Най-далечният бряг

4. МАГИЧЕСКА СВЕТЛИНА

Суха, устата му бе суха. Усещаше вкус на прах. Прах бе полепнал по устните му.

Без да вдига глава от пода, той следеше играта на сенките. Огромни сенки, които се движеха и огъваха, нарастваха и чезнеха, и други, по-бледи, които сякаш им се надсмиваха, като шеметно танцуваха по тавана и стените. Само една сянка в ъгъла и една на пода не помръдваха.

Заболя го тилът. И изведнъж, в проблясък на съзнанието, в един смразяващ миг, той ясно видя онова, което ставаше наоколо: Заека, свлечен в ъгъла, с глава, клюмнала на коленете; Ястреба — проснат по гръб, и някакъв мъж, коленичил над него; друг, който пъхаше златни монети в една торба, и трети, застанал на пост с фенер в едната ръка и кама в другата. Камата на Арен.

Ако говореха, той не ги чуваше. Чуваше само собствените си мисли, които му нашепваха веднага и без колебание какво да стори. Арен тутакси се подчини. Пропълзя много бавно няколко крачки напред, протегна лявата си ръка и сграбчи торбата с плячката. После скочи и с дрезгав вик се втурна към стълбището. Спусна се надолу в непрогледния мрак, без да пропусне нито едно стъпало, без даже да ги усеща под нозете си, сякаш летеше. Изскочи на улицата и с всички сили се втурна в тъмното.

Къщите бяха като черни запуснати кораби на фона на звездите. Звездната светлина слабо блещукаше над реката отдясно и макар да не виждаше накъде върви, той различаваше преките и се шмугваше в тях, повеждайки по грешна следа. Бяха го последвали, чуваше ги по петите си, съвсем близо. Бяха боси и дишането им бе по-шумно от стъпките. Ако имаше време, щеше да се засмее. Най-сетне разбра какво значи да си преследван, жертва, а не ловец, не водач на гонитбата. Това значеше да бъдеш сам и свободен. Той свърна надясно, пробяга превит по един мост с високи парапети, плъзна се в страничната уличка зад ъгъла, после обратно към реката, после по друг мост. Обувките му чаткаха по калдъръма — единственият звук в целия град. Спря на края на моста, за да ги развърже, но връзките се бяха заплели, а преследвачите не бяха загубили посоката му. Фенерът проблесна за миг отвъд реката, меките, тежки, бързи стъпки го настигаха. Не можеше да им се изплъзне, можеше само да бяга напред, да не спира, да тича пред тях и да ги отвлича далеч от прашната стая, много далеч… Бяха му взели наметката заедно с камата и сега Арен беше по риза, олекнал и сгорещен, виеше му се свят, болката в тила се обаждаше при всяка крачка, а той тичаше ли, тичаше… Торбата го спъваше. Захвърли я внезапно и една златна монета се търкулна върху камъните с ясен звън.

— Ето ви парите! — изкрещя момчето с дрезгав, запъхтян глас.

Продължи да бяга. И изведнъж улицата свърши. Никаква пресечка, никакви звезди напред, сляп край. Принцът се обърна, без да спира, и тръгна право срещу преследвачите си. Фенерът лудо се люшна пред очите му, когато с боен вик налетя върху тях.

Един фенер се полюшваше напред-назад пред погледа му — бледа точка светлина сред огромната подвижна сивота. Арен дълго време го съзерцава. Светлината все повече отслабваше, докато накрая пред лъчите й премина сянка и те угаснаха. Той малко се затъжи за тях — или може би за себе си, защото знаеше, че трябва да се събуди вече.

