Най-далечният бряг

12. СУХАТА ЗЕМЯ

Тисовият жезъл на жреца светеше в сивия надвиснал мрак със сребристо сияние. Погледът на Арен бе привлечен от друго треперливо движение — проблясъците по острието на меча, който самият той носеше гол в ръката си. Когато със своето деяние и смърт там, на брега на Селидор, драконът разруши приковаващата магия, принцът беше изтеглил оръжието си. И тук, макар и само сянка, той бе жива сянка и носеше сянката на собствения си меч.

Друга светлина нямаше. Бе като в късен, облачен здрач в края на ноември — въздухът надвисваше смрачен, студен и сив, не се виждаше ясно и надалече. Арен разпозна местата от своите безнадеждни сънища. Но му се струваше, че е достигнал по-далеч, безкрайно по-далеч, отколкото насън. Нищо не можеше да различи, освен че двамата със спътника му бяха застанали на склона на един хълм и пред тях се издигаше ниска каменна стена, не по-висока от човешко коляно.

Гед продължаваше да държи в дясната си длан ръката на Арен. Пристъпи напред и момчето го последва. Те прекрачиха отвъд каменната стена.

Безформен, големият склон изчезна от погледа им, стопявайки се в мрака.

Ала над тях, където Арен бе очаквал да съзре тежко надвиснали облаци, небето беше черно, обсипано със звезди. Той се загледа в тях и сякаш сърцето му се сви вледенено в гърдите. Не беше виждал такива звезди. Те светеха неподвижни, без да трепват. Това бяха светила, които не изгряват и не залязват, никой облак не ги скрива и никога не избледняват на слънцето. Неподвижни и дребни, те огряват сухата земя.

Гед пое надолу, по отвъдната страна на хълма на битието, и крачка по крачка Арен го следваше. Ужас се спотайваше у него, обаче сърцето му бе толкова решително и волята тъй непоколебима, че страхът не можа да го овладее и той не си даваше сметка за него. Усещаше го като някаква вътрешна тъга, като заключено и оковано животно.

Стори им се, че дълго се спускат по склона на този хълм, но може би беше кратко. Защото времето не течеше там, където не духаше вятър и звездите стояха замръзнали. Накрая стигнаха улиците на един от тамошните градове и Арен видя къщи с никога неосветявани прозорци, а на някои от входовете — с помръкнали лица и празни ръце — застанали мъртвите.

Пазарните площади бяха пусти. Там никой нищо не купуваше, нито продаваше, не печелеше и не губеше. Нищо не беше нужно, нищо не се изработваше. Гед и Арен се разхождаха по тесните улички съвсем сами, макар на няколко пъти да зърваха по някоя фигура, която завиваше надругаде, далечна и едва забележима в мрачината. Първия път Арен бе готов да изтегли меча си, ала Гед само поклати глава и продължи. Тогава принцът разпозна силуета на жена, която се движеше бавно, без да се старае да им убегне.

Всички, които видяха — малобройни, понеже мъртвите са много, но земята им е голяма, — стояха неподвижно или мудно, безцелно се шляеха. Не се забелязваха белези от рани по тях, каквито имаше образът на Ерет-Акбе, призован на дневна светлина в лобното му място. Тук те не носеха и следите на никаква болест. Бяха цялостни, излекувани. Облекчени от болката и от живота. Не бяха отблъскващи, както се боеше Арен, не бяха страшни, както си мислеше. Лицата им бяха спокойни, освободени от гняв и желание и в сенчестите им очи нямаше надежда.

Наместо боязън у Арен се надигна огромно съчувствие и ако отдолу все пак се таеше някакъв страх, той бе не за него самия, ами за всички хора. Защото видя майка и дете, които бяха умрели заедно и оставаха заедно в земята на мрака. Но детето не тичаше, нито плачеше и майката не го държеше, даже не го поглеждаше. А онези, които бяха загинали от любов, се разминаваха по улиците.

Грънчарското колело бе неподвижно, станът — празен, печката — студена. И песента — замлъкнала.

