Най-далечният бряг

2. ПОВЕЛИТЕЛИТЕ НА РОУК

Школата на Роук е мястото, където от всички краища на Землемория се изпращат момчета с талант за чародейство, за да изучават висшите изкуства на магията. Тук те добиват вещина в различни вълшебства, усвояват имена и руни, умения и заклинания, учат какво трябва и какво не трябва да вършат и защо. Там, след дълга практика, ако постигнат хармония между ръката, съзнанието и духа, те могат да получат сан и жезъла на могъществото.

Магьосници се обучават само в Роук и тъй като по всички острови има заклинатели и чародейци, а магията е потребна на хората като хляба и носи наслаждение като музиката, Школата по магическо изкуство се ползва с голяма почит.

Жреците, деветима на брой, които са Учителите в Школата, са смятани за равни с великите принцове на Архипелага. Техният повелител, наставникът на Роук, Върховният жрец, не е подвластен въобще на никой човек освен на Единния крал на всички острови, и то само като проява на добра воля, защото дори кралят не би могъл да принуди един толкова велик жрец да служи на обичайния закон, ако неговата воля е друга. Но даже и във вековете, когато още е нямало крале, Върховните жреци на Роук са проявявали вярност и са спазвали общоприетите закони. Всичко в Роук си оставаше такова, каквото е било от стотици години. Това място изглеждаше защитено от всякакви сътресения и момчешки смях кънтеше из двора и широките, хладни коридори на Големия дом.

Арен бе разведен из Школата от един набит момък, чието наметало се крепеше със сребърна закопчалка на шията — знак, че е преминал послушничеството и е признат за магьосник, а сега се обучава, за да получи жезъл. Наричаше се Гембъл1.

— Защото — както обясни той — родителите ми имали шест момичета преди мене и седмото дете, по думите на баща ми, било предизвикателство към съдбата.

Гембъл беше любезен придружител, остроумен и красноречив. В друг случай Арен би се забавлявал с неговото чувство за хумор, ала днес мислите му бяха другаде. Той всъщност не му обръщаше внимание. А Гембъл, подтикнат от естественото желание да бъде забелязан, започна да се възползва от разсеяността на госта. Наговори му чудати неща за Школата, после му заразказва най-невероятни измислици; Арен на всичко от-връщаше: „О, да“ или „Ясно“, докато Гембъл го взе за пълен идиот.

— Тук, разбира се, не се готви — говореше той, превеждайки Арен през огромната каменна кухня, цялата оживена от отблясъците на бакърените котли, от почукването на кълцащи ножове и насълзяващия очите мирис на лук. — Това е само за пред хората. Обикновено ходим в трапезарията и всеки със заклинания извиква онова, което му се яде. Така си спестяваме и миенето на съдове.

— Да, разбирам — каза Арен възпитано.

— Естествено новопостъпилите, неусвоили още заклинанията, често губят значително тегло през първите месеци тук. Но се научават. Има едно момче от Хавнър, което непрекъснато прави опити да извика печено пиле, ала успява да получи само просена каша. Наистина вчера наред с нея се сдоби и с един чироз.

Гембъл започваше да пресипва от усилие да събуди удивлението на госта. Накрая се предаде и престана да говори.

— Откъде… от коя земя е Върховният жрец? — попита гостът, без дори да огледа величествения коридор, през който преминаваха и по чиито стени и сводест таван бе изваяно хилядолистното дърво.

— От Гонт — рече Гембъл. — Там е бил селско козарче.

Едва сега, пред този прост, всеизвестен факт момчето от Енлад се извърна и погледна Гембъл с осъдително неверие:

— Козарче ли?

— Както повечето гонтийци, освен ако не са пирати или магьосници. Не казвам, разбира се, че и днес е козар.

— Но как е могло едно козарче да стане Върховен жрец?

— По същия начин, по който би станал и един принц: като дойде в Роук и надмине по умение всички Учители, като отмъкне пръстена на Атуан, преплава Драконовия път и се превърне в най-великия магьосник след времето на Ерет-Акбе — как иначе?

Те излязоха от галерията през северната врата. Топъл и светъл, късният следобед обгръщаше разораните хълмове, покривите на град Туил и залива отвъд него. Там поспряха да разговарят. Гембъл сподели:

— Всичко това, разбира се, е било твърде отдавна. Откакто е избран за Върховен жрец, той не е направил много. Така е с всички. Седят си просто в Роук и съзерцават Равновесието навярно. Пък и вече е доста стар.

— Стар ли? На колко е години?

— О, към четиридесет или петдесет.

