на работа. Просто не можах да издържа общата спалня на Хенри. След първата нощ реших да си потърся по-удобно легло.

— Сам ли си?

— Как можеш да задаваш такъв въпрос на джентълмен в хотелската му стая? Е, няма да обръщам внимание на неучтивостта ти. Двамата с Виталий решихме да изпием по едно питие заедно. Водка с черен пипер.

— Имаш ли още един телефон в стаята? Бих искал да говоря и с Виталий.

— Да, това всъщност е апартамент. Момент, моля.

Андре каза на руския генерал да отиде до телефона в спалнята.

— Добър вечер, Питър.

— Здравей, Виталий. Имам новини, свързани с доста поверителни теми.

— И искаш да говорим по тези линии? — учуди се Жувармов.

— Не разполагаме с никакво време. Направен е директен контакт с Намръщения. — Питър им прочете доклада на ФБР.

— О! — започна Голоаз. — Много интересно. Обсегът на разследването може чувствително да се стесни.

Мартин не беше сигурен как ще стане това, но реши да не задава излишни въпроси.

— Има и още нещо. Предполагам, знаете, че нашият Държавен департамент е поискал среща с посланиците на всички държави, разполагащи с ядрено оръжие.

След кратко мълчание Жувармов пръв отговори:

— Да, уведомиха ме.

— Мен също — добави Андре.

— А казаха ли ви какво ще се обсъжда на тези срещи?

Голоаз отговори след кратка пауза:

— Добре де, ние сме приятели, нали така? Да вървят по дяволите телефоните. Като резултат от тревожните събития в Южна Америка Съединените щати уговарят правителствата да свалят ядрените си оръжия от компютъризираните контролни системи въпреки възможното унищожаване на софтуера.

— И какво мислите за това?

— Отбранителната мощ на държавите може да бъде сведена до нула — предпазливо се обади Жувармов.

— Не е точно така. Някои оръжия и подводниците не са засегнати. Все пак съгласете се, че всички ние сме абсолютно безпомощни пред Намръщения.

— Прав си — съгласи се Виталий.

— Ако той утре удари Азия, оръжията ще имат ли някакво значение, Виталий? Или искаш да видиш атомната гъба над полуостров Камчатка?

— Знаеш отговора, Питър.

— Андре?

— Нямам достатъчно влияние, за да убедя правителството си да изключи контрола над отбранителните системи.

— Глупости! В комисията влизат само експерти, които могат да бъдат от полза при залавянето на Намръщения. Вярно, че не сме постигнали кой знае какъв напредък, но не се съмнявам в успеха. Като комисия, международна група, или както там ни наричат, не може да не си даваме сметка за опасността от активиране на ядрените оръжия.

Жувармов се съгласи.

— Аз също съм за, Питър — каза Андре.

— Според мен ще е най-добре, ако веднага се свържете с Хенри и Давид, получите одобрението им и изпратите съобщение до всяка държава с ядрени оръжия. Обърнете се направо към правителствата. Нека ги понатиснем малко. Обяснете им какво ги заплашва, ако не свалят системите от мрежите. Може и да не постигнем нещо, но поне ще знаем, че сме опитали. И то преди да се е случило непоправимото.

— Има… Как да се изразя? Агресивно настроени правителства, които няма да се съгласят с тази политика — предупреди го Жувармов.

— Ами тогава насочете ядрените си подводници срещу тях, Виталий. Ще ги сплашим, ако се наложи.

— Веднага тръгвам за склада и лично ще говоря с Хенри и Давид — обади се Андре.

— Добре. Желая ти успех.

Мартин остави слушалката. Беше затрупан с работа. На бюрото му имаше огромна купчина с доклади от Южна Америка плюс подробни описания на хаоса, все още разтърсващ целия континент. Отделите се опитваха да съставят анализ на обстановката и да намерят някакво решение на кризата. Разработваха се и предвиждания на бъдещата ситуация в Съединените щати. Никак не бяха розови.

Южна Америка дори не беше достатъчно развита по отношение на компютрите.

Ако в Лос Анджелис, Чикаго или Сиатъл светофарите престанат да работят, хората щяха да извадят пистолети. Северозападът вече беше разбрал какво е да останеш без електричество. Ако същото се случеше отново и за по-дълго, природозащитниците можеха да вървят по дяволите. Горите щяха да бъдат опустошени за дърва за огрев.

Взривяването на десет погрешно насочени ядрени ракети в Сидни, Небраска, завинаги щеше да реши проблема с шайените. Вятърът можеше да разнесе облака по цялата дължина на планините Роки.

Денвър щеше да агонизира.

И всичко това, щото някакъв задник иска да докаже колко разбира от компютри?!

Ако Питър някой ден успееше да го пипне, щеше да го удуши със собствените си ръце.

Кейси беше прекарал почти двадесет часа в писане и проверка на програмата си. Ставаше от компютъра само за да пъхне някоя поничка в микровълновата печка, да се поразтъпче или да си направи още кафе. Дремна два часа.

После активира срещу нея тестващата програма, откри няколко малки пропуска в кодирането и ги оправи. Накрая беше готов да изпробва това, което вече наричаше „Даймънд Ланс“.

Избра си възможно най-заобиколен маршрут. Като начало се настани в един компютър, който по всяка вероятност беше в Минеаполис. После мина през Детройт, обратно към Белингъм, Вашингтон, и накрая Рестън, Вирджиния. Оттам възнамеряваше да проведе атаката си. Този път нямаше да е много лесно да го проследят. Във всеки компютър, през който мина, заложи новата си защитна програма. Тя пазеше видео драйверите, можеше да устои на всичко, подобно на схемата на АНС, и объркваше опитите за проследяване. Програмата беше подарък за компютрите, които така любезно му предоставиха паметта си.

Електронна война в киберпространството.

Всяко правителство би платило много, за да има такъв софтуер. И „Даймънд Ланс“, която беше по-скоро нападателна. Можеше да си основе компания например „Сайбърспейс Патрол Инкорпорейтид“, и след две години щеше да е по-богат от Бил Гейтс.