Мрачни улици между мрачни къщи се простираха безконечно и те бродеха из тях. Звукът от стъпките им бе единственият шум. Беше студено. В началото Арен не усети този студ, обаче той пропълзя в душата му, която тук бе и негова плът. Чувстваше страхотно изтощение. Бяха изминали толкова дълъг път. Защо да продължават, мислеше си момчето и взе да изостава.

Внезапно Гед спря и се обърна към един мъж, застанал на кръстопътя между две улици. Той бе висок и строен; Арен си помисли, че е зървал някъде лицето му, но не успя да си спомни къде. Гед му заговори — и това беше едничкият глас, който наруши тишината, откакто бяха прекрачили каменната стена:

— О, Торион, приятелю, как дойде тук?! Магьосникът разтвори ръце към Повелителя на призоваването от Роук.

Торион не направи никакъв ответен жест. Стоеше неподвижен, с неподвижно лице. Ала сребристата светлина от жезъла на Гед потъна дълбоко в засенчените му очи, като хвърли лек проблясък в тях или го отрази. Гед взе ръката, която не се протегна към него, и продължи:

— Какво правиш тук, Торион? Ти още не принадлежиш на това царство! Върни се!

— Аз последвах безсмъртния. И загубих пътя. — Гласът на Призователя бе тих и глух като на човек, говорещ насън.

— Нагоре, към стената — каза Гед и посочи пътя, по който двамата с Арен бяха дошли — дългата, тъмна, наклонена улица. При тия думи лицето на Торион трепна, сякаш у него нахлу надежда, като нетърпимо пробождане на сабя.

— Не мога да открия пътя, повелителю, не мога да открия пътя — повтори той.

— Може би ще го откриеш — рече Гед, прегръщайки го, и те продължиха нататък. Торион остана на пресечката зад тях.

Както вървяха, на Арен се струваше, че в този безвременен мрак наистина няма нито напред, нито назад, нито изток, нито запад; нямаше никакъв път. Съществуваше ли начин да се излезе? Той си спомни как се бяха придвижвали по хълма, все надолу, накъдето и да се обърнеха. И в мрачния град улиците само се спускаха, тъй че, за да се върнат до каменната стена, трябваше постоянно да се изкачват и нейде на върха на хълма биха я намерили. Обаче те не се обърнаха. Продължаваха да вървят един до друг. Дали той следваше Гед? Или го водеше?

Излязоха извън града. Царството на неизброимите мъртви беше празно. Ни дърво, ни трън, ни стръкче трева не растеше в тая каменна земя под неугасващите звезди.

Хоризонт нямаше, понеже окото не можеше да вижда толкова надалеч в тъмнината. Но в дълъг участък пред тях небето бе изпразнено от ситните неподвижни звезди и това беззвездно пространство бе назъбено като планинска верига. Докато вървяха, очертанията ставаха все по-ясни: високи върхове, незасегнати от дъжд и ветрове, без сняг, който да проблясва на светлината на звездите. Бяха съвсем черни. Тази гледка вля безутешност в душата на Арен. Той отмести взор. Ала вече ги бе видял, разпознаваше ги и те отново привличаха погледа му. Всеки път, щом ги зърнеше, усещаше хладна тежест в гърдите и едва не губеше самообладание. Но продължаваше да крачи все надолу, защото земята чезнеше и се снишаваше към планинските подножия. Най-накрая попита:

— Повелителю, какво е… — принцът посочи към планините, без да довърши; гърлото му бе пресъхнало.

— Те граничат със света на светлината — отвърна Гед. — Както каменната стена. Единственото им име е Болка. През тях минава път, който е забранен за мъртвите. Не е дълъг, обаче е горчив.

— Жаден съм — едва промълви Арен, а приятелят му отговори:

— Тук утоляват жаждата с прах.

И те продължиха нататък.

На Арен му се стори, че спътникът му леко е забавил походката си и от време на време се колебае. Самият той не изпитваше колебание, макар че го налягаше още по-голяма умора. Трябваше да вървят все по-надолу, все по-натам. И те вървяха.

