Най-далечният бряг

6. ЛОРБАНЪРИ

Лорбанъри се виждаше на десет мили разстояние отвъд огряната от слънцето вода, целият в зелено, зелено като мъха около някой водоскок. С приближаването му се различаваха листни корони и стволове, сенки, улици и къщи, лица, облекла, прах и всичко друго, от което е съставен един остров, населен от хора. Но повече от всичко в него беше зеленината. Всеки декар, който не бе застроен или превърнат в пътища, бе оставен на ниските топчести черничеви дървета, с чиито листа се хранеха малките буби, предящи коприната, а мъжете, жените и децата на Лорбанъри я изтегляха на нишки и тъчаха на платна. По здрач въздухът се изпълваше с дребни сиви прилепи, които се гощават с бубите. Те поглъщат много, ала тъкачите на коприна не ги преследват или убиват, тъй като да убиеш сивокрил прилеп се смята за особено лоша поличба. Защото, както казват, щом хората се прехранват от бубите, прилепите също имат право на това.

Къщите са странни, с малки, произволно разположени прозорци и стрехи от черничеви клони, позеленели от лишеи и мъхове. Лорбанъри е бил богат остров, каквито са повечето в разлива, и туй още можеше да се забележи по красиво боядисаните и добре обзаведени домове, по големите предачни чекръци и тъкачни станове в навесите и работилниците и по каменните кейове на малкото пристанище Сосара, което побираше няколко търговски галери. Но галери там нямаше. Боята на къщите бе олющена, покъщнината — стара, повечето чекръци и станове бяха тихи, покрити с прах и паяжина между педалите, между механизма и рамката.

— Магьосници ли? — каза кметът на Сосара, нисък човек с лице, закоравяло и кафяво като петите на босите му крака. — В Лорбанъри няма магьосници. И никога не е имало.

— Кой би помислил? — възкликна Ястреба с почитание.

Той седеше заедно с осем-девет селяни и пиеше резливо вино от черничеви плодове, тазгодишна реколта. По необходимост бе обяснил, че са дошли в Южния разлив да търсят емелов камък, но не беше променил нито своя вид, нито този на другаря си. Само Арен, както обикновено, бе оставил меча си, скрит в лодката,а ако Ястреба носеше жезъла си, той не се виждаше. Селяните, в началото навъсени и враждебни, бяха готови всеки момент отново да станат такива. Единствено със своята власт и умение Ястреба ги накара да го приемат, макар и неохотно.

— Та тук трябва да имате чародейци по дърветата — говореше той сега. — Как се справят те с късния скреж по градините?

— Никак — отвърна му мършав мъж в края на редицата. Селяните бяха насядали един до друг, облегнати на стената на кръчмата под стряхата от клони. Едрият, мек априлски дъжд ръмеше досами голите им стъпала.

— В дъжда е бедата, не в скрежа — рече кметът. — Бубените пашкули загниват. Никой човек не може да спре дъжда. И никога не е можел.

Той бе войнствено настроен срещу магията и магьосниците. Някои от останалите бяха по-колебливи.

— Никога по това време на годината не се е изливал такъв дъжд, докато беше жив старецът — уточни един измежду тях.

— Кой? Старият Милди? Да, но вече го няма. Мъртъв е — каза кметът.

— Наричаха го Градинаря — вметна сухият.

— Да, Градинаря му викаха — повтори още някой. И после се спусна мълчание като дъждовен облак.

Арен седеше до прозореца в единствената стая на хана. Беше намерил стара лютня, окачена на стената — дългошиеста, триструнна лютня, с каквито свирят на Острова на коприната, — и сега си играеше с нея, учеше се да извлича нейната музика, тиха като ромоленето на дъжда по покрива.

— На пазара в град Хорт — спомня си Ястреба — видях да продават такава материя за лорбанърска коприна. Част от нея бе коприна, но не и лорбанърска.

— Времето е лошо вече четири-пет години — каза сухият.