Утре щеше да си напише рекламна страница за Уърлд Уайд Уеб и Глоубмарт.

Кейси се изкикоти. Беше толкова уморен, че през главата му минаваха какви ли не глупости.

Бързо! F12. Супер! Никаква аларма. Ами наблюдаващата програма? Напрегната нощ. Тридесет и седем души използват системите на компанията, всичките идентифицирани. Нищо повече. Програмата работи като часовник. Време е за разходка. Да видим директориите.

Какво има във „Финансови сделки“? Много поддиректории. Тия момчета имат огромна печалба. Аха! И също толкова огромни разходи. Заемите им могат да прекършат гърба и на слон.

Ами в „Контрол на Глоубнет“? Поддиректория „Трафик“. Боже! Това се казва пренатоварване! Над единадесет хиляди трансмисии. Статистически файл? О! Автоматично регистриране на телефонните обаждания, плюс адресите. На кой нормален човек му трябва подобно нещо?!

„Сътрудници“. Поддиректории. Азиатска комуникационна корпорация? Добре, да се поразходим малко.

F12. Готово! Без аларма. Господи, та това е на другия край на света. И то само за няколко секунди. Директориите са същите като в „Компсистемс“ с изключение на огромна програма за превод. Exit.

F12. И… По дяволите!

Конрад се облегна на стола и впери поглед в монитора.

Екранът беше абсолютно празен.

Незабавен достъп. Компютърът не се използва в момента.

Излиза файлът. Да сложим датата на… 3 ноември. Не бива да забравяме за разликата във времето.

Двадесет и първа глава

Роботизираният завод на „Хюндай“ излезе от контрол.

Компютъризираните устройства за дъгово заваряване размахваха дистанционно управляемите си ръце във всички посоки. При неправилен контакт в залата хвърчаха сини искри. Шумът стана непоносим. Прецизно регулираните захранващи системи изгубиха синхрон. Врати и капаци изпопадаха от линиите. В контейнерите с боята се смесиха синьо, червено и зелено и оплескаха полуготовата продукция. Въпреки отчаяните опити на тридесетината служители да затворят линията, операциите продължаваха с невероятна скорост. Автомобилите бяха напълно съсипани.

В демилитаризираната зона всички камери, детектори и сензори престанаха да препращат сигналите си към централната контролна зала в Панминджон. Дежурният офицер веднага вдигна слушалката, за да предупреди патрулите по границата. Но телефонът не работеше. Радиостанцията също. Накрая офицерът реши да изпрати куриери със заповед за повишена готовност. До десет часа патрулите в северната част щяха да решат, че става нещо на юг, и да започнат внимателни проверки.

В Сеул телефоните и светофарите не работеха. Хората бяха обхванати от паника. Правителствените и военни лидери се опитаха да обявят тревога, но нямаше как да се свържат с подразделенията в страната. Телевизионните станции спряха излъчванията си. Радиочестотите веднага бяха блокирани в отговор на предполагаемото нападение на Северна Корея. Военните отчаяно се опитваха да измислят нещо. Сателитните снимки и предавания, които им бяха осигурявани от американските военновъздушни сили и Агенцията за национална сигурност, също изчезнаха. Никой не знаеше какво точно става.

Фабриките спряха работа и работниците бяха изпратени по домовете си. Големите собственици бяха наясно със случилото се в Южна Америка и предположиха, че компютърните им файлове и финансовите системи са изгубени завинаги.

На улиците излязоха отчаяни и ядосани хора.

Студентите веднага организираха демонстрация срещу правителството.

Червената лампичка светна. Връзката беше осъществена.

Няколко секунди по-късно екранът примигна и се появи Джером. Носеше любимото си синьо сако.

— Здравей, Джером! — започна Грей.

— Добро утро, Нейтън. Предполагам, че се обаждаш във връзка със случилото се в Корея.

— Не. Исках да поговорим…

— Имаш ли някаква информация?

Грей въздъхна.

— Телевизионните репортажи не показват много, Джером. Не могат да изкопчат нищо оттам. Преди малко президентът каза на специалната пресконференция, че е пренасочил самолети от Япония за контрол на демилитаризираната зона. Стреляли са по американски F-16. Пилотът е отговорил на огъня с ракети. Имаше и едно интервю с пилот на граждански самолет. Не са му позволили да кацне в Сеул. Твърди, че е видял сблъсъци по улиците. По всичко личи, че в страната е обявено военно положение.

— Много лошо, Нейтън. Тъжна история. — Уестин изглеждаше искрено загрижен.

— Така е. Слушай, Джером, имам един голям проблем.

— Ще се опитам да ти помогна, Нейтън. За какво става въпрос?

— За „Куиксилвър“.

Уестин примигна. Нат веднага разбра.

Известно време и двамата мълчаха, после Джером каза:

— Не бива да се тревожиш за това, Нейтън.

— Вече не. Изтрихме допълнителния ред и „Компсистемс“ вече е на самостоятелна линия. Както трябваше да бъде от самото начало.

Досега никога не се беше спречквал с Джером. Беше трудно човек да се изправи срещу силния му характер и желанието да покровителства хората около себе си.

— Не биваше да го правиш! — каза Уестин.

— Защо скри този капан от мен, Джером? И защо изобщо си го заложил?

Не можеше просто така да му каже, че е мошеник.

Джером вече се съвземаше от удара. Лицето му беше все така спокойно, но очите хвърляха мълнии.

— Иначе как ще разберем какви хора използват услугите ни? А, Нейтън? Или смяташ, че сме вложили милиарди долари в тази мрежа, за да позволим на някакви ненормалници да разпространяват мръсотиите си?

— Съобщенията бяха кодирани, Джером. Никой не е пострадал.

— И все пак…

— Наредих абонаментите да бъдат възстановени. Изпратихме извиненията си и на четирите адреса.

— Нейтън! Това не влиза в нашите…

— „Компсистемс“ промени политиката си, Джером. Не ме е грижа какво се транслира по мрежата, стига да е кодирано.