Понякога преминаваха през други градове на мъртвите, чиито тъмни ъгловати покриви се очертаваха на фона на звездите, застинали завинаги отгоре. След градовете отново идваше пуста земя, където нищо не растеше. Щом излезеха от някой град, той потъваше в мрака. Нищо не се виждаше напред или назад освен планините, които все повече се приближаваха и се извисяваха пред тях. От дясната им страна чезнеше безформеният склон, както тогава — колко отдавна беше? — когато прекосиха каменната стена.

— Какво има нататък? — промърмори Арен, защото бе закопнял за човешка реч, но жрецът само поклати глава:

— Не зная. Това е може би един безкраен път. Натам, накъдето отиваха, наклонът сякаш още повече се смаляваше. Под краката им земята рязко скриптеше като пясък. Обаче те крачеха неотклонно. И Арен вече съвсем не мислеше за туй как ще се завърнат. Нито пък за спиране, макар да беше много уморен. Опита се в един момент да освети слепия мрак, изтощението и ужаса у себе си с мисъл за своя роден дом. Ала не успя да си спомни как изглежда светлината на слънцето, нито лицето на майка си. Нищо не можеше да се направи, само да се върви напред. И той вървеше.

Усети под стъпалата си края на земята, а Гед до него се колебаеше. После и жрецът спря. Дългото спускане беше свършило — това бе финалът. Нямаше път напред. Нямаше нужда да продължават.

Бяха в долината пред самите Планини на Болката. В подножието им имаше скали и около тях — големи обли камъни, твърди като шлака, сякаш тази тясна долчинка бе пресъхналото корито на някогашна река или втвърден огнен поток от вулканите, които извисяваха своите черни, безмилостни върхове в небето.

Неподвижен, Арен стоеше там, в мрака на тясната долина, и също тъй неподвижен, Гед беше застанал до него. Те приличаха на мъртвите — лишени от смисъл, втренчени в нищото, безмълвни. Арен си каза с малко страх: „Дойдохме твърде далеч.“

Сега това не изглеждаше особено важно.

Гед даде глас на мислите му:

— Стигнахме доста далеч, за да се върнем. Гласът му бе тих, но ехото му не бе напълно заглушено от огромната мрачна пустош, която ги заобикаляше, и Арен леко се стресна. Нима не бяха слезли дотук, за да срещнат оногова, когото търсеха? В мрака някой произнесе:

— Дойдохте твърде далеч. Арен му отвърна:

— Само твърде далеч е достатъчно.

— Достигнахте Сухата река — каза гласът. — Не можете да се върнете обратно до каменната стена. Не можете да се върнете обратно в живота.

— Не по същия път — рече Гед в тъмата. Арен едва го виждаше, макар да стояха един до друг, защото планините пред тях скриваха половината звездно небе и изглеждаше, че коритото на Сухата река бе самият мрак.

— Но ние ще узнаем твоя път. Не се чу никакъв отговор.

— Тук се срещаме като равни. Ако си сляп, Коб, то знай, че сме тук, в тъмното. Пак не се чу отговор.

— Тук ние не можем да те нараним, нито да те убием. От какво се страхуваш?

— Не се страхувам от нищо — изрече гласът в тъмнината.

И после бавно, в слаб проблясък на светлина като този, който понякога блещукаше около жезъла на магьосника, мъжът се появи малко над Гед и Арен сред огромните смътно очертани камънаци. Беше висок, с широки рамене и дълги ръце, както оная фигура, дето им се бе явила на дюната, на брега на Селидор, но по-стар. Косата му бе бяла и гъста над високото чело. Така изглеждаше духът му в царството на мъртвите, необгорен от огъня на дракона, неосакатен. Ала не беше цялостен. Очните му кухини оставаха празни.

— Не се страхувам от нищо. От какво може да се страхува един мъртвец?