— Пет години има от онзи Празник на земята — рече един старец с преживящ, самодоволен глас, — когато умря старият Милди, да, а беше много по-млад, отколкото съм в момента аз. Умря на Празниха на земята.

— Недостигът вдига цените — намеси се кметът. — За един топ сивя, средно тънка коприна днес получаваме толкова, колкото някога получавахме за три топа.

— Ако изобщо получим. нещо. Къде са корабите? И синята боя не я бива — възрази сухият мъж, като по такъв начин предизвика половинчасов спор за качеството на боите, използвани в големите работилници.

— Кой прави боите? — попита Ястреба и нова кавга избухна около този въпрос.

Стигна се до извода, че боядисването се ръководи от членовете на.едно семейство, които всъщност се представят за магьосници. Но ако някога са били магьосници, сега бяха загубили своето изкуство и никой друг не бе го усвоил, както кисело отбеляза сухият мъж. Защото всички, с изключение на кмета, се съгласиха, че прочутите сини бои на Лорбанъри, неподражаемият пурпур, „драконовият огън“, носен навремето от кралиците на Хавнър, не са това, което са били. Нещо в тях беше изчезнало. Бяха виновни ненавременните дъждове, оцветителите или разтворителите.

— Или очите на хората, които не могат да различат небесносиньото от синкавата мътилка — добави сухият мъж и стрелна с поглед кмета. Кметът не пое предизвикателството и всички отново потънаха в мълчание.

Резливото вино само вкисваше настроението им и лицата им бяха начумерени. Вече не се чуваше нищо освен шумоленето на дъжда в неизброимите листа на градините в котловината, шепотът на морето долу в края на улицата и монотонният звук на лютнята иззад вратата в мрака.

— Умее ли да пее този твой момък, който е като момиче? — попита кметът.

— Да, умее. Арен, изпей ни нещо, момчето ми.

— Не мога да настроя тая лютня в мажор — каза усмихнат Арен през прозореца. — Плаче й се. Какво искате да чуете, стопани?

— Нещо непознато — промърмори кметът. Лютнята леко потрепери, той вече я докосваше.

— Това може би е непознато по тези места. И принцът запя:

Всички притихнаха — печалните и хитри лица, отрудените ръце и тела. Седяха, без да помръдват в топлия дъждовен южен здрач, и слушаха песента, звучаща като гласа на сивия лебед в студените морета на Еа, изпълнен с копнеж, безутешен. Когато Арен свърши, те постояха известно време смълчани.

— Странна е тази мелодия — пророни неуверено някой.

Друг, убеден, че Лорбанъри е едничкият център на пространството и времето, рече:

— Чуждоземните песни са винаги странни и тъжни.

— Изпейте някоя от вашите — помоли Ястреба. — И аз искам да чуя жизнерадостен напев. Това момче все пее за някогашни мъртви герои.

— Аз ще изпея — каза последният, който се бе обадил, прокашля се леко и поде песента за „онуй руйно, буйно вино, е-хей, пей и се смей!“. Но компанията не се включи в напева и мъжът запъна на „е-хей“.

— Вече никой не пее като хората — ядоса се той. — Младите са виновни — все променят и правят нещата различно, вместо да научат някогашните песни.

— Не е там работата. Вече нищо не е като хората. Нищо не върви както трябва.

— Ай-ай-ай — изхриптя най-старият. — Избяга ни късметът. Ето това е. Избяга ни късметът.

Нямаше какво повече да се каже. И селяните си тръгнаха по двама, по трима, докато Ястреба остана сам пред прозореца, а Арен — зад него. Тогава Ястреба се разсмя, ала смехът му не беше весел.

Плахата жена на ханджията дойде и им постла на пода, после излезе и те легнаха да спят. Но таванският гредоред на стаята бе свърталище на прилепи. Цяла нощ те летяха навън-навътре през неостъклените прозорци и силно скимтяха. Едва призори се прибраха и успокоиха, като се настаниха в малките сиви спретнати гнезда, провиснали от гредореда.