— Не можеш да го направиш! Основното ни споразумение…

— Беше преразгледано. Аз също искам мрежата да е чиста, но не мога да налагам твоя морал на хора, които проявяват дискретност. Не е честно.

Уестин не вярваше на ушите си.

— Нейтън, ако нарушиш споразумението, ще се наложи незабавно да изплатиш заемите си.

Грей не предполагаше, че Уестин ще отиде толкова далеч.

— Тогава целият ти проект ще рухне. Американската част на мрежата ти е нужна за връзката с останалия свят.

— Аз все още притежавам Глоубнет.

— Прочети си договора, Джером. Аз контролирам този сектор.

— Мога да го закрия.

— Разбира се. Но следващите две-три години няма да имаш никаква печалба. Съмнявам се, че ще оцелееш.

Уестин погледна встрани. Личеше си, че е страшно разочарован. След малко отново се обърна към камерата.

— Нейтън, не бива да разговаряме по този начин.

— Никак не ми е приятно, че стигнахме дотук.

— Тогава да забравим всичко и да продължим напред към общия ни успех.

— Ами „Куиксилвър“?

— Забрави за нея.

— Благодаря ти, Джером. Повярвай ми, така е по-добре.

Уестин веднага прекъсна връзката.

Нат започна да пълни лулата си.

Отношенията му с Джером вече никога нямаше да бъдат същите. Той не беше момченцето, сгушено в скута му. Беше пораснал. Сега бяха равни, въпреки че Грей сигурно не беше и наполовина толкова добър.

Козът в ръцете му беше именно „Куиксилвър“. Той не заплаши да разкрие тайната на Дарла, Джийн и Меоши, но Уестин бездруго разбра. Можеше да избегне усложненията, като им каже сам или просто унищожи програмата.

Грей не знаеше какво точно ще направи. Може би по-късно той сам щеше да каже на останалите. Сега трябваше да се концентрира върху опазването на „Компсистемс“. Трябваше да се справи безупречно. Ако не успееше, Джером щеше да се възползва някак си от ситуацията.

Във всеки случай трябваше да се оправи с Луан. Вдигна телефонната слушалка и натисна бутона за бързо набиране.

Обаждането прие Джими Морган, а Ръсел дойде след секунди.

— Здравей, Нат. Как си?

— Като подследствен. Отивам ли вече в затвора?

— Виж сега, Нат…

— Мисля, че реших проблема ви в Атланта. — Той й разказа сравнително подробно за Куиксилвър.

Луан го изслуша внимателно, а после каза:

— Искаш да кажеш, че Джеръм Уестин е шпионирал твоите абонати?

— Надявам се това да си остане между нас, Луан.

— И защо, по дяволите, го е направил?

— Джером е доста праволинеен човек. Той иска Глоубнет да е чиста. Донякъде го разбирам. Не смятам, че в случая е постъпил правилно. Вече говорих с него. Абонатите ни вече не са застрашени.

— Значи според теб информаторът ми е налетял на…

— Уестин. Не искам да те разочаровам, но е така.

— По дяволите!

— Съжалявам.

— Няма нищо, Нат. Донякъде изпитвам и облекчение. Не ми беше никак приятно да те подозирам в престъпление.

— Благодаря.

Ръсел се опита да се свърже с Ренегата от компютъра в кабинета си. Искаше да му съобщи новините от Грей. Не успя.

Което беше доста странно. Ренегата винаги оставяше машината си включена.

Но не и сега.

Боже, тъкмо престана да се тревожи за Грей, и Конрад започна да й създава проблеми.

В интерес на истината, Грей продължаваше да я притеснява. Обясненията му на пръв поглед изглеждаха логични, но нямаше доказателство, с което да ги подкрепи. Може би просто искаше Бюрото да престане да се занимава с него. Историята му беше добра, но само на думи.

Тя нареди на Дарел да продължи с проверката на „Компсистемс“ и сътрудниците й.

Тази нощ Луан не можа да заспи. В главата й се въртяха какви ли не образи, като калейдоскоп в ръцете на нетърпеливо дете. Кадрите, които беше гледала по новините за катастрофата в Южна Америка, се сливаха с бъдещи сцени на унищожение в Съединените щати. Дали нямаше да се случи утре? Не можеше да се отърве от усещането за вина. Може би, ако беше работила по-упорито…

Предвижданията й за ужаса, който можеше да обхване страната, всеки момент отстъпваха място на глупавите й фантазии за Питър Мартин. Как стана така, че се увлече по мъж като него! Това противоречеше на вродената й логика. Знаеше какво се говори за него. По дяволите, дори беше прочела досието му! Да, истински патриот и отличен агент. Дотук добре. Но обвиненията, и то в писмен вид… Никой не им беше обърнал внимание. Не искаха да изгубят професионалист от неговия калибър.

Ръсел беше дъщеря на свещеник. В апартамента й се долавяше неотменното присъствие на майка й. Та тя дори караше буик. Родителите й цял живот бяха имали само буици. Не че беше пуританка. Или? Но всяка история си има две страни. Може би все пак трябваше да му даде шанс да й обясни.

Ще може ли пак някога да му има доверие? Работата му изискваше да е съвършен актьор. Беше го изпитала на гърба си.

Представяше си самолети, разбити по пистите на международното летище в Лос Анджелис; жертви на автомобилни катастрофи, които чакат несъществуващи линейки; Нат, Рик и Питър. Нат беше в белезници и непрекъснато повтаряше, че е станала някаква грешка. Рик я предупреждаваше за нещо ужасно, но така и не успя да разбере за какво. Питър се надигаше от тъмните води на залива. И Кърк Конрад, с бялата си каубойска шапка ниско над очите, наведен над клавиатурата.

Ужасна нощ. Когато най-после се измъкна от леглото, под очите й имаше тъмни кръгове. Трябваше да вложи всичките си умения с гримовете, за да успее да ги скрие.

А Мартин сигурно беше спал като къпан. Той знаеше какво е да живееш под напрежение.

Отиде на работа рано. През целия път я преследваше кошмарното очакване да завари там истински хаос и отчаяни доклади от Портланд, Сан Франциско и Далас.