— Ти виждал ли си го?

— Разбира се, че съм го виждал — рязко отвърна Гембъл.

Височайшият идиот започваше да се оказва и височайш сноб.

— Често ли?

— Не. Той живее в уединение. Но когато за първи път дойдох в Роук, го видях в Двора на водоскока.

— Днес и аз там разговарях с него — рече принцът. Нещо в интонацията му накара Гембъл да го погледне и най-подробно да заразказва:

— Беше преди три години. Толкова се притеснявах, че всъщност изобщо не вдигнах поглед към жреца. Бях, разбира се, много млад. Ала в тоя двор е трудно да видиш ясно нещата. Спомням си най-вече неговия глас и ромона на водоскока.

И след малко добави:

— Той има гонтийски акцент.

— Ако аз можех да говоря с драконите на собствения им език, нямаше да ме е грижа за акцента ми.

При тези думи Гембъл го изгледа донякъде одобрително и попита:

— Идваш да постъпиш в Школата ли, принце?

— Не. Донесох вест от моя баща до Върховния жрец.

— Енлад е една от кралските престолнини, нали?

— Енлад, Илиън и Уей. Някога Хавнър и Еа също са били, но династиите в тия земи са отмрели. Родословието на принцовете на Илиън започва от Гемал, Родения от морето, и преминава през Махарион. В началото на царския род на Уей стоят Акамбар и династията на Шелиет. Потеклото на господаря на Енладите, най-древното, води началото си от Моред, минава през сина му Сериад и стига до Енладската династия.

Арен издекламира родословните дървета с разсеяния вид на примерен ученик, чийто ум е някъде другаде.

— Как мислиш, дали докато сме живи, ще видим отново някога крал в Хавнър?

— Не съм се замислял над това.

— В Арк, откъдето произхождам, хората се замислят. Виждаш ли, след като бе сключено примирие, ние сме част от престолнината Илиън. Колко години минаха, може би седемнайсет или осемнайсет, откак пръстенът с Кралската руна бе върнат на Кралския замък в Хавнър. Тогава за известен период нещата се оправиха, обаче сега са по-зле от всякога. Време е пак крал да заеме трона на Землемория, да вземе в свои ръце делото на мира. Хората са уморени от войни и набези, от търговци, които повишават безбожно цените, и от принцове, които повишават данъците, от цялата тази бъркотия и неуправляеми сили. Роук може да напътства, но не и да управлява. Тук е заложено Равновесието, ала Властта трябва да бъде в ръцете на крал.

Гембъл говореше с истинска загриженост, оставил настрана всякакво занасяне, и най-сетне привлече вниманието на Арен.

— Енлад е богата и мирна земя — бавно промълви гостът. — Никога не е влизала в разпри. Ние само сме чували за такива проблеми по другите земи. На трона в Хавнър не е заставал крал, откакто Махарион почина — цели осемстотин години. Дали тези земи биха приели един крал?

— Ако той дойде с мир и могъщество. Ако Роук и Хавнър го признаят за достоен.

— А има и едно пророчество, което трябва да се сбъдне, нали? Махарион е казал, че следващият крал трябва да бъде жрец — вметна Арен.

— Повелителят на песните е от Хавнър и силно се интересува от това. От три години насам той ни повтаря тези думи. Махарион е завещал: „Моя трон ще наследи онзи, който премине жив през земята на мрака и достигне далечните брегове на деня.“

— А туй ще рече, че трябва да бъде жрец.

— Да, защото само магьосник или жрец може да мине сред мъртвите по земята на мрака и да се завърне оттам. Макар че и те не я прекосяват — поне винаги говорят, че тя има една-единствена граница и отвъд нея е безкраят. Какво са тогава „далечните брегове на деня“? Но така гласи пророчеството на Последния крал, затова някой ден ще се роди човекът, който ще го изпълни. И Роук ще го признае, а флотилиите, армиите и народите ще се обединят около него. Тогава отново ще има върховна власт в центъра на света, в Кралския замък на Хавнър. Аз бих се приобщил към един истински крал и бих му служил с цялото си сърце и изкуство — произнесе Гембъл и сетне се засмя, разтърсвайки рамене, за да не си помисли Арен, че говори прекалено въодушевено.

Но Арен го погледна дружелюбно и си помисли: „Той би изпитвал към този крал същото, което аз изпитвам към Върховния жрец.“ А на глас каза:

— Един крал ще има нужда от хора като теб около себе си.

Те постояха така, всеки вглъбен в собствените си мисли, и все пак в безмълвно единомислие, докато не отекна гонг в Големия дом зад тях.