Сигурно поради непрестанното движение на прилепите Арен спа неспокойно. От много нощи вече не беше заспивал на брега. Тялото му бе отвикнало от неподвижността на земята и докато навлизаше в съня, му липсваше люлеенето… А сетне светът пропадаше под него и той се събуждаше стреснат. Когато накрая се унесе, засънува, че е окован в трюма на кораба с роби. И други бяха оковани до него, ала всички те бяха мъртви. Принцът се буди няколко пъти от този сън, мъчейки се да се отърси от него, но щом заспеше, отново го виждаше. Накрая взе да му се струва, че е съвсем сам на кораба, обаче продължава да е окован и не може да се движи. После чу в ухото си странен бавен шепот:

„Махни оковите си, махни оковите си.“ Опита се да се раздвижи и успя. Тогава се изправи. Стоеше насред огромно, мрачно блато под натежало небе. В земята, в сгъстения въздух се таеше ужас, огромен ужас. Това пространство беше страхът, самият страх и той се намираше в него. Трябваше да намери излаз, но пътека нямаше, чувстваше се дребен като дете, като мравка, докато пространството беше грамадно, безкрайно. Опита се да тръгне, препъна се и се събуди.

Сега страхът, все така ужасен и безконечен, бе вътре у него, а не той в страха. Черният мрак в стаята го задушаваше и Арен затърси някоя звезда през тъмния квадрат, който служеше за прозорец, ала въпреки че дъждът бе престанал, не се виждаха звезди. Лежеше буден, изпитваше страх, а прилепите кръжаха насам-натам с безшумните си кожени крила. Понякога едва дочуваше тъничките им гласчета.

Настъпи светло утро и те станаха рано. Ястреба настойчиво заразпитва за емелов камък. Въпреки че никой от жителите не знаеше какво е това емелов камък, всички имаха разни теории и се караха помежду си. Той ги изслушваше с надеждата да разбере нещо не само за емеловите камъни. Накрая двамата с Арен тръгнаха натам, накъдето ги насочи кметът — към изкопите, от които се добиваше цветната глина. Но по пътя Ястреба се обърна встрани.

— Това ще да е къщата — каза той. — Нали споменаха, че семейството бояджии и съмнителни магьосници живее на тази улица.

— Каква полза да говорим с тях? — попита Арен, който добре си спомняше Заека.

— Туй злощастие си има сърцевина — отвърна рязко жрецът. — Има някъде пролука, откъдето изтича щастието. Някой трябва да ме заведе до нея. И той тръгна, а Арен бе принуден да го следва. Къщата стоеше уединена сред собствените си градини, хубава каменна постройка, ала и тя, както цялата останала площ, беше отдавна запусната. Несъбрани бубени пашкули висяха избелели по проядените клони; земята под тях бе осеяна с изсъхнали като хартия мъртви ларви и какавиди. Около къщата под гъстите дървета витаеше дъх на разложение и щом наближиха, Арен изведнъж си спомни ужаса, изпитан през нощта.

Преди още да достигнат вратата, тя се отвори с трясък. Навън изскочи посивяла жена, която замята гневни погледи със зачервените си очи и се разкрещя:

— Марш оттук, проклетници, крадци, клеветници, безумци, лъжци и презрени глупаци! Вървете си, махайте се! Бъдете трижди проклети!

Ястреба се спря някак озадачен и бързо вдигна ръка в странно движение, като изрече: „Отклони се!“

Жената спря да крещи на мига. Тя се втренчи в него:

— Защо направи това?

— За да отклоня клетвите ти. Непознатата го зяпа известно време и накрая попита с дрезгав глас:

— Чужденец ли си?

— От Севера.

Тя пристъпи напред. В началото Арен беше готов да й се присмее — една старица, която крещи зловещо на входната врата, — но близо до нея изпита само срам. Бе мръсна, зле облечена, с противен дъх, а в очите й имаше ужасен израз на болка.