Когато научи за Южна Корея, изпита такова облекчение, че чак я досрамя. Още двадесет и четири часа отсрочка. Двадесет и четири часа да намери отговора.

Размина й се и още една неприятност. Беше почти сигурна, че след начина, по който притисна Питър, шефът й ще я повика в кабинета си. Мартин имаше власт, той можеше да се обърне към влиятелните си приятели и да й създаде доста проблеми.

В девет часа все още не беше уволнена. Монтгомъри й говореше нещо от вратата. Какво?

— Добре ли си, Луан?

— Не. Уплашена съм до смърт.

Мартин реши да не казва на директора за провала на Норм Спенсър. Все още беше бесен заради начина, по който Луан го пипна, но като помисли малко, реши, че едва ли ще предприеме нещо срещу него. Вярно, че имаше документите му, но какво от това? Най-много го вбесяваше фактът, че Веласкес беше станал свидетел на позора му. Не знаеше дали му е разказала всички подробности. Сигурно никога нямаше да разбере. Веласкес беше дискретен човек.

Не можеше да проумее защо толкова защитава Конрад? Беше пипнала Спенсър прекалено бързо. Вероятно Конрад е разбрал по някакъв начин, че Джъстин Уилкинс има нужда от помощ, и се е свързал с нея.

Честно казано, не смяташе, че между двамата има непочтена уговорка. Луан не беше чак такава кариеристка независимо от глупостите, които беше наговорил на Спенсър. Истината беше, че се почувства засегнат от отменената им среща и реши да провери защо го беше пренебрегнала. Заради друг мъж? Беше злоупотребил с хора на Управлението само заради глупавата си ревност. По-добре да беше използвал Спенсър и Кенеди за разработването на стратегия срещу финансовия тормоз от страна на Мери-Ан и Дороти.

А той трябва да се концентрира върху залавянето на онова копеле. Докладите от Корея бяха ужасяващи. Като за всяка улична революция.

А утре можеше да е и Детройт.

Мартин въздъхна, вдигна слушалката и се обади на отдела по компютърни престъпления.

— Компютърни престъпления, агент Ръсел.

— Луан, обажда се Питър.

— Добро утро, Питър. — Резервирано.

— Първо, искам да ти се извиня за всичко. Просто не бях на себе си.

— Да чуем — търпеливо въздъхна тя.

Е, откровенията бяха отключвали вратите към много сърца. И легла.

— Виж, скъпа — послушно започна той. — Истината е, че се ядосах, когато отмени вечерята ни. Исках да разбера защо пренебрегваш очарователната ми личност. Когато ми казаха, че е заради Конрад, направо побеснях.

Тя дълго мълча. Не знаеше, че е успял да идентифицира Конрад.

— Злоупотребил си със служебното си положение — каза тя накрая.

— Така е. Сигурно някой ден ще ми се наложи да отговарям за това.

— Добре, Питър. Приемам извиненията ти.

Значи нямаше да му каже защо се е срещнала с Конрад. Нито ще му върне документите на Спенсър. Щеше да си ги пази като резерв.

— Исках да те попитам, дали има нещо ново? Информаторът ти докладвал ли е за друг контакт?

Какъв глупак е бил само! Едва сега разбра, че информаторът й е Конрад. Ето каква беше сделката!

— Не съм говорила с него оттогава. Но научих нещо интересно.

Тя му разказа разни небивалици за нещо, наречено „Куиксилвър“, и за някакъв тип на име Джером Уестин с прекалено развито чувство за морал.

— Не знам колко истина има в тази история, Питър, но донякъде сваля подозренията от Атланта.

— Тогава ще се обадя на Андре, преди да е ослепял от четене на досиетата.

— Каква е ситуацията в Корея?

— Никакво подобрение.

— В кошмарите си вече виждам същото и тук.

— Знам.

Питър затвори телефона и почувства огромно облекчение. Може би още имаше надежда.

Когато се обади в Лондон на Голоаз, настроението му беше далеч по-добро.

Жувармов, Вайзнер, Содъби и Голоаз седнаха край масата в ъгъла. Марго донесе каната с кафе, няколко картонени чашки и се настани до тях.

Жувармов въпросително я погледна. Андре обясни:

— Виж, Виталий, Марго е самата дискретност. Познавам я от двадесет години.

Генералът явно не беше свикнал да се доверява на жени, но примирено кимна и каза:

— Трябва да обсъдим две неща.

Никой не искаше да започне пръв. Накрая Вайзнер не се сдържа и се реши:

— На мен лично никак не ми е приятно, но писмото ни наистина постигна целта си. Израел обезвреди бойните си глави. Или поне тези, контролирани от компютър.

Генералът кимна.

— Не беше лесно да се убедят политиците, но службите ни докладваха, че Пакистан, Индия и доколкото знам, Китай са постъпили по същия начин.

— Много добре, Давид — каза Жувармов.

— Въпреки всичко се чувстваме ужасно уязвими.

— Ние също — съгласи се руснакът. — Президентът ме информира, че разполагаме само с част от тактическите си оръжия и ядрените ракети на подводниците. Нашето разузнаване в Китай потвърди сведенията ти.

Содъби се покашля.

— Правителството на нейно величество взе същото решение. Очаквах, че за това ще им бъдат необходими няколко месеца. Безкрайно се изненадах, когато ми го съобщиха още снощи.

— Жан Дювалие — започна Андре — ми разказа, че това е била най-страшната битка между политици и военни, на която е присъствал. Политиците са спечелили. Франция вече не разполага с голяма част от отбранителните си оръжия. Според мен ситуацията в Корея доказа правотата на решението ни.

— Франция — обади се Вайзнер — вече няма потенциала за евентуален ядрен инцидент.

— Да се надяваме — въздъхна Виталий. — Питър обаждал ли се е?

— Говорих с него — каза Андре. — Беше пределно откровен. Каза, че Пентагонът и президентът чакат потвърждение, че ние първи сме направили крачката. Военните техници вече са мобилизирани и са по места. Готови са да обезвредят бойните глави веднага щом получат нареждане от Вашингтон. Ще бъде въпрос на минути.