— Ето! — забеляза Гембъл. — Тази вечер има супа от леща и лук. Хайде да вървим.

— Нали каза, че не готвят — все още унесен изрече Арен, като го последва.

— О, понякога… По грешка…

Никаква магия не бе замесена във вечерята, дори много веществена си беше тя. После двамата заскитаха из полята в мекия синкав здрач.

— Това е могилата на Роук — обясни Гембъл и се заизкачва по заобления баир. Росната трева докосваше краката им, а долу около мочурливото Туилско изворче жабешки хор приветстваше първото затопляне и скъсяващите се звездни нощи.

Нещо вълшебно имаше в околната земя. Гембъл леко заговори:

— Тази могила е била първата суша, въздигнала се от морето, когато е било изречено Първото слово.

— И ще бъде последната, която ще потъне, щом всички неща се разпаднат — допълни Арен.

— Затова е място, на което можеш спокойно да стоиш — каза Гембъл, отърсвайки се от екстаза си. Но в следващия миг изкрещя, обзет от страхопочитание: — Виж! Горската обител!

На юг от могилата над земята сияеше огромна светлина, напомняща лунен изгрев, макар че тънката луна вече се бе издигнала на запад над билото на хълма. И това сияние потрепваше, подобно на листа във вятър.

— Какво е туй?

— Горската обител свети. Учителите трябва да са там. Разправят, че тя греела пак така с лунна светлина, когато преди пет години се събрали да изберат Върховен жрец. Но защо ли са се срещнали сега? Дали заради вестите, които ти си донесъл?

— Възможно е — отвърна Арен. Развълнуван и разтревожен, Гембъл поиска да се завърнат в Големия дом, за да чуят слуховете за онова, което предвещаваше срещата на повелителите. Арен пое редом с него, ала често извръщаше глава по посока на странното сияние, докато склонът го скри и на небето останаха само изгряващото новолуние и пролетните звезди.

Сам в мрака на каменната килия, в която щеше да спи, Арен лежеше с отворени очи. През целия си живот той бе спал в легло, завит с меки кожи. Даже в двадесетвесловата галера, с която пристигна от Енлад, на младия принц бяха предоставени повече удобства, отколкото тук — тоя сламеник върху каменния под и вехтото сплъстено одеяло. Но Арен не забелязваше това. „Аз съм в центъра на света — размишляваще той. — Повелителите разговарят на свещеното място. Какво ли ще сторят? Дали ще направят велико вълшебство, за да спасят магията? Възможно ли е да е истина, че магията в света отмира? Нима дори Роук е заплашен? Тук ще живея. Няма да се върна у дома. По-скоро ще бъда метач на тази стая, отколкото принц на Енлад. Дали ще ми позволят да остана като послушник? А може би не ще се изучава повече магическо изкуство, нито имената на всички неща. Ето, баща ми притежава магьосническа дарба, а аз не — навярно тя наистина отмира в света. И все пак ще остана близо до него. Даже да загубя силата и изкуството си. Даже никога да не го видя. Никога да не ми проговори.“ Пламенното му въображение бързо се понесе отвъд всичко това и само след миг той отново се видя изправен пред Върховния жрец в двора под самодивското дърво — но небето бе тъмно, дърветата безлистни, водоскокът замлъкнал. Тогава Арен каза: „Повелителю, връхлетя ни буря, обаче аз ще остана при тебе и ще ти служа.“ Върховният жрец му се усмихна… Но тъкмо тук фантазията му секна, защото не бе виждал това мургаво лице да се усмихва.

На сутринта стана с усещането, че вчера е бил момче, а днес е вече мъж. Беше готов на всичко. Ала когато то дойде, остана като гръмнат.

— Върховният жрец желае да говори с теб, принц Арен — каза му един млад послушник на входната врата, почака за миг и хукна, преди още Арен да събере мислите си, за да отговори.

Той пое надолу по стълбата, през каменните коридори към Двора на водоскока, без да знае къде трябва да отиде. В коридора го посрещна възрастен човек с усмивка, очертала дълбоки бръчки по бузите му от носа към брадичката — същият, който вчера го спря на вратата на Големия дом при пристигането му от пристанището и поиска да узнае истинското му име, преди да го пусне вътре.

— Мини по този път — каза Повелителят на вратата.

В тая част на сградата залите и коридорите бяха тихи, изпразнени от момчешката врява и олелия, оживяващи всичко останало. Тука човек усещаше колко стари са стените. Можеше да се долови магията, с която са били положени и споени древните камъни. Върху зидовете на места личаха дълбоко издълбани руни, някои от тях инкрустирани със сребро. Арен бе усвоил от баща си хардийските руни, но никоя от тези тук не познаваше, въпреки че смътно долавяше някакво значение, което сякаш някога е знаел, обаче е забравил.