Угаснал, фенерът продължаваше да се люлее на мачтата, където беше окачен. Всичко наоколо бе море, което се озаряваше от изгряващото слънце. Биеше някакъв барабан. Греблата тежко, равномерно скърцаха, дървенията на кораба стържеше и стенеше със стотици гласчета. Един човек, изправен на носа, викна нещо на моряците зад него. Всички мъже, оковани заедно с Арен в задния трюм, стояха безмълвно. Всеки носеше железен пояс около кръста и белезници на китките и тези окови бяха свързани чрез тежка къса верига за оковите на следващия. Освен това железният пояс бе прикрепен с винт за палубата, тъй че човек би могъл да седи, да приклекне, но не и да се изправи. Бяха твърде нагъсто, за да полегнат, наблъскани в малкия товарен трюм. Арен се намираше в ъгъла при предния отвор. Повдигнеше ли глава, погледът му стигаше нивото на палубата между трюма и парапета — пролука с ширина десетина стъпки.

Той нямаше много ясен спомен от миналата нощ, помнеше само преследването и сляпата улица. Беше се бил, бяха го повалили, овързали през тялото и отвлекли нанякъде. Бе дочул странния съскащ глас на някакъв мъж. И нещо като ковачница, разжарено огнище… не можеше да си спомни добре. Знаеше обаче, че тук е кораб за роби и че го карат за продан.

Това нямаше голямо значение. Мъчеше го остра жажда. Цялото му тяло и главата го боляха. Когато слънцето изгря, светлината запрати болезнени стрели в очите му.

Късно сутринта те получиха по краищник хляб и дълга глътка от кожения мях, който мъж със заострени, сурови черти на лицето поднасяше към устните им. Вратът му бе обвит с широка, поръбена със златно кожена лента като кучешка каишка и когато Арен го чу да говори, той разпозна слабия, странен, съскащ глас.

Питието и храната облекчиха за кратко телесните му мъки и умът му се избистри. За първи път погледна лицата на другите роби: трима на неговия ред и четирима отзад. Някои бяха отпуснали глави върху свитите си колена; един се бе свлякъл, болен или упоен. Точно до Арен седеше младеж на около двадесет години с едро, плоско лице.

— Накъде ни водят? — попита го принцът. Младежът погледна към него — лицата им не бяха отдалечени на повече от една стъпка — и се усмихна, свивайки рамене. Арен изтълкува този жест като незнание. Но онзи разтърси окованите си ръце, сякаш искаше да направи някакъв знак, и отвори своята все още усмихната уста, където на мястото на езика се подаваше само почернелият му корен.

— Може би в Шоул — каза някой зад Арен. А друг добави:

— Или на пазара в Амрун.

И в тоя миг мъжът с каишката, който сякаш се намираше навсякъде из кораба, се наведе над трюма и просъска:

— Млъкнете, ако не искате да бъдете хвърлени на акулите.

И всички притихнаха.

Арен се опита да си представи тези места — Шоул и пазара в Амрун. Там продаваха роби. Без съмнение те ги излагаха пред купувачите, както воловете и овните за продан на пазарния площад в Берила. Той ще стои там, окован във вериги. Някой ще го купи и ще го заведе у дома си. После ще му нареди нещо, а принцът ще откаже да се подчини. Или ще се подчини, обаче ще направи опит да избяга. И в двата случая ще бъде убит. Не че душата му се бунтуваше срещу мисълта за робството — бе твърде изтощен и объркан за това. Просто знаеше, че няма да издържи, че за седмица-две ще умре или ще го убият. Макар да разбираше и приемаше този факт, той го плашеше и Арен се отказа да мисли за бъдещето. Втренчи се в прогнилите черни дъски на трюма под нозете си, усети жаркото слънце по голите си рамене и жаждата, която пресушаваше устата му и отново стягаше гърлото му.

Слънцето залезе и настъпи студена ясна нощ. Изгряха ярки звезди. Барабанът думкаше подобно бавно тупкащо сърце, определяйки ритъма на веслата, тъй като нямаше ни повей от вятър. Сега студът стана най-голямата беда. Свитите крака на мъжа отзад стопляха Арен откъм гърба, а отляво го топлеше немият, който седеше до него прегърбен, тананикайки си някаква равномерна мелодия на един тон. Гребците се смениха, барабанът отново задумка. Арен бе жадувал да се стъмни, но сега не можеше да заспи. Ставите го боляха, а и нямаше как да промени положението на тялото си. Седеше, целият в болки, трепереше, сгърчен от студ, втренчен в звездите, които подскачаха по небето при всеки удар на веслата, сетне отново се плъзгаха по местата си и заставаха неподвижни, пак подскачаха, плъзгаха се, замръзваха…

Мъжът с каишката и друг един бяха застанали между задния трюм и мачтата; малкият клатещ се фенер горе изпращаше между тях лъчи и очертаваше главите и раменете им.