— Корея явно ги е накарала да се размърдат — каза Давид.

— Дори и така да е. Да минем на втората тема, Виталий.

— Добре. Проучи ли внимателно Нейтън Грей и неговата компания?

— Да. За нещастие с това броят на заподозрените се увеличи. Грей и неговата „Компсистемс“ не работят сами. Те са част от международна комуникационна мрежа, наречена Глоубнет. Негови сътрудници са… — той погледна в бележника си — Джийн Лафлин от „Бритиш Компкомюникейшънс“, жена на име Дарла Самсън в Африка, Азиатската комуникационна корпорация със седалище в Япония и „Датекс“-Цюрих — собственост на Джером Уестин. Дори да ограничим разследването само в тази посока, това са големи компании и в тях работят едни от най-добрите компютърни специалисти на света.

Малко преди срещата Питър ми каза, че следата може и да е фалшива. — Андре им обясни за пресиления морал на Уестин и опита му да го наложи с „Куиксилвър“. — Мога да ви уверя, че ни най-малко не разбирам как работи тази програма.

— Аз обаче разбирам — каза Хенри. — Удивителна е!

— Тогава — прекъсна го Жувармов — може би трябва да прекъснем разследването на Нейтън Грей.

Голоаз притисна дясната си ръка към сърцето.

— Чувствам, че трябва да научим повече за тази група. Не бива да се отказваме точно сега.

— Как можем да ти помогнем? — попита Вайзнер.

Младият мъж също усещаше нещо нередно, помисли си Андре. Нещо му подсказваше, че и двамата имат право.

— Нека Давид се заеме с Дарла Самсън и нейната корпорация. Хенри, ще поемеш ли „Бритиш Компкомюникейшънс“?

— Разбира се — съгласи се Содъби.

— Аз имам влиятелни приятели в Япония — предложи генералът. — Оставете това на мен.

— Много добре. А аз ще проверя отблизо „Датекс“-Цюрих.

Голоаз си наля още кафе. Мъжете се разпръснаха и веднага се заеха със задачите си. Той се усмихна на Марго.

Тя вдигна вежди.

Андре кимна и тя стана да потърси свободен телефон.

Най-хубавото нещо на неговия начин на работа беше, че имаше за обект реални хора с техните малки тайни. Всеки човек рано или късно правеше грешка. Например той знаеше, че преди дванадесет години Марго Деньов беше имала кратка връзка с някой си Питър Мартин.

Французите ги разбираха тези неща. Вместо да я укорява за липсата на професионализъм, Голоаз успя да я убеди във важността на контакта й. Така разполагаше с постоянна връзка с Мартин и ЦРУ и при нужда можеше да я използва. Марго пък остана очарована от възможността да сменя колите и дрехите си непрекъснато.

Когато Андре смяташе, че радикалите във френското правителство започват да се увличат, веднага прехвърляше съответната информация на Мартин. Нищо не можеше да успокои политическата обстановка така, както споделената тайна с някоя влиятелна нация.

Сега Марго щеше да уведоми Питър, че ядрените държави вече не са толкова ядрени. Голоаз се надяваше, че Съединените щати ще се присъединят към тях, преди да стане прекалено късно.

Ръсел страшно се изненада, когато се обърна да погледне през прозореца и видя нещо на монитора си. Бързо провери дали някой в залата не е забелязал реакцията й и се приближи да прочете написаното.

Луан реши веднага да каже на Дарел за вируса по процесорите и да предупреди и другите агенции. Но първо прегледа дискетите си и намери картата на Съединените щати. Пъхна дискетата в процепа, включи устройството и извика главното меню.

Избра „Откриване на град“ и написа „Боу“.

Компютърът я предупреди, че не е въвела цялото име, но все пак й състави списък на всички градове, които започваха с „Боу“.

Имаше повече, отколкото предполагаше. Но като прегледа списъка, успя да елиминира голяма част от тях. Обичаше да се облича като каубой, затова тя реши да съсредоточи търсенето си на запад от Мисисипи.

Боулдър Сити, Невада, изглеждаше добра възможност. Беше близо до напрегнатия Лас Вегас.

Но Кейси едва ли си падаше по хазарта. Пък и когато го видя в Далас, нямаше тена на човек, който е живял на открито.

Боулдър, Колорадо.

Да, така беше по-добре.

Тя изтри списъка и изключи програмата.

Телефонът на Конрад за пръв път иззвъня.

Сутринта съседът му се връщаше в Чикаго и го покани на вечеря. Трябвало да изразходва купените продукти, защо да ги хвърля, нали така?

Конрад не можа да измисли никакво извинение и се наложи да опита прекрасното печено с картофи и моркови на Марк Себастиан. Мъжът явно обичаше да готви. Конрад много хареса вечерята, а и компанията. Остана цели два часа, после се прибра в тъмното. Добре поне, че си носеше фенерчето. Хората в планините бяха постоянни клиенти на „Евъреди“ и „Енърджайзър“. Тук нямаше осветление по пътищата.

Започна да вали сняг, ставаше все по-студено. Конрад с облекчение изтръска снега от обувките си и влезе в хижата. Свали шапката, ръкавиците и шубата, остави ги на закачалката и сложи няколко цепеници в печката.

Когато отново седна пред монитора, беше в отлично настроение. Новите компютри бяха включени, в случай че Ръсел поиска да се свърже с него. Нямаше съобщения.

Той зареди контролната програма и отново провери подобрената „Даймънд Ланс Инхансд“. Кой знае колко нови версии ще му се наложи да напише преди края на тази история, помисли си той. Програмата беше огромна по обем, заемаше цели четиридесет и пет мегабайта от паметта му.

Сега вече „Гуд Таймс“ не можеше да му навреди.