— Аз нямам сила да прокълна — каза тя. — Нямам сила.

Старицата повтори движението на Ястреба:

— Още ли правят това по земите, откъдето идваш? Той кимна. Наблюдаваше я неотклонно и жената посрещна погледа му.

В същото време лицето й започна да се съсредоточава и променя и тя попита:

— Къде ти е жезълът?

— Не го показвам тук, сестро.

— Да, не бива. Той ще те откъсне от живота. Както мен откъсна от силата ми. И аз я загубих. Загубих всичко, което знаех, всичките думи и имена. Те излязоха по тънки като паяжина нишки от очите и устата ми. Един пролом се е пропукал в света и светлината изтича през него. А думите изтичат със светлината. Знаеше ли за това? Синът ми по цял ден седи втренчен в мрака и търси този пролом в света. Казва, че ако бил сляп, щял да вижда по-добре. Като бояджия загуби ръката си. Ние бяхме бояджиите на Лорбанъри. Виж! — старицата разтърси своите тънки, мускулести ръце, изцапани до раменете с избледнели, неизтрити шарени бои. — Никога не се измиват от кожата. Но съзнанието се измива. То не задържа цветовете… Кои сте вие?

Ястреба не каза нищо. Отново продължително се взряха в очите си. И Арен, който стоеше отстрани, ги наблюдаваше притеснен.

Изведнъж тя потрепера и прошепна:

— Аз те познавам…

— Да, себеподобните се познават, сестро. Странно бе да гледаш как старицата се отдръпна ужасена от жреца в порив да избяга и същевременно се устреми към него, сякаш да падне в краката му. Той взе дланта й и я задържа:

— Искаш ли да си върнеш силата, уменията, да си спомниш имената? Аз мога да ти помогна.

— Ти си Великият мъж — промълви тя. — Ти си Кралят на сенките, Господарят на Земята на мрака…

— Не съм. Не съм никакъв крал. Аз съм човек, смъртен, твой брат и себеподобен.

— Но никога няма да умреш, нали?

— Ще умра.

— Обаче ще се върнеш и ще живееш вечно.

— Нито аз, нито друг човек.

— Значи не си… не си Великият господар на мрака — рече тя, смръщила вежди, като го гледаше някак изпитателно, но не толкова уплашено. — И все пак си Велик владетел. Нима сте двама? Как се наричаш? За миг суровото лице на Ястреба се смекчи.

— Не мога да ти кажа това — отвърна той нежно.

— Ще ти открия една тайна — произнесе старицата. Сега тя стоеше по-изправено и го гледаше право в

лицето, а в гласа й се долавяше нотка от някогашно достойнство и увереност.

— Аз не искам да живея, да живея вечно. Бих предпочела да си възвърна имената. Ала всички те изчезнаха. Днес имената нямат значение. Няма повече тайни. Искаш ли да знаеш името ми?

Очите и се изпълниха със светлина, старата жена сви юмруци, наклони се напред и прошепна:

— Моето име е Акарен. После извика високо:

— Акарен! Акарен! Моето име е Акарен! Сега всички знаят тайното ми име, истинското ми име и няма тайни, и няма истина, и няма смърт — смърт — смърт — смърт! Тя изкрещя думата, хлипайки, и от устата й се разлетяха пръски.

— Замълчи, Акарен!

Старицата замълча. Сълзи се стекоха по бузите и, които бяха мръсни и осеяни с кичури сплъстена посивяла коса.

Ястреба взе в ръце това сбръчкано, размазано от сълзи лице и много леко, много нежно го целуна по клепачите. Тя не смееше да помръдне, затворила очи. Той доближи устни до ухото й и каза нещо на Древната реч, сетне отново я целуна и я пусна.

Акарен го погледна замислено и учудено. Така новороденото гледа майка си, тъй майката гледа детето си. Тя се обърна бавно, запъти се към вратата, влезе вътре и я затвори след себе си — без да проговори, с безмълвния израз на удивление, изписано върху лицето й.