Той се разсмя. Звукът на гласа му отекна толкова фалшив и неестествен там, в тясната каменна долина сред планините, че за миг Арен почувства как се задушава. Принцът се хвана за меча си и продължи да слуша.

— Не зная от какво може да се страхува мъртвецът — отвърна Гед. — Положително не от смъртта? И все пак, изглежда, ти се боиш от нея. Затова си намерил начин да я избегнеш.

— Наистина. Аз съм жив. Моето тяло е живо.

— Не съвсем — отвърна сухо жрецът. — Възрастта може да се прикрие с илюзия. Но Орм Ембар не бе нежен към това тяло.

— Аз мога да го излекувам. Зная тайни за лечение и подмладяване, които не са илюзии. За какъв ме вземаш? Само защото те наричат Върховен жрец, ти ме смяташ за селска баячка. Мене, който сред всички магьосници единствен открих Пътя към Безсмъртието, досега неоткрит от никого!

— А може би не сме го търсили — каза Гед.

— Търсили сте го! Всички сте го търсили, обаче не сте смогнали да го намерите. Затуй сте измислили дълбокомъдрени слова за съдбата, която трябва да се приема, за Хармонията н Равновесието на живота и смъртта. Но това са само думи — лъжи, предназначени да скрият вашия провал, да потулят страха ви от смъртта! Кой не би живял вечно, ако можеше? А аз мога. Аз съм безсмъртен. Постигнах онова, което вие не успяхте — ето защо съм ваш господар. И ти го знаеш. Искаш ли да разбереш как го направих, Върховни жрецо?

— Да, искам.

Коб пристъпи напред. Арен забеляза, че макар да нямаше очи, той не се държеше съвсем като сляп. Изглежда, усещаше твърде точно къде стояха Гед и Арен и долавяше присъствието и на двамата, въпреки че не извърна нито веднъж глава към принца. Сякаш притежаваше магическо второ зрение, подобно на онова, което имат духовете и привиденията: нещо помагащо им да се ориентират, без да виждат истински.

— Отидох в Палн — обърна се той към Гед, — след като в своята горделивост ти помисли, че си ме унизил и си ми дал урок. О, ти наистина ми даде урок, обаче не онзи, който си въобразяваше! Там аз си казах: ето че видях смъртта и няма да я приема. Нека цялата глупава природа следва своя глупашки ход, ала аз съм човек, по-висш от природата, по-добър от нея! И няма да вървя по тоя път, няма да изменя на себе си! Взел това решение, пак отгърнах Палнийския завет, но там намерих само намеци и бръщолевения за онова, което ми трябваше. И аз го съставих наново, пресътворих го и създадох закилинание — най-великото, което някога е било създавано. Най-великото и последното!

— И създавайки това заклинание, ти умря.

— Да! Умрях. Имах смелостта да умра, за да открия онуй, което вие, страхливците, не успяхте — пътя, извеждащ обратно от смъртта. Аз отворих вратата, която е стояла заключена от началото на времето. И сега идвам тук свободно и свободно се връщам в света на живите. Единствен между хората, единствен във времето аз съм Господар на двата свята. Вратата, която отключих, е отворена не само тук, но и в съзнанието на живите, в глъбините и непознати кътчета на техните същества, където всички сме едно в мрака. Те знаят това и идват при мен. Мъртвите също са принудени да ми се подчиняват, всички мъртви, защото аз не съм загубил магическите умения на живите. Те трябва да се прехвърлят през каменната стена, когато им заповядам — всички души: господари, магьосници, надменни жени, — по моя заповед трябва да преминават отсам или оттатък, от живота към смъртта и от смъртта към живота. Всички са длъжни да вървят след мен — и живите, и мъртвите, — след мен, който преминах в смъртта и останах жив!

— Къде идват при теб, Коб? На кое място се намираш?

— Между двата свята.

— Но това значи нито в живота, нито в смъртта. Какво е животът, Коб?

— Власт.

— Какво е любовта?

— Власт — повтори непоколебимо слепият, като присви рамене.