— Заповядай, момче — кимна Повелителят на вратата, който не се съобразяваше с титли като господар или принц.

Арен го последва в дълга, слабо осветена стая, където в дъното гореше огън в каменна камина и пламъците му хвърляха отражения върху дъбовия под. Заострените прозорци в другия край едва пропускаха сънната, мъглива светлина на утринта. Пред камината бяха застанали група мъже. Щом Арен влезе, всички извърнаха поглед към него, но той видя един-единствен измежду тях — Върховния жрец. Спря, поклони се и застана безмълвен.

— Това са Повелителите на Роук, Арен — каза Върховният жрец, — седмина измежду деветте. Повелителят на градежа не напуска своята Горска обител, а Повелителят на имената се намира в кулата си на тридесет мили северно оттук. Всички те знаят какво те води насам. Повелители мои, това е синът на Моред.

Не гордост събудиха тези думи у Арен, а само някакъв страх. Той се гордееше с потеклото си, но се смяташе наследник на принцове от династията на Енладите. Моред, от когото водеше началото си тая династия, бе мъртъв от две хиляди години. Делата му бяха се превърнали в легенда, не принадлежаха на този свят. Арен се почувства така, сякаш Върховният жрец го беше нарекъл син на един мит, наследник на сънища.

Не се осмели да вдигне поглед към лицата на осмината мъже. Бе се вторачил в долния метален обков по жезъла на Върховния жрец и усещаше как кръвта бучи в ушите му.

— Елате, нека закусим заедно — каза Върховният жрец и ги покани на една маса под прозорците. Там бяха поставени мляко и леко вино, хляб, прясно масло и сирене. Арен седна с тях й хапна.

През целия си живот бе седял сред благородници, земевладелци и богати търговци. Тронната зала на баща му в Берила беше винаги пълна с тях — хора, които притежаваха много, купуваха и продаваха, владееха богатствата на света. Те ядяха, пиеха вино и говореха гръмогласно. Някои спореха, други ласкаеха, повечето търсеха облага за себе си. Макар и млад, Арен бе научил твърде много за поведението и преструвките на хората. Но никога не бе попадал сред люде като тези. Те се хранеха с хляб, говореха малко, лицата им бяха кротки. Ако се стремяха към нещо, не го правеха заради себе си. И все пак притежаваха огромна сила — Арен долавяше това.

Ястреба, Върховният жрец, седеше в центъра на масата и, изглежда, слушаше разговора, но бе потънал в мълчание и никой не се обръщаше към него. Арен също бе оставен на спокойствие, тъй че успя да се съвземе. Вляво от него беше седнал Повелителят на вратата, а отдясно — един сивокос, благовиден човек, който накрая го заговори:

— Ние сме сънародници, принц Арен. Аз съм роден в източната част на Енлад, близо до гората Аол.

— Ходил съм на лов в тази гора — отвърна Арен и те побъбриха известно време за градовете на митичния остров, докато на Арен му стана приятно от спомена за родната земя.

Когато се нахраниха, всички отново се оттеглиха край камината; някои седнаха, други останаха прави. Настъпи кратка тишина.

— Снощи се събрахме, за да помислим — започна Върховният жрец. — Разговаряхме дълго, но не можахме нищо да решим. Бих искал да чуя вашата дума сега, на утринната светлина; без значение е дали ще потвърдите снощната оценка, или ще я отхвърлите.

— Че нищо не успяхме да решим, само по себе си е оценка — каза Повелителят на билките, набит, мургав човек със спокойни очи. — В Горската обител се открива градежът. Ала там ние не постигнахме нищо освен разногласие.

— Само защото не можахме ясно да видим градивното — рече сивокосият жрец от Енлад, Повелителят на промените. — Не знаем достатъчно. Слухове от Уотхорт, вести от Енлад. Вести странни, които трябва да бъдат премислени. Но не е необходимо да се поражда голям страх на толкова малка. основа. Нашата сила не е под заплаха само затуй, че някои заклинатели са забравили своите заклинания.

— И аз казвам същото — обади се сух мъж с проницателен поглед, Повелителят на вятъра. — Нима не обладаваме цялата си сила? Нима не растат дърветата в Горската обител и не се отрупват с все нови и нови листа? Нима небесните бури не се подчиняват на нашата дума? Кой би могъл да изпитва страх за магическото умение — най-старото човешко изкуство?