— Дяволска работа, та това е мъгла! — чу се слабият, злобен глас на мъжа с каишката. — От къде на къде мъгла в Южния разлив по туй време на годината! Кучешки късмет!

Тъпанът биеше. Звездите подскачаха, плъзгаха се, замръзваха. Младежът с отрязания език до Арен изведнъж потрепера и като вдигна глава, нададе вик от някакъв кошмар — ужасен, неясен звук.

— Тихо там! — изръмжа вторият мъж до мачтата. Немият отново потрепера и млъкна, като мляскаше с челюсти.

Звездите крадешком се плъзнаха напред, в нищото. Мачтата се люшна и изчезна. Едно студено сиво одеяло падна върху гърба на Арен. Барабанът спря, после ударите му се подновиха, ала по-бавно.

— Гъста като мляко — чу се дрезгавият глас някъде над Арен.

— Ей вие там, поддържайте ритъма! На двадесет мили околовръст няма никаква плитчина.

Мазолест, белязан от рана крак изникна от мъглата, спря за миг близо до лицето на Арен, сетне направи крачка и потъна.

В мъглата се губеше чувството за движение напред, усещаха се само люлеенето и тягата на веслата. Пулсът на барабана заглъхна. Цареше лепкав студ. Влагата, заскрежила косата на Арен, се стичаше към очите му. Той ловеше капките с език и с отворена уста вдишваше влажния въздух, опитвайки се да утоли жаждата си. Но зъбите му тракаха. Студената метална верига се удряше о бедрото му и пареше като огън там, където го докосваше. Тъпанът биеше ли, биеше, накрая престана. Замлъкна.

— Продължавай да биеш! Какво има? — изръмжа дрезгавият, съскащ глас от носа на кораба. Ала отговор не се чу.

Корабът се заклати леко в тихото море. Отвъд смътно откроените перила на палубата не се виждаше нищо — само пустош. Корабът застърга о нещо. Прозвуча силен шум в тази мъртва, необикновена тишина и мрак.

— Сигурно излязохме на сушата — прошепна един от пленниците, обаче гласът му потъна в мълчание.

Мъглата избледня, сякаш разтворена от светлина. Арен ясно зърна главите на окованите до него хора, ситните капчици влага, които блещукаха в косите им. Корабът пак се залюля, момчето се изпъна, доколкото му позволяваха веригите, и проточи врат, за да види по-надалеч. Мъглата светеше над палубата сякаш лунно сияние зад тъничък облак, студена и лъчиста. Гребците седяха подобно истукани. Хората от екипажа бяха застанали в средата на кораба и очите им блестяха. Сам на палубата стоеше мъж и светлината струеше от него — от лицето, ръцете, от жезъла му, който пламтеше като разтопено сребро.

Една тъмна сянка се бе свила в краката на този сияен човек.

Арен се опита да каже нещо, но не успя. Обгърнат във великолепието на тая светлина, Върховният жрец се приближи до него и коленичи на палубата. Арен по-чувства как дланта му го докосва и чу гласа му. Усети как се свличат веригите от китките и тялото му. Трюмът кънтеше от дрънчене на окови. Но никой не се помръдна. Само Арен пробва да се изправи, ала не можа, схванат от продължителната неподвижност. Върховният жрец хвана здраво ръката му и с тази подкрепа той изпълзя от товарния трюм и се сгуши на палубата.

Жрецът се отдалечи от него и величието му озари замръзналите лица на гребците. Спря се пред мъжа, свит долу до перилата.