— Какво е светлината?

— Мрак!

— Какво е твоето име?

— Аз нямам име.

— Всички в тази земя носят истинските си имена.

— Кажи ми тогава твоето.

— Казвам се Гед. А ти? Слепият се поколеба и отвърна:

— Коб.

— Това бе името, с което те наричаха. Какво е станало с истинското ти име? С истинската ти същност? В Палн, където умря, ли я остави? Твърде много си забравил, о, Господарю на двата свята. Забравил си светлината и любовта и собственото си име.

— Сега обаче притежавам твоето и имам власт над тебе, Върховни жрецо Гед — Гед, който приживе беше Върховен жрец.

— Моето име няма да ти е от полза — каза Гед. — Над мене ти нямаш никаква власт. Аз съм жив човек. Тялото ми лежи на брега на Селидор, под слънцето, върху топлата земя. А когато това тяло умре, аз ще бъда тук — ала само по име, само като сянка. Нима не разбираш, ти, който си повикал толкова сенки от мъртвите, който си призовавал толкова духове на загинали, дори и на моя повелител Ерет-Акбе, най-мъдрия измежду всички ни? Не разбра ли, че и той, даже и той е само сянка и име? Неговата смърт не прави живота по-малко значим. Нито самия него. Той е там — там, не тук! Тук няма нищо, само прах и сенки. Там той е в земята и светлината, в полета на орела и в зеленината. И всички, които са умрели някога, продължават да живеят — те се прераждат безконечно и не ще дойде краят им. Всички освен теб. Защото теб няма да те споходи смъртта. Ти си се лишил от нея и си се лишил от живота, за да спасиш себе си. Себе си! Своето безсмъртно аз! Какво е то? Кой си ти?

— Аз съм си аз. Моето тяло няма да се разложи и да умре…

— Живото тяло изпитва болка, Коб. Живото тяло старее, умира. Смъртта е цената, която плащаме, за да сме живи. И за да съществува животът.

— Аз няма да я платя! Аз мога да умра и в същия миг отново да оживея! Не мога да бъда убит, безсмъртен съм. Единствен аз съм аз завинаги!

— Кой си ти тогава?

— Безсмъртният.

— Как се наричаш?

— Кралят.

— Кажи моето име. Чу го само преди минута. Произнеси го.

— Ти не си истински. Нямаш име. Съществувам единствено аз.

— Ти съществуваш без име и без форма. Продал си земната зеленина, слънцето и звездите, за да съхраниш себе си. Но ти нямаш същност. Продал си само себе си. Дал си всичко, за да получиш едно нищо. И сега искаш да смучеш света, светлината и живота, които си загубил, та да запълниш това нищо. Обаче то не може да бъде запълнено. Всички земни песни и всички небесни звезди не могат да запълнят празнотата, която зее у теб.

Гласът на Гед отекваше твърд като стомана там, в хладната долина в подножието на планините, и слепият се сви, сякаш да се предпази от него. Вдигна лице и бледата звездна светлина го озари. Изглеждаше разплакан, ала нямаше сълзи, защото нямаше очи. Устата му се отваряше и затваряше, пълна с мрак, но от нея не долитаха слова, а само някакво стенание. Накрая пророни една дума, като едва я изговори през разкривените си устни, и тази дума беше: „Живот.“

— Бих ти дал живот, ако можех, Коб. Обаче не мога. Ти си мъртъв. Но мога да ти дам смърт.

— Не! — високо простена слепият и пак повтори: — Не, не!

Падна долу, превит от ридания, макар бузите му да оставаха сухи като каменистото речно корито, където течеше единствено мрак и никога вода.

— Не можеш. Никой не може да ме освободи. Аз отворих вратата между двата свята и не мога да я затворя. Никой не може да я затвори. Тя никога вече няма да се затвори. Тя влече, влече ме. Трябва да се върна при нея. Трябва да мина през нея и да се върна обратно тук, в праха и студа, в мълчанието. Тя ме засмуква. Не мога да си отида от нея, не мога да я затворя. Накрая ще погълне цялата светлина на света. Всички реки ще заприличат на Сухата река. Няма сила, която да затвори вратата, която отворих аз!