— Никой измежду хората — допълни Повелителят на призоваването, висок млад човек, с плътен глас и мургаво, благородно лице, — никой измежду хората и никоя сила не може да окове магията и да лиши словото от могъщество. Защото словото е Сътворение и който би могъл да го превърне в тишина, би върнал света обратно към хаоса.

— Точно така. И онзи, който би съумял да го стори, едва ли ще е в Уотхорт или Нарвидуен — каза Повелителят на промените. — Той щеше да бъде тук, пред вратите на Роук, и краят на света щеше да се вижда. Още не сме стигнали дотам.

— И все пак има нещо нередно — рече друг и всички погледнаха към нето. Широкоплещест и як като дъбово буре, той беше седнал до огъня и гласът му се лееше мек и плътен като звън на огромна камбана. Това бе Повелителят на песните. — Къде е кралят, който би трябвало да заема престола в Хавнър? Не Роук е сърцето на света. В крепостта Хавнър е положен мечът на Ерет-Акбе, там стои тронът на Сериад, на Акамбар, на Махарион. Вече осемстотин години сърцето на света е празно! Ние имаме корона, а нямаме крал, който да я носи. Притежаваме Загубената руна, Руната на кралете и Руната на мира, които са ни възвърнати, но имаме ли мир? Нека на трона се възцари крал и отново ще намерим покой, и дори в най-далечните разливи магьосниците ще практикуват своите умения необезпокоявани, ще има ред и време за всички неща.

— Така е — намеси се Повелителят на ръката, слаб и подвижен човек, скромен в обноските си, с ясни и внимателни очи — Съгласен съм с теб, Певецо. Защо да се чудим, че чезне магията, щом всичко останало е объркано? Когато стадото се заблуди, нима само нашата черна овца ще се завърне в кошарата?

Повелителят на вратата се засмя на това, но нищо не каза.

— И тъй, според всички нас — започна Върховният жрец — оказва се, че няма нищо особено тревожно или ако има, то е в слабото или недобро управление на тези земи, при което всички изкуства и висши умения на хората се забравят. С туй аз до голяма степен съм съгласен. Наистина, тъкмо защото Югът е почти откъснат от мирната търговия, ни се налага да разчитаме на слухове. А кой разполага със сигурни данни от Западния разлив освен тези от Нарвидуен? Ако корабите плаваха и се завръщаха благополучно както едно време, ако всички краища на Землемория бяха сплотени, щяхме да знаем какво става и в най-отдалечените места. Това щеше да ни позволи да вземем мерки и аз мисля, че сме длъжни. Защото, повелители мои, когато Енладският принц твърди, че е изрекъл словата на Сътворение в заклинание, обаче смисълът му е убягнал в момента на изричането, когато Повелителят на градежа твърди, че страх се таи в корените, но няма да каже нищо повече — нима това са нищожни основания за тревога? Бурята, когато се задава, е само облаче на хоризонта.

— Винаги виждаш нещата откъм черната им страна, Ястребе — произнесе Повелителят на вратата. — Нека приемем, че предположението ти е невярно.

— Не зная. Силата отслабва. Липсва решителност. Слънцето потъмнява. Имам чувството, повелители мои, имам чувството, че всички ние, които седим тук и приказваме, сме смъртно наранени, и както говорим ли, говорим, кръвта ни бавно изтича от вените.

— И ти си решил да предприемеш нещо.

— Да — кимна Върховният жрец.

— Е, добре, могат ли совите да спрат Ястреба да полети? — рече Повелителят на вратата.

— Но къде би отишъл? — попита Повелителят на промените. А този на песните му отговори:

— Да открие нашия крал и го доведе на трона! Върховният жрец го погледна изпитателно, ала каза само:

— Ще отида там, където е бедата.

— На юг или запад — поясни Повелителят на вятъра.

— И на север или изток, ако стане нужда — добави Повелителят на вратата.

— Но ти си нужен тук, Върховни — обади се Повелителят на промените. — Наместо да бродиш в безпросветно дирене сред неприятелски народи и чужди морета, не е ли по-разумно да останеш тука, дето магията е силна, и с помощта на своето изкуство да разбереш къде се крият злината и безпорядъкът?

— Изкуството не ми помага — отвърна Върховният жрец. В гласа му имаше нещо, което накара всички да се обърнат към него отрезвени и разтревожени. — Аз съм наставник на Роук. И не го напускам лесно. Бих искал да има съгласие между вашите мисли и моите. Сега обаче няма надежда за това. Решението принадлежи на мене. И аз ще трябва да замина.