Жрецът също се обърна безмълвен и пое обратно към пътя. Арен го последва. Той не се осмели да попита нищо. След малко жрецът спря в запустялата градина и каза:

— Аз и отнех името, като и дадох ново име и така — някакъв нов живот. Друга помощ или надежда за нея не съществуваше.

Гласът му беше напрегнат и сподавен.

— Тя е била жена, притежаваща сила — продължи магьосникът. — Не проста баятелка или гадателка, а жена с изкуство и умение. Използвала е способностите си, за да създава красота. Една горда и почтена жена. Такъв е бил нейният живот. Но всичко това е пропиляно.

Той рязко се извърна, навлезе в градинските алеи и застана там до ствола на едно дърво, обърнат с гръб. Арен го чакаше в горещината, прошарена от сенките на листата. Разбираше, че Ястреба се срамува да го натоварва със своите чувства. И наистина, момчето не би могло нищо да му каже или да направи за него. Но в душата си то бе свързано докрай със своя приятел, вече не с първоначалния плам и обожание, а с болка, която идваше направо от дълбините на сърцето и оплиташе най-сигурния възел. Защото днес почувства, че в любовта му има състрадание, без което никоя любов не е изпитана, не е цялостна, не е трайна.

След малко Ястреба се върна при него изпод зелените сенки на градината. Никой не пророни дума и те поеха рамо до рамо. Снощната влага бе изсъхнала и под краката им се вдигаше прах. Порано денят бе изглеждал на Арен неприятен и мрачен, сякаш заразен от собствените му сънища. Сега изпитваше удоволствие от парещото слънце и облекчение от сенките и се радваше на разходката, без да мисли за целта и.

И толкова по-добре, защото бездруго не свършиха нищо. Следобедът мина в разговори с мъжете, които копаеха оцветяващата руда, и в пазарлъци около цената на няколко къса от тъй наречения емелов камък. Когато се затътриха обратно към Сосара в късното следобедно слънце, струящо над главите и гърбовете им, Ястреба забеляза:

— Това е син малахит, но едва ли и в Сосара ще направят разликата.

— Странни са хората тук — рече Арен. — С всичко при тях е така — не умеят да правят разлика. Както каза един от тях снощи на кмета: „Не би могъл да отличиш същинското небесносиньо от синкавата мътилка…“ Оплакват се от зли времена, ала не помнят кога са започнали; говорят, че работата им е калпава, а пък не я подобряват. Даже не знаят разликата между занаятчия и заклинател, между занаят и магия. Сякаш умовете им не познават очертанията, границите и цветовете. Всичко им изглежда едно и също, всичко за тях е сиво.

„Да“ — съгласи се мислено жрецът.

Той вървя известно време приведен, с глава, потънала между раменете, приличен на ястреб. Макар и дребен човек, имаше дълга крачка.

— Какво ли е това, което им липсва? Без никакво колебание Арен отвърна:

— Радост от живота.

— Да — повтори Ястреба в одобрение на думите му и се замисли над тях. После продължи:

— Радвам се, че размишляваш вместо мене, момче… Аз се чувствам уморен и глупав. Тежко ми е на сърцето от сутринта, откакто говорихме с онази жена, наричана някога Акарен. Не обичам запуснатото и унищоженото. Не искам да имам враг. А ако трябва да имам враг, не ща да го търся, да го откривам, да го срещам… Щом ще трябва да търся, то нека бъде съкровище, а не нещо противно.

— Враг ли, повелителю? — каза Арен.

Ястреба кимна.

— Когато тя говореше за Великия мъж, Краля на сенките…

Ястреба отново кимна:

— Така ми се струва. Смятам, че трябва да стигнем не само до някакво място, но и до човек. Това е зло, зло, което става на острова: загубата на изкуството и гордостта, тази безрадостност, тази пустота. Те са дело на зла воля. Ала воля, която дори не се извръща насам, дори не забелязва Акарен или Лорбанъри. Следата, която дирим, е следа на разрухата: все едно да зърнем талига, препускаща по планински склон, да свлича лавини зад себе си.