Много странна бе тази смесица от отчаяние и мъст, от суета и ужас, звучаща в думите му.

— Къде е тя? — попита кратко Гед.

— Натам. Не е далеч. Можеш да стигнеш до нея. Но не ще успееш да сториш нищо. Не можеш да я затвориш. Дори да вложиш цялата си сила в това действие, няма да бъде достатъчно. Нищо не ще бъде достатъчно.

— Може би — отвърна Гед. — Ти си избрал отчаянието, ала помни, че ние още не сме направили този избор. Заведи ни там.

Слепият вдигна лице, върху което бе изписана борбата между страха и омразата. Омразата надделя.

— Няма да го сторя — каза той.

При тези думи Арен пристъпи напред и рече:

— Ще го сториш.

Слепият замръзна на мястото си. Обкръжаваше ги хладното безмълвие; мракът на царството на мъртвите обкръжаваше думите им.

— Кой си ти?

— Името ми е Лебанен. Гед заговори:

— Щом наричаш себе си крал, не можеш ли да разпознаеш кой стои пред тебе?

Коб отново остана напълно безмълвен. После, дишайки тежко, произнесе:

— Но той е мъртъв… Вие сте мъртви. Не можете да се върнете обратно. Оттук няма излизане. Вие сте хванати в капан!

Докато говореше, слабото сияние около него се стопи и те чуха как той се обърна и бързо потъна в тъмата.

— Освети пътя ми, повелителю — извика Арен и Гед издигна жезъла си над главата му, тъй че бялата светлина разцепи стародавния мрак, пълен със сенки и скали. Между тях бързаше високата, приведена фигура на слепеца, която се катереше нагоре по коритото на реката със странна, невиждаща, непоколебима походка.

Принцът го последва с меч в ръка; след него тръгна Гед.

Скоро Арен изпревари своя другар и светлината стана много слаба, препречвана от камъните и завоите на речното корито. Но шумът от крачките на Коб и усещането за неговото присъствие бе достатъчен пътеводител. Той изостана с увеличаването на наклона, вече беше по-близо. Те се изкачиха по стръмна клисура, задръстена от каменни късове. Сухата река, стеснявайки се към началото, се виеше между отвесни брегове. Скалите трополяха под краката и ръцете им, защото се налагаше да се катерят пълзешком. Арен долови, че е дошъл краят на теснината, втурна се с огромен скок към Коб, хвана ръката му и го задържа — там, сред нещо като скален басейн, широк пет-шест стъпки, който вероятно е бил езеро, ако тук някога е имало вода. Над него личеше урва от скали и камънаци, а сред тях се чернееше дупка — изворът на Сухата река.

Коб не се опита да се отскубне от него. Стоеше напълно неподвижен, докато приближаващата светлина от жезъла на Гед озаряваше сляпото му лице, извърнато към Арен.

— Това е мястото — изрече той накрая с подобие на усмивка върху устните. — Това е мястото, което търсите. Виждате ли го? Тук можете да се преродите. Трябва само да ме последвате. Ще получите безсмъртен живот. И ние ще царуваме заедно.

Арен погледна сухата, тъмна дупка, извора от прах, средището, където една мъртва душа, пропълзяла в пръстта и мрака, се раждаше отново мъртва. Стори му се отвратително и с пресипнал глас, борейки се с ужасното гадене, той произнесе:

— Нека се затвори!

— Да се затвори! — каза Гед, който стигна до тях.

Ръцете и лицето му излъчваха светлина, сякаш беше звезда, паднала в безконечната нощ. Сухият извор, вратата зееше отворена пред него. Бе широка и куха, но дълбока или плитка — не можеше да се определи. В нея нямаше нищо, където да кацне светъл лъч, който да зърнат очите. Бе празна. През нея не минаваше светлина, нито мрак, нямаше живот, нито смърт. Тя беше нищото. Път, който не извежда никъде.