— Аз не наказвам — произнесе твърдият, отчетлив глас, хладен като магическата светлина в мъглата. — Но в името на справедливостта, Егре, ще поема този грях върху себе си: нека гърлото ти онемее до деня, в който откриеш една дума, достойна да бъде изречена.

Той се върна при Арен и му помогна да се изправи на крака.

— Ела, момче — каза чародеят и с негова помощ Арен закуцука напред и едва ли не пълзешком се строполи в лодката, която се люлееше долу, отстрани на кораба. Това беше „Взор“ с платно като крило на нощна пеперуда в мъглата.

Все тъй в тишина и мъртво спокойствие светлината се стопи, а лодката се отдели от кораба. Галерата, димният мачтов фенер, неподвижните гребци, черният профил на трюма изчезнаха почти на мига. На Арен му се стори, че чува викове, но те бяха слаби и скоро се загубиха. Не след дълго мъглата започна да се раздира и изтънява и се стопи в мрака. Те излязоха под звездите и тиха като нощна пеперуда, „Взор“ се понесе по морето в ясната нощ.

Ястреба зави Арен с одеяло и му даде да пие. Седеше с ръка върху рамото му, когато момчето внезапно се разплака. Той нищо не каза, ала в докосването му имаше нежност и сигурност. Арен почувства как му олеква от топлината, плавното движение на лодката, сърдечното облекчение.

Погледна към спътника си. Никакво неземно сияние не обграждаше тъмното му лице. То едва се виждаше на светлината на звездите.

Лодката летеше омагьосана. Вълните шепнеха край нея, сякаш удивени.

— Кой беше мъжът с каишката?

— Лежи спокойно. Пиратът Егре. Носи тая каишка, за да прикрива белега, получен навремето, когато му посекли врата. Явно от разбойничество е стигнал до търговия с роби. Но този път сметките му излязоха криви.

В равния, тих глас се долови нотка на доволство.

— Как ме откри?

— С магия, с подкуп… Загубих много време. Не исках да се разбере, че Върховният жрец и Наставник на Роук се рови из бордеите на Хорт. Щеше ми се да запазя маскировката си. Обаче се наложи да издирвам този или онзи и когато накрая разбрах, че корабът с робите е отплавал преди зазоряване, загубих търпение. Взех „Взор“, повиках в платната й вятър сред мъртвото дневно затишие и за известно време споих веслата на всеки кораб в залива за халките — как ще обяснят това, щом магията била лъжа и въздух, си е тяхна работа. Но в бързината и гнева си пропуснах и задминах кораба на Егре, който се бе насочил на югоизток, за да избегне плитчините. Тоя ден нищо не ми се удаваше лесно. В Хорт не може да ти провърви… Най-сетне направих заклинание за намиране и стигнах до кораба в мрака. Няма ли да поспиш сега?

— Няма нужда, чувствам се много по-добре.

Лека треска замени студените тръпки и Арен наистина беше добре — тялото му бе отпуснато, ала мисълта му скачаше от едно на друго.

— Скоро ли се свести? Какво стана със Заека?

— Свестих се на разсъмване. Имам късмет, че главата ми е корава. Зад ухото си нося цицина с разрез като пукната краставица. Заека го оставих да спи упоен.

— Аз не удържах поста си…

— Но не защото заспа.

— Не — Арен се поколеба. — Това беше… Бях…

— Ти беше пред мене. Видях те — каза Ястреба по особен начин. — И така, те са пропълзели вътре и са ни халосали по главите като агнета в кланица, взели са златото, хубавите дрехи, един добър за продан роб и са си тръгнали. Дошли бяха за тебе, момче. За тебе щяха да получат колкото за цял чифлик на пазара в Амрун.

— Не ме бяха ударили достатъчно силно. Съвзех се и ги накарах да поиграят на гоненица. А освен туй, преди да ме хванат, разпилях цялата им плячка по улицата. — Очите на Арен блеснаха.

— Съвзел си се, докато са били още в стаята, и си хукнал да бягаш? Защо?