— Ние се покоряваме на твоето решение — каза Повелителят на призоваването.

— Тръгвам сам. Вие сте Съветът на Роук, а той не бива да бъде разцепван. При все туй ще взема със себе си един човек, ако получа неговото съгласие — и погледна към Арен. — Вчера ти пожела да ми служиш. Повелителят на градежа снощи спомена: „Не случайно попада човек на бреговете на Роук. Не случайно синът на Моред е носителят на тази вест.“ И ни дума повече не поиска да промълви той оная нощ. Затова, Арен, обръщам се към тебе — ще тръгнеш ли с мен?

— Да, повелителю — отвърна с пресъхнало гърло Арен.

— Принцът, твоят баща, за нищо на света не би ти разрешил да поемеш по този гибелен път — забеляза рязко Повелителят на промените и после се обърна към Върховния жрец: — Момъкът е млад и не владее изкуството на магията.

— Моите години и моите заклинания са достатъчни за двама ни — отговори сухо Ястреба. — А що се отнася до баща ти, какво ще кажеш, Арен?

— Баща ми щеше да разреши.

— Откъде знаеш? — запита Повелителят на призоваването.

Арен не разбираше накъде се иска от него да тръгне, нито кога, нито защо. Бе смутен и засрамен в присъствието на тези сериозни, честни мъже, внушаващи страх. Ако му бе останало време да помисли, не би казал нищо. Но време нямаше. Върховният жрец се обърна към него:

— Тръгваш ли с мен?

— Когато баща ми ме изпроводи насам, ето какво ми рече: „Страхувам се, че на света настъпват тъмни времена, времена на опасност. Изпращам теб, а не друг вестоносец, защото ти ще можеш да отсъдиш дали да потърсим помощ от Острова на мъдреците, или на тях да предложим помощта на Енладите.“ И тъй, ако съм нужен — ето ме.

Забеляза как Върховният жрец се усмихна. Огромна доброта се разля в усмивката му, макар и за кратко.

— Виждате, нали? — обърна се той към седмината жреци. — Възможно ли е годините и уменията да добавят нещо към това?

Арен почувства, че гледат към него одобрително, но и някак със замислени или учудени очи.

Думата взе Повелителят на призоваването, извитите му вежди се изтеглиха в смръщена гримаса:

— Не те разбирам, повелителю. Решен си да заминеш — добре! Цели пет години стоиш заключен тук като в клетка. Ала преди винаги си бил сам, тръгвал си сам. И ето че сега с другар — защо?

— Преди никога не съм се нуждаел от помощ — каза Ястреба с нотка на заплаха или ирония в гласа си. — А и днес намерих другаря, от когото се нуждая.

Беше придобил някак опасен вид и Повелителят на призоваването не зададе повече въпроси, макар че остана намръщен.

Но ето че Повелителят на билките, с неговите спокойни очи и мургаво лице, като мъдър, търпелив бивол бавно се надигна от мястото си и застана във внушителна поза.

— Върви, повелителю — произнесе той. — Вземи този момък със себе си. И нека нашето доверие те съпровожда.

Един след друг и останалите дадоха своето съгласие и се оттеглиха сами или по двама, докато от седмината остана едничък Повелителят на призоваването.

— Ястребе — започна той, — не искам да оспорвам твоето решение. Само ще ти кажа: ако са се появили неравновесие и заплаха от огромна злина, тогава може би ще трябва да се отиде и отвъд Уотхорт или Западния разлив, или дори отвъд края на света. Дали там, където ще трябва да отидеш, можеш да вземеш и своя спътник, ще бъде ли справедливо към него?

Застанали бяха на разстояние от Арен и Призователят говореше със снижен глас, обаче Върховният жрец отвърна открито:

— Справедливо е.

— Не казваш всичко, което знаеш — рече Призователят.

— Щях да ти кажа. Но не зная нищичко. Само долавям много неща.

— Позволи ми да те последвам.

— Някой трябва да охранява входа.

— Повелителят на вратата го прави.

— Не само входа на Роук. Остани тук и следи дали е светъл изгревът и кои преминават през каменната стена, накъде сочат лицата им. Появил се е пролом, Торион, появило се е разкъсване, рана и нея отивам да търся. Ако аз се загубя, може би ще я откриеш ти. Ала почакай. Моля те, почакай ме.

Беше заговорил на Древната реч, езика на Сътворението, на който се изричат истинските заклинания и се гради върховната магия. Но в разговор той се използва много рядко освен между драконите. Призователят не се възпротиви повече, не приведе други основания, само мълчаливо се поклони на Върховния жрец и на Арен и се сбогува.