Това беше изключително опасен вирус, който се разпространяваше чрез електронната поща. Повечето вируси атакуваха софтуера, но „Гуд Таймс“ унищожаваше хард диска, после се придвижваше към процесора и го завърташе в безкраен бинарен цикъл, който в крайна сметка го увреждаше непоправимо. Кейси смяташе, че Намръщения е адаптирал вируса към незабавна атака при откриването на външно лице в системата. Зашеметяващата скорост, с която беше успял да изгори компютрите му въпреки дългия обиколен маршрут през Вирджиния, Вашингтон, Мичиган, Минесота, Колорадо и накрая Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн, беше уплашила Конрад до смърт. Когато се съвзе от удара, си даде сметка, че единствено тази скорост беше попречила на Намръщения да го проследи.

Най-ефективната защита срещу оригиналния вариант на вируса беше просто да не зареждаш съобщението. При подозрителна електронна поща човек не биваше да кара компютъра си да я разчита, а веднага да я изтрие.

Точно на този принцип написа и подобренията в „Даймънд Ланс“. Сега програмата можеше веднага да идентифицира вируси от типа на „Гуд Таймс“, автоматично да проследи структурата на директориите и да даде команда за изтриване.

Би трябвало да е достатъчно.

Контролната програма не откри грешки. Конрад влезе в „Даймънд Ланс“, активира комуникационната програма и след няколко спирки в различни устройства накрая се спря на компютър в Бенгър, Мейн.

Ожесточена битка! Паролите се наместват. „Даймънд Ланс“ се бори с вируса.

Готово! Проверяваме контролната система. Девет души, всичките идентифицирани. Няма аларма. Някой ще остане много разочарован, когато открие, че вирусът вече не действа.

Появява се списъкът на директориите. Да видим. От същия тип, като тези в „Компсистемс“ и азиатската компания. Ами Глоубнет? Ври и кипи. В администрацията и финансовия отдел няма нищо особено. Допълнителните услуги?

Много програми — за различните устройства, диагноза на паметта и прочие. Имаше и „Куиксилвър“ Ръсел беше права.

Служителите?

Охо! Пълен списък на хората, които имат достъп до системата, от Уестин до Мур. Общо тридесет и четирима.

Плюс паролите им.

Да копираме страницата за всеки случай. Време е за отбой.

Конрад знаеше, че ако някой е засякъл присъствието му, вече е разбрал, че вирусът е дезактивиран. Тоест че системите са незащитени. Чудеше се какво ли ще измислят, за да се опазят занапред.

Ставаше все по-интересно.

Изключи модема и прегледа списъка на служителите на „Датекс“-Цюрих.

И така нататък. Тридесет и четири адреса.

Хей, чакай малко!

Един липсва.

Скрито име или парола?

Възможно е. Тези хора страшно си падат по скрити и блокирани файлове.

А може и да е уволнен служител. Пропуснат ред.

Кейси реши да обмисли нещата. Стана и отиде до хладилника за бира. После се облегна на стената и се втренчи в монитора, докато бавно отпиваше от бутилката.

Инстинктът му подсказваше, че в системата има тридесет и пет души. Боже, останалите може изобщо да не подозират, че той е там и споделя малкия им свят.

Колкото повече мислеше, толкова по-сигурен ставаше, че това е Намръщения. Дори не беше задължително да е в Швейцария, можеше просто да паразитира в компютрите на „Датекс“-Цюрих.

Отначало реши веднага да се върне в системата, като използва една от паролите, на Антъни Портичели например. Така щеше да разполага с повече време, преди да го открият.

Празният ред ужасно го притесняваше.

Този Уестин с неговите капани и скрити файлове беше наистина добър. Имаше две възможности. Да се върне в системата и да открие, че вече са разбрали за присъствието му и са сменили всички пароли. Може даже да са активирали вируса наново, въпреки че нямаше да им свърши особена работа. Но създаването на нова защита щеше да им отнеме малко повече време.

Ако пък успееше и откриеха неговото присъствие, единственият му избор щеше да бъде да унищожи системите на „Датекс“. Но така никога нямаше да е сигурен, че е пипнал Намръщения.

По-добре да се подготви за срещата.

Чакаше го поредната дълга нощ. Трябваше да напише нов вирус.

И да подсили арсенала си.

Двадесет и втора глава

В апартамента си на шестнадесетия етаж съдията Чит Ин Мей дръпна пердетата. Денят обещаваше да е особено приятен. Той отвори огромния гардероб, избра си костюм и го остави на неоправеното легло. На вратата тихо се почука.

— Да.

Влезе камериерът. На подноса имаше само чаша кафе. Ин Мей взе чашата и каза:

— Обувките ми трябва да се лъснат.

— Веднага, господине.

Ин Мей слезе по двете стъпала към покрития с дебел бял килим хол. Намери дистанционното на черната лакирана масичка до дивана и се заслуша в сутрешните новини, докато отпиваше малки глътки от кафето си.

— … в един от документите, които ни бяха предоставени, се твърди, че върховният съдия Чит Ин Мей е платил за поста си един милион американски долара на Ба Тун.

Чашата се изплъзна от внезапно отслабналите му пръсти и кафето се разля върху белия килим.

— Освен това излиза, че професионалната квалификация на Ин Мей е под въпрос. Вече беше потвърдено, че дипломата му по право от Станфордския университет е фалшифицирана. Вероятно същото се отнася и за научната му степен от Оксфорд, Англия. Полицията обеща пълно разследване на финансите му. Изглежда, че господин Ин Мей е свързан с някои престъпни групи в Шанхай и Хонконг, чиято основна дейност е търговия с млади момичета и момчета…

Чит Ин Мей пресече широкия хол и отвори вратите към терасата. Денят наистина щеше да бъде прекрасен.

Той продължи да върви напред.

Луан беше толкова развълнувана, че едва не изхвърча от апартамента си само по нощница. Грабна телефона на път за спалнята и набра домашния номер на Монтгомъри. Докато измъкне панталон, риза и сако от гардероба си, той се обади.

— Дарел, веднага тръгвай към службата! Май вече имаме нещо.

— Добре. Ще ми кажеш ли подробностите?

— Не сега. Обади се на Рик Веласкес и му кажи също да дойде.

— Ясно, тръгвам.