— За да ги отклоня от тебе.

Изненадващият въпрос на Ястреба нарани гордостта на Арен и той добави разпалено:

— Мислех, че са тръгнали след тебе. Мислех, че могат да те убият. Грабнах торбата им, за да ме последват, изкрещях и хукнах. И те ме последваха.

— Да, разбира се — това бе всичко, което каза Ястреба. Ни една похвална дума, макар че известно време седя и мисли. Сетне попита: — А не ти ли хрумна, че вече можеше да съм мъртъв?

— Не.

— Първо убийството, а после кражбата — така е по-сигурно.

— Не се замислих за това. Гледах само как да ги отдалеча от тебе.

— Но защо?

— Защото ти би могъл да ни защитиш, да спасиш и двама ни, ако имаш време да се съвземеш. Или поне себе си да измъкнеш. Аз бях на пост, обаче не удържах поста. Трябваше да поправя грешката си. Пазех тебе. Само ти имаш значение. Аз съм за охрана и за всичко, от което се нуждаеш. Ала ни водиш ти, ти можеш да стигнеш, където трябва, можеш да поправиш злината.

— Наистина ли? — каза Върховният жрец. — И аз до снощи смятах така. Мислех, че имам последовател, но всъщност аз последвах тебе, момче. — Гласът му беше хладен и може би малко ироничен.

Арен не знаеше какво да каже. Наистина бе съвсем объркан. Считаше, че геройското отвличане на крадците от Ястреба едва ли би изкупило вината му, задето заспа или изпадна в транс на поста си. А сега излизаше, че отвличането е било глупост, докато трансът в най-неподходящия момент е бил особено умна постъпка.

— Съжалявам, повелителю — каза накрая той с вдървени устни, като едва се сдържаше да не се разплаче отново. — Съжалявам, че те подведох. А ти спаси живота ми…

— Може би и ти моя — промълви жрецът с пресипнал глас. — Кой знае? Те биха могли да ми прережат гърлото. Но да не говорим повече за това, Арен. Радвам се, че си до мене.

Той отиде до сандъка с припасите, запали малката печка и се зае с нещо. Арен лежеше и гледаше звездите. Вълнението му се беше уталожило, мислите му престанаха да препускат във всички посоки. Тогава осъзна, че Ястреба няма да го съди нито за това, което е направил, нито за онова, което не е направил. То беше свършено и Ястреба го приемаше като свършено. „Аз не наказвам“ — с леден глас бе казал на Егре. Нито пък награждаваше. Но за да открие Арен, той светкавично бе прекосил морето, бе вложил цялото си магическо умение, за да му помогне. И отново би го сторил. На него можеше да се разчита.

Магьосникът напълно заслужаваше цялата любов на Арен и цялото му доверие. Защото всъщност сам се отнасяше с доверие към Арен. Отдаваше му право.

Ето че се обърна и подаде на Арен чаша димящо, подгряно вино.

— Може би туй ще ти помогне да заспиш. Внимавай да не си опариш езика.

— Откъде дойде това вино? Не забелязах в лодката да има мях с вино.

— На „Взор“ има повече, отколкото вижда окото — рече Ястреба, като се настани до него, и Арен чу как спътникът му се засмя в тъмното — кратко и почти беззвучно.

Принцът се надигна да изпие виното, което бе много добро, ободряваше духа и тялото.

— Накъде отиваме сега? — попита той.

— На запад.

— А докъде стигнахме със Заека?

— В мрака. Аз не го изгубих, но той се изгуби. Залута се по външните граници, в безкрайното безплодно бълнуване и кошмара. Душата му пищеше като птица сред пустош, като морска чайка далеч от морето. Заека не може да води. Винаги е бил изгубен. При цялото си умение в магията никога не е съзрял пътя пред себе си, тъй като е гледал само своята личност.