Огънят в камината пращеше. Друг звук не се чуваше вече. Зад прозореца, смътна и безформена, мъглата се сгъстяваше.

Върховният жрец се бе загледал в пламъците, сякаш забравил за съществуването на Арен. Момчето стоеше встрани от камината и не знаеше да тръгва ли, или да почака да го отпратят, нерешително и някак сиротно, отново с чувството, че е дребна фигурка в огромното, черно, непонятно пространство.

— Ще тръгнем първо за град Хорт — каза Ястреба, като се обърна с гръб към огъня. — Там идват известия от всички краища на Южния разлив. Може би ще открием някаква следа. Корабът ти още чака в залива. Поговори с капитана, нека извести баща ти. Мисля, че трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Утре при изгрев слънце ела на стълбите до заслона с лодките.

— Какво, повелителю — гласът на Арен пресекна за миг, — какво е онова, което търсиш?

— Не зная, Арен.

— Тогава…

— Тогава как ще го търся ли? Нямам представа. — Той се усмихна леко на Арен, но лицето му изглеждаше сурово като стомана в сивата светлина от прозорците.

— Повелителю — започна Арен вече с уверен глас. — Истина е, че произхождам от родословието на Моред, ако един толкова стар корен може вярно да се проследи. Да ти служа, би било за мене върховно щастие и чест, нищо в живота не бих предпочел пред това. Ала се страхувам, че ме смяташ за повече от онова, което съм.

— Може би — промълви Върховният жрец.

— Аз нямам особени дарования. Мога да се дуелирам с кинжал и благородна сабя. Да управлявам лодка. Да играя дворцови и народни танци. Да решавам спорове между придворни. Добър съм в борбата, слаб при стрелбата с лък, умел в игрите с топка. Знам да пея и да свиря на арфа и лютня. И нищо повече. Каква полза можеш да имаш от мен? Повелителят на призоваването е прав…

— А, забеляза ли? Той ревнува. Претендира за привилегията на изпитаната вярност.

— И по-голямото умение, повелителю.

— Значи ти предпочиташ да взема него, а пък ти да останеш, така ли?

— Не! Но се страхувам…

— От какво?

Сълзи бликнаха от очите на момчето.

— Да не те подведа — отвърна то.

Върховният жрец отново извърна лице към огъня.

— Седни, Арен — рече той и момчето се приближи до каменната ъглова седалка край камината. — Не съм те взел за магьосник, нито за воин, нито за нещо завършено. Не зная какъв си, ала се радвам да чуя, че умееш да управляваш лодка… Какъв ще станеш, никой не знае. Обаче мога да кажа едно: ти си синът на Моред и Сериад. Арен замълча.

— Вярно е, повелителю — отрони накрая той. — Но… Върховният жрец не казваше нищо и Арен трябваше да продължи:

— Ала аз не съм Моред, аз съм си аз.

— Не се гордееш със своето потекло!

— Не, гордея се с него. То ме прави принц, то е моят дълг. За него трябва да бъда достоен…

— Това имах предвид — Върховният жрец кимна. — Да отхвърлиш миналото означава да отхвърлиш бъдещето. Човек не избира своето предопределение — или го приема, или не. Ако корените на самодивското дърво са плитки, то няма да има корона.

При тези думи Арен вдигна очи поразен, защото истинското му име бе Лебанен, което означаваше самодивско дърво. Но Върховният жрец не беше споменал името му.

— Твоите корени са дълбоки — продължи той. — Ти притежаваш сила и трябва да имаш пространство за растеж. И така, аз ти предлагам наместо безметежния път до дома едно опасно пътешествие към неясна цел. Можеш и да не идваш. Изборът е твой. Обаче аз ти давам тая възможност, защото ми омръзнаха безопасните кътчета, покривите и стените, които ме обграждат.

Той рязко прекъсна, оглеждайки се с напрегнати, блуждаещи очи. Арен съзря дълбокото неспокойствие на този човек и то го уплаши. Но страхът изостря възбудата и момчето заяви с разтуптяно сърце:

— Повелителю, избирам да тръгна с тебе. Когато излизаше от Големия дом, сърцето и умът на Арен бяха преизпълнени с удивление. Казваше си, че е щастлив, ала думата не изглеждаше подходяща. Казваше си, че Върховният жрец го е нарекъл силен, избраник на съдбата и трябва да се гордее с това признание, но, кой знае защо, не изпитваше гордост. Най-могъщият магьосник на света бе му обещал: „Утре ще отплаваме към ръба на гибелта“ и той беше кимнал и тръгнал. Нима не трябваше да бъде горд? Гордост обаче нямаше. Изпитваше само удивление.