Тя бързо се облече, среса си косата, грабна чантата и препусна към колата. Движението беше нормално и успя да стигне в кабинета само няколко минути след Монтгомъри.

Той вече беше пуснал кафе машината и скоро успя да напълни двете чаши. Третата беше готова точно когато Рик се появи на вратата.

Седнаха на масата в ъгъла.

— Дарел ми каза, че информаторът ти е постигнал успех.

Луан погледна Монтгомъри.

— Конрад е, нали?

— Как разбра, Дарел?

— Аз съм страхотен агент, забрави ли? Не мога да разбера само защо не ми каза веднага? — Личеше си, че е малко обиден от постъпката й.

— Не исках да те замесвам, в случай че нещата се объркат.

— Тоест?

— Дадох му секретна информация.

— Аха. Ще има ли последици?

— Още не знам. Но след случилото се в Сингапур, честно казано, не ми пука.

— Хайде, Луан! — прекъсна ги Рик. — Казвай!

Тя накратко им преразказа разговорите си с Конрад през последните два дни.

— Може и да е прав — каза Веласкес. — Защитна система на базата на „Гуд Таймс“ е прекалено много за обикновено търговско предприятие.

— Значи ще преследва Намръщения? — попита Монтгомъри.

— С някакъв нов вид вирус?

— Така каза. Още не го е довършил.

— Тогава възниква един много интересен въпрос — обади се Рик.

— Знам. Ако го оставя да го направи, ще унищожим Намръщения и неговия софтуер, но може би никога няма да успеем да го хванем. — Ръсел обаче си даваше сметка, че няма никакъв избор. Вече нищо не можеше да спре Ренегата.

— И никога няма да научим кой е той — добави Монтгомъри.

— Наистина труден избор — съгласи се Веласкес. — Добре, аз съм за.

Монтгомъри го погледна и кимна.

— Аз също.

— Трябва да сложим край на този кошмар. Какво ще правим с останалите агенции?

— Като например? — попита Веласкес.

— Ами твоята. Ти как ще използваш информацията, която ти дадох?

— По единствения възможен начин. Ще се върна в Мийд и ще накарам хората си да си седнат на задника и да обградят „Датекс“. Можем да изолираме системите им, докато го пипнем.

— Така ще блокираш Ренегата.

— Е, по дяволите…

— Ние също трябва да съберем специален екип — обади се Дарел. — Може би от агентите в Рим и Париж?

ФБР всъщност провеждаше разследвания по целия свят, но само в сътрудничество с местните власти.

— Може да възникнат някои проблеми — каза Веласкес.

— Какво имаш предвид?

— Има хора, които искат софтуера за себе си. Ако им споменем за Конрад, ще се опитат да го спрат.

— Значи не трябва да казваме на Мартин и международната група?

— Може да ни обвинят във възпрепятстване на правосъдието — предупреди Дарел.

Рик добави:

— Ако попиташ шефа си или Белия дом, какво мислиш, че ще ти отговорят.

— Да. Добре, ще се обадя на Мартин. Засега няма да пускаме екипите. Рик, прави каквото смяташ за нужно. Трябва да се държим един за друг.

— И да се надяваме, че Конрад ще ни изпревари? — попита Веласкес.

— Моли се да е така!

Двамата напуснаха кабинета й. Ръсел веднага позвъни в Ленгли на Мартин. Норма Уайлд обеща да го потърси.

Докато чакаше, Луан си спомни за предупреждението на Конрад да стои далеч от него. Боже, излиза, че само тя не беше разбрала що за човек е. Чудеше се дали е възможно двамата с Питър да се помирят. Все пак й се беше извинил! Имаше си и някои положителни черти. Може би, когато всичко това приключи…

— Добро утро, Луан.

— Много работа, а?

— В Сингапур всичко е надолу с главата. Милиарди законни или незаконни долари просто са изчезнали. Гангстери, мафиоти, военни, всички са побеснели.

— Изгубихте ли нещо?

— Управлението имаше няколко големи банкови сметки там.

— Май направихме крачка в правилната посока. Имам нова информация за Намръщения. — Тя му разказа всичко, което знаеше.

— За Конрад ли става въпрос?

— Да.

— Добре. Ще докладвам на останалите.

Тя затвори. Ентусиазмът й се беше изпарил. Обади се на шефа си, за да го уведоми за развитието на разследването. Монтгомъри се втурна в кабинета й и я прекъсна.

— Грей се измъква!

— По дяволите!

Мартин натисна бутона на интеркома.

— Норма, опитай се да откриеш Голоаз. После ми резервирай билет за следващия полет до Цюрих. И ме свържи с директора.

Десет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Питър, тук е Андре.

— Защо се забави?

— Тук е време за обяд. Човек не може да се откаже от малките удоволствия в живота.

Мартин не беше ял като хората, откакто Синята Орхидея се обади и го уведоми, че целият свят се разоръжава. Той съобщи новината на директора с надеждата, че военните ще направят същото и в Съединените щати. Дълбоко в себе си обаче продължаваше да се страхува. Всеки момент очакваше радарите да засекат приближаващи се ядрени ракети.

— Стигна ли донякъде?

— Научих интересни неща, Питър. Глоубнет има невероятни служители.

— Значи търсиш някой със суперего?

— Точно така. И с технически умения, разбира се. Този човек си мисли, че може да контролира целия свят. Тук не става въпрос за пари, а за абсолютна власт.

— Имаш ли вече името?

— Имам много имена.

— И все пак?

Голоаз изпъшка.

— Ако точно сега имах възможност да разпитам някой от тях, щях да си избера Джером Уестин. Инстинкт.

— Стеснихме обръча до „Датекс“-Цюрих.

— Как?

— С помощта на много добър специалист.

— Същият, за който ставаше дума вчера?

— Да.

— Добре, ще говоря с другите. Трябва да решим какво да правим сега.

— Предупредете правителствата си.

— О, разбира се.

Какъв безпорядък! Защитната система не функционира. Трябва веднага да се подмени. Контролната програма не е алармирала за нашественика, а той е бил тук два пъти. Първият път май доста е пострадал, но после се е върнал и е унищожил „Гуд Таймс“. Добър е. Трябва да е голяма организация със суперкомпютър. Агенцията за национална сигурност?