Арен не разбираше всичко това. Нито държеше да го разбере в момента. Той бе издърпан малко навътре в този „мрак“, за който говореха магьосниците, и нямаше желание да си го спомня; нямаше нищо общо с него. Всъщност не искаше да заспива сега, за да не види отново в съня си онази тъмна фигура, сянката, която бе поднесла перлата към него и му беше прошепнала: „Ела!“

— Повелителю — промълви момчето, като отклони веднага мисълта си към нещо друго, — защо…

— Спи! — каза Ястреба с леко раздразнение.

— Не мога да заспя, повелителю. Питах се дали си освободил и останалите роби.

— Да. Не оставих никого завързан на кораба.

— Но хората на Егре имаха оръжие. Ако бе завързал тях…

— Ако ги бях завързал — какво? Те бяха само шестима. Гребците също бяха оковани роби като тебе. В този момент Егре и хората му биха могли да са мъртви или оковани като другите, за да бъдат продадени в робство. Ала аз ги оставих свободни да се борят или пазарят. Аз не поробвам никого.

— Ти обаче знаеш, че са злодеи…

— Е, нима трябва да се присъединя към тях? Да оставя техните дела да направляват моите? Няма да направя избора им вместо тях, нито ще позволя те да направят моя вместо мене.

Арен замълча и се замисли над думите му. В същото време жрецът меко говореше:

— Виждаш ли, Арен, едно действие не е, както смятат младите, камък, който вдигаш и хвърляш, а той улучва или пропуска целта, и това е всичко. Когато вдигнеш камъка, земята олеква, но ръката натежава. Щом го хвърлиш, орбитите на звездите се огъват и там, където удари или падне, Вселената се променя. Всяко едно действие влияе върху Равновесието на цялото. Ветровете и моретата, стихиите на водата, земята и светлината, всички техни действия и всички действия на дивите зверове и зелените растения са добри и правилни. Всички те са в рамките на Равновесието. От урагана и звуците на огромния кит до сухия лист, който пада, и мушицата, която лети, всички дейности са част от една обща Хармония. Ала ние, доколкото можем да имаме власт над света и един над друг, ние трябва да се научим на всичко, което листът, китът и вятърът вършат от само себе си. Трябва да се научим да спазваме Хармонията. Притежавайки разум, не бива да действаме в невежество. Имайки избор, не бива да действаме безотговорно. Кой съм аз — макар че имам властта да го сторя, — за да наказвам и награждавам, да си играя с човешките съдби?

— Но в такъв случай — рече момчето, като се мръщеше срещу звездите — нима Хармонията трябва да се спазва чрез бездействие? Сигурно човек е длъжен да действа, дори да не знае последиците от своите действия, ако изобщо трябва да се прави нещо.

— Не се бой. Много по-лесно е за хората да действат, отколкото да се въздържат от действие. Ние ще продължаваме да вършим добро и зло… Обаче ако над всички нас отново застане крал и ако той поиска съвет от някой жрец както в старите времена, и ако аз бъда този жрец, ще му кажа: „Повелителю, не прави нищо, защото е правилно, защото е похвално или благородно да го правиш; не прави нищо, защото изглежда добре да го направиш; прави само онова, което трябва и което не можеш да извършиш по друг начин.“

Докато говореше, нещо в гласа на магьосника накара Арен да се обърне и да се взре в него. Наблюдавайки ястребовия нос, белязаната буза, тъмните, пронизващи очи, стори му се, че лицето му пак излъчва светлина. И Арен го погледна с любов, ала и със страх, като си помисли: „Той ме превъзхожда толкова много.“ Едва сега осъзна, че не вълшебна светлина, нито хладен магически блясък очертаваха без сянка всички линии и извивки на това лице, а обикновената, дневна светлина, светлината на утрото. Имаше сила, по-велика от неговата. И годините не бяха по-милостиви към Ястреба, отколкото към всеки друг. Нарастващото сияние озаряваше бръчките на възрастта и той изглеждаше уморен. Прозина се…

И както гледаше, размишлявайки, Арен накрая заспа. Но буден до него, Ястреба наблюдаваше зората и изгрева на слънцето съсредоточено, както се наблюдава накърнено съкровище, пропукан диамант, болно дете.