Гед вдигна длани и произнесе нещо.

Арен продължаваше да държи ръката на Коб. Слепецът се бе облегнал с другата си ръка върху една канара. И двамата стояха неподвижно, приковани от заклинанието.

Цялото си умение, придобивано през живота, всичката пламенна страст на сърцето си вложи Гед, за да затвори тази врата, да възвърне отново целостта на света. И под властта на гласа и жестовете му скалите с усилие се задвижиха една към друга, за да се съединят, да се срещнат; и се доближиха. Но в същото време светлината все повече отслабваше, гаснеше от ръцете и лицето му, гаснеше от тисовия жезъл, докато по него остана само бледо сияние. На това мъждукане Арен видя, че вратата е почти затворена.

Слепият усети как скалите се задвижват изпод ръката му, как се съединяват. И почувства, че го напускат изкусността и мощта, чезнат, губят се. Той внезапно изкрещя:

— Не! — Отскубна се от Арен, хвърли се напред и сграбчи Гед в мощна сляпа хватка. Повали го под тежестта си и здраво сключи пръсти около шията му, за да го удуши.

Тогава момчето вдигна меча на Сериад и с всички сили стовари острието му право върху приведения врат със сплъстена коса.

Духът на живия притежава сила в света на мъртвите, а сянката на неговия меч — острота. Той отвори огромна рана, пробождайки гръбнака на Коб. Рукна черна кръв, осветена от сиянието на меча.

Но безполезно е да убиваш мъртвеца, а пък Коб бе мъртъв, мъртъв от години. Раната се затвори, поглъщайки кръвта си. Слепият се изправи в цял ръст и протегна дългите си ръце към Арен с лице, сгърчено от ярост и омраза — сякаш едва сега беше разбрал кой е истинският му враг и съперник.

Ужасно бе това съживяване след смъртоносния удар, тази невъзможност да умреш, толкова по-ужасно бе от всяка смърт, че у Арен лумна безумен гняв и като вдигна меча си, той отново го стовари със страшен напречен удар. Коб падна с разцепен череп и лице, оплискано с кръв, ала принцът веднага се спусна отгоре му, за да удари пак, преди раната да се затвори, да удря, до-като убие…

До него Гед, който се опитваше да се изправи на колене, произнесе някаква дума.

Чувайки неговия глас, Арен се сепна, сякаш нечия ръка спря меча му. Слепият, който беше почнал да се надига, също замръзна. Гед застана на крака, като леко се олюляваше. Когато успя да се задържи прав, Върховният жрец се обърна към скалите.

— Бъдете съединени! — произнесе той с ясен глас. Жезълът му очерта с огнени линии в процепа между камъните един знак — руната Агнен, Руната на края, която затваря пътищата и се изписва върху капака на ковчезите. И тогава проломът изчезна, стопи се кухината сред мрачните скали. Вратата се затвори.

Сухата земя потрепера под нозете им, силен гръм разтърси празното, неизменно небе и постепенно отзвуча.

— Със слово, което не ще бъде изречено до края на времето, те призовах. Със словото, изречено при Сътворението, сега те пускам на свобода. Върви свободен!

— И като се наведе над проснатия в краката му слепец, Гед прошепна нещо в ухото му, скрито под бялата сплъстена коса.

Коб се изправи. Бавно се озърна наоколо си, прогледнал. Видя Арен, после жреца. Не каза нито дума, но продължително стоя втренчен в тях с тъмните си очи. Неговото лице не изразяваше гняв, нито омраза, нито тъга. Обърна се полека, пое надолу по коритото на Сухата река и не след дълго се скри от погледа.

Светлината бе угаснала от жезъла на Гед и от лицето му. Той стоеше, потънал в мрак. Щом Арен се приближи, магьосникът хвана ръката му, за да се задържи прав. Внезапно го разтърси глухо ридание.

— Всичко свърши — промълви той. — Бе сторено.

— Да, сторено бе, скъпи повелителю. Трябва да вървим.

— Да. Да се връщаме у дома.

Гед изглеждаше объркан и изтощен. Последва Арен надолу по речното корито, пристъпяйки бавно и с усилие сред камъните и скалите. Арен го изчакваше. Когато бреговете на Сухата река се снижиха и наклонът не бе така стръмен, принцът се насочи към пътя, по който бяха дошли — дългия, безформен склон, извеждащ нагоре в мрака. След туй се обърна.

Гед нищо не каза. В момента, когато спряха, той се беше свлякъл върху една канара от лава, преизтощен, обвесил глава.

Арен бе разбрал, че пътят, по който се движеха, се затваряше след тях. Можеха да вървят само напред. Трябваше да изминат целия склон. „Дори твърде далеч не е достатъчно“ — помисли си момчето. Погледна черните върхове, студени и безмълвни на фона на застиналите звезди, ужасяващи. И още веднъж онзи потаен ироничен глас у него безмилостно заговори: „Насред пътя ли ще спреш, Лебанен?“

Той отиде до Гед и нежно му рече:

— Трябва да продължим, повелителю.

Жрецът не отвърна, но се изправи.

— Струва ми се, че трябва да вървим през планините.

— По твоя път, момчето ми — дрезгаво прошепна Гед. — Помогни ми.

И те се закатериха по билото от прах и шлака. Арен крепеше приятеля си, доколкото можеше. Пълен мрак обвиваше рътлините и склоновете и принцът трябваше да опипва пътя, тъй че му беше трудно да подкрепя Гед. Тежко, непосилно се вървеше, ала още по-тежко стана нагоре по стръмното. Коравите скали деряха ръцете като назъбено желязо. А ставаше и студено, все по-студено към върха. Мъчително бе да докосваш тази земя. Тя пареше като жив въглен, сякаш отдолу гореше огън. Обаче въздухът бе мразовит и мрачен. Нямаше ни звук, ни вятър. Острите скали се ломяха под нозете им, изплъзваха се изпод ръцете. Черни и отвесни бяха хребетите, бездните наоколо тънеха в сляп мрак. Долу зад гърба им чезнеше царството на мъртвите. Горе над тях се извисяваха върхове до звездите. И нищо не се помръдваше на длъж и шир из тези черни планини освен двете смъртни души.

Гед често се препъваше и от преумора губеше почва под краката си. Дишаше все по-трудно и когато ожулваше длани в скалите, се задъхваше от болка. Сърцето на Арен се свиваше, щом дочуеше стенанията му. Опитваше се да го задържи да не падне. Но пътеката често бе твърде тясна, за да вървят един до друг, и момчето минаваше напред и търсеше местата, където да стъпват. Ала накрая, на високия склон, стигащ до звездите, магьосникът се подхлъзна, свлече се и повече не стана.

— Повелителю — коленичи до него Арен и изрече името му: — Гед!

Той не се помръдна, нито проговори. Принцът го взе на ръце и го понесе по стръмнините. Най-сетне стигна до някакво равно пространство. Положи тялото на жреца и падна до него изтощен, целият в болки, загубил всяка надежда. Това бе пределът между двата черни върха, към който се беше стремил. Това бе проходът, финалът. Накрая на равното се издигаше ръбът на една скала — и отвъд нея цареше вечен мрак, а ситните звезди висяха неподвижни в черната бездна на небето.

Издръжливостта може да надживее надеждата. Когато събра сили, той упорито запълзя напред. Надзърна отвъд ръба на мрака. И под него, току отдолу, видя брега с цвят на слонова кост, белите и кехлибарени вълни, които се издигаха и разбиваха с пяна в пясъка, а над морето — слънцето, залязващо в златна омара.

Арен погледна назад към тъмата. Върна се, повдигна Гед, колкото можа, и пое с усилие нататък дотогава, докато не можеше повече. Скоро всичко свърши — жаждата и болката, и мракът, и светлината на слънцето, и шумът на развълнуваното море.