Няма промени, но списъкът може да е копиран. Лоша работа, не могат да се променят паролите, без да възникнат въпроси. Може би само най-важните.

Готово. Ето ти, скапаняк! Опитай се да се оправиш с това!

Но може би той ще дойде отново. И може би трябва да си поговорим. Тогава да сложим скрита аларма.

Ама разбира се!

Нат Грей беше в чакалнята на международното летище „Хартфийлд“. Очакваше всеки момент да се появят двама костюмирани агенти на ФБР и да го отведат.

Но нищо такова не се случи.

Поне преди да стигне до изход Делта.

Младото момиче погледна билета му и каза:

— О, господин Грей! Трябва да се обадите на този номер.

Тя му подаде листчето. Грей знаеше номера наизуст, но не можеше да се реши да се обади. После си каза, че ако не го направи, боингът сигурно ще замине без него, и събра сили.

Отиде до телефона.

— Отдел по компютърни престъпления, Ръсел.

— Имаш очи навсякъде, Луан.

— Разбира се, Нат. Накъде си се запътил?

— Към Цюрих.

— Защо?

— Нали вече говорихме за това. Искам да обсъдя някои неща с Джером.

Това беше само поводът. Нямаше намерение да разкрива на Ръсел истинската причина за посещението си.

— Избрал си много неподходящо време, Нат.

— Да нямаш нещо ново?

— Нека да кажем просто, че е по-добре да отложиш пътуването си.

— Невъзможно.

— Знаеш, че мога да те спра — предупреди го тя.

— Ще трябва да го направиш. Или ме спри сега, или ми трий сол на главата, като се върна.

— Нима ще се върнеш?

— Няма от какво да бягам, Луан.

— Приятно пътуване, Нат. — Тя затвори.

Той остави слушалката на мястото й и се нареди на опашката. Остави чантата си на пода и потупа джоба на сакото си, за да се увери, че не е забравил лулата. Щеше да бъде дълъг полет.

Мислеше за себе си като за странен рицар в блестящ бизнес-костюм, който бърза да спаси отвлечената принцеса.

Обаче е много трудно, когато принцесата не иска да бъде спасявана.

Съвещанието свърши и всеки побърза да предупреди шефа си. Давид Вайзнер отиде до стаята си и взе куфара си. После отиде до вратата и огледа голямата зала. Техниците се бяха скупчили и оживено разговаряха. Явно си мислеха, че вече всичко е свършило.

Може би беше вярно.

За него обаче проблемите едва сега започваха.

Содъби, Жувармов и Голоаз не се виждаха наоколо. Той бързо пресече залата и излезе от склада. Колата, която беше взел под наем, чакаше една пресечка по-надолу.

Той слезе бързо по стълбите и се затича към нея. Когато наближи ъгъла, Голоаз и Марго го пресрещнаха.

— Здравей, Давид! — поздрави французинът и кимна към куфара. — Отиваш ли някъде?

— Не, просто се местя на хотел.

— Много добре. Самолетът ни чака.

Отне му цял ден, за да превърне „Даймънд Ланс Инхансд“ в „Даймънд Ланс Инхансд II“.

Отначало започна да пише разработка на „Гуд Таймс“, после реши, че е глупаво да разрушава хард диска и процесора. Кейси искаше да обезвреди софтуера. Именно той причиняваше всички вреди и можеше да преминава през всякакви защитни системи с удивителна скорост и лекота.

Искаше му се да има копие, което да може да проучи на спокойствие, но не вярваше да му остане време за това. Когато ставаше въпрос за наносекунди, не можеше да си позволи излишна любознателност.

В паметта на устройство F имаше богата колекция от вирусни програми, която старателно беше събирал през годините. Имаше стотици, подредени по азбучен ред. От „Ейдс“ до „Зироу Хънт“. По-голямата част от деня прекара в анализиране и подбиране на най-добрите качества на няколко от тях.

Първо реши да се концентрира върху изпълнителните файлове. Програмите съдържаха файлове с инструкции, които стоят в основата им. Те се идентифицираха с допълнението „exe“ и „doshell.exe“. Ако можеше да разруши изпълнителните файлове, вирусите веднага щяха да бъдат обезвредени. Вече пострада няколко пъти. Не се съмняваше, че Намръщения разполага с още оръжия в ръкава си.

Значи основната му задача беше да открие начин за унищожаване на изпълнителните файлове. После щеше да поиска достъп до всички програми на Намръщения. „Даймънд Ланс“ можеше да ги издири и запамети. И накрая трябваше да изтрие абсолютно всичките му файлове с допълнителни самогенериращи се команди, устойчиви срещу всякакъв тип вируси. Те можеха да се разпространяват във всички компютри, които използваше Намръщения.

След него щяха да останат само димящи развалини.

Конрад пропусна закуската и обяда, а когато най-после беше готов, изгаряше от нетърпение веднага да започне.

Нека да бъдем големият шеф, Джером Уестин.

Добре, ще бъдем Фил Маки.

Излиза менюто. Интересно защо не са сменили паролите? Не можеше да повярва, че не са засекли присъствието му. Особено пък Намръщения! Допълнителните услуги.

Най-отгоре беше написано с големи букви:

По дяволите! Щракна с мишката върху символа.

Добър въпрос. Не мога ли просто да кажа, че съм се загубил?

Пръстът му беше готов на клавиша F11, който активираше вируса. Намръщения е в комуникационната програма на „Датекс“. Можеше да разруши програмата и всичко свързано с нея, без изобщо да го докосне. Значи трябваше да изчака.

Така е добре. Непременно трябва да го предизвика.

Екранът премигна. Сигурно го удари едновременно с „Гуд Таймс“ и повишени честоти за монитора.

Известно време нищо не стана. Намръщения си беше отишъл. Кучият син беше победен! Добре, сега да опитаме така:

Нищо.

Кейси беше сигурен, че ще се получи.

Страшно се разочарова, когато това не стана.