— Не може ли Акарен да ти разкаже повече за тоя враг — кой е той, къде се намира, какво представлява?

— Вече не, момче — отвърна жрецът с мек, донякъде печален глас. — Безспорно, тя би могла. В нейната лудост имаше запазена магическа сила. Всъщност лудостта й бе нейната магическа сила. Но не издържах да й задавам въпроси. Тя бе цялата в болка.

И той продължи да върви с глава, сгушена между раменете, сякаш сам изживяваше и искаше да се освободи от някаква болка.

Арен дочу стъпки отзад и се обърна. Един мъж тичаше след тях, доста далеч, обаче бързо ги настигаше. Прахът по пътя и дългата му къдрава коса виеха червени ореоли около фигурата му на фона на залязващото слънце, а високата му сянка скачаше безумно по стволовете и пътеките на крайпътните градини.

— Чуйте! — викаше той. — Спрете! Аз го открих! Открих го!

Настигайки ги, непознатият почти ги връхлетя. Ръката на Арен посегна към мястото, където трябваше да бъде дръжката на меча, после към изчезналата кама и накрая се сви в юмрук — всичко това за миг. Той се навъси и излезе напред. Мъжът беше с цяла глава по-висок от Ястреба, широкоплещест, запъхтян, разпален — един луд с безумни очи.

— Открих го! — повтаряше той, докато Арен се опитваше да го усмири със строг, заплашителен глас и държание:

— Какво искаш?

Мъжът се стремеше да го заобиколи, за да стигне до Ястреба. Арен отново се изпречи пред него.

— Ти си бояджията от Лорбанъри — каза Ястреба. Принцът се почувства глупаво задето се е опитвал да предпази другаря си. Отдръпна се встрани и освободи пътя. Защото жрецът произнесе само пет думи и лудият престана да диша тежко, нашарените му от боя ръце се отпуснаха, гласът му стана по-тих и той кимна.

— Аз бях бояджия, но вече не мога да боядисвам — промълви той.

Сетне погледна подозрително към Ястреба и се озъби, разтърсвайки червеникавата си, прашна, буйна коса.

— Ти си отнел името на майка ми — рече той. — Вече не я познавам и тя не ме познава. Тя все още много ме обича, ала ме напусна. Мъртва е.

Сърцето на Арен се сви, обаче момчето видя, че Ястреба само тръсна глава:

— Не, не е мъртва.

— Но ще бъде. Тя ще умре.

— Да. Както всеки, който е живял — каза жрецът. Бояджията изглеждаше за миг объркан от тези думи, после се хвърли право към Ястреба, хвана го за раменете и се наведе над него. Направи всичко това толкова бързо, че Арен не можа да му попречи, ала успя да се приближи достатъчно, за да чуе шепота му: „Открих пролома в мрака. Кралят стоеше там. Той го пази, той го владее. Носеше малък пламък, една свещица в ръката си. Духна я и тя угасна. Духна отново и тя се запали! Засвети!“ Ястреба не се възпротиви, че го държат и му шепнат в ухото. Просто попита:

— Къде се намираше, когато видя туй?

— В леглото.

— Сънуваше ли?

— Не.

— Отвъд стената?

— Не — отвърна бояджията, внезапно отрезвен и като че ли с неудобство. Той пусна жреца и отстъпи назад. — Не, аз… аз не зная къде е. Видях го, ама не знам къде е…

— Именно това искам да науча — обясни Ястреба.

— Мога да ти помогна.

— Как?

— Имаш лодка. Нали си дошъл с нея? Ще продължиш нататък. На запад ли отиваш? Там е пътят. Пътят към мястото, където е той. Трябва да има място, място тук, защото той е жив — не е като духовете и сенките, които прекосяват стената, и не е от тях… През стената могат да преминават само духове, но кралят е тяло, безсмъртна плът. Аз видях как неговият дъх запалва пламъка в мрака, пламъка, който бе угасен. Видях всичко това.

Лицето на мъжа се бе преобразило с дива красота в златисточервената светлина.

— Аз зная, че той е преодолял смъртта. Зная го. Отдадох своето магическо умение, за да го узная. Някога бях магьосник! Ти също го знаеш и отиваш там. Вземи ме със себе си.

Същата светлина падаше върху лицето на Ястреба, но го оставяше неподвижно и сурово.

— Опитвам се да отида — каза магьосникът.

— Вземи ме със себе си! Ястреба кимна леко.

— Ако си на брега, когато отплаваме — рече той студено като преди.

Бояджията отстъпи още крачка назад и се втренчи в него. Въодушевеният му вид бавно помръкваше, докато придоби странен, вглъбен израз, сякаш някаква разумна мисъл се мъчеше да си пробие път през бушуващите думи, чувства и видения в обърканото му съзнание. Накрая той се обърна, без да каже дума, и затича обратно по пътя, обгърнат от облака прах, който още не бе се уталожил след него. Арен пое дълбоко въздух с облекчение.

Ястреба също въздъхна, но не с лекота на сърцето.

— Е, добре — промълви той. — Странните пътища имат странни водачи. Да вървим. Арен пое редом с него.

— Нали няма да го вземеш с нас? — попита принцът.

— Това зависи от него.

В пристъп на гняв Арен помисли: „Зависи и от мен.“ Ала не каза нищо и те продължиха в мълчание.

В Сосара не ги посрещнаха ласкаво. На малък остров като Лорбанъри всичко се знае в мига, в който стане, и несъмнено бяха ги видели, когато свърнаха към къщата на бояджиите и когато говореха с лудия на пътя. Ханджията ги обслужи неучтиво, а жена му се престори на смъртно уплашена от тях. Вечерта, щом мъжете от селото се събраха под стрехите на хана, те твърде ясно показаха, че не разговарят с чужденци, но са много духовити и весели помежду си. Обаче не разполагаха с кой знае колко остроумия и скоро оживлението им пресекна. Дълго време седяха в мълчание и накрая кметът се обърна към Ястреба:

— Намери ли от твоя камък?

— Намерих малко — отвърна Ястреба учтиво.

— Без съмнение Сопли ти е показал къде да го откриеш.

— Ха-ха-ха — подеха другите мъже при този шедьовър на иронията.

— Сопли трябва да е името на червенокосия?

— На лудия. Ти се отбива при майка му тая сутрин.

— Дирех някой магьосник — каза жрецът.

Сухият, който седеше близо до него, плюна в тъмното:

— За какво ти е?

— За да намеря това, което търся.

— Хората идват в Лорбанъри за коприна — рече кметът. — Не идват за камъни. Нито за магии, фокуси, ала-бала или вълшебни номера. Тук живеят честни хора и вършат честна работа.

— Което е право, право е — потвърдиха останалите.

— И други тука не са ни нужни — чуждоземци, които слухтят и си пъхат носа в нашите дела.

— Което е право, право е — обади се хорът.

— Ако имаше някой заклинател, който да не е луд, щяхме да му дадем почтена работа в хангарите. Но такива не могат да вършат почтена работа.

— Биха могли, ако имаше какво да се работи — каза Ястреба. — Хангарите ви са празни, градините — запуснати. Коприната във вашите складове е изтъкана отпреди години. С какво се занимавате сега вие тук, в Лорбанъри?

— Гледаме си работата — сопна се кметът. Ала сухият се намеси някак развълнувано:

— Защо не се завръщат корабите, можете ли да ни кажете? За какво стоят в Хорт? Дали не е, защото нашата работа е калпава?

Прекъснаха го гневни опровержения. Всички крещяха един през друг, скачаха на крака, кметът размахваше юмруци пред лицето на Ястреба, някой извади нож. Бяха се развихрили дивашки страсти. Арен веднага бе скочил и гледаше към Ястреба, целият в очакване той да се изправи, обгърнат от магическо сияние и разкрил своята сила, да ги накара да онемеят. Но гостът не го направи. Остана седнал, местеше поглед от човек на човек и слушаше заплахите им. И постепенно те се успокоиха, сякаш не можеха да задържат гнева повече, отколкото задържаха веселието. Ножът беше прибран, заплахите се обърнаха на закачки. Хората почнаха да се изнизват като кучета след бой, едни наперено, други крадешком.

Когато останаха сами, Ястреба се изправи, влезе в хана и отпи от каната до вратата глътка вода.

— Хайде, момче — каза той. — Стига ми толкова.

— На лодката ли?

— Да.

Жрецът остави на перваза два сребърни търговски жетона, за да плати преспиването, и метна на рамо лекия вързоп с дрехи. Арен бе уморен и умираше за сън, но като погледна стаята на хана, задушна и грозна, с неспокойни прилепи по тавана, спомни си миналата нощ и с готовност последва Ястреба. Мислеше също, докато се спускаха по тъмната, единствена улица на Сосара, че ако тръгнат сега, ще успеят да се изплъзнат от лудия Сопли. Щом обаче стигнаха на пристанището, той ги чакаше там.

— Ето те и теб — кимна жрецът. — Качвай се, ако искаш да дойдеш.

Без да каже дума, Сопли скочи в лодката и се сви до мачтата като голямо бездомно куче. Този път Арег: се разбунтува:

— Повелителю!

Ястреба се обърна. Те застанаха очи в очи на кея над лодката.

— Всички на тоя остров са луди. Но аз мислех, че ти не си. Защо го вземаш с нас?

— За водач.

— Водач — към по-голяма лудост? Към смърт чрез удавяне или нож в гърба?

— Към смъртта, ала по кой път, не зная. Арен говореше разгорещено и въпреки че Ястреба му отвръщаше кратко, в гласа му имаше свирепа нотка. Не бе свикнал да му задават въпроси. Но откак този следобед се опита да го предпази от лудия на пътя и се убеди колко безсмислена и ненужна е помощта му, Арен изпитваше горчивина и целият пристъп на всеотдайност, който го бе обзел сутринта, се изгуби. Беше неспособен да защити Ястреба, не му позволяваха да взема решения, неспособен бе и не му бе позволено даже да узнае същността на тяхното дирене. Просто го влачеха, непотребен като дете. Обаче той не беше дете.

— Няма да се карам с теб, повелителю — рече принцът колкото можа по-студено. — Но това е … Това е отвъд всякакъв разум.

— То е отвъд разума. Ние отиваме там, където разумът няма да ни отведе. Ще дойдеш ли или не? Сълзи на гняв бликнаха от очите на Арен.

— Казах, че ще дойда и ще ти служа. Аз не изменям на думата си.

— Туй е добре — сурово отвърна жрецът и понечи да се обърне. После отново погледна момчето. — Ти си ми нужен, Арен. Както и аз на теб. Защото сега мога да ти кажа: убеден съм, че това е твоят път, пътят, който трябва да следваш не от покорност и вярност към мене, а понеже ти е бил предопределен още преди да ме срещнеш; още преди да стъпиш на Роук, преди да отпътуваш от Енлад. Не можеш да му обърнеш гръб.

Гласът му бе омекнал. Арен му отвърна все така мрачно:

— Как бих могъл да му обърна гръб, без лодка, тук, на края на света?

— Нима това е краят на света? Не, той е много по-далеч. Но все пак ние може би ще го достигнем.

Арен кимна и се метна в лодката. Ястреба върза въжето и повика лек вятър в платното. След като веднъж се отдалечиха от мержелеещите се пусти пристанища на Лорбанъри, хладен и чист въздух полъхна от тъмния север, сребърната луна изгря от гладкото море пред тях и се издигна от лявата им страна, докато те плаваха на юг, заобикаляйки острова.