Спусна се по стръмните, вити улици на град Туил, намери на вълнолома капитана на своя кораб и му каза:

— Утре ще отплавам с Върховния жрец към Уотхорт и Южния разлив. Предай на баща ми, принца, че когато изпълня дълга си, ще се завърна у дома, в Берила.

Капитанът се навъси. Знаеше как владетелят на Енлад би посрещнал подобен вестител.

— Трябва ми писмено известие от твоята ръка, принце — каза той.

Арен намери това за основателно и обладан от усещането, че всичко трябва да се извърши на минутата, хукна отново. Откри едно странно магазинче, откъдето се снабди с мастило, четчица и плътна мека хартия. После забърза обратно към вълнолома и приседна на кея, за да пише на родителите си. Представи си как майка му държи същото това парче хартия, докато чете писмото, и сърцето му се сви от мъка. Тя бе жизнерадостна, търпелива жена, но Арен знаеше, че нейното удовлетворение от съдбата се дължи на него и че тя копнее за завръщането му. Невъзможно беше да облекчи болката й от дългото си отсъствие. Писмото му бе сухо и кратко. Той се подписа с Руната на меча, запечата посланието си с катран от една делва наблизо и го подаде на капитана. Сетне внезапно извика: „Почакай!“ — сякаш корабът бе готов да тръгне всеки миг — и се втурна обратно нагоре по калдъръмените улици към странното магазинче. Трудно беше да го открие отново, защото в улиците на Туил имаше нещо измамно. Всеки път пресечките изглеждаха различни. Най-после излезе на търсената улица и нахлу в магазина изпод нанизите червени мъниста, които украсяваха входа. Докато купуваше мастилото и хартията, бе забелязал в една табла с токи и украшения сребърна брошка във формата на дива роза. А името на майка му беше Роза.

— Ще купя това — произнесе той припряно, както подобава на принц.

— Древна изработка от сребро от остров Оу. Виждам, че сте познавач на старинните занаяти — рече продавачът с поглед, вперен в дръжката, а не в изящния калъф на меча на Арен. — Струва четири монети от слонова кост.

Арен заплати твърде високата цена, без да пита повече. В своята кесия имаше много монети от слонова кост, които служат за парични знаци във Вътрешните земи. Хареса му идеята да купи подарък на майка си. Беше му приятно и самото купуване. Така че на излизане от магазина положи ръка върху дръжката на меча си някак самонадеяно.

Неговият баща му бе дал този меч в навечерието на отпътуването му от Енлад. Той го прие тържествено и го носеше, сякаш това е негов дълг, дори на борда на кораба. Изпитваше гордост от тежестта му върху хълбока си, от тежестта на древната му възраст върху духа си. Защото туй беше мечът на Сериад, сина на Моред и Елфаран. Нямаше друг по-стар на света освен мечът на Ерет-Акбе, положен на върха на кралската кула в Хавнър. Но този тук никога не е бил полаган някъде или укриван — него винаги са го носили. Въпреки това вековете не го бяха изхабили, не бяха отслабили силата му, понеже върховна магия бе вплетена в неговия обков. Историята му говореше, че никога не е изтеглян освен в служба на живота и не може да бъде изтеглен за друго. При никоя кръвна вражда, отмъщение или алчност, в никоя грабителска война не би се оставил той да бъде размахан. От него, най-голямото семейно съкровище, Арен беше получил светското си име: като дете го наричаха Арендек — „Малкия меч“.

Никога не бе използвал това оръжие, баща му — също. В Енлад цареше мир.

И ето че днес, из улиците на този непознат град на Острова на мъдреците, изпита странно усещане, когато докосна дръжката на меча. Почувства я неудобна и студена в ръцете си. Със своята тежест мечът спъваше хода му, теглеше го назад. Усещането за чудо не го бе напуснало, но той бе изстинал. Слезе на вълнолома, предаде брошката за майка си на капитана и му пожела попътен вятър и успешно завръщане. Обърна се и придърпа наметалото си, за да скрие ножницата, пазеща старото непокорно острие, смъртоносния предмет, който беше наследил. Не бе вече самонадеян. „Какво правя аз?“ — каза си, докато се катереше, без да бърза сега, из тесните улици към внушителната крепост на Големия дом над града. „Как стана така, че не се завръщам у дома? Защо съм тръгнал да търся нещо, което не разбирам, с човек, когото не познавам?“ И тези въпроси оставаха без